Рилският светец и неговата обител

Иван Дуйчев

 

V. ОГНИЩЕ НА ПРОСВЕТА И НАРОДНО ЕДИНЕНИЕ

 

__Б_

 

 

Обителта била най-тясно свързана с българския народ [420]. Създадена преди столетия от отшелник българин, тя сега пазела висши ценности на народностния дух. В нея продължавало да се поддържа славянобългарското богослужение, което съставяло главен белег на народностната обособеност. Обителта се превърнала в огнище на българската образованост, което спомагало за културното опазване на българския народ — а това било основата за народностното му опознаване и, по-късно, за политическото му възкресение. Обителта сляла своя живот със живота на цялата народност, при пълна взаимност. След като в покорената страна настъпила безпечносг, в монастира почнали да прииждат поклонници от разните покрайнини. Поклонниците намирали тук вековна обител, в която се съхранявали спомени от свободното минало на българския народ. Българското богослужение, българското духовенство и книгите на родния език повдигали народностното самочувствие. Рилската обител, от друга страна, се превръщала в обединително средище за цялата народност, така жестоко сразена и разкъсана от чуждото завоевание. Поклонниците в това „народно-верско средище на българската душа” чувствували най-добре своята общност. Колкото и непристъпен, монастирът винаги привличал все по-многочислени посетители, които не се страхували нито от далечината, нито от трудностите и опасно-

 

 

300

 

стите на пътуването. В самия монастир се подготвяли духовници, които били най-добрите представители на българската църковна йерархия. Висшите църковни санове наистина били обладавани от гърци, но затова пък най-силно влияние върху народа имали тъкмо безименните представители на нисшето духовенство. Те възспирали онзи поток на погърчване, който се леел от горе към низините на народа. В почти всички по-значителни градове монастирът притежавал метоси (гр. metochion), в които пребивавал по някой брат от обителта. Там се извършвало богослужение на български език, а по-късно изникнали скромни килийни училища за подготовка на послушници, или общо за книжовност. Населението идвало тук да се черкува, да слуша проповеди, да се изповядва или да търси здраве чрез молитвите на иуока от Рила. Изпълнявайки завета на своя учител да се грижат за „людете от еднокръвния свой народ”, да ги утвърждават във вярата и ги наставляват нравствено, рилските иноци отново се превърнали във „всичко за всички” от народа. Особно значение за живота на населението добили т. н. таксидиоти — иноци, които били пращани в разни покрайнини, за да пребивават по метосите, да поучават и проповядват, да изпълняват свещеническа и учителска дейност, а, в същото време, да събират помощи и подаяния. Те поддържали жива връзка не само между обителта и народа, но и между отделните български покрайнини една с друга. Тези странствуващи проповедници и учители, носители на българска просвета и на българска книжнина, имали огромна важност за поддържане на народностното самосъзнание. Знае

 

 

301

 

се, колко голямо е било въздействието на красноречивите проповедници в ония времена на ведра вяра. А още повече те можели да затрогнат народа, когато му показвали не само свети образи или частици от мощи, но му говорели на роден език. Когато приближавали големите празници, от разните краища на страната към обителта се отправяли цели множества, предвождани от проповедници и таксидиоти, за да се поклонят на мощите на Рилския светец, да прекарат няколко дни в неговата обител — и да се завърнат от там духовно ободрени и окрилени.

 

Докато през първата половина на XV век, поради общото запустение, книжовният живот в Рилската обител сякаш замрял напълно, след възобновата отново закипяла оживена книжовна дейност на български език — а това било най-добрият признак на свободна духовност. От последните десетилетия на XV век притежаваме няколко ценни, датирани ръкописи, свързани с Рилската обител. Отнася се, при това, не само до чисто богослужебни сборници, но и до ръкописи с по-общо съдържание, което показва широта на познанията и на любознанието. Наистина, трябва да се признае, че в повечето случаи имаме преписи на стари творби, но все пак тук и там се долавят прояви на самостойно книжовно творчество. На първо място измежду всички книжовници, които работели в Рилския монастир през това време, трябва да се упоменат имената на двама от най-видните и най-начетените книжовници изобщо през ранната епоха на турското робство: Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин. Роден в Ново-бърдо (при Прищина)

 

 

302

 

през първата половина на XV век, Владислав Граматик [421] работил в Кумановско (в Младо Нагоричино и в Жеглиговския монастир) и в Рилския монастир. За живота му притежаваме съвсем оскъдни данни. Той е познат като преписвач на стари творби, компилатор и самостоен автор. От неговата ръка са излезли няколко огромни сборници, от чието съдържание явствува, колко много го е привличала средновековната българска книжнина. Още отрано той почнал да работи за Димитрия Кантакузин. За него той приготвил един сборник, писан през 1469 година [422]. Послесловието е съставено като писмо до поръчителя на ръкописа. Относно съдържанието на сборника заслужава да се отбележи особено обстоятелството, че тук са вмъкнати текстове за Солунските братя, като не е забравен също и патриарх Евтимий. По белите полета на ръкописа има множество приписки и бележки от ръката на самия преписвач, които дават възможност да се съди за начетеността му и за неговите книжовни интереси. Покойният руски славист М. Сперански [423] издаде и проучи тези приписки, като направи извънредно ласкави изводи за техния автор. Въз основа на тях, той посочи Владиславовата „любознателност и критичен такт”, неговото желание „да достигне по-голяма точност”, както и познанията му относно апокрифната книжнина и историческите му интереси. Забележително е, при това, че той е привел из византийски хроники, използувани в превод, вести в свръзка с българското минало, напр., легендата за покръстването на княз Бориса I. От някои бележки личи, че Владислав е бил запознат със схващанията на Аристотеля. Всичко това по-

 

 

303

 

казва, по думите на Сперански, че „Владислав не е бил прост преписвач ... Начетен в литературата на своето време и знаейки гръцкия език, той се старае да допълни, да поясни на читателите чуждия труд, показва внимание, умение да се вдава в смисъла на текста, разправя се с граматическата страна на текста”. Изобщо, това творение на Владислава свидетелствува, че той е бил „списател, който се е образувал под традицията на търновската школа, бил е добре запознат със съвременната гръцка литература и със своята славянска книжнина и обмислено се е стараел да разясни и на своите читатели съдържанието на тази литература”.

 

През 1473 г. в скопското Черногорие Владислав преписал т. н. Андрианти на Иоана Златоуст [424], като вмъкнал още няколко беседи (на Ефрема Сирски, Анастасия Синайски, Василия Велики и др.). Този разкошен огромен ръкопис (562 листа) попаднал в Рилската обител и се запазил като една от нейните най-големи книжовни ценности. През 1479 г. бил приготвен т. н. Рилски панегирик [425]. Той също е огромен ръкопис (729 листа), с извънредно богато съдържание. От запазената приписка се вижда, че Владислав приготвил и този ръкопис в Жеглиговския монастир. Сборникът, който по-късно станал собственост на Рилската обител, съдържа 111 статии. Част от тези статии принадлежат на прочутите църковни отци, но някои са творби на старобългарската книжнина: житие и възхвала на св. Кирила, разни творения на Евтимия Търновски, житие на св. Петра Коришки, похвалното слово към св. Филотея от видинския митрополит Йоасафа, житието на

 

 

304

 

св. Теодосия Търновски от цариградския патриарх Калиста. Между другото, тук е вместен препис от повестта на Владислава за пренасянето на мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския монастир през 1469 г., и то като продължение на Евтимиевото житие на Рилския светец [426]. Именно тази „повест” е най-доброто творение на Владислава Граматик, в което той се проявява като самостоен книжовен творец.

 

Рилският игумен Теофан проявявал големи книжовни интереси. През 1479 г. при

непознатият иначе книжовник поп Гавриил подарил на Рилската обител т. н. „Златоуст” (403 листа) — красив и четлив ръкопис [427]. През 1480—1481 г. Владислав Граматик приготвил по поръка на игумена Теофана един „Шестоднев” [428]. В Рилската обител Владислав можал да подготви свои ученици, един измежду които е бил книжовникът Мардарий. През 1483 г. Владислав и Мардарий приготвили за монастира втори Панегирик [429]. Този сборник (593 листа) съдържа 86 статии, между които Евтимиевото житие на св. Петка, житието на св. Ивана Рилски с продължението на Владислава, житието на св. Илариона Мъгленски и други. В края се намира приписка, от която узнаваме, че ръкописът бил написан в Рилската обител на игумена Теофана и другите братя. На края на ръкописа, с тайнопис, стои подписът на инока Мардарий. Вероятно Владислав е бил ръководител и съветник при изготвянето на този огромен и ценен ръкопис. По полето на ръкописа има доста много по-

 

 

305

 

късни приписки, между които личи и ръката на Неофита Рилски. Самият пък Димитрий Кантакузин е познат не само като покровител на книжовния труд, но и като самостоен писател [430]. Освен житието и възхвалата на св. Ивана Рилски, от него ни е останала една дълга, витиевата молитва към Богородица и едно послание. Може да се предполага, че той е поддържал приятелски връзки с Рилската обител, като ѝ оказвал съдействие пред турските власти. Най-сетне, в свръзка с книжовната дейност на Рилската обител през това време, трябва да бъдат отбелязани някои други ръкописи (напр., от 1483 и 1487 г.), запазени в обителската библиотека и приготвени, вероятно, от рилски книжовни иноци [431]. Заедно с това, някои предмети, останали от XV век, като напр., един художествено украсен орар, говорят за известно благосъстояние и дори богатство на обителта през това време [432].

 

Сравнително оскъдни вести притежаваме относно развоя на култа към светеца. През средновековието, а още повече през по-късно време, Рилският отшелник бил смятан като най-видният български светец. Почитан като светец par excellence, народът се задоволявал да го обозначава с определенията „отеца”, „светия отец” или „светеца”. Той е бил чувствувай така близостно, щото не ставало нужда дори да се споменава неговото име . . . [433]. Още през началните години на XV век името на Рилския светец влязло в богослужебния кръг и се утвърдило и всред чужди народи: сърби, руси и румъни. От това време произхождат някои преписи на неговите жития и служби [434]. Така, проложно житие за светеца се намира в

 

 

306

 

миней за месец октомври, писан през 1467 г. [435], значи още преди пренасянето на мощите от Търново в Рила.

