СПОМЕНИ, Арсени Костенцев

II. УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ В С. РОБОВО (СТРУМИШКО) И БОРБИТЕ С ГРЪЦКИЯ ВЛАДИКА

Баща ми мислеше да ме изпроводи да уча някъде, понеже у нас нямаше вече какво да се учи [6], но за мое голямо нещастие, той се помина през 1859 г., месец ноември, и ние останахме сираци – трима братя и две сестри – негодни за никаква работа, а пък двамата съдружници на баща ми прикриха стоката и от двата дюкяна под предлог, че правителството уж щяло да ни задържи имота като на малолетни и доде станем пълнолетни, стоката щяла да чурудиса и пр. Затуй бях принуден да напусна Щип и да отида в Струмица при побратимите на баща си.

Братя Раненикови ме приеха като свое чедо. Около месец и половина учих децата им у дома. Една вечер гледам идат братя Раненикови радостни и весели и ми казват, че ме били условили за даскал в село Робово – един час разстояние на север от града – и подир един два дена щял да дойде чорбаджи Мицо Караджата и щял да ме заведе в селото.

Аз от радост нея вечер не можах да спя.
Гледам събота около пладне един висок черномурен и добре облечен селянин с два добри коня влиза в двора на чичовците ми и вика:

– Костадине, Ташо, тука ли сте, тук ли е даскалчето? Дойдох да си го заведа в село, че децата го чекат! – и прочее, и се качва по стълбата.

Нашите излязоха всички да го посрещнат.

След като се почерниха, дядо Мицо попита:
– Е, е, е! Сега, кам даскалчето да го видя и да си го заведа!
– Ей го, е! – отговори чичо, като сочеше с пръст към мен.
– Та това е много дребно бе, Костадине – възрази дядо Мицо. – Ама ние ще го порастнем в селото.
– Ех, такъв ни е соят. И грошът е голям, ама грош струва, а лирата е малка, ама сто гроша струва! – отговари чичо ми.
– Е хайде, събери си дрешките и книжките! – каза дядо Мицо. – Целувай ръка на чичовците и стрините си, па да си ходиме.

Целувах ръка на чичовците и на стрините и на дядо Мицо, който развърза платнена дълга кесия и ми даде два алтилъка бакшиш (12 гроша), а така също и чичовците – по един алтилък подарък. Приготвиха ми дрехите, книгите и конете и сбогом, сбогом, тръгнахме за Робово.

Накрай града спря дядо Мицо коня пред една бакалница, отдето купи едно шише мастило, 5 – 6 тестета бели книги и една ока леблеби-шекери.

– Тези шекерчета ги купих, даскале – каза дядо Мицо, – за да дадеш по малко на всяко едно дете, за да ги заблажиш от сефте.

– Даскале – извика дядо Мицо, – това село го викат Дабиля (с 80 къщи), село чорбаджийско, ама и они си немат като нас нито школо, нито църква, нито поп; струмишкият иконом попува на всички села, които ги гледаш тук наоколо; ей го и нашето село, което е далеч от Дабиля един черек.

Дойдохме в село. Влязохме в един дълъг и широк двор и от двете страни с големи градини, посадени с черничеви дървета и с малко овошки.

– Ей, деца! – извика дядо Мицо с висок глас. – Елате да видите, водим ви едно бугарско даскалче!

Тичешком излязоха около 30 души от къщи и около 10 – 12 кучета като мечки изреваха, а дядо Мицо им извика:

– Ха, ха! – и те си свиха опашките и избягаха настрана.

След "добре дошли" и пр. захванахме двете страни на ходжака с дядо Мицо (това бе през месец март 1860 година), бяха ни постлали нови шарени килими.

– Е хайде, деца, сега, – извика дядо Мицо – дайте кафе, дайте ракия, донесете мезе. Ха де, по-скоро!

Донесоха една калена плоска, около една ока с ракия, дигна плоската дядо Мицо и каза:
– Хайде наздраве, даскалче, хайде хаирлия да е и господ да не ни посрами и да даде господ да изпукат гърчулята!
– Амин, амин! – извикахме всички.

Подаде плоската на мен. Аз му поблагодарих и казах, че не пия.

– Как така? – отговори дядо Мицо. – Ей ги е, тези цицалчета, гледаш там, и те пият ракия – колко ли повече вие.

После, като се завъртя към внучетата си, със смях им каза:
– Е-е-е, деца, бугарското даскалче всички ни ще отучи да пием ракия!

Дойдоха синовете му отвън и казаха:
– Тате, всички селски деца са събрани вън пред портата, искат да видят даскала.
– Ха викнете ги да дойдат тука!

Дядо Мицо ми даде книгата с леблеби-шекера и аз им раздадох на всички по малко, а дядо Мицо им каза:
– Гледате ли, деца, какъв добър даскал ви доведох да ви учи по бугарски.

Каза на няколко деца да кажат на бащите си да дойдат и те след малко дойдоха.

Дядо Мицо започна така:
– Е, селяни, знаете ли защо съм ви викал?
– Не знаем, чорбаджи, ще ни кажете! – отговориха му селяните.
– Вие знаете – продължи дядо Мицо, – че в мното села има гръцки даскали, а пък ни в едно село няма бугарски; затова онзи ден, като бях в града, каза ми наш хаджи Трендо (хаджи Трендо е от същото село – търговец и преселен в града), че имало едно добро бугарско даскалче, дошло от Щип, у Костадин и Ташо Раненикови – абаджиите – и било много учено и много добър глас имало, и аз го пазарих за 500 гроша, да го храним и един кат дрехи да му вземем – каквито си носи, та затова ви повиках да видим дали ще го харесате, или не?
– Не е ли дребно, чорбаджи? – отговори един.
– Абе не гледайте на боя му; И бешликът е голям, ама чини 5 гроша, а пък лирата е малка, пък чини 100 гроша. Не му гледайте боя, ами му гледайте акъла, че е по-акълия и от нас – отговори чорбаджи Мицо.
– Ами защо ни е бугарски даскал, чорбаджи, кому ще пишеш бугарски и кой ще ни ги чете? – каза другият.
– Абе ще пишем у Малешево за борина, в Тиквеш за ракия и пр. – каза трети.
– Ами няма ли гръцкият владика да ни прави пакост и да ни афореса? – каза четвърти.
– Ха – каза чорбаджи,Миио, – ако ни афоресат нас гърците, и ние тях ще афоресаме. Ние сме бугари – ке си учим бугарски; както они не сакат нашио език, и ние не сакаме нихнио; аз го пазарих еднаж, ако не сакате вие, аз ще си го чувам у дома, за да ми учи синовете, щерките, внуците и внуките.
– А, не! Ние се не делим от вас и хаджи Трендо. Каквото кажете вие двама, така да бъде, но си приказваме – отговориха му селяните.

