Рилският светец и неговата обител

Иван Дуйчев

 

V. ОГНИЩЕ НА ПРОСВЕТА И НАРОДНО ЕДИНЕНИЕ

 

__В_

 

 

Официалната турска власт не само била безсилна да възпре тези грабежи и насилия, но сама вече не спазвала някогашните правдини на Рилската обител. Както частни лица — турци, така и местните власти вършели непрестанни нарушения на правата на монастира. Правителството се задоволявало да води книжна война с нарушителите и поне ни е оставило множество писания в свръзка с това. Така, два фермана от 1751 г. се отнасят до спорове за гора. Във ферман от 1756 г. се говори за други нарушения в монастирските гори. Две години по-късно сам султанът признава, че иноците били подложени на мъчения: бити до смърт, обковавани в железа, затваряни и глобявани. По същото време имало друг спор за земи с някакви турци. Другаде се съобщава за „насилия, измъчвания и побои”. През май 1774 г. бил издаден ферман за нови нарушения на монастирските права отстрана на овчари, които вършели „нечувани насилия и мъчения над монасите”. С ферман до местните власти, султанът им повелявал да спазват правдините на монастира. В

 

 

338

 

други фермани се повелявало да не бъдат разглеждани „лъжливите и клеветнически процеси”, подбудени от „съмнителни личности” срещу обителта, но да бъдат препращани на „особния съд” в турската столица. Дори и през пролетта 1845 г. трябвало да бъде издавана забрана, да не се настаняват в монастира „разни царски войници и военачалници” [551]. Не били спазвани също и данъчните правдини на обителта. Често пъти местните власти изисквали незаконни данъци, като прибягвали, при това, до най-тежки насилия. Въпреки признатите правдини, иноците били задължавани да плащат различни данъци. Така, през 1753 г. от иноците било изискано да плащат „джизиа” (поголовен данък, Kopfsteuer), при което възникнали някакви спорове. През 1758 г. султан Мустафа III (1756—1773) наредил да бъде събиран „харач” и от „момците” (ратаите), които работели в обителта [552]. Самите събирачи на този новоналожен данък („джизиедари”) вършели насилия при неговото събиране. Голяма част от турските официални документи от по-късно време се отнасят именно до събирането на подобни данъци, до изискване на десетък, до вършените произволи и насилия, — нещо, което се повтаряло почти всяка година. Рилските иноци използували всичките си сили и възможности, за да се защищават, но именно непрестанното повтаряне на техните молби и, съответно с това, на правителствените разпоредби за спазване на монастирските правдини, показва най-убедително колко безсилни са били, за да се справят със злото [553]. Разни представители на турската власт влизали в монастира, под предлог, че са натоварени на правят „ревизия”, но се ползували от това, за да вършат насилия

 

 

339

 

и грабежи, да изискват незаконно подкупи и изземвания от иноците. Отначало върховната власт се противопоставяла на това. В 1784 год. султан Абдул Хамид I (1773—1789) издал ферман, с който забранявал да се прави „ревизия” без разрешение в църквите на Рилския монастир, като признал, че чиновниците „изтезават, мъчат и грабят бедните монаси”. Султанската повеля, обаче, не постигнала нищо, защото още през месец април 1788 год. последвала нова повеля от същия султан, в която се признава, че местни чиновници използували този предлог, за да вършат беззакония и жестокости в монастира. Но в края на януари 1789 г. сам султанът заповядвал да бъде направена „ревизия” в монастира в свръзка с извършените там поправки на сгради. По същото време бил издаден „особен закон за ревизиране на църквите и монастирите”. По този начин се затвърдил един обичай, който трябвало да има тежки и неприятни сетнини за монастира. Всяка година, обикновено през пролетта, се явявали в него представители на турската власт под предлог, че трябва да извършат „ревизия”, но тяхното посещение било съпроводено с издевателства и насилия над иноците [554].

 

Всичко това довело монастира до бедствено положение. За разходи, данъци, подкупи и глоби обителта изразходвала големи средства, като били сключени заеми от евреи и турци, залагайки разни имоти. Грабежите и насилията, обаче, не давали възможност на иноците да изплатят задълженията си. Напротив, дълговете на монастира растели все повече. През 1757 г. монастирът дължел 36 кесии. Поради неспокойния живот и чумната епидемия през 1760 г. [555], дъл-

 

 

340

 

гът не можал да бъде изплатен. През 1761 г. постъпили много дарения — тѩ години многѡ милостінѧ пріиде, понеже великъ моръ бе повадсоу” — пише монастирският летописец, — и някои задължения били изплатени, но най-сетне игуменът Клеопа („человекъ... доберъ, токмо харчеше нашироко”) оставил дълг от 75 кесии [556]. След ограбването на монастира през 1769 г., дългът стигнал 100 кесии: ѿтоле поколебасе рылскаѧ ѡбителъ, понеже іеврей наложише хвайдоу [лихва], много и сотворисе борчъ монастироу 100 кеса [557]. През 1770 г. иноците взели от един турчин 680 гроша, но успели да му ги изплатят още в 1774 година [558]. С ферман от края на 1772 г. се признава, че след извършените грабежи монастирът бил изпаднал в бедствено положение и дългът му нараснал на 115 кесии [559]. Чрез посредството на цариградската патриаршия, монастирът можал да получи ферман, с който се нареждало дългът да бъде заплащан само 5 % от главницата, без лихва и на определени срокове. В края на 1773 г. иноците изплатили на един турчин дълг от 10 кесии сребърни акчета или 5000 гроша и по този начин някои заложени монастирски имоти били освободени [560]. Султанската повеля за облекчение при изплащането на дълга не била изпълнявана и затова през 1774 г. трябвало да бъде издаден нов ферман за същото. Кредиторите, с цел да улеснят вземанията си, вършели разни хитрости: напр., прехвърляли вземанията си на по-влиятелни лица. Тежкото финансово положение на монастира се долавя от една приписка от 1784 г.:

 

 

341

 

Наистина, през 1785 г. иноците изповядали пред дупнишкия съд, че дължели на Ел-Хаджи Абдул Фетах ага от Джумая 1947 гроша, от които изплатили 1396 гроша, но кредиторът не признавал това, и трябвало да бъде водено дело [561]. Монасите могли да изплатят един дълг чак през 1795 година [562]. Дори в началните години на XIX век се срещат свидетелства за задълженията на монастира [563].

 

Общото влошаване на живота и зачестилите насилия през втората половина на XVIII век се отразили тежко върху реда и нравствеността в Рилската обител. Успоредно с големите насилия се долавя упадък на нравите и на религиозния дух всред иноците. Думите на отца Паисий Хилендарски, че около същото време в Хилендар поради големия данък на турците и дългът от 27 хиляди гроша, там възникнало „много смоущеніе и несогласіе братско” [564], могат да бъдат отнесени с право и към самата Рилска обител. В своите летописни бележки иеромонах Иеротей съобщава, напр., че игумен Мойсей (през 1753 г.) бил „человѣкъ.. добръ и четецъ”, обаче обичал добрите коне. Някакъв паша поискал от него един кон, той отказал да го даде, и монастирът бил глобен 7 кесии [565]. В турски документ от 1752 г. иноците от манастира биват обвинени, че обикаляли по селата и вършели произволи и насилия над населението [566]. През 1757 г. „двигнасе вражда помеждоу братіаѧ пострекаеми ѿ врага на зависъ и гонение” и един от тях — Серапион, ръкоположен за епископ, трябвало да напусне монастира [567]. Поради нова „разпра” в монастира игуменът Сергии трябвало да избяга във Влашко, докато неговият предшественик Клеопа избягал в

 

 

342

 

Пловдив и там умрял. В 1766 г. бил ръкоположен за епископ друг монастирски брат — Никита, но „бистъ помеждоу братиѧ зависъ и гонете по Никита” и той побягнал в Света Гора. Разприте между иноците така се изострили, щото, станало нужда да бъдат отнесени пред турските власти. Така, през 1762 г. в обителта била извършена кражба — три кесии сребърни акчета и други вещи. Едни иноци обвинили други като извършители на кражбата, обвинението се доказало, и виновниците били осъдени [568]. Следи от този тежък нравствен упадък се долавят чак в началото на XIX век [569]. Злото, обаче, било надживяно, ако и да оставило тъмни петна в живота на обителта. Дъхът на народностното Възраждане повеял и тук. Необходими били нови люде за новото време и за новите жизнени задачи. Рилската обител намерила сили да преодолее изпитанието и отново се издигнала като огнище на българско съзнание и просвета.

 

През всички тези години тук продължавали да се стичат поклонници от разни страни. Така, на Богоявление 1750 г. пристигнал нишкият владика и извършил ръкоположение [570]. В 1757 г. дошел печкият патриарх Кирил и ръкоположил инок Серапиона за епископ [571]. В 1760 г. е отбелязано посещението на архимандрит Герасим Девички (?) и духовник Петроний, а в 1766 г. пристигнал печкият патриарх Калиник и извършил ръкоположение [572]. През 1782 г. дошел някой си Лазар и се подписал на края на един среднобългарски ръкопис [573]. През есента 1790 г. поклонници-свещеници от София били нападнати по пътя от разбойници — вероятно кърджалии. При сражението едни от поклонниците били убити, а други ранени [574]. През лятото

 

 

343

 

1800 г. в обителта дошел инок, изглежда българин, като таксидиот на Хилендар [575]. През 1832 г. дошли поклонници руси, а през 1848 г. — руският поданик Аргирий Загаралий. През 1851 г. някой отбелязал върху големия панегирик:

[576]. Несъмнено, това посещение било посрещнато с голяма радост и надежди, за да предизвика подобно възклицание. Руският славист В. И. Григорович посетил монастира в 1845 г., а в Сучавското Четвероевангелие е отбелязано от ръката на игумена Теофилакта (1884—1886): „Това го е написалъ своеручно Александръ Теодоровичь Гилфердингъ, който доходи въ Рыльскій нашь монастырь съ сестра си Марія Ѳеодоровна въ 1868-мо лѣто: октовріа 13-й дойдоха и тогоже мѣсяца на 15-ое число си отидоха. Направленіето на пѫтьтъ имъ бѣ: отъ монастьıрь на Бобошево, Царево село, Щипъ, Егри-Паланка, Кратово, Скопѣ, а отъ тука кадѣ Елбасанъ” [577]. В 1856 г. един инок от Драгалевския монастир посетил Рилската обител [578]. Разбира се, това са само съвършено случайни вести за някои от посещенията в Рилската обител през тези години. Напротив, от някои податки може да се заключи, че Рилската обител продължавала да бъде място на най-набожно поклонничество. От друга страна, запазени са сведения, които показват, че рилски монаси обикаляли като таксидиоти и в свръзка с други дела не само българските земи, но и някои от съседните страни (Сърбия, Света Гора и прочее) [579]. Въз основа на някои вести трябва да се заключи, че Рилската обител поддържала доста оживени връзки с прочутия Нямцовски монастир в Молдова [580].

