Въведение. ПРЕДНАЧЕРТАНИЕ И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ
Берлинският договор поставя Кюстендилския край в пограничната зона на възстановената българска държава. Предопределение, което оказва влияние върху по-сетнешното му историческо развитие. Отвъд браздата остават територии с компактно българско население, проявяващо тежнение за единение със свободното Отечество. При решаването на националния въпрос се оформят три основни фактора - държавата, Екзархията и революционното движение. Тяхното взаимодействие и противоречия резонират в освободителния процес. Противопоставянето в тактическите похвати намира своето единение в преследването на стратегическата цел за постигането на обединена България.
На Кюстендил се пада една от важните задачи - да бъде тилова база и изходна позиция на организираните усилия на основните фактори. Или, както получава образното определение, той се превръща във „вратата към Македония“. Още преди да започнат да функционират държавните структури, от района действат революционни формирования. Тук се съсредоточават много бежанци. Лятото на 1878 г. се използва за подготовка на въстаническа акция като демонстрация на несъгласие с решенията от Берлин. Екзархийският митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски оглавява движението. В Кюстендил е създаден комитет „Единство“, където се включват митрополитите Иларион Ловчански и Кюстендилски и Кирил Скопски. В двора на църквата „Св. Мина“ край града революционерите, оглавявани от Ильо войвода, приемат задачата за провеждане на въоръжена акция в Македония и утвърждават за свой политически ръководител Натанаил. Усилията се насочват към подготовка на въстание. Заедно с местните сили в Кюстендил пристигат и чети, предвождани от офицери. През септември 1878 г. бойно формирование, командвано от Адам Калмиков, преминава границата при Деве баир, но е отхвърлено от противника. Същата съдба има и четата, предвождана от Луис Войткевич, опитала се да прекоси полосата при с. Каменица.
На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание. Бойните действия по долините на Струма и Места протичат с различна интензивност. Кюстендил постепенно се налага като седалище на Централния комитет. Заедно с Натанаил, тук поетапно пристигат членовете на ръководството - Стефан Стамболов и Никола Обретенов. Събраните бойци са съсредоточени в Краището. Под ръководството на отзовалия се деец на херцеговинското освободително движение Мирослав Хубмаер те са организирани
13
в чети и настанени по селата. В Босилеград е разположен щабът, на който се подчиняват 552 души. След близо половингодишен престой в Краището през април и май 1879 г. те преминават границата и дават редица сражения на турската армия, достигайки до Демир Капия. В Кюстендил също са формирани няколко чети, участващи във финалния акорд на въстанието. [1]
Още в първите години след Освобождението, когато се полагат темелите на младата държава, в пограничната зона протичат по-особени процеси. Те са свързани с пребиваването на бежанци и революционни формирования в Кюстендилския край. В продължение на десетилетия тези характеристики дават своя отпечатък върху града. В първите няколко следосвобожденски години идват над 2700 души. [2] Преброяванията преди Балканските войни отчитат редовно над 2000 души заселници от Македония. Макар и част от тях да продължават пътуването си предимно към столицата, други остават за постоянно в Кюстендил. Въпреки текучеството бежанците се оказват значителна част от българите не само в града, но и в района. [3] Пораждат се допълнителни социални проблеми по осигуряването с подслон, прехрана и работа за новодошлите. Самите те се обединяват в сдружения, които имат за цел освобождението на Македония и присъединяването и към България. В Кюстендил подобно дружество е учредено в началото на 1885 г. Така се поставят основите на една десетилетна традиция за организиране на бежанците в структури по землячески, професионален, полов, възрастов и т. н. признак. Някои от тях имат мимолетно съществуване, но други функционират продължително време.
Сред основните им занимания е подготовката на въоръжени формации, които да проникнат в районите, останали под турска власт, и да повдигнат населението на борба за свобода. Стихийните прояви и авантюри, като изпращането през май 1885 г. на четата на Адам Калмиков от Кюстендил в Македония, където набързо е разбита [4], отстъпват място на подготвената и стегната организация. Една такава, учредена в Пловдив, известна с най-популярното си име Български таен централен революционен комитет, след около седем месеца съществуване на 6 септември 1885 г. присъединява Източна Румелия към България. Всенародната еуфория залива националните предели, а бежанците са сред доброволците за защита на съединисткото дело. [5] В Кюстендил се създават чети, предвождани от Стоян Богданцалиев, Димитър Юруков и Димитър Попгеоргиев Беровски. Заселилият се в града Ильо войвода въпреки напредналата възраст се включва в редиците на борците. [6]
Вместо очакваната война с Турция, България е нападната от Сърбия. Ударите в гръб на Балканите се използват често и са сред основните обвинения в недобросъседство. Те са част от арсенала при разпалването на мъст и като повод за обявяване на война. Кюстендилският край пръв е подложен на агресия. На 30 октомври е убит български граничар, а на 1 ноември 1885 г. сръбската армия започва обстрел именно в зоната на босилеградския участък. На другия ден на много места браздата е пресечена от Дунав
14
до възела Патерица. Така Кюстендилският край, особено Босилеградският район, не само стават част от сръбските агресивни планове, но са арена на бойни действия. Младата българска войска дава отпор и преминава в контранастъпление, а Сливница, Гургулят, Видин, Драгоман, Цариброд и Пирот стават имена от бойната и слава. А с победата във войната е свързана и датата на този празник - 15/27 ноември.
Разположената в Кюстендил войскова част - 2-ри пеши Струмски полк, участва в конфликта. Първите две дружини с доброволците възпират противника в опитите му да превземе Краището. По-сетне заедно с останалите са предислоцирани към главните сили на Сливнишкия фронт. Прогонването на агресора става и с техните усилия, като подразделенията им влизат в Пирот. Останали без надеждна защита, 8 села в Краището са заети от противника. Освобождението им е поверено на опълченците и доброволците от района, които след седемчасово сражение на 15 ноември 1885 г. при с. Долна Любата разбиват противника и го изтласкват от територията на Княжеството. [7] Датата на победата става боен празник на армията, а мирът между България и Сърбия е сключен ненапразно през 1886 г. на 19 февруари. Все пак 8 години по-рано на този ден се подписва Санстефанският договор. Търсенето на знакови дати няма да спре и става част от триумфа над победения и през годините на Първата световна война, а и по-сетне.
