Животът на АЛЕКСАНДЪР, ЦАР НА МАКЕДОНЦИТЕ
 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

1. Като чу това, Александър тръгна с Кандакъл и сто хиляди перси, индийци и македонци и се отправи срещу Евагрид. А по пътя повика Кандавъл и поведе разговор: „Ако върна жена ти, след като я отнема от Евагрид, какъв подарък ще ми направиш за услугата, Кандавле?" Кандавъл отговори: „Не смятам да говоря за връщането на услугата, макар че ти с цялата ся душа ще се бориш заради мен. Но ще поискам от царя да дойдеш с мен при майка ми. Тя ще възнагради заслужено твоите усилия заради мен."

2. Като стигнаха границите на Евагрид, Александър раздели войската на три части. На двете заповяда да стоят в засада, а с третата потегли срещу Евагрид. После залови неколцина местни жители и ги проводи като пратеници при него със следното известие: „Кажете на Евагрид, че владетелят на света Александър изпрати при тебе чедото си Антиох, за да върнеш на Кандавъл жена му, богатството, което си заграбил, и годишните данъци и тъй да се спасиш. Ако не искаш това, готви се за война. Защото той е тук, за да воюва с теб."

3. Като чу това, Евагрид изпрати съгледвачи да наблюдават Антиох. А те изпълниха заповедта, върнаха се и съобщиха: „Войската на Антиох е малобройна и не може да се мери с нашата сила." Но те съобщиха така, тъй като не забелязаха засадата. И Евагрид, щом чу, веднага започна да се въоръжава за битка. И отиде при Александровия отряд, видя, че е малоброен, подцени го и се спусна с всички сили срещу фалангата. За да известят на скритите в засадата войници, Александровите хора начаса засвириха с тръба. И неизброимо множество обгради от четирите страни войската на Евагрид и всички бяха пленени. А Евагрид се самоуби с меча си, изплашен от Александровата мощ. След победата Александър влезе в града на Евагрид и го срина до основи. После взе със себе си жената на Кандавъл и цялото богатство и я отведе в лагера.

4. По пътя Кандавъл прегърна Александър, като го мислеше за Антиох. И докато го целуваше и възхваляваше, говореше:

„Няма друг като тебе сред хората в поднебесната шир. Ти си наистина непобедим воин на удивителен цар." На тези думи на Кандавъл Александър отвърна, че е последен сред всички Александрови служители: „Защото първи от нас е Филип, след него Селевк, след тях Филон, а най-последен от всички съм аз, Антиох." А Кандавъл рече: „ Макар че си последен, разумът ти е над всички," А Александър отвърна: „Съвсем не, Александър ни отрежда място според разума и мъжеството." — „Ако Александър има над тебе и друг — каза Кандавъл, - с право е завладял вселената. А аз те моля, ако изобщо ме смяташ за достоен, като помоля царя, да дойдеш с мен при майка ми, за да му отнесеш дължимите данъци, а и да получиш отплата за трудностите, която нашата обща майка ще ти даде." — „ Ако наистина желаеш това — отвърна .Александър, — и аз ще поискам от царя да ме изпрати."


5. Когато стигнаха в лагера, отредиха на Кандавъл място за палатка, да се разположи с жена си и прислугата. А на следващия ден царят го повика и рече: „Ето, Кандавле, ти получи и жена си от мен. Какво е сега твоето намерение?" А Кандавъл отвърна: „Аз нямам собствено желание, всичко решава твое величество." Царят му каза: „Върви при майка си и й говори от мое име." А Кандавъл повика Филон и го помоли: „Кажи на царя да изпрати заедно с мен и Антиох, за да получи годишните данъци и отплатата си от мен. И ние ще му бъдем покорни." При тези думи Филон се съгласи да извести на царя и Александър нареди Антиох да тръгне с него.


