Проучвания върху средновековието и по-новата история на Вардарска Македония

Николай Овчаров

 

ГЛАВА V

ДРУГИ РИСУНКИ-ГРАФИТИ И НАДПИСИ-ГРАФИТИ В ЦЪРКВИ ОТ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ

 

1. Църква „Св. Георги” в Старо Нагоричино
2. Църква „Св. Димитър” в Прилеп
3. Църква „Св. Пантелеймон” в Нерези
4. Църква „Св. Архангел Михаил” в Лесновския манастир

 

Наред с разгледаните големи колекции и отделни важни рисунки и надписи, при нашите пътувания във Вардарска Македония успяхме да проучим и някои други подобни находки. Става дума за врязани изображения и текстове в църквите от Старо Нагоричино, Прилеп, както и по-големите колекции в Нерези и Лесновския манастир. Огромната част от тях се отнасят към по-късен период -XVII - първата половина на XIX в. Те отразяват вече една друга картина, характеризираща се с консолидация на местното население и укрепване на връзките с останалите български райони. Феодалната разпокъсаност на многобройните балкански държавици от XIV в. е далечно минало. В рамките иа Османската империя българите най-сетне успяват да намерят своята национална идентичност. Това личи много добре от взаимоотношенията, фиксирани в новооткритите надписи-графити. Новобългарският език се формира на основата на различните диалекти, които са се обособили през вековете. Затова запазваме точното звучене на изследваните надписи и ги предаваме дословно, като прибавяме само редките съкращения.

 

 

   1. Църква „Св. Георги” в Старо Нагоричино

 

Освен надписите по южната фасада на храма в неговата вътрешност също се откриват врязани изображения. Интересни са пет рисунки-графити върху десния източен стълб в наоса на църквата. Те са издълбани с тънко острие по стенописите от XIV в., но вероятно са значително по-късни.

 

№ 170. Изображение на кон или магаре. Размери: 0,15/0,08 м. Животното е в ход надясно. Личи едро туловище, къса шия и глава с големи уши. Опашката е несъразмерно дълга. Конят (или магарето) се е вдигнал на задните си крака. Добре са обозначени копитата.

 

№ 171. Друго изображение на кон или магаре. Размери: 0,075/0,04 м. Подобно на горното, но значително по-схематично.

 

№ 172. Трето изображение на подобно животно. Размери: 0,09/0,055 м. За разлика от първите две в случая е предадено в момент на бяг.

 

122

 

 

№ 173. Композиция - човек и магаре. Размери: 0,095/0,065 м. В тази рисунка животното е показано много добре и вярно. Вижда се характерният профил на вида с много дълги уши, сравнително къса муцуна и глава, поставена на дълга шия върху късо и заоблено тяло.

 

Интересно в случая е, че магарето и човекът са свързани от общо действие. Човешката фигура е изобразена схематично, но добре се вижда, че тя дърпа с ръцете си късата опашка на магарето. От своя страна то е забило копитата си в земята. Според нас композицията има комичен характер, свързан с прословутия „магарешки инат”. Животното се е запънало и човекът прави отчаяни усилия да го подкара, дърпайки го за опашката.

 

№ 174. Изображение на оседлан кон. Размери: 0,08/0,06 м. Конят има едро тяло и дълга опашка. Той се е вдигнал на задните си крака, а копитата му са добре очертани. Животното е оседлано с висок самар, пристегнат с широк ремък за корема. Фигура на ездач липсва.

 

Несъмнено и петте рисунки-графити от църквата „Св. Георги” имат битов характер. Те показват любопитни случки от ежедневието, направили впечатление на рисувача. А неговият бит явно е бил спокоен и безметежен - животът на селянина, разнообразяван от немногобройните и безхитростни премеждия на наситения с труд ден. Тези рисунки стават много характерни през XV-XVIII в., когато оставят на заден план изображенията с религиозни сюжети или военните сцени. Те са пряко отражение на промените в бита на българина през годините на турското робство. [1]

 

 

  2. Църква „Св. Димитър” в Прилеп

 

В тази църква заснехме два надписа-графити, които се намират недалеч от описаните по-горе рисунки-графити.

 

№ 175. Надписът е едноредов и има дължина 0,095 м. Буквите са изписани професионално и са с височина 0,025 м. Очевидно изпълнението е много сложно, с редица съкращения и изнесени над ред букви. Поради това и от факта, че надписът е силно пострадал от времето, неговото съдържание днес не може да бъде разгадано. В началото ясно се чете: ПНСА. Следва съкращението ЦР, което ни кара да предположим, че в текста се касае за някакъв царски служител (логотет?), направил едноредовия надпис. Тези непълни данни, както и качеството на изпълнението отнасят паметника към

 

123

 

 

средата на XIV в., в годините на Сръбското царство. Вече споменахме, че тогава Прилеп е един от центровете на държавата. Цар Стефан Душан изгражда там дворец, където той и синът му Стефан Урош пребивават често. Има и сведения за престой на царската канцелария в този македонски град.

 

№ 176. Надписът се състои от три реда, в които доста от буквите са унищожени. В сегашния си вид той има дължина 0,075 м и височина 0,08 м. Отделните букви варират между 0,003 м и 0,01 м:

 

МωЙСЕЇ ЕР(П)МО(N)АХ

ДЕН……1799

ДЕЧАNАЦЪ

 

Съдържанието на надписа е ясно, въпреки че в него липсват месецът и точната цифра на деня през 1799 г., когато е изпълнен. Очевидно авторът е бил монах в манастира Дечани и е посетил църквата „Св. Димитър”. Интересно е, че той е пропуснал да отбележи това след името си и го е добавил в края на текста.

