Проучвания върху средновековието и по-новата история на Вардарска Македония

Николай Овчаров

 

ГЛАВА IV

СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ВРЕМЕТО НА КРАЛ МАРКО (1371-1395 г.) В ПРИЛЕПСКИТЕ ЦЪРКВИ

 

 

Многобройните средновековни църкви, оцелели в столицата на Вълкашиновото кралство - Прилеп, също дадоха някои интересни резултати. Колекцията от рисунки-графити не е така голяма, както в Охрид, но затова пък е твърде оригинална.

 

Три от изображенията са врязани върху стенописите в наоса на църквата „Св. Димитър”. Заедно с още няколко средновековни църкви този храм се намира във Вароша - стария град, построен в подножието на феодалната твърдина Маркови кули. Най-общо църквата се датира в ХIII-XIV в. Спомената е в грамотата на Стефан Душан от 1355 г., когато е дарена на Трескавечкия манастир. [1] Стенописите ѝ са ранни, но са много опушени и замърсени, поради което върху тях не могат да се правят по-конкретни наблюдения.

 

Рисунките-графити са изпълнени върху повърхността на южния стълб, поддържащ покрива на сградата. В нашата номерация те имат съответни № 158, 159 и 160. Височините им са: 0,14 м, 0,045 м и 0,07 м. Изглежда, че врязванията със средновековен характер са били значително повече, но по-голямата част от живописта днес е унищожена.

 

 

И трите изображения представляват средновековни воини - двама пеши и един конник. Първият воин е прав, с дясната си ръка държи копие, достигащо малко над главата му и увенчано в горния край с малко триъгълно знаменце (банер). Човекът е облечен в цяла дреха до коленете и е гологлав. Дрехата има характерна кройка с широки рамене, пристегната е силно в кръста и е с разтворени поли. Много интересен е широкият колан, който стои ниско върху таза.

 

Докато защитното облекло на този воин може само да се предполага, ризницата на втория боец е предадена изцяло. Тя е изработена от квадратни пластини и е пристегната в кръста с колан. Пластинчатата броня е облечена върху туника, която достига до или малко над коленете. Воинът също е гологлав, в дясната си ръка държи копие с подобна височина, както в предната рисунка, а на кръста му е запасан меч.

 

Рисунката на конника е силно повредена и са оцелели няколко щрихи от горната част. Добре се вижда главата на човека, върху

 

113

 

 

която е отбелязан характерен коничен шлем. Много интересен е фактът, че отзад шлемът се разширява и спуска около врата. Конникът е обърнат наляво, но от самия кон не е запазено нищо. Боецът е насочил пред себе си дълго копие.

 

Облеклата и въоръженията на изобразените воини притежават редица важни особености и позволяват конкретни наблюдения. Най-вероятно дрехата на първия воин е дълъг ватен кафтан, който е бил двойно подплатен, за да омекотява и отразява ударите. (Обр. 61.) С такива униформи са били облечени част от лековъоръжените византийски пешаци според Стратегикона на император Никифор Фока. [2] Като се има предвид епохата, в която са изпълнени графитите, по-вероятно е това облекло да има западен произход. Такива защитни дрехи се откриват в редица примери от втората половина на XIV в., запазени в миниатюри и стенописи от Средна Европа. Характерен е и широкият, спуснат на таза колан, свързан с положението на изобразеното лице в обществото. (Обр. 62.) Най-сетне трябва да се отбележи триъгълното знаменце - банер, имащо чисто практическо предназначение - да пречи на дълбокото забиване на копието в тялото на врага. То също е присъщо главно на западното въоръжение от втората половина на XIV-XV в. [3]

 

 