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

1. Те вече бяха на път, когато Александър се доближи до Кандавъл и се увери в разговор какво мисли за него. Разбра, че той е напълно безизкуствен и изобщо не се впуска в дълги разговори, но само му каза, че го обича и му е като брат, задето Александър се е борил за него. И Кандавъл го увери с клетви, че докато е жив, ще го обича повече от брат си и от майка си.

2. Като наближиха, достигнаха пещерите на боговете. И Кандавъл каза: „Тук, Антиох, са жилищата на боговете. И ако не те е страх, като повървиш малко, ще узнаеш бъдещето си. Но това не е позволено на всички, а само на тези, към които съдбата е благосклонна. Мнозина влезли пък излизат припаднали или напълно полудели. Ние се молим това да не се случва." А той му отвърна: „Такава ли е твоята обич към Антиох, че ме посъветва да вляза, та да получа припадъци или да полудея?" При тези думи Кандавъл го прегърна, разцелува го и рече: „Дано не се случва, приятелю! Твоите нещастия са и мои. Защото насърчен от бъдещата благосклонност на съдбата към теб, ти казах тези думи. Убеден съм, че като влезеш, няма да те постигне нищо лошо. Струва ми се, Александър всява страх и у боговете."

3. И наистина Кандавъл се отклони малко от пътя и при него надойдоха всякакви видове зверове и хора. И животните бяха с човешки образ и говореха като хора. А с подобен вид бяха и хората, всички оковани с вериги и железа. И дори говореха на Александър; „Не след дълго и ти ще дойдеш да живееш при нас." После при него дойде и един човек, който му предрече цялото бъдеще и каза, че по пътя, който е поел, за кратко ще изпадне в беда, а после пак ще бъде щастлив: „От жена ще ти дойдат и двете неща." И го насърчи смело да извърви пътя. А Александър го запита: „Кажи ми къде съм те виждал — защото моите очи съзират приликата — и за какво деяние стоиш в тези вериги, и кой те е изпратил тук?" А той му отвърна: „Тъй като, Александре, си получил от провидението дарбата всичко тайно да бъде явно за тебе — защото ти не би се осмелил да дойдеш тук, нито пък човешката природа е дръзнала да влезе някога в това място, — чуй всичко от мен. Каза ми, че си ме познал по вида, и правилно си узнал, макар че си пребродил цялата необитаема земя. Аз съм владетелят на света Сесонхосис и възвеличен от своята сила, нарекох себе си бог. И в стремежа си да достигна небето потърсих неговия връх. А като пристигнах в страната на диви хора, срещу мен се надигнаха многобройни пълчища, победиха ме и ме обърнаха в бягство, и ме преследваха дотам, докъдето стигаше дневната светлина, като избиха много голяма част от моята войска. Едва избягах от тях и стигнах при езерото, което ти си видял, и обзет от обезсърчение, се разболях смъртно. И лишен против волята ми от живот, бях изпратен тук да се скитам окован из пустинните места. Тук са всички, които са се нарекли богове. Онези, които още приживе са имали животински нрави, в този си вид са изпратени тук; които пък са се държали човешки, и тук запазват човешкия си образ. И тук всички блуждаем, за да понесем заслуженото за божиите врагове наказание, задето сме дръзнали да се наречем богове. Тъй като божиите пътища са безкрайни и неведоми. Та ти, Александре, изслуша нашата история, постарай се да избегнеш нашия жребий, защото всички ние сме били хора като теб и не се задоволихме само с извършването на нечестиви деяния на земята, но и се нарекохме богове, без да знаем, че това ще ни сполети."

4. Щом изслуша разказа, Александър премина през онези места и като излезе на пътя, потегли напред. Той завари Кандавъл да оплаква и да зове Антиох по име сред вопли. Защото другарите му бяха решили, че щом се бави така, значи са го задържали и вече не ще излезе. А като го видя да идва, Кандавъл се затича, прегърна го през врата, разцелува го и каза: „Сега зная, че и божият род се бои от Александър, понеже запази неговия служител невредим."