 

 

   3. Църква „Св. Пантелеймон” в Нерези

 

Църквата се намира в с. Горно Нерези, в близките околности на Скопие. Изградена и стенописана по времето на император Алексий I Комнин през 1164 г., тя е преправена в 1300 г. от крал Милутин. През 1553-1555 г. е съборена от земетресение и възстановена. В приписки от XVII-ХIХ в. са известни различни нейни посетители -Филип от Горно Водно, дяк Анастасий, йеромонах Гослав и др. [2] Към тях ще добавим и други споменавания, вече от надписи-графити.

 

Те са надраскани по цялата фасада на църквата „Св. Пантелеймон” и са от различни епохи. Концентрирани са основно от север и изток. От тях успяхме да разчетем 9 отделни текста, които по графиката на буквите се отнасят към XVII-ХIХ в.

 

№ 177. Вижда се схематично бюстово човешко изображение, около което е издълбан надпис. Височината на рисунката е 0,085 м, а дължината заедно с надписа е 0,11 м. Въпреки доста неграмотното изпълнение на буквите се разбира, че това е името на архангел Гавраил. И двете думи са съкратени, като във втората е използувани характерната формула. Самото изображение е толкова примитивно, че не могат да се отбележат никакви иконографски черти.

 

124

 

 

№ 178. Надписът е едноредов, с дължина 0,115 м и височина на буквите 0,004-0,015 м. Текстът не е довършен и има битов характер:

 

ДА ТОЧИМО ВИNО КОГА

 

 

№ 179. Това също е едноредов надпис с дължина 0,06 м и височина на буквите до 0,012 м. Използувана е една лигатура между А и Р. Чете се името:

 

ПАРѲЕNIЕ

 

 

№ 180. Надписът е едноредов и има дължина 0,043 м. Състои се от две думи, чиито букви са с еднаква височина - 0,005 м:

 

ЕРЕИ ПРОДАNЪ

 

№ 181. Това е най-големият и най-ранен датиран надпис върху фасадата на църквата „Св. Пантелеймон”. Състои се от три реда с обща дължина 0,165 м и височина 0,07 м. Височината на буквите е между 0,005 м и 0,012 м. Съкращения са използувани на втория ред в обозначението за месеца, името му и датата. Надредно е качена една буква на втория ред. Лигатури липсват:

 

ВЪ ЛЕТО (= 1672-1673)

М(Е)С(Е)ЦА ДЕК(ЕМ)В(РИА) ДЕ(NЬ) 1

ПРИДЕ ПОПЬ NИКОЛА

 

№ 182. Начална част на недовършен надпис с дължина 0,063 м и височина на буквите 0,012 м:

 

ДА СЕ ЗNАЕ

 

 

№ 183. Надписът има дължина 0,132 м и височина на буквите 0,08 м. Липсват лигатури и съкращения. Писачът е повторил два пъти името си и факта, че е написал надписа:

 

ПЕТКО ПИСА 1781

ПЕТКО ПИСА

 

№ 184. Поменателен надпис с дължина 0,125 м и височина на буквите между 0,004-0,01 м. Текстът започва с кръст и е едноредов. Писачът е използувал едно съкращение във втората дума, като там е качил надредно и буквата Д. Много интересни са наивните лигатури в първата дума, където практически всички букви са свързани една с друга:

 

†ПОМЕNИ Г(ОСПО)ДИ ВАСИЛА

 

 

№ 185. Недовършен датиран надпис с дължина 0,075 м и височина на буквите 0,01-0,025 м. Писачът е достигнал до цифрата на хилядите (7000) и там е прекратил изписването на текста:

 

ВЪ ЛѢТ(О)

 

125

 

 

 

   4. Църква „Св. Архангел Михаил” в Лесновския манастир

 

Лесновският манастир за пръв път се споменава през 1330 г., но вероятно култът към Св. Гавраил Лесновски датира от XI в. През 1341 г. е обновен от Йоан Оливер. След събора в 1347 г. става седалище на Злетовската епископия. След 1381 г. Лесновският манастир поддържа тесни връзки с Атон, и по-специално с Хилендар. Обновяван е многократно - през 1558 г., 1581 г., 1627 г., 1635 г. и пр. Последният голям ремонт е извършен през 1805 г. при игумена йеромонах Теодосий. [3]

 

Лесновският манастир е един от паметниците, на които Й. Иванов обръща особено внимание по време на своите пътувания. В началото на нашия век манастирът е представлявал истинска съкровищница със своите многобройни непубликувани средновековни надписи и приписки. Но дори тогава Й. Иванов схваща значението на надписите-графити. Той разчита два от тях - на кривопаланчаните Стоян Иванов и Стефан Иванов от XVIII в. [4] В случая нашето изследване се явява непосредствено продължение на неговото дело от точката, до която видният български учен е достигнал.

 

Първият от разглежданите надписи-графити се намира върху мраморната рамка на входа от юг, където Й. Иванов бе открил вече посочените паметници. Всички други врязани текстове са върху стенописите в притвора на църквата.

 

№ 186. Вероятно това е най-красивият надпис от всички епиграфски паметници, които открихме на територията на Вардарска Македония. Касае се за един съвършен в калиграфско отношение подпис, отнасящ се без съмнение към XIV в. Буквите са свързани в три изящни комбинации, покрити с извита титла за съкращение. В най-широката част надписът е 0,03 м, а е висок 0,05 м. За съжаление, въпреки нашите усилия и многократните консултации, надписът засега не се поддава на пълно разчитане.

 

Преди всичко не е ясно дали паметникът е на гръцки или на славянски език. През XIV в. Лесновският манастир е средище на монаси, служещи си и с двата езика. Повечето от надписите на деспот Йоан Оливер, свързани с обновяването на църквата, са на гръцки. Други текстове, между които и красивите преписи на книжовника Станислав, са изпълнени на славянски език.

