ГЛАВА ХХ

ХАЙДЕ!

След всяка схватка или досаден поход аз се успокоявах с мисълта: "Най-лошото мина. Сега ще стане по-леко." И обикновено само ден-два след това ме сполетяваше някое още по-голямо изпитание, за да ме опровергае. Като че ли това бе неизбежно. Винаги, когато мислехме, че съдбата вече ни е поднесла най-лошото, тази стара беззъба вещица леко ни пробутваше някое ново приключение. Може би поради нейното безсрамие, последното ни премеждие в известен смиоъл бе най-изнурнтелното преживяване през тази кратка обиколка из средновековна Македония.

Както казах, останалите членове на четата, която Никола щеше да преведе през границата, се очакваха тази нощ. Веднага щом дойдеха, трябваше да нарамим раниците и да поемем по първия етап на прохода до Лъджене. Разстоянието от Ковачевица до Лъджене бе около 90 км по права линия. Но, разбира се, по-голямата част от пътя минаващите по кози пътеки из планините, поради липса на по-добро, и наистина удължаваше пътуването. Освен естествените трудности при такъв поход, на четниците често се налагаше да заобикалят на километри турските постове и села.

Веднага след вечеря се увихме в наметалата, за да тръгнем отпочинали. Около полунощ ни разбудиха силни удари по портата и проверката показа, че това бе малка група от хора и животни, сгушени в сянката на високия зид. След минута-две те бяха наобиколени от отред на селската милиция, които щом чули шум, изскочили на улицата.

Непознатите бяха четниците от района на Драма – петима мъже и едно момче с перде на очите, и два коня, които бяха отвлекли от един турски отред. Едва дишаха, тъй като бяха вървели от сутринта и три дни непрекъснато се бяха придвижвали към границата. Затова ги извикаха горе и седнаха с нас около,гъня, като си разказвахме обичайните спомени. Всеки, който влезе, направи дълбок поклон на Госпожата.

Говорихме си около час. Членовете на милицията постоянно влизаха и излизаха от стаята, заедно с други селяни, разбудени от суматохата, която оживи притихналата Ковачевица. След това Никола, който бе командир на малката ни чета, скочи леко на крака. "Хайде!" – каза той стегнато. Настъпи блъсканица за раниците, минута-две закопчаване на ремъците и бяхме готови. Наведох се да затегна каишката на цървула и забелязах, че цялата подметка бе протъркана. Щеше ли да издържи похода? Потръпнах при мисълта за острите камъни по дъното на тъмните клисури. Върховете им се забиваха като щикове през здравите цървули. Когато Госпожата се изправи, я видях за пръв път в четническа униформа. Както и ние, беше облечена в бели чорапи до коленете, а през рамо бе преметнала светлокафяв костюм, овехтял от времето. Носеше денепромокаемо наметало с качулка. В нея имане нещо необичайно – бе толкова мъничка. Къде я бях виждал преди? Бях сигурен, че съм я срещал, но къде би могло да бъде? Нещо ми просветна. Тя бе въплащение на госпожица Мод Адъмс в ролята на Питър Пан. Питър Пан – прокрадващ се през позициите на аскерите, които само чакат случай да му прережат гърлото. Как би се зарадвал на това! Мисля, че щеше да се радва. Той беше момче и не искаше да порасне.

Стояхме в двора и гледахме как товарят по-тежките вързопи на конете. Госпожата категорично отказа да се раздели със своя багаж. В последния момент един селянин от милицията излезе напред и повдигна копитото на един кон. Той възкликна и четниците се събраха около него. Прегледаха внимателно копитата на всички коне и изпратиха човек да изтича за ковача Гюргев. Подковите бяха много износени и нямаше да издържат на трудното катерене, което предстоше на животните.

Но Гюргев бе майстор и се справи с работата за половин час. Ръкувахме се с хората около нас и десетте мъже, жената, момчето и двата коня, което представляваше шествието, излязохме в колона на улицата. Луната изгря на небето и освети пътеката, която се виеше нагоре по издадения над Ковачевица хребет, като ни показваше коварните камъни и дупки, които в тъмни нощи правят такива пътеки трудни за вървене.

