ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА ХХI

АСКЕРЪТ

Моето бягство от града в началото на месец септември прекъсна връзката ми с битолската организация. Това, което се бе случило след мене, научих по-късно от верен източник и по слухове. Няколко дни след моето заминаване Елена и другите момичета отишли в България с лъжливи паспорти, преоблечени като кадъни. На следната зима ги видях в Пловдив. Те се готвеха да постъпят в университета. Някои от познатите ми момчета постъпили в четите.

След един месец две големи чети, едната под командата на Михаил Х-в, пристигнали в Битолския вилает. Десет здрави младежи влезли в града и с помощта на местните членове унищожили неколцината останали партизани на Лигушев. Мойсей също бил принуден да бяга от една сила, от която неговите американски протестантски приятели не можеха да го закрилят.

Лигушев бил изкаран на съд и за учудване на всички турският прокурор станал и драматично го изобличил като предател, който служи на двете страни и лъже и двете. Пратили го на доживотно заточение в една от крепостите на Мала Азия, където той навярно бил в най-голяма безопасност. По-сетне той бил освободен и се завърнал в Битоля, където бил убит на улицата, както бил убит и нещастното му оръдие Георги.

След една година, на минаване през Париж за дома, аз срещнах един приятел българин от София, студент по медицина. След няколко дена ние обялвахме заедио. При тази нова среща той внезапно извика:

– Снощи в българския клуб срещнах един ващ приятел Б-в, той бил учител по математика в битолската гимназия миналата година. Праща ви много здраве.
– Какво прави в Париж – попитах аз.
– Той е аташе в българската легация.

По такъв начин, за разлика от злодеите в романите, Орела свърши щастливо, награден от своя господар – да бъде украшение на една служба, чиято етика за нас, простосмъртните, е най-малко странна.

Една последна дума за Сарафов, героя на тези интриги. Както бе съобщено под големи заглавия дори и в американския печат, неговите погрешни сметки го доведоха до съдба, подобна на тази, която имаше неговото невзрачно оръдие в Битоля – Георги терористът. В един момент, когато изглеждаше, че неговите проекти ще се увенчаят с успех и че революционните сили в Македония ще преминат под негов контрол или под контрола на господаря му – "цар" Фердинанд, един изтъкнат ръководител от Северна Македония сложи край на кариерата му, като го застреля на прага на собствената му къща.

За да бъдем справедливи към Сарафов, ще си позволя да добавя, че поне за мене, а аз го познавах доста добре, бе съмнително дали той беше добре запознат с двойнствената игра на своето протеже Лигушев. Сарафов беше авантюрист, а може би дори и мошеник, но неговите постъпки не трябва да се приравняват с долното изменничество на Лигушев. Сарафов може би бе готов да убие политически противник, но той никога не би го предал на турците. Ако не беше корумпиран от амбициозния княз Фердинанд, вероятно неговите несъмнени способности и енергия биха му отредили едно почтено място в македонската история.

Владо, Сандо и аз останахме около две седмиии в Ресен с Кръстьо и неговата чета. Най-сетне видяхме дългоотлагания избор и трябваше да тръгнем веднага на юг към Воденско, защото беше настъпило времето, когато Лука и аз трябваше да участвуваме в едно дело, което бяхме планирали още когато бях при него. Той и Апостол искаха с един бърз поход да се отиде до гръцката гранина и там нощно време да се изненадат гръцките погранични постове. Това се правеше, за да се докаже, че те търсят бойните сили на гърците, а не безвредните селяни.

Но между нас и Костур, района на юг от Преспа, лежеше широко поле и там не можеше да се мине при светлината на пълнолунието.

Една нощ ние тръгнахме рано: Владо, Сандо и двама четници, Матей, Сава и аз. Двамата четници ни предвождаха чак до Корбовите планини, които разделят Преспа от Костур. Към среднощ, преди да изгрее месечината, пристигнахме в едно село, което лежеше в началото на езерото Преспа и там прекарахме деня. В гората.

До планините ни оставаше петчасов ход. Нямаше голяма опасност да се срещнем с аскера, но можеше да се сблъскаме с турци от множеството турски села наоколо, тъй като през време на жетвата те често спяха по нивите.

Вечерта рано се измъкнахме от гората и влязохме в едно наше село. След дълго разискване убедихме десет души от милицията да ни придружават. Те бяха истински селяни, зле въоръжени с гръцки пушки "гра". При все това те ни даваха една сила, поради която турските селяни едва ли биха ни оспорвали пътя.

Беше тъмна, макар и ясна нощ. Спомням си, че минахме през едно равно тресавище, езерото блестеше като сребриста струя в далечината. Понякога блатата от застояла вода ни пречеха да ходим и на някои места газехме широките и плитки потоци. Разбира се, ние не смеехме да ходим по шосето, където обикновено вървят селяните, и за нещастие нашата милиция, която ни водеше, беше сбъркала пътя, та заобиколихме повече, отколкото трябваше.