 

126

 

 

Втори важен момент е голямото значение на Лесновската обител по време на Сръбското царство. Особено тясно свързан с нея е споменатият деспот Йоан Оливер, който е втори човек в йерархията на цар Стефан Душан. Що се отнася до неговия син и приемник Стефан Урош, може би в църквата на Лесновския манастир името му е споменато най-много пъти от известните случаи. [5]

 

Единствено третата комбинация в надписа подлежи на по-точно четене. В нея добре се вижда голямата буква , кацнала върху Р. Вертикалната хаста на последната израства от широката и разлата буква, която може да бъде или Ш. Краят на комбинацията завършва с красиво извито камшиче. Ако надписът е на славянски език, това би могло да бъде Ь. При положение че текстът е на гръцки език, буквата може да се чете като σ.

 

И в двата варианта комбинацията трябва да се развърже като името Урош. В първия случай това ще бъде Р(Ш)Ь или по-вероятно Р()ШЬ. Вече видяхме във втората глава, че подобен начин на изписване е засвидетелствуван в средновековните паметници. На гръцки език името има подобно изписване, като буквата Ш се заменя със σ. Ясно е, че тук са възможни и двата варианта.

 

В полза на славянския вариант е хипотетичното четене на втората буквена комбинация. По много близък начин е изписана думата БЛАГОВѢРЕNЬ в подписа на цар Стефан Душан от грамотата, дадена на манастира „Св. Пантелеймон” през 1349 г. [6] В такъв случай първата буквена комбинация трябва да дава титлата на владетеля, която обаче не можахме да разчетем. Ще отбележим единствено аналогичното оформяне на финалната част, както във вече изследваната от подписа на цар Урош IV от охридската „Св. София”.

 

№ 187. Надписът е в два реда, с дължина 0,05 м и височина 0,03 м. Текстът е съвсем лаконичен, като се дават годината на изписване и вероятно инициалите на писача:

 

1708

ММ

 

№ 188. Надписът се състои от шест реда и е изпълнен много красиво и професионално. Дължината му е 0,035 м, а височината 0,06 м. Височината на буквите е между 0,003 м и 0,012 м. Думите са изписани без съкращения. На втория ред надредно е качена буквата Т. Във финалната част писачът повтаря два пъти името на манастира, като в единия случай допуска грешка:

 

КИМЪ

 

127

 

 

Т РИЛА КОГДА

ПРИДЕ ЛЕТО

(7225 = 1717)

О ЛЕСNОВО

О ЛЕNОВО

 

С този надпис се открива доста дългият списък на монасите таксидиоти, посетили Лесновския манастир и оставали съобщение за това. Надписите-графити от този тип с нищо не се отличават от аналогичните по съдържание приписки в ръкописните книги. Особено активни през XVII-ХIХ в. са таксидиотите на Рилския манастир, които обикалят буквално всички краища на българските земи.

 

Тогава таксидиотството се превръща в един от главните начини за разпространяване влиянието на манастира. Рилските монаси се делели на „вътрешни” (живеещи там) и „външни” (таксидиоти). За такива били подбирани по-възрастните и по-образованите от братята. Те трябвало да набират помощи за манастира, да изповядват миряните и да проповядват вярата сред тях. В големите празници таксидиотите организирали процесии от богомолци, които от далечни места се отправяли за поклонение в Рилския манастир.

 

Обикновено таксидиотите били книжовници, преписващи на съответното място или просто пренасящи религиозна литература, основно популярните през тази епоха дамаскини. В това отношение особено деен бил кръгът рилски монаси около известния писател на XVIII в. Йосиф Брадати. Често таксидиотите се занимавали с обучение в грамотност, като основавали килийни училища.

 

Турските власти облекчавали движението на таксидиотите и им издавали специални пропуски, право за носене на оръжие и дори назначавали заптиета за охрана. „Външните” монаси отсядали най-вече в манастирите и църквите в селищата. Рилският манастир разполагал със сгради и метоси за своите таксидиоти в почти всички български градове. Един от тях бил в Щип, който се намира само на няколко километра от Лесновския манастир. [7]

 

Несъмнено споменатият Яким или Йоаким е от „външните” рилски монаси, обикалящи из страната с просветни задачи. През XVIII в. съществуват три споменавания на братя от Рилския манастир с това име. В една приписка от 1786 г. е отбелязан Йоаким Рилец, но той очевидно е живял много по-късно от автора на лесновския надпис-графит. Много по-вероятно е в последния да става дума за игумена на Рилския манастир Йоаким, обозначен в приписки от 1704 г. и 1709 г. В единия от текстовете той е наречен както в графита -

 

128

 

 

Яким. [8] Не трябва да смущава, че игуменът на един манастир може да стане таксидиот. Както вече отбелязахме, таксидиотите били най-заслужилите и възрастните братя. Например рилският проигумен Исай в началото на XIX в. се подвизава именно в Северна Македония и Сърбия. [9]

 

№ 189. Поредният надпис на рилски таксидиот е в пет реда с дължина 0,035 м и обща височина 0,055 м. Буквите са красиви и изпълнени изящно с височина между 0,001 м и 0,01 м. Съкращения се наблюдават в третия ред. На първия, втория, третия и петия ред надредно са качени множество букви - С, Л, К, X и др.