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

1. Междувременно те изминаха пътя и достигнаха град Амастрида и царица Кандака дочу, че синът й пристига. Щом разбра, тя бе обзета от голяма радост, веднага стана от трона и язлезе да го посрещне. Царицата се зарадва, виждайки неочакваното му завръщане, защото бе чула за случилото се в Евагрид и смяташе, че синът й вече не е жив. Кандака взе да го разпитва как се е спасил. А той й разказа всичко, посочи Александър и рече: „Тъй като съм жив и здрав благодарение на него, нека, майко, заедно с мене и Антиох ти бъде син!" А тя се загледа в приближаващия се Александър и го целуна. Веднага разбра, че това е Александър, и каза: „ Ех, Антиох, да можеше да не се върнеш при Александър и да останеш при мен! Ала тъй като това е невъзможно, ела заедно с мен в моята съкровищница и аз ще ти подаря каквото ти хареса заради това, че си спасил сина ми."

2. И като го хвана за ръката, тя влезе в царския дворец, показвайки му най-различни неща. Царицата го водеше от хазна в хазна, въведе го в покоите си и рече: „Какво искаш да ти подаря, Александре?" А той отвърна стреснато: „ Казвам се Антиох, а не Александър." Ала тя каза: „Аз сега те наричам Александър, а ти наричай себе си Антиох, Ако пък не ти харесва самото име, ето виж този твой портрет." Щом го видя, Александър се измени, започна да беснее и да скърца със зъби. А Кандака предугади намерението му, прегърна го и го целуна, и рече: „Недей да мръщиш лице, нито да очакваш зло срещу себе си! Защото аз не ще те издам, но по-скоро ще те изпроводя с много дарове, тъй като не с позволено да храня лоши намерения спрямо толкова велик мъж, ала ще те спася и ще те проводя при твоята войска. Да ми беше чедо, Александре, чрез теб щях да властвувам над всички народи. Но аз все пак те укорявам като майка: недей повече да си бъдеш сам съгледвач, защото не знаеш тайните на съдбата." С тези думи царицата го разведе из двореца, хванала го за ръката, и беше съвсем приятелски разположена към него. И като се погрижи да забрави безпокойството си след разпознаването, двамата излязоха от двореца.

3. А Дориф, големият син на Кандака, пристигна, търсейки убежище, преследван от предните отряди на Александър; едва се бе спасил, изгубил там цялата войска, която била с него. Щом чу за Антиох, че майка му и брат му са го посрещнали приятелски, замисли да го убие. Но Кандака не се съгласяваше, тъй като Александър бил твърде гостоприемен. „Той освободи и пленения ти брат Кандавъл, а и сам владетел на света, склони да бъде наш приятел, дори проводи с брат ти пратеника, който прояви милост. А ги наместо добрините, които би трябвало да му дължим, заплашваш да го убиеш. Недей, сине, защото Александър е наблизо, недей да го сърдиш, докато е приятелски разположен към нас, за което не сме достойни, и не възбуждай гнева му срещу нас, че да не пострадаме. Защото съм чула, че не се е намерил под небето човек, който да го е разгневил и да не е попаднал в ръцете му." Ала Дориф не бе убеден от думите й и твърдеше, че несъмнено ще убие Антиох, за да наскърби Александър с убийството на неговото чедо. „Защото и той ме наскърби, убивайки Пор, моя тъст. А ако след това реша да умра, изобщо не ме е грижа." •

4. Междувременно там дойде Кандавъл, комуто жена му бе известила всичко с думите: „Къде си, злощастнико? Антиох днес ще бъде убит от брат ти Дориф." Чул това, Кандавъл отиде бързо и завари брат си с меч в ръце да спори с майка им дали да убие Антиох. Той грабна меча от ръцете на Дориф и му каза: „Какъв бяс те е обзел срещу Антиох? Не ще успееш да го видиш, защото аз първи ще умра. А ако искаш да се биеш в двубой с него, той лесно ще те погуби. Не чакай помощ от нас или от майка ни."

