Рилският светец и неговата обител

Иван Дуйчев

 

IV. ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА

 

__Б_

 

 

В цялата тази занимлива преписка обителта на Рилския светец заема средно място. Теофилакт Охридски, въпреки отрицателните си чувства изобщо към българския народ [291], изстъпва като защитник на инока българин, който управлявал обителта, ако се приеме предположението [292], че новото „положение на мощите” в тази нарочно построена църква на името на светеца е станало през 1097 г., то трябва да се заключи, че обителта се е създала наскоро след това и бързо придобила голямо значение, поради което възникнали такива продължителни и ожесточени разпри, които били отнесени чак до императорския двор. Писмата на Тео-

 

 

218

 

филакта, прочее, би трябвало да се отнесат към първите години на XII век.

 

За съдбата на мощите на светеца през ХII век намираме някои вести в житието на Георги Скилица. „В последно време — пише той — известният Грудас, който е от Пеонските планини , мъж благочестив на дума и дело, като обичаше преподобния и имаше вяра в светия преподобен отец, донесе богатство и му съгради каменна църква близо до стените на Средешкия град . В нея биде скрит ковчегът на преподобния, който изливаше постоянно течащо море от чудеса, изцеляваше от всепагубни недъзи, прогонваше дяволски изкушения и раздаваше благодат на онези, които имаха несъмнена вяра към светеца, даваше мощ на разумните и просветление на слепите не по сетиво, премахваше зъбните болки и даваше просвещение на всички човеци. Извърши не само тези чудеса, но ограничи и силния [огнен] устрем, който се приближаваше откъм къщите и изглеждаше, че ще изгори [ковчега] заедно с църквата. Защото някога в града, откъм ъгъла, се издигна пожар, поради земната сухота във въздуха невеществено се издигаше пламък, изгаряйки и унищожавайки ближните неща. Всички изпаднаха в недоумение за угасяването на огъня и мислеха, както подобава, за божествения и светоприемен ковчег, като решиха да го изнесат из църквата, да не би възвишаващият се безумно пламък, раздухван от вятъра, да стигне и до ковчега. Бързо се затече народ, изнесоха го от църквата и го понесоха. Когато се приближиха към вратата и онези, които го носеха, поеха пътя, ковчегът на пре-

 

 

219

 

подобния ги принуди да го поставят при нозете си. И от това място те не можеха да отидат напред, нито да пристъпят дорл крачка, сякаш бяха възпирани от някаква тежест и сякаш нозете им бяха вързани с някакви въжета, но бяха препятствувани да напредват. Те вече помислиха да се върнат отново в църквата, затекоха се право и по-бързо от слово, а църквата прие пречестния ковчег. А насреща повя тих вятър. Тогава той отвърна огъня от църквата, загаси го и я спаси от заплашващата я участ. Но да не се изброяват всички благодеяния на блажения, което изглежда сякаш се изброяват множеството на звездите, необозрими са като множеството на морския пясък или като възвишението на морските вълни”. В целия този разказ става дума, несъмнено, за две различни събития: за постройката на каменната църква благодарение дарението на „известния Грудас” и, второ, за избухналия пожар в града, който заплашвал да унищожи самата църква, в която се съхранявали мощите на светеца, и която, несъмнено, е тъждествена с църквата в средешката обител Свети Иван Рилски. Според изричното посочване на Скилица, построяването на каменната църква било извършено в последно време — сиреч, неотдавна наспроти времето, когато писал авторът, докато пожарът, за които става дума, избухнал преди това: и , очевидно, преди построяването на тази каменна църква. В изложението на Скилица, прочее, двете събития са дадени в обратен хронологически ред, като по-раншното събитие е упоменато на второ място, за логическа обосновка на първото. Скилица е разказал за чудотвор-

 

 

220

 

мото прекратяване на пожара, за да увеличи изобщо броя на чудесата на светеца. Така, въз основа на вестите, кои го откриваме в житието на Скилица, трябва да заключим, че мощите на Рилския светец се намирали в църквата, посветена на негово име, когато в града избухнал пожар. Историческите извори показват колко чести са били пожарите в средновековните селища и колко големи опустошения са причинявали те понякога. Избухналият пожар обкръжил църквата на свети Иван Рилски и заплашвал да я унищожи. Боголюбивите граждани решили да изнесат мощите на светеца, за да ги спасят. Докато те се трудели за тоза, внезапно повеял обратен вятър, който отвърнал огъня от църквата, загасил го и я спасил от пълно опожаряване. Светецът, прочее, — разказвало удивеното местно население, — извършил ново чудо. Църквата, обаче, както изглежда, била тежко засегната от пожара. Тя трябвало да бъде възстановена. За щастие, явил се благодетел — „известният Грудас, който бил от Пеонските планини” и със свои средства съградил каменна църква:

Това ще да е същата тази църква, която е имал предвид съставителят на първото проложно житие. След като разказва за полагането на мощите в църквата Свети Лука, той добавя: „А после биде съградена прекрасна църква на негово име, и в нея положиха преподобния, който вършеше дивни и преславни чудеса”. Същото сведение е повторено и от патриарх Евтимия, очевидно въз основа на първото проложно житие. Според думите на Скилица, новопостроената църква

 

 

221

 

се намирала близо до стените на града. Трябва да се предполага, че тя ще да е била построена на мястото на обителската църква, посветена на името на светеца.

 

Загадъчното посочване за ктитора на новата каменна църква на светеца — Грудас — дълго време оставаше неразгадано, та пробуди най-различни предположения, поради което беше неустановено и самото датиране на съграждането [293]. Днес, обаче, въпросът за личността на Грудас и, следователно, за точната дата на постройката може да бъде смятан за разрешен с положителност [294]. С името Грудас византийският житиеписец е посочил далматинския първенец, известен от друг извор под името „Гурдес” (Gourdesis), който, заедно с други, бил пленен от императора Мануил I Комнин в едно сражение при река Тара (в днешна Северна Черна Гора) през есента 1150 г. и докаран в Средец. Колко време е прекарал той в Средец — това не е известно. Може да се предполага [295], че той, подобно на мнозина други, ще да е получил някаква важна служба отстрана на императора и останал в новото си поселение. От думите на Георги Скилица би могло да се заключи, че той е бил близък негов съвременник и прочута личност дори по времето, когато Скилица се озовал в Средец като управител на града и областта. Пожарът, за който говори византийският житиеписец, ще да е избухнал след 1150 год. Грудас построил каменната църква на име на светеца след това — във всеки случай, не много години преди пребиванието на Скилица, та този съобщава, че построяването станало .

 

 

222

 

През средата на XII век култът към Рилския светец отново се засилил особено много. Разказвало се за многобройни чудеса и изцеления, които били извършени от неговите мощи. Сам византийският управител на Средец и неговата област — книжовникът Георги Скилица — разказвал, че получил чудотворно изцеление от своя болест благодарение на вода, с която били промити мощите на светеца [296]. В 1173 г. в Средец пристигнал от един от своите походи византийският император Мануил I Комнин. Той почувствувал някаква силна болка, поради която не можал да спи по цели нощи. След като се намазал с миро, което било взето от мощите на светеца, той също получил изцеление [297]. По този начин култът към светеца вече се разпространил и всред самите византийци. Най-явно свидетелство за това утвърждение на този култ било именно обстоятелството, че сам византийският книжовник Георги Скилица се заел да напише житие на светеца. Въпреки онази сдържаност, която тук и там се долавя в изложението на живота и чудесата на един български светец, авторът е бил обладан от искрено и дълбоко чувство на почитание към своя изцелител. Тази почит се чувствува особено ясно също и в горещата молитва, с която, според установения обичай, Скилица завършва своето житие. „О, съпричастниче на отците, постниче с ангелски живот, който си придобил апостолски живот и си неосквернен тялом, пречист по мисъл, висш по разум, смирен по мъдрост, прекрасно убежище на светлината на неразделната Троица, погубителю на бесовете, прогонителю на недъзите, помощниче на онези, които прибягват към тебе, изпълни-

 

 

223

 

телю на висшия мир, чудо за ангелите, свръхчовек поради твоето въздържание, радост на преподобните постници заради съжителството с тях, о преблажений Иоане, който ни гледаш бащински от висината, избави ни и устрои добре и боголюбезно държавата над нас. А когато Бог седне на съдния престол и дойде да изследва праведно нашите дела и слова, представи твоите страдания и трудове, които в такова множество си понесъл в постничеството, и помоли се на Благия, Който заради нас слезе чак до смъртта на кръста, да ни направи съпричастници в частта на спасените. . .”. Можел ли е някой да предполага, че тези възторжени молби и тези хвалебствия към светеца са излезли из под перото на знатен ромей, син на поробителите на българската земя, и се отнасят до български светец, потомък на презирания и поробен български народ? Тъкмо тази почит към светеца отстрана на видния византийски книжовник съставя най-яркото свидетелство за разпространението и утвърждението на култа на светеца далече извън пределите на българската земя и на българската народност. Рилският светец преставал да бъде достояние само на своя народ: той ставал закрилник и застъпник на люде от други народности. Сам Скилица посочва, например, почитанието на ктитора Грудас към светеца. Според него, този далматински първенец „обичал преподобния” и затова пожертвувал средства, за да построи каменен храм на негово име. „Не е невероятно, — според думите на съвременен учен [298] — този син на „Пеонските планини” да се е надявал, че Рилският пустинник, който по-голямата част от живота си е прека-