 

Различни турски официални документи от XVI век дават сведения за положението на Рилската обител през това време. Така, от ферман от 17. август 1508 г., издаден от султан Баязида II, узнаваме, че областта на планината Рила, заедно с други земи, била призната като владение на тогавашния велик везир Кара Мустафа паша [436]. Във фермана се казва, че „раята-жители, които живеят в тези земи и имоти, ще бъдат свободни наравно с мюсюлманите” и „ще бъдат привилегировани и ще се освобождават от плащане на всякакви тежки данъци”. По-късно, обаче, рилските монаси трябвало да отправят нови молби към султанския двор за потвърждение на своите правдини. Ферман от февруари 1516 г. съобщава [437], че иноците подали до „императорския диван” оплакване, че били нарушавани техните права на владение над рилските гори. „Не допускайте по никой начин да стават насилия, посегателства и нахлувания в имуществата на монастира и на монасите му, — пише султанът. — Бъдете строги и отклонявайте насилниците, които биха желали да нахлуват в монастирските земи, а непослушните със силата на властта изгонвайте от монастирските имоти, гдето са нахлули”. С ферман от 12. април 1519 г. [438] султан Селим I (1512—1520) потвърдил правдините на монастира. От този ферман научаваме, че тогавашният игумен се именувал Рамул (!?), както и имената на 22-та „старей”. Султан Сюлейман II Велики (1520—1566) издал няколко постановления [439] все в свръзка с монастира.

 

 

307

 

От един негов ферман от 12. декември 1520 г. се установява, че рилските иноци — изглежда веднага след възцаряването му — се явили в Цариград и измолили потвърждение на своите правдини. От друг документ — неизвестно точно от коя година на неговото управление — се вижда, че обителта имала „духовна община или братство” от „двама монаси-управители и 43 монаси членове”. В документа са изброени разните монастирски имоти: ливади, ниви, пчелини, лозя, бостани, воденици, тепавици, намиращи се, между другото, в селата: Баланово, Бобошево, Слано, Рила и другаде. За старите имоти не трябвало да се плаща никакъв данък, докато „за ония земи, които отсетне били завладени и обработвани от монасите, или станали тяхна пълна собственост, ще се дава десетък и данък”. Според султанско повеление от 1526 г. „по-видните монаси” в обителта били 21, единият от които произхождал от Малешево (Македония). През 1540 г. монасите се оплакали от субашата Касъм, който „вършел. . . насилия, като присвоявал и завладявал лозята, които като вакъф са притежание на речения монастир”, заплашвайки иноците, че „ще си изпатят, ако не се съгласят да му отстъпят заграбените от него монастирски лозя”. „Заповядвам ви — пише султанът — да не допускате никого, който и да бъде той, да върши действия и насилия, противни на шерията и канона. Раята-жители, които живеят по тези страни, ще ги покровителствувате и ще се грижите за тяхната защита от всякакви насилия”. Но няколко години след това иноците отново пристигнали в турската столица. Те показали старите свои покровителствени

 

 

308

 

грамоти и поискали потвърждение. Султанът действително — с ферман от януари 1549 г. — заповядал, щото монасите „да бъдат и занапред освободени от всякакви правителствени данъци”. „Монасите ще се смятат за привилегирована класа .... — пише по-нататък султанът. — Никой не може и няма право да се намесва в техните обичайни права, както и в правата от религиозен характер, с които те се ползуват. По никой начин няма да се взема десетък от произведенията на техните и монастирски имоти и земи, които се обработват от тях, както и данък за водениците им, за овцете им, нито десетък за пчелите им”.

 

При султан Селима 11 (1566—1574) се повдигнал спор относно плащането на данъци за имотите, притежавани от рилските монаси [440]. От ферман, издаден неизвестно през коя година от царуването на този султан, се вижда, че монасите били подложени на насилия. Поради това султанът заповядал да се спрат „всякакви насилия и незаконни действия, които се вършат над монасите”. Султан Мурад III (1574—1595) издал ферман [441], в който, между другото, пише: „Прочее, щом този акт пристигне..., — заповядвам, щото речените монаси от поменатия монастир да се признаят от властта ми официално за действителни стопани на всички тези вакъфски имоти, които досега са принадлежали на монастира Свети Иван Рилски ... Недейте изпада в изкушение и недейте върши действия, противни на моята царска заповед и на високите ми предписания. Не желая по никой начин да се нахлува насила в пределите на тези имоти. Забранявам строго да се вършат произволи и нарушаване на владението

 

 

309

 

върху тези имоти. Особено ще ненавиждам и наказвам онези, които си позволяват да отправят закани, заплашвания и грубости към речените монаси-стопани. Никому не позволявам да взима и да изисква насила от тия монастирски имоти каквито и да било неща. Всеки трябва да знае, че за вземените от там неща ще се заплаща двойно. Ако някои предмети са били вземени, заповядвам ви незабавно да ги отнемете от похитителя и да ги предадете на поменатите монаси. Не позволявам никому да върши действия, противни на шерията и забранени от властта. По тоя въпрос всеки е длъжен да действува в кръга на закона. Старайте се, доколкото ви е възможно, да не допускате да стават принуждения и насилия, та монасите повторно да се оплакват пред императорския диван . . .”. От самата настойчивост на тези султански повели личи колко слаба е била върховната власт да спре известни произволи. За самия край на XVI век, именно за времето на султан Мохамеда III (1595—1603), притежаваме документ, от който се вижда, че из рилските покрайнини върлували разбойници. Пострадал и самият монастир [442], обаче не от разбойниците, а от турците, които се наели да ги преследват. Някои от монасите били задържани, разкарвани вързани по селата, а цялата им покъщнина, храни и добитък били заграбени. Наистина, от други извори знаем, че към 1580 г. положението на християнското население в България било извънредно щастливо (felicissimo), но през 1596 г. настъпили „усложнения и бъркотии”, населението било подложено на насилия и разбойнически обири [443].

 

 

310

 

За живота на обителта през XVI век притежаваме сравнително по-малобройни свидетелства. До към средата на XVI век обителта, както изглежда, се намирала под върховенството на охридската архиепископия, но след това минала под властта на патриаршията на Пек [444]. Това се потвърждава, между другото, от един турски „худжет” от края на януари 1578 година [445].

 

В монастира продължила книжовната дейност, от която са останали няколко ръкописа. От времето на игумена Калиник е запазен един „Апостол”, преписан от инока Спиридон в 1503 година [446]. Във влашките земи е открито едно Евангелие (апракос), в което има приписка от същата — 1503 година [447]. Евангелието било писано „в Рилския монастир, в храма на преподобния наш отец Иван Рилски”, при игумена Теоктиста, и то от същия писач — инока Спиридон. Писачът е добавил, че на 10. май с. г. починал игуменът Теоктист. От една приписка от 1536 г. [448] научаваме, че един сборник със жития бил преписан по това време в Рилската обител. Писачът съобщава, че житието на св. Ивана Рилски било преписано в Рилския монастир по повеля на игумена Илариона и „на цялото братство”. След това ръкописът бил даден на светогорския монастир Св. Георги Ксеноф на Това посочване показва, че Рилската обител продължавала да поддържа връзки със Света гора. По времето на игумена Калиника и по негова повеля, именно в 1542 г., иеромонах Анастасий преписал друг ръкопис [449]. В библиотеката на Рилския монастир са запазени още няколко други ръкописи от XVI век,.

 

 

311

 

за които може да се предполага, че са били писани от рилски иноци, въпреки че това не е посочено изрично в съответните приписки [450].

 

В Рилската обител, освен това, попаднали също и някои ръкописи, които били приготвени през XVI век в други книжовни средища: напр., в Кратово, в Курилския монастир и другаде [451]. Най-ценният ръкопис, който попаднал по това време в монастира, е именно едно голямо Евангелие, което било подарено от крупнишкия митрополит Иоасаф. В запазената приписка се казва, че митрополит Иоасаф дал да се обкове Евангелието в позлатена сребърна обкова и след това го подарил на монастира, в 1577 година, по времето на игумена Евтимия и при проигумена Калиста [452]. Този разкошен ръкопис представя един от най-отличителните паметници на тогавашното българско изкуство. В ръкописа има прекрасни заставки и заглавки в началото на всяко Евангелие. Самата обкова също заслужава особено внимание. На лицевата страна, между другите изображения, се намират образите на българските светци: Иоаким Сарандапорски, Прохор Пшински и Иван Рилски. На едната страна на обковата е изобразено Разпятие, а на другата — Възкресение. Майсторът-художник, който направил обковата, не забравил да се помоли и за себе си: „† Поменете в светите молитви, братя, Матея Златаря от София, който се труди и обкова това Евангелие . . .”.

 

В свръзка с разпространението на култа към светеца всред българите през това време има занимливи свидетелства. Така, през XVI век в монастира Успение на Св. Богородица „над село Батеновци [!] близо до река Струма”

 

 

312

 

бил преписан „божествен и душеспасен миней”, в който били поместени, между другото, служби на св. Ивана Рилски и на св. Петка. В ръкописа се намира приписка [453], която ни разкрива някои прояви на тогавашната религиозност. Ръкописът, прочее, бил преписан от иеромонах Гавриил, бил откупен от село Богданов дол (Пернишко) и бил „приложен в храма на светия наш отец Никола и в храма на светата мъченица Параскева-Петка, да служи за тяхна душа и за родителева”. „И настояха кметовете Нешо, поп Димитър, Стоян Бонкин, Йове Пеов, Стоян Степанов, Петър Милославов, Стоян Витков, Никола Милев, Йове Милославов — четем в приписката, — и людете настояха; те настояха, а селото [го] купи съборно (съборно). Всички придадоха, кой що може, и биде купен да служи в църква, който поп дойде — да пее ...”. Следва забрана да не се изнася от село и люти клетви към онзи, който би дръзнал да стори това, — но въпреки всичко, ръкописът преминал в Рилската обител. В друга приписка се съобщава, че ръкописът бил подвързан от някой си Златан от Перник — който, подобно на евангелската вдовица с лептата, като нямал друго, сложил голи дъски и зебло. В друг пролог от XVI век [454] намираме, извън житието на св. Ивана Рилски, жития на света Петка и на св. Илариона Мъгленски.

