ГЛАВА ХVII

ПРИСТИГА ВЕСТИНОСЕЦ

Двадесет мъже в една доста малка къща правят живеенето в нея неудобно. Това особено важи, ако под къщата има обор. Ние всички спахме добре тази нощ в Ковачевица, но на сутринта, когато по навик се събудихме рано, ноздрите ни бяха приветствувани от миризма, която в бяг ни изкара на чардака, където беше още по-лошо. Дворът гъмжеше от кози – бели кози, черни кози, черно-бели кози, във всякакви размери и ухания. На вратовете на повечето от тях похлопваха звънчета и те като че ли прекарваха времето си, опитвайки се да се изтикат една друга през оградата.

Четниците стискаха носовете си и следяха плавните движения на едно момченце с рошава глава и бакър в ръка, което се провираше сред множеството животни, хващайки всеки път някоя коза, за да я издоя. Доенете явно бе голямо изкуство. Дейността на момчето неведнъж бе прекъсвана от опитите да бъде изхвърлено или блъснато, но то някак си успяваше да убегне приведените глави и като се пъхаше под животните, лазейки по земята с непрекъснато променяне на посоката и положението си, напълни бакъра си догоре и изкачи ниската ограда на козята кошара, без да разлее нито капка.

Козето мляко бе поднесено за закуска, но това вече беше твърде много за мене. В Македония козите се оставят да ходят, където пожелаят като диви, и месоте им, както и всякакъв продукт от тях има особен дъх на мускус. Закуската беше интересен момент, но не защото бе богата – бяха разрязани огромни самуни хляб, в алуминиеви чаши, които не стигаха за всички, се поднесе чай без мляко, а след това и козе мляко за тези, които желаеха.

Но не бе храната, която направи яденето интересно, а мъжете, които го ядоха. Двадесет четници и няколко членове на селската милиция оформяха групите, които стояха в стаята – едно странно и разнообразно събиране. Освен членовете на личния отред на командира имаше няколко души от други отреди, както и членове на милицията от Гърмен и Ковачевица.

Сред последователите на войводата се забелязваше стремеж към еднаквост в облеклото. Иначе само различията в цветовете и вкусовете бяха постоянна величина. Един мъж носеше фес, който бе взет след една схватка. Членовете на милицията въобще не носеха шапки.

Те бяха окачили пушките си по стените и в горната част на всяко място на пода, където бе спал четник, лежаха грижливо подредени патрондашите, раниците и наметките. Пистолетите си те, разбира се, никога не сваляха, даже и когато спят. Повечето от двадесетте души не бяха се виждали помежду си от дълго време и резултатът беше вавилонско стълпотворение от разговори.

Една от темите, които се обсъждаха, беше разделянето на четата. През нощта трябваше да се раздели на три групи: една да се върне в Гърмен, друга да тръгне към южната част на района и една да изчака в Ковачевица. Това беше необходнмо, защото нямаше причина да се държат толкова мъже заедно, а и големият им брой правеше укриването по-трудно. За командирите това беше съвсем ясно, но четниците открито споделяха разочарованието си, че трябваше да се откажат от гордастта да бъдат част от това, което за тях бе наистина внушителна група мъже и отново да се превърнат в патрули и постове.

Когато споменах по-горе, че четата спа добре, трябваше да добавя – с изключение на Хубавия Петър. Той страдаше от снино възпален зъб, който бе издул бузата му като патладжан. Цяла нощ охка и пъшка от ужасната болка, а тя наистина бе ужасна и Петър понасяше така твърдо всичко, както подабава за един мъж. Последните няколко дни той се крепеше на сурави яйца и тютюн, който дъвчеше с надеждата да притъпи болката.

Милев беше нещо като лекар и той видя, че това не може да продължава така. Човекът се стопяваше като свещ, имаше големи черни кръгочве под очите и нервите му бяха пред скъсване. Законът на четата относно осакателите и немощните беше неумолим; човек трябва или да е пълноценен, или да бъде изоставен. Темпото беше прекалено интензивно, за да позволява да се грижат за болни. Също така човек, който е разстроен, не е полезен като четник. Така че Милов накара Петър да легне на пода, осем души хванаха ръцете и краката му, докато войводата приклекне над гърдите му.

Андрей стоеше на един мангал и нагряваше шомпол. Петър го гледаше напрегнат, без да трепне. Той знаеше какво щяха да му правят. Милев беше предложил да го стори и той се бе съгласил. Но чувствата му се четяха по лицето, то бе изопнато и мускулите под кожата трепкаха и се свиваха непрекъснато. Очите му горяха като огромни, нажежени въглени. Шомполът, който се въртеше в мангала, се бе нажежил до побеляване. Андрей го извади и отиде при човека на пода.

Хубавия Петър затвори за миг очи, после пак ги отвори. Той прошепна нещо на Милев, който отметна косата от челото му. Какво мислите му каза той? Само да внимават с косата му. Не искаше да му изгорят къдриците. Мъжете, които държаха ръцете и краката му, го притиснаха по-силно, като просто седнаха на тях, а Андрей подаде нажежения шомпол на войводата. Милев нареди на четника да си отвори устата. Със затворени очи той се подчини, малките мускули под изопнатата кожа подскачаха и потрепваха.

Милев хвана долната челюст на Петър и я държеше отворена, докато огледа болния зъб, и после с изящна нежност вкара шомпола в отворената уста. Ясно се чу цвърчене и тялото на четника потрепери от главата до петите. Нормален човек би припаднал, но минута след като мъжете, които го държаха, се отдръпнаха, Хубавия Петър, олюлявайки се, се изправи на крака. Лицето му беше бледо и измъчево, но, с изключение на това, той изглеждаше и се държеше като че ли болката бе незначителна. Той каза, че се чувствува много по-добре и наистина повече не се оплака от зъба.

Сутринта лениво премина в следобеда и седнали на чарлака на къщата зад завеси от черги, четниците, повечето от които дремеха, подготвяйки се за нощния поход, бяха стреснати от викове на улицата под тях. Естествено една мисъл мина през съзнанието на всички. Аскери? В трескава, бързаща тълпа ние минахме през вратата в спалнята, където бяха пушките. Но преди още четниците да се въоръжат напълно в готовност да се бият или да бягат, причината за суматохата долу изтрополи по стълбите, водещи към двора. Беше овчар, облечен в изпоцапан овчи кожух, лицето и очите му бяха уплашени и изморени. Той се задъхваше, придвижвайки се крачка по крачка. Първите думи, които изрече, потвърдиха опасенията на четниците:

– Аскер! – каза той с изплезен език, облягайки се на стената за опора. – Аскер!

Това изглежда беше всичко, което можеше да изрече в момента. Четниците се насъбраха около него, жадни да чуят, но безмълвни. Те знаеха, че е глупаво да се говори, когато изникне нещо сериозно. Командирите са тези, които ще говорят. С шише мастика в ръка Милев си проби път в тълпата. Без да бъде подканен, мъжът сграбчи жадно бутилката и пое огромна глътка от парещия алкохол. Сега започна да диша по-свободно, отдръона се от стената и застана изправен.

– Идвам от Буково. Вие сте Петър Милев, нали? Имам съобшение за вас. Аскерите напредват към Буково. Много – цяла армия. Те ще ни унищожат. Заканили са се, че селото ще изгори и хората ще загинат или ще умрат от глад по баирите. Ние сме безпомощни и молим четниците за помощ.

Странно е да тледаш как жаждата за кръвопролитие бавно се изписва по лицата на хората. Видях това около мене. Членовете на милицията, които се бяха надявали до едно денонощие да се завърнат по мирните си домове, се спогледаха радостно усмихнати. Човек би си помислил, че са им подарили втори живот. От време на време те се вслушваха в разпокъсания разказ на овчаря и се разделиха на групички, които се тупаха по гърбовете и кипяха от нетърпение. Защото беше ясно ,че ще има битка – да, голяма битка, много по-голяма от тази край пътя. И те всички щяха да участвуват в нея. Щеше да има много аскер за убиване, а можеше да има и плячка. Българинът е пресметлив човек и не се отказва от съдържанието на противниковите джобове. Как ще стане всичко? Да, Петър Милев ще се погрижи за това. Сигурни ли бяха, че ще победят; имаше много аскер – цяла армия? Те се смееха силно развеселени. Защо Петър Милев говореше така разпалено на Андрей и на селския първенец там в ъгъла? Беше смешно човек да се съмнява в изхода.

Междувременно няколко души се скупчиха около овчаря и жадно попиваха думите му. Накратко, неговото съобщение беше, че един пехотен батальон с планинско оръдие, общо около 500 – 600 души, трябваше да потегли за Буково тази нощ. Тази вест бе донесена от въстанически куриер от Неврокоп, който се бе промъкнал през отбранителните линии. Причината за похода не беше съвсем ясна, но вестоносецът смяташе, че това е, защото Буково бе подслонило семейство, на което войводата бе помогнал да отмъсти над един патрул в планините близо до Ючдурук. Вестта за тяхното пребиваване вероятно бе донесена от някой от многобройните турски шпиони и войниците бяха рещили на свой ред да си отмъстят на хората, които са имали наглостта да приютяват убийци на аскери. Това беше жестокият закон на революцията. Да помогнеш на една страна означаваше да станеш враг на другата и да се изложиш на най-сурово наказание.

Милев зададе няколко остри въпроса на вестоносеца, след което отправи няколко души от ковачевишката милиция до Гърмен и няколко други села за подкрепление. Той знаеше, че не може да събере за толкова кратко време сили, наброяващи тези на противника, но бе решен да направи всичко, което бе по силите му. Той на часа състави план за действие, всичките му разпореждания насочваха ръководителите на селската милиция и част от собствените му четници към прохода на Седемте бора – един прорез в планините, през който турците трябваше да минат, за да стигнат до Буково. Максималното, което четниците можеха да направят, бе да задържат турците и да дадат възможност на селяните да избягат в планината или да преминат българската граница. Четата веднага потегли. Този път нямаше значение дали има шпиони по баирите. На всеки човек бе раздаден по половин самун хляб и 10 яки младежи от селската милиция се присъединиха към нас.

Когато четата излезе от селската улица на пътя към планината, някои от младеждте в началото на колоната започнаха да тичат – толкова бяха нетърпеливи – и само строгата заповед на войводата ги накара да размислят, че ги очакват часове на непосилни натоварвация. Бе късен следобед, когато потеглихме, спирайки за малко на всеки час да си поемем дъх и продължихме похода сред скалите до залез слънце. Тогава спряхме, колкото да хапнем няколко залъка хляб, и отново поехме. Нашият водач, крачещ до Милев, бе вестоносецът, който донесе новините.

Този поход беше като много други, затова няма смисъл да го описвам. Движехме се перпендикулярно към българската граница и едва ли не изглеждаше като че ли се прибираме у дома. Как можехме да знаем, че някои от мъжете, които вървяха така упорито сега, нямаше да видят отново дома си. Но по време на похода не мислехме за това. Не смеехме да пеем високо, но много от четниците тихо си тананикаха и се усмихваха, когато установяваха, че съседите им тананикат същата песен.

В гъстия мрак, който се спуска слел полунощ, преди сивата светлина на зората да се прокрадне зад хълмовете, ние спряхме на едно място високо в планината. Нощта бе толкова черна, че не виждахме нищо около нас и тъй като бяхме уморени до смърт, легнахме и спахме, забравяйки за момент за битката, която ни очакваше. Но първите лъчи на утрото ни разбудиха.

Сега можах да видя, че се намираме на върха на тясно, виещо се дефиле, което се спускаше от двете ни страни. Зад нас бе широка равнина с полета и къщи, и там някъде в дъното бе Буково. Пред нас бе грамада от планини, очертаващи се неясно. Те просто се разстилаха мъгляво една върху друга и човек не можеше да различи даже къде свършва един връх и къде започва другият. Те представляваха хаотична купчина от зловещи, примитивни форми.

Група от седем бора на върха на прохода се открояваше на предния план на гледката. По-голямата част от игличките им бяха окапали от мършавите клони, образувайки мека постеля върху твърдите камъни долу на земята, където бяхме налягали, а в клоните пееше хладен вятър. На върха на прохода бе студено, студът проникваше до костите. В съзвучие с вятъра кухините в скалите и клоните на дърветата уморено въздишаха. Явно бяха много изтощени. Даже един орел, който се извиси от едно дърво, изкрещя тревожно на странната си компания и се спусна бавно към равнината. Целият пейзаж беше уморен, студен и безлюден. Имаше осезаема хладина в него.

В това време група мъже от селото се изкачи и разговаря с Милев. Те не бяха обзети от паника. Не стенеха и не плачеха. Но имаше ужасна тъга в очите им, която и до ден-днешен ме преследва. Изглеждаха безпомощни, движенията им бяха бавни. Милев говореше окуражаващо с тях и сочеше четниците, които събираха дърва за огрев.

– Ще имам много повече, преди да дойде краят на деня – им каза той. – Ще направим славна битка. Те го попитаха какво смятаче трябва да направят, и в отговор той ги попита за времето, което ще е необходимо на аскера да пристигне, за състоянието на пътищата, които водят към селото, и други неща.

- Ние можем да задържим аскера цял ден и част от нощта – им каза най-после той. – Това ще ви даде достатъчмо време да поемете към границата, ако тръгнете веднага.

Селяните даже не се изнедадаха от неговото решение. Те го приеха като нещо естествено и скоро след като се върнаха в селото, тясна колона от хора и животни започна да се придвижва през долината към границата, която се намираше зад грамада от неясно очертани планини. Слънцето още не бе изгряло напълно.

Членовете на четата бяха запалили огньове в заслона на седемте бора и лежаха около тях, ядейки черен. хляб, който беше единственото им продоволствие. Когато се заситиха, войводата изпрати две групи – едната напред, през прохода да действува като аванпост, другата до селото да осигури храна. В рамките на един час пристигнаха подкрепления и допълнителни отреди от селската милиция, а до 9 часа дойдоха половин дузина непознати четници, увеличавайки нашите ефективни сили до 60 човека, всички въоръжени с модерни пушки със задно зареждане.
 
Веднага щом пристигнаха, отредите биваха проверявани от Милен и разпределяни към една или друга група на четата. Той командуваше центъра, Андрей дясното крило, Никола – лявото. Овчари, които познаваха идеално всеки сантиметър от тези баири, бяха изпратени да подпомагат аванпостовете, като се правеха пригоговления да се даде възможно най-упорита съпротива на аскерите. Позицията бе максимално укрепена за дадените обстоятелства. Стръмен и лъкатушещ, проходът в нито една своя част не предлагаше удобни условия за фронтална,атака и на няколко завоя ние установихме резервни позиции, на които да се оттеглим, когато аскерите ни отблъснат от предните.

Лагерът на върха на прохода под сянката на седемте бара служеше за щаб на операцията. Двадесетина мъже работеха в подножието на дефилето, където то навлизаше в равнината подобно на огромна лъжица или бутилка, и правеха груба ограда от натрупани камъни и дървета, отнесени долу от безброй бури, а на всяко място, където можеха да се изтъркалят големи камъни, за да образуват сигурна преграда срещу куршуми, действуваха други четници.

Бих казал, че беше малко след 9 часа, когато чухме няколко последователни изстрела, които заглъхнаха в тишината. Очевидно постовете, където бяха овчарите, влизаха в съприкосновение с врага. За около четвърт час планинското ехо беше безмълвно. После отново се разбуди, но с по-голяма мощ. Няколко залпа бяха разменени между невидимите противници и писъкът на свирката на командира призова четниците да заемат позициите си зад първата преграда. Центърът, който командуваше Милев, беше разположен по ширина на прохода. От едната страна беше Андрей, неговите хора бяха заели позиции по склона, докъдето бяха успели да се изкачат. И групата на Никола бе разположена по подобен начин. Отпред не се виждаше нищо. Всичко, което противникът би могъл да види, бяха няколко канари и трупи.

Времето едва пълзеше. По едно време, когато първите изстрели заглъхнаха, аз се изкачих на върха за вода, донесена от долината в стомни. Спирайки за момент под шепнещите борове, аз видях масовото преселение на Буково, – една жалка, тънка ивица, пъплеща към далечните оцветени в тъмносиньо от лъчите на слънцето планини. Селото бе опустяло и имаше голямо разстояние между него и края на колоната, началото на която достигаше до там, докъдето се виждаше. Мислех си дали някъде сред тази колона бе семейството, което бе станало причина за цялата тази бъркотия.

Около 11 часа в окопите бе поднесен примитивен обяд – искам да поясня, че имаше продукти от всякавъв вид, събрани от запустелите къщи, и всеки взимаше каквото можеше. На средата на яденето изстрелите се подновиха за трети път, но по-близко, отеквайки с определено враждебни нотки. Вместо да заглъхват в тишината, те нарастваха в усилващи се залпове, които в съчетание с ехото оформяха прелюдия на войнствена музика.

Вдлъбнатата като лъжица долина пред нас, която бе на почти същото ниво като началните скатове на прохода, бе съвсем пуста. Даже птиците и дивите зайци бяха избягали. Откъм най-отдалечения склон изстрелите ръмжаха с предупреждаваща враждеоност. Те ръмжаха по-силно, по-силно, все по-силно.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]