След възстановяването на мира през лятото на 1886 г. офицерите от 2-ри Струмски полк са привлечени в съзаклятието за свалянето от престола на княз Александър I. На 9 август превратът е извършен, а детронираният държавен глава - изведен извън страната към пристанището Рени в пределите на Руската империя. За участието на дългата ръка на азиатския департамент на Петербург все още се спори, но не и за мястото на струмци в заговора. Контрапревратът, оглавен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, успява, князът е върнат за малко, но след няколко дни абдикира завинаги. Разбира се, не без знаци от Петербург. Преди да отпътува, Александър I издава указ на 24 август 1886 г. за разформирането на Струмския полк. На източния вход на Кюстендил, днес в района на Земеделската гимназия, превратаджиите са строени и разжалвани, а бойната светиня - знамето - е изгорено. Още на 31 август 1886 г. е формирана нова военна част - 13-и пехотен Рилски полк, с който през Третото българско царство се свързва бойната слава на кюстендилци. Той е включен в състава на 1-ва бригада, преобразувана по-сетне в 1-ва Софийска дивизия. В края на 1903 г. след създаването на 7-а пехотна Рилска дивизия полкът е приведен към нея. В Кюстендил е разположен щабът на първата бригада, която включва 13-и Рилски и 26-и Пернишки полк. Освен в пехотата и в различните родове войски също са обучавани и мобилизирани бойците от този край. [8]
През 90-те години на XIX в. на историческата сцена се появява третият фактор в освободителния процес - организираното революционно движение. Началото е поставено на 23 октомври 1893 г. в Солун от шестима
15
мъже, като инициативата принадлежи на проницателния Даме Груев. Скоро съзаклятието прониква в по-големите градове и селата. Присъединяват се ключови лица, един от които е легендарният Гоце Делчев. Конспирацията се разширява и получава знаковото име Български македоноодрински революционни комитети. Многонационалният характер на Европейска Турция провокира стремежа на ръководството да се привлекат и другите народности. Стъпката е предприета, като в името се фаворизира географското определение за сметка на националната принадлежност. Така революционната организация освен македоноодринска е тайна или вътрешна (ТМОРО, ВМОРО, ВМРО), но винаги недобре прикрита българска.
Конкуренцията с подобни формации като Тайното българско революционно братство или Върховния македоноодрински комитет логично не протича гладко, но благодарение на продължителното си съществуване Организацията остава символът на народа в борбата му за свобода. В конфликти, но и в сътрудничество протича съвместното им съществуване. Отделно самата емиграция в България преживява фрагментиране и трудно се обединява в Македоноодринска организация. За противоречията подходяща е поговорката - „Не могат да се разберат кой да води бащина дружина“, успешно трансформирана от Гоце: „Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една и съща болест“.
По провинцията също не върви гладко. Водовъртежите са местни, но и привнесени от централните ръководства. В Кюстендил на освободителната дата 19 февруари 1895 г. е създадено македонско дружество, а ръководството е поверено на Ефрем Каранов. Отново Гоце в писмо до него очертава стратегическата му перспектива: „Кюстендилският комитет благодарение на географското местоположение би могъл да направи за постигане целта много повече, отколкото всички заедно събрани комитети във вътрешността на България. Кюстендилският комитет представлява един кораб, подир който вървят други, и предназначението на който е да търси като по-близо до брега спасителния път, за да могат достигна всичките кораби до брега“. [9] В околийските центрове Дупница, Радомир и Босилеград са изградени такива структури, подчинени на Македонския комитет.
Четническата акция, предприета през лятото на същата година, използва пределите на окръга като изходна позиция и тил. Само кюстендилското дружество отчита снаряжаването на 17 чети със 779 комити, разположени в района. Отрядът на поручик Борис Сарафов пребивава в местността „Хайдушки кладенец“ край с. Граница. В Граничкия манастир 200 души са под командването на капитан Стою Димитров. Село Богослов приютява 150 четници от отряд „Пирин планина“. В кюстендилската околност са още „Струмската дружина“ в състав от 160 души под ръководството на поручик Петър Начев, както и четите на Димо Дядов, Никола Геройски и др. След преминаването в Македония са дадени множество битки. Мелник пада под властта на комитите, като прогърмява името на предводителя им Б. Сарафов.
16
Сраженията по граничната зона затихват, но противоборствата в редиците остават. [10]
Набиращата мощ Вътрешна организация не само отстоява своя периметър в Европейска Турция, но изгражда структури в пределите на България. Кюстендил отново има своето ключово значение. Тук в средата на февруари 1896 г. е изграден първият пограничен пункт, който работи до Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. Почти през целия период на съществуване на Организацията функционира тази структура, пряко подчинена на Задграничното представителство. За началник е поставен Никола Зографов, но постепенно до войните се изреждат Тодор Станков, Мише Развигоров, Ефрем Чучков, Марко Секулички, Аце Дорев и Ангел Узунов, подпомагани от други известни фигури от македонския революционен небосклон. По изградената мрежа от канали преминават лидери и обикновени борци, чети и сборни отряди, кореспонденция, литература, оръжие и снаряжение. Пунктовите структури са конспиративни и в тяхна помощ действат бежанци и патриоти от гражданството. Имотът на Димитър Попгеоргиев Беровски в с. Долна Гращица и къщата на Дона Ковачева в Кюстендил стават главни бази за пребиваване на революционерите.
В града е изграден таен комитет „Труд“, оглавен от Никола Зографов, със задача „подобрение участта на братята ни македонски българи в Турско“. Просъществувал в рамките на една година между октомври 1896 и октомври 1897 г., той създава структури предимно сред офицерите в София, Видин, Плевен, Казанлък, Хасково, Сливен, Шумен, Силистра, Търново, Лом, а може би и в други селища, все пак е конспиративна работа. Прякото подчинение на „Труд“ на Централния комитет на Организацията показва специалното място, което му се придава. По този начин пипалата на революционното дело се разпростират не само в Македония и Одринско, но и до всички краища на България. Мимолетното му съществуване посява семената за поникването на Българските освободителни братства, по-популярни като офицерските братства.
Разрастването на движението увеличава необходимостта от оръжие. Върху кюстендилското село Сабляр (дн. Длъхчево Сабляр) се пада изборът за изграждането на бомболеярна, в която под ръководството на майстора - арменски деец Киркор, са изработени между 1000 - 1500 броя. Организационната активност, съпътствана от проявите на различни чети, довежда до първите провали, известни под названието „афери“. Така в средата на ноември 1897 г. в с. Виница революционното дело е разкрито. Извършени са масови арести, а към България тръгват нови бежанци. Кюстендилски окръг поема основната вълна. В града е създаден специален благотворителен комитет, оглавен от вече познатия Д. П. Беровски. Задачата му е да събере пари и храна за придошлите 524 души от 82 селища на Македония.
В Кюстендил наравно с тайните структури на революционната организация действат сдружения, които са в орбитата на Върховния комитет. Като клон на македонското дружество се създава женското дружество „Милосърдие“,
17
оглавено от А. П. Бойкикева, внучка на митрополит Натанаил Охридски. По-самостоятелно известно време действат Македонското благотворително дружество „Кирил и Методий“ и дюлгерското дружество „Кирил Преславски“. През 1899 г. те се вливат в Македоноодринската организация, когато за председател на Върховния комитет е избран Б. Сарафов. Енергичното ръководство активизира емиграцията. Кюстендилското дружество през 1900 г. наброява 300 души. Изградени са клонове в с. Слокощица и в някои географски райони като Каменица, Пиянец и Полето. По-късно те прерастват в отделни дружества като Каменичкото с център с. Преколница, Пиянечкото с център с. Тишаново и Полското с център с. Коняво, но някои остават участъкови клонове като това в с. Граница и с. Лозно. В Кюстендил са учредени Таен македоноодрински ученически кръжок „Освобождение“, Таен ученически македоноодрински кръжок „Развигоров“, Таен девически македоноодрински кръжок „Свобода“, народно стрелческо дружество и офицерско братство.