 

Запазени са данни относно разпространението на култа на светеца в сръбските земи. В съкровищницата на монастира се съхранява разкошен архиерейски епитрахил, украсен с разни сцени от Св. Писание, приготвен по поръка на рашкия митрополит Симеон в 1550 го-

 

 

313

 

дина [455]. Подаряването му на Рилската обител свидетелствува не само за връзки с монааира поради църковна зависимост, но и за култ към светеца. Името на светеца се споменува и в разни книги, свързани по произход със сръбските земи. Така, в „следовен псалтир”, печатан от Божидар Вукович, се намира тропар и кондак за празника на св. Ивана Рилски. Тропари и кондаци за нашия светец, както и за св. Кирила, за света Петка, за св. Илариона Мъгленски и за св. Иоакима Сарандапорски се намират също и в Псалтира, печатан (1546 г. ?) от Винченцо, син на Божидара Вукович [456]. Въпреки че не притежаваме изрични посочвания за разпро;транение на култа към Рилския светец в румънските земи през тази ранна епоха, може, въз основа на.известни данни, да се заключи, че монастирът ще да е поддържал връзки с отвъд-дунавските области. Така, преписаното в Рилския монастир през 1503 г. Евангелие попаднало в румънските земи [457]. Освен това, войводата на Влашко и Молдова Иоан Богдан III (1504—1517) през 1511 г. подарил на Рилската обител две богато украсени, кадифени покривки за ковчега с мощите на светеца. В надписа се казва, че войводата сътвори

[458]. Върху вътрешната стена, над вратата, в кулата при Зографското пристанище (т. н. Арсана) се намира надпис, в който се съобщава, че кулата е била построена през 1517 г. от същия влахо-молдавски владетел [459]. Всичко това показва, че той поддържал връзки както със Зограф, така и с Рилския монастир.

 

 

314

 

Едно друго посочване ни отвежда чак към краяна XVI век: в 1597 г. на монастира било подарено Евангелие, печатано в Румъния [460].

 

Едно от най-важните събития в живота на монастира през този век било, прочее, установяването на връзки с руските земи. За съжаление, запазените сведения са твърде оскъдни. Рилският монастир влязъл в сношение с руските земи, както изглежда, към 1558—1559 г., през царуването на цар Иван IV Грозний (1533—1584). Известно е [461], че през декември 1558 г. руският цар дал на иноци от Рилския монастир „две проезжие граматы” за събиране милостиня в Русия (для сбора милостьыни по России). Несъмнено, за същото рилско пратеничество се отнася друго сведение, според което [462] „в годината 7067 [от сътворението на света, сиреч между 1. IX. 1558 и 31. ѴIII. 1559 г. от Р. Хр.] пристигнал при царя Иван Василиевич отстрана на монастира на Ивана Рилски..., игумен Григорий със свещеника Йосиф, дякон Кирил, старец Евгений и слуги, за събиране на милостини ...”. На 1. ноември [1558 г.] пратеничеството получило грамота, за да посети някои от руските монастири, а на 21. декември [1558 г.] — друга грамота „на выѣздъ за рубежъ Россіи въ Литовскую землю”. Рилските монаси, прочее, прекарали в руска земя само няколко месеца, след което продължили пътя си през Литва, вместо към юг, гдето можели да бъдат изложени на опасности, вероятно, отстрана на татарите. От друго сведение [463] научаваме, че при наследника на цар Ивана IV Грозний, цар Теодор Иванович (1584—1598) през 7092 г. (от сътворението на света, сиреч в времето между 1. IX. 1583 и 31. VIII. 1584 г.)

 

 

315

 

— значи, непосредствено след възцаряването му, — пристигнал „за сборомъ милостыни” игуменът на Рилския монастир Калист, заедно с четирма монастирски братя. На 8. август [1584 г.] рилското пратеничество получило „отпускная грамота”. За повече от четири десетилетия — през цялото т. н. „смутно време” в руската държава — не се знае нищо за сношения между Рилската обител и руските земи. Предположението, че през време на тези начални сношения с Русия там била занесена дясната ръка от мощите на светеца, не почива, както изглежда, на никаква основа [464]. От XVI век, обаче, притежаваме различни сведения, които говорят за широко разпространение на култа към светеца в руските земи, главно в Северо-изтока [465].

 

Тежките сътресения, които турската империя преживяла през XVII и първата половина на XVIII век се отразили и върху положението на подвластното население. Почувствувала това, на свой ред, и самата Рилска обител. Още в началото на XVII иноците се оплаквали, че един спахия увреждал техни земи. През 1612 г. местен турски чиновник изисквал от тях да плащат десетък и налог, от който те, в същност, били освободени. Тъжбата на монасите била разгледана от съда, който признал правата им. През пролетта 1640 г. те се оплакали, че от тях се искало да плащат по-големи суми, отколкото се следвало, като десетък за известни ниви. Султанът отново повелил „да не стават насилия и принуждения от когото и да било над мирната. . . рая”. Повдигнато било оплакване по същото време и заради увеличението на цената на восъка и на восъчните

 

 

316

 

свещи, въпреки че тази цена била точно определена от правителството. По повод на това, иноците от Рила издействували нов султански ферман, от 3. април 1640 г. През 1660 г. изникнал нов спор относно плащането на десетък върху зърнените произведения от някои ниви. От една турска разпоредба от септември 1703 г. научаваме, че иноците се оплакали, че плащали „редовно годишните данъци”, но местни турски чиновници ги принуждавали да плащат още по-големи суми. Ясно е, че с течение на времето първоначалните правдини били намалени значително. С нарочен ферман от 1685 г. султан Мохамед IV (1648—1687) повелил да не бъдат вършени насилия над монасите, обаче е съмнително, дали неговите повели имали някакво трайно въздействие. Сам султанът признава, че предишните наредби не били изпълнени, и насилията над монасите още „повече се увеличили и станали нетърпими”. През 1724 г. Портата издала нов ферман да не бъдат вземани тежки данъци на рилските монаси. От фермана, между другото, се вижда, че монастирского братство се състояло от 29 иноци. Заедно с другите имоти, монастирът притежавал един самоков за железни руди. Същата разпоредба станало нужда да бъде повтаряна и с ферман от 28. май 1739 г. Исканията на местните турски чиновници били причинили на монастира „огромни вреди и загуби”. Според ферман от 24. II. 1742 г., самите селяни от с. Рила настоявали иноците да плащат данъци, и то за имоти и земи, „за които нищо не би трябвало да се плаща”. В едно „мураселе” от април 1748 г. се съобщава, че планината Рила се давала „под наем” срещу

 

 

317

 

годишна плата от 100 гроша, които били плащани на вакъфа на Гаази Мустафа паша [466].

 

Въпреки всичко, обаче, правата на монастира били нарушавани, както се вижда от друго оплакване на монасите от септември 1748 г. На следната година оплакванията се повторили. Монастирското братство, начело с игумена Теофан, се принудило да отнесе тъжбите си пред дупнишкия кадия [467]. От 1750 г. произхождат няколко правителствени разпоредби все в свръзка с правдините на монастира. Над монастирските имоти били извършени нови посегателства. Споровете пак били отнесени до съд, но и това не помогнало. Насилията били вършени както от местните турски власти, така и от селяни, както това се вижда от ферман от 20. септември 1750 г. Напразно монасите се молели „да не бъдат изтезавани и измъчвани нито от султанските войници, нито от правителствените чиновници”. Напразно те изтъквали своето „плачевно положение” [468]. Повелите дори на върховната турска власт не били в състояние да спрат насилията и посегателствата. Повторението на тези повели показвало най-красноречиво тяхното безсилие.

 

За живота на монастира през това време са запазени доста многобройни, но откъслечни вести. Ако се вярва на едно сведение, би трябвало да се приеме, че през началните десетилетия на XVII век монастирът се намирал в бедствено положение [469]. През 1627 г. иноците пишат

поради което те били принудени да дадат в залог

Има основание да се мисли, че в

 

 

318

 

тези думи се съдържа известно преувеличение. Другите извори не потвърждават тези сведения. Запазен е един „спахийски акт” от 5. юни 1635 г., в който се казва, че изобщо „сградите, и стаите на християнските монастири, лежащи в Румелия, в Пловдивско, Самоковско, Дупнишко и в Рилската планина... били развалени и клонят да се срутят окончателно, ако не се поправят овреме” [470]. Като заплатили данък от 3000 акчета, рилските иноци получили позволение „да си построят на свои средства развалените и срутени монастирски сгради отново, както искат и както са били по-рано”. За 1685 г. се знае, че през тази година рилските иноци, заедно с игумена Иоаникий, купили от един турчин някаква гора на стойност 40 гроша [471]. Според друг официален документ от същата година, монастирът тогава притежавал 7 ливади, 8 ниви, две лозя, — без да са посочени техните размери, — после 101 кошери, 500 овце, 15 крави и волове, 10 коня. Отделно са упоменати един самоков, три воденици и 4 лозя, както и други движими и недвижими имоти, без точно обозначение. По същото време в обителта живеели 30 души иноци, един от които — ако се вярва на документа — носел името Перун [472].

 

Според сведения, които заслужават малко доверие, след мнимото търновско въстание през 1686 г., двама от водачите намерили убежище в Рилския монастир, а по-късно избягали в Русия, като занесли със себе си някои ръкописи [473]. Въз основа на други сведения, трябва да се заключи, че през XVII век, както и в началото на XVIII век монастирът продължавал да поддържа връзки със Света Гора. В

 

 

319

 

едно Четвероевангелие се чете подписът на рилския проигумен хаджи Евтимий, от 15. януари 1699 г., [474]. От 1700 г. е запазен един турски документ, който дава вести за състоянието на монастира [475]. Монастирските сгради били порутени и се нуждаели от основни поправки. Турските власти направили преглед и позволили да бъдат направени необходимите поправки, при условие основите да бъдат поставени точно „върху старите основи”. Игумен по това време бил Георги. Монастирът изпращал по разните краища на страната таксидиоти, за да събират помощи за възстановяването на сградите. Такъв таксидиот ще да е бил иеромонах Симеон, чието име се чете на един Отечник, с дата 1702 година [476]. За съжаление, не е известно, що е станало с възстановяването на сградите. Във всеки случай, през 1709 г. се говори за монастирско училище. В една приписка четем: „Тогава, по това време, беше учител (даскалъ) иеромонах Герасим. И аз, грешният Даниил, дойдох от Романия , от монастира Свети Теодори в монастира на светия отец Иван Рилски, та учих това слово от даскала Герасима. Бог да му прости съгрешенията, понеже беше добър отец. В годината 7217 [1709] тогда падна голям сняг, пет педи и повече. Простете ме, свети отци, че подрасках тук” [477]. През 1733 г. рилските монаси закупили една къща в Дупница [478]. През 1743 г. монасите отново поискали да бъде направен оглед в монастира за състоянието на сградите. Турските власти установили, че „от поройните дъждове и от снеговете” монастирските „стаи, килии и конюшни били срутени, а някои от тях били изгорени

 

 

320

 

от пожар”, поради което едни. се нуждаели от „нова основна поправка”, а други — „от малка поправка” [479]. След като установили, че тези монастирски сгради били „съвършено срутени и опожарени”, турските власти позволили на монасите да ги поправят и възобновят, но „според старата им постройка... да няма повече обем, нито на длъж, нито на шир при съграждането им”.

