I. МАКЕДОНСКИТЕ ЗЕМИ В КРАЯ НА ХIХ ВЕК
 

9. ОТНОШЕНИЕТО НА АЛБАНЦИТЕ И ДРУГИТЕ СЪСЕДИ КЪМ МАКЕДОНИЯ

 Съвсем нов елемент за революционните дейци в Македония е възникването на албанската опасност. Албанците не са съгласни с новия ред на Балканите, установен в резултат на голямата източна криза. Те не приемат Сан Стефано, не ги удовлетворява и Берлинският договор. По време на подготовката за Берлинския конгрес сред албанските дейци възниква идея за създаване на собствена организация. В края на май 1878 г. в гр. Дяковица (Косово) е свикан представителен форум на най-видните албански водачи, който взема решение за създаване на албанска лига. На 1 юни 47-те делегати единодушно приемат програма от 16 точки, а на 10 юни в джамията Байраклъ в гр. Призрен официално е прокламирано създаването на лигата, влязла в историята под името Призренска.

 Македонските българи първоначално са ужасени както от панислямския дух, с който е пропита програмата на лигата, така и от подкрепата, която тя веднага получава от турската власт, виждаща в нея естествен защитник на исляма. Първоначално най-голямо влияние в лигата придобиват консервативните бейове ­ ислямски фанатици от Босна и Херцеговина и от Западна Македония. Първият неин председател е Иляс паша, когото турските власти смятат да използват като фактор за отклоняване на териториалните претенции на Черна гора. След Берлинския конгрес Портата променя стратегическия си замисъл. Тя уговаря албанските първенци да се съобразят с решенията на конгреса и да предадат на Черна гора територии, населени с албанско население. Тези искания на Османската империя пораждат противоречия в ръководството на лигата и довеждат до формиране на две фракции. Първата е съставена от дейци, произхождащи от Северна Албания, Западна Македония и Косово, които се обявяват за разрешаването на албанския въпрос в рамките на обещаните от Портата всеобщи реформи.

Втората (известна като Цариградска) фракция, ръководена от Абдул Фрашери е по-радикална. Тя не се задоволява с обещаваните реформи, а настоява за автономия (самоуправление) на Албания. Някои дейци от това течение не са чужди и на идеята за пълна независимост на Албания. Според максималистична програма на Цариградската фракция, в границите на бъдещата албанска държава се предвижда да намерят място обширни територии, включващи Епир (с гр. Янина), централните и северни райони на същинска Албания с градовете Шкодра, Тирана и Елбасан, почти цяла Македония с градовете Скопие, Прилеп, Велес, Куманово, Дебър, Гостивар, Битоля и Охрид, а също и земите на Стара Сърбия с градовете Печ, Призрен, Дяковица, Косовска Митровица, Прищина, Сеница, Гниляне и Прешево. В състава на така проектираната държава се предвижда да влезе и Новопазарският санджак. Тази нереална и утопична, при това крайно националистическа, програма, предлага на разнородното население във Вардарска ­ и дори част от Пиринска Македония, да приеме за свое ново отечество бъдещата държава Албания. Плановете на Цариградската фракция на Призренската лига предизвикат сериозно безпокойство сред българи и гърци.

 Предаването от страна на Турция на някои територии с албанско население на Черна гора и Сърбия след Берлинския конгрес влияе отрицателно на туркофилските настроения сред албанците. Това значително подкопава авторитета на Портата сред нейните симпатизанти и подтиква някои от тях към организиране на въоръжена борба. Наблюдава се масово дезертиране на албанци от турската армия и паралелен процес на вербуването им в албанските въоръжени отряди. На третото пленарно заседание на Призренската лига през октомври 1879 г. част от делегатите вече официално поставят въпроса за създаване на независима албанска държава. Те имат подкрепата на Италия и Австро-Унгария, а отчасти и на Франция, чието желание е на Балканите да има известно противоборство на православните славянски държави ­ естествени съюзници на Русия. В крайна сметка все пак се налагат по-умерено настроените делегати и лигата се задоволява да приеме искането за автономия на Албания. В края на 1880 г. поради възникналите различия в отношението към Високата порта, в лигата се стига до формално разцепление. Превес придобива автономисткото крило, начело с Абдул Фрашери. Цариград първоначално проявява сдържаност по отношение на антитурските настроения и автономистките стремления на албанците. След като проблемите около регулацията на новите граници на Портата с Черна гора и Гърция са решени, турските власти настояват за закриване на Призренската лига. След последвалия отказ от страна на лигата се намесва и турската армия. Под командването на Дервиш паша, през април 1881 г. недалеч от гр. Стимле тя нанася пълно поражение на албанците. След победата си турците извършват масови репресии, в резултат на които повече от 3 000 души, начело с Фрашери, са заточени в Мала Азия с доживотни присъди. Въпреки поражението и понесените тежки загуби, Призренската лига за първи път поставя на международна сцена албанския въпрос.

