Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

9. ВЪ ВТОРАТА ЛЕГИЯ

 

 

Въ Сърбия отишелъ и Василъ Левски. Разбира се, нему съвсемъ не било по волята да живѣе между сърбитѣ, но нѣмало що да се прави. Пѫтьтъ му за България билъ вече заграденъ. Въ сѫщата тази година, (1867) презъ зимата, сръбското правителство позволило съставянето на една българска легия въ Бѣлградъ, въ която да се учатъ на военно обучение българскитѣ емигранти. Условията били, че това обучение щѣло да трае до напролѣть, а следъ това момчетата ще минатъ въ България. Находящитѣ се въ Бѣлградъ емигранти разпратили известие до своитѣ приятели въ България, че желаещитѣ освобождението на своето отечество, трѣбва да побързатъ да дойдатъ въ Бѣлградъ, за да увеличатъ числото на ученицитѣ. Скоро българската легия брояла вече до 200 души момчета изъ разни градове въ България. Приемали се само ония, които знаели да четатъ. Въ тая легия се записалъ и Левски. Христо Ивановъ, който пристигналъ около Никулдень въ Бѣлградъ заедно съ нѣкого си Грековъ, [110] разказва, че намѣрилъ вече тамъ Левски, облѣченъ въ войнишка униформа.

 

Но скоро той се разболѣлъ отъ опасна болесть. Лежалъ нѣколко месеца въ болницата и отъ нередовно гледане дошелъ до умиране. Другаритѣ му българи, чрезъ сръбския министъръ, сполучили да го извадятъ отъ болницата и настанятъ въ особена кѫща. Болестьта му отъ день на день вземала все по-лоши размѣри: трѣбвало да му се направи операция. Двама частни доктори се наели да му направятъ операцията. Тѣ му разпрали стомаха и благополучно извършили операцията, по причина на която той останалъ още дълго време на легло, така щото много малко можалъ да служи въ легията [111].

 

Между това, тази легия, както е известно, не могла да се удържи за дълго време, да донесе очакванитѣ плодове. Скоро между българскитѣ ученици и сръбскитѣ професори се разгорѣла отчаяна препирня. Военнитѣ преподаватели не закъснѣли да покажатъ своя квасенъ патриотизъмъ предъ нашитѣ момчета. Тѣ хулѣли всичко що е българско, опре-

 

 

74

 

дѣляли и границата на своята държавица не до Пиротъ, Нишъ или Видинъ, но до Велико-Търново и София.

 

— Вие сте дошли въ Сърбия не за друго, а за парче хлѣбъ, — говорѣли ученитѣ глави презъ време на преподаването.

 

Разбира се, че буйнитѣ глави, задъ гърба на които не се чувалъ ни гласътъ на любезна съпруга и дечица, които били напустнали своето бащино огнище не за да ги осърбяватъ лигави професори, не да чакатъ нѣкакви си дипломи — срѣдство за прехрана, а да търсятъ приключения и свободенъ животъ — не сѫ помислили да заплатятъ съ сѫщата монета, тѣ захвърлили и география и пушка и плюли на всичко. Дълго време трѫбата свирила да излѣзатъ на учение, но тѣ се излѣгали по кафенетата.

 

Въ последствие на това била приложена военна дисциплина къмъ непокорнитѣ. Много отъ момчетата били арестувани, на нѣкои ударили по 25 тояги, трети избѣгали на полье, и така легията се разпръснала както и въ 1862 год.

 

