БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА
(Д. Ангелов)
Стр. 3 сл.
Относно кръстоносните походи срв. М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Ј. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същия, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Виж още M. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI—XIII веков), Москва, 1966. Специално за Третия кръстоносен поход: Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 213 сл.; Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и българите, ИИИ, VII, 1957, стр. 205.
Стр. 26
Във връзка с влизането на кръстоносците в Пловдив и създадените между тях и местното население стопански отношения срв. Стр. Лишев, За стоковото производство във феодална България, София, 1957 г., стр. 63, 73. Срв. и Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, София, 1969, стр. 102.
Стр. 53
Тълкуванията на В. Н. Златарски въз основа на текста на Ансберт, че родопското население след първоначалната си враждебност било склонно да защищава интересите на кръстоносците, трудно могат да бъдат приети. Срв. критически бележки по този повод в статията на Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и България, стр. 221. Както се отбелязва там, Златарски не е използувал всички данни в разгледания от него разказ на латинския писател.
640
Стр. 68
Подробно изложение на похода на Исак Ангел и претърпяното от него поражение виж в книгата на В. Аврамов, Войната на България с Византия през 1190 г. и погромът на императора Исак Ангел при гр. Трявна, София, 1929, стр. 1—232. Според изказаното там гледище поражението на византийците е станало в Тревненския проход. Срв. в същия смисъл и колективния труд на Щ. Атанасов, И. Дуйчев, Д. Ангелов, Г. Цанкова-Петкова, Д. Христов, Б. Чолпанов, Българското военно изкуство през феодализма, София, 1958, стр. 210—214.
Стр. 72
Интересно е да се отбележи, че въпреки тежкото си поражение през 1190 г. и обстоятелството, че българската държава била вече напълно независима, византийският император Исак Ангел продължавал да счита, че България се намира под неговата върховна власт. Това личи от съдържанието на сключения през 1192 г. търговски и политически договор между Византия и Дубровник. В този договор става дума за «българско царство» (regno di Bulgaria), което свидетелствува, че византийците са признали de facto съществуването на една българска държава. Същевременно обаче Исак Ангел дава на дубровнишките търговци същите права и привилегии за търговия в «българското царство», каквито им давал за цялата територия на своята империя. Това свидетелствува за стремежа му да посочи, че той се счита за върховен разпоредител и над българите и за господар на България, което, разбира се, не е отговаряло на реалното състояние на нещата. Срв. за клаузите на този договор статията на G. Cankova-Petkova, B. Primov, Dubrovnik, Byzantium and Bulgaria at the end of the 12-th. Century, Études Historiques, III, 1966, p. 79—94.
Стр. 83
Срв. съответния текст на житието на Иван Рилски в изданието на Й. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, ТСУ, XXII, 13, Ист.-фил. фак., София, 1936, стр. 71 сл. И. Дуйчев, Рилският светец, София, 1947, стр. 231 сл.
641
Стр. 92—101
Въпросът за причините за убийството на цар Асен I, разгледан подробно от В. Н. Златарски, не може да се счита за изяснен, тъй като липсват достатъчно сигурни данни. Гледището на автора, че в случая не може да става дума за някакво антивлашко течение на българското население, насочено срещу Асеновата династия, е насъмнено правилно. Не е доказана обаче тезата му, че убийството на Асен е било дело на недоволна куманска партия, под чието влияние действувал Иванко. За това няма никакви свидетелства в изворите и изказаните от В. Н. Златарски мисли могат да се приемат само като негови предположения. Срв. по въпроса и П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 45, който счита, че заговорниците срещу Асен били боляри, «недоволни от строгото управление и тежката десница на царя», без да определя каква е била етническата им принадлежност.
Стр. 113
Според разказа на византийския историк Никита Хониат след отмятането си от цариградския император Иванко откъснал от ромеите цялата област от Мосинопол (днес Гюмюрджина) до Ксанти и от планината Пангей (Кушница или на турски Пърнар Даг) до Абдера (дн.Балустра нос) на морския бряг. С една дума, под властта му паднали всички земи по средното течение на р. Арда до устието на р. Места. Успехите на Иванко се обясняват между другото с българския характер на населението в тези краища. Срв. Д. Ангелов, Тракия и българо-византийските отношения до падането ѝ под турска власт, Известия на Тракийския научен институт, кн. I, София, 1965, стр. 83.
Стр. 136, бел. 2
Срв. относно Констанция статията на V. Gjuselev, Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter, I, Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia, Byzantinobulgarica, III, 1969, S. 155—169.
642
Стр. 145
Срв. по въпроса за отстраняването на Хриз П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 51. Изказано е предположение, че сключването на мирния договор между Алексий III и Калоян е станало не през 1202, а през 1201 г. Срв. И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 104. В случая е използуван един нов извор за събитията, а именно извадки от една реч на византийския оратор Никифор Хризоверга, произнесена по повод потушаването на бунта на Йоан Комнин от страна на византийския император Алексий III Ангел.
Стр. 150
Ново издание на преписката между българския владетел и римския папа от И. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки. ГСУ, Ист.-фил. фак., т. XXXVIII, № 3, София, 1942, стр. 116. Първото писмо, както приема И. Дуйчев, е било изпратено в търновския двор в края на 1199 или началото на 1200 г. (пос. съч., стр. 82). По въпроса за преговорите между Калоян и Инокентий III и сключеното помежду им споразумение срв. П. Петров, Унията между България и римската църква през 1204 г. и четвъртият кръстоносен поход, Ист. пр., год. XI, 1955 г., кн. 2, стр. 35—57; История на България, I, София, 1961, стр. 175 сл.
Стр. 155
Титлата Велбуждски епископ е във връзка с името Велбужд, както се е наричал Кюстендил през средновековната епоха. В случая тя представлява транскрипция на латинското название Belebusdensis. Има основание да се счита обаче, че първична и по-правилна е формата Велбъжд, а не Велбужд и следователно по-точно е прилагателното да гласи велбъждски, а не велбуждски. Срв. И. Дуриданов, Средновековното име на гр. Кюстендил, сп. «Език и литература», XVII, 1962 г., кн. 2, стр. 15—24.
Стр. 167
По-нова литература във връзка с четвъртия кръстоносен поход: Н. Gregoire, The Question of the diversion of the Fourth
643
Crusade, Byzantion, 15, 1950—1951, p. 158—166; A. Frolow, Recherches sur la devitation de la IV croisade vers Constantinople, Paris, 1955; M. А. Заборов, Папство и захват Константинополя крестоносцами в начале XIII в., Виз. врем., V, 1952, стр. 152 сл.; същият, Крестовье походы, Москва, 1956; Б. Примов, Жофроа дьо Вилардуен, Четвъртият кръстоносен поход и България, ГСУ, Ист.-фил. фак., т. XLV, 1948—1949 г., кн. 2, стр. 3—58; П. Петров, Унията между България и римската църква и четвъртият кръстоносен поход, Ист. пр., XI, 1955 г., кн. 2, стр. 35 сл.; В. Primov, The papacy, the Fourth Crusade and Bulgaria, Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 183 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 227 сл.
Стр. 210
За това,
че българският църковен глава в Търново, макар и провъзгласен от папата само
за примас, се е считал с ранг патриарх, свидетелствува и един оловен надпис,
на крито се чете името на Висарион, патриарх български
,
срв. Т. Герасимов, Оловен печат на търновския патриарх Висарион,
Известия на Окръжния музей, Велико Търново, II, 1964 г., стр. 45—47. Както
предполага Герасимов, «може би Висарион да е управлявал Търновската патриаршия
непосредствено след светителствуването на първия български духовен глава
архиепископ Василий».
Стр. 218 сл.
По въпроса за гръцко-българския съюз през 1204 г. срв. още Б. Примов, Гръцко-български съюз в началото на XIII в., Ист. пр., IV, 1947/1948 г., кн. 1, стр. 22 сл. и
Athenai, 1964, стр. 1—105; Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 15 сл.
Стр. 225
За битката при Одрин срв. Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLIII, 1946/1947 г., стр. 22 сл.; същия, Жофроа дьо Вилардуен, четвъртият кръстоносен поход и
644
България, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLV, 1948/1948 г., кн. 2, стр. 79 сл. Българското военно изкуство през феодализма, стр. 215 сл., стр. 545 сл.; П. Петров, Поражението на латинците при Одрин и неговото историческо значение, Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 4, стр. 26; срв. Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 16. Нови изворови сведения за битката в статията на Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 152 сл.
Стр. 236
За освобождаването на Пловдив от Калоян и ролята на павликяните срв. Б. Примов, Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204—1205 г. Ролята на богомилите (Изв. Бълг. ист. друж., XXII—XXIII, 1948 г., стр. 145 сл.); същия, За името «попеликани» за еретиците в Западна Европа, Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958 г., стр. 775; Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 16; същия, Богомилството в България, стр. 442.
Стр. 246
Относно смъртта на Балдуин срв. преглед на изворовите данни и на литературата у Б. Примов, Жофроа дьо Вилардуен, четвъртият кръстоносен поход и България, стр. 106 сл. Противно на гледището на В. Н. Златарски авторът приема в съгласие със сведенията на латинските източници, че Балдуин не е бил убит, а умрял от собствена смърт.
Стр. 261
Във връзка с въпроса, къде е бил отведен Иван Асен II със своя брат, срв. И. Дуйчев, Приноси към историята на Ивана Асеня II, София, 1943 г., стр. 152. Авторът счита, че първоначално Иван Асен II наистина е бил отведен при куманите, а впоследствие (не веднага през 1207 г.) е намерил прибежище в Галичкото руско княжество. По него време той е бил, както приема И. Дуйчев, на около 11—12 години.
Стр. 264
Отрицателната оценка на В. Н. Златарски за сключения през 1204 г. българо-гръцки съюз не може да се приеме. На-
645
пълно правилно и оправдано е било двата съседни балкански народа да се сплотят за обща борба срещу западните завоеватели, които са били опасни не само за гърци, но и за българи.
Стр. 274
Срв. за похода на латинците през 1208 г. К. Жуглев, Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLVI, 1949/1950 г., кн 2, стр. 11 сл. За същите събития виж Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLII1, 1946/1947г., стр. 26 сл. Някои нови изворови сведения виж у Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 165 сл.
Стр. 297
Обяснението, че за богомилско движение по време на цар Калоян едва ли може да става дума поради суровия характер на българския владетел, не може да се приеме. Всъщност, както личи от посочения вече разказ на Жофроа дьо Вилардуен във връзка с превземането на Пловдив, местните еретици (богомили и павликяни) са оказали подкрепа на Калоян и трябва да се предположи, че от своя страна той не ги е подлагал на гонения. В противовес на неговата политика наследникът му Борил започнал ожесточени преследвания срещу богомилите, за което свидетелствува свиканият през 1211 г. в Търново църковен събор.
Стр. 299
За събора в Търново през 1211 г. срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 52 сл. и стр. 452 сл. Във връзка с решенията на този събор се намира вероятно една анатема против поп Богомил, съставена на гръцки език и съдържаща се в един от преписите на византийския «Синодик в неделята на православието». Срв. J. Gouillard, Le Synodicon de l'ortodoxie, édition et commentaire, Travaux et mémoires, II, Paris, 1967, p. 59; D. Angelov, Nouvelles données sur le bogomilisme dans le «Synodicon de l’ortodoxie», Byzantinobulgarica, III,
646
1959, p. 5—23; J. Gouillard, Une source greque du Sinodik de Boril. Le lettre inédite du Patriarche Cosmas, Travaux et memoires, IV, Paris, 1970, p. 363—374. Неизяснен остава все още въпросът, дали гръцката анатема против поп Богомил е послужила като основа при съставянето на сродната с нея анатема в Синодика на Борил, или пък, обратно, анатемата в Бориловия Синодик е била по-ранна по време и нея именно възпроизвел и използувал неизвестният гръцки съставител.
Стр. 323
За царуването на Иван Асен II срв. обобщителната работа на И. Дуйчев, Цар Иван Асен II, 1218—1241 г., София, 1941; П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 77—97; История на България, I, София, 1981, стр. 181—185.
Стр. 328
Коронясването на Тодор Комнин е станало не през 1222 г., а през 1224 г. Срв. I. Longon, La reprise de Salonique par les Greques en 1224. Actes du VI Congres inter. d'Etudes byzantines, I, 1950, p. 141.
Стр. 337
Срв. във връзка с брачния договор от 1228 г. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 162.
Стр. 339
Относно Клокотнишката битка срв. Българското военно изкуство през феодализма, стр. 222 сл., 553 сл.
Стр. 348
За това, че Иван Асен II след битката при Клокотница е посетил Св. гора и е обдарил тамошни манастири, може да се съди и от съдържанието на т. нар. Сводна грамота, издадена у Й. Иванов, Български старини из Македония, София, 1970 г., стр. 540 сл., 695 сл. (редакционни бележки). Анализ на съдържащите се в нея данни виж у И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 154 сл.
647
Стр. 348
Ватопедската грамота е използувана нееднократно през последните години като важен извор за развитието на феодалните отношения и за административноправната уредба на средновековна България през XIII в. Върху тези въпроси, които изобщо не са засегнати в изложението на В. Н. Златарски, срв. А. Бурмов, Феодализмът в средновековна България, Ист. пр.. II, 1945—46 г., кн. 2, стр. 157 сл.; Д. Ангелов, Приходи на средновековната българска държава, Ист. пр., II, 1945—46 г., стр. 385 сл.; същия, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София, 1958 г.; същия, Въпроси на феодализма в българските земи през XIII—XIV в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 6, стр. 62 сл.; Д. Ангелов, Щ. Щефънеску, Общи черти и различия в обществено-икономинеското развитие на България и Влашко през XIII—XIV в.—Сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете, Изследвания, I, София, 1965 г., стр. 74 сл.; П. Петров, Протосеваст Прибо, български феодален владетел в Македония през първата половина на XIII в. Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960 г., стр. 521 сл.; същия, О титулях «севаст» и «протосеваст» в средновековом болгарском государством, Виз. врем., XVI, 1959 г., стр. 52 сл.; Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България, София, 1964 г.; М. Андреев, Ватопедската грамота, София, 1965 г., стр. 1—192; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, София, 1968 г.
Стр. 352
Срв. във връзка с Дубровнишката грамота и с икономическото развитие на средновековна България през XIII в. Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 108 сл. и по-специално стр. 136. Там е посочена и нова литература по тези въпроси. Виж и Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970, стр. 67.
Стр. 368 сл.
По въпроса за възстановяването на българската патриаршия и българо-никейския съюз срещу Латинската империя
648
срв. статията на G. Cankova-Petkova, Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235 und 1246, Byzantinobulgarica, III, 1969, S. 48 fl.
Стр. 405
Относно кръстоносния поход срещу Иван Асен II срв. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 168 сл. Противно на изказаното от В. Н. Златарски гледище той счита, че такъв поход действително се е състоял, и то вероятно към 1239—1240 г.
Стр. 408.
За разкриване средновековното минало на Търново, който е бил по време на Иван Асен II един от най-значителните градски центрове, се правят, както е известно, през последните години системни археологически проучвания, които дадоха интересни и важни резултати. По-нова литература: Н. Ангелов, Средновековен некропол в Търново, Известия на музея в Търново, I, 1962 г., стр. 23 сл.; същият, Средновековният град Търново според изворите от XII—XIV в. и досегашните археологически разкопки. Известия на музея в Търново, II, 1964 г., стр. 1 сл.; Н. Ангелов, Я. Николова, Крепостни стени и крепостни съоръжения на средновековната българска столица Търново, Известия на музея в Търново, I, 1962 г., стр. 57 сл.; Кр. Миятев, Царевград Търнов, Археология, VI, 1966 г., кн. 3, стр. 17 сл.; Н. Ангелов, Крепостни стени и порти на хълма Царевец в град Велико Търново, Известия на музея в град Велико Търново, III, 1966 г., стр. 1 сл.; И. Дуйчев, Търново като политически и духовен център през късното средновековие, Археология, VIII, 1966 г., кн. 3, стр. 1 сл. Относно развитието и характера на средновековните градски средища през времето на Втората българска държава срв. Д. Ангелов, Към въпроса за средновековния български град, Археология, III, 1960 г., кн. 3, стр. 9 сл.; същия, Икономика на България, I, стр. 88 сл.; 148 сл.; Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970.
649
Стр. 413
Срв. за събитията непосредствено преди смъртта на Иван Асен II И. Дуйчев, Приноси към историята на Ивана Асеня II, стр. 165—167.
Стр. 416
Във връзка с преценката на В. Н. Златарски за хуманността на Иван Асен II би било добре да се отбележи, че по негово време са били прекратени преследванията срещу богомилите. Това предизвикало недоволство в римската курия и, както е известно, римският папа Григорий IV (1235—1270 г.) обвинявал българския владетел, че страната му била пълна с еретици. Срв. по този въпрос Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 458 сл.
Стр. 417
По въпроса за монетите, сечени от Иван Асен II, срв. Стр. Лишев, Българският средновековен град, стр. 103. Срв. и Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 128. Трябва да се отбележи, че засега са известни сравнително малък брой монети от времето на този български владетел, което предизвиква учудване, като се има пред вид, че стопанският живот тогава е бил вече твърде развит.
Стр. 418
Констатацията на В. Н. Златарски, че «що се отнася до другите страни на българския живот при Иван Асеня II, ние нищо не знаем засега», се отнася главно до развитието на книжовния живот, който наистина ни е твърде слабо познат. Има известни основания да се приеме обаче, че наред с видимия подем на икономиката по време на този български владетел успехи са били постигнати и в развитието на литературата. Предполага се, че към него време е било съставено т. нар. Добрейшево евангелие, както и известният «Болонски псалтир», който се съхранява в Августинския манастир в гр. Болоня. Ново издание на този паметник от И. Дуйчев, Болонският псалтир, София, 1968 г.
650
Стр. 442
Относно търговските клаузи на договора на Михаил Асен с Дубровник срв. подробно у Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 136 сл.
Стр. 452
Нови подробности около похода на Теодор II Ласкарис против Мелник у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945 г., стр. 111 сл.
Стр. 468
Въпросът за наследника на Михаил Асен след убийството му през 1256 г. не е напълно изяснен. Твърдението на В. Н. Златарски, че на търновския престол дошъл първият му братовчед севастократор Калоян, не може да се счита за доказано, още повече, като се има пред вид, че византийският писател Георги Акрополит, извор за събитията по него време, нарича убиеца на Михаил Асен не Калоян, а Калиман (Καλιμᾶνος). Изказано е при това предположение, че царевият братовчед Калиман (или Коломан) изобщо не е бил провъзгласен за цар и че като пряк официален приемник на убития Михаил Асен трябва да се счита Константин Тих (Асен). Срв. А. Margos, Deux sources arméniennes du XIIIе siècle, concernant certsains événements du second empire bulgare, Etudes balkaniques, 2—3, Sofia, 1965, p. 295 suiv.
Стр. 475.
Новобългарски превод на Виргинската грамота у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, стр. 56 сл. Критично издание на тясно свързания с Виргинската грамота хрисовул на сръбския владетел Милутин за манастира Георги Бързи от 1300 г. у Р. Грујић, Три хиландарске повелье, Зборник за историју jyжнe Cpбије и суседних областе, Скоплье, 1936 г., стр. 5 сл. През последно време отново бе поставен въпросът за автентичността на Виргинската грамота в работата на П. Петров, Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и съдържащите се в нея сведения, ГСУ, Фил.-ист.
651
фак., 1, кн. 2, 1958 г., стр. 171 сл., който приема в общи линии отрицателното гледище на Г. Баласчев. Възражения по схващанията на П. Петров от Л. В. Горина, К вопросу о подлинности Виргинской Грамоты, Советское славяноведение, 1965 г., кн. 5, стр. 60 сл. Въпреки известни неясноти в съдържанието на грамотата няма според мен съмнение, че основните сведения в нея са достоверни и могат да служат като важен материал за проучването на социално-икономическите и административноправните отношения в България през втората половина на XIII в. Срв. Д. Ангелов, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София, 1958, passim; същия, Въпроси на феодализма в българските земи през XIII—XIV в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 6, стр. 62 сл.; Д. Ангелов, Щ. Шефънеску, Общи черти и различия в обществено-икономическото развитие на България и Влашко през XIII—XIV в., сб. Българо-румънски връзки през вековете, Изследвания, I, София, 1965, стр. 74 сл.
Стр. 479
По-нова литература върху Боянската църква и боянските надписи: Н. Мавродинов, Старобългарската живопис, София, 1946, стр. 89—120; И. Акрабова-Жандова, Боянската църква, 1960, стр. 1—56 (с библиография); И. Гълъбов, Езикови особености в Боянските надписи от XIII в. — Известия на Института за български език, VIII, 1962 г., стр. 27 сл.; същият, Надписите към боянските стенописи, София, 1963. От Бояна произхожда известният Боянски поменик — срв. М. Станчева, Ст. Станчев, Боянският поменик, София, 1963, стр. 1—119.
Стр. 495
Относно годината на превземането на Месемврия от византийците съществуват разногласия. Срв. по този въпрос статията на П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил «За военните подвизи на известния чутовен протостратор», ИИБИ, VI, 1956 г., стр. 552 сл. За разлика от В. Н. Златарски, П. Мутафчиев и други историци, които считат, че бягството на Мицо станало през 1259 или началото на 1260 г. и че тогава
652
той предал на византийците Месемврия, Петров приема, че Мицо капитулирал през 1263 г. по време на войната между Константин Асен и Михаил VIII Палеолог и че тогава именно византийците получили от него този важен черноморски град. Срв. История на България, I, стр. 207.
Стр. 501
За голямата власт на Яков Светослав в качеството му на деспот свидетелствува и обстоятелството, че той издавал собствени монети. Срв. Т. Герасимов, Монети на деспот Яков Светослав, Год. на Народ, музей в София, VI, 1932/1933 г., стр. 245 сл.; А. Маргос, Един нов екземпляр монета от деспот Яков Светослав, Известия на Народния музей — Варна, IV (XIX), 1968 г., стр. 225 сл.
Стр, 502
Срв. по въпроса за изпратената от Яков Светослав Кормчая книга И. Снегаров, Духовни културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.), София, 1950, стр. 51 сл.; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, стр. 37.
Стр. 510, бел. 2
Достоверността на разказа за преселването на турци в Добруджа е отхвърлена категорично в студията на Р. Mutafčiev, Über die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in Dobrudscha im XIII Jahrh., СпБАН, LXVI, 1943 г., стр. 1—128.
Стр. 523
Според П. Петров, Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 1, стр. 89 сл., споразумението между България и Византия, скрепено с брака на Константин Асен и Мария, трябва да се отнесе към втората половина на 1269 г. Използувани са в случая данните на една грамота на унгарския крал Бела IV, в която между другото става дума за едно българско посолство в Унгария през 1268/1269 г.
653
Стр. 530
През средата на втората половина на XIII в. Охридската архиепископия продължавала да бъде един от важните църковни центрове в балканските земи. По него време спада дейността на един от изтъкнатите охридски архиепископи Яков, който се отличавал и с писателски дарования. Срв. за него И. Дуйчев, Последните години на архиепископ Якова Охридски, Проучвания върху българското средновековие, стр. 115 сл.; същия, Die letzen Jahre des Erzbischofs Iakobos von Achrida, Byz. Zeitschr., 42, 1943 —49, S. 377—383.
Стр. 534
Насилствените мерки на византийския император Михаил VIII Палеолог срещу противниците на унията се изразили между другото в един наказателен поход срещу светогорските манастири, чиято опозиция против църковната политика на владетеля била особено остра. Тогава пострадал най-вече българският манастир Зограф. Възникнал специален разказ за зографските мъченици, който се ползувал с голяма популярност. Срв. съответния текст у Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 438 сл. Нов препис на същия разказ в статията на Б. Ангелов, Три исторически разказа, ИИИ, 14—15, 1964 г., стр. 479 сл.
Стр. 544
През последните години въстанието на Ивайло бе предмет на нови проучвания, които допринасят да се свърже то по-тясно с условията в средновековна България през втората половина на XIII в. и да се осветли неговата антифеодална същност. Срв. Д. Ангелов, Ивайло, София, 1954, стр. 1—70; П. Петров, Въстанието на Ивайло (1277—1280 г.), ГСУ, Фил.-ист. фак., XLIX, 1955 г., стр. 175—257; същия, Въстанието на Ивайло, София, 1956; П. О. Карышковский, Востание Ивайла, Виз. врем., XIII, 1958 г., стр. 107—135; История на България, I, стр. 209— 214; Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 470—476.
Стр. 548
Прокараното от В. Н. Златарски гледище, че тиранията на Мария е главна причина за недоволството на българското
654
население, не може да се приеме. В действителност, както личи от развоя на събитията, надигналите се през 1277 г. български селяни негодували най-вече срещу болярската аристокрация и феодалния гнет, на който били подложени. Същевременно селяните били раздразнени и от неспособността на Константин Асен да ги защити срещу непрестанните набези на татарите. Такава била обстановката, при която избухнало въстанието на Ивайло. Не би могло да се приеме и твърдението на В. Н. Златарски за Ивайло като човек «с явно. авантюристични наклонности». Такава преценка е в разрез с общо взето, правилното обяснение на автора, че Ивайло се явил,«за да подобри положението на простия народ и себе си да извади от тежкото социално положение на овчарите, на последния клас в държавата» (стр. 549).
Стр. 560
Относно похода на Мануил Фил и завладените от него селища срв. Д. Ангелов, Съобщително-операционни линии и осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII—XIV в., Изв. Бълг. ист. дружество., кн. XXII—XXIV, София, 1948 г., стр. 227 сл.; П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., ИИБИ, 6, 1956 г., стр. 564 сл.; Българското военно изкуство през феодализма, стр. 558 сл.