 

 

344

 

Няколко сведения в свръзка с разпространението на култа към Рилския светец през това време заслужават особено внимание. През 1757 г. известният хаджи Вълчо от Банско — изтъкван от някои учени като брат на отца Паисия Хилендарски — възобновил и зографисал със свои средства параклиса в кулата на Хилендарския монастир — посветен на името на светеца от Рила:

В параклиса е изрисуван самият ктитор хаджи Вълчо в естествена големина, а заедно с него са изписани ликовете на някои светци (свв. Теодор Стратилат и Теодор Тирон, св. Георги). Под свода са изписани две случки из живота на Рилския светец: пристигането на брата на светеца, дошел, за да отведе младежа Лука, както и нападението на разбойници [581]. Вестите са почерпени, разбира се, от житията на светеца. През втората половина на ХѴIII и началото на XIX век били направени няколко преписи на книжовни творби, свързани със светеца. Така, в 1772 г. бил преписан от инока Никанор на Света гора един ръкопис, съдържащ канон на св. Ивана Рилски. Друг ръкопис с канона на светеца бил преписан през май 1789 г. — годината на Великата френска революция — от свещеник Яникий. През 1808 г. хилендарският инок Мина се подписал на рилски ръкопис, който съдържа друг препис на каноните на светеца. Един сборник със служби, канони и жития на светеца бил преписан през 1809 г. от хилендарския иеромонах Даниил, роден от Казанлък. Сборникът бил приготвен „по повеление и благословение на

 

 

345

 

освещения събор и цялото о Христа братство на светата и свещена царска и патриаршеска Рилска обител”, за свещеноинок Теодосия

[582]. През 1836 г. в Белград излязло печатно издание на службата и житието на светеца, благодарение заляганията на Неофита Рилски:

[583]. Книгата съдържа служба на светеца (към 19. октомври), житието на патриарх Евтимия заедно с добавката на Владислава Граматик и един молебен канон на светеца, както и някои дребни прибавки на издателя. Според собственото признание на Неофита Рилски, книгата била издадена „за обща полза на всички православни християни”, „по настоянието и собственото иждивение” на рилския иеромонах Иоасаф. С това се сложило истинското начало на печатните издания със жития и служби на св. Ивана Рилски. Наскоро се явили и „щампи” — напр., щампата от 1792 г., работена в Москва от гравьора Николай Дяконов, друга щампа от 1839 г., изработена от златаря Тома от Крушево, трета — от 1844 г., приготвена с „иждивението” на Йордан Киосов от Елена, или щампата от 1847 г., работена в Карея на Света Гора пак от златаря Тома, после щампата от 1866 г., приготвена във Виена и отпечатана в монастира с „иждивението” на рилския подстрижник Калистрат, и други [584].

 

В тези щампи се давали схематични изображения на Рилската обител и на разни сцени из живота на светеца. Редом с прочутите светогорски и „божигробски” щампи, щампите на

 

 

346

 

Рилската обител получили извънредно широко разпространение и чрез своето неотразимо въздействие върху въображението и ума на набожните българи от онова време, допринесли извънредно много за утвърждение на култа към светеца и за славата на неговата обител. Една от важните придобивки на новото време, което носело широката „демократизация” на знанията и книжнината чрез книгопечатането, се състояла в това, че сега книги със жития и служби на светеца от. Рила, както и изображения, свързани с неговата личност и Рилската обител, можели да попаднат и в най-затънтените покрайнини, бидейки общодостъпни — докато ръкописните преписи или иконните изображения били достъпни само за сравнително по-малък брой люде. Безверният дух на новото време ослабил вярата в светеца, но за това пък новите придобивки дали широко разпространение за знанията и образите, свързани с него.

 

Засиленият култ към светеца се изразил, между другото, в многобройни дарения и посвещения, направени на обителта. През 1773 год. била направена позлатена сребърна обкова на Евангелие на монастира, а през 1785 г. някой си Радица и (жена му ?) Катерина подарили позлатен сребърен напрестолен кръст. Две години по-късно бил подарен бронзов ръчен кръст. В 1797 г. една жена от Неврокопско завещала на монастира тринадесет ниви [585]. На следната година „кюркчийският еснаф” във Враца подарил на монастира позлатен сребърен напрестолен кръст, украсен с филигран, а в 1799 г. била подарена сребърна чаша. В 1800 (?) г. бил подарен сребърен напрестолен кръст. Занимливо е, че през пролетта 1805 г. един турчин отДжу-

 

 

347

 

мая подарил на монастира една нива, която се намирала в землищета на с. Стоб (Дупнишко). На следната година била получена като дарение една градина. В 1808 год. била направена, като дарение, позлатена сребърна обкова на Евангелие, като бил поставен гръцки надпис. В 1809 год. на обителта била подарена ливада, която давала „около тридесет коли сено”. В 1812 год. била направена везана плащеница от червено кадифе, с неправилни надписи на български и гръцки език. В 1814 г. неколцина жители на Сливен, българи, направили парично дарение на монастира — в размер от 545 гроша. В 1816 год. бил направен бронзов кръст, а на следната година — позлатен сребърен напрестолен кръст. В 1820 г. селянин от с. Рила подарил на монастира две ниви. На следната година един свещеник от Тетевен подарил позлатен сребърен нагръден кръст. В 1824 г. един жител на Дупница подарил на обителта ливада, която давала годишно „около дванадесет коли сено”. Три години по-късно била подарена сребърна мощехранителница. Най-сетне, през 1847 г. бил подарен позлатен сребърен напрестолен кръст (правен още през 1691 г.) [586]. Между другите дарения трябва да бъде упоменато и подаряването на един Софрониев „Недѣлникъ” (печатан в Римник 1806 г.) през 1834 година [587]. Широкото разпространение на кръщелното име „Иван” по това време, както и по-късно, особено в някои области, може да се обясни до голяма степен със засиления култ към Рилския светец. Твърде обстойни, но откъслечни сведения са запазени в свръзка с уредбата и управлението на монастира през това време. В някои документи са дадени общи сведения за броя на

 

 

348

 

монастирските братя. Така, според турски документ от края на ноември 1753 г. в обителта тогава имало всичко 88 души, от които монаси ще да са били, изглежда, около 56 души [588]. Според други вести, в 1829 год. монасите били 170 души. В един турски „билет за данъка харач” от 1851 г. са посочени като данъкоплатци 82 души иноци. Напротив, Неофит Рилски, който завършил своето „описание” на Рилската обител в края на април 1868 год., съобщава, че „собиратся прочее по среднему опредѣленıю до триста душь человѣцы различнаго званія принадлежащıи къ тому монастырю, отъ които до сто душы ся числятъ бѣлцы, а другите иноцы” — с други думи, 200 иноци и 100 миряни. Наистина, сам Неофит Рилски признава, че числото на братята и на другите монастирски люде не било „постоянно и точно опредѣленно”, тъй като „едни приходятъ, а други отходятъ споредъ обстоятелствата”, — та понякога обителите на монастира стигали до 400 души [589]. Но именно разликата в посочванията трябва да се обясни, може би, с предположението, че пред турските власти броят на иноците преднамерено бил укриван и намаляван, за да се облекчи данъчното облагане на монастира.

 

Още от средновековието монастирът бил общежитие (koinobion). В по-ново време той се отклонил от това правило и станал полуобщежителен. „Уставъ монастыря есть сущıй, послѣдуемый въ Св. Горы Атонской — пише на 10. XI. 1852 г. рилският игумен Иосиф в писмо до Н. Хр. Палаузов в Русия. — ... Сожитıето наше не е нито совършенно общежително, нито совершенно ıдıорѵдмонъ. Хлѣбо и другите главны къ препитанıю имаме общо — въ недѣлски

 

 

349

 

день подобно и въ други праздницы трапезата ни е обща, а въ другите дни не може да быде трапезата обща, защото ся разносятъ братія по различныте службы. Желаеме да введеме совершенно общежитіе, но способа нѣть”. Идеята за връщане към общежителния живот — който, несъмнено, е по-близък до разбиранията на основоположниците на иночеството и на самия Рилски светец — е вълнувала отдавна рилските братя, защото, напр., в писание от 1848 г., подписано пак от игумена Иосифа, се изказва пожеланието: . А в 1868 г. Неофит Рилски признава: „Ідеата за общежитıето между братството существува така еще живо, като че е совершенно общежителенъ, защото по многото работы, които ся относятъ до иноческыйтъ животъ, тука ся совершаватъ общежително, освѣнъ малы нѣкои собственности” [590]. След като излага реда в монастира, Неофит Рилски добавя, че животът в него е такъв „като че е совершенно общежитıе, макаръ и да отступува въ малы токмо нѣкои работы отъ него”. Относно пък църковното правило той съобщава че „всичките обряды и чинове внѣшни и внутренни, които содержаватъ древните святогорски монастыре, содържава и той Рылскій монастырь точно во все ..., защото той монастырь е ималъ отъ древните еще времена сношеніе со святогорските монастыри, а съ единъ отъ нихъ [Св. Пантелеймон — Русикон] и тѣсно даже союзничество... И мнозина братıя отъ рылското общество сѫ живѣяли, и до днесь еще нѣкои отиватъ да живѣятъ у Светѫ горѫ, вмѣсто които на премѣнѫ мнозина святогорски дохождатъ да живѣятъ тука. А нѣкои пакъ нарочно сѫ ходили, каквото отъ старо

 

 

350

 

време, така и сега да преносятъ всичкıй святогорскıй уставъ и обычаи церковны и внѣшни во свойтъ монастырь що познаватъ да е полезно и потребно за него, и съ тоя начинъ прешло е съ време всичко нѣщо святогорско, което ся касае до иноческıй чинъ и животъ” [591].

