Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

III. БЪЛГАРИЯ ПРИ ПРИЕМНИЦИТЕ НА ИВАНЪ АСѢНЯ II

1. ВѪТРЕШНИ РАЗМИРИЦИ И ВЪНШНИ НЕСПОЛУКИ

 

 

Както е известно, Иванъ Асѣнь II се женилъ два пати: първи пѫть за Мария Маджарска, сестра на краль Бела IV, и втори пѫть за Ирина, дъщеря на ослѣпения Теодора Комнинъ; обаче, отъ списъка на българскитѣ царици въ Синодика, който гласи:

[1], излиза, че той билъ жененъ три пѫти; ако въ последнитѣ две царици трѣбва да видимъ — въ Анна — Мария Маджарска, а въ Ирина — Комниновата дъщеря, то първата Анна, която не е наречена „благочестива царица”, ще да е била незаконната му жена, отъ която ималъ дъщеря, Мария-Бѣлослава, женена първомъ за Мануила Комнинъ, солунския деспотъ, а по-сетне за Владислава, срѣдния синъ на сръбския краль Стефана Първовѣнчани. Съ тая Анна Иванъ Асѣнь II ще да се е развелъ следъ завземането на престола, когато е била покалугерена подъ име Анисие, и се оженилъ, както знаемъ, за дъщерята на маджарския краль Андрей II отъ чисто политически смѣтки [2]. Що се отнася до втората Анна, т. е. първата законна жена на Иванъ Асѣня II, то името ѝ не се схожда съ онова, което ни дава Г. Акрополитъ, Мария, но е еднакво съ името въ житието на св. Петка — Анна, което ще трѣбва да предпочетемъ, защото то излиза отъ домашни извори, въпрѣки че името Мария е било прието досега въ историята. Отъ тая Анна Иванъ Асѣнь II е ималъ единъ

 

 

1. Синодикъ царя Борила, издание на М. Г. Попруженко, стр. 88, § 118.

 

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 325 сл.

 

 

420

 

синъ, който носилъ маджарското име Коломанъ [1], и дъщеря Елена, жената на Теодора II Ласкарисъ, а споредъ Синодика и Г. Акрополита, още една дъщеря на име Тамара [2]; освенъ това Иванъ Асѣнь е ималъ отъ нея още едно дете, чието име и полъ не сѫ известни, защото то е умрѣло много малко заедно съ майка си и търновския патриархъ въ 1237 год. отъ епидемическа болесть [3]. Отъ втората си жена Ирина той оставилъ синъ Михаилъ и две дъщери, Мария и Теодора или Анна [4].

 

Споредъ закона за престолонаследието, Иванъ Асѣня II наследвалъ по-голѣмиятъ му синъ Коломанъ Асѣнь [5] (1241—1246), който билъ всичко на седемь години (роденъ въ 1234 г.) и, поради това, управлението на държавата минало въ рѫцетѣ на регентство. Кои сѫ били собствено регентитѣ, ние точно не знаемъ; но, споредъ тогавашнитѣ обичаи, едно стои вънъ отъ всѣко съмнение, именно, че въ състава на регентстзото влизали търновскиятъ патриархъ (може би, Иоакимъ II) и първиятъ братовчедъ на малолѣтния царь, севастократоръ Калоянъ, синътъ на севастократоръ Александра, като най-близъкъ неговъ роднина, защото следъ смъртьта на баща си

 

 

1. Colomannus, вж. писмото на папа Инокентия IV отъ 21. мартъ 1245 год. (А. Theiner, Monumenta histor. Hungar., t. I, p. 196). — Г. Акрополитъ (ib, p. 64, _11-12) го нарича съ име Καλμιᾶνος, което представя гръцката транскрипция на маджарското име Colomannus. Това име било дадено на Иванъ Асѣневия синъ, — роденъ отъ маджаркинята Мария или Анна, — може би, въ честь на брата ѝ Коломана, втория синъ на Андрея II и братъ на Бела IV. Въ Синодика (п. т., стр. 87, § 114) това име е написано въ гръцка транскрипция: , може би, подъ влияние на Г. Акрополита.

 

2. Вж. Синодикъ, п. т., стр. 87, § 114. — Тукъ тя е поставена на първо мѣсто, а следъ нея иде името на Елена, отъ което би могло да се заключи, че Тамара е била по-стара отъ последната. G. Acropolita, Ib., p. 64, _13-14.

 

3. G. Acropolita, ib., р. 56, _15-17. — Вж. тукъ по-горе, стр. 401 сл.

 

4. G. Acropolita, ib., р. 60, _17-19:

 

5. Така е нареченъ въ една съвременна нему приписка отъ 1243 г.: Вж. тукъ по-долу, стр. 425, бел. 1.

 

 

421

 

той управлявалъ по наследство срѣдешката область и живѣелъ въ кр. Бояна, въ бащинитѣ си владения [1], и нѣкои боляри, привърженици на царь Коломана. Царица Ирина, която като дъщеря на епирския деспотъ и солунския екс-императоръ Теодора Комнинъ, не се ползувала съ довѣрието на регентството и българскитѣ боляри, била крайно недоволна отъ настаналото положение и явно се домогвала да издигне на престола своя синъ Михаила, сѫщо малолѣтенъ. Затова регентитѣ не се забавили да я отстранятъ съ сина ѝ отъ двореца, за да я лишатъ отъ възможность да влияе и изобщо да не се мѣси въ държавнитѣ работи, защото по-сетнешната сѫдба на Коломана ясно показва, че тя е действувала за премахването на регентството.

 

Както и да било, но вовото правителство решило да продължава миролюбивата политика на Иванъ Асѣня II. Регентитѣ веднага възобновили съюза съ Ивана Дука Ватаци, никейския императоръ, но заедно съ това тѣ не отказали на латинцитѣ да приематъ предложения отъ тѣхъ миръ за две години. Въ сѫщото време и солунскиятъ императоръ Иванъ, както знаемъ, успѣлъ да се помири въ своитѣ чичовци чрезъ хитрия си баща, Теодора Комнинъ [2]. По тоя начинъ въ началото на Коломановото царуване на Балканския полуоsтровъ владѣела всеобща тишина и спокойствие, и България, както изглеждало, продължавала да се намира въ сѫщото положение, въ което я бѣ оставилъ Иванъ Асѣнь II. А между това работитѣ на полуострова вече съвсемъ се били измѣнили.

 

Съ смъртьта на царь Иванъ Асѣня II се прекратило съперничеството между българския царь и никейския императоръ, а съ завземането на престола отъ малолѣтния му синъ Коломана се турялъ край на българската мощь, която дотогава регулирала политическитѣ отношения на полуострова и вънъ отъ него. Латинската империя, колкото и да била ослабена, все пакъ се поддържала отъ българската сила, ако не право,

 

 

1. За това вж. В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ, п. т., стр. 16 сл.

 

2. G. Acropolita, ib. рр. 64, ₁₇ — 65, ₃.

 

 

422

 

то поне косвено чрезъ съперничеството на българския царь съ никейския императоръ. Обаче, следъ 1241 год. латинцитѣ нѣмало вече на кого и какво да разчитватъ; отъ Римъ така сѫщо не можело да се очаква нѣщо полезно и отрядно: колкото повече папската политика хабѣла дипломатическитѣ си срѣдства за спасението еазвалинитѣ на рицарската държава на Босфора, толкова повече Хохенщауфенскиятъ императоръ Фридрихъ II, съ когото римската курия водѣла борба за животъ или смърть, чувствувалъ нужда да търси съюза съ никейцитѣ. Когато въ 1241 год. умрѣла добрата никейска царица Ирина, императоръ Иванъ Ватаци се оженилъ за дъщерята на Фридриха II, хубавата Анна. Съ тоя бракъ, разбира се, се постигалъ и желаниятъ политически съюзъ. Всичко вече говорѣло въ полза на никейския императоръ и показвало, че бъдещето принадлежи на никейцитѣ. И наистина, Иванъ Ватаци не се забавилъ да се възползува отъ това сгодно положение, отъ една страна, за да подготви почва за окончателното изгонване на латинцитѣ отъ Цариградъ, безъ да изказва нито най-малка враждебность къмъ тѣхъ, а, отъ друга, — да събере ромейскитѣ земи подъ властьта на никейския императоръ.

 

Ползувайки се отъ обстоятелството, че на българския престолъ седѣло едно момче-царь, Иванъ Ватаци сега обърналъ погледитѣ си къмъ солунския императоръ и решилъ да го лиши отъ императорската титла и, ако не съвсемъ да го унищожи, то поне да го накара да признае върховната му власть. Съ византийската си хитрость той сполучилъ да измами старата лисица, слѣпия Теодора Комнинъ. Подъ предлогъ на мирни преговори Иванъ Ватаци го извикалъ при себе си въ Нимфеа. Теодоръ, безъ да подозира нѣщо, заминалъ за столицата на никейската империя. Императорътъ го приелъ съ голѣма радость и му правилъ голѣми почести. Между това той водѣлъ усилени преговори съ куманитѣ, за да ги привлѣче на своя страна. Когато всичко било устроено и къмъ никейскитѣ войски била присъединена значителна куманска сила, той арестувалъ Теодора, а самъ потеглилъ противъ Ивана Солунски. Въ 1242 г. Иванъ Ватаци преминалъ Хелеспонтъ и презъ тракийскитѣ и македонскитѣ области достигналъ до Солунъ, недалечъ отъ чиито

 

 

423

 

стени се разположилъ на лагеръ, но, понеже му липсвали достатъчна флота и обсадни машини, той не можалъ да поведе съ успѣхъ обсадата на града и при това срещналъ силенъ отпоръ и отъ обсаденитѣ. Затова следъ кратко време Иванъ Ватаци почналъ преговори съ Ивана Солунски за миръ и съюзъ чрезъ самия Теодора Комнинъ. Съюзътъ билъ сключенъ, но тоя пѫть Ватаци не можалъ да постигне цельта си: той се задоволилъ само съ това, че Иванъ Комнинъ се отказалъ отъ царскитѣ титла и знакове — червени ботуши и шапка, украсена съ бисери и на върха съ рубинъ — и се обещалъ съ клетва да упражнява своитѣ области като васалъ на никейския императоръ само съ титла деспотъ, за което получилъ богати дарове и пари, а сѫщо и приятелството на Ивана Ватаци. На тия условия и стариятъ Теодоръ получилъ позволение да се върне въ Солунъ.

 

Причината, обаче, за отстѫпването на Ивана Ватаци отъ Солунъ не е било само това, че той въ дадения моментъ неразполагалъ съ достатъчно морски и сухопѫтни сили. Докато стоялъ подъ Солунъ, той получилъ известие отъ сина си Теодора, който въ това време се намиралъ въ Пиги, че татаритѣ въ голѣмо количество заплашвали никейскитѣ владения въ Мала-Азия. Работата е тая, че, когато следъ поражението на татаритѣ при Лигницъ въ 1241 г. отъ чехитѣ и австрийцитѣ, ханъ Батъй съ своитѣ орди се върналъ отново на Волга и балканскитѣ държави се освободили отъ опасностьта, която непосрѣдно заплашвала тѣхния животъ, неговиятъ братовчедъ Хулагу, главатарьтъ на иранскитѣ монголи, завоевательтъ на Грузия и Армения, дълго време представялъ не по-малко тежка опасность за западна Азия и преди всичко за трапезундскитѣ Комнини и иконийскитѣ султани. Тая опасность принудила малоазийскитѣ държави, както и балканскитѣ въ Европа, да търсятъ подкрепа взаимно единъ у други. Трапезундскиятъ императоръ Мануилъ I (отъ 1238 г.) искалъ помощь отъ иконийския султанъ, а тоя подирниятъ търсилъ съюза на никейския императоръ. Иванъ Ватаци веднага разбралъ голѣмата опасность, която идѣла отъ изтокъ. Щомъ се върналъ отъ Европа въ Никея, той ималъ срѣща въ Триполи на р. Меан-

 

 

424

 

даръ съ иконийския султанъ въ 1244 г.; тамъ билъ сключенъ най-тѣсенъ съюзъ за едновременни действия противъ монголитѣ. Тоя съюзъ ималъ за Ивана Ватаци и друго значение. Латинскиятъ императоръ Балдуинъ II, като не разчиталъ вече на съперничеството между българския царь и никейския императоръ, а сѫщо и на помощь отъ българитѣ, още въ 1241 г. билъ сключилъ съюзъ съ иконийския султанъ за взаимни съдействия противъ Никея. Обаче, сега тоя сѫщиятъ съюзъ естествено се унищожавалъ, а Балдуинъ II останалъ отново самичъкъ и билъ принуденъ въ 1245 год. да замине на западъ, за да търси срѣдства и помощь за поддърѫката на разлагащата се латинска империя.

 

Между това Иванъ Ватаци, като наредилъ по тоя начинъ работитѣ си на изтокъ и следъ като опасностьта на неговата държава откъмъ монголитѣ минала, тъй като тѣхното движение взело друга насока къмъ изтокъ, отново обърналъ погледитѣ си къмъ Солунъ и вече намислилъ да довърши почнатото. Въ 1244 г. умрѣлъ Иванъ Ангелъ Комнинъ, солунскиятъ деспотъ, когото наследилъ братъ му Димитъръ. Новиятъ деспотъ не приличалъ на своя благочестивъ братъ; той виждалъ въ властьта само едно срѣдство, за да удовлетворява своитѣ любовни похождения и дотолкова злоупотрѣбявалъ съ властьта за своя разпустнатъ животъ, че скоро възбудилъ въ Солунъ всеобщо незадоволство. Това обстоятелство дало най-сгоденъ поводъ на Ивана Ватаци енергично да се намѣси въ работитѣ на солунския деспотатъ. Въ 1246 год., подъ предлогъ, че отива да обиколи европейскитѣ си владения, той преминалъ Хелеспонтъ и потеглилъ къмъ западната имъ граница съ цель да удари право на Солунъ Но тукъ едно ново събитие го накарало да промѣни посоката на похода си.

 

Докато вървѣли така сполучливо работитѣ на никейския императоръ и славата му се разнасяла по цѣлия изтокъ и западъ, за петгодишното царуване на малолѣтния български царь Коломана ние почти нищо не знаемъ, или знаемъ твърде малко. Едно домашно известие ни съобщава за нападението на „безбожнитѣ татари” или презъ есеньта на 1242, или презъ

 

 

425

 

1243 год. на България [1], въ което трѣбва да видимъ нахлуването на татарския ханъ Батъя, когато се връщалъ отъ похода си въ Маджарско, въ Северна България, която не по-малко е пострадала отъ хищнитѣ татарски орди. Къмъ това време се отнася обикновено задлъжението на българитѣ да плащатъ данъкъ на златоординския или кипчакския велики ханъ, вѣроятно, защото българското регентство, за да спаси страната отъ пълно разорение, решило чрезъ това задлъжение да принуди татаритѣ по-скоро да напустнатъ предѣлитѣ на царството [2]. Друго не по-малко събитие, което се отнася къмъ

 

 

1. За това нападение узнаваме отъ една приписка въ единъ гръцки рѫкописъ въ Ватиканската библиотека, Regin. gr. 18, отъ 1073 год., който съдържа Омилиитѣ и писмата на Василия Велики, гдето на листъ 251^v се чете:

 т. е. „настоящата книга биде купена отъ Теодора Граматика следъ нападението на безбожнитѣ татари, когато въ България царуваше Калиманъ Асѣнь, синъ на Иванъ Асѣня (II), за петь иперпера въ лѣто 6751 (= 1243 г. отъ Христа), индиктъ 1-и и четящитѣ нека се молятъ за грѣшника, за да се спася чрезъ вашитѣ молитви отъ вѣчното наказание” (Р. Fr. de’ Саѵаllегі et J. Lietzmann. Specimina codicum graecorum Vaticanorum. Berolini et Lipsiae 1929, p. XII). — Отъ тая приписка става явно, че татарското нашествие въ Северна България трѣбва да се отнесе къмъ 1243 год., която се е продължавала отъ 1. IX. 1242—31. VIII, 1243 г., поради това ние го отнасяме къмъ есеньта на 1242, или презъ 1243 год. — Тая приписка бѣ издадена още отъ Ф. Брунъ въ непъленъ видъ по преписъ, снетъ отъ Ѳ. Успенски, който я преписалъ отъ самия оригиналъ (вж. Черноморье, ч. II, Одесса 1880, стр. 355). Запознаването си съ пълния видъ на приписката длъжимъ на о. протойерея Ив. Гошевъ, комуто тукъ изказваме своята голѣма благодарность.

 

2. Като най-добро доказателство за данничеството на българитѣ къмъ кипчакския ханъ служи следното известие на францисканския монахъ Вилхелма Рубрукъ, който въ 1253 год. споходилъ царството на златоординския ханъ: Ab orificio Tanais versus occidentem usque ad Danubium totum est eorum (Tartarorum), etiam ultra Danubitun, versus Constantinopolim, Blakia, que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavoniam, omnes solvunt eis tributum: et etiam ultra tributum condictum sumpserunt annis nuper transactis de qualibet domo securi in unam et totum ferrum quod invenerunt in massa. (Recueil de voyages et de mémoires publié par la Société de Géo-

 

 

426

 

Коломановото царуване, е опитътъ на папа Инокентия IV (1243—1254) да възобнови унията съ българската църква. Въ посланието си до Коломана отъ 21. мартъ 1245 год. той пише, че „по никой начинъ не може да гледа, гдето нѣкои членове се отдѣллли отъ тѣлото на такава глава (т. е. на римската църквз), именно църквата на гърцитѣ и българитѣ”. Затова той продължава: „Ние просимъ и умоляваме въ Господа Исуса Христа, щото ти да не се откажешъ да се върнешъ къмъ единството на светата римска църква, и ти нѣма да счетешъ напраздно това, което е предвидено отъ насъ въ тая часть презъ сѫщитѣ дни относно намѣрението на братята минорити, силно желаещи твоето и на подчинения ти народъ просвѣщение, не безъ авторитета на светото писание. Защото ние не искаме вашитѣ (печалби), а силно желаемъ заедно съ Исуса Христа печалбитѣ на вашитѣ души; ние не искаме да отнемемъ нищо отъ вашата власть (facultate), или да намалимъ честьта (ви), но, доколкото можемъ съ Бога справедливо, да ви издигнемъ и по-скоро се стараемъ да ви увеличимъ. Затова съ помощьта на Исуса Христа при нашитѣ старания увеличението ще стане, ако ти, който казвашъ, че си глава и началникъ на твоя народъ, благодарение на разбирането, съ което ти се различавашъ отъ подчиненото множество, слушайки търпеливо направенитѣ на тебъ предложения отъ вестителитѣ на мира, ще се обърнешъ къмъ единство съ католишката църква”. Папата изказвалъ своята готовность, ако само Коломанъ пожелае, да свика дори вселенски съборъ за наредбата на това

 

 

graphie. IV, 2, р. 216. — Ср. А. Sacerdoţeanu, ор. с., р. 318, _7-14), т. е. „Отъ устието на Танаисъ (Донъ) къмъ западъ чакъ до Дунава всичко е тѣхно (на татаритѣ), дори отвѫдъ Дунава, къмъ Цариградъ, Влахия, която е земя на Асѣня и малка България (т. е. вм. дунавска България, малка въ сравнение съ волжско-камската Велика България) чакъ до Славония (Сърбия), всички имъ плащатъ данъкъ; а сѫщо освенъ условения данъкъ презъ недавна миналитѣ години взимали отъ всѣка кѫща една сѣкира и всичко желѣзо, което намирали на кюлче”. Тукъ В. Рубрукъ говори не само за своето време, но и за недавна миналитѣ години, т. е. за 40-тѣ години на XIII вѣкъ. — Вж. К. Иречекъ, История Болгаръ, стр. 350. — П. Никовъ, Татаробългарски отношения презъ срѣднитѣ вѣкове съ огледъ къмъ царуването на Смилеца. Годиш. на Соф. ун., XV—XVI (1919—1920), стр. 3—4.

 

 

427

 

дѣло. „Ако нѣкакъ ти би пожелалъ да се откажешъ, казвайки, че това по никой начинъ не може да стане безъ всеобщи съборъ, ние отговаряме, че за свикване на съборъ по твое и на гръцкитѣ и българскитѣ прелати искане ние се явяваме благосклонни и готови да приемемъ васъ и вашитѣ повѣреници и пратеници съ честь и сърдечна радостъ” и т. н. Писмото било изпратено по монаси отъ ордена на минорититѣ, които папата моли Коломана да приеме съ честь и благосклонно да разговаря съ тѣхъ, като-че-ли съ него самия [1]. Дали съ това предложение папата е искалъ да намѣри въ българския царь съюзникъ на латинския императоръ, който се намиралъ въ критично положение въ дадения моментъ, остава неизвестно. Съ какво се е свършило това папско опитване, па и последвалъ ли е нѣкакъвъ отговоръ отъ Търново, остава така сѫщо неизвестно; обаче, доколкото може да се сѫди по станалото наскоро следъ това събитие въ България, въ Търново не сѫ могли и да помислятъ за предложението на папата.

 

Следъ отстранението на царица Ирина и сина ѝ, болярството, което подъ силната и авторитетна рѫка на Иванъ Асѣня II кротувало дотогава и не показвало никакъвъ стремежъ къмъ явно разцепление, сега поискало да използува новото положение на работитѣ, за да си върне предишното значение, като важенъ факторъ въ политическия животъ на държавата. То веднага се раздѣлило на две партии, които побързали да опредѣлятъ посоката на своитѣ действия въ въпроса за престолонаследието, като едни боляри взели страната на малолѣтния законенъ царь и поддържали регентството, а това е била старата българска партия на Асѣневци, а други се

 

 

1. А. Theiner, Monumenta histor. Hungar., t. I, pp. 196—197: Colomanno іn Bulgaria imperanti etc. Ha 25 мартъ с. г. сѫщиятъ папа Инокентий IV изпратилъ окрѫжно послание адресирано: Venerabilibus Fratribus Universis Patriarchis, Archiepiscopis, Episcopis in terris Bulgarorum, Blacorum, Gazarorum, Sclavorum, Serviorum... ce??crorumque Christianorum Orientis, въ което той ги призовава за присъединение къмъ римската църква и имъ прави сѫщото предложение да свика вселенски съборъ. Вж. Ivan Dujčev, Il Francescanesimo in Bulgaria nei sec. XIII е XIV, въ Miscellanea Francescana, vol. XXXIV (1934), fasc. III, pp. 255—256.

 

 

428

 

явили като привърженици на Ирина и ѝ предложили услугитѣ си, за да издигнатъ нейния синъ на престола — едно обстоятелство, което не малко блазнило гордата царица-епиротка и властолюбивитѣ боляри — а това е била противната на първата партия — партията на куманитѣ-боляри. Борбата между тия две партии, както изглежда, вървѣла доста ожесточено, и нито едната, нито другата не се замисляла въ избора на срѣдствата за своето тържество, докато най-сетне нещастниятъ Коломанъ станалъ жертва на тая борба. Презъ лѣтото (м. августъ) на 1246 год. [1], споредъ известието на Г. Акрополита, Коломанъ, който тогава билъ на дванайсеть години, се поминалъ скоропостижно; едни казвали, че той умрѣлъ отъ естествена болесть (ϕυσικῇ νόσῳ), а други твърдѣли, че той билъ отровенъ отъ поднесеното нему отъ противника му питие, въ което била тайно всипана отрова [2]. Колкото и да е предадено това известие въ една несигурна форма, все пакъ, като се вземе подъ внимание изобщо положението на работитѣ въ Търново, ще трѣба да приемемъ второто твърдение за по-вѣрно, защото Г. Акрополитъ, очевидно, е употрѣбилъ тая неопредѣлена форма, за да смекчи обвинението, което се хвърляло върху лукавата и горда царица-ромейка. Ирина, както изглежда, пустнала въ ходъ и тоя коваренъ начинъ, само за да постигне властолюбивата си цель, безъ, обаче, да предвижда сетнинитѣ отъ тая постѫпка.

 

Следъ смъртьта на Коломана престола наистина завзелъ по право по-малкиятъ му братъ Михаилъ II Асѣнь (1246—1256), поради малолѣтството на когото застанала начело въ управлението майка му Ирина като регентка. При какви обстоятелства е станала тая промѣна въ управлението, засега ние не знаемъ; но, ако се сѫди по думитѣ на великия доместикъ Андроника Комнинъ Палеологъ, който Г. Акрополитъ влага въ

 

 

1. Отивайки на западъ, Иванъ Ватаци получилъ отъ управителя на родопската область Ахридосъ известие, че българскиятъ царь Коломанъ умрѣлъ, на 3. или 4. септемврий, когато стигналъ до рѣка Марица при мънастиря Виросъ (Acropolita, ib., p. 72, _19-20; и тукъ по-долу), след., царь Коломанъ е умрѣлъ не по-рано отъ втората половина на м. августъ.

 

2. Acropolita, ib., p. 73, _1-6.

 

 

429

 

устата му на съвета, който Иванъ Ватаци държалъ въ лагера при гр. Филипи въ 1246 г., а именно: „Господарьтъ (ὁ δεσπότης) на българитѣ е премахнатъ (убитъ), а ще ги управлява друго дете, родено на (Иванъ) Асѣня отъ Ирина, дъщерята на Теодора Ангела, Михаилъ... Ние ще изпратимъ при българитѣ посолство, и тѣ на драго сърдце ще го приематъ, защото се управляватъ отъ дете, което не знае, какво нѣщо е война” [1], — би могло да се заключи, че на първо време смѣната на правителството е станала безъ всѣкакви вѫтрешни сътресения, и регентството било принудено да отстѫпи властьта, споредъ закона за престолонаследието, на царица Ирина, която, наистина, почнала да управлява съвмѣстно съ сина си Михаила, който е билъ тогава на 9—10 години, както това свидетелствуватъ известнитѣ засега три сребърни монети, сѣчени несъмнено презъ времето на нейното регентствуване и на ревера на които сѫ изобразени Ирина и Михаилъ [2].

 

Обаче, старитѣ боляри отъ българската партия, съвременници и съратници на царь Иванъ Асѣня II, заедно съ севастократоръ Калояна, подозирайки, че смъртьта на Коломана била дѣло на царица Ирина, не могли да се успокоятъ, загдето последната завладѣла властьта по такъвъ коваренъ начинъ, и не пропущали да изкажатъ своето незадоволство по единъ или другъ начинъ. Отъ своя страна, и Ирина, опасявайки се, да не би да постигне нея самата и сина ѝ нѣщо лошо, обиколила се съ своитѣ привърженици и предани ней боляри, а бившитѣ регенти и привърженици на Коломана и изобщо на Асѣневия родъ отстранила отъ управлението, а, може би, да ги е преследвала. Че Ирина се е отнесла враждебно къмъ тѣхъ, показва фактътъ, че въ 1253 г. титлата севастократоръ вече носѣлъ зетьтъ на царя по сестра, нѣкой-си

 

 

1. Ibidem, p. 74, _{3-6; 9-11}.

 

2. Описание на тия монети вж. у Н. Мушмовъ, Една нова сребърна монета отъ царица Ирина съ сина ѝ Михаила. Сборникъ В. Н. Златарски София 1925, стр. 185—186. — Ср. отъ сѫщия, Античнитѣ монети на Балканския полуостровъ и монетитѣ на българскитѣ царе. София 1912, стр. 486, № 7468; Монетитѣ и печатитѣ на българскитѣ царе. София 1924, стр. 71 сл.

 

 

430

 

Петъръ [1], чието име стои редомъ съ царското въ договорната грамота въ Дубровникъ отъ сѫщата година съ титла „високи севастократоръ” [2], a това показва, че тя отказала на царевия братовчедъ Калояна да носи тая титла, т. е. тя го лишила отъ една важна прерогатива като най-близъкъ роднина на царь Михаила II Асѣнь по мѫжка линия.

 

Известието за смъртьта на царь Коломана, което заварило никейския императоръ, когато той минавалъ въ бродъ р. Марица (на 3. или 4. септемврий) близо до мънастиря Виросъ (сега Фере) и което му било донесено отъ управителя на родопската область Ахридосъ, развързало рѫцетѣ на Ивана Ватаци. Следъ като това известие се потвърдило и отъ други донесения, и се убедилъ въ истиностьта му, той веднага измѣнилъ посоката на маршрута си. Безъ да се бави много, Ватаци, като миналъ покрай Христополь (сег. Кавала), Филипи, гдето той държалъ съветъ съ приближенитѣ си въ смисълъ, не би ли било по-добре да нападнатъ българитѣ и да завоюватъ часть отъ владенията имъ и, между другото, нѣма ли да бѫде по-удобно и по-сгодно да завзематъ крепость Сѣръ, което значително щѣло да улесни действията

 

 

1. Тоя Петъръ не е могълъ да бѫде жененъ за Тамара, родната сестра на Коломана отъ маджаркинята Мария, защото тя не била омъжена още презъ 1254 г., когато се пущали слухове, какво тя щѣла да се омѫжи за Михаила Комнинъ Палеологъ, сина на солунския тогава управитель Андроникъ Комнинъ Палеологъ, и по-сетнешния императоръ Михаилъ VIII (вж. Асгороlitа, ib., рр. 92, ₁₉; 93, _11-12; 94, _{5-8, 10-13}), а не че се е проектирало тя да се даде на епирския деспотъ, както пише П. Никовъ, Българо-унгарски отношения, п. т., стр. 32; следов., Петъръ е могълъ да бѫде жененъ само за една отъ сестритѣ на Михаила II Асѣнь отъ Ирина, отъ които по-голѣмата, Теодора, въ 1253 г. е била на около 13—14 години, па не е могло да бѫде инакъ, защото Ирина е искала да го направи свой зеть и да го противопостави на севастократоръ Калояна.

 

2. Вж. Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей, стр. 155—159; 156, рр. 22, 26, 39. Въ тая грамота за него се казва, че той ималъ свои люде и свои земи (стр. 157, рр. 31—32:

т. е. той е билъ боляринъ, едъръ земевладѣлецъ, а, може би, и нѣкой областенъ управитель, каквито сѫ били Калоянъ, Мицо, Константинъ Тихъ, Яковъ Светославъ и др.

 

 

431

 

му противъ Солунъ. На съвета мненията се раздѣлили на две: едни съветвали Ватаци да не напада българитѣ, като казвали, че той нѣмалъ съ себе си достатъчно войска, защото тръгналъ само да обиколи владенията си; а пъкъ крепостьта Сѣръ, на която най-първо трѣбало да се удари, била непобедима, понеже била разположена на високо мѣсто и не може да бѫде обсадена съ такова количество войска; стенобойни машини да се поставятъ било безполезно. А пъкъ да се напада и после да се отстѫпва би покрило съ срамъ ромейската държава, и при това неприлично би било да се почне война съ мирнитѣ българи. Другата партия, начело съ Андроника Палеологъ, съветвала съвсемъ противоположното, именно, че трѣбало да се опитатъ да завзематъ Сѣръ. „Ако го завладѣемъ, казвалъ Андроникъ Палеологъ, то не малко ще спечелимъ: работитѣ на българитѣ ще се разстроятъ още повече, и тѣ на драго сърдце ще приематъ пратеницитѣ ни съ мирни предложения, защото тѣхниятъ господарь е умрѣлъ, а мисли да ги управлява друго дете, Михаилъ, синътъ на Асѣня отъ Ирина, дъщерята на императоръ Теодора. Ако пъкъ не сполучимъ да завладѣемъ крепостьта, то що за безчестие ще бѫде за ромейската империя? Като направимъ това опитване, ние ще се спремъ и пакъ ще пратимъ посолство при българитѣ, които съ честь ще го приематъ, защото тѣхъ ги управлява дете, което и понятие нѣма, какво нѣщо е война. А пъкъ всѣки, който има предъ видъ сгодитѣ отъ спокойния животъ, обича мира”. Тия думи на Андроника Палеологъ ясно ни рисуватъ картината, въ какво положение се е намирала българската държава въ дадения моментъ и доколко малко сѫ я зачитали никейцитѣ [1].

 

Мнението на Андроника Палеологъ надвило, и Иванъ Ватаци незабавно потеглилъ къмъ Сѣръ. Той се разположилъ на лагеръ недалечъ предъ града и мислилъ да го превземе не толкова съ количеството на войската си, колкото съ изкусното и правилно водене на обсадата. „Сѣръ въ старо време, забелязва византийскиятъ историкъ, билъ твърде голѣмъ градъ,

 

 

1. Acropolita, pp. 73, ₇ — 74, ₁₂.

 

 

432

 

но българинътъ Иванъ (т. е. царь Калоянъ), който бѣ обсаждалъ тоя градъ наедно съ другитѣ македонски градове, го бѣ разрушилъ до основитѣ; въ такова положение се намирала предмѣстието на града въ това време; единъ само акрополь (крепостьта) билъ обиколенъ съ стени и билъ въ състояние да издържи война”. Началникътъ на градския гарнизонъ, комуто била довѣрена отбраната на града, билъ нѣкой-си Драгота отъ Мелникъ. Скоро следъ пристигането си Иванъ Ватаци, съ помощьта на различенъ празенъ народъ, който придружавалъ войската и служелъ на войницитѣ, успѣлъ да произведе на жителитѣ отъ долната часть на града, която не била защитена съ стени, такъвъ голѣмъ страхъ, че жителитѣ, като не успѣли да се прибератъ въ крепостьта, излѣзли съ покорность предъ никейския императоръ. Между това началникътъ на крепостьта, Драгота, който не билъ способенъ да издържи обсадата, като видѣлъ, че градътъ е завзетъ отъ неприятеля и, освенъ това, като се научилъ за смъртьта на своя царь, решилъ безъ бой да се предаде. Иванъ Ватаци на драго сърдце приелъ пратеницитѣ му, и градътъ скоро призналъ властьта на императора. Драгота получилъ отъ последния пурпурна мантия, обшита съ злато и голѣмо количество златни статири, за което пъкъ далъ много обещания да му помогне въ по-нататъшнитѣ му действия [1].

 

Подкупенъ по тоя начинъ, Драгота отишелъ въ Мелникъ, гдето той, като се възползувалъ отъ болестьта на градския началникъ, Никола Литовой, почналъ тайно да подговаря гражданитѣ да се предадатъ на Ивана Ватаци. Единъ отъ по-виднитѣ граждани, на име Никола Манклавитъ, по произходъ, както се види отъ името му, ромей, като се научилъ за цельта на Драготовото идване въ Мелникъ, намислилъ да изпревари Драгота, следъ като привлѣче на своя страна повечето граждани. Той явно почналъ да агитира по града за измѣна и всенародно да излага, какви изгоди могатъ да се получатъ за тѣхъ отъ това. „Ние не сме малко търпѣли, казвалъ той, подъ управлението на детето Коломанъ, и ние имахме само тая

 

 

1. Ibidem, pp. 74, ₁₃ — 75, ₂₁.

 

 

433

 

надежда, че той ще порастне и нашитѣ тежки обстоятелства ще се измѣнятъ на по-добри, когато той достигне до съвършенолѣтие и ще бѫде въ състояние да различи добрия човѣкъ отъ лошия. Но злата сѫдба ни лиши и отъ това, у насъ остана дете да владѣе надъ българитѣ; по тоя начинъ ние бихме били по-глупави отъ най-глупавия, ако бихме се дали като жертва на нова безредица, като останемъ презъ цѣлия си животъ безъ господарь, отъ което произлизатъ много голѣми злини. А понеже сега, недалечъ отъ насъ, се намира ромейскиятъ императоръ, то ние сме длъжни да му се покоримъ като на правдивъ господарь, който умѣе да отличи добрия човѣкъ отъ лошия и при това отъ старо време още има права върху насъ, защото нашата страна е принадлежала на ромейската държава; но при своята наклонность да заграбватъ чуждото, българитѣ станаха, между другото, и владѣтели на Мелникъ, а ние всички произлизаме отъ Пловдивъ и сме чисти ромеи. Па освенъ това, ако и да сме принадлежали на българитѣ, то все пакъ ромейскиятъ императоръ има права върху насъ: неговиятъ синъ, князъ Теодоръ, е въ сродство съ българския царь Асѣня, и сега дъщерята на царь Асѣня, съпругата на тоя князъ, се ползува у ромеитѣ съ правата и титлата деспина (δέσποινα)— княгиня. И тъй, поради всичко това, безъ по-нататъшни разговори, ние трѣбва да отидемъ и да преклонимъ своя вратъ подъ неговото иго, защото игото на царе разумни и стари е приятно и много по-леко отъ игото на царе малолѣтни” [1].

 

Тая речь, на която трѣба да вѣрваме, ако не въ всичкитѣ подробности, то поне въ общия ѝ духъ, защото Георги Акрополитъ самъ е участвувалъ въ тоя походъ на Ивана Ватаци като историкъ и императорски секретарь (γραμματικός), каквито винаги сѫ придружавали ромейскитѣ императори и сѫ известявали съ своитѣ послания до сената и патриарха отъ името на императора за неговитѣ военни успѣхи [2], ни ясно характеризира положението на юго-западнитѣ български области презъ

 

 

1. Ibidem, pp. 75, ₂₂ — 77, ₉.

 

2. Ibidem, pp. 78, ₂₅ — 79, ₇.

 

 

434

 

царуването на царь Коломана, гдето свободниятъ духъ на населението все още не бѣ се укротилъ противъ регентството и поради загадъчната смърть на царя, и доста е било да се яви само единъ решителенъ мѫжъ, за да тръгне подире му. Но отъ друга пъкъ страна, инициативата за тази измѣна на мелнишкитѣ жители принадлежала не на българитѣ, а на нѣкои видни ромеи, които, разбира се, винаги сѫ теготили къмъ ромейскитѣ господари. Както и да било, но речьта на Никола Манклавита произвела надлежното впечатление. Скоро следъ нея били изпратени нѣколко граждани, както изглежда, тайно, но било известно на всички, при императора, за да поведатъ преговори по предаването на града. По заповѣдь на Ивана Ватаци била съставена грамота, съ която се потвърдявали исканитѣ отъ мелнишкитѣ граждани права и по сѫщитѣ пратеници била врѫчена на гражданитѣ. Тогава се явили въ лагера на императора, въ мѣстото наричано Валовища [1], една депутация отъ по-важнитѣ градски и военни началници и отъ по-видни граждани, богато облѣчени, за да изявятъ официално покорность и да признаятъ властьта на императора. Г. Акрополитъ за тая сцена казва, че, когато Иванъ Ватаци видѣлъ тая депутация, казалъ: Какво военно изкуство ги е поставило предъ насъ? Какви фаланги отъ конница сѫ пленили толкова и такива мѫже? Не е ли явно отъ тука, колко е право казано отъ апостола Павла: „Това зависи не отъ оногова, който желае; нито отъ оногова, който тича, а отъ Бога, който милува” (Рим. 9, 16) [2].

 

Примѣрътъ на Сѣръ и Мелникъ се оказалъ заразителенъ. Скоро следъ това много градове и цѣли области почнали да се предаватъ безъ всѣкакъвъ отпоръ и да минаватъ подъ

 

 

1. Въ Бонското издание това име се чете Λαβισδα, споредъ четенето на Л. Алляций и на Ем. Бекеръ, но споредъ А. Heisenberg'a, то трѣба да се чете Βαγαβισδα, което споредъ насъ, е по-вѣрно, и въ което трѣба да видимъ Βαγαβιστα у Анна Комнина, Alexias, II, р. 155, ₁₄, а това е българското име Валовища, тур. Демиръ-хисаръ, който се намира по пѫтя отъ Сѣръ за Мелникъ, южно отъ Рупелския проходъ. — Ср. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. II, стр. 243.

 

2. Acropolita, ib., pp., 77, ₁₀ — 78, ₂.

 

 

435

 

властьта на Никея. Така, въ течение на нѣколко седмици се подчинила цѣлата Родопска область съ Стенимахосъ и Цепина, така че тукъ границата между владенията на никейския императоръ и българския царь станала р. Марица [1]; на юго-западъ се покорила почти цѣла сегашна Македония съ силно укрепенитѣ градове Стобъ и Хотовъ и областитѣ на Велбуждъ, Скопие, Велесъ до Прилепъ и Пелагония и най-сетне Невстаполъ (Овче поле) и Просѣкъ [2]. Въ какво стѣснено положение се намирало българското правителство при тия безъ бой завоевателни успѣхи на Ивана Ватаци, показва това обстоятелство, че то не само не било въ състояние да окаже нѣкой отпоръ на никейцитѣ, но напротивъ, то сключило или било принудено да сключи договоръ съ Ивана Ватаци на условие, щото последниятъ да се задоволи съ това, което вече е завзелъ, и да не отива по-нататъкъ [3].

 

Увлѣченъ отъ тия успѣхи, Иванъ Ватаци решилъ съвсемъ да премахне Димитра, солунския деспотъ, и непосрѣдно да подчини Солунъ подъ властьта си. Въ самия градъ билъ съставенъ заговоръ противъ Димитра отъ по-виднитѣ и влиятелни лица, които тайно влѣзли въ сношения съ никейския императоръ, за да му предадатъ града, ако той се съгласи съ грамота да потвърди старитѣ права и привилегии на Солунъ и да гарантира свободитѣ на гражданитѣ. Императорътъ на драго сърдце изпълнилъ желанието на съзаклетницитѣ, и когато Иванъ Ватаци потеглилъ отъ Мелникъ и се явилъ предъ Солунъ, тѣ му отворили измѣннически градскитѣ врата. Димитъръ се затворилъ въ крепостьта, а сестра му Ирина, разказва Г. Акрополитъ, съпругата на българина Асѣнь, се явила въ лагера на Ватаци и на колѣне съ сълзи на очи го молила да не ослѣпява брата ѝ. Иванъ Ватаци я приелъ твърде дружелюбно: когато Ирина пристигнала въ лагера и слѣзла отъ коня, императорътъ слѣзълъ отъ колата си и я приелъ и разговарялъ съ нея на кракъ. Застѫпничеството на Ирина оказало своето влияние, и Иванъ Ватаци се съгласилъ да из-

 

 

1. За името Марица вж. тукъ по-горе, стр. 388, бел. 1.

 

2. Acropolita, ib., р. 78, _14-22.

 

3. Ibidem, p. 78, _22-25.

 

 

436

 

пълни желанието и, обаче Димитъръ, само следъ като получилъ клетвено обещание отъ императора, излѣзълъ отъ крепостьта [1]. Така безбойно Солунъ преминалъ въ рѫцетѣ на никейския императоръ. Иванъ Ватаци презъ декемврий 1246 г., като наредилъ работитѣ въ тоя градъ, гдето оставилъ за управитель великия доместикъ Андроника Палеологъ, следъ смъртьта на когото билъ назначенъ Теодоръ Филъ, потеглилъ обратно. Отбраната на Мелникъ и сѣрската область той врѫчилъ на по-голѣмия синъ на великия доместикъ, Михаила Палеологъ, по-сетнешния византийски императоръ. Така сѫщо той назначилъ и по другитѣ важни пунктове началници и управители, които всички се намиради подъ непосрѣдствената власть на великия доместикъ и управитель на Солунъ. Самъ Иванъ Ватаци, при заминаването си на изтокъ, взелъ съ себе си детронирания Димитра, когото той затворилъ въ малоазийската крепость Лентианъ [2].

 

И тъй, Солунъ и Верея останали подъ властьта на никейския императоръ, а земята, която се почвала оттамъ и се простирала до предѣлитѣ на Платамонъ, както и Пелагония, Охридъ и Прилѣпъ преминали подъ властьта на епирския деспотъ Михаила II, който още при движението на Ивана Ватаци къмъ Солунъ, ползувайки се отъ благоприятния моментъ, бѣ завзелъ сѫщо така безбойно всички тия градове, като сѫщевременно призналъ върховната власть на никейския императоръ. Само Воденъ, Островъ и Старидолъ съ тѣхнитѣ окрѫзи били оставени да владѣе престарѣлиятъ и слѣпъ Теодоръ Комнинъ — Ангелъ [3]. Едновременно съ тоя грабежъ на юго-западнитѣ български земи вървѣлъ и другъ въ северозападнитѣ. Маджаритѣ, ползувайки се отъ критичното положение на българитѣ, предприели, както изглежда, сѫщо така едно нападение на България, вѣроятно, да завзематъ окончателно спорнитѣ между дветѣ държави земи, защото отъ 1247 год. е вървѣла борба съ маджаритѣ, а маджарскиятъ краль Бела

 

 

1. Ibidem, pp. 79, ₈ — 83, ₁₄.

 

2. Ibidem, pp. 83, ₁₅ — 84, ₁₂.

 

3. Ibidem, p. 84, _16-22.

 

 

437

 

IV вече въ 1246 год. се титулувалъ rex Bulgariae [1]. Твърде е възможно, че въ тоя общъ грабежъ на българскитѣ земи отъ страна на съседитѣ да сѫ участвували и сърбитѣ, противъ които царь Михаилъ II Асѣнь по-кѫсно побързалъ, както ще видимъ, да сключи най-първо съюзъ съ Дубровникъ. Така, почти въ течение на три-четири месеца, обширната държава на Иванъ Асѣня II презъ петата година следъ смъртьта му изгубила голѣма часть отъ територията си, и българското царство се лишило отъ онова високо политическо положение, въ което го бѣ оставилъ тоя знаменитъ български царь, а това, отъ своя страна, докарало нови вѫтрешни сътресения.

 

Ирининото правителство, начело на което вече е стоялъ севастократоръ Петъръ, царевиятъ зеть по сестра, не било въ състояние да окаже дори най-малка съпротива нито на Ивана Ватаци, нито на епирския деспотъ Михаила II, които, както видѣхме, отнемали, или по-право безбойно окупирвали югозападнитѣ български области, нито пъкъ на маджаритѣ, които, както изглежда, отново завзели северозападнитѣ български области — Бѣлградската и Браничевската. Затова то се видѣло принудено да побърза, както се каза, да сключи миръ най-първо съ най-силния и опасенъ съседъ — никейския императоръ, по който миръ то се отказало отъ всички окупирани отъ Ивана Ватаци и Михаила II български земи [2]. Ние имаме достатъчно основание да приемемъ, че при сключването на тоя миръ е присъствувала и самата царица Ирина, защото надали тя би дошла нарочно отъ Търново, за да се застѫпи за своя недостоенъ братъ въ лагера на императора; очевидно за да въздействува по-силно върху Ивана Ватаци, тя е дошла въ мѣсто, гдето трѣбало да се уговори и сключи мирътъ, нейде на границата и, ако императорътъ я приелъ така дружелюбно, а тя се е решила да се яви въ никейския лагеръ при Солунъ, то едното и другото е било възможно да стане само следъ сключването на мира между тѣхъ. Тоя унизителеиъ миръ, го-

 

 

1. Ср. П. Никовъ, сѫдбата на северозападнитѣ български земи презъ срѣднитѣ вѣкове, стр. 131 сл.

 

2. Acropolita, ib., р. 78, _22-25.

 

 

438

 

лѣмата териториална загуба и произволната постѫпка на Ирина съ севастократора Калояна били достатъчни, за да предизвикатъ възмущение между боляритѣ отъ противната партия, а самъ севастократоръ Калоянъ, жестоко оскърбенъ, билъ принуденъ да се оттегли въ бащинитѣ си владения около Срѣдецъ, въ кр. Бояна, и да се откаже заедно съ цѣлата срѣдешка область да признава властьта на търновския царь. Оттогава кр. Бояна става центъръ на опозиционната партия, гдето се кроели всички враждебни планове, насочени противъ младия царь и майка му.

 

Какъ са минали следъ това първитѣ шесть години отъ царуването на Михаила II Асѣнь, не знаемъ нищо, защото византийскитѣ извори не даватъ никакви сведения за работитѣ въ България. Известно е само отъ съобщението на францисканския монахъ Рубрукъ, който презъ 1253 год, ходилъ въ татарската Орда, че тогавашната българска държава плащала годишенъ данъкъ на татаритѣ, следов., и при Михаила II Асѣнь България продължавала да бѫде данница на кипчакския ханъ [1]. Очевидно, правителството на Ирина било заето съ вѫтрешни работи, защото отцепването на срѣдешката область повлѣкло и отцепването на скопската область, гдето управлявалъ Константинъ Тиховъ, привърженикъ на Калояна, и гледало само да закрепи властьта въ рѫцетѣ си. Затова то не е могло и да помисли за снемане зависимостьта си отъ татарския ханъ, а още по-малко да предприеме на първо време нѣщо противъ маджаритѣ и сърбитѣ, следъ сключването на мира съ Ивана Ватаци. Отношенията на България къмъ нейнитѣ северозападни и западни съседи се поясняватъ тепърва отъ 1253 г., възъ основа на договорната грамота на Дубровникъ съ Михаила II Асѣнь и севастократоръ Петра, съставена на 15. юний сѫщата 1253 г. [2] Отъ тая грамота се научаваме, че поставениятъ

 

 

1. П. Никовъ, Татаробългарски отношения и пр., стр. 3 и 5.

 

2. Тая грамота, която се намира въ Виенската Придворна Библиотека, е била издавана вече нѣколко пѫти, но несъмнено чай-точно е възпроизведена отъ Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей. стр. 155—159, макаръ че все пакъ се срѣщатъ нѣкои недогледи. Така, на редъ 6:

 

 

439

 

отъ венецианския дожъ князъ на града Дубровникъ, Марсили Георги (1252—1254), и всички сѫдии и съветници-опекуни на сѫщия градъ, желаейки отдавна да иматъ приятелство и любовь съ „царя на цѣлата българска земя, Михаила Асѣнь”, каквито последнитѣ имали по-рано съ „преславния царь на цѣлата земя българска и гръцка, Иванъ Асѣня”, клетвено му се обещаватъ: 1. „да държатъ противъ злотворството на невѣрния краль Уроша и противъ брата му и рода му и противъ всички, които живѣятъ въ неговата земя, и ония, които иматъ на тѣхна земя нѣкакво владение”, въ смисълъ, че ако тия последнитѣ бѫдатъ невѣрници и неприятели на българския царь, такива да бѫдатъ и на града Дубровникъ, и ако нѣкой отъ означенитѣ по-горе или всички се обърнатъ къмъ царя и тоя ги приеме за приятели, и тѣ да ги иматъ за такива и обратно; 2. „ако Богъ помогне на българския царь да прогони своя и тѣхния врагъ Уроша отъ сръбската земя и брата му Владислава и рода имъ и други властели и тѣ потърсятъ прибѣжище въ града Дубровникъ, то управителитѣ на последния да ги не приематъ, нито (да слушатъ) речитѣ имъ, но, доколкото е възможно, да имъ пакостятъ”; 3. българскиятъ царь да не сключва миръ безъ дубровнишкитѣ управители съ Уроша и да не ги остави безъ миръ съ него, а да бѫдатъ заедно съ него (царя) противъ Уроша, неговия и тѣхния врагъ, и противъ цѣлия му родъ и противъ оногова, комуто ще принадлежи следъ него престолътъ, и война и миръ да иматъ наедно презъ неговия и тѣхния животѣ; и ще дадатъ помощь споредъ силата си по приморието, по море и по сухо; 4. ако Богъ помогне на българския царь да превземе рашката (сръбската) земя въ всичкитѣ ѝ предѣли, а пъкъ на дубровничанитѣ помогне да завладѣятъ всички приморски градове и крепости, принадлежещи на рашкия престолъ, тѣ да ги предадатъ на царя въ добъръ видъ, безъ загуба, или пъкъ на оногова, който би билъ изпратенъ отъ българския царь, споредъ силата

 

 

440

 

си; а когато тѣ узнаятъ, че царьтъ е влѣзълъ въ сръбската земя, то тѣ да бѫдатъ готови най-много подиръ две седмици, съ всичката си сила и мощь, и да потеглятъ срещу приморскитѣ градове и земи съ всички ония хора, които се намиратъ въ града Дубровникъ въ това време, и да оставятъ само толкова хора, колкото биха могли да отбранятъ града; и ако Урошъ или братъ му Владиславъ, или нѣкой отъ неговия родъ, или властель би поискалъ да имъ повреди или би имъ повредилъ, то българскиятъ царь да имъ помогне споредъ силата си противъ тѣхъ и да имъ вреди [1].

 

И тъй, отъ съдържанието на първата третина на договора не е мѫчно да се разбере, че дубровнишкиятъ князъ Марсили Георги заедно съ всичкитѣ управителни тѣла на града Дубровникъ сключилъ настѫпателенъ и отбранителенъ съюзъ съ българския царь Михаила II Асѣнь противъ сръбския краль Стефана I Уроша, следов., инициативата за тоя съюзъ е излѣзла отъ дубровничанитѣ, защото въ грамотата се казва, че тѣ „отдавна желаели да иматъ любовь съ Михаила Асѣня”, a не че последниятъ билъ изпратилъ пратеници въ Дубровникъ, за да сключатъ съюзъ, както представя работата К. Иречекъ [2], а това желание право изтича отъ натегнатитѣ въ това време отношения на Дубровникъ съ Уроша I. „Тогава, пише К. Иречекъ, дубровничанитѣ, при всичкитѣ незначителни материални срѣдства, се стремили да разширятъ своята область и да засилятъ своето църковно влияние. Най-близъкъ поводъ за това имъ дала тежката загуба, която е потърпѣла дубровнишката архиепископия. Папата (1247 г.) отнелъ отъ дубровнишката архиепископия босненската епископия и я подчинилъ на калочката архиепископия въ Маджарско. Дубровничанитѣ протестирали, но въ сѫщото време повдигнали и спорния въпросъ съ барската архиепископия, искайки отъ римската курия да имъ признае правото върху цѣлата барска область (1247—1255). Тѣ се надѣвали на успѣхъ, защото латинскитѣ църкви въ Захълмие и Требиние сѫ на сръбско землище и, следов.,

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 165—156, рр. 1—22.

 

2. К. Јиречек, Историја Срба, п. т., стр. 230.

 

 

441

 

подпадали подъ тѣхната архиепископия, и си служили при това съ разни измислици и фалсификации. Барската църква, която тогава управлявалъ игалианецътъ Плано Карнини, известенъ съ своето мисионерско пѫтуване въ монголската държава, намѣрила защита и въ Римъ и умѣстнитѣ владѣлци, сръбскитѣ крале Уроша и Владислава”. И наистина, презъ лѣтото на 1252 год. Урошъ се явилъ съ голѣма войска предъ Дубровникъ, обаче следъ нѣколко седмици се съгласилъ да поднови мира [1]. Обаче дубровничанитѣ не довѣрявали на Уроша и за да се обезпечатъ отъ негова страна, потърсили съюза на българския царь. Тѣ, очевидно, знаели, че тоя не билъ въ добри отношения съ сръбския кралъ, вѣроятно поради заграбването на българска земя още въ 1246 год., защото последниятъ е представенъ въ грамотата сѫщо така врагъ на Михаила II, както и на дубровничанитѣ. Българското правителство посрещнало на драго сърдце предложението на дубравничанитѣ и, както изглежда, съюзътъ билъ сключенъ.

 

Обаче договорътъ между Дубровникъ и Търново не ималъ само горната цель, въ която дубровничанитѣ по-скоро търсѣли поводъ, за да възобновятъ търговския договоръ, който тѣ имали съ Иванъ Асѣня II, както се види отъ по-нататъшното съдържание на грамотата. „Люди и търговци, четемъ въ нея, отъ светото ти царство и отъ зетя на царството ти Петра севастократора и тѣхниятъ добитъкъ, ако дойдатъ въ нашия градъ Дубровникъ, да бѫдатъ прибрани и пазени въ Дубровникъ и въ неговитѣ предѣли, както и самитѣ дубровничани, и да пребѫдватъ въ Дубровникъ свободно и да търгуватъ, продавайки и купувайки безъ всѣко даждие и безъ всѣки ущърбъ, и да не имъ се взематъ никакви мита нито на врати (градски), нито на мостове, нито на бродове, нито пъкъ на друмове, а да си купуватъ всѣкаква стока , каквато имъ е потрѣбна: злато, сребро, дрехи и златни материи, или друго, каквото имъ е угодно, освенъ жито, което да не се изнася отъ града дубровнишки безъ позволението на княза, който и да бѫде въ това време въ Дубровнишкото

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 229—230.

 

 

442

 

княжество [1]. И тъй, споредъ договора, и на дветѣ страни се предоставялъ свободенъ безмитенъ вносъ и износъ на стоки; но понеже търговията се намирала въ рѫцетѣ на дубровничанитѣ, то отъ тия привилегии се ползували само дубровнишкитѣ търговци. Отъ сѫщия характеръ и значение била и следната клауза въ договора: „Ако смърть настигне нѣкого човѣка или търговеца отъ своето свето царство и човѣка или търговеца на високия севастократоръ Петра въ дубровнишкото княжество или съ разпоредба или безъ разпоредба и бѫде безъ дружина (т. е. безъ другарь), ние сме длъжни да опишемъ всичкия добитъкъ на оня покойникъ, и когато твоето свето царство изпрати за тѣхъ свое послание , да го даваме, а добитъкътъ на оня покойникъ да не изгуби нищо отъ насъ; сѫщо така, ако за людитѣ и търговцитѣ дубровнишки се случи смърть или съ разпоредба или безъ разпоредба въ земитѣ на твоето свето царство и въ земитѣ на високия севастократоръ господина Петра, а пъкъ дружина сѫ нѣмали, добитъцитѣ на оня покойникъ да бѫдатъ прибрани и отъ името на твоето свето царство да се предаватъ на тогова, който би билъ изпратенъ съ писмо отъ княза дубровнишки за описания добитъкъ на оня покойникъ” [2]. Въ следната клауза на договора се опредѣля подсѫдностьта у дветѣ страни: „Ако людитѣ на твоето свето царство и на Петра високия севастократоръ иматъ сѫдебенъ искъ върху нѣкой човѣкъ отъ дубровнишкото княжество, то ние се задлъжаваме да произвеждаме съвършено правъ сѫдъ безъ сѫдебни мита и безъ данъкъ по нашия законъ; сѫщо и нашитѣ хора да иматъ правда (т. е. правъ сѫдъ) въ земитѣ на светото ти царство и на севастократора Петра споредъ вашето свето царство и високия севастократоръ Петра [3], безъ никакъвъ данъкъ и безъ сѫдебни мита, никакво да нѣма между светото ти

 

Стр. 442 Относно търговските клаузи на договора на Михаил Асен с Дубровник срв. подробно у Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 136 сл. (Д. Ангелов)

 

 

1. Г. А. Ильинскій, Грамоты и пр., стр. 156, рр. 22—28.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 156—157, рр. 29—33.

 

3. Подчертанитѣ тукъ думи, очевидно, трѣба да се разбиратъ по аналогия съ предходнитѣ въ смисълъ „по закона на твоето свето царство и на високия севастократоръ Петра”.

 

 

443

 

царство и насъ, докато не се отсѫди праведно” [1]. И тъй, сѫдебнитѣ процеси ще се произвеждатъ споредъ законитѣ на страната, гдето тѣ се разгледватъ, обаче безъ никакви сѫдебни разноски. — По-нататъкъ дубровничанитѣ си обезпечватъ въ договора правата на своитѣ владения, въ случай че българскиятъ царь сполучи да завладѣе сръбската земя, и да си запазятъ сѫщитѣ граници, каквито сѫ били по-рано — отъ една страна, а, отъ друга, — да си върнатъ правата върху ония сръбски и приморски градове, които преди 15 години се намирали подъ тѣхна власть, — всички други завоевани мѣста ще бѫдатъ предадени на българския царь. Следъ това се преброяватъ всички пунктове, до които се простира тѣхната дѣдина [2]. За това осигуряване пъкъ дубровничанитѣ отстѫпвали на българския царь правото отъ митото на сольта, отъ което по-рано се ползувалъ сръбскиятъ краль: „А известно е, че отъ всичката соль, която се продава, половината приходъ вече не рашкитѣ хора, а твоето свето царство да получава, а другата половина — да получава опекунътъ дубровнишки, както е било въ стария законъ, и светото ти царство да държи за насъ стария законъ, а пъкъ се знае, че мито отъ сольта отъ рѣка Дринъ до Неретва не се събира на друго мѣсто, освенъ въ Дубровникъ” [3]. Освенъ това, ако българскиятъ царь сполучи съ Божия помощь да завладѣе всички приморски градове, то дубровничанитѣ обезпечватъ за своята майка-църква всички имоти и владения, които е тя имала по-рано „въ всички градове или по сухо, или епископии, или мънастири, или църкви, иди свещеници, или друга нѣкоя правдина, която тя е имала отъ стари времена, да си владѣе свободно, както е писано въ старитѣ книги на привилегиитѣ” [4]. Най-сетне осигуряватъ и своята политическа зависимость отъ венецианския дожъ, за да се опазятъ отъ всѣко посегателство отъ страна на българския царь върху тѣхния градъ: „А ние всички (цѣлата община) опекуни на нашия градъ Дубровникъ, малки и голѣми, да сме

 

 

1. Ильинскій, п. съч., стр. 157, рр. 33—36.

 

2. Пакъ тамъ, рр. 36—46.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 157—158, рр. 46—48.

 

4. Пакъ тамъ, стр. 158, рр. 48—51.

 

 

444

 

длъжни да даваме клетва на всички князе, които ще бѫдатъ въ разни времена въ Дубровникъ по желанието на славния венециански дожъ, да държимъ това обещание презъ време на неговото князуване, когато и той се закълне въ дубровнишкото княжество. И ако ние престѫпимъ тая клетва и това обещание, да ни сѫди Богъ и тая клетва и на тоя, и на онзи свѣтъ, а ние и нашитѣ деца да иматъ запретъ и гнѣвъ отъ високия папа римски навѣки; и тая грамота да имаме и искаме да държимъ, като спазваме клетвата, почитьта и службата, която сме длъжни да оказваме къмъ господина дожа и венецианската община, докато сѫществува твоето свето царство и ние” [1]. Договорътъ билъ скрепенъ съ печата общински и на княза Марсили Георги и подписанъ отъ всички дубровничани, които се намирали въ управлението на града Дубровникъ.

 

И тъй, отъ цѣлия тоя договоръ става ясно, че съюзътъ между Дубровникъ и българското правителство ималъ твърде сериозенъ характеръ, защото следъ сключването му българска и куманска войска нахълтала далечъ навѫтре въ Сърбия и опустошила мънастиря св. Петъръ на р. Лимъ при Бѣло поле [2]. Това нападение, както изглежда, произвело надлежно впечатление, и работата не дошла до кръвопролитие, защото краль Урошъ I се постаралъ да отклони съединението на двамата съюзници. Обаче какъ сѫ се изгладили отношенията между България и Сърбия, остава засега неизвестно. К. Иречекъ предполага, че тукъ посрѣдникъ станаль Иванъ Ватаци, защото въ това време Урошъ I се броилъ между приятелитѣ на никейския императоръ [3]. Тоя съюзъ съ Дубровникъ и помирение съ сърбитѣ се оказали вредни за маджарската политика, защото въ следната 1254 година захълмскиятъ жупанъ Радославъ, който билъ васалъ на маджарския краль, се присъединилъ къмъ българо-дубровнишкия съюзъ [4], а пъкъ Бела IV въ едно писмо до папата се оплаквалъ, какво следъ опустошението на държавата му отъ татаритѣ, тя била „обиколена

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 158, рр. 51—54.

 

2. Споменик. III (1890), стр. 8. — К. Јиречек, п. т., стр. 230.

 

3. К. Јиречек, п. т., стр. 230.

 

4. Пакъ тамъ, стр. 230.

 

 

445

 

каточели съ овчи плетъ отъ различни невѣрни народи” — на изтокъ отъ руси и бродници, на югъ отъ българи и бошнаци, отъ което става ясно, че отношенията между българи и маджари били съвсемъ натегнати, а може би и враждебни.

 

Докато Михаилъ II Асѣнь и правителството били завзети съ отношенията къмъ западнитѣ и северозападнитѣ си съседи, Иванъ Ватаци сполучилъ да разшири още повече границитѣ на владенията въ Македония. Между Ивана Ватаци и Михаила II, деспотъ епирски, който въ 1246 г. бѣ призналъ както видѣхме, върховната власть на никейския императоръ, се поддържали доста дълго време приятелски отношения, като се предполагало да се закрепятъ чрезъ предполагания бракъ на Михаиловия синъ Никифора съ дъщерята на Теодора, Ватациевия синъ, Мария. Но лукавиятъ Теодоръ Комнинъ не само решилъ да развали тоя бракъ, но и успѣлъ да предума своя братанецъ да се отцепи отъ Ватаци. Когато узналъ за това, а сѫщо и за тѣсния съюзъ между чичата и братанеца, императорътъ, отъ своя страна, решилъ веднажъ за винаги да свърши съ тия двама свои непокорни васали. Ползувайки се отъ сѫществуващитѣ мирни отношения съ съседитѣ си — турцитѣ и българитѣ, Иванъ Ватаци, безъ да се бави, въ 1253 год. събралъ силна войска и преминалъ Дарданелитѣ. Той потеглилъ направо за Солунъ, а оттамъ заминалъ срещу Воденъ, резиденцията на Теодора Комнинъ, който бѣ вече избѣгалъ при деспотъ Михаила II. Следъ превземането на Воденъ, императорътъ дошелъ въ Островъ, гдето той се разположилъ на дълговремененъ лагеръ. Оттамъ той изпращалъ въ владенията на деспота своитѣ пълководци да ги опустошаватъ и разоряватъ. Обаче настаналата зима много попрѣчила на успѣшнитѣ действия на никейскитѣ войски поради мѫчното продоволствуване, особено въ планинската югозападна Македония. Но твърдиятъ характеръ на Ивана Ватаци преодолѣлъ всички мѫчнотии. Освенъ това, още съ настъпването на пролѣтьта 1254 г. при него въ лагера му се явили двама бѣжанци отъ Костуръ, по-напредъ пълководецъ Глава, а следъ него Теодоръ Петралифа, братъ на Михаиловата жена, съ покорность предъ императора, следъ което цѣлата Костурска область, а съ нея и Дѣволската, се подчинили и отворили свободенъ

 

 

446

 

пѫть на никейцитѣ въ Епиръ. Още по-добре тръгнали работитѣ, когато и пълководецъ Голѣмъ, роднина на Ивана Ватаци, който билъ изпратенъ на йомощь на Костуръ отъ Албанонъ, се присъединилъ къмъ императорскитѣ войски. Императорътъ приелъ всички тия измѣнници на драго сърдце и ги наградилъ по достойнството. Измѣната на всички тия пълководци принудила най-сетне деспота Михаила да се покори и да изпрати при императора пратеници за миръ, който билъ приетъ. Споредъ условията на тоя миръ, деспотътъ отстѫпилъ на императора крепоститѣ Прилепъ, Велесъ и албанонската Кроя, и по тоя начинъ цѣлата страна на северъ отъ тъй нареч. Via Egnatia преминала подъ властьта на Ивана Ватаци. Мирниятъ договоръ билъ подписанъ и скрепенъ съ писмена клетва отъ никейския императоръ и следъ това билъ изпратенъ въ Лариса, за да го подпише и потвърди и Михаилъ II. Освенъ това, на връщане императорскитѣ пратеници взели съ себе си сина на деспотъ Михаила, Никифора, когото поради своята внучка издигналъ въ санъ деспотъ, а слѣпия Теодора докарали окованъ въ вериги въ лагера на императора при Воденъ и после билъ изпратенъ въ мънастиръ, гдето и завършилъ живота си [1]. Така постепенно Иванъ Ватаци успѣлъ да въдвори своята власть на Балканския полуостровъ. Нему оставало да превземе Цариградъ и да възстанови отново византийската империя, къмъ което не би се забавилъ да пристѫпи, ако да не бѣ му побъркала смъртьта. Презъ есеньта на 1254 год., когато той се върналъ въ Нимфея следъ епирския походъ, съ него се случилъ апоплексически ударъ и наскоро починалъ.

 

Ивана Ватаци наследилъ неговиятъ синъ и приемникъ Теодоръ II Ласкарисъ (1254—1258), който билъ въ това време на 33 години и билъ жененъ за красивата Елена, дъщерята на българския царь Иванъ Асѣня II. Той получилъ прекрасно възпитание и образование, обичалъ науката, съ особенъ интересъ се занимавалъ съ богословие и неведнажъ внушително показвалъ на враговетѣ си събуденото надмощие на ромей-

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 88, ₁₅ — 92, ₁₄.

 

 

447

 

ската държава и военно изкуство. И неговото управление никакъ не отстъпвало на бащиното му; въ нѣкои отношения той дори се издигалъ надъ ромейската рутина още повече отъ своитѣ двама предшественици. При всичката си набожность той не допущалъ влиянието на духовенството върху политиката и избиралъ, както и Иванъ Ватаци, за офицери и чиновници най-способни и работливи хора, безъ да обръща внимание върху претенциитѣ на аристокрацията, която се бѣ изселила отъ Цариградъ въ никейската държава. Неговото финансово управление било отлично; народътъ не се излагалъ на разни данъчни насилия, и все пакъ той е могълъ, както и баща му, да има готово постоянно значително съкровище. Обаче, здравето на младия императоръ било вече силно разстроено при завземането на престола. Той често страдалъ отъ епилептични припадки, и тия физически страдания (отъ дълбока меланхолия и отъ това, гдето мислилъ, че го магьосали), възбуждали въ него гнѣвъ и недовѣрчивость; подъ влиянието на тия страдания той прибѣгвалъ къмъ строги мѣрки, които го правили невъзможенъ на престола и особено тежъкъ за окрѫжаващитѣ го царедворци.

 

Подъ натиска на майка си Ирина, която имала особено силна омраза къмъ никейския императорски домъ, сега Михаилъ II Асень поискалъ да използува тия слаби страни въ характера на новия императоръ, чието болезнено състояние нему, като на неговъ шуря, е било познато. Щомъ се научилъ за смъртьта на Ивана Ватаци, Михаилъ II Асѣнь решилъ да си отвоюва обратно отнетитѣ още въ 1246 и 1254 г. г. владения въ Тракия и Македония и да отмъсти на никейцитѣ за тѣхната коварна постѫпка при завземането на престола. Като се възползувалъ отъ обстоятелството, че въ западнитѣ никейски владения нѣмало много струпани войски, царь Михаилъ веднага потеглилъ въ походъ. Той преминалъ Стара-планина и, като миналъ Марица, навлѣзълъ въ родопската область и завладѣлъ, безъ да срещне силенъ отпоръ, много важни крепости. Тукъ главно помогнало на българския царь, споредъ думитѣ на Г. Акрополита, това обстоятелство,

 

 

448

 

че „понеже тамошнитѣ жители били българи, тѣ на драго сърдце преминавали на страна на своитѣ единоплеменници, като сваляли игото на другоплеменницитѣ”. А ония крепости, въ които били поставени ромейски гарнизони, бидейки не въ състояние да противостоятъ при такива обстоятелства, покорявали се на българитѣ: едни отъ тия гарнизони били обхванати отъ ужасъ и, предавайки крепоститѣ, получавали срещу това свобода да се върнатъ въ отечеството си; други, поради внезапното нахлуване на българитѣ, не могли да измислятъ нищо за своя защита и се впущали да бѣгатъ, като оставяли крепоститѣ безъ отбранители; трети пъкъ, понеже отбраната на крепостьта се проточила твърде дълго, били изморени вече отъ продължителностьта на времето. По тоя начинъ били завзети крепоститѣ: Стенимахосъ, Перущица (Περιστίτα), Кричимъ (Κρυτζιμόσ), Цепина (Τζέπαινα при с. Дърково — Метоха) и всички крепости въ родопската область Ахридосъ (Ἀχριδός) съ изключение на кр. Мниякъ (Μνείακος, старобългарски ), която ромеитѣ сполучили да удържатъ въ рѫцетѣ си; освенъ това подчинили се на българитѣ Устра (Οὔστρα — Остра?), Перперакий (Περπεράκιον), Кривусъ (Κρυβούς — Криво) и близкиятъ до Одринъ Ефраимъ (Ἐϕραΐμ) [1]. Едновременно и цѣла югозападна България — днешна

 

 

1. Ахридъ, Ἀχριδός — область по срѣдна и долна Арда, може би споредъ Иречека, е днешната покрайнина Султанъ-ери (Мѫстанлийско), а може би и Кърджалийско. На северъ тя се простирала до Станимашко, на изтокъ до Черномѣнъ (сег. Черменъ) и близо до Одринъ, а на ю.-из. до околноститѣ на Димотика. Ефраимъ се намиралъ на 5 дни отъ Одринъ, вѣроятно при днешното с. Евремкьой на долна Арда; Мънякъ — два дни на западъ отъ Евремкьой пакъ въ долината на Арда; Перперакионъ, западно отъ Евремкьой, на дѣсния брѣгъ на р. Перперекъ-дере, лѣвъ притокъ на Арда; Остра — между Мънякъ и Перперакионъ, и Кривусъ — между Перперакионъ и Ефраимъ. — Вж. К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 393—395. — Хр. Милевъ, Карта на търновското царство, Пловдивъ 1909, стр. 11 и самата карта, гдето той по-инакъ поставя тия крепости: отъ Черменъ на з. Ефремъ, Остра, Криво между Ефремъ ю.-из. и Остра; Перперакионъ на з. отъ Остра, а Мънякъ на ю. отъ Перперакионъ на лѣвия брѣгъ на Арда.

 

 

449

 

Македония така сѫщо преминала подъ властьта на българския царь [1].

 

Известието за навлизането на българитѣ и за тѣхнитѣ успѣхи въ Тракия силно разтревожило младия императоръ Теодора II Ласкарисъ, и особено изплашило неговитѣ приближени, защото „тѣ знаели, пише Г. Акрополитъ, че по-голѣмата часть отъ западнитѣ области (т. е. отъ европейскитѣ никейски владения) населявали българи, и че тия области много отдавна се отцепили отъ ромеитѣ (при образуването на второто царство) и само малко преди това се бѣха покорили на императоръ Ивана (Ватаци); но тая покорность не бѣ още успѣла да закрепне, и тѣ винаги били тайно враждебни на ромеитѣ” [2]. Подъ влиянието на това мнение, отъ една страна, а, отъ друга, — на голѣмитѣ успѣхи на българитѣ, нѣкои близки на императора го съветвали, какво „съвсемъ нѣмало нужда той да отива на западъ (т. е. въ Европа), че тамошнитѣ области се намирали въ съвсемъ лошо състояние, така че почти нѣмало възможность да се поправи работата, а пъкъ настъпващата зима прѣчела да се събере голѣма войска”. Освенъ това, казвали тѣ, „ако императорътъ тръгне въ походъ и не извърши нищо достойно за своята слава и име, то той не само ще закрепи за враговетѣ това, което тѣ сѫ вече завоевали, но още ще изгуби и това, което е останало, а това ще докара значително усилване на неприятеля, а на ромеитѣ, напротивъ, — силно ослабване” [3]. Противъ това мнение възстаналъ тогавашниятъ великъ доместикъ Георги Музалонъ, който се ползувалъ отъ особеното разположение на императора; той не само доказвалъ, че послед-

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 107, ₄ — 108, ₂₀. — N. Gregoras, ib., I, рр. 55, ₂₂ — 56, ₂, за тоя походъ на царь Михаила II Асѣнь съобщава само накратко следното: „Управительтъ (ὁ ᾶρχων) на българитѣ, като чулъ, че императорътъ (Иванъ Ватаци) умрѣлъ, веднага решилъ да наруши сключенитѣ съ него условия и почналъ да прави чести набѣзи на ромейскитѣ градове въ Тракия, така че не малко отъ тѣхъ покорилъ, дори при планина Родопи”.

 

2. Acropolita, ib., p. 109, _1-5.

 

3. Ibidem, p. 110, _3-17.

 

 

450

 

ниятъ трѣба да предприеме походъ противъ българитѣ, но и настоявалъ, че всичко, което принадлежи на никейската империя, или по-голѣмата часть отъ него да се не остави въ рѫцетѣ на неприятеля. Мнението на Георги Музалона, поддържано отъ младитѣ пълководци и особено отъ младия императоръ, който не искалъ съ такова безчестие да се почне управлението му, надвило. Събрана била, колкото било възможно, доста голѣма армия и, безъ да гледа на зимното време, Теодоръ II Ласкарисъ преминалъ Хелеспонтъ (Дарданелитѣ) и въ едно кѫсо време пристигналъ въ Одринъ [1].

 

Когато на следния день императорътъ потеглилъ отъ града въ походъ, единъ българинъ-съгледвачъ, доколкото му позволявали силитѣ, бързо дошелъ въ лагера на царь Михаила II, който се билъ разположилъ недалечъ отъ Марица, и му обадилъ, че императорътъ се приближава съ войска и че трѣба да очаква наскоро нападение. При всичко че тоя българинъ съ клетва увѣрявалъ истиностьта на това известие, обаче царь Михаилъ не напустналъ лагера си, но и не се приготвилъ да посрещне нападението, а чакалъ да узнае по-точно, доколко тоя слухъ билъ достовѣренъ. Между това, българскитѣ предни отреди били нападнати неочаквано отъ ромеитѣ, разбити съвсемъ, и само една часть отъ тѣхъ сполучила да избѣга. Тая случка произвела страшна паника въ българския лагеръ; безъ да разпитатъ, каква била работата българитѣ, начело съ царя си, се метнали на конетѣ си и посрѣдъ нощь избѣгали навѫтре въ българска територия, преди да влѣзатъ въ бой. „Презъ времето на това бѣгство, забелязва Г. Асрополитъ, тѣ (българитѣ) си издраскали лицата по голитѣ клончета на дърветата, които ги удряли по лицето; и самъ българинътъ (т. е. царь Михаилъ) изпиталъ на себе си тая неприятность, а нѣкои безъ горнитѣ си дрехи се хвърлили на конетѣ си и се впуснали да бѣгатъ”. На сутриньта, когато никейцитѣ не намѣрили никого на мѣстото на българския лагеръ, Теодоръ II Ласкарисъ потеглилъ право за Веррой (старобъл. Боруй, сег. Стара-Загора), която той превзелъ безъ

 

 

1. Ibidem, рр. 110, ₁₇ — 111, ₈.

 

 

451

 

особени мѫчнотии, „защото цѣлата ѝ стена била повредена и имала много брешове още отъ времето на българското завоевание (при царь Калояна), макаръ жителитѣ да я укрепявали съ лозови чукани и съ ритли отъ коля” (κάμαξι καὶ τοῖς ἐξ ἁμαξῶν ξύλοις). Отъ Верроя императорътъ почналъ вече да мисли за по-нататъшното навлизане въ българскитѣ области и дори за походъ отвѫдъ Стара-планина, но суровата и многоснѣжна зима побъркала на плана му. Той се задоволилъ само съ това, че, следъ като заграбилъ цѣлия запасъ отъ храни и опустошилъ града, всички мѫже, жени и деца, овце и крави и изобщо всичко движимо изпратилъ въ Одринъ [1].

 

Отъ Одринъ императорътъ изпратилъ свои войски да завзематъ крепоститѣ въ областьта Ахридосъ въ центъра на Родопитѣ. Всички почти крепости били лесно отвоювани съ помощьта на машини и стенобойни орѫдия, защото „българитѣ, щомъ виждали враговетѣ или забелязвали тѣхнитѣ войнствени приготовления, веднага напущали крепостьта безъ никакъвъ отпоръ”, Самъ Теодоръ II Ласкарисъ потеглилъ къмъ по-важнитѣ крепости по северния склонъ на Родопитѣ. Въ кѫсо време той успѣлъ отново да отвоюва Станимака, Перущица, Кричимъ и всички други укрепени мѣста; само кр. Цепина той не можалъ да завладѣе, едно, поради силния отпоръ, който той срещналъ отъ страна на защитницитѣ ѝ, и, друго, поради суровата зима, презъ времето на която той нищо не можалъ да направи. Но щомъ пукнала пролѣтьта, двама пълководци, Алексий Стратигопулъ и Константинъ Торникъ, получили заповѣдь да се явятъ отъ Сѣръ съ войска на помощь на обсадителитѣ на Цепина. Но тѣ, безъ да срещнатъ не само отпоръ, но и хора, когато минавали планинитѣ (Родопитѣ) и чули нѣкакви-си неопредѣлени гласове и шумъ и звукове отъ рогове, веднага потеглили назадъ въ бѣгство, „като оставили, пише Г. Акрополитъ, на българскитѣ овчари и свинопаси цѣлия фуражъ и много коне”. Тѣ били изпратени отново отъ императора къмъ Цепина, но и тоя пѫтъ нищо не могли да извършатъ [2].

 

 

1. Ibidem, pp. 111, ₉ — 113, ₉.

 

2. Ibidem, рр. 113, ₁₀ — 114, ₁₉.

 

 

452

 

Докато вървѣла обсадата на Цепина, мелнишкиятъ вoeвода Драгота, който, споредъ думитѣ на Г. Акрополита, питаелъ винаги враждебность къмъ ромеитѣ по своята вече природа, като българинъ, а още повече поради омразата си къмъ Ивана Ватаци, понеже се надѣвалъ да получи за своята измѣна много повече награда, отколкото получилъ, намислилъ да поздигне открито възстание. Той събралъ всички мелнишки войници и много други отъ околностьта и обсадилъ Мелнишката крепость. Обсаденитѣ се оказали въ състояние да издържатъ обсадата, докато пристигнѣла помощь, защото имали голѣмъ запасъ отъ храна, нѣмали само достатъчно вода, па и храбро отбивали всички опити на Драгота да разруши стенитѣ на крепостьта. Между това, Теодоръ II Ласкарисъ, известенъ за възстанието на Драгота, разядосанъ, веднага потеглилъ въ походъ противъ мелнишкитѣ възстаници. Въ пълно въорѫжение той пристигналъ при Сѣръ на втората недѣля; по пѫтя за Мелникъ той срещналъ силенъ отпоръ въ тѣсния Рупелски проходъ, който билъ добре укрепенъ отъ българитѣ — тамъ била издигната дема, снабдена съ разни завори, ключалки и куки — и се отбранялъ отъ голѣма българска войска, конница и пехота. Едвали може да се мисли, че тамъ Драгота е действувалъ на своя глава, безъ знанието на българския царь; значителнитѣ военни сили, съ които той разполагалъ въ възстанието, не сѫ били само негови, а не малка помощь той е получилъ и отъ царь Михаила; изобщо, трѣба да се приеме, че несъмнено самото възстание е било устроено отъ българското правителство, за да отвлѣче вниманието на никейскитѣ пълководци и да обезпечи тила на царя. Като разбралъ, колко ще бѫде мѫчно да си пробие пѫть презъ това тъй силно укрепено мѣсто, Теодоръ II Ласкарисъ решилъ съ хитрость да накара българскитѣ отреди да отстѫпятъ: той заповѣдалъ на пехотната часть отъ армията си да направи обходъ презъ голѣми и гѫсти гори на околнитѣ планински върхове надъ прохода (можеби по източната часть на пл. Бѣласица), което било благополучно извършено, и оттамъ никейската пехота почнала да пуща стрели и камъни върху главитѣ на българскитѣ войници, а конницата въ това време направила силенъ натискъ въ вратата на демата. Бъл-

 

Стр. 452 Нови подробности около похода на Теодор II Ласкарис против Мелник у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945 г., стр. 111 сл. (Д. Ангелов)

 

 

 

453

 

гарскиятъ отредъ, който трѣбало да защищава прохода, като се видѣлъ заобцколенъ отъ тила, веднага се впусналъ да бѣга, а въ това време никейцитѣ изтрѣбили много български войници. Когато спасилитѣ се дошли въ българския лагеръ, тѣ произвели такова страшно смущение, че се обърнали въ бѣгство. „Понеже нощьта била безъ месечина, пише Г. Акрополитъ, когато тѣ бѣгали, мѣстоположението мѫчно, а пѫтьтъ неизвестенъ, то нѣкои отъ тѣхъ попадали отъ конетѣ, а тия, които вървѣли отзадъ, изстъпвали ги и ги убивали; други пъкъ, подъ тежината на товара си, се търкаляли изъ урвитѣ надолу, а трети по другъ начинъ постигалъ злополученъ край, така че немногома отъ тѣхъ се спасили и достигнали до България”. Презъ времето на тоя панически бѣгъ самъ водачътъ на възстанието Драгота билъ изтъпканъ отъ конски копита и на третия день се поминалъ. Още сѫщата нощь императорътъ завзелъ крепостьта Мелникъ и влѣзълъ въ разговоръ съ неговитѣ защитници, които го посрещнали радостно, като рѫкоплѣскали, величаели го съ хвалебни пѣсни и го наричали бързокрилъ орелъ. Следъ като успокоилъ жителитѣ на града, Теодоръ II Ласкарисъ заповѣдалъ да изведатъ отъ крепостьта женитѣ и децата на бунтовницитѣ и да се конфискуватъ всичкитѣ имъ имоти, а самъ заминалъ за Солунъ, за да възстанови властьта си въ Македония [1].

 

Отъ Солунъ, като преминалъ Вардаръ, императорътъ потеглилъ за Воденъ, гдето се разположилъ на лагеръ, защото билъ принуденъ да остане нѣколко време, докато оздравѣлъ отъ нѣкаква-си епидемическа болесть, която върлувала по войницитѣ му, и после заминалъ за Прилепъ, за да се приготви за обсадата на друга първокласна крепость. Като взелъ съ себе си всевъзможни машини и стенобойни орѫдия, Теодоръ II потеглилъ за Велесъ съ цель да го обсади и да изгони оттамъ българитѣ. Но жителитѣ на града, щомъ се научили за пристигането на императора, като искали да отклонятъ обсадата, влѣзли въ преговори съ него, като му предложили, той да не имъ стори нищо лошо, а съ

 

 

1. Ibidem, рр. 114, ₂₀ — 117, ₂₄.

 

 

454

 

орѫжието и имота си да имъ бѫде позволено да излѣзатъ отъ крепостьта. Като се осигурили съ клетва отъ императора, тѣ потеглили отъ Велесъ. Обаче, когато Теодоръ II Ласкарисъ видѣлъ многобройното имъ количество, разкаялъ се, загдето пустналъ такова голѣмо множество и такъвъ силенъ и снаженъ народъ да отиде при враговетѣ му и да бѫде въ броя на ромейскитѣ неприятели; но вече било кѫсно: свързанъ съ клетва, той ги отпустналъ на свобода. — Отъ Велесъ императорътъ потеглилъ съ всичката си войска презъ Невстаполь — Овче-поле, къмъ Сѣръ. Но когато миналъ Струмица, той получилъ писмо отъ великия доместикъ Георгия Музалона, въ което го известявалъ, че селджуцитѣ сѫ силно притѣснени отъ татаритѣ, и затова ускорилъ маршрута си. Обаче, при р. Марица той получилъ друго известие, че никаква опасность отъ изтокъ нѣмало, и потеглилъ за Димотика, а оттамъ за Одринъ [1].

 

При всичко че Теодоръ II сполучилъ да отвоюва всички завзети отъ българитѣ крепости, обаче той не можалъ да се примири съ мисъльта, че въ рѫцетѣ на българитѣ оставали още две крепости: една незначителна въ областьта Ахридосъ, на име Патъмъ (Πάτμος), която била лесно превзета отъ Алексия Дука Филантропинъ, а другата твърде важна — Цепина, построена на онова мѣсто, гдето се допирали дветѣ най-високи планини на полуострова — Стара-планина и Родопитѣ, а между тѣхъ протича р. Марица. Затова Теодоръ Ласкарисъ решилъ да довърши завоеванията си съ присъединение и на тия две крепости къмъ владенията си на западъ и особено на Цепина. Следъ като войската му си отпочинала въ Одринъ, той я повелъ, безъ да гледа на настъпващата лоша есень, отново къмъ Родопитѣ, противъ Цепина, за да я завладѣе съ наличнитѣ си сили. По пѫтя той се разпореждалъ да се събератъ колкото може повече кола отъ цѣлата страна, за да понесатъ машини и стенобойни орѫдия и да превозватъ храна за войската, и когато се приготвилъ добре, потеглилъ къмъ Цепина. Когато войската стигнала до Макроливада (сег. Узунджова), тя била настигната отъ солѣмъ студъ чрезъ една

 

 

1. Ibidem, рр. 117, ₂₄ — 119, ₈.

 

 

455

 

виелица, която върлувала цѣла нощь, и сутриньта земята се покрила съ дебелъ снѣгъ. Теодоръ II Ласкарисъ се намѣрилъ въ голѣмо затруднение; мѣстото било пусто, а враговетѣ били близко; още повече го съкрушавалъ очакваниятъ недостигъ на храна. Поради това, той събралъ всички военачалници на съветъ и ги питалъ, какво трѣба да прави при тия тежки обстоятелства. Тѣ почти всички го посъветвали да се върнатъ обратно въ Одринъ. Но императорътъ не възприелъ това мнение и, следъ като се посъветвалъ съ своитѣ приближени, които му казвали, че отъ Макроливада до Одринъ има толкова пѫть, колкото и до крепостьта Станимака, че и въ тая крепость ще намѣрятъ въ изобилие всичко потрѣбно, и че следъ като потеглятъ къмъ последната, ще докажатъ на неприятеля, какво нито страхъ предъ него, нито неудобствата на зимното време не ги принудили да се върнатъ назадъ, той намѣрилъ това мнение за по-добро. Затова, щомъ студътъ поомекналъ и снѣгътъ престаналъ да вали, Теодоръ Ласкарисъ отново повелъ войската си напредъ. Когато стигнали въ Станимака, той заповѣдалъ само да нахранятъ войската и потеглилъ къмъ Цепина. По пѫтя си императорътъ са отбилъ въ гр. Баткунъ, за да си набави храна за войската, и оттамъ изпратилъ своя чичо Мануила Ласкарисъ и началника на своя отредъ Константина Маргаритъ, да огледатъ мѣстностьта и да намѣрятъ най-удобенъ пѫть за движението на войската. Макаръ следъ завръщането си отъ огледа и двамата, особено Константинъ Маргаритъ, да увѣрявали императора, че намѣрили удобенъ пѫтъ, императорътъ не можалъ да постигне цельта си, защото самата мѣстность била неудобна за походъ, а голѣмиятъ студъ и плъзгавиятъ ледъ който покрилъ цѣлия пѫть, не позволявали спокойно и свободно да се движи войската; а пъкъ известието за недостѫпностьта на крепостьта Цепина за обсада принудило императора да отстѫпи назадъ. Следъ като прекаралъ два дена въ Баткунъ и го опустошилъ, Теодоръ Ласкарисъ се върналъ въ Одринъ и оттамъ отишелъ въ Димотика. Тамъ той оставилъ значителна войска, за охрана на града, като заповѣдалъ на пълководцитѣ всѣкакъ да избѣгватъ сблъсквания съ българитѣ, дори ако последнитѣ нахълтатъ въ никейскитѣ

 

 

456

 

владения и почнатъ да ги опустошаватъ, да не напущатъ своитѣ позиции; само ако се яви отстрани нѣкой незначителенъ неприятелски отредъ, имъ се позволявало смѣло да ударятъ на него. Като наредилъ така всичко, Теодоръ II Ласкарисъ като миналъ Хелеспонтъ и се спрѣлъ за нѣколко дена, за да награди военачалницитѣ си, следъ рождественскитѣ праздници се завърналъ въ Нимфея [1].

 

Новитѣ военни успѣхи на никейския императоръ поставили българския царь отново въ стѣснено положение: неговитѣ очаквания не се оправдали. За Михаила II Асѣнь било повече отъ ясно, че войната съ Никея не е свършена и че, при враждебнитѣ отношения съ Маджарско, би могла да докара печални резултати. Затова на българския царь и на неговото правителство се налагало часъ по-скоро да изгладятъ отношенията си съ маджарския краль. И наистина, следъ августъ 1255 год. отношенията между България и Маджарско се измѣнили отъ враждебни на приятелски. Това споразумение и сближение станало къмъ края на 1255 год. при посрѣдството на руския князъ-бѣжанецъ Ростислава Михайловичъ, синъ на черниговския князъ Михаила Всеволодовичъ, който билъ избѣгалъ въ Маджарско следъ мѫченическата смърть на баща си въ Златната Орда. Маджарскиятъ краль Бела IV (1230—1270) го приелъ на драго сърдце и дори го оженилъ за дъщеря си Анна (въ 1243 год.), като го поставилъ у правитель на Славония (1247г.), а по-сетне (1254 год.) и за пръвъ банъ на Мачва, область между рр. Сава и Дрина и планината Цера. Това сближение, както изглежда, не е станало безъ териториални отстѫпки за смѣтка на българскитѣ северозападни области, защото както браничевската, тъй и бѣлградската области около това време влизали въ владенията на Ростислава, съ други думи, тия две български области били формално отстѫпени, ако не непосрѣдно на маджарския краль, то на неговия васалъ Ростислава, който се ползувалъ съ известна самостойность. Освенъ това, сближението на дветѣ държави било скрепено и съ брака на младия, тогава 16—17-годишенъ, Михаила II Асѣнь съ внуч-

 

 

1. Ibidem, рр. 119, ₂₂ — 124, ₂₄.

 

 

457

 

ката на маджарския краль и дъщеря на Ростислава, Мария, сѫщо малолѣтна — на 12 години [1].

 

Като се обезпечилъ по тоя начинъ съ безопасность откъмъ северозападъ, Михаилъ II Асѣнь, надѣвайки се, може би, на помощь отъ Ростислава (респ. отъ маджаритѣ), решилъ отново да почне войната съ никейцитѣ. Когато се научилъ, че Теодоръ II Ласкарисъ си отишелъ въ Мала Азия, царь Михаилъ II незабавно повикалъ на помощь скититѣ, т. е. куманитѣ [2], и събраната веднага доста голѣма армия — само броятъ на куманитѣ възлизалъ до четири хиляди — изпратилъ въ тракийскитѣ области по грабежъ и да плашатъ ромеитѣ. Куманитѣ, като се спустнали покрай Одринъ, почнали да грабятъ страната къмъ рѣка Регина и да опустошаватъ околноститѣ на Димотика, чрезъ което предизвикали ромеитѣ. Оставенитѣ при тая крепость никейски пълководци не изпълнили заповѣдьта на своя императоръ. Тѣ излѣзли противъ нахлулитѣ кумани, но били съвсемъ разбити, взети били много пленници, които отпосле били продадени на българитѣ. Известието за нападението на българитѣ въ съюзъ съ куманитѣ къмъ Одринъ и Димотика силно изплашило Теодора II Ласкарисъ, който веднага почналъ да се готви за новъ походъ въ Европа противъ България. Презъ зимата на 1255/56 год. императорътъ сполучилъ да осигури източнитѣ граници на държавата си съ безопасность и да събере голѣма армия. Споредъ думитѣ на Г. Акрополита, той въорѫжилъ не само ония, които били на военна служба, но и такива, които никога не сѫ служили въ войската; той дори повелъ въ походъ и своитѣ ловци. Обаче, печалнитѣ резултати отъ нахлуването на куманитѣ ускорили самия походъ. Щомъ пукнала пролѣтьта

 

 

1. К. Јиречек, Историіа Срба, п. т., стр. 228. — П. Никовъ, Българо-унгарски отношения отъ 1257—1277 година. София 1919, стр. 6 —62.

 

2. Че тукъ подъ „скити” трѣба да се разбиратъ куманитѣ, а не татаритѣ, личи отъ това, че у Г. Акрополита последнитѣ сѫ известни подъ името ταχάριοι, τάχαροι и се строго отличаватъ отъ скититѣ и куманитѣ. Вж. п. т., стр. 67—71, 119, 125, 136—137, 144 и 157. — Ср. М. А. Андреева, Очерки по культурѣ византійскаго двора въ XIII вѣкѣ. Прага 1927, стр. 53—54.

 

 

458

 

на 1256 год. той незабавно преминалъ Хелеспонтъ (Дарданелитѣ) и потеглилъ направо противъ куманитѣ, които опустошавали въ това време страната около Виза. Но императорътъ не можалъ да имъ отмъсти, защото тѣ, вѣрни на своята тактика, избѣгали своевременно на бързитѣ си коне, но, все пакъ, много отъ тѣхъ, и дори знатни, били избити. Тогава императорътъ се оттеглилъ и се разположилъ на лагеръ при р. Регина (περὶ τὸν ποταμὸν ὅς Ῥηγίνα καλεῖται, ант. Ergines, сег. Еркене), гдето останалъ да чака, за да се съсрѣдоточи огромната му армия, и следъ това съ всички сили да нападне България) [1].

 

Между това, царь Михаилъ II Асѣнь, изплашенъ отъ огромната армия на никейския императоръ, а сѫщо и отъ намѣренията му, като предчувствувалъ, че не ще бѫде въ състояние да устои срещу силитѣ на никейцитѣ, решилъ съ предложение за миръ да предупреди неизбѣжната катастрофа. Какво било положението на българския царь въ дадения моментъ, може да се види отъ следнитѣ думи на византийския историкъ отъ XIV вѣкъ, Никифора Григора: „Началникътъ (ὁ ἄρχων) на българитѣ, когато чулъ за тежкия походъ на императора, почналъ да измѫчва сърдцето си съ голѣми страхове и непрестанно да се хвърля отъ една мисъль на друга. Да разреши работата съ война било за него неудобно и съвсемъ невъзможно: 1. поради това, че той нѣмалъ достатъчно войска, която би могла да противостои на такова множество неприятели, снабдени съ тежко и блѣскаво въорѫжение, и 2. защото виждалъ, че императорътъ билъ младъ човѣкъ, въодушевенъ отъ жажда за слава, и се стреми енергически къмъ осѫществение на своитѣ планове. Поради това той намѣрилъ за необходимо да възобнови предишния договоръ”. Споредъ сѫщия историкъ, царь Михаилъ се надѣвалъ, че лесно ще може да убеди императора да се примирятъ, едно, защото му билъ близъкъ роднина — шуря, и друго, защото новата измѣна на епирския деспотъ Михаила II го принуждавала, колкото било възможно по-скоро, да замине на западъ и да тури

 

 

1. Acropolita, ib., рр. 124, ₂₅ — 126, ₂₈. — Gregoras, ib., p. 56, _4-13.

 

 

459

 

край на деспотовото своеволие [1]. И наистина, надеждитѣ на българския царь се напълно оправдали.

 

Преговоритѣ Михаилъ II Асѣнь решилъ да поведе при посрѣдството на своя тъстъ, князъ Ростислава, зетя на маджарския краль [2]. Затова той изпратилъ по-рано при императора пратеници, които да уредятъ предварително пристигането на Ростислава вънъ отъ всѣкакви опасности и последниятъ да бѫде приетъ съ честь отъ императора. Така и станало. Теодоръ II Ласкарисъ приелъ пристигналия въ никейския лагеръ при р. Регина Ростислава твърде ласкаво и оказалъ подобаващитѣ почести както нему лично, тъй и на неговата свита, която се състояла отъ „първенцитѣ на българския народъ” . Мирътъ билъ сключенъ и законно билъ скрепенъ съ клетви отъ страна на императора и на Ростислава, който произнесълъ клетва за себе си и за своя зеть, българския царь [3]. Ето какъ описва самъ Теодоръ II Ласкарисъ въ своето окрѫжно послание, изпратено по случай сключването на тоя миренъ договоръ, по кой начинъ били водени преговоритѣ: „Въ началото на исканията бѣ казано за взимане и даване на пари (т. е. контрибуция била първоначално поставена), защото царското съкровище (τὸ βαςίλειον — фискътъ) по божия воля се грижи обикновено да представя голѣми искания спрямо противницитѣ. Обаче, молбата на ловкия мѫжъ къмъ моето царство го принуди да замълчи за тѣхъ; защото привлича силното желание, особено беседата и молбата на мѫжа привлича бащиното любовно чувство къмъ съгласие, именно, защото рускиятъ князъ , следъ като се закълна, наистина, нарече моето царство баща и господарь на всичко негово. Но поради молбитѣ на тогова и на първенцитѣ на българския народъ, понеже най-добритѣ

 

 

1. Gregoras, ib., pp. 56, ₁₃ — 57, ₃.

 

2. Г. Акрополитъ нарича царския тъстъ , въ когото нѣкои историци виждаха сръбския краль Стефана I Урошъ, но който не е никой другъ, освенъ споменатиятъ по-горе князъ Ростиславъ. За това вж. Kon. Jireček въ Archiv f. sl. Phil., XXI (1898), SS. 623—624. — Подробно у П. Никовъ, п, т., стр. 60—61.

 

3. Acropolita, ib., pp. 126, ₂₉ — 127, ₁₂.

 

 

460

 

отъ тѣхъ дойдоха (съ молба) при моето царство, азъ, като човѣкъ, бѣхъ победенъ, виждайки ставащитѣ ежедневно толкова български кръвопролития; оттука азъ бѣхъ подбуденъ въ сърдцето къмъ състрадание и изоставихъ всички искания и къмъ собственитѣ си преди граници въ Спарта и Доратъ окончателно опредѣлихъ земята на западната ромейска страна. Поради това, когато ми се поиска да пристѫпя къмъ клетва, азъ открито извършихъ знака на истинската вѣра, като получихъ сѫщото отъ страна на отблъскващия” [1]. Колкото и да се старае Теодоръ II да представи тукъ, че мирниятъ договоръ билъ сключенъ по негово благоволение и желание, все пакъ ясно личи отъ думитѣ му, че мирътъ билъ еднакво желателенъ и отъ дветѣ страни; съ това се обяснява и неговото особено разположение къмъ Ростислава.

 

Що се отнася до условията на мирния договоръ, то, споредъ Акрополита, тѣ били: българскиятъ царь, въ лицето на своя пълномощникъ, се задлъжилъ да върне крепостьта Цепина на никейския императоръ, а последниятъ — да пази мира съ българитѣ, при което изрично било казано, че и дветѣ страни ще се задоволятъ отъ по-раншнитѣ граници, т. е. каквито тѣ били при Ивана Дука Ватаци [2]. Тия данни напълно се схождатъ съ това, което ни дава самъ Теодоръ II Ласкарисъ въ споменатото окрѫжно послание: „Отстѫпена именно бѣше на моето царство, продължава той, казаната великолепна крепость Цепина, която се намира на върховетѣ на Родопитѣ, около известната планина Книшава (ἡ Κνίσαβα) [3]. Тая

 

 

1. Тhеоdori Ducae Lascaris epistulae CCXVII, editio Nicolai Festae. Firenze 1898. Appendix I, pp. 279-282, подъ надсловъ:

Вж. рр. 280, ₃₄ —281, ₅₁. — Ср. не съвсемъ точния преводъ на това послакие у Г. Баласчевъ въ Минало, кн 5 и 6 (1911), стр. 60—66.

 

2. Acropolita, ib., р. 127, _12-15.

 

3. Едвали може да се приеме, че тая планина Книшава е сѫщата оная, която се споменува въ житието на св. Ивана Рилски, защото мѣстонахожденията имъ не се съвпадатъ. Вж. К. Jireček, п. т., стр. 624. — Йор. Ивановъ, Св. Ив. Рилски и неговиятъ монастирь. София 1917, стр. 12, бел. 2.

 

 

461

 

знаменита и чутовна крепость, която е обиколена наоколо съ твърде укрепени мѣста, много близки до българскитѣ области, има своитѣ съединения (връзки) по-навѫтре отъ ония, които сѫ подъ нея, най-укрепена, изобщо казано, най-недостѫпна, съвършено непревзимаема, — се напада и се побеждава на завладява само отъ ромейската войска, и непредавана завоевава се, и се подчинява само отъ нея, — крепость, въ която станаха много и голѣми борби. Защото, кой не се сражава за нея? Кой още отъ старо време не се облича въ ризница? Тоя, който я притежава, се побеждава съ превземането ѝ и лишаващиятъ се я нарича най-силна. И защо трѣба много да се говори? Въ нея воинствениятъ Аресъ насочи български и ромейски войски и (произлѣзе) голѣма борба въ нея за нея и, смущение поради нея. Мъртвитѣ преди българи чрезъ нея и сега се надѣваха животъ да заживѣятъ (тамъ), а нашата превъзходна войска съ превземането ѝ устрои победно тържество” [1].

 

Теодоръ II Ласкарисъ нарича въ посланието си мирния договоръ „великъ даръ, защото билъ отъ Бога и се предава на тѣхъ, божиитѣ хора, като божи даръ, който преди оставаше невидимъ, очертава границитѣ и туря печатъ на цѣлия пай”; в за самата граница императорътъ казва следното: „Дарътъ, т. е. договорътъ, обгражда Сардика (сег. София) и Филиповия градъ (Пловдивъ) откъмъ насъ македонцитѣ, и опредѣля за граница Велбуждъ (Βελεβούσδιον, сег. Кюстендилъ) и присъединява къмъ предишното състояние и знаменитата область (ϑέμα); скопска и прочутата вранянска, включава Албанонъ (тукъ вѣроятно Елбасанъ) и границата достига до сръбскитѣ предѣли” [2]. Отъ това не съвсемъ ясно опредѣляне на границата все пакъ може да се установи, че Пловдивъ и София оставали въ българска територия, като погранични, обаче, градове, какъвто е билъ и Велбуждъ. Като нова отстѫпка на територия трѣба да смѣтаме присъединението на скопската и

 

 

1. Epistulae, ib., p. 281, _51-66.

 

2. Ibidem, p. 281, _66-73.

 

 

462

 

вранянската области, които по-рано Иванъ Ватаци не бѣ окупиралъ.

 

Особено интересенъ се явява краятъ на разгледваното послание, гдето авторътъ въ алегорична форма представя своята сила и победа надъ враговетѣ. „Кучето (ὁ κύων), пише той, следъ като се съедини съ лъвчето (σκύμνος) и мечката (η ἄρκτος), следъ като навлѣзе въ събранието, което се движи противъ насъ отъ ненаситна и звѣрска подбуда и полудѣло отъ лакомия, свише бѣха съвършено победени. Кучето биде обезглавено, лъвчето се спасяваше съ бѣгство, а мечката (най-неочаквано и най-странно) стана посрѣдникъ на двамата, и за да избълватъ плячкитѣ, които звѣроветѣ, следъ като ги заграбиха съ зѫби, отпратиха въ стомаха (си), тя ги изплаши при удрянето по главата съ нѣкакъвъ-си жезълъ (тояга) на ромейската царска експедиция. И тъй, ако лъвчета, кучета и мечки, най-дивитѣ и ненаситни звѣрове, като се изплашиха отъ меча на моето царство, се обърнаха къмъ договоръ и поклонение на него (царството ми), то какво друго варварско племе ще (посмѣе да) се сражава съ него (царството ми)? При божия сила това е, недопустимо нито на думи, нито на сила, нито пъкъ съ помишление” и т. н. [1]. Ако се сѫди по сѫдбата и ролята на всѣко отъ споменатитѣ тукъ животни, то ще трѣба да се приеме, че подъ куче се разбиратъ куманитѣ, които българитѣ бѣха повикали на помощь, но по-сетне, следъ като били пресрещнати отъ императора при Виза, много отъ тѣхъ, макаръ тѣ да търсили спасение въ бѣгство, били изклани и при това нѣкои отъ тѣхнитѣ главатари; подъ лъвче се разбира българскиятъ царь и изобщо българитѣ, които, следъ като се научили, че се приближава императорътъ, ще да сѫ отстѫпили заблаговременно, защото Г. Акрополитъ нищо не споменува за тѣхъ въ битката при Виза; и, най-сетне, подъ мечка се разбира князъ Ростиславъ, който, за голѣмо учудване на Теодора II, се явилъ като посрѣдникъ на българитѣ и куманитѣ предъ никейския императоръ и ги принудилъ да повърнатъ всички завзети отъ тѣхъ земи чрезъ мирния

 

 

1. Ibidem, p. 282, _83-93.

 

 

463

 

договоръ, съ сключването на който Ростиславъ, както изглежда, свободно се разпореждалъ [1].

 

Въ приведения по-горе откѫслекъ отъ посланието имаме доста ясни намеквания, че при уговарването на условията Ростиславъ никакъ не отстоявалъ интереситѣ на българитѣ и на тѣхния царь и своя зеть и разполагалъ съ българскитѣ земи тъй, както за него лично било изгодно и полезно, съ други думи, Ростиславъ се поддалъ да бѫде подкупенъ отъ никейцитѣ и тѣхния императоръ, за да бѫде сключенъ мирниятъ договоръ тъй, както последнитѣ искали [2]. Съ това тъкмо се обяснява: 1. отказътъ на императора отъ контрибуцията, която първоначално се предвиждала въ условията на мира; 2. отстъпката на скопската и вранянскага области въ полза на никейцитѣ, — отстѫпка, за която тъй ясно говори Теодоръ II въ посланието си, и 3. голѣмитѣ и многобройни подаръци, съ които Ростиславъ се върналъ. „Когато всичко това бѣ завършено така, споредъ желанието на владѣтеля, пише Г. Акрополитъ, Ростиславъ (ο μὲν Οὖρος), следъ като се разпрощава (τοὺς τῆς ἀποχωρήσεως εἰπὼν λόγους), замина съ царски щедрости; тѣ се наброяваха до двадесеть хиляди откарани нѣща, като коне, платове и други” [3]. Мирниятъ договоръ билъ сключенъ въ края

 

 

1. Въ нашата статия „Южна България следъ смъртьта на Иванъ Асѣня II и регинскиятъ миръ” (Сборникъ Б. Дяковичъ. София 1927, стр. 327—341) ние дадохме друго разбиране на споменатитѣ тукъ животни, а именно: куче — българи, лъвче — кумани, мечка — маджари, респк. Ростиславъ. Обаче, М. А. Андреева въ рецензията си върху тая наша статия (вж. Byzantоnoslavica, IV. 2 (1932), стр. 446—447) даде напълно основателно друго тълкуване на тия животни, което ние възприехме. Че подъ „куче” Теодоръ II е разбиралъ куманитѣ, се види отъ друго едно негово писмо (вж. М. Андреева, Очерки и пр., стр. 54). При такова тълкуване, разбира се, пада и нашето предположение, какво и самото послание се отнася къмъ последнитѣ месеци на 1256 год., защото, несъмнено, както забелязва М. Андреева, то е било писано и разпратено наскоро следъ сключването на мирния договоръ. Освенъ това, ние приемаме заедно съ М. Андреева, че името „мечка” по-скоро се отнася лично къмъ Ростислава, а не и къмъ маджаритѣ.

 

2. Че Ростиславъ наистина билъ подкупенъ, се види и отъ признанието на самия императоръ, предадено отъ Acropolita, ib. р. 129, _10-13. — Вж. и тукъ по-долу.

 

3. Acropolita, ib., p. 127, _16-23.

 

 

464

 

на юлий или презъ първитѣ дни на августъ (въ всѣки случай-преди 6) [1] на 1256 год., при което отъ никейска страна действувалъ главно Г. Акрополитъ, който самъ казва, че съставилъ той договорната грамота и присѫтствувалъ, когато се давали клетвитѣ отъ дветѣ страни [2]. Следъ заминаването на Ростислава, Теодоръ II Ласкарисъ останалъ въ лагера си при р. Регина, докато кр. Цепина била предадена на никейскитѣ войски, което ще да е последвало наскоро, защото презъ септемврий сѫщата година императорътъ побързалъ да се яви въ Солунъ, за да уреди окончателно отношенията си спрямо епирския деспотъ Михаила II.

 

Още императоръ Иванъ Ватаци, както видѣхме по-горе при усмирението на възстанието на тоя деспотъ въ 1254 год., бѣ придвидилъ въ условията на мира, между другото, и брака на деспотовия синъ Никифора съ дъщерята на Теодора Ласкариса, Мария [3]. Въ дадения моментъ деспотъМихаилъ II, когато предвиждалъ неособени отрадни сетнини, ако императорътъ навлѣзе въ владенията му съ голѣмата си армия, решилъ да изпълни горното условие на мира отъ 1254 год. По тоя начинъ той се надѣвалъ да огвлѣче вниманието на императора отъ владенията си и да превари всѣкакви враждебни действия. Съ тая тъкмо цель, още докато Теодоръ II се намиралъ на лагеръ при р. Регина, той изпратилъ жена си Теодора, заедно съ сина си Никифора, при него, за да сключи брачния съюзъ, на който бѣ се съгласилъ преди нѣколко години бащата на императора, а деспотътъ отлагалъ да изпълни. Т. Ласкарисъ приелъ любезно деспотовата жена и, безъ да се бави, потеглилъ за Солунъ, гдето той искалъ да стане тоя браченъ съюзъ. По пѫтя той водѣлъ преговори съ съпругата на деспота. „Теодора, забелязва Г. Акрополитъ, поневоля трѣбало да се съгласи на всички императорови искания защото, намирайки се въ рѫцетѣ му и рискувайки да попадне въ тъмница, тя не

 

 

1. Ibidem, р. 127, _24-27. — Близкиятъ веднага следъ сключването на мира праздникъ е означенъ у Г. Акрополита деньтъ на Преображение Господне, т. е. 6 августъ (с. с).

 

2. Ibidem, p. 130, _7-9.

 

3. Вж. тукъ по-горе, стр. 445.

 

 

465

 

е могла да постѫпи иначе”. Така тя се съгласила да му отстѫпи крепость Сервия (сег. Селфидже) при р. Алиакмонъ (сег. Бистрица) и заедно съ нея и гр. Драчъ. За това били направени писмени договори и били изпратени на деспота Михаила II да ги подпише. „Той, споредъ израза на поета, бележи Г. Акрополитъ, „доброволно, поневоля” се съгласилъ съ това, което вече било потвърдено съ клетва, защото искалъ да освободи и да върне сина си и жена си”. Когато Теодоръ II пристигналъ въ Солунъ и тамъ отпразднувалъ сватбата на дъщеря си съ Михаиловия синъ, когото почелъ съ титла „деспотъ”, получило се известие отъ Азия, че Михаилъ Комнинъ Палеологъ, когото Иванъ Ватаци бѣ назначилъ за командуващъ чуждоземнитѣ войски въ Витиния, измѣнилъ на императора и избѣгалъ при турския султанъ, и че освенъ това татаритѣ силно притѣснявали турскитѣ владения и заплашвали самата империя. Теодоръ II Ласкарисъ, изплашенъ отъ тия неприятни известия, побързалъ да се върне на изтокъ, като взелъ съ себе си цѣлата си армия [1].

 

Заминаването на императора отъ Европа дало възможность да се развиятъ нови събития въ България. Ростиславъ, както видѣхме, сполучилъ да постигне цельта си. Обаче намѣсата му въ българскитѣ вѫтрешни работи произвела лошо впечатление въ България, особено между болярството. Въ Търново се повдигнало голѣмо негодуване противъ царь Михаила II Асѣня, не само загдето сключилъ такъвъ позоренъ миръ съ императора, но и загдето се поддалъ подъ влиянието на маджарския васалъ — нѣщо, което било за старитѣ български боляри, съвременници на Иванъ Асѣня II, колкото, недопустимо, толкова и оскърбително. Доколко е било силно негодуването, може да се сѫди по това, че докато Теодоръ II Ласкарисъ се намиралъ още при р. Регина, очаквайки предаването на кр. Цепина, до него дошло известие, какво Ростиславъ го излъгалъ: неговото посрѣдничество за сключването на мирния договоръ било чиста лъжа; че той далъ лъжлива клетва и дохождалъ при императора само за свои интереси; че всичко, каквото той направилъ,

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 132, ₃₀ — 133, ₁₈.

 

 

466

 

е само една измама, и при това той ималъ благовиденъ предлогъ, както казвали, да наруши клетвата, именно това, че зеть му, българскиятъ царь, не приемалъ мира на такива условия. Въпрѣки това, че близкитѣ на императора го убеждавали и увѣрявали, какво това не е истина, защото Ростиславъ, казвали тѣ, не за себе си само, но и за своя зеть, българския царь, далъ клетва, и че не е възможно, щото единъ християнинъ да изпадне въ такова вѣроломство, Теодоръ II Ласкарисъ твърдѣлъ, че страсть за пари го (Ростислава) докарала дотамъ, че той се решилъ на такова безчестно дѣло, и че не само не спечелили обичьта на българитѣ, но и напусто харчили толкова много пари. А когато императорътъ се обърналъ лично къмъ присѫтствуващия тамъ Георги Акрополитъ съ въпросъ, какво ще каже по това известие, последниятъ отговорилъ: „Азъ съмъ на сѫщото мнение, както и другитѣ, и мисля, че казаното е по-скоро лъжа, отколкото истина. Ако пъкъ Ростиславъ, както понѣкога става въ нѣкои случаи, се бѣ решилъ да даде лъжлива клетва, като отъ по-рано намислилъ да ни измами, то той ще има божеството за свой противникъ, а не ние — за своята истина и справедливость ще го имаме за защитникъ” [1].

 

Георги Акрополитъ по-нататъкъ нийде не споменува въ своята история, дали въпросното известие, което съобщилъ императорътъ, се оказало истинско; това тъкмо мълчание негово показва, че то не е било вѣрно, защото както неговото мнение, тъй и онова на другитѣ велможи, се потвърдило; въ противенъ случай той непремѣнно би отбелязалъ това [2]. Наистина, Г. Акрополитъ, споменувайки за смъртьта на Михаила II Асѣнь, представя го като такъвъ, „който питаелъ голѣма вражда къмъ своя зеть — императора и къмъ ромеитѣ” [3], а на друго мѣсто той казва, че императоръ Теодоръ сполучилъ да има миръ съ българитѣ само следъ избирането на Кон-

 

 

1. Ibidem, рр. 128, ₁₉ — 129, ₂₂.

 

2. Ср. П. Никовъ, каз. съч., стр. 80, бел. 3, който счита, че известието, получено отъ императора, било вѣрно и поради това не се решилъ да съобщи за заемането на Цепина отъ никейцитѣ: иначе той би трѣбало да опровергава и изказаното отъ него мнение по въпроса.

 

3. Acropolita, ib., p. 152, _1-3.

 

 

467

 

стантина Тиховъ за български царь и следъ оженването на последния за императоровата дъщеря Ирина [1]. Обаче първото известие се отнася къмъ времето преди регинския миръ, а второто произлиза не поради враждата на царь Михаила II къмь Теодора Ласкарисъ, а поради събитията, които станали въ България наскоро следъ сключването на мира. Както и да било, но всичкитѣ политически несполуки на Ирининото правителство: безрезултатниятъ съюзъ съ Дубровникъ въ 1253 год., безбойнитѣ окупирания на българскитѣ юго-западни земи отъ Ивана Ватац презъ 1254 год., несполучливиятъ опитъ на Михаила II Асѣнь да си отвоюва обратно тия земи следъ смъртьта на Ивана Ватаци, най-сетне завладяването на Родопската область Ахридосъ отъ Теодора II Ласкарисъ въ 1255 год. и възстановяването на властьта на никейския императоръ въ юго-западнитѣ български области — послужили твърде много на опозицията, за да засили агитациитѣ си въ страната противъ Ирина и нейния синъ. Отъ друга пъкъ страна, бракътъ на Михаила II Асѣнь съ дъщерята на маджарския васалъ, мачванския банъ Ростислава, чрезъ който се отварялъ широкъ пѫть на чуждото влияние въ България, а главно крайно позорниятъ регински миръ съ Теодора II Ласкарисъ, сключенъ тъй безсъвѣстно отъ сѫщия Ростиславъ въ края на юлий или първитѣ дни на августъ 1256 год. [2], дали на опозицията, която за всички тия несполуки обвинявала царица Ирина и сина ѝ, достатъчни основания да се реши да произведе държавенъ превратъ, за да премахне тия сѫдбоносни за България личности.

 

Начело на тоя превратъ застаналъ тъкмо севастократоръ Калоянъ, царевиятъ пръвъ братовчедъ, който „съ знанието на нѣкои търновски жители”, следов., съставено било цѣло съзаклятие, сполучилъ презъ есеньта на 1256 год. да нарани смъртно нейде вънъ отъ Търново Михаила II Асѣнь, който веднага умрѣдъ. Следъ това Калоянъ, съ помощьта на привърженицитѣ си, успѣлъ да се въдвори въ столицата, взелъ (завладѣлъ) съпругата на убития царь и „ималъ намѣрение да

 

 

1. Ibidem, рр. 152, ₁₂ — 153, ₃.

 

2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 77—78.

 

 

468

 

присвои властьта надъ българитѣ” [1]. Отъ тия думи на Г. Акрополита едвали може да се заключи, че севастократоръ Калоянъ е билъ прогласенъ за царь веднага следъ убийството на Михаила II Асѣня и въдворението си въ Търново, защото той ἔδοξε — „ималъ намѣрение да си присвои властьта надъ българитѣ”, но не успѣлъ да извърши това, поради последвалитѣ наскоро събития. Неговата и на привърженицитѣ му първа и главна цель била да избавятъ България отъ злополучното управление на Михаила II Асѣня, така че на първо време всичкото имъ внимание било съсрѣдоточено въ борбата противъ противницитѣ имъ, която, несъмнено, е продължавала, па и събитията се развивали съ такава голѣма бързина, че нѣмало е възможность да се събере болярскиятъ съборъ, за да си даде гласа. Освенъ това, имало е опасность и отвънъ, защото новото правителство, начело съ Калояна, е отхвърлило, разбира се, регинския миръ, и нито скопската, нито вранянската области не били отстѫпени на никейцитѣ, защото първата, а, следов., и втората, владѣелъ Константинъ Тиховъ преди и следъ избирането му за царь, поне до 1263 год., както ще видимъ по-нататъкъ, и поради това главно не могли да се закрепятъ добритѣ отношения между никейския императоръ и българитѣ. Ние бихме очаквали, че Теодоръ II Ласкарисъ ще се възползува отъ новото размирно положение въ България,

 

Стр. 468 Въпросът за наследника на Михаил Асен след убийството му през 1256 г. не е напълно изяснен. Твърдението на В. Н. Златарски, че на търновския престол дошъл първият му братовчед севастократор Калоян, не може да се счита за доказано, още повече, като се има пред вид, че византийският писател Георги Акрополит, извор за събитията по него време, нарича убиеца на Михаил Асен не Калоян, а Калиман (Καλιμᾶνος). Изказано е при това предположение, че царевият братовчед Калиман (или Коломан) изобщо не е бил провъзгласен за цар и че като пряк официален приемник на убития Михаил Асен трябва да се счита Константин Тих (Асен). Срв. А. Margos, Deux sources arméniennes du XIIIе siècle, concernant certsains événements du second empire bulgare, Etudes balkaniques, 2—3, Sofia, 1965, p. 295 suiv. (Д. Ангелов)

 

 

1. Acropolita, ib., p. 152, _{1, 4-6}:

И тъй, споредъ Г. Акрополита, убиецътъ на Михаила II Асѣнь носилъ име Калиманъ, което едвали може да се приеме. Това име е, както видѣхме, маджарско и го е носилъ по-голѣмиятъ синъ на Иванъ Асѣня II отъ маджаркинята Мария или Анна. Да е носилъ сѫщото име и неговиятъ пръвъ братовчедъ, едвали е допустимо, защото последниятъ не е ималъ никакви роднински връзки съ маджарския кралски родъ. Тукъ, очевидно, има нѣкоя бъркотия у Г. Акрополита или пъкъ той умишлено не е искалъ да го нарече съ ромейското име Καλοιωάννης. Поради това, предложението тукъ вм. Калиманъ да се чете Калиянъ или Калоянъ се явява твърде правдоподобно, а оттукъ и приемливо. Несъмнено, той е носилъ името на своя знаменитъ чичо-дѣдо царь Калояна. Вж. В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ, п. т., стр. 14 сл.

 

 

469

 

за да възобнови войната; обаче той не билъ въ състояние да стори това, защото, както видѣхме, отъ Солунъ той трѣбало да бърза въ Мала Азия съ цѣлата си армия поради опасность откъмъ татаритѣ; а пъкъ настаналитѣ следъ смъртьта на царь Михаила II Асѣнь вѫтрешни безредици и борби правили българитѣ съвсемъ безопасни за никейскитѣ владения на полуострова. Опасностьта, обаче, идвала отъ друго мѣсто, отгдето Калоянъ, можеби, съвсемъ не очаквалъ.

 

Щомъ се научилъ за държавния превратъ на Калояна, Ростиславъ, повиканъ тайно, можеби, на помощь отъ дъщеря си, за да я освободи отъ рѫцетѣ на убийцитѣ на съпруга ѝ, въ началото на 1257 год. той се явилъ предъ Търново съ войски. Това било голѣма изненада за севастократоръ Калояна. Неприготвенъ, за да окаже какъвто и да било отпоръ, и обвиняванъ за усложнението на вѫтрешнитѣ размирици, Калоянъ билъ принуденъ да напустне столицата и да търси срѣдства за борба съ мачванския банъ. Обаче противнйцитѣ му, които се домогвали да го убиятъ, макаръ той и да се мѣстилъ отъ мѣсто на мѣсто, успѣли да постигнатъ цельта си: Калоянъ следъ това изчезва отъ историческата сцена и, вѣроятно, е билъ убитъ [1]. Но Ростиславъ, който е ималъ намѣрение, очевидно, да унищожи Калояна и да реставрира Ирина и снаха ѝ, не можалъ и следъ това нищо да направи. Боляритѣ отъ партията на Коломана, които презъ краткото управление на Калояна сполучили да взематъ властьта здраво въ рѫцетѣ си, не само отказали да го пустнатъ въ Търново, но му и оказали силенъ отпоръ, защото въ постѫпката на Ростислава, когото мразѣли за неговата безчестна сдѣлка при сключването на позорния регински миръ, тѣ виждали явно желание да се намѣси въ вѫтрешнитѣ работи на България и да извлѣче отъ българскитѣ размирици нѣкоя по-голѣма полза за себе си, така че, следъ като сполу-

 

 

1. Макаръ Калоянъ II и да е умрѣлъ отъ насилствена смърть, все пакъ неговото име не е споменато въ Синодика, както името на баща му, защото църквата е гледала на него като на братоубиецъ, чието име, както имената на царь Ивайло и севастократоръ Петра, не се позволявало да се произнася въ недѣля на православието, наредъ съ имената на ония, които били праведни и умрѣли съ заслуги къмъ църквата.

 

 

470

 

чилъ да отнеме дъщеря си, той трѣбало да напустне околноститѣ на Търново и да се върне въ владенията си [1]. Не по-малко повлияло за оттеглянето му отъ българската столица и появяването на другъ единъ претендентъ на българския престолъ, както ще видимъ по-долу, който, въ всѣки случай, би се противопоставилъ на Ростислава на законно основание.

 

Повечето нови историци пишатъ, че Ростиславъ нападналъ на Търново, превзелъ го и се прогласилъ за български царь [2]. Обаче Г. Акрополитъ, едничкиятъ изворъ, който говори за явяването на Ростислава предъ Търново, не споменува нищо подобно [3]; а пъкъ да се мисли, че Ростиславъ считалъ своето безбойно преминаване съ войскитѣ си презъ Северна България като покорение на последната, което да му е давало право на българската корона, едвали е възможно, защото въ такъвъ случай той не би се задоволилъ само съ отнемането на дъщеря си, и при тогавашното разбъркано положение въ страната, и разполагайки съ достатъчно военни сили, би се решилъ на по-смѣли действия, а между това Ростиславъ, като виждалъ, че неговото оставане предъ Търново било безцелно и безполезно за Ирина и нейнитѣ привърженици, съ отнемане на дъщеря си счелъ за постигната крайната си цель. Наистина, нѣкои западноевропейски известия наричатъ Ростислава dux Bulgarorum и дори imperator Bulgarorum, защото самъ той се наричалъ така,

 

 

1. Acropolita, ib., p. 152, _8-12. — Какво е станало въ това време съ царица Ирина, не се знае. Споредъ Синодика (по изданието на Г. М. Попруженко, стр. 88, § 118), тя приела монашество и била наречена Ксения, обаче, кога и доброволно ли, или насила, остава неизвестно. Макаръ личностьта ѝ следъ убийството на сина ѝ и да не изпъква нийде, все пакъ тя не ще да е попаднала въ рѫцетѣ на Калояна II и, по всѣка вѣроятность, е успѣла да избѣга при зетя си Мицо, а къмъ края на живота си да се е покалугерила. Сѫщо така остава неизвестна сѫдбата на севастократоръ Петра.

 

2. Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 66—68.

 

3. Обикновено се посочватъ думитѣ на Акрополита, ib., р. 152, _8- : , но гл. ἐπέρχομαι съ дат. над. значи „неочаквано пристигамъ, явявамъ се нѣкѫде”, въ враждебенъ смисълъ „настѫпвамъ”, дори „нападамъ”, но той не значи „превземамъ”.

 

 

471

 

както се види отъ една негова грамота [1]. Обаче, нито едно отъ тия известия не дава основание да се предполага дори, че той е присвоилъ тая титла, когато се е намиралъ още предъ Търново. П. Никовъ основно доказа, че тая титла Ростиславъ почналъ да носи само следъ 1257 год. [2], а сѫщо, че той нито е влизалъ въ Търново, нито е ставалъ търновски царь [3], но ние не можемъ да се съгласимъ съ него, че Ростиславъ, присвоявайки си посочената титла, е ималъ нѣкакви дори претенции да завземе българския престолъ, защото нищо не му е давало такова право. По тоя въпросъ мнението на маджарския историкъ Гюла Паулеръ, споредъ насъ, стои по-близо до истината, именно, че Ростиславъ, връщайки се отъ Търново, използувалъ случая да окупира една значителна часть отъ българската територия, съседна на неговитѣ владения, като награда за своя походъ до българската столица [4], и това, собствено, му е дало право да се нарича, споредъ тогавашнитѣ обичаи, dux Bulgarorum или imperator Bulgarorum, както и Яковъ Светославъ по-кѫсно прие сѫщата титла и по сѫщата причина [5].

 

Едновременно съ акцията на Ростислава и съвсемъ независимо отъ нея, другиятъ зеть на Иванъ Асѣня II и Ирина, нѣкой-си Мицо [6], който е билъ областенъ управитель и чиито владения се намирали около Месемврия, не се забавилъ, може-би по подбуда на Ирина и нейнитѣ привърженици, да се прогласи за български царь по женска линия на Асѣневия родъ, защото следъ смъртьта на Михаила II Асѣнь, който следъ себе си не оставилъ наследникъ, и следъ убийството на сева-

 

 

1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 70 и 191, № 1.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 70—72.

 

3. Пакъ тамъ, стр 73—77.

 

4. Г. Паулеръ, Българскитѣ военни походи на Стефана V. СбНУКн., кн. V (1892), стр. 431.

 

5. П. Никовъ, п. т., стр. 136—139. — Вж. тукъ по-долу.

 

6. Мицо е билъ жененъ, вѣроятно, за Мария, първата дъщеря на Иванъ Асѣня II отъ Ирина. — Самото име е умалително отъ Димитъръ, а не отъ Михаилъ, както нѣкои го считатъ. — Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 52—53.

 

 

472

 

стократоръ Калояна, се прекѫсвала Асѣневата династия по мѫжка линия [1]. За тоя узурпаторъ-царь, Пахимеръ ни разказва следното: „Тоя Мицо ... бѣше зеть на Асѣня по дъщеря и баджанакъ на Теодора Ласкарисъ. А Асѣнь бѣше оня, за когото се разказва, че се срещналъ съ императоръ Ивана Дука и заедно съ него нападналъ на запада, бидейки образецъ на всѣко благородство. Когато оня (Асѣнь) се поминалъ и тоя (Мицо), като българинъ, приелъ властьта надъ българитѣ, случвало му се да има спрѣчквания съ императора и дори често да враждува и воюва съ ромейски войски; случвало му се сѫщо да се спрѣчква и съ много български велможи (μεγιστᾶνες) и да изпада въ неприятни размирици. Поради това, подбуждани отъ зависть къмъ него, тѣ се наклонили къмъ Константина” [2]. Отъ тоя пасажъ ясно личи, че Пахимеръ не е билъ добре осведоменъ за работитѣ въ България. Преди всичко, той счита Мицо за непосрѣденъ приемникъ на царь Ивана Асѣня II, защото той не знае, очевидно, нито за Коломана Асѣнь, нито за Михаила II Асѣнь, нито за държавния превратъ на севастократоръ Калояна. По-точенъ, въ това отношение, се явява другиятъ византийски историкъ отъ XIV вѣкъ, Никифоръ Григора, който за даденото време изключително се е ползувалъ отъ Пахимера [3] и пише следното: „Управительтъ на България, Асѣнь, шуреятъ на императоръ Теодора, умрѣлъ, а синъ, който да бѫде, споредъ обичая, приемникъ на неговата власть, отъ него не останалъ, тъй че станало нужда, следов., по втория, споредъ пословицата, способъ за плуване, тя да премине върху неговия зеть по сестра, Мицо” [4]. Тукъ подъ името Асѣнь може

 

 

1. Acropollta, ib., p. 152, _12-13. — Gregoras. ib., p. 60, 3 sqq.

 

2. Pachymeres, ib., p. 349, _3-13. — Последното изречение гласи: , което се превежда: „Затова отъ ненависть къмъ него тѣ се наклонили къмъ Константина” (П. Никовъ, п. т., стр. 20). Но гл. διαϕϑονέω не значи „ненавиждамъ”, „мразя”, а „завиждамъ” отъ сѫщест. ὁ ϕϑόνος — зависть, стгр. διαϕϑονέομαι значи или „азъ съмъ предметъ на зависть” или „азъ съмъ изпълненъ, подбутнатъ отъ зависть”, затова διαϕϑονούμενοι ние превеждаме „подбудени отъ зависть къмъ него”.

 

3. Вж. П. Никовъ, п. т., стр. 25—28.

 

4. Gregoras, ib., p. 60, _4-9. Тукъ подъ израза δεύτερος πλοῦς, послов. буквално значи „второ, друго плуване”; ималo два вида плуване: съ платна и съ лопати; когато нѣма попѫтенъ вѣтъръ, прибѣгвало се къмъ лопатитѣ. Пословицата тукъ е приведена въ смисълъ, че понеже по мѫжка линия нѣмало наследникъ, то трѣбало да се прибѣгне къмъ лица, които имали право за наследство по женска линия, какъвто се явявалъ Мицо, зеть на Иванъ Асѣня II по дъщеря отъ Ирина.

 

 

473

 

да се разбира само Михаилъ II Асѣнь, защото той е билъ шурей на Теодора II Ласкарисъ, билъ е вече жененъ, но не оставилъ наследникъ, когато Коломанъ Асѣнь, сѫщо шурей на Теодора II Ласкарисъ, който е умрѣлъ на дванайсеть години, не е билъ жененъ и затова не е могълъ да има изобщо наследникъ, тъй че, споредъ Н. Григора, Мицо е билъ непосрѣденъ приемникъ на Михаила II Асѣнь, следов., и той не знае нищо за държавния превратъ на Калояна.

 

При какви обстоятелства Мицо е приелъ властьта, Пахимеръ не съобщава; той дори не казва, успѣлъ ли е Мицо да влѣзе и се въдвори като царь въ Търново, когато отъ думитѣ на Н. Григора излиза, че Мицо се настанилъ въ Търново, гдето той билъ обсаденъ отъ Константина Тиховъ и отгдето трѣбало да бѣга съ жена и деца въ Месемврия. Обаче, това сѫ лични съображения на Н. Григора, които нѣматъ никакво историческо значение. Но и това, което по-нататъкъ Пахимеръ съобщава за Мицо, ясно сочи, че той е объркалъ Мицо съ Михаила II Асѣнь, защото само последниятъ е ималъ спрѣчквания съ императора и е воювалъ съ ромейски войски, но не и Мицо, който се е намиралъ въ мирни отношения съ императора, подъ покровителството на когото той, въ края на краищата, както ще видимъ, прибѣгва; а пъкъ въ спрѣчкванията му съ българскитѣ боляри и въ неприятнитѣ размирици, въ които изпадналъ не Мицо, а Михаилъ II Асѣнь, трѣба да видимъ именно държавния превратъ на севастократоръ Калояна, за който ни съобщава, както видѣхме, Г. Акрополитъ, който, отъ своя страна, нищо не споменува за Мицо изобщо. Затова и твърдението на Пахимера, какво българскитѣ боляри отъ зависть преминали на страната на Константина, остава безпредметно. Но, отъ друга пъкъ страна, до Пахимера, очевидно, сѫ дошли сведения, че Мицо е ималъ разправии съ българскитѣ боляри, които не отъ зависть къмъ него не му позво-

 

 

474

 

лили да влѣзе въ Търново, а загдето той незаконно се прогласилъ за царь, като не зачелъ тѣхното право да избиратъ царь [1]. Но тѣ не сѫ могли да го признаятъ за царь още и затова, защото това би значило да се даде възможность отново да изпъкнатъ царица Ирина и нейнитѣ привърженици, на които Мицо, очевидно, се е опиралъ. Освенъ това, ако може да се вѣрва на думитѣ на Н. Григора, Мицо „билъ мѫжъ ленивъ и изнѣженъ, така че изгубилъ малко по малко уважение дотолкова, че народътъ не придавалъ никаква цена на разпоредбитѣ му” [2]. За да му противопоставятъ законенъ царь, българскитѣ боляри, споредъ Г. Акрополита, се събрали въ Търново на съветъ и избрали за царь по законенъ редъ Константина, синъ на Тиха [3], който дотогава билъ управитель

 

 

1. Вж. П. Никовъ, каз. съч., стр. 47—48.

 

2. Gregoras, ib., p. 60, _9-12.

 

3. Така стои у Г. Акрополита (ib., р. 152, ₁₄: τὸν τοῦ Τοίχοι οἱὸν Κωνσταντῖνον. — Cp. p. 154, _3-4. — Г. Пахимеръ, обаче, като говори за дъщеритѣ на Теодора II Ласкарисъ, споменува, че една отъ тѣхъ била омѫжена за „българския управитель Константина Тихъ” (ib., р. 36, _1-2: ), а Н. Григора право обяснява думитѣ на Пахимера, че Тихъ било презимето на Константина (оb., р. 60, ₁₃: Κωννσταντῖνος ὄνομα, Τοῖχος ἐπώνυμον; сѫщо и на р. 61, _15-16 и р. 63, _7-8: Κωνσταντῖνος ὁ Τοῖχος). Но и у Пахимера трѣба да има нѣкое недоразумение въ смисълъ, че като не подозиралъ или просто не знаелъ, че има българско име Тихъ (отъ Тихота, Тихомиръ, Тихославъ), счелъ го за презиме, или по-право Григора го така изтълкувалъ. Затова ние приемаме думитѣ на Г. Акрополита за по-вѣрни още и затова, че той е билъ съвременникъ на царь Константина и несъмнено по-добре е знаелъ не само потеклото на последния, но и изобщо събитията, които сѫ ставали въ България. Освенъ това, отъ думитѣ на Н. Григора излиза, че Константинъ не билъ избранъ, а по-скоро се натрапилъ за царь. „Като видѣлъ, пише той, че властьта на българитѣ изпаднала въ лоши рѫце, той (Константинъ) възстаналъ противъ нея; и като привлѣкълъ къмъ себе си простия народъ и колкото имало знатни и отборни отъ народа, съ съгласието на всички тѣхъ, прогласилъ се за владѣтель” (ib., p. 60, _14-18). Тукъ Григора, очевидно, е объркалъ фактитѣ, защото както видѣхме по-горе, не Константинъ Тиховъ, а севастократоръ Калоянъ възставалъ противъ властьта: ясно е, че това сѫ собствени негови домисли, които нѣматъ за насъ значение. Пахимеръ, като пише, че българскитѣ боляри отъ зависть къмъ Мицо се наклонили къмъ Константина (ib., р. 349, _11-14), т. е. тѣ отхвърлили узурпатора и избрали Константина, стои по-близо до известието на Г. Акрополита, че „българскитѣ първенци (οῖ προύχοντες) се сьбиратъ на съветъ и решили, щото Константинъ, синъ на Тиха, да поеме властьта надъ тѣхъ” (ib., р. 152, _13-18). И тъй, Константинъ не се е налагалъ, а билъ избранъ отъ българскитѣ боляри за царь.

 

 

475

 

на скопската область и се намиралъ въ приятелски отношения, както видѣхме, съ севастократоръ Калояна; той нѣмалъ никакви роднински връзки съ Асѣневия родъ [1] и билъ въ роднинство по майка съ сръбския кралски родъ, както това се види отъ неговата грамота, дадена на скопския мънастиръ св. Георги на Виргино (а споредъ нѣкои Вирпино) бърдо въ Черногорията, гдето той нарича Стефана Немань [2].

 

Стр. 475 Новобългарски превод на Виргинската грамота у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, стр. 56 сл. Критично издание на тясно свързания с Виргинската грамота хрисовул на сръбския владетел Милутин за манастира Георги Бързи от 1300 г. у Р. Грујић, Три хиландарске повелье, Зборник за историју jyжнe Cpбије и суседних областе, Скоплье, 1936 г., стр. 5 сл. През последно време отново бе поставен въпросът за автентичността на Виргинската грамота в работата на П. Петров, Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и съдържащите се в нея сведения, ГСУ, Фил.-ист. фак., 1, кн. 2, 1958 г., стр. 171 сл., който приема в общи линии отрицателното гледище на Г. Баласчев. Възражения по схващанията на П. Петров от Л. В. Горина, К вопросу о подлинности Виргинской Грамоты, Советское славяноведение, 1965 г., кн. 5, стр. 60 сл. Въпреки известни неясноти в съдържанието на грамотата няма според мен съмнение, че основните сведения в нея са достоверни и могат да служат като важен материал за проучването на социално-икономическите и административноправните отношения в България през втората половина на XIII в. Срв. Д. Ангелов, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София, 1958, passim; същия, Въпроси на феодализма в българските земи през XIII—XIV в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 6, стр. 62 сл.; Д. Ангелов, Щ. Шефънеску, Общи черти и различия в обществено-икономическото развитие на България и Влашко през XIII—XIV в., сб. Българо-румънски връзки през вековете, Изследвания, I, София, 1965, стр. 74 сл. (Д. Ангелов)

 

 

1. Acropolita, ib., р. 152, ₁₄. — Pachymeres, ib., p. 349, _13-18. — Gregoras, ib., p. 60, 12 sqq.

 

2. Вж Г. А. Ильинcкій, Грамоты болгарскихь царей, стр. 15, редъ 11. — Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 581: . — Л. Ковачевич, Жене и деца Стефана Првовенчаног (Глас срп. Кр. Академије, књ. LX (1901), стр. 51—53) се опита да отнесе думитѣ къмъ следнитѣ: , но ако той се бѣ обърналъ къмъ стереотипното издание на грамотата, той би се убедилъ, че такава връзка не е възможно да се направи, защото цѣлиятъ изразъ: е поставенъ между срѣдни точки, както и другитѣ собствени имена на царе, а това показва, че въпроснитѣ думи трѣба да се отнесатъ само къмъ Симеона Немань. Впрочемъ, това се потвърдява и отъ думитѣ на Пахимера, който казва, че „Константинъ водѣлъ рода си наполовинъ отъ сърбитѣ” (ib., p. 349, _13-14: ). Че той по мѫжка линия билъ отъ български родъ, се вижда и отъ думитѣ на Н. Григора, който го нарича право българинъ (ib., p. 60, _12-13 : ). — К. Иречекъ, който приема името Тихъ за презиме, като счита, че Тихъ е съкратено Тихомиръ, Тихославъ, предполага, че споредъ писмата на Димитрия Хоматиана (edit. Pitra, p. 263, nr. 69), това име било въ употрѣба у първенцитѣ на скопската область. „Нѣкой-си, пише той, архонтъ Иванъ Тихомиръ (Ἰωάννης Τειχομοιρός) и царскиятъ чиновникъ (βασιλικός) Константинъ били заграбили (ок. 1200 г.) имота на двама малолѣтни братя, които поради това по-кѫсно, когато порастнали, повдигнали тѫжба противъ Тихомировитѣ синове предъ деспотъ Теодора (1217 г.). Не е невъзможно, щото Немань да е омѫжилъ една отъ дъщеритѣ си за тогова Тихомира отъ Скопие, както и дъщерята на неговия синъ Стефана била омѫжена за албанеца Димитра” (вж. Историја Срба, I, стр. 232). Въпросниятъ документъ е цѣлъ издаденъ отъ П. Никовъ. Материяли за срѣдновѣковната история на България, стр. 6—7, 11—15. Думата βασιλικός П. Никовъ, обаче, приелъ за собствено име, когато тя значи царски чиновникъ, който се назначавалъ да надзирава и управлява недвижимитѣ императорски имоти, дворцитѣ, конфискувани имоти; вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. II, стр. 8, бел. 1. Тая съпоставка на Иречека, която се явява твърде правдоподобна, защото, споредъ Н. Григора, Константинъ произлизалъ отъ знатенъ родъ (ἐπίσημος), не противоречи на Акрополитового твърдение, че Константинъ билъ синъ на Тиха, име, което е носѣлъ единъ единъ синоветѣ на Ивана Тихомиръ. Нѣма съмнение, че когато българскитѣ боляри сѫ избирали Константина за царь, тѣ сигурно сѫ имали предвидъ не само това, че той, споредъ думитѣ на Н. Григора, „надминавалъ другитѣ съ дълбокото си благоразумие и съ тѣлесната си сила” (оb., р. 60, _14-15), но и неговия знатенъ произходъ и роднински връзки съ сръбския кралски родъ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]