На прага на новия век двете организации - Вътрешната и върховистите - си взаимодействат. През пограничния пункт започват да преминават въоръжени формации на създадения Четнически институт на ВМОРО. По каналите през Коприва, Гюешево, Сажденик, Червена ябълка, Раково, Ветерен, Църварица те преминават в пределите на Османската империя за определените им околии на Скопски, Битолски, Струмишки и Солунски окръг. Едва ли има македонски революционер от този период, който да не е преминал „оттатък“ през Кюстендилско.
Скоро разривът идва и пътищата се разделят, като всяка структура се готви за своите акции. Самите върховисти преживяват разцепление. Започват братоубийствени вражди. Отслабва дейността на дружествата. В Кюстендил двубоят се води на страниците на местните вестници „Изгрев“ и „Струма“ и списание „Свято дело“. След отстраняването на Б. Сарафов начело на Върховния комитет застават поетът Стоян Михайловски и генералът Иван Цончев. Под тяхно ръководство в Македония през септември 1902 г. избухва Горноджумайското въстание. В Кюстендил са подготвени редица чети, сред които тези на Серафим Парталев, Васил Пехливана, Стефан Попгеоргиев, Иван Богданцалията, Дончо войвода. В началото на 1903 г. комитетът и цялата Македоноодринска организация в България са забранени. Остават да съществуват само някои структури в нелегални условия. [11]
Именно тогава Вътрешната организация започва подготовка за ново въстание. През Кюстендилския пограничен пункт преминават значителна част от живата сила и снаряжението. Дълга е върволицата от бойни формации към границата. На път за Македония в града пребивават и престояват Борис Сарафов, Христо Чернопеев, Владислав Ковачев, Гьорче Петров, Борис Дрангов, Атанас Бабата, Никола Дечев и плеяда други войводи и четници. От запазените сведения като че ли две гледни точки изчерпват до голяма степен атмосферата в Кюстендил. Едната е на прекия участник в събитията Стойно Черногорски:
„По това време градът представляваше
18
особена привлекателност по шумността си от отиващи и връщащи се работници. Превоз на материали, складиране и разпределянето им, наплив на бодри младежи, а отвътре за навън наплив на брадясали, изпокъсани работници, прощални банкети, весели прегръщания, „загадъчни“ за властта униформи и пози, ето какво беше външното изображение на ненаситния град да посреща и изпраща. А вътрешният лик - душата на революционера, вълнующите го мисли за близки зад и пред границата, проучването на другарската душа, поставена в най-високата точка на своето развитие: да се самопожертва за другите, преструвките на някои граждани, че нищо не виждат и нищо не чуват от онова, което става между тях, задушени разговори за станали събития зад границата, неописуемият ентусиазъм, с който се правеха приготовленията за тежкия път - ето що представляваше вътрешноисторическият за делото Кюстендил“. [12]
Руският емигрант и журналист Николай Кулябко-Корецки описва обстановката по следния начин:
“В Кюстендил на всяка крачка се срещат четници, току-що били в огъня и върнали се в България, за да изцерят раните си или набърже да отдъхнат и да приведат в порядък въоръжението си. Хотелите бяха препълнени с приходящи, имеющи тъй или иначе отношение към въстанието. Двамата кюстендилски фотографи набързо приготовляваха снимки... Ковачите в своите открити работилници изковаваха железни ивици с остри шипове, необходими за всеки войник в гориста местност. Тук се фабрикуваха бомби, разпределяше се готовото оръжие, получено обикновено от странство по контрабанден начин. Хора, които се ползваха с особено доверие на съгражданите им, се явяваха центрове, около които кипеше най-много важна работа“.
Една от бомбаджийниците, разположена в дома на пунктовия началник М. Секулички, се взривява и няколко души загиват. Градът не може да поеме човешкия поток. След избухване на Илинденско-Преображенското въстание през лятото част от четите са подслонени в изоставена спиртна фабрика в с. Слокощица и в местността „Сенокос“ в землището на с. Жиленци. В с. Раненеци под ръководството на санитарния капитан Владимир Руменов функционира медицински пункт на Организацията. Пограничната зона често е арена на сражения. Особено сериозни са те през втората половина на септември 1903 г., когато сборен отряд около 450 души под ръководството на поручик Сотир Атанасов прави опит на три пъти да премине границата и да превземе Крива паланка. Подготвеният противник отблъсва атаките и даже прониква на българска територия. Все пак до междудържавен военен конфликт не се стига. Сложеният край на въстанието в Битолско и намесата на властите възпират по-мащабните планове от Кюстендилския край. [13]
Окръгът отново приема бежанци. От 2545 души, намерили спасение на територията му в Кюстендил и с. Слокощица, са настанени 647. [14] Завръщат се и част от оцелелите чети, сред които и предвожданата от единия от членовете на Главния щаб на въстанието поручик Б. Сарафов заедно със
19
знамето на революцията. Само за 1903 г. изследователят Тодор Димитров преброява 86 чети, преминали в посоката към Македония, което е най-голямото съсредоточаване в годините от Четническата акция до Балканската война. Въобще за този период от Кюстендилския административен окръг към границата той локализира преминаването на 533 чети с предполагаем състав от около 18500 души. [15]
Част от тях действат в Следилинденския период, когато Вътрешната организация преживява сериозни трусове. Революционното движение се следи с голям интерес и от чужбина. Едва ли случайно в града установява кореспондентско бюро американският журналист Алберт Сониксен. [16] Противоречията достигат до разцепление и обособяване на отделна, условно определяна като по-лява, група около Яне Сандански и Хр. Чернопеев. Кюстендилският пункт остава в орбитата на умереното крило. Доколко е сигурен районът, отговаря фактът, че през март 1908 г. в с. Жабокрът се провежда най-важният организационен форум. Той остава в историята под наименованието - Кюстендилски конгрес на ВМОРО. [17] Бежанците в града са организирани в Паланечко благотворително братство. Важна задача е грижата за новодошлите, настанени в приюта при църквата „Св. Мина“ и в с. Слокощица. Създадена е специална комисия, съставена от 31 души и ръководена от окръжния управител Христо Янков. Нарастването на напрежението в Македония и особено изстъпленията на гръцките андарти в Загоричене, Костурско провокират кюстендилското гражданство да излезе на многолюден митинг. Сред изказалите се са видните общественици и политици Христо Славейков, Васил Попниколов, Стаменко Тонев, Иван Димитров, М. Мавродиев.