 

Признат за „царски и ставропигиален”, монастирът бил независим от местните свещеноначалници и се радвал на самоуправление, под върховната власт и надзор на патриаршията. След като преминал последователно под върховенството на българската патриаршия през средновековието, на охридската и пекската патриаршия през началните векове на турското владичество, през XVIII век монастирът постепенно се озовал под попечителството на цариградската патриаршия. Опити да се намесят в живота на Рилската обител били правени отстрана на цариградските патриарси още твърде отрано, през първата половина на XVIII век. Обаче върховенството на цариградската патриаршия се утвърдило напълно и окончателно след закриването на пекската патриаршия в 1766 г. и минаването на подвластните ѝ области— както между другото, и след закриването на охридската архиепископия в 1767 год. — под властта на цариградския патриарх. Това е отбелязано изрично от монастирския летописец иеромонах Иеротей, който пише: „[В] 1766 [година] растоури се серпбскаѧ клима [самостойна църковна област] та се потъписа потъ васеленского патрıарха при соултанъ Мустафа [III: 1756—1774] и при паріарха [!] Самоуила вселенскаго”, очевидно по време на първото патриаршество на патриарх Самуила, именно от 1763 до 1768 год., а не през второто — от 1773 до

 

 

351

 

1774 година [592]. Сега вече патриаршията в Цариград започва дейно да се проявява като закрилница на Рилската обител пред турските власти. Така, от фермана на същия султан Мустафа III от 14. XII. 1772 г. [593] узнаваме, че „цариградският гръцки патриарх и неговият синодален съвет” се застъпили за монастира, като изтъкнали неговото тежко положение поради разбойническите нападения, измъчванията и отвличанията на иноците, и поискали да бъдат направени облекчения в свръзка с изплащането на монастирския дълг, — за което султанът наистина издал повеля: „молбата на патриарха се прие и уважи, тъй като искането му се намери напълно основателно”, пише султанът. С ферман от 11. май 1773 год. новият турски султан Абдул Хамид I повторил — по настояване на цариградския патриарх Теодосий II (1769—1773) — същата повеля [594]. Но едновременно с това застъпничество, патриарх Теодосий се постарал да утвърди здраво върховенството на патриаршията над Рилската обител.

 

През м. май 1773 г. патриархът и цариградският синод издали в свръзка с това нарочна „сингилия” [595]. В сингилията се изтъква, че монастирът „от незапомнени вече времена е бил ставропигиален на бившия архиепископски пекски престол, при това самозаконен и самовластен ... и не носещ никаква подчиненост на местния архиерей, но подчинен само на тогавашния пекски архиепископ”. След като споменува за унищожението на пекската патриаршия и сливането ѝ с цариградската, патриархът добавя, че монастирът запазил своята ставропигиалност, но преминал към цариградския престол, като се споменувало в него името на патриарха „във

 

 

352

 

всички свещени чинодействия и последования, както е узаконено и в другите ставропигиални монастири”. „Но сега съподвизаващите се в него преподобнейши отци, като се притекоха към попечението на нашата Велика Христова църква и като възвестиха древното честито състояние на същия монастир и сегашната му зло-честина, при това като изложиха със скръб натрупания от няколко години поради временни обстоятелства куп дългове и злините, които теглят от заемодавци, и след като получиха подобаващото попечение и възможната помощ — намеква се, несъмнено, за застъпничеството пред турските власти, — помолиха да се възобновят преимуществата на старото им ставропигиално достойнство . . . , та да остане завинаги ставропигиален за нашия светейши патриаршески престол, зачислен между другите му ставропигиални монастири и да се слави запатриаршески”. Като провъзгласила монастира за зависим от патриарха, цариградската патриаршия добавя, че той трябвало да изпраща данък от 20 сребърни гроша годишно „в знак на подчиненост и за закрепване на ставропигиалното му достойнство”. Данъкът бил малък, очевидно поради тежкото финансово положение на монастира. В обителта трябвало да бъде поменувано името на цариградския патриарх, а иноците — „да пазят ненарушими наредбите на монашеския живот, да живеят, както от самото начало, в общежитие, да съхраняват неизменна помежду си любовта о Бога в обща любезност и да се грижат колкото е възможно за успеха, увеличението и подобрението на тоя свещен монастир”. Те запазвали правото си да избират игумен „по общо... съгласие”. При ръкоположе-

 

 

353

 

ния, те можели да призовават когото и да било от владиците, но при условие да бъде упоменавано името на патриарха.

 

Преминавайки под върховенството на цариградската патриаршия, Рилската обител придобила, поне на първо време, един мощен застъпник пред турското правителство — който, както изглежда, още твърде слабо можел да ѝ тежи със своите изисквания. Голям брой от турските покровителствени разпоредби от това време били издадени благодарение на застъпничеството на цариградската патриаршия, както това е изтъкнато изрично: напр., бюрултията от 16. IX. 1773 г., ферман от 25. IV. 1774 г., фермана от 25. X. 1782 г., — в свръзка с изплащането на дълговете на монастира и насилията на заемодавците, после ферман от 26. VIII. 1784 г. в свръзка с имуществата на починалите иноци, както и ферман от 2. VI. 1786 г. относно насилията на един лихвар — евреина Белич-оглу от София [596]. Изобщо, от разни турски разпоредби се вижда, че патриаршията се застъпвала също и за правилното данъчно облагане на монастира, за спазването на неговите правдини, за поправката на изгорелите и порутени монастирски сгради, за правилно раздаване на правосъдие. . . [597]. Когато монастирът се повъзмогнал, патриаршията, естествено, започнала да проявява по-голяма загриженост за него — с оглед, между другото, на доходите, които можела да получава от него. През септември 1797 г. цариградският патриарх Григорий V (1797—1798) издал нова сингилия за Рилската обител [598]. Като изхожда от посланието на патриарх Теодосия II и повтаря съдържанието му, патриарх Григорий V налага по-тежки задължения на

 

 

354

 

монастира: да плаща годишен данък 250 гроша; патриаршията да получава опис на всички негови „стежания и посвещения”, сведения за дълговете и името на игумена; игуменът да бъде избиран с утвърждение на патриаршията; всяка година той да дава отчет за годишните приходо-разходи; монастирският печат да се дели на четири части, пазени от четирма иноци, а ръчицата му — от игумена; имотите на монастира да не се продават без да бъде известена патриаршията, с изключение за „летните произведения и житните плодове”, и прочее. Трябва да се признае, обаче, че когато патриаршията започнала да се намесва по-дейно във вътрешния живот на обителта, това се дължало донякъде на грешките на самите рилски иноци [599]. Постепенно се увеличил и данъкът, плащан на патриаршията: той станал на 300 гроша, после стигнал до 4000 гроша. За да обезпечи надзора над монастира, патриаршията назначила „надзорници” (ефори), които имали право да надзирават и уреждат всички „външни дела” на монастира [600]. В 1860 г. данъкът бил повишен на 5000 гроша [601]. С учредяването на българска народностна църква монастирът се отметнал от върховенството на цариградската гръцка патриаршия и преминал под нейна власт, управляван според постановленията на Екзархийския устав, а по-късно — под върховенството на Светия синод на българската църква. През 1894 г. обителта била обособена, чрез решение на Народното събрание, в самостоятелна община [602]. Отразила ли се тази едновековна подчиненост под върховенството на цариградската гръцка патриаршия върху народностния облик и народностното съзнание на иноците от Рилската

 

 

355

 

обител? Доколкото може да се установи, най-силните пристъпи на гърцизма в българските земи се долавят именно през втората половина на ХѴIII и началото на XIX век, при засиленото народностно самосъзнание на гръцкия народ. Въпреки всичко, обаче, гърцизмът не направил почти никакви завоевания в Рилската обител дори по времето на своята най-голяма мощ. От запазените вести се вижда, че в монастира никога не е имало монаси гърци [603]. Напротив, въз основа на откъслечните и почти случайни сведения, които имаме, може да се заключи, че рилските иноци произхождали изключително от български градове и села [604], гдето била запазена незасегната българщината, и затова, при стъпването си в обителта, те се явявали носители на българско самосъзнание — обстоятелство, което се отразявало върху целия живот на монастира. Монастирът, както изглежда, водел преписката си с патриаршията на гръцки език [605]. Тук и там в монастира през XIX в. се явили надписи на гръцки език [606], често пъти заедно с български надписи. В един от запазените надписи (1834 г.) е упоменато името на цариградския патриарх Константий II (1834—1835) [607]. Приписки на гръцки език или поне с гръцки букви се явяват много рядко по ръкописите. Така, през 1753 г. в миней е писано на гръцки „в Рила”; през 1775 г. върху служебник някой добавил с гръцки букви „свети Боже”, а през януари 1784 г. проигумен Теодосий се подписал на гръцки в един сборник с Златоустови проповеди, обаче с доста много грешки в правописанието [608]. Едва по-късно, през първата половина на XIX век в монастира се явил отличен познавач на гръцкия език — именно Нео-

 

 

356

 

фит Рилски, който превеждал от гръцки, съставял стихове и речник, — но затова пък имал най-ярко изразено българско съзнание. Същото може да се каже и за неговия предходник Йосиф Брадати, който ще да е познавал добре гръцкия език. За тях познанието на гръцкия език се явявало като път, който им разкривал просторите към по-широка култура, а не стъпало към народностно обезличение и погърчване. Познанието на гръцки език може да се обясни донякъде с обстоятелството, че някои от рилските иноци прекарвали известно време в Света гора, гдето имали възможност да получат общи познания по този език [609].