 

Наистина, според монастирски летописни бележки [480], в 1744 г. игуменът Герасим „подновил” горната страна на монастира до Хрельовата кула („до пирго”). Но на 5. ноември с. г. игуменът-възстановител починал и на негово място бил избран Висарион. По това време, обаче, от Цариград била направена проверка и на монастира — вероятно поради неспазване на заповедта относно възстановлението — била наложена глоба от „11 кесии”. “Още в същата година игумен Висарион напуснал игуменството, като оставил на монастира „три кесии дълг”. Избран бил за игумен Василий, който подновил църквата при постницата. В 1747 г. бил избран за игумен Теофан. Съставителят на летописните бележки съобщава, че той бил „човек ... духовен и изкусен във всяко дело”.

добавя летописецът. Животът на рилските иноци сега не бил спокоен. През 1749 г. отново се съобщава, че някои монастирски сгради били опожарени — неизвестно точно в коя година — и било получено позволение да бъдат „наново поправени и съградени”, но при условие монастирът „да

 

 

321

 

плаща на свещения вакъф двоен наем”. Обаче „някои злобни хора” — очевидно турци — „произволно нахлували в пределите на монастира с цел да грабят и да взимат глоби от раята-монаси”. Монасите отправили напразна молба към правителството да им окаже закрила [481]. На следната година монасите отново се оплакали, че, въпреки даденото позволение, някои турски чиновници не им позволявали да възстановят разрушените монастирски сгради [482]. „Поради тези насилия ние, всички монаси от монастира, сме принудени да се разпръснем нагоре и надолу и да се разорим напълно”, писали те в своето оплакване. Несъмнено, главното зло идвало от зачестилите насилия и пълното безправие. Иначе, доколкото може да се установи от запазените официални документи, материалното положение на монастира през първата половина на XVIII век не е било така лошо. Докато през XVII век отправял молби за помощ към българското население [483], през началните десетилетия на XVIII век той дори можал да закупи някои имоти [484]. Турските насилия, обаче, причинили огромни загуби на обителта, та я довели до бедствено състояние.

 

Въпреки че монастирът през това време се намирал под върховенството на печската патриаршия, сръбските патриарси се оказали твърде слаби да го закрилят от насилия и неправди. Изглежда, по молба на самите рилски иноци, цариградската патриаршия понякога проявявала грижи към древната обител, като се застъпвала пред турското правителство. Така, през 1721 г. патриархът отправил оплакване до правителството, че Рилската обител била ограбвана от някакви насилници. Очевидно,

 

 

322

 

патриархът се застъпвал въз основа на правото си като глава на поробените християни. Турското правителство издало ферман, с който „по най-строг начин” забранявало да бъдат „изтезавани и изнудвани” рилските иноци [485]. През 1739 г. султан Махмуд I (1730—1754) издал нов ферман, пак по искане на патриарха, в свръзка с Рилския монастир, посочен сега изрично като един „от ония монастири, които подпадат под юрисдикцията на цариградския патриарх”. Султанът забранил на „някои алчни за пари държавни служители да нахлуват насила в тоя монастир..., да правят в него насилствена, незаконна ревизия, с цел да сплашат бедните монаси и да ги ограбят за лична своя облага” [486]. Но през 1742 г. за монастира се застъпила и печската патриаршия [487]. От султанския ферман от 24. II. 1742 г. научаваме, че монастирът страдал от насилия на селяните от с. Рила. Най-сетне, през октомври 1743 г. султан Махмуд I издал нов покровителствен ферман за Рилската обител, този път отново по настояване на цариградския патриарх [488]. В този ферман още веднаж изрично е посочено, че монастирът се намирал „под ведомството на цариградските патриарси”. Патриархът се застъпил, понеже монасите отправили оплакване към него за своето „несносно и тежко положение”. Във всички тези писания, обаче, се долавя само борбата между цариградската и печската патриаршия за върховенството над Рилската обител, която напразно търсела закрила от една и друга страна, за да се спаси от зачестилите насилия и грабежи.

 

През третото десетилетие на XVII век връзките с руските земи били възобновени. Към

 

 

323

 

края на 1628 г. в Москва пристигнал рилският игумен Стефан, заедно с четирма други придружници. Рилските пратеници носели със себе си две , издадени от прежните руски владетели, две изложения — до цар Михаил Теодорович (1613—1645) и до патриарха, както и мощи от някои светии. Запазено е посланието, което било предназначено за руския цар [489]. То е отправено

Съобщава се, че обителта се намирала в . Монастирският проигумен Арсений и другите братя отправяли поклон пред руския владетел с пожелание за многолетен живот, мир и здраве. След като съобщават, че имали от Ивана IV Грозний и Теодор Иванович, иноците добавят, че

Рилските монаси изпратили на руския цар предишните грамоти. Те молели царя да бъде милостив към монастира, подобно на своите деди и прародители, тъй като монастирът бил изпаднал в нищета, бил заложил много от своите ценности и не можел да ги изкупи.

Писмото било писано в обителта на 7. декември 7136 = 1627 г. През 1632 г. за Русия се отправил рил-

 

 

324

 

ският архимандрит Арсений, който, обаче, бия върнат назад, тъй като четири години преди това — именно в 1626 г. — там бил архимандрит Стефан [490]. При своите посещения в руските земи, рилските монаси спомагали за разпространението на култа към светеца, но, от друга страна, те давали сведения за тежкото положение изобщо на българския народ. Трябва да се предполага, че още по това време всред православното българско население вече се зараждала надеждата, че то може да очаква освобождение от злата си робска участ именно от руския народ — тази същата надежда, до която, няколко десетилетия по-късно, дошли и представители на българското католишко движение през XVII век, като Петър Парчевич [491], който през 1674 г. настоявал да бъде „въодушевен” руският цар за освобождението на поробените народи, понеже бил „най-човечен владетел, приятел на чуждите народности и способен да извърши дела от най-голяма важност”. До това време, обаче, рилските иноци, със своите пратеничества, вече били сторили извънредно много за пробуждането на интереса към българската народност всред русите. Частична проява на този засилен интерес към българския народ съставяло именно засилването на култа към светеца от Рила. Упоменанията за него в руски книжовни паметници стават по-чести. Но най-значителното събитие в това отношение било обнародването на „Служба съ житиемъ преподобнаго отца нашего Иоанна Рыльскаго” в печатницата на Киево-печерската лавра през 1671 година [492]. Това е първото печатно издание на службата на светеца, както и на Евтимиевото житие. Книгата била издаде-

 

 

325

 

на от прочутия на времето си проповедник иеромонах Антоний Радивиловски, по желанието и със средствата на пан Райчо Димитрашко, който проявявал към светеца „теплѣйшая ... любовъ и благоговѣніе”. Димитрашко бил преселник от молдавските земи, но водел потеклото си, както изглежда, от български род, и успял да се издигне като една от най-видните личности в историята на Украйна през XVII век (починал около 1705 г.). Поместената в книгата служба се приближава към „търновската” преработка; също и текстът на Евтимиевото житие е претърпял значителни изменения. Колкото и ограничено по тираж да било това печaтно издание, то все пак допринесло извънредно много за утвърждението на култа към Рилския светец.

 

В самата Рилска обител продължил да се развива книжовният живот през целия XVII век и през първата половина на XVIII век. За съжаление, измежду сравнително многобройните ръкописи, които произхождат от това време, само няколко са точно датирани. През 1602 г. „еропапа” Никифор преписал един служебник (със служба и жития на св. Ивана Рилски) и го поставил в църквата на монастира [493]. Ръкописът бил подвързан през 1739 г. от бобошевския поп Атанас. През 1634 г. при игумена ftp-сения бил подвързан т. н. голям панегирик със съдействието на един самоковчанин [494]. Едно Четвероевангелие било преписано — неизвестно точно в коя година — през XVII век, при игумена Иосифа [495]. В 1653 г. в монастира бил преписан миней за февруари на игумена Атанасия, от него самия , а после ръкописът бил подвързан от

 

 

326

 

„поп Милентие” и изпратен в Зограф [496]. През същата година игумен хаджи Aтанасий преписал миней за ноември, подвързал го същият свещеник „Мелентие” и го изпратили пак в Зограф [497]. Сборник с канони на светеца бил преписан през 1656 г. при игумена Арсения [498]. По същото време в монастира се намирал прекрасният ръкопис на т. н. Сучавско четвероевангелие, писано през 1529 г. в гр. Сучава (Румъния), с хубави заглавки и заставки, а сега обковано със златна обкова, на която е изобразено Разпятие [499]. През 1664 г. грамотен инок се подписал върху един ръкопис [500]. Един требник, писан в Ловеч през 1686 г., попаднал неизвестно кога в Рилската обител [501]. Грамотен рилски инок се подписал и през 1693 г. През XVII век бил преписан служебен миней за м. август (със служби на св. Ивана Рилски и на св. Иоакима Сарандапорски), и ръкописът бил подвързан през лятото 1693 г. при игумена хаджи Висариона, когато бил подвързан и друг монастирски ръкопис [502]. Грамотният иеромонах Виктор се подписал на ръкопис през 1696 година [503]. Върху ръкопис от XVII век през 1702 г. иеромонах Евтимий отбелязал някои вести за ученичеството на свой близък [504]. В 1712 г. иеромонах Никита прочел „Aндрианти” и се подписал на крайния лист [505]. Един типик бил преписан през XVII в., а през 1715 г. бил подарен , с дълга приписка, в която, между другото, писачът поп Петър възкликва:

[506]. В 1718 г. иеромонах Мойсей преписал ръкопис с „чудесата на св. Богородица” и се подписал на края [507]. В 1734 г., при игумена Дионисия, в Дупница

 

 

327

 

бил подвързан един рилски триод и оставен в монастирския метох в града [508]. На постницата през 1742 т. бил преписан един ръкопис [509]. Един требник бил преписан, изглежда, в обителта през 1748 година [510]. Пак в монастира иеромонах Aтанасий преписал творба на Исаака Сирин през 1749 година [511]. В монастирската библиотека са запазени няколко десетки недатувани ръкописи от XVII—XVIII в., които в по-голямата си част ще да са били писани, несъмнено, в обителта [512]. Това са главно евангелски, житийни и богослужебни ръкописи, както и някои текстове за извънбогослужебен прочит. Забележително е, от друга страна, че от цялата тази епоха не се намират никакви гръцки ръкописи, нито пък приписки на гръцки език или с гръцки букви. Изобщо, не се долавя никакво гръцко книжовно влияние в живота на рилските иноци от това време [513]. Сякаш обителта е представяла оазис на българския дух всред една страна, в която гърцизмът вече настъпвал.