 

 

224

 

рал в планината, ще му помогне, да се върне и той отново в родните си планини”. Но култът на свети Ивана Рилски се разпространил и в руските земи. Първото упоменание за Рилския светец се среща в месецослова на т. н. Галичко Евангелие (апракос) от 1143 г., под дата 19. октомври: „[памет] на преподобния отец Иоан Рилски” [299]. Това обстоятелство—че упоменанието за българския светец се намира в един текст от южноруските земи, именно Галицката област, трябва да се обясни със сравнително по-силните и по-оживени връзки, които се установили по това време между тези области и българските земи [300]. Култът към светеца проникнал, изглежда, отрано и в сръбските земи. Отражение от този култ, ако и в по-късно време, намираме в един югославянски летописен свод, гдето в свръзка с византийския император Константин VII Багренородни, се казва:

[301]. Колко голяма е била, обаче, почитта към Рилския светец през време на византийското владичество може да се види особено от упоменанието, запазено в т. н. Григоровичов триод от XII век, гдето се четат думите:

[302]. Рилският светец, прочее, тук е упоменат не само „на най-високото място, заедно с българските всенародни светци”, но и като общославянски всенароден светец, каквито са били създателите на славянската книжнина.

 

 

225

 

Що е станало, обаче, с Рилската обител през всички тези времена — от края на X век до края на XII век? Колкото, общо взето, са сравнително обилни сведенията за съдбата на мощите през цялото това време, толкова оскъдни са вестите за самата Рилска обител. Трябва да се предполага, че обителта продължила своето съществувание [303]. Там през XI век ще да е бил направен глаголическият препис от „Паренезиса” на свети Ефрем Сирски, от който паметник днес са останали само нищожни откъси [304]. Едва ли може да се предполага, че този глаголически паметник е възникнал не тук, а е бил пренесен в обителската библиотека от друго място [305]. Все пак, след като мощите на светеца били пренесени от Рила в Средец, значението на Рилската обител, очевидно, ще да е намаляло. Някои от иноците вероятно ще да са се пръснали из близки и далечни покрайнини, та по този начин са подпомогнали да изникнат нови иночески огнища. Несъмнено, именно иноците от Рилската обител чрез своята дейност и своето раздвижване през XI век, след покорението на българските земи от ромеите, дали тласък за нова, широка вълна на иноческо движение в нашите земи. В такъв смисъл може да се твърди, че новите светци-отшелници, които се явили тогава, като: свв. Прохор Пшински, Гавриил Лесновски и Иоаким Сарандапорски (Осоговски) били наистина приемници и ученици на Рилския светец [306]. По този начин Рилската обител станала огнище за разпространение на иночеството в близките покрайнини. Както самата обител в Рила, така и новосъздадените огнища, свързани с имената на новите бъл-

 

 

226

 

гарски светци, оказали огромно въздействие за поддържане и запазване на българщината през време на византийското владичество [307].

 

През последните години от ХИ век в нашите земи станали събития, които засегнали и мощите на Рилския светец. През 1183 г., след узурпацията на Андроника I Комнин (1183—1185), отношенията между ромеи и маджари се влошили [308]. Маджарският крал Бела III (1173—1196) още през 1182 г. нападнал крайните северозападни византийски владения, именно крепостите Бялград и Браничево. На следната година (1183) маджари и сърби сключили помежду си съюз и нападнали задружно византийските области [309]. Нападателите опустошили Бялград и Браничево, и проникнали чак до Ниш и Средец. През време на този поход маджарите задигнали от Средец мощите на Рилския светец и ги отнесли в страната си. Очевидно, славата на светеца вече била проникнала и всред маджари, и сърби, щом като маджарският крал, между другата плячка, заграбил от града също и неговите мощи. Сведения за това събитие дава съставителят на първото проложно житие. „След като измина много време, вдигна се унгарският крал с голяма войска — пише той, — напредна и оплени гръцката земя, като стигна даже и до Средец. Той взе ковчега на преподобния заедно с мощите му, тъй като и самият крал бе слушал за чудесата на преподобния

и повели, ковчегът да бъде пренесен с голяма чест в неговата страна и [светецът] да бъде положен с почит в църквата в града, наричан Остригом”. Мощите, прочее, били отнесени в маджарския

 

 

227

 

град Остригом (латин. Strigonium, мадж. Esztergom), днешния Гран, на северозапад от Буда-Пеща, покрай Средни Дунав [310]. Но тук се случило нещо, което променило съдбата на мощите. „Светецът биде положен там — продължава неизвестният съставител на първото проложно житие — и не преставаше да върши чудеса, знамения и много изцеления. От многото нека кажем малко. Когато, прочее, чу за него остригомският архиепископ, именно че преподобният е велик [светец] пред Бога и е прославен със чудесата си по всички страни , той не повярва, но каза: „Аз не зная да се упоменава той в древните писания” — и не желаеше да отиде и да му се поклони. Но внезапно езикът му онемя. Когато съзна, че онемяването го е сполетяло поради тази причина, той се затече бързо към ковчега на преподобния, падна, целуна го и молеше за опрощение. А Божият угодник скоро го послуша, в същия час развърза връзката и му позволи отново да говори ясно. Този, като получи изцеление, с плач изповядваше пред всички своето прегрешение спрямо светеца, прославяйки Бога и величаейки преподобния. И много други и преславни дела сътвори светецът в унгарската земя. Когато кралят разсъди за всичко това и се изпълни с удивление за преславните чудеса на светеца, още повече биде обзет от велик, ужас, украси ковчега на светеца със сребро и злато, целуна мощите му и с голяма почест ги изпрати назад в Средец. И така, светецът биде положен отново в своята църква в 6695 [от сътворението на света, или 1186/7 година от Р. Хр.] индикт пети”. Много по-кратко

 

 

228

 

е разказано за тези събития във второто проложно житие: „А след някое време, по Божие попущение, Средец биде опленен от унгарците, и той [светецъч] биде пренесен в Унгария. И един епископ поради неверие ослепя, защото рече: „не го намираме в древните писания”, моли му се с много сълзи и поклони, после отново прогледна, — а след като този прогледна, унгарците върнаха мощите му в Средец”. Докато в първото проложно житие се разказва за онемяването на архиепископа и за чудотворното му изцеление — очевидно, с далечен намек за евангелското чудо със Захария, бащата на Иоан а Кръстителя (Лука, I, 5 сл.), — съставителят на второто проложно житие, комуто сякаш не е било известно дори името на града, гдето били пренесени отвлечените мощи, — съобщава, че неверникът епископ (вместо архиепископ!) ослепял. Изглежда, общо взето, че той е бил зле осведомен за съдбата на мощите в Маджарско. Най-обстоен е, обаче, разказът на патриарх Евтимия. Този разказ, очевидно, зависи от първото проложно житие. В него, при това, се откриват данни, които са черпени от другаде — например, едно хронологическо посочване, — и това, въпреки всички вмъкнати художествени украси, му придава известна самостойна цена. „След като измина много време, през царуването на ромейския цар господин Андроника — пише патриарх Евтимий, — преминаха унгарски войски с техния крал, оплениха гръцката земя даже до Средец и покориха всичко под нозете си, като взеха със себе си и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Този крал, прочее, бе слушал за дивните и велики

 

 

229

 

чудеса на преподобния и повели да положат неговите честни мощи в църквата на града, наречен Остригом. И там те извършваха преславни и дивни чудеса, като прогонваха от човеците всякакъв недъг и всякаква болест. Разнесе се мълва по цялата онази страна, и всички се стичаха там”. Патриархът по-нататък е разказал за чудотворното онемяване на местния [архи]епископ, като, между другото, е изтъкнал подобието със чудото, което, според евангелиста, станало с бащата на Иоан а Кръстителя. „Той сътвори и много други дивни и ужасни чудеса в унгарската земя — пише Евтимий за мощите на светеца, — за които времето не ни позволява да разкажем по-обстойно. Когато кралят узна подробно за всички тези неща, той биде обхванат от страх и ужас, украси със злато и сребро ковчега на преподобния, целуна усърдно неговите честни мощи, отново ги върна с голяма чест в Средец и ги положи в църквата, създадена на негово име, в годината 6695 [от сътворението на света, 1186/7 година от Р. Хр.], индикт пети”. Обяснението, което житиеписците са дали относно връщането на мощите от Маджарско в Средец, е твърде наивно. В същност, причината за това е била съвършено друга.