 

В края на XVIII и главно през началните години на XIX век се долавя общо материално възмогване на монастира. То се съзира в разни прояви. Запазени са твърде голям брой официални турски документи, от които се вижда, че — като се почне от края на XVIII век, та чак до Освобождението — обителта извършила различни покупки на земи в близката и по-далечната околност, на покрити имоти, добитък и сгради в някои градове [610]. Многобройни турски документи показват, в действителност, увеличението на монастирските имоти през това време [611]. Изобщо, въз основа на официални писания може да се проследи постепенното натрупване, чрез покупки и дарения, на огромните имоти, които монастирът владее в ново време. Понякога монастирът също наемал разни обработваеми земи за по-малки или по-продължителни срокове [612]. Всичко това съставяло несъмнен белег на благосъстояние, свързано с общото духовно и материално възмогване на възраждащата се българска народност.

 

 

357

 

Обладавайки по-големи богатства, монастирското братство се заело, на първо място, да поправи и преустрои съществуващите свои сгради, както и да построи нови, доколкото това било възможно при строгите турски разпоредби. Така, засиленото благосъстояние намерило най-благородния си израз [613], именно в строежи. Наистина, това отдавна се налагало и трябвало да се изпълни, щом като средствата позволявали. Вековните монастирски сгради се нуждаели от основни поправки, а новото положение, което заемала обителта в живота на възродената народност, ѝ налагало да разшири и украси своите сгради. В турски документ от юли 1777 г. се признава, че обителската църква, „останала по наследство... още от най-старо време,... като старина от деня, когато страната ни е била покорена... Обаче с изминаването на години и столетия, както и с преминаването на поколенията, тази ни църква почти е разтурена, — съобщават рилските иноци. — Тремът и стрехите ѝ са съвършено срутени, а дървената направа съвсем е изгнила и се е разкапала”. Понеже дълго време не били правени никакви поправки, съществувала опасност, че църквата може да рухне. Турските власти наистина дали разрешение за поправянето на обителската църква, но при условие да не се строи „нито по-широка, нито по-дълга, нито по-висока, отколкото обемала първоначално, без да се прибавя нито най-малкото увеличение” [614]. По това време, обаче, монастирът преживявал тежка криза и едвали могло да се мисли за някакви по-големи поправки. След разбойническото нападение в 1778 г. се наложило да бъдат направени някои поправки — за размерите

 

 

358

 

на които не може да се каже нещо по-положително. От два запазени надписа на Самоковската врата на монастира се вижда, че поправките са били извършени през 1784 г., по времето на игумена Герасима: (1784 г.), гласи единият надпис, а другият съобщава, че това станало [615]. От тези кратки надписи узнаваме, че тогава били укрепени, преди всичко, вратите на монастира — за да се обезпечи против възможни нови нападения. Немного време след това положението на монастира се подобрило и иноците можели да мислят за по-усилено строителство. Действително, през 1795 г. с „изждивението” на самоковския владика Филотей и „по повелението” на игумена Герасима, била изписана (изобразисѧ) църквата Въведение Богородично при гробищата (над костницата) [616]. През 1799 г. бил изграден из основа храмът Св. Лука — при същия игумен Герасим, „с изждивението и труда на неговия ученик Иоан Калпачки Старозагорец (ескизагарліа)... наречен в иноците Игнатий монах” [617], чието име се споменува, между другото, и в свръзка с поправката на една от монастирските врати през 1784 г. В 1805 г. била съградена църквицата „Покров Пресветия Богородици”. В надпис са упоменати имената на двамата майстори: Михаил от Рила и Радойца. Шест години по-късно, при игумена Гавриила, църквицата била изписана със живопис [618]. На следната година била направена чешмата при метоха Орлица, а в 1816 г. — чешмата пред Самоковската врата и другата чешма по Самоковския път [619]. В един надпис, поставен от лявата страна на Самоков-

 

 

359

 

ската врата, се съобщава, с дата 1816 г., че „от там започнала да се обновява” обителта при игумена Кесария. Съобщава се, освен това, че „архитектон” или „устабашия” бил Алексий [620]. Строителната работа в свръзка с обновлението на монастирските стени и стаи в източната част на обителта продължила и през 1817 г., все под ръководството на „устабаши Алексий от село Рила” [621]. След като тази част била изградена „от основа”, заели се с частта, която лежи към Дупнишката врата. Майстор Алексий обновил през 1819 г. — при игумена Исая — „най-долната част” [622]. По същото време била съградена и чешмата, която се намира при Дупнишката врата [623]. През 1820 г. била обновена „от основи” църквата Св. Иван Рилски при Старата постница, с „труда и иждивението” на иеромонах хаджи Корнилий от град Щип [624].

 

Всички тези строежи и поправки, обаче, не били достатъчни. Още през пролетта 1818 г. монасите представили молба пред дупнишкия шериатски съд, в която се оплаквали че сградите, в които живеели, приличали на „куп развалини” и молели да им бъде позволено да извършат необходимите поправки. Турските власти направили оглед на мястото и признали, че била необходима основна поправка. Със застъпничество на съда, молбата била изпратена в Цариград. Наистина, през лятото същата година монастирът получил султански ферман, в който се признава, че сградите на момастира били порутени и се нуждаели от големи поправки. Един дребен представител на турската власт, обаче, оказвал пречки на иноците, като желаел да получи от тях известна сума пари, та затова султанът повелил спорът да бъде разгледан от мест-

 

 

360

 

ния турски съд [625]. Обаче на 13. януари 1833 год. в монастира избухнал силен пожар, който унищожил почти всички сгради, с изключение на църквата и Хрельовата кула. „Стана страшен и ужасен пожар в монастира. Заради нашите грехове — съобщава се в официален монастирски документ от същата година — запали се монастирското здание след утринното правило, около два часа преди развиделяването на деня...”. Монасите положили усилия да спрат пожара, но не успели. За кратко време цялото монастирско здание се превърнало „в пепел и прах”. „Всички останахме навън, плачещи и без да имаме где глава да подслоним”, продължават рилските иноци своя разказ [626]. В. И. Григорович, който посетил монастира немного време след това, като разказва за пожара, добавя, че монастирът изгорял напълно „кажется, не безъ участıя кого-то изъ своихъ” [627]. Това съмнение, изказано вероятно въз основа на признанието на някои съвременници, сякаш се подкрепя от думите на Неофита Рилски по повод изгарянето на обителта: „но и то негли лучшимъ нѣкıимъ смотренıемъ божıимъ стана за ползата на това святое мѣсто, за да зематъ жителите на тоя монастыръ вниманıе за по доброто му и по здраво зданıе” [628].

 

Наистина, монасите се заели да обновят монастира — „не съ такива веке стари зданıя..., но съ по-здрави и крѣпки”. Пред турските власти, обаче, работата трябвало да бъде представена съвсем иначе. Чрез застъпничеството на цариградската патриаршия, иноците издействували султански ферман от 23. март 1833 г., в който е изтъкнало, че в монастира „случайно избухнал пожар” и били унищожени стаите и

 

 

361

 

килиите, та станали необитаеми. Турското правителство дало позволение да бъдат възстановени опожарените сгради — „според старото им положение” [629]. Едновременно с това, пак чрез съдействието на патриаршията, иноците получили разрешение да поправят и самата църква — „по стария стил, без да се увеличава големината ѝ” [630]. Не такива били, обаче, намеренията на самите рилски иноци, които сега желаели да възобновят обителта и църквата в нея според широките си възможности и духа на своето време. Те веднага се заловили усърдно за работа. Двама иноци били изпратени тайно на Света гора и другаде, за да намерят образци за новите сгради. Съграждането започнало през пролетта 1834 г. и траяло до есента 1837 г., а украсяването продължило повече от две десетилетия. Главен строител бил майстор Павел от с. Кремени (Кримин, Населишко), на юг от Костур. Помощи за изграждането прииждали от градове и села из всички български покрайнини, както и от други страни. Разни надписи и други документи са увековечили имената на дарителите, а някъде са изобразени дори ликовете на най-щедрите измежду тях [631]. Градивото било носено от всякъде: олово от Кратово, желязо от Самоков, а други градива от по-далечни и от по-близки места. Построената сграда представлявала огромен неправилен четириъгълник — построен с оглед на местоположението, с повече от триста стаи. По външен вид тя наподобявала твърде много сградите на Зографския монастир в Света гора. Самата монастирска църква била изобщо най-големият християнски храм, издигнат в подвластните на турците християнски земи. Величествената църковна

 

 

362

 

сграда (дълга 35 метра, широка 27 метра, висока 29.25 метра) представлява трикорабна постройка, с внушителни стълбове, с голямо предапсидно пространство, с цилиндрични сводове и кубета. Височината е усилена чрез многото ръбове по околните стени. Множеството прозорци придават на вътрешността и външността на църквата лъчезарност”. Цялата постройка е просторна, светла и лека със своите пет куполи. Вътре в нея са положени мощите на Рилския светец [632].