 

Когато в нашите земи започва движението на т. н. дамаскинари — с техния стремеж да създадат достъпна по съдържание и език народна книжнина и, по този начин, да премахнат бездната между народ и книжовници, която съществувала от векове насам, — иноци от Рилската обител заемат първи места. Един от най-видните представители на „дамаскинарите” — именно иеромонах Иосиф Брадати, бил инок от монастира на св. Ивана Рилски [514]. Знае се, че той прекарал в обителта от края на XVII век до средата на XVIII век. Иосиф Брадати не е обикновен преводач и преписвач, но книжовник със занимливи и самостойни схващания. Неговата начетеност и духовните му интереси са

 

 

328

 

свързани с книжовните съкровища, пазени в Рилската обител. А той несъмнено е познавал добре рилските ръкописи. Така, на последния лист на „Златоуста” на поп Гавриила от 1479 г. той е отбелязал със собствената си ръка:

[515], сиреч преди 5. XI. 1745 г., когато този игумен се поминал. Той познавал добре гръцки език, и, вероятно като таксидиот, можал да обиколи голяма част от българските земи. Редом с дейността си като странствуващ духовник, той вършел и книжовна работа: превеждал от гръцки, преписвал и съчинявал. През 1749—1751 г., през време на странствуванията си във Враца, Самоков и, изглежда, другаде, той преписал 30 слова, повечето от които принадлежат на Иоан а Златоуст. В сборника има слова за поста, за покаянието, „ради житие вѣка сего суетнаго”, за „тоя наш лъжовни живот”, за блудството, пиенето и яденето, за милостинята, сведения за църковната история, както и жития на светци . . . [516].

 

Но особено показателен за схващанията и похватите на Иосифа Брадати е сборникът, преписан през 1756 г. от неговия ученик Романа [517]. „Знано буди като Иѡсифъ Брадати, посникъ ѿ рильскаго монастира превель и исписаль ѿ греческаго езика на словеньски, и азь Романь иеромонахъ преписахь ѿ негово писаніе сїа книжица ради женьски и бабини враговщини заради самовили и бродници да се чете на пользо женамъ”, пише Роман. Съдържанието на вместените 27 слова и жития, от които само две принадлежат на Дамаскина Студит ( † 1580 г.), е извънредно занимливо. Иеромонах Иосиф използувал напълно свободно своите първообрази,

 

 

329

 

та вмъкнал в изложението разнообразни добавки и отклонения, които издават неговите лични разбирания и отражават някои особености на тогавашния български живот. Така, в словото за Златоуста относно „прочитането на книги”, той укорява читателите и слушателите си, че „вместо книги, държат котки или гладят кучета . . . или пък пушат тютюн”. Другаде той търси да обясни причините, поради които балканските християни попаднали под властта на турците. „Аще быхме мы христіане имели покореніе и послушаніе единъ другому, не бы Богъ предалъ насъ въ руце агаренцкы, да досаждаютъ намъ, и да биютъ насъ, и да нарицаютъ насъ невѣрны, и како незнаеме Бога, и такива люти и горкы досады, тръпиме отъ ныхъ и ни едина мъзда не имаемо. Понеже ради непокорство наше тръпиме досады отъ агарены. Догде имахме благочестиво царство, гръкъ непокори се блъгарскому цару, блъгаринъ не покори се гръческому цару. Егда виде Богъ ныхно непокорство, отетъ отъныхъ царство и въсака власть и предаде ю агареномъ ...”. В сборника е поместено също Евтимиево житие на св. Ивана Рилски, заедно с добавката на Владислава. В друго слово той изтъква нуждата от милостиня и дейна обич към бедните,— което представя израз на недоволство против съществуващата неправда в живота. Както в това слово, така и другаде, Йосиф Брадати ратува за нравственото издигане на духовенството и за изпълнението на неговата мисия като наставници и учители на народа. „Попове да учут които имат под руки нарѡда, архіереи да учут поповете, единъ другога да подвизаемъ на добро, единъ другога да влачиме на добродѣтель”,

 

 

330

 

пише той. В други слова той говори против лихварството, блудството и сластолюбието, настоява за запазване на вярата и за нравствен живот, за пост и въздържание, за „душевна и телесна чистота”. В едно слово — „поученіе ради простим” — той отново се връща върху дейността на духовенството: „Кога пастıрь собереть овцы да ги кармить и не дава им ı трици и соль, ами почнеть да имь свирить, а они жално блеють, тако творѧть и мирьски попове егда соберуть людіе во церковь, а они почнуть да читатъ ψалтиръ, да поютъ каноне, где могуть прости людіѧ да разумеють ψалтирское тълкуваніе и кан[он]ское четаніе. Мирски цръкви друго правило требуе — да имат книги поучителни по прости іазикъ да се разбирать, и прости людіе безкніжни да разумеють. Коѧ црьква не имат поученіе, оніѧ людіѧ влазѣть и некрмени излазѣт ...”. Необходими са, по негово мнение, книги на прост език и достъпни за народа поучения. Духовниците трябвало да бъдат народни просветители. Според него, „попь да украсіть церковь сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи и да мисли, где има риба да лови, ами да му е на умъ, како да улови нѣкого на спасеніе”. Словата му понякога издават странна смесица от средновековни разбирания и аскетични тежнения, но затова пък другаде се чувствува силно дъхът на новото време. Подобно на древните траки, той настоява да се плаче при раждането на едно дете, а не при смъртта — а това показва, колко тежък е бил наистина тогава животът, та смъртта да се смята избавление за него.

 

Изобщо, в тези проповеди няма отвлечена догматика. На първо място е потребата от нра-

 

 

331

 

воучение, в свръзка с което са засегнати редица страни на народния бит. Проповедите са написани изразително и живо. Езикът е получерковен, а правописът е опростен. Йосиф Брадати съвсем не е прост преводач, а преправяч на словата на Иоан а Златоуст, на Дамаскина Студит и на други гръцки църковни писатели. Именно, поради тези качества, неговите преводи и преработки намерили широко разпространение — благодарение дейността на предани преписвачи, като неговия ученик рилския инок Никифор [518], поп Тодор от Враца [519], иеромонах Теофан, писача Янкул и други [520]. Съзнателно определени като народни творби, писанията на дамаскинарите се отличават по съдържание и език. Ако и да принадлежат по някои свои особености към „старото”, те подготвят пътя на „новото”. С употребата на народен език била разкъсана първата верига, която ги приковавала към миналото. Поради своя чист и достъпен език, те са имали огромно въздействие върху народа. Многобройните преписи, които са запазени и до днес, свидетелствуват за тяхната популярност. Според мнението на един от добрите познавачи на старата ни книжнина, тези творения са „ядката на българската писменост през XVII и XVIII век, единствената наука, забава и поука на книжния българин от онуй време” [521]. Самият Иосиф Брадати се смята „първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата нова книжнина”, изобщо личност, която представя „преход от старо към ново”. Той е „най-близкият предходник на Паисия както по време, така и по значение” [522]. Нещо повече дори — родоначалникът на новата българска историография трябва да бъде отнесен към

 

 

332

 

кръга на рилските дамаскинари, възглавявани от иеромонаха Иосиф Брадати [523].

 

През XVII и особено през XVIII век в цялата страна настъпва известно оживление. Прежната уединеност все повече изчезва. Люде от една покрайнина обикалят разните други покрайнини. Посещенията в Рилската обител се засилват и зачестяват. Това оказва огромно въздействие както върху живота на обителта, така и върху самите посетители. Разбира се, запазени са вести само за посещенията на известен брой по-видни люде. Така, през 1620 г. в монастира дошел някой си (мирянин ?) Симон „ѿ Загоріе”, при игумена Висариона, и се подписал на един миней [524]. Върху един сборник с беседи на Иоан а Златоуст от XVI век е отбелязано през 1702 г., че в монастира дошли някакви „ортаци” и „попови” от с. Белево (вероятно радомирското Белово), като е добавено, че игуменът хаджи Евтимий даде

[525]. Заетата книга (494 листа) наистина била върната, ако и малко повредена. През 1704 г. самоковският архиепископ Нектарий пристигнал в монастира, при игумена Иоакима, извършил ръкоположения и се подписал на последния лист на един миней за м. януари [526]. Книжовният рилски игумен Никанор отбелязал върху друг ръкопис, че през 1707 г. в монастира пристигнал скопският митрополит Атанасий, заедно със самоковския митрополит Нектарий, [527]. В приписка върху големия Рилски панегирик е отбелязано, през 1723 г., за посещението на поп Петър от с. Рила. Грамотният свещеник е записал, че заедно с него тогава посетили оби-

 

 

333

 

телта, по времето на игумена Даниила, някои люде, мъже и жени, от Сестримо и Белево, като е добавил, че в ония дни имало [528]. През 1725 г. сръбският патриарх Арсений също посетил монастира и се подписал в Големия панегирик [529]. Заедно с него бил и самоковският владика Кирил [530]. Върху Шестоднев от XV век намираме, че в 1730 год. в монастира се подписал самоковският протосингел иеромонах Герасим, като упоменал за настъпилите по това време смутове в турската столица [531]. Две години по-късно пристигнали самоковският владика Ефрем и кюстендилският Атанасий [532].