 

В 1185 г. пламнало възстанието на Асеневци, което довело до възобновата на българската държава. Византийското правителство, възглавявано от слабия и некадърен импераратор Исаак II Ангел (1185—1195), положило големи усилия да възпре българското освободително движение. Още в началото на борбата тук се вплели някои особено силни религиозни прояви. Народът започнал борба за своето осво-

 

 

230

 

бождение, обзет от религиозно въодушевление и в изблик на месианистични вярвания, при което било изтъкнато името на солунския чудотворец св. Димитрий [311]. Византийското правителство, прочее, опитало да въздействува върху българското население чрез същите религиозни средства. Една от причините за недоволството, всред населението на западнобългарските земи била, както може да се предполага, именно отнасянето на мощите от Средец в маджарските земи. Подобни неща са могли да окажат най-силно въздействие върху духа на средновековния човек. Тези западни области от българските земи, доколкото може да се съди от запазените сведения, не взели участие в началото на възстанието, което избухнало в планинските области на Източна Стара планина. Византийците, несъмнено, желаели да привлекат тукашното българско население и да го държат настрана от движението на Асеневци [312]. Именно това ще да е накарало новия византийски император да поведе преговори с маджарския крал Бела III. — чиято маловръстна дъщеря Маргарита той взел за съпруга още в началото на своето царуване, — за да върне заграбените мощи на българския светец [313]. В житията на Рилския светец — гдето дори съвсем не е загатнато относно тези политически причини за връщането на мощите — е посочена точната година на това събитие: 6695 г. от сътворението на света, която отговаря на времето от 1. септември 1186 г. до 31. август 1187 г., индикт пети. Може да се предполага, че това е станало именно през есента 1186 г., когато император Исаак II Ангел пристигнал на поход в града Средец. На следната

 

 

231

 

пролет той отново пристигнал в този град, за да продължи от тука похода си към крепостта Ловеч [314]. Изглежда, че връщането на светите мощи било придружено с известно тържество в града, в което участвувал и самият император.

 

Но мощите на свети Иван Рилски не могли да останат дълго време в Средец. През лятото 1195 г. войските, предвождани от цар Иван Асеня I (1187—1196), се спуснали по течението на река Струма и проникнали чак в „българските области около града Сяр” [315]. Те завладели по-голямата част от тамошните крепости, като Мелник, Струмица и други, укрепили ги и се завърнали назад, изглежда пак по течението на Струма. В Средец Иван Асен I намерил мощите на светеца от Рила. За възвеличаването на новата българска столица Търново било необходимо именно „натрупване на благодат” чрез съсредоточение на мощи на Божии угодници [316]. И той не се поколебал да отнеме отново от града Средец мощите на светеца и да ги пренесе в Търново.

 

Съставителят на първото проложно житие и патриарх Евтимий са разказали за това ново пренасяне на мощите. „Премина не много време, когато Бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажем според Писанието [а], падналата сенница, овехтяла поради гръцкото насилие, и въздигна рога [б] на българското царство при преблагочестивия цар Асеня, който бе именуван в светото кръщение Иван, — пише Евтимий.— Този, прочее, като прие хоругвата на царството, здраво укрепи всички

 

 

а. Ср. Амос, IX, 11.

б. Ср. Псалми, LXXXIX, 17.

 

 

232

 

паднали български крепости, обнови овехтелите, препаса се здраво срещу гръцкото царство и покори околните области, крепости и села. Когато стигна до Средец, той покори и него. Като чу за преславните и безчислени чудеса на преподобния, той веднага се отправи към неговата честна църква, целуна с почит преподобните мощи на светеца и вярваше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Той се изпълни с голяма радост и духовно веселие и реши благо решение: да пренесе, за по-голяма чест и утвърждение на своето царство , мощите на преподобния отец в своя преславен град Търново”. Съставителят на първото проложно житие просто е добавил, че царят „повелил на свещения патриарх Василия, както и на целия причт с него, да вземат всеславния ковчег и с голяма почест да го пренесат . . . в царския град Търново”. Патриарх Евтимий, напротив, добавя, че царят изпратил веднага до тогавашния предстоятел на българската църква — търновския архиепископ Василий [317] — послание, което гласяло: „До всечестния Божий архиерей и духовен отец на нашето държавно царство господин Василия. Като дойдох по Божия воля в тези предели и стигнах в Средешкия град , намерих честните мощи на преподобния отец Иван, жител на Рилската пустиня, изпълнени със чудеса и изцеления, и от радост ми се струваше сякаш летя по въздуха, защото голямата слава за него е изпълнила цялата тази страна, а за дивните и преславни чудеса, които върши, се разгласява не само тука, но и по цялата маджарска държава. Тъй като всички тези неща са

 

 

233

 

така, нашето държавно царство взе решение, да дойде твоя светост тук заедно с целия църковен причт и с подобаваща чест да се пренесат тези честни мощи на преподобния отец в преславния наш царски град, за похвала на цялото църковно множество и за утвърждение на нашето благочестиво царство” . Писмото на патриарх Евтимия вероятно е било съчинено от самия него, въпреки че е възможно той да е разполагал в архивата на тогавашната българска патриаршия с някои писмени вести и послания относно това събитие. Евтимий добавя, че патриархът , след като получил посланието на царя, се възрадвал, събрал бързо целия църковен причт и им разказал за пристигналата вест. „Като чу това божественият светител, възрадва се в духа си, въздаде Богу благодарствена молитва и веднага бързо свика целия църковен причт и им каза всичко преждеречено. А те с топло усърдие и гореща душа приеха всичко с наслада и всички единомислено и усърдно се отправиха, сякаш щяха да заграбят някакво многоценно съкровище, и бързо, заедно със своя патриарх и учител, стигнаха Средец...”. „Благочестивият цар” Иван Асен I бил приготвил всичко за изпровождането на мощите на светеца и предал делото в ръцете на патриарха. Според житиеписците, той му поверил също триста души войници, за да съпровождат мощите на светеца през време на пренасянето — очевидно, както за по-голяма тържественост на шествието, така и за закрила от възможни изненади по пътя. Сам цар Иван Асен I побързал да стигне по-скоро в столицата Търново и започнал да гради църква на името

 

 

234

 

на светеца „в славния град Трапезица” .

 

През това време шествието с мощите нь светеца потеглило от Средец към тогавашната българска столица: „А патриархът, като взе честните мощи на преподобния, заедно с целия причт, — а с тях вървеше, като ги следваше отзад, и игуменът на обителта на преподобния и всички подчинени нему монаси

По-обстойно е сведението, което намираме в, първото проложно житие. „И така, патриарх Василий — пише неизвестният автор на това житие — положи на кола пречестния ковчег; всички заедно с него с радост поеха пътя и потеглиха с веселие, славейки Бога и бидейки наставлявани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите на светия негов монастир — игуменът Иоаникий и, с него, богобоязливите иноци”. За коя обител на светеца става тук дума — за средешката обител Свети Иван Рилски или за Рилската обител? Въпросът не може да бъде решен с положителност. Наистина, малката средешка обител е била широко известна по това време. По-вероятно е, обаче, че се отнася до игумена на Рилската обител — Иоаникий, който ще да е пристигнал в Средец, заедно с монастирските братя, за да придружи шествието от днешната, българска столица до Търново [318].

 

Шествията (processiones) съставяли не само ярка проява на средновековната набожност, но и, изобщо, рядко събитие в еднообразието на тогавашния живот [319]. В тези шествия взимали участие с еднакво усърдие и смирение, всички, без разлика на възраст и обществено

 

 

235

 

положение. Тук се вплитало всичко онова, което можело да очарова душата на средновековния човек: носенето на запалени свещи и на хоругви, църковните песнопения, най-сетне онези благовония, към които тогавашният човек е бил така чувствителен. Тържествеността била толкова по-голяма, колкото по-рядко било самото шествие. А шествията, които били устройвани по случай пренасянето на мощи на светци, представяли събития, които се повтаряли през векове. Можем, прочее, да си представим онова въодушевление, с което било посрещано и отпращано шествието, което съпътствувало мощите на Рилския светец при пренасянето им от Средец до новоизбраната столица. Изминали били едва десетина години от възобновата на българската държава, и този показ на мощите на българския светец сякаш символизирал възкресението на народността и държавата след почти двувековното робство. А още по-голяма била радостта и ликуването в града, гдето трябвало отсега нататък да почиват мощите на прославения светец. „И когато царят узна, че патриархът е пристигнал, той бързо излезе да го посрещне с целия свой съвет на мястото, наречено Кръстец. Като целуна с почит мощите на светеца, той ги остави да престоят там седем дни, докато биде съградена църквата”, — разказва патриарх Евтимий. Според съставителя на първото проложно житие, царят излязъл да посрещне мощите на светеца на Окопа , ведно „с всички боляри, властели и цялото множество люде , радвайки се телесно и веселейки се духом”.