 

Последните два реда са доста унищожени и създават проблеми при разчитането. Може да се отбележи характерната за западнобъл-гарските говори форма ЗДЕ. Тя се среща още в средновековните среднобългарски текстове, но става особено популярна през XVII-XVIII в. [10] Не е много ясен и глаголът, обозначаващ идването на човека в Лесновския манастир. Запазените надредни букви позволяват той да се развърже като ПРIИДОХЪ. Не е изключено обаче те да се свържат с основната част във варианта ПРИХОДИ. Подобна цяла фраза с надредно качени букви в глаголната форма се открива в надписа от XVIII в. за идването на кюстендилския митрополит Да-ниил в църквата на с. Божица, Кюстендилско - ПРИХωДИ ЗДЕ. [11]

 

Най-много е пострадал петият ред на надписа. Там личат някакви цифрови стойности като Ā, , I. Вероятно в тази част е била обозначена датата на идването - ден и месец. Така надписът може да се разчете по следния начин:

 

(=1749)

МОИСЕ

Т М(О)N(А)С(Т)И(РА) РИЛСКИ

ЗДЕ ПРIИДОХЪ (ПРИХОДИ)

 

След Йоаким (Яким) рилският монах Мойсей е вторият таксидиот, оставил надпис-графит за идването си в Лесновския манастир. Някой си йеромонах Мойсей (написано МОИСЕ) от Рилската обител е споменат в приписка от 1718 г. [12] Особено интересно е едно съобщение от Йосиф Брадати от 1752 г. То е върху ръкописния дамаскин, известен като Янкулов сборник. В него става ясно, че сборникът е писан в Рилския манастир, когато там начело са игуменът Висарион, Генадий и Хаджи МОИСЕ. [13]

 

Тук става дума за големия книжовен разцвет в манастира от средата и втората половина на XVIII в. Както се вижда, разликата в

 

129

 

 

датите между втората приписка и надписа-графит от Лесново е нищожна. Рилският монах Мойсей, посетил Лесновския манастир, несъмнено е бил и книжовник, което добре се зижда от неговия почерк. Твърде е възможно споменатият в надписа от 1749 г. Мойсей да е уважаваният старец в управата на манастира от 1752 г. От друга страна, тази личност без проблеми може да е същият Мойсей, който през 1718 г. е йеромонах. Броят на познатите рилски монаси от XVIII в. е значителен, особено когато става въпрос за високограмотните и образовани книжовници. А както стана ясно, те са изпълнявали и таксидиотска дейност. Известни са например многобройните пътувания на Йосиф Брадати, който почти не се задържа в Рилския манастир.

 

№ 190, 191. Тези два надписа предаваме заедно, защото са писани от един и същи човек и имат почти едно и също съдържание. Текстовете са на гръцки език и са написани с едри, доста груби букви. Първият надпис се състои от осем реда, а вторият - от шест. Единият има дължина 0,045 м и височина 0,093 м, а другият съответно - 0,087 м и 0,09 м Буквите в двата надписа са с приблизително еднаква височина, която варира между 0,001 м и 0,013 м. Думите са изписани изцяло без изнесени надредно букви. Използувани са общо четири бързописни лигатури, които са еднотипни - между С и Т. Поради лошата запазеност в някои части и не особено грамотното изписване двата надписа бяха разчетени чрез детайлно сравняване помежду им.

 

Надписите имат съдържание, идентично с това в славянските текстове. В тях са отбелязани името и титлата на посетителя, както и годината и датата на неговото идване. Глаголът НЛѲА е аорист от ἔρχομαί . Известен проблем създадоха неясно изписаните лигатури между С и Т, които иначе имат важно значение за разчитането на текстовете. [14] Така съдържанието в случая е:

 

 

И в превод:

 

1759 ДЕ

КЕМВРИ

КОГА

ДОЙДЕ В

МАНАСТИ

РА ВЕНЕ

ДИКТ ЙЕ

РОМОНАХ

ВЕНЕДИКТ

ЙЕРОМОНАХ

1759 ДЕКЕМ

ВРИ КОГА

ДОЙДЕ В МА

НАСТИРА

 

130 

 

 

Очевидно отново се срещаме с монах таксидиот, посетил Лесновския манастир в средата на XVIII в. За съжаление той не е отбелязал откъде пристига, но вероятно е грък. Може да се предположи, че Венедикт е бил монах в някой гръцки манастир, като най-вероятно място са атонските обители. През XVIII - началото на XIX в. заедно с Рилския манастир като важни книжовни и просветни центрове за българските земи се налагат манастирите Зограф, Хилендарка Атон, Нямц в Молдова и др. [15] Това са основните славянски книжовни средища, но не е изключено и влияние от околните гръцки манастири.

 

№ 192. Този надпис несъмнено е най-красивият сред изследваните късни епиграфски паметници. В него ясно личи ръката на опитния книжовник, успял да пресъздаде изящните букви от дамаскините дори върху такъв неудобен материал като твърдата повърхност на стенописите. Надписът съдържа седем реда и има дължина 0,053 м, а височината му е 0,095 м. Буквите са изписани равно, но са разнообразени с множество допълнителни елементи, поради което височината им варира между 0,002 м и 0,013 м. В текста няма съкращения, а надредно са изписани Т, Л, и С в петия и шестия ред. Годината в последния ред се чете ясно, с изключение на последния знак. Може би той също има цифрово значение, но за нас смисълът му е непонятен. Затова закръгляме цифрата на десетиците:

 

 

Това е третият монах таксидиот от Рилската обител, отразен в надписите-графити от Лесновския манастир. Един подстриженик Йеротей е споменат в приписка от 1813 г. в Патерик от библиотеката

 

131

 

 

на Рилския манастир. [16] Очевидно не може да има никаква връзка между него и отбелязания в надписа човек. Затова пък този Йеротей може да бъде идентифициран с една личност, която през втората половина на XVIII в. има значение не само за Рилския манастир, но и за цялостната култура на българския народ.