 

Колко голямо е било обаянието на Рилската обител може да се види от обстоятелството, че дори владици гърци, които я посещавали, се виждали принудени да се подписват на български. Така, самоковският владика Симеон се подписал през 1734 г. и неговата приписка, с всичките ѝ грешки, свидетелствува за усилията му да се приобщи към българската писменост [533]. През септември 1734 г. в монастира пристигнал българинът Партений Павлович от Силистра († 1760 г.), избран по-късно за епископ помощник на Сремски Карловци. Верен на навика си да се подписва по ръкописите, които му попадали под ръка, той се подписал върху един от рилските ръкописи — именно върху сборника от 1483 година [534]. Освен това, той снел препис от самата рилска грамота и си позволил да драще по долния ѝ край. Той съзирал тежкото положение на монастира през това време поради турските насилия и именно затова направил препис от златопечатника: [видѣвъ же] азъ [?] настоѧщіе хрѵсовоуллъ

 

 

334

 

или злагноую печа[т] блаженнагѡ ц(а)рѧ Іѡанна Шишмана близ раздроушеніѧ преписахъ его на хартıю [что] бы таковое блг҃одѣѧніе царское не пришло во забвеніе, но воспоминалосѧ всегда и пред бѡ̑м и человѣки, — пише той, като добавя относно турските насилия: — Тѣмже вси чтоущи прилѣжнѡ, да знаете извѣстнѡ, ıакѡ аще и разграбили невѣрни и соуровıи агарѧни дарованаѧ стѧжанıѧ ѿ блг҃честивих и православных царей, но они ıакѡ лихоимци грабителие и ст҃ота(т)ци боудоу(т) ѡсоуждени во огнъ вѣчній со своим оучителем діаволом и лжепрор(о)ком Мохаметом. . .”. Отдолу П. Павлович се подписал на гръцки, с дата 12. септември 1734 година [535]. За жалост, где се пази и, изобщо, дали е запазен преписът от грамотата „на хартия”, направен от него, не се знае. — През следната година в монастира пристигнал отново сръбският патриарх Арсений IV и се подписал в Големия панегирик [536]. По същото време един преселен в Нежин (Русия) софиянец оставил известна сума пари за Рилската обител [537]. Относно посещението на люде от българските земи през тези години заслужава да се приведе приписката от 1748 г., в която се съобщава, че тогава в обителта пристигнал поп Рад от Карлово „със дружината си”: майстор Златан и „даскал” Георги [538]. През 1750 г. дошел на Богоявление нишкият владика и извършил ръкоположение [539]. Обителта била посетена през същата година от печския патриарх Атанасий [540]. При всички посещения, особено на по-видни люде, на посетителите били показвани пазените в обителта български ръкописи. Тези ръкописи — паметници на средновековната и по-новата българска книжнина — бивали разглеждани и че-

 

 

335

 

тени с възхищение. Някои от посетителите се подписвали по празните листа или по белите полета — сякаш търсели да увековечат имената си. За отбелязване е, че най-много приписки и подписи има тъкмо върху най-ценните и най-големи ръкописи, — което показва, че те са били показвани най-много. Видът на тези ръкописи ще да е оставял незаличими впечатления, щом като дори представителите на гръцкото духовенство в нашите земи сякаш се свенели да сложат гръцки подписи, а се мъчели да пишат на български, с българско писмо ...

 

През XVII и първата половина на XVIII век се забелязва общо засилване на култа към Рилския светец. От това време са запазени доста преписи на текстове, свързани със светеца : жития, служби и прочее [541]. Измежду сравнително многобройните български църкви, които са посветени на името на св. Ивана Рилски, не една ще да е била съградена и наименувана именно през този период на засилена набожност [542]. От същото време притежаваме няколко образи на Рилския светец [543]. В съкровищницата на монастира се пазят някои дарения — направени през тези години, — които също свидетелствуват за засиления култ към светеца. Заслужава да се упомене позлатеният сребърен кръст, с дата 1691 г., после втори подобен кръст с дата 1692 г., както и трети такъв кръст с дата 1697 година [544]. Надписите по тези кръстове са направени все на български език.

 

През втората половина на XVIII век положението на Рилската обител се влошило твърде много поради насилията на турците. Всички повели на турските султани за спазване правдините на обителта се оказали безсилни да

 

 

336

 

възпрат похитителите и грабителите. Напротив, през това време зачестили грабежите и насилията над монастира. В историческите извори се редуват почти всяка година оплаквания. Така, през пролетта 1761 г. иноците се оплакали, че един турчин, който заявявал, че „купил монастира ... и станал законен [негов] притежател”, ограбил големи суми пари и други неща от тях. Работата била отнесена до съда, грабителят бил осъден, но присъдата не могла да бъде изпълнена, та трябвало делото да се гледа повторно [545]. През 1765 г. монастирът бил нападнат и ограбен от разбойници, които отнесли „кандила и потире и все щоготъ имаше сребрено” [546]. През 1768 г. — по времето на новата руско-турска война, когато настанала — монастирът отново бил ограбен от разбойници арнаути, които „що имаше монастир все ѿнесоше”. Начетени монастирски братя са отбелязали не само начеването на руско-турската война, но и появата на „звезда опашата” — като някакво надежно знамение [547]. Но тази война донесла големи страдания на християнското население, без да осъществи неговите надежди. „Въ тиѧ лета христианїй що истеглиха неможно се исказати”, бележи през 1772 г. монастирски летописец [548]. През 1778 г. албански разбойници отново нападнали монастира:

съобщава един инок. В друга приписка четем:

именно на 16. август 1778 година [549]. През 1805 иноците преживели тежки часове поради турските размирици. По време на гръцките въстания (в 1819 и 1821 г.) обителта отново се

 

 

337

 

намерила пред страшна заплаха. Поради някаква клевета „собраха се отъ окрестните мѣста до 800 душы агаряни и дойдоха въ монастырътъ като свирѣпи звѣрове съ нарочно прıуготовленните орудıя, за да го разорятъ отъ основанıя”. . . [550]. Неофит Рилски, който съобщава това, добавя, че дори не споменува „частните” грабежи, понеже били „неудобоисчислими”, и разказва само за нападението през 1846 г., когато били убити петима иноци. „И други такива многаждьы правени. Отъ такива безчеловѣчни злодѣйства останаха и скитовете монастырски почти нежителни”, добавя той.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

420. Ср. Ивановъ, п. с., с. 97 сл.; Иречекъ, п. с., с. 641 сл.

 

421. Вж. тук, с. 73 сл. и бел. 128; П. Я. Сырку, Очерки изъ исторіи литературньіхъ сношеній болгаръ и сербовъ въ XIV—XVII вѣкахъ (СПб 1901), с. CLXI сл.; Ивановъ, п. с., с. 112; В. Сл. Киселковъ, Родното мѣсто на Владислава Граматикъ (= ИБИД, XIX—XX. 1944, сс. 177-181).

 

422. М. Сперанскій, Загребскиятъ рѫкописъ на Владислава Граматика (= СбНУК, XVI—XVII. 1900, сс. 325 338); послесловието у Стојанович, п. с, I, сс. 103-107 № 335.

 

423. Сперанскій, п. с., сс. 331 сл., 338; ср., обаче, преценката на Сьірку, п. с., с. CLXIV сл.

 

424. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 52-56.

 

 

412

 

425. Спростpановъ, п. с., сс. 104-114; за приписката вж. също Стефанови ч, п. с., III (1905), с. 146 № 5575/6.

 

426. Вж. тук, с. 73 сл. и бел. 128.

 

427. Спростpановъ, п. с., сс. 96-103 ; ср. Ивановъ, п. с., сс. 50 бел. 2, 51.

 

428. Стојанович, п. с., I, сс. 110/1 № № 349-350, Ивановъ, п. с., сс. 112; 87.

 

429. Спространовъ, п. с., сс. 84-94 ; Милетичъ, п. с., сс. 48/9; Ивановъ, п. с., с. 87; приписката у Стефанович, п. с., III, с. 148 № 5579.

 

430. За Дим. Кантакузин вж. тук, с. 75 сл. и бел. 129.

 

431. Спространовъ, п. с., с. 18: един „църковен полуустав”, писан от поп Радослав; ср. Cтоjанович, п. с., III, с. 147 № 5578; Спространовъ, п. с., с. 37; служебен миней за м. март, писан през 1487 г. от „таха монах Давид”; ср. Cтоjанович, п. с., III, с. 148 № 5580.

 

432. Миятевъ, п. с., сс. 351/5.

 

433. Иречекъ, п. с., с. 10. Денят 19. октомври се чествува като „Очов ден” — сиреч ден на св. Ивана Рилски ; ср. Ивановъ, п. с., с. 97 бел. 2; Делирадев, п. с., с. 177. Дивото грозде, с което се хранил светецът, се назовава „отчево грозде”; ср. Ивановъ, п. с., с. 11. В приписка от 1833 г. се се говори за Очова река: вж. Спространовъ, п. с., с. 24, както и в приписка от 1801 г.; Цоневъ, Описъ Соф., I, с. 382: Очова рѣка въ Рьілоу. В турски документи обителта е обозначена „монастирът Св. Отец” (вж. Ихчиевъ, п. с., сс. 59, 60 и др), а Рилската планина е назована, все заради него, с името „Света гора” (вж. п. с., сс. 55, 57, 80 и др.).

 

434. Вж. посочванията у Ивановъ, Жития, сс. 4, 8, 11, 15; Цоневъ, Описъ Соф., I, с. 86: служба и житие; с. 100: служба в празничен миней от XV-

 

 

413

 

XVI в.; Гошевъ, Стари записки и надписи, IV, с. 17 сл. и Дылевский, п. с., с. 82.

 

435. За него вж. Дылевский, п. с., с. 108 и бел. 87.

 

436. Ихчиевъ, п. с., сс. 6-8; 19, 417/9, 57; ср. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 68.

 

437. Ихчиевъ, п. с., сс. 9-10; за един худжет от 20. IX. 1517 г. вж. п. с., сс. 321/2. — Ст. П. Джансъзовъ, Нѣколко документи дадени отъ турскитѣ султани на Рилския мънастирь (= СбНУК, IV. 1891, с. 610), дава документ от 1514 г.; вж. и се. 610/11, фермана от 1516 г.

 

438. Ихчиевъ, п. с., сс. 11-12; ср. Ивановъ, п. с., с. 51 сл.; ср.и Джансъзовъ, п. с., сс. 611, 612.

 

439. Ихчиевъ, п. с., сс. 12-14, 235-240, 14, 15-17; вж. още с. 322; ср. Ивановъ, п. с., с. 66 сл.

 

440. Ихчиевъ, п. с., сс. 18-19; ср. сс. 17-18.

 

441. Ихчиевъ, п. с., сс. 20-22; вж. още: сс. 323/4, 324/5, 326/8, 328/30, 330/1; ср. Джансъзовъ, п. с., сс. 612/3.

 

442. Ихчиевъ, п. с., сс. 331-333.

 

443. Вж. посочванията у Н. Милевъ, Католишката пропаганда въ България прѣзъ XVII вѣкъ (Сф 1914), с. 11 сл.

 

444. Ивановъ, п. с., с. 74 сл.; Киселковъ, п. с., с. 80 сл.

 

445. Ихчиевъ, п. с., сс. 324/5.

 

446. Спространовъ, п. с., с. 16; Милетичъ, п. с., с. 65; Стојанович, п. с., III, с. 149 № 5584; Ивановъ, п. с., с. 87.

 

447. А. И. Яцимирскій, Славянскія и русскія рукописи румьінскихъ библьіотекъ (СПб 1905), сс. 265-267; Ивановъ, п. с., с. 87; Стојанович, п. с., III, сс. 143-149 №№ 5582/3.

 

448. Стојанович, п. с., I, сс. 153/4 №№ 482, 483; Ивановъ, Български старини, с. 267; у Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 87-88, не е посочен споме-

 

 

414

 

натият в приписката игумен Иларион. Ср. и Трифоновъ. Софийската редакция, с. 90.

 

449. Стојанович, п. с., I, с. 166 N° 511.