Младотурската революция от 1908 г. провокира редица геополитически промени. България обявява независимост и по този начин е възстановено суверенното Царство. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Берлинският договор е нарушен за пореден път, но реформи в Македония и Одринско отново не са проведени. Хюриетът временно спира нелегалната дейност. Флиртът между новата власт и Вътрешната организация е краткотраен. Скоро Тодор Александров започва възстановяването на старите структури в Скопски окръг. Изходната му база отново е Кюстендилският край. Според източниците през април или май 1911 г. тук се провежда тайно съвещание, определяно също и като „конгрес“. Към края на годината пунктът поддържа връзки с 20 чети в Македония. Тактиката на „магарешки атентати“ на ВМОРО отприщва отмъщението на османската власт върху мирното население. Кланетата в Щип и особено последното в Кочани, извършено през юли 1912 г., наелектризират общественото мнение. По този повод на 2 септември в Кюстендил се провежда протестен митинг, ръководен от стария деятел Ефрем Каранов. Обществеността в околията се включва в подобни мероприятия, като събрание е организирано и в с. Босилеград. [18]
През първата половина на 1912 г. българската дипломация изгражда съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора, наименован на полуострова, на който
20
са разположени. Редица фактори влияят върху формирането на коалицията. От София са направени компромиси с Белград, допускащи дележа на Македония на спорна и безспорна зона. Арбитражът е поверен на руския император. Нагнетяването на напрежението довежда до обявяването на обща мобилизация. България започва да събира бойците си на 17 септември, като повиканите „под знамената подготвените за отбрана синове“ са 6757 офицери, 786 чиновници и 592 336 подофицери и редници. „Нашето дело е право и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния, възвестявам на Българския народ, че войната за човешки права на християните в Европейска Турция е обявена... И в тая борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка“ - известява манифестът, под който стоят имената на монарха и главнокомандващ цар Фердинанд I и на правителството на Ив. с. Гешов. За помощник на главнокомандващия е назначен генерал-лейтенант Михаил Савов. [19]
От 5 октомври 1912 г. Балканският съюз се намира в положение на война с Османската империя. В Кюстендил се развръщат 13-и и 49-и пехотен полк от състава на 7-а Рилска дивизия. Районът е използван за съсредоточаване на съюзни сръбски части, които оперират по долината на Крива река към Крива паланка и Куманово. Вътрешната организация поддържа своите структури в пограничната зона. Армията изгражда сходни звена именно тук и така е създаден Кюстендилски разузнавателен пункт на новосформираните партизански отряди. В тях са включени предимно дейци от македоноодринското движение с известен опит и каляване в борбите. Има и новопостъпили доброволци. Значителна част от тях се включват в редовете на Македоноодринското опълчение. От пределите на Кюстендилски окръг се формира 7-а Кумановска дружина. В града се установява пунктовият началник Йордан Тренков. Той трябва да посрещне част от 58 чети, 2 роти и 1 дружина, което е целият състав на партизанските отряди. Още повече, поверена му е задачата да подготви сам едната от тях за действие в Царевоселско. Между 25 септември и 1 октомври 1912 г. преминава основата част от четите. Ръководството им е поверено на войводи като Васил Чекаларов, Иван Попов, Павел Христов, дякон Евстатий, Христо Силянов, Христо Цветков, Алексо Стефанов, Георги Попхристов и др., насочени към райони в Скопски, Битолски и Солунски вилает. Задачите им не се изчерпват само с разузнаване и диверсии над противника. Повечето от тях съвместно с четите на ВМОРО установяват новата власт дни преди да пристигне някоя от армиите на съюзниците. Месец по-късно, към края на октомври 1912 г., разузнавателните пунктове са разформирани. Те се явяват вече дълбоко в тила на настъпващите съюзници. [20]
Кюстендилските части действат на македонския театър. Бойното кръщение на 13-и полк, командван от полк. Стефан Манов, е край Кочани на 11 октомври 1912 г. Следва преследване на противника през Щипско, Радовишко, Струмишко, Дойранско и Кукушко до Солун. Заветният град обаче
21
е спазарен от хитроумните елини. И на война невинаги се печели само от битки. След кратък престой кюстендилските части са прехвърлени по море на Тракийския театър и накрая разположени край Галиполийския полуостров в състава на новосформираната Четвърта армия. В началото на 1913 г. действа примирие. Първа и 3-а армия след победоносния поход през Лозенград, Люле Бургаз и Бунар Хисар са разположени на Чаталджа, а Втора армия държи под обсада Одрин. В Цариград младотурците извършват преврат и сраженията се подновяват. Галиполийската армия и десантни части получават задачата да атакуват 4-а армия. На 26 януари 1913 г. 13-и полк заедно със събратята си от 7-а дивизия разгромява противника при Булаир. [21] Име, което остава символ в кюстендилската история. Ветераните така наричат своето дружество - „Булаир“, с печатен орган „Булаир“, появява се „Булаирски марш“, улица „Булаир“, на ключово място на паметника на героите Рилци в краката на кюстендилския воин стои надписът „Булаир“.
Отхвърлен е десантът при Шаркьой, където действат македоноодринските опълченци. На 13 март „непревземаемият“ Одрин е превзет, а на 17 май 1913 г. в Лондон е подписан мирен договор между държавите от Балканския съюз и Османската империя. Полуостровът, с изключение на малка периферия около Цариград, на запад от линията Мидия-Енос попада под властта на съюзниците. Те обаче не могат да постигнат споразумение за подялба на територията. България се позовава на договора и иска отстъпване на безспорната зона в Македония и арбитраж над спорната от руския император. Сърбия се позовава на появата на Албания, което обстоятелство я отрязва от излаз на Адриатическо море. Дългата ръка на Великите сили, акуширали раждането на новата държава, обърква плановете на победилите съюзници. Конфликтът зрее и между София и Атина въпреки военновременното разграничаване чрез демаркационна линия. [22]
Още не е изсъхнало мастилото на подписите в Лондон, когато други подписи скрепяват сръбско-гръцкия съюзен договор на 19 май 1913 г. Той гарантира териториално статукво, постигнато вследствие на войната, и обща граница помежду им. Лесно към коалицията е привлечена Черна гора. България изпада в изолация. Бившите и съюзници са срещу нея, както и бившият и противник. Северният съсед Румъния въпреки полученото териториално обезщетение с района на Силистра дава все повече знаци, че иска още земи и би се намесила във въоръжен конфликт. И то срещу Царството. Руските фактори лавират между София и Белград и ясно заявяват, че не биха възпрели северния съсед въпреки задълженията по военната конвенция от 1902 г. Така и този договор по подобие на оня от 1912 г. остава само на хартия.