 

След завършването на сградите, иноците с още по-голяма жар се заловили за украсата. Както самия строеж, така и цялата работа в свръзка с украсата на новата обител били поверени изключително на майстори българи — произхождащи от разни български покрайнини. Тук работили предимно представители на двете главни български художествени школи: разложката с Димитър Молеров и Симеон Молеров, и самоковската със Захари и Димитър Христови, Христо Зограф, Станислав Доспейски, Иван Образописов със синовете си Никола и Димитър, Коста Петров, Иван Петров, — а редом с тях някой майстор от друга покрайнина [633]. В богатата украса намерили място ликовете на почитани от българския народ светци като свв. Методий, Наум Охридски, Иван Владимир, Давид цар български, както и някои сръбски светци. Така, в храма Свв. Архангели са изобразени свв. Петка Търновска, Анастасия Търновска, мъченик Лазар от Севлиевско, Георги Софийски, Димитър Басарабовски, преподобни мъченик Онуфри Габровски, Теодосий Търновски, Давид Български, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, Иоаким Осоговски и преподобни мъченик Игнатий

 

 

363

 

от Стара Загора. Някои от „ктиторите” също са изобразени в своите живописни одежди [634]. Новите постройки били истински символ на възродения български народ. За първи път от векове насам в българската земя се издигали така величествени сгради. Те били израз на създаденото народно единение. Това било едно от първите общобългарски деяния, в което народните сили се обединили за общо действие. Всичко било рожба на народностната самобитност и на българската култура. Мощната архитектура и пищната живопис могли да изградят строежи, които далеч надминавали обикновените малки и схлупени църковни и обителски сгради през цялото време на турското владичество. Едва ли може да се посочи другаде така бляскав пример, как в архитектурен и художествен паметник намира въплощение една възродена, след вековно робство, народност. Всичко тук говори за освободения народен дух, с неговите творчески дарования и възможности, с неговата самоувереност и самосъзнание. Това постижение с право извиквало възхищение у поклонниците чужденци и оправдана гордост — у самите българи. В. Григорович, който посетил обителта още през 1845 г., когато не всичко било довършено, пише за новия рилски храм, че „по неговата архитектура и украси може да се заключава за многообразните дарования и за вкуса на трудолюбивия народ” [635]. Според него, стенната живопис е „не само пъстра ..., но и носи белег на напълно забележим стремеж към изящност”. А с каква гордост говори за обителта Неофит Рилски! За него това е „нова церква сообразна и соразмѣрна съ настоящата потреба”. В цялата турска империя, пише той,

 

 

364

 

„нема подобно нему зданіе”. Украсата на църквата, по негови думи, е „велико дело”. Действително, това е „най-бележитата българска всенародна сграда” и „най-хубавия монастир на Балканския полуостров” [636]. Борбата за духовно освобождение на българския народ намерила израз в стремежа към извоюване на независима народна църква. Когато отделните църковни общини започнали да строят вече по-големи и по-просторни църкви, те взели за образец именно храма в Рилската обител [637].

 

Настъпването на новото време донесло дълбоки промени в живота на иночеството. Носители на новата, мирска култура се явили не представители на църквата — както през средновековието, па и векове по-късно — но мирски лица. Обаче българското народностно Възраждане не било движение, откъснато от вярата и от верския живот. Напротив, то останало докрай свързано с духовно-верския живот на народа. Именно поради това в него взели участие, на челни места, многочислени представители на българското духовенство, което сега се издигнало на недостигната висота и сляло делото си с битието на целия народ. Благодарение на всичко това, българското духовенство пред прага на новото време не само не загубило или намалило своето значение и влияние, но придобило още по-голяма важност. А едно от най-важните средища на църковния живот у нас през това време била именно Рилската обител. В нея изникнало огнище на просветна дейност. В монастира се създало училище, началото на което ще трябва да се отнесе, както изглежда, твърде далече отвъд предела между XVIII и XIX век. Според думите на Неофита

 

 

365

 

Рилски, в монастира имало „древнїй помѣстный законъ”, който повелявал, щото всеки от „монастирските жители” да се обучава „в книжното учение”. Поради това в обителта се създали низше и по-висше училище: едното за „проста книга да се учи в него”, а другото „за по-високи науки”. В „простото училище” се учели на четмо всички монастирски послушници, а в „по-високото” онези, които се готвели за свещенически сан, та се обучавали на новобългарски и старобългарски език, както на старогръцки и новогръцки. През 1845 г. В. Григорович посетил обителското училище. „Аз вече посетих много монастири — пише той — но никъде, дори на Света гора, не намерих това, което така красноречиво да говори в полза на обителта на св. Ивана. Аз намерих тук училище. Възхитен от поредъка, начина на учение и ревността на добрите мои съученици, аз посещавах сутрин и вечер това училише и, мога да кажа, не без полза. Моите съученици бяха млади послушници, дякони и свещеници. Те се бяха стекли от разни места на своето отечество: Разлога, Панагюрище, Пирдоп, Самоков, Рила, Мелник, Батак, Севлиево, Дупница, Плевен, Свищов. В разговор с тях аз се запознавах с нрава на българите, узнавах техните способности и прилежание и, наистина, се научих да уважавам този така незаслужено забравен народ”. Ръководител на училището бил Неофит Рилски — истинският основател на новата българска педагогика и „жив летопис на българското Възраждане” — чието име „въ лѣтописи просвѣщенія болгаръ... останется незабвеннымъ [638]. В продължение на дълги години рилските иноци живели с мисълта да открият българска духовна семинария, но

 

 

366

 

едва в 1876 г. успели да открият в Самоков известното „Самоковско-Рилско богословско училище”, което оказало голямо влияние в развоя на българското богословско образование [639].

 

Едновременно с това иноците от Рилската обител решили да открият своя печатница — която, несъмнено, щяла да улесни извънредно много тяхната просветна дейност. През 1841 г. В. Априлов пише за рилските иноци, че „есть причина надѣятся, что... они мало по малу учредятъ въ монастырѣ хорошую библіотеку, школу, а потомъ, и типографію!. . .” [640]. През 1848 г. монастирът изпратил в Русия нарочен пратеник — именно архимандрит Стефан Ковачевич, който бил натоварен, между другото, да събере средства за създаване на църковна печатница в Рилския монастир. В прошението от м. ноември 1847 г., което било изпратено до руския император, иноците се ограничават само да молят за помощ: „да благоволитъ ваша царская держава по своей милости подати нѣкую помощи”, пишат те [641]. През 1849 г. монастирското братство изпратило прошение до синода на руската църква, което е извънредно занимливо по съдържание [642]. След обстойно въведение, в което излагат разни сведения за състоянието на своята обител, рилските иноци добавят молбите си (прошенıя наша сıя): „въ первыхъ еже исходатайствовати что, ежегодно къ препитанıю нашему, и построенıю священныя нашеѧ ѡбители, и еже имѣти намъ невозбранный в Рѡсію входъ, и еже быти намъ под покровителствомъ и защищенıемъ державныѧ Рѡсıи, то есть святѣйшагѡ сѵнода, таже и прочая же къ составленıю училища, тѵпографıи и болницы. . . “. В добавка към прошението са изредени още веднаж ис-

 

 

367

 

канията им, между другото: „да составится едино славянско училище, и тѵпографıя царскимъ иждивенıемъ”. През 1852 г. монастирът изпратил в Русия, за да събират помощи, двамина свои иноци: иеромонах Никифор и иеродякон Пантелеймон, които престояли там чак до 1859 г. В просбата до Св. синод на руската църква рилските братя, между другото, пишат: „да построится типографıя къ печатанıю книгъ изъ всея Болгарıи, преводимыхъ въ нынѣшнемъ времени на просто-болгарскомъ языцѣ, ибо обитель наша есть средоточıе всея Болгарıи”. Пратениците наистина донесли от Русия значителни помощи, но настъпилите събития, именно Кримската война (1853—1856) и църковните борби на българите осуетили желанията на рилските иноци. През 1870 г. в Русия били изпратени, пак да събират помощи, проигуменът Пантелеймон и инок Онуфрий [643].

 

През последните години на ХѴIII век, както и през целия XIX век, се разкрила една от най-занимливите страници в историята на обителта, която се издигнала като истинско огнище на просвета. Множество дребни и наглед незначителни податки говорят за начетеността на голям брой от рилските иноци от това време. Заслужават да се приведат поне някои от тези свидетелства. Така, върху големия ръкопис на „Андрианти” на Иоана Златоуст се подписал през 1761 г. иеромонах Серафим, след като завършил четенето. Грамотен инок се подписал на друг ръкопис през 1762 г. В 1769 г. иеросхимонах Исая написал някои бележки върху една „Лествица”. Проигумен Теодосий се подписал през януари 1784 г., като разказал накратко за някои съвременни събития. В същия сборник със Златоустови

 

 

368

 

проповеди през 1787 г. някой написал чистосърдечно: „В тази божествена книга на свети Златоуста от многото и непостижими неща разбрах малко, умилих се много и получих голяма полза за окаяния мой нрав и жестокосърдечие”. В сборник със жития четем приписка от 1792 г. за смъртта на един инок. В същия ръкопис се намира приписка от 1797 г.: „Тази книга я прочетох аз, грешният Памфилий Рилец”. Изглежда, че този ученолюбив инок се подписал и на един „Отечник”. През 1813 г. върху един „Патерик” има приписка: „Отчасти малко прочетох аз, Иеротей, подстриженик на Рилската обител... и намерих полза”. Разбира се, понякога бележките на четците издават немного голяма грамотност, както например някои приписки от XVIII век, в които дори личните имена са написани съвършено погрешно (напр.: с разни знаци отгоре) [644]. В различни приписки се говори за купуване на книги отстрана на рилски иноци, или пък за дарения на книги. Най-сетне, от няколко сведения се вижда, че някои иноци от Рилската обител са притежавали доста голям брой книги, дори цели библиотеки [645]. В списъците на „спомоществователите” по разни български старопечатни книги твърде често намираме името на Рилския монастир, от което може да се заключи, че рилските иноци са били ревностни поддръжници на зараждащата се новобългарска книжнина [646]. Известна част от ръкописите на богатата рилска ръкописна сбирка произхождат именно от това време на усилена книжовна дейност [647].