 

През 1757 г. печкият патриарх Кирил хиротонисва за епископ на Щип игумена на Рилския манастир Серапион. Под името Серафим той се премества в предградието на Щип Ново село, където има изграден дворец за кюстендилските митрополити. По-долу ние ще се спрем подробно на отношенията в голямата Коласийска или Кюстендилска митрополия, в която се намира Лесновският манастир. Тук ще отбележим само, че кюстендилският митрополит обикновено пребивава в центъра на епархията, в Слокощица, Кратово, Щип или Лесновския манастир. Й. Иванов е категоричен, че бившият рилски игумен всъщност става кюстендилски митрополит и се заселва в щипския дворец. [17]

 

В следващите десетилетия продължава възходящата кариера на Серапион-Серафим. Той става босненски митрополит и в 1766 г. участвува в разпускането на Печката патриаршия. [18] В случая ни интересува друго - фактът, че Серафим има брат, който също е рилски монах и се казва Йеротей.

 

Този монах е бил сред известните рилски книжовници. Наистина няма преки данни, че той е творил дамаскини и други религиозни произведения. За сметка на това Йеротей е автор на едно от редките исторически съчинения в българската литература, т.нар. „Рилски летописен разказ”. [19]

 

Йеротей пише своите исторически бележки през 1772 г., но тогава вече е бил рилски монах от десетилетия. Вероятно през тези години той е живял и пътешествувал в българските земи като таксидиот. Продължителят на неговите летописи, рилският монах Хаджи Агапий (1813-1868 г.), също е сред известните таксидиоти. Напълно естествено е в началото на шестдесетте години на XVIII в. Йеротей да е посетил Лесновския манастир. Още повече тогава там е бил неговият брат и бивш рилски игумен Серапион-Серафим. Една от резиденциите на митрополита се намирала в Лесновския манастир, а очевидно там и в щипския метох са отсядали и рилски таксидиоти. Идентифицирането на Йеротей от надписа-графит с писателя и автора на „Рилския летописен разказ” показва защо неговият надпис е изпълнен така професионално и е с толкова красив почерк.

 

132

 

 

№ 193. Надписът е триредов и има дължина 0,145 м и височина 0,065 м. Отделните букви са между 0,003 м и 0,02 м. В текста липсват съкращения и надредни букви. Авторът се е опитал да пише красиво и това донякъде му се е отдало. Все пак ясно личи, че той е далеч от класата на рилските книжовници. Неговият говор е диалектен и простонароден. Поради това той пише ГА вместо КОГА в първия ред и» сгрешава падежа в последния (което е нормално за постепенно освобождаващия се от падежните форми новобългарски език). Отново срещаме употребата на характерното ЗДЕ. Текстът е интересен, защото отразява не рафинираната, класическа подготовка на монасите книжовници, а светската грамотност във възраждащите се български градове:

 

ДА СЕ ЗNАЕ ГА ПРИДЕ

(З)ДЕ ПОПЪ ВЕЛК Т КРАТОВО

NА 1788 ГО ЛЕТА

 

№ 194. Едноредово име и дата с обща дължина 0,11 м. Височината на буквите е между 0,004 м и 0,017 м. Очевидно име на монах или свещеник:

 

ПАХОМИЕ 1809

 

 

№ 195. Надписът свидетелствува за идването в Лесновския манастир на свещеник с неясно име от Велес. Той е разположен на четири реда, има дължина 0,06 м, височина 0,08 м и височина на буквите 0,005-0,013 м. Изпълнението е доста грубо и значително се отличава от вече описаните надписи:

 

ПОПЬ

.........

Т ВЕЛЕСЪ

1837

 

№ 196. Този надпис се състои от четири реда и подобно на № 193 е изпълнен от грамотен човек, но без калиграфската подготовка на рилските монаси. Дължината на целия текст е 0,095 м, а височината 0,07 м. Буквите са доста равни - 0,006-0,02 м. Съкращения и надредни букви няма. Първоначално писачът е искал да обозначи датата и е започнал с въвеждащото ВЪ. Изглежда, че после е забравил и е преминал към същината на съобщението - своето име. Тогава се е сетил и на третия ред не на място добавя годината, а на четвъртия и петия - датата:

 

ВЪ ПОПЪ СТОѦ

КЕОСТЕNДИЛЕЦЪ

1838 ТАζИДИОТЪ

АВГСТА

15

 

133

 

 

Това е единственият надпис, в който пряко се съобщава, че пишещият е таксидиот. Не става ясно към каква институция (манастир, църква, самата митрополия) принадлежи поп Стоян. Склонни сме да приемем последния вариант, още повече, че този свещеник явно доста е обикалял из манастирите в Кюстендилската епархия и конкретно в Източна и Северна Македония. Й. Иванов отбелязва един негов надпис-графит от църквата на манастира „Св. Прохор Пчински”. Там също се наблюдава характерното изписване на името на града:

 

АЗ ПОПЬ СТОѦТ КЕОСТЕNДИЛЪ 1827 [20]

 

№ 197. Това е най-късният датиран надпис от притвора на църквата в Лесновския манастир. Той е дълъг 0,025 м и висок 0,06 м. Състои се от четири реда и има следното съдържание:

 

ЛЕТО

1866

ПОПЬ

ГЕОРГИ

 

№ 198. Този двуредов надпис има дължина 0,037 м и височина 0,018 м. Ситните му букви (0,003-0,007 м) са изписани прецизно и наподобяват красивия шрифт на рилските монаси. Интересно е характерното име, както и споменаването на още един български град от Кюстендилската епархия:

 

ДМИТРОВАNЪ

ТРЪNЕЦ

 

