ГЛАВА ХХII

ПАК ВЪВ ВОДЕНСКО

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула, каквито са западните черкви. Тук през 1903 г. сражението било най-силно, при все това съвземането станало най-бързо. По-голямата част от населението са зидари, които работят в големите градове на балканските държави. Пътуването на тези хора подействувало в такъв смисъл, че те проявяват по-жив интерес към политическите и общите текущи събития. Един от тези хора беше получил книжка от Америка, в която за пръв път видях фотографирани развалините на Сан Франциско от земетресението.

Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.

– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?
– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.

Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това българите имаха училища. Елена и Саша се подготвяха да бъдат учителки в такива училища.

Както във Воден, така и в Костур гръцката черква употребяваше огромни усилия, за да потъпче революционното движение сред народа. През време на въстанието гръцките попове придружавали турските войски в наказателните експедииии и посочвали кои села да се изгарят и кои селяни да се убиват. Поради това хората бяха сега особено ожесточени срещу гръцката черква. В този район е селото Загоричани, в което се случи едно от най-забележителните събития в сегашната история на Македония [67]. Гръцките попове подкупили един турски офицер да извършва чести претърсвания на селото и това накарало селяните да скрият своето оръжие на по-далечни места. След това старейшината на селото получил бележка, подписана от един "приятел", с която се предупреждавали селяните, че след няколко дена ще се направи друг, по-пълен обиск. Мнозина от селяните заровили пушките.

На определената дата всички селяни се събрали в черквата. Като чули свиренето на тръба и видели въоръжени хора да се приближават към селото, те помислили, че предупреждението се изпълнява и че аскерът е дошъл да търси оръжие.

Съвсем неочаквано един залп изпочупил прозорците на черквата и убил десетина души от събраните. Между богомолицте настъпила паника и някои хукнали да бягат навън, но се видели обкръжени от стотина "Христови войници", повечето в гръцка униформа. Трима от водителите били облечени в униформата на гръцки офицери.

Тази чета изклала шестдесет селяни от Загоричани. Пет от тях били деца, по-малки от петнадесет години, седем жени, от които две в напреднала бременност и двадесет и двама мъже, повечето над шестдесетгодишна възраст. Въстанието било оставило някои здрави къщи и десетина от тях били изгорени заедно с двадесет и осем временни колиби. Всичко това било извършено посред бял ден, съвсем близо до един голям гарнизон от войски, квартируващ на един пушечен изстрел. Това злодеяние бе извършено в името на Христа, устроено от гръцката черква, към чийто ръководител в Цариград представителите на европейските държави се отнасят почтително и с когото се съвещават, когато трябва да се разбере "волята на народа". "Аз не зная как може да се обвинява цял народ – казва Бърк. – Но когато един цял народ акламира подобно дело, като това, чрез своята единодушна преса и от амвона, нарича го патриотическо и героично и дава публични обеди на неговите извършители, какво трябва да се каже за такъв народ? Не това, което ще кажат навярно за него като потомък па Сократ, Перикъл и Солон (по име поне) и избран народ на Байрона."

Една вечер към нас се присъедини чета, която беше от района на войводата Пандо Кляшев [68]. Двама войводи разделяха администрацията на Костур помежду си. Единият се наричаше Митре Влаха [69], от петнадесет години нелегален. Митрето беше от румънско потекло, прост овчар, но неговите несъмнени способности и честност го издигаха дори над враждебността на сарафовистите. Разбирайки, че неговите способности имат само военна цена, той поиска да раздели командуването с Пандо Кляшев, за да му помага в административната работа, която Митре смяташе за по-важна.

След Лука аз не съм срещал друг, по-добре подготвен интелектуално за войвода от Пандо Кляшев. Той беше с правилни черти, аристократическа осанка. Неговата чиста реч се приближаваше до руския език. Беше облечен просто, с пристегната униформа. С изключение на платнените му навуща, кожения кобур на револвера и колана му с патрони, нищо друго не издаваше призванието му. Той бе учил в Софийския университет и струва ми се, го бе свършил. Негов помощник бе Карчаков, малко по-млад, свършил гимназия. Те двамата не бяха прости боеви хора, а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха уредили кооперативни магазини и четири мелници. И "караулното" училище беше тяхно дело.

Когато стигнах в селото, те бяха извършили едно дело, което може би ще остане като материал за народни легенди на бъдещите поколения.