Напредвахме бързо и Ковачевица скоро се стопи зад нас, докато се превърна в неясно светло петно в широкия казан на долината. Докато гледах натам, много от светлините изгаснаха, а във въздуха се носеше звънката мелодия на плиткото поточе, което подскачаше покрай къщите, сякаш птица пееше. Признавам, че нещо ме стисна за гърлото. Съвсем не тъжах, че напускам Ковачевица. Тя бе слабо цивилизована и определено без всякакви удобства. Знаех, че зиме тези къщи сигурно са студени, независимо от купищата дърва, които докарваха от сечищата в планината. Въпреки всичко хората на Ковачевица бяха добросърдечни и се отнасяха добре към мене – един непознат за тях човек, и според разбиранията си правеха всичко възможно, за да му бъде удобно и да не скучае. Често се надявах, че аскерите ще отминат Ковачевица.

Изкачвахме се все по-нагоре и по-високо. Както обикновенно, стръмнината нямаше край и когато наистина стигнахме върха, трудно можех да повярвам, че започваме да се спускаме по другия склон. Дълго време вървяхме из едно дере, скрито дълбоко в гората, което не пропускаше даже лунните лъчи. Появиха се потоци, които трябваше да прегазваме, а на едно място бързеите над един водопад доста ни затрудниха. Едно подхлъзване в кипящите води би завършило опасно. Но ние ги преодоляхме невредими.

Очевидно госпожа Божова се радваше на похода, колкото и всеки друг. Тя бе винаги начело и нито веднъж не изропта. В същност тя постоянно пускаше по някоя шега или се смееше на нечие подмятане. Бяхме толкова ниско в планината, че не забелязахме настъпването на зората, докато не я усетихме съвсем близо. В пет часа спряхме да поемем дъх край рекичка, която криволичеше из дерето.

Стоейки в мразовития мрак на ранната утрин, за пръв път почувствувах студа на ноемврийския въздух. С изненада открих, че по локвите край реката има ледена кориика, а по протежение на клисурата духаше остър вятър, който стенеше в клоните на дърветата и свиреще през пукнатините в скалите. Всички се впуснаха едновременно към конете за дългите наметала.

Потърсих моето и видях Госпожата, която се опитваше да се пребори с една закопчалка, за да освободи дрехата си. Вместо да извика за помощ, тя бързо се наведе и ми подаде моето, което вече бе отвързала. Когато й предложих помощта си, тя сякаш се възмути.

След десет минутна почивка на студа потеглихме отново и свърнахме в едно странично дере, което ни изведе на широко бърдо. Тук вървенето бе сравнително по-лесно, а сивата зора на утрото ни помагаше да намираме пътя. Слънцето едва обагряше с първите си пурпурни лъчи хоризонта на изток, когато прескочихме един мочурлив поток и поехме нагоре по една долина, заобиколена от величествени борове, уединена от тях като безкрайно висока катедрала. Това беше първият ни бивак.

Макар с всяка минута слънцето да се изкачваше по-високо, то не топлеше и под ръководството на Госпожата четниците се пръснаха да търсят дърва за огън. Силните дъждове, с които щеше да се запомни изминалата седмица, бяха намокрили повечето от наличните припаси, но Госпожата не позволи да бъде обезкуражена от такава дреболия. Тя бе майстор в паленето на огън на открито. Нямаше грешка. Ако е вярно, че най-добрият начин да провериш дали човек е планинар, е да изпиташ умението му да напали добър огън, то тя безспорно би издържала проверката. За миг разпали буен огън, около който се побраха всички, за да огреят посинелите ръце и позатоплят вкочанясалите стави.

После тя изкара едно малко кафениче и направи турско кафе. Даде лекарства на един от непознатите четници, който бе премръзнал. Тя бе навсякъде, помагаше на всички, без да мисли за себе си. Като видя, че не мога да ям жилавото козе месо, тъй като диетата от варен фасул и пържен лук, на която бях подложен в Ковачевица, още пречеше на храносмилането ми, тя прерови торбата със запаси и намери няколко ябълки.

След това обиколи бързо долината с Никола, за да се убедят, че можем да наблюдаваме всички подстъпи към нашия лагер. Тя познаваше науката на четническата война, която повеляваше, че не бива да се оставя нито една възможност на врага.

В последните сутрешни часове слънцето се появи ослепително, но не успя да пропъди острите щипци на ранната зима. Ако човек бе далеч от огъня, трябваше непрекъснато да се движи, за да се сгрее. Всякакви опити за спане завършваха с това, че човек се събуждаше премръзнал от тази страна, която не бе към огъня. Боб, тъй кръстиха момчето с пердето, защото бълтарското му име бе трудно за произнасяне, и един дългокос четник, с лице на ирландец, изживяха силни моменти, яздейки конете по наклонения терен на долината, докато по-големият брат на Боб – Занков, командирът на драмските четници, не им заповяда властно да прекратят.

