Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

II. ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ И ПОЛИТИЧЕСКО ИЗДИГАНЕ

1. УЗУРПАЦИЯТА НА БОРИЛА И ВРЕМЕННО РАЗПАДАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

 

 

Неочакваната насилствена смърть на царь Калояна и узурпацията на престола отъ Борила донесли пълно тържество на куманската партия. Обаче това тържество скоро се натъкнало на противодействия отъ страна на вѣрнитѣ Калояну български боляри, роднини и приятели на Асѣневия родъ, противъ узурпатора и въ защита правата на законнитѣ наследници на престола — синоветѣ на Асѣня I. Това опозиционно движение, което било, както изглежда, голѣмо и силно въ страната, може би, имало за цель да произведе контъръ-превратъ въ държавата за свалянето на узурпатора, защото Борилъ се видѣлъ принуденъ да предприеме преследване и унищожение на водачитѣ на движението; особено той се домогвалъ да премахне нѣкого-си Стрѣза, който, очевидно, билъ застаналъ начело на опозиционното движение. Тоя Стрѣзъ (Στρέαζος, лат. Straces, Stratius), споредъ животописеца на св. Сава, Теодосия, вм. [1], т. е. българинъ отъ Северна България, отъ царството, за отличие отъ българитѣ отъ Македония, билъ „макаръ и злоуменъ, но благороденъ, защото произлизалъ отъ царския родъ на българската страна, и билъ племенникъ на загорския царь Калояна” [2], а Стефанъ Първовѣнчани въ житието на

 

 

1. Теодосий, п. т., стр. 104, ₁₁; стр. 105, ₈. Ср. Život sv. Symeona, тукъ стр. 271 бел. 1 и бел. 3.

 

2. Теодосий, п. т., стр. 103, _1-4:

Тукъ думата отговаря на гръцкото ἀνεφιος, която значи „племенникъ” отъ братъ или сестра. — Стефанъ Пьрвовѣнчани нарича

 

 

271

 

баща си св. Симеона (Ст. Немань) го нарича „братъ на злия законопрестѫпникъ” [1]; ако тия думи се разбиратъ въ букваленъ смисълъ, то би трѣбало да се приеме, че Стрѣзъ билъ сѫщо сестреникъ на царь Калояна и, може би, по-малъкъ братъ на царь Борила [2], следов., той е ималъ еднакви права на търновския престолъ, както и последниятъ. Че опозиционното движение е имало посочената цель, се види отъ следнитѣ думи на Теодосия: „Тоя гореречениятъ Стрѣзъ следъ умъртвяването на царь Калояна бѣше гоненъ отъ наследилия царството царь Борила, за да бѫде убитъ като царевъ племенникъ”; а като причини за това гонение Теодосий изтъква това, че „Стрѣзъ се отличавалъ съ голѣмо мъжество и поради това повече му завиждали и чрезъ смъртьта искали душата му, защото се бояли, да не би той, следъ като се възцари, тѣхъ да погуби” [3]. Отъ тия думи става ясно, че самото движение е имало сериозенъ и опасенъ характеръ за новия царь. Обаче то нѣмало успѣхъ, защото както Борилъ, тъй и неговитѣ сподвижници — куманитѣ-бо-

 

 

царь Калояна неговъ . Život sv. Symeona, p. 23, ₃₀. Ср. Доментијан, Животи св. Симеона и св. Саве, изд. Ђ. Даничиђ, Београд 1866, стр. 209: . — Латинскиятъ императорь Хенрихъ въ циркулярното си писмо отъ 1212 год. нарича Стрѣза nepos Johannicii, magni populatoris Grecie, т. е. племенникъ на царь Калояна; вж. J. А. Buchon, Recherches et matéiaux pour servir à une histoirr de la dominition française aux XIII^e, XIV^e et XV^e siècles etc. 2^me partie, p. 211, col. 2.

 

1. Život sv. Symeona, cap. 17, p. 22, _20-24:

Че Стрѣзъ е могълъ да бѫде братъ на Борила, се доказва още и съ това, че последниятъ по-сетне, когато се помирилъ съ Стрѣза, му далъ титлата „севастократоръ”, която се давала на най-близки до царя роднини — синове и братя. Вж. тукъ по-долу, стр. 286.

