От другата страна на медала, Д-р Аспарух поп Исаков

III. Масови убийства в Прилеп.

Минавам към описание - също бегло - на мои наблюдения в така наречената Вардарска Македония, тоест областта под властта на Белград. Независимо от приказките на титовци, там фактически командва Белград.

Партизаните, които слезнаха от планините подир оттеглянето на българската войска, имаха силно желание да се представят като освободители. Но всъщност само те и ограничен брой техни близки вярваха в думите им; защото всекиму бе ясно, че те действат заедно със сърбите, които не мислят доброто на Македония. Освободители не започват с убийства, а само завоеватели. Още при пристигането им в Прилеп партизаните заловиха правника (юрист) хаджи Здравев и го убиха до къщата му. Веднага разбрахме, че имаме работа със сърбо-комунисти. Бяха лишени от живот чрез познатите комунистически начини също така и следните: Йордан и съпругата му Коца Караджови (в Прилепско), Търпо Шутов (в Мориовско), Мирко Симоновски, Христо Иванов (Ицко Сърчаро) - търговец, Мице Корубин. А лицата Методи Кьовкаров, Зора Думбалова, Цветан Дворчанец и Таки Златаро бяха така много измъчвани в затвора, че наскоро след пускането им "на свобода" починаха по домовете си.

Важно е да се подчертае, че "народната" комунистическа власт изби също така и комунистите Йордан (по прякор наричан "Дебеломесо"), син му Кирил, шивача Димитър Топличанец - Клайнето. Те бяха привърженици на Методи Шаторов (водач на комунистите във Вардарска Македония, присъединил местните марксистки структури към БКП през 1941 г. с думите "Македония е свободна. Един народ - една държава - една комунистическа партия", бел. на изд.), който през 1945 г. бе главатар на малцината комунисти във Вардарска Македония. Тяхната "кривица" била, че на конференцията, станала през 1945 г. в Скопйе и ръководена от Темпо и Лазо (Колишевски, бел. на изд.), те по свой начин са изразили българската си принадлежност. Изглежда, че онова, което най-много смущава и най-много мразят "народните вождове" Тито - Ранкович - Темпо - Лазо е българщината в Македония. Иначе не бихме могли да си обясним тяхната бруталност спрямо собствените им другари, когато съвестта на последните е заговорила с българското съзнание на техните бащи и деди. Горните лица отидоха на конференцията в Скопие и не се върнаха вече.

В Прилеп с "процес" бяха осъдени на смърт и екзекутирани петима души, между които "Мамин Кольо" и стария заслужил войвода Милан Гюрлюков, който пред титовия съд е казал, че ако трябва да умре, ще умре като българин.

Отначало бяха осъдени на смърт (но сетне това наказание бе намалено) гимназиалните учители Димитър Найденов, Михаил поп Тодоров, общинския чиновник Спасов, учителката Драга - съпруга на самоубилия се Коце Кюркчиев, търговеца Благой Долгов. Но имаше и мнозина други, осъдени на много години затвор.

На 10 години бяха осъдени: Стефан Танчев и търговците Сапунджиев, Борис Попев, Зойчев, Методи Кьофкаров и др.

За Ресен и Велес се знае, че там са убити - и на двете места - по около четиридесет и пет души граждани. Чухме за избивания в Куманово, Скопие. Едва ли има околия, където да не са извършени убийства от "освободителите".

Но затворените хора бяха навсякъде много. Изпратените в концентрационни лагери - още повече, с хиляди. На огромен брой граждани имота бе оплячкан, като пострадалите бяха обвинявани с общите фрази "сътрудник на окупатора", "народен враг". Всеки, който имаше малко повече имот, бе таксуван като "плячкал народа".

В Прилеп се знае, че там е трябвало да влезне "Прилепската бригада" с намерение да извърши масови убийства. Но била е преварена от "Тиквешката бригада", а междувременно е стигнало нареждане да се турне край на масовите убийства.

[Previous] [Next]
[Back to Index]