 

450. Спространовъ, п. с., сс. 12/3 : едно Четвероевангелие от 1559 г., ср. Стојанович, п. с., III, с. 158 № 5607; две други Четвероевангелия от XVI в.; п. с., с. 35: общ миней, част от който е писана през XVI в.; п. с., с. 9: тълкувание на пророка Иова. Върху Дриновия препис на Синодика на цар Борила (вж. Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 438-442; ср. Попруженко, Синодикъ царя Борила, с. XXVII сл.), преписан през XVI в., се чете курсивна бележка: книга сія мнѣ папахѡміа [!] проігумена рьіліота. М. С. Дриновъ, Съчинения, I (Сф 1909), с. 356 бел. 33, съобщава, че получил ръкописа в Панагюрище през 1871 г., а е вероятно ръкописът през 1614 г. да е бил в разрушения Ловчански монастир (вж. Цоневъ, п. с., с. 442). Малко е вероятно, че тук се споменува рилският игумен Пахомий, който игуменствувал през 1836-1837 г. (Ивановъ, п. с., с. 91), а някой друг, от по-раншно време, неотбелязан в списъка. За друг, вероятна рилски ръкопис от XVI в., вж. Цоневъ, п. с., с. 8. За култа към Рилския светец през това време е особено показателно посочването в житието на св. Николая Нови Софийски от Матей Граматик : вж. Сьірку, Очерки, сс. 39; CCLXXI сл.

 

451. Вж. Спространовъ, п. с., сс. 23/4; Милетичъ, п. с., с. 66; Стојанович, п. с., III, с. 160 № 5614, — от 1567 г. Общо вж. Снѣгаровъ, п. с., с. 319 сл. — Спространовъ, п. с., сс. 13 4; Стојанович, п. с., III, с. 163№ 5631: книга, подарена през 1597 г. на Курилския монастир, а после минала в Рилския монастир. За друг ръкопис вж. Стојанович, п. с., II (1903), с. 419 № 4275.

 

452. Спространовъ, п. с., сс. 9-10; Н. Рылецъ,

 

 

415

 

п. с., с. 100 сл.; Милетичъ, п. с., сс. 64/5; Цоневъ, История, I, с. 266; Илковъ, п. с., с. 629; Ивановъ, п. с., сс. 42 бел. 1, 88; Миятевъ, п. с., сс. 320-334, пълно описание; Ив. Гошев в: Родина, II. 4. 1940, с 95.

 

453. Спространовъ, п. с., сс. 35/6.

 

454. Спространовъ, п. с., с. 42

 

455. Миятевъ, п. с., сс. 342-351, описание.

 

456. Гошевъ, Стари записки и надписи, II (1929), сс. 19-21; същият, п. с., IV (1936), сс. 11/2.

 

457. Вж. тук, с. 310 и бел. 447; ср. Дылевский, п. с., с. 108.

 

458. Н. Рьілецъ, п. с., с. 82; Иречекъ, п. с., с. 641; Ивановъ, п. с., сс. 51, 58; Миятевъ, п. с., сс. 355/6.

 

459. Ивановъ, Български старини, с. 241.

 

460. Дылевский, п. с., с. 42 и бел. 29.

 

461. Муравьевъ, п. с., II, сс. 57, 58; Дылевский, п. с., с. 66 сл.; Ивановъ, Св. Ив. P., c. 57.

 

462. Дополнительньія извѣстія о Рьільской обители, что въ Балканахъ (отп. от: Московскіе вѣдомости, № 64 от 1853 г.), с. 1; Дылевский, п. с., с. 67 сл., който дава неточна датировка.

 

463. Дополнительньія извѣстія, сс. 1/2; ср. Дылевский, с. 70.

 

464. Вж. Ивановъ, п. с., сс. 57/8 и главно Дылевский, п. с., с. 74 сл., с посочванията.

 

465. Подробности вж. у Дылевский, п. с., сс. 81 сл., 122 сл., 159 сл. и други.

 

466. Ихчиевъ, п. с., сс. 22/3, 333/4, 335/6, 336/7, 24/5, 25/7, 337/8, 339/40, 27/8, 29/31, 33/4, 35/6, 38/40, 679.

 

467. Ихчиевъ, п. с., сс. 469/70, 255/6, 680, 476 сл.

 

468. Ихчиевъ, п. с., сс. 42-49; 349/52, 422/4.

 

469. Вж. тук, с. 322 сл.; Ивановъ, п. с., с. 69 бел. 1 приема сведението буквално; ср. и Дылевский, п. с., с. 61.

 

 

416

 

470. Ихчиевъ, п. с., с. 461.

 

471. Ихчиевъ, п. с., с. 462.

 

472. Ихчиевъ, п. с., сс. 240/2.

 

473. Вж. сведенията у Ив. Д. Шишмановъ, Нови студии изъ областьта на българското възраждане. I. В. Е. Априловъ, Неофитъ Рилски, Неофитъ Бозвели (= СбБАкН, XXI. 13. 1926), с. 14 сл.; ср. и Дьілевский, п. см с. 158 бел. 52.

 

474. Спространовъ, Описъ Синод., сс. 36/7; преиздадено у Гошевъ, Стари записки и надписи, IV, сс. 32-35. Ивановъ, п. с., с. 88, привежда за този игумен само Спространовъ, Описъ Рил., с. 80 от 1702 г.; вж. и с. 58, без дата.

 

475. Ихчиевъ, п. с., сс. 677/9; споменатият игумен Георги не е посочен от Ивановъ, п. с., с. 88.

 

476. Спространовъ, Описъ Рил., с. 51: в Разлог.

 

477. Спространовъ, п. с., с. 38; Стојанович, п. с., III, с. 186 № 5749; игумен Яким е споменат също и в 1710 г.: Спространовъ, п. с., с. 9, неточно у Ивановъ, п. с., с. 89: 39 вм. 9.

 

478. Ихчиевъ, п. с., сс. 342/3.

 

479. Ихчиевъ, п. с., сс. 295/6; сс. 417/9. Не се знае, кога е станал споменатият пожар. Дали у Спространовъ, Материали, с. 172, не трябва да се чете „изгорена” вм. „изноурена”?

 

480. Спространовъ, п. с , с. 172 сл.; ср. Ивановъ, п. с., сс. 54,69; Д. Мариновъ, Іеромонахъ Іосифъ Брадати (= СбНУК, XVIII. 1901, с. 101).

 

481. Ихчиевъ, п. с., сс. 255/6.

 

482. Ихчиевъ, п. с., сс. 348/9.

 

483. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 58 — писмо от XVII век.

 

484. Вж. сведенията у Ихчиевъ, п. с., сс. 475/6 — откупени пасбища за ползуване в с. Гардоман през 1733/9 г.; откупени „треви и води” през 1740 г. — п. т., с. 466; взети под наем пасбища и егреци през 1745 г. — сс. 467/8; през 1746 г. закупена

 

 

417

 

ливада, която „дава около 10 кола сено” — с. 468; през 1733, 1739 и 1740 г. били откупени за едногодишно ползуване разни имоти: сс. 465/6. Преценката на Ивановъ, п. с., с. 69, трябва да се посмекчи що се отнася до първата половина на XVIII век.

 

485. Ихчиевъ, п. с., сс. 31/2; ср. Ивановъ, п. с., с. 75 сл.; Киселковъ, п. с., с. 81.

 

486. Ихчиевъ, п. с., сс. 36-38; ср. Ивановъ, п. с., с. 76.

 

487. Ихчиевъ, п. с., сс. 38-40; Джансъзовъ, п. с., сс. 613/14; ср. Ивановъ, п. с., с. 76.

 

488. Ихчиевъ, п. с., сс. 40-42; ср. Джансъзовъ, п. с., с. 614; Ивановъ, п. с., с. 76.

 

489. А. Н. Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковньімъ, II (СПб 1860), сс. 57-60; Ивановъ, п. с., сс. 155/6, 57, 88; Игнатий Рилски, п. с., с. 27; Ст. Цанковъ, Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастиръ (= ГодСУбф, XIII. 6. 1936), с. 15 сл.; добро издание на документа е дадено в безименната статия: Дополнительньія извѣстія о Рьільской обители, с. 1 сл. Според В. Иванова, п. с., с. 451 бел. 3 и Б. Филов в: ГНМ за 1922—1925, с. 632, тази статия, както и другата безименна статия: Обитель преподобнаго Іоанна Рьілскаго чудотворца въ Балканскихъ горахъ, л. т., № 46 от 1853 г., от която тя представя продължение, принадлежели на В. Григорович, което е невъзможно. Според Игнатий Рилски, п. с., с. 27 бел. 1, статията принадлежела на „добрия българофилъ покойний П. М. Леонтиевъ”, а Дылевский, п. с., с. 154 бел. 37 предполага „на основании некоторых данньіх,” които не съобщава, че е писана „повидимому” от М. Погодин. Дали, в същност, това не е творба на Н. Хр. Палаузов — търсеното негово „Описание на Рилския монастир”, за

 

 

418

 

което събирал сведения през 1852 г.? (вж. П. Орѣшковъ, Неизвестна преписка на манастиритѣ Соколски и Рилски съ Н. Хр. Палаузовъ 1845—1854. СбБАкН, XXXVI. 2. 1941, с. 185 сл.). Ако това предположение е вярно, тогава може да се смята разрешен един въпрос, отправен към „българската библиография за доосвободителния периодъ”. Руското издание е било известно и на Н. Рылецъ, п. с., с. 21 бел. 1, който го критикува.

 

490. Муравьевъ, п. с., II, с. 137; Дьілевский, п. с., с. 77 и бел. 52; Ивановъ, п. с., с. 88.

 

491. Вж. Ив. Дуйчевъ, Архиепископъ Петъръ Парчевичъ (= Родина, I. 4. 1939, с. 18 сл.).

 

492. Подробно вж. у Дьілевский, п. с., с. 85 сл.

 

493. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 22-23; Стојанович, п. с., III, сс. 164/5 № 5636 и с. 193 № 5788; Милетичъ, п. с., с. 59; Цоневъ, История, I, с. 271.

 

494. Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, с. 169 № 5661; за Арсения вж. тук, с. 324 и Ивановъ, п. с., с. 88, без това посочване.

 

495. Спространовъ, п. с., с. 11; Стојанович, п. с., III, с. 225 № 5948; Ивановъ, п. с., с. 88.

 

496. Ивановъ, Български старини, с. 252; същият, Св. Ив. P., с. 88.

