4. ВЪЗОБНОВА НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ И ПРАВОСЛАВНАТА КОАЛИЦИЯ ПРОТИВЪ ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ
Самоволното прогласяване автокефалностьта на българската църква не е могло да не обърне вниманието както въ Римъ, тъй и въ Никея, защото самото събитие е имало еднакво голѣмо значение както за римския първосвещеникъ, тъй и за цариградския патриархъ; но нѣма съмнение, че въ случая папата е билъ засегнатъ много по-чувствително, понеже тъй самоувѣрено била отхвърлена неговата върховна власть, неговото главенство. Поради това едвали може да се допустне, че такъвъ папа, какъвто е билъ Григорий IX, не е реагиралъ въ една или друга форма противъ такова пренебрежително отношение на българския царь къмъ него. За съжаление, папската архива, доколкото е известно засега, не е запазила нито единъ доку-
|
Стр. 368 сл. По въпроса за възстановяването на българската патриаршия и българо-никейския съюз срещу Латинската империя срв. статията на G. Cankova-Petkova, Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235 und 1246, Byzantinobulgarica, III, 1969, S. 48 fl. (Д. Ангелов) |
369
ментъ, който да освѣтли тоя въпросъ; обаче, като имаме предъ видъ това обстоятелство, че въ подобни случаи въ по-кѫснитѣ си отношения къмъ Иванъ Асѣня II папата е напращалъ противъ него своитѣ вѣрни синове, маджарскитѣ крале, или съ войни, или съ кръстоносенъ походъ, както ще видимъ по-нататъкъ, то и неочакваниятъ, както изглежда, походъ, предприетъ тъкмо въ 1232 год. отъ Андрея II Маджарски, който, макаръ и да билъ тъстъ на Иванъ Асѣня II, съ не малко незадоволство гледалъ голѣмото разширение на България и бързото засилване на нейния царь, несъмнено трѣба да се постави въ връзка както съ неучтивата постъпка на Иванъ Асѣня II спрямо папата, тъй и съ скъсването на мирнитѣ отношения на българския царь съ латинската империя,
И наистина, презъ мартъ 1232 г. маджаритѣ отново окупирали Бѣлградъ и Браничево и следъ това подъ командата на смѣлия маджарски престолонаследникъ Бела (по-сетне краль Бела IV) тѣ навлѣзли навѫтре въ българска територия и обсадили Видинъ, като сѫщевременно ограбили северозападнитѣ български земи. Противъ тѣхъ билъ изпратенъ Александъръ, Иванъ-Асѣневиятъ братъ, който билъ жененъ за една отъ дъщеритѣ на сръбския краль Стефана Първовѣнчани и билъ управитель на срѣдешката область съ крепостъ Бояна, гдето се намирали и неговитѣ собствени владения [1]. Той потеглилъ съ значителна войска, въ състава на която имало и кумани, и съ умѣли маневрирания сполучилъ да ги отблъсне, като при това много избилъ, а други пленилъ, между които билъ и водачътъ на сикулитѣ Богомиръ, синъ на Зубислава, макаръ изпратениятъ противъ Александра магистеръ Дионисий и да ималъ нѣкои малки успѣхи. Въпрѣки тоя несполучливъ походъ маджаритѣ отново нападатъ още въ следната 1233 год,, но вече на отвѫддунавскитѣ български владения, въ западно Влашко, и сполучили да завзематъ цѣлата область на днешния Турну-Северинъ, като образували пограничния тъй нареченъ Северински банатъ. Поради ток успѣхъ маджарскиятъ краль
1. Вж. В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ. Годишникъ на Соф. Унив. Ист.-фил. ф., кн. XXXI, 10. София 1935, стр. 14—16.
370
прибавилъ въ титлата си rex Bulgariae et Cumaniae, т. е. краль на България и Кумания. Пръвъ маджарски банъ Лука (Lucas banus de Zeurin) се явява въ новия банатъ въ 1233 год. [1]. Коя е била причината на това нападение, и до днесъ остава необяснено, защото не се е обръщало внимание, или, ако се е обръщало, то едностранчиво се тълкувало известието отъ персийската хроника на Фацель-Уллахъ-Рашидъ (писалъ въ 1303 год.). Като говори за татарското нашествие въ 1241 год., Рашидъ между другото пише следното: „Въ срѣдата на пролѣтьта (1241 г.) князетѣ (татарски) преминаха планинитѣ, за да навлѣзатъ въ страната на буларитѣ (= българитѣ) и на башгирдитѣ (= маджаритѣ). Орда, който вървѣше надѣсно, премина страната на Ilaoute (на р. Олта) и видѣ, че срещу него иде Bezerenbam (а други го четатъ Bazarambam) съ войска; последниятъ биде разбитъ. Каданъ и Бури, които се бѣха отправили противъ сасонитѣ (сакситѣ), ги победиха следъ три битки. Буджекъ премина планинитѣ на тая страна (т. е. на сакситѣ — Трансилвания), за да навлѣзе въ Кара-Улакъ и порази народитѣ (т. е. жителитѣ) Улакъ, премина планинитѣ (Карпатитѣ) и навлѣзе въ страната на Мишеслава, гдето той разбилъ неприятеля, който го очакваше” [2]. Това известие, което ромънскитѣ историци считатъ за твърде важно [3], най-ясно доказва, че татарскитѣ князе, следъ като минали Карпатитѣ, навлѣзли въ страната, т. е. въ
1. П. Никовъ, Сѫдбата на северозападнитѣ български земи и пр., п. т., стр. 129—130.
2. D'Ohsson, Histoire des Mongols depuis Tschingizchan jusqu'à Timour-Beg ou Tamerlan. Amsterdam 1834, vol. I, pp. 627—628: Au milieu du printemps (1240) les princes franchirent les monts pour entrer dans le pays des Boulares et des Baschguirdes. Orda, qui marchait sur la droite, ayant passé par le pays d'Ilaoute vit venir а sa rencontre Bezerenbam avec une armée; ce dernier fut battu. Cadan et Bouri, s'étant dirigés contre les Sassans, les vainquirent à la suite de trois combats. Boudjek traversa les montagnes de ce pays pour entrer dans le Cara-Oulag, défit les peuples Oulag, passa les monts, et entra dans le pays de Mischeslav où il battit l’ennemi qui l'attendait. — Cp. Aurélien Sacerdoteanu, Guillaume de Rubrouk et les Roumains au milieu du XIII-e siиcle. Mélanges de l’ЕсоІе roumaine en France.1929, II-e partie. Paris 1929, p. 328.
3. Alexandre A. C. Sturdza, La Terre et la Race Roumaines. Parls 1904, p. 260.
371
владенията на българитѣ. Едвали може да има съмнение, че, споредъ насоката на татарското движене, българскитѣ владения се почвали веднага отъ Карпатитѣ въ южна посока, и то въ областьта на р. Олта, защото князъ Орда миналъ областьта на р. Олта и тамъ видѣлъ, че срещу него излѣзълъ Bezerenbam или Bazarambam, т. е банъ воевода Басарабъ, въ влашкия произходъ на когото едвали би могълъ нѣкой да се съмнява, а Буджекъ, следъ като поразилъ народа Кара-Улакъ, т. е. трансилванските власи, миналъ планинитѣ (карпатски), навлѣзълъ въ страната на Мишеслава, въ когото, нѣма съмнение, трѣба да видимъ воевода Сенеслава (за него вж. по-долу), и когото така сѫщо разбилъ. И тъй, воеводствата на Басараба и Мишеслава въ 1241 год. се намирали въ владенията на българитѣ. А че цѣла Олтения се е намирала тогава подъ българска власть, показва и доказва вече тоя фактъ, че маджаритѣ завладѣли северинската область отъ българитѣ, а не отъ власитѣ.
За сѫществуването на две влашки воеводства все въ това време въ отвѫддунавскитѣ български владения, и то пакъ въ областьта на р. Олта се научаваме отъ привилегиитѣ, съ които маджарскиятъ краль Бела IV надарилъ въ 1247 год. настаненитѣ по трансилванската граница северно отъ Влашко рицари отъ Иоанитския орденъ, 1, за да я защищаватъ „contre païens, Bulgares et autres schismatiques”, а това доказва още единъ пѫть, че българскитѣ владения се намирали въ непосрѣдно съседство съ Трансилвания, и 2. „рицаритѣ да не пропущатъ нито единъ човѣкъ отъ кралството, отъ каквато и да било народность или отъ каквото и да било положение, безъ специалното разрешение на краля”, отъ което става ясно, че настаняването на рицаритѣ-иоанити по трансилванската граница имало за цель да запре изселването на влашкото население отъ Трансилвания, защото влашката емиграция вънъ отъ маджарската държава къмъ тая посока бѣ взела вече такива размѣри, че кральтъ счелъ за необходимо да вземе предупредителни мѣрки [1]. Съ привилегиитѣ на рицаритѣ се запознаваме отъ утвърдителната грамота на папа Инокентия IV отъ 20. юлий 1251 год. Споредъ тая грамота, кральтъ далъ въ разпоредба на рицаритѣ Северин-
1. Вж. А. Sturdza, ор. с, р. 243.
