Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

III. БЪЛГАРИЯ ПРИ ПРИЕМНИЦИТЕ НА ИВАНЪ АСѢНЯ II

3. ГРАЖДАНСКИТѢ ВОЙНИ ВЪ БЪЛГАРИЯ И СЕТНИНИТЪ ОТЪ ТѢХЪ

 

 

Болезненото състояние, въ което бѣ изпадналъ царь Константинъ следъ счупването на крака си, все повече се усилвало и отнемало всѣка надежда за поправка. Това обстоятелство не малко плашило гордата царица Мария, едно, защото синъ ѝ Михаилъ билъ още несъвършенолѣтенъ, и друго, защото въ страната се почналъ нѣкакъвъ кипежъ на духоветѣ. Мария, за да осигури престола за сина си, а сѫщо, за да удържи положението и влиянието си върху държавнитѣ работи, тържествено коронясала сина си Михаила за царь, а поради малолѣтството му сама взела въ рѫцетѣ си властьта и управлението. Това е станало не по-кѫсно отъ 1273 год., защото въ приписката на търновското евангелие, писано въ тая година, Михаилъ е означенъ като съуправитель на Константина:

[2], а въ приписката отъ 1277 г.

 

 

2. Въ търновското евангелие, което се намира въ библиотеката на Югославянската Академия въ Загребъ, крайнитѣ листове сѫ така повре-

 

 

538

 

той е нареченъ вече „порфирородний” [1]. Тогава той е билъ на три години и нѣщо. Сега се откривало широко поле за интригитѣ на хитрата и властолюбива царица. Първата грижа на Мария била да се разправи и да се избави отъ ония силни личности въ държавата, които тя считала за подозрителни и опасни за своята власть. Такъвъ на първо мѣсто билъ, както ще видимъ, деспотъ Яковъ Светославъ.

 

Следъ маджарския походъ въ 1266 год. Яковъ Светославъ, както видѣхме, преминалъ отново на страната на маджаритѣ, като призналъ подъ натиска на самитѣ обстоятелства върховната власть на маджарския краль и станалъ неговъ васалъ, което се изразило въ това, че Бела IV отново вмъкналъ въ титлата си rex Bulgariae. Въ сѫщитѣ отношения Яковъ Светославъ останалъ и следъ смъртьта на стария краль, при Стефана V (1270—1272), както това се види отъ договорната грамота на последния съ чешкия краль Отокара II отъ 3, юлий

 

 

дени, че приписката на листъ 247 била заличена и отпосле била повторена (презъ XV или XVI в.), и то въ сръбска редакция на сѫщия листъ току подъ оригиналната приписка. Но въ нея била сбъркана тъкмо годината: написано , а отпосле нѣкой написалъ надъ последнитѣ две букви-цифри . Основавайки се върху думитѣ въ приписката: и върху това, че Константинъ Асѣнь е царувалъ отъ 1257—1277 г., славиститѣ обърнали внимание, че нито , нито не отговарятъ на сѫщинската година; затова, като приематъ, че последната цифра (единицитѣ) е вѣрна, едни допускатъ, че десетицитѣ трѣба да бѫдатъ О (70) (Лескинъ), а други — П (80) (Миклошичъ, Срезневски, Валявецъ и Цоневъ), позовавайки се на това, че десетичната цифра, следъ като е била повредена, по-лесно е могла да бѫде прочетена като или , отколкото ако е била О (70) (вж. Б. Цоневъ, История на българский езикъ, т. I. София 1919, стр. 214—215 и посочената тамъ литература). Че последното четене е вѣрно, доказва се и по другъ начинъ. Михаилъ билъ роденъ отъ втория бракъ на царь Константина съ Мария, сестриницата на Михаила VIII Палеологъ, а тоя бракъ билъ сключенъ въ 1269 г., следов, Михаилъ се е родилъ не по-рано отъ 1270 г. (вж. тукъ по-горе, стр. 524); оттука ясно става, че приписката е била писана между 1270—1277 г. или отъ С. М. между 6777 и 6785 г., следов., ако цифрата е вѣрна, то десетицитѣ могатъ да бѫдатъ само П = 80, или годината е била отъ С. М. 6781, а отъ Р. Хр. 1273, когато царица Мария е коронясала малолѣтния си синъ Михаила за царь.

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 535, бел. 1.

 

 

539

 

1271 год., гдето той е поставенъ между приятелитѣ и васалитѣ на маджарския краль подъ името Swetizlaus imperator Bulgarorum, а неговата „Bulgaria” между васалнитѣ „regna”, т. е. царства на Стефана V, който така сѫщо приелъ титлата „rex Bulgariae” която оттогава останала за винаги въ титулатурата на маджарскитѣ крале [1]. Но скоро въ политическото положение на Яковъ Светослава произлѣзла нова промѣна. Следъ преждевременната смърть на Стефана V (августъ 1272 г.) маджарския престолъ завзелъ 10-годишниятъ му синъ Владиславъ IV (1272—1290), за малолѣтството на когото управлението преминало въ рѫцетѣ на майка му Елисавета, куманка. Веднага се образували враждебни партии между необузданитѣ и жадни за власть маджарски магнати, и въ държавата избухнали вѫтрешни смутове и междуособици, които се продължили съ години и докарали бързото падане на маджарската политическа сила. Отъ това разбъркано вѫтрешно положение въ Маджарско не се забавилъ най-първо да се възползува Яковъ Светославъ, за да постигне това, до като той се домогвалъ още отъ 1265 г. — да се освободи отъ маджарската зависимость веднажъ за винаги, а, при растещата слабость на търновския царь и при разбърканото вѫтрешно и външно положение на българското царство, да се обяви и за самостоенъ владѣтель. Това най-добре се доказва отъ неговата титла „царь”, която не само се срѣща въ маджарскитѣ грамоти, но и у византийския историкъ той се нарича съ това име [2], както и въ домаш-

 

 

1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 175—176; стр. 204, приложение № 23.

 

2. Pachymeres, ib., p. 477, _5-7: . Това име се споменува у Пахимера по поводъ на това, че когато цариградскиятъ патриархъ Иванъ Веккъ (1275—1282), който бѣ пригърналъ сключената въ Лионъ църковна уния, се заловилъ да доказва своето убеждение за помирението на църквитѣ — цариградска и римска, намѣрилъ едно послание на известния византийски ученъ и философъ Никифора Влеммидъ до императоръ Теодора II Ласкарисъ и друго послание до Яковя Български, което се почвало съ думитѣ: „Имамъ една болесть, която ще изкажа; защото до свещения лѣкарь . . .”. Отъ кого е било писано това послание, Пахимеръ не посочва, макаръ че отъ латинския преводъ на това мѣсто: et aliud ad Jacobum Bulgariae eiusdem viri scriptum, би могло да се разбере, че е отъ сѫщия Н. Влеммида, обаче това едвали може да се приеме по

 

 

540

 

нитѣ наши паметници: [1]. Тая титла вече ясно изразявала независимото му положение и отъ търновския царь.

 

[[ редове 1—3 отгоре: „Тая титла вече ясно изразявала независимото му положение и отъ търновския царь”. На полето на рѫкописа (л. 328) е отбелязано съ моливъ: „Сѣкълъ монети вж. у Мушмовъ, стр.  ” Можеби проф. Златарски е ималъ предвидъ книгата на Н. А. Мушмовъ, Монетитѣ и печатитѣ . . ., гдето въ показалеца (стр. 194) погрѣшно е указано (стр. 169) за монети на Яковъ Светослава.  — Ив. Дуйчев. ]]

 

Едновременно съ прогласяването независимостьта на Яковъ Светослава ще трѣба да поставимъ освобождението и отцепването на браничевската область отъ маджарската власть. Презъ 1272—73 гг. браничевската область все още се управлявала отъ маджарски банъ на име Григорий (Gregorius banus de Boronch [Браничево] et Kuchou [cer. rp. Кучево]) [2]. Обаче наскоро (може би въ 1273 год.) той билъ изгоненъ оттамъ отъ двама братя, Дърманъ и Кудѣлинъ, кумани по произходъ, излѣзли отъ срѣдата на българското болярство, които по примѣра, а можеби, и съ съдействието на царь Яковъ Светослова основали отдѣлно независимо княжество [3]. Тѣ заседнали въ скалистата тѣснина Ждрѣло по

 

 

посочената причина. Но кого трѣба да разбираме подъ ὁ Βουλγαρίας Ἰάκωβος — Яковъ Български? Тукъ могатъ да се разбиратъ само или нѣкое висше духовно лице, — респ. български патриархъ, но отъ списъка на българскитѣ патриарси презъ второто царство (вж. Синодикъ царя Борила, п. т., стр. 91, §§ 141—149) такъвъ съ име Яковъ не е имало (известенъ е съ това име само единъ браничевски епископъ (п. т., стр. 93, § 159), който не може да носи име „български”) — или пъкъ нѣкой български царь, който въ случая не може да бѫде другъ освенъ Яковъ Светославъ, който се противопоставя на императоръ Теодоръ II Ласкариса, и Пахимеръ е избѣгналъ съ посочената формула да го назове съ името βασιλεύς, защото другъ български царь съ това име е нѣмало; следов., посочениятъ изразъ ше трѣба да се четеπρὸς τὸν Βουλγαρίας βασιλέα Ἰάκωβον. Но твърде е възможно, че самъ Пахимеръ не е знаелъ, че тоя Яковъ е сѫщиятъ Светославъ ἄρχων и δεσπότης, както го той нарича на много мѣста. За съжаление, Пахимеръ не ни посочва, какво е било съдържанието на това послание; но при все това може да се предполага, че то е било писано въ връзка съ въпроса за унията съ римската църква, следов., преди или презъ 1274 г., защото, както ще видимъ по долу, Яковъ Светославъ се поминалъ въ 1275 г.

 

1. Йор. Ивановъ, Поменици на български царе и царици. Изв. на истор. д-во, кн. IV (1915), стр. 222 (боянския поменикъ) и 224 (погановския).

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 179—181.

 

3. П. Никовъ, Къмъ историята на северозападнитѣ български земи. Сп. Бъл. Акад., кн. XVI (9) (1918), стр. 60-63. Ние сме накловни да приемемъ, че това сѫ били боляри български кумани отъ съседната видинска область, които се стремѣли къмъ независимость и, можеби, се отказвали да признаятъ властьта на Яковъ Светослава.

 

 

541

 

горното течение на р. Млава (сега Горньачка Клисура), гдето се намирала и тѣхната непристѫпна крепость [1]. Оттамъ тѣ съ своитѣ нахлувания почнали оттогава да заплашватъ не само съседната бѣлградска область, но и самото Маджарско; противъ тѣхъ напразно били насочени всички маджарски усилия [2]. „Въ успѣшнитѣ сблъсквания, пише П. Никовъ, които ималъ съ тѣхъ (маджаритѣ), Дърманъ уловилъ нѣколко души маджарски знатни въ пленъ. Владиславъ IV се принудилъ да иска миръ и за тая цель самъ той се отправилъ при Дърмана, за да преговаря съ надежда да сключи едно мирно споразумение. Обаче преговоритѣ се разбили о чрезмѣрнитѣ искания на Дърмана; войната се разгорѣла отново, и на маджаритѣ се удало да пленятъ единъ отъ другаритѣ на Дърмана. Магистеръ Георги (единъ отъ най-храбритѣ маджарски пълководци) потеглилъ начело на една войска, съставена отъ седмоградци и кумани противъ неприятеля” [3], но браничевскитѣ князе, както изглежда, го разбили и ставали все по-силни и опасни.

 

По тоя начинъ, следъ загубата на югозападнитѣ български земи и югоизточнитѣ презъ 1263 год., сега една следъ друга се отцепвали и северозападнитѣ области отъ царството и образували отдѣлни политически единици, чиито владѣтели чрезъ това не само ослабвали силата на държавата, но и нѣкои отъ тѣхъ застрашавали и самата управляваща династия. Въ това отношение най-опасенъ се явявалъ царь Яковъ Светославъ. Заедно съ прогласяването си за напълно независимъ владѣтель съ титла „царь” той се поставялъ вече на равни права и значение съ доскорошния си суверенъ — търновския царь, а това му отваряло пѫть къмъ по-голѣми стремежи —

 

 

1. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 246. — П. Никовъ, каз. ст., стр. 55.

 

2. П. Никовъ, Българо-унгарски отношения и пр., стр. 183.

 

3. П. Никовъ, Къмъ историята на северозападнитѣ български земи, стр. 58.

 

 

542

 

да се яви и като съперникъ на царь Константина, респективно на неговия синъ възъ основа на роднинскитѣ връзки съ династията на Асѣневци.

 

Както вече знаемъ, Яковъ Светославъ билъ жененъ още зъ 1261 год. за третата сестра на ослѣпения Ивана IV Ласкарисъ, внучка на Иванъ Асѣня II [1], след., той е ималъ еднакви съ Константина права на българския престолъ и много по-голѣми спрямо неговия синъ и наследникъ Михаила отъ втората му жена Мария, която е нѣмала никакво отношение къмъ Асѣневския родъ. Отъ тия предимства на мощния Яковъ Светослава се бояла сега царица Мария: поради безнадеждно болния Константина тя се страхувала и дори подозирала, да не би следъ смъртьта на царя, Яковъ Светославъ да се яви като претендентъ на българския престолъ. Затова тя сега решила да се отърве отъ тоя опасенъ за нея и нейния синъ човѣкъ, за което избрала най-низкото и коварно срѣдство. Презъ 1275 год. тя изпратила при Яковъ Светослава пратеници, за да го поканятъ да ѝ дойде на гости, като съ клетва увѣрявала, да не мисли, че го очаква нѣщо лошо. Уповавайки се на тая клетва, Светославъ се явилъ въ Търново. Какви сѫ били разговоритѣ между Мария и Светослава, ние не знаемъ; известно е само, че като последица отъ тая срѣща било осиновението на последния отъ царицата. Пахимеръ казва, че следъ пристигането си въ Търново Светославъ самъ, безъ да гледа на старостьта си, поискалъ да го осинови Мария; но нѣма никакво съмнение, че работата е станала по взаимно съгласие отъ дветѣ страни. Очевидно, Мария е искала да осинови Яковъ Светослава, като го постави на второ мѣсто следъ сина си и чрезъ това да осигури наследственото право на своя синъ Михаила

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 502. — Считаме за нуждно да отбележимъ тукъ, че маджарскиятъ краль Стефанъ V въ грамотата си отъ 10. декемврий 1270 год. (вж. П. Никовъ, Българо-унгарски отношения и пр., стр. 203, приложение № 21) го нарича Zuetizlaus Bulgarorum Imperator karissimus gener noster, отъ което би могло да се заключи, че Яковъ Светославъ билъ зеть на Стефана V, т. е. че той се е женилъ втори пѫть, за негова сестра или дъщеря. Доколко трѣба да се вѣрва на това известие, мѫчно може да се каже, защото въ другитѣ две грамоти (п. т., стр. 203 и 204, прил. № № 22 и 23) Стефанъ не му дава това име.

 

 

543

 

както това се види и отъ самия обредъ на осиновението, което било извършено най-тържествено въ църквата [1]. Когато свещеникътъ при пълно освѣтление на църквата произнасялъ надлежното молитвословие за царя и неговия домъ, Мария съ двата края на своята мантия едновременно обвила отъ едната страна сина си Михаила, а отъ другата — Светослава, чието име ще да е било произнесено заедно съ царскитѣ имена, и чрезъ това осиновила предъ Бога последния. Следъ като се извършила церемонията Яковъ Светославъ се върналъ въ владенията си подъ името синъ на българската господарка (деспина) следъ Михаила. Обаче не се минало много, и цельта на разиграната въ Търново комедия станала явна; „тая коварна майка, казва Пахимеръ, убива оногова, който повѣрвалъ, че е осиновенъ отъ нея” [2]. Тогава сѫщо пострадали и много отъ боляритѣ, които въ очитѣ на кръвожадната царица се явявали подозрителни.

 

Но, ако съ убийството на Яковъ Светослава царица Мария сполучила да се избави отъ най-опасния за себе си и своя синъ човѣкъ въ държавата, то съ другитѣ си политически убийства и изобщо съ тиранията си тя успѣла да въорѫжи противъ себе си мнозина други, които търсѣли случай да ѝ отмъстятъ. Докато Мария се занимавала съ своитѣ задкулисни интриги, омразата на населението къмъ нея все повече растѣла. Царь Константинъ поради своята политическа и физическа немощь не билъ въ състояние нищо да предприеме, за да прекрати своеволията на жестоката царица, а пъкъ всички нему предадени боляри се бѣха вече отдавна отметнали отъ него. Като не срѣщала отъ никого отъ около нея

 

 

1. П. Никовъ, п. т., стр. 185, предполага, че обредътъ билъ извършенъ въ църквата Св. 40 мѫченици, но такова предположение едва ли е приемливо, защото въ такъвъ случай Мария би дала голѣма гласность на самия актъ, а пъкъ, доколкото може да се сѫди отъ думитѣ на Пахимера, тя тъкмо не искала да му даде официаленъ характеръ; по-скоро той е билъ извършенъ въ нѣкоя дворцова църква.

 

2. Pachymeres, ib., pp. 429, ₁₈ — 430, ₁₇. — Пахимеръ не казва, какъ Мария убила Светослава, но като се вземе въ внимание, че последниятъ се върналъ въ владенията си и тамъ е умрѣлъ, може да се предположи, че той е билъ отровенъ съ бавно действуваща отрова.

 

 

544

 

стоещитѣ нѣкакъвъ отпоръ и всецѣло предадена на своитѣ властолюбиви стремежи, царица Мария и нейното правителство съвсемъ не се грижели за отбраната на държавата отъ татаритѣ, които, въ силата на сключения съ Михаила VIII съюзъ противъ българитѣ, почнали постоянно да нахлуватъ въ българскитѣ владения и да оплячкосватъ страната. Най-сетне тираническото управление на Мария станало дотолкова непоносимо, че въ държавата избухнало възстание, и то отъ оная срѣда, отгдето тя най-малко очаквала, отъ срѣдата на най-долния общественъ класъ — отъ свинаритѣ. Начело на възстанието застаналъ нѣкой-си Бърдоква, на което име, споредъ думитѣ на Пахимера, на елински езикъ отговаряла думата λάχανον, и затова той се наричалъ още Лахана (Λαχανᾶς) [1]. Нѣма съ-

 

Стр. 544 През последните години въстанието на Ивайло бе предмет на нови проучвания, които допринасят да се свърже то по-тясно с условията в средновековна България през втората половина на XIII в. и да се осветли неговата антифеодална същност. Срв. Д. Ангелов, Ивайло, София, 1954, стр. 1—70; П. Петров, Въстанието на Ивайло (1277—1280 г.), ГСУ, Фил.-ист. фак., XLIX, 1955 г., стр. 175—257; същия, Въстанието на Ивайло, София, 1956; П. О. Карышковский, Востание Ивайла, Виз. врем., XIII, 1958 г., стр. 107—135; История на България, I, стр. 209— 214; Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 470—476. (Д. Ангелов)

 

 

1. Въ гръцкия текстъ вм. Бърдоква се чете Κορδόκουβας (ib., p. 430, _18-19). Още И. И. Срезневски, като ималъ предъ видъ обяснението на Пахимера, предложилъ вм. Κορδόκουβας да се чете Βορδόκουβας , като по тоя начинъ я сближилъ съ българската дума „бръдоква” или „бърдоква”, която така сѫщо означава единъ видъ плодъ, както и τὸ λάχανον („Русская Бесѣда” за 1857, кн. 2, отд. Критика, стр. 16). Впрочемъ „бръдоква” е единъ видъ салата, маруля (вж. Геровия речникъ, s. v.), а елинската дума τὸ λάχανον значи „градински зеленчукъ”, по което тя се приближава до „бръдоква”, а после и „зеле”, „кисело зеле”. Както и да било, но остроумната догатка на И. И. Срезневски е, наистина, дотолкова правдоподобна, че тя е приета отъ всички слависти и историци; поне досега никой не е далъ друго обяснение. Сѫществува само една поправка на К. Иречека. Докато самъ И. И. Срезневски, а следъ него С. Н. Палаузовъ, Юго-востокъ Европы въ XIV столѣтіи. ЖМНПр, ч. 71 (1857) №№ 4 и 10, отдѣленъ отпеч., стр. 59, бел. 75, и В. Макушевъ, Исторія болгаръ въ трудѣ К. О. Иречка (ЖМНПр., ч. 197 (1878), стр. 69) видѣли въ гръцката форма Βορδόκουβας българската дума „Бръдоквенникъ”, т. е. бърдоквоѣдъ, бръдокварь, К. Иречекъ приема право „Бръдоква” (Исторія Болгаръ, одеско изд., стр. 366, бел. 21), което несъмнено е по-вѣрно, защото въ такъвъ случай гръцката транскрипция би била Βορδοκουβέννικας. — Вж. Ф. Брунъ, Догатки касательно участія Русскихъ въ дѣлахъ Болгаріи въ ХIII и XIV столѣтіяхъ. Черноморье, ч. II, стр. 350. — Прѣкоръ Λαχανᾶς е носилъ нѣкой-си Мануилъ, който защищавалъ градъ Пруса противъ Андроника I Комнинъ, който го нарича „нехранимайко”, „продаженъ Лахана” и го обесилъ заедно съ други видни лица (Niсеtаs, ib., рр. 372, ₆; 374, ₁₄; и 430, ₁₃). Не се ли е означавало съ тая дума у византийцитѣ презрение, унижение на личностьта и не трѣба ли да се разбира подъ тоя прѣкоръ „нехранимайко”, „хайдутинъ”?

 

 

545

 

мнение, че нито едното, нито другото име не било собственото име на инициатора на възстанието, а е било само негово прозвище (прѣкоръ) и е билъ нареченъ така поради това, че той се хранѣлъ, както ще видимъ по-долу, само съ тоя плодъ. Но тогава какъ е било собственото му име? При разрешението на тоя въпросъ ни иде на помощь приписката къмъ тъй нареченитѣ „Свърлижски листове” отъ евангелски текстове, които се намиратъ въ библиотеката на Сръбската академия на наукитѣ (№ 63); приписката гласи следното:

[1]. И тъй, отъ тая приписка се вижда, че въ 1279 г. български царь въ Търново билъ Ивайло, т. е. тъкмо тогава, както ще видимъ по-долу, и нашиятъ Бръдоква или Лахана билъ вече провъзгласенъ за български царь и се бѣ противопоставилъ на изпратенитѣ въ България ромейски войски противъ него, следов., личностьта, която застанала начело

 

 

1. Г. А. Ильинскій, Сверлижкіе отрывки. Сборникъ статей по славяновѣдѣнію, т. II. С. Петербургъ 1906, отдѣленъ отпеч., стр. 10. — Правилно тълкуване на тая приписка пръвъ даде К. Иречекъ, който опроверга сѫществуващето дотогава мнение, че Бръдоква-Лахана билъ Иванъ Асѣнь III, синъ на Мицо (вж. I. Шафарикъ, Гласник Срп. Учен. д-вa, књ. XX (1866), стр. 246, бел. 1. — Е. Голубинскій, Краткій очеркъ и пр., стр. 12), като изтъкна, че „Иванъ Асѣнь III никога не е билъ обсажданъ отъ гърцитѣ” (п. т., стр. 366, бел. 21). Обаче В. В. Макушевъ счете това Иречеково възражение за „несъстоятелно, защото въ горепоменатата приписка съвсемъ не се говори за обсада на Търново отъ гърцитѣ: тая приписка съвършено е съгласна съ историята, отъ която ние знаемъ, че презъ пролѣтьта на 1279 г. гърцитѣ наистина стояли подъ Търново и че подъ тѣхно покровителство Иванъ Асѣнь III заедно съ жена си Ирина извършилъ тържественъ входъ въ столицата на България. Ивайло народътъ е могълъ да нарече Ивана III въ насмѣшка за неговата слабохарактерность” (п. т., стр. 69). Но В. В. Макушевъ изпустналъ изъ-предвидъ, 1. че Михаилъ VIII никога не женилъ дъщеря си за Лахана, и 2. че, когато Иванъ Асѣнь III стоялъ подъ Търново съ ромейски войски, въ това време Ивайло-Лахана се е борилъ съ татари и ромеи вънъ отъ българската столица, което така сѫщо знаемъ отъ историята (за това вж. тукъ по-долу, стр. 560 сл.).

 

 

546

 

на възстанието въ България презъ 1277 г. се казвалъ Ивайло съ прозвище Бърдоква или Лахана. Издигането на тоя човѣкъ до историческа личность представя въ нашата история едно твърде интересно и рѣдко явление, като едничко въ своя родъ, макаръ и да се длъжи изключително на случайно стеклитѣ се обстоятелства.

 

Ивайло е излѣзълъ, както се каза, отъ най-долния класъ на съвременното нему българско общество; първоначално билъ простъ наеменъ свинарь. За неговото минало, т. е. преди да изстѫпи като историческа личность, ето какво ни разказва Пахимеръ: „Този човѣкъ, като се грижелъ за свинетѣ, за себе си и не помислялъ: той не се грижелъ нито за храна, нито за дрехи, а се хранѣлъ съ единъ само хлѣбъ и диви плодове, изобщо живѣелъ скромно и бедно. Но въ разговора си съ други такива пакъ бедняци той открито изказвалъ за себе си странни мечти, на които тѣ отговаряли повечето съ смѣхъ, отколкото съ увѣреность. Като се въодушевявалъ отъ нѣкакви-си, не зная отгде зети надежди, той станалъ по-внимателенъ къмъ себе си и, както можелъ, молѣлъ се на Бога; защото где би могълъ той да научи на паметь божественитѣ молитви, когато въ простата си направа той е живѣлъ почти между сѫщитѣ такива диви хора, каквито сѫ били и пасенитѣ отъ него свине! Като се опивалъ отъ подобни мисли, той наистина си втълпилъ въ главата, че промисълътъ го назначилъ за нѣкаква-си власть, и за това често приказвалъ съ селянитѣ и свинопаситѣ, като твърдѣлъ, че нерѣдко му се явявали светии и го подбуждали да извърши вълнение въ народа, за да почне самъ да управлява. Като слушали много пѫти неговитѣ разкази за това, хората най-после почнали да му вѣрватъ и вече инакъ почнали да гледатъ на него, отколкото по-рано; защото „предназначението, казалъ той, е близо вече къмъ времето, когато да се осѫществи”. Единъ день, като обявилъ, че получилъ знакъ да пристѫпи къмъ изпълнението на своитѣ намѣрения, той веднага поканилъ своитѣ съседи да му съдействуватъ, и тѣ му се покорявали, като че ли сѫ въ надежда да извършатъ нѣщо велико. Ето тѣ тръгватъ по страната и навсѣкѫде разгласятъ името на свинопаса, като твърдятъ, че

 

 

547

 

нему е дадено повеление отъ Бога да стане управитель. Тѣхнитѣ думи произвеждали силно впечатление, и броятъ на неговитѣ привърженици постоянно се увеличавалъ. Сега Бърдоква се понаредилъ: облѣкълъ тънки дрехи, препасалъ мечъ, седналъ на конь и юнашки се впусналъ въ дѣлото, което надминавало неговитѣ сили” [1].

 

Ето кой е билъ Ивайло и какъ е достигналъ да стане водачъ на възстанието въ България въ 1277 год. Обаче едва-ли трѣба да мислимъ, че неговото появяване на историческата сцена е само една случайность: несъмнено, него сѫ го създали самитѣ исторически събития, самата епоха, въ която той е живѣлъ, самата срѣда, въ която той се е въртѣлъ. Както обикновено бива, въ такива времена на своеволие и жестока тирания най-голѣмъ ропотъ, най-много негодувания се чуватъ въ народната маса, защото всичката тежина на тираническия гнетъ пада винаги върху нея: тя всѣкога е най-чувствителното мѣрило за всички промѣни въ политическия и социаленъ животъ на единъ народъ. По-заможнитѣ слоеве на обществото, отгдето би трѣбало да се очаква собствено инициатива за противодействие на произвола, въ такива случаи, благодарение на по-обезпеченото си материално положение, се оказватъ по-толерантни и по-износливи, едно, защото всичко ненормално тѣ считатъ за кратковременно и чакатъ естественото му падане, и, друго, защото, поради изключителното си положение въ държавата, която ги туря подъ най-строгъ надзоръ на силнитѣ на деня, и поради вродения си егоизъмъ, който винаги възбужда у тѣхъ властолюбиви стремежи, се стараятъ

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 430, ₁₈ — 432, ₈. — H. Григора, който се е ползувалъ отъ Пахимера, ни представя Ивайло въ съвсемъ другъ образъ. „Между това, пише той, въ тия времена се засилва единъ българинъ отъ овчарски родъ, но човѣкъ хитъръ и извънредно изобретателенъ, на име Лахана. Следъ като привлѣкълъ къмъ себе си много прости и буйни хора, той прекарвалъ разбойнически животъ, чрезъ което въ кѫср време събралъ голѣмо богатство и значителна войска” (ib., I, рр. 130, ₂₂ — 131, ₄). И тъй, споредъ Григора, Ивайло се издигналъ чрезъ разбойничество, което напълно противоречи на Пахимера. Очевидно, той излага тукъ накратко личното си впечатление, произведено нему отъ Пахимеровия разказъ и затова то не може да има историческа стойность.

 

 

548

 

да запазятъ своитѣ сили, за да грабнатъ при удобенъ случай властьта. Обаче, народътъ, масата, лишена отъ всѣка възможность да мечтае за власть, изложена винаги на най-голѣми и ужасни бедствия, не търпи, или пъкъ търпи, докато чашата се прелѣе: въ нея най-първо се проявява чувството за самозащита, отъ нея най-първо излиза гласътъ за противодействие на произвола, стига само да се яви решителенъ мѫжъ, въодушевенъ отъ сѫщитѣ идеи, за да я поведе. Нѣщо подобно се забелязва да е било въ България презъ разгледваната епоха.

 

Стр. 548 Прокараното от В. Н. Златарски гледище, че тиранията на Мария е главна причина за недоволството на българското население, не може да се приеме. В действителност, както личи от развоя на събитията, надигналите се през 1277 г. български селяни негодували най-вече срещу болярската аристокрация и феодалния гнет, на който били подложени. Същевременно селяните били раздразнени и от неспособността на Константин Асен да ги защити срещу непрестанните набези на татарите. Такава била обстановката, при която избухнало въстанието на Ивайло. Не би могло да се приеме и твърдението на В. Н. Златарски за Ивайло като човек «с явно. авантюристични наклонности». Такава преценка е в разрез с общо взето, правилното обяснение на автора, че Ивайло се явил,«за да подобри положението на простия народ и себе си да извади от тежкото социално положение на овчарите, на последния клас в държавата» (стр. 549). (Д. Ангелов)

 

 

И наистина, непоносимата тирания на властолюбивата царица Мария и безпредѣлниятъ произволъ на нейното правителство, които вече бѣха парализирали съ своитѣ политически убийства всѣка опозиция откъмъ по-виднитѣ болярски семейства, отъ една страна, и, отъ друга, — опустошителнитѣ и безнаказани нападения на татаритѣ най-сетне напомнили на народа, че той самъ трѣба да се защити; навсѣкѫде въ народа, дори и въ последнитѣ колиби на свинопаситѣ, се чували негодувания противъ тежкия гнетъ на несносното Мариино управление и вече се заговорило за свалянето му. Хитриятъ и буенъ Ивайло, съ явно авантюристически наклонности, внимателно се прислушвалъ къмъ тия народни негодувания, къмъ готовностьта на народа да възстане противъ тираническото правителство, докато единъ день той не обявилъ на своитѣ другари, че е призванъ отъ Бога да извърши великото дѣло на народа, да го избави отъ тежкия режимъ на царица Мария. Това било достатъчно, за да се разпали оня огънь, който изкуствено се таилъ въ срѣдата на народа; и като гръмотевица се разпространило по страната известието за високата задача на свинопаса Ивайло. Народътъ вѣрвалъ въ неговото предназначение за туй, защото той едничъкъ се явилъ като неговъ защитникъ въ най-тежки времена и скоро го поставилъ начело на своитѣ тълпи. Ето защо ние трѣба да гледаме на Ивайло като на народенъ герой, защото той е изникналъ изъ самия народъ, билъ е проникнатъ отъ неговитѣ идеи и е билъ изразитель на неговитѣ желания и стремежи. Отъ друга пъкъ страна, надали ще трѣба да отричаме, че Ивайло е действувалъ до известна степень и отъ егоистични подбуди, но въ

 

 

549

 

всѣки случай на първо време тѣзи егоистични подбуди не сѫ отивали така надалечъ, както по-сетне сѫ го издигнали самитѣ събития. Наистина, той навсѣкѫде и непрестанно говорѣлъ за призванието си отъ Бога, но не да стане царь, а да подобри положението на простия народъ и себе си да извади отъ тежкото социално положение на овчаритѣ, на последния класъ въ държавата. Това най-добре се види отъ първитѣ му действия като исторически деецъ.

 

Като се облѣкълъ въ войнишки дрехи, препасалъ мечъ и седналъ на конь, за да поведе събралитѣ се около него тълпи, Ивайло най-първо обърналъ внимание върху външнитѣ врагове на своя народъ — татаритѣ, които все още продължавали нападенията и грабежитѣ си. Въ нѣколко дена той сполучилъ да ги отблъсне и съвършено да ги разбие, като ги изгонилъ отъ предѣлитѣ на царството [1]. Този пръвъ успѣхъ билъ достатъченъ при оная бездейность на българското правителство, за да му спечели всеобща слава на народенъ герой. Подъ неговото знаме сега се стичали отъ всички краища на царството хора, за да застанатъ въ редоветѣ на неговитѣ народни тълпи, защото всички се убедили, че той като избраникъ божий, прекрасно ще поведе работата, за да се освободятъ и отъ несносния произволъ на царица Мария. „Не се минавалъ день, казва Пахимеръ, щото броятъ на неговитѣ привърженици да се ке увеличи сравнително съ предния и щото той да не се отличи съ нѣкой новъ подвигъ” [2]. Дори цѣли области се отмѣтали отъ официалната власть и се предавали на Ивайло. „Повечето българи, презирайки своя царь, пише Пахимеръ, се присъединяваха къмъ него” [3].

 

Растежътъ на славата и увеличаването на привърженицитѣ и тълпитѣ на Ивайло най-сетне обърнали вниманието на търновското правителство. Царь Константинъ ясно видѣлъ, че всичкото зло излизало отъ тиранията на жена му, и че духоветѣ сѫ настроени право срещу него, защото не вземалъ никакви мѣрки за премахването на Марииното своеволие, и само

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 432, _11-15.

 

2. Ibidem, p. 432, _18-19.

 

3. Ibidem, p. 433, _17-18.

 

 

550

 

сега, когато голѣма опасность заплашвала самия му престолъ, той се решилъ да действува противъ бунтовника. Но вече било кѫсно. Той не можалъ да намѣри поддърѫка нито у боляритѣ, защото ония, които по-рано действували въ негова полза, какъвто билъ Яковъ Светославъ, били изтрѣбени отъ коварната Мария, а тия, които били останали живи, тѣ или сѫ били заподозрѣни въ неприязнени замисли, или наистина злоумишлявали, защото отдавна се били отметнали отъ него и се явно обявили противъ него, нито у търновскитѣ граждани, които поради тиранията на Мария били най-враждебно настроени и чакали само момента, за да си отмъстятъ за всички злини, които били потърпѣли презъ времето на Марииното регенство, така че Константинъ въ даденото време се оказалъ самъ саминичъкъ, поддържанъ само отъ привърженицитѣ на жена си, т. е. отъ враговетѣ на народа. Между това Ивайло ставалъ все по-силенъ и дори почналъ да презира царя. Най-сетне съ голѣмъ трудъ царь Константинъ кое-какъ сполучилъ да събере една незначителна войска, която той самъ повелъ въ кола противъ бунтовника. „Той намиралъ унизително за себе си, пише Н. Григора, гдето единъ нищо и никакъвь човѣкъ, като събралъ въ кѫсо време голѣма войска, не само причинявалъ често голѣми злини на българитѣ, но и заплашвалъ съ голѣма опасность и цѣлото имъ царство” [1]. Още при първата срѣща на дветѣ партизански войски, обаче, Ивайло неочаквано нападналъ и разбилъ царската войска; самъ царь Константинъ попадналъ въ пленъ и веднага билъ убитъ отъ Ивайло ужъ за това, че не извършилъ нищо достойно въ сражението, за да бѫде все още царь. Останали безъ царь и пълководецъ, сега всички царски войници минали на страната на народния воевода. Следъ това всички по-силни градове почнали единъ следъ другъ да се предаватъ на Ивайло и да признаватъ неговата власть, съ изключение на яката столица Търново, гдето царица Мария заедно съ малолѣтния си синъ — който следъ смъртьта на баща си ставалъ самодържавснъ царь подъ регентството на майка си, — и своитѣ привърженици се

 

 

1. N. Gregoras, ib., p. 131, _7-10.

 

 

551

 

бѣ затворила. Тъй като следъ смъртьта на царь Константина фактически владѣтель на страната станалъ Ивайло, то и народътъ, който гледалъ на него като на едничъкъ избавитель отъ жестокия режимъ на омразната царица, не се забавилъ да го прогласи за български царь. По тоя начинъ въ това време България имала двама царе. Това било презъ кѫсна есень и зимата на 1277 год. [1].

 

Бързитѣ промѣни, които ставали въ България, не могли да не обърнатъ вниманието на ромейския императоръ, особено възрастващата сила на Ивайло, който почналъ да внушава страхъ съ военнитѣ си успѣхи и доблести. Разбира се, новиятъ български народенъ царь съ своитѣ войнствени наклонности не е могълъ да бѫде приятенъ за цариградското правителство, защото той би държалъ винаги нащрекъ своитѣ южни съседи, па и въ Цариградъ не било известно, дали народниятъ царь нѣма намѣрение да поведе войскитѣ си и по-нататъкъ въ предѣлитѣ на империята, защото Ивайло е знаелъ, че татаритѣ нападали на България въ силата на сѫществуващия тѣхенъ съюзъ съ Михаила VIII; но, отъ друга страна пъкъ, Михаилъ ѴІII Палеологъ виждалъ въ появяването и издигането на Ивайло най-доброто срѣдство, за да се отърве веднажъ за винаги отъ своя заклетъ врагъ, царица Мария; за него било достатъчно да се сближи само съ българския народенъ царь. Затова императорътъ, следъ като получилъ известие за първитѣ сполуки на Ивайло, веднага изпратилъ войски на българската граница, за да завзематъ пограничнитѣ крепости, а самъ отишелъ въ Одринъ, за да може по-отблизо да наблюдава за всичко, каквото ставало въ България. Императорътъ, пише Н. Григора, „се боялъ не само за настоящето, но и за бѫдещето, предвиждайки завоевателнитѣ замисли на Лахана, и казвалъ: „малко по малко той ще достигне такава голѣма сила, че на самитѣ ромеи ще бѫде мѫчно да я надвиятъ. Тия, които искатъ да живѣятъ спокойно, трѣба да предупреждаватъ и предотвръщатъ опасноститѣ; трѣба още сега отъ коренъ да се изтръгне растението, което току-що начева да расте, а да не се бави

 

 

1. Pachymeres, ib., рр. 432, ₈ — 434, ₁₅. — Gregoras, ib., pp. 130, ₂₂ — 131, ₁₃.

 

 

552

 

съ отмъщение за лоши работи, и да не се чака докато то бѫде съединено съ опасность, ако може да се отмъсти още сега безъ всѣка опасность” [1].

 

Но щомъ получилъ още по пѫтя за Одринъ вестьта за поражението и убийството на царь Константина, Михаилъ VIII Палеологъ веднага промѣнилъ политиката си. Той веднага съобразилъ, че сега е най-сгодниятъ моментъ, за да се разправи съ царица Мария. Незабавно той изпратилъ тайно свои хора въ България, за да разузнаятъ, дали Ивайло е въ състояние да върви съ сѫщия успѣхъ и по-нататъкъ, следъ като е достигналъ така лесно такова величие. Императорътъ дори намислилъ да го направи свой зеть, като му предложи дъщеря си за жена, ако само на пратеницитѣ му се покаже, че той е способенъ да управлява българския н4родъ. Обаче чрезъ своитѣ съображения Михаилъ VIII Палеологъ скоро се убедилъ въ противното. „Той помислилъ, пише Пахимеръ, за непостоянството на щастието, което понѣкога благоприятствува до крайность, а понѣкога, като наклонява везнитѣ на другата страна, отнема и това, което човѣкъ отдавна е притежавалъ: една само добродетель заключава всичко, каквото сѫществува, и има надежда да получи това, което още не сѫществува”. Не е известно, отъ какво Михаилъ VIII е заключилъ, че именно тая добродетель, която той считалъ като най-необходимо качество за единъ управитель, е липсвала у Ивайло, обаче той „силно заподозрѣлъ щастието на Лахана, и то въ това, да не би нѣкакъ то да отнеме по-скоро своитѣ дарове, отколкото да ги даде; защото, гдето нѣма добродетель, тамъ тия дарове бързо повѣхватъ и не позволяватъ да бързаме нито съ учудване, когато тѣ се получаватъ, нито съ съжаление, когато тѣ биватъ отнемани” [2]. Такива разсѫждения влага Пахимеръ въ устата на ромейския императоръ за Ивайло, — разсѫждения, които, ако трѣба да имъ се вѣрва, сѫ направени възъ основа на донесенията на върналитѣ се отъ България негови пратеници.

 

Но и тия разсѫждения не спрѣли хитрия Михаила VIII, който по никой начинъ не искалъ да изпустне безъ полза за

 

 

1. Pachуmeres, ib., p. 433, _5-9. — Gregoras, ib., рр. 131, ₂₀ — 132, ₆.

 

2. Pachуmeres, ib., рр. 434, ₁₆ — 435, ₁₁.

 

 

553

 

себе си настаналитѣ въ България бъркотии. За него било твърде ясно, че България не може да остане при двама царе (Михаилъ и Ивайло), отъ които нито единиятъ, нито другиятъ не могли да разчитатъ на трайность. На съвета, свиканъ отъ него, за да обсѫди тоя въпросъ съ своитѣ приближени, той решилъ на Ивайло да противопостави Ивана, сина на Мицо, който въ това време не билъ между живитѣ, понеже билъ убеденъ, че „на първия дава право за власть само щастието, храбростьта и благоприятиятъ вървежъ на работитѣ, то той счелъ последния за по-достоенъ да управлява България, защото неговото право било утвърдено отъ неговия родъ и роднински отношения”, т. е. като внукъ на Иванъ Асѣня II по женска линия, Иванъ Мицо ималъ много по-голѣмо право на българския престолъ, отколкото Ивайло, който билъ отъ съвсемъ доленъ произходъ. Въ сѫщность, обаче, намѣренията на императора, когато той изтъквалъ Ивана Мицо като кандидатъ на българския престолъ, били съвсемъ други: ако той сполучи да постави на българския престолъ Ивана Мицо, то тоя ще длъжи това изключително нему и дори ще се счита като неговъ васалъ, защото първото условие, което му било предложено, както ще видимъ по-долу, било съ клетва да се обещае, че ще бѫде винаги съюзникъ на ромеитѣ, т. е. че той завинаги минавалъ въ сферата на византийската политика и се задлъжавалъ да пази строго политическитѣ интереси на Византия; отъ друга пъкъ страна, като ожени дъщеря си за Ивана Мицо, съгласно съ даденото на баща му обещание [1], и я направи българска царица, той винаги ще има възможность непосрѣдно да влияе и върху вѫтрешнитѣ работи на България. Такива изгоди намислилъ Михаилъ VIII Палеологъ да извлѣче отъ настаналото въ България двуцарствие, и затова сега решилъ да изстѫпи само за видъ като защитникъ на наследственитѣ права на Мицовия синъ, „прадѣдитѣ на когото кротко управлявали българския народъ”. При това той изказалъ пълно увѣрение, че щастието, което покровителствувало Ивайло, скоро ще му измѣни, стига само да се появятъ ромейски вой-

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 493.

 

 

554

 

ски въ България, предъ които той ще изгуби надежда и ще се побои, да не би да попадне въ пленъ, и самъ ще избѣга. Мария пъкъ, заедно съ сина ѝ, търновци на драго сърдце ще предадатъ, защото злинитѣ, които тая царица имъ бѣ причинила, се представятъ не такива, които лесно могатъ да се забравятъ. Този планъ билъ одобренъ отъ съвета и подкрепенъ отъ патриарха и императрицата [1]. Следъ това императорътъ веднага извикалъ въ Цариградъ Ивана Мицо отъ имението на баща му въ Мала Азия на р. Скамандъръ, при стария градъ Троя, гдето той живѣелъ издържанъ достатъчно отъ императора, облѣкълъ го въ царски дрехи и го нарекълъ свой зеть и български царь. Заедно съ това, дадено му било името на дѣдо му Асѣнь, и това било обявено най-тържествено на цѣлата му свита, която била опредѣлена за него като на царь, подъ страхъ на тежко наказание, ако нѣкой по старъ навикъ би го нарекълъ иначе. Това било наредено, докато императорътъ се намиралъ въ Одринъ, въ началото на 1278 год. [2].

 

Съставянето на тоя толкова опасенъ за България и българитѣ планъ може да се счита като криза въ политическата дейность на Ивайло. Докато народътъ вървѣлъ съ него и му помагалъ, за да се отърве отъ тежкия режимъ, като го славѣлъ и почиталъ за свой царь, българскитѣ боляри се държали на страна и кроили, какъ да осуетятъ дѣлото на Ивайло, защото то вървѣло въ разрѣзъ съ тѣхнитѣ политически и социални интереси. И наистина, какво би било тѣхното положение, ако народниятъ царь само съ помощьта на народа би

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 435, ₁₁ — 436, ₁₈; pp. 438, ₁₄ — 439, ₁₀.

 

2. П. Никовъ, Изправни и пр., п. т., стр. 83, пише, че самъ Г. Пахимерь „служилъ като пратеникъ и посрѣдникъ между пребиваващия въ Одринъ императоръ и патриарха по въпроса за издигането на Мицовия синъ за български царь, Ив. Асѣнь III” и цитира Pachymeres, I, рр. 436, ₁₅ — 438, ₁₄. Но въ посоченото мѣсто нѣма нищо подобно, тамъ става дума само за посрѣдничеството на Г. Пахимера между императора и Принкипса, иеромонахъ Теодосия, по поводъ избора на последния за антиохийски патриархъ, за което Пахимеръ случайно пише, защото и тоя Теодосий следъ избора си участвувалъ въ съвещанието за издигането на Ивана Мицо за български царь. Нѣма съмнение, че Пахимеръ, като съвременникъ и бидейки близъкъ на императора, е знаелъ твърде добре развиващитѣ се тогава събития.

 

 

555

 

влѣзълъ въ Търново и би седналъ на българския престолъ? Тогава би произлѣзълъ корененъ превратъ както въ политическия, тъй и въ социалния животъ на българитѣ, и не е мѫчно да си представимъ, каква би била участьта на предишнитѣ боляри, на които народътъ гледалъ като на притѣснители. Боляритѣ несъмнено предвиждали всичкото зло, което ги очаквало, но тѣ сами не били въ състояние да станатъ явно въ враждебни отношения противъ разярената тълпа и безпощадния ѝ водачъ. Всичко това не е могло да се изплъзне отъ вниманието на Михаила VIII Палеологъ, който постоянно е ималъ свои предани хора въ България и прекрасно е знаелъ за настроението на боляритѣ. Известени за намѣрението и решението на императора, боляритѣ се уловили сега за неговия планъ, като за едничко срѣдство да заграбятъ отново властьта и да завзематъ предишното си положение въ държавата, а главно било това, че тѣ, като иматъ подъ рѫка единъ такъвъ претендентъ на българския престолъ, какъвто билъ Иванъ Мицо, който въ всѣки случай ималъ много повече и законни права да бѫде царь, отколкото бившиятъ свинопасъ Ивайло, съ помощьта на ромейски войски лесно ще се разправятъ съ бунтовника, който само свирепствувалъ по страната и не обещавалъ никакви надежди да се задържи трайно на постигнатото високо положение. Затова на всичкитѣ предложения на императора да признаятъ зетя му за царь, тѣ се отзовали съ пълна готовность, защото той имъ обещавалъ различни благодеяния; и докато той се намиралъ още въ Одринъ, нѣкои отъ тѣхъ по негова покана се явили въ Одринъ, да преговарятъ съ него и да получатъ обещанитѣ награди. При това Михаилъ VIII засилвалъ въ тѣхъ надеждата, че тѣ ще блаженствуватъ, ако се откажатъ отъ Мария и сина ѝ и признаятъ Ивана Мицо за царь и ги подканвалъ съ други обещания, да разположатъ и другитѣ къмъ новия кандидатъ на престола [1].

 

Като наредилъ по тоя начинъ работитѣ въ България, Михаилъ VIII незабавно се върналъ въ Цариградъ, гдето той

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 439, _4-10.

 

 

556

 

трѣбало по-скоро да отпразднува сватбата на дъщеря си Ирина съ Ивана Мицо, когото вече величаели съ името български царь, и, като го снабди съ войска, да го изпрати въ България, за да завземе престола на своя дѣдо. Сватбата била извършена най-тържествено. Пахимеръ забелязва, че Иванъ Асѣнь билъ облѣченъ въ пълна царска премѣна и носѣлъ всички царски знакове; само понпонитѣ на конетѣ му били отъ вълна, въ всичко друго той съ нищо не се отличавалъ отъ императора. При това Иванъ Мицо далъ клетвено обещание, че ще носи титлата царь, само ако сполучи съ помощьта на византийски войски да се настани въ Търново и да бѫде въ съюзъ съ ромеитѣ; въ противенъ случай той ще си остане пакъ вѣренъ служитель на императоритѣ като „деспотъ на ромейската империя” [1]. Но Михаилъ VIII не се ограничилъ само съ това. За да не даде време на царица Мария, поради заплашващата България опасность откъмъ Византия, да направи нѣкои постѫпки, които да подобрятъ положението ѝ и по тоя начинъ да осуети всичкитѣ му планове, „той изпращалъ при нея много хора не толкова за неприязнени действия, казва Пахимеръ, колкото кротко да разположатъ българитѣ да предадатъ Мария и да приематъ царскитѣ деца”. Мария твърде добре съзнавала, че се намира въ стѣснено положение, че я заплашвало зло отъ две страни: отъ една страна, все още буйствувалъ Ивайло, който вече бѣ завзелъ близкитѣ околности на Търново, а, отъ друга, — вече настѫпвали къмъ българскитѣ граници ромейски войски, което още повече въорѫжавало населението противъ нея; а пъкъ боляритѣ, колкото и да сѫ били разположени къмъ политиката на императора, гледали съ неудоволствие къмъ окупирането на страната отъ чужди войски, което заплашвало съ външно разорение на народа. Най-сетне Мария, която се твърде много бояла за себе си и за сина си, като се убедила, че не е въ състояние да се бори нито съ едина, нито съ другия неприятель, решила, вѣроятно не безъ съдействието на привързанитѣ къмъ нея боляри, които така сѫщо разбрали, накѫде клонѣла работата,

 

 

1. Ibidem, p. 440, _1-9; p. 441, _5-8.

 

 

557

 

да умилостиви едина отъ тѣхъ, който ѝ обещае повече изгоди. Най-естествено било за нея, разбира се, да се обърне къмъ Михаила VIII Палеологъ и отъ него да чака помощь срещу бунтовника. „Къмъ това я задлъжавало, пише Пахимеръ, и приличието, което изисквало отъ нея цѣломѫдрие, и дългътъ предъ покойния ѝ мѫжъ, който ѝ забранявалъ да влиза въ връзка съ неговия убиецъ; по-добре би било да търси спасение у оногова, отъ когото бѣ получила царското достойнство”. Така я убеждавали боляритѣ и пратеницитѣ на императора, па и тя самата намирала това за справедливо. Обаче гордата и упорита царица и въ тая критична минута не поискала да тръгне противъ личнитѣ си убеждения: личната омраза къмъ най-върлия ѝ врагъ — вуйка ѝ, а главно мисъльта, че тя, както и нейниятъ синъ Михаилъ ще бѫдатъ принудени да се откажатъ завинаги отъ царския престолъ и властьта, и неизвестната сѫдба, която я чакала въ близко бѫдеще, правѣли неприемливи предложенията на ромейския императоръ. Колкото и да ѝ било тежко и невъзможно да иска съюза на единъ бивши свинопасъ на условия, щото той да ѝ предостави управлението на страната, Мария най-сетне решила да презре и паметьта на покойния си мѫжъ и осѫжданията на хората и да се предаде на такъвъ простъ човѣкъ, стига само да не попадне въ рѫцетѣ на вуйка си и да запази своитѣ и на сина си интереси [1].

 

Докато пратеницитѣ на императора се намирали още въ Търново, Мария тайно изпратила хора при Ивайло съ предложение, че е готова да му се предаде и да му отвори вратата на столицата и на царството, ако той се съгласи да встѫпи въ бракъ съ нея и да живѣе съ нея като съ царица. Ивайло, като изслушалъ желанието на царицата чрезъ пратеницитѣ ѝ, отначало показалъ гордость и неуважение, като казалъ, какъ той е длъженъ да ѝ подари власть, която още не е успѣлъ да достигне съ мечъ и прекрасна война; но по-сетне той приелъ условието за брачния съюзъ, но при това, забелязва Пахимеръ, „твърде лукаво и двусмислено, да не би нѣкой да го зачете

 

 

1. Ibidem, pp. 441, ₉ — 443, ₈.

 

 

558

 

за женолюбецъ и охотникъ до женскитѣ спални”. Той гордо обявилъ на царицинитѣ пратеници, че приема нейното предложение само отъ миролюбие и отъ желание да избѣгне кръвопролитие въ междуособна война. Обаче въ тоя гордъ отговоръ на Ивайло въ сѫщность изпъква характерътъ на неговата личность и великата идея, въ името на която той действувалъ. Едвали може да се мисли, че нему не е билъ известенъ планътъ на Михаила VIII Палеологъ: той разбиралъ, каква страшна опасность очаквала неговия народъ и отечество, ако ромейски войски нахълтатъ въ България въ момента, когато въ нея върлувала междуособна война, и ако византийскиятъ императоръ успѣе да въдвори своето влияние въ страната. За него въ тоя моментъ не оставало нищо друго, освенъ да прекрати вѫтрешнитѣ междуособици, и врагове и приятели да се съединятъ наедно, за да действуватъ единодушно съ всички сили противъ общия отечественъ врагъ, опасенъ и за дветѣ враждуващи страни. Ето какво собствено принудило Ивайло да приеме предложението на омразната царица и да се примири съ най-върлия си врагъ, а не че се боялъ, да не би нѣкой да го зачете за женкарь, както ни го представя Пахимеръ, защото той билъ напълно увѣренъ, че ще успѣе скоро да за воюва и Търново. Следъ това сключени били отъ дветѣ страни клетвени договори, и вратата на българската столица била отворена за народния царь. Следъ тържественото влизане на царь Ивайло въ Търново Мария отпразднувала сватбата съ новия царь, и съ това всенародно изпълнила желанието на народа. Това било презъ пролѣтьта на 1278 год. [1]. Обаче, тя скоро трѣбало да разсѣе всичкитѣ си илюзии, че съ тая отстѫпка предъ Ивайло е намѣрила въ него достатъчна опора за противодействията си противъ своя вуйка-императора.

 

Когато пратеницитѣ на Михаила VIII се върнали въ Цариградъ и донесли известието, че царица Мария отблъснала предложението му и предпочела да се предаде и да търси защита у единъ варваринъ, императорътъ се силно смутилъ,

 

 

1. Ibidem, pp. 443, ₈ — 444, ₆. — За датата на това събитие вж. П. Никовъ, Изправки къмъ българската история, п. т., стр. 82—84.

 

 

559

 

защото той видѣлъ, че всичкитѣ му кроежи, всичкитѣ му усилия и жертви, които принесълъ, за да постави на българския престолъ своя кандидатъ, потърпѣли пълна несполука. „Той се излъгалъ въ надеждитѣ си, казва Пахимеръ, достойнството му било оскърбено, и изсипвалъ цѣлъ купъ укори върху Мария, като казвалъ, че тя съ своята постѫпка обезчестила тѣхния родъ и предала властьта на единъ нищо и никакъвъ човѣкъа. Но Михаилъ VIII дори при такива неблагоприятни обстоятелства не се ограничилъ само съ думи. Сега той намислилъ другъ планъ: отъ една страна, да въорѫжи противъ Ивайло своитѣ съюзници — татаритѣ, които, споредъ неговото мнение, незабавно и още по-охотно ще тръгнатъ противъ него, съ цель да му отмъстятъ за предишнитѣ поражения, защото, както предполагалъ императорътъ, тѣ знаели, че той ималъ много врагове въ самата България, а, отъ друга страна, да изпрати Ивана Мицо съ византийски войски едновременно въ предѣлитѣ на царството и по тоя начинъ да съкруши силитѣ на непризнатия български царь, когото византийцитѣ наричали сатрапъ. „Той го (Ивана Мицо) изпраща, пише Н. Григора, съ голѣма войска, за да освободи българското царство отъ тиранията на Лахана и заедно съ това да получи българския скиптъръ, който принадлежалъ нему, като на законенъ наследникъ” [1]. Ивайло сега разбралъ, каква голѣма грѣшка направилъ, гдето се съгласилъ съ Марииното предложение и се повелъ по ума на една горда и властолюбива жена. Положението му се забърквало и отъ день на день се затруднявало; отвсѣкѫде той се виждалъ заобиколенъ отъ врагове: на севернитѣ граници се появили татаритѣ, а на южнитѣ — ромейски войски. Той се убедилъ, че вмѣсто да принесе полза на своя народъ, като избѣгвалъ междуособната война, той още повече усилилъ опасностьта откъмъ външнитѣ врагове на царството. Като приписвалъ всичкото зло на коварствата и интригитѣ на Мария, Ивайло още повече намразилъ въ душата си тая жестока и покварена жена. Въ туй време, когато тя чакала и искала отъ него съпружески нѣжности,

 

 

1. N. Gregoras, ib , р. 132, _12-15.

 

 

560

 

той почналъ явно да изказва своето презрение къмъ нея, каралъ се постоянно съ нея и дори я биелъ. Не до съпружески нѣжности му било сега и особено съ тая омразна нему жена, която му застанала сега на пѫтя къмъ великото му дѣло; едничката му грижа сега била, какъ да отблъсне страшната опасность, която заплашвала държавата отъ дветѣ противоположни покрайнини [1].

 

Стр. 560 Относно похода на Мануил Фил и завладените от него селища срв. Д. Ангелов, Съобщително-операционни линии и осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII—XIV в., Изв. Бълг. ист. дружество., кн. XXII—XXIV, София, 1948 г., стр. 227 сл.; П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., ИИБИ, 6, 1956 г., стр. 564 сл.; Българското военно изкуство през феодализма, стр. 558 сл. (Д. Ангелов)

 

 

И наистина, Ивайло най-първо обърналъ вниманието си къмъ североизточнитѣ врагове — татаритѣ, въ борбата съ които, както изглежда, той ималъ успѣхъ и, може би, да ги е изгонилъ отъ предѣлитѣ на царството. Много по-мѫчно било за него да се противопостави на ромейскитѣ войски, които нахълтали въ България отъ югъ подъ началството на известния пълководецъ Михаила Глава Тарханиотъ. За тоя походъ на последния противъ Ивайло се научаваме пакъ отъ споменатата вече поема на Мануилъ Фила, който изброява много градове и мѣста, завладѣни отъ Михаила Глава. Трѣба да се предполага, че той потеглилъ отъ Цариградъ съ войската на кораби, съ задача да превземе гр. Варна, но следъ като не сполучилъ въ това, напрaвилъ десантъ въ Галата при Варна, защото въ поемата описанието на военнитѣ му действия се почва отъ тоя пунктъ. Отъ Галата (Κάλαϑος;) Глава завзелъ крепость Петричъ (Πέτριον, при ж. п. ст. Гебедже); оттамъ навлѣзълъ навѫтре въ страната и дохожда въ Проватъ (τὸ Πρόβατος, бъл. Овечъ, при сег. Провадия) [2], следъ това отново минава къмъ морския брѣгъ и завзема Бича (Βύτζα, при устието на р. Голѣма Камчия) [3]; по-нататъкъ той завзема цѣлия Емине (τὸν Αἵμος . . . πάντα . . . τόπον), отгдето превзелъ крепость Козякъ (Κόζιακος, при с. Гьозикенъ), гдето станало кръвопролитно сра-

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 444, ₆ — 445, ₈.

 

2. За опредѣление на тия географски имена вж. С. Jireček, Das christl. Element etc., S. 80; Псп., кн. 55—56, стр. 256.

 

3. K. Иречекъ (п. т.) чете това название Вица и вижда въ него Lauiza, Lauiça, Viça на италианскитѣ карти отъ 1318 г. и, следов., на северъ отъ Емонския носъ. Ние, обаче, мислимъ, рѫководейки се по реда на географскитѣ имена, че това трѣба да се чете Вича = Бича и да видимъ въ него съкращение на старобълг. Вичина (Βυτζίνα) = Вичина, градъ, който се намиралъ при устието на р. Бичина или днешна рѣка Голѣма Камчия.

 

 

561

 

жение, понеже Глава „боядисалъ меча си съ български кървии; сѫщо оттамъ Глава завладѣлъ равнината Кариа (τὸ Καρύας πέδον, при сег. с. Старо и Ново Орѣхово, южно отъ устието на Г. Камчия) [1], после Стеносъ и мѣстото Пацимискъ или Пачемискъ, засега неизвестни, но все пакъ тѣ ще да сѫ се намирали въ областьта на р. Г. Камчия [2]. Тия завоевания сѫ имали за цель или да се закрепи ромейската власть по цѣлото българско черноморско крайбрѣжие до Варна, или пъкъ да се обезпечи тилътъ на ромейскитѣ войски откъмъ морето, защото Глава следъ това навлѣзълъ навѫтре въ страната, за да завземе по-главнитѣ крепости при проходитѣ и чрезъ това да обезпечи лесното преминаване на ромейскитѣ войски презъ Стара-планина.

 

Тукъ, обаче, той се натъкналъ на български пълководци-боляри, воеводи на отдѣлни крепости, съ които трѣбало да влѣзе въ борба. Такива били Куманъ (Κόμανος), Кънчо (Καντζῆς), Момчилъ (Μομτζίλας) [3], a най-силниятъ и смѣлиятъ билъ Станъ (Στάνος), „който изсмуквалъ тогава Загора”, и най-сетне Дамянъ отъ Бѣлградъ, една крепость западно недалечъ отъ Преславъ. Всички тия противници на Глава, Мануилъ Филъ нарича „враждебни отстѫпници, крадци, изтрѣбители” и „дракони, излѣзли отъ дълбинитѣ на земята”. Глава ги поразилъ и завладѣлъ следнитѣ имъ крепости: Овчага (Οὐτζάγκα, старобълг. име на днеш. с. Ченге на Луда Камчия), Върбица (Οὐρβίτζιον, при днеш. с. Върбица въ Герлово) съ околноститѣ, Козякъ (Κοζίακος:, на с.-из. отъ Котелъ на пѫтя за Върбица), Дѣвина (Διαβαινᾶ, на западната страна на Котленския проходъ при Желѣзнитѣ врата) [4], Грамена, Инокъ, Петро-

 

 

1. Jireček, ib., SS. 80—81; Псп, п. т., стр. 256, произвежда самото име отъ гръц. дума καρύα, която на български значи „орѣхъ” и затова дава това опредѣление.

 

2. М. Phyles, ib., vv. 174 —193. За географскитѣ имена и мѣстонахождението имъ вж. С. Jireček, ib., S. 81; Псп, п. т., стр. 256.

 

3. Разбира се, тоя Момчилъ не е Момчилъ-воевода отъ XIV вѣкъ, както мисли Xр. Лопаревъ, п. съч., стр 28, бел. 3. защото последниятъ въ даденото време не е билъ роденъ, или, ако е билъ роденъ, билъ е малко момче.

 

4. Вж. В. Н. Златарски, История на бълг. държава, т. II стр. 100, бел. 5 и посочената тамъ литература.

 

 

562

 

вунъ (Петрова могила и върхъ), Теофилактъ (и четиритѣ сѫ непознати имена; споредъ насъ, това сѫ по-скоро имена на мѣстности, отколкото на нѣкои крепости), Ичера (Ἀτζερᾶς, при сег. с. Ичера, южно отъ Котелъ и Жеравна), Гологледъ (Γολογλέντος, старобълг. — неизвестно, но и то ще да е име по-скоро на мѣстность; ср. названието Голѣмъ Голешъ по пѫтя отъ Преславъ за Върбица, при с. Иваново), Тича (Ἀϑίτζα при сег. с. Тича при горното течение на Г. Камчия) и най-силната крепость Бѣлградъ (τὸ κραταιὸν ἄστυ τῶν Βελλεγράδων, западно отъ Преславъ на северния склонъ на Преславската планина) и най-сетне Студена (Στούδαινα, при сег. Студински балканъ, сев.-зап. отъ с. Мокренъ). Следъ това се споменува Пиргиционъ съ цѣлата страна (Πυργίτζιον δὲ καὶ τὸ πᾶν τούτου μέρος; Иречекъ го сближава съ с. Бургуджии, сег. Горно Александрово на кръстопѫтя, гдето се пресичатъ пѫтищата отъ Сливенъ до Карнобатъ и отъ Ямболъ за Преславъ, при изхода на Мокренския проходъ), гдето Глава, както изглежда, разбилъ „сатрапа Лахана”. Оттамъ той миналъ Камена (Κάμαινα, бълг. Камъни — това сѫ, несъмнено, сег. Синитѣ камъни при Сливенъ) [1] и Сотиръ-градъ (Σωτῆρος πόλις, при сег. с. Сотиръ, изт. отъ Сливенъ) и завзелъ Мокренъ-Пачово (τῆς Μοκρεάνους τὸν τόπον τῆς Πατζόβου — двойно име на крепостьта при с. Мокренъ въ срѣдата на прохода), а оттамъ миналъ презъ креп. Ктения (τὸ Κτενίων ἄστυ, която Иречекъ се отказва да установи [2]; ние мислимъ, че това е старата креп. Голое при днеш. с. Комарево, защото, споредъ М. Фила, Глава е възобновилъ крепостьта) и завзелъ креп. Айтосъ (τὸν Ἀετόν при днеш. гр. Айтосъ), гдето Глава „хранилъ”, т. е. настанилъ „много птенци”, като родительтъ ястребъ, т. е. пленници, които извелъ отъ Устие (вѣроятно Устието на р. Тича при Преславъ), отъ Проватъ и Преславъ и „отъ вдълбочената

 

 

1. К. Иречекъ, като поправя погрѣшно написаното у Хр. Лопарева Κόμαινα, чете го Камена — die Steinburg, т. е. „Каменградъ” и пише, че е непознато (ib., S. 83; п. т., стр. 259).

 

2. С. Jireček, ib., S. 83; Псп, п. т., стр. 259. По-рано сѫщиятъ Иречекъ (Archäol. Fragmente aus Bulgarien, п. т., стр. 159) търсѣше Κτένια между Айтосъ и Русокастро.

 

 

563

 

при тѣхъ страна”, защото тѣ не били здраво населени отъ враговетѣ [1]. Завземането на изброенитѣ по-горе крепости и мѣста е имало за цель да се обезпечи съ безопасность изходътъ на Верегавския (Чалѫкавакския) проходъ, както и Котленския въ всичкитѣ имъ пѫтища, за да не бѫдатъ презъ тѣхъ ромеитѣ изненадани съ нѣкое нападение откъмъ Северна България.

 

Отъ Айтосъ Михаилъ Глава преминалъ съ войската си въ долината на горна Тунджа. Презъ Червезище (Τζερβεςίσϑα (?) непознато мѣсто, но несъмнено западно отъ гр. Сливенъ) дошелъ въ Твърдица (Βερδίτζα, при сег. с. Твърдица на пѫтя отъ Сливенъ за Елена) и оттамъ завзелъ крепоститѣ Мъглишъ (Μογκλίζιον, при с. Мъглишъ, източно отъ Казанлъкъ) и Крънъ (Κρινός и Κρηνός, на западъ, споредъ Иречека, отъ Казанлъкъ при с. Голѣмо село); оттамъ Глава се върналъ въ Верроя (Βερρώ), Βερρόη, бълг. Боруй, сег. Стара-Загора) и завзелъ и креп. Колина (Κώλινα, при с. Колена сев.-изт. отъ Ст.-Загора, ἐκ Βεαντίτζης неизвестно) [2]. Тия неприятелски крепости, споредъ Мануилъ Фила, били недостъпни, но Глава ги завладѣлъ твърде лесно, за да осигури, очевидно, безопасното преминаване на другата ромейска войска, която пристигнала заедно съ Ивана Мицо въ Боруй и се присъединила къмъ войската на Глава, за да минатъ заедно Стара-планина презъ Трѣвненския проходъ и да се отзоватъ презъ кѫсна есень на 1278 год. [3] недалечъ отъ Търново.

 

 

1. М. Рhiles, ib., vv. 174—193. — За географскитѣ опредѣления на тия названия вж. С. Jireček, ib., SS. 78, 81—83; Псп, п. тп стр. 254, 257—259.

 

2. М. Рhiles, ib., vv. 234—239.

 

3. За датата на това събитие най-точно ни посочва приведената по- горе (вж. тукъстр. 545) приписка въ „Свърлижскитѣ листове”, въ която ясно се казва, че гърцитѣ при царь Ивайло стояли подъ Търново презъ 6787 г. отъ СМ., която се продължавала отъ 1. септемврий 1278 г. до 31. августъ 1279 г. Ако за влизането на Ивана Мицо въ Търново като царь не може да се отива по-кѫсно отъ февруарий 1279 г. (подробно за това вж. П. Никовъ, Изправки и пр., п. т., стр. 74—82), то не подлежи на никакво съмнение, че ромейскитѣ войски „стояли подъ Търново”, т. е., намирали се недалечъ отъ Търново, но не сѫ го обсаждали, както нѣкои неправилно разбиратъ тоя изразъ, защото работата не дошла до обсада, както ще видимъ по-долу, или тѣ сѫ пристигнали кѫсно презъ есеньта на 1278 г.

 

 

564

 

И тъй, споредъ поемата на М. Фила, Михаилъ Глава ималъ само една срѣща съ Ивайло презъ времето на своя победоносенъ походъ въ България, именно при креп. Пигриционъ, гдето го съвсемъ разбилъ; а между това Пахимеръ ни съобщава за времето преди влизането на Ивана Мицо въ Търново следното: „Нападанъ всѣкидневно отвънъ, той (Лахана) билъ принуденъ да се сражава по неволя, защото, макаръ и варваринъ, той знаелъ, че при всѣко неразположение къмъ война, да воюва му заповѣдва самата необходимость. Поради това смѣлитѣ му битки излизали сполучливи, и тия, които се противопоставяли на неговия безреденъ стремежъ, не били въ сила да го удържатъ, така че и добритѣ войници се бояли да се срещнатъ съ него, защото знаели, че тежко на оногова, когото той надвие. Да попаднешъ въ рѫцетѣ на Лахана било все едно да се изложишъ, поради жестокостьта му, на смърть, защото никой не бѣ видѣлъ, щото неговото сърдце да се смекчи съ състрадание. Поради това смѣлостьта на нашитѣ войници често била задържана отъ представата за ужаситѣ, ако той вземе нѣкого въ пленъ, и затова тѣ като да сѫ действували не съ пълни сили” [1]. Отъ тия думи на Пахимера ясно личи, че изложениятъ походъ на Михаила Глава не билъ тъй победоносенъ и безъ отпоръ отъ страна на Ивайло, както ни го представя Мануилъ Филъ, който означава едничка победа на Глава надъ Ивайло, а последниятъ всѣкакъ се стараелъ да отбива и отбивалъ нападенията на ромеитѣ, така че едвали може да се отрича, че Ивайло се е противопоставилъ на Михаила Глава, и то много пѫти съ успѣхъ.

 

Обаче, докато Ивайло тъй упорито и безпощадно водѣлъ борбата си съ външнитѣ врагове, въ самата негова столица се подкопавало неговото положение, и броятъ на вѫтрешнитѣ врагове бърже се уголѣмявалъ. Гордата Мария не могла да понесе презрителнитѣ отношения на новия си мѫжъ; тя скоро се убедила, доколко се излъгала въ надеждитѣ си, да остане пакъ господарка на положението и следъ като се омѫжи за Ивайло, когото тя мислѣла да омотае въ мрежитѣ си. Грубо

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 445, ₁₀ — 446, ₆.

 

 

565

 

оскърбявана и незачитана за нищо, тя почнала въ отсѫтствието на Ивайло да прави интриги и противъ третия си мѫжъ между търновското болярство, като искала да подкопае довѣрието къмъ Ивайло. Но, като пущала всевъзможни интриги противъ мѫжа си, Мария съ това сѫщото подготвяла и края на собствената си власть. Отъ настаналитѣ неприязнени отношения между Мария и Ивайло сега решили да се възползуватъ боляритѣ, които дотогава водѣли двусмислена политика. Задължени, или по-правилно подкрепени, както видѣхме, отъ ромейския императоръ съ различни подаръци и всевъзможни обещания, тѣ, разчитайки на византийска помощь и поддърѫка, решили, че сега при тия враждебни отношения между царя и царицата е най-удобниятъ моментъ, за да се отърватъ завинаги както отъ едина, така и отъ другата и отновo да си върнатъ предишното влияние въ държавата. Боляритѣ показвали видъ, че се поддаватъ на царицинитѣ интриги и дори взели нейната страна, за да могатъ да премахнатъ по-напредъ Ивайло. Тѣ почнали тайно да настройватъ враждебно търновското население противъ Ивайло, като казвали, че сега не може да се очаква отъ него нищо добро, понеже той се съединилъ съ омразната Мария и че тѣ двамата водятъ страната къмъ погибель, защото тѣ сѫ главната причина за окупирането на царството отъ ромейски войски. Тъкмо въ това време се пръсналъ слухъ, че Ивайло билъ разбитъ отъ татаритѣ и че не е известно, каква е била сѫму. Търновци, подъ влиянието на тоя слухъ и вече достатъчно наелектризирани отъ боляритѣ противъ Ивайло, веднага се отметнали отъ него, а враждебно настроени отъ по-рано противъ Мария, тѣ не се забавили и нея да предадатъ на императора. Убедени отъ боляритѣ, че отъ дветѣ злини трѣба да се избира по-малката, т. е. или доброволно да признаятъ Ивана Мицо като внукъ на славния царь Иванъ Асѣня II, комуто, следов., по право принадлежи българскиятъ престолъ, или пъкъ да оставятъ страната да стане жертва на чуждото завоевание, сетнинитѣ отъ което и за държава, и за народъ лесно било да се предвидятъ, търновци най-сетне презъ февруарий 1279 год. отворили вратата на столицата за ромейскитѣ войски начело съ Михаила Глава,

 

 

566

 

които се намирали, както видѣхме, недалечъ отъ Търново заедно съ Ивана Мицо, когото признали за свой царь, известенъ въ нашата история подъ името Иванъ Асѣнь III. Мария сега узнала всичката измама, която боляритѣ ѝ бѣха приготвили, но вече било кѫсно: тя била предадена на ромейскитѣ полководци и, бременна отъ Ивайло, заедно съ сина си Михаила била откарана въ Одринъ, гдето билъ отново пристигналъ Михаилъ VIII Палеологъ, и била турена подъ най-строга стража. Следъ това Иванъ Асѣнь III безпрѣчно влѣзълъ въ Търново и билъ приветствуванъ отъ населението като царь, а подиръ нѣколко време по сѫщия начинъ пристигнала и царица Ирина, заобиколена съ голѣма свита [1].

 

Най-сетне боляритѣ възтържествували отново. Българския престолъ завзелъ сега тъкмо такъвъ царь, какъвто собствено имъ трѣбало и когото тѣ би имали въ рѫцетѣ като играчка. Иванъ Асѣнь III се оказалъ човѣкъ слабохарактеренъ, безъ всѣкакви способности да управлява България, особено въ такова бурно време, когато на българския царь предстояло

 

 

1. Ibidem, рр. 446, ₁₂ — 447, ₈. — Мануилъ Филъ, следъ като описва военнитѣ подвизи и успѣхи на Михаила Глава въ България, както видѣхме по-горе (вж. тукъ, стр. 560 сл.), продължава: „Ако тия (завоеванитѣ отъ Глава крепости) нѣматъ езикъ отдалечъ (т. е. не могатъ да говорятъ отдалечъ за военнитѣ му успѣхи), то нека Лахана да не завижда (още) на (своята) сѫдба. Защото, ако той покрие съ мълчание боеветѣ, то самото Търново високо ще възвести победитѣ. Скоро ще заговори и приведената войска, отъ натрупанитѣ отъ него кости. Ще възвестятъ и устата на царицата и похитениятъ противъ очакване младъ господарь, ако той би могълъ да има по-нелъжливи свидетели. Защото, като получи свободно (ἀκινδύνως) наедно българската лъвица заедно съ нейното лъвче (т. е. Мария съ сина и Михаила) изпрати на лъва вѣнценосецъ (т. е. на императоръ Михаила Палеологъ) приятна плячка на роднинско презрение. А глашатай на дѣлото стана жената на Константина (Асѣня), която видѣ свободната (си) сѫдба (вече) робска” (М. Philes, ib., vv. 240—254). Тукъ Мануилъ Филъ нарича царица Мария жена на царь Константина, а не на Лахана (Ивайло), защото тoва би било унизително за ромеитѣ и особено за пълководецъ Глава. И тъй, споредъ думитѣ на М. Фила, излиза, че Михаилъ Глава билъ главното лице при влизането на новия царь Иванъ Асѣня III съ ромейскитѣ войски въ Търново и въ всичко той се е разпореждалъ, когато Пахимеръ говори само за византийски пълководци, безъ да изтъква Михаила Глава.

 

 

567

 

още много борба, докато доведе държавата въ нормалното ѝ положение. Разбира се, фактически властьта сега преминала въ рѫцетѣ на боляритѣ, които и доведоха Иванъ Асѣня III на престола. Между тѣхъ въ това време се издигналъ особено единъ родовитъ българинъ, отъ кумански произходъ, на име Георги Тертерий, човѣкъ уменъ и храбъръ, който се ползувалъ съ голѣма почить и уважение между населението [1]. Михаилъ VIII Палеологъ съ съжаление гледалъ на неспособностьта на своя зеть да управлява и силно се боялъ, да не би да стане и той жертва на болярскитѣ интриги и домогвания за власть. Твърде подозрителенъ се показалъ нему Георги Тертерий, който особено силно посѣгалъ къмъ царската власть и между боляритѣ най-вече се домогвалъ до висше значение въ държавата. За да отстрани всѣка опасность за новия царь отъ страна на тоя човѣкъ, Михаилъ VIII, признавайки въ него държавни способности и като виждалъ властолюбивитѣ му стремежи, решилъ да го привлѣче на своя страна, като му даде най-първото мѣсто подиръ царя и го обвърже съ особени задлъжения спрямо последния; а за да може по-сигурно да закрепи отношенията между зетя си и Тертерия и самъ да запази косвеното си влияние върху българскитѣ работи, императорътъ намислилъ да ги сроди. Той обещалъ на Тертерия, че ще го издигне въ деспотъ и ще го постави начело въ управлението на държавата, ако този се съгласи да се ожени за сестрата на Иванъ Асѣня III. Разбира се, Тертерий виждалъ въ това предложение достигане на своитѣ властолюбиви стремежи, именно да стане дѣсна рѫка на неопитния царь; но нему бъркало това, че той билъ вече жененъ и ималъ дори синъ Светославъ, а пъкъ жена му, която била българка, — защото, споредъ Пахимера, Светославъ по майка билъ бълга-

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 447, _8-10:

На друго мѣсто Пахимеръ право казва, че той билъ куманинъ; вж. следната забележка. Н. Григора, (ib., р. 133, _1-3) го характеризира така: „Имаше въ това време между българитѣ единъ благороденъ човѣкъ, твърде уменъ и известенъ между съотечественицитѣ си съ своята срѫчность въ работитѣ, на име Тертерий”.

 

 

568

 

ринъ, а баща му билъ куманинъ [1], — по никой начинъ не искала да се разстане съ мѫжа си. Обаче настойчивитѣ искания на императора, отъ една страна, а, отъ друга, — съблазнителното блѣскаво бѫдеще накарали Тертерия да скѫса брачнитѣ връзки съ първата си жена, която била изпратена подъ стража заедно съ сина си въ Никея, гдето се държала подъ строгъ надзоръ, а Георги Тертерий се вѣнчалъ съ Керамария, сестрата на Иванъ. Асѣня III, и двамата били удостоени съ титлитѣ „деспотъ” и „деспина” [2].

 

Но съ въдворението на Иванъ Асѣня III въ Търново като царь неговото положение не е могло да се счита напълно закрепено: Ивайло билъ живъ и свободенъ, и всѣка минута е могълъ да се яви съ войска предъ Търново. Затова новата задача на Михаила Глава била да отиде противъ Ивайло и да го унищожи. За да не му се даде възможность да заседне въ нѣкоя важна крепость, Глава завзелъ отново Преславъ и други по-голѣми и важни крепости, като Ловечъ (Λωϕτζόν, при сегашния гр. Ловечъ), Червенъ (Τζερβενός, при днешното село съ сѫщото име, южно отъ Русе) и Видинъ (Βυδίνη), сегашния Видинъ) и преминалъ Дунавската равнина, отгдето съ мечъ прогонилъ пакъ „самия опасенъ отстѫпникъ Лахана”, който най-сетне избѣгалъ и се затворилъ въ крепость Пристрия (τὸ Προστρίας ϕρούριον, което трѣба да се чете, както се досѣща Иречекъ, Δριστρία, и да видимъ въ него Δρίστρα, старобъл. Дръстьръ, сегашна Силистра) [3], гдето Глава го обсаждалъ въ течение на три месеца. Споредъ М. Фила, пълководецътъ непремѣнно би превзелъ крепостьта, но налегналата го тежка болесть и повиканъ отъ императора, той билъ принуденъ да се върне въ Цариградъ. Следъ заминаването на Михаила Глава отъ Северна България, настѫпилата сурова зима убила духа въ ромейската войска, и тя била принудена да снеме обсадата на града [4], а това развързало рѫцетѣ на Ивайло, който, следъ като се осво-

 

 

1. Pachymeres, ib., II, р. 265, _8-9:

 

2. Ibidem, I, pp. 447, ₈ — 448, ₂; cp. II, p. 267, _12-15.

 

3. C. Jireček, ib., S. 85; Псп, п. т., стр. 260.

 

4. M. Philes, ib., vv. 255—275.

 

 

569

 

бодилъ отъ обсадата, не се забавилъ, както ще видимъ по-долу, да се противопостави на своя съперникъ Иванъ Асѣня III.

 

Нетрайното положение на Иванъ Асѣня III се показало още на първо време. Като поставеникъ на императора и поддържанъ главно отъ Цариградъ, той не оправдалъ надеждитѣ на българитѣ, па и самитѣ боляри, които го доведоха въ България, гледали съ недобро око на нагнѣздилитѣ се въ страната ромейски войски, които щѣли да останатъ тамъ, докато ужъ я усмирятъ и самиятъ Иванъ Асѣнь III се закрепи на престола. Обаче и това не спасило и тъй непопулярния новъ царь; напротивъ, когато опасность се показала откъмъ Ивайло, той окончателно се убедилъ въ несигурното си положение въ България и билъ принуденъ да търси спасение въ бѣгство. Докато въ Търново се радвали и приветствували новия царь, къмъ когото сега преминали много войници на Ивайло, и докато Михаилъ VIII Палеологъ се стараелъ да закрепи положението на своя зеть, Ивайло не губѣлъ надежда, ако не да отърве народа отъ боляритѣ, а България отъ ромейския императоръ, то поне да имъ отмъсти за коварната постѫпка съ него. Презъ зимата на 1279—80 год. въ североизточна България, въ Добруджа, той събралъ, отгдето можалъ, войска, за да я поведе противъ Търново. Той не губѣлъ надежда, защото неговата популярность въ народа не бѣ още съвсемъ изчезнала, мркаръ че боляритѣ бѣха пустнали слухъ, че той ужъ загиналъ въ борбата съ татаритѣ, и навѣрно все още е ималъ привърженици, съ които се намиралъ въ връзка. Ивайло дори успѣлъ да привлѣче на своя страна едного отъ най-близкитѣ хора на Иванъ Асѣня III, именно покръстения татаринъ Касимъ-бега, когото самъ императорътъ удостоилъ съ титла „протостраторъ” за неговата преданость къмъ зетя му. Поддържанъ по тоя начинъ отъ Касимъ-бега и отъ самото население на североизточна България, Ивайло въ началото на 1280 год. неочаквано се явилъ съ голѣма войска подъ стенитѣ на Търново и го обсадилъ [1].

 

Иванъ Асѣнь III затрепералъ отъ страхъ на престола, когато видѣлъ своя съперникъ предъ столицата. Ромейската

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 466, _3-9.

 

 

570

 

войска въ България била нѣколко пѫти разбита отъ Ивайло и съвсемъ разнебитена. Щомъ се научилъ за обсадата на Търново и за унищожението на ромейската войска отъ бунтовника, Михаилъ VIII Палеологъ побързалъ да подкрепи зетя си. Той изпратилъ отъ Цариградъ 10-хилядна армия подъ началството на протовестиария Мурина, който трѣбало да унищожи бунтовника. Ивайло, като се научилъ за нахлуването на тая армия, снелъ обсадата на Търново и веднага потеглилъ съ всичката си войска противъ протовестиария Мурина. Тѣ се срещнали при креп. Дѣвина въ Котленския проходъ, гдето на 17. юлий 1280 год. било дадено генерално сражение. Ромеитѣ били съвършено разбити и повечето изловени въ пленъ. Следъ тази победа ожесточениятъ Ивайло далъ пъленъ просторъ на отмъстителното си чувство: „едни той безпощадно убивалъ на мѣстото, казва Пахимеръ, а други откарвалъ въ пленъ и после ги предавалъ на най-страшна смърть”. Наскоро следъ това императорътъ изпратилъ въ България другъ пълководецъ, Априна, съ петь хиляди души, но и тоя пѫть ромеитѣ били сѫщо съвсемъ разбити на 15. августъ, нейде пакъ въ планината, а самъ Апринъ падналъ жертва на Ивайловия мечъ [1]. Подиръ всички тия военни успѣхи на Ивайло, безъ да очаква нѣщо добро на българския престолъ и като се страхувалъ за живота си, понеже въ Търново почнали да поговорватъ за свалянето на чуждото влияние, къмъ което самъ съуправительтъ, деспотъ Георги Тертерий, почналъ да подбужда българитѣ [2], малодушниятъ Иванъ Асѣнь III намѣрилъ

 

 

1. Ibidem, p. 466, _9-19.

 

2. Пахимеръ (ib., р. 448, _5-10) пише: „Българскиятъ народъ е всѣкога готовъ за вѣроломство и по-скоро може да се вѣрва на вѣтреното духане, отколкото на тѣхното разположение. Ясно бѣше, че тѣ (българитѣ) отдавна вече замислили измѣна, а подбуждалъ умоветѣ имъ Тертерий, който скрито се домогвалъ до царската власть. Той, намирайки се явно въ подозрение, прикривалъ се само съ роднинството си съ Асѣня, т. е. какъ той да стане измѣнникъ, когато по родъ е свързанъ съ него (Асѣня)”. — Н. Григора (ib., р. 133, _8-12) пъкъ пише: „Следъ като се запозналъ съ простотата и недалекогледството на Асѣня, той (Тертерий) въ кѫсо време сполучилъ да привлѣче къмъ себе си умоветѣ на цѣлата войска и на не малко знатни лица. Той ималъ намѣрение дори да умъртви Асѣня, за да стане владѣтель на царството .

 

 

571

 

за най-добре да напустне страната и да бѣга въ Византия. Следъ като ограбилъ българското държавно съкровище, въ което се пазѣли всички драгоценности още отъ времето на Асѣня I Старий [1], и всичко друго, което било удобно за носене, той заедно съ жена си една нощь излѣзли вънъ отъ столицата тайно, за да не се върнатъ вече. Като се преоблѣкли въ обикновени дрехи, тѣ се впуснали да бѣгатъ, колкото имали възможность скоро. Когато стигнали въ Месемврия, гдето тѣ се считали вънъ отъ всѣка опасность, двамата отново облѣкли царскитѣ си дрехи, за да не видятъ въ тѣхъ бѣглеци, седнали на единъ корабъ и се упѫтили за Цариградъ. Когато пристигнали при мънастиря св. Архангелъ въ предмѣстието Ананълъ (въ Босфора при с. Арнаутъ-кьой), тѣ известили императора за своето бѣгство; Михаилъ VIII нѣколко деня наредъ не ги приемалъ и силно се сърдѣлъ за тѣхната постѫпка, като ги укорявалъ за тѣхната страхливость и малодушие, чрезъ които тѣ за кѫсо време изгубили плодоветѣ отъ много трудове и походи и понеже не било възможно да ги върне назадъ, той имъ дозволилъ най-после да влѣзатъ въ града и да му се представятъ [2]. Позорното бѣгство на Иванъ Асѣня III дало на боляритѣ най-добъръ случай, за да се освободятъ най-сетне отъ византийското влияние. То било достатъчно за тѣхъ, за да оправдаятъ предъ императора всѣка своя по-нататъшна самостойна постѫпка за сдобиването си съ законенъ царь, което и не се забавили да изпълнятъ. Докато Михаилъ VIII се гнѣвѣлъ на зетя си и не го допущалъ предъ очитѣ си, въ дадения моментъ не билъ никакъ въ състояние да върне Иванъ Асѣня отново на българския престолъ, понеже вниманието му било обърнато къмъ италианскитѣ му врагове, боляритѣ, като заплашвали търновскитѣ

 

 

1. За българското държавно съкровище Пахимеръ бележи следното: „Съкровищата на българското царство, които били особено драгоценни, се състояли отъ вещи, които бѣха взети отдавна отъ ромеитѣ, когато тия, воювайки подъ началството на императоръ Исаака (II), били побеждавани (отъ българитѣ); оттогава тия вещи се пазѣли въ царската съкровищница повече за хвалба, нежели за употрѣбяване* (ib., p. 448, _14-17).

 

2. Pachymeres, ib., pp. 448, ₂ — 449, ₁₁.

 

 

572

 

граждани съ лошитѣ последици, които биха настанали за българския престолъ и за България, ако императорътъ отново се яви съ войски, за да върне зетя си на престола, сполучили най-сетне да ги убедятъ да се съгласятъ да предадатъ властьта на Георги Тертерия.

 

Обаче съ това държавата все още не е могла да се счита напълно успокоена. Ивайло билъ още живъ и едвали би се смирилъ предъ омразнитѣ му боляри и би призналъ тѣхния поставеникъ, когато той все още съзнавалъ своитѣ законни права на българския престолъ, като народенъ избраникъ, и своитѣ заслуги за храбрата си борба противъ ромеитѣ и византийското влияние; но, отъ друга страна, той твърде добре разбиралъ, че едвали е билъ въ състояние да си върне изгубения престолъ съ ония сили, съ които въ дадения моментъ е разполагалъ. Затова той решилъ да търси външна помощь. Ивайло се обърналъ къмъ предишния си врагъ — ханъ Ногая, при когото се явилъ съ покорность и го молѣлъ да му помогне противъ българскитѣ боляри начело съ Георги Тертерия. Това обстоятелство, обаче, не се изплъзнало отъ наблюдателното око на Михаила VIII. Като нѣмалъ възможность да окаже поддърѫка на зетя си и въ сѫщото време като изгубилъ вече надежда, самъ.да му върне доброволно напустнатия престолъ, императорътъ незабавно снабдилъ Иванъ Асѣня III съ богати дарове и злато и го изпратилъ така сѫщо въ ордата на ханъ Ногая, като го молѣлъ въ силата на роднинскитѣ си връзки и въ името на своето приятелство съ него, да не остави безъ внимание наследствения български князъ, но да му помогне като на братъ, който се нуждае отъ помощь, за да защити своитѣ права. При двора на хана се срещнали двамата врагове — претенденти на българския престолъ — Ивайло и Иванъ Асѣнь III, отъ които всѣки искалъ помощь противъ Георги Тертерия и боляритѣ и доказвалъ своитѣ права на българската корона. Ханъ Ногай приелъ твърде благосклонно както единия, тъй и другия. Той изслушалъ и двамата и имъ приелъ на драго сърдце подаръцитѣ, но съ това той се поставялъ въ едно деликатно положение. Тогава ханътъ решилъ да ги задържи при себе си подъ строгъ надзоръ, безъ да имъ даде

 

 

573

 

окончателенъ отговоръ, но само гледалъ съ разни обещания както на единия, така и на другия, да печели време, докато намѣри изходъ отъ затруднителното си положение. Между това и двамата изгоненици раболепствували предъ хана, слушали, всѣка негова заповѣдь и изпълнявали всѣко негово желание съ надежда, всѣки да го разположи къмъ себе си и да се сдобие съ желаното. Но благодарение на роднинството съ Ногая, подаръцитѣ, интригитѣ и наговоритѣ, въ които се вижда несъмненото участие на императора, ИванъАсѣнь III най-сетне сполучилъ да оклевети предъ хана Ивайло, който и станалъ жертва на татарския мечъ. Веднажъ ханътъ устроилъ богата гощавка, на която присѫтствували и двамата съперници и Касимъ-бегъ. Когато гоститѣ се доста понапили, Ногай, самъ вѣроятно подъ влиянието на виното, заповѣдалъ на своитѣ хора прехладнокръвно да извлѣкатъ Ивайло отъ трапезата, и едвамъ успѣлъ да каже: „Тоя човѣкъ е врагъ на моя баща — императора и е достоенъ не да живѣе, а да бѫде закланъ”, и тѣ му извили рѫцетѣ назадъ и всѣки забилъ ножа си въ гърлото на Ивайло. Сѫщата участь постигнала и Касимъ-бега, неговия преданъ привърженикъ. Иванъ Асѣнь III, като видѣлъ тая жестока и страшна сцена, самъ затрепералъ на мѣстото си, защото мислѣлъ, че и него ще сполети сѫщото; но той билъ спасенъ по ходатайството на Евфросиния, жената на ханъ Ногая, която веднага го изпратила въ Цариградъ. Тамъ Михаилъ VIII снелъ отъ него царската титла и го нарекълъ „деспотъ на Ромеида” поради предишнитѣ договори съ бащата му [1].

 

Така измѣнически загиналъ народниятъ царь Ивайло, когото сѫдбата щадѣла въ толкова страшни и опасни сражения, които той юнашки издържалъ въ непрекѫсната борба за подобрение тежкото положение на своя народъ отъ необузданото българско болярство и за защита политическата му самостойность отъ посегателствата на външнитѣ му врагове — ромеи и татари. Издигането на Ивайло, както вече се каза, изъ народната маса било естествено явление: Ивайло билъ създаденъ

 

 

1. Ibidem, рр. 466, ₂₀ — 468, ₁₂; II, р. 57, _16-17:

— C. H. Палаузовъ, Юго-востокъ Европы и пр., п. т., стр. 59, бел. 89.

 

 

574

 

отъ онова непоносимо политическо и социално-економическо положение, което българитѣ преживявали въ срѣдата на втората половина на XIII вѣкъ, и като такъвъ, той съ своята тригодишна дейность е оказалъ не малко влияние върху вървежа на самитѣ събития. И наистина, Ивайло билъ, както видѣхме, главниятъ факторъ при свалянето на тираническото управление на царица Мария и привърженицитѣ ѝ, макаръ самъ и да станалъ жертва на това падане; той билъ оная опозиционна сила, която не позволи на византийското влияние, въ което се оплитало само българското болярство, окончателно да се закрепи въ България, като разби и разнебити ромейскитѣ окупационни войски и накара византийския поставеникъ на престола да бѣга отъ Търново. Обаче, Ивайло, увлѣченъ отъ самитѣ събития, които ги обикаляли не можалъ да достигне първоначалната си цель, защото чистъ и откровенъ, както и самата идея, за която се борѣлъ, не билъ подготвенъ политически и държавнически, за да противостои противъ тънкитѣ похвати и подмолни интриги на византийската политика както въ самата България, тъй и вънъ отъ нея; тамъ пъкъ, гдето работата се свързвала съ неговитѣ лични достойнства, гдето той е могълъ да развие и да докаже своето патриотично чувство и искрено желание да помогне на своя народъ, Ивайло винаги е вземалъ надмощие надъ своитѣ врагове. Поради това неговата политическа дейность съставя само единъ епизодъ въ нашата история, безъ да е оказала каквото и да било решаваще влияние върху развитието на следващитѣ събития, или, по-право казано, безъ да е отклонила историческия животъ на българитѣ отъ оная наклонена плоскость, по която тѣ били тръгнали следъ смъртьта на царь Иванъ Асѣня II. Споменътъ за него въ паметьта на нашия народъ се е запазилъ само въ това, че и до днесъ въ много кѫтове на България съ гордость се приказва, какъ единъ простъ овчарь отъ еди-кое-си село станалъ нѣкога-си български царь, въ което, може би, ще трѣба да видимъ разложение на епическитѣ нѣкогашни български пѣсни, въ които се възпѣвали Ивайловитѣ юнашки подвизи, каквито пѣсни въ свое време несъмнено сѫ сѫществували.

 

 

575

 

Следъ убийството на Ивайло въ ордата на ханъ Ногая у българския народъ угаснала всѣка надежда за осѫществяването на онова велико дѣло, за което се борѣлъ неговиятъ храбъръ царь. Уморени физически и отпаднали материално и нравствено отъ дългитѣ вѫтрешни и външни борби, българитѣ сега били принудени да се примирятъ съ настаналия редъ на работитѣ въ държавата, едно, защото тѣ не се чувствували въ сила да се борятъ съ силнитѣ боляри, които бѣха вече здраво заловили властьта и бѣха станали еднички господари на положението въ страната начело съ фактическия управитель Георги Тертерия; освенъ това и отношенията спрямо ромейския императоръ не бѣха окончателно опредѣлени, макаръ че слабохарактерниятъ Иванъ Асѣнь III не представяше вече никаква опасность, защото той не можалъ да получи отъ ханъ Ногая това, за което той бѣ ходилъ при него, а пъкъ на Михаила VIII Палеологъ не позволява да се застѫпи за неспособния си зеть, въ когото той бѣ изгубилъ всѣка надежда, отново повдигналата се сериозна опасность откъмъ неаполитанския краль Карла Анжу. Затова народътъ решилъ да се присъедини къмъ търновскитѣ граждани и да признае за свой царь избрания вече отъ боляритѣ Георги Тертерия, който следъ това билъ прогласенъ и коронясанъ за законенъ господарь на България въ 1280 год. [1].

 

Съ завземането на българския престолъ отъ Георгия Тертерия въ България се въдворила нова династия отъ кумански произходъ, чрезъ което се турялъ край на всички злоупотрѣбения съ жалкитѣ остатъци отъ предишната династия на Асѣня I Старий, а заедно съ това билъ нанесенъ тежъкъ ударъ на нейнитѣ привърженици, т. е. на боляритѣ отъ българската партия. Най-сетне боляритѣ отъ куманската партия възтържествували.

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 449, _11-15.

[Previous] [Next]

[Back to Index]