В селото Песодер живеел един гръцки поп, който по чин стоял по-долу от владиката, но по правене на зло бил по-горен от него. Този отец Ставре бил организирал шпионска мрежа, която доставяла на гръцката черква най-точни сведения за революционните агитатори. Най-напред той се отличил с това, че по време на въстанието дал енергична помощ на турците за издирване членовете на местния комитет. На два пъти участвувал в клане. Въпреки неговото настояване един турски офицер отказал да изгори едно село, но отец Ставре насъскал албанските разбойници и те изгорили селото. Селяните ми казаха, че един стар турски майор отказал да се сдружи с попа, като казал пред войниците, че "било безчестие да се търси помощта на този звяр".

С предаването и убиването на Лазар Поптрайков [70], един умен организатор, цената на поп Ставре се повдигнала пред гръцката черква. Той донесъл главата на Поптрайков в Костур, фотографирал я и отпечатаните снимки раздал на селяните. Но най-майсторското му дело било клането в Загоричани.

Отец Ставре ръководил операциите на терористичните чети. Мястото му помагало да преследва своите цели, защото турците държали гарнизон в Песодер.

Доста любопитно е това, но чудовището било човек просветен и с изискани маннери. Той можел да измами всеки чуждестранен журналист и силата му върху жените била огромна. По тази причина гръцката черква често го пращала в чужбина с дипломатически мисии. Той бил начело на делегацията, изпратена от "македонския народ", която посрещнала английския крал на олимпийските игри. Миналото лято той обиколил Европа и ангажирал симпатиите на дипломати и общественици за каузата на гръцкото разширение.

Веднъж една жена намерила писмо по планинските пътеки, очевидно изтървано от някой куриер. Тя го предала на четата, Пандо Кляшев го отворил, и то се оказало гръцко шифровано писмо. Като дете карали Пандо насила да учи гръцки език. Той почнал внимателно да изследва писмото. Към него бил приложен един списък на няколко имена, които се оказали на турски жандармерийски офицери. Те били написани с обикновени букви, но срещу всяко име имало думи в цифри. Работещ с приблизителни догадки, кои могат да бъдат полицейските участъци, Пандо започнал да дешифрира писмото и по една случайност открил ключа на шифъра.

Макар и безименно, писмото очевидно било от гръцкия владика и било отправено до капитан Вардас – главнокомандуващ боевите сили. В него се развивал план за изгарянето на селото Буф, голямо българско село, отчасти намаляло по население поради емигриране в Америка. Авторът на писмото нареждал на капитан Вардас да изпрати някой си капитан Белус да се посъветва с отец Ставре, който щял да му даде последните упътвания.

Кляшев повикал на съвет Митре. Двамата събрали четата в района и отишли в планината, която се намира над Песодер. Измежду по-малките местни водачи имало един ученик от гръцката гимназия в Атина, който говорел безпогрешно гръцки. Той бил избран да изиграе главната роля.

Преди няколко месеца четата била заловила неколцина пленници от една гръцка чета. Те били обезоръжени и проводени в Гърция в селско облекло, а техните униформи били запазени като трофеи. Кузо, подвойводата, и шестима от четниците се облекли в гръцки униформи. След това написали едно писмо с гръцкия шифър и го проводили в Песодер по един селянин. В него искали отец Ставре да дойде по работата за "Буф" и писмото било подписано от "капитан Белус".

След няколко часа четата, която била скрита в гората, видяла как двама души от селото се качват по планината. Единият бил в попско расо, а другият в униформата на турски стражар. Когато тези двама души стигнали до едно голо място, те срещнали четата от седем души в гръцки униформи, от които единият пристъпил напред и се представил за капитан Белус.

Един час след това, когато гарнизонът в Песодер се спуснал в планината, за да разбере какви са тия пушечни изстрели, намерили отец Ставре и неговия другар убити.

Жал ми е, че не можах да се срещна с Митре, който беше отишъл в Битоля да се лекува. С Кляшев и неговата чета, Владо и аз преминахме Костур до Леринско и оттам се разделихме с тях, за да продължим пътя си към Воденско. След няколко месеца всички, освен подвойводата, бяха убити. Ако някога ви се случи да отидете в малките кафенета на българските емигранти в Америка, вие ще видите портрета на Пандо Кляшев, а някъде и на Карачков. Една сутрин влязохме в същото село, в което аз и Сандо за пръв път срещнахме Тане. Сега пак го намерихме. Прекарахме цялата нощ заедно. Той ми каза, че във Воденско имало сражение, при което Лука бил ранен в ръката. Гърците стреляли по четата от засада, но нямали голям успех.

Ние отново се впуснахме на път, преминахме Леринско и една сутрин стигнахме в селото, което лежи под планината и в което се разделихме с Лука. Селяните ме познаха и от все сърце ми подадоха ръка.