 В Призренската лига участва и известен брой македонски българи, предимно от района на Дебър, начело с Исая Радов Мажовски. Тяхната позиция не получава популярност сред сънародниците им, а Мажовски открито е смятан за ренегат. Той обяснява своите прояви с необходимостта от близко сътрудничество с албанците в борбата срещу турското господство, поне до освобождението. Мнозинството от сънародниците му обаче не приема неговите аргументи. Все пак групата на Мажовски постига конкретен резултат в търсене на сътрудничество с албанците ­ с общи сили е прогонен турският каймакамин на Дебър.
 В края на ХIХ век Македония е предмет на интереси не само от страна на албанците. Турция показва, че няма намерение лесно да се откаже от Македония и дава израз на тези настроения чрез брутално потушаване на всякакви опити за съпротива от страна на поробеното население. От Македония все повече се интересува и Сърбия, която по време на голямата балканска криза не постига голямата си цел ­ да присъедини Босна и Херцеговина. Белград е принуден  да се задоволи със скромни териториални придобивки. Под натиска на Хабсбургската монархия, след Берлинския конгрес Сърбия формално декларира отказ от югославянската си политика по отношение на Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения, Войводина и Новопазарския санджак. Тя е принудена да сключи неизгодни политически, военни и търговски договори с Австро-Унгария, които ограничават суверенитета Ј.  В тази ситуация сръбското правителство рязко засилва интереса си към южнославянските земи, останали в пределите на Османската империя и особено към Македония. Израз на тези стремления е създаването на Сръбска агенция в Солун през 1893 г., която има за задача да поощри просръбските тенденции в Македония. Дейността на агенцията се финансира формално от Торино. Сръбските агенти по принцип се  вербуват или измежду малобройните местни сърби, или сред симпатизиращите на Белград сърбомани. Наемани са и бежанци от анексираните Босна и Херцеговина, понякога и косовски сърби или черногорци.

 Още по-активна в Македония е великогръцката пропаганда. Тя изцяло е дирижирана от гръцката държава, а с провеждането Ј са натоварени гръцките консулства в Солун, Сяр, Битоля и Скопие. Сяр става център на създадена от Атина прогръцка организация, която защищава гръцките интереси в Южна Македония. Разполагайки с добре подготвени просветни кадри, през 1886 г. гръцката диаспора в Македония има 846 основни училища, 3 педагогически училища, семинария в Битоля и няколко мъжки и девически гимназии. Съществуващата мрежа от гръцки културно-просветни дружества и печатници разпространява в Македония значителен брой вестници на гръцки език. Тези издания редовно публикуват фалшиви статистики, които значително завишават числеността на гръцкото население в Македония, както и фалшифицирани етнически карти на страната, доказващи неоспоримостта на гръцките претенции към цяла Македония. Атинската дипломация по подобен начин представя демографията на Македония из столиците на европейските страни. Тя разчита да получи подкрепата на Запад за своите стремления и да заеме цялата македонска територия след ликвидиране на турското господство на Балканите.

 Сърбите полагат сериозни усилия да не изостават от гръцката пропаганда в Македония. Те откриват сръбски училища и организират различни пропагадни прояви в областта. Сръбската агенция в Солун, служеща с идеите на югославизма,  създава организирани групи от сръбски привърженици в Скопие, Охрид, Призрен, Велес, Битоля и Дебър. В помощ на агенцията в Солун се явява създаденото през 1886 г. в Белград дружество “Св. Сава”. То организира в Сърбия специални училища за деца от Македония и развива бурна пропагандна дейност сред македонските гурбетчии в Сърбия. Из Македония безплатно са разпространявани издавани в Белград брошури, календари и дребни подаръци. Сръбската пропаганда в Македония става по-интензивна след назначаване на известния историк-националист Стоян Новакович за сръбски посланик в Цариград. С негово старание е увеличен значително тиражът на сръбските издания. Част от текста на учебниците и училищните помагала,  предназначени специално за Македония, са написани на македонски диалект. Новакович  определя новоназначените сръбски консули в Скопие, Битоля и Сяр. Министерството на външните работи в Белград увеличава значително размера на финансовите средства, предназначени за нуждите на пропагандата в Македония. В резултат на това сърбите успяват да открият известен брой сръбски училища и да основат няколко религиозно-просветни сдружения в Скопски и Битолски вилает.