5. В този миг Александър излезе от мястото, където Кандака го бе скрила, и се обърна към Дориф: „Искаш да ме убиеш ли? Дай ми меча и аз сам ще се убия, защото не ще се оставя да умра от чужда ръка. Пък и смъртта не е толкова страшна за македонците, колкото вие се боите от нея. Ала как ще се оправдаете пред Александър, когато дойде да иска кръвта на своя служител? Защото той няма да се наскърби заради мен." Кандавъл го хвана заедно с майка си и го въведе в двореца [1], умолявайки го да не бъде злопаметен спрямо Дориф, когато се върне при Александър. А той се съгласи с тях да не обръща внимание на стореното от Дориф. Докато разговаряха така, Кандака му се усмихваше и му се любуваше, като му кимаше незабележимо и се възхищаваше на умния му отговор. Веднага му донесоха скъпоценни дарове в позлатени ковчежета и чувалчета, и също уговорените триста таланта от годишните данъци, които той отказа да вземе, но заяви, че ще каже на Александър „...И върви със златото при Александър, за да го умилостивиш към нас."

6. Като взе всичко, Александър излезе от града. Кандавъл пък го изпрати до пределите на собственото си царство, даде му допълнително тридесет мъже от своите роби, които отидоха с Александър до лагера. А там те го познаха и силно се изплашиха, че той ще си спомни за Дориф и ще се отнесе зле с тях. А пък Александър ги успокои и върна при Кандавъл с думите:

„Идете при царица Кандака и й кажете следното: „Александър е жив и здрав в лагера си и щеше да потегли с войската срещу вас, ако не беше го удържало страхопочитанието му към теб."


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

1. Междувременно Александър бе обиколил тамошните места. Подчинил целия свят на път за Македония, той се шегуваше и забавляваше, веселеше се с близките си, устройваше всеки ден пирове за военачалниците и за цялата войска, даряваше всички. Изпрати персите в Персия и Селевк с тях, направи угощение за египтяните и техните предводители...

2. ...коварният роб... живота му. Обзет от зла лудост, той замисли смърт за Александър, но изчакваше царят да пристигне в Македония, за да го погуби там. Ала съдбата всякак опазва своя закон и не допусна Александър да умре в родината. Защото той реши да се отбие в Персия и да поостане там, а после с Роксана и с цялата персийска и македонска войска да се завърне в Македония. Като стори това, стигна Персия... [1]

3. ... чашата, в която приготви отровата. Обладан от злия демон на злопаметността, коварният човек реши да погуби Александър. Накрая с последните глътки на питието Александър пое отровата. И начаса въздухът потъмня, сиянието на звездите помръкна, сякаш те не можеха да понесат гледката. А Александър разбра какво му сториха и рече: „Няма да ме вадите повече сред вас, живите, няма вече да яздите заедно с мен, не ще чуете гласа ми, не ще бъда повече с вас. Горко ми, бързам да ида в Хадес, горко ми, няма вече да виждам, погубиха ме коварно."

4. При тия думи македонците вкупом начаса се вдигнаха от гощавката и жално подеха с наскърбени сърца оплаквателна песен: „Уви, какво стана, кой ни угаси светлината на деня? Кой пожела да унищожи силата на македонците, кой обърна радостта ни в мъка? Защо дойде тази гибелна, кобна вечер? Защо дръзналият това деяние не бе поразен на място? Александър умря, докато онзи е сред живите, защо жалкият се наслаждава на светлината?" Внезапно ридания, жалби и стопове обзеха македонците, а нощта измина в плач.

5. На другия ден Александър се почувствува още по-зле. Вдигна се от леглото и отиде до реката, която течеше огряна от слънце. Имаше намерение да се хвърли в нея. Но съпругата му Роксана, която беше до него, му попречи да стори това. Задържа го с майка си и го положи на леглото. Събраха се множество хора, удряха се в гърдите с плач, а конят Буцефал се затича и влезе посред всички. Застана до леглото и започна да го облива със сълзи. При вида на сълзите на коня всеобщо ридание обхвана перси и македонци.


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

1. Щом разбра, че вече наближава смъртта му, Александър реши да съобщи с писмо на майка си за случилото се с него. И написа следното:

„Твоят син Александър, който, като се възцари, обиколи цялата земя, разруши с копието си много градове и страни. Като се устремих от запад на север, не се намери по цялата обитавана земя под слънцето човек, който да може да се противопостави на моята съдба. Достигнах необитаемия свят и претърпях много опасности, пребродих страни на диви хора, достигнах до Островите на блажените. И изминах за много дни най-мрачната земя и нищо не беше в състояние да ме накара да се завърна, докато не съзрях божествено видение. И на връщане убих индийския цар Пор и пропътувах до края на морето, където се намира тъй наречената страна на Слънцето.


2. Като прекосихме тамошните места, воювахме с Евримитрас. Победихме и него, преследвахме войските му, изведохме ги от собствената им земя и ги затворих в равнината на север, която няма край. Аз сам призовах бога — господар на небето и земята, да ми дойде на помощ и той не презря молбата ми, а веднага събра двете Гърди на Севера и затвори изхода им. Тогава аз побих порти с асикитон и засадих къпини, които народите да не могат да преминат чак докато грехът се разпростре по земята. Тогава бог ще ги изведе за гибел на всички живи.

3. Оттам отново се върнах и изминах пътя покрай северното море и като отидох в Амастрида да се осведомя за царица Кандака, бях разпознат от нея. Тя се отнесе благосклонно към мен и не отвърна със зло на доброто, което й сторих, като спасих сина й Кандавъл и жена му от ръцете на Евагрид. И войнствената жена се смили над младостта ми. А моите хора, които се наслаждават на моите блага, безжалостно ме изпращат на горчива смърт, без никак да се смилят, майко.

4. След като покорих целия свят по волята на божията промисъл, моите приближени не ми позволиха да стигна родината и да те видя. Майко, лишен съм от бъдещето на живота си. Горко ми, македонската войска оплаква душата ми и не може да й помогне, виждайки я устремена към смъртта. Майко, знай, че занапред ще останеш без чедо. Приеми моето последно и най-печално писмо и вече не очаквай да ти пиша, защото тръгвам в най-дългия и мрачен поход, от който няма завръщане и който не отминава никого. И тъй, майко, нека това писмо ти бъде вместо мен, чети го през останалия си живот и си спомняй с вопъл за отнетото чедо."


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

1. След това Александър раздели царството между военачалниците си Селевк, Филип, Антиох, Филон (Визант). Царят даде на Селевк да властвува над персите и индийците, на Филип — да управлява Египет, на Антиох — централната област на асирийците (Месопотамия), на Филон (и Визант) — да се разпореждат с македонската държава, като им даде най-много наставления за Олимпиада. Също така Александър повери на Филон и Роксана, дъщерята на Дарий, с поръката да я отведе при Олимпиада, неговата майка, заедно с майка й и цялото им богатство, като го закле в обичта помежду им да не престъпи заповедта. [2]

2. Като каза всичко необходимо, Александър повика македонската войска и прегърна и целуна всекиго поотделно през сълзи. Щом целуна всички, влезе младежът Поликрат, който беше твърде силен, бе се прославил във всички войни и беше любимец на Александър. И като прегърна Александър, той не искаше да се отдели от него, оплакваше го горко и от плача направи песен. А заедно с него сякаш скърбеше и земята и сякаш по цялата войска воплите се свързваха с други вопли и ридания. Поликрат се обръщаше най-много към коня Буцефал и нареждаше през сълзи:

„И ти, нещастен, сякаш си втори
Пегас, изгубил Белерофонт,
защото ти стоеше по-горе от Пегас сред конете,
както Александър беше над Белерофонт.
Горко ти, кой ще ти бъде ездач?
И кой ли ще понесе тази гледка:
друг ездач да язди Буцефал?"
Така говореше с вопли Хармид [3], а войниците се удряха в гърдите, следвайки скръбната песен. И Александър не искаше да отпрати момчето, но се опирате на шията му.

3. И се виждаше как всички плачат. Македонците страдаха, персите ридаеха и Александър, преди да издъхне, изрече тези последни думи:

„Аз обиколих цялата вселена,
и необитаемата, и нощната земя,
но не съумях да избегна съдбата:
горчивата чаша ме предаде на смърт,
изпрати ме при мъртвите с отровната си смес.
А войската ми вижда, че вървя към смъртта,
и е безсилна да ми помогне с волята си.
Вече ще лежа погребан в Хадес."
След тези думи Александър помоли да го погребат в Александрия в Египет [4] и да бъде съпроводен от всички до гроба, а след погребението всеки да се оттегли в определеното му царство. Александър призова всички и ги закле да не престъпят нареденото и като гледаше македонците и страдаше в душата си за тях, прегърнал Хармид през врата, протегна ръка към стоящия при краката му Буцефал и каза: „Тъй като и ти беше роден с моята съдба, заедно с мен ще бъдеш и нещастен. Защото във войните ти ми бе другар, ала сега не можеш да се пребориш в тази смъртоносна битка. Виждам, че искаш да ми помогнеш, ала не можеш." Докато Александър говореше така на Буцефал през сълзи, цялата войска се разрида и нададе викове.

4. А пък коварният роб, приготвил отровата и скроил заговор срещу живота на всички, като помисли, че Александър е умрял, дотича да види. Но Буцефал го съзря, отърси се от скръбта и тъгата си и отмъсти за своя господар. И пред очите на всички се спусна, захапа роба и като го доведе при Александър, скочи до небесата и тутакси се хвърли с роба на земята. Робът се пръсна като затоплен сняг, сринал се от висок покрив, а конят се повдигна, изцвили кратко, пак падна и издъхна. Александър се усмихна при тази гледка и заедно с усмивката предаде дух.

5. А ние съзряхме чудо, въздигано от земята към небето от два орела. И по това разбрахме, че Александър е умрял. Защото и в смъртта той запази подобна усмивка на лицето си, та всички мислехме, че е още жив. Колкото удивителен бе сред живите, толкова по-удивителен се показа сред смъртните.

6. Всички заедно, персийските и македонските владетели, поеха тялото на Александър и го отнесоха в Александрия в Египет. И там го погребаха в построения от него град. издигнаха му надгробна плоча от лунен камък, като го изобразиха на нея с последната му усмивка, както се облягаше с ръка на Хармид. Изображението бе такова, сякаш това бе самият Александър, който приема траурното шествие. И като го погребаха, всеки един отиде в своята страна, както бе наредил на всички още приживе АЛЕКСАНДЪР.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

1. Оттук до края на романа текстът е силно повреден.


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

1. Александър умира във Вавилон на 13 юни 323 г. пр.н.е. Веднага след това се разпространяват различни версии за причините за смъртта — от треска до отравяне, използувани в политическите интриги между наследниците на Александър.


ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

1. Включването на Визант към числото на Александровите наследници се отнася също към християнизиращата тенденция на романа. Неговото име се свързва с гр. Византион (по-късно Константинопол).

2. След смъртта на Александър настъпват междуособици и някои негови близки били избити ( напр. съпругата му Статейра). Роксана се намесва в политическите игри на страната на Олимпиада и е убита в Македония през 316 г. пр.н.е. Синът на Александър, носещ същото име, е убит през 311 г. пр.н.е.

3. Авторът явно смесва името на оплаквача Поликрат с това на Хармид.

4. Тялото на Александър действително било откарано от Вавилон в Египет и било погребано в Александрия.