 

 

236

 

Местността Кръстец или Окоп се намира в прохода между Шипка и Трявна [320], — което показва колко далече, на десетки километри от Търново, излязъл царят със своите първенци, за да посрещне мощите на светеца. От друга страна, това посочване на житиеписците показва, че пренасянето на мощите било извършено през областите, разположени на юг от Стара планина — значи през тракийските земи, които вече били освободени и присъединени към възобновената българска държава [321]. В местността Кръстец шествието с мощите, следователно, спряло за цяла седмица. Пристигнала вест, че градената църква на Трапезица била довършена. След като тя била осветена, в нея положили „с чест” мощите на светеца. Според изричното посочване на двамата житиеписци, това станало през 6703 г. от сътворението на света, или във времето между 1. септември 1194 и 31. август 1195 г. „След като [църквата] биде завършена, донесоха и положиха с голяма почит светеца, като осветиха боголепно църквата в годината 6703 [= 1194/5], гдето и до днес лежи чудотворното тяло на преподобния отец, — пише авторът на първото проложно житие, — като безвъзмездно постоянно източва източник на Изцеление. Слепи, които идват с вяра, получават просветление, прегърбените се изправят, немите проговарят бързо и благогласно, недъгавите минават от немощ към сила, бесните се изцеляват и всички, обладани от каквито и да било болести, когато се притекат, получават здраве”. Думите на Безименното житие са повторени буквално и от патриарха Евтимия. За цялото това събитие — пренасянето на мощите от Средец в Тър-

 

 

237

 

ново — е разказал няколко думи и авторът на второто проложно житие. „И пристигна цар Иван Асен в Средец — пише съставителят на това житие, — намери свети Ивана, великия пустинник, и като пожела да съперничи на древните царе, сиреч на цар Константина Велики и на цар Петра, вдигна всечестното и преподобно тяло на отец Иоан а и го пренесе в града Търново. То беше положено в създадения за него монастир [?] на Трапезица, гдето и досега лежи телесно и винаги върши чудеса за онези, които с вяра прихождат към неговия ковчег”. Относно създаването на обител на името на Рилския светец в Трапезица не притежаваме никакви други сведения. Трябва, поради това, да се предпочете сведението на Безименното житие и на патриарх Евтимия, че тук била издигната само църква, в която били положени мощите на светеца, и която била назована на негово име [322]. За съжаление, днес мъчно може да се посочи с положителност, всред многобройните рушевини на средновековни църкви по Трапезица, коя е била именно църквата, посветена на Рилския светец, или пък да се дадат някакви по-подробни сведения за нейната по-нататъшна съдба [323].

 

Пренасянето на мощите на светеца в Търново дало нов тласък за засилване на култа към него. Нашият XIII век е също така време на дълбока набожност. В продължение на няколко десетилетия мощите на светеца от Рила представяли най-ценното духовно съкровище, с което могли да се гордеят и славят жителите на новата българска столица. Колко голямо е било упованието в чудотворната мощ на Рилския светец може да се почувствува, преди

 

 

238

 

всичко, в пламенната молитва, с която неизвестният книжовник — съставител на първото проложно житие — завършил своята творба, „Моли се на милостивия Владика да спаси твоите сънародници, единородния твой български народ

— обръща се той към светеца, — помогни на мощния наш цар и покори под нозете му всички ненавистни врагове

запази непорочна вярата, укрепи нашите крепости, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба и ни опази от нападения на иноплеменници, утеши старите, настави младите, умъдри безумните, смили се над вдовиците, застъпи, се за сираците, отгледай младенците и запази всички свои люде от всякакви напасти, а в деня на страшния съд избави лявата част и ни сподоби чрез молитвите си да чуем, заедно с десните овци [а], онзи блажен глас на Владиката Христос: Пристъпете, благословени от Моя Отец, за да наследите приготвеното ви още от създанието на света царство . . . [324]. Колко прочувствена и колко сърдечна е била тази молитва, колко много е отговаряла тя на настроенията и разбиранията на средновековните люде, може да се съди, между другото, от обстоятелството, че тя е била повторена почти изцяло, с малки изменения, както от непознатия съставител на добавката към първото проложно житие, така и от самия патриарх Евтимий. Дори големият български книжовник от края на Второто

 

 

а. Ср. Матей, XXV, 33.

 

 

239

 

царство не можал да изрази по-добре и по-красноречиво чувствата, които го вълнували пред мощите на Рилския светец. Тези слова, с които непознатият съставител на първото проложно житие от времето на цар Иван Асеня II завършил творението си, останали главната и можеби единствена молитва, която отправяли към свети Ивана Рилски българите от цялото Второ царство, па и векове след това. В тази молитва се съдържало всичко онова, което изпитвал човекът от късното средновековие в преклонението си пред Рилския светец: упование, вяра и обич.

 

От същото това време произхожда новата, „търновска” служба на светеца, в която бликат подобни чувства, излени в стихове и възклицания. „Бидейки изпълнен с водите на Божия дух, ти източваш реки от изцеления и си изсушил морето на страстите за онези, които пристъпят към тебе, преподобний Иоане”, — обръща се към светеца неизвестният автор. Авторът възхвалява, по-нататък, светеца, че се изкачил на „Божията планина” и оставил цялата печал долу. Молитвата към светеца отново е тиха и спокойна. „Моли Христа Бога, — обръща се молитвено непознатият книжовник, — да даде оставление на греховете на онези, които с обич почитат твоята памет”. Упоменанието за чудесата и изцеленията заема и тук важно място. Светецът е назован „прогонител на недъзите и застъпник на нашите души”. „Възлюбвайки, ти биде възлюбен и получи достойна награда: чрез твоята любов да прозираш бъдещето и да настъпваш против вражеската сила, да изцеляваш недъзите на верните, които при-

 

 

240

 

стъпват към тебе, и да изпросваш избавление за душите”, — пише той в друг стихир. Споменът за мястото, гдето се подвизавал светецът, изглежда помрачен. Напротив, Средец е изтъкнат като селище, с което той е свързан. „Чудесна земна звезда, ти проблесна на запад в Средец ... и сияеш, преблажений Иоане, повече от изгрев”, — пише по-нататък авторът. Към края той отправя молитва към него: „Чрез твоите молитви, блажений, изпълни исканията на всички, които идват при тебе... Дай ни да се избавим от всякакъв недъг и напаст и, накрая, бъди застъпник [наш] по времето на присъждането”. „Ти се притече по стъпките на Христа Бога наш. Моли Го да спаси и просвети нашите души”. В цялата служба, общо казано, се съдържа повече риторизъм, отколкото някакви предметни податки. Съставителят проявява много слаба самостойност в излиянието на своите чувства. Въпреки всичко, обаче, настроението на времето тук е намерило, ако и несъвършено, своето отражение. — През XIII век, а можеби и по-рано, вече се оформил известен иконографски тип на Рилския светец и неговите подвизи, както това се долавя в паметници от по-късно време [325]. А всичко това показва, колко много е занимавала людете от това време личността на светеца.

 

Каква е била съдбата на Рилската обител през XIII и XIV век?

 

През XIII век, както е известно, в разни краища на българската земя изникнали нови обители. На много места били съградени малки и големи църкви. Във всичко се долавя нов подем на вярата. Цар Иван Асен II издал дар-

 

 

241

 

ствени грамоти с правдини на църкви и монастири: на Ватопедския монастир Света Богородица на Света Гора, на Зографския монастир, на Протата, на Лаврата на свети Атанасия, на светогорския монастир Ивирон. . . [326]. В Синодика се въздава възхвала към този български владетел, „който имаше голяма любов към Бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него

който създаде монастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни, и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове: архиереи, свещеници и дякони почете с голяма чест . . .” [327]. За съжаление, не може да се каже нищо за църковната политика през кратковременното управление на малолетния наследник на Иван Асеня II — Коломан I (1241—1246). В Синодика се пее „вечна памет” на „благоверния цар Калимана” [328]. От името на този владетел е запазена една подправена, късна дарствена грамота, която можеби има за първообраз някаква истинска грамота. Може да се предполага, че и по негово време — когато, за заздравяване на властта, е била особено потребна подкрепата на духовенството, — са били правени дарения на църкви и монастири, както, между другото, и през царуването на следния владетел, именно Михаил II Асеня (1246—1257) [329]. Ако това е било наистина така, могли ли са тези владетели да отминат без внимание обителта на Рилския светец, която продължавала своето съществувание? Ако Иван Асен II е пътувал чак по светогорските обители и пра-

 

 

242

 

