Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

III. БЪЛГАРИЯ ПРИ ПРИЕМНИЦИТЕ НА ИВАНЪ АСѢНЯ II

2. ОТНОШЕНИЯТА КЪМЪ МАДЖАРСКО И ВИЗАНТИЯ ПРИ ЦАРЬ КОНСТАНТИНЪ АСѢНЯ

 

 

Съ избирането на Константина Тиховъ за царь и пристигането му въ Търново билъ нанесенъ съкрушителенъ ударъ на боляритѣ, противници на Асѣневия родъ; обаче съ това не била отстранена опасностьта откъмъ последнитѣ, защото положението на новоизбрания царь не е могло да се смѣта за напълно закрепено; ако той, споредъ думитѣ на Н. Григора, „надминавалъ другитѣ по дълбокото си благоразумие и тѣлесната си сила”, а следов., и претендента-узурпаторъ Мицо, то последниятъ колкото и да билъ неспособенъ да бѫде царь, все пакъ той притежавалъ едно предимство предъ новия царь съ това, че билъ зеть на знаменития царь Иванъ Асѣня II, макаръ и отъ втория му бракъ съ Ирина, — предимство, което несъмнено давало на Мицо наследствено право да се домогва по женска линия до българския престолъ, и ако боляритѣ и да отказали да го признаятъ за царь, все пакъ той при удобенъ случай не ще се забави да се опита да използува това си право, още повече, че партията на Ирининитѣ привърженици все още сѫществувала и е държала несъмнено страната на узурпатора. Затова, за да могатъ да представятъ своя избраникъ предъ Мицо съ еднакви роднински връзки съ Асѣневия родъ и по тоя начинъ да го закрепятъ на престола, българскитѣ боляри въ Търново още въ сѫщата 1257 година се обърнали къмъ никейския императоръ Теодора II Ласкарисъ и му предложили приятелство и съюзъ на условие, той да

 

 

477

 

даде първата си дъщеря Ирина [1], т. е. внучката на Иванъ Асѣня II, за жена на царь Константина, съ когото тя да встѫпи въ законенъ бракъ, а Константинъ, отъ своя страна, се обещавалъ да се разведе съ първата си жена, отъ която, очевидно, не е ималъ деца [2]. Тоя бракъ, освенъ че Константинъ чрезъ него влизалъ въ роднинство съ Асѣневия родъ, ималъ и друго значение за него: ако никейскиятъ императоръ даде дъщеря си на Константина, то той ео ipso го признавалъ за законенъ царь на България, и се отнемала всѣка възможность у Мицо да търси подкрепа и помощь отъ Никея.

 

Предложението било прието на драго сърдце отъ Теодора II Ласкарисъ, едно, защото той се осигурявалъ съ миръ откъмъ Европа предвидъ на събитията, които тогава ставали въ Мала Азия, и друго, защото чрезъ тая женитба той се сдобивалъ и съ други не по-малки изгоди за себе си: като ставала дъщеря му българска царица, той получавалъ възможность чрезъ нея винаги да прокарва влиянието си върху вѫтрешнитѣ работи на българското царство и да отстранява всѣка опасность откъмъ българитѣ. Сватбата на българския царь съ Ирина, както изглежда, още въ края на 1257 год. била изкарана въ Търново, при което Константинъ получилъ още името Асѣнь и по тоя начинъ станалъ продължитель на Асѣневия родъ по женска линия. Заедно съ брачния съюзъ билъ сключенъ и миренъ договоръ между Никея и Търново, по който Константинъ се задлъжавалъ въ знакъ на своята обичь къмъ втората си съпруга и като залогъ за мира, да изпрати първата си жена при императоръ Теодора II Ласкарисъ въ Никея,

 

 

1. Споредъ N. Grcgoras, ib., p. 61, 14 sqq., тя се наричала Теодора и била втора дъщеря на Теодора II Ласкарисъ, което не е вѣрно, защото сестритѣ на Ирина, Теодора и Евдокия, останали моми следъ смъртьта на баща си и били омѫжени по-сетне отъ Михаила VIII Палеологъ (вж., тукъ по-долу).

 

2. Acropolita, ib., р. 152, _15-22. — Pachymeres, ib., p. 349, _14-18, казва, че Константинъ взелъ за жена внучката на Иванъ Асѣня II „следъ като я изпратилъ Иванъ”. Кого той разбира подъ тоя Иванъ, не казва. Не е ли това грѣшка вм. Теодоръ II Ласкарисъ, защото Ирина е била негова дъщеря, и само той е могълъ да я изпрати, както ще видимъ по-долу. — Gregoras, ib., p. 61, 2 sqq.

 

 

478

 

което веднага било изпълнено. „Така стояха работитѣ на българитѣ, завършва Г. Акрополитъ разказа си, и по такъвъ начинъ императоръ Теодоръ се сдоби съ миръ откъмъ тѣхъ, и работитѣ се успокоиха и отъ дветѣ страни” [1].

 

Следъ като се закрепилъ по тоя начинъ на престола, царь Константинъ Асѣнь не се забавилъ да се погрижи за възстановяване единството на държавата. Съ избирането си за български царь той присъединявалъ къмъ нея цѣлата скопска область или, както самъ Константинъ я нарича въ споменатата си грамота, , която, както се каза, се била така сѫщо отцепила отъ българското царство заедно съ срѣдешката область и се управлявала отъ него презъ царуването на Михаила II Асѣнь, защото, доколкото засега е известно, тая область не бѣ преминала следъ 1246 год. подъ властьта нито на никейския императоръ, нито на епирския деспотъ [2]. Това най-добре се види отъ неговата грамота, въ която той се явява пъленъ неинъ господарь и потвърдява, когато той лично дошелъ тамъ, всички имоти на мънастиря св. Георги на Виргино бърдо [3]. Едновременно съ скопската область къмъ царството се присъединила и признала властьта му и срѣдешката область, която се бѣ отцепила, когато севастократоръ Калоянъ, както видѣхме, се бѣ отказалъ да признава властьта на Ирина и нейния синъ, затова и въ Боянския надписъ е казано, че изографисването на църквата презъ 1259 год. е станало „при българско царство”, т. е., когато сѫщата область отново поч-

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 152, ₁₅ — 153, ₃. — П. Никовъ, каз. съч., стр. 85. — N. Gregoras, ib., p. 61, _14-17.

 

2. Наистина, Акрополитъ, като говори за похода на Ивана Ватаци презъ 1246 год. въ юго-западнитѣ български земи, прибавя и Скопие къмъ градоветѣ-крепости, които тогава се покорили на императора (вж. ib., p. 78, ₂₀); обаче, следъ като императорътъ заминалъ за Мала Азия, нѣкои отъ тѣхъ отново ше да сѫ се отметнали, защото презъ походитѣ на Ивана Ватаци въ 1254 г. и на Теодора II Ласкарисъ въ 1255 г., властьта на никейския императоръ и на деспота епирски на северъ се простирала не по-далечъ отъ Прилепъ или Велесъ (вж. ib., pp. 91, ₂₄ — 92, ₁; 143, _7-22).

 

3. Г. А. Ильинскій, п. т., стр. 15, р. 5. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 581: и пр.

 

 

479

 

нала да признава властьта на търновския царь [1]. Царь Константинъ Асѣнь ще да е обходилъ и тая область веднага следъ присъединението ѝ и посетилъ крепость Бояна въ владенията на Калояна. Тамъ той видѣлъ построената, но не изографисана още отъ последния църква и се разпоредилъ отъ благодарность, загдето неговиятъ съмишленикъ и приятель севастократоръ Калоянъ се борилъ и дори живота си пожертвувалъ за избавяне на България отъ злополучното управление на Михаила II Асѣня, да се изографисатъ и дветѣ църкви и да се изобразятъ за вѣченъ споменъ ликоветѣ както на Калояна, тъй и на съпругата му Десислава. И наистина, тѣ сѫ запазени върху северната стена на притвора на долната църква и до день днешенъ. Въ тѣхъ Калоянъ е представенъ: 1. като севастократоръ, а не царь, — защото, както видѣхме, той не бивалъ прогласяванъ за такъвъ, — въ пълно севастократорско богато облѣкло, отличителнитѣ атрибути на което сѫ: а) кесарската стемма (τὸ στέμμᾶατος) въ видъ на вѣнецъ, украсенъ съ скѫпоценни камъни и съ кокарда отпредъ, но безъ бисернитѣ висулки отъ странитѣ, както е въ царската корона или стемма, и б) тъй нареченитѣ instita съ бисери на рѫцетѣ надъ лактитѣ, и 2. като ктиторъ съ моделъ на построената отъ него църква въ рѫце, който той поднася споредъ обичая на мѣстния, въ случая на срѣдешкия епископъ [2]. Отстрани на образитѣ се четатъ съответнитѣ надписи на полето при главитѣ:

 

Че изографисването на църквитѣ е станало по заповѣдь на царь Константина и на негови срѣдства, свидетелствуватъ неговиятъ и на царицата образи. Обикновено не е било въ обичай презъ срѣднитѣ вѣкове въ частнитѣ църкви да се изобразяватъ съвременнитѣ царски образи наредъ съ ктиторитѣ,

 

Стр. 479 По-нова литература върху Боянската църква и боянските надписи: Н. Мавродинов, Старобългарската живопис, София, 1946, стр. 89—120; И. Акрабова-Жандова, Боянската църква, 1960, стр. 1—56 (с библиография); И. Гълъбов, Езикови особености в Боянските надписи от XIII в. — Известия на Института за български език, VIII, 1962 г., стр. 27 сл.; същият, Надписите към боянските стенописи, София, 1963. От Бояна произхожда известният Боянски поменик — срв. М. Станчева, Ст. Станчев, Боянският поменик, София, 1963, стр. 1—119. (Д. Ангелов)

 

 

1. Вж. подробно В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ, п. т., стр. 25 сл.

 

2. А не св. Никола, както мисли А. Грабаръ, Боянската църква. София 1924, стр. 67, бел. 2.

 

3. Въ оригинала стои погрѣшно .

 

4. А. Грабаръ, п. т., стр. 68—71, №№ 56 и 57; таб. XXIII и XXIV.

 

 

480

 

освенъ само въ случай, че самиятъ царь се явявалъ като ктиторъ; следов., ако въ Боянската църква намираме образитѣ на царь Константина Асѣнь и на царица Ирина, неговата съпруга, то тѣ трѣбало да сѫ били ктитори, но не за постройката, защото строитель-ктиторъ билъ севастократоръ Калоянъ, а само за изографисването на дветѣ църкви, затова и надписътъ на църквата е раздѣленъ на две части, и името на царь Константина се свързва само съ изографисването. Освенъ това самиятъ църковенъ стенописъ, който се отличава съ своята висока художественость и самостойность както въ композициитѣ, тъй и по техниката, право сочи, че неговитѣ автори сѫ били художници отъ първа степень, а такива добри майстори сѫ могли да бѫдатъ доведени и ангажирани по волята и съ срѣдствата само на единъ господарь. Царьтъ и царицата сѫ представени на южната стена въ притвора срещу образитѣ на Калояна и Десислава въ пълно разкошно царско облѣкло по византийски образецъ и съответнитѣ надписи на полето при главитѣ:

[1]. Съ това дѣло царь Константинъ Асѣнь не само увѣковѣчилъ паметьта на севастократоръ Калояна, но и изказалъ благодарностьта си къмъ неговитѣ привърженици, които, собствено, го избраха и поставиха на българския престолъ; а за да се изтъкнатъ роднинскитѣ му връзки съ Калояна, въ боянския надписъ е показано, че Калоянъ билъ внукъ на сръбския краль Стефана Първовѣнчани, а не е било посочено и роднинството му съ Асѣневия родъ, едно, защото, може би, не стигало мѣстото на надписа, и друго, защото роднинството му съ Асѣневия родъ е било известно на всички; тукъ главно трѣбало да се изтъкне, че той се намиралъ въ роднински връзки и съ Неманевия родъ, както и самъ царь Константинъ.

 

Сключениятъ бракъ и миренъ договоръ на българитѣ съ Никея билъ особено полезенъ за Теодора II Ласкарисъ въ даденото време, защото работитѣ въ Македония и Албания взели съвсемъ зловещъ обратъ за никейския императоръ. Извиканъ

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 71—73, № 58 и 59; таб. XXV и XXVI.

 

 

481

 

поради голѣмата опасность, която заплашвала никейската империя отъ далечния изтокъ, Теодоръ II Ласкарисъ, преди още да потегли съ войскитѣ си отъ Македония обратно, направилъ следнитѣ разпоредби по управлението на западнитѣ никейски владения: въ Солунъ той оставилъ своя чичо-дѣдо, Михаила Ласкарисъ, съ незначителенъ отредъ за защита на града и неговата околность; въ Прилепъ съ неговата околность поставилъ за началникъ нѣкого-си скутерия Ксилеа; въ Велесъ — Теодора Калабакъ, а въ Албанонъ — Константина Хаваронъ. А надъ всички тия императорътъ назначилъ Георгия Акрополитъ съ титла преторъ, който ималъ резиденцията си въ Солунъ. Но страната, наредена по тоя начинъ, не останала дълго време спокойна. Мйхаилъ II, деспотъ епирски, ползувайки се отъ това, че въ Македония нѣмало достатъчно войски, отъ една страна, а, отъ друга, — че императорътъ билъ заетъ съ работитѣ на изтокъ, сключилъ съюзъ съ Сърбия и предумалъ албанцитѣ да вдигнатъ възстание и да почнатъ война. Наскоро следъ като получилъ управлението на страната въ 1257 год., Г. Акрополитъ тръгналъ по ревизия въ всичкитѣ области и обиколилъ Верея, гдето останалъ нѣколко време за уредбата на нѣкои работи, Албанонъ, Дирахий (Драчъ), а оттамъ презъ околноститѣ на Хунавия, и като преминалъ планина Κακὴ Πέτρα (Лоша скала), миналъ въ Матисъ, а оттамъ въ Дебъръ. По пѫтя си той влизалъ въ сношение съ всички началници на крепоститѣ и управители и презъ Кичево дошелъ най-сетне въ Прилепъ. Тукъ той се научилъ за възстанието въ Албания. Михаилъ II деспотъ съ помощьта на разни любовни интриги, изкусно прокарани отъ сестрата на жена му, сполучилъ да пороби Константина Хаваронъ и открито обявилъ възстание. Г. Акрополитъ веднага съ писмо извикалъ отъ Солунъ Михаила Ласкарисъ, да се яви съ войска въ Пелагония (Битоля), гдето билъ изпратенъ и прилепскиятъ гарнизонъ начело съ управителя му скутерия Ксилеа, за да обмислятъ, какъ да се действува противъ възстаницитѣ. Решено било да се укрепятъ въ Пелагония, защото оттамъ тѣ могли да действуватъ еднакво както противъ възстаналия деспотъ, тъй и противъ сърбитѣ. Следъ това Г. Акрополитъ заминалъ за Албанонъ, за

 

 

482

 

да превари тамъ възстанието, но било вече кѫсно: навсѣкѫде той срещналъ силенъ отпоръ и презъ Дебъръ, Охридъ, Прѣспа и тъй наречения Сидерокастронъ невредимъ едва пристигналъ въ Прилепъ. Скоро деспотъ Михаилъ успѣлъ да завладѣе всички тия градове и вече подстѫпвалъ къмъ самия Прилепъ, но тукъ той срещналъ силенъ отпоръ и билъ отблъснатъ. Бунтовникътъ, обаче, почналъ да обикаля и другитѣ области и да подбужда населението къмъ възстание [1].

 

Когато Теодоръ II Ласкарисъ узналъ за възстанието на деспотъ Михаила II, веднага събралъ не особено голѣми войски и ги изпратилъ подъ началството на Михаила Палеологъ, който потеглилъ право къмъ Верея, за да отблъсне нападенията на деспота и да усмири възстаналитѣ. Обаче въ това сѫщото време сръбскиятъ краль Урошъ I (1243—1276) съ единъ отредъ отъ хиляда души се спустналъ отъ северъ презъ Кичево направо къмъ Прилепъ, гдето сполучилъ да ограби околноститѣ и да разбие никейцитѣ, които били принудени да се затворятъ въ крепостьта. По-сполучливо действувалъ Михаилъ Палеологъ на югъ. Той завладѣлъ Верея и потеглилъ за Воденъ и следъ това въ планинскитѣ проходи разбилъ епирската войска и отблъсналъ нападенията на епирцитѣ. Тогава деспотъ Михаилъ се обърналъ отново къмъ Прилепъ и го обсадилъ. Съ помощьта на гражданитѣ, които му съчувствували, следъ нѣколко несполучливи атаки той можалъ да завладѣе града само поради измѣната на гражданитѣ. Г. Акрополитъ, който сега се затворилъ въ крепостьта, сѫщо билъ принуденъ да влѣзе въ преговори съ Михаила. Последниятъ клетвено се обещалъ, че нѣма нищо лошо да стори на обсаденитѣ и че ще имъ позволи съ цѣлия си имотъ да се оттеглятъ въ никейскитѣ владения. Обаче деспотътъ не сдържалъ клетвата: щомъ крепостьта се предала, той далъ свобода само на ония, които се отмѣтали отъ императора, а всички други, въ това число и самъ Г. Акрополитъ, били оковани въ вериги и ги развеждали отъ едно мѣсто на друго, и най-сетне били хвърлени въ затворъ. Така цѣлото пространство

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 138, ₂₁ — 143, ₂₁.

 

 

483

 

отъ Ионическо море до Вардаръ отново се освободило отъ властьта на никейския императоръ, и епирцитѣ останали непокорени [1]. Теодоръ II Ласкарисъ не билъ въ състояние съ нѣщо да помогне. Усилващето се болезнено състояние му побъркала самъ да се яви на военния театъръ и само на основателя на последната византийска династия било сѫдено, при твърде своеобразно сплитане на всички политически отношения, едновременно да нанесе решителенъ ударѣ и върху мощьта на епирцитѣ, и върху пелопонескитѣ франки, а следъ това и върху латинската империя.

 

Следъ като нареДилъ въ края на 1257 год. отношенията си съ българския царь Константинъ Асѣня чрезъ брака на последния съ дъщеря му Ирина [2], Теодоръ II Ласкарисъ изпадналъ въ тежка болесть и презъ августъ на 1258 год. се поминалъ. Наследникъ на престола той оставилъ почти 8-годишния си синъ Иванъ IV Ласкарисъ. Поради малолѣтството на сина си, Теодоръ II предъ смъртьта си назначилъ за настойникъ най-близкия си човѣкъ и съветникъ, протовестиария Георгия Музалонъ, а последния, заедно съ патриархъ Арсения, назначилъ за регенти. Обаче, всички тия разпоредби на императора следъ нѣколко време подиръ смъртьта му били съвършено измѣнени. Отъ разпоредбата на императора били крайно недоволни обиденитѣ отъ него никейски аристократи, които не само мразѣли, но и завиждали на Георгия Музалона. Отъ това настроение се възползувалъ единъ отъ най-виднитѣ и способни мѫже въ никейската империя, чичата на Музалоновата жена, за да уреди една кръвопролитна революция и да си прокара пѫть къмъ престола, именно знаменитиятъ пълководецъ Михаилъ Комнинъ Палеологъ. Когато Г. Музалонъ приелъ регентството, Михаилъ равнодушно гледалъ на това, какъ знатнитѣ противници на регента чрезъ своитѣ голѣми срѣдства повдигнали населението на Магнезия противъ Музалона, което било твърде предано на Ласкарисовия домъ, и разпространявали лъжливъ слухъ, че ужъ регентътъ е виновенъ за смъртьта на Теодора II.

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 144, ₂₄ — 151, ₂₃.

 

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 476 сл.

 

 

484

 

Михаилъ главно се опиралъ на войската, между която той билъ твърде популяренъ, и освенъ това той командувалъ и наемнитѣ отреди, които били недоволни отъ регента, защото тоя имъ удържалъ обещанитѣ отъ императоръ Теодора награди. Така било подготвено погубването на Г. Музалона. Когато на деветия день следъ смъртьта на императора се извършвала заупокойна литургия въ мънастиря Сосандра [1], гдето билъ погребанъ Теодоръ II, произлѣзълъ страшенъ бунтъ; една тълпа разярени войници нахълтала въ мънастирската църква и заклали Музалона, двамата му братя, зетя му и секретаря. Разграбването кѫщата на Музалона завършило бунта. Михаилъ Палеологъ се възползувалъ отъ тая бъркотия и съ подкупъ и съ обещания на разни облаги сполучилъ да привлѣче на своя страна най-влиятелнитѣ лица въ аристокрацията, армията и духовенството, тъй че той, при всеобщо одобрение, съ титлата деспотъ обявенъ билъ за настойникъ на младия императоръ и билъ туренъ начело въ управлението. На новитѣ монети билъ изобразенъ той съ малко момченце на рѫце. Обаче Михаилъ Палеологъ, който ималъ други, по-широки стремежи, не искалъ само съ това да се задоволи. Той достигналъ дотамъ, че на 1. януарий 1259 год. най-тържествено билъ прогласенъ за съуправитель на императора, при което той далъ клетвено обещание предъ патриарха, че малкиятъ Иванъ IV, следъ като навърши пълнолѣтие, ще влѣзе въ своитѣ права, и че короната нѣма да бѫде предадена на Михаиловитѣ потомци. Но самото стечение на обстоятелствата отваряло пѫть на Палеолога, за да постигне своитѣ властолюбиви намѣрения [2].

 

Между това, най-силниятъ и най-опасниятъ врагъ на никейцитѣ, епирскиятъ деспотъ Михаилъ II, комуто били добре известни способноститѣ и смѣлостьта на Михаила Палеологъ, се приготвилъ да даде нуждния отпоръ, въ случай че срещне съпротива при разширение на своитѣ владения: той сполучилъ да сключи съюзъ съ сицилийския краль Манфреда, който бѣ завзелъ на илирийското крайбрѣжие нѣколко пристанища,

 

 

1. Тоя мънастиръ, споредъ Григора (ib., I, р. 50, ₂₂) билъ построенъ още отъ Ивана Ватаци и се намиралъ въ Магнезия.

 

2. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи, стр. 405.

 

 

485

 

между които били Валона i Драчъ, и чрезъ това закрепилъ властьта си въ Албания, и съ ахейския князъ Вилхелма Вилардуенъ, който, следъ като покорилъ гр. Монемвасия и подчинилъ предъ властьта си славянскитѣ милинги въ Тайгетъ (1246—1249), бѣ станалъ единъ отъ най-силнитѣ владѣтели въ Пелопонесъ, а съ постройката на крепостьта Миситра (сег. Мистра), сев.-западно отъ старата Спарта, закрепилъ положението си въ областьта Лакония. Съюзътъ съ такива двама мощни владѣтели направилъ епирския деспотъ надмененъ, и той възмечталъ да разшири границитѣ на деспотата на изтокъ за смѣтка на никейскитѣ владения, а главно да завоюва Солунъ, за който и вървѣла постоянно борба. По тоя начинъ, малко по малко се подготвяло да се повтори сѫщото онова съперничество между Никея и Епирския деспотатъ, както това бѣше при Ивана Ватаци и Теодора Комнина. Когато Михаилъ Палеологъ, който отначало искалъ да отклони войната, разбралъ, че неговиятъ противникъ по никой начинъ не се съгласявалъ да сключи миръ съ Никея на възможни условия, той решилъ съ единъ силенъ ударъ да усмири Михаила II. Такъвъ походъ той е могълъ да предприеме, защото въ дадения моментъ отнийде опасность не заплашвала Никея. Той организиралъ силна войска и подъ началството на брата си, севастократоръ Ивана Палеологъ, и великия доместикъ Алексия Стратигопулъ, и я изпратилъ противъ деспота. Тая войска презъ Тракия навлѣзла въ Македония. Михаилъ II, който въ това време се намиралъ въ Костуръ, като се научилъ, че императорскитѣ войски преминали равнината при Воденъ, веднага избѣгалъ и незабавно поискалъ помощь отъ съюзницитѣ си; следъ това и всички негови пълководци се оттеглили въ Епиръ. Севастократоръ Иванъ, безъ да срещне каквато и да било съпротива, въ кѫсо време сполучилъ да завземе Охридъ и Дѣволъ, а следъ тия крепости се предали на никейцитѣ и Прѣспа, Пелагония, Соскъ, Молискъ, и никейскитѣ войски се примъкнали къмъ Прилепъ и го обсадили [1].

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 165, ₁₄ — 167, ₂₄.

 

 

486

 

Между това деспотъ Михаилъ II, като виждала че работитѣ взимали неблагоприятенъ за него обратъ, решилъ отъ своя страна да даде силенъ отпоръ на императорскитѣ войски. Той събралъ цѣлата си войска, къмъ която се присъединила и помощната войска отъ Манфреда Сицилийски, около 400 добре въорѫжени германски конници, и отъ ахейския князъ Вилхелма, който самъ лично се явилъ съ силна войска; къмъ тѣхъ се причислилъ и незаконниятъ синъ на деспота, Иванъ, князътъ на Велика Влахия, съ своитѣ отреди. Съ тия голѣми сили Михаилъ II възобновилъ войната, като мислѣлъ първомъ да разбие никейскитѣ пълководци, да превземе Солунъ и следъ това да потегли къмъ Цариградъ. Съ голѣма мѫка той миналъ съ своитѣ съюзници Станъ, Соскъ и Молискъ и мислѣлъ да достигне до обсадения Прилепъ, за да го освободи. Обаче деспотътъ не можалъ не само да изпълни своя грандиозенъ планъ, но и изобщо да устои противъ императорскитѣ войски, които почнали да нападатъ неприятелитѣ отъ мѣстото, наречено Борилова гора (ἐκ τόπου, οὗ Βορίλλα Λόγγος τοὔνομα), като постоянно ги безпокоили съ честитѣ си нападения и много отъ тѣхъ избивали, така че постепенно намалявали силитѣ на деспота. Обаче, вмѣсто да се удари съ никейцитѣ Михаилъ II една нощь намѣрилъ за добре да напустне лагера си. На следния день, когато се узнало за бѣгството на деспота войницитѣ му сѫщо се разбѣгали. Тогава ромейскиятъ отредъ и по-важнитѣ му пълководци, въ тѣхното число билъ и синъ му Иванъ, преминали на страната на севастократоръ Ивана Палеологъ, като му се предали и дали клетва за вѣрность на императора (октомврий 1259 год.) [1]. Севастократорътъ се впу-

 

 

1. Где собствено сѫ се развили военнитѣ действия, мѫчно е да се опредѣли, както не ломалко мѫчно е и да се опредѣди, где се е намирало ὁ τόπος Βορίλλα Λόγγος, което се свързвало, очевидно, съ името на нѣкой българинъ или куманинъ. К. Hopf твърди, че сражението станало въ Пелагония (Griechische Geschichte, п. т., стр. 283), а у Херцберга четемъ следното: „Когато презъ октомврий 1259 на равнината на Пелагония по горното течение на Черна (Еригонъ) работата дошла до капитално сражение, страшното нападение” и пр. (Исторія Византіи, стр. 407). За тая война съ епирския деспотъ пишатъ византийскитѣ историци Акрополитъ, Пахимеръ и Григора, обаче нито единъ отъ тѣхъ не споменува, че сражението станало въ или

 

 

487

 

стналъ да преследва разпръснатитѣ деспотови войски, като изловилъ въ пленъ много знатни мѫже: при Костуръ самия князъ Вилхелма, и други при Платамонъ; билъ плененъ и цѣлиятъ отредъ на Манфреда съ орѫжието и конетѣ му. Всички пленници били изпратени на императора. Следъ това севастократоръ Иванъ Палеологъ навлѣзълъ въ Тесалия и се разположилъ на лагеръ предъ Новопатра (Ипати), а Алексий Стратигопулъ преминалъ Пиндъ, и като оставилъ единъ отредъ да обсажда Янина, достигналъ до Арта, която и превзелъ. Обаче, когато севастократорътъ отъ Новопатра преминалъ въ Срѣдна Гърция, великовлахийскиятъ князъ Иванъ му измѣнилъ и преминалъ на страната на баща си заедно съ нѣкои други лица. Тая нова промѣна ободрила Михаила II и, следъ като събралъ своитѣ привърженици и благодарение на това, че епирци и албанци били привързани къмъ рода на Ангелитѣ, явилъ се предъ Арта и изгонилъ никейцитѣ оттамъ, а наскоро принудилъ никейския отредъ да снеме обсадата на Янина. Освенъ това, поддържанъ постоянно отъ Манфреда Сицилийски, Михаилъ II сполучилъ презъ 1260 год. съвсемъ да разбие великия доместикъ, Алексия Стратигопулъ, при Трикорифъ. По тоя начинъ, докато Михаилъ VIII Палеологъ билъ заетъ съ мисъльта за освобождението на Цариградъ отъ латинцитѣ, Михаилъ II успѣлъ отново да закрепи властьта си въ старовремската ядка на деспотата Епиръ и да я предаде на потомцитѣ си, а синъ му Иванъ — отново да завземе Велика Влахия

 

 

при Пелагония, па изобщо никакво капитално сражение не е ставало, защото, както видѣхме, деспотъ Михаилъ II го избѣгналъ, а никейцитѣ постоянно нападали епирската войска и я изтрѣбвали; самъ князъ Вилхелмъ билъ плененъ, споредъ Акрополита, при Костуръ, а други знаменити мѫже при Платамонъ (ib., р. 170, _{9-11, 17-18}). Преди да съобщи за бѣгството на Михаила II, Акрополитъ пише:

(ib., p. 169, _20-25). Отъ тия думи ясно става, че епирската войска не е отишла по-далечъ отъ страната между Пелагония и Верея, гдето, вѣроятно, сѫ ставали военнитѣ действия, защото, споредъ Пахимера, никейцитѣ южно достигнали до гр. Верея (ib, р. 83, _11-13). — Споредъ Григора, сражението е станало негде около Авлона (ib., p. 73, ₄ sqq.), което съвсемъ не подхожда.

 

 

488

 

заедно съ Новопатра. Съвсемъ друга била сѫдбата на князъ Вилхелма, който по никой начинъ не искалъ за освобождението си отъ плена да предаде цѣлия Пелопонесъ на Михаила Палеологъ и юнашки пренасялъ пленническата си участь Само въ началото на 1262 год. последниятъ сключилъ миръ както съ епирци, тъй и съ Вилхелма, който билъ принуденъ да даде клетва за вѣрность като велики сенешалъ на Романия и заедно съ това да отстѫпи пелопонескитѣ крепости Монемвасия, Миситра и Маина; Михаиловиятъ братъ, севастократоръ Константинъ Палеологъ, билъ назначенъ за управитель на новата лаконска провинция, която вече трѣбало да стане като ядка за no-нататъшнитѣ византийски завоевания въ Пелопонесъ [1].

 

Съ тоя миръ вече билъ нанесенъ голѣмъ ударъ на Босфора. Злополучното положение на латинската империя все повече растѣло въ последно време. Балдуинъ II все още пѫтувалъ по Европа, като изпадналъ господарь, да търси помощь за защитата на едвамъ дишащата империя. Макаръ венецианцитѣ въ 1256 год., когато вървѣла никео-българската война, и да бѣха сполучили да отнематъ отъ българитѣ черноморската крепость Месемврия, тѣ отъ 1255 год. още били заети съ кръвопролитна война съ генуезцитѣ на изтокъ, та твърде кѫсно забелязали опасностьта, която заплашвала тѣхното положение на Босфора откъмъ Никея. Победата надъ епирци и пелопонесци закрепила у Михаила Палеолога надеждата, че най-сетне той може да пристѫпи къмъ изпълнение страстното желание на ромеитѣ — да отвоюва отново Цариградъ. Въ 1260 г. Михаилъ Палеологъ самъ лично преминалъ съ никейска войска презъ Хелеспонтъ, завоевалъ последнитѣ франкски крепости въ Тракия, като достигналъ до Цариградъ и заплашвалъ вече Галата. Сега само венецианцитѣ се изплашили и усърдно приканвали да се въорѫжатъ за защита на Цариградъ всички франкски князе въ Гърция и на Егейско море. Но Михаилъ Палеологъ още не се решавалъ да нападне босфорската столица, защото по-напредъ трѣбало да се осигури съ безопас-

 

 

1. Acropolita, ib., рр. 167, ₂₅ — 172, ₂₃. — Pachymeres, ib., pp. 83, ₅ — 89, ₂₂. — Gregoras, ib., рр., 71, ₁₀ — 75, ₈. — Герцбергъ, п. т., стр. 407—408.

 

 

489

 

ность отъ страна на другитѣ си съседи, главно българитѣ, а сѫщо да привлѣче на своя страна враговетѣ на венецианцитѣ [1].

 

Докато вървѣла епирската война въ Македония, българ-скиятъ царь Константинъ Асѣнь се държалъ на страна по силата на сключения още въ 1257 год. съюзенъ договоръ съ никейския императоръ Теодора II Ласкарисъ. Вниманието както на царя, тъй и на болярството било съсрѣдоточено главно къмъ опаснитѣ врагове отъ северо-западъ — маджаритѣ, които поискали да използуватъ разбърканото положение въ България, за да разширятъ владенията си за смѣтка на българскитѣ, и къмъ действията на узурпатора Мицо, който, макаръ на време да се бѣ смирилъ, но, както се види, все още не бѣ се отказалъ отъ претенциитѣ си за българския престолъ и чакалъ удобенъ моментъ, за да ги предяви наново.

 

За отношенията между Маджарско и България презъ даденото време, т. е. следъ акцията на Ростислава въ 1257 г., имаме оскѫдни и неопредѣлени сведения; едничкитѣ извори сѫ грамотитѣ на маджарскитѣ крале, които не винаги сѫ точни и автентични, и други случайни известия, достовѣрностьта на които понѣкога не може да се установи. Обаче, отъ два такива документа, въ автентичностьта на които не може да има съмнение, се установява, че презъ августъ на 1259 год., по заповѣдь на маджарския престолонаследникъ Стефана (V), сина на Бела IV, билъ предприетъ отъ маджаритѣ походъ въ България (in Bulgariam) подъ началството на магистеръ Чака [2]. П. Никовъ, като се опитва да изтъкне, че акцията на Ростислава въ 1257 г. се намирала въ непосрѣдна връзка съ империалистичната политика на маджарскитѣ крале къмъ България, мисли, че походътъ въ 1259 г. билъ насоченъ да подкрепи дѣлото на Ростислава, защото последниятъ презъ сѫщата година все още се наричалъ imperator Bulgarorum, а самъ Бела IV носѣлъ титлата си rex Bulgariae [3]. Ние вече посочихме, че дѣлото на Ростислава нѣма такова голѣмо значе-

 

 

1. Герцбергъ, каз. съч., стр. 408.

 

2. П. Никовъ, Българо-унгарскитѣ отношения и пр., стр. 85—88.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 88—91.

 

 

490

 

ние, каквото му придава г. Никовъ и, ако той си присвоилъ титлата imperator Bulgarorum, то това той направилъ не за това, че ималъ претенцията да завоюва България и да стане български царь, а защото присъединилъ една значителна часть отъ съседната на неговитѣ владения българска територия [1]. Затова и цѣлиятъ му походъ въ 1257 г. ималъ епизодиченъ характеръ и се свършилъ съ това, че той отвелъ дъщеря си жива и здрава у дома ѝ, безъ да окаже, каквото и да било влияние върху българско-маджарскитѣ отношения. Ако наистина дѣлото на Ростислава е имало такова важно значение за маджарската политика, то походътъ би билъ предприетъ не следъ повече отъ две години време, а веднага следъ несполучливия походъ на Ростислава въ България, и предприетъ би билъ отъ Бела IV, а пъкъ въ похода изстѫпва синъ му Стефанъ, владѣтельтъ на Трансилвания отъ 1257 год. [2]. Освенъ това, като се вземе предвидъ, че въ следната 1260 год. царь Константинъ води война за и въ Северинския банатъ противъ маджаритѣ, то ясно става, че маджарскиятъ походъ въ 1259 год. е билъ насоченъ въ отвѫддунавскитѣ владения на търновския царь, следов., подъ in Bulgariam трѣба да се разбиратъ тъкмо тия владения, които се намирали далечъ отъ владенията на Ростислава и непосрѣдно съседни съ владенията на престолонаследника Стефана, по чиято заповѣдь билъ предприетъ походътъ. Оттука става ясно, че маджарскиятъ походъ въ 1259 г. нѣма никакво отношение къмъ Ростислава и неговото дѣло. Причинитѣ за тоя походъ, споредъ насъ, трѣба да се търсятъ другаде.

 

Ние вече видѣхме [3], че още презъ 30-тѣ години на XIII вѣкъ бѣха възникнали на българска територия отвѫдъ Дунава отдѣлни влашки воеводства, като васални на българския царь, отъ изселници трансилвански власи. Обаче, съ основанието на Северинския банатъ маджаритѣ не могли да запратъ това изселническо движение на трансилванскитѣ власи и българи.

 

 

1. Вж. тукъ погоре, стр. 469 сл.

 

2. А. Huber, Studien über die Geschichte Ungarns im Zeitalter der Arpaden. Wien 1883, S. 24.

 

3. Вж. тукъ по-горе, стр. 369 сл.

 

 

491

 

Презъ времето на татарското нашествие то, както изглежда, било прекѫснато; но следъ оттеглянето на татаритѣ то отново се засилва на югъ отъ трансилванскитѣ планини въ българскитѣ отвѫддунавски владения, и тѣ минаватъ подъ български протекторатъ, защото религиознитѣ притѣснения се почнали отново тамъ отъ страна на маджарската власть. При папа Инокентия IV, както видѣхме, католишката пропаганда отново се засилила. Още въ 1245 год. тоя папа се бѣ опитвалъ да възобнови унията съ българската църква и сѫщевременно се обръщалъ съ окрѫжно писмо до „universis patriarchis, archiepiscopis, episcopis in terris Bulgarorum, Blacorum, Qazaroram, Sclavorum, Serviorum... ceterorumque Christianorum Orientis и ги подканвалъ да минатъ къмъ римската църква и да се покорятъ на апостолския престолъ [1]; а Бела IV, както видѣхме, въ 1247 год. бѣ взелъ принудителни мѣрки за засилване на католишката пропаганда между влашкото население въ планинитѣ, като настанилъ по трансилванската граница северно отъ Влашко рицаритѣ отъ Иоанитския орденъ [2], които имали назначение не толкова да пазятъ границата отъ татаритѣ, колкото да разпространяватъ насила католицизма между тамошното българско и влашко население и сѫщевременно да запратъ отново почналото се тогава негово изселване, защото въ казаната грамота на Бела IV се предвиждало, че „рицаритѣ нѣма да пропущатъ нито единъ човѣкъ отъ държавата, отъ каквато и да било народность или отъ каквото и да било положение, безъ специално разрешение на краля”.

 

[[ редове 11—14: „рицаритѣ нѣма да пропущатъ. . . безъ специално разрешение на краля”; срещу тѣхъ на полето въ рѫкописа (л. 297) е поставенъ въпросителенъ знакъ и „Хурмузаки”. — Ив. Дуйчев. ]]

 

Обаче и тая мѣрка не помогнала, защото емиграционната струя отъ Трансилвания не могла да бѫде спрѣна; презъ времето на българскитѣ размирици следъ смъртьта на Иванъ Асѣня II тя, може-би, е ослабнала, но щомъ властьта преминала въ рѫцетѣ на такъвъ силенъ на първо време царь, какъвто е билъ Константинъ Асѣнь, емиграцията отново се засилила. Това тъкмо засилване на изселническото движение на власитѣ отъ Трансилвания, споредъ насъ, е дало поводъ на престолонаследника

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 427, бел. 1.

 

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 371 сл.

 

 

492

 

Стефана да почне война въ 1259 год., която се е водила въ отвъддунавскитѣ владения на българитѣ, съ цель отново да подчини тия влашки воеводства подъ властьта си. Какъ се е свършилъ походътъ, остава неизвестно; несъмнено е това, че маджаритѣ сѫ срещнали отпоръ отъ българи и власи, но да сѫ останали победители едвали е допустимо; по-скоро поради натегнатитѣ отношения съ чешкия краль Оттокара II тѣ сѫ били принудени да прекратятъ похода си въ българскитѣ владения отвѫдь Дунава и да съсрѣдоточатъ войскитѣ си на западъ, гдето въ следната година избухнала голѣма война съ чешкия краль за бабенбергското наследство.

 

Отъ това стѣснено положение на маджаритѣ поискалъ сега да се възползува българскиятъ царь. Обезпеченъ съ миръ откъмъ Никея, която била заета съ борбата си противъ епирския деспотъ, Константинъ Асѣнь решилъ да си отмъсти за направеното въ предната година нападение. Въ 1260 год., когато се бѣ вече почнала несполучливата за маджаритѣ война съ Оттокара II, българитѣ нападнали на Северинския банатъ и го опустошили и оплячкосали. „Маджарската власть тамъ била унищожена, пише П. Никовъ. Напразно Бела IV подканялъ баронитѣ си да се завзематъ съ възстановяването на кралската власть въ разорената область и съ нейната защита; всички отказвали. Най-сетне съ тая задача се заловилъ известниятъ тогава храбъръ магистеръ Лаврентий, който я изпълнилъ съ успѣхъ”. Той събралъ всички способни да носятъ орѫжие отъ своята область и сполучилъ да разбие българитѣ и да ги изгони оттамъ, като върналъ цѣлата награбена плячка и взелъ много пленници, часть отъ които за примѣръ заповѣдалъ да обесятъ по брѣга на Дунава. По тоя начинъ Лаврентий отново възстановилъ въ тая область значението на маджарската власть, както по-рано [1].

 

Тая несполука на царь Константина дала поводъ на неговия съперникъ Мицо, който дотогава се спотаявалъ въ владенията си, да изпита отново щастието си за българския престолъ. Той вдигналъ голѣмъ бунтъ въ България и, както из-

 

 

1. Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 95—93, 196—197.

 

 

493

 

глежда, на първо време ималъ успѣхъ, защото сполучилъ да достигне до околноститѣ на столицата. „Константинъ, пише Пахимеръ, държеше Търново и великолепно водѣше дѣлата на царството, а Мицо, владѣейки околноститѣ, понѣкога се задоволявалъ съ тѣхъ и кротувалъ (соб. мълчалъ), а понѣкога пакъ противодействувалъ на Константина, когото веднажъ, преследвайки (го), затворилъ въ нашия Стенимахъ”. Но съ помощьта на тамошния гарнизонъ царь Константинъ сполучилъ не само да се освободи отъ преследванията на своя врагъ, но и скоро да му нанесе такъвъ съкрушителенъ ударъ, че този билъ принуденъ да бѣга и да се затвори заедно съ жена си и децата си въ българския черноморски градъ Месемврия. Оттамъ Мицо се обърналъ къмъ никейския императоръ, или по-вѣрно, къмъ съуправителя на младия императоръ, съ просба да го вземе подъ свое покровителство, за което обещавалъ да му предаде самия градъ. Михаилъ Палеологъ на драго сърдце приелъ предложението на Мица, защото чрезъ него му се давала възможность да се намѣси въ вѫтрешнитѣ работи на България. Той изпратилъ на кораби доста голѣма войска подъ началството на куропалатъ Глава, който завзелъ Месемврия и я запазилъ за ромеитѣ, а самаго Мицо по сухо завелъ при императора [1]. Михаилъ Палеологъ приелъ ласкаво Мицо, но въ сѫщото време го укорявалъ съ кротость за постѫпката му и, като му далъ за издръжка на него и семейството му единъ земленъ имотъ нейде около старата Троя на р. Скамандъръ, сключилъ съ него договоръ, по който се обещавалъ да даде дъщеря си за жена на по-голѣмия Мицовъ синъ Ивана [2].

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 350, _11-12: Тукъ подъ Хемъ не може да се разбира Стара-планина, защото Месемврия се намира южно отъ тая планина.

 

2. Ibidem, рр. 349, ₁₉ — 350, ₁₆. — Gregoras, ib., p. 60, 24 sqq. — Вж. Хр. Лопаревъ, Византійскій поэтъ Мануилъ Филъ. Къ исторіи Болгаріи въ XIII—XIV вѣкѣ. С. Петербургъ 1891, стр. 20, невѣрно предава, че Мицо сполучилъ при посрѣдството на гръцки военни сили да изгони Константина отъ Търново и да го преследва до Стенимахъ. Подобно нѣщо не намираме нито у Пахимера, нито у Григора. Изобщо трѣба да се забележи, че у Хр. Лопарева е обърканъ хронологическиятъ редъ на събитията.

 

 

494

 

Постѫпката на Михаила Палеолога била за царь Конетантина не само лично оскърбение, но и нарушение на мирния договоръ отъ 1257 г. и би трѣбало да се очаква, че българскиятъ царь не би пренесълъ хладнокръвно това безбойно и измѣническо завзимане на българския черноморски градъ, а главно, покровителството, което никейскиятъ императоръ оказалъ на неговия най-върлъ съперникъ на престола. Обаче, Михаилъ Палеологъ побързалъ да предупреди всички действия откъмъ българския царь, защото той вече се приготвялъ къмъ решителното дѣло — изгонването на латинцитѣ отъЦариградъ и въ тоя моментъ най-вече се нуждаелъ да има миръ съ българитѣ. Затова презъ зимата на 1260 год. той изпратилъ при Константина Георгия Акрополитъ, който за това пратеничество пише следното: „Азъ пристигнахъ и останахъ у него (у Константина) нѣколко дена. Понеже въ това време се случиха Христовитѣ праздници — Рождество и Кръщение, а деня на Кръщението българскитѣ господари празднуваха съ особена тържественость, тогавашниятъ царь на българитѣ, Константинъ, пожела, щото и азъ да остана съ тѣхъ самитѣ и да погледамъ церемонията. Следъ като изпълнихъ всичко, което ми бѣ порѫчано, тръгнахъ отъ Търново и пристигнахъ при императора, който тогава бѣше въ Нимфея” [1]. Какво е било това „всичко”, съ коетоТ. Акрополитъ билъ натоваренъ да извърши и изобщо каква е била цельта на неговото пратеничество, самъ нищо не споменува; обаче нѣма съмнение, че той е дохождалъ въ българската столица, за да изглади неприязненитѣ отношения, предизвикани отъ поведението на Михаила Палеологъ къмъ Мицо и отъ безбойното завземане на българския черноморски градъ отъ никейски войски, и изобщо, да възстанови сключения при Теодора II Ласкарисъ миренъ договоръ отъ 1257 г. Отъ своя страна и Константинъ, като знаелъ, колко въ дадения моментъ е билъ нуженъ на Михаила Палеологъ мирътъ съ него, не се забавилъ да използува случая, за да осигури спокойствието въ държавата чрезъ обещание отъ страна на Михаила Палеологъ, че се отказва да поддържа Мицо

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 175, ₂₆ — 176, ₁₀.

 

 

495

 

въ претенциитѣ му върху българския престолъ, както и отъ завзетия градъ Месемврия заедно съ всичкитѣ владения на Мицо, като се възстановятъ старитѣ граници въ Тракия, гдето, споредъ свидетелството на Пахимера, границата минавала близо до Одринъ [1], а по морския брѣгъ достигала до Агатополь [2]. Разбира се, Михаилъ Палеологъ е правѣлъ сега тия отстѫпки не поради това, че той е признавалъ правото на българитѣ да владѣятъ тия земи и градове, а защото той билъ убеденъ, че стига само да се настани веднажъ въ Цариградъ, лесно ще може да ги отвоюва обратно. Както и да било, но отъ думитѣ на Г. Акрополита се ясно види, че всички очаквани откъмъ българския царь незадоволства били отстранени, и мирътъ билъ възстановенъ.

 

Стр. 495 Относно годината на превземането на Месемврия от византийците съществуват разногласия. Срв. по този въпрос статията на П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил «За военните подвизи на известния чутовен протостратор», ИИБИ, VI, 1956 г., стр. 552 сл. За разлика от В. Н. Златарски, П. Мутафчиев и други историци, които считат, че бягството на Мицо станало през 1259 или началото на 1260 г. и че тогава той предал на византийците Месемврия, Петров приема, че Мицо капитулирал през 1263 г. по време на войната между Константин Асен и Михаил VIII Палеолог и че тогава именно византийците получили от него този важен черноморски град. Срв. История на България, I, стр. 207. (Д. Ангелов)

 

 

Като се обезпечилъ по тоя начинъ съ миръ откъмъ българитѣ, Михаилъ Палеологъ решилъ вече да се приготви за освобождението на Цариградъ отъ латинцигѣ, а главното, което било за него отъ първостепенна важность за борба съ франкитѣ и венецианцитѣ, било да привлѣче на своя страна най-върлитѣ имъ врагове — генуезцитѣ. Благодарение на своя дипломатически талантъ, той така умело използувалъ враждебнитѣ отношения между венецианци и генуезци, че изпратенитѣ въ 1261 год. (януарий) въ Нимфея генуезски пратеници сключили на 13. мартъ с. г. съюзенъ договоръ на условия най-изгодни за генуезцитѣ, които сега придобивали голѣмо надмощие на изтокъ — и по море, и по суша. Но Михаилъ Палеологъ не можалъ да се възползува отъ помощьта на генуезцитѣ, защото Цариградъ билъ завоеванъ, преди тѣ да се явятъ съ своята флота. — Презъ пролѣтьта на 1261 год. великиятъ доместикъ Алексий Стратигопулъ, изпратенъ отново за Епиръ, стоялъ на лагеръ наблизо до Босфора съ единъ отредъ отъ 800 витински войници, който трѣбвало да се усили въ Тракия. Тоя отредъ ималъ второстепенна задача, именно, следъ като изтече примирието отъ 1260 год., постоянно да тревожи латинцитѣ, докато самъ Михаилъ Палеологъ се яви подъ стенитѣ на Цариградъ съ

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 210, _8-9.

 

2. Вж. тукъ по-долу.

 

 

496

 

ромеи и генуезци. Но тамъ Алексий Стратигопулъ узналъ отъ ромейскитѣ селяни, които живѣели подъ стенитѣ на столицата, че цариградскиятъ подеста Марко Градениго съ своята флота и една отбрана часть отъ градския гарнизонъ излѣзълъ въ морето съ цель да завоюва близкия о-въ Дафнуси на Черно море. Ромейскитѣ селяни дали възможность на Михаиловия пълководецъ да влѣзе въ връзка съ нѣкои цариградски ромеи; благодарение на това, презъ нощьта на 25 юлий 1261 год. една часть отъ никейскитѣ войници могла да проникне въ града близо до силимврийскитѣ врата. Тѣ отвѫтре отворили вратата на своитѣ другари, после завзели най-близкитѣ укрепления, и на сутриньта Алексий Стратигопулъ повелъ отреда си въ града къмъ мънастиря Пантократоръ, гдето тогава живѣелъ Балдуинъ II. Следъ кратъкъ бой латинскиятъ императоръ побѣгналъ къмъ Златния Рогъ, отгдето на една галера на венецианската фамилия Пизаро заминалъ за о-въ Евбея. Отпора на франки и венецианци, които юнашки се отбраняли въ пристанищнитѣ квартали, Стратигопулъ, който се билъ вече убедилъ въ числената слабость на защищаващитѣ се, отблъсналъ съ това, че, безъ да имъ пресича пѫтя къмъ корабитѣ, заповѣдалъ да запалятъ кварталитѣ имъ. При такова положение и връщането на флотата на Градениго съ 6000 души не могло да побърка на никейцитѣ да завладѣятъ старата столица. На латинцитѣ не оставало нищо друго, освенъ да сключатъ примирие съ никейцитѣ; повечето латинско население, духовенството, патриархъ Джустиниани, като взели по-голѣмата часть отъ движимия си имотъ, седнали на кораби и заминали за Евбея и за островитѣ на Егейско море. Така лесно босфорската столица отново преминала въ рѫцетѣ на старитѣ си владѣтели ромеитѣ, благодарение на неуморнитѣ 57-годишни трудове на никейскитъ императори. Тържествениятъ входъ на Михаила Палеологъ съ армията въ старата столица на ромейскитѣ василевси на 15. VIII. 1261 г. и второто му коронясване въ св. София били въ очитѣ на ромеитѣ моментъ за възкресението на тѣхното царство. По цѣлия ромейски свѣтъ се раздавали навсѣкѫде тържествени и шумни радости и веселби, съ изключение само на две мѣста: само не въ Никея въ стаитѣ на младия

 

 

497

 

Ивана IV, който скоро билъ забравенъ, а презъ декемврий на 1261 год. билъ ослѣпенъ по заповѣдьта на безсъвѣстния Михаила Палеологъ и отведенъ въ витинската крепость Дакивица, и второ, въ срѣдата на ония просвѣтени и предвидливи хора, които се бояли, че ромейскитѣ императори отново ще се обърнатъ къмъ старата си политика [1].

 

Обаче освобождението на Цариградъ отъ латинцитѣ и възстановяването на византийската империя сѫ били събития, които съвсемъ измѣнили политическитѣ отношения на Балканския полуостровъ; но особено тѣ имали сѫдбоносно значение за България. Сега отново възкръсвалъ вѣковниятъ врагъ на българитѣ, който винаги се стремѣлъ да ги погълне. Съперничеството между Византия и България, което бѣ заглъхнало на време, докато сѫществувала латинската империя и се изглаждало подъ булото на общитѣ интереси нротивъ неканенитѣ опасни гости, сега отново изпъкнало предъ представителитѣ на дветѣ съседни държави; старата омраза на дветѣ нации се възобновила, и борбата за политическо надмощие ставала неминуема, откакъ никейскиятъ императоръ седналъ на престола на византийскитѣ императори, а още повече, когато като представитель на последнитѣ изстѫпвалъ Михаилъ VIII Палеологъ, задачата на когото била да възстанови империята на Комнинитѣ. По отношение къмъ българитѣ тая задача трѣбало най-първо да се изпълни.

 

Щомъ се прогласилъ за ромейски самодържецъ, Михаилъ VIII обърналъ погледитѣ си къмъ България и търсѣлъ само възможность и случай да предизвика българския царь и по тоя начинъ да обяви мира нарушенъ. Собствено, враждата между Константина и Михаила VIII се породила още отъ самото начало следъ възстановяването на византийската империя, или по-добре, следъ узурпирането на властьта отъ последния. Българската царица Ирина, като се научила за ослѣпяването на своя братъ Ивана IV Ласкарисъ, не преставала да подканя мѫжа си да отмъсти за нейния братъ, което както изглежда, било известно въ Цариградъ, гдето било ре-

 

 

1. Герцбергъ, п. т., стр. 409—410.

 

 

498

 

шено да се отговаря съ сѫщата омраза [1]. Но царь Константинъ не се решавалъ явно да изкаже своята вражда и да наруши мира, защото отъ северозападъ отново опасность заплашвала държавата.

 

Голѣмото поражение, което маджаритѣ потърпѣли въ 1260 г. отъ Отокара II Чешки, принудило Бела IV и синъ му Стефана, младиятъ краль, да се откажатъ поне на време отъ своитѣ завоевателни стремежи на западъ. Тѣ сега насочили вниманието си къмъ България, едно, за да издигнатъ отново престижа си и, друго, за да разширятъ границитѣ си за смѣтка на българскитѣ владения. Като добъръ поводъ, за да възобновятъ войната съ българитѣ, имъ послужило нахлуването и опустошението на Северинската область въ 1260 год., които българскиятъ царь бѣ предприелъ въ момента, когато маджаритѣ се намирали въ най-стѣснено положение. И наистина, щомъ билъ сключенъ окончателно мирътъ съ Отокара II презъ мартъ на 1261 год., първата работа на маджаритѣ била да насочатъ всичкитѣ си сили, или съ други думи, да продължатъ войната отъ 1259 год. противъ българския царь, но вече въ много по-голѣмъ масщабъ. Двамата маджарски крале съединили войскитѣ си за решителенъ ударъ и нахлули въ българскитѣ владения. Маджарскитѣ войски, предвождани отъ самия Стефанъ (V), преминали Дунава и първата българска крепость, която превзели, билъ Видинъ. Движейки се близо по дѣсния брѣгъ на рѣката, Стефанъ обсадилъ крепостьта Ломъ и достигналъ до р. Искъръ, а неговиятъ магистеръ Егидий се добралъ съ своя отредъ чакъ до стенитѣ на Търново [2]. Отъ това безбойно нахлуване въ България царь Константинъ, който, както изглежда, не оказалъ никакъвъ отпоръ на неприятеля, билъ спасенъ отъ нова една историческа личность, която въ течение на почти двайсеть години играла важна роля въ българската история. Това билъ деспотъ Яковъ Светославъ.

 

Яковъ Светославъ изстѫпва на историческата сцена въ

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 182, ₁₇ — 183, ₂, 210, _1-8.

 

2. Подробно за времето и мѣстото на тоя походъ вж. П. Никовъ, каз, съч., стр. 95—108.

 

 

499

 

1261 год. Както се ясно види отъ писмото му до киевския архиепископъ Кирила отъ 1262 год., гдето той се нарича „издънка и коренъ” на владѣтелитѣ на руската земя — негови свети прадѣди, по произходъ билъ русинъ и потомъкъ на нѣкоя руска княжеска фамилия. Презъ времето на татарското нашествие и поробване на южна Русия (1240 г.), Яковъ Светославъ, подобно на Ростислава и на много други руски князе, побѣгналъ въ България още при царь Иванъ Асѣня II, който му далъ прибѣжище и го назначилъ за „управитель на планинскитѣ мѣста по Стара-планина въ Мизия” [1], именно, на планинска область въ западна Стара-планина, защото неговитѣ владения, както ще видимъ по-долу, на югъ граничели съ Македония, а на северъ съ маджарскитѣ владения [2]. По тоя начинъ той влѣзълъ въ броя на българскитѣ боляри — областни управители, каквито сѫ били севастократоръ Калоянъ, севастократоръ Петъръ, узурпаторъ Мицо и Константинъ Тихъ. Следъ смъртьта на Иванъ Асѣня II Яковъ Светославъ, разбира се, е държалъ страната на законния царь Коломана I и билъ привърженикъ на севастократоръ Калояна, и презъ злополучното царуване на Михаила II Асѣнь той ще да се е отказалъ да признава властьта на търновския царь, като се отцепилъ отъ държавата. Следъ въцарярането на Константинъ Асѣня, той, по примѣра на другитѣ областни управители, се присъединилъ къмъ държавата и отново призналъ властьта на законно избрания въ 1257 год. царь. Въ 1261 год. Яковъ Светославъ става известенъ съ високата титла „български деспотъ”. Титлата „деспотъ” презъ срѣднитѣ вѣкове както въ Византия, така и у насъ, е следвала по степень и значение следъ оная на „севастократоръ”, дори въ XIII. вѣкъ тя е прередила последната и се е давала отъ царетѣ и императоритѣ обикновено на лица заслужили и които се сродявали съ царския родъ [3].

 

 

1. Pachymeres, ib., р. 181, _5-6:

— Cp. П. Никовъ, п. т., стр. 114, 118.

 

2. Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 176—182.

 

3. G. Codinus, De officialibus, ed Bon., р. 6. — Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 117.

 

 

500

 

Ако Яковъ Светославъ се явява съ титла „български деспотъ” при царь Константина въ 1261 г., то ясно е, че той я получилъ за нѣкакви особени заслуги предъ последния, и тия заслуги ние ги свързваме именно съ времето на маджарското нашествие презъ сѫщата година. Какъ се е свършилъ походътъ презъ 1261 г., не се знае нищо; но по всичко изглежда, че той не е донесълъ нѣкоя решителна промѣна нито въ положението на България, въпрѣки голѣмитѣ успѣхи на маджаритѣ, нито въ българо-маджарскитѣ отношения, защото тия отношения между дветѣ съседни държави и следъ 1261 год., както ще видимъ по-долу, сѫ останали сѫщо неопредѣлени — по-скоро враждебни, както и преди нея [1], следов., никакъвъ миръ не е последвалъ [2], и походътъ се е свършилъ, както и въ 1259 год,, съ безрезултатно оттегляне на маджарскитѣ войски отъ българскитѣ владения, предизвикано отъ страна на Якова Светослава, който, очевидно, се опиталъ да имъ пресѣче пѫтя на отстъплението, защото, ако Бела IV почналъ да се безпокои за сѫдбата на своя синъ Стефана и билъ принуденъ да изпрати специаленъ човѣкъ да го издири и да донесе известие за него [3], то това ясно показва, че положението на маджарскитѣ войски и на тѣхния главнокомандуващъ е било доста стѣснено и дори критическо. И тъй, услугитѣ, които Яковъ Светославъ оказалъ на българския царь, се състояли въ това, че той го спасилъ отъ опасния за него разгромъ, за което Константинъ Асѣнь му отблагодарилъ, като го възвелъ въ степень „деспотъ” съ полусамостойни права и разширилъ владенията

 

 

1. Ср. П. Никовъ, п. т., стр. 103—110.

 

2. П. Никовъ, макаръ и да признава, че не е билъ сключенъ формално миръ, все пакъ предполага, че една часть отъ северо-западна България заедно съ Видинъ е останала подъ маджарска власть и дори минала несъмнено подъ управлението на imperator Bulgarorum Ростислава, владѣтеля на Мачва и Браничево (п. т., стр. 110). Но едвали това предположение с приемливо, защото маджарскитѣ хроники, ако е имало такава териториална придобивка следъ такъвъ грандиозенъ походъ въ България, едвали биха пропустнали да я отбележатъ, а пъкъ тѣ дори и за самия походъ нищо не споменуватъ, а това показва, че походътъ не донесълъ никакви териториални придобивки, а само материални — добра, може би, плячка.

 

3. П. Никовъ, п. т., стр. 102.

 

 

501

 

му по дветѣ страни яа западна Стара-планина, а епитетътъ „български” ясно показва, че Яковъ Светославъ получилъ тая титла отъ българския царь и признавалъ неговата върховна власть. Съ образуването на Яковъ Светославовото деспотство царь Константинъ, очевидно, е мислѣлъ да направи единъ постояненъ стражъ на царството противъ маджарскитѣ нападения, каквито той предвиждалъ и за-въ бѫдеще, поради ония все още неопредѣлени отношения, въ които той останалъ и следъ похода отъ 1261 год. Че Яковъ Светославъ е изигралъ тогава такава роля и че неговото деспотство имало такова назначение, се доказва съ това, че най-близката цель на Стефана (V), както ще видимъ, била да привлѣче на своя страна тая опасна за маджаритѣ личность.

 

Стр. 501 За голямата власт на Яков Светослав в качеството му на деспот свидетелствува и обстоятелството, че той издавал собствени монети. Срв. Т. Герасимов, Монети на деспот Яков Светослав, Год. на Народ, музей в София, VI, 1932/1933 г., стр. 245 сл.; А. Маргос, Един нов екземпляр монета от деспот Яков Светослав, Известия на Народния музей — Варна, IV (XIX), 1968 г., стр. 225 сл. (Д. Ангелов)

 

 

До какво голѣмо значение достигналъ Яковъ Светославъ следъ издигането му въ деспотъ и какъ е гледалъ той самъ на себе си, показва следниятъ фактъ. Презъ сѫщата 1261 година той измолилъ отъ търновския патриархъ единъ преписъ отъ номоканона, който той изпратилъ на киевския архиепископъ Кирила заедно съ едно писмо, съдържанието на което гласи следното: „До избрания отъ Бога пастиръ и учитель на словесното стадо отъ правѣрната наша вѣра, до духовния мой отецъ, преосвещения архиепископъ Кирила отъ преславния градъ Киевъ, учитель пъкъ на цѣла Русия и свѣтилникъ на църквитѣ въ богоспасаемия градъ Киевъ. Господство ми благодари и за това на твое преподобие въ Христа. Като получихъ писмото на светото ти владичество, благодарихъ за светата ти молитва, преосвещений архиепископе надъ цѣлата руска земя на благо държавния мой родъ и на моитѣ прадѣди, отъ които азъ съмъ издънка и коренъ. Пиша ти, отъ Бога възлюблений прототроненъ архиепископе Кириле, за да се просвѣти руската вселена отъ твоето слово, тая Зонара нийде да се не преписва, защото, както сѫ установили и ни предали светитѣ отци, така подобава на тая Зонара въ всѣко царство една да бѫде на събора. Затова азъ я изпросихъ отъ патриарха и отпустнахѣ за поменъ на светопочиналитѣ ми родители заради моята душа. И когато въздигашъ преподобнитѣ си рѫце въ молитайтѣ си, не забравяй и мене. Затова ти пиша,

 

 

502

 

възлюблений мой архиепископе на цѣлата руска земя. Да бѫде вселюбо на твоята светость моето писмо, и благослови, Господи, по твоя смисълъ съдържанието по благодатьта божия. Миръ на тебе въ Господа, преосвещений и превъзлюблений архиепископе!” [1]. Самата кормчая (номоканонъ Зонары) била преписана отъ „худоумния и многогрѣшния Иоанна, зовомь Драгославъ” за 58 дни отъ 10. ноемврий 1261 до 7. януарий 1262 год., споредъ приписка въ края на преписа, която се завършва съ следнитѣ думи:

Отъ посочената тукъ година 6770 отъ С. М., която се е продължавала отъ 1. IX. 1261 до 31. VIII 1262 г., ясно става, че Яковъ Светославъ е писалъ писмото си презъ първата половина на 1262 год. и че той се е намиралъ въ сношение съ търновския патриархъ презъ 1261 год., следов., връзкитѣ му съ Търново и търновския царь са били приятелски, или той е поддържалъ политиката на царь Константина спрямо Маджарско [2]. Къмъ сѫщата година се отнася и женитбата на Якова Светослава съ третата сестра, Евдокия, на младия отстраненъ императоръ Иванъ IV Ласкарисъ, която женитба Михаилъ VIII устроилъ, преди да го ослѣпи (т. е. преди декемврий на 1261 год.) [3], така че Яковъ Светославъ станалъ баджанакъ на царь Константина.

 

Стр. 502 Срв. по въпроса за изпратената от Яков Светослав Кормчая книга И. Снегаров, Духовни културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.), София, 1950, стр. 51 сл.; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, стр. 37. (Д. Ангелов)

 

 

1. А. Востоковъ, Описаніе рукописей Румянцовскаго Музея. Петербургъ 1842, стр. 290—291. — И. Срезневскій, Свѣдѣнія и замѣтки и пр., Записки Имп. Академіи Наукъ, т. 34, приложеніе № 4. С. Петербургь 1879, стр. 11—12. — С. С. Бобчевъ, Старобългарски правни паметници, ч. I. София 1903, стр. 143—144. — П. Никовъ, каз. съч., стр. 115—116.

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 115—116.

 

3. Pachymeres, ib., pp. 180, ₁₉ — 181, ₆, съобщава, че Иванъ IV ималъ три сестри, отъ които две Михаилъ VIII оженилъ за двама латинци, а третата — за Якова Светослава, следов., Пахимеръ забравилъ да спомене за Ирина, жената на царь Константина, макаръ да споменува за нея малко по-нататъкъ (ib., p. 183, _1-2). Н. Григора знае така сѫщо за четири сестри на Ивана IV, отъ които първата, Мария, била омѫжена за Никифора Ангелъ, сина на епирския деспотъ Михаила II, а втората Теодора (sic) — за българския царь Константина, и останали още две сестри сираци (ib., р. 63, _3-10),

 

 

503

 

Между това къмъ срѣдата на 1262 год. политическитѣ отношения на Балканския полуостровъ се съвсемъ измѣнили. Следъ оттеглянето на маджарскитѣ войски отъ България, въ Маджарско избухнала гражданска война между Бела IV и сина му Стефана (V), която отклонила за известно време вниманието на маджарскитѣ владѣтели отъ България, отъ една страна, а, отъ друга, — развързала рѫцетѣ на българския царь. Ползувайки се отъ незакрепеното положение на Михаила VIII Палеологъ на престола, понеже ослѣпяването на младия Иванъ Ласкарисъ предизвикало сериозно възстание въ Мала Азия, Константинъ Асѣнь, подстрекаванъ отъ жена си Ирина да отмъсти за брата ѝ [1], почналъ война съ Византия, както изглежда, съ намѣрение да отвоюва юго-западнитѣ български земи въ Македония, вѣроятно, следъ като се споразумѣлъ съ епирския деспотъ Михаила II. Така поне може да се заключи отъ грамотата на Константина, дадена на Виргинския мънастиръ св. Георги при Скопие, споредъ която къмъ българското царство въ Македония въ това време принадлежали не само Скопие съ неговата область, но и Пологъ (Тетовско), Порѣчие и дори околноститѣ на Прилепъ [2]. Понеже преди 1262 год. царь Константинъ не е водѣлъ война нито съ никейския, нито съ ромейския императори, то тия земи сѫ могли да преминатъ къмъ българското царство само презъ тая година, а това показва не само, че е имало война съ Византия въ юго-западнитѣ български земи, но и че войната е вървѣла благополучно за българитѣ. Михаилъ VIII Палеологъ, който билъ погълнатъ изцѣло съ уредбата на вѫтрешнитѣ работи на възстановената импе-

 

 

следов., той нищо не знае за брака на една отъ тия две сестри съ Якова Светослава. Но отъ Акрополита ние вече знаемъ, че първата отъ дъщеритѣ на Теодора II Ласкарисъ, Ирина, била омѫжена за царь Константина (ib., рр. 152, _18-19, 154, ₃), втората, Мария — за Никифора Ангелъ (ib., pp. 88, _18-20, 133, ₃, 134, ₄); за другитѣ две не споменува. Отъ всички тия данни редътъ на сестритѣ на Ивана IV може да се установи така: Ирина, омѫжена за царь Константина, Мария — за Никифора Ангелъ, третата — за Яковъ Светослава и четвъртата за нѣкого латинеца.

 

1. Pachymeres, ib., р. 210, _3-5.

 

2. Вж. Г. А. Ильинскій, Грамоты, стр. 16, рр. 34, 40, 48, 52; стр. 17, р. 56. — Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 583—584.

 

 

504

 

рия и главно съ усмирението на опасното за него оъзстание въ Мала Азия въ полза на ослѣпения Ивана IV Ласкарисъ, не билъ въ състояние да предприеме нѣщо противъ българитѣ и само въ 1263 год. той, за да отвлѣче вниманието на Константина отъ Македония, почналъ война, като изпращалъ войски къмъ българската граница. Военнитѣ действия най-първо още презъ пролѣтьта се развили при гр. Виза, гдето българитѣ одържали победа надъ ромейскитѣ войски. Тогава по заповѣдь на императора набързо се явилъ при тоя градъ известниятъ въ него време ромейски пълководецъ, Михаилъ Глава Тарханиотъ, по произходъ славянинъ-българинъ, който одържалъ победа надъ недавнитѣ победители и имъ отнелъ конницата [1]. Следъ това той превзелъ Вризисъ (сег. Бунаръ-хисаръ) и, въодушевенъ отъ тия успѣхи, потеглилъ по-нататъкъ: завладѣлъ Скопо (сег. с. Скопие, сев.-зап. отъ Бунаръ-хисаръ), после завзелъ гр. Петра, не толкова съ орѫжие, колкото съ хитрость и срѫчность, и най-сетне превзелъ Скопелосъ (и дветѣ крепости сев.-зап. отъ Лозенградъ). Следъ като укрепилъ всички тия крепости и оставилъ въ тѣхъ гарнизони, чрезъ което обезпечилъ съ безопасность гр. Одринъ, Михаилъ Глава насочилъ движението си къмъ черноморския брѣгъ и почналъ съ завземането на гр. Агатополь (сег. Ахтоболъ), „следъ като бързо прогонилъ преди сражението българския владѣтель Константина” [2], подиръ това освободилъ Созополь отъ българитѣ, като завзелъ и околнитѣ мѣста, така че направилъ безопасенъ за ромейската войска пѫтя отъ Виза до тоя градъ [3]. Отъ Созополь той навлѣзълъ навѫтре въ страната и безъ да срещне какъвто и да било сериозенъ отпоръ, достигналъ до самата область Загора, като ограбвалъ и опустошавалъ градо-

 

 

1. За тоя походъ на Михаила Глада се научаваме отъ историческата поема на византийския поетъ съвременникъ, Мануила Филъ. Както за Михаила Глава, тъй и за поемата на Мануила Филъ вж. подробно притурката тукъ накрая: „Михаилъ Глава Тарханиотъ и поемата на Мануила Филъ за неіовитѣ подвизи и дѣла”.

 

2. М. Philes, vers. 91—95:

 

3. Ibidem, vers. 96—101.

 

 

505

 

ветѣ, а населението настанявалъ въ по-рано завладѣнитѣ градове. Той завзелъ градоветѣ Девелтъ (при с. Якезлий), Канстриционъ и Скафида [1], която добре устроилъ. Дотукъ, както изглежда, при него се намиралъ съ цѣлата си войска (πανστρατί) деспотъ Иванъ Палеологъ, който билъ изпратенъ отъ императора „като роденъ братъ и победитель”, и му помогналъ да построи тамъ много здравъ мостъ; но оттамъ деспотътъ се върналъ въ Цариградъ [2], а Глава самъ завзелъ Русокастро и Кримна, която се намирала по пѫтя между Созополь и Анхиалъ [3]. Следъ това той се явилъ предъ Анхиалъ, който завладѣлъ съ неокрилена бързина, „като отдалечилъ кръвожаднитѣ жаби” и най-сетне отново достигналъ до „хубавата Месемврия, обръщайки въ прахъ безхитростно българския повелитель, оня сѫщия мощния Константина” [4]. Едновременно ромейски войски нахълтали и въ вѫтрешностьта на южно-българскитѣ земи и сполучили да превзематъ Пловдивъ, да завладѣятъ Стенимахосъ и да присъединятъ цѣ-

 

 

1. Кр. Канстриционъ не е известна, но все пакъ тя се е намирала нейде около Мадренското езеро или около Бургашкия заливъ; Иречекъ я поставя до Созополь и Агатополь (Das christ. Element etc., п. т., стр. 80; ПСп., кн. 55—56, стр. 255), което надали може да се приеме; по-скоро тя трѣба да се търси близо до Скафида, която се е намирала при устието на рѣча Скафида (сег. Факийска рѣка), при днешното село Скефъ.

 

2. М. Рhiles, vers. 139—147:

Тукъ подъ ὁ δεσπότης несъмнено се разбира братътъ на Михаила ѴІII, Иванъ Палеологъ, който билъ издигнатъ въ деспотъ въ 1260 год., следъ похода му противъ Михаила II Епирски (Acropolita, ib., р. 173, _4-7), на което право сочи думата αὐϑόμαιμος. Той е взелъ участие въ тоя походъ въ началото му и после се върналъ въ Цариградъ, за да предприеме другь походъ, както ше видимъ по-долу, противъ отново възстаналия епирски деспотъ, и затова за него се казва:

 

3. Споредъ Cantacuzenus, ed. Bon., I, p. 341, _1-2. — Xp. Лопаревъ, п. т., стр. 43, ₉. — К. Иречекъ, п. т., стр. 255.

 

4. М. Philes, vers. 162—165:

 

 

506

 

лата планинска верига, която била вънъ отъ Стара-планина, т. е. Сърнена-гора (тур. Караджа-дагъ) [1].

 

Въ сѫщата 1263 год. и едновременно съ нахлуването въ Южна България, Михаилъ VIII изпратилъ две експедиции на полуострова начело съ своитѣ братя: една подъ началството на севастократоръ Константина Палеологь противъ латинцитѣ въ Пелопонесъ, която на първо време имала успѣхъ, и друга подъ воеводството на деспотъ Ивана Палеологъ противъ епирския деспотъ Михаила II, който отново изневѣрилъ на императора и не искалъ да признава властьта му. Обаче задачата на деспотъ Ивана Палеологъ, съ когото заминали и други велможи, — между тѣхъ били Михаилъ Кантакузинъ и неговитѣ племенници Тарханиотитѣ, — имала широки планове. Императорътъ му заповѣдалъ да завземе нѣкои мѣста по суша, да мине презъ земята на илиритѣ и тривалитѣ, да проникне до брѣга на рѣка Пеней, да направи нахлуване въ собствена Елада и да воюва съ деспотъ Михаила II. Докато притисналъ Михаила II Епирски и отнемалъ областьта му, деспотъ Иванъ на първо време не достигналъ до решителни резултати [2], и само следъ повторното изпращане на многобройна войска презъ есеньта на 1263 год., която почнала да действува по-усилено, Михаилъ II побързалъ доброволно да се покори и съ клетва да признае властьта на императора [3]. Една часть отъ ромейскитѣ войски, съгласно съ плана, нападнали югозападнитѣ бъл-

 

 

1. Pachymeres, ib., p. 210, _17-20:

— П. Никовъ, каз. съч., стр. 134, подъ ὁ ἔξω τοῦ Αἵμοι ζυγός разбира областьта на Срѣдна Гора; обаче ὁ ζυγός не значи область, а планинска верига, която била „вънъ отъ Хемъ”, т. е. която не влизала въ структурата на Стара-планина, а това може да бѫде само Сърнена-гора (тур. Караджа-дагъ), която е отдѣлена отъ Стара-планина отъ рѣка Тунджа; за Срѣдна Гора едвали може да се мисли въ даденото време, защото ромеитѣ не биха посмѣли да навлѣзатъ тъй далечъ въ българската територия.

 

2. Pachymeres, ib., р. 205, _{7-14, 18-21}; р. 206, _17-19.

 

3. Ibidem, pp. 214, ₁₃ — 215, ₁₄. — Че тая втора армия била изпратена презъ есеньта на 1263 г., се види отъ това, че следъ нападението на Михаила II тя останала да презимува нейде при рѣка Вардаръ съ намѣрение презъ пролѣтьта отново да се почнатъ действията (рр. 214, ₁₇ —215, ₁).

 

 

507

 

гарски области, които бѣха присъединени въ предната година, и въ движението си на северъ нахлули въ владенията на Якова Светослава, който дотогава все още държалъ страната на търновския царь.

 

„Царь Константинъ”, пише П. Никовъ, комуто българската историография длъжи установяването на събитията и тѣхната хронология отъ дадената епоха, и който не билъ въ състояние да помогне на себе си, още по-малко е могълъ да помогне на Светослава. Притиснатъ отъ византийскитѣ войски, а още повече примаменъ отъ хубавитѣ перспективи, които му се откривали подъ лѫчитѣ на маджарското слънце, Светославъ се отнесълъ къмъ маджаритѣ и поискалъ тѣхната защита противъ византийцитѣ. Маджарскиятъ престолонаследникъ Стефанъ, който следъ Пресбургския миренъ договоръ съ баща си въ 1262 година билъ нареченъ „по-младъ краль” съ пълна сюзеренна власть надъ цѣлия изтокъ маджарски [1], това и дирѣлъ. Възможностьта, чрезъ притеглюването на Светослава въ маджарската сфера на влияние да създаде въ България разцепление и да издигне новъ съперникъ на търновския царь, дохождала тъкмо по неговитѣ смѣтки и намѣрения. Така е могло да се ослаби и парализира търновското царство и най-лесно да се запази маджарското влияние и върховна власть върху северозападна България. Съ готовность той далъ на Светослава пълното си покровителство. Една значителна маджарска сила подъ началството на воеводитѣ Никола, Владиславъ, Рейнолдъ и на други маджарски барони се притекла по заповѣдь на Стефана (V) на помощь на Светослава” [2]. Начело на византийската войска, която действувала срещу последния и маджаритѣ, билъ поставенъ споменатиятъ вече византийски пълководецъ Михаилъ Глава Тарханиотъ, който презъ есеньта на 1263 год. билъ изпратенъ заедно съ втората армия въ Македония [3]. Обаче ромеитѣ били разбити отъ ма-

 

 

1. А. Huber, каз. съч., стр. 25—26.

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 135.

 

3. За сблъскването на Михаила Глава Тарханиотъ съ Якова Светослава се научаваме пакъ отъ споменатата поема на Мануила Филъ, гдето въ стихове отъ 166 до 168 четемъ следното:

 

 

508

 

джаритѣ и презъ земитѣ на Светослава навлѣзли въ византийскитѣ владения [1]. Съ това намѣсване въ сѫдбата на Якова Светослава Стефанъ (V) турилъ началото за отцепването на последния отъ Търново, който оттогава не само преминалъ въ сферата на маджарското влияние, но и попадналъ въ известна формална зависимость отъ Маджарско. Тая зависимость се изразявала въ това, че подъ влиянието на разни примамливи обещания на Стефана и подъ негово покровителство Яковъ Светославъ се отметналъ отъ българския царь и, като присъединилъ къмъ своитѣ владения цѣлата видинска область, която по-рано бѣ окупирана отъ маджаритѣ, присвоилъ си, както по-рано мачванскиятъ банъ Ростиславъ, титлата imperator Bulgarorum, която била призната отъ маджарскитѣ владѣтели [2]. Въ тая постѫпка на Якова Светослава ясно прогледвали стремежитѣ му да се отцепи като самостоенъ владѣтель,

 

 

т. е. „Следъ като се нахвърли върху Светослава, като силенъ пламъкъ, и върху натъкания съ орѫжие като него младежъ, той прави Лахана да изтлѣе заедно съ кипежа” (бунта). Отъ тия думи би могло да се заключи, че Светославъ е ималъ сблъскване съ Михаила Глава и при това не самичъкъ, а въ съюзъ съ Лахана (Ивайло) (вж. Хр. Лапаревъ, каз. съч., стр. 22). Но подобно разбиране е погрѣшно, едно, защото Светославъ никога не е действувалъ заедно съ Ивайло; понеже първиятъ бѣ умрѣлъ преди издигането на втория, и друго, защото Светославъ е влизалъ въ сблъскване съ ромеитѣ само въ приведения едничъкъ случай. Очевидно, Михаилъ Глава е взелъ участие въ похода на деспотъ Ивана Палеологъ въ Македония съ втората армия, изпратена презъ есеньта на 1263 год. следъ похода си въ Южна България или направо е заминалъ оттамъ по заповѣдь на императора. Това се подкрепя още съ туй, че приведенитѣ тукъ по-горе стихове следватъ веднага следъ стихове за второто превземане на Месемврия отъ Михаила Глава, презъ сѫщата 1263 год. (вж. тукъ стр. 505, бел. 4). Въ случая е интересно още и това, че въ горнитѣ стихове нищо не се споменува за резултата отъ сблъскването на Михаила Глава съ Якова Светослава, защото той не е билъ въ полза на първия, и право се преминава къмъ Лахана, който нѣма никакво отношение, както се каза, къмъ Светослава. Последниятъ стихъ не представя нищо друго, освенъ преходъ къмъ действията на Михаила Глава противъ Лахана или Ивайло (вж. тукъ по-долу).

 

1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 135.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 136—139.

 

 

509

 

разчитайки на една лавираща политика между България и Маджарско, както ще видимъ по-нататъкъ.

 

Събитията презъ 1263 год. поставили царь Константина въ едно твърде стѣснено положение, което го лишавало отъ възможность да предприеме каквито и да било действия въ една или друга посока. Притиснатъ откъмъ югъ отъ ромеитѣ, които бѣха завзели по-голѣмата часть отъ Южна България, ощетенъ и застрашенъ отъ западъ и северозападъ отъ положението, създадено отъ маджаритѣ и Яковъ Светослава, нему не оставало нищо друго, освенъ да дочака по-нататъшното развитие на събитията и да се постарае своевременно да ги използува [1], поне за да може да си отвоюва обратно откѫснатитѣ отъ царството български земи, главно въ Южна България. Такива събития донесла следната 1264 год. — Въ Маджарско отново пламнала борбата между баща и синъ, между Бела IV и Стефана (V), съ още по-голѣма жестокость [2], която парализирала маджарскитѣ сили въ външната политика, отъ една страна, а, отъ друга, — освобождавала българския царь отъ всѣка опасность откъмъ северо-западъ и му давала възможность да съсрѣдоточи всичкото си внимание къмъ Византия, още повече, че деспотъ Яковъ Светославъ презъ времето на гражданскитѣ войни въ Маджарско станалъ наклоненъ за ново сближение съ Търново. Но въ приготовленията си за война съ Византия особена ценна придобивка за Константина било това, че нему се представилъ случай да сключи съюзъ съ единъ опасенъ за империята неприятель — съ татаритѣ, съ помощьта на които той мислѣлъ да нанесе съкрушителенъ ударъ на византийския императоръ. Сключването на тоя съюзъ станало при следнитѣ обстоятелства.

 

Въ Цариградъ въ това време живѣелъ съ семейството и свитата си селджукскиятъ екс-султанъ Изеддинъ въ единъ видъ доброволенъ пленъ по следния случай. Селджукското султанство, което въ съседство съ Византия въ Мала Азия е играло значителна роля, се намирало въ епохата на своето

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 140—141.

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 142, и посочената тамъ литература.

 

 

510

 

разложение, която по-сетне се завършила съ неговото разпадане на отдѣлни емирства. Неговата сила била съкрушена отъ татаритѣ. Халаку, ханътъ на едно отъ четиритѣ ханства, на които се разпаднала монголската или татарската държава следъ смъртьта на Чингисхана, именно, на онова въ Иранъ, наложилъ на селджуцитѣ своята върховна власть. Селджукскиятъ султанъ Гаязединъ билъ убитъ, а на негово мѣсто били издигнати малолѣтнитѣ му синове, Рокнадинъ и Изеддинъ, подъ рѫководството на единъ везиръ, назначенъ отъ татарския ханъ. Между двамата братя, обаче, избухнали недоразумения, подклаждани отъ татаритѣ, които принудили Изеддина да бѣга въ Византия съ жена, деца, голѣма свита и богати съкровища, гдето мислилъ да намѣри подкрепа. Михаилъ VIII го приелъ добре, но да му помогне нѣмалъ намѣрение, защото се боялъ да не предизвика съ това Халаку. Недоволенъ, Изеддинъ почналъ да крои заговори противъ императора, билъ, обаче, своевременно заподозрѣнъ и, като опасенъ човѣкъ, туренъ билъ подъ надзоръ като пленникъ. Тогава Изеддинъ почналъ да крои планове за освобождението си [1].

 

Стр. 510, бел. 2 Достоверността на разказа за преселването на турци в Добруджа е отхвърлена категорично в студията на Р. Mutafčiev, Über die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in Dobrudscha im XIII Jahrh., СпБАН, LXVI, 1943 г., стр. 1—128. (Д. Ангелов)

 

 

Ползувайки се отъ удобния случай, когато императорътъ отсѫтствувалъ отъ Цариградъ, той влѣзълъ въ връзки съ чича си Сарѫ-Салтѫкъ, главатарь на преселенитѣ въ днешна Добруджа въ 1263 год. отъ Изеддина съ разрешението на Михаила VIII Палеологъ десеть хиляди тюркменски семейства [2], вѣроятно презъ времето на голѣмия походъ на Михаила Глава Тарханиотъ въ България [3], и го тайно молилъ за помощь противъ императора, загдето последниятъ го държалъ обезорѫженъ и се преструвалъ за неговъ приятель, когато съ нищо не се различавалъ отъ врагъ. „Ако искашъ да ми помогнешъ, прибавилъ Изеддинъ въ писмото си, то можешъ да се срещнешъ съ Константина, българския царь, и да го убедишъ така сѫщо, да нападне на ромеитѣ; а азъ въ това време ще се навъртамъ около Михаила и ще го хвърля право въ рѫцетѣ ви, особено

 

 

1. Ср. П. Никовъ, Татаробългарски отношения и пр., стр. 6—7.

 

2. Ив. К. Димитровъ, Прѣселение на селджукски турци въ Добруджа около срѣдата на XIII вѣкъ. СпБАк., кн. X (1915), стр. 32—33.

 

3. Вж. тукъ по-горе, стр. 504 сл.

 

 

511

 

ако съ тебе бѫдатъ не само Константинъ Български, но и тохарцитѣ. Щомъ императорътъ по тоя начинъ бѫде хванатъ, нападението за васъ ще стане съвършено лесно; ако ли не, то вие поне ще съберете най-богата плячка и ще завладѣете царското съкровище: ти ще получишъ отъ него най-доброто. Спомни си само за роднинството и предишната слава. Но, ако сѫ малко и тия две причини, за да побързашъ, — малко ли е пъкъ роднинството и надеждата, за да се решишъ на велико дѣло — то едно вече желание, да помогнешъ на роднината си и да се смилишъ надъ него, струва да се осѫществи то при надлежно съдействие” [1]. Отъ тия думи се ясно види, доколко сериозенъ характеръ е ималъ предполаганиятъ походъ противъ ромейския императоръ.

 

Докато Изеддинъ се приготвялъ за успѣха на дѣлото си и се домогвалъ да се намира постоянно при императора, който въ това време се намиралъ въ западнитѣ провинции противъ деспотъ Михаила II, и дори получилъ разрешението му да се яви съ своята прислуга при него, чичо му ималъ срѣща съ царь Константина, открилъ му, или по-добре, открилъ на съпругата му Ирина, която била особено враждебно настроена противъ Михаила VIII, за намѣренията на екс-султана противъ императора и „успѣлъ да ги склони къмъ това, за което тѣ отдавна бѣха готови”, забелязва Пахимеръ, т. е. царь Константинъ отдавна се приготвялъ за война съ Византия и само чакалъ сгоденъ случай, какъвто въ дадения моментъ му се представялъ. Твърде е възможно, щото за бързата готовность на Константина да приеме предложението на Изеддиновия чичо да е повлияла не малко и политическата зависимость на българския царь отъ татарския велики ханъ, която, както изглежда, продължавала да сѫществува и при Константина [2]. Следъ като получилъ утвърдителенъ отговоръ отъ българския царь, Изеддиновиятъ чичо се обърналъ чрезъ пратеници къмъ кипчакския ханъ Берке да вика татаритѣ, собствено тохарцитѣ [3], на по-

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 229, ₁₀ — 230, ₆.

 

2. П. Никовъ, Татаробългарски отношения и пр., стр. 9—10.

 

3. Тохарцитѣ били едно племе отъ татарскитѣ племена, на които се разпадали тогава татаритѣ и които се управлявали самовластно отъ своитѣ главатари и само признавали върховната власть на кипчакския велики ханъ. — За това вж. тукъ по-долу.

 

 

512

 

мощь, като имъ обещавалъ голѣма плячка, ако тѣ се съединятъ съ него и българитѣ. Сѫщевременно и селджукскиягь султанъ Рокнадинъ, Изеддиновиятъ братъ, помолилъ мощния ханъ Берке да освободи брата му. Египетскиятъ султанъ Бейбарсъ сѫщо се застѫпилъ предъ Берке за освобождението на Изеддина. Татаритѣ на драго сърдце приели предложението, защото имъ се представялъ удооенъ случай да се обогатятъ. Това ставало презъ втората половина на 1264 год. [1].

 

Съюза си съ татаритѣ Константинъ решилъ да използува и за друго едно дѣло, не по-малко важно за него въ предстоящата война съ Византия, именно, отново да привлѣче Якова Светослава на своя страна и да го отклони отъ Маджарско. И наистина, тъкмо въ 1264 год. Яковъ Светославъ не само промѣнилъ политиката си спрямо Маджарско, респ. спрямо седмиградския князъ или „младия краль” (junior гех) Стефана (V), но и станалъ въ враждебни отношения къмъ него. Докато вървѣла въ Маджарско гражданската война, въ която успѣхътъ билъ на страна на Бела IV, Яковъ Светославъ нападналъ на Северинската область презъ есеньта на 1264 год. и я силно опустошилъ [2]. Едва ли може да се допустне, че това нападе-

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 230, ₇ — 231, ₁₀. — П. Никовъ, рецензията му върху статията на С. Табаковъ, Бележки за югоизточна България презъ епохата на Тертеровци, Псп., кн. LXX (1909), стр. 572. — Отъ сѫщия, Българо-унгарскитѣ отношения, стр. 142. — Отъ сѫщия, Татаро-български отношения и пр., стр. 7—8.

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 144—146. — П. Никовъ отнася това нападение къмъ началото на 1265 г. (вж. п. т., стр. 149—150), което едвали може да се приеме, защото сближението на Яковъ Светослава съ Константина е могло да стане само презъ 1264 г. въ най-голѣмия разгаръ на междуособиците въ Маджарско, а оттука и нападението е могло да стане само презъ втората половина на сѫщата година и, друго, защото борбата между баща и синъ въ Маджарско се свършила още презъ мартъ на 1265 год, така че едвали Яковъ Светославъ би се решилъ до края на междуособицата да предприеме нападението, още повече че тогава борбата отивала въ полза на младия краль Стефана. Най-сетне и самото развитие на събитията презъ 1265 год. не позволявало, както ще видимъ по-нататъкъ, да се предприема тогава нападението на Северинската область.

 

 

513

 

ние е било предприето отъ Яковъ Светослава на своя глава, безъ знанието на българския царь; вече самиятъ неговъ обектъ — Северинската область, тая ябълка на раздора между България и Маджарско, — ясно говори, че тукъ Яковъ Светославъ е действувалъ като съюзникъ на българския царь, като е искалъ да използува настаналитѣ междуособици въ Маджарско, за да закрепи положението си, като се сдобие съ признание и отъ страна на търновския царь. Ние не знаемъ, на какви условия билъ сключенъ тоя съюзъ между него и царь Константина но мислимъ, че не ще бѫдемъ далечъ отъ истината, ако приемемъ, че Константинъ призналъ неговата политическа самостойность, като на владѣтеленъ господарь, а сѫщо и присъединението на Видинската область къмъ владенията му, съ други думи, търновскиятъ царь призналъ постигнатото съ маджарска помощь и влияние положение на Яковъ Светослава на условие, че последниятъ ще се откаже отъ Маджарско и въ доказателство на това ще нападне на Северинската область, която влизала въ владенията на наследника — младия краль Стефана. Нѣма никакво съмнение, че чрезъ тая акция Константинъ е мислѣлъ да парализира всѣки опитъ отъ страна на последния да завоюва отвѫддунавскитѣ български владения. Да се съгласи на такава смѣла крачка могли сѫ да подбудятъ Яковъ Светослава следнитѣ съображения: въ маджарската междуособна война почти до самия ѝ край успѣхътъ билъ на страната на стария краль, и Яковъ Светославъ е смѣталъ, че дѣлото на Стефана е изгубено — това едно, и, друго, — не малко се страхувалъ отъ съюза на Константина съ татаритѣ, които, въ случай на несъгласие съ българския царь, той би могълъ да ги види изпратени и въ неговитѣ владения [1]. Както и да било, но отмѣтането на Яковъ Светослава отъ Маджарско и сближението му съ Търново презъ времето на гражданскитѣ войни въ Маджарско въ 1264 г. билъ фактъ свършенъ.

 

Само следъ като се осигурилъ по тоя начинъ отъ северозападъ, царь Константинъ се решилъ да почне войната противъ Византия съ своитѣ нови съюзници — татаритѣ. Презъ

 

 

1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 149—151.

 

 

514

 

есеньта на 1264 г. Михаилъ ѴIII Палеологъ, извиканъ отъ новото движение въ западнитѣ провинции отъ страна на епирския деспотъ, събралъ доста голѣми сили и потеглилъ съ тѣхъ за Солунъ. Но когато стигналъ въ Ксанти, той решилъ да разпустне войската за презимуване. Тъкмо въ това време татаритѣ, предвождани отъ ханъ Берке, преминали по замръзналия Дунавъ въ Северна България и презъ презъ пролѣтьта на 1265 год., когато императорътъ се връщалъ отъ западъ, царь Константинъ начело на една повече отъ 20-хилядна съюзна армия прехвърлилъ Стара-планина, и татарскитѣ тълпи начело съ ханъ Берке се впустнали да грабятъ, убиватъ, поробватъ и причиняватъ всѣкакъвъ видъ злини на тракийското население; „тѣ бързо обхванали цѣлата страна подобно на свирепствуващъ огънь”, забелязва Г. Пахимеръ. Известието за това-неочаквано нападение изненадало Михаила VIII, още повече че той нѣмалъ възможность да имъ окаже никакъвъ отпоръ, понеже се връщалъ съ единъ малъкъ отредъ; не било възможно и да бѣга, защото неприятельтъ билъ завзелъ всички проходи и безъ страхъ се явявалъ навсѣкѫде, гдето се показвали ромеи. Михаилъ VIII Палеологъ се намиралъ въ голѣма опасность и, за да се избави отъ пленъ, билъ принуденъ постоянно да се мѣсти отъ едно мѣсто на друго, като внимателно следѣлъ за неприятеля. Така той можалъ да мами татарскитѣ тълпи само благодарение на безредието имъ и отсѫтствието на всѣка дисциплина у тѣхъ, защото тѣ се пръскали навсѣкѫде, гдето намирали плячка. Тамъ, между другитѣ, се движелъ отдѣлно въ кола и царь Константинъ, който си билъ счупилъ крака преди това и оттогава не могълъ да го владѣе, както трѣбва — вървѣлъ ли пеша, или яздѣлъ на конь [1]. Заобиколенъ отъ българитѣ, той внимателно разпитвалъ, где се намиралъ императорътъ, и се надѣвалъ да го улови живъ, когато последниятъ останѣлъ самъ, защото цѣлиятъ отредъ, който билъ съ Михаила VIII, се пръсналъ въ разни страни и само нѣколко души останали при него. Но императорътъ съ разни обходи по едва достѫпни пѫтеки и благодарение на

 

 

1. Рachуmeres, ib., р. 233, _11-13; р. 432, _8-10.

 

 

515

 

тъмнитѣ нощи достигналъ до върха на планината Ганъ, като оставилъ другитѣ си съпѫтници сами да се спасяватъ, кой гдето и както е могълъ. Що се отнася до заднитѣ отреди, при които се намирали императорската хазна и султанъ Изеддинъ, то той съвсемъ се отчаялъ за тѣхъ и вече мислѣлъ, че тѣ сѫ заробени, Отъ върха на планината той изпратилъ едни да наблюдаватъ за движението на неприятеля, а други — да му намѣрятъ нѣкой корабъ, на който той би могълъ благополучно да пристигне по Мраморно море въ Цариградъ. Михаилъ VIII, наистина, позорно се върналъ въ столицата, като оставилъ войницитѣ си сами на себе си; отъ тѣхъ повечето попаднали роби въ рѫцетѣ на неприятеля, и само нѣколко души сполучили да се спасятъ [1].

 

По-добра била участьта на отредитѣ, които вървѣли съ императорския багажъ и хазна и при които се намиралъ султанъ Изеддинъ. Съ голѣмъ трудъ тѣ избѣгали отъ преследванията на неприятелитѣ и се затворили въ приморската крепость Еносъ при устието на Марица. Но скоро подъ стенитѣ на града се явилъ царь Константинъ заедно съ дивитѣ татари и го обсадилъ. Жителитѣ на града се намирали въ крайна опасность и чакали отъ день на день, когато стенитѣ ще бѫдатъ разрушени и неприятельтъ ще нахълта въ града, като го ограби заедно съ императорската хазна, безъ да получатъ нѣкоя помощь отъ столицата. Обаче царь Константинъ билъ убеденъ, че и да превземе града, той едвали би могълъ да го удържи въ рѫцетѣ си, а пъкъ да достигне първоначалната си цель, т. е. да хване императора, била изгубена всѣка надежда; освенъ това, той не би изпълнилъ и задлъжението си — да освободи султанъ Изеддиаа. Затова той влѣзълъ въ преговори съ обсаденитѣ, като изпратилъ пратеници да имъ обявятъ за очакващето ги бедствие и да имъ кажатъ, че ако и да не му е мѫчно да ги надвие и да завладѣе всичко, обаче сега той ще се задоволи само съ предаването на султана наедно съ свитата и паритѣ и че само на тия условия имъ обещавалъ безопасность. На обсаденитѣ, обаче, не се допаднали тия пред-

 

 

1. Ibidem, pp. 232, ₁ — 235, ₁₃.

 

 

516

 

ложения; тѣ решили да потърпятъ още нѣколко време и да чакатъ помощь, но въ сѫщото време да не отнематъ у неприятеля надежда, че тѣ ще се предадатъ. Съ това тѣ искали да забавятъ работата по предаването, докато получатъ помощь; поради това, ако опасностьта достигне до крайность, тѣ да не отсичатъ главата на султана и да го хвърлятъ задъ стената, както нѣкои предлагали, тъй като съ това още повече ще разгнѣвятъ обсадителитѣ и ще нанесатъ голѣми пакости както на себе си, тъй и на околната страна, а да се съгласятъ на тѣхнитѣ условия. Но тоя уклончивъ отговоръ накаралъ българитѣ и татаритѣ да усилятъ нападението си върху стенитѣ, а обсаденитѣ. не били въ състояние да ги отбиватъ. Най-сетне, като видѣли, какви сетнини ги очакватъ отъ тѣхното упорство, еносци решили да изпълнятъ предложенитѣ имъ условия. Тѣ пратили пратеници при царь Константина съ предложение, че сѫ съгласни да предадатъ султана, ако само обсадителитѣ дадатъ клетва предъ Бога и светията, какво ще ги оставятъ въ покой. Следъ като получили съгласието на неприятеля, жителитѣ се обърнали къмъ мѣстния епископъ да извърши задлъженията. Епископътъ се облѣкълъ въ архиерейскитѣ си одежди и съ светитѣ икони и цѣлия си клиръ отишелъ при българския царь. Когато Константинъ произнесълъ клетвата предъ Бога и йерарха, обсаденитѣ незабавно предали султана съ цѣлата му свита и имотъ. Следъ това българскиятъ царь заедно съ съюзницитѣ си отстѫпилъ отъ града и потеглилъ назадъ. На обратния си пѫть, обаче, татаритѣ не прекъсвали своитѣ грабежи и напущали Тракия, като откарвали безбройно множество население въ робство, като добитъкъ. „Затова, бележи Н. Григора, нѣколко време нарѣдко само могло да се види въ Тракия волъ и орачъ — дотолкова опустѣла тя отъ хора и животни” [1]. А императоръ Михаилъ VIII по-сетне писалъ въ своята автобиография: „Българитѣ, които доскоро бѣха отъ насъ спасени (вѣроятно, тукъ се има предъ видъ помощьта на М. Палеолога, изпратена Константину срещу

 

 

1. N. Gregorаs, ib., рр. 99, ₂₁ — 101, ₁₉, макаръ и да ималъ подъ рѫка Г. Пахимера, излага тоя походъ твърде накратко и невѣрно въ сравнение съ Пахимеровия разказъ.

 

 

517

 

Мицо), се оказаха неблагодарни и дадоха на масагетитѣ свободенъ проходъ за нахлуване въ нашата Тракия и дори имъ оказаха съдействие при нападението” [1]. Ханъ Берке взелъ съ себе си Изеддина, а така сѫщо, минавайки презъ Добруджа, и 10-тѣ хиляди туркменски семейства съ водителя имъ Сарѫ-Салтѫкъ, които Изеддинъ бѣ преселилъ тамъ въ 1263 г. съ позволението на Михаила VIII; тѣ всички били преселени въ Кипчакъ [2]. Между това, на втория день пристигнала на еносци помощь отъ столицата, но било вече кѫсно; всички разкайвания на еносци били напусто. Макаръ тѣ и да спасили хазната и багажа на императора, Михаилъ VIII все пакъ билъ крайно ядосанъ за тѣхното малодушие и не се забавилъ да накаже еносци. Епископътъ билъ извиканъ на сѫдъ предъ църквата, и, обвиненъ, едвамъ не билъ подложенъ на особено наказание, загдето взелъ участие въ предаването на града; императорскитѣ слуги били бити съ прѫчки и, за позоръ, облѣчени въ женски дрехи, били изгонени предъ очитѣ на императора; жената, дъщерята, майката и сестрата на султана, както и другитѣ му деца и всичкитѣ му слуги били изпозатворени въ най-тежки зъндани, а всичкитѣ му съкровища и предмети на разкошъ били конфискувани [3].

 

Така се свършилъ тоя знаменитъ походъ на Константинъ Асѣня въ съюзъ съ татаритѣ противъ Византия. Въ сѫщность, както видѣхме, той не донесълъ никаква полза за България; царь Константинъ при всичкитѣ си успѣхи се оттеглилъ въ България, безъ да сключи миръ или да иска териториални или материални обезщетения за своитѣ успѣхи. Дали той се е посрамилъ за своето варварско нашествие, или пъкъ е считалъ достатъчно удовлетворено своето честолюбие, а Михаилъ VIII

 

 

1. И. Е. Троицкій, Imperatoris Michaelis Palaeolagi de vita sua opusculum. C. Петербургъ 1835, стр. 556, ₅:

(вж Христіанское чтеніе, ч. II, 1885). — Ср. Лопаревъ, п. т., стр. 21.

 

2. Ив. К. Димитровъ, каз. стат., стр. 33—34.

 

3. Pachymeres, ib., pp. 235, ₁₃ — 240, ₂₂.

 

 

518

 

за достатъчно отмъстенъ, или най-сетне самъ се побоялъ за своето царство отъ нашествието на съюзницитѣ си и е гледалъ часъ по-скоро да се отърве отъ тѣхъ — сѫ въпроси, които засега оставатъ безъ отговоръ поради оскѫдностьта на известията. Въ всѣки случай, царь Константинъ Асѣнь не съумѣлъ да извлѣче никаква полза отъ татарското нашествие, защото българскитѣ приморски градове южно отъ Стара-планина останали завинаги изгубени, тъй както той не можалъ да удържи въ рѫцетѣ си и българскитѣ земи въ Македония. Но злото не се ограничило само съ това: „съ тоя походъ, напълно справедливо казва П. Никовъ, противъ Византия въ съюзъ съ татаритѣ Константинъ далъ възможность на последнитѣ да се запознаятъ съ богатитѣ за плячка мѣста южно отъ Дунава и имъ посочилъ пѫтя къмъ тѣхъ. За това свое късогледство той билъ по-кѫсно жестоко наказанъ: тия сѫщитѣ татари наченали оттогава често да преминаватъ Дунава за плячка и да опустошаватъ България, като станали по тоя начинъ една отъ главнитѣ причини за падането на царь Константина” [1]. Най-сетне и промѣната въ българо-маджарскитѣ отношения не донесла очакванитѣ резултати.

 

Следъ отмѣтането за Яковъ Светослава отъ Маджарско и нападението му на Северинската область, съгласно съ условията на съюза съ царь Константина, гражданската война въ Маджарско, противъ очакванията, се свършила въ полза на престолонаследника Стефана, който нанесълъ при Ишасегъ, западно отъ Пеща, решително поражение на Бела IV презъ мартъ 1265 год., и го принудилъ да иска миръ. И наистина, между баща и синъ била сключена спогодба, която въ мартъ 1266 год. била допълнена съ ново съглашение и одобрена отъ папата на 22. юний с. г. Следъ като се осигурилъ вѫтре въ държавата съ окончателенъ миръ, Стефанъ се почувствувалъ съ развързани рѫце, едно, за да накаже Яковъ Светослава за отмѣтането му и сближението съ Търново и, друго, за да си отмъсти изобщо на българитѣ за нападението на Северинската область. Ето какъ ни рисува тоя походъ П. Никовъ:

 

 

1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 143.

 

 

519

 

„Презъ юний 1266 год. начело на една многобройна войска Стефанъ преминалъ неприятелскитѣ граници, явилъ се предъ Видинската крепость и я обсадилъ. Видинь не можалъ да издържи обсадата и наново билъ превзетъ отъ Стефана. Последвали множество сблъсквания и сражения между маджарски и български войски. Въ две такива сблъсквания, въ които водѣлъ маджаритѣ лично Стефанъ (V), се отличилъ магистеръ Рейнолдъ. Следъ превземането на Видинската крепость Стефанъ (V) самъ се спрѣлъ и се установилъ на квартира въ България . . . Обаче неговитѣ барони проникнали доста навѫтре въ България: тѣ преминали границитѣ на Светославовото княжество и нахлули въ предѣлитѣ и на търновското царство. Банъ Григорий завладѣлъ Орѣховъ (castrum Vrchov — днешното Рахово или Орѣхово на Дунава). Много по-дълбоко въ страната проникналъ банъ Паньитъ, който обсадилъ и превзелъ крепостьта Плѣвенъ (castrum Pleun). Магистеръ Рейнолдъ наново се отличилъ въ три нови сблъсквания съ неприятеля. Българскитѣ войски навсѣкѫде се оказали по-слаби отъ неприятеля и се принуждавали постепенно и планомѣрно, следъ чести сражения, да се оттеглятъ въ вѫтрешностьта на страната” [1]. Тоя голѣмъ походъ на Стефана Маджарски въ България се свършилъ съ това, че Яковъ Светославъ билъ принуденъ не само да се откаже отъ съюза си съ българския царь и изобщо отъ сближението си съ Търново, но и фактически да признае върховната власть на маджарския краль и да стане неговъ истински васалъ, защото при голѣмитѣ несполуки и явното безсилие на търновския царь това му сѫ диктували самитѣ негови интереси — обособяването на владенията му като отдѣлна държава съ титла imperator Bulgarorum, която била призната отъ маджаритѣ [2].

 

Царь Константинъ, който винаги изказвалъ на дѣло своитѣ антимаджарски стремежи, сега не билъ способенъ да ркаже нѣкакво влияние върху развитието на работитѣ въ северозападна България и да измѣни създаденото отъ Стефана (V) по-

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 159—160.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 160—169.

 

 

520

 

ложение. Следъ нанесеното сериозно поражение въ 1266 год. отъ Стефана, чиито войски бѣха достигнали отвѫдъ Плѣвенъ, отъ една страна, а, отъ друга, — поради крайно неблагоприятното положение спрямо Византия, недоразуменията съ която далечъ не били изгладени, той тръбало да се откаже отъ всѣка мисъль да измѣня вървежа на българо-маджарскитѣ отношения и да се помири съ закрепата на маджарското влияние въ Светославовото княжество [1]. Освенъ това и събитията, които се подготвяли на Балканския полуостровъ, принуждавали, както ще видимъ по-нататъкъ, търновския царь и правителството да насочатъ всичкото си внимание на югъ къмъ Византия.

 

Още въ 1265 год., следъ оттеглянето на българитѣ и татаритѣ отъ Тракия Михаилъ VIII Палеологъ почналъ да търси сближение съ предишния си врагъ, Венеция, защото сключениятъ още въ 1261 год. съюзъ съ Генуа се оказалъ не само безполезенъ, но и вреденъ за империята, особено когато генуезкиятъ подеста въ Цариградъ далъ съгласие на сицилийския краль Манфреда, съ когото екс-императоръ Балдуинъ II бѣ сключилъ съюзъ противъ Михаил а VIII, да съдействува за предаване босфорската столица на латинцитѣ. Завързанитѣ преговори съ Венеция, които се завършили съ единъ твърде благоприятенъ за републиката договоръ отъ 8. юний 1266 г., насоченъ противъ Генуа, не донесли никакъвъ положителенъ резултатъ, защото венецианскиятъ дожъ не утвърдилъ тоя договоръ, тъй като не искалъ да се свързва за дълго време съ Михаила VIII, чието падане за него било не далечъ. Между това въ южна Италия произлѣзла политическа промѣна, която въ течение на няколко десетки години се отзовала твърде чувствително върху сѫдбата на Балканския полуостровъ и, преди всичко, твърде стѣснила положението на Михаила VIII почти до самата му смърть. Тогавашниятъ френски държавенъ мѫжъ и виденъ пълководецъ Карлъ Анжу, братъ на френския краль Людвика IX, подбужданъ отъ папата, следъ като унищожилъ въ 1266 г. следъ боя при Беневентъ държавата на Манфреда Сицилийски и за втори пѫть създалъ въ южна Италия много

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 169—170.

 

 

521

 

по-силна френска държава, отколкото нѣкогашнитѣ нормански авантюристи, станалъ единъ отъ най-опаснитѣ врагове на Византия и сериозенъ съперникъ на Михаила ѴIII Палеологъ. Тая опасность се изразила въ това, че бившиятъ латински императоръ Балдуинъ II, който все още раздавалъ части отъ нѣкогашната латинска империя на разни франкски князе, които трѣбало да станатъ негови съюзници, сключилъ въ Витербо, при съдействието на папа Климента IV (1265—1268), съюзъ и съ Карла Анжу (27. май 1267 г.) съ цель отново да покори Византия и възобнови латинската империя [1]. Но колкото и голѣма да била тая опасность, която много прѣчела на Михаила VIII, все пакъ той съ своя дипломатически тактъ съумѣлъ да я отстранява. Като знаелъ, че Карлъ Анжу станалъ неаполитански краль само съ съдействието на папата, той най-първо влѣзълъ въ преговори съ римската курия за съединението на църквитѣ, които преговори той умишлено протакалъ, само за да печели време. После още въ 1267 год. той възобновилъ приятелскитѣ си сношения съ Генуа, като върналъ генуезската колония отъ Ираклия въ столицата, и имъ далъ ново предмѣстие на Златния Рогъ срещу разрушената имъ крепость въ Галата; сѫщо така билъ сключенъ миренъ договоръ съ Венеция въ 1268 год. за петь години. Но най-главното, което Михаилъ VIII постигналъ, било това, че италианскитѣ морски държави нѣматъ право да воюватъ една съ друга нито въ Черно море, нито въ Босфора, нито въ Дарданелитѣ и не се съгласилъ да предостави на венецианцитѣ опредѣлени квартали въ провинциалнитѣ градове инакъ, освенъ подъ наемъ. Най-сетне, и между Венеция и Генуа билъ така сѫщо сключенъ миръ въ 1270 год. [2].

 

Нѣма съмнение, че Михаилъ VIII Палеологъ правѣлъ тия отстъпки на италианцитѣ съ цель да ослаби готвещия се противъ него съюзъ начело съ Карла Анжу, който бѣ почналъ вече да разпространява влиянието си върху работитѣ на Балканския полуостровъ. Едничката цель на Михаила VIII сега

 

 

1. Г. С. Герцбергъ, п. т., стр. 415—416.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 416—417.

 

 

522

 

била да парализира това влияние и върху най-близкитѣ си съседи, българитѣ и сърбитѣ. Най-първо били привлѣчени сърбитѣ: уговорено било вториятъ синъ на сръбския краль Уроша I (1243—1276), Милутинъ, да се ожени за императорската дъщеря Анна и да стане сръбски престолонаследникъ вмѣсто по-голѣмия, Драгутина, жененъ за маджарска принцеса. Всичко било приготвено за сватбата, и принцеса Анна била изпратена за Сърбия. Но въ това време Урошъ I отворилъ война на Маджарско и нахлулъ съ войска (1268 г.) въ областьта Мачва, лежаща между Драва, Сава и Колубара, но билъ съвсемъ разбитъ отъ маджаритѣ и взетъ въ пленъ. Това събитие побъркало на византийскитѣ планове за тѣсно сближение и сродяване съ сръбския дворъ. Предполаганата женитба не се състояла, и сръбско-византийскитѣ отношения останали старитѣ [1]. Отъ съвсемъ другъ характеръ били опититѣ на Михаила VIII за сближение съ българитѣ.

 

Ние видѣхме, че политическитѣ отношения между България и Византия следъ татарското нашествие въ 1265 год. се намирали въ твърде неопредѣлено положение: нито миръ билъ сключенъ, нито войната се прекѫсвала, защото, забелязва Пахимеръ, „поради непрестаннитѣ войни въ Хемъ, въ Македония и Тракия останало твърде малко войска” [2]. Обаче тая неопредѣленость въ отношенията съ българския царь не особено радвала ромейския императоръ, а при по-голѣмо усложнение на работитѣ на Балканския полуостровъ той би могълъ да получи не малко пакости откъмъ българитѣ. За това Михаилъ VIII търсѣлъ случай да се помири съ царь Константина и, ако бѫде възможно, да сключи дори съюзъ съ него. Въ 1268 год. въ Търново се поминала жената на Константина, царица Ирина Ласкарисъ, заклетъ врагъ на Михаила Палеологъ, която собствено поддържала, както видѣхме, враждебнитѣ отношения между България и Византия. Това събитие отново отворило пѫть за Михаила VIII да възстанови приятелскитѣ отношения съ българския царь, ако сполучи да се сближи съ него чрезъ

 

 

1. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 236. — Никовъ, п. т., стр. 171.

 

2. Pachymeres, ib., p. 342, _18-20.

 

 

523

 

роднински връзки. За тая цель той изпратилъ при царь Константина пратеничество съ предложение, да вземе той за жена сестриницата му Мария, вдовица на бившия великъ доместикъ Алексия Филъ, съ съобщение, че императорътъ ще върне на българитѣ приморскитѣ градове Месемврия и Анхиалъ като зестра на Мария, „защото, споредъ думитѣ на Пахимера, макаръ тия градове да се намирали сега въ рѫцетѣ на императора, но по-рано тѣ принадлежели на българския царь, та и прилично било да ги върне на предишния имъ владѣтель като зестра” [1]. Константинъ Асѣнь, който най-сетне видѣлъ въ това предложение възможность да върне отново тия загубени градове на Черно море, веднага се съгласилъ. Тогава Михаилъ VIII снабдилъ невѣстата съ всичко необходимо по царски; а при изпращането ѝ за Търново самъ императорътъ и патриархътъ дошли до Силиврия, гдето тѣ възложили на нея всичкитѣ регалии на „деспина”, т. е. владѣтелка. Мария, обиколена съ голѣма свита, заминала за Търново [2]. Бракътъ на царь Константина съ Мария не може да се отнесе по-кѫсно отъ 1269 год. И тъй, всичко, което се отнася до сватбата, Михаилъ VIII изпълнилъ съ голѣма точность, само връщането на обещанитѣ градове той отлагалъ, като виждалъ, че съ предаването имъ империята много ще изгуби. Той представялъ предъ Константата разни благовидни предлози, защо той не е могълъ да му предаде споменатитѣ градове, и между другото казвалъ, какво ужъ самитѣ имъ жители не се съгласявали на това: тѣ сѫ ромеи, и самитѣ градове съставятъ часть отъ ромейската империя, затова не прилича на ромеитѣ да служатъ на българитѣ. Обаче, безъ да се отказва решително отъ думата си, Михаилъ VIII прибавилъ, че отлагалъ изпълнението ѝ до тогава, докогато Константинъ се сдобие съ потомство и въ такъвъ случай ще има вече причина да предаде ромейскитѣ области на наследникъ отъ ромейско племе. Обаче тая смѣшна и хитра лъжа била прикривана само до време. Царь Константинъ съ нетърпение чакалъ, безъ да се реши да наруши съюза,

 

Стр. 523 Според П. Петров, Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 1, стр. 89 сл., споразумението между България и Византия, скрепено с брака на Константин Асен и Мария, трябва да се отнесе към втората половина на 1269 г. Използувани са в случая данните на една грамота на унгарския крал Бела IV, в която между другото става дума за едно българско посолство в Унгария през 1268/1269 г. (Д. Ангелов)

 

 

1. Ibidem, p. 343, _5-7

 

2. Ibidem, рр. 342, ₁₀ — 343, ₁₃.

 

 

524

 

който положително нищо отрадно за България не е могълъ да донесе. Когато царица Мария най-сетне родила въ 1270 год. синъ Михаилъ, и Михаилъ Палеологъ все още не изпълнявалъ обещанието си, тогава царицата почнала настойчиво да убеждава мѫжа си да наруши мирнитѣ отношения, като обяви война на императора, и изиска приморскитѣ градове [1]. Освенъ това враждебнитѣ отношения на царь Константина спрямо ромейския императоръ се подбуждали и отъ друго мѣсто.

 

Когато около 1270 год. Карлъ Анжу почналъ да се готви за отърваването на Цариградъ отново отъ рѫцетѣ на ромеитѣ, той не се забавилъ да влѣзе въ сношения съ всички господари на Балканския полуостровъ. Въ едно писмо отъ 12. септемврий 1271 год., изпратено до секретаритѣ на Апулия, Капуа, Беневентъ, Калабрия и Сицилия, се ясно види, съ какво нетърпение той очаквалъ да получи отговоръ отъ българския царь, а сѫщо и отъ господаритѣ на другитѣ балкански държави. Карлъ писалъ: „Ако се случи съ течение навремето да навалятъ къмъ пристанищата или морския брѣгъ на твоята територия нѣкакви пратенци и вестители отъ странитѣ Ахайя, Сърбия, България, Албания, или които да носятъ нѣкакви писма или послания отъ господаритѣ на тѣхнитѣ страни или царства, то, безъ да чакашъ каквато и да била наша порѫчка, да се погрижишъ да доставишъ за тѣхъ и за тѣхнитѣ хора издърѫки, коне и надежденъ спѫтникъ, за да дойдатъ при мене безъ всѣка мѫчнотия” [2]. Но тия български пратеници на magnifici principis imperatoris Bulgarorum пристигнали въ Неаполъ само на следната 1272 год., вѣроятно презъ пролѣтьта. Какви сѫ били преговоритѣ на Карла Анжу съ тѣхъ, засега не се знае; известно е само, че когато тѣ трѣбало да си заминатъ за България, презъ юний 1272 год., Карлъ I назначилъ за свои пратеници, които да заминатъ сѫщо за България, рицаритѣ Гирация Никотера и Ивана Испанецъ, както се види отъ писмото на Карла I до управителя на гр. Бари, отгдето българскитѣ и неаполитанскитѣ пратеници заминали за България

 

 

1. Ibidem, рр. 343, ₁₃ — 344, ₇. — П. Никовъ, каз. съч., стр. 171, бел. 4.

 

2. В. Макушевъ, рецензията му върху Иречековата „История Болгаръ”, ЖМНПр., ч. 197 (1878), стр. 66—67.

 

 

525

 

презъ Дубровникъ или Задъръ, следов., тѣхниятъ пѫть вървѣлъ презъ Сърбия, гдето тѣ сѫщо така посетили двора на Стефана Драгутина, който така сѫщо билъ готовъ да влѣзе въ коалицията противъ Византия [1]. Нѣма съмнение, че тия сношения не малко сѫ повлияли върху царь Константина, за да почне войната. Тая война, обаче, въ дадения моментъ съвсемъ не била желателна за Михаила VIII, когато той се заплашвалъ откъмъ неаполитанския краль и когато той особено се нуждаелъ, както се каза, отъ съюза на българитѣ. Но тукъ Михаилъ Палеологъ си послужилъ съ старата дипломатическа тактика на ромейскитѣ императори, именно, той се обърналъ къмъ татаритѣ, съ помощьта на които той мислѣлъ да накара българския царь да се откаже отъ всѣкакви действия противъ Византия. Той влѣзълъ въ връзки съ силния тогава татарски ханъ Ногая. Следъ смъртьта на Чингисъ-хана, както е известно, огромната монголо-татарска империя почнала малко по малко да се разпада, поради избирателната наредба и неопредѣленость въ престолонаследието, на много отдѣлни ханства. Едно отъ тия ханства, което се оказало най-силно и било запазило характера на Чингисхановата империя, било Кипчакското ханство, основано отъ племето или улуса Джучи, начело съ ханъ Батъя. То завзело всички Кипчакски степи и разширило властьта си далечъ на западъ, югъ и изтокъ. Остатъцитѣ отъ печенѣзи, торки и кумани, покорени и обърнати въ роби, по-сетне лесно се слѣли съ тѣхъ поради родството си по произходъ и езикъ.

 

 

1. XXVIII. Junii (XV Indictionis а. D. 1272) Neapoli. Scriptum est Justitiario terre Bari. Karolus etc. Cum Giratium de Nicotera et Johannem dictum Ispanum, dilectos milites et fideles nostros una cum nunciis Magnifici Principis Imperatoris Bulgarorum pro quibusdam nostris negotоis ad ipsius Imperatoris presentiam destinemus etc. . . . vos unum sufficiens et competens, in quo tam nunciо nostri, quam Imperatorоs predicti cum XXIV equitaturis usque Jadram vel Ragusium commode transfretare valeant etc. — Впрочемъ, тѣ не ще да сѫ заминали по-рано отъ 3. юлий с. г., както се види отъ друго едно писмо на Карла I до сѫщия барийски управитель: 3. Julii XV Indictionis. Neapoli. Scriptum est Justiciario terre Bari, quod Giratio de Nicotera et Joanni dicto Ispani, mllitibus, qui ad Imperatoris Bulgarorum (presentiam) destinantur etc. — Вж. В. Макушевъ, п. т., стр. 67—68. — П. Никовъ, п. т., стр. 173, бел. 6.

 

 

526

 

Въ областитѣ на южна Русия били разположени нѣколко отдѣлни орди подъ началството на особени „темници”, т. е. главатари, които отбраняли Кипчакъ и следѣли за покорностьта на завоеваната страна. Таврическитѣ и азовскитѣ степи Батъй предоставилъ въ владение на едного отъ своитѣ роднини, а оная часть отъ Джучитѣ, която се намирала въ югозападния Сибиръ и северни Туркестанъ, предалъ на брата си Тибана. Самъ Батъй и синъ му Сартакъ съ главната си орда се разположили въ волѫкитѣ и донскитѣ степи. Лѣтно време татарскитѣ орди катунували въ севернитѣ части на степитѣ, а зиме се спущали по-близо до моретата Черно и Каспийско. Хановетѣ първоначално нѣмали опредѣлено мѣстопребивание и така сѫщо чергарствували съ своя дворъ и войска. Станътъ или ханската орда поради златнитѣ си украшения се наричала „Златна Орда”. Това име се прострѣло върху цѣлото Батъево царство; освенъ това, споредъ предишнитѣ владѣтели на кипчашката и куманската степи, то било известно още подъ име „Кипчашка Орда”. Главното седалище на хана се наричало още „сарай”; по-сетне то се закрепило главно въ Ахтуба, единъ отъ важнитѣ рѫкави на долна Волга, гдето до скоро се намираше гр. Царевъ. Тукъ обикновено се явявали за поклонъ Батъю господаритѣ на завоеванитѣ отъ него страни. Обаче единството на „Златната Орда” било свързано само съ живота на Батъя. Следъ смъртьта му въ „Златната Орда” се почнали вѫтрешни размирици и последвало нейното разпадане. Още при живота на ханъ Берке, Батъевъ братъ, единъ отъ ординскитѣ ханове — васали, именно, Ногай се отцепилъ отъ Златната Орда и се прогласилъ за самостоенъ ханъ [1].

 

Ногай билъ отъ рода на великия Чингисъ-хана и племенникъ на ханъ Берке. Чрезъ своята храбрость, военно изкуство и интригантство, той се издигналъ и придобилъ голѣмо влияние като пълководецъ на кипчашкитѣ ханове. Неговото владение се намирало въ южна Русия при р. Днепъръ, гдето той заемалъ едно мощно, полунезависимо положение. Следъ

 

 

1. Д. И. Иловайскій, Исторія Россіи, частъ II-ая. Москва 1880, стр. 393.

 

 

527

 

смъртьта на силния ханъ Берке († 1265/6 гг.) и особено на неговия наследникъ, ханъ Мангу Тимуръ († 1280/81 гг.), въ ханството Кипчакъ изникнали вѫтрешни несъгласия, централната власть ослабнала, а въ замѣна на това се засилили сепаратически стремежи. Ногай раздухвалъ враждитѣ. Паралелно съ това неговата мощь растѣла отъ день на день все повече и достигнала своя апогей следъ смъртьта на Мангу Тимура, когато той почналъ да сваля и качва кипчашкитѣ ханове; той билъ тогава най-мощниятъ човѣкъ въ ханството Кипчакъ, по-силенъ и отъ самитѣ велики ханове [1]. Съ своитѣ постоянни и страшни нападения той скоро станалъ страшилище за своитѣ съседи. Къмъ тоя именно ханъ Ногая се обърналъ въ 1271 г. и Михалъ VIII съ предложение за съюзъ противъ българския царь. За да успѣе въ това предложение, Михаилъ Палеологъ влѣзълъ въ роднински връзки съ Ногая, като му далъ за жена незаконнородената си дъщеря Евфросиния, която той изпратилъ въ ханската орда съ много и скѫпи дарове [2]. „Имайки тогова (ханъ Ногая), казва Пахимеръ, по тоя начинъ готовъ да нападне на Константина и да ограби страната му, ако тоя нападне владенията на императора, последниятъ здравата държалъ не само Месемврия и Анхиалъ, но и Созополь и Агатополъ, Канстриционъ и други нѣкои крепости, които отново бѣха завоевали за императора неговитѣ устроители (οἱ . . . ἐπισκευαςάμενοι) и ги държалъ здраво въ рѫце, за да не върне и сѣнка отъ крепость” [3].

 

На какви условия е билъ сключенъ тоя съюзъ на Михаил а VIII съ татарина Ногая, ние не знаемъ, но едвали е останалъ той неизвестенъ на царь Константина, комуто сега се отнемала всѣка възможность да предприеме каквито и да било действия противъ ромейския императоръ поради голѣмата опасность, която заплашвала отъ североизтокъ [4]. Затова всичкото

 

 

1. П. Никовъ, рецензията му на статията на С. Табаковъ, п. т., стр. 574. — Отъ сѫщия, Татаробългарски отношения и пр., стр. 10—11.

 

2. Pachymeres, ib., p. 344, _7-12; рр. 347, ₁₂ — 348, ₁₃.

 

3. Ibidem, pp. 348, ₁₄ — 349, ₁.

 

4. П. Никовъ, Татаробългарски отношения, стр. 12, пише: „Ногай се притекълъ веднага на помощь на своя тестъ и отправилъ силни заплаш-

 

 

528

 

внимание на Константина било обърнато къмъ съюза съ неаполитанския краль, чрезъ който той мислѣлъ да си отмъсти на Михаила VIII. И наистина, преговоритѣ между Търново и Неаполъ за присъединението на царь Константина къмъ латинската коалиция се продължавали и следъ това, въпрѣки прѣчкитѣ и далечното разстояние, вѣроятно, презъ Сърбия, гдето краль Драгутинъ усвоилъ сѫщата антивизантийска политика, защото следъ една година, презъ пролѣтьта на 1273 год., въ Неаполъ пристигнало ново българско пратеничество, а сѫщевременно и посолство отъ сръбския краль Драгутина. При заминаването си отъ Италия тѣ били придружени отъ рицаря Никола де Сентъ Оадеръ, който отивалъ като пратеникъ при сръбския и българския дворове, и имъ било позволено да изнесатъ отъ Апулия безъ мито 60 коня и 30 салми овесъ за тѣхната прехрана [1]. Между това, още въ 1272 год. Карлъ Анжу, ползувайки се отъ разпадането на епирския деспотатъ следъ смъртьта на Михаила II († 1271 г.), завзелъ Драчъ, Бератъ, Валона, Кроя и други мѣста въ Албания и по тоя начинъ се сдобилъ съ една здрава база за война противъ Византия. Въ добавъкъ на всичко това, въ 1272 год. ослѣпениятъ Иванъ IV Ласкарисъ сполучилъ да избѣга отъ заточението си и затвора и намѣрилъ прибѣжище въ гр. Фоджи подъ покровителството на Карла Анжу. Тукъ той непрестанно подканялъ неаполитанския краль да му помогне да си върне бащиния престолъ. Най-сетне, когато въ 1273 год. изтекълъ срокътъ на договора

 

 

вания къмъ българския царь, които подействували. Опасявайки се отъ враждата на мощния татарски князъ, Константинъ се видѣлъ принуденъ да преустанови своитѣ неприятелства спрямо Византия”, и сочи Pachymeres, I, рр. 348,427 сл., Gregoras, I, р. 149. Обаче въ посоченитѣ мѣста у двамата византийски историци нищо не се говори за нѣкакви заплашвания отъ страна на Ногая къмъ царь Константина, така че едвали може да се мисли, какво Ногай веднага показалъ своята враждебность къмъ българския царь; татаритѣ изстѫпватъ и действуватъ като съюзници на Византия по-кѫсно (вж. тукъ по-долу, стр. 544 и сл.), следъ като избухнала гражданската война въ България и Михаилъ VIII се готвѣлъ да се намѣси въ вѫтрешнитѣ работи на българитѣ (вж. тукъ по-долу, стр. 544 и сл.).

 

1. В. Макушевъ, п. т., стр. 68. — П. Никовъ, каз. съч., стр. 174. — Герцбергъ, п. т., стр. 418.

 

 

529

 

съ Венеция, венециански корсари отново напълнили Егейско море; републиката, както изглежда, сериозно имала намѣрение да почне наедно съ анжуйцитѣ война противъ Византия. Ми-хаилъ VIII Палеологъ се намиралъ вече предъ явна опасность, противъ която той едвали би билъ въ състояние да устои. Но въ тоя критиченъ моментъ той не изгубилъ присѫтствие на духа.

 

Главната му цель сега била да парализира за известно време кроежитѣ и действията на своитѣ врагове, които го заобикаляли отъ всички страни. Като знаелъ, че Карлъ Анжу станалъ неаполитански краль по желанието и съ съдействието на папата и че въ дадения моментъ се намиралъ подъ най-силното влияние на последния, Михаилъ Палеологъ почналъ да води сдѣржанитѣ дотогава преговори съ римската курия за съединението на църквитѣ така сериозно, че папа Григорий X (1271—1276) удържалъ италианскитѣ врагове на Византия отъ военни действия, но затова пъкъ императорътъ трѣбало да пожертвува православната вѣра и да подчини източната църква на папския престолъ. За формалното извършване на това дѣло папа Григорий X свикалъ на 6. юлий 1274 год. църковенъ съборъ въ Лионъ, гдето се стекли до 500 католишки епископи. Тамъ пристигнали и представители отъ страна на Михаил а VIII и на цариградската църква около 40 души, между които билъ и великиятъ логотетъ Георги Акрополитъ. Тѣ донесли писмено изповѣдание на вѣрата, съгласно съ учението на римската църква, подписано отъ самия императоръ и сина му Андроника, отъ 35 митрополити и много други духовни лица. Освенъ тоя документъ тѣ дали на папата предъ цѣлия съборъ и тържествена клетва отъ името на императора и цѣлото ромейско духовенство, че се отричатъ отъ схизмата и се присъединяватъ къмъ римската църква, като приематъ учението ѝ.

 

„Съ продаването на православната вѣра, пише М. С. Дриновъ, Палеологъ превари опасностьта, която му се готвѣше отъ страна на силния неаполитански краль и другитѣ латинци, защото папата нѣмаше вече да имъ допустне да захващатъ война съ новопросвѣтения синъ на римската църква. Но чрезъ това богохулно дѣло византийскиятъ императоръ е ималъ на

 

 

530

 

умъ да извлѣче и друга още полза, да постигне и друга цель, която засѣгала другитѣ негови врагове, именно българитѣ и сърбитѣ. Следъ като извършиха тържественото си подчинение на римската църква, византийскитѣ представители на Лионския съборъ отъ името на императора си отвориха тукъ, на събора, въпросъ за разтурянето на българската патриаршия въ Търново и на сръбското архиепископство. Този въпросъ бѣше повдигалъ Палеологъ още нѣколко години преди свикването на Лионския съборъ. Още презъ августъ на 1272 г. ние гледаме, че той дава на Охридския архиепископъ една грамота, въ която като привожда, колко и какви епархии е имала Охридската църква подъ своя власть около 1020 г., подбужда речения архиепископъ да си прибере всички тѣзи епархии, та пакъ да ги тури подъ властьта си, каквото Охридското архиепископство да заеме пакъ онова положение, което то е заемало въ 1020 год. — Въ тази грамота Палеологъ не казва право, че желае разтурянето на търновската и сръбска църкви, но това се разумява само по себе отъ съдържанието на грамотата му. Въ 1020 год. нѣмаше ни търновска патриаршия, ни сръбско архиепископство, и епархиитѣ както на едната, тъй и на другото тогава се намираха подъ властьта на Охридското архиепископство. Сега Палеологъ, като искалъ да постави последното въ такова исто положение, въ каквото то се намирало въ 1020 г. и като залѣгалъ да си възвърне то всичкитѣ тогавашни епархии, не остава никакво съмнение, че той явно и посѣгалъ на независимостьта на търновската и сръбската църкви” [1]. Но като излизалъ съ тоя църковенъ въпросъ, Михаилъ VIII Палеологъ, — който гледалъ на църковнитѣ работи, както се види отъ самитѣ му действия, като на срѣдства за постигане политическитѣ си цели, — е ималъ предвидъ своя политически интересъ спрямо севернитѣ си съседи. „Охридъ тогава се намираше подъ властьта на византийската империя, и архиепископътъ ѝ, макаръ да се избираше и поставяше отъ своитѣ епископи, но потвърѫдението си е по-

 

Стр. 530 През средата на втората половина на XIII в. Охридската архиепископия продължавала да бъде един от важните църковни центрове в балканските земи. По него време спада дейността на един от изтъкнатите охридски архиепископи Яков, който се отличавал и с писателски дарования. Срв. за него И. Дуйчев, Последните години на архиепископ Якова Охридски, Проучвания върху българското средновековие, стр. 115 сл.; същия, Die letzen Jahre des Erzbischofs Iakobos von Achrida, Byz. Zeitschr., 42, 1943—49, S. 377—383. (Д. Ангелов)

 

 

1. М. С. Дриновъ, Въпросъ за Българската и Сръбската църкви прѣдъ сѫдилището на Лионския съборъ въ 1274 г. — Съчиненията, т. II (1911), стр. 223—224.

 

 

531

 

лучавалъ отъ византийския императоръ и билъ неговъ подданикъ и слуга. При тѣзи условия Охридската църква, която бѣше наследница на старата българска преславска патриаршия и която все продължаваше да се титулува съ българско име, бѣше се съвсемъ погърчила и проникнала съ интереситѣ на византийската империя. Оттука се разбира, какво нѣщо е гонилъ да постигне Палеологъ чрезъ подчинение търновската и сръбската църкви на охридския архиепископъ. Чрезъ това нѣщо той би убилъ самостоятелния духовенъ животъ на българското и сръбското царство и духовно би подчинилъ тия враждебни царства на Византия. Тогава, какво широко поле би се отворило нему за политически интриги” [1].

 

Но съ споменатата грамота, издадена въ 1272 г., Михаилъ VIII не е могълъ да постигне цельта си, защото нито българскиятъ царь, нито сръбскиятъ краль биха пожертвували на върлия си политически врагъ духовнитѣ интереси на държавитѣ си. Обаче той така сѫщо едвали би могълъ да очаква, че само съ една грамота работата може да се свърши. Чрезъ издаването на този документъ той само е искалъ да повдигне въпросъ за разтурянето на българската патриаршия и на сръбското архиепископство, въпросъ, чието разрешение се надѣвалъ да извърши по другъ начинъ, именно съ помощьта на папата, съ когото презъ времето, когато бѣ издадена казаната грамота, той вече се намиралъ въ сношения и вече се бѣха почнали преговоритѣ за съединението на църквитѣ, а когато бѣ свиканъ Лионскиятъ съборъ, Михаилъ VIII намѣрилъ за най-добре да предложи нему разрешението на тоя въпросъ. И наистина, щомъ съединението на църквитѣ било произнесено тържествено на събора, представителитѣ на византийския императоръ повдигнали българския и сръбския църковенъ въпросъ, като привеждали следнитѣ доказателства въ полза на Михаила VIII Палеологъ:

 

„Сърбия и Загория (т. е. България), казвали тѣ, сѫ се сдобили съ автокефални църкви безъ съгласието на римския първосвещеникъ. Това станало следъ превземането на Цариградъ отъ латинцитѣ: българи и сърби се сдружиха тогава съ

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 225—226.

 

 

532

 

гърцитѣ, за да гонятъ латинцитѣ. За тая цель тия народи се сдружиха, правиха и сватби помежду си и съ това заедно се сговориха да направятъ въ Сърбия автокефално архиепископство, а въ България — патриаршия. Това е направено, казвали тѣ, противъ канонитѣ и обичаитѣ на църквата, защото безъ волята на римския престолъ не може да се поставя нито патриархъ, нито пъкъ друго нѣкое църковно достойнство да се дава”.Тия думи на императоровитѣ пратеници сѫ били, разбира се, толкова искрени, колкото е било искрено самото дѣло за съединението на църквитѣ, както това ще ни покажатъ по-нататъшнитѣ събития. Надали може да се мисли, че тѣ, както и тѣхниятъ императоръ, сѫ били така дълбоко проникнати отъ идеята, че безъ волята на римския папа не може нито патриархъ, нито архиепископъ да се поставя. Нѣма съмнение, че това сѫ били едни само фрази, за да могатъ по-лесно да настроятъ папата противъ българитѣ и сърбитѣ, за църковното върховенство надъ които той винаги е изказвалъ своитѣ претенции, и по тоя начинъ по-скоро да се постигне планътъ на Михаила VIII [1].

 

„Знае се, продължавали византийскитѣ представители, че императоръ Юстинианъ, за да възвиси града Охридъ, който е билъ негово отечество, нарекълъ го по името си Юстиниана, чрезъ което тоя градъ станалъ славенъ и най-главенъ между илирийскитѣ градове. При това той още измоли отъ папа Вигилия (537—555) да направи въ тоя градъ митрополия, подъ която бидоха подчинени България и Сърбия, въ които въ старо време сѫ се намирали Дакия Срѣдиземна и Прибрѣжна, Дардания, Горна Мизия и Панония”. Въ тия думи явно проглежда изопачение на историческитѣ факти: Охридъ не е Юстиниана, и Охридското архиепископство не било Юстиниановото: това най-ясно се види отъ грамотитѣ на императоръ Василия II, и Михаилъ VIII Палеологъ това е знаелъ твърде добре, понеже той самъ привожда съдържанието на тия грамоти въ своята отъ 1272 год., гдето ясно е показано, че Охридското архиепископетво е продължение на старата българска преславско-дръстърска патриаршия, затова и архиепископътъ се е имену-

 

 

1. Ср. пакъ тамъ, стр. 226—227.

 

 

533

 

валъ [1], но тия известия за Михаила VIII не били тъй сгодни, та затова предпочелъ възъ основа на фалшифицираната Юстинианова грамота [2] да твърди чрезъ своитѣ пратеници, какво Охридското архиепископство било основано отъ Юстиниана съ благоволението и съгласието на папата. Следъ това изложение пратеницитѣ на Михаила VIII Палеологъ молили папата да спомогне да се възвърнатъ тия земи на охридското архиепископство, което да се възобнови пакъ въ сѫщитѣ размѣри, както въ началото на XI вѣкъ, съ други думи, да се разтурятъ търновската патриаршия и сръбското архиепископство и епархиитѣ имъ да се дадатъ на охридския архиепископъ, който така сѫщо се бѣ тогава подчинилъ на римския престолъ [3]. Какъвъ отговоръ е последвалъ отъ страна на папата върху апела на Палеологовитѣ пратеници, не е известно; но несъмнено римската курия си е взела добра бележка отъ предложението на византийския императоръ, защото ней сега предстояло най-сетне да изпълни заветната си мисъль — да подчини българската църква подъ своята юрисдикция, — мисъль, която при всичкитѣ предишни опитвания тя не сполучи да осѫществи. Но, както изглежда, още тогава не сѫ били взети решителни мѣрки за изпълнението на Палеологовото предложение, тъй като на първо време римскиятъ папа билъ заетъ изключително съ закрепване унията, която ако успѣе да заздрави, то лесно ще бѫде да разгледа и българския църковенъ въпросъ.

 

Веднага следъ закриването на Лионския съборъ, римскиятъ първосвещеникъ изпратилъ въ Цариградъ нунции, за да прочетатъ разрешена молитва отъ схизмата, да въведатъ по църквитѣ римския символъ на вѣрата и прочее. Но тукъ тѣ скоро се убедили, че работата не била такава, каквато си я представяли Михаилъ VIII Палеологъ и привърженицитѣ му отъ висшето цариградско духовенство. Тия последнитѣ чрезъ прате-

 

 

1. Вж. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ и пр., стр. 106—115.

 

2. Вж. Изв. Рус. Арх. Ин-та, т. VI (1901), стр. 238—249. — V. N. Zlatarskl, Prima Justiniana im Titel des bulgarischen Erzbichofs von Achrida. Byz. Zeitsch. Bd. 30 (1929), SS. 485—487.

 

3. M. C. Дриновъ, п. т., стр. 226—228.

 

 

534

 

ници и писма казвали, че народътъ е склоненъ да се отрече отъ схизмата и да се хвърли въ обятията на римската църква, а пъкъ въ действителность тоя народъ посрещналъ папскитѣ легати като нѣкое страшилище, проклиналъ унията и не дозволявалъ нищо да се измѣнява въ вѣрата. Михаилъ VIII се намѣрилъ съвсемъ на тѣсно. Като се хвърлялъ въ отчаяната си църковна политика, свързана съ грамадни отстѫпки предъ папата, той започналъ една твърде опасна игра; той придобилъ само външна безопасность и чрезъ подчинението си на Римъ предизвикалъ страстно раздразнение въ своето духовенство и народъ. Свалянето на патриархъ Арсения (1255—1260), който не искалъ да освободи Михаила VIII отъ наложената върху него църковна отлѫчка за ослѣпяването на Ивана IV, докато не снеме узурпаторски облѣчената порфира, възъ основа на лъжливи обвинения докарало това, че твърде силна партия се въорѫжила противъ императора; имало дори съзаклятие противъ него. Когато пъкъ Михаилъ VIII поискалъ да прокара унията съ Римъ, той срещналъ ожесточенъ отпоръ, който постепенно го докаралъ до насилствени мѣрки и скоро увеличилъ враговетѣ му не само въ империята, но и вънъ отъ нея. Много ромеи побѣгнали отъ него, една часть въ Трапезунтъ, друга — при неопатърския и артския владѣтели, които веднага се възползували отъ случая, за да изпъкнатъ като ревностни покровители на православието. Дори сестрата на Михаила ѴIII, Евлогия, скѫсала съ него отношенията и се впуснала заедно съ дъщеря си Мария, българската царица, въ опасни интриги противъ императора [1].

 

Стр. 534 Насилствените мерки на византийския император Михаил VIII Палеолог срещу противниците на унията се изразили между другото в един наказателен поход срещу светогорските манастири, чиято опозиция против църковната политика на владетеля била особено остра. Тогава пострадал най-вече българският манастир Зограф. Възникнал специален разказ за зографските мъченици, който се ползувал с голяма популярност. Срв. съответния текст у Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 438 сл. Нов препис на същия разказ в статията на Б. Ангелов, Три исторически разказа, ИИИ, 14—15, 1964 г., стр. 479 сл. (Д. Ангелов)

 

 

Разбира се, както унията съ Римъ, така особено предложението, направено отъ императорскитѣ пратеници на събора въ Лионъ относно българската църква, не сѫ могли да останатъ неизвестни въ България и да не раздухатъ още повече враждата и омразата както на българското правителство, така и на самия народъ спрямо безсъвѣстния Михаила VIII Палеологъ, а отпорътъ, който оказало населението на империята противъ въвеждането на унията, давалъ възможность на вра-

 

 

1. Г. С Герцбергъ, п. т., стр. 419—420.

 

 

535

 

говетѣ на императора въ България открито да действуватъ противъ него като защитници на заплашеното православие. Начело на това църковно-политическо течение въ България застаналъ, отъ една страна, търновскиятъ патриархъ Игнатий, който заедно съ своето паство решително се противопоставилъ на унията съ римската църква, за което билъ нареченъ [1], т. е. стълпъ, упора на истинската вѣра (1276/7 гг.), а, отъ друга страна, царица Мария, сестриницата, но въ сѫщото време и най-върлиятъ врагъ на Михаила VIII Палеологъ за неговата презрителна обноска къмъ майка ѝ Евлогия, загдето последната взела противната на Михаила VIII страна въ църковнитѣ работи. Евлогия прекѫснала всѣко общение съ църквата, обиколила се съ много еретици и ги покровителствувала.

 

 

1. Така е нареченъ патриархъ Игнатий въ една приписка, която се намира въ дѣсния стълбецъ на втория листъ и въ лѣвия стълбецъ на третия листъ (запазена е само горната му половина) отъ ония три пергаментови (респ. 2 1/2) листа отъ единъ рѫкописъ, който е съдържалъ, вѣроятно, четения отъ апостола, за които пръвъ съобщи В. Ханка въ Časopis Českeho Musea за 1855 год., кн. 1, стр. 155—157, гдето е издадено и факсимиле отъ въпросната приписка. Сѫщитѣ тия листове по-сетне попаднали въ рѫцетѣ на Ћ. Даничича, който така сѫщо даде съобщение за тѣхъ въ Starine, кн, I (1869), стр. 86—92, като приведе и нашата приписка, обаче не въ пълния ѝ видъ, защото последнитѣ два реда на третия листъ били вече отрязани. Въ тоя видъ листоветѣ сега се намиратъ въ библиотеката на Югославянската академия въ Загребъ. Самата приписка, или по-добре, четиритѣ отъ 15—18 реда гласятъ:

— Споредъ изданието и факсимилето на В. Ханка, И. И. Срезневскій преиздаде тая приписка въ своитѣ „Древніе славянскіе памятники юсоваго писма”. С. Петербургъ 1868, тексты, стр. 223 — 224; вж. и изслѣдованіе, стр. 73 (сѫщо и въ „Свѣдѣнія и замѣтки” и пр., LXXVII. Спб. 1879, стр. 13—14), като невѣрно я отнесе къмъ „гръцкия императоръ Константина (такъвъ въ 1277 г. е нѣмало, а билъ Михаилъ VIII Палеологъ) и неговата съпруга Мария и синъ Михаилъ”. Това сѫ българскиятъ царь Константинъ Асѣнь (1257—1277), жена му Мария, сестриница на Михаила Палеологъ, и тѣхниятъ малолѣтенъ синъ Михаилъ; сѫщо и патриархъ Игнатий билъ тогава не цариградски, а търновски патриархъ, както и преславскиятъ митрополитъ Висарионъ, споменатъ въ приписката; вж. Синодикъ царя Борила, издание на М. Г. Попруженко, стр. 91, § 142 и стр. 92, § 150; ср. и тукъ по-долу, стр. 537, бел. 2 (преписката отъ 1273 г.).

 

 

536

 

Но главното било това, че тя търсѣла помощь въ борбата съ брата си у българската царица, която постоянно ѝ съобщавала за всѣка постѫпка на императора спрямо нея. Пахимеръ ни разказва, че всѣки день дохождали пратеници отъ Цариградъ при Мария, между които имало и монаси, съ цель да получатъ нѣкоя и друга награда отъ нея и на които тя казвала, че съ отвращение гледала както на постѫпката на императора (за унията), когото считала за най-ужасенъ човѣкъ, тъй и на враждебното му чувство къмъ майка ѝ. Като се намирала Мария по тоя начинъ въ постоянни връзки съ майка си, дветѣ жени — майка и дъщеря почнали да кроятъ страшни планове противъ Михаила VIII [1].

 

Ние видѣхме вече, какъ усърдно Мария подканяла мѫжа си, царь Константина, да почне въ 1272 год. война противъ императора, като напирала главно на това, че последниятъ не изпълнилъ задлъженията на брачния договоръ — да върне Месемврия и Анхиалъ. Обаче това докарало съюза на ромеитѣ съ татаритѣ, а между това следъ Лионския съборъ отношенията на Михаила VIII спрямо майка ѝ ставали все по-лоши и по-непримирими. Тогава царица Мария намислила единъ грандиозенъ планъ противъ вуйка си, — планъ, въ съставянето на който сѫ взимали участие както Евлогия, тъй и нейнитѣ привърженици въ Цариградъ. Мария сполучила да убеди българското болярство и духовенство да изпратятъ едно посолство начело съ нѣкого-си Йосифа Катаръ въ Палестина, едно, за да извести елийския (иерусалимския) патриархъ за всичко, което императорътъ направилъ по отношение къмъ църквата и, друго, за да предложи съюзъ на египетския султанъ, да нападнатъ едновременно на византийската империя и да я разорятъ. Пратеницитѣ на българската царица пристигнали благополучно въ мѣстоназначението и били приети отъ иерусалимския патриархъ Григория. Разказитѣ на Марийнитѣ пратеници произвели такова силно впечатление върху патриарха, че той дори се обещалъ да действува самъ, въ случай че антиохийскиятъ и александрийскиятъ патриарси взематъ страната на Ми-

 

 

1. Pachymeres, ib., pp. 427, ₁ — 428, ₂.

 

 

537

 

хаила Палеологъ. Не такъвъ билъ, обаче, резултатътъ отъ преговоритѣ съ египетския султанъ: последниятъ не се отнесълъ тъй довѣрчиво къмъ думитѣ на Марийнитѣ пратеници. Споредъ думитѣ на Пахимера, за него българското посолство било съвършено необикновено явление, тъй като неговитѣ предшественици не били виждали подобно нѣщо; освенъ това ужъ българскиятъ народъ не се ползувалъ съ такава слава, щото да било възможно да се счита той като отдѣлна държава. Поради това българскитѣ пратеници се показали на султана подозрителни, и той ги изпратилъ, безъ да даде нѣкой отговоръ. Така несполучливо се свършили сношенията съ египетския султанъ; па ако и да биха били сполучливи, тѣ не биха могли да бѫдатъ изпълнени, защото въ самата България се почнали вѫтрешни безредици, които принудили царицата-интригантка да остави на заденъ планъ всичкитѣ си коварни замисли противъ вуйка си, Михаила VIII Палеологъ [1].

 

 

1. Ibidem, pp. 428, ₃ — 429, ₁.

[Previous] [Next]

[Back to Index]