Българската армия е прехвърлена на западната разграничителна линия. Така частите с кюстендилци са разположени в Македония. Седма рилска дивизия е дислоцирана край Злетовска река. С комбиниран превоз, с кораби през Бяло море до Кавала, пеша до Драма, по железницата до Дойран
22
и пак пешком до Теранци, Щипско, 13-и пехотен полк пристига на един хвърлей от родните огнища. [23]
В района им е разположена новосформираната на 7 май 1913 г. 5-а армия [24], а военният клуб в Кюстендил приютява ръководството с командващ ген. Стефан Тошев и началник-щаб полк. Иван Колев. Добруджанският тандем, проявен три години по-късно, явно е стикован в града под Хисарлъка. Районът отново придобива фронтови характеристики. Все пак в дългата подготовка за евентуална война с Турция в началото на ХХ в. военните специалисти пристъпват към изучаването и подготвянето на три позиции - Конявската, Кадинмостката и Дупнишката. Те са фортификационно незавършени, но са част от оперативните планове. От първостепенно значение се явява позицията при Коняво, която е разчетена за една дивизия в състав от 30000 души и 120 оръдия. Като нейно продължение може да се разглежда втората при Кадин мост (дн. Невестино), която има потенциал за около 15 000 - 20 000 души и 60 оръдия. Замисълът е да се използват при евентуални отбранителни боеве. [25]
Първа в Кюстендилско е разположена новосформираната 12-а дивизия. Основните и сили са съсредоточени на Конявската позиция и заедно с ученията извършва фортификационни дейности. Началникът на съединението генерал-майор Григор Грънчаров проучва възможностите и достига до убеждението, че разположени по Конявската планина на линията Шипочано-Коняво-Катрище, частите могат да задържат успешно противника. За преден пункт се предвижда хълмът Спасовица, където има подготвен редут. С особено внимание се наблюдава направлението Враня-Босилеград-Радомир като евентуална възможност за неприятелски обход в тил. Близо месец основните сили остават по местата си, като в Кюстендил е съсредоточен 6-и конен полк, а две пехотни дружини са авангард на позицията при с. Гърляно. В самото навечерие на офанзивата срещу Сърбия основната част от дивизията е прехвърлена в района на границата.
Бойното формиране на 5-а армия значително се забавя. Едва в средата на юни 1913 г. в Кюстендилско пристига 4-а Преславска дивизия, командвана от ген. Климент Бояджиев, в състава на която е придадена Одринската бригада. Задачата, поставена на новата армия според оперативния план, е ключова: „Пета армия ще служи за ос за връщане на целия боен ред, като ще действа на участъка Султан тепе, Егри паланка, връх Китка, с цел да прикове и привлече на себе си колкото е възможно повече неприятелски сили“. Първа и 3-а, разположени на север, трябва да разбият противника при Зайчар, Княжевац и Пирот и като остават защитни части, да се насочат към направлението Враня-Куманово. Четвърта от юг има за задача да разбие противника при Овче поле, Криволак и Удово. Дясното и крило заедно с 5-а, 3-а и 1-ва да срази сърбите, а лявото крило заедно с отбраняващата се 2-ра армия да премине в настъпление с цел овладяването на Солун. Потенциална опасност от другите съседи не е предвидена и съответни части не са отделени. [26]
23
И най-лошият план все пак е повече от липсата на план. Едва ли всички споделят крайното решение. Правителството на Иван с. Гешов подава оставка и е сменено на 1 юни 1913 г. от кабинет, ръководен от проруски ориентирания Стоян Данев. Явно даденият сигнал към Петербург е съгласие с арбитража на императора. Едва ли всички мислят така. Натискът на военния връх е бързо да се решава, защото армията показва симптоми на разпад. Отбелязани са редица случаи на неподчинение и бунтове. Изборът е между бърза офанзива или демобилизация. Революционното движение също взема крайна позиция с цел окончателно решаване на националния въпрос. Провокациите и изстъпленията на бившите съюзници в Македония допълнително нагнетяват напрежението. Хладнокръвието е изместено от разпален патриотизъм. Войнствените настроения взимат връх сред отговорните и неотговорните фактори. Редица от предпоставки оказва влияние за взимането на окончателното решение. То не е легитимно и най-малко не е скрепено с манифест за обявяване на война. Официален не е издаден, а не е от значение имало ли е проект. Твърди се, че сръбският крал подписва подобен, като е оставено празно място само за вписване на датата за започване на войната. [27]
В българската история денят 16 юни 1913 г. е наречен „престъпното безумие“. Устна заповед на главнокомандващия цар Фердинанд I, отдадена на помощника му ген. М. Савов, задвижва механизмите на войната. Армиите в Македония са приведени в боен ред и започват действия. Първите резултати за българите са положителни. Противникът е подготвен, но отстъпва бавно от позициите си. На твърди позиции остават от Министерския съвет в София, като нареждат на командването да спре настъплението и да възстанови мира. Доводите на помощник-главнокомандващия ген. М. Савов първо частите да се закрепят на по-удобни позиции, като се достигне линията Кратово-Клисели-Велес срещу сърбите и се спуснат към Солун срещу гърците, не са взети предвид. Той набързо е сменен с ген. Радко Димитриев. Следва още по объркващ акт - заповядано е бойните действия да спрат. Мирът обаче не е възстановен. Направена е още по-голяма грешка от „престъпното безумие“. Противникът използва настъпилото объркване и преминава в контраофанзива, като печели стратегическата инициатива. България удобно е обявена за агресор. [28]
Сръбският удар е понесен от 7-а пехотна Рилска дивизия на позициите при Злетовска река. Тринадесети полк, който бавно настъпва към кота 550, спира след сигнала отбой, но противникът атакува и българските загуби са значителни. Осемнадесетият ден на юни 1913 г. се превръща в трагичен за кюстендилци. Ранен е командирът полк. Стефан Манов. Значителна част от офицерите и бойците са извадени от строя. Убити са 172, ранени 572, а почти цялата трета дружина е взета в плен - 1149 души. Оцелелите отстъпват към Кочани и са разположени южно от с. Спанчево. Следва ново оттегляне към Царево село. Остатъците от полка, достигнал по-скоро до сборна дружина, са разположени на Калиманското плато. В началото на юли те участват в
24
отбранителните боеве, като удържат позициите и взимат частичен реванш над противника. Равносметката за кюстендилци от Междусъюзническата война се измерва с 10 убити и 37 ранени офицери, 230 убити и 806 ранени войници, като заедно с пленените загубите достигат 2232 души. [29]
Отстъплението на 4-а армия въпреки успехите при Криволак и избухналото въстание в Тиквешко, ръководено от ВМОРО, дезорганизира фронта в Централна Македония. Втора армия също води дефанзивни действия и се оттегля към Кресненското дефиле. На старата сръбско-българска граница разположените части започват действия с известно закъснение. Пета армия успява да изпълни стратегическата си задача, като удържа позициите и служи като ос на другите съединения. Опитите да премине в настъпление, не успяват поради дълбоко ешелонираната отбрана на противника. Да се запознае с обстановката по фронта в с. Гюешево, пристига главнокомандващият цар Фердинанд I със синовете си - князете Борис и Кирил.