 

В борбите за освобождение на българския народ рилските иноци се наредили, както трябвало да се очаква, не на страната на „револю-

 

 

369

 

ционерите”, ако и понякога да проявявали нескрито съчувствие към тяхната дейност, но именно към „просветителите”. Участието в църковните борби се изразявало повече чрез действията на отделни иноци, отколкото чрез пряка намеса на самата обител. Бидейки зависим от цариградската патриаршия, монастирът трябвало да проявява известна умереност в поведението си по тези искания, които вече вълнували целия народ — и поради това към него неведнаж се отправяли жестоки обвинения [648]. Рилското братство положило усилия да се бори против проникването на католичеството и протестантството всред българския народ. Но когато била обявена българската църковна независимост, рилските иноци решително застанали на страната на своите сънародници. С „единогласıе общобратственно” те се отказали от „всяко сношенıе” с гръцката патриаршия — „като всякога естественно съединени съсъ нашıй-тъ си благочестивъ родъ българский” — и признали върховенството на българската църковна йерархия, оповестявайки това чрез едно решение от 19. февруари 1870 година [649].

 

Значението на Рилската обител за нашето народностно Възраждане, в същност, било много по-голямо, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Чрез своя консерватизъм, обителта спомогнала извънредно много за запазване на българщината дори в най-тежките времена от съществуванието на българския народ. Но когато трябвало да се води дейна борба — тогава монасите отстъпили място на други, главно светски лица, които застанали начело на тази борба. Нашето народностно Възраждане, обаче, е време на велики личности. Трябва да се при-

 

 

370

 

знае, че точно в Рилската обител изникнали някои от най-бележитите личности, които участвували в нашето възрожденско движение. Тъкмо тези големи личности, свързани по един или друг начин със живота на монастира, откриват истинския облик на неговата дейност и въплощават заслугите, които той има към своя народ.

 

Времето е пощадило сравнително много вести в свръзка с големите личности, които се издигнали в Рилската обител през Възраждането. За всекиго поотделно днес ние знаем твърде много, за да бъдат изложени обстойно животът и дейността му. Но достатъчен е и един бегъл поглед, за да се схване цялото значение на тия заслужили дейци. Роден в „Самоковска епархия”, Паисий Хилендарски вероятно ще да е постъпил като послушник в близката Рилска обител и там ще да е приел иночество. По-късно той с благоговение си спомнял за нея. Когато споменува името на Рилския светец, той добавя, че „неговите свети мощи и досега почиват нетленни и цели в неговия монастир. От цяла България идват люде на поклонение пред мощите на светия отец Ивана и получават много изцеления и душевна полза онези българи, които идват с усърдие при него и на поклонение в неговата света обител. От цялата българска слава, колкото велики монастири и църкви е имало по България, в тези наши времена Бог е оставил, поради молитвите на светия отец Ивана, да пребивава незасегнат само този монастир. И той носи голяма полза за всички българи, пише Паисий. — Затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня в този свети Рилски монастир, за да не загасне тази толкова голяма българска полза и похвала,

 

 

371

 

която получават от Рилския монастир чрез молитвите на славния български светец — светия наш отец Ивана” [650]. Един от първите преписи на Паисиевата „История” — именно т. н. Самоковски препис от 1771 г. попаднал, изглежда, твърде рано в Рилската обител [651]. От него бил направен друг препис — през 1772 г., каточели изчезнал днес. През 1825 г. рилският иеромонах Паисий преписал грижливо преработка на Паисиевата „История” [652].

 

В началото на втората половина на XVIII век игумен на монастира (1753—1757) бил инок Серапион от Разложко, ръкоположен по-късно, под име Серафим, за щипски епископ, а после босненски и самоковско-дупнишки митрополит. Рилски книжовник от XIX век си припомня за него: „человекъ святъ, постниколюбивъ”, с големи заслуги към обителта [653]. Един от най-бележитите рилски иноци в края на XVIII и началото на XIX век бил неговият ученик Севастиян от Кюстендилско— начетен духовник и вдъхновен проповедник, с голямо влияние върху всички. Години по-късно инок Агапий пише за него: „Где ни е боголюбивият и боговдъхновеният духовен наш отец. . . Севастиян? Старите братя, които го знаят, могат всички да свидетелствуват за светия му живот и за духовните наставления към братството. Така, мисля, много души, както духовни, тъй и мирски, ще да е отървал той от адския вълк ... Но где е сега неговата уста? Где е неговият език, да ни поговори, да ни поучи и да ни подкрепи в духовното звание? . . “. „Този божествен мъж имаше, заедно със своето постническо житие, и такава учителна дарба — пише за него Неофит Рилски — щото не беше възможно един

 

 

372

 

грешник, който еднаж чуеше поучението и наставлението му, да не се покае и да не се поправи от първия си лош живот. Заради това негово рядко, или по-добре да го речеме боговдъхновено дарование, наченаха да тичат от вънка стада християни, привличани като от някакъв магнит, колкото за поклонение пред честните мощи на преподобния отец Ивана, толкова и за да си изповядат греховете на тоя чуден духовник и да чуят медоточните и спасителни негови поучения и духовни наставления за покаянието си” [654]. През същото време живял в обителта братът на митрополит Серафима — иеромонах Иеротей. Върху един „възкресник”, печатан в Москва през 1715 г., той записал летописни бележки за съдбините на монастира — „История” — от 1744 до 1772 година [655]. Но една от най-занимливите личности, които живели в Рилската обител в края на XVIII век, бил инок Игнатий. Животът му бил достоен за някаква средновековна приказка. Роден в Стара Загора, със светско име Иван Калпакчи Радев, брат на поп Велчо, той на младини се отдал на разбойничество: „хайдук Иван” бил страшен разбойник, вероятно сподвижник на кърджалии, и, по собствените му думи, „изпратил на оня свят стотина души”. По-късно той се покаял и постъпил в Рилския монастир, като ученик на прочутия игумен Герасим. „Казваха старците да е правил разбойничество по ония страни. Когато разбойниците арнаути запалили монастира, тогава той оставил разбойничеството, дошел на покаяние в монастира и така отдал онова, що неправедно бил събрал”, пише за него по-късен рилски монах. Той ходил на поклонение чак на Божи гроб, а после отново се завърнал

 

 

373

 

в обителта, построил църквата Св. Лука и я украсил в 1799 г., като поставил и нарочен надпис. Неговият сестриник също приел иночество — под име Игнатий, загинал през 1814 г. като мъченик за вярата и бил провъзгласен за светец [656]. През първата половина на XIX век тук се подвизавали няколко други забележителни личности: песнопоецът инок Иларион от Казанлък († 1828 г.), книжовникът Спиридон, проповедникът Агатангел, дейният и заслужил игумен Йосиф (ок. 1766—1860) от Батак, с неоценимо важни заслуги за обителта, после игумен Исая, който ходил по Сърбия и „изъ Немцкоу” и донесъл разни неща за обителта . . . [657]. Иеромонах Агапий от с. Рила (1813—1868) прекарал дълги години като таксидиот, проявил се като добър проповедник и оставил една автобиография, — която по живост и увлекателност наподобява творбата на Софрония Врачански, — както и редица проповеди, които са извънредно занимливи по съдържание [658].

 

Но най-видният представител на Рилската обител през XIX век е, несъмнено, иеромонах Неофит Рилски (1793—1881) от Банско. „Той биде единъ отъ възродителите на ново-блъгарската ни книжнина и ней вѣренъ труженикъ даже до послѣдното си издыханїе остана” — пише върху неговия надгробен надпис. Наистина, Неофит Рилски е не само „баща на българските педагози и филолози”, но един от главните творци в полето на новобългарската книжнина и един от най-заслужилите водачи на българското възрожденско движение. Като просветител той ратувал за светско образование, „защото са потребни и училищата равно колкото и църквите”. А „за благоденствието на един новосъбуден на-

 

 

374

 

род нищо друго не е по-потребно от просвещението и от съгласието”, признава другаде той. Отличен познавач на гръцкия език, той се занимал най-усърдно и задълбочено с въпросите, свързани с родния език, и със жарка настойчивост изтъквал нуждата, книжовният български език да не остава в сляпа и пълна зависимост от църковно-славянския език, но да се приближи до простонародната реч. Като работлив книжовник, той обнародвал редица книги, които представяли настолно четиво на образованите българи от онова време. Някои измежду учениците на Неофита Рилски през време на странствуванията му из разни селища заемат почетни места в историята на българското Възраждане: Захарий Зограф, Николай Христович, Захари Княжески, Захари Круша, Найден Геров, Иоаким Груев и мнозина други, с които той водил обширна преписка, въз основа на която могат да се разкрият някои от най-важните страници от нашето Възраждане [659]. Възпитаник на Рилската обител бил Христаки Павлович (1804—1848) от Дупница, издателят на „Царственникъ или исторıя болгарская”. Рилски монах бил учителят и книжовник Аверки поп Стоянов (1801—1881), автор на няколко книжовни труда. Той се сочи като „първият българин, проникнат от идеята за сближение между славяните и за изработване на един общ славянски език”. Книжовникът Сичан Николов, известен и под духовното си име Христодул Костович (1806—1889), също се учил в Рилския монастир. Владиката Авксентий Велешки (1798—1865) бил питомец на обителта и останал до край свързан с нея. Скопският митрополит Синесий (от Кюстендил) принадлежал някога към рил-

 

 

375

 

ското братство, както и двамата митрополити: Евстатий Пелагонийски и Авксентий Пелагонийски, а също и Дамаскин Велешки. Учителят и книжовник Васил Чолаков от Панагюрище не само бил ученик на Неофита Рилски, но на старини се замонашил и завършил (в 1885 г.) живота си в Рилската обител. От по-новите питомци на монастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов [660].

 

Велики люде — синове на велико време, които, както цялото вековно минало, завещали на обителта в духовно наследие неувяхваща слава, но и тежки нравствени задължения на своите следовници.