№ 199. Недатиран надпис, който се състои от три реда с дължина 0,087 м и височина 0,06 м. Буквите са груби и ъгловати, с височина 0,005-0,013 м. Надписът е от типа на вече разгледаната група на по-елементарно направени съобщения от обикновени свещеници. Една буква в началото е изнесена над реда, но това по-скоро е поправена грешка, отколкото калиграфски прийом:

 

ДА СЕ ЗNАЕ КОГА

ПРИДЕ ПОПЪ

АѲАNАСЪ

 

№ 200. Кратък двуредов надпис с дължина 0,07 м и височина 0,035 м. В началото се вижда едно съкращение. След него липсва дума. Съобразно с родителния падеж, в който е следващото име, най-вероятно е липсващият глагол и целият надпис да имат поменателен характер:

 

134

 

 

Г(ОСПО)ДИ (ПОМЕNИ) СТЕФАН

 

№ 201. Двойно изписване на начална формула за надпис. Обща дължина 0,1 м и височина 0,055 м:

 

ДА СЕ ЗNАЕ

ДА СЕ ЗNАЕ

 

№ 202. Този надпис бе изпуснат при първоначалното хронологическо подреждане на надписите от Лесновския манастир и затова получава последен номер. Състои се от три реда с дължина 0,055 м и височина 0,03 м. Буквите са изписани професионално и имат височина 0,003-0,012 м. Използувани са две съкращения на първия и на втория ред (може би на първия ред просто е допусната грешка). Надредно в името на първия ред е качена буквата Д. Надписът се чете без проблеми и ни представя още един поклонник от атонските манастири, в този случай вече славянин. Друга забележителност на текста е, че това е най-ранният датиран надпис от колекцията:

 

ѲЕОД(О)СЇЕ

Т С(ВѢ)ТIЕ

ГОРА (7203 =1695)

 

 

*  *  *

 

Публикуваните надписи са кратки, но твърде важни от историческа гледна точка. Това се отнася особено за графитите от Лесновския манастир, които представляват цялостен комплекс. Заедно с останалите монументални надписи и приписки в различни книги от тази обител те позволяват да се създаде точна картина на етническата и историческата обстановка в района след идването на турците. А това е твърде важно, за да бъдат елиминирани някои съзнателни и несъзнателни грешки и фалшификации.

 

Лесновският манастир е свято място за един доста обширен регион, но има особено значение за македонските градове, намиращи се в непосредствена близост - Щип, Кратово, Крива паланка, Кочани, Злетово. През XVI-XVIII в. тези градчета значително подобряват икономическото си състояние, като същевременно запазват известна самостоятелност спрямо поробителя. Причина за това е тяхната отдалеченост от основните градове на империята. Впрочем подобна ситуация се наблюдава и в други западнобългарски райони - Радомирско, Кюстендилско и др. [21]

 

135

 

 

Хората от околните селища полагат значителни грижи за възраждане на манастира. Една приписка от 1558 г. дава сведение, че кратовци съдействували за възобновяването на обителта. През 1581 г. е препокрит покривът на църквата със средства на кратовския княз Никола Бойчич. Строителни надписи и приписки разказват за помощта, оказана от щипския големец Симеон, при изграждане на манастирската чешма в 1625 г. и от кривопаланчани през 1672 г. за обновяване на трапезарията. [22]

 

Напълно естествено жители от тези градчета често посещават Лесновския манастир. Понякога богомолците оставят сведение за своите посещения във вид на приписки или надписи-графити. Известни са вече споменатите жители на Крива паланка Стоян и Стефан Иванови (1707 г.), поп Христо от Кочани (1745 г.), Иван от Кратово (1779 г.) и др. [23] Към тях може да се прибави и новооткритият поп Велко от Кратово, оставил своя графит през 1788 г.

 

В манастира живеят или идват на посещение хора от различни краища. Активни са връзките на обителта с атонските духовни центрове, откъдето според откритите надписи-графити идват монасите Венедикт и Теодосий. Въпреки че до 1766 г. Лесново се намира под властта на сръбската Печка патриаршия, броят на посетителите от Сърбия е най-малък. През 1538 г., 1720 г., 1726 г. и 1805 г. са споменати имената на четирима такива богомолци - йеродякон Силвестър от Дечани, Стефан йеромонах от Студеница, Софроний сърбин от Печ и бившият дечански монах Теодосий. Не са многобройни и контактите с останалата част от Македония. В 1747 г. манастирът откупува служебна книга от Велес. Знае се, че в 1779 г. игумен в Лесново е поп Христо от Струмица, а в 1781 г. манастирът е посетен от Йован от Тиквеш. [24] Още едно споменаване на поклонник от Велес публикуваме сега в надписа-графит на неизвестния поп от 1837 г.

 

Прави силно впечатление, че в манастира идват хора само от Източна и Северна Македония. Всички споменати селища се намират в границите на Кюстендилския санджак. [25] Липсва дори едно име на селище от останалата част на Македония (Западна, Егейска или Пиринска). За сметка на това връзките на Лесновският манастир и околните градчета след края на XVII в. все по-осезателно се насочват на изток и североизток.