вел там дарения на чужди монастири, то можел ли е той да забрави обителта на св. Ивана Рилски, разположена в пределите на собствената му държава и посветена на български светец, чиито мощи били пренесени от баща му, Иван Асеня I? През 1378 г. цар Иван Шишман пише за Рилската обител: „След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този монастир на царството ми и цялото му достояние, от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочиналия цар Асеня и цар Коломана , от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство, — и като видя тази свобода царството ми, дадох на този монастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатно слово...” [330]. Прави впечатление, преди всичко, определението, което е дадено за Рилската обител. Тя е назована „царски монастир”: „монастир на царството ми”, — пише цар Иван Шишман. Това определение монастирът е можел да придобие главно с оглед даренията, които получил от владетелите през Второто царство. Нямаме никакво основание да отхвърлим като измислени твърденията на цар Иван Шишмана относно дарствени грамоти за монастира отстрана на владетелите през XIII и XIV век. А ако последният български владетел от средновековието говори за всички свои предшественици от тези две столетия като за свои „прадеди, деди и родители” — това не може да бъде никакво основание за съмнение. Там, гдето не е съществувала действителна родствена приемственост, се установявало мнимо родство. За всич-

 

 

243

 

ки по-късни владетели великият Иван Асен II се явявал като истински или мним дядо и прадядо [331]. Както в много други паметници от средновековието [332], той е упоменат тук само с името „Асен”. Общо взето, според твърдението на цар Иван Шишмана, Рилската обител била получила дарствени грамоти от Иван Асеня II, от неговия наследник Коломана I, както и от други по-късни български владетели от XIII—XIV в. [333]. От думите на Иван Шишмана трябва да заключим, че той сам е видял тези дарствени грамоти, издадени от неговите предходници, но е споменал изрично само за грамотите на Иван Асеня II и на Коломана I, докато другите е посочил общо. За жалост, всички тези грамоти днес са изчезнали, както многобройни други паметници от нашето средновековие.

 

Това сведение в официално писание на Иван Шишмана от края на XIV век показва, че Рилският монастир продължил съществуванието си през XIII и XIV век. Ако за това време не притежаваме други, по-подробни и точни данни относно дейността в обителта, това още не представя никакво решително доказателство в полза на предположението, че животът тук заглъхнал напълно [334]. Затова пък по-обилни сведения за живота на монастира намираме едва за първата половина на XIV век. Новият разцвет на обителта е свързан с личността на властелина Хрельо [335]. Подвластен отначало на сръбския крал Стефан Душана (1331—1355), той по-късно се отметнал от него, обявил се за самостоен владетел и се установил в крепостта Струмица. Рилският монастир се намиращ в неговите владения. Той се заел да обнови мона-

 

 

244

 

стира, като издигнал там нова каменна църква и здрава кула. Според думите на Владислав Граматик, Хрельо издигнал из основа „много добре и благолепно” обителта

Това сведение се потвърждава и от Димитрия Кантакузин, който съобщава, че Хрельо издигнал в чест на светеца . Църквата, съградена от Хрельо, се намирала на мястото на сегашния главен храм на обителта. В надписа на тази църква, поставен през 1834 г., се казва, че новият храм бил издигнат на мястото на старата църква, която била съградена от протосеваст Хрельо в 1343 година [336]. За тази църква, която просъществувала цели пет века — до 1834 г. — притежаваме някои графически изображения (по стари щампи), както и едно описание на Неофита Рилски [337]. Заедно с църквата, Хрельо построил също и защитна кула. В тежките времена, когато обителта била заплашвана от нападения на разбойници или от турски нашественици, построяването на подобна кула съставяло голяма придобивка. Историческите извори от XIV век показват, колко големи грижи са полагали иноците от някои обители, за да построят кули, чрез които се предпазвали от нападения на разбойници и турци [338]. В повечето от светогорските монастири още и днес се виждат яките отбранителни кули, които са били съградени през средновековието срещу нападения на всякакви врагове. Построената от Хрельо кула е запазена чак до днес. Тя представя четириъгълна постройка, чиито страни имат почти еднакви

 

 

245

 

размери (11 х 10.5 метра). Височината ѝ е 25 метра. Цялата сграда е изградена здраво от камъни, тухли и хоросан. Кулата или „пиргът” „има пет отделения, през които се возлази чрез каменни лествици (стълби), иззидани вътре в стените му, — пише Неофит Рилски. — На върха му е църква — храм Преображения, малка убо според мястото, но красна според направата ѝ. На него е и кампанарията и часовнико... В дното му, много дълбоко, е страшната темница (сиреч узилище — зандан). Тая темница, за каков конец е направена тогава, не знаеме. Сега, обаче, служи за уцеломудрение на нецеломудрите и за наказание на престъпниците, но и за затвор на приводимите от вън беснуеми (луди) за изцеление. В нея има и клада (тумрук), в която се турят осъждените за велико престъпление ... И разумява се от самосебе, защо за това истото намерение е и направена, защото и сега не може да служи за друго нещо, освен ако е употребявана някогаж като за скришница на монастирските вещи от злодейските нападения и от частите пожари. Понеже и самият този пирг не е за друг конец направен, освен за укрепление и отбранение на монастира ог злодейски части нападения, което се показува и от самата негова направа” [339]. На южната страна на кулата, горе високо, е вграден тухлен надпис, който гласи: „† При владичеството на превисокия господин крал Стефан Душана господин протосеваст Хрельо с голям труд и разход изгради тази кула на светия отец Ивана Рилски и на Божията Майка, наричана Осеновица в годината 6843 [от сътворението на света = 1334/5 г. от Р. Хр.], индикт пети” [340]. Името на сръбския

 

 

246

 

владетел тук е дадено като хронологическо посочване, както е било обичайно през средновековието, когато се е споменувало името на близък, съседен владетел, без това да означава някаква зависимост от властта на този владетел. Наименованието „Богородица Осеновица” е неясно. Вероятно то се отнася до някаква прочута икона на Богородица, свързана с мястото на първоначалното пребивание на Рилския светец в Осеново [341]. В същност, що е представяла обителта във времето на Хрельо? Несъмнено, Рилският монастир сега се превърнал донякъде в светско обиталище на непокорния властелин, който си съградил тук здраво и непристъпно убежище. Построената от него отбранителна кула трябвало, в случай на нападение, да послужи за закрила на монасите, но в същото време тя била предназначена, както може да се предполага, повече за прибежище и обиталище на самия Хрельо. Има белези, по които трябва да се заключи, че в тази кула той си свил чисто „светско гнездо”. Но колкото и непристъпна да била Рилската пустиня, непокорникът не можал да избегне съдбата си. За да запази своята самостойност, той действувал известно време като съюзник на Иоан а Кантакузин в борбата му за завладяване на византийския престол. Когато през 1342 г. било постигнато споразумение между Иоан Кантакузин и Стефан Душан, Хрельо бил принуден отново да признае върховенството на сръбска владетел. Това, обаче, не могло да спечели доверието на краля. Малко по-късно Хрельо трябвало насилствено да приеме иночество, под духовното име Харитон. Но и това не стигнало. В края на декември 1343 г. Хре-

 

 

247

 

льо бил умъртвен от убийци. На гроба бил поставен надпис, който днес е доста силно повреден, но все пак съдържанието му може да се възстанови, ако и предположително на някои места: [342] „[ † Гроб сега те съдържа] умъртвен , кесарю, който вчера говореше ясно, с нас. О, страшно чудо! [О, преславна гледка!] Ти, великоименити, който се яви като някое слънце доблестен мъж в добродетелите, сега [лежиш умрял в малкия гроб. Ох, ох, как пребиваваш] безгласен и обезобразен, без взор, съвсем без дух! От едното и другото страдае поради твоята смърт, [кесарю, достоен за необичайна възхвала], кесарицата, твоя съпруга, която ридае и страда, плаче горко [цяла обзета] от печал, като не те вижда тебе, сладкий, пред себе си. Като гледате нагледно това, братя, [отдайте усърдно внимание към] оногова, който лежи [тук и който] бе [толкова велик] в едно и друго, а [а сега] е стеснен [в малкия гроб], подражавайте във всичко този добър негов живот [?]. В годината 6851 [от сътворението на света = 1342 г. от Р. Хр.], индикт [11-и, месец декември 27-и ден, почина славният кесар] Стефан Хрельо Драговол, в монашески образ [Харитон, ктитор на този свети храм}”. Името на Хрельо се е запазило в някои наши народни песни [343].

 

Що е станало с владенията на Хрельо след неговата смърт? Може да се предполага, че част от подвластните нему земи минали под властта на сръбския крал, докато Рилската област, заедно с обителта на Рилския светец, били присъединени към държавата на цар Иван Александра. В началото на декември 1347 г. Рилската покрайнина е спадала в пределите на

 

 

248

 

българската държава [344]. Според официалното съобщение на Иван Шишмана от 1378 г., Рилската обител — неизвестно точно в коя година — била получила някакви дарения, вероятно чрез дарствени грамоти, от цар Иван Александра [345].