 

2. Теодосий, п. т., стр. 107, ₄, нарича Стрѣза , отъ което би могло да се заключи, че той тогава, т. е. въ 1209 год., е билъ още младъ човѣкъ, който за пръвъ пѫтъ изстѫпвалъ въ политическия животъ на българската държава. — Вж. тукъ по-долу, стр. 288.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 104, _8-15:

 

 

272

 

ляри съ строги мѣрки сполучили бързо да го потъпчатъ. Стрѣзъ, за да се спаси, билъ принуденъ да бѣга отъ България; затова пъкъ твърде много отъ съмишленицитѣ му били изтрѣбени [1].

 

Отъ тия вѫтрешни безредици най-първо се възползували маджаритѣ и сърбитѣ, които веднага следъ смъртьта на Калояна окупирали: първитѣ оспорванитѣ отъ тѣхъ български области — Браничевската и Бѣлградската, а вторитѣ — Нишката область и на северъ въ Поморавието до гр. Равна, който въ 1215 год. се явява като пограниченъ градъ между Сърбия и Маджарско, както ще видимъ по-долу [2]. Борилъ не билъ въ състояние да предприеме нищо противъ тоя явенъ грабежъ на българскитѣ северо-западни земи, защото следъ жестоката разправа съ опозиционното движение на Стрѣза, той трѣбало да обърне вниманието си къмъ другъ не по-малко опасенъ за него български воевода — къмъ Алексия Слава [3], който, споредъ Г. Акрополита, билъ родственикъ на царь Асѣня I Старий [4], а, следов., и на царь Калояна, а споредъ Хенриха де Валансиенъ, продължателя на Вилардуена, братовчедъ на Борила (cousin germain) [5]. Алексий Славъ билъ назначенъ, вѣроятно още отъ

 

 

1. Život sv. Symeona, p. 22, _27-29:

 

2. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 214. — П. Никовъ, Царь Борилъ въ свѣтлината на единъ новъ паметникъ, п. т., стр. 124 и 130—131. — Сѫщиятъ, Сѫдбата на северо-западнитѣ български земи презъ срѣднитѣ вѣкове, п. т., стр. 126.

 

3. Доскоро тоя български воевода бѣ известенъ само подъ име Славъ (Σϑλάβος, лат. Eslas, Esclaves), но отъ подписа му въ недавно обнародваната негова грамота отъ 1220 година се установи, че той е носилъ кръстно име Алексий, а Славъ ще да е било народното му име. Вж. J. В. Papadopoulos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Spéléotissa près de Mélénicon. Сп. Б. Ак., кн. 45 (22) (1933), стр. 6.

 

4. Acropolita, ib., p. 39, ₁:

 

5. Henri de Valenciennes, édit. par Natalis de Wailly, 3^e édit., Paris 1882, ch. II, § 505, p. 308; ch. IX, § 545, p. 330. Трѣба да се предположи, че Асѣнь I е ималъ още една сестра, майка на Алексия Славъ. — Императоръ Хенрихъ, неизвестно защо, въ едно свое писмо го нарича grecus noster. Buchon, п. т., стр. 213, col. 2.

 

 

273

 

Калояна, за воевода на крепостьта Цепина въ Родопитѣ [1] и е управлявалъ тамошната область Ахридосъ [2]. Следъ узурпацията на Борила Славъ, като родственикъ на Асѣня I, следов., държалъ страната на правитѣ наследници на престола, възползувалъ се отъ случая, за да постигне отдавна, може би, замислената цель: той се отказалъ да признава Борила за царь и веднага се отцепилъ като самостоенъ господарь на управляваната отъ него дотогава область Ахридосъ. Борилъ му обявилъ война за тая му постъпка, като казвалъ, че земята, която Славъ държалъ, трѣба да бѫде негова, защото той (Славъ) завладѣлъ земята му съ измѣна [3]. Обаче Борилъ не можалъ тъй лесно да се разправи съ Слава, както съ Стрѣза, защото Славъ скоро намѣрилъ опора у латинския императоръ.

 

 

1. Че първоначално Славъ ималъ седалище въ кр. Цепина при с. Дорково, Чепинско, вж. грамотата му, papadopoulos, п. т., стр. 4, ₁₁.