Явно с цел да подобри координацията и субординацията, Главната квартира пристъпва към създаването на 28 юни на щаб на Съединените армии, който е разположен в Кюстендил. Първоначално на него са подчинени 5-а и 4-а, а след 14 юли 1913 г. и 2-ра армия. За командващ е назначен ген. М. Савов. Способен офицер, той се стреми всячески да стабилизира положението по фронта в Македония. Объркване в редиците създава опасността от напускането на позициите и оттеглянето на Конявската планина в случай на отстъпление на 2-ра и 4-а армия. Тогава Кюстендилският край се изоставя на волята на противниците. Докато подобна опция съществува, но не е приведена в изпълнение, сърбите успяват да се вклинят между 5-а и 3-а армия, като на 27 юни 1913 г. проникват в Босилеградско. Редица села са превзети, а в средищното Босилеград петима български военнослужещи са пленени и зверски убити. Сръбското настъпление е локализирано и с прехвърлянето на допълнителни части, формиращи Босилеградския отряд, пробивът е запушен и противникът е отхвърлен на границата. Оперативната възможност на това направление, която се предвижда преди войната, е използвана от противника. Пропускът показва недооценяване на действителното положение.
За разлика от него други пробойни не могат да бъдат запушени. На същия 27 юни 1913 г. армията на северния съсед пресича границата и се насочва към София и сетне окупира Южна Добруджа. Правителството на д-р Ст. Данев нарежда „да не се оказва никакво съпротивление на ромънските войски при навлизането им в България“. Безсилието е толкова голямо, че няколко дни по-късно кабинетът подава оставка и е заменен от нов, оглавяван от д-р Васил Радославов. Османската империя също се възползва и възстановява властта си в Одринска Тракия, като войските и настъпват и на старата българска територия. Помощник-главнокомандващият, като анализира състоянието на частите, изпраща тревожен апел до политическия връх: „Всичко гореизложено ме довежда до печалното заключение, че ние не сме вече пригодни за малко-много продължителна и сериозна борба
25
и едно спиране на действията час по-скоро се налага, инак ние можем да дойдем до една велика катастрофа - пълно унищожение на нашата армия“. Промяна в обстановката по долината на р. Струма вдъхва известен оптимизъм. Във финалните акорди на войната има дори възможност да се премине в контранастъпление, като гръцките части бъдат обкръжени в Кресненското дефиле.
Обявяване на примирието на 18 юли 1913 г. и започването на преговорите в Букурещ слагат край на агонията по фронтовете. [30] Генерал Р. Димитриев обобщава състоянието, като дава оценка на всяко от отделните съединения: „Пета армия, също 40 дружини, заема позиция по границата на Патерица до връх Руен (Кюстендилско) и прегражда операционното направление Крива паланка-Кюстендил-Радомир. Тя се държи и досега твърде добре, но недостатъчно силна, за да форсира силните фортификационно организирани позиции на противника, усилията, която тя проявява за тази цел, струваха грамадни жертви. Сега тя заема отбранително положение, почти на самата граница, и служи като опора на другите армии. Духът на тази армия беше сравнително добър, но в последно време, поради румънското нашествие, по донесението на командващия на Съединените армии и там се забелязвало недоволство в по-остра форма между войниците от ония части, които се комплектуват от Североизточна България“. [31] Пета армия изпълнява заложеното и място в оперативния план за войната. От предвижданата роля на „ос“ за другите армии завършва като тяхна „опора“. Стабилното положение, което заема, не позволява на противника да проникне към Кюстендил.
Градът остава от малкото защитени в държавата. Изглежда, това е причината на гарата му в дните преди самия край на войната да се установи дори главнокомандващият цар Фердинанд I. Той престоява в специалния си влак. Българският монарх преди войните рядко посещава Кюстендил. Сред населението се носи легенда, че недолюбва града, защото 2-ри Струмски полк участва в детронацията на предходника му княз Александър. „По-информирани“ го отдават на честото пребиваване на македонски революционери, които биха посегнали на живота му. И двете предпоставки са факт, а от тях могат да се родят всякакви легенди. Но през Балканските войни „опасностите“ са по фронтовете, далече от района. Така в критичните дни на 1913 г. царят се установява за кратко в Кюстендил и дори обхожда военните болници, където сред милосърдните сестри работи и втората му съпруга царица Елеонора. По това време тя за постоянно се установява в града, като ползва квартира в дома на Михал Курикаргата на ул. „Гладстон“ № 6. Местна легенда твърди, че хазаинът получил като премия за своята лоялност възможността да използвал автомобила на височайшата особа и бил превозен от къщата си до централно кафене пред очите на любопитните минувачи. Случаят е повод за коментари сред кюстендилци. А иначе царицата остава много добри спомени със скромния си начин на живот и държанието си към ранените и болните войници и към гражданите. Денят
26
на подписването на мирния договор в Букурещ - 28 юли 1913 г., остава паметен не само със знаковото събитие и с молебена, отслужен в местната катедрална църква „Св. Богородица“, но според едно известие и с присъствието на него на самия цар Фердинанд. [32]
Той си заминава за столицата, но в Кюстендил се завръщат факторите, „опасни“ за неговия живот - наследниците на Струмския полк и македонстващите. Войната завършва по общоприета тогава оценка с национална катастрофа. Днес тя се оспорва, защото държавата, видите ли, се разширила с няколко хиляди квадратни километра. Държавата да, но българската нация остава разделена. Увеличението е с Пиринска Македония, значителна част от Беломорска Тракия в междуречието на Места и Марица и района на Малко Търново. Дори загубеното от завоюваните предели - почти цяла Македония на изток от р. Вардар и Източна Тракия, не може да се сравни със спечеленото. Тук не се говори за спорна или безспорна зона. Добавим ли и Южна Добруджа, картината придобива краските на катастрофа, разбира се, за нацията. Други определят случилото се като погром или крушение. Термините все пак са от арсенала на изследователя и трябва да получат своето одобрение от съответната колегия. Усещането от съвременниците за постигнатите резултати едва ли ги задоволява. Говори се за мъст и реванш, с цветисти прилагателни се характеризират съседите. Появява се маршът „Съюзници-разбойници“. Договорът за мир от Букурещ осакатява България и я поставя в положението на губещ от войните. По-губеща е само Османската империя, но тя взима своя реванш срещу Царството с подписания на 16 септември 1913 г. Цариградски договор. Демобилизираните части прибират знамената си за „по-добри времена“. Байраците на революционерите остават развети.