 

През втората половина на XIV век над българските земи натегнала страшна заплаха Турците проникнали в балканските земи и извършили безпощадни опустошения и изтребления. Настъпвали най-тежките времена в съществуванието на балканските народи. Разединени вътрешно, враждуващи непрестанно помежду си, християнските държави на полуострова били напълно безсилни да се противопоставят на големите турски войски, които напирали със все по-голяма мощ. Бързо се заредили съдбоносни събития, които донесли дълбоки промени. Между това, недълго след смъртта на цар Иван Александра († 17.II.1371 г.), българската държава била разпокъсана на три дяла, подвластни на Иван Шишмана, Иван Страцимира и деспот Иванко, син на Добротица. Отношенията между тях били враждебни — сякаш никой не съзнавал, че в тези страшни времена сговорните, задружни действия против враговете били по-наложителни от всеки други път. Напротив, отношенията между видинския владетел Иван Страцимира и неговия роден брат, цар Иван Шишмана, се влошавали поради разпри за владението на земи. Иван Страцимир се възползувал от затрудненията на търновския цар, за да завладее за себе си Софийската област. В своето озлобение против брата си, той подчинил новозавладяната област под властта на цариградския патриарх — като забравил значението

 

 

249

 

на самостойната търновска патриаршия за живота на българската народност и на българската държава. Иван Шишман, обаче, не се помирил с това, и наскоро тази област отново минала под негова власт. Изглежда, че през есента 1378 г. той посетил града Средец. Възстановяването на властта на търновския владетел над тази област било посрещнато с облекчение от местното духовенство. За него това възсгановление означавало, че, след краткотрайната подчиненост под цариградската патриаршия, сега отново се връщали под върховенството на търновския патриарх. При цар Иван Шишмана се явили духовници и иноци от областта, за да му изкажат своята почит — и да изпросят нови правдини, или потвърждение на старите. Изглежда, че тъкмо по това време царят издал своята дарствена грамота за Драгалевския монастир Света Богородица Витошка [346]. Тогава била издадена дарствена грамота и на Рилската обител. Тази грамота е много добре запазена. Тя е написана на добре изгладен, бял пергамент (обща дължина 130 см., 22 см. ширина), с красиво полууставно писмо, което и днес е напълно четливо. На долния край на грамотата виси снопче копринени нишки със златен печат, — който, обаче, е подправен! Всички съмнения относно първообразността и достоверността на грамотата са напълно неоснователни [347]. Напротив, тази грамота трябва да бъде смятана като един от най-ценните паметници от нашето средновековие, запазен в българските земи.

 

В новобългарски превод грамотата гласи:

 

„Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това,

 

 

250

 

— да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които се изписват образите на Богочовека и на Неговите светци. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкри.

 

Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по ангелско предание престола на светопочиналите царе заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите Негови църкви и към божествения Негов образ и към всичките Негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол — заради всичко това и моето царствр, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастояще златопечатно слово на моето царство на монастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички негови владения и правдини, сиреч нови и стари.

 

А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Българино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, монастирски метох, до Бруждима, та на височината Бруждима, на височината Лохотица, и низ Лохотица в Рила и през Рила въз планината на Марешица, та на Будурица, та на Каменица, и низ Каменица в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това, също и намиращите се отдясйо на Царев вир , на Богородична църква, та на свети Про-

 

 

251

 

копий на двата камъка, и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец, и покрай брега, на свети Георги, и на свети Архангела, та на Дриска и до крепостта пак отново горе над Царев вир нивите и лозята са монастирски. Но, освен това, и Ломница, с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е все монастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобрадско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, село Градечница, с людете по име: поп Тодор с децата си и с рода си, и Петър Теодосов с братята си, и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор, на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх , та на Шипочен, на монастирския метох, и отдясно на града Стоб, в Рила, и низ Рила — в Струма, и въз Струма до Гèрманщица, и въз Гèрманщица до Българино и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този. пустинножител Иван Рилски при показа на това златопечатно слово на моето царство.

 

Към тези още и това: гдето се намират селища, или сенокоси, или воденици, или места за воденици, или [рибо]ловища, или лозя, или ниви, или каквито и да било владения, които принадлежат на тези селища и тези люде, намиращи се под властта на този монастир на

 

 

252

 

царството ми, над всички тях да има неотемна власт този монастир Свети Иван на моето царство.

 

Моето царство с чисто и ясно отпущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този монастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой — сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни, свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък крагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, поборчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и служители на царството ми, велики и малки, които биват изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, — никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планината, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък. Към това също и следното: никой от тези да не смее чрез насилие да влиза в селата и при людете на този монастир на царството ми на светия отец, за да взима силом хляб, нито да убива птици, нито дори нога да сложи в двора им, но всички да бъдат прогонвани и да отстоят далече при показа на това златопечатно слово на моето царство. Също така и градът Стоб никак да няма власт над монастирските люде, нито над техните владения, дори на косъм. Към това още и следното: Ако някой от монастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата

 

 

253

 

държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого, при показването на това златопечатно слово на моето царство, и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: Ако в монастирската област се дава някакво аерико, този монастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико [?]. И така, да пребивава този монастир на моето царство Свети Иван Пустинножител с всичките му имения, които изредихме по-горе, свободно и да не бъде обезпокояван от някого, догдето слънце сияе на земята и докато живее моето царство.

 

След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този монастир на царството ми и цялото му достояние, от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочиналия цар Асеня и цар Калимана, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство, — и като видя тази свобода царството ми, дадох на този монастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатно слово, когато дойдоха людете на този монастир в земята на царството ми в Средец, да не може никой да ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство за всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.

 

Обаче, и след смъртта на моето царство, когато Господ Бог, Вечният Цар, благоизволи и постави на моя престол, било превъзлюбения син на моето царство, или [някого] от братята

 

 

254

 

и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо, или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши или отмени това златопечатно слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук неща и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогова Господ Бог да изпита чрез праведния Свой съд, да бъде съпричастен с предателя Господен Юда, проказата на Гиезия [а] да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.

 

Затова, прочее, бе дарувано на този монастир на царството ми това благообразно и все-настоящо златопечатно слово на царствбто ми, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 [от сътворението на света = 1378 г. от Р. Хр.], индикт втори, месец септември, ден 21-и.

 

† Иван Шишман в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци:

 

Грамотата е издадена, прочее, на 21. септември 1378 г. В т. н. есхатокол или заключителна част на грамотата, за съжаление, не е посочено мястото, гдето е била издадена. В текста, обаче се четат думите на царя, че иноците от Рилската обител пристигнали в града Средец:

 

 

а. Ср. IV Книга на царствата, V, 25-27.

 

 

255

 

От тези редове трябва да се заключи, че иноците узнали за пристигането на царя в Средец и побързали да се явят при него. Те му показали онези грамоти, които били получили от предишните български владетели, и го помолили да ги потвърди, като им издаде нова грамота „за всички владения и правдини, сиреч нови и стари”. В своята нова грамота Иван Шишман, обаче, не е посочил изрично, кои са били старите имения на монастира, и именно що е подарил самият той. Все пак, въз основа на грамотата могат да се очертаят владенията на Рилската обител по това време. За съжаление, част от споменуваните местни имена и досега остават неотъждествени. В някои случаи, при това, не е ясно, дали се отнася до селища или местности. Доколкото могат да се отъждествят споменатите селища, Рилската обител по това време владеела в Дупнишко селата: Абланово (дн. Баланово), Бъдино (дн. Бадино), Бъзово (дн. Бозова), Кръчино, Пастра. В Горноджумайско тя притежавала селата: Лешко, Селище, Церово (?) и Дреново(?), в Разложко селата: Недобрадско и Разложки попове (?), а в Мелнишко селата: Долене и Градешница „с людете по име: поп Тодор с децата си и с рода си, и Петър Теодосов с братята си”. Споменати са още няколко села, които не могат да бъдат отъждествени: Блъгарино, Варвара, Чрътов дол, Дебър и Дриска. Ако приемем, че селото Варвара е било тъждествено с едноименното село в Пазарджишко, то би следвало да заключим, че обителта е имала владения чак в тази покрайнина. Като метоси на монастира се споменуват: метохът Орлица, който съществува

 

 

256

 

и до днес, а по-нататък и един „монастирски метох”, за който не е ясно, дали е споменатият метох Орлица или се отнася до друго имение. Между отделните притежания се посочват: ниви, лозя, сенокоси, воденици, места за воденици и [рибо]ловища. От думите на грамотата се вижда, че монастирът е владеел голяма част от Рилската планина, с вековните нейни гори. Всички тези огромни монастирски владения били освободени от всякакви данъци и налози.

 

За зла съдба, заплахата на турските нашествия ставала все по-застрашителна. Турците вече завладявали едно след друго здраво укрепени селища в южнобългарските земи и се установявали трайно в тези покрайнини. През 1382 г. в техни ръце паднал градът София. Сега опасността тегнела над Рилската обител откъм север и откъм юг. Както по други български обители през тези тежки времена, така и в Рилския монастир предвидливите иноци се постарали да прикътат монастирските ценности, за да ги запазят от неприятелите.

