Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

ВАСИЛЪ ЛЕВСКИ

 

ПРЕДГОВОРЪ ОТЪ ЗАХАРИ СТОЯНОВЪ

 

 

Посрѣдъ възпѣването на генералскитѣ еполети, посрѣдъ френетическитѣ ура и проливането горещи сълзи надъ чуждитѣ гробове и величия, не би било зле, ако тукъ-тамъ се мѣркаше и нѣщо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народъ, Боже мой, и ние имаме националенъ егоизъмъ, человѣческо достойнство, което трѣбва да тържествува надъ чуждитѣ авторитети, трѣбва да ни характеризира като народъ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа... Доволно сме кадили тамянъ предъ ония идоли, за които никакъвъ споръ е немислимъ, че тѣ можатъ да бѫдатъ единъ день наши. Каквото и да правимъ, тѣхнитѣ истински почитатели знаятъ, че нашитѣ сълзи сѫ фалшиви, да не кажа нѣщо повече. „Признателность и братски чувства”, викаме ние, и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашитѣ собствени братя, нашитѣ герои (каквито и да сѫ тѣ), най-после нашата гордость не заслужаватъ горнитѣ почести? Ако мнозина доброжелатели желаятъ да ни докажатъ, че ние сме прости смъртни, безъ минало и безъ велики хора, то трѣбва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчивъ фактъ, трѣбва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е въ нашъ интересъ? Време е вече да погледнемъ наоколо си.

 

Ако нашитѣ велики мѫже не сѫ можали да достигнатъ величието на европейцитѣ, то и въ тоя случай не тѣ сѫ криви, а обстоятелствата и срѣдата, които сѫ препятствували на първитѣ, а спомагали на вторитѣ. Смѣло можемъ да предположимъ, че ако на Левски на мѣстото бѣше който и да е, то неговиятъ куражъ и надеждитѣ му щѣха да се разбиятъ още въ началото на неравната борба.

 

Човѣкъ, който захваща отъ „а”, „б”, противъ когото е всичко — такава смѣлость, такава вѣра въ бѫдещето!

 

При скуднитѣ сведения, които имаме на рѫка за живота и гигантската деятелность на славния нашъ патриотъ съ името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадемъ гласность на онова, което знаемъ за по-

 

 

34

 

ложителна истина. Азъ правя начало, за да дамъ поводъ на ония, които знаятъ, може би, повече за кивота на безсмъртния Дяконъ, така щото да имаме единъ день възможность за съставянето на пълното му животоописание. [1]

 

Задачата е една отъ най-труднитѣ. За да се напише биографията на Василъ Левски, значи — да се състави историята на ония български тайни общества, въ които участвуваше цѣлата българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелностьта се захваща отъ 1870—75 год. Наистина, че Левски умрѣ по-рано, но независимо отъ всѣкакви централни и частни комитети, той е работилъ предварително на своя глава, докато съедини духоветѣ цѣли петь години (1865—70). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни нѣкакви архиви [2] сѫществуватъ, къмъ които да може да се обърне бѫдещиятъ биографъ на Василъ Дякона.

 

Но що говоримъ ние? Човѣкътъ, името на когото се е произнасяло и въ най-бедната колиба, за когото сѫ се разказвали толкова анекдоти, който е билъ известенъ и въ баба-Алието [3], който ставаше предметъ на разговоръ и въ заптийскитѣ одаи, не само че се е вардѣлъ да напише нѣкое писмо, не само че е унищожавалъ всѣкакви отправяни до него писмени документи [4], съ които да украсимъ страницитѣ на биографията му; но е мислѣлъ още денонощно по кой начинъ да скрие и своитѣ черти. Днесъ черноокъ, съ шопски дрехи, събира се да купува добитъкъ на Плѣвенския Сѫѫръ-пазаръ, после нѣколко деня, съ шаечено даскалско палто и съ жълтъ девитъ на пояса, той купува училищни буквари отъ Дановата книжарница въ Пловдивъ. Въ тиха дълбока нощь, когато сѫ свидетели само ясната месечина и дребнитѣ звезди, вѣрнитѣ му приятели, да кажемъ, отъ Карлово, напримѣръ, изпращатъ го вънъ отъ града къмъ Троянската пѫтека. На другия день Иванъ Драбаджиятъ [5] отъ Царцово известява на карловскитѣ братя, че онзи, кешишътъ [6], едвамъ можалъ да избѣга отъ заптийскитѣ касатури [7] въ Т(атаръ)-Пазарджикъ, отъ хана на Червенъ Стоянъ. Освенъ това, неустрашимиятъ български бунтовникъ, който е носѣлъ на гърба си цѣла България, който съ две думи е можалъ да метне вѫжето на хиляди българи, отъ всѣкого се е вардилъ да говори за своитѣ велики планове и тайни намѣрения. А унизителното самохвалство: „Азъ това направихъ, тъй и тъй мисля” — е било чуждо за нашия херой.

 

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тая човѣкъ? Всички негови другари, които сѫ го познавали отблизу, които сѫ знаяли пѫекитѣ на Левски, — не

 

 

35

 

живѣятъ днесъ. Где е Любенъ Каравеловъ [8]? Где е Ботйовъ [9], Ангелъ Кънчевъ, [10] Димитъръ Общиятъ [11], Колю Ганчовъ [12], Коли Райновъ, [13] Димитъръ Горовъ [14] и пр.? — Въ черната земя, въ устата на балканскитѣ орли! — За да се разбере колко годе, що за човѣкъ е билъ Левски, трѣбва да се посетятъ следующитѣ нѣколко градове: Букурещъ и други градове изъ Ромъния, Карлово, Ловечъ, Татаръ Пазарджикъ, София, Орхане, Пловдивъ, село Царцово, село Войнягово, г. Видинъ, Гложене и Изворъ. Хората, съ които трѣбва да се срещне човѣкъ въ тия градове, излизатъ на нѣколко стотини. Всѣки разбира, че тукъ се иска трудъ, познаване на хората, а най-главното: материални срѣдства. Кой ще ги даде? И въ дветѣ свободни Българии, [15] на които въ основата на сѫществуването има турено и нѣщо отъ Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народенъ труженикъ [16]. Доказателство за това е неговиятъ почнатъ ужъ паметникъ въ София, който се състои отъ нѣколко очукани камъци. — Тукъ подъ тия камъци почива скромно славата на България!

 

Сѫщата почти мѫчнотия се срѣща и при събирането магериали за биографията на другитѣ наши народни дейци: Хаджи Димитъръ, [17] Караджата, [18] а най-много за буйния херой на Радецки — Ботйовъ, който въ последнитѣ дни на живота си е водилъ такъвъ образъ на животъ по различни ромънски и руски градове, щото не е осгавилъ никакви следи за потомството. Колкото за Любенъ Каравеловъ, Бенковски, [19] Воловъ, Каблешковъ [20] и други, не се явяватъ подобни мѫчнотии за съставянето на животоописанията имъ, защото първиятъ отъ тѣхъ, освенъ че ни е оставилъ петь-шесть годишни течения отъ своя политически, а после литературенъ вестникъ, описалъ е и една часть отъ живота си въ своитѣ възпоминания „Записки за България и българитѣ”. [21] На последнитѣ деятелностьта се състои само отъ по три месеца: феаруарий, мартъ и априлъ 1876 година, а подобенъ периодъ не е мѫчно да се изследва. Наистина, че на Бенковски мигалото се губи въ недостѫпна Азия и Африка; но тая епоха отъ живота му не е твърде важна.

 

За нашия херой до сега се е писало по на пространно само въ в. Селянинъ, [22] издаванъ въ София въ 1882 година. Безимениятъ авторъ се е косналъ твърде повърхностно до живота и деятелностьта на Дякона, за което и самъ той се признава. Но при това, пустналъ е въ ходъ и нѣкои противоречия, а именно, като говори за нѣкакъвъ си „Букурещки централенъ комитетъ”, отъ който Василъ (Левски) приемалъ

 

 

36

 

заповѣди и наставления. Разбира се, че всичко това произтича отъ нѣмане на точни сведения, и че почитаемиятъ авторъ, като не е билъ запознатъ съ дѣлата на революционнитѣ комитети, основава се на официалнитѣ слухове, разпръснати най-напредъ отъ цариградскитѣ шпиони, че Комитетътъ заседава въ Букурещъ. [23] Така би постѫпилъ всѣки на негово мѣсто, непосветенъ въ тайната.

 

Никакви любовни сцени [24] нѣма да срещнатъ читателитѣ въ живота на Левски. Нѣма да срещнатъ тѣ затова, защото ги нѣма, а азъ отъ себе си не искахъ да ги създавамъ, не ложелахъ да правя фалшификация, защото ни единъ бунтовникъ не зная да се е лигавилъ съ „ахъ” и „охъ”. Да се е пленилъ отъ черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващатъ да описватъ нѣкой въстаникъ, срамъ ги е, ако тѣхниятъ херой остане така сухъ, безъ нѣжни погледи. Азъ казахъ за моя херой онова, което е положителна истина, и което е той вършилъ; а комуто се види грубо неговото поведение и характерътъ му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.

 

За всички погрѣшни и неточни факти, които би се срещнали, азъ моля приятелитѣ и другаритѣ на покойния да ги поправятъ. Публично благодаря на господа: Христо Ивановъ, [25] Иванъ Арабаджията, [26] П. Поповъ, [27] К. Даскаловъ, [28] Д-ръ Рашко (Стойчевъ) [29] и пр., които ми оставиха нѣкой сведения за живота на Левски.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Бележки и обяснения къмъ настоящето издание на биографията на Левски

 

1. Въпросътъ за биографията на Левски и до днесъ, седемдесетгодишнината отъ обесването му стои откритъ. Мнозина се залавяха за написването ѝ, но постигнатото далечъ не е това, което трѣбва да бѫде. Въ тази насока пакъ часната инициатива ще допренесе нѣщо, както вече имаме случая съ Захари Стояновъ или Д. Т. Страшимировъ, особено последниятъ, който ни даде известния си трудъ върху Левски. Следъ него всичко останало е приноси. Това обаче, което направи Захари Стояновъ никога нѣма да бѫде надминато, защото медвенскиятъ овчарь е ходѣлъ, събиралъ и подреждалъ това, което е чулъ отъ съвременницитѣ си и съвременницитѣ на Левски. Всичко това той е далъ, чрезъ своя творчески усетъ на голѣмъ писатель, въ настоящата книга.

 

Почти всички факти, които ни съобщава тукъ Захари Стояновъ сѫ исторически вѣрни и изворитѣ имъ можемъ да намѣримъ въ следнитѣ книги: 

Димитъръ Т. Страшимировъ, Василъ Левски, т. 1, Извори, София, 1929.

 

Василъ Левски, Писма, статии, пѣсни, подъ редакцията на Стефанъ Каракостовъ, София, 1941.

 

Стоянъ Заимовъ, Миналото, — Беллетристически и исторически очерки. Деятелностьта на българскитѣ революционни комитети отъ 1870 — 1877 год., томъ I, Варна, 1884 и т. н.

 

Иванъ П. Орманджиевъ, Василъ Левски, 100 години отъ рождението му, София, 1937.

 

Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, София, 1940.

 

Стефанъ Каракостовъ, Левски и Общи, исторически образи, София, 1942.

 

2. Състоянието на архивитѣ, събирането, проучаванията и из даването имъ днесъ далечъ не надминава това, което Захари Стояновъ е направилъ. Въ това отношение най-добъръ примѣръ ни е далъ Василъ Левски, вж. точка 4, тукъ.

 

3. Високата порта, Министерскиятъ съветъ на Отоманската империя.

 

4. Напротивъ, Левски е ималъ желание да се пазятъ архивитѣ затова той пише: „Твоитѣ писма да не ги държишъ у Васъ. И на

 

 

138

 

всѣко писмо, което пращамъ презъ Васъ другиму, да вадишъ отъ него копие, че да го задържишъ у себе си. Ако ти нѣмашъ време да преписвашъ, то задължи другиго. И азъ оставямъ копие на всѣко писмо, защото ми сѫ нуждни. . .”

 

5. Ивана Арабаджията — отъ с. Царцово, пловдивско, родомъ отъ с. Каратопракъ, сѫщо пловдивско, по занятие коларь-дърводѣлецъ. Истинското му име е Иванъ Атанасовъ. Той е единъ цененъ сподвижникъ на Левски, а следъ Старозагорското въстание (1875) укрива Панайотъ Волова и го отправя презъ Пловдивъ за Влашко. Въ навечерието на Априлското въстание бай Иванъ е билъ делегатъ на първото Велико народно събрание въ Оборище, като представитель на пловдивскитѣ села Радиново, Строюво, Черпелии, Царцово и Мързенъ. Презъ Априлското въстание е единъ отъ първитѣ дейни революционери, а следъ освобождението отказва да вземе държавна служба и си остава пакъ коларь.

 

6. Кешишъ — тур. дяконъ, буквално значи духовно лице, но християнинъ.

 

7. Касатура — тур. ножъ на пушка.

 

8. Любенъ Каравеловъ, (1837—1879), връстникъ на Левски, а може би и съ нѣколко години по-възрастенъ. Заедно съ Левски той е единъ отъ първитѣ теоретици на идеята за вѫтрешна революционна организация. Единъ отъ най-първитѣ ни белетристи-реалисти. Захари Стояновъ се счита за неговъ ученикъ и на него посвещава своитѣ записки. Съчиненията му редактира Захари Стояновъ. За него вж. изследванията на Захари Стояновъ, Иванъ Клинчаровъ, Боянъ Пеневъ, Георги Константиновъ, Цвѣтанъ Минковъ и др. За взаимоотношенията му съ Левски вж. Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, с. 25—32.

 

9. Xр. Ботйовъ (1847—1876) незамѣнимъ другарь на Левски — вж. за взаимоотношението му съ Левски цитуваната ми книга с. 62-73.

 

10. Ангелъ Кънчевъ (1845—1872) е представитель на ония български интелигенти, които отдадоха достойна дань за пробуждането и организирането вѫтрешнитѣ народни сили въ борбата за освобождение. Роденъ е въ Трѣвна. Следвалъ е въ Болградската гимназия (Бесарабия), и после отишелъ да учи въ Тоборъ (Чехия). Поканенъ за управитель на чифликъ, Кънчевъ отказалъ и се отдалъ на дѣлото на революцията. Участвувалъ въ Бѣлградската легия, въ Бълг. централенъ революционенъ комитетъ и пр. Заедно съ Левски се впуска да обикаля страната и организира народа. Той се гот-

 

 

139

 

вѣлъ да замѣсти Левски. На 5 мартъ 1872 г. дѣлото извиква Ангелъ Кънчевъ въ Русе. Облеченъ като френски консулъ на пѫть за единъ германски параходъ, съ който щѣлъ да напусне Русе, при опитъ да бѫде заловенъ, той се самоубилъ.

 

11. Димитъръ Общи — единъ крайно смѣлъ, но не обузданъ и недисциплиниранъ революционеръ, който вдъхновенъ отъ отвлечени идеи, нанася жестоки поражения на изградената отъ Левски организация. Подробно за него вижъ книгата ми „Левски и Общи — исторически образи”, София, 1942.

 

12. Колю Ганчовъ (1843—1875), роденъ въ Стара-Загора, по професия обущарь, членъ и разпаленъ деецъ на Старозагорския революционенъ таенъ комитетъ. Работилъ съ замѣстника на Левски — Узуновъ. Той е билъ делегатъ на учредителното заседание на БЦРК въ Букурещъ, презъ мартъ и априлъ 1872, кѫдето подъ председателството на Каравелова и въ присѫтствието на Левски Олимпий Пановъ и др. се избира уставътъ на революционната организация. На това заседание Ганчовъ съ Коли Райновъ (вж. 13) е представлявалъ Стара-Загора. Като участникъ въ Старозагорското въстание е обесенъ.

 

13. Коли Райновъ, роденъ къмъ 1820 г. и обесенъ въ Стара-загора, като участникъ въ Старозагорското въстание (вж. 12). За него Захари Стояновъ разказва, че когато се дигнало въстанието той тръгналъ като на сватба.

 

14. Димитъръ Горовъ, душата на Гюргевския комитетъ. Ботйовъ е кореспондиралъ съ него. При минаването на Дунава Ботйовъ му предава следната телеграма до вестницитѣ на Западна Европа: „Двеста души български юнаци, подъ предводителството на Христа Ботйовъ, редакторъ на в. „Знаме”, органъ на революционната партия, днесъ заробиха австрийския параходъ „Радецки”, който насилствено накараха да ги прекара презъ Дунава. Излѣзоха на дѣсния брѣгь между градоветѣ Рахово и Ломъ-паланка, отвориха знаме „Свобода или смърть” и отидоха на помощь на своитѣ въстанали братя българи, които отдавна се борятъ съ своитѣ петвѣковни тирани, за своята човѣшка свобода и народни права. Тия вѣрватъ, че европейскитѣ образовани народи и правителства ще имъ подадатъ братска рѫка”.

 

15. Като говорихме вече въ увода, настоящата Захари Стоянова книга е писана презъ втората половина на 1883 г., т. е. преди съединението на Княжество България съ Източна Румелия.

 

16. У насъ още има Институтъ на възраждането.

 

 

140

 

17. Хаджи Димитъръ Николовъ (1837—1868) вождъ на чета, родомъ отъ Сливенъ и убитъ на в. Бузлуджа. За него вж. З. Стояновъ, Четитѣ въ България на Филипъ Тотя, Хаджи Димитра и Стефанъ Караджата, (1867—1868), Пловдивъ, 1885.

 

18. Стефанъ Караджата (1840—1868), отъ с. Ичме, сега Ст. Караджово, елховско. За него вж. посоченитѣ книги въ точка 17 и тѣзи на Звезделинъ Цоневъ и С. С. Бобчевъ.

 

19. Георги Бенковски, роденъ въ Копривщица къмъ 1843 г. и убитъ изъ засада следъ разгрома на воденото отъ него Априлско въстание. За него вж. споменитѣ на Михаилъ Ив. Маджаровъ.

 

20. Тодоръ Лулчевъ Каблешковъ, (1853—1876) отъ Копривщица, следъ залавянето му като водачъ на Априлското въстание се самоубива. За него вж. юбилейиитѣ сборници на Копривщица подъ редакцията на Проф. Арх. Евтимий.

 

21. „Записки за България и българитѣ”, мемоари на Каравеловъ.

 

22. Вестникъ „Селянинъ” пръвъ дава биографията на Левски презъ 1882.

 

23. По въпроса за БЦРК Захари Стояновъ е на правиленъ пѫть. Първиятъ истински таенъ революционенъ комитетъ е основанъ отъ Левски въ Ловечъ и следъ дълго време и разисквания съ писма Левски отива въ Букурещъ презъ 1872 г. на обединително събрание.

 

24. За отношението на Левски къмъ жената сѫществуватъ различни легенди.

 

Въ свѣтло-легендарната фигура на безсмъртния апостолъ на народната ни свобода, който вълнува сърдцата и владѣе умоветѣ, съ особена сила се откроява неговата нравствена чистота или неговиятъ нравственъ гений, както би казалъ единъ Асенъ Златаровъ. Левски никого не обижда, съ всѣкиго е внимателенъ, тактиченъ, уважава човѣка и пази достойнството му. Но когато се отнася въпросътъ до предателство, до подлость, до бѣгане отъ отговорность предъ светата народна работа, тогава Левски не слуша само гласътъ на сърдцето си, а преди всичко устава на могѫщата комитетска организация и нейния революционенъ моралъ.

 

Въ тази развихрена борба той нѣма свои страсти, свои лични удоволствия. Въ играта между живота и смъртьта, между робството и свободата, той забравя себе си, слива се въ общата участь на народното дѣло. И затова въпроси отъ смисъль дали Левски ималъ любима жена, иматъ характеръ само на жадно съвременно любопитство, което иска да проникне въ интимния животъ на голѣмата личность. Да не забравяме, че съ това винаги се прави сензация и

 

 

141

 

дразни читателя за смѣтка на издателския капиталь и редакторско самочувствие. За радость нашитѣ читатели не могатъ да проникнатъ въ интимния животъ на Левски, защото той е нѣмалъ такъвъ, макаръ че нѣкои автори се стремятъ да откриятъ такива следи съ нѣкакви ромънки [Вестникъ на Жената”, г. XXI, бр. 883 (1942); сѫщо и въ в. „Слово” отъ 23 февруарий 1942 г.]. Погледътъ на Левски, както пише Захари Стояновъ, не е блуждаелъ по нѣкоя бѣлозабрадена карловчанка, а гърдитѣ му не въздишали по незабравима изгора. . .

 

Отношението си къмъ жената Левски ясно и чисто изрази въ писмата си. Тамъ българката е страдалка, онеправдана, безчестена и обезличена. Затова въ светата народна борба за свобода той зове за изтриване на сълзитѣ на тѣзи, които сѫ „наши братя и сестри” [Василъ Левски — Писма, статии, пѣсни”, пълно събрание подъ редакцията на Стефанъ Каракостовъ, Соф. 1941, с. 36.], за които той казва: „Ако ний тѣхнитѣ братя и бащи не скочимъ да пролѣемъ капка кръвь, та да избавимъ майкитѣ си, женитѣ си, сестритѣ си и децата си”, кой другъ ще стори това [Тамъ, с. 36.]. Това отношение къмъ жената-робъ Левски не запазва до край; отъ онеправдана и подтисната страдаща личность той се стреми да я издигне до висотата на героиня, да бѫде достойна революционна българка, да следва себеотрицанието на „народната майка” баба Тонка.

 

Имаме само едно известно, по далечни и непровѣрени спомени, увлечение на Левски въ Стара-Загора. Както разказва неговиятъ ученикъ Димитъръ Добревъ, отъ Войнягово, Левски не билъ равнодушенъ къмъ дъщерята на Войняговеца Бранко Буюклийски — Йовка. Но всичко това си остава само предание [Иванъ П. Орманджиевъ, Василъ Левски, сто години отъ рождението му, Соф. 1937, с. 9.]. Повече внимание трѣбва да обърнемъ къмъ разказа на стария публицистъ Велчо Т. Велчевъ (1867), запомненъ отъ майка му, срѣщала се съ Левски като гостъ въ нейната кѫща, въ Пизарджикъ. Левски веднажъ разказалъ на неговата майка следното, което той преразказва презъ 1898 г.: „Единъ пѫть, когато бѣгахъ отъ преследването на турцитѣ, които бѣха уловили диритѣ ми... се прибрахъ у една вдовица съ две деца. Като ѝ приказвахъ за теглото на нашия народъ. . . попитахъ я? „Сестро, децата ти нѣма ли да ме издадатъ?”

 

„Що бива отъ две деца: ще ги убия!”, решително ми отговори тя!”

 

„Имало ли действително такава българска майка, или дяконътъ Левски нарочно е съчинявалъ такива епизоди, за да възпаменява сърдцата на българскитѣ жени и да ги възпитава въ самопожертву-

 

 

142

 

ване за отечеството не зная, но въ всѣки случай, примѣрътъ на тая вдовица е станалъ незаличимо вдълбани въ паметьта на майка ми, която помня не единъ пѫть ми го е разказвала” [Велчо Т. Велчевъ. Тия ще видятъ свободата (вж. „Сборниче Василъ Левски”, Соф. 1898, с. 154-157).].

 

Къмъ този разказъ може да се изкаже съмнение, но едно не може да не приемемъ: легендата, съ която Левски е живѣлъ въ сърдцата на българската народна жена. А въ сърдцата на много българки Левски съвсемъ не е живѣлъ само като легенда, а като една страшна реалность, предъ която трѣбва да се стигне до саможертва. Така сѫ чувствували апостола две българки — Неда Цвѣткова и Величка п. Луканова Хашнова — и дветѣ посветени въ великото народно освободително дѣло на Българския централенъ революционенъ комитетъ. За щастие и дветѣ оставатъ живи следъ Освобождението и съ смиреность и скромность разказватъ за чудовнитѣ си дѣла подъ сѣнката на неуловимия апостолъ.

 

Подвигътъ на Неда Цвѣткова е наистина несравнимо героиченъ, защото следъ едно гнусно предателство въ къщата на карловчанина Станю Сл. Табанлиятъ, когато архивата на Левски е почти въ рѫцетѣ на турската полиция, [Стефанъ Каракостовъ, „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, Соф. 1940, с. 96—102.] Неда Цвѣткова презъ покрива на кѫщата измъква драгоценния чувалъ и го предава на Левски, който веднага изрича смъртната присѫда надъ предателитѣ. На втората народна българка Величка п. Луканова — Хашнова [Тамъ, с. 216 и 223 и „Писма, статии, пѣсни”... с. 12 и 18, а сѫщо така вж. и Ив. К. Урумовъ въ сборника „Ловачъ и Ловчанско”, кн. III, с. 149—155.] дължимъ отчасти разгадката за предателството на попъ Кръстя и укриването на части отъ архивата на апостола. За тѣзи ѝ дѣла, незамѣнимиятъ другарь на Левски, Димитъръ Пъшковъ ни разказва следното, което му разказала самата тя:

 

„Величка, по баща попъ Луканова, а по мѫжъ Хашнова, разказва, че следъ освобождението на попъ Кръстя отъ затвора на 18 ноемврий 1872 г., получила на три пѫти последователно писма, хвърляни нощно време въ двора ѝ, на неинъ адресъ съ подписъ на Левски, съ съдържание да занесе кореспонденцията му на нейното лозе, и че той, Левски ще се яви да я вземе. Обаче, тя подозирала, че въ тия писма се крие предателство, защото познава почерка на попъ Кръсть”. [Тамъ, с. 216.] Тази истинска българка, обаче, не се подала на засадитѣ и спасила сѫщо архивата на апостола, така ценна днесъ за насъ.

 

Да се ровимъ въ живота на Левски и търсимъ имена на жени,

 

 

143

 

поставили се въ услуга на освободителното дѣло е излишно и смѣшно, защото естествено е човѣкъ да се срѣща съ жени и съ мѫже, но да отдѣлимъ отъ цѣлата пъстра маса героинитѣ на българската революция е благородна задача, защото днесъ между имената на незабравимитѣ вѣрни другари на апостола като Ботйовъ, Христо Ивановъ-Книговезеца, Маринъ Лукановъ, Никола Цвѣтковъ или Данаилъ Хр. Поповъ, трѣбва да поставимъ и Неда Цвѣткова, Величка п. Луканова-Хашнова, или внимателната и вѣрна Марийка Николова, въ чиято кѫща въ село Дръстене се състоя последната фатална среща на Левски съ попъ Кръстя, и въ която апостолътъ изрекълъ страшнитѣ думи срещу предателя си :

 

„Утре вечерь да дойдешъ въ с. Къкрина при Христа Латинеца да си разчистимъ смѣткитѣ...”

 

Днесь образътъ на българската революционерка, жената-боркиня за свобода и честь е още непроученъ — той се слива съ могѫщата фигура на баба Тонка въ единъ благоговеенъ символъ. Време е, обаче, да се открие не само образътъ на жената просвѣтителка [Вж Александра Пундева-Войникова, „Българката презъ епохата на възраждането” (образователни и възпитателни проблеми) Соф. 1940.], но и на героинята отъ българското възраждане, която не остана равнодушна въ борбата за независимъ домъ и свобода. [Стефанъ Каракостовъ, Левски и Общи, с. 26-31.]

 

25. Христо Ивановъ, наричамъ още Книговезеца или Голѣмиятъ, роденъ въ с. Какрина, Ловешко, презъ 1838 г., починалъ презъ 1898 г. За живота му и това което е писано за него, както и споменитѣ му за Левски вж. книгата ми „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 43—61.

 

26. вж. точка 5.

 

27. П. Поповъ, сподвижникъ на Левски, който доживѣлъ освобождението на България и е далъ ценни материали за изследванията на Захари Стоянова.

 

28. К. Даскаловъ — лице, което е дало сведения на З. Стоянова.

 

29. Д-ръ Рашко Стойчевъ, родомъ отъ Копривщица. Живѣлъ дълго време въ Пловдивъ. Той взема живо участие въ рев. движение още съ появата на Левски въ първата Легия 1862 г. За него вж, и Сборницитѣ на Копривщица подъ редакцията на Преп. арх. Евтимий. Починалъ презъ 1888 г.