Тържество на Словото
Златният Век на Българската Книжнина
 

ЙОАН ЕКЗАРХ
СЛОВО ЗА ПАСХА

Това произведение ни представя характерния за Йоан Екзарх тип на тьлкователно слово (или беседа) върху евангелски текст. Още в 1824 г. К. Калайдович го споменава наред с известните му слова за Възнесение и Преображение, като посочва единствения познат му препис — руски сборник от 1535 г., принадлежащ на библиотеката на Йосифо-Волоколамския манастир. В наслова авторът е посочен като Йоан Презвитер. Калайдович се колебае за авторството на Словото, но Ундолски, който открива втори препис от него в собствената си колекция, е категоричен, че то принадлежи към книжовното наследство на Йоан Екзарх. Н. Петров (1889 г.) се съмнява в авторството на българския писател. Въз основа на мнението на руските слависти от XIX в. изследователите до наши дни отбелязват Словото, без да прибавят нови доказателства в полза на една от двете хипотези. При това творбата не е издадена. В последните години попаднах на още 4 преписа от Словото и при разчитане на текста се уверих, че то несъмнено има почерка на Екзарховите текстове. Намира се в панигирици. по-точно в състава натриодни цветни панигирици като едно от словата за Пасха (Великден). Съставите, в които се среща, носят белези на голяма старинност, съдържат творби и преводи на български автори от Х в.

Словото представлява свободен превод на 86-тата беседа на Йоан Златоуст върху Евангелието от Йоан. Промените са насочени главно към превръщане на Златоустовата беседа в празнично слово. Йоан Екзарх използва тълковните части, като пропуска пасажи, в които динамичният ритъм на Словото се забавя от пространни обяснения или повторение и на места допълва особено вълнуващите го мисли на Йоан Златоуст. Последната част на Златоустовата беседа, която не е пряко свързана с пасхалните събития, изобщо не е включена в текста на Йоан Екзарх. Към края на Словото авторът непосредствено указва на своя източник, като споменава името на Йоан Златоуст. Това още веднъж ни подсказва, че Йоан Екзарх, както и в други свои слова, все пак мисли своя труд не като превод, а като славянска интерпретация, един вид съавторстзо, в което най-ценното от негова, на Йоан Екзарх, гледна точка, наред с риториката, е предаването й на славянски език.

От анализа на езика, на който е написана творбата, става ясно, че е възникнала в рамките на Преславския книжовен кръг, а особеностите му са достатъчни, за да го признаем за дело на Йоан Екзарх.

Преводът е направен по най-стария текст — от ръкопис № 19 от библиотеката на Сръбската Академия на науките и изкуствата в Белград (един лист точно от това слово сега се намира в Киев). Ръкописът е от XIV в. Текстът е съпоставен с преписите от руската ръкописна традиция и от ръкопис № 299 от Библиотеката на Румънската Академия на науките, Букурещ от XIV в. Двата преписа — от Белград и Букурещ са безюсови, като първият е писан с рашки правопис, а вторият — с атонски безюсов правопис.


СЛОВО ЗА ПАСХА
Слово на Йоан Презвитер от евангелското тълкование

Върнаха се пак двамата ученици у тях си, изумени, а Мария стоеше отвън при гроба, плачейки” (Иоан. 20:10-11).

Жалостив е, прочее, женският пол и бързо се поддава на състрадание. Казвам това, та да се не чудиш защо Мария, стоейки при гроба, плаче горчиво, Петър пък изобщо не прави такова нещо. “Учениците, рече, се върнаха у тях си изумени”, а тя “стоеше плачейки”, понеже и полът [им] е състрадателен и при това — понеже тя не знаеше ясно за възкресението, докато тези ученици, видели повивките и повярвали, се върнаха изумени. Но защо двамата не отидоха в Галилея, както им бе наредено преди разпъването? Както си мисля, те чакаха другите апостоли, а едновременно преживяха това чудо. Те се върнаха, а тя и още стоеше при гроба, плачейки, защото и гробът, гледан от хората, е голяма утеха.

Виждаш ли я, как тя, отдадена на покойника, мисли, като се наведе да види мястото, дето лежи тялото Иисусово? Заради това и поради това усилие не малка награда приема. Онова, що учениците не съзряха, това тя първа видя, сиреч: “два ангела седящи, единият при нозете, а другият — при главата в бели одежди” (Иоан. 20:12). И видът им бе изпълнен със светлост и радост. Умът на жената не беше чак толкова възвишен, та от това да получи даровете на възкресението, затова чрез тези неща стана нещо повече. Защото тя вижда ангели седящи, светли на вид, та да отклонят ума й от мъката и да я утешат. Те обаче не й казват нищо за възкресението, ала постепенно я насочват към мисълта за него. Видя образи светли, каквито никога не бе виждала, видя блестящо видение, чу състрадателен глас.

А какво, прочее, й говореха? — “Жено, защо плачеш, кого търсиш?” (по Иоан. 20:13). Чрез всичко това, сякаш през открехната врата, по малко словото я въвежда във възкресението. И още — начинът на тяхното сядане я насочваше към въпроса, понеже съзнаваше, че те разбираха случилото се, а поради това и не седяха заедно. Те обаче чрез въпроса й вдъхват повече разум, след като беседват с нея.

И какво им отвръща тя? Твърде скърбяща и обичаща не им ли каза: “Взели са моя Господ и не зная къде са го положили” (Иоан. 20:12).

Какво говориш, жено! Нима не знаеш нищо за възкресението, та още се тревожиш за полагането? Виждаш ли, че тя не вярва много в учението за възкресението!

И като каза това, обърна се назад” (Иоан. 20:14). А на мене ми се струва, че докато тя говореше, Христос внезапно се яви зад нея и ангелите бяха поразени; и понеже те видяха Владиката и по вид, и по образ, и по появата веднага дадоха да се разбере, че са видели Господа, та затова жената се обърна назад. На тях се яви така, а на нея — иначе, та да не я порази отначало, но в незначителен и обикновен образ. И е очевидно, понеже тя го мислеше за градинар — такова проникновение! — тъй като подобаваше не внезапно да я въздигне към висшето, но постепенно.

Пак, прочее, сам той пита: “Жено, защо плачеш, кого търсиш?” (Иоан. 20:15). Така й показва, че знае за какво пита тя. Така разбрала нещата, тя не назовава името Иисусово, но понеже питащият знае кого тя търси, рече: “Господарю, ако ти си го пренесъл, кажи ми къде си го положил, та да го взема” (Иоан. 20:15). Като че говори за мъртвец, отново рече — полагане, вземане и пренасяне! А освен това смисълът тук е, тъй да се каже: ако заради страх от иудеите сте го взели оттук, то открийте ми, та аз да го взема. Голяма е любовта и привързаността на тази жена, обаче тя все пак нямаше пълно разбиране. Затова и [го] допълни — не чрез опознаване, ала чрез гласа [си]. Както, прочее, при иудеите — веднъж им позволяваше да го познаят, друг път беше невидим — така и тук. Нали говореше на иудеите: “кого търсите”, а те не познаха ни лицето, ни гласа, докато не пожела. Същото стана и тук. Той я извика само по името “Мария”, укорявайки и упреквайки я, защото тя си мислеше такова нещо за живия. Но защо я призовава така, сякаш го е загърбила? Та нали тя говореше с него? Струва ми се, че след като каза “къде си го положил”, тя се обърна към ангелите, питайки: “Защо се поразихте?” После, понеже Христос я повика, обърна се към него; и чрез тези ангели, и по гласа [си] той бе познат. И когато я повика: “Марийо!” — тогава го позна. По този начин опознаването не бе по лицето, ала по гласа.

Ако ли пък попитат откъде е известно, че и ония ангели са били поразени, та затова жената се обърна назад, го и тук пак ще кажат: откъде е известно, че тя го е познала? Но както е ясно, понеже рече “Не се докосвай до мене”, така и [другото], заради което рече “обърна се”. А заради какво каза: “Не се докосвай до мене” (Иоан. 20:17). Аз си мисля, че понеже тя ще иска пак винаги да бъде до него и да върви след него, както ония, що служеха преди разпъването, възприемаха неговите поучения. Та затова рече: “Не се доближавай до мене и не се докосвай, защото няма пак да вървя сред вас, учейки, както преди”. А дето рече: “Не съм възлязъл при Отца си” — означаваше, че той се стреми натам и иска да отиде. А който отива там и няма занапред да живее тук с човеците, следваше, прочее, на него да се гледа така, както преди [въплъщението]. А и от това трябва да се разбира, понеже после, говорейки, рече: “Иди кажи на братята, че отивам при моя Отец и при вашия Отец и при моя Бог и вашия Бог” (Иоан. 20:17), въпреки че нямаше тогава веднага да иде, но след 40 дни. А защо каза това? Дали защото иска да й внуши възвишен помисъл, че той няма да живее тук както преди, но ще се възкачи на небесата? А дето казва: “Моя Отец и вашия Отец” — то е заради плътската природа, понеже и възшествието [му] на небето е в плът. Казва й това, понеже тя не може да си въобрази пълното величие.

А друг ли е неговият Отец, друг ли вашият? Точно така! Той му е син по плът, а апостолите — по благодат. А понеже рече: “Кажи на братята ми”, да не би от думите му да се помисли, че са еднакви, то така и показва различието. Макар и да беше брат на тези, що са в плът, обаче неговата слава е неизразима. Той, прочее като съдия ще седне на престола Божи, а цялото човешко естество ще застане пред него.

Жената отиде, за да разкаже това на учениците.

Толкова голямо е постоянството и вярното търпение!

Все пак защо учениците не скърбяха за това, когато чуха, че ще си отиде от тях, нито говореха както преди? Тогава, понеже щеше да умре, говореха така [с жал], а сега, когато той възкръсна, защо трябваше да правят това или да скърбят?

А тя им разказа каквото е видяла, та и тези думи бяха достатъчни, зада се утешат. Обаче дали учениците не вярват на жената, казваща това, или пък, повярвали, скърбят, понеже не тям се яви първом, според както им бе казал, че ще се яви в Галилея? Те, прочее, забравяйки [обещаното], са печални. Преди да изтече и един ден, започнаха много да копнеят и да чакат, желаейки да го видят, понеже чуха от жената, която го бе видяла, а и самите те бяха видели празния гроб. Та, когато възжадуваха силно да го видят -тогава вече настъпи вечерта, твърде късно — той застана пред тях.

А защо се яви вечерта? Защото дотогава всички се събраха, освен Тома. Също велико чудо! Защо не помислиха, че е привидение, а не истина, след като изведнъж дойде и им се яви, когато вратите бяха затворени? Не е ли, защото жената ги бе накарала да повярват?

И това още — яви им се в благ образ, но не през деня им се яви, изчаквайки докато се съберат заедно. Голяма беше тяхната почуда, тъй като, без да отвори вратата, той застана сред тях и показа прободеното си ребро и ръцете, и със собствения си глас спря вълнуващите се, казвайки: “Мир вам!” — сиреч — не бойте се, а и им припомни онова, що им бе говорил преди разпъването: “Мира ви оставям, моя мир ви давам” (Иоан. 14:27). И още: “В мене имате мир, в този свят имате скръб” (по Иоан. 16:33). А учениците, видели Господа, се възрадваха.

Виждащ ли как думите чрез делата се осъществяват? Което, прочее, бе казал преди разпъването, сиреч: “Пак ще ви видя и ще се възрадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (Иоан. 16:22), тази реч сега се изпълнява чрез делото. Всичко това той превръщаше във вяра — твърда и бързо потвърдена.

А ето, след възкресението първом изрече думата “Мир вам”, защото навсякъде казва: “Благодат и мир вам.” И на жените Господ благовести радост, понеже този пол беше тъжен и следователно получи първата радост. Подходяща за двата пола дума дава; [мир] на мъжете, тъй като знаеше, че те влизат в битка, а от мир се нуждаят, а на жените, скърбящи, пожелава радост. “Унищожил всяка печал” — това посочва нещата, що е изправил чрез кръста. А това е мирът — понеже е унищожено заповяданото разделяне [на Бога от човека] и [Христос] постигна светла победа, и всичко е праведно. По тази причина той каза: “Както Отецът ме изпрати, и аз ви изпращам (Иоан. 20:21). И няма да се случи никаква беда — и поради това, що вече се е случило, и поради моя чин, който ви изпраща.” Оттук им възвисява умовете и им разкрива голямото достойнство на вярата, понеже те трябва заради тези неща да приемат [Духа]. И при това не отправя молитва към Отца, но чрез властта [си] им дава сила. “Духна и рече: “Приемете Светия Дух; и чиито грехове простите, ще им се простят” (Иоан. 20:21). Както князът, изпращайки болярите в тъмница, власт им дава, та когото поискат, то да затворят, а когото поискат, него да изведат, по същия начин и, изпращайки тези ученици, в същата сила ги облича.

Каза така: “Ако аз не отида, то той няма да дойде” (Иоан. 16:7). А дето “дава Дух”, някои смятат, че не им дава Духа, но чрез духването ги прави чисти и достойни за приемането на Светия Дух, та ги подготвя, давайки им сила — понеже щом двата ангела, видели [го], се изумиха, то как те биха изтърпели, приемайки толкова голяма неизречена и силна благодат? Но той ги подготвя, давайки им сила, та затова [го] казва. И не рече: “приехте Светия Дух”, ала “приемете” — сиреч, който ще дойде.

А Иоан Златоуст говори, казвайки: приеха сила, духовни дарове, но не да възкресяват мъртвите и да проявяват могъщества, тоест чудеса, а да прощават от грехове. Защото духовните дарове са различни, та затова допълни, казвайки: “на които ще простите, ще се опростят”, изяснявайки за какво дава силата. А Светия Дух приеха на петдесетия ден от възкръсването, защото тогава се прояви чудотворната сила. Затова и Христос рече: “Ще приемете сила, когато Светият Дух слезе върху ви и ще ми бъдете свидетели” (Деян. 1:8). А те бяха свидетели чрез чудесата, понеже духовната благодат е неизповедима, а дарът — многостранен.

А това е, та да разбереш, че властта на Отца и Сина, и Светия Дух е една. Което, прочее, се смята постоянно на Отца за неговия Син, същото е присъщо на Сина и на Светия Дух. А как? “Никой няма да дойде при Сина, рече, ако Отецът не го доведе” (Иоан. 6:65). Но ето пък синовството изразява така: “Аз съм пътят, рече, никой няма да дойде при Отца, освен чрез мене (по Иоан. 14:6).

Вникни, та да видиш, не се ли [отнася] това до Светия Дух, понеже “никой не може да нарече Господа Иисуса, освен чрез Светия Дух” (1 Кор. 12:3). И още чрез апостола: понякога чрез Отца, а понякога — чрез Светия Дух [са] дадени на Църквата. И делитбите на дара, виждаме, са отчески, и синовни, и на Светия Дух.

Богу нашему слава сега и винаги!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]