 

Още през XVI в. са известни контактите между Кратово и София. Софийските първенци поръчват книги за изработка в Кратово. Такава поръчка прави в 1562 г. Матей, велик ломбардит на софийската

 

136

 

 

„Св. София”. През 1564 г. известният книжовник поп Лазар от Кратово пише житието на Св. Никола Софийски. Между другото е добре известно, че поп Лазар често е бил в Лесновския манастир, където е оставил и приписки. [26]

 

В края на XVII и XVIII в. работят известните кратовски книжовници Велко Попович и синът му Алекси Велков Попович. Първият емигрира по време на турско-австрийската война в Будапеща, но винаги отбелязва в книгите си, че е родом „...от българските земи, от место Кратово”. Синът му пък живее основно в Самоков, където в 1771 г. преписва Паисиевата история. Той също обозначава своя род - „от славната земя македонска”. [27]

 

Особено интересен пример е видният книжовник поп Хаджи Яким Кърчовски от Крива паланка. Живял и проповядвал в края на XVII - началото на XVIII в., той отбелязва, че пише книгите си на „простейши” (т.е. простонароден) български език. Тук не може да не си припомним констатираните различия в надписите-графити на рилските монаси и обикалящите свещеници. Хаджи Яким и синовете му били скитници проповедници по различни църкви и параклисчета между Щип, Самоков и Кюстендил. След смъртта на този новобългарски просветител неговите синове се пръскат - единият в Крива паланка, другият в Кратово, третият в Самоков, а дъщерите му се омъжват в Кюстендил. [28]

 

Лесновският манастир също поддържа тесни връзки с българските земи на изток. В публикуваните тук надписи се откриват имената на поклонници и таксидиоти от Кюстендил и Трън. Ръкописните приписки говорят за лесновски монаси и посетители на манастира от София, Пирот и с. Ковачевци, Радомирско. [29]

 

Особено интересно е да се види ситуацията от другата страна на днешната граница. Когато преди няколко години изследвахме надписите-графити от църквата „Св. Димитър” в Бобошево, ни направи силно впечатление, че наред със Самоков, Кюстендил и Рилския манастир, там най-често се употребяват имената на Щип, Кратово и др. Очевидно се очертава един район с общи корени и традиции.

 

Над всичко обаче стои значението на Рилския манастир като обединителен център на този район. Само в Лесновската обител той е споменат 5 пъти в графити и приписки - много повече, отколкото останалите селища и църковни центрове. Вече говорихме за просветените монаси таксидиоти, обикаляли в Северна Македония и оставили своите надписи-графити. Интересно е, че в намиращия се недалеч на север манастир „Св. Прохор Пчински” ситуацията е

 

137

 

 

същата. Й. Иванов е заснел там 5 надписа-графити, от които 3 са на рилски монаси, един е на известния ни вече поп Стоян от Кюстендил и един е от атонски таксидиоти. [30]

 

Много важна е една обширна приписка от 1745 г., написана от йерей Лазар от Ковачевци. Той разказва, че е дошъл в Лесновския манастир, когато там игумен е Исай йеромонах. В последната част на приписката Лазар най-неочаквано се обръща към някой си поп Христо от Кочани: „...известно да ти бъде...да знаеш за най-светлия и словеснейшия отец и господин кир Висарион, йеромонах от Рилската обител”. [31]

 

Лазар е видял Висарион в Лесновския манастир. Последният е монах таксидиот и е разпространявал в този район знания. Несъмнено е впечатлението, което е правел на хората, след като е наречен в приписката „словеснейши”. Не може да не се направи връзка между споменатия Висарион и игумена на Рилския манастир, отбелязан в приписката на Йосиф Брадати от Янкуловия сборник (1752 г.). Последният е управлявал манастира малко преди Серапион-Серафим, който пък в 1757 г. става митрополит със седалище в Щип, недалеч от Лесновската обител. В приписката от 1752 г. е обозначен и видният рилски монах Мойсей, за който предположихме, че е същият, оставил надпис-графит в Лесново през 1749 г.

 

Така стават понятни тесните връзки, съединяващи Рилския манастир с Лесновската обител през XVIII в. Този македонски манастир очевидно често е бил обект в дейността на високообразованите рилски монаси таксидиоти. И резултатът е бил налице. В 1797 г. синът на Иван от с. Лесново се покалугерява под името Киприан и избира не близкия манастир, а Рилската обител. [32] До нас е достигнало само това сведение, но вероятно този пример е последван от мнозина.

 

Тези отношения между Лесновския манастир и околните градчета с българските земи на изток и североизток не са случайни. Освен в Кюстендилския санджак те са в духовна общност и в рамките на Кюстендилската митрополия. До 1557 г. Кюстендилската или Коласийската епархия е на подчинение към Охридската архиепископия, а след създаването на сръбската Печка патриаршия преминава към нея. Особено се разширява тя в средата на XVII в., когато е ръководена от митрополит Михаил. През 1649 г. в нея влизат районите около Кюстендил, Кратово и Щип, а в 1652 г. са прибавени Крива паланка, Радомир, Сирищник и Радовище. Самият митрополит се титулува „Бански, Кратовски и Щипски” (през този период

 

138

 

 

името Кюстендил се използува главно от турците, докато християните наричали града Баня или Коласия). Най-дълго Михаил престоява в Кратово, поради което понякога се именува кратко: „Михаил, митрополит Кратовски”. [33]

 

За разлика от него кюстендилските митрополити от XVIII в. пребивават основно в Щип. Това не променя статута на Лесновския манастир, който в XVII-XVШ в. си остава предпочитана резиденция на митрополитите. Една приписка от 1715 г. съобщава, че Висарион, епископ Бански, е бил в обителта и е „...подписал сам”. Друга приписка от Лесновския манастир свидетелствува за идването на Филарет Щипски, Кочански, Кратовски и Кюстендилски. Тя е недатирана, но вероятно се касае за същия Филарет, чиято смърт се споменава в един надпис от Щип (1783 г.). [34] Но особено интересни са някои събития от живота на кюстендилския владика Ефрем, които помагат да се «открият някои промени в териториалния обхват на Кюстендилската епархия в началото на XVIII в.