 

*

 

Дългото повествувание върху живота на Рилския светец и съдбините на неговата обител потвърждава думите на Шатобриана, изказани преди повече от едно столетие, — а именно, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по нрав, на смешно суеверие”, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни люде, които живеели в обилие— за сметка на людските суеверия”. Историята — чието велико дело се състои в това, да възкресява мъртвите и, подобно на поезията, да раздава безсмъртие и слава, както и да обрича на забрава и позор — трябва да признае огромните заслуги на Рилския светец и неговата обител във вековното битие на българския народ. По своите нравствени качества и духовните си подвизи Рилският светец стои наравне с най-изтъкнатите подвижници на византийския свят. Със своите разбирания за иноческа бедност и за пълно

 

 

376

 

себеотречение той наподобява един от най-големите светци на западното средновековие — св. Франческо Асизки. Ако християнизирането е представяло решителна стъпка в историческия развой, то именно светецът от Рила е имал най-големи заслуги за утвърждение на християнската вяра всред своите сънародници. Нравственността на неговия живот с проявите на отречение от земните блага, когато всичко земно съставяло най-висше благо, с проповедта за обич, когато в живота царувала омраза и зло, не е могла да остане без дълбоко въздействие върху душите на людете от онова време. Рилският светец с личния си живот оказал неотразимо въздействие върху нравственото и духовно състояние на тогавашното духовенство. Ако за неговата преобразователна дейност потърсим успоредици в Запада, ще ги намерим, например, в така назованото Клюнийско движение от малко по-късно време. Култът към Рилския светец се свързал неразривно с духовния живот на нашия народ от средновековието та чак до наши дни. Самата Рилска обител е била истинско огнище на духовност, просвета и народностно самосъзнание. Нейното въздействие се долавя най-благотворно именно в най-тежките времена от съществуванието на българската народност. Простите думи на един рилски инок от миналия век: „род приходи, род отходи, а земля пребивает до веки”, сякаш са казани за самата обител. Тази обител вечно ще запази значението си в духовния живот на нашия народ, защото в нейната основа наистина лежи възвишен нравствен и духовен подвиг.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

551. Ихчиевъ, п. с., сс. 50—52, 53—55, 55—58, 58—64, 66—68, 257—259, 79—81, 81—83, 83—88, 140—145, 169—170; Джансъзовъ, п. с., с. 614 сл.

 

552. Ихчиевъ, п. с., сс. 478/9, 64/6; ср. Ивановъ, п. с., сс. 54, 83/4.

 

553. Излишно е да се привеждат поредно разните документи, напр., у Ихчиевъ, п. с., сс. 495, 724, 729, 498/9, 681, 500/11, 520/1, 683 сл., 537, 540 и др.

 

554. Ихчиевъ, п. с., сс. 88—90, 266/8; вж. още се. 95/8, 115/6; в почти пълен хронологически ред от от 1790 до 1827 г.: сс. 268/73, 512/3, 273/5, 515,6, 274/5, 517/8, 275/6, 520/1, 682, 276—289; Псп, LXVIII. 1908, сс. 311/4.

 

555. Спространовъ, Материали, с. 173.

 

556. Спространовъ, п. с., с. 173; Ивановъ, п. с., с. 69; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 354/5.

 

557. Спространовъ, п. с., с. 173; ср. Ихчиевъ, п. с., с. 484.

 

558. Ихчиевъ, п. с., сс. 487/8.

 

559. Ихчиевъ, п. с., сс. 68—70; ср. Ивановъ, п. с., сс. 69—70.

 

560. Ихчиевъ, п. с., сс. 366/7.

 

561. Ихчиевъ, п. с., сс. 77/9, 372/3, 494/5; ср. Ивановъ, п. с., с. 71; Спространовъ, Описъ Рил., с. 83; Ихчиевъ, п. с., сс. 495/6; за същия лихвар вж. още се. 484, 366/7.

 

562. Ихчиевъ, п. с., с. 510; ср. се. 374 5 за дълг от 120 гроша; вж. и разказа у Спространовъ, Материали, сс. 186/7.

 

563. Ихчиевъ, п. с., сс. 523, 730, 379, 535/6, 545/6.

 

564. Йорд. Ивановъ, Исторія славѣноболгарская

 

 

425

 

собрана и нареждена Паисіемъ Іеромонахомъ въ лѣто 1762 (Сф 1914), с. 85.

 

565. Спространовъ, п. с., с. 173; този игумен не е упоменат у Ивановъ, Св. Ив. P., с. 89.

 

566. Ихчиевъ, п. т., с. 257; ср. сс. 362/4: обвинение в убийство.

 

567. Спространовъ, п. с., с. 173.

 

568. Спространовъ, п. с., с. 173; Ихчиевъ, п. с., сс. 358/9, 360/2.

 

569. Ср. у Спространовъ, п. с., с. 182 сл.

 

570. Спространовъ, Описъ Рил., с. 68; Стоjанович, п. с., III, с. 200 № 5820.

 

571. Спространовъ, Материали, с. 173.

 

572. Спространовъ, Описъ Рил., с. 114; Материали, с. 173.

 

573. Спространовъ, Описъ Рил., с. 70.

 

574. Ихчиевъ, п. с., сс. 426/8; можеби с тях имало и миряни.

 

575. Ихчиевъ, п. с., сс. 754/5.

 

576. Ихчиевъ, п. с., сс. 118/20, 170/3; Спространовъ, Описъ Рил., с. 114.

 

577. В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (Москва 1877), с. 125 сл.; Спространовъ, п. с., с. 15; за двете посещения вж. и бележките на Неофита Рилски у Шишмановъ, п. с., сс. 109, 118.

 

578. Ихчиевъ, п. с., сс. 762, 766; ср. Спространовъ, п. с., с. 79.

 

579. Спространовъ, п. с., сс. 44/5, 62; Ихчиевъ, п. с., сс. 764, 759/61, 753, 685; Ивановъ, Български старини, с. 138; Цанковъ, п. с., сс. 18—25.

 

580. Това може да се заключи от някои ръкописи: вж. Спространовъ, п. с., сс. 72, 73, 76/7, 77/8, 120 сл. и др.

 

581. Ивановъ, Български старини, с. 268; В. За-

 

 

426

 

хариевъ, Ктиторски образи на българи въ светогорските манастири (= Родина, III. 3. 1941, с. 131 сл.); ср. и М. Ковачевъ, Хилендарскиятъ параклисъ Св. Иванъ Рилски (= п. т., I. 1. 1938, сс. 213/5).

 

582. Спространовъ, п. с., сс. 27, 25; Стоjанови ч, п. с., II, сс. 211, 215, № № 5877, 5896.

 

583. Вж. описанието у В. Погорелов, Опис на старите печатани български книги (1802—1877 г.) (Сф 1923), сс. 56—57; ср. с.52; ср. Орѣшковъ, п. с., с. 186 сл.; Милетичъ, п. с., с. 55 сл. — Едно странно посочване (Цимисхи вм. Скилица?) у Б. Цоневъ, Кирилски рѫкописи и старопечатни книги въ Загребъ (= СбБАкН, I. 1913, с. 34).

 

584. Гошев, Из сбирките, с. 14 сл.; Б. Цоневъ, Славянски ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека въ Пловдивъ (Сф 1920), сс. 270/1; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 105 сл. — За един антиминс, дело на проигумена Исая, печатан във Виена през 1820 г., вж. Ив. Гошевъ, Антиминсътъ (Сф 1925), с. 118 и табл. XI, 22.

 

585. Миятевъ, п. с., с. 357; Ихчиевъ, п. с., с. 513.

 

586. Миятевъ, п. с., сс. 356/8; Ихчиевъ, п. с., сс. 523/4, 525/6, 528/9, 532/3, 537, 538/9.

 

587. Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 498/9.

 

588. Ихчиевъ, п. с., сс. 478/9.

 

589. Спространовъ, Мат., сс. 180, 194; Ихчиевъ, п. с., с. 714; Н. Рылецъ, п. с., с. 113 сл.; ср. Ивановъ, п. с., с. 84.

 

590. Ивановъ, п. с., с. 72 сл.; Орѣшковъ, п. с., с. 194 сл.; Спространовъ, п. с., с. 178; Н. Рылецъ, п. с., с. 127 сл.

 

591. Н. Рылецъ, п. с., с. 125, с някои изрични посочвания ; ср. Спространовъ, Описъ Рил., с. 123.

 

592. Спространовъ, Материали, с. 173.

 

593. Ихчиевъ, п. с., сс. 68-74; ср. и тук с. 340.

 

594. Ихчиевъ, п. с., сс. 74/6.

 

595. Цанковъ, п. с., сс. 1-12.

 

 

427

 

596. Ихчиевъ, п. с., сс. 263/5, 297, 77/9, 85/8, 90/2, 101/3, 92/5.

 

597. Ихчиевъ, п. с., сс. 83 сл., 140 сл., 169 сл., 213 сл. и др.

 

598. Ивановъ, п. с., сс. 157—161; ср. Цанковъ, п. с., с. 2 сл.

 

599. Ср. Спространовъ, Материали, сс. 182 сл., 188 сл.

 

600. Спространовъ, п. с., сс. 182/3; 174/5; Ивановъ, п. с., сс. 72, 77/8; Цанковъ, п. с., сс. 12/5; Орѣшковъ, п. с., сс. 194/5.

 

601. Игнатий Рилски, п. с., с. 143; ср. Ивановъ, п. с., с. 78.

 

602. Игнатий Рилски, п. с., с. 143; Ивановъ, п. с., сс. 78, 84; Киселковъ, п. с., сс. 93/4; вж. Д-ръ К. Стоиловъ, Речи (Сф 1939), сс. 100/7, речта на Стоилов, който внесъл законопроекта.

 

603. Ср. тук, бел. 518.

 

604. Така, през XIX век имало иноци от Габрово, Лесново, с. Шипочен, Т. Пазарджик, Самоков, Стара Загора, Щип, Кратовско и прочее. Ще се върна по въпроса.

 

605. Ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 69, 75, 89 и др.

 

606. Спространовъ, п. с., с. 196 сл.

 

607. Спространовъ, п. с., с. 196; в надпис от 1817 г. назован „царска и патриаршеска света обител”.

 

608. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 37, 22, 83.