Облеклото на втория пеши воин отново предлага възможности за западен или източен произход. Например рицар с пластинчата кожена ризница, дълго копие и меч е изобразен в картината „Мъченичеството на Св. Урсула” от Ханс Мемлинг (1435-1494 г.). [4] Но много по-вероятно това облекло се свързва с византийската традиция. Такива са дрехите на воините от императорската кавалерия. Те са облечени със скарамангии - туники до коленете, затворени отпред и с разрез отзад за свобода на движенията. След VII в. стават много характерни кожените куртки, обшити с кръгли или квадратни метални пластини. [5] За византийски произход говорят и някои други детайли - листовидното острие на копието и сравнително късият меч (според Стратегикона на император Никифор Фока неговата дължина не трябва да надхвърля 0,9 м). С тези подробности изображението от „Св. Димитър” удивително напомня (макар и схематично) за двете изображения на император Василий II като воин - от миниатюрите във Венецианския псалтир в библиотека Марчиана (1019 г.) и от Ватиканския менологий (986 г.). [6]

 

При рисунката на конника по-конкретно може да се говори само за формата на шлема. През Средновековието коничните шлемове се срещат в Източна и Западна Европа. В православните страни те

 

114

 

 

имат правилна форма, като вратът на боеца се пази от мрежа, изплетена от метални халкички. Такива са например многобройните предпазни облекла, изобразени в миниатюрите на Манасиевата хроника от XIV в. [7] Ако обаче в рисунката е показан коничен шлем със спускаща се и разширена задна част (както е вероятно), то той гравитира по-скоро на Запад. Може да се посочат някои добри аналогии в миниатюри от Средна Европа - Библията на крал Венцел IV (1390-1410 г.). [8]

 

Останалите рисунки-графити от Прилеп се намират в църквата „Св. Архангел Михаил” на едноименния манастир, сгушен в скалите на Маркови кули. Несъмнено храмът има дълга история. Ранната църква е възникнала още през Х-ХI в., което личи от наскоро откритите стенописи и останки от зидове в подземието на по-късната сграда. За плана на ранния храм е невъзможно да се говори днес, но по всяка вероятност той е бил частично всечен в скалите. Когато за първи път посетихме манастира през септември 1989 г., реставраторите току-що бяха открили един чудесен образ на архангел. Той е изпълнен върху къс скала, който впоследствие се е откъртил и е бил затрупан в подземието на късната църква. По стил и колорит стенописът удивително прилича на двата най-ранни образа в монументалната живопис на Първото българско царство - от малката църква в Големия дворец на Велики Преслав (средата на X в.) и от ранната църква във Водоча (края на X в.). Този период на „Св. Архангел Михаил” не може да не се свърже с известния епископски надпис от края на X в., намиращ се днес върху една явно преизползувана мраморна колона пред притвора на късната църква. [9]

 

По същите подземни руини се вижда едно преизписване от XII в., от което е запазена ктиторската композиция. Последната църква е от XIV в. и е издигната от крал Марко в чест на баща му Вълкашин. Именно по нейните стенописи успяхме да открием и заснемем няколко врязани рисунки, съхранени случайно през вековете (живописта е много повредена от времето и по-късни драскания). Всички те се намират по вътрешната повърхност на южната и западната стена на църквата.

 

 

Две изображения представят религиозни персонажи - неизвестен светец и архангел (№ 161 и 162). Те имат височина 0,09 м и 0,12 м. Първият е облечен в дълга дреха и е обърнат наляво. Рисунката е съвсем схематична, като крайниците са само загатнати. Архангелът е показан значително по-добре и с повече подробности. Отбелязани

 

115

 

 

са разперените криле, архангелските белези - препасан пред гърдите лорос и характерните висулки около главата. Рисувачът дори се е опитал да портретува образа, изобразявайки щателно обрамчващите главата коси, очите и дори ноздрите на носа. Този тип рисунки-графити с, християнско съдържание вече са добре изследвани и типологизирани. Двете изображения могат да се отнесат към образните молитви за застъпничество пред Бога. [10]

 

 

№ 163 и 164 от врязаните рисунки в църквата „Св. Архангел Михаил” (височини 0,135 м и 0,125 м) показват средновековни кораби. Изображенията са много схематични, но добре се вижда, че единият плавателен съд е с весла, докато другият вероятно е чист ветроход. Двата кораба са едномачтови, като първият е с доста развит такелаж. Вторият плавателен съд е с право платно, което отговаря на високия борд. За разлика от него първият кораб има нисък борд и високо издигнати задна и предна част. С тези белези изобразените кораби отговарят на двата типа плавателни съдове през ХII-XIV в. - нискобордни гребни галери и високобордни „кръгли” ветроходи. [11] На пръв поглед учудва наличието на подобни изображения във вътрешността на Македония. Вероятно те имат същия произход, както и многобройните изображения на кораби в охридските църкви.