 Сърбия предприема и опити да постигне официално споразумение с Гърция за разделяне зони на влияние на двете страни в Македония. Специалният сръбски пратеник Вл. Джорджевич води по този въпрос продължителни разговори в Атина, които обаче завършват с фиаско поради прекомерните гръцки апетити.
 В голямата македонска игра се появява още един участник ­ пропагандата на младата българска държава. Позициите на българите са най-силни, доколкото те имат най-много училища и църкви, а голяма част от Македония е територия на Българската екзархия. Освен това ­ дебело следва да се подчертае, че преобладаващата част от населението решително клони към обединение с България. През 1882 г. българското правителство разработва подробна програма за действие и превежда значителни парични суми за постигането на две стратегически цели: първо ­ пропаганда на българските национални интереси в Македония до такава степен, “щото всеки македонец да бъде убеден, че именно в София се решават съдбините му, сегашното му и бъдно битие”, и второ ­ свързване на българските железници с тези в Македония.

 Бързо се увеличават средствата, предназначавани за българска пропаганда в Македония. Докато през 1881 г. София отделя за тази цел 100 хил. лв, през 1885 г. тази сума възлиза вече на 574 874 лв. Тези усилия дават видими резултати. В края на 1888 г. по македонските земи работят 748 български основни училища, 63 средни училища (в т. ч. три гимназии с пълен среден курс ­ две мъжки в Солун и Битоля и девическа в Солун) и две педагогически училища в Скопие и Сяр. Българските владици, изгонени през 1877/78 г. от Скопие, Велес и Охрид, в резултат на дипломатическите старания на София пред Портата, се завръщат в седалищата си, което има огромно значение за българската кауза в Македония. През периода 1894-1897 г. Българската екзархия получава още четири владишки епархии в Македония ­ в Неврокоп, Струмица, Дебър и Битоля, обхващайки по този начин практически цяла Македония. В България се създават и развиват дейност голям брой македонски организации, сдружения и братства, които формират и въоръжават чети за борба с поробителя. От всичко казано дотук става ясно, че в края на ХIХ век позициите на България в Македония са решително по-силни от тези на съперниците Ј.  През 1895 г. е извършен опит за вдигане на въоръжено въстание на македонските българи. Българското правителство и Върховният македонски комитет изпращат в Македония четири въоръжени чети с обща численост над 600 души, командвани от български офицери. Само една от тях обаче, командвана от поручик Борис Сарафов, изпълнява стратегическата си задача, овладявайки Мелник. Четите се оттеглят в България, но размириците в Пиринска Македония продължават още известно време.

 За да получим пълна картина на голямата игра за Македония, трябва да споменем, че освен България, Гърция и Сърбия, и Черна гора предявява претенции за някои най-северни македонски земи. Румъния пък започва живо да се интересува от живеещите в Македония куцовласи, провъзгласявайки се за тяхна покровителка.
 Най-големи изглеждат шансовете на България, която разполага със значими аргументи от политически, етнически, езиков и верски характер. Санстефанска България е политически факт буквално от вчерашния ден. Мнозинството от македонското население има българско национално самосъзнание и говори диалект на българския език. Православните християни, признаващи българския екзарх, съставляват преобладаващото мнозинство от населението в Македония. Сърбите спекулират със слабо мотивирани претенции от исторически и верски характер, без да имат в Македония структури, аналогични на българските. Подобно е положението с гърците. Макар и да съставляват някакъв по-значим процент от населението на Македония, те нямат (освен в най-южните райони и донякъде по егейското крайбрежие), компактни групи от гръцко население в по-голямата част от областта. Албанските и черногорските претенции, както и румънският интерес към куцовласите (арумъните), плюс фактическото господство на турците допълнително усложнява ситуацията. Към тази амалгама от интереси и народности можем да добавим и наличието на значителни групи евреи и арменци, да не говорим за различните национално-религиозни хибриди ­ напр. българско- или сръбскоговорещи мюсюлмани или албанскоговорещи католици.

[Previous] [Next]
[Back to Index]