– Къде е Лука? – попитах аз председателя на местния комитет.
– Не зная – отговори той. – Струва ми се, че е в блатата.
– Истина ли е, че гърците нападпали четата от засада?

Неговите очи светнаха.

– Истина е – каза той. – Аз помогнах да погребат петимата гърци, които бяха оставени убити, единият от тях беше капитанът.
– Има ли някое наше момче убито или ранено?
– Един четник... Яни... Влах... той беше убит. Казват, че Лука е ранен в рамото. Това се случило тук, отгоре. Четата идвала към селото. Късно през нощта тя отишла в овчарските колиби. Имало пълна месечина. Навярно часовоят е спал и на съмнало гърците успели да се промъкнат до един горист гребен над колибите. Те стигнали там пълзешком, през урвата, и нашите момчета ги усетили едва когато един залп от пушки "гра" пронизал колибите. Четата изскочила вън и почнала да стреля, но гърците отбягнали да се бият на открито. Яни паднал в колибата, без да разбере какво е станало. Ние проводихме един кон за Лука. Аз го видях изправен до едно дърво много блед и загърнат в япанджак.

– Но къде са сега? – попитах аз.
– Казах ви, че не зная. Тодор беше в С ... [72] преди два дена с десет души четници. Може да е там.

Не можах да изтрая до настъпването на нощта. Веднага следобяд Владо и аз тръгнахме към планините. Посред нощ стигнахме до селото С... Там, в горичката оставих Владо да ме чака, докато се завърна, и се впуснах в селото без всякакво предизвестие. Няколко селяни изскочиха от една къщи ме обезоръжиха. Като ме познаха, те ми върнаха пушката.

– Къде е Тодор? – попитах аз.
– Той е към Родиво.
– Знаете ли къде е Лука!
– Тодор каза, че той заминал към границата за муниции.

Двамата селяни поискаха да ни заведат при четата и като взехме Владо, тръгнахме отново към планината. След един час стигахме до един връх, където имаше поляна, в средата на която се намираше кошара за овце. Един от двамата селяни, които ни придружаваха, изсвири и веднага получихме отговор от кошарата. Аз тръгнах към входа. Вътре греше огън от въглища, около който лежаха половин дузина хора, загънати в япанджаци. Неколцина се повдигнаха на лакти, като че сега се събуждаха.

– Тодоре! – извиках аз.

Една гъвкава фигура скочи и в следния миг Тодор и аз се прегърнахме лудо.

– Къде е Лука? – попитах аз.

За момент Тодор не отговори.

– Ранен е в рамото и в корема – каза той. – Ние се опитахме да го отнесем, но...
– Къде е сега?
– Той беше жив само осем часа, след което умря, вярвайки, че е убит от аскер [73].
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

67. Вж. бел. 23.

68. Пандо Кляшев – роден през 1882 г. в с. Смърдеш, Костурско. През 1900 г. завършва Битолската българска гимназия и една година е учител в родното си село. От юли 1901 г. е четник в четата на Марко Лерински, а след това става войвода. Участвува активно във въстанието от 1903 г. След него отново е войвода на чета в Костурско. През 1906 г. е избран за член на Витолския окръжен революционен комитет. Загива на 31 юли 1907 г. в сражение с турска войска край с. Дреновени, Костурско.

69. Димитър Пандуров (Панджаров) – Митре Влаха, роден в с. Кономлади, Костурско. Дългогодишен войвода и активен участник във въстанието и в борбата срешу гръцката въоръжена пропаганда. Убит в сражение с турска войска през март 1907 година.

70. Атанас Кършаков – роден в с. Косинец, Костурско, дългогодишен войвода. Участвува в борбата срещу гръцката пропаганда. Убит през 1907 г.

71. Лазар Поптрайков – роден през 1876 г. в с. Дъмбени, Костурско. Посветен в революционното дело още като ученик в Солунската българска мъжка гимназия и основава първите комитети в Костурско. Участвува във въстанието като член на ръководителното тяло в района. През септември 1903 г., ранен, попада в ръцете на ренегата Коте, който обещал да го излекува, но го убива и предава главата му на костурския гръцки владика Каравангелис.

Самият Коте е заловен от турските власти през лятото на 1904 г., осъден е на смърт и е обесен през 1905 г. в Битоля.

72. Вероятно с. Сборско, Воденско.

73. В същност Лука Иванов е предаден от каракачаните, при които нощувал с четата си. По-подробно за убийството му вж. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. 2, С, 1943, с. 175– 176.