 

2. Acropolita, ib., рр. 38, ₂₃ — 39, ₁. — Вж. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 46. бел. 1, ал. 2.

 

3. Н. de Valenciennes пише: Esclas était en guerre contre Burile (qui était son cousin germaоn), parce que ce Burile lui avait pris sa terre en trahison (ch. II, § 505, p. 308). Ние мислимъ, че подлогътъ „Burile” въ последното изречение не е на мѣстото си, защото политически измѣня само оня, който се намира въ зависимость отъ нѣкого, а Борилъ не е зависѣлъ отъ Слава, а тъкмо обратното, и затова само Славъ е могълъ да измѣни на Борила, като се отказалъ да признава властьта му и се обявилъ за самостоенъ господарь на родопската область Ахридосъ съ центъръ кр. Цепина. Че така трѣба да се разбира горната цитата, показва и следното мѣсто у сѫщия de Valenciennes: Esclas, un haut seigneur qui guerroyait contre Burile, et pourtant il était son cousin germain (car ce Burile disait que la terre qu'Esclas tenait devait être sienne, et Esclas disait que non; et pour cela ils guerroyaient entre eux, si bien qu'Esclas lui courait souvent sus, et l’affaiblissait, beaucoup de gens et d'amis et de châteaux) (ib., ch. IX, § 545, pp. 330—331). Съпоставяйки горе приведеното изречение съ тоя пасажъ, не е мѫчно да забележимъ, че тѣ си противоречатъ, защото отъ последния става ясно, че не Борилъ отнелъ земята на Слава, а тъкмо наопаки, и затова Борилъ претендиралъ, че нему, като на български царь, присвоената отъ Слава земя трѣба да принадлежи, а Славъ отказалъ това, защото той се бѣ вече обявилъ за независимъ господарь на управляваната дотогава отъ него область Ахридосъ. Само при такова обяснение на гореприведенитѣ мѣста отъ de Valenciennes могатъ да ни станатъ понятни възникналитѣ още отъ самото начало враждебни отношения между Борила и Слава.

 

 

274

 

Въпрѣки всички тия външни и вѫтрешни тежки обстоятелства, новиятъ български царь трѣбало да помисли и за отношенията си спрямо латинската империя. Калоянъ оставилъ българи и латинци така ожесточени едни срещу други, че не можело и да се помисли за помирение между тѣхъ, макаръ че папа Инокентий III чрезъ своето посрѣдничество да се е домогвалъ до него. Въ едно писмо отъ 24 май 1207 год. папата се оплаквалъ предъ Калояна: „Когато ние се погрижихме да изпратимъ при тебе нашъ пратеникъ съ цель, щото ти да сключишъ миръ или примирие съ пребиваващитѣ въ Цариградъ латинци, ти не само не пожела това да направишъ, но дори прие и отпрати нашия пратеникъ съ по-малка почить, отколкото приличаше на царското достойнство ...” и отново го приканва да сключи и спазва миръ или примирие съ цариградския императоръ и другитѣ латинци in Romaniae imperio commorantibus [1]. Дали това писмо е заварило Калояна живъ, ние не знаемъ; въ всѣки случай Борилъ не се отзовалъ на папскитѣ настоявания и решилъ да продължи войнствената политика на своя предшественикъ спрямо латинския императоръ, който, отъ своя страна, едвали е желаелъ миръ съ българитѣ.

 

Стр. 274 Срв. за похода на латинците през 1208 г. К. Жуглев, Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLVI, 1949/1950 г., кн 2, стр. 11 сл. За същите събития виж Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLII1, 1946/1947г., стр. 26 сл. Някои нови изворови сведения виж у Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 165 сл. (Д. Ангелов)

 

 

Императоръ Хенрихъ, като се научилъ за смъртьта на Калояна и за настаналитѣ въ България междуособици, по-искалъ сега да ѝ нанесе решителенъ ударъ, „защото, казва Валансиенъ, Калоянъ, вуйката на Борила, бѣ убилъ неговия братъ императоръ Балдуина”. Обаче, българитѣ го предупредили: Борилъ сключилъ съюзъ съ никейския императоръ Теодора Ласкарисъ и заедно съ кумански орди нахълталъ отново въ Тракия и почналъ да опустошава. На връхъ на петдесетница, 25. май 1208 т., Хенрихъ получилъ известие въ Цариградъ за това нападение на българитѣ. Той веднага заповѣдалъ на войскитѣ си да тръгнатъ въ походъ. Първото опълчение се събрало въ Силимврия, после то потеглило къмъ Одринъ, като увличало съ себе си и пръснатитѣ по страната гарнизони. Въ Одринъ на военния съветъ било решено, латин-

 

 

1. Migne, ib., t. 215, col. 1162 В—D.

 

 

275

 