До това време Левски не билъ оздравѣлъ още добре отъ операцията. Едвамъ две недѣли следъ убиването на Князъ Михаила, той потеглилъ за Ромъния, снабденъ съ черенъ (трауренъ) паспортъ. Повечето момчета сѫщо така отишли въ Ромъния. Годинитѣ 1868—69 сѫ най-тъмнитѣ отъ деятелностьта на Левски [112]. Както е известно, той не мина съ четата на Хаджи Димитра въ 1868 година. Защо той не взе участие въ тази чета, която по число и съставъ стоеше по-горе отъ четата на Панайотъ Хитовъ въ 1867 година, намъ е положително неизвестно. Споредъ събранитѣ ми сведения, три главни причини сѫ въздържали Левски да не придружи Хаджията и Караджата. Първо, че по онова време Панайотъ Хитовъ, който билъ щастливъ да чуе нѣколко съчувствени слова отъ сръбския министъръ и отъ букурещкитѣ нотабили, които били противници на всѣкакво движение въ Турция съ орѫжие, защото щѣлъ да се разсърди Наполеонъ, билъ изпратенъ по ромънскитѣ градове да сѣе раздоръ между момчетата —да не слушатъ Хаджи Димитра. Твърде е вѣроятно той да е упражнилъ своето влияние и върху Левски, който почиталъ още дългитѣ мустаци и надутитѣ войводи. Второ, че той е билъ още боленъ отъ операцията и не се е решавалъ да потегли по Балкана, който не е майка на слабитѣ и болни натури; и трето, че споредъ разказването на Иванъ х. Димитровъ, който се е срѣщалъ съ Левски сѫщата година въ Бургасъ, нѣколко дни следъ заминаването на Хаджи Димитровата чета, той последниятъ идѣлъ за въ Тракия да

 

 

75

 

събере друга чета, която да присъедини къмъ Хаджи Димитровата и да го посрещне около Сливенъ. До кои мѣста е ходилъ Левски, съ кого се е срѣщалъ, намъ е сѫщо така неизвестно.

 

Есеньта на сѫщата година ние то срѣщаме пакъ въ Ромъния, въ с. Кампусинъ, гдето той си продава телескопа, за да хване адвокатъ въ сѫдилището, въ което имало да се сѫдятъ осмина души българи, негови другари по сръбската легия. Презъ зимата той събира решителни момчета изъ Ромъния, за да ги води въ Букурещъ, за да убиятъ Христо Георгиевъ [113].

 

Може би на нѣкои строги моралисти да се повдигне злъчката отъ това действие на Левски. Но ние ги предупредяваме да погледнатъ на въпроса не отъ точка зрение на царско-калугерския катехизисъ. Ако кръвожадниятъ монархъ, който коли и беси само за това, защото се намѣрили хора да оспорватъ неговата божествена санкция, ако той извършва всичко това за собствено свое удоволствие, то, кажете ми, не е ли ималъ това право човѣкътъ, който се е мѫчилъ за доброто на милиони поробени създания? Левски, който се билъ посветилъ да работи всичко за благоденствието на другитѣ и въ вреда на себе си, който билъ самъ, и противъ когото били всички, споредъ насъ билъ въ правото си да жертвува не едного мерзавеца, който му пречелъ, а стотина. А да посегне на живота на Христо Георгиева имало е сериозни причини. Този последниятъ минавалъ за представитель на българския народъ въ висшитѣ крѫгове, на нему сѫ се изпращали твърде крупни суми, най-много отъ православна Русия, които суми се гълтали отъ неговитѣ дебели каси. Той прѣчелъ съ своето влияние на всѣко революционно движение. Освенъ това, фактътъ, че той и другаритѣ му бѣха подбудили руския консулъ въ Букурещъ, Офенбахъ, да протестира противъ четата на Хаджи Димитра, бѣше още новъ.

 

За тая цель Левски наелъ кѫща въ Букурещъ, гдето се приготовлявало убийството, но Л. Каравеловъ съ голѣми молби и увещания едвамъ можалъ да го склони да не извърши подобно страшно престѫпление.

 

Маялъ се Левски още дълго време изъ Ромъния, минавалъ въ България и пакъ се връщалъ, съветвалъ се съ войводи, подканялъ ученитѣ да захванатъ по-сърдечно работата, но никѫде не намѣрилъ истинска подръжка. Трѣбва да ви кажа и това, че после поражението на Хаджи Димитровата чета, когато думата комита се произнасяла съ ужасъ и отъ

 

 

76

 

кадънитѣ, старитѣ войводи изгубили вече своята храбрость. Хубавата Стара-Планиа, която била окървавена вече съ юнашка кръвь, станала за тѣхъ недостѫпна. Ето защо ние не виждаме баснословнитѣ войводи да фигуриратъ ни въ едно отъ нашитѣ нови и самостоятелни движения.