 

 

Следващата двойка рисунки (№ 165 и 166) фиксира коне и конници с височини 0,06 м и 0,08 м. Едното от животните е вдигнало високо глава и цвили. Върху другия кон са отбелязани няколко резки, явно обозначаващи конника. За него не може да се каже нищо конкретно, но добре се вижда развяващото се широко знаме. Такива знамена, обикновено с червен цвят, често се откриват в споменатите вече миниатюри на Манасиевата хроника.

 

 

По стените на църквата са показани и две човешки изображения: № 167 и 168 имат височини 0,08 м и 0,115 м. Едното е направено съвсем наивно, но другото представлява опит за бюстов портрет. Изобразено е голобрадо мъжко лице с доста фини черти. Особен интерес буди странната форма на шапката, която е висока и се разширява нагоре, където е защрихована с диагонални линии. През ХIII-XIV в. тези шапки стават един от отличителните белези на византийците и въобще на православните аристократи.Характерни примери могат да се открият в миниатюрите на Мадридския препис от Хрониката на Йоан Скилица. [12] Много близка аналогия на прилепската рисунка се вижда в шапката на Константин Палеолог от миниатюрата в Бодлеанската библиотека на Оксфордския университет. Този вид аристократични шапки достига в някои случаи до

 

116

 

 

крайна екстравагантност, какъвто е примерът с ктиторския образ на Теодор Метохит от мозайките на Кахрие-джами в Константинопол от първите десетилетия на XIV в. [13] (Обр. 63.)

 

 

Този образ вече насочва към най-интересното изображение от цялата прилепска колекция - № 169. Построявайки църквата „Св. Архангел Михаил” в чест на своя загинал баща, крал Марко поръчва на художниците да изпишат техните образи от двете страни на централния вход. Владетелите са изобразени в пищни византийски императорски одежди, с лороси и стеми с високо цветно дъно. Спазени са възрастовите различия - изписаният отдясно стар крал Вълкашин е показан с дълга бяла брада, докато Марко явно е значително по-млад. Образите на двамата крале обаче отговарят на общата тенденция във византийското изкуство при рисуване на владетелски изображения - те представляват до голяма степен един церемониален шаблон. В лицата липсва същинско портретуване, а императорското облекло всъщност е щампа, изработена векове по-рано. [14] Поради това още по-интересно става изображението-графит, оцеляло отчасти върху образа на крал Вълкашин.

 

Несъмнено там е показан средновековен владетел с богати дрехи и инсигнии. Височината на човека е 0,175 м. Това не е познатият от византийския шаблон образ, а съвсем реален портрет. Представен е млад мъж с голобрадо лице. Рисувачът е успял да портретува волевото изражение с напрегнат поглед, стисната уста и леко заострена брадичка. Косите имат средна дължина и са прибрани на тила в елегантна прическа. На главата си владетелят носи зъбчата корона.

 

Мъжът е облечен в дълга туника, достигаща до глезените. Отпред тя е разделена на две от вертикална линия, минаваща от пазвата до полите на дрехата. Централно на гърдите се вижда голям кръст - енколпион или извезан на туниката. Владетелят е наметнат с широка мантия, която е отворена отпред и пристегната около врата с метална верижка или със скъпа кожа. Вероятно и мантията е подплатена с кожи на диви животни - това личи от защриховането на вътрешната повърхност. Прави впечатление интересната форма на мантията, чиито поли в долната част се отварят широко и се влачат по земята.

 

Дясната ръка на изобразения владетел е напълно обезличена, но добре се вижда, че в лявата си ръка той държи някакъв продълговат предмет. На пръв поглед е очевидно, че това е къс меч, но тъй като

 

117

 

 

там мазилката е твърде пострадала, би могло да се допусне и друго предназначение на този предмет.