Берлинската граница в Кюстендилско остава непроменена. Районът запазва мястото си на периферия в държавата. Военните действия донасят много материални щети и човешки жертви. От проникването на сърбите в Босилеградско и в окрайнината Каменица установените загуби са в размер на 467 546 лв. Унищожени са 16420 дка, засадени с различни култури. Заграбен е добитък, имущество и храни на 542 домакинства. Предпочитаната плячка са предимно дребен добитък - овце, кози, свине, кокошки, но и едър - говеда, коне. От храните основно са задигнати житни култури, брашно, сирене, масло и ред други артикули, сред които важно място заема ракията. При сумирането по общини се оказва, че са отмъкнати над 2000 литра. Посегателство е извършено на движими вещи, като не са пощадени общинското и училищното имущество като маси, прозорци, чинове, учебни помагала, а в с. Караманица и цялата училищна библиотека. Невъзможното да се задигне, подлежи на унищожение. Например в с. Дукат са изгорени 37 къщи, 23 плевни, 25 кошера и 5 хамбара. Не е простено и на хората, като в селата от района са убити над 40 души -предимно деца и старци. [33] Мародерството над цивилно население показва какво представлява противниковата армия. Въобще за отношенията по време на двете войни се произнася
27
Карнегиевата анкетна комисия, която разобличава поведението на воюващите, но жестокостта на сърби и гърци остава ненадмината.
Техните режими в Македония преследват всички прояви на българщина. Изчезват епархиите и училищата на Екзархията. Този фактор от триединството при решаването на националния въпрос е изваден от историческата сцена. Вторият - държавата - изпада в изолация на Балканите. Всичките съседи са враждебно настроени към нея и всячески гарантират статуквото от Букурещ и Цариград. Великите сили не гледат също с добро око към набеденото като агресор Царство. Третият фактор - освободителното движение - продължава борбата в още по-трудни условия. Организационната територия от една вече попада в пет държави. Единствена от всички най-много, съвсем логично, може да се разчита на България. Нейните предели са спасителният бряг за стотици хиляди бежанци. Сред тях са калени в борбата дейци, които възстановяват своите структури. Кюстендилският пункт застава на поста си. Четите започват да сноват отново през браздата. Първата манифестация на несъгласие с новия режим е избухването на въстание в Охридско през септември 1913 г. Ключови места по жп инфраструктурата са прицелна точка на провежданите атентати. Учениците на Гоце от взривовете над р. Ангиста не са забравили урока си. Непокорство проявяват новобранците от Македония в сръбската войска. Младежите не дават клетва и се бунтуват в Крагуевац. На някои твърдата българщина им струва живота. [34] Други намират спасение в бягство зад граница и трима дори достигат до Кюстендил. [35]
Убийството на австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 15 юни 1914 г. в Сараево се превръща в повод за война. От Виена притискат Белград с редица искания, част от които не са изпълнени. Конфликтът е локален, но двете страни са свързани с големите коалиции Антантата и Централните сили. При тях подготовката за въоръжен сблъсък върви с пълна пара. На 15 юли 1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия. От размирните Балкани започва най-голямата касапница в дотогавашната история на човечеството. [36]
Кюстендилският край в следосвобожденските десетилетия остава в периферията на държавата. Пограничната зона внася особени специфики, които отсъстват във вътрешността на страната. Във всички войни тук започва фронтовата линия, особено при кървавия сблъсък между съюзниците. Кюстендил приютява щаба на 5-а, а по-сетне и на Съединените армии. Населението от района изпитва ужасите на въоръжените конфликти. Част от него има бежански профил като рожба на политическата нестабилност в Македония. Тези предпоставки превръщат края в гнездо на революционна дейност. Никнат и се развиват конспиративни структури, паравоенните формации са обичайна гледка. И за тях фронтовата линия започва на границата. Къде в държавата има толкова много мегдан за освободителното движение? На много малко места и едно от тях е Кюстендил. Предопределеното му от Берлинския конгрес изиграва своята роля. Разположен
28
по волята на великите в края на свободата, градът заема средищно място в борбите за единение на нацията. Едновременно периферия и център. Той е вратата, отворена за всяка „глава, която е готова да се отдели от раменете си“ за освобождението на останалите под чужд ярем еднокръвни братя. Той е вратата, която остава залостена пред вражеския натиск на разбеснелия се противник. От тази страна на портата остават белезите от ужасите на насилието. Кръв, скръб и дим са съставките на взривоопасното отмъщение. На вратата към Македония в началото на Първата световна война има достатъчно количество от този злокобен материал.
БЕЛЕЖКИ
1. Дойнов, Д. Кресненско-Разложкото въстание 1878 - 1879. С., 1879; Цветански, Ст. Кюстендилският край и Кресненско-Разложкото въстание 1878 - 1879 г. - В: Сборник материали от национални конференции. Регионален център по култура. Т. 2. Кюстендил, 1986, 23 - 29; Дебочички, В. Участие в Кресненско-Разложкото въстание (1878 - 1879 г.). - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 17 - 28; Димитров, Т. Кюстендилското Краище и Кресненско-Разложкото въстание. - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 29 - 38; Пасков, И. Митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски. Жизнеописание. С., 2016, 129 - 131.
2. Милушева, В. Бежанците от Македония през първите години след Освобождението. - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 39 - 46.
3. Захариев, Й. Кюстендил. Принос към поселищно-географските проучвания на нашите градове. С., 1938, с. 94.
4. Симеонова, Р. Кюстендилското македонско дружество и четата на Адам Калмиков. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 11. Кюстендил, 2005, 81 - 87.
5. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 1. Борби за запазване единството на българската нация. С., 1994, 107 - 108, 131.
6. Димитров, Т. Кюстендилци в Съединението и Сръбско-българската война - 1885 г. Кюстендил, 2005, 5 - 8, 18 - 19, 73 - 82.
7. Прокопов, И. Кюстендил в навечерието на Сръбско-българската война. - Годишник на регионален център по култура. Т. 1. Кюстендил, 1985, 87 - 91; Митев, Д. Участието на доброволческите чети от Кюстендилски окръг в Сръбско-българската война - 1885 г. - Годишник на регионален център по култура. Т. 1. Кюстендил, 1985, 92 - 95; Янев, Я. Бойният път на Втори Струмски полк. - Годишник на регионален център по култура. Т. 1. Кюстендил, 1985, 96 - 99; Елдъров, Св. Ефрем Каранфилов и неговата теория за военната история като основа на българската народопсихология. - МПр, 2015, № 4, с. 92.
8. Димитров, Т. Железният полк - тринадесети пехотен рилски (1886 - 1945). Кюстендил, 2009, 12 - 24; Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2. С., 1984, с. 223, 281, 362.
9. Гоце Делчев. Писма и други материали. С., 1967, с. 273.
10. Елдъров, Св. Четническата акция на Македонския комитет 1895. С., 2015, 80 - 117, 125 - 130; Димитров, Т. Кюстендилски окръг главна четническа база за Македония (1895 - 1912). Кюстендил, 2004, 11 - 14.