 

 През 1385 г. игуменът Дометиан преписал Завета на св. Ивана Рилски, за да запази препис от него в обителта, докато самият първообраз бил скрит, заедно с другите монастирски ценности. В началото на своя препис той поставил приписка, която по-късно била преписана от неговия ученик Саватий, та се е запазила до наши дни върху нововремешните преписи: „Този Завет, който светият наш отец Иван Рилски пустинножител и чудотворец предаде на своите ученици преди смъртта си, преписа от кожената хартия с голяма точност

 

 

257

 

всечестният и преподобният между свещеноиноците господин Дометиан, мъж начетен и изпълнен с всякаква духовна мъдрост и разум, — който беше ученик на преподобния пустинник Варлаама, който живя девет години на Черна планина , която сега се назовава Църней , и на Старата постница — двадесет и осем години, А след като почина неговият старец, той [стана] игумен и наставник на великата общежителна Рилска лавра. Преписа го за по-лесно прочитане и възпоминание от всички иноци в тази обител, понеже кожената хартия , на която беше написан първообразно този завет , биде скрита грижливо заедно с другите монастирски вещи и книги

поради големия страх, който владееше тогава от нечестивите агарянски чада. В годината от създанието на света 6893, а от Рождество Христово 1385, 12-и ден от месец февруари, на паметта на свети Мелетий Антиохийски. И от него направих препис аз, смиреният свещеноинок и еклизиарх Саватий, всегдашен [ученик] на всечестния игумен и наставник Дометиана” [348]. Изглежда, че самата тази приписка не се е запазила в своя първообразен вид. В изложението на някои места, както личи, са били направени по-късни, малки добавки [349]. Що е станало след това с монастирската съкровищница? [350] — Относно това могат да се правят само предположения, без да може да се каже нещо положително. Във всеки случай, монастирът по това време попаднал във владенията на Константин Деянов, който станал турски

 

 

258

 

васал, та земите му били пощадени от завоевателите. За опазването на монастира през годините на турските нашествия спомогнало и обстоятелството, че Рилската обител била разположена в планинската пустош, далече от големите пътища, по които се движели турските войски при своите походи [351]. Надживявайки бурята на турското завоевание, вековната обител се изправяла с величествено смирение пред вековете на чуждо владичество, които трябвало да ѝ отредят съвършено друга съдба.

 

За духовния живот на Рилския монастир през последното столетие от съществуванието на средновековната българска държава знаем съвсем малко. От това време са запазени няколко датирани ръкописа, писани в Рилската обител или за нея. Така, познато е едно Четвероевангелие, писано с красиво и четливо писмо на пергамент и хартия през 1361 година [352]. Изглежда, че вече се чувствувала оскъдица, та покрай пергамента е употребена дебела и корава хартия. В началото на ръкописа се чете приписка: „Тази божествена книга, сиреч Четвероевангелие бе написана с помощта на Бога и на Неговата пречиста Майка в дома на Бога и на светия отец Иван Рилски чрез ръката и труда на многогрешния и смирен монах Симеон в годината 6869 [от сътворението на света, или 1360/1 г. от Р. Хр.]”. Текстът на някои места е изпъстрен със заставки и големи цветни заглавки. В библиотеката на Рилската обител се пази един препис на т. н. Лествица от 1364 година [353]. Съдържанието е чисто „иноческо”. Ръкописът е писан в 1364 г. „от последния в иноците Теодосия, на мястото Устие при град Търново, при благоверния Иван Александра и

 

 

259

 

неговата царица новопросвещената Теодора” — както узнаваме това от запазената там приписка. Трябва да се предполага, че ръкописът е бил писан от рилски инок, който по това време пребивавал в Търново, или пък че писачът не е бил брат от Рилската обител, но подарил своето творение на прославената обител. В библиотеката се пази също друг среднобългарски ръкопис — „3а любовта” от отец Максим [354], също така с „иноческо” съдържание. Очевидно, този ръкопис е бил писан в самата Рилска обител. На последния лист се чете приписка: „ † Боже Господи, Царю, укрепи верните наши царе, утвърди вярата, укроти народите, усмири света и добре запази тази света обител

Въведи починалите по-рано наши отци и братя в селенията на праведните... Приеми, Господи, в православната вяра ... [като] Бог и човеколюбец...”. Тази приписка отразява тревогите през последните времена от съществуванието на Второто царство. За жалост, тя е нечетлива към края. Дали в края на своята приписка непознатият рилски инок не се е молил тъкмо за неверните нашественици да бъдат приети в лоното на православната вяра, понеже „Бог е човеколюбец”? В тази негова молитва би трябвало, тогава, да съзрем проява на висша нравствена сила — в изпълнение на Исусовата повеля: „молете се за ония, които ви обиждат и гонят”.

 

В монастирската библиотека се съхраняват няколко недатувани ръкописи от XIII и XIV век, за които само предположително би могло да се каже, че са били писани в Рилската обител. Така, там има две „неделни Евангелия”

 

 

260

 

(апракос) от среднобългарска редакция, писани на пергамент през XIII век [355]. Запазен е съща един псалтир, част от който е писана в XIV век — също така българска редакция [356]. В ръкописа се съдържат и някои други текстове. От XIV—XV век произхожда един ръкопис, който съдържа служба на Рилския светец и Скилицовото житие, а по-късно са били добавени и други текстове [357]. В обителта през XIV век бил направен, както изглежда, също и препис на „Паренезиса” на Ефрема Сирски [358]. Тук е бил преписан, вероятно, и текстът на друга „Лествица”, която сега се пази всред ръкописите на монастирската библиотека [359]. Разбира се, всичко това са жалки отломки от някогашното книжовно богатство на Рилската обител.

 

В края на XIV век Рилският пустинник бил вече всеобщо признат светец. Най-голямото официално признание за неговата светост можело да представя именно обстоятелството, че сам българският патриарх — Евтимий Търновски — се заел да напише неговото житие, като ед,ин от най-видните български светци. Вече съществували, освен това, три служби за чествуване паметта на светеца. За разпространението на култа към Рилския светец можем да съдим и по това, че агиографските паметници, свързани с неговата личност, били преписвани често през XIV век, както това се вижда от запазените преписи [360]. От XIII–XIV век произхождат няколко образи на свети Ивана Рилски, запазени в църкви и монастири из разните краища на българските земи: в Боянската църква [361], от началото на втората половина на XIII век; в Земенския монастир — от XIV век [362], гдето е изобразен заедно със св. Иоакима Са-

 

 

261

 

рандаполски; в Погановския монастир, пак заедно със същия светец, в изображение от XIV век [363], и другаде. Чрез тези образи вече се оформил иконографският тип на светеца, без, обаче, да се наложи навсякъде. Най-отличителни са именно изображенията, на които той е представен като гологлав и бос отшелник, с разрошена коса и дълга брада, с остър поглед и с разгънат свитък в лявата си ръка. — През първите векове на турското робство в Софийската област вече съществували две обители, посветени на името на св. Ивана Рилски: Курилската обител в самото начало на Искърския пролом, и Гèрманската обител, в северните подножия на Витоша [364]. Може да се предполага, обаче, че тези две обители са възникнали през XIV век, по времето на цар Иван Александра, при засилената обща религиозност, и са били посветени именно на Рилския светец, тъй като почитанието към него е било особено силно в тази покрайнина.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

291. Вж. моите бележки в: МакПр, XII. 2.1940, с. 142 сл.

 

292. Ср. Златарски, Георги Скилица, с. 76 сл., е друго обяснение; ср. и Киселковъ, п. с., с. 29.

 

293. Ср. К. Иречекъ, Приложения къмъ антическата география и епиграфика на България и Румелия (= Псп, II. 1882, с. 65); Ивановъ, Български старини, с. 345; Златарски, Г. Скилица, с. 77 сл.; Киселковъ, п. с., с. 29.

 

294. Трифоновъ, Бележки, сс. 106-110.

 

295. Трифоновъ, п. с., с. 110.

 

296. Вж. тук, с. 55.

 

297. Вж. тук, с. 55 сл. Доста разпространена е една легенда, според която имп. Мануил Комнин подарил на Рилската обител чудотворна икона: вж. Н. Рылецъ, п. с., сс. 24 бел. 1, 95 сл.; ср. Миятевъ, п. с., с. 314; Милетичъ, п. с., сс. 28/9.

 

298. Трифоновъ, п. с., с. 110.

 

299. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 17 — към 1144 г.; Дьілевский, п. с., сс. 79 и 158 бел. 55 с посочванията — към 1143 г.

 

300. Ср. Дьілевский, п. с., с. 79. През време на своето изгнаничество младият Иван Асен II прекарал известно време, изглежда, в Галичското княжество; вж. Дуйчев в: СпБАкН, LXVI. 3. 1943, с. 148 сл.

 

301. Ивановъ, п. с., с. 4 и бел. 2.

 

 

404

 

302. Ивановъ, п. с., с. 17; К. Й. Иречекъ, История на българитѣ. Поправки и добавки отъ самия авторъ (Сф 1939), с. 142.