Навярно беше минало полунощ, месечината светеше на хоризонта, когато стигнахме езерото и тръгнахме по пътя край брега.

Когато месецът се издигна, под неговата блестяща светлина разбрахме, че се намираме под турските села. Езерото оставаше от дясната ни страна, високата тръстика стигаше почти до шосето. Наляво, на повече от един и половина километра, се издигаха право нагоре стени от планински канари. Но между нас и тях имаше села. Ние трябваше да извървим няколко километра покрай брега на езерото, преди да минем полето.

Последния час вървяхме доста бързо. Савата, един от милицията и аз вървяхме заедно начело на групата и другите ни следваха.

– Нека починем тук няколко минути – каза Савата, като сочеше необикновено гъстата ниска тръстика. – Ей сега ще почнем да вървим из стърнищата, а това ще бъде тежко с мокри и окаляни крака.

Тази заповед се предаде на цялата редица и всички налягахме в гъстата растителност. Петима души, които представляваха отделна група, разговаряха шепнешком. Внезапно един от милицията се повдигна на колене, после се изправи на крака, макар все още свит и почти на две. Един друг зад нас се повдигна, след него и всички се понадигналме предпазливо. Някой произнесе късата, но остра дума:

– Аскер!

В този момент при светлината на месечината видях фигури, които излизаха на пътя едва на стотина метра далеч от нас. Ние веднага се спуснахме към полето.

– Дур! [66] Дур! Дур-р-р! – чуха се множесто гласове, а след това последва блясък и един изстрел. Неколцина от нас извадихме своите наганти и стреляхме в масата, която ни следваше. Залп от пушки изгърмя след нас, куршумите пищяха над и около нас. Ние продължавахме да тичаме и да стреляме. Милиционерите се пръснаха по нивите, няколко души се спънаха и един падна. Савата и аз останахме заедно. Стрелбата зад нас продължи, смесена с викове.

По едно време ми се стори, че тичам сам, след това стигнах до една каменна ограда, прескочих я и видях хора, които тичат пред мене. Внезапно стрелбата отзад спря, дори виковете престанаха. Четири или пет души тичахме в една пръсната група. Тичането отслабваше. Нивите почнаха да се възвишават към основата на канарите, които не бяха по-далече от един километър.

Стигнахме до друга каменна ограда, преминахме и през прелеза за добитък и се спряхме запъхтени. Някои бяха стигнали там и чакаха, а други още се прибираха.

– Колко са? – запита един запъхтян.
– Ако се съди по стрелбата, най-малко петдесет – каза Савата.
– Ще ни преследват.
– Нека ги почакаме... зад тези камъни.

Стояхме зад оградата мълчаливо и дишахме тежко. От ляво се чу вик.

– Тука те ще ни пресекат пътя – предупреди Сандо.
– Там горе, под оградата, има една скалиста могила – каза един от милицията. – Там можем по-добре да им се противим. Пътеката с точно над нас. Може да успеем да стигнем горе.

Спуснахме се тичешком през нивите в пръсната редица. Виковете се чуха отново зад нас и след това рядка стрелба. Изкачихме се по изровения склон на могилата и залегнахме между големите камъни на върха, където имаше прикритие за всички. Основата на оградата беше няколкостотин крачки по-нататък. Една права гола пътека пресичаше диагонално нагоре скалистата стена и се обръщаше на тесен пролом на стотина метра далеч от нас.

Там лежахме няколко минути запъхтени. След това аз съзрях разредената редица от тъмни фигури, които напредваха през големи стърнища. Те идваха към нас с къси и бързи прибежки, с голяма предпазливост и при всяко приближаване се навеждаха към земята. Някои бяха легнали, когато открихме силен, напрегнат огън. Войниците отговориха остро, а след това като че и двете страни съзнаха безполезността на тази безцелна стрелба. Тя бе спряна от двете страни и настъпи тишина. Далече някъде се чуваше лаят на кучетата в турските села. Неочаквано се чу вик и някакви думи, но аз не можах да ги разбера.

– Какво е това? – попита Савата.
– Слушайте!

След малко викът се повтори.

– Да сложим оръжие – отговори Сандо. – Те щели да се отнесат добре с нас. При тях имало италиански жандармерийски офицер, който искал да дойде горе и да говори с нас.
– Отговори им нещо! – казах аз.
– Да, ще им кажа нещо за свинята – каза Савата.

Трети път извикаха, но сега на български език.

– Ей, другари, сложете оръжие! Падишахът ви дава прошка. Европеецът гарантира това.