29
11. По въпроса виж по-подробно: Георгиев, Г. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 - 1903). С., 2008; Трайков, Л. Учениците от Кюстендилското педагогическо училище и революционното движение в Македония. - В: Сборник материали от национални конференции. Регионален център по култура. Т. 2. Кюстендил, 1986, 33 - 38; Димитров, Т. Македоно-одринските дружества в Кюстендилски окръг (1895 - 1903) - В: Сборник материали от национални конференции. Регионален център по култура. Т. 2. Кюстендил, 1986, 39 - 45; Иванов, Б. Гоце Делчев и Кюстендилско. - В: Сборник материали от национални конференции. Регионален център по култура. Т. 2. Кюстендил, 1986, 51 - 54; Елдъров, Св. Кюстендилското македоно-одринско дружество 1895 - 1903 г. - В: Кюстендилският край и освободителните борби в Македония, Кюстендил, 1988, 5 - 4; Джонев, А. Създаване и първоначална дейност на пограничния пункт на ВМОРО 1895 - 1897 г. - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 47 - 63; Стойнева, В. Тайните младежки македоно-одрински кръжоци (1896 - 1900 г.). - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 78 - 89; Дона Ковачева 1855 - 1926. Кюстендил, 2010; Енциклопедичен речник - Кюстендил А-Я. С., 1988, 359 - 360; Развигоров, М. Развигорови - обречените на свободата. С., 2015, с. 13.
12. Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. С., 1984, с. 303.
13. По темата виж по-подробно: Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Военна подготовка и провеждане. С., 1992, 318 - 321; Петров, Т. Осоговско-рилският пограничен участък и Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. - В: Кюстендилският край и освободителните борби в Македония, Кюстендил, 1988, 15 - 23; Петров, Т. Полковник Борис Дрангов живот и дела. С., 2017, 36 - 41; Димитров, Т. Кюстендилско и Дупнишко - главна база за формиране и прехвърляне на чети в Македония през 1903 г. - В: Кюстендилският край и освободителните борби в Македония, Кюстендил, 1988, 24 - 30; Пашев, Ив. Помощта на Кюстендилския край за бежанците от Македония през 1902 - 1903 г. - В: Кюстендилският край и освободителните борби в Македония, Кюстендил, 1988, 38 - 43; Джонев, А. ВМОРО. Чети и личности в Кюстендилско. Фотоалбум. С., 2002.
14. Македония и Одринско 1893 - 1903. Мемоар на Вътрешната организация. б.м., 1904, с. 254.
15.Димитров, Т. Кюстендилски окръг главна четническа база..., 79 - 80.
16. Милачков, В. Алберт Сониксен за освободителното дело на македонските българи след завръщането му в САЩ. - В: Историкът - изследовател и популяризатор. Сборник в чест на 70-годишнината на академик Георги Марков. С., 2016, 215 - 224.
17. Пърличев, К. Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г. С., 2001; Елдъров, Св. Правилникът на ВМОРО от 1908 г. - ВИС, 1986, № 3, 178 - 204; Петров, Т. Кюстендилският конгрес на ВМОРО от 1908 г. и Четническият институт. - В: Конгреси и програмни документи след 1878 г. за историята и културата на българските земи под чужда власт. С., 2008, 63 - 68; Славов, С. ВМОРО от Илинден до Балканската война (1903 - 1912) С., 2016, 117 - 123.
18. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 3. Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - 1919. С., 1997, с. 28, 119, 125; Керелски, Г. Приноси в борба на българите от Македония след 1903 г. - В: Кюстендилският край в националноосвободителните борби в Македония 1878 - 1912 г. Кюстендил, 1999, 99 - 108; Четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Дневник и снимки на четите на ВМОРО преминали през Кюстендилския пограничен пункт 1903 - 1908 г. С., 2003; Бошнакова, М. Едно допълнение към дневника на Кюстендилския пограничен пункт
30
на ВМОРО. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 11. Кюстендил, 2005, 117 - 133; Националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринска Тракия през Балканските войни (1912 - 1913). С., 1994, с. 44.
19. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 - 1944 в документи. Т. 2, 1912 - 1918. С., 1996, 11 - 21, 27, 31, 39 - 40, 50 - 51.
20. Дървингов, П. История на Македноодринското опълчение. Т. 1. С., 1919, 1 - 25; Джонев, А. Кюстендил - основен пункт за прехвърляне на партизански отряди в Македония през Балканската война 1912 - 1913 г. - В: Кюстендилци във войните за национално обединение 1912 - 1913 г. Кюстендил, 1997, 43 - 50; Националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринска Тракия през Балканските войни..., 85 - 111.
21. Терекиев, Д. Историята на Рилци. 13 пехотен рилски полк във войните за обединение на българския народ 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г. Кюстендил, 1931, 33 - 94.
22. За Балканската война по-подробно вж: Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912 - 1913. С., 1989.
23. Терекиев, Д. Цит. съч., 111 - 114; Димитров, Т. Железният полк..., 44 - 45.
24. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите в..., с. 175.
25. Зафиров, Д. Кюстендилският район в българските оперативни планове за войните 1912 - 1918 г. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 11. Кюстендил, 2005, с. 137.
26. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 - 1944 в документи..., с. 187; Зафиров, Д. Цит. съч., с. 138.
27. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 - 1944 в документи..., 195 - 202; Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 3..., 299 - 300.
28. За войната по-подробно вж.: Марков, Г. Българското крушение 1913. С., 1991; Марков, Г. Нашумелите международни афери на Третото българско царство. С., 1998, 157 - 171.
29. Терекиев, Д. Цит. съч., 115 - 140; Димитров, Т. Железният полк..., 46 - 54.
30. ДА-Кюстендил, ф. 269 к, оп. 1, а.е. 35, л. 43 - 48; НБКМ-БИА, ф. 713, оп. 1, а.е. 3, л. 1 - 2; Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 - 1944 в документи..., 205 - 211; Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2..., 675 - 689; Арсов, А. Междусъюзническата война 1913 г. в Кюстендилско и Босилеградско. Стара Загора, 2005.
31. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 - 1944 в документи..., с. 212.
32. ДА-Кюстендил, ф. 269к, оп. 1, а.е. 35, л. 48; а.е. 37, л. 83, 85 - 87; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 3394; РИМ-Кн, НА, 03 - 3/113, л. 82.
33. Димитров, Т. Сръбските грабежи и насилия в Кюстендилското Краище и окрайнината Каменица през Междусъюзническата война 1913 г. - В: Кюстендилци във войните за национално обединение 1912 - 1913 г. Кюстендил, 1997, 36 - 42.
34. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944. Т. 3..., 295 - 311, 318 - 343.
35. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6897.
36. Марков, Г. Голямата война и българския ключ за европейския погреб 1914 - 1916. С., 1995, 43 - 50.