 

303. Ср., обаче, съмненията на Киселковъ, п. с., с. 42 сл.

 

304. Вж. тук, с. 161 сл.; други сведения у В. И. Срезневский, Переписка И. И. Срезневскаго с В. И. Григоровичем (= СпБАкН, LIV- 1937), сс. 78, 81 и бел. 1, 87 сл.; Ст. Романски, Български въпроси въ преписката на И. И. Срезневски съ В. И. Григоровичъ (= п. т., сс. 44, 151). В Рилския монастир Григорович открил също глаголически лист от XI в., съдържащ поучение с молитва към св. Троица (вж. Срезневский, п. с., сс. 88/9, 10 и др.).

 

305. Ср. Дылевский, п. с., с. 53; Ивановъ, п. с., с. 31.

 

306. Общо изследване за тези светци, с книгописни бележки, е дал П. Сланкаменац, Легенде о jyжнocлoвeнcким анахоретима (= Гласник Скоп. н. др., I. 1-2. 1926, сс. 215-233). Ср. една легенда у Паисий, Исторія славѣноболгарская, изд. Йорд. Ивановъ (Сф 1914), с. 79.

 

307. Златарски, История, II, с. 121 сл.

 

308. Златарски, п. с., с. 422 сл.

 

309. Златарски, п. с., с. 423 ; J. Bödey, Rilai Szent Iván legendájanak magyar vonatkozásai (= Arch. Philol., LXIV. 1940, pp. 217-221).

 

310. Ср. Златарски, п. с., с. 423 бел. 1.

 

311. Вж. подробности у Дуйчев, Проучвания, с. 44 сл.

 

312. Ср. Златарски, п. с., с. 465.

 

313. Златарски, п. с., с. 465 ; ср. Дуйчев, п. с., с. 44.

 

314. Златарски, п. с., с. 466 сл.

 

315. Златарски, История, III, с. 82 сл., неточно.

 

316. Ср. Златарски, п. с., с. 85.

 

 

405

 

317. За него вж. сведения у Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина, II, с. 4 сл.

 

318. Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 20, 31, 86; Киселковъ, п. с., с. 33, смята, че се отнася до средечката обител; общо вж. у Златарски, п. с., с. 83 сл.

 

319. Вж. някои разсъждения на Huizinga, op. c., p. 4 sq.

 

320. Ивановъ, п. с., с. 20 и бел. 1.

 

321. Ивановъ, п. с., с. 20 бел. 1, с дата 1194 вм. 1195 г.

 

322. Вж. тук, с. 67 и бел. 122.

 

323. В. Иванова, Стари църкви, с. 476; ср. Григоровичъ, п. с., с. 148.

 

324. Ивановъ, Жития, с 55; ср. и тук, с. 64.

 

325. В. Иванова, Образи, с. 99 сл.

 

326. Ив. Дуйчевъ, Приноси къмъ историята на Иванъ Асѣня II (= СпБАкН, LXVL 3. 1943, с. 152 сл.).

 

327. Д уйчевъ, Изъ старата българска книжнина, II, с. 44.

 

328. Дуйчевъ, п. с., с. 162.

 

329. Текстът у Ивановъ, Български старини, сс. 602/8; ср. Дуйчевъ, Приноси къмъ историята, с 157 бел. 49; В. Иванова, Два надписа от Асеневци — Батошовският и Врачанският (ИБАИ, XV. 1946, сс. 114-145); Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина, II, сс. 278, 413 сл.

 

330. Вж. тук, с. 250 сл.

 

331. Вж. моите добавки към Мутафчиевъ, История, II, с. 176 сл.

 

332. Примери у Дуйчевъ, Приноси къмъ историята, с. 171 бел. 102.

 

333. Ср. Иречекъ, Пътувания, II, с 637; Милетичъ, п. с., с. 6; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 31; Миятевъ, п. с., с. 314; Иванова, Стари църкви, с. 451; Киселковъ, п. с., с. 45 сл., обаче, се съмнява в това.

 

334. Съмненията на Киселковъ, п. с., с. 42 сл. са неубедителни; ср. и Ивановъ, п. с., с. 31.

 

 

406

 

335. За Хрельо липсва едно добро, подробно изучване. Вж. някои вести у Ивановъ, п. с., с. 31 сл.; К. Jиречек, Историја срба, I (Београд 1922), сс. 265 сл., 280 сл.; II (1923), с. 10; III, сс. 29, 30 бел. 2, 37 и др.

 

336. Спространовъ, Материали, с. 196.

 

337. Ивановъ, п. с., с. 32 сл.; Н. Рылецъ, п. с., с. 23 сл.; И в. Гошев, Из сбирките на Църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София ( ГодСУбф, XXIII. 1946), с. 14 сл.

 

338. Вж., напр., в житието на св. Теодосий Търновски: Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина, II, с. 219 сл.; ср. и Н. Рылецъ, п. с., с. 26 сл.

 

339. Н. Рылецъ, п. с., с. 25; Ивановъ, п. с., с. 33.

 

340. Дуйчевъ, п. с., II, сс. XXXII сл., 280, 418 сл.

 

341. Н. Рылецъ, п. с., с. 24 бел. 1; Милетичъ, п. с., с. 8 бел. 2; Ивановъ, п. с., с. 33 сл.; Киселковъ, Безименното житие, с. 102 сл.

 

342. Дуйчевъ, п. с., II, сс. XXXIII, 283/4, 419; Н. Рылецъ, п. с., с. 28 сл.; Милетичъ, п. с., с. 9; Иречекъ, Пътувания, II, с. 638; Спространовъ, Материали, с. 205.

 

343. Б. Ангеловъ — Хр. Вакарелски, Тремъ на българската народна историческа епика (Сф 1940), сс. 46 сл., 56 и др.

 

344. Ивановъ, п. с., с. 36 сл.; Дуйчевъ, п. с., с. 130 сл.; но ср. Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 73.

 

345. Вж. тук, сс. 253, 242.

 

346. Дуйчевъ, п. с., сс. XXVIII, 183/5, 394; грамотата не е датирана.

 

347. Вж. у Дуйчевъ, п. с., сс. XXVII, 177-182, 392/3. Съмненията на Г. Баласчевъ, Златопечатното слово отъ царь Иванъ Шишманъ, дадено на Рилския мънастиръ ( = Минало, I. 4. 1910, сс. 400-411) и на В. Сл. Киселковъ, Автентиченъ ли е Рил-

 

 

407

 

скиятъ хрисовулъ (= СпБАкН, LXX. 1, 1944, сс. 1-41) са неубедителни. Въпросът е разгледан в моя статия, която се надявам да обнародвам наскоро.

 

348. Ивановъ, п. с., сс. 131, 111, 38/9; Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 53, приема сведенията, ако и да се съмнява в приписката; с. 120 сл.

 

349. Напр., името Църней: ср. Снѣгаровъ, п. с., с. 474 сл.

 

350. За нея вж. общо Миятевъ, п. с., с. 314 сл.

 

351. Ивановъ, п. с., с. 38 сл.

 

352. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги на Народната библиотека въ София, I (Сф 1910), сс. 29-30; Дуйчевъ, п. с., с. 285.

 

353. Спространовъ, Описъ Рил., сс. 64/6 ; Дуйчевъ, п. с., с. 154/5; Иречекъ, Добавки, с. 213.

 

354. Спространовъ, п. с., сс. 67/8; Дуйчевъ, п. с., сс. 286/7.

 

355. Спространовъ, п. с., с. 15. Ср. и В. В. Качановскій, Болонская псалтьірь (1186—1196 г.) и Евангеліе Рьілскаго монастьіря (въ Болгарскомъ княжествѣ), конца XII в. или начала XIII в. (СПб 1882), сс. 11-19, с образци от текста.

 

356. Спространовъ, п. с., с. 8.

 

357. Спространовъ, п. с., сс. 24/5.

 

358. Спространовъ, п. с., сс. 58-60; ср. тук, с. 164.

 

359. Спространовъ, п. с., сс. 62/4.

 

360. Вж. напр.: Ив. Гошевъ, Стари записки и надписи. I (= ГодСУбф, IV. 1927), с. 369; с. 356: служба на светеца; два преписа, на пергамент, на първото проложно житие от XIV в., вж. Ивановъ, Жития, с. 11; два преписа на второто проложно житие, от XIII—XIV в., п. с., с. 13 сл.; препис от XIV век на Евтимиевото житие, п. с., с. 15, и други.

 

361. A. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, I (Paris 1928), p. 118; Миятевъ, п. c., c. 331 ; cp. Ивановъ, Св. Ив. P., c. 29 бел. 2.

 

 

406

 

362. Grabar, ib., p. 193.

 

363. Grabar, ib., p. 339, pi. XLVI.

 

364. Вж. общи сведения у В. Кѫнчовъ, Курилскиятъ манастиръ св. Ив. Рилски (= Псп, LX1I. 1901, сс. 796/8); също тук, бел. 181.