 

497. Ивановъ, Български старини, с. 252; същият, Св. Ив. P., с. 88; Cтоjанович, п. с., I, с. 372 № 1492. Относно връзките на Рилската обител със Света гора вж. Спространовъ, п. с., сс. 75/6: един ръкопис с „Чудесата на пресв. Богородица” от началото на XVIII век бил купен от някой игумен на Зограф за 9 гроша (приписката не е обнародвана); на края се споменува, с дата 1715 г., хилендарският инок Агапий; — п. с., с. 44: върху сборник със жития от XV в. приписка от 1730 г. за някакъв слух, разпространен в Света гора.

 

 

419

 

498. Спространовъ, п. с., сс. 26/7; Стојанович, п. с., I, с. 380 № 1528; Милетичъ, п. с., с. 71; ср. Ивановъ, п. с., с. 88.

 

499. Спространовъ, п. с., сс. 14/5; Н. Рылецъ, п. с., с. 101; Миятевъ, п. с., сс. 334—342 с обстойно описание на украсите.

 

500. Спространовъ, п. с., с. 68.

 

501. Спространовъ, п. с., сс. 32/3; ср. Цоневъ, История, I, с. 273.

 

502. Спространовъ, п. с., сс. 7, 38; Стојанович, п. с., III, с. 180 № № 5715/6; Спространовъ, Описъ Синод., сс. 120/1. Този игумен не е посочен у Ивановъ, п. с., с. 88.

 

503. Спространовъ, Описъ Рил., с. 51; Cтоjанович, п. с., III, с. 182 № 5724.

 

504. Спространовъ, п. с., с. 36; Стојанович, п. с., III, с. 184 № 5734.

 

505. Спространовъ, п. с., с. 56; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5758.

 

506. Спространовъ, п. с., сс. 17/8; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5761.

 

507. Спространовъ, п. с., с. 76; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5762.

 

508. Спространовъ, Описъ Синод., сс. 120/1; ср. Ивановъ, п. с., с. 89.

 

509. Стојанович, п. с., с. 137 № № 2850/1: преписвач Йосиф.

 

510. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 31/2.

 

511. Спространовъ, п. с., сс. 71/2.

 

512. Вж. общото посочване за тези ръкописи у Спространовъ, п. с., с. 128.

 

513. В монастирската библиотека има, напр., една гръцка „Ирминия” (вж. Спространовъ, п. с., с. 121), както и един гръцки ръкопис с богословско съдържание от XIX век (п. т., с. 124). В приписката на „еропапа” Никифор от 1602 г. (вж. тук бел. 493)

 

 

420

 

се употребява гръцката дума — „мирянин”, заета от обичайния църковен речник.

 

514. За него вж.: Д. Мариновъ, Іеромонахъ Іосифъ Брадати (= СбНУК, XVIII. 1901, сс. 99—131); Пеневъ, п. с., II, с. 193 сл.; Цоневъ, История, I, сс. 274 сл., 297 сл.; общи посочвания у Ивановъ, п. с., сс. 113—114; П. Динековъ, Първи възрожденци (Сф 1944), сс. 54—62; Б. Гацовъ, Дамаскинари отъ Рилската школа (= Духовна култура, кн. 51-52. 1933, сс. 245/52).

 

515. Спространовъ, Описъ Рил., с. 103; Cтоjанович, п. с., III, с. 226 № 5952; ср. Ивановъ, п. с., с. 89.

 

516. Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 322/5; същият, История, сс. 297/8.

 

517. Мариновъ, п. с., с. 103 сл.; Цоневъ, История, I, с. 298.

 

518. Общо вж. Б. Цоневъ, Новобългарска писменость прѣди Паисия (= БългПр, I. 8. 1894, сс. 80-94); за сборниците му: Цоневъ, История, I, сс. 299/300; ср. с. 306; Ивановъ, п. с., с. 114; Стојанович, п. с., II, с. 191 № 3116. Той е бил родом от Арбанаси при Търново, поради което е назован „грък” ; познавал е гръцкия език и превеждал от гръцки.

 

519. Вж. Цоневъ, История, I, сс. 300/1; същият, Описъ Соф., I, сс. 299-306; 346-353; II, сс. 419-425; Спространовъ, Описъ Рил., сс. 114/5.

 

520. Цоневъ, История, I, с. 301 сл. общи посочвания.

 

521. Цоневъ, Новобългарска писменость, с. 90.

 

522. Пеневъ, п. с., с. 202.

 

523. Цоневъ, История, I, сс. 282, 310/1 с посочванията.

 

524. Спространовъ, п. с., сс. 38/9; Стојанович, п. с., III, с. 167 № 5648; игумен Висарион липсва у Ивановъ, п. с., с. 88.

 

525. Спространовъ, п. с., сс. 80/1.

 

 

421

 

526. Спространовъ, п. с., с. 36; митрополитътъ два пъти посетил обителта в една година.

 

527. Спространовъ, п. с., с. 26; Стојанович, п. с., III, с. 186 № 5747.

 

528. Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, с. 190 № 5773.

 

529. Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, сс. 190/1 № № 5774/5.

 

530. Стојанович, п. с., II, с. 67 № 2453.

 

531. Спространовъ, п. с., с. 57; Стојанович, п. с., III, с. 191 № 5776.

 

532. Спространовъ, п. с, с. 58 ; Стојанович, п. с., III, с. 192 № 5780.

 

533. Спространовъ, п. с., с. 113; Стојанович, п. с., III, с. 190 № 5775.

 

534. За Партений Павлович вж.: Ивановъ, Старобългарски разкази, с. 82 сл.; Киселковъ, Автентиченъ ли е.., с. 10 сл.; Динековъ, п. с., сс. 49—53; Ивановъ, Български старини, сс. 594/5; приписка в един ръкопис в Черепишкия монастир вж. у Ив. Гошевъ, Църковни старини изъ Врачанската епархия ( = ГодСУбф, XI. 9. 1933/4), с. 6.; същият, Към историята на Черепишкия монастир (= ГодСУбф, XXII. 1944/5), с. 19 сл., с гръцки подпис, в който има доста правописни грешки, с дата юни 1733 [11734?] г.; друга приписка от 30. май 1734 г. върху „апостол” от XVI в. (вж. Ив. Гошевъ, Стари записки и надписи. III. ГодСУбф, XII. 6.1935, с. 7), писана в Сеславския монастир Св. Николай, с подпис на гръцки език; приписката сякаш не е издадена изцяло, нито пък е отъждествен писачът; други две приписки от 1726 и 1740 г. вж. у Стојанович, п. с., II, с. 71 № 2481 ; с. 128 № 2808. Приписката върху рилския ръкопис от 1483 г. вж. у Спространовъ, п. с., с. 93; за нейното отъждествяване вж. Г. Баласчев в:

 

 

422

 

Минало, I. 3. 1909, с. 286 бел. 1 и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 127; същият, Български старини, с. 595. Приписката носи дата: 9. септември 1734 г.

 

535. Приписката е обнародвана от Г. Баласчев в: Минало, I. 3. 1909, с. 296: Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 131 сл.; Автентиченъ ли е ..., с. 8 сл. През юли 1946 г. проверих текста на приписката и извадката тук е дадена по този проверен препис. По въпроса за тази приписка ще се върна другаде.

 

536. Спространовъ, п. с., с. 113; Стефанович, п. с., III, с. 192 № 5783.

 

537. Ивановъ, п. с., с. 57, с посочванията.

 

538. Спространовъ, п. с., с. 58; Стојанович, п. с., III, с. 199 № 5817.

 

539. Спространовъ, п. с., с. 68; Стојанович, п. с., III. с. 200 № 5820.

 

540. Ивановъ, п. с., с. 76, с посочването.

 

541. Ще се задоволя да дам няколко сведения, напр.: имаме препис на служба и житие на светеца от 1602 г., вж. Спространовъ, п. с., сс. 22/3; в пролог от XVII век (вж. Спространовъ, п. с., сс. 40—42) има житие на светеца, както и второ житие — към 18. август; служба пак към 18.VIII. в служебен миней от XVII в.: вж. Спространовъ, п. с., с. 38; служба и житие на Рилския светец и на св. Иоаким Сарандапорски: Спространовъ, Описъ Синод., сс. 78—80; ръкописът произхожда от Гèрманския монастир и датира преди втората половина на XVII век; служба в празничен миней: Спространовъ, п. с., с. 158; в панегирик от 1623 г.: Гошевъ, Църковни старини, сс. 5/6; същият, Към историята на Черепишкия монастир, с. 18: Евтимиевото житие; в славословие (отпуск) в сборник с „неделни и празнични поучения” от 1626 г. упоменат, между

 

 

423

 

други български светци, също и св. Иван Рилски: вж. Цонев, Описъ Соф., I, с. 243, и др.

 

542. Вж. посочванията за такива църкви у Ивановъ, п. с., с. 59. За съжаление, не са дадени никакви хронологически данни. Въпросът заслужава да се проучи.

 

543. Така напр.: върху потир от 1628 г. е гравирано изображението на св. Иван Рилски, заедно с изображението на св. Иван Богослов: вж. Гошевъ, Църковни старини, сс. 22/3; за образа на светеца в Курилския монастир вж. П. Мутафчиевъ, Изъ нашитѣ старопланински монастири (= СбБАкН, XXVII. 1931, с. 5); там е изобразен и св. Лука (?); образът върху Крупнишкото Евангелие: Миятевъ, п. с., с. 331. Оставям другите познати образи на светеца. Въпросът заслужава основно изучване. В. Иванова, Образи, с. 102 бел. 2, обещава да напечати „наскоро” проучване върху „образите на св. Иван Рилски”.

 

544. Миятевъ, п. с., сс. 356/7. Стојанович, п. с. I, с. 320 № 1223, съобщава „натпис на сребр. крет у ман. Чокешини”: И ПРІЛОЖИ КРСТ ГРЕШНИ ДМІТ. BА МАНАСТІРЪ РІЛСКИ, с добавка, че кръстът бил „окован” в 7139 = 1631 г.

 

545. Ихчиевъ, п. с., сс. 355/7.

 

546. Спространовъ, Описъ Рил., с. 113; Cтоjанович, п. с., III, сс. 205/6 №№ 5852—3; Спространовъ, Материали, с. 173: към 1766 г.; Ивановъ, п. с., с. 54. Към това време ще да се отнася вероятно и сведението у Спространовъ, Материали, с. 184 сл.

 

547. Спространовъ, Описъ Рил., с. 113; Материали, с. 173.

 

548. Спространовъ, Материали, сс. 173/4.

 

549. Спространовъ, Описъ Рил., с. 114; Описъ

 

 

424

 

Синод., с. 228; Описъ Рил., с. 29; ср. Ивановъ, п. с., с. 55.

 

550. Спространовъ, Описъ Рил., с. 40; Н. Рьілецъ, п. с., с. 39 бел. 1; ср. Ивановъ, п. с., с. 56 бел. 1.