372
ската область и дветѣ воеводства на Ивана и Фаркаша въ Трансилвания, които се намирали тамъ до р. Олта, като изключавалъ, обаче, „земята на воеводството на Лиртиоя, която оставялъ на власитѣ, понеже последнитѣ я владѣели до тогава” [1]. Отвѫдъ р. Олта (източно) той давалъ на рицаритѣ цѣла Кумания, съ изключение на земята на влашкия воевода Сенислава, която сѫщо оставялъ на власитѣ по сѫщата причина [2]. Ако
1. А. Theiner, Monum. Hungar., I, рр. 208—209. — А. Sacerdoţeanu, ор. с., р. 331: damus et conferimus. . . totam terram de Zeurino cum alpibus ad ipsam pertinentibus et aliis attinentibus omnibus pariter cum kenazatibus Ioannis et Farcasli usque ad fluvium Olth, excepta terra kenazatus Lyrtioy waivode, quam Olatis relinquimus, prout iidem hactenus tenuerunt. Тукъ собственото име Lyrtioy се чете отъ едни Lynioy, а други го обръщатъ въ Lytuon, защото въ сѫщия документъ се говори за terra Lytua. Самото мѣсто гласи: concedimus etiam quod medietatem omnium proventuum et utilitatum, que ab Olatis terram Lytua habitantibus, excepta terra Harszoc cum pertinentibus suis, Regi colligentur, domus hospоtalis percipiat antedicta. Отъ тия думи ясно става, че terra Lytua ще трѣба да се търси нейде недалечъ отъ terra Harszoc или Hatzeg, а последната се намирала въ Карпатитѣ наредъ съ Фагарашъ и Алмашъ, но не и въ Олтения, гдето я търсятъ и поставятъ ромънскитѣ историци, безъ да обърнатъ внимание на истинското ѝ географско мѣсто. Следов., измѣнението Лиртиой или Линиой съ Lytuon се явява съвсемъ произволно, защото ако terra Lytua и kenazatus или воеводството на Лиртиоя бѣха едно и сѫщо нѣшо, то въ папската грамота не щѣха да бѫдатъ отдѣлно поставени. Сѫщо така не може Lyrtioy да се идентифицира и съ Litean Voda въ грамотата отъ 1288 год., защото тоя е билъ воевода на terra Lytua, която, както се каза, се намирала не въ Олтения, а въ Карпатитѣ, т. е. на маджарска територия, и затова той възставалъ противъ маджарския краль, за да се откаже да плаща данъкъ и отвоюва поне васална независимость, но несполучливо; оттука и братътъ на тоя Litean Voda, Barbat, билъ сѫщо воевода на Lytua, а не и братъ и наследникъ на Лиртиоя (вж. А. Sturdza, ор. с., р. 266). Що се отнася до самото име Lyrtioy или Lynioy, то ние виждаме въ него, както и нѣкои ромънски историци, изопаченото българско име Литовой (вж. Strategicon Cecaumeni, edit. Wassilievsky et Ernstedt, p. 28,9—ts, § 75. — В. Н. Златарски, История на българската държава, т. II, стр. 58).
2. А. Sacerdoţeanu, ib., р. 331: ad hoc contulimus... а fluvio Olth et Alpibus Ultrasilvanis totam Cumaniam sub eisdem conditionibus, quae de terra Zeurino superius sunt expressae, excepta terra Szenоslai vaivode Olutorum quam eisdem relinquimus, prout iidem hactenus tenuerunt, sub eisdem conditionibus per omnia, quae de terra Lytua sunt superius ordinatae.
373
съпоставимъ тия данни отъ папската грамота съ известието на персийския лѣтописецъ Рашида, които взаимно се потвърдяватъ, то не е мѫчно да се убедимъ, че презъ 40-тѣ години на XIII вѣкъ въ южнитѣ поли на Карпатитѣ отъ дветѣ страни на р. Олта се намирали две влашки воеводства — едното на Литовоя Басараба на дѣсния брѣгъ, а другото на Сенислава на лѣвия брѣгъ на рѣката. Първиятъ въпросъ, който възбуждатъ даннитѣ отъ папската грамота, е: защо Бела IV изключвалъ въ даренията си споменатитѣ две воеводства? Самъ той мотивира разпоредбата си съ туй, че власитѣ дотогава заемали тия воеводства, т. е. до 1247 год.— единъ мотивъ крайно несъстоятеленъ, подъ който той искалъ да прикрие признанието, че тия земи въ това време не се намирали подъ неговата власть, но въ сѫщото време той ги е смѣталъ все още зa свои, понеже тѣ били населени отъ изселници изъ неговата държава — Трансилванскитѣ планини. Заедно съ това воеводитѣ, т. е. управителитѣ на тия земи не сѫ могли да бѫдатъ съвсемъ независими, за каквито ги считатъ ромънскитѣ историци, защото и дветѣ тия воеводства сѫ влизали, както това доказва известието на Рашида, въ българскитѣ отвѫддунавски владения, съ други думи, тѣ се намирали подъ върховната власть на българския царь, и затова Бела IV въ 1247 год. ги изключва въ даренията си като такива, които се намирали подъ протектората и изобщо подъ политическото влияние на българския царь. Къмъ началото на 50-тѣ години на XIII вѣкъ влашкото население въ страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ се дотолкова много увеличило, че тая страна почнала вече да носи българското име Влахия — Blakia que est terra Assani, както се изразява Вилхелмъ Рубрукъ, който презъ 1253 год. бѣ пропѫтувалъ царството на татаритѣ, а жителитѣ ѝ нарича Власи — Blaci, qui sunt in terra Assani, като поставя едното и другото име северно и въ непосрѣдно съседство съ minor Bulgaria, т. е. дунавска България и съ Bulgari — нейнитѣ жители [1]. Едвали може да има по-ясно и по-неопровержимо дока-
1. Recueil de voyages et de mémoires, publié par la Société de Géographie de Paris. Paris 1839, t. IV, p. 216: ...Blakia que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavonia (cp. сѫщо тукъ подолу); р. 263: Ipse
374
зателство; 1. че въ дадената епоха подъ името Blakia — Влахия се разбира страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ или днешно Влашко, макарь че ромънскитѣ историци „лукаво мѫдруватъ”, като едни подъ това име разбиратъ Македония, други — тесалийска Влахия, трети — Солунь, защото въ времето на В. Рубрука, въ царуването на българския царь Михаила II Асѣнь (1246—1256) нито една отъ тия страни не влизала въ българската държава, или пъкъ други идентифициратъ Blakia съ Добруджа и страната между долни Дунавъ и Стара-планина [1], защото както едната, така и другата страна В. Рубрукъ нарича съ името minoi Bulgaria ultra Danubium, prope Constantinopolim — „малка България”, т. е. дунавска България въ отличие отъ major Bulgaria — „велика България”, т. е. „волжско-камска България”, и 2. че тая Влахия била „земя на Асѣня”, а жителитѣ ѝ били „въ земята на Асѣня”, т. е. едната и другитѣ сѫ влизали въ българската държава и се намирали подъ властьта на българския царь, респек. Михаила II Асѣнь. И тъй и известията на В. Рубрука се напълно схождатъ съ известията на другитѣ разгледани тукъ. по-горе извори.
При тия несъмнени изводи, основани на исторически данни, може да се направи само следното заключение: тия влашки воеводства въ страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ са се образували отъ изселници — трансилвански власи, които отдавна вече се стремѣли да се освободятъ отъ владичеството на маджаритѣ поради религиознитѣ гонения, на които било изложено православното славяно-българско и влашко население въ Трансилвания отъ страна на маджаритѣ. Последнитѣ, като прегърнали католицизма, станали по политически съображения най-ревностни негови разпространители между подчиненитѣ
enim est in itinere christianorum, scilicet Rutenorum, Blacorum, Buigarorum minoris Bulgarie, Solgainorum etc.; p. 274: De illa enim Majori Bulgaria venerunt illi Bulgari qui sunt ultra Danubium prope Constantinopolоm. Et juxta Pascutur sunt Illiac quod idem est quod Blac, sed B nesciunt Tartari sonare, а quibus venerunt illi, qui sunt in terra Assani. Cp. A. Sacerdoţeanu, op. c., pp. 318, 321, 322—323.
1. Вж. А. Sacerdoţeanu, op. c., pp. 250—261.
375
тѣмъ народи. Папитѣ подбуждали маджарскитѣ крале къмъ такава пропаганда. Така, въ 1234 год. папа Григорий IX въ едно писмо до Бела IV открито го канилъ да приведе въ истинско познаване на Бога влашкия народъ, който живѣелъ въ куманския епископатъ и за който той се билъ научилъ, че приемалъ светитѣ тайнства не отъ куманския епископъ, а отъ лъжеепископитѣ гръцки, т. е. православнитѣ, та го моли да изпълни часъ по-скоро обещанието си, т. е. да накара тия власи да се покорятъ на куманския епископъ [1]. Това обещание, което Бела IV билъ далъ въ видъ на клетва, е твърде характерно свидетелство за сериозностьта на тия вѣрски притѣснения, за които тукъ става дума: въ него Бела IV се кълне, че всички еретици и самозвани християни, които не се покоряватъ на римската църква, ще се старае споредъ силитѣ си да изкорени и да ги насили да ѝ се покорятъ [2]. За трансилванскитѣ както българи, тъй и власи било повече отъ ясно, че промѣната на православната имъ вѣра на католическа ще повлѣче подире си загубата на народностьта имъ. Затова тѣ потърсили спасение въ изселването си на българска територия — въ областьта на р. Олта, гдето били гарантирани отъ всѣко вѣрско преследване. Тѣ се спущали отъ планината въ българскитѣ владения на групи подъ главатарството на своитѣ мѣстни водачи — първенци и съ разрешението на българския царь получавали земя за поселение най-първо по границата на условие да пазятъ последната и да признаватъ неговата върховна власть, като минавали по тоя начинъ и подъ негово покровителство, като православенъ господарь. Затова и главатаритѣ имъ получили българското име „воеводи” или „воевода”, а самитѣ воеводства — българска административна и сѫдебна уредба заедно съ български езикъ като държавенъ езикъ, а въ църковно отношение преминали подъ духовната власть на търновския патриархъ съ славянско богослужение. Това тъкмо iзселническо движение на трансилванскитѣ власи презъ 30-тѣ години на XIII вѣкъ въ българска територия, споредъ насъ, е дало
1. А. Theiner, ib., p. 131.