 

За да станат ясни смисълът и произходът на нарисуваните детайли, те трябва да се разгледат поотделно. На първо място събуждат интерес формата и типът на владетелската корона. Във византийската церемониална практика съществуват различни видове корони, но като основни се открояват няколко. Това преди всичко е златният обръч с кръст и високо цветно дъно - стема, представляващ главна императорска инсигния. След XII в. стемата се превръща в камилавкий - по-висока корона, напомняща шлем или митра. [15] Именно с такива инсигнии са изобразени крал Вълкашин и неговият син в стенописните образи.

 

Но този тип корони не притежават зъбци. Всъщност във Византийския двор отсъствува практиката мъжете аристократи да носят изцяло зъбчати корони. Такива през ХI-XIV В. носят византийските императрици. Те имат форма на широко разцъфнали цветове и се наричат модиоли. [16] Мъжете аристократи от всички рангове имали разнообразни венци от скъпоценни метали, подчертаващи техния сан. Твърде интересна е короната-стефанос, която обикновено е зъбчата (корона радиата). При нея обаче триъгълните зъбци се редуват с полукръгли акротерии, които имат особеното предназначение да показват чрез броя си аристократичния сан на носителя. Например императорските синове имали в своите стефаноси по четири такива акротерии (камари). В кралската корона-стефанос, подарена от византийския двор на унгарския крал Гейза I (1074-1077 г.), камарите са вече шест. [17] След XIII в. византийските императори били принудени непрекъснато да измислят нови стефаноси, за да задоволят нарасналите претенции на европейските владетели и същевременно да подчертаят своето вече фиктивно превъзходство над тях. Тогава може да се отбележи, че във византийската йерархия тези владетели били приравнявани с определени византийски титли и това пряко се отразява в оформянето на короните. Историкът Кодин съобщава, че по време на управлението на император Йоан Кантакузин (1347-1354 г.) стефаноси носели най-висшите византийски сановници - кесарите, деспотите и севастократорите. [18]

 

По същото време в Средна и Западна Европа се оформят типове корони, които макар да произхождат от византийските, добиват все по-самостоятелен вид. През XIV-XV в. се създава невиждано разнообразие от корони, отговарящи на дългата феодална йерархична стълбица. Голяма част от тях, и то на различни нива, са зъбчати.

 

118

 

 

Особено интересни за нашия случай са херцогските корони, използувани във Франция, Испания, Португалия и Италия. Те са по-ниски от императорските и кралските, като представляват обръч с един ред зъбци, имащи заострена палметовидна форма. [19] Тук трябва да се отбележи, че през XIV в. се наблюдава голямо сближаване между западните и византийските аристократични традиции. Това става вследствие на многобройните франкски държавици, изградени след XIII в. на бившите византийски територии. В предишните глави видяхме и засиленото френско влияние през Албания, отразило се особено силно в Сръбското царство, и неговите по-късни остатъци. Тогава между деспотската и херцогската корона се наблюдава определено сходство. Но в някои случаи от XIV в. западните и средноевропейските крале също се изобразяват със зъбчати корони. Причина за това е малката разлика между кралската и херцогската титла според западното феодално право. Като най-характерни примери за такъв тип корони бихме посочили портрета на младия крал Венцел IV от книгата на Ян Очко от Влашим (1370 г.), съхранявана в Пражката национална галерия [20] (Обр. 64) или миниатюрата с ритуалната прегръдка на английския крал Едуард III с френския крал Филип VI Аквитански. [21] (Обр. 65.)

 

 

Към определени наблюдения насочват и дрехите на изобразения владетел. Наред с короната важна инсигния на византийските императори била пурпурната мантия. Тя има вид на дълга хламида, която обаче не се влачи по земята. [22] Тези мантии обикновено имат сложно закопчаване на едното рамо чрез фибули от скъпоценен метал. За разлика от тях западните кралски мантии са по-дълги и полите им падат на земята. Това добре се вижда в споменатата вече миниатюра с ритуалната прегръдка между английския и френския крал. Около врата мантиите се захващат чрез златни вериги от правоъгълни пластини или чрез големи яки от скъпи (най-често херме-линови) кожи. Многобройни характерни примери от XIV-XV в. се наблюдават в книгата на Ян Очко и латинската Библия от Капитуларната библиотека в Прага. Между другото, представените крале в последния ръкопис също носят зъбчати корони. [23] (Обр. 66.)

 

 

Вече се каза, че в лявата си ръка изобразеният владетел държи меч или някакъв продълговат предмет. Естествено не е изключено един християнски владетел да държи в ръката си меч, и то в такива смутни времена, когато е правена рисунката-графит. Предвид лошата запазеност на тази част на рисунката обаче бихме предложили друг вариант. Императорската власт се олицетворява с още един

 

119

 

 

атрибут, наследен от Римската империя - дълъг жезъл, лабарум. След IX в. византийските императорски лабаруми приемат формата на къси стволове, в чиято горна част е монтиран продълговат детайл с кръст в него. [24] Такива къси палиуми се наблюдават в ръцете на православните владетели - например при многобройните миниатюри на цар Иван Александър в Манасиевата хроника. [25]

 

Последният отличителен детайл в рисунката-графит от църквата „Св. Архангел Михаил” е висящият или пришит кръст върху гърдите на показания владетел. Такава традиция липсва както във византийската церемониална практика, така и на Запад. Това обаче може да се обясни с драматичното време, в което изтъкването на принадлежността към християнската вяра било необходимо. Бихме сравнили разглежданата рисунка с прочутия надпис на севаст Огнян от крепостта Боженишки Урвич, където той изрично подчертава, че се е борил срещу турците „за вярата на цар Шишмана”. [26]

 

Тук се достига до главния проблем, поставен от рисунката-графит - кой е изобразеният владетел? Разгледаните атрибути и одежди на владетелско достойнство отговарят по-скоро на западните образци, отколкото на византийските. Наред с това трябва да се подчертае отбелязаното сходство през XIV в. в някои етажи на съответните йерархии. Показаният владетел не е от най-високите европейски рангове на автократичната власт, макар явно да е самостоятелен. Симбиозата на византийски и западни инсигнии насочва към особеното положение на местните владетели, приели кралската титла, но всъщност имащи доста незавидно положение в третата четвърт на XIV в.

 

Вече разгледахме подробно историята на Прилепското кралство до 70-те години на столетието. Ще припомним само, че преди да стане крал, в 1360 г. Вълкашин е приел титлата деспот, за която видяхме, че до голяма степен отговаря на западния херцог. След смъртта на Вълкашин в 1371 г. на престола се възкачва крал Марко. Това става в изключително тежката обстановка на нарастващата турска експанзия. Първоначално той се опитва да води самостоятелна политика и има известен успех. След падането на Серес в 1383 г. обаче Марко е принуден да се признае за турски васал. Тогава започват най-тежките и унизителни години в неговия живот. Властта над собствените му владения е вече формална, а самият той е принуден да взема участие като турски васал във военните експедиции срещу други християнски владетели. Така се стига и до неговата смърт. На 17.V.1395 г. край Ровине става голямо сражение

 

120

 

 

между османските сили и армията на влашкия воевода Мирча. Битката завършва без победител, но в нея падат убити крал Марко и другият турски васал деспот Константин Деян.

 

Земите на прилепските крале са присъединени към турската държава, а Вълкашин и Марко се превръщат в главни герои на южнославянския епос. [27] Реалните събития от техния живот потъват в легендарните случки, които народните предания им приписват.

 

И ето, че сега се открива изображение, което с голяма степен на сигурност може да се свърже с реалния крал Марко. Рисунката-графит от църквата „Св. Архангел Михаил” представя владетел, отговарящ като възраст и инсигнии на неговата личност. Отговаря и мястото на изображението - върху портрета на стария крал Вълкашин и до церемониалния образ на самия крал Марко. Несъмнено рисунката-графит е изпълнена малко след смъртта на Вълкашин и звучи като клетва пред неговата памет. Тя е имала за цел да покаже решимостта на новия крал и неговите съратници да продължат борбата с турската напаст (да си спомним необичайния кръст върху гърдите на владетеля). Рисунката-графит заедно с останалите врязани изображения са преки свидетелства за тази героична и драматична епоха, за ентусиазма, обхванал обитателите на Марковата престолнина в първите години на неговото управление.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Глава четвърта

 

1. И. Велев. Цит. съч., с. 64.

 

2. А. Каждан. Византийская армия в IX-Х в. - Ученные записки Великолукского университета, 1954, 27-29.

 

3. E. Wagner, Z. Drobnà, J. Durdiќ. Op. cit., Teil II, Taf. 20, 21, 22, 46, 47.

 

4. Пак там, Teil II, Taf. 71.

 

5. В. Даркевич. Светское искусство Византии, с. 140 сл.

 

6. D. Dalton. Byzantine art and archaeology. Oxford, 1911, № 290;  G. Schlumberger. Un empereur au dixième s. Nicèphoros Phocas. Paris, 1890, p. 357.

 

7. I. Dujcev. The Miniatures of the chronicle of Mannase, № 42, 43, 50, 54.

 

8. E. Wagner, Z. Drobnà, J. Durdiќ. Op. cit., Teil I, Taf. 14-16.

 

9. Изказваме благодарност на реставраторите в църквата, които ни позволиха да проучим новооткрития фрагмент. Стенописите от Водоча са публикувани в: П. Мильковиќ-Пепек. Водоча - комплекс од цркви во Водоча. Скопје, 1975. Фрагментът от Велики Преслав се публикува в:  Д. Овчаров, Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият дворец на българските царе във Велики Преслав, I. Преславската патриаршия през X в. София, 1991. Що се отнася до надписа, точно заснемане дава: Й. Иванов, Цит. съч., 26-28.

 

10. N. Ovcarov, D. Ovcarov. Op. cit., 321-323.

 

154

 

 

11. H. Овчаров. Рисунките-графити от Имарет-джамия..., 26-48.

 

12. А. Божков. Миниатюрите от Мадридския препис на Йоан Скилица (XII-XIII в.) София, 1972, с. 41.

 

13. В. Лазарев. История византийской живописи. Таблици, № 521, 462.

 

14. I. Velmans. Le portait dans l'art des Palèologues. - In: Art et sociètè sous les Palèologues. Venise, 1971, p. 201.

 

15. В. Лазарев. Групповой портрет семейства Ярослава. - ВВ, XV, 1959. с. 166.

 

16. В. Даркевич. Светское искусство Византии, 162-163.

 

17. E. Darќa. Die urprüngliche Bedentung des Unteren Teiles der ungarischen heiligen Krone. - Sem. Kond., 1936, 8, S.72;  A. Crabar. Une couronne du début du XIIIe s. et les coiffures d'apparat féminines. - CArch, 1956, 8, p. 26.

 

18. Н. Кондаков. Очерки и заметки по истории средневекового искусства и культуры. Прага, 1929, с. 219 сл.

 

19. G. Oswald. Op. cit., 319-320.

 

20. E. Wagner, Z. Drobnà, J. Durdiќ. Op. cit., Teil I, Taf. 58.

 

21. А. Ястребицкая. Цит. съч., c.143.

 

22. Н. Кондаков. Изображения русской императорской семьи в миниатюрах XI века. Санкт Петербург, 1906, с. 91.

 

23. E. Wagner, Z. Drobnà, J. Durdiќ. Op. cit., Teil I, Taf. 60-61.

 

24. В. Даркевич. Светское искусство Византии, с. 154.

 

25. I. Dujcev. The Miniatures of the chroncle of Manasse, № 1, 12, 31.

 

26. П. Мутафчиев. Боженишкият надпис. - В: Избрани съчинения, I. София, 1973, с. 486 сл.

 

27. М. Арнаудов. Крали Марко в народния епос. - В: Очерци по българския фолклор, I. София, 1968;  В. Йорданов. Крали Марко в българската народна епика. - В: Сборник на българското книжовно дружество, I. София, 1901.