КУЛТОВА ПОЕЗИЯ
В бългаpската литература култовата поезия е почти изцяло песенна. Песенната поезия се изгражда в сложен синтез с музиката и богослужебния ритуал. С покръстването и създаването на славянския език българската църква приема целия богослужебен чин във формата, която той има във Византия непосредствено след победата на иконопочитанието. Точно тогава в богослужението определено надделяват манастирските тенденции и всички богослужебни песенни форми са в процес на установяване. Ясно са определени обемите на основните химнографски сборници (Триод — за песенните последования за Неделите на Великия пост, Великденски (Пасхалния) и Петдесетния цикъл до Неделята на Всички светии); Празничен и Служебен миней (за неподвижните празници от календара) и песнопения за всеки ден от седмицата според тематиката на дните (Октоих). Развитието на тези сборници през Х в. е в pамките на допълването им с нови песнопения, а не в промяната на техните функции или на изменението на местата им в цялостния богослужебен комплекс. През IX в. във Византия е вече в употреба една текстова мозаична цялост — „служба”. Тя обема два основни дяла — вечерен и утринен. Отделните строфични (условно казано) единици са: тропари, стихири, кондаци и икоси. В утринния дял тропарите са обединени в т.нар. „песни”, а те заедно образуват „канон”. Канонът се състои от девет песни, като за празничното богослужение на утринния дял се изпуска втората песен на канона. В дните на Великия пост (без неделите) каноните са съкратени — от 3 или 4 песни. Тези съкратени канони влизат в състава на триода, което е и дало името му — триод, т.е. трипесенец. Кондаците и икосите се поместват след шестата песен на канона. Първите преводи на минейните и триодните тестове са обемали само част от византийските песнопения и постепенно са се попълвали както с по-стари, така и с нови, създадени през втората половина на IX в. химнични произведения. Същевременно българските автори са се чувствали все още свободни от задължителността непременно да се придържат към съдържанието на византийските книги. Вдъхновени от Кирило-Методиевия опит и от възможностите на новоизкования литературен език, те са създавали и свои собствени химнографски творби. Особено ги е привличала словната форма на акростиха, когато в началните букви на тропарите или стихирите те са могли да вплетат името си и (или) да изразят отношение към светостта на празника. Подреждането на стихирите по реда на азбуката пък е начин да се напомни нейната сакралност, да се почувства причастност към чудото на новите букви.
Химничните старобългарски произведения са обвързани с музикалната природа на изпълнението им. При писането им предварително са фиксирани както гласът (ладът), така и в преобладаващото число случаи моделът и мотивът; те на свой ред отразяват определени теми от т.нар. старозаветни и новозаветни песни. Ритмичната им структура се изгражда върху интонацията и повторението на синтактични цялости. В този ритъм голяма роля играят синтактичния паралелизъм и анафората. В химничните текстове поетичното внушение се постига чрез много по-наситена и сложна употреба на метафори и символи, кореспондиращи със символиката на храмовото свещенослужение. Тази символика се е разкривала на всички нива, затова цялата красота на възприемането на един химничен текст се губи, тъй като той е разделен от атмосферата на вътрешното сакрално пространство, на музиката и на изобразителното изкуство (фрески и икони).
От старобългарските писатели несъмнено най-плодовит химнописец е Константин
Преславски. Климент Охридски и презвитер Наум също са оставили свои поетични
творби, които откриваме чрез имената им в акростиха. По-голямата част от
българското химнописно наследство е открита през последните няколко десетилетия,
когато учените започнаха да обръщат внимание на богослужебните тестове.
Дотогава те с редки изключения се считаха за периферни в литературната
наука и не бяха предмет на изследване и издание.
[Previous] [Next]
[Back to Index]