Бедният Боб! Освен този брат, всичките му роднини бяха измрели или убити и той отиваше в България, за да се опита да получи образование, преди да започне сам да изкарва хляба си. Той беше як, жилав юноша, който издържаше на този живот, както малцина негови връстници в Америка, но не е добре за шестнадесетгодишните да растат сред заговори и съзаклятия, да свикват. да говорят за смърт и убийства, дори да свикват с гледката от такова неща. Не бива, това ги прави малки старци, които се опитват да измислят философия на това, което виждат, и безславно се провалят.

Обядвахме скромно, защото запасите бяха ограничени, и продължихме нататък. Местността, по която трябваше да вървям, не бе населена и можехме да поемем по хълмовете денем. Нашата цел бе Граница, българо-турско село, което се бе разпростряло наполовина от двете страни на границата. До България можехме да стигнем, като заобиколим турската част от селото, пресечем границата в някое усамотено, добре избрано място между турските постове и влезем в селото през задната част.

Много неща показваха, че сме тръгнали навреме за Лъджене, тъй като скоро планините щяха да станат непроходими. Дъждовете, които известиха за идването на зимата, разкаляха много от пътеките и ако не беше закъснял снегът, щяхме да имаме удоволствието да газим из преспите, които затрупват родопските проходи. Имахме късиет, че се сблъскахме само със студа.

Чувствувахме се безгрижно, вървяхме леко, пеейки четнически песни и мислехме за топлото посрещане, което сигурно щяха да ни устроят приятелите в Граница. Четниците си мислеха и за удоволствието, с което на следващата сутрин щяха да се разходят до българската застава, за да се надсмеят на турските граничари отвъд моста. Георги, дългокосият четник, за когото споменах, носеше изтъркан фес, пробит от куршум, който бе взел от една смъртоносна битка. С широка усмивка той посочи, че смятал да го покаже на аскерите в Граница.

Още в началото трябваше да изкачим един хълм. Трудно беше, но бяхме възнаградени с великолепна гледка. На билото ми посочиха една монолитна скална грамада, където бе посрещнала смъртта малка българска чета, отблъсквайки превъзхождащите я аскери. Обградени отвсякъде, въстаниците се оттеглили в планината и най-накрая се изкачили до тази скала, в средата на която имало дупка, достатъчна да побере няколко души. Тук те се сражавали до последния човек.

Четниците зашепнаха молитви и преминавайки през могъщата сянка на скалата, която стоеше спокойна след всички кървани събития, на които бе свидетел, те се прекръстиха. Тази история ми се струваше невероятна, но с крак ритнах нещо твърдо под ланшната шума и през кафявия, раздърпан килим от листа проблесна ръждив, но все пак узнаваем пълнител.

Следвайки естествения склон на планината, пътеката не бе трудна и водеше през красива и сурова местност. Денят бе чудесен, времето прекрасно и да вървим ни се струваше освежаващо. Такъв поход наистина бе приятен. От двете страни на тясната пътека бяха избуяли теменуги и Госпожата набра букетче, което втъкна в косите си. На фона на нейното мъжко облекло цветята изглеждаха странно. Птиците пееха, светът бе толкова весел, че човек трудно би повярвал, че някъде не толкова далеч оттук може би се избиват хора.

Пътеката се виеше около планински хребети и голи хълмове. Повечето от тях разорани – собственост на околните села. Тези отдалечени поля биваха посещавани само по сеитба или по жътва, така че не срещнахме никого. На няколко пъти минахме покрай къщи, които селяните използуваха само когато са на полето – груби, неудобни постройки, в най-добрия случай от камък или неотдялани трупи, с неизмазани пролуки.

От двете ни страни се извисяваше планинска грамада, която в тази част на Балканския полуостров се издигаше като бодли на таралеж. Далеч зад нас можах да различа ивицата от хълмове над Гърмен, където се бяхме сражавали, а пред нас – Госпожата ми посочи една неясна синя линия на хоризонта – бяха бълтарските планини по границата. Помежду се извисяваха други – назъбена редица от сиви и кафяви върхове, осеяни с пъстри камъни и зелени петна от гори и трева. Видях една планина, която сякаш имаше по склоновете си огромна тъмночервена медна жила.