 

През 1722 г. този митрополит собственоръчно отбелязва в едно Евангелие от Лесновския манастир, че е подписал книгата. В 1728 г. той тържествено посреща в своя дворец Ново село до Щип печкия патриарх Арсений. И двете приписки за това посещение изрично подчертават, че патриархът е дошъл да види Лесновския манастир. Две години по-късно, в 1730 г., едновременно се появяват два надписа-графити в Щип и църквата „Св. Георги” в Младо Нагоричино, съобщаващи за смъртта на владиката Ефрем. Интересно е, че той е наречен „архиерей Самоковски” и е бил погребан в Дупница. [35]

 

Няма преки сведения, че Самоков е преминавал на подчинение към Кюстендилската митрополия. Съществува съобщение от 1725 г. за пребиваване в Рилския манастир на същия патриарх Арсений заедно със самоковския митрополит Кирил. [36] Наред с това обаче е известно, че в 1557 г. Кюстендилската и Самоковската епархия едновременно преминават към Печката патриаршия. Съобщението за погребението на Ефрем в Дупница може да се свърже с една бележка от 1737 г., в която се разказва за обесването в София на самоковския митрополит Симеон. От нея става ясно, че той е живял с двора си в Дупница. [37]

 

Всички тези доста разнородни сведения насочват към мисълта, че в първите десетилетия на XVIII в. съществува някакво свързване между Кюстендилската и Самоковската епархия. Това изглежда напълно логично, след като разгледахме интензивното движение на рилските монаси таксидиоти и различни книжовници между Северна

 

139

 

 

Македония и Софийско-Самоковския район. Практически така се оформят естествените очертания на областта с компактно и взаимносвързано население. Тя обхваща Северна Македония, Кюстендилско, Дупнишко и Самоковско. Откроява се значението на Лесновския манастир, който се намирал непосредствено до основния митрополитски център в XVIII в., Щип, и поддържал много тесни връзки с другата главна обител на областта - Рилския манастир.

 

Очевидно последната консолидация на българското население не била по вкуса на турските власти. Неговата монолитност представлявала пряка опасност за империята и това проличава ясно в турско-австрийските войни от края на XVII - първите десетилетия на XVIII в. Именно по тези причини жестоко е убит и споменатият митрополит Симеон.

 

Експериментът с изкуствено създадената Печка патриаршия като средство за разединение на българския народ очевидно излиза неуспешен. Тя става излишна и в 1766 г. е закрита, а епархиите са подчинени директно на гръцката Вселенска патриаршия. Започва последният опит за денационализация на българското население - намесата на силното гръцко влияние. Този акт обаче е твърде закъснял. Приписките и надписите-графити свидетелствуват за пълно преобладаване на новобългарския език, за тесни контакти между отделните райони, за могъщото значение на общобългарските светини като Рилският и Лесновският манастир. Тлеещото столетия национално самосъзнание се е превърнало в мощен поток, който ще доведе най-сетне и до самостоятелната българска църква.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Глава пета

 

1. N. Ovcarov, D. Ovcarov. Op. cit., p. 321.

 

2. И. Велев. Цит. съч., с. 144.

 

3. Пак там, с. 110;  Г. Томовић. Повельа манастира Леснова. - Историјски часопис, XXIV, Београд, 1977, с. 90;  И. Велев. Книжевната работа во Лесновскиот манастир. - Литературен збор, № 4, Скопје, 1984, с. 44 сл.

 

4. Й. Иванов. Цит. съч., с. 161.

 

155

 

 

5. Пак там, 156-164.

 

6. Л. Славева, В. Мошин. Цит. съч., с. 211.

 

7. Й. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият манастир. София, 1917, 99-100.

 

8. Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката на Рилския манастир. София, 1902, с. 38, 36.

 

9. Й. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 99.

 

10. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 166;  Л. Стојановић. Цит. съч., VI, 56-57.

 

11. Й. Иванов. Северна Македония. София, 1906, с. 403.

 

12. Е. Спространов. Цит. съч., с. 76.

 

13. Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, II. София, 1923, с. 249, № 689.

 

14. Благодаря на моя приятел доц. Кр. Станчев, който ми даде идея за разчитане на тази лигатура.

 

15. Н. Генчев. Българската култура XI-XIX в. София, 1988, с. 189.

 

16. Е. Спространов. Цит. съч., с. 48.

 

17. Й. Иванов. Северна Македония, с. 261, 268-269.

 

18. И. Јастребов. Податоци за историју српске цркве. Београд, 1879, 4-5.

 

19. Е. Спространов. Материали по история на Рилския манастир. - СбНУ, 18, 1901, 172-174;  Писахме да се знае. Приписки и летописи (съставителство, коментар и бележки на Венцеслав Начев и Никола Ферманджиев). София, 1984, 300-301.

 

20. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 138.

 

21. Н. Овчаров, Г. Николов. Резултатите от една експедиция - страници от историята. - Наука и техника за младежта, 1982, 2, 21-25.

 

22. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 160, 164.

 

23. Писахме да се знае, с. 24;  Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 161, 166.

 

24. Пак там, с. 166, 167, 169, 170, 172.

 

25. Й. Иванов. Северна Македония, с. 254 сл.

 

26. Й. Иванов. Български старини из Македония, 154-155.

 

27. Писахме да се знае, с. 88, 107;  Б. Ангелов. Съвременници на Паисий, София, 1964, 170-172.

 

28. Й. Иванов. Български старини из Македония, 141-144.

 

29. Пак там, с. 109, 166, 171.

 

30. Пак там, с. 138.

 

31. Писахме да се знае, с. 171.

 

156

 

 

32. Пак там, с. 120.

 

33. Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека в София, I. София, 1910, с. 129;  Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 167.

 

34. Пак там, с. 164, 167, 172.

 

35. Пак там, с. 166, 170, 172.

 

36. Писахме да се знае, с. 93.

 

37. Б. Цонев. Цит. съч., I, с. 96.