 

609. Ср. тук с. 283 сл.

 

610. Вж. сведенията у Ихчиевъ, п. с., сс. 475/7, 353/4, 482, 485/6, 497, 373/4, 501/2, 505/7, 509, 512/7, 526, 529, 532/3, 386, 389/91, 540/1, 546/8, 393/4, 731. 553/60, 732, 395/8, 564, 567, 398/9, — покупки до 1849 г.

 

611. Ихчиевъ, п. с., сс. 473/4,105/8, 108/15, 117,8, 124/7, 252/4, 145/69, 655/6, 603/4, 193/233, 641 сл., и др.

 

612. Ихчиевъ, п. с., сс. 486, 731, 552/3, 733, 562, 576/8.

 

 

428

 

613. Запазени са сведения за заеми, които монастиръг отпускал на разни лица: вж. Ихчиевъ, п. с., сс. 524/5, 549/50, 701/2, 573/5.

 

614. Ихчиевъ, п. с., сс. 369/70.

 

615. Т. Герасимовъ, Свидетелства за възобновяване на Рилския монастиръ въ 1784 г. ( = ИИД, XIV—XV. 1937, сс. 211/2).

 

616. Спространовъ, Материали, с. 199; ср. Ивановъ, п. с., с. 56.

 

617. Спространовъ, п. с., с. 200; ср. тук, бел. 615.

 

618. Спространовъ, п. с., сс. 201, 200.

 

619. Спространовъ, п. с., сс. 202,203; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 380/1.

 

620. Спространовъ, п. с., с. 198.

 

621. Спространовъ, п. с., сс. 197/8.

 

622. Спространовъ, п. с., с. 198; Н. Рьілецъ, п. с., с. 40.

 

623. Спространовъ, п. с., с. 202.

 

624. Спространовъ, п. с., с. 201.

 

625. Ихчиевъ, п. с., сс. 382/3, 103/5, 104/5.

 

626. Ивановъ, п. с., сс. 162, 58; Спространовъ, п. с., с. 182 сл.

 

627. В. Григоровичъ, п. с., с. 127; ср. Орѣшковъ, п. с., с. 153.

 

628. Н. Рьілецъ, п. с., с. 40; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 542/3.

 

629. Ихчиевъ, п. с., сс. 121/2; 289/90; ср. Ивановъ, п. с., с. 59.

 

630. Ихчиевъ, п. с., сс. 122/3.

 

631. Подробности вж. у Ивановъ, п. с., с. 58 сл.

 

632. Вж. описанието на Н. Рылецъ, п. с., с. 47 сл.; А. Протичъ, Сѫщность и развитие на българската църковна архитектура (= ИБАИ, I. 1921/2, с. 201 сл.).

 

633. Подробности у Ивановъ, п. с., с. 60 сл.; В. Захариевъ, Договоръ за изписването олтара на Рилския манастиръ презъ 1841 г. (в. Зора, бр. 5194

 

 

429

 

от 21. X. 1936 г.); Д. П. Хаджидимиевъ, Народностните гербове въ Рилския монастиръ (в. Мирт, бр. 10380 от 23. II. 1935 г.); Б. Н. Образописовъ, Пакъ по народностнитѣ гербове въ Рилския монастиръ (п. т., бр. 10398 от 16. III. 1935 г.); за другите монастирски църкви вж. у Ивановъ, п. с., с. 65 сл.; Ив. Енчевъ-Видю, Изъ църквитѣ около Рилския монастиръ (= ИБАИ, VI. 1930/1, сс. 286-294).

 

634. Ивановъ, п. с., с. 61; Григоровичъ, п. с., с. 128.

 

635. Григоровичъ, п. с., с. 127 сл.

 

636. Н. Рьілецъ, п. с., сс. 49 сл., 64; Ивановъ, п. с., с. 61.

 

637. Протичъ, п. с., с. 202 сл.

 

638. Н. Рьілецъ, п. с., с. 107 сл.; Григоровичъ, п. с., с. 128 сл.

 

639. Ивановъ, п. с., с. 104; Ст. Станимировъ, Изъ историята на Самоковското Духовно училище (= АрхивъМНПр, I. 3. 1909, сс. 38—83; III. 1. 1911, сс. 3—19).

 

640. В. Априловъ, Събрани съчинения (Сф 1940), с. 95.

 

641. Орѣшковъ, п. с., сс. 156 сл.; 199.

 

642. Спространовъ, Материали, с. 175 сл.; Орѣшковъ, п. с., с. 180 сл.

 

643. Ивановъ, п. с., сс. 73, 105; Цанковъ, п. с., с. 17 сл.; Обитель преп. Іоанна, с. 17.

 

644. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 56, 61, 63, 83, 44, 52, 48.

 

645. Спространовъ, п. с., сс. 63, 51, 62, 30, 78-80, 71, 73, 78, 79; Цоневъ, Рѫк. Соф., I, с. 371; II, с. 176. За библиотеката на Неофит Рилски вж. Шишмановъ, п. с., сс. 461-497.

 

646. Вж. някои посочвания у Погорелов, п. с., сс. 51, 52, 70, 98, 99, 104, 114, 127, 191, 199, 213 и др.

 

647. Освен посочените тук описи на Спространов (вж. бел. 238) и на Милетич (вж. бел. 107), съществуват

 

 

430

 

още два опита за описи на рилските ръкописи, именно: В. Чолаковъ, Каталогъ на съхраненьі-тѣ въ Рьілскьій-тъ мънастьірь рѫкописньі книгьі (= Българскьі книжици, III. 1.1859, сс. 688-692); Б. Цоневъ, Ръкописната сбирка въ Рилския манастиръ (= БългПр, VI, 10. 1899, сс. 89-96). Всички описи, обаче, са незадоволителни. Ср. Сьірку, Очерки, сс. 64-06, за заниманията му в библиотеката на Рилския монастир през 1879 и 1899 г. и за описите на рилските ръкописи.

 

648. Подробности вж. у Ивановъ, п. с., с. 106 сл.; Цанковъ, п. с., с. 25 сл.; ср. и Ивановъ, Български старини, с. 215.

 

649. Цанковъ, п. с., с. 33.

 

650. Ивановъ, Исторія, сс. 78, 79; 61, XX сл.; същият, Св. Ив. P., с. 114.

 

651. Спространовъ, Описъ Синод., сс. 223/8; ср. Ивановъ, Исторія, с. LIV; П. Динеков, Паисий Хилендарски. Славянобългарска история (Сф 1945), с. 115. Преписът ще е попаднал в Рилския монастир преди 1778 г.

 

652. За т. н. Рилски препис вж. Ивановъ, п. с., с. LV ; Динеков, п. с., с. 115. За преписа от 1825 г. вж. Цоневъ, Описъ Соф., II, с. 468; ср. Дине-ков, п. с., с. 117; вж. и у Ивановъ, Св. Ив. P., с. 117, за дейността на рилския духовник Харитон.

 

653. За него вж. Ивановъ, п. с., сс. 114/5, 58, 96; Спространовъ, Материали, с 184 сл.; Ихчиевъ, п. с., с. 260 сл.; Цоневъ, Описъ Пловд., с 256; Ивановъ, Български старини, с. 209; вж. и тук, с. 341.

 

654. Вж. Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 115, 96; същият, Гръцко-български отношения, с. 168; Спространовъ, п. с., с. 185 сл.; Н. Рылецъ, п. с., с. 43 сл.

 

655. Бележките са обнародвани зле от Илковъ, п. с., с. 616/7; после от Спространовъ, п. с., сс. 172/4.

 

656. Спространовъ, п. с., сс. 200, 186; Иречекъ,

 

 

431

 

п. с., с. 636 бел. 18; Н. Рьілецъ, п. с., с. 84 сл.; Ивановъ, п. с., сс 110/1.

 

657. Н. Рьілецъ, п. с., с. 125 сл.: Ивановъ, п. с., сс. 97 бел. 1, 2; 99, 115; Спространовъ, п. с., с. 182 сл.; Цоневъ, Описъ Соф.9 II, с. 500 — за Спиридона, смятан за сърбин; вж. Шишмановъ, п. с., с. 65 сл.; Игн. Рилски, п. с., с. 75 бел. 30; Орѣшковъ, п. с., с. 155 сл.

 

658. Спространовъ, п. с., сс. 178-195; Ивановъ, п. с., с. 119.

 

659. Между многото изследвания вж.: Шишмановъ, п. с., сс. 63-497; Л. Ив. Доросиевъ, Неофитъ Рилски патриархъ на българскитѣ книжовници и педагози (Сф 1932); Неофитъ Рилски, До кога сънь дълбокъ? Избрани съчинения и писма (Сф 1942); М. Арнаудовъ, Български образи (Сф 1944), сс. 147-182; Ст. Чилингиров в: Български писатели, I [Сф 1929], сс. 87-106.

 

660. За тях вж. общи сведения у Ивановъ, п, с, с. 116 сл.; В. Н. Златарски, Царственикътъ на Христаки Павловичъ (= УчПр, XI. 7. 1906, сс. 678-693); Шишмановъ, п. с., с. 401 сл. и другаде; същият в: СбБАкН, VI.1916, сс. 177-180, за С. Николов; Н. Йонковъ-Владикинъ, Евстатий Пелагонийски (= Духовна култура, кн. 39. 1929, сс. 45-66; кн. 40. 1929, сс. 135-157); Г. Д. Баласчевъ, Автобиографии бележки на Синесий, епископъ въ Щипъ и Пловдивъ и митрополитъ въ Одринъ, Охридъ и Скопие (Сф 1934); Шишмановъ, Нови студии, с. 399 сл.; за Игнатий Рилски — п. с., сс. 75, 82, 150 и др.; М. Арнаудовъ, Димитъръ Мариновъ и българската народоука (= ГодСУиф, XXXVIII. 1. 1942, сс. 1-50); Хр. Вакарелски, Димитъръ (Митко) Мариновъ (= Просвѣта, V. 5. 1940, сс. 606-611).