Върхът на една планина, която се извисяваше на километри от нас, бе увенчан от скална грамада, която приличаше на разрушен замък. Никога не бях виждал нещо по-съвършено. Имаше всичко – централна кула, кулички, преградни кули, назъбени стени, проядени от времето и завоевателите. Изглеждаше толкова истинско, че аз дълго не исках да повярвам, че се бяхме загледали в една шега на природата. И отново същото, сякаш величествена катедрала се извисяваше между нас и залеза и островърхите кули бяха обагрени в бледорозово, което смекчаваше суровите очертаиия на сивия гранит. Не беше ли някоя от онези исторически манастири – църкви, които са надживели вековете в опустошените от войни Балкани? Но бях обречен на разочарование – това бе още един каприз на природата.

Скоро пътеката изостави бърдото и започна отново да се изкачва. Госпожата стъпваше леко, бързо и безгрижно като останалите. Свечеряваше се и ние усилихме крачка. В шест часа спряхме за вечеря на един планински връх. Нахранихме се с последните парчета козе месо, няколко трохи хляб и ябълки. Студът се усилваше и ние не стояхме повече, отколкото бе нужно. Точно тогава силите на ранения четник започнаха да се изчерпват и оттук нататък той изостана от основната група. Опитахме се да го качим на един от конете, но студът така го скова, че той не можа да издържи. Той така трепереше, че се страхувахме да не падне от коня.

Малко след седем часа прекосихме още един от тези широки голи хълмове и се озовахме на върха на друга планина – най високата в околността, от който в далечината под нас можеше да различим родопската долина, осеяна от рой светлини. Това бе същата долина, на която бях стоял преди седмина, заслушан в пукотевицата на маузерите и се питах дали все пак си заслужава да опитам четническия живот. От другата страна на долината в едно дере между хълмовете се бяха струпали самотни светлини, които, както ми прошепна Никола, бяха Граница.

Нямаше още осем часа, и тъй като бе рано, ние спряхме, за да изчакаме турците да заспят. Налагаше се да пазим пълна тишина. В планината всеки шум се чува от огромно разстояние и ние не можехме да си позволим да рискуваме допълнително. Докато чакахме, ставаше все по-студено. Студът така щипеше, че това бе сигурен знак за настъпването на зимата – всякакви опити да заспим бяха напразни. Човек опитваше – опитваше отчаяно, – защото следобедният преход бе изтощителен, но напразно. Аз се превих на две под един храст, сврян между клоните, за да се предпазя от жестокия вятър, но след четвърт час се наложи да скоча и здравата да потанцувам джига (Вид танц.), за да поддържам кръвообращението.

Едночасова почивка – толкова можахме да издържим, и преди да настъпи нощта, започнахме да се спускаме от планината. Преплетени повалени дървета и усукани грамади от шубраци препречваха пътя ни. Не мога да си представя как се справиха с тях конете. Но шумът, който вдигаха, ни поставяше в неудобно положение.

Госпожа Божова бе вннаги начело и се считаше задължена при всяко препятствие, което отстраняваше, да подкрепи с по някоя готова дума мъжете, които я следваха. Тя беше едно чудо. На два пъти кракът й попадаше между коварно преплетени коронн под буйната трвва и тя се просваше на земята. Знаех какво означава това, тъй като ми се бе случвало често. Всеки път, щом паднеше, тя се засмиваше.

Около 10 часа спряхме на една поляна в подножието на планината да изчакаме патрула да отмине. По средата имаше високо дърво с провиснали клони, под които налягахме. Времето минаваше бавно. Накрая доловихме познатите звуци на маршируващи аскери, които се приближаваха. Последва дрънкане на оръжие, монотонното повтаряне на командите, отчаяните викове на часовите, лаенето на кучетата, раздвижването сред патрулната колона. После всичко отмина и шумовете отмряха нагоре по долината в посока към Граница.

Сега пътеката водеше през поле от груба ниска трева, хлъзгаво от росата, но почти равно. Над нас луната светеше ярко и тъй като нямаше сенки, в които да се прикрием, се озъртахме уплашено наляво и надясно, докато хукнахме да бягаме към дърветата. Кой знае какво се криеше зад храстите и камъните. Беше достатъчно да зашумят боровете в края на полето, за да залегнем всички, освен конете, а тези от нас, които имаха пушки, сваляха предпазителите. Драмските четници имаха само револвери.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]