– Ех тогава, от бога здраве! Ще кажем на поляка да иде от къща на къща и да им каже на селяните, който обича, да си прати децата в понеделник тук у дома, за да се учат, а пък аз ще оставя един от измекярите да стои на портата, за да брани децата от кучетата, доде им се понаучат. Но слушайте, селяни – повтори чорбаджията, – да не слушате струмишките гъркомани, що ке ви лъжат, защото тия сакат да ни изгубят язико и да ни водят като мечки за носовете.

През тези два дена приготвих азбуката на около 40 – 50 ученика на бяла книга и в понеделник им ги раздадох и започнахме да учим.

Чорбаджи Мицо беше доста весел човек, неграмотен, но умен и разсъдлив, обичан от цялата Струмишка околия, а също така и от струмишките граждани, при това доста богат. Той имаше около 5 – 6-стотин декара добри ниви, 60 – 70 биволи и биволици, 200 – 300 овце, 150 свине и 30 – 40 коня ергеле и всяка година изкарваше по 7 – 8-стотин оки кожурци (пашкули) от собствените си черници.

Понеже покойният ми баща бе ме научил всяка вечер пред иконата да му чета малко повечерие от часослова, казах това на чорбаджията и той заповяда да запалят кандилото пред иконата, да турят в калената кадилница тамян и да дойдат всичките му домашни да слушат. Аз започнах да чета, като превеждах повечкото думи на прост език, а те се кръстеха, метани чинеха и с внимание слушаха. След молитвата дядо Мицо от радост взе да попържа гърците и гръцките попове и се обърна към домашните:
– На, видите ли какво нещо е на майчин език хубаво; ами на нашио поп нищо му се не разбира, да му... на езико и на брадата!

Баба Мицовица взе да го мъмри, защо говори такива лоши думи за брадата на попа, било грешно и пр.

– Абе, бабо – отговори дядо Мицо, – за нас било грешно да говориме такива думи, ами за них не е ли грешно да ни водят като слепи, където си сакат они, а? Защо не ни пеят на язико наш? – Аз съм ходил и по солунски, и по други джамии да гледам сеир турците, дека се кланят и пак на 10 – 20 думи една ще разберам, ами на нашио поп нищо му не разбирам. На, виж, за първи път, от нашето даскалче колко думи научихме!
– Истина, истина – извикаха домашните. – Разбрахме всичко, що пееше даскало.

Сутринта дойде дядо Мицо с кафейната кутия и с ракийна плоска в стаята, в която бяха запалили огъня още от тъмно. След като пихме кафе, дядо Мицо ми каза да напиша едно писмо в Солун до някой си Костадин Държилович [7] – книжар, за какви книги трябват за децата и други някои училищни работи.

– А пък вие – каза на синовете си, – ще приготвите 3 – 4 товара пшеница и утре още рано един от вас ще иде в Солун и ще занесе писмото на Костадин Държилович и да вземе всичко, каквото пише даскалчето. Сутринта, в понеделник, събраха се 25 деца. Наредих ги на три реда, прави, с лице към слънцето, застанах пред тях и им казах:

– Гледайте, деца, в мен, каквото правя и говоря аз, така правете и вие.

Дигнах си ръката нагоре с двата пръста свити. Дядо Мицо ги обикаляше и поправяше:
– Ха сега! Во имя отца и сина и светаго духа, амин! И тъй за 10 – 15 минути всички научиха "Во имя отца", а до вечерта и "Святий боже". В разстояние на един месец изучиха молитвите "Во имя отца", "Святий боже", "Пресвятая Троице", "Отче наш" и "Богородице, дево", които децата бяха задължени всяка вечер и всяка сутрин да ги четат у дома си, а покрай тях научиха ги и всичките им домашни.

Събраха се 45 деца от селото, а от селата Дабиля, Съчево, Муртино, Моноспитово и Банско дойдоха от всяко село 4 – 5 чорбаджийски деца, а от Струмица – Евтим, Янаке и Томчо Раненикови и двете деца на Кантарджи Панов Гугуш.

Всички живееха в селото и само в събота подир обед си отиваха в града.

На третия ден гледам дядо Мицо, без да съм му казал, донесе ми една фалага и един вързоп черничеви пръчки и като закова два гвоздея на стената и закачи фалагата и пръчките на тях, взе една пръчка, друга даде на мен и ми каза:
– На ти, даскале, тази пръчка – който не седи мирно и който не се учи, да удряш! Ето ти и фалагата тук. Едно от внучетата го попита:
– Какво е това, дядо?

Дядо Мицо откачи фалагата и му каза:
– Ела тука да ти кажа какво е!

Повика и други още две деца, за да държат фалагата.
– Ха сега, собуй си чорапите, легни на гръб, тури си краката вътре. Ха така! Завийте, деца, фалагата!

Дядо Мицо му удари две-три пръчки и то взе да вика:
– Боли, дядо!

И тъй, по желание, направи дядо Мицо още на три-четири деца.

Като дойдоха заръчаните книги от Солун, дядо Мицо взе букварите и даде на всяко едно, като им казваше:
– Тези буквари са от мене бакшиш, за да се учите добре и да ги пазите, защото са скъпи, и който го съдере, няма вече други буквари, чухте ли?
– Чухме, чухме, дядо! – отговориха учениците.

През лятото се поправи една селска къща, която бе всред селото. Постлаха с рогози двете й стаи и се преместихме там. Дядо Мицо донесе две червени столчета на по три крака – един за мене и един за някой гост. Дядо Мицо ми беше един вид като помощник: с мене дохаждаше и с мене си отиваше, понеже живеех в дома му и там ми донасяха обяд и вечеря от по-първите къщи поред.

През зимата учеха децата от сутрин до заход слънце, като обядваха в училището, а лятно време обядваха по домовете си. Когато се пускаха за обяд и вечеря, всякога се четяха молитви и пееха песни.

Над селото Робово, 2 – 4 километра далеч, бе селото Босилово, в което имаше черква. Там отивахме с децата и селяните да се черкуваме.

Дядо Мицо ми каза да си приготвя черковните книжки, че утре ще идем на черква в село Босилово, за да псаля по български, като каза и на децата и те да дойдат заедно с родителите си.

Сутринта, рано още, бяха се събрали пред портата на дядо Мицо всички деца с родителите си и отидохме на черква.

Дядо Мицо ме запозна с даскала и той ми направи място до него, а до мене застана дядо Мицо.

Даскалът бе чист грък от Янина и много малко знаеше да говори български, но не беше фанатик, защото беше малко глупав, при това си пазеше хлебеца, така щото черквата я изкарахме докрай по български, без никакво препятствие, и тъй се сговорихме занапред той да псали отдясно по гръцки, а аз отляво – по български. Помоли ме да му предавам всеки ден по един урок по български – от вечер на вечер по един час, щеше да дохажда за тази цел в селото.

С благодарност приех молбата му.
Като се научиха околните села, че се чете и по български в босиловската черква, започнаха и от далечните села да дохаждат и да слушат български.

Не се изминаха 2 – 3 месеца, струмишкият иконом, който свещенодействуваше в селата Босилово, Робово, Дабиля и Сачево, взе да гледа настрана и по малко да ни препятствува, а така също да кандардисва и селяните, да си не пращат децата в училище, че това било протестантско учение и пр. Един път, като дойде ред аз да чета, икономът разсърдено извика:
– Даскале! И си леги и си, авшето и кино! (Даскале! Ти кажи, ти! Остави го него!)

Тогава дядо Мицо му извика:
– Дядо икономе, дядо икономе, леги, леги, ама такива лигени аз от глава ги троша на човека! Хайде, даскалче, хайде бе, селяни, да си ходиме!

Той тръгна, и ние всички по него.
Босиловските чорбаджии изтичаха по нас и взеха да молят дядо Мицо да не си ходиме, но дяло Мицо им отговори, че не могъл да гледа такъв дявол и пр. и тъй си отидохме.

След черковния отпуск дойдоха 7 – 8 души от босиловските чорбаджии заедно с иконома чак в село, за да молят дядо Мицо да прости на иконома, и след дълги молби се опростиха и ги задържа всички на обяд. Като ги изпроводихме, дядо Мицо ми каза:
– Знаеш ли, Арсени, аз никога не мога да простя на това мага... Намислих да купиме един тефтер, аз ще взема нашата икона "Свети Спас" и от празник на празник ще ходиме по нашите села, за да събираме помощи и да си направиме и ние една черква. Ще дойдеш ли с мен да пишеш милостиня?
– Ще дойда, дядо Мицо! – отговорих му.
– Ех, тогава таз работа ще я започнем от "Свети Спас", тогава е нашият събор, за който събор дохаждат гости от всичките околни села, и то още 7 – 8 дена остават до Спасовден.

Преди Спасовден 3 – 4 дена дохажда икономът в училището и ми казаха да му продиктувам евангелието за Спасовден, за да го препише на български, та да го чете в черква, а така също и едно от децата да каже апостола на български. (Имах скарата, преписана за Неофитовото евангелие за всички недели и празници през годината. [8]) И тъй, той преписа евангелието на български с гръцки букви и на Спасовден изкарахме почти цялата служба на български в босиловската черква, от което всички селяни останаха благодарни, с изключение само на иконома, защото го наклеветил някой на владиката и последният искал да го афореса, задето е позволил да се чете на български.

Около обед дохожда дядо Мицо в стаята ми и ми каза да приготвя един тефтер от бели книги: ще ходиме по къщята да пишем милостиня за новата черква. Приготвихме тефтера, наобядвахме се с дядо Мицо, взе той една голяма шарена торба, наметна я на рамото, тури иконата вътре, взех аз дивита и тефтера.

– Хайде сега да идем при нашите гости! – каза дядо Мицо.

Отидохме при гостите, започнах да чета тропаря ("Вознесал ся еси, во славе", "Христе, боже наш" и пр.). Всички гости наставаха, свалиха си чалмите и взеха да се кръстят, а дядо Мицо изкара иконата – целува той напреж и пусна едно бяло меджидие в торбата. Всички домашни и гости целуваха иконата и всеки по нещо пусна в торбата.

– Ха сега, даскалче, седни тук! – каза дядо Мицо. Седни тук и пиши от мен 20 бучука (18 оки един бучук) пшеница за новата черква "Свети Спас", пиши от бабача 10 бучука, пиши от Доне и Танчо – синовете ми, по 5 бучука – а пък вие, моми и невести, давайте ризи, гащи, чорапи и пр. – каза на домашните си.
– Сега гостите, кой каквото обича да подари за новата бугарска черква!

Всички почти гости писаха жито, ечемик, овес, овце, свине и пр.

Повика дядо Мицо един от слугите си и му поръча да вземе един кон и едни дисаги и да накачи даровете на коня и да ходи след нас.

Тръгнахме поред от къща в къща и тъй до полунощ обиколихме цялото село, събрахме около 500-600 гроша и около 400-500 бучука жито, ризи, гащи, чорапи и други подаръци и то само от селото, а от гостите башка.

На другия ден повика дядо Мицо в дома по-първите селяни, за да им даде сметка за събраното, и решиха да изкарат даровете насред село, да ги продадат на селяните, а остатъка да дадат на някоя жена в града, за да ги продаде. И тъй стана.

Парите оставиха у дядо Мицо на съхранение.
В неделята събра дядо Мицо всички селяни в училището и им предложи да направят един паричен порез – кой колко обича, та полека-лека да си набавят материал за черквата.

Дядо Мицо писа за себе си и за синовете си 10 лири, а другите започнаха от 5 до 1/2 лира да записват и да ги дават – нещо около 150 лири чисти пари се събраха.

Оттогава започнахме вече с дядо Мицо да обикаляме наред селата за помощи и то от празник на празник и доста жито, вар, дъски, овце, масло и пр. описахме, а други от селяните и по-големите ученици започнаха да събират описаното от нас по селата. Тогава помолих дядо Мицо да направи училищни чинове.

Още на другия ден дядо Мицо завел майстори в струмишкото гръцко училище и им заръчал да направят 25 чина за по 5 деца на чин. След една неделя проводи своите кола и ги донесоха: избавихме се от въшливите рогозини.

Като усети струмишкият иконом, че ще се прави черква в Робово, а щом има черква, ще трябва да има и свещеник – което е против интересите му, – започна, да ме клевети пред владиката и струмишките гъркомани, а те пред турското правителство, и на няколко пъти бивах закарван и арестуван в Струмица, но чичовите ми Раненикови ме освобождаваха.

Една сутрин дохожда юзбашията с двама стражари, качва ме на един кон и ме изпраща в Солун с двете заптиета, без да ми даде да си взема завивка.

След двудневен затвор казаха ми да си намеря някой поръчител, че няма да ида вече в Струмишко.

Слушал бях да се приказва много за някой си Мирче Ханджията в Солун – българин, родом от Прилеп.

Помолих заптието да ме заведе на Мирчев хан, и то ме заведе. Там намерих доста българи, непознати мен, едни питат заптието защо ме води, а други питат мен. Аз им разправих всичко подробно. Мирче почерпи заптието и му каза да поздрави ефендията и да му каже, че Мирче чорбаджи ще дойде подир един час с даскала и ще представи  "кефиллемето".

Без да продума, заптието си отиде.
Събраха се всичките българи около мен и взеха подробно да ме разпитват и аз им разправих всичко – от край до край. Тогава започнаха да викат:
– Хайде, Мирче, хайде, иди да освободиш даскала!
– Хайде, сега – отговори Мирче.
– Чакай – отговори един висок, приличен и добре облечен человек. – Чакай, и аз ще дойда!

Този человек се казвал чорбаджи Гого [9] от Воден – един доста богат и народен человек.

Тръгнахме тримата и отидохме право при валията. Валията пита:
– Какво има?
– Паша ефенди – отговори чорбаджи Гого – туй момче е от град Щип – без баща, отишел в Струмишко в едно село за даскал, за да изкара 5 – 10 пари, за да прехрани себе си, майка си и други 3 – 4 сираци и да си плати царския данък, а пък владиката струмишки чрез силата на каймакамина задигнали момчето от постеля голо, босо и го докарали тук, два дена го държали на "хакъ ерине." Язък не е ли, паша ефенди, при царския и ваш живот да се разкарват така царските раи? Затова дойдохме с Мирче чорбаджи, да ви помолим да му дадете един емир до струмишкия хюкюмат, за да иде да си учи децата, за да изкара прехраната за себе си и за останалите сираци! Ние и двамата ставаме поръчители за него.

Валията извика секретаря си и му каза да направи една мазбата до струмишкия меджлиш, за да ме не закачат и да ме оставят свободен да си уча децата на езика им.

– Дойди утре това време при ефендията, да си вземеш емира и да си ходиш и гледаш работата! – каза валията.

Поклонихме се и си излезохме, а чорбаджи Гого взе да говори нещо на ухото на секретаря и същевременно му пусна нещо в ръката.

Когато отидохме на хана, намерихме дядо Мицо заедно със сина си Танчо (дядо Мицо бе в гр. Петрич, когато ме дигнаха). Радостта бе неописуема.

Дядо Мицо бе докарал два товара пшеница за продан и един товар биволско масло с намерение да го раздаде по беговете, в случай че се не отвори училището, но като виде, че ще се отвори, продаде го и ми взе един цял костюм дрехи – подарък от него. Заведе ме при книжаря Костадин Държилович, който продаваше черковни книги и вещи, от когото купихме някои книги за новата още незапочната черква и за децата, а на другата сутрин чорбаджи Гого от Воден ни донесе емира за отваряне на училището.

Всички българи в хана му благодарихме за услугата, а той се обърна към мене и дядо Мицо и ни каза:
– Дръжте се, не бойте се, ако има нещо, тук сме ние с Мирчета, няма да ви оставим!

Повторно им поблагодарихме и след два часа си тръгнахме за Робово.

Чорбаджи Гого, като ни даде плика с емира за струмишкия меджлиш, същевременно ни даде и копие от него и ни каза да го вардиме добре и да го не даваме никому [*].

Дойдохме си в Робово. Селяни и деца радостно ни посрещнаха.

На другия ден сутринта тръгнахме да занесем емира в меджлиша, но дядо Мицо каза:
– Преди да идем в конака, да отидем при нашия бей – Алим бей (Алим бей бе един от най-влиятелните бегове, имаше 7 – 8 къщи и чифлик в Робово).

Отидохме у дома на бега, който ни посрещна много добре. Той изказа съжаление, че не сме му обадили за моето изпращане в Солун.

Дядо Мицо му даде копието от емира. Като го прочете, каза на дядо Мицо:
– Много добре, но да го пазиш и да го не даваш никому, че може би да дотрябва един ден. Чакайте – каза, – аз сега ще се облека и ще идем заедно в конака. След малко той тръгна и ние по него.

Явих се в заседанието, поклоних се и дадох емира на каймакамина. Той отвори плика. Алим бей отиде при него.

След като го прочетоха, каймакамът намръщено и с остър тон ми каза да си ходя и да уча децата, но да седя мирно, да не бъркам работи, които не са мои.

Аз им поблагодарих и си излязох.

Казах на дядо Мицо какво ми казаха.
Отидохме в селото и си отворихме училището. Дядо Мицо се разпореди всеки празник да донасят селяните с кола камъни за черквата – дори и в делник, неговите 4 коли също носеха постоянно камъни.

Дядо Мицо записа 20 тополи от неговите, а така също и другите селяни записаха. Един ден той доведе бичкиджии, за да ги отрежат и направят на дъски.

Взе 7 – 8 души от по-първите селяни и отиде при Алим бей, за да се съветва какво трябва да се направи, за да се изкара ферман за проектираната черква. Алим бей, освен че се обрекъл да изкара фермана, но подарил 10 лири и 20 тополи от неговия чифлик.

Доведе дядо Мино майстори, за да спазарят черквата.

Събраха се всички селяни в училището.

Предварително взех думата и им казах:
– Братя селяни, от даскал става поп, а от поп не става даскал, а така също – от училището става черква, а от черква не може да стане училище; затова ще ви моля, ако обичате децата си, направете по-напреж училището, че е язък за децата ви да мръзнат в тази колиба, защото това не е училище, а просто колиба, защото, като духне вятър от една страна, излиза през другата, затова пак ще ви моля, да пазарите по-напреж училището, а после черквата или и двете отведнъж ги спазарете.

– Право казва даскалът – извикаха десетина селяни, – че децата се оплакват, защо било много студено училището.
– Е, хайде така да направиме, майсторе – каза дядо Мицо, – най-напред ще направите училището: една стая за даскала, една за попа, който ще доведем от Малешево, защото в Струмица няма бугарски попове, две големи стаи за децата и една стая да се намира за някои ябанджии гости, когато дойдат.

И тъй спазариха училището и черквата, както каза дядо Мицо, и започнаха на другия ден майсторите да правят училището.

През месец ноември 1862 г. дохожда ясакчиятя на струмишкия гръцки владика в селото и каза, че владиката ще дойде таз вечер, та да му се приготви конак и вечеря и да излезе селото да го посрещне.

Сняг до колене, виелица силна и ние всички излязохме вън от селото да го посрещнем.

Отдалеч още взе да вика владиката по турски:
– С берекет идвам, с берекет!
– Дай боже, дай боже! – отговори му дядо Мицо пак по турски.

Заведоха го у дядо Яне чорбаджията и щом слезе от коня, попита:
– Този ли е вашият даскал бе?
– Този е, владико свети! – отговори му дядо Мицо.

Тоя час като звяр се хвърли върху ми и ме дръпна тъй силно за ухото, та помислих, че ми го откъсна. Потече кръв по бузата ми, а дядо Мицо го хвана за ръцете и му каза:
– Срамота е, владико свети, за вас да правите такива работи!

Владиката се обърна към мен и ми каза по турски:
– Брей пущ, сутринта рано да станеш, да си отидеш на отечеството ти, зере ще ти вържа ръцете надир, дори в Цариград ще те изпроводам! Мамата ще ти...

После се обърна към дядо Мицо пак на турски:
– Глупако, ти ли доведе този чапкънин бре?
– Гомна ще ядеш! – отговори му и дядо Мицо по турски.

Разсърдено извика владиката на своя ясакчия арнаутин:
– Дръж тизи керати бе, що стоиш!

Ясакчията се впусна с гол ятаган върху нас, а синовете на дядо Мицо и други пет-шест повалиха арнаутина на земята, взеха му ножа и пищовите, вързаха му ръцете.

Владиката вика, псува и кълне.

Дядо Мицо не се стърпя:
– Що стоите, та гледате, бре селяни! Изкарвайте му дрехите и конете навън на това магаре! Той не бил владика! Никой да го не прибира в къщи, нито пък някой нещо да му даде!

Изкараха му конете, хвърлиха му дисагите навън. Натовариха ги на конете, отвързаха ясакчията:
– Хайде, деспот ефенди, хайде си ходи – няма вече конак в нашето село за тебе!

Като кълнеше и псуваше и като видя, че му изкараха конете вън от портата, владиката този час се завъртя към дядо Мицо по турски:
– Абе, Мицо чорбалжи, баре ти си умен човек, не е ли язък за мене – посред нощ сега в тази виелица къде ще ида!?
– Села и пътища мнооого, където щеш, там иди! – му отговори дядо Мицо.
– Дайте баре ятагана и пищовите на ясакчията! – каза владиката.

Дядо Мицо каза на поляка, също арнаутин:
– Ще вземеш тоз силях и като излязат вън от селото, ще им го дадеш!

Като си тръгна, владиката с висок глас каза пак на турски:
– Да даде господ селото ви огън да го изгори, хаир и берекет никога да не видите!

Дяло Мицо му отговори и той на турски;
– Молбата ви, ако е хаирлия, да ви дойде на главата!
 

Тази вечер с хора и песни я изкарахме и две-три оки пепел похарчихме по моето ухо, лепейки го.

На другата сутрин предиобед дойде юзбашията с пет-шест души заптиета и с една пусула от каймакамина, че без друго чорбаджи Мипо и даскалът да се явят още днес в меджлиша.

Дядо Мицо ги нахрани и напои добре. Каза да приготвят два коня.

Тръгнахме и щом влязохме в града, дядо Мицо помоли юзбашията да минем покрай конака на Алим бей, като пусна един бешлик в ръката на юзбашията.

Щом дойдохме до портата на Алим бей, дядо Мицо влезе вътре с коня и след малко дойде слугата и ни каза, че ни вика бегът всички. И ние влезнахме.

Каза мен да сляза от коня, а на слугата да вземе коня и да го заведе в яхъра. Мен повика горе, а на юзбашията каза да си отиде, че ние заедно с него ще идем в меджлиша. Юзбашията се поклони и си отиде.

След малко явихме се с дядо Мицо в меджлиша. Там бе и владиката.

Каймакамът започна така:
– Абе чорбаджи Мицо, онзи ден, когато дошъв владиката в селото ви, били сте го, псували сте го, на ясакчията силяха сте му взели и презнощ по този туфан от селото сте го изпъдили, като си казал на селяните и хляб да не му дават.
– А-а! – отговори Алим бей. – Като Мицо чорбаджи няма в цялата каза по-разумен човек. За Мицо чорбаджи аз с децата си ставам поръчител.
– Какво? – извика владиката, като стана от мястото си.

Каймакамът го задържа и го помоли да почака и да види какво ще отговори Мицо чорбаджи.

Дядо Мицо разправи всичко станало през нея нощ – като им показа и моето кръвясало ухо.

– Ха, забравих да кажа – додаде дядо Мицо. Този ден бяха дошли солунски търговци, на които продадох около 50 – 60 свини, та през целия ден им пихме в кръчмата, та бях малко пиян, та затова не мога да помня всичко какво съм говорил, при това трябва ли да хваща кусур деспот ефенди на един пиян човек!
– Е-е, деспот ефенди – извикаха всички, – виж, сам си признава чорбаджи Мицо, че бил пиян, а като на такъв – трябва да му простиш. Хайде, хайде, чорбаджи Мицо, целувай ръка на деспот ефенди да ти прости, па друг път да не правиш такива работи!

Дядо Мицо целуна ръка на владиката. Пристъпих и аз да му целуна ръката, но той ме изпъди, като се завърна към съветниците и им каза:
– Виждате ли го този ханзър москов? Този отива от село на село и от къща в къща да кандардисва децата да ги учи по московски! Да го знае царят, хиляди пъти би го обесил досега! – Аз не кабуля в моята епархия такива московци, затова по доброволно, ако не си отиде на мемлекета, да се направи една мазбата и се изпроводи в Солун!
– Чу ли какво каза деспот ефенди, даскале? С добро ли ще си отидеш или със заптиета да те изпратиме в Солун? – попита ме каймакамът.
– Ефендъм – отговори дядо Мицо, – аз го доведох от Щип даскало, за да ми учи децата, внуците и внуките и аз го храня и му плащам хака. Децата, които дохождат от другите села, са едни на сестрите ми, а други на дъщерите ми. По селата не е ходил сам, а е ходил заедно с мен и у мои роднини.
– Бе, джанъм – отговори Алим бей, – що мъчите хората и ги не пуснете да си отидат и да си гледат работата?
– Това се вика: сайбията дава – телялинът не дава! Царят дава – господин владика не дава! Срамота е! Даскалът си има емир от вали-паша да си учи децата на езика им – дайте им път да си отидат!

Кадията и мухтията казаха:
– Наистина, деспот ефенди, даскалът си има емир и на основание на този емир ние не можем да му забраним.

Владиката разсърден стана прав, изкара от пазвата един орден и каза:
– Значи, вие не признавате този царски орден?
– Признаваме ордена, деспот ефенди, но и заповедта от вали-паша трябва да признаем.

Владиката демонстративно напусна меджлиша със заканата:
– Сега всички ви тербие ще направя!

Той си излезе и нам с дядо Мицо ни казаха да си отидем и мирно да си гледаме работата.

Оттам отидохме в дома на Алим бей, за да му поблагодарим. Той ни каза да си гледаме мирно работата и да се не боим, догде е той жив.

Училището беше вече на свършване и на 9 март 1863 година захвана черквата да се строи. Алим бей ни донесе фермана, без да вземе пет пари от селото.

Владиката се оплакал в Цариград. Оттам последвала заповед до солунския валия. Солунският валия пише в Струмица на каймакама да ме изпроводи в Солун. Един чаушин с трима заптии дохожда и ми каза, че ме викал пашата в Солун.

Дядо Мицо каза да нахранят и напоят заптиетата добре и да ходим полека, а той ще иде при Алим бей и оттам ще ни настигне по пътя.

Подир един час тръгнахме за Солун и доде дойдем до костурските ханове, дядо Мицо намерихме на хановете, че ни чака. Той взел от Алим бей две писма до някои солунски бегове, с молба да се застъпят пред валията за мен.

Отидохме в Дойран (Поленин).
Дядо Мицо помоли ханджията да ми стане поръчител, за да спя в хана, а не в полицията.

Спах в хана.
Сутринта ме изпроводиха с две дойрански заптиета за Солун и за да ме не връзват, дадохме ханджията поръчител, че няма да избягам.

Щом наближихме до Солун, дядо Мицо отиде да обади на Мирче Ханджията, за да дойде и ми стане поръчител, за да ме не арестуват.

Мирче даде поръчителство, че ще ме представи сутринта пред юзбашията.

Ние отидохме на хана, а дядо Мицо занесе писмата на беговете, които му казали утре сутринта да ги чака пред пашинския конак.

Мирче, дядо Мицо и аз отидохме сутринта в конака. Беговете дойдоха и ни казаха да почакаме малко – те ще ни повикат.

След 15 – 20 минути извикаха мен, а с мен заедно влезна Мирче и дядо Мицо.

Валията ме попита от кой град съм от Москово, кой ме е довел и кога съм отишел в Струмишко Робово и пр.

– Не приемам, паша ефендим, да съм от Москово! Аз съм верен царски поданик и съм от град Щип. Вашата ръка е дълга – може да питате и да се уверите – отговорих му.
– Добре, ама виж (показва едно писмо към мен), владиката пише на Баба-Алието [10] в Цариград, че сте били московец и лош човек – владиката няма да лъже я? Какво ще кажете?

Мирче отговори на пашата:
– Паша ефендим, когато владиците почнаха да лъжат, нам не остава нищо, освен да идем и се издавим в морето! На туй момче аз му знам и соя от Щип и за него с децата си ставам поръчител!
– Право казва Мирче чорбаджи – каза един от беговете. – И аз имам писмо от Алим бай от Струмица, който казва, че е даскалът от Щип и че е милаим момче.
– Аз имам писмо от Алим бей за даскала, че е като ангел човек, но работата е тази, че не учи децата по гръцки, ами ги учи по български! – отговори другият бей.
– Паша ефендим, този е същият даскал, на когото дадохте миналата година емир, за да си учи децата български. И тогава беше наклеветен от гръцкия владика и доведен тук под стража – каза Мирче.
– Истина, истина – отговори секретарят. – Аз писах емира.
– Излезте всички навън и почакайте малко! – каза пашата.

След малко ни повикаха вътре, повикаха и юзбашията и му казаха, че съм свободен, а мен казаха да отида утре при секретаря да си взема емира и да си отида да си уча децата, но с владиката да се не карам и да си гледам работата.

Вечерта отиде дядо Мицо при беговете да им благодари и да вземе отговор за Алим бей.

Владиката тъй лошо ме бил наклеветил в Цариград, щото, ако не били они и писмата на Алим бей, на сюргюн щели да ме проводят.

Взехме емира и си отидохме.
След три-четири дни, за инат на владиката, като изпъди иконома, гръцкия свещеник, дядо Мицо отиде в Малешево и от Берово доведе един български свещеник – поп Михаил.

Икономът се оплакал на владиката, а владиката на каймакамина. Каймакамът провожда едно заптие с писмо да идат дядо Мицо и попът при него.

С тях заедно тръгнаха и Алимбеговите чифлигари и отидоха всички при бега и му казаха, ако не се застъпи в хюкюмата за попа и даскала, всички ще напуснат чифлика му.

Алим бей отговорил:
– Всичката стока ще запуста, но под владиката аз долу няма да остана!

Като се явили дядо Мицо и поп Михаил пред каймакама и другите съветници, каймакамът попитал попа отде е, как му е името, кога е дошъл и по чия заповед е дошъл и прочие.

Алим бей отговорил:
– Както знаете, аз имам чифлик в Робово. Един ден дохаждат чифлигарите и ми казват: "Ако ни дадеш български поп в селото, ще ти седим на чифлика, ако ли не, всички ще напуснем чифлика." А пък аз не мога да запустя чифлика за хатъра на владиката. Затова писах на мои приятели из Малешево да ми изпратят някой добър и честен поп и те ми изпроводиха този поп. И така аз го доведох, и вярвам, че никой никому не може да заповядва на кесията. Ако искам, не един поп, ами и десет попа мога да доведа, стига да мога да ги поддържам.

Владиката се обърнал към поп Михаил:
– Как си си позволил ти да дойдеш в чужда енория без моя заповед? Не знаеш ли, че ей сега тук ще ти обръсна брадата и ще те изпратя на сюргюн заедно с децата ти! Аз съм вашият баща и само аз мога да заповядвам на вас! Сега ще ти взема шапката, която съм ти турил!

Поп Михаил изкарал шапката от главата си и я занесъл на владиката, като му казал:
– Вземи си шапката, владико свети, която си ми я дал. Аз и без твоята шапка мога да живея! – и си превързал главата с една кърпа.

Започнали да се смеят всички. Каймакамът взел да моли владиката да прости на поп Михаила, че ако не е той, Алим бей друг поп ще доведе, но чифлигарите си без поп няма да остави. Затова да не разваля кефа на Алим бей.

– Добре бе, джанъм – отговаря владиката, – как толкоз години е бил старият поп добър на селяните, та сега откак е дошъл този чапкънин, бугарският даскал, е станал попът лош? Всичко той разбърква?
– Не! – отговорил Алим бей. – Никой не е виноват, селяните не са деца, та даскалът да ги кандардисва, но хората си искат на свой език да си учат и ще учат, да си разбират. Затова кабахатът не е у попа, а е у мен – нека пукне дяволът! Остави попа да си иде на село и си гледа работата.
– Хайде, недей ми разваля кефа, бидейки сме добри приятели. Защо да ставаме един другиму душмани?
– Хайде, хайде, деспот ефенди, недей троши кефа на Алим бей! Хайде, попе, целувай ръка на деспот ефенди, да ти прости. Хайде, вземи си шапката! – извикват всички.

Поп Михаил отива при владиката, чини една метания, целува ръка, взима си шапката и си излиза, без да продума владиката нещо.

Преди да свърша за Робово, за неизлишно считам да спомена още за едно обстоятелство.

Докато бях в Робово, Робово бе на пътя. През него минаваха всички търговци от разни градове, които отиваха за сереския панаир през велики пости.

Братя Шулеви [11] от Велес – крупни търговци – всяка година закарваха манифактурни работи за продан в Серес и на всяко отиване и завръщане от панаира спираха по един час в Робово, насърчаваха селяните да си пазят българската народност и оставяха разни подаръци за училището.

Един път господин Костадин Шулев казва на дядо Мицо:
– Е, дядо Мицо, скоро ще се сдобием с български владици и с български екзарх!

Дядо Мино му отговори:
– Абе, Костадине, тези чернокапци пак ние трябва да ги храним и обличаме. Друго, друго нещо да ми кажеш?
– Е, какво да ти кажа? От това по-добро има ли? – отговори му Костадин Шулев.
– Друго искам аз, друго! – повтори дядо Мицо.
– Като какво например искаш? – попита Шулев.
– Аз искам такава ... каквато имат гърците, сърбите, власите и другите! – отговори му дядо Мицо.
– Ти, дядо Мицо, направи като в приказката: едно време малките сковърци като пораснали и им изникнали пера, казали на майка си: "Е, мале, сега ние вече пораснахме и ще се разделим кой накъдето види, затова дай ни акъл за последен път, как да се пазим от хората, за да не ни убият?" Майка им казала: "Кога видите някой да се наведе на зсмята и вземе дърво или камък – вие да бягате." "Добре, отговорили сковърците, – ами, мале, ако му са камъните в пазвата?" "Хайде, хайде, ходете си със здраве – на вас акъл не трябва!". Така и нашата работа с тебе стана, дядо Мицо – отговори му господин Шулев.

Костадин Шулев бе препоръчал дядо Мицо в Серес на господин Стефан Веркович [12] и в годината по два-три пъти отиваше при него и разни книжки за прочит донасяше подарък от гоподин Верковича, а пък мен същият Веркович бе задължил да му записвам стари песни и обичаи по селата и аз ходех от празник на празник по селата при стари хора. Записвах разни песни и обичаи и му ги изпращах по дядо Мицо, за които неща Веркович ни хариза дванадесет черковни минеи и един кат попски дрехи.

След като учителствувах четири години – дене и ноще, зиме и лете – без никаква ваканция и оставих за учители няколко мои ученици на околните села, услових се за учител в село Попчево, един час на юг от Струмица – на границата на Дойранската каза. Там учителствувах две години. И там ходихме от празник на празник по дойранските села за помощи за черквата и училището; но там бяха хората сиромаси, затова училището и черквата не бяха като робовските.

Тук дойдоха 10 – 15 ученика от Дойранската каза.
Първите двигатели на българщината бяха братя Шулеви – Костадин, Димко, Гьошо, Илия и Саздо, – крупни търговци от Велес, те имаха собствена къща и в Струмица, и всички струмишки манифактураджии от тях вземаха стоки на вересия. Като учител в село Робово аз често отивах у тях с дядо Мицо и всякога намирахме там по няколко търговци в градината им, дето ги учеше Костадин Шулев да четат по български, а нас насърчаваха да се не боим от гъркоманите и от владиката.

Братя Шулеви на много пъти са били интернирани във Велес и не по-малко от двадесет-тридесет хиляди лева са изгубили само в Струмица по народните работи.

А проклети бяха струмишките гъркомани и надали в цяла Гърция ще се намерят такива фанатици и предатели на българите като тях.

Герасим Костадинов Саатчията от Щипско Ново село заедно с баща си също са действували доста по българските работи, но и те са били под конвой интернирани в Щип.

Деец по народните работи бе и игуменът Савастиан от Рилския манастир. Той обикаляше често по селата да събира помощи за манастиря и будеше с проповеди народа, но и той е бивал преследван и пъден от гръцкия владика на няколко пъти.

Захари Бобошевски [13], Христо Алексиев, Георги Милетич [14] и отец Агапий [15], като учители също са били изпращани под конвой, но от всички учители в онова време най-много пострада отец Агапий.

Една нощ, връщайки се от гости, щом дошъл до къщата на челеби Мито, залавят го пет-шест души гъркомани, запушват му устата и го завеждат към захода на същия челеби Мито, за да го удавят в него, но Агапий сполучил да си отвърже устата и с висок глас извикал:
– Душа да спаси някой няма ли?

В това време минавал си по пътя един турчин, спусва се към портата, затропва и извиква. Престъпниците избягват и се скриват, а турчинът завежда с изскубана брада и коса нещастния Агапий в дома му.

На този челеби Мито, когото наричаха "елзевул" и от когото трепереха и турци, и християни, Струмишката гръцка община му плащаше месечно пет-шест лири, а Солунската отделно и отгоре и децата му възпитаваха.

Той нищо друго не работеше, освен от дукян на дукян и от къща на къща ходеше и плашеше хората, че който се каже българин, заедно с децата си ще бъде проводен на заточение. Единият му син, като гръцки учител в Струмица, когато чуеше някое дете да продума по български, с едната ръка му изваждаше езика навън, а с другата с пръчка му търкаше по езика и му викаше:
– Втори път ако чуя да говори някой тоя варварски език, ще му порежа езика!

[Previous] [Next]
[Back to Index]


6. За разлика от останалите български земи в Македония до средата на ХIХ в. остава разпространено преди всичко килийното образование. Решаваща роля за културното изоставане на Македония през този период изиграва упражняваният от гръцкото духовенство натиск върху местното просветно движение, предизвикан от започналите църковно-национални борби. Проводник на гръцката пропаганда в Македония е Цариградската патриаршия, която след като през 40-те години на века бързо почва да губи позициите си в Дунавска България и Тракия, съсредоточава вниманието си на онези райони, където гръцкият елемент сред местното население е по-силен и гръкоманските настроения сред българите по-изявени. Поради това Македония попада в обсега на най-яростната реакция от страна на гръцкото духовенство срещу наскоро създадените училища на възраждащата се българска нация. Резултат от настъплението на Патриаршията е образуваната в Македония широка мрежа от гръцки училища, основани между 30-те и 50-те години в почти всички по-големи градове. Също така гръцкото духовенство се стреми да потъпква всеки опит на българите да се сдобият със самостойна църква. За тази цел се използуват всякакви средства: забраняват да са служи в църквите на църковнославянски език, клеветене на църковни и просветни дейци пред официалната власт, физическо и морално насилие.

Сред Кримската война условията за развитието на новобългарската просвета в Македония се променят. През 60-те и 70-те години на ХIХ век в редица градове (а и в някои по-големи села) на Македония се създават български общини, които стават главен двигател на националната просвета. Общините непрестанно полагат грижи за откриване на нови училища, за подобряване на материалната им база и за осигуряването на добре подготвени учнтели.

7. Държилович, Костадин – виден възрожденски деец от Солун.

8. Става дума за проповедите на Неофит Рилски, които бележитият книжовник използува като силно оръжие за просветно въздействие върху народа. В съдържанието на църковно-религиозната проповед Неофит Рилски внася много нови моменти, като никога не пропуска случай да свърже религиозното нравоучение със задачите на националната просвета, да подчертае нейното голямо значение и да подтикне паството да обръща повече внимание на училищното дело. (По-подробно вж. Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975, 96-99.)

9. Гого чорбаджи (Георги Гогов) – виден борец за църковни и училищни права във Воденско. След извоюването на църковна независимост поддържа тесни връзки с новосъздадената Екзархия. Той е нейн пълномощник относно ръководството на църковно-просветното движение и се занимава с уреждане на общинските въпроси както във Воден, така и в самия Солун. Със своята дейност чорбаджи Гого стои начело на борбата срещу гръкоманите. Представител е на Воденската община на българския църковен събор в Цариград (1871).

* Подир 4 – 5 години в Солун ми разправиха за чорбаджи Гого следуещото: Мирче Ханджията с всяка солунска поща бил изпращал на чорбаджи Гого по 3 – 4 запечатани с червен восък масърски петачета. Последният отивал във воденската поща засдно със своя си ясъкчия арнаутин и обикалял почти цялата околия с торбите. Хората мислели, че това са пари. По този начин както турците, тъй и гъркоманите започнали да се страхуват от него като много богат человек.

10. Високата Порта в Цариград.

11. Шулеви, братя – взели дейно участие в училищния и обществения живот на Велес. Един от тях, К. Шулев, е известен общественик от Велес и Струмица, участник в църковната борба, представител на Велешката епархия на църковния събор в Цариград през 1871 г.

12. Веркович, Стефан (1827 – 1893) – босненски археолог и дългогодишен учител в Македония, виден радетел за южнославянско сътрудничество. По време на 25-годишното си пребиваване в различни македонски селища (главно Сер) проучва бита, културата и нравите на българското население в Македония. Също така проучва местния фолклор и издава "Народни песни на македонските българи" (1860). Издава още сборника "Веда Словена" (1874 – 1881). Ст. Веркович не остава безучастен и към борбите на българското население в Македония и активно подпомага културно-просветното движение. Поддържа връзки с много български възрожденци. Съдействува да се откриват български училища, доставя учебници, ангажира учители. (По-подробно. вж. Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите, С., 1978.)

13. Бобошевски, Захарий Ст. (1844 – 1927) – родом от с. Бобошево, Кюстендилско; виден възрожденски учител в Македония; участник в наиионалната борба и сподвижник на революционното движение.

14. Милетич, Георги – роден през 1837 г. в с. Мошорин, Южна Унгария. Завършва реално немско училище в Митровица. В 1859 г. е назначен за главен учител в Бързорек (махала на Велес). По-късно учителствува последователно в Щип, Видин, Кукуш. През 1862 г. е арестуван от властите, докато е учител във Ваташа. През 1870 г. отново е назначен за главен учител във Велес, след което работи като драгоман на компанията, строила железницата Солун-Велес-Скопие. Тази длъжност заема до 1873 г. По време на Освободителната война работи в Червения кръст. След Освобождението заема разни служби в София, където и умира.

15. Агапий, отец (Ангел Войнов) – роден в Кюстендил. Завършва гръцката семинария на остров Халки. През 1868 г. е назначен за учител в новооткритото българско училище във Воден. По-късно е изгонен от гръцките власти и се премества в българското училище в Струмица (1 март 1870 г.). Там той е един от учителите, преследвани с особена ожесточеност от гръцкото духовенство и през 1873 г. е принуден да напусне Струмица. След това, със съдействието на общината в Петрич, започва да провежда занимания с няколко деца в частни домове. (Вж. Ванчев, Й. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането (до 878 г.). С., 1982, с. 84, 94, 95.)