Савата вдигна и двете си ръце до устата и почна да говори нещо доста грубо, което тук не може да се напише, разбира се, но нещо досежно свинска мас. Друг вик не последва.

Аз не разбрах какво се случи, но тичащи фигури се спуснаха от всички страни по полето, събраха се и бързо се отправиха към нас. Зачудих се, като видях, че Савата пали цигара. Неговият профил светна от пламъка в дланта на ръката му.

След това всички почнахме да стреляме нервно. Войниците се спуснаха с викове: "Аллах! Аллах! Аллах!", но тъй пресипнало, че не можах да разбера значението на думите. Тук-там някой падаше или се спъваше и политаше напред, сякаш да се гмурне в земята. Със свиреп едновременен вой войниците стигнаха до основата на нашата могила и започнаха да лазят нагоре. Видяха ми се най-малко сто души. Тъкмо в това време Савата направи едно силно движение – една светла, трепкаща точка от огън се устреми надолу, пламък се понесе през нощта и избуча под нас. Когато очите ми се отвориха от ослепителната светлина, аз можах да видя маса войници изпобити, и други, които се пръснаха по разни посоки и изчезнаха. При все това ние продължихме стрелбата. Веднъж пипнах цевта на карабината и опарих ръката си.

През тези няколко минути нервната тревога беше по-изтощителна, отколкото тичането по нивите.

– Чудесно беше, нали? – извика Савата тържествуващ.
– До един час няма да се спуснат към нас.

Всички почнахме да викаме "ура". Това се повтори и потърси, смесено с нечленоразделни ликуващи викове. Савата стана и изрева:

– Бягайте, мохамедански свине. Намазахме ви опашките със сланина.

Челното място, което свинята, изглежда, заемаше в мислите на Савата, ме развесели до крайност дори в този момент.

Мълчанието беше по-лошо от шума. Ние трябваше да сдържаме желанието си за безразборна стрелба.

– Погледнете! – извика един селянин.

Той посочи основата на оградата. Между дъбовите храсталаци нещо се движеше.

– Те ни пресичат пътя – извика Савата. – Но няма да им позволим това. Хайде, момчета, спуснете се срещу тях – сега, когато са разстроени.

Никой не отговори, но се почна общо раздвижване.

– Ти им хвърли твоята бомба – прошепна Савата на мене. Той ми показа една запалена цигара в дланта на дясната си ръка.

Те очевидно не усетиха намеренията ни, докато не стигнахме до средата на отделящото ни пространство. Савата и аз тичахме напред заедно. Щом войниците почнаха да стрелят, ние се спряхме и той ми подаде цигарата. Аз поднесох запалката, а тези, които бяха зад нас, минаха към пътеката. Тогава аз я хвърлих и ние избягахме.

Експлозията почти ме свали на земята, но аз се свестих и започнах да тичам след другите, отчаяно се силех да вървя по скалистата пътека, тук-там се спъвах и употребявах карабината си като подпорна тояга. По-нагоре някъде пътеката се разширяваше и там седнахме да си поемем дъх. Някои от милиционерите, останали без амуниция, продължиха пътя си и изчезнаха в мрака на урвата. В това време куршумите отдолу почнаха да пращят по скалите над нас.

Още едно усилие и ние се изкачихме горе. Един четник пред мене се спъна, падна и се търколи под мене, като ме препъна. В това време аз зърнах бялото лице на Сандо, направих едно усилие да го задържа, но той се отърколи в бездната и изчезна.

– Бягай! За бога, бягай! – чук гласа на Савата. Той ме сграбчи за ръката, но аз политах насам-натам, ослепяван от късчета, които куршумите къртеха от скалите. По едно време чувствувах, че ту ме тикат, ту ме влачат. Бях напълно смутен, но все се силех да вървя напред. Пляскането на куршумите в скалите престана.

– Ние сме добре сега – чух гласа на Савата. – Сега е лесно, ох, боже, аз повръщам кръв.

Очите ме сърбяха болезнено, но при силно мускулно усилие на клепките виждах толкова, че можех да направлявам стъпките си. Стрелбата отдолу престана.

Когато можах да виждам ясно, ние вече се катерехме по тясната урва, полека и с почивки. След половин час изпълзяхме на една равнина, обрасла с дървета и налятахме под тях. Там бяхме Матей, Савата, Владо, двама селяни и аз.

– Ние ще те заведем в овчарските колиби – каза един от селяните, – другите тръгват по северната пътека за дома. Ние ще те заведем.

На следния ден ние прекарахме на едно по-горно ребро на планината. В това време ме надви душевното униние. Някои паднаха убити, други ранени, това вече знаехме; но аз разбрах само това, че съм изгубил Сандо.

[Previous] [Next]
[Back to Index]



 
66. Дур, тур. – стой.