2. Ibidem, p. 124.
376
поводъ на маджарския краль да почне война въ 1233 год. въ отвѫддунавскитѣ български владения, въ днешно западно Влашко, гдето маджаритѣ не срещнали, както изглежда, силенъ отпоръ, и затова сполучили да завзематъ северинската область, която да имъ послужи като военна база за по-нататъшно завоевание на българскитѣ владения отвѫдъ Дунава и покорение на образувалитѣ се вече отъ трансилванскитѣ изселници-власи воеводства. Както и да било, но съ приемането и настаняването на тия изселници на българска територия Иванъ Асѣнь II и тукъ се обявявалъ като противникъ на папата и отъ 1233 год, билъ записанъ между враговетѣ на папския престолъ.
Отъ страна на цариградския патриархъ не последвало, или, по-право, не е могло да последва никакво реагиране, защото самата никейска империя въ това време се намирала въ критично положение. Пристигането и коронясването на Ивана ле-Бриень на латинския престолъ, отъ една страна, радвала никейския императоръ, защото съ това се унищожавалъ предполаганиятъ и за него опасенъ съюзъ между латинската империя и българския царь, но затова пъкъ, отъ друга, — появяването на единъ такъвъ енергиченъ човѣкъ, какъвто билъ Иванъ де-Бриень, начело въ управлението на съседната империя е внушавало не малко страхъ на никейцитѣ; особено ги заплашвалъ съюзътъ на де-Бриена съ венецианцитѣ, най-силнитѣ и опасни врагове на никейския императоръ. Освенъ това, въ самитѣ никейски владения навѣялъ духъ на сепаратизъмъ, който се изразилъ въ голѣмото и твърде сериозно възстание на о-въ Родосъ, повдигнато отъ кесаря Лъва Гавала, въ съюзъ съ венецианцитѣ отъ островъ Критъ съ цель съвършено да се отцепи. Иванъ Ватаци се намѣрилъ въ твърде стѣснено положение и, за да, се осигури съ безопасность откъмъ латинцитѣ, докато отстрани вѫтрешнитѣ размирици, повдигналъ предъ папата въпроса за възсъединението на дветѣ църкви — римската и цариградската; обаче почналитѣ се усилени и продължителни преговори по тоя поводъ не докарали никакви резултати, защото и тогава, както много пѫти въ преднитѣ и по сетнешни вѣкове, се оказало, че примирие на религиозна
377
почва се представяло желателно и възможно само до тогава, докато подбуждали къмъ това политическитѣ интереси. Въ всѣки случай, Иванъ Ватаци сега искалъ да използува удобния моментъ, за да уреди политическитѣ си работи.
Докато вървѣли преговоритѣ съ папата, презъ есеньта на 1233 год. императорът ъ изпратилъ флотата си подъ началството на Андроника Палеологъ къмъ Родосъ, за да действува противъ Лъва Гавала; а самъ Иванъ Ватаци съ сухопѫтна войска се разположилъ на лагеръ на Хелеспонтъ (при Дарданелитѣ) близо до гр. Лампсакъ, който наскоро билъ отнетъ отъ франкитѣ, за да предупреди всѣка опасность откъмъ венецианцитѣ, съюзници на родоския бунтовникъ. Обаче на появяването на никейската войска начело съ императора въ Лампсакъ цариградскитѣ франки погледнали като на предизвикателство отъ страна на никейския императоръ. Затова Иванъ де-Бриень, чиято двегодишна бездейность въ Цариградъ съвсемъ не оправдала възлаганитѣ върху него надежди, нито пъкъ тържественото му посрѣщане, намислилъ най-после да използува благоприятния моментъ, който му се представялъ съ отпътуването на никейската флота къмъ Родосъ, самъ подплувалъ къмъ Лампсакъ съ войска и излѣзълъ на брѣга, защото Иванъ Ватаци, поради недостатъчнитѣ си сили, не се решавалъ да му попрѣчи. Но и латинскиятъ императоръ не можалъ да извърши нѣщо важно. Франкитѣ не можали да се отстранятъ много надалечъ отъ корабитѣ си, защото Иванъ Ватаци следилъ за тѣхъ и при всичкитѣ си неголѣми сили постоянно ги тревожилъ. Съюзницитѣ на франкитѣ — италианцитѣ, вървѣли покрай брѣга, а императорътъ следвалъ паралелно съ тѣхъ по планинскитѣ височини. Около четири месеца продължилъ тоя бездеенъ походъ; латинцитѣ успѣли да завладѣятъ само единъ по-важенъ пунктъ, крепостьта Пиги. Настаналата зима накарала латинцитѣ да прекратятъ военнитѣ действия; флотата на Иванъ де-Бриеня се върнала въ Златния Рогъ.
Но тоя неваженъ успѣхъ не подигналъ отпадналия духъ у съюзницитѣ и помощницитѣ на Иванъ де-Бриеня; наемницитѣ, на които заплатата се плащала твърде нередовно поради нѣмане на парични срѣдства, а други казвали, поради
378
скъперничеството на управителя, повечето си отишли по домоветѣ; венецианскитѣ, пизанскитѣ и анконскитѣ кораби или били готови да си заминатъ, или вече сторили това. Споредъ една бележка на четирмата католически монаси, които водѣли преговоритѣ по въпроса за църковната уния и презъ мартъ 1234 год. пристигнали отъ Никея въ Цариградъ, положението на столицата било крайно застрашено и опасно. Поради това императорътъ и баронитѣ изпратили обратно при Ивана Ватаци четирмата католически монаси, за да му предложатъ военно примирие и да възобновятъ прекѫснатитѣ преговори по примирието на дветѣ църкви, въпрѣки това, че тѣ сами не очаквали нищо добро и положително отъ тия преговори. Предложението на латинцитѣ било прието отъ никейския императоръ, защото до пролѣтьта на 1235 год. нѣма никакви известия за каквито и да било военни действия на Дарданелитѣ.
Колкото, обаче, и да сѫ вървѣли работитѣ въ Цариградъ въ полза на никейцитѣ, все пакъ положението на последнитѣ далечъ не било така сигурно. Експедицията на островъ Родосъ потърпѣла пълна несполука. Лъвъ Гавала успѣлъ да се освободи отъ властьта на никейския императоръ и въ 1234 г. се обявилъ за независимъ, като призналъ върховната власть на венецианската република. Отъ друга пъкъ страна, като билъ убеденъ, че преговоритѣ съ Римъ нѣма да доведатъ до никакъвъ отраденъ резултатъ, Иванъ Ватаци не е могълъ да се счита обезпеченъ съ безопасность откъмъ латинцитѣ, защото примирието не му обещавало нищо; а пъкъ венецианцитѣ, окуражени отъ сполуката си на островъ Родосъ, така сѫщо заплашвали съ появяването си въ другитѣ никейски владения [1]. По тоя начинъ въ 1234 год. никейскиятъ императоръ се намиралъ въ едно твърде неопредѣлено и стѣснено положение, отъ което намислилъ сега да се възползува българскиятъ царь.
Нѣма никакво съмнение, че това, което е ставало на Босфора и на Дарданелитѣ, чне е изплъзвало отъ вниманието
1. Acropolita, ib., pp. 45, 3 — 46, 11; рр. 47, 4 — 48, 14. — К. Hopf, п. т., стр. 253, кол. 2. — В. Г. Васильевскій, Обновленіе и пр., п. т., стр. 206—207.
379
на предвидливия Иванъ Асѣня II. Нему прекрасно е било известно положението както на латинската, тъй и на никейската империи въ дадения моментъ, и съумѣлъ да експлоатира благоприятно за него сложилитѣ се обстоятелства, едно, за да отмъсти на латинцитѣ, и, друго, за да се сдобие съ това отъ цариградския патриархъ въ Никея, въ което той не можалъ да сполучи въ 1232 год. Като ималъ предъ видъ, отъ една страна, слабото и несигурно състояние на латинската империя, а, отъ друга, — стѣсненото и неопредѣлено положение на никейския имлераторъ, царь Иванъ Аеѣнь II решилъ, че сега е най-сгодниятъ моментъ, за да излѣзе съ идеята за една коалиция на православнитѣ господари противъ католическата латинска империя — именно къмъ 1234 год. се отнасятъ преговоритѣ на Иванъ Асѣня II за брака на деветгодишната му дъщеря Елена съ единайсетгодишнин синъ на Ивана Ватаци, Теодора. Георги Акрополитъ, който свързва това събитие съ своитѣ лични спомени, невѣрно отдава инициативата за тия преговори на никейския императоръ [1]; въ това отношение известието на по-кѫсния историкъ (XIV в.), Никифоръ Григора, заслужава по-голѣмо довѣрие, защото и по-добре отговаря на самото положение. Ето какво пише той: „Презъ времето на тия трудове на императора (т. е. на неговитѣ спрѣчквания съ латинцитѣ) дохождатъ при него пратеници отъ българитѣ съ мирни предложения и заедно съ това да поискатъ рѫката на императорския синъ Теодора за дъщерята на Асѣня, Елена. Императорътъ ги приелъ благосклонно и на драго сърдце, защото, заетъ съ много други по-важни работи, той не искалъ да си има противникъ въ такъвъ човѣкъ, който, намирайки се така близо до истрийскитѣ скити, наедно съ тѣхъ е могълъ, когато поиска, да прави нахлувания и, подобно на нѣкой потокъ, да отнася съ себе ся всичко, което му се срѣщало по пѫтя” [2]. Това известие се потвърдява и отъ свидетелства на западнитѣ хро-
1. Acropolita, ib., pp. 48, 24 — 49, 3:
2. Nic. Gregoras, ed. Bon., vol. I, p. 29, 15-22.
380
ники [1]. Къмъ тия причини за готовностьта на Ивана Ватаци къмъ предложението на Ивана Асѣня II трѣба да се прибави и обяснението на Георгия Акрополитъ, че никейскиятъ императоръ искалъ да постигне две цели изведнажъ — да обезсили враговетѣ си и да обезпечи своята власть [2]. Както и да било, но условията на българскитѣ пратеници били незабавно приети и брачниятъ договоръ потвърденъ. Но заедно съ брачния договоръ билъ сключенъ и настѫпателенъ съюзъ противъ латинцитѣ, който ималъ за цель пълното унищожение на латинската империя, изгонването на латинцитѣ отъ Цариградъ и подѣлбата на тѣхнитѣ владения между съюзницитѣ, къмъ които скоро се присъединилъ и солунскиятъ деспотъ Мануилъ, очевидно, подъ влиянието и по желанието на своя тъстъ, Иванъ Асѣня II. Затова и четирмата католически монаси, които били ходили въ Никея по дѣлата на унията и се върнали оттамъ презъ мартъ 1234 год. въ Цариградъ, писали за крайно опасното положение на латинската империя, защото тя била заобиколена съ неприятели: отъ северъ я заплашвалъ Иванъ Асѣнь, отъ изтокъ и югъ — Иванъ Ватаци, а отъ западъ — Мануилъ Солунски [3]. Както брачниятъ договоръ, тъй и политическиятъ съюзъ били скрепени съ взаимни клетви [4].
Но, ценейки високо важностьта на тия събития, Иванъ Асѣнь II не пропустналъ още тогава да повдигне и въпроса за признаване самостойностьта на българската църква начело съ патриархъ. Нему е било добре известно, че това признаване можеше
1. Marino Sanuto, Ib., II, р. 73: Ех praemissis autem Exagorarum Imperator quam plurimum provocatus filiam suam in conjugem dedit Imperatori Graecorum partim Orientis. — Danduli Chron., Murator. XII, p. 350: Imperator del Zagora Ioanni Vatacio, qui se in Acolino (?) colligeret, scribit, ut secum parentelam faciat et Latinos à parte Orientali invadat, et ipse idem faciat à parte occidua. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 208.
2. Acropolita, ib., p. 48, 15-19.
3. Mansi, Concilia, XXIII, p. 294: Considerantes ergo terram desolatam timuimus periculum, quia in medio immicorum terra illa sita est. Arsanus rex Bachtrorum ab Aquilone, Vatacius ab Oriente et meridie, Suanuel (вм. Manuel) circumdat eam ab Occidente. — Вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр 207 и бел. 2.
4. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 208.
381
да бѫде действено, еамо ако то станѣше по силата на нѣкое съборно решение; но понеже въ даденото време е нѣмало никакъвъ църковенъ съборъ, той настоявалъ то да стане съ съгласието и утвърдението не само на цариградския тогава патриархъ Германа II, но и на другитѣ източни патриарси: Атанасия Иерусалимски, Симеона Антиохийски и Николая Александрийски [1]. Отъ синодиковия разказъ за възобновата на българската патриаршия става ясно, че патриархъ Германъ действувалъ
Обаче инициативата за признанието не излѣзла отъ цариградския патриархъ, както би могло да се очаква, а отъ никейския императоръ, а това показва, че и тоя въпросъ билъ поставенъ на политическа основа. И наистина, Иванъ Ватаци, следъ като било уговорено, че подобенъ актъ е възможенъ, разбира се, следъ предварителното съгласие на патриарха Германа II, написалъ до споменатитѣ трима патриарси следното послание: „Самодържавното наше царство моли и убеждава ваше светейшество да не оставите безъ внимание нашата просба до васъ, но, като сложите вашето рѫкописание (т. е. писмено изложите вашето мнение), да го изпратите на царството ми, за посвещаване по общото наше и ваше решение, — да наречете и дарувате на търновската църква Възнесение Христово, майката на църквитѣ въ българското царство, равната на васъ патриаршеска степень; защото и христолюбивиятъ царь български Иванъ Асѣнь, братъ на царството ми и сватъ, твърде много желае това да се дарува на неговото царство отъ нашето царство и вашето светейшество”. Наедно съ императорското писмо било изпратено и друго отъ самия патриархъ Германа II до източнитѣ патриарси, чието съдър-
1. Че въ
даденото време сѫ били тъкмо тия източни патриарси, вж. В. Г. Васильевскій, п.
т., стр. 209—210, а това ясно показва, че приведениятъ въ българския Синодикъ
разказъ за
(вж. Синодикъ царя Борила, изд. М. Г. Попруженко, стр. 84—87), е
автентиченъ и само по форма е съкратенъ споредъ изискванията на самия паметникъ;
сѫщностьта, обаче, на самото събитие е запазена и поради това едвали може да се
съмняваме въ неговата вѣрность.
382
жание синодиковиятъ разказъ не дава, но и то ще да е било по духъ сѫщото, както се види отъ отговора му, който предаваме тукъ по-долу. Когато получили и прочели изпратенитѣ писма, източнитѣ патриарси намѣрили, че било взето добро решение, и всѣки отъ тѣхъ отговорилъ на Ивана Ватаци утвърдително съ писмо, което изпратилъ по пратеницитѣ на императора. Едновременно тѣ писали и до патриархъ Германа И следното: „До вселенския патриархъ Германа, нашия братъ, здравей! Получихме изпратеното отъ тебе до насъ (писмо), и като взехме добро решение, даваме на твоята любовь рѫкописание за нашето свидетелство: прави това, което е сгодно за насъ и за ваше светейшество, като такъвъ, който има властьта на по-важенъ престолъ [1], съ други думи, източнитѣ патриарси давали на цариградския (патриархъ) carte blanche по въпроса за възобновата на българското патриаршество.
Докато вървѣли всички тия преговори и сношения, за които е трѣбало не малко време, примирието между латинската империя и никейския императоръ изтекло, и военнитѣ действия на съюзницитѣ се почнали отново по съставения вече по-рано планъ. Презъ пролѣтьта на 1235 год. Ив. Ватаци завзелъ гр. Лампсакъ, преминалъ пролива и обсадилъ Калиополь (сег. Галиполи), който се намиралъ въ рѫцетѣ на венецианцитѣ. Императорътъ въ скоро време докаралъ стенобойни машини и дотолкова стѣснилъ обсадата, че и тоя градъ му се предалъ, и венецианцитѣ били изгонени и оттамъ. Като завладѣлъ и двата брѣга на Дарданелитѣ, Ив. Ватаци здраво заседналъ сега въ Калиополь. Наскоро следъ това пристигналъ тамъ и българскиятъ царь заедно съ съпругата си царица Анна (Мария) маджаркинята, и съ деветгодишната си дъщеря Елена, годеницата на Ватациевия синъ, единайсетгодишния Теодора [2]. Двамата господари се срещнали въ Калиополь, гдето тѣ най-първо скрепили, т. е. подписали съюзник договоръ и своето приятелство. На противоположната азиатска
1. Вж. Синодикъ царя Борила, п. т., стр. 85—86.
2. Споредъ Никифора Григора, Елена се намирала тогава въ десетата си година, а Теодоръ не билъ достигналь още съвършенолѣтие (ib., p. 30, 1-3).
383
страна на пролива, именно въ Лампсакъ, се намирала никейската императрица Ирина съ своя синъ Теодора. Понеже Ив. Асѣнь, неизвестно защо, не поискалъ да премине презъ Хелеспонтъ на азиатския брѣгъ, Ив. Ватаци, като взелъ съ себе си неговата съпруга и дъщеря Елена, отишли въ Лампсакъ, гдето станало тържественото вѣнчаване на младитѣ; обреда извършилъ самъ патриархъ Германъ [1]. Следъ това, споредъ Г. Акрополита, станало следното важно събитие. „Тогава по императорско и съборно опредѣление подчинениятъ на цариградския патриархъ търновски архиерей бѣ почетенъ съ автономия и се реши да бѫде прогласенъ за патриархъ, тъй като първенцитѣ искаха да изкажатъ благодарность на българския управитель Асѣня за роднинство и приятелство” [2]. За сѫщото събитие Никифоръ Григора забелязва следното: „Въ това време и търновскиятъ епископъ получилъ завинаги независимость; а дотогава той билъ подчиненъ на архиепископа на първа Юстиниана поради старинния общъ произходъ на тамошния народъ” [3]. Противоречието въ тия пѫтемъ направени
1. G. Acropolita, ib., р. 50, 9-25. — N. Gregoras, ib., pp. 29, 24 — 30, 6. — Ср. Albericus, ib., p. 938: . . . Vastachius et Alsanus duo reges potentissimi, quо erant invicem adversarii, facta pace inter se, ita quod filius Vastachii filiam debet habere Alsani, Con-polim obsident.
2. Acropolita, ib., pp. 50, 25 — 51, 3:
Въ прибавкитѣ на Теодора Скутариотъ следъ последната дума се чете:
(ibidem, p. 283, 7-9), т. е. „и свърхъ това самъ той (Асѣнъ) обещалъ да присъедини къмъ императора възможното за освобождение на Цариградъ”.
3. N. Gregoras, ib., p. 30, 3-6:
Съ израза „на тамошния народъ” Григора, очевидно, е искалъ да каже, не че българитѣ отъ Северна България сѫ представяли отдѣленъ народъ отъ българитѣ въ Македония и изобщо въ западнитѣ български земи, които тогава се намирали подъ духовната власть на охридския архиепископъ, но че тѣ въ старина, презъ първото българско царство, сѫ били „отъ единъ общъ произходъ”, т. е. еднитѣ и другитѣ сѫ били единъ народъ и сѫ образували една държава и една църква.
384
бележки на Г. Акрополита за предишната зависимость на търновския архиепископъ отъ цариградския патриархъ, и на Никифора Григора, че дотогава той билъ подчиненъ на охридския архиепископъ [1], отдавна бѣ обърнало вниманието на новитѣ църковни историци, и дветѣ тия известия се считали еднакво погрѣшни [2]. И наистина, твърдението на Г. Акрополита може и трѣба да се разбира само отъ ромейска гледна точка, и то само следъ възобновата на връзкитѣ съ цариградската църква, т. е. отъ 1232 год., както това се установява отъ съдържанието на поменатото по-горе писмо на анкирския митрополитъ Христофора до Иванъ Асѣня II, защото, ако преговоритѣ въ 1232 год., както видѣхме, и да не донесли желанитѣ резултати, но въ очитѣ на българския царь, който следъ тая дата бѣ скѫсалъ връзкитѣ на българската църква съ римската и вече е признавалъ настаналото единение съ цариградската църква, търновскиятъ архиепископъ все още си оставалъ като независимъ: той се избиралъ и се по-
1. Ephraemius, ed. Bon., p. 329, vers. 8182—86, въ своята хроника пише по тоя въпросъ следното:
т. е. „тогавашниятъ търновски архипастиръ, който се подчинявалъ на българския престолъ (т. е. на охридския архиепископъ), не зная какъ, било присѫдено по съборно решение и по опредѣлението на авзонския владѣтель да носи (соб. има) честьта и кличката патриархъ, тъй като владѣтелитѣ искали да му се отплатятъ за роднинството”. Това съобщение Ефремий е съставилъ по известията както на Г. Акрополита, тъй и на Н. Григора, като отъ първия взелъ συνόδου κρίσει и ϑεσπιάσματι τοῦ κρατοῦντος Αὐσόνων, a отъ втория — твърдението, че търновскиятъ архиепископъ билъ подчиненъ на охридския тронъ. Очевидно, на Ефремия се показало нѣщо невъзможно, щото търновскиятъ архиепископъ, който още отъ времето на провъзгласяването на българската независимость въ 1185 год. не признавалъ властьта на цариградския патриархъ, а отъ 1204 год. влѣзе въ уния съ римския папа, та до 1232 год. не е могълъ по никой начинъ да зависи отъ първия. Това, вѣроятно, му е било известно отъ другъ изворъ, и затова той предпочелъ да усвои известието на Н. Григора.
2. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей и пр., стр. 280—281.
385
светявалъ отъ събора на българскитѣ епископи; а до тая дата той не е могълъ да бѫде подчиненъ на цариградския патриархъ, или по-добре, последниятъ не е могълъ да го счита за подчиненъ на себе си вече като униатъ и папски поставеникъ. Сѫщо така и догатката на Н. Григора, основана върху титлата на охридския архиепископъ, че той билъ „архиепископъ на първа Юстиниана и на цѣла България” по сѫщата причина не може да се приеме, защото, както забелязва и В. Г. Васильевски, „при обсѫждането на въпроса за способа на посвещението на търновския архиепископъ никому и на умъ не дохождала необходимостьта за участието на охридския архиепископъ въ това дѣло” [1], който, само по себе се разбира, не е билъ или не е могълъ да бѫде доволенъ отъ възстановяването независимостьта на българската църква, защото неговата църковна область сега се намалявала твърде много, а главното било това, че неговото сѫществуване ставало излишно, особено за цариградскитѣ патриарси, които винаги сѫ гледали да унищожатъ охридското архиепископство.
Но въ известието на Г. Акрополита се изтъква още, че прогласяването независимостьта на българската църква, а търновския архиепископъ за патриархъ станали по императорско и съборно опредѣление (βασιλικῷ καὶ συνοδικῷ τῷ ϑεσπίσματι или както е казано у Ефремия: συνόδου κρίσει ϑεσπίσματί τε τοῦ κρατοῦντος Αὐσόνων), следов., ако е имало съборно опредѣление, то ще трѣба да се приеме, че по сѫщия поводъ е билъ свиканъ църковенъ съборъ. Наистина, въ началото на 1234 год. билъ свиканъ съборъ отъ патриархъ Германа, но предметътъ на тоя съборъ, на който присѫтствувалъ и антиохийскиятъ патриархъ Симеонъ [2], билъ въпросътъ за помирението на римската и цариградската църкви и за българската църква и търновския архиепископъ тамъ и дума не ставало; оттука налага се да се приеме, че и въ 1235 год, е имало църковенъ съборъ, който билъ свиканъ за уредбата на българския църковенъ въпросъ. Че билъ свиканъ съборъ по тоя поводъ, най-добре
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 211—212.
2. Пакъ тамъ, стр. 210.
386
се види
отъ синодиковия разказъ, въ който се съобщава, че на срѣщата на двамата
господари
се явили, отъ една страна, гръцкиятъ царь Калоиоаннъ съ патриарха и
съ събранитѣ отъ цѣлото му царство
а, отъ друга, христолюбивиятъ Иванъ Асѣнь, български царь, съ събранитѣ отъ цѣлото му царство
която се намирала въ даденото време, както видѣхме, подъ протектората на Иванъ Асѣня II. Събирането на такова множество духовни лица въ Калиополь може да се обясни само съ това, че тамъ е имало църковенъ съборъ, образуванъ отъ тѣхъ самитѣ. На тоя тъкмо съборъ неговитѣ членове и прогласили за патриархъ
който несъмнено е присѫтствувалъ тамъ, както и антиохийскиятъ патриархъ. Това прогласяване станало не само на думи, но и съ надлежния съборенъ актъ, скрепенъ съ подписитѣ както на цариградския, тъй и на източнитѣ патриарси и надлежно подпечатанъ съ печата на императора. Въ тоя актъ тъкмо трѣба да видимъ онова съборно решение и императорско опредѣление, за които споменува Георги Акрополитъ, а следъ него и Ефремий. Самиятъ актъ билъ предаденъ на благочестивия царь Иванъ Асѣня и на новопосветения тогава патриархъ Иоакима „за вѣчно помняне и неотемлимо” [1]. Така тържествено била призната отново независимостьта на българската църква и била възобновена българската патриаршия въ 1235 год.. Макаръ това да е било само възобнова на исторически придобито вече право на българитѣ, признато отъ Византия още въ 927 год., все пакъ за Иванъ Асѣня II въ дадения моментъ било важно това, че той получавалъ своя патриархъ формално не по волята и снизхождението на никейския императоръ и на цариградския патриархъ, а по решението на единъ съборъ, свиканъ по предварителното съгласие и съ потвърдението на всички източни православни патриарси,
1. Синодикъ царя Борила, п. т., стр. 86—87.
387
който носи характеръ не на мѣстенъ на цариградската църква, а на общъ източно-православенъ съборъ. Тъкмо това обстоятелство, на което, очевидно, Иванъ Асѣнь II е много държалъ, давало по-голѣма гаранция за автокефалностьта на българската църква и я ограждало отъ всѣко посегателство отъ страна било на цариградската, било на римската църкви. Защото той е добре знаелъ, че всѣка църква, възникнала по решението на единъ вселенски съборъ, какъвто е билъ съборътъ въ Калиополь въ 1235 год. за източнитѣ църкви, получавала право за независимость, както сѫ се издигнали цариградската и иерусалимската [1].
„Когато всичко било благополучно завършено въ Лампсакъ и Калиополь, добрата и умна никейска императрица Ирина взела съ себе си дветѣ деца, т. е. 12-годишния си синъ Теодора и повѣнчаната съ него 10-годишна българска княгиня Елена, и си отишла на изтокъ въ никейскитѣ области. Дъщерята на Иванъ Асѣня II скоро се привързала къмъ своята свекърва-възпитателка много повече, отколкото къмъ мѫжа си, съ когото тя си нареждала разни игри и се учели наедно”; сѫщо така и българската царица се върнала съ своята свита въ Търново [2]. Иванъ Асѣнь II останалъ заедно съ Ивана Ва-
1. Нѣкои историци, основавайки се на известното послание на цариградския патриархъ Калиста (1350-54 и 1355—64) отъ декемврий 1355 год. до търновското духовенство, приематъ, че при възобновата на българската патриаршия въ 1235 год., търновскиятъ патриархъ не билъ признатъ за равноправенъ наредъ съ другитѣ източни патриарси, а се намиралъ въ известна зависимость отъ цариградския патриархъ. Обаче това послание било написано крайно тенденциозно и противоречи на историческата истина, и затова твърденията на патриархъ Калиста по занимаващия ни тукъ въпросъ не могатъ да се приематъ за вѣрни. Подробно за това вж. тукъ на края притурката „Билъ ли е прогласениятъ въ 1235 год. търновски патриархъ зависимъ отъ цариградския?” — Напоследъкъ пъкъ сръбскиятъ професоръ Ст. Станоевичъ въ своята статия „Св. Сава и проглас бугарске патријаршије (Глас. CLVI (1933), стр. 171—188) излѣзе съ мнение, че св. Сава при завръщането си отъ светитѣ мѣста, миналъ презъ България като посрѣдникъ по въпроса за признанието на търновския патриархъ. За несъстоятелността на тая смѣла, но недоказана хипотеза вж. Н. Радојичић, Свети Сава. Годишњица Чупића, кн. XLIV (1935), стр. 16.
2. Acropolita, ib., р. 51, 4-7; р. 52, 10-13. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 215—116.
388
таци въ Калиополь, гдето тѣ предварително разгледали въпроса за дѣлежа на земитѣ, които бѣха вече завоевали, както и на ония, които имъ предстояло да завоюватъ. Калиополь, който билъ превзетъ преди пристигането на Иванъ Асѣня II само отъ никейскитѣ войски, а така сѫщо и цѣлия Калиополски (сег. Галиполски) полуостровъ съ градъ Мадитъ и други градове по северо-западния брѣгъ на Мраморно море, останали за никейцитѣ вънъ отъ дѣлежа. Възъ основа на сключения вече съюзенъ договоръ Иванъ Ватаци, като завзелъ и крепостьта Кисъ (сег. Кешанъ), прокаралъ границата на своитѣ владения на западъ до рѣката, „която повечето народъ нарича Марица” [1], а на изтокъ — до приморския градъ Ганъ (сег. Шаркьой) и почти до крепостьта Цурулъ (сег. Чорлу), твърде важенъ стратегически пунктъ, който все още оставалъ въ рѫцетѣ на латинцитѣ, но чието завоевание вече се подготвяло отъ опитния началникъ на никейския гарнизонъ въ Ганъ; въ следната година и тоя градъ преминалъ вече въ рѫцетѣ на никейцитѣ. По тоя начинъ никейскиятъ императоръ, като се придържалъ о морския брѣгъ, примъквалъ се постепенно отъ Калиополь къмъ Босфора [2]. Какво е полу-
1.
Acropolita, ib., p. 51, 17-18:
. — Ha друго мѣсто Акрополитъ дава
следнитѣ обяснения за тая рѣка, ib., р. 54, 3-8:
т. е.
„Това е сѫщинскиятъ Хебъръ, който тече чакъ до Еносъ и тамъ се втича въ Егейско
море; съ него се съединяватъ и го усилватъ много други рѣки, и той мѣнява името
си у разни прибрѣжни жители”; на трето мѣсто, ib., р. 72, 17-19:
. Ст. Младеновъ, Имената
на десеть български рѣки. СпБАк., кн. X (6) (1915), стр. 53, бел. 2, пропустналъ
приведенитѣ мѣста отъ Акрополита и се спира на думитѣ на Г. Пахимера:
,
като
ἐπιχωρίως
предава съ „простонародно”, когато то значи „мѣстно”, „туземно”, т. е. отъ
мѣстнитѣ жители рѣката се наричала Марица, както това се потвърдява и отъ думитѣ
на Акрополита
χωριτικῇ διαλέκτῳ.
Оттука ясно става, че Хебъръ почналъ да се нарича Марица не отъ XIII вѣкъ, а
много по-рано.
2. Acropolita, ib., р. 51, 7-26. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 216.
389
чилъ другиятъ съюзникъ, българскиятъ царь Иванъ Асѣнь II, точно не се знае; у Г. Акрополита само е казано, че нему било предоставено да присъедини къмъ владенията си „горнитѣ части отъ сѫщитѣ области, които лежали по на северъ” [1]. Обаче земитѣ на северъ отъ Родопитѣ—Пловдивската область или бившето пловдивско херцогство — били присъединени мирно къмъ държавата на Иванъ Асѣня II още преди Клокотнишката победа [2], следов., споредъ договора въ 1235 год. признати били за български отъ никейския императоръ всички завоевани отъ българитѣ следъ Клокотнишката победа области въ южна Тракия на югъ отъ Родопитѣ, заедно съ голѣма часть отъ Одринската область.
Следъ това двамата господари съединили войскитѣ си, каквито имали подъ рѫка, — твърде естествено е да се предположи, казва В. Г. Васильевски, че численото надмощие на сухопѫтнитѣ сили било на българска страна — и тогава се почнали военнитѣ действия противъ латинцитѣ, които се придружавали, споредъ Г. Акрополита, съ разорение и опустошение на земитѣ, освобождавани отъ тѣхната власть [3]. Съюзницитѣ имали за цель завоеванието на Цариградъ, както това се установява отъ прибавката на Теодора Скутариота [4]. Презъ лѣтото на 1235 год. съюзната сухопѫтна войска, при която се намирали двамата царе, достигнала до самитѣ стени на столицата, които и били тогава едничката и най-надеждна защита на тоя голѣмъ и богатъ градъ. Сведенията, които притежаваме за тая обсада на Цариградъ, сѫ твърде оскѫдни и противоречиви. Така, византийскиятъ историкъ съобщава следното: „И двамата тѣ се промъкнали до самитѣ стени на Цариградъ въ туй време, когато императоръ Иванъ (де-Бриень) ги следилъ и гледалъ, и причинили голѣмъ страхъ на латинцитѣ и изобщо докарали работитѣ имъ до най-опасно положение. Но, понеже
1. Acropolita, ib., рр. 51, 26 — 52, 1:
2. Вж. тукъ по-горе, стр. 336 сл.
3. Acropolita, ib., р. 51, 7-12. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 216.
4. Вж. тукъ по-горе, стр. 383, бел. 2.
390
есенното време се изминало и настѫпила зима, императоръ Иванъ и Асѣнь, като се условили помежду си относно своитѣ работи, отишли си — единиятъ на изтокъ, а другиятъ — въ своята българска страна” [1].
По-подробно изложение на работитѣ намираме въ писмото на папа Григория IX отъ 16. декемврий 1235 год., въ което той подканялъ маджарския краль Бела IV (1235—1270) да се притече на помощь на латинския императоръ. Въ писмото се разправя, че Ватаци и Асѣнь, двама схизматици, които недавно били сключили помежду си съюзъ на нечестието, нападнали съ голѣмо гръцко опълчение (cum magna Grecorum multitudine) въ земята на благочестивия императоръ Ивана де-Бриень, превзели Калиополь, гдето по най-жестокъ начинъ изклали всички жители, безъ да пощадятъ нито полъ, нито възрасть, и че после съ голѣма сила обсадили Цариградъ, който тѣ щѣли да превзематъ, ако да не била дошла помощь свише; латинскиятъ императоръ ужъ ималъ не повече отъ 160 рицари, а гърцитѣ — до 48 военни отдѣлни отреди; но при все това, въ станалото сражение надвили франкитѣ, предвождани отъ императора; само три гръцки отреди успѣли да се спасятъ съ бѣгство; отъ другитѣ една часть станала жертва на меча, други пъкъ попаднали въ пленъ и били затворени въ цариградскитѣ тъмници. По-нататъкъ отъ сѫщото папско писмо узнаваме, че
1. Acropolita, ib., р. 52, 1-9. — Всичко, , което Г. Акрополитъ разказва за съвмѣстнитѣ завоевания на двамата съюзени господари. Н. Григора отдава само на Ивана Ватаци. „Съ настъпване на лѣтото, пише той, императорътъ обхожда тракийскитѣ и македонскитѣ градове; като почналъ, може да се каже, отъ самитѣ врати на Византионъ (Цариградъ), той се прострѣлъ до Стримонъ (Струма) и си подчинилъ всички споменати градове още преди свършването на есеньта. Като изпълнилъ по тоя начинъ всичкитѣ си планове, той се завърналъ въ Никея, а войската разпусналъ за-презъ зимата по домоветѣ” (ib., р. 30, 6-12). Обаче, това известие на Н. Григора едвали може да се приеме за вѣрно, защото то не само противоречи на условията въ предварителния договоръ между съюзницитѣ въ Калиополь, но и не се схожда съ известията на други извори, както ше видимъ по-долу, за мѣстото на военнитѣ действия. Очевидно, Григора е смѣсилъ нѣкое известие за по-сетнешнитѣ завоевания на Ивана Ватаци вече при приемницитѣ на Иванъ Асѣня II. — Вж. и В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 217.
391
едновременно съ нападението по сухо действувала и гръцката флота; въ сѫщия моментъ, когато победителитѣ, които успѣли да се върнатъ въ града, били заети въ преследването на неприятелитѣ, предъ Цариградъ се появили 24 неприятелски кораби, и екипажътъ на нѣкои отъ тѣхъ излѣзълъ на брѣга и се опиталъ да произведе пожаръ и следъ това да започнатъ разграбването на града; но Богъ ги предалъ въ рѫцетѣ на цариградскитѣ граждани; всичкитѣ кораби били изловени, и само малцина отъ пристигналитѣ на тѣхъ хора успѣли да се спасятъ въ близкитѣ убѣжища [1].
Твърде сходенъ съ папския разказъ ни е оставиъ и съвременниятъ поетъ-историкъ Филипъ Мускъ или Мускесъ, епископъ на гр. Турне въ Фландрия, въ своята любопитна, написана въ римувани стихове хроника [2]. „Той осѫжда преди всичко действията на Ивана де-Бриень, който билъ избранъ за императоръ, тъкмо за да поправи работитѣ на империята. Минали се нѣколко години, презъ които нѣмало нито война, нито миръ; по тоя начинъ той изгубилъ почти цѣлата си земя, затова пъкъ запазилъ своето злато и своитѣ пари; той разпусналъ наемнитѣ военни хора, които си отишли или въ родината си, или пъкъ на други мѣста; една часть отъ тѣхъ отишли въ Влахия, т. е. при Иванъ Асѣня. Между това, повдигнали се Ватаци и царь Асѣнь, Михаилъ (sic) и кумани, а сѫщо и всѣкакви власи. Въ стотини и хиляди тѣ дошли да обсаждатъ краль Ивана (де-Бриень); не се е родилъ човѣкътъ, който би билъ способенъ да преброи враговетѣ и да съобщи тѣхния брой. Когато краль Иванъ узналъ за това, той свикалъ своитѣ войници, доколкото можалъ; събрали се не повече отъ 16 десетъци рицари, при тѣхъ и орѫженосцитѣ имъ, а сѫщо и единъ отредъ конни сержанти, твърде, наистина, малко, но затова пъкъ напълно предани. Отъ мѣстното гръцко
1. Theiner, Monumenta hist. Hungarae, I, № 249, p. 140. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 217—218.
2. Chronique rimée de Philippe Mousques, publiée par Reiffenberg. Bruxelles 1838. — Понеже не можахме да имаме на рѫка тая хроника, ние предаваме сведенията на Мускеса споредъ изложението на В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 218—221.
392
население било отнето орѫжието и раздадено на надеждни хора, принадлежащи на латинската колония, основана отдавна отъ венецианцитѣ, а следъ 1204 г., разбира се, подкрепена отъ разни пришелци, търговци, занаятчии и слуги, които придружавали баронитѣ и латинското духовенство; образуванъ билъ пеши воененъ отредъ, който билъ длъженъ да наблюдава за вѫтрешнитѣ гръцки квартали. Съ това рицарско опълчение, раздѣлено на три отреда, краль Иванъ излѣзълъ противъ враговетѣ отвънъ градскитѣ стени; българскиятъ царь Асѣнь ималъ такива отреди 45. Но три отреда надвили на 45; нито Хекторъ, нито Роландъ, нито Ожье, нито дори храбриятъ Иуда Маккавей не сѫ показали по-голѣма храбрость, отколкото краль Иванъ въ него день; отъ разбититѣ неприятелски опълчения спасили се така сѫщо само три отреда, предводителстівувани отъ царетѣ Асѣня и Ватаци”.
„Така се свършила работата по сухо, а между това гърцитѣ имали още другъ планъ и смѣтка. Тѣ се надѣвали на съдействие откъмъ съотечественицитѣ си въ града, които лесно биха се разправили, както изглеждало, съ оставената за наблюдение малка пехотна сила. Въ сѫщото време, когато ставало сражението отвънъ сухопѫтнитѣ градски стени, повече отъ 300 кораби, добре екипирани, пристигнали на брѣга (на Мраморно море), по-долу отъ приморскитѣ стени, гдето тѣ мислѣли да подадатъ рѫка на своитѣ гърчуля и турча, и сетне или да завладѣятъ стенитѣ, или пъкъ да ги подпалятъ. Латинцитѣ, обаче, които останали въ града, като видѣли, че работитѣ на тѣхнитѣ господари по сухо отивали добре, сами се нахвърлили върху гръцкитѣ кораби, съ надежда да се награбятъ съ плячка, — тукъ имало хора отъ всѣко съсловие и занаятъ, — и при все това тѣ действували дотолкова успѣшно, че заробили много хора и много имотъ на гръцкитѣ кораби. Авторътъ на френската хроника вижда въ това знакъ на особена божия закрила и помощь, гдето оставениятъ самъ на себе си градъ се запазилъ спокоенъ и неподвиженъ, още повече, че дори и гарнизонътъ на крепостьта, щомъ чулъ за поражението на Асѣня и за пожара при приморскитѣ стени, излѣзълъ навънъ; доколкото може да се разбере отъ думитѣ на автора, тоя гарнизонъ
393
потеглилъ тъкмо къмъ приморскитѣ стени и тукъ той се срещналъ съ обърнатитѣ на бѣгъ гърци; грамадно число отъ тѣхъ били едни убити, а други били взети въ пленъ”. Така, споредъ Мускеса, билъ избавенъ Цариградъ отъ враговетѣ. За тая българско-ромейска обсада се разказва още въ венецианскитѣ хроники, въ които се възхваляватъ подвизитѣ на капитанитѣ отъ венецианската флота, но тѣ нѣматъ за насъ никакво значение, затова тукъ не ги съобщаваме [1].
Отъ всички западни съобщения се види ясно, че коалицията на двамата съседни на латинската империя господари заедно съ солунския деспотъ, произвела силно впечатление и донейде и опасени на западъ за сѫществуването на самата империя, а това показва, доколко тая коалиция е имала сериозенъ характеръ. Но отъ всички най-заинтересуванъ се оказва пакъ папата и той най-много се страхувалъ. При всичко, че той възхваля въ писмото си успѣхитѣ на императоръ Ивана де-Бриень възъ основа на сведения, получени, несъмнено, отъ Цариградъ, все пакъ личи, че поражението, което потърпѣли при Цариградъ, споредъ папата и Мускеса, Иванъ Асѣнь и Иванъ Ватаци, все още не е имало решителенъ характеръ. Вече самата цель на писмото до маджарския кралъ говори, че Цариградъ продължавалъ да се заплашва все още съ голѣма опасность отъ страна на съюзницитѣ, които не само се готвѣли да повторятъ нападението съ по-голѣми сили, но дори не снели и обсадата [2]. Предъ видъ на ясното известие на Георги Акрополита, че българскиятъ царь и никейскиятъ императоръ се оттеглили отъ стенитѣ на Цариградъ заедно съ настъпването на зимата, трѣба, да се мисли за блокадата само откъмъ морето. Че това е било наистина така, се види отъ съобщението на абатъ Алберика, че тъкмо въ 1236 год. Жофруа Вилардуенъ, морейскиятъ владѣтель, като искалъ да помогне на императора, съ 120 кораби си пробилъ пѫть въ Мраморно море презъ гръцката флота отъ 300 кораби и 15 отъ тѣхъ
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 221—223.
2. Theiner, ib., р. 140. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 223.
394
сполучилъ да потопи [1]. Обаче и тоя пѫть Цариградъ уцѣлѣлъ и превземането му отъ никейцитѣ било отложено за дълго време.
Оттеглянето на Иванъ Асѣня II въ Търново въ началото на зимата 1235 год. отъ стенитѣ на Цариградъ не се оказало само временно, както се предполагало при разставането на двамата господари. Г. Акрополитъ съобщава, че Иванъ Асѣнь II „скоро почналъ да се разкайва въ съюза си съ императора” (никейски), и работата дошла до тамъ, че той „ почналъ да търси срѣдства, за да отнеме дъщеря си отъ съпруга ѝ Теодора и да я ожени за другиго нѣкого”. Отъ тия думи на византийския историкъ става ясно, че между Иванъ Асѣня II и Ивана Ватаци настѫпилъ разривъ, чиито причини трѣба да се търсятъ, споредъ сѫщия историкъ, въ това, че Иванъ Асѣнь II „се твърде много страхувалъ отъ това, дето работитѣ на ромеитѣ се измѣнили на добро, защото той владѣелъ народъ, който отдавна билъ подчиненъ на ромеитѣ” [2]. Отъ това обяснение на Акрополита, наистина, би могло да се предположи, че успѣхитѣ и засилването на никейския императоръ сѫ предизвикали между гръцкото население въ българскитѣ владения, ако не нѣкои вълнения, то поне известно тежнение къмъ Никея, което е било, разбира се, въ вреда на Иванъ-Асѣневитѣ интереси и което собствено го е плашило. Обаче, истинскитѣ причини трѣба да се търсятъ въ общото течение на политическитѣ работи въ юго-източна Европа.
Ние видѣхме, какво силно впечатление произвела на западъ православната коалиция противъ католическата империя, доколко присърдце папата се отнесълъ къмъ критичното положение на латинцитѣ и колко враждебно къмъ самата коалиция. Григорий IX се обърналъ, както се показа, презъ декемврий 1235 год. съ писмо до маджарския краль, като го подканялъ да помогне на латинския императоръ срещу двамата схизматици. Иванъ Асѣнь II не е могълъ да не предвижда, че това, което тъкмѣлъ папата, е насочено изключително противъ него, тъй като маджарскиятъ краль е стоялъ задъ гърба му и съ
1. Albericus, ib., p. 938. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 223—224.
2. Acropolita, ib., p. 52, 20-26.
395
едно нахлуване въ северо-западнитѣ области на царството му би го принудилъ да се откаже отъ съюза съ Ивана Ватаци. Но папата действувалъ противъ Ивана Асѣня не само съ косвени срѣдства, но и съ прави, непосрѣдни. Ние не знаемъ, дали сношенията между римската курия и търновския дворъ сѫ били възобновени, но известно е, че папа Григорий IX съ писмо настойчиво увещавалъ Иванъ Асѣня II да се отдръпне отъ съюза си съ Ивана Ватаци и да се откаже отъ враждебностьта си къмъ латинцитѣ; въ противенъ случай той постановявалъ, щото, ако той (Ив. Асѣнь) не вземѣлъ подъ внимание неговитѣ (на папата) увещания, да бѫде отлѫченъ отъ църквата [1], очевидно съ сѫщата цель, т. е. да го принуди да се откаже отъ съюза, защото не било възможно да се вдигне въ скоро време кръстоносенъ походъ противъ българския царь. Освенъ тая буря, която се готвѣла отъ западъ, въ даденото време България се заплашвала отъ друга, много по-страшна и по-опасна,
1. А. Theiner, Monum. hist. Hungariae, t. I, p. 144, № 255. — K. Иречекъ, Исторія Болгаръ, стр. 347, цитирайки тъкмо това писмо на Григория IX, пише: „Асѣнь, тщетно уговориваемы папой къ уничтоженію союза съ Ватацесомъ, былъ отлученъ 25 мая 1236 год. въ Римѣ”. Обаче въ въпросното писмо, адресирано archiepiscopis Strigoniensi et Colocensi, eorumque suffraganeis, се чете следното: Cum nobilem vlrum Assanum litteris nostris monerimus dillgenter, ut а societate Vatacii excommunicati omnino recedens ab infestatione desisteret Latinorum, mandamus, quatenus si dictus nobilis monitis nostris acquiescere non curaverit in hac parte, ipsum et omnes in hoc adiutores ac fautores ipsius excommunicare curetis, ac eos excommunicatos publice nuntiantes, faciatis usque ad satisfactionem condignam appelatione remota ab omnibus arctius еvitari. Това писмо било писано въ Интерамна (въ Умбрия) на VIII Kal. Junii, т. е. на 23. май, anno decimo отъ папуването на Григория IX, т. е. на 1237 год., отъ което става ясно, че своето писмо до Иванъ Асѣня II Григорий IX е писалъ преди тая дата, може би още въ края на 1236 или началото на 1237 год. Въ горното пъкъ писмо не се споменува, че Иванъ Асѣнь е билъ отлѫченъ отъ църквата, а се поставя само условие, че ако той не се покори на папскитѣ увещания, да се откаже отъ съюза си съ Ивана Ватаци, да бѫде отлѫченъ заедно съ своитѣ помощници и покровители. И очевидно, Иванъ Асѣнь презъ посочената година не е билъ отлѫчванъ, защото, както видѣхме, той се отказалъ отъ съюза си съ Ив. Ватаци. — Отъ К. Иречека тая грѣшка минала и у Г. Ф. Герцберга, п. т., стр. 394. — Това сѫщо приема и П. Никовъ, Изправки къмъ българската история. Изв. Истор. Д-во, кн. V (1922), стр. 68.
396
отъ изтокъ — нашествието на монголитѣ, страшнитѣ орди на които вече опустошавали източна Европа и се приближавали къмъ границитѣ на Кумания (днешно Влашко и южна Молдова) [1]. Най-сетне несполучливитѣ действия при обсадата на Цариградъ и главно пълното унищожение на никейската флота, безъ каквато за Иванъ Асѣня II било твърде ясно, че Босфорската столица не може да бѫде завладѣна, показали на българския царь, че по-нататъшнитѣ военни действия противъ латинската столица ще бѫдатъ не само безполезни, но и вредни за държавата му, още повече когато му станало известно, че младиятъ императоръ Балдуинъ II, веднага следъ оттеглянето на съюзницитѣ отъ Цариградъ, предприелъ пѫтуване по Европа, за да търси срѣдства и да иска при разни западни дворове помощь за поддръжка на империята [2]. Всички тия обстоятелства, заедно съ убеждението, че никейскиятъ императоръ нѣма да му донесе никаква полза и помощь, въ случай че почне борба както съ западнитѣ, тъй и съ източнитѣ нови страшни врагове, сѫ били главнитѣ причини за промѣната въ политиката на българския царь.
Сега изстѫпвала предъ него нова задача, — именно да защити своето обширно царство отъ опасностьта, която го заплашвала отъ северо-западъ и северо-изтокъ. За да отклони първата опасность — откъмъ маджарския краль, той би трѣбало да търси, преди всичко, подобрение съ латинския императоръ, което би могълъ лесно да постигне: доста е било само да покаже на латинцитѣ, че той е прекѫсналъ сношенията си съ никейския императоръ и е унищожилъ съюза си съ него. Като поводъ за това му послужило едно твърде сгодно събитие. Докато Иванъ Асѣнь II подъ разни предлози отлагалъ изпълнението на условията, които той бѣ сключилъ съ него за продължение на военнитѣ действия, въ Цариградъ на 22. мартъ 1237 год. се поминалъ главниятъ му съперникъ, Иванъ де-Бриень. Смъртьта на последния развързала рѫцетѣ на българския царь. Сега Иванъ Асѣнь II могълъ да изстѫпи предъ Ивана
1. Д. Й. Иловайскій, Исторія Россіи, ч. II, 1880. стр. 371 и сл.
2. C. Hopf, п. т., стр. 254. — Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 394—395.
397
Ватаци съ ясни обяснения върху причинитѣ за отказването си отъ съюза и да омие отъ себе си петното на клетвопрестѫпникъ. Иванъ де-Бриень билъ, както видѣхме, оня, който му попрѣчилъ да закрепи влиянието си въ Цариградъ, който му побъркалъ да тури дъщеря си на латинския престолъ; когато обявявалъ коалицията противъ латинцитѣ, Иванъ Асѣнь II ималъ предъ видъ главно да отмъсти на своя съперникъ и да го изгони отъ Цариградъ. Сега, обаче, тоя съперникъ вече не сѫществувалъ, а пъкъ противъ младия императоръ Балдуина II той нѣмалъ никакви причини да бѫде враждебенъ; напротивъ, Балдуинъ II сега се представялъ отъ Иванъ Асѣня като такъвъ, който въ свое време не само не е могълъ да му попрѣчи, но дори се съгласилъ да изпълни желанието му. Това сѫ били сѫщинскитѣ причини за настаналото разногласие между българския царь и никейския императоръ и за унищожението на православната коалиция.
Що се отнася до нѣкакви-си лични недоразумения между двамата съюзници, то тѣ надали сѫ сѫществували почти до край. Това се доказва съ обстоятелствата, които придружавали окончателния разривъ между двамата господари. Г. Акрополитъ разказва, че за да скѫса съюза си съ Ивана Ватаци, Иванъ Асѣнь II „измислилъ предлогъ, както изглежда благовиденъ, макаръ кроежътъ му да не се укрилъ отъ опитни хора”. Той изпратилъ пратеници при никейския императоръ и императрица да имъ кажатъ, че той самъ и неговата съпруга иматъ намѣрение да дойдатъ въ Одринъ, гдето тѣ биха желали да се видятъ съ своята дъщеря и да я разцѣлуватъ като родители, и че щомъ сторятъ това, веднага ще я изпратятъ обратно при свекъра и свекървата ѝ. Споредъ думитѣ на византийския историкъ, императоръ Иванъ Ватаци и императрица Ирина твърде добре виждали тукъ измама и разбирали ясно зломислието, но все пакъ изпратили при Иванъ Асѣня дъщеря му, като заповѣдали да му кажатъ, че ако той я раздѣли отъ законния ѝ съпругъ, то има Богъ, който всичко види и наказва ония, които престѫпватъ клетвитѣ и разкѫсватъ съюзитѣ, сключени предъ лицето божие. Но въпрѣки всички тия предупреждения и заплахи Иванъ Асѣнь II не се побоялъ да из-
398
пълни своя планъ. Той изпратилъ назадъ цѣлата свита, която придружавала дъщеря му, а самъ, заедно съ последната, потеглилъ обратно презъ Стара-планина и се върналъ въ Търново. При това Г. Акрополитъ ни рисува следната интересна сцена. Когато дъщерята на българския царь заплакала и започнала да изказва незадоволство поради раздѣлата съ свекърва си, императрица Ирина, и съ съпруга си, Иванъ Асѣнь II, разказвали, като я турилъ да седне на седлото предъ себе си, почналъ да и нанася плесници по лицето, като сърдито я мъмрѣлъ и силно заплашвалъ, че ако тя мълчаливо не се покори на волята му, то той жестоко ще я накаже [1]. Доколко тия подробности сѫ вѣрни, ние не знаемъ; обаче самиятъ фактъ — отвеждането на Елена въ Търново, женитбата на която съ сина на Ивана Ватаци била външната връзка и видимиятъ знакъ на съюзнитѣ отношения между българския царь и никейския императоръ, — билъ достатъченъ за Иванъ Асѣня II, за да покаже, отъ една страна, на никейцитѣ, че той скѫсва всички политически сношения съ тѣхъ, а, отъ друга, — на латинцитѣ, че вече престава да бѫде тѣхенъ врагъ.
1. Acropolita, ib., pp. 52, 26 — 53, 21.