цитѣ да нападнатъ на самата България, но се побавили тамъ нѣколко време, за да си довършатъ въорѫжението. Но въ сѫщото време, за да обезпечи тила си, Хенрихъ, ползувайки се отъ враждебнитѣ отношения на Борила къмъ Слава, потърсилъ помощьта и съюза на последния, който на драго сърдце приелъ предложението на императора. Отъ Одринъ латинцитѣ потеглили направо къмъ Верроя (Стара-Загора), защото Хенрихъ ималъ намѣрение да продължи пѫтя си презъ планината на северъ. Обаче, още на следната сутринь, следъ като латинцитѣ пристигнали въ Верроя, тѣ били нападнати отъ Борила, неочаквано, въ време на движението. Нападението било, както изглежда, добре подготвено, защото латинцитѣ изпаднали въ голѣмо смущение, макаръ че тѣ настъпвали съ предпазливость, разбира се, научени отъ опитъ [1]. Съ това нападение Борилъ постигналъ цельта си: Хенрихъ билъ принуденъ да промѣни северната посока на движението и повърналъ на юго-западъ къмъ Пловдивъ. Но скоро се показало, че градътъ не билъ пригоденъ, за да стане като база за по-нататъшни военни предприятия: тамъ се чувствувала голѣма нужда отъ храни, поради военнитѣ походи презъ последнитѣ години. Освенъ това, и българитѣ наредили своя планъ на действие: тѣ се надѣвали, че ще иматъ възможность да повторятъ одринската катастрофа отъ 1205 год. Както тогава куманитѣ и българитѣ нападнали върху единъ отредъ, който се бѣ пръсналъ да търси провиантъ, така и тоя пѫть сполучили да увлѣкатъ прикритието въ една доста гореща битка, обаче, императорътъ, който о-време се явилъ на мѣстото, не впадналъ въ грѣшката на брата си. Щомъ българитѣ се оттеглили отъ равнината въ планинитѣ, той ги оставилъ спокойно да отстѫпятъ, а самъ се върналъ съ своитѣ въ лагера си [2].

 

Но при все това положението на латинцитѣ предъ Пловдивъ ставало все по-опасно; при това, било най-горещото време на годината — края на юлий месецъ. Въ случай, че не сполучели да принудятъ българитѣ да влѣзатъ въ нѣкое по-голѣмо

 

 

1. Valenciennes, ib., ch. II. §§ 504—507, рр. 306/7—308/9.

 

2. Ibidem, ib., ch. IV, §§ 514-521, рр. 312/3—316/7.

 

 

276

 

сражение, тѣ трѣбало да се върнатъ, безъ да извършатъ нѣщо. Затова Хенрихъ приготвилъ едно много по-важно и по-голѣмо предприятие. Неговиятъ планъ билъ следниятъ: той знаелъ, че лесно било да предизвика неприятелитѣ на бой; напротивъ, мѫчно било да ги задържи на бойното поле. Затова той раздѣлилъ войската си: една часть, подъ началството на Жуфроа Вилардуена, получила заповѣдь въ опредѣлено време да нападне и нападението имъ било насочено преди всичко противъ самия български царь. Хенрихъ поелъ върху си командата на главнитѣ сили. Въ лагера на латинцитѣ се съзнавала важностьта на деня, и тамъ владѣело едно въодушевено и войнствено настроение. Презъ нощьта срещу 1. августъ 1208 г. Вилардуенъ потеглилъ съ своя отредъ, за да търси неприятеля, а на следната сутринь потеглила и главната войска начело съ императора и се развърнала въ боенъ редъ. Тя се разпадала на 18 отдѣлни отреди, между които имали три, състоящи се отъ ромеи, всѣко отдѣление имало 20 рицари, а прикритието на императора образували 50 рицари. Най-сетне, дошло очакваното известие отъ Вилардуена, че намѣрилъ неприятеля, и тогава потеглили напредъ съ прѣсни сили, и едно истинско кръстоносно настроение овладѣло рицарската войска. Всрѣдъ настъплението препускалъ съ кръстъ въ ръка воинствениятъ капеланъ Филипъ, който презъ предната нощь окуражавалъ войницитѣ. Съ викъ „Светий гробе” латинцитѣ, щомъ съгледали неприятеля, спуснали се противъ него. И тоя пѫть куманитѣ се опитали да употрѣбятъ своята тактика, обаче, съгласно съ уговорката, Вилардуенъ съ своя отредъ се спусналъ напредъ отъ засадата си и се обърналъ срещу тѣлохранителитѣ на царь Борила, които били на брой 1600 души и били пръснати. Скоро следъ това цѣлата българска войска, която, споредъ Валансиена, наброявала до 33 хиляди души, била обърната на бѣгство [1]; латинцитѣ се спу-

 

 