 

Панайотъ Хитовъ се оттеглилъ въ Бѣлградъ подъ височайшата милость на правителството, хвърковатиятъ Тотю станалъ кръчмарь въ Одеса, Желю почналъ да лѣе керемиди въ Браила, баснословниятъ Дишлия вардѣлъ кръчмаритѣ да не наливатъ въ виното вода, Раковски отдавна почивалъ въ гроба, Касабовъ публикувалъ официално, че той е Касабияно, а не Касабовъ — съ една речь, всички били разочаровани, всѣки търсѣлъ да се бори не съ Турция, а съ собственото свое сѫществувание. Сърбия се намирала въ отлични отношения съ Турция, Ромъния се отървала отъ князъ Кузата, [114] който подбуденъ отъ Наполеона, искалъ да стане богопомазанъ и далъ обещание на султанскитѣ комисари, че нѣма да позволи на втори Хаджи Димитъръ да премине границата така безцеремонно. Навсѣкѫде апатия, страхъ предъ турското величие и самопризнание, че българитѣ трѣбва съ търпение и молби предъ босфорския великанъ да изкупятъ своитѣ грѣхове.

 

Единъ Левски не искалъ да направи компромисъ съ духа на епохата. „Ще се боря до последната минута на живота си. Намѣрилъ той въ ромънската столица човѣка, който сподѣлялъ неговитѣ възгледи и който го насърдчилъ въ предприятията му — да върви и да не се бои. Тоя човѣкъ билъ Л. Каравеловъ, който се билъ установилъ вече въ Букурещъ и издавалъ своя революционенъ органъ — „Свобода”.

 

Каравеловъ и неговитѣ близки приятели подкрепили Левски нравствено. Тия млади хора, които не благоговѣяли нито предъ Наполеона, нито предъ велика Русия, нито пъкъ се кланяли на мустакатитѣ войводи, че тѣ трѣбва да поведатъ народа, а не народътъ — тѣхъ, разчитали на самия български народъ и на неговата интелигенция, че тѣ сѫ най-главнитѣ фактори, съ които може да се работи успѣшно.

 

Неоспоримото право на Каравелова било признато отъ всички, че той трѣбва да буди народа печатно, другитѣ не познавали България и българитѣ, и така на нашия герой се паднало да носи тежкото бреме — апостолъ въ България, разпространитель на светата идея — свобода. Той самъ взелъ тази тежка длъжность отгоре си. Както виждаме, работата била много проста, свършила се безъ знанието на

 

 

77

 

нѣкакви си бѣлорѫкавични синигери съ високи шапки, безъ участието на въображаеми централни революционни комитети, които сѫществували само въ въображението на Али-пашовитѣ шпиони.

 

Въ края на 1867 година ние виждаме вече Левски да крачи тукъ-тамъ изъ Ромъния, за да убеждава нѣкои отъ своитѣ познати приятели да минатъ въ България, гдето отъ тукъ нататъкъ ще се почне сериозна работа. Така напримѣръ той отишелъ при Христо Ивановъ въ Турну-Мугурели, който държалъ тамъ кръчма, накаралъ го да продаде едно-друго и да се отправятъ, въ България. Отъ Гюргево тѣ се качили двамата на парахода и излѣзли въ Русчукъ. Тукъ тѣ потърсили Стоила Поповъ, нѣкогашенъ тѣхенъ другарь отъ Бѣлградъ, когото не могли да намѣрятъ. Отъ Русчукъ Левски заминалъ за Ловечъ, препорѫчанъ до Станя и до Маринъ п. Лукановъ [115], а Христо Ивановъ останалъ въ Русчукъ да служи като комисионеръ между Ромъния и България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

110. Стоянъ Чакъровъ Грековъ другарь на Христо Ивановъ Книговезеца (вж. 25). Грековъ следъ освобождението е писалъ спомени за Христо Ивановъ (вж. сп. „Свѣтлина”, г. VIII, кн. 8 с. 2, Захари Стояновъ много добре знае кой е този Грековъ, обаче пише „нѣкого си” — защото този Грековъ е билъ нанесълъ голѣма обида на семейството на баба Тонка, на една отъ дъщеритѣ ѝ.

 

111. Тѣзи данни сѫ толкова вѣрни, че можемъ да ги подтвърдимъ съ повече отъ 3—4 извора. Подробности за тѣзи дни на Левски ние дадохме въ „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременни-

 

 

162

 

цитѣ си”, с. 183—187. Левски е билъ боленъ презъ декемврий 1867, а въ края на януарий 1868 той е можелъ да излиза. Презъ пролѣтьта на 1868 г. Левски заедно съ осемь свои другари биде екстерниранъ изъ Сърбия и въ тази страна той никога не се връща.

 

112. Вж. „Писма, статии, пѣсни”, с. 183—187, точка 10—11. Тамъ ние дадохме освѣтления върху тѣзи тъмни дни отъ живота и деятелностьта на Левски.

 

113. Вж. издаденитѣ отъ насъ спомени на Хр. Ивановъ Книговезеца. Тѣзи данни сѫ взети изъ сѫщитѣ спомени (Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, с. 49, вижъ и точка 25). Ето какво пише Христо Ивановъ: „Отидохме на Турно-Магурели. Тамъ бѣше и Василъ Левски, но ми каза тайно, че ще трѣбва да идемъ да убиемъ Христо Георгиевъ, защото той спиралъ всичката работа, дето не може да са работи въ Букурещъ и ми каза: „Ходи, върви ти напредъ и ази подиръ. И като идешъ тамъ, ще стоишъ тайно, да не ходишъ въ Букурещъ, та да те забележатъ хората. Иди при брата Христо [Христо Ботйовъ, а по вѣроятно това е Христо — брата на Левски — Ст. К.] и му кажи да вземе отъ Каравелова ключа на тайната кѫща, що сѫ заели една кѫща, че като го свършишъ и дойдешъ въ тази кѫща да постоишъ, додето се поуспокои работата на убийството. Отидохъ азъ въ Букурещъ, намѣрихъ Христа, казахъ му да иде да вземе ключа. Ходи единъ, два, три пѫти. Нѣма ключъ, нѣма кѫща. Дойде Дяконътъ, казахъ му това, ходи и той презъ нощьта при Каравеловъ, но той се уплашилъ и не ще нищо да върши. Нито кѫща, нито дяволъ. И ние съ Василъ Левски като са премислихме, щото може и отъ зависть да прави това Каравеловъ. Но Василъ Левски каза: „Не е отъ зависть, но го е страхъ (у менъ с. 49—50, а у рѫкописа на Христо Ивановъ с. 130).

 

114. Кузата — Александъръ Йонъ Куза (1820—1873) Молдовски и Влашки князъ, князувалъ въ Ромъния презъ 1858—1866 и се борилъ противъ крепосничеството на ромънскитѣ селяни. За свободолюбивитѣ му идеи билъ сваленъ съ воененъ превратъ. Благодарение на него нашата емиграция е намирала приемъ въ Ромъния.

 

115. Маринъ п. Лукановъ, познатъ другарь на Левски. Революционниятъ му псевдонимъ е „Муратооглу”. По професия обущарь. Маринъ п. Лукановъ е билъ виденъ българинъ и става единъ отъ първитѣ сподвижници на Левски въ тайния централенъ комитетъ въ Ловечъ. Сестра му — Величка по мѫжъ Хашнова — сѫщо била посветена въ организацията. Роденъ е въ Ловечъ на 1845. Съ Левски се запознава къмъ 1868—69. Следъ обира на по-

  

 

163

 

щата и залавянето на Левски Маринъ п. Лукановъ е билъ държанъ въ Софийския затворъ до 18 януарий И873 г. и следъ това заедно съ Димитъръ Пъшковъ билъ заточенъ въ Диаръ-Бекиръ, откѫдето избѣгва съ Пъшкова и Георги Минчевъ (отъ Хасково) и отиватъ въ Виена. (Вж. Ив. К. Урумовъ въ сборника „Ловечъ и Ловчанско”, кн. III, с. 149—155).