Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА ХVIII

ПОСЛЕДНАТА БИТКА НА ЧЕТАТА

По цялата линия, която бе разтегната по ширината на прохода, се чуваще щракането на затворите при поставянето на нови пълнители в гнездата. После прозвуча съскащият звук на измъквани от ножниците щикове. Четата бе готова. Тя слущаше изстрелите отвъд далечната стена на долината. Изведнъж на една поляна сред боровете се появи фигура – бе обърната с гръб към нас, последва втора. Те вдигнаха пушките си и стреляха по нещо, което не виждахме. Още един се присъедини към тях, после друг. Те отстъпваха към нас в началото бавно, но постененно ускориха крачката, след като излязоха от прикритието на скалите и навлязоха в откритата равнина.

По облеклото познахме, че това са овчарите, които изпратихме на пост. Бяха четирима в групата, която отстъпваше през равнината, а трябваше да са шестима. Къде бяха другите двама? Пети човек, заместннк-командир на селската милиция, бързайки, излезе от храсталаците. Той бягаше след своите другари, но на средата на пътя спря и стреля към дърветата, откъдето бе дошъл. В същия момент струи от бял дим изскочиха откъм дърветата, мъжът се завъртя и се строполи в безформена купчина. Нови струи, придружени от тънки огнени проблясъци, бликнаха от дърветата и храстите. По очевидни причини малкият патрул от овчари бързаше към нас със страшна скорост.

Ясно беше, че се нуждаеха от помощ, но Милев не искаше турците да разберат с какви сили им предстои да се сблъскат, така че само половин дузина от най-добрите стрелци на четата откриха огън. Разстоянието беше сравнително голямо за късите манлихери, но все пак те имаха ефект. Аскерският авангард се оттегли временно и четиримата овчари, задъхвайки се, изкачиха лекия наклон, за да доложат загубата на двама от тях. Ние бяхме видели как умря единият, а другият бе убит на километър и половина по-напред. Те казаха, че вината била негова. Той се бил повдигнал на лакет над един камък, за да се прицели.

С отстъпването на аскерите имахме няколко минути отдих, който по-опитните четници използуваха да се разположат удобно за престрелката, която щеше да последва. Резеревни пълнители бяха поставени под ръка, където можеха да бъдат грабнати за секунди, когато скорострелността ще бъде от решаващо значение, а предпазливите оправяха укрепленията си. Един находчив мъж постави над главата си под наклон тежко дърво, като единият край опря на скалата, а другия на земята. По-късно, когато започнаха да свистят куршумите, някои от нас го гледаха със завист.

Както вече споменах, дърветата, които ограждаха отсрещния край на долината, бяха извън нашия обстрел. Но с по-високо премерване добър стрелец би могъл да изпрати куршум сред тях с надежда за успех. Постоянни приглушени разговори се водеха относно разстоянието по протежение на цялата линия и мерниците непрекъснато се вдигаха и сваляха. Не може да се отрече, че повечето от мъжете бяха неспокойни. Но тук и там някой ветеран, съвсем спокоен и безразличен, развличаше с шеги съседите си. Тогава те също отговаряха на шегите.

Измежду дърветата от отсрещната страна на долината с бърза крачка се придвижи редицата на противниковия авангард. Стомана проблясваше над червените фесове и мъжете, които ги носеха, прескачаха камъни и дървета е такава лекота все едно не бяха вървели с часове. Милев ги остави да се приближат. Той бе залегнал в своя окоп, който бе до моя, с цигара в устата и наблюдаваше внимателно с бинокъла си. Свирката му лежеше до него в готовност за мигновена употреба. Той не я използуваше. Скоро разбрахме защо. Турците идваха доста непредпазливо.

Войводата ги пусна да дойдат на близко разстояние, преди да изсвири два пъти – сигнал само за средната линия да открие огън. Очевидно аскерите не чуха свирката или не разбраха какво означава това, защото продължиха да напредват. Те даже не спряха да стрелят, когато нашите пушки екнаха в момента, в който един от тях промушваше с щик трупа на овчаря. Един аскер полетя напред, а другарите му продължиха. След като се приближиха на около 500 метра, цялата средна линия откри огън. Напред-назад отекваше ехото, биещо се в планинските склонове от двете ни страни.

Няколко аскера се строполиха. Другите се скупчиха и стреляха няколко пъти нахалост, но не можаха да превъзмогнат нашия огън. Падаха при всеки залп. Когато половината от тях бяха повалени, другите се обърнаха и побягнаха в безредие. Милев ги остави да се оттеглят, без да ги закача повече.

Едно от предимствата на съвременния бой е отсъствието на дим. Въпреки многото изстрели видимостта нито за миг не бе намалена. Ние виждахме бягащия авангард, мъртвите и ранените хора, пръснати по равнината – и още по-далеч отстъпващия враг, неговата цел, боровете отвъд. Гледахме ги със задсволство, като хора които добре са си свършили работата и които се гордееха от това повече, отколкото бяха готови да признаят. За миг бяхме забравили, че битката току-що започваше. Във всеки случай занемяхме, когато иззад същите тези странни борчета започнаха да изскачат групи от бойци, които бързо се организираха в четири отделни отреда. Няколко мъже на коне сновяха от една група до друга и ние чувахме техните насърчителни думи.

Отделните групи тръгнаха към нас с бърза крачка. Те не можеха да знаят точното ни разположение, но това никак не ги притесняваше. В началото те се придвижваха ходом, след това започнаха да тичат. 3а ефект Милев заповяда на няколко точни стрелци да открият огън веднага щом те тръгнаха. За стотна от секундата редицата им потрепна от залпа, но след това се окопити и продължи. След като бяха изминали половината път от борчетата, те промениха формацията си от безразборна колона в две редици, които се разпростряха по цялата ширина на долината.

– Добре го правят, кучетата – измърмори през зъби Милев. – Това е работа на немските инструктори.

Когато тръгнаха, в далечината се чуваха техните насърчителни викове. Сега те нададоха пронизителни отсечени викове, които ни пронизаха с кръвожадните звукови вълни. "Аллах, аллах, ил-ил – аллах" – крещяха и не спираха. От време на време в тази шумна суматоха се различаваше думата "дин, дин, дин", която те непрекъснато повтаряха. Това означава "убивай". Офицерите бяха изскочили отпред и ги водеха с оголени саби. Тиха усмивка се прокрадна по лицето на Милев, когато той вдигна свирката до устните си. Последва дълъг трептящ тон.

Цялата долина кънтеше от грохота на залповете. Четниците стреляха куршум след куршум. Чух мъже около мене да се молят усърдно на Дева Мария, на Христа дано ударниците им да не засекат, когато изхвърлят гилзите. Те се молеха на висок глас, а един мъж отзад ругаеше през сълзи, когато затворът на пушката му блокира. Плачейки от яд, той захвърли пушката на земята, взе револвера, подпря се на скалата пред него и започна да изстрелва куршум след куршум в турците.

Аскерите бяха спрели, неподвижни, като че ли някаква стена се беше изправила пред тях. Не е лесно да се напредва, когато насреща ти стоят 60 непоколебими мъже, които стрелят с трескава бързина. Това, което те виждаха, беше една непрекъсваща струя от дим.

Много често и не я виждаха. Офицерите им ги караха да настъпват, биеха ги със сабите, увещаваха ги. Те вече бяха толкова близко, че ние почти ги чувахме. Но всичко това нямаше никакво значение – те се обърнаха и побягнаха. Дъжд от куршими връхлиташе върху тях от три страни, разкъсвайки техните вцепенени редици, удряйки се в скалите, събаряха фесовете им, пробиваха главите им. Те бягаха като обезумели.

Някои от по-дръзките четници прескочиха стената пред себе си и се втурнаха след бягащия враг, но Милев им заповяда да се върнат. Въпреси това, когато турците стигнаха на безопасно разстояние, Милев разреши на някои да отидат и да довършат ранените, до които могат да се доберат. След като свършихме и това, зачакахме самодоволно. Беше малко следобед, денят беше пред нас.

Когато аскерите се добраха до убежището на другата страна на долината, спряха. През бинокъла можеше да се види как войниците се тръшваха на земята като уморени кучета. Офицерите разговаряха, а ординарците обикаляха наоколо. Един посочи към гората и тревожно пришпори коня си натам. Малко след това Милев, който не отвръщаше поглед от действията им, извика и когато погледнах, видях колона от товарни коне да излиза измежду дърветата. Те изглеждаха съвсем безобидни. Сянка помрачи усмивката на Милев.

– Това е оръдието – каза той. – Надявах се, че няма да успеят да го прекарат през проходите. Сега ще загубим някои от хората си, Смит.

Група артилеристи, които вървяха с конете, започнаха да сглобяват частите на оръдието. Скоро те имаха малокалибрено планинско оръдие, инсталирано на една височина. Очевидно турците бяха решили да оставят оръдието да реши спора. Там, където те очакваха да срещнат съпротива на шепа въоръжени селяни, им се противопостави една голяма чета с укрепления, чиято издръжливост те не знаеха. Бидейки предпазливи, те повече не желаеха да рискуват. Това беше необичаен начин на воюване, тъй като противниците не размениха никакви комуникации. Нямаше никакви писмени искания, нито призиви да се предадат. Нито една от страните нямаше достатъчно доверие в другата.

Умората, която бе обзела аскерите, най-накрая попремина и една група от тях се събра около оръдието, наблюдавайки подготовката на артилеристите. Не трябва да се мисли, че всичко това ставаше в пълна тишина. От време на време се чуваха изстрели от двете страни. Няколко турци бяха повалени, а един от нашите се оттегли отзад с простреляна ръка. Групата около оръдието се разпръсна. Оръдието бълваше: Тряс, тряс, тряс! Ехото кънтеше надлъж и шир по долината. Цялата предхождаща стрелба изглеждаше детска игра в сравнение, с тези залпове. Те продължиха без прекъсване, артилеристите обслужваха оръдието за рекордно време. Група мъже прибягваха до оръдието с амуниции и после пак притичваха към гората за още.

За секунда се замислих какво означаваше всичко това. В кого стреляха те? Като че ли не стреляха в нас. Погледнах нагоре. Някаква бяла топка между земята и слънцето летеше към нас. Тя се възпламени, изхвърляйки жълт облак от пушек и дъжд от сребрист град проблесна за секунда в слънчевите лъчи и след това падна върху окопите със странен трясък. Това беше един ужасен звук, който ни караше да тръпнем. Още по-жесток беше, когато поразяваше телата на хората.

Това продължи дълго време. Нямаше спасение от снарядите, когато попадаха в целта. Възпламеняваха се над главите ни и малките куршуми падаха като градушка зад окопите ни. За щастие турците не бяха много точни стрелци, защото нямаха достатъчно практика. След като ни бяха показали на какво е способно оръдието им, което ни коства загуба на двама души, те направиха още няколко опита да взривят укреплението, което бяхме построили в долината. Снарядите бяха срутили части от него, но по-страшни бяха шрапнелите, защото бяха безпогрешно точни.

След около десет минути Милев даде сигнал за отстъпление – три къси изсвирвания. Аскерите вече настъпваха, прикривани от артилерия. Когато видяха как четниците започнаха да изскачат от окопите, аскерите закрещяха и се спуснаха по петите ни. Това без съмнение беше развлечение за тях. Подсилихме позициите си в прохода, като един малък отред остана да брани, ако аскерите започнат да нападат, а ние се оттеглихме към следващото укрепление.

Времето напредваше. Следобедът не се оказа много приятен. Скоро романтичната страна на битката избледня и остана само тежката работа. Потехме се и ругаехме, раните ни кървяха и хората умираха. Дойде момент, в който аз изпитах удовлетворение, когато някой от аскерите се изпъваше напред, пронизан от куршуми. Ако не се изпъваха напред, те падаха назад по същия начин или се завъртаха и след това се свличаха на земята. Отначало ти се гади, след това свикваш и дори се радваш, ако това е вратът ти.

При второто укрепление аскерите бяха изправени пред по-големи трудности, въпреки че не загубиха много хора. Те бяха разбрали, че предпазливостта е от полза и смятаха да се ръководят от това. Но те вече бяха донякъде обезвредени, защото криволичещият тесен проход омаловажаваше оръдието им. Вместо да атакуват открито и така умело, както в първата атака, те се движеха с къси прибежки, като един взвод прикриваше следващия. Тази съвременна военна тактика също бе научена от немските инструктори.

Беше вече късен следобед, когато изоставихме второто укрепление, но загубихме около дузина хора и бяхме доста омаломошени. Турците бяха по-изтощени, защото от тях се изискваше повече физическа сила. При третото укрепление си починахме за около час, докато те преместваха оръдието на нова позиция нагоре в прохода, в една ниша в скалата, откъдето целият връх попадаше в обсег. Готвеха се за последен щурм.

При третото укрепление се бихме мъжки. Нареждането бе да го браним до последната минута. Четниците приеха това буквално и стояха зад скалите и дърветата, докато първият от аскерите я прескочи. Само след миг започна ръкопашен бой. Щик се удряше в щик и въпреки че турците бяха в по-изгодно положение с дългите си маузери, те бяха отблъснати. Борбата бе доста ожесточена, повече, отколкото може да се понесе. Човек може да наблюдава битка отстрани и да вижда зрелищното в нея, но когато хладната стомана заиграе и хората се хванат и гуша за гуша в стремежа да забият щик един в друг, това вече е прекалено кърваво, за да бъде приятна гледка.

Със сабя в едната ръка и револвер в другата, Андрей се захвана с един огромен лейтенант, който с великолепен скок бе прескочил укреплението. Докато те се бореха за пространство да извадят сабя или щик, Милев застреля аскера. Хубавия Петър с разпиляна от вятъра коса кръстоса шик с един ловък сириец. Беше въпрос на умение и четникът победи. Навсякъде около мене се водеше ръкопашен бой. Милев се биеше с капитана, който беше повел щурма, и в същото време застреля един редник. По това време оръдието започна да бълва отново и ние минахме в отстъпление, след като очистихме всичките аскери зад укреплението.

Не трябва да се смята, че всичко това мина без загуби от страна на четата. Ние платихме за всяко наше действие и платихме доста скъпо. Дали това беше странно хрумване на съдбата, или се дължеше просто на по-голямото умение, не зная, но нашите загуби бяха от страна на селската милиция. Няколко непознати на мене четници бяха убити, но никой от нашата група не беше тежко ранен.

Когато достигнахме върха на прохода, слънцето започваше да се скрива зад хълмовете. Долният му кървавочервен край бе докоснал върха и искрящата оранжева топка беше обагрила облаците, които придаваха на небето безброй различни нюанси от червено до златисто и пурпурно. Скалите под нас бяха облени в кръв, а тревата станала хлъзгава от кръвта. Все още си спомням едно ужасно преживяване – подхлъзнах се и паднах на колене и разбрах, че бях стъпил върху един труп. Всичко наоколо беше червено, цялата местност се червенееше. И това не вдъхваше никаква надежда. Всичко червено – като кръвта и смъртта. Оръдието лаеше заплашително и все тези кълба дим летяха срещу нас. Те също изглеждаха червени под слънчевите лъчи. Само когато избухваха, те придобиваха неприятно жълт цвят. Оръдието грухтеше непрекъснато, като че ли се страхуваше от приближаващата нощ, която ще намали ефективността му.

Мисля, че аскерите бяха уморени колкото нас, защото те не ни последваха веднага. Изпратиха напред малки групи, които стреляха по нашите постове, но само толкоз. За момент настъпи мир. Мислехме, че ще можем да си починем, но Милев не разреши. Той даде десетминутна почивка под боровете, чиито клони като че ли шепнеха тъжна погребална песен, а след това нареди да съберат дърва за огън. Около час след залеза те все още превиваха гръб под тежкия товар от дърва и палеха огъня.

Когато здрачът се превърна в мрак, огньовете бяха запалени. Те обграждаха гребена на прохода в пламъци, които отрязваха огромните сенки на шест бора, тъй като един беше изкоренен от снаряди и дефилето никога вече не можеше да се нарича Проходът на седемте бора. Отражението на другите огньове долу в прохода блещукаше на фона на скалите и небето. Те показваха къде се бяха установили аскерите и от време на време гласовете им достигаха до нас. Чуваше се викането на пазачите им, което ние вече познавахме много добре вследствие дългите ни потайни движения през района.

Ние – четата на Милев, се събрахме зад огъня, всички освен пазачите, и слушахме войводата. Жалко, че не разбирах какво казваше. Сигурно беше неизгладено и грубо, като характера на Милев, но съм сигурен, че беше доста убедително и силно. Ако се нуждаех от доказателства, ентусиазираните възклицания на четниците бяха достатъчни. В същност ние представлявахме една жалка войска. Бяхме останали едва 40 души и нямаше човек без рана или дупка от куршум. Някои куцаха, други бяха с превързана ръка, трети с превързана глава. Останалите бяха в прохода, но не ранени. Ако аскерите бяха минали покрай ранен четник в своето фанатично настъпление, той би предпочел да се самоубие, отколкото да се остави на мъченията, които го очакват.

Плановете ни не бяха сложни. Искахме само бързо да се изтеглим, и то незабелязано. Двамата овчари, Иван Маткьов и синът му Стефан, предложиха да останат да поддържат огъня и през определени интервали да стрелят в турския лагер. Преди да настъпи утрото, те също щяха да се измъкнат. Селяните се бяха отдалечили достатъчно, във всеки случай да се изчаква повече беше опасно. На следващия ден аскерите щяха да намерят някой обиколен път и да ни ударят във фланг. Така че ние тихо се изнизахме по една странична пътека в планината и се отправихме към Ковачевица.

Вървяхме цяла нощ. На различни места някои от отредите ни напускаха и до сутринта останахме не повече от 20 души. През деня се криехме из планината, а на следващата вечер стигнахме в Ковачевица, където новината за битката ни беше изпреварила. В Ковачевица към нас се отнесоха много добре – изкъпаха ни, превързаха раните и ни нахраниха. А ние дълго спахме.

Не разбрах каква бе по-нататъшната съдба на Буково, поради това, което се случи впоследствие.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]