1. Самъ Хенрихъ за тоя бой писалъ на папата: Christus operatus est in nobis, cujus auxilio, vigilia ipsius Petri festi quod vocatur ad Vincula, iniquissimum persecutorem Ecclesiae Dei Voullam (вѣроятно вм. Vorillam) apud Philippopolim debellavimus, eumque, infinita strage facta suorum, de campo fugavimus (Migne, ib., t. 215, col. 1522 C—D), т. е. „въ насъ действувà

 

 

277

 

снали подире имъ и ги преследвали, докато българитѣ се изгубили въ планината. При това тѣ успѣли да плячкосатъ доста много храни и радостни се върнали въ лагера предъ Пловдивъ, който отново преминалъ въ рѫцетѣ на латинцитѣ и управлението на който било предадено на белгиеца Жираръ де Стремъ, роднина на Ренье де Три [1]. Що се отнася до мѣстото, гдето е станало сражението, то съ точность мѫчно е да се опредѣли; обаче, отъ географскитѣ данни, които посочва де Валансиенъ, а именно, че Хенрихъ отъ Одринъ дошелъ въ Верроя, следов., той се е движилъ въ северо-западна посока, а оттамъ се оттеглилъ къмъ Пловдивъ, т. е. въ югозападна посока, и се разположилъ на лагеръ предъ тоя градъ (северно), може съ известна достовѣрность да се приеме, че боятъ е станалъ на равнината северо-западно отъ Пловдивъ, между Брѣзово и тоя градъ, защото българитѣ нападали отъ северъ между планинитѣ Срѣдна-Гора и Караджа-дагъ, като сѫ държали пѫтя презъ Троянския проходъ, по който, очевидно, и отстѫпили следъ поражението

 

Резултатътъ отъ пловдивското сражение разрешилъ всички двоумения на Слава, който, ако и да билъ обещалъ на Хенриха своята помощь, все още не се решавалъ открито да действува противъ съотечественицитѣ си. Затова, когато императорътъ потеглилъ отъ Пловдивъ къмъ крепость Кричимъ (Crucemont), която граничела съ владенията на чепинския воевода, съ цель, вѣроятно, да подчини последния подъ своята власть съ силата на орѫжието, Славъ го предупредилъ. Той веднага изпратилъ пратеници при него съ предложение за миръ и скоро самъ се явилъ въ лагера на латинцитѣ. Хенрихъ го

 

 

Христосъ, съ чиято помощь, въ навечерието на самия Петровъ праздникъ, който се казва „при веригитѣ”, ние надвихме най-несправедличия гонитель на божията църква Борила при Пловдивъ и, следъ каго стана безкрайно избиване на неговитѣ, прогонихме го отъ полето”. Това писмо Хенрихъ е писалъ презъ септемврий 1208 година, следъ присъединението на Родопската область, т. е. владенията на Слава и на пѫть за кр. Памфилонъ (вж. тукъ по-долу). Петровиятъ праздникъ „ad Vincula” се празднува отъ католишката църква на 1. августъ.

 

1. Valenciennes, ib., ch. V—VIII, §§ 522—544, рр. 316/7—330/1.— Е. Gerland, п. т., стр.154—158. — К. Иречекъ, Исторія Болгаръ, стр. 346.

 

 

278

 

приелъ седналъ въ палатката си и окрѫженъ отъ баронитѣ. Славъ падналъ на колѣне, цѣлуналъ крака и рѫката на императора и предложилъ самъ да му се подчини. Той билъ обявенъ за васалъ на империята, като се обещалъ да бѫде неговъ човѣкъ и служитель. Тогава Вилардуенъ изказалъ мисъльта да се скрепи съюзътъ между латинцитѣ и Слава чрезъ брака на последния съ дъщерята на императора. „Тогава Славъ, пише Валансиенъ, отново падналъ на колѣне предъ императора и му казалъ: „Господарю, обърнаха ми вниманието, че вие имате дъщеря, която, моля ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Азъ съмъ човѣкъ доста богатъ съ земя и съ съкровище отъ сребро и злато; и въ моята страна ме почитатъ доста за благородникъ. Азъ ви моля, прочее, да ми я дадете”. Хенрихъ отначало посрещналъ това предложение съ насмѣшка, защото, отъ една страна, било обидно за него да повѣри дъщеря си на единъ варваринъ, а отъ друга — дъщеря му била още дете и, при това, била отъ незаконенъ бракъ [1]. Обаче, предъ видъ на важното политическо значение на тоя бракъ за империята, Хенрихъ най-сетне приелъ предложението на баронитѣ и далъ съгласието си, като се обърналъ къмъ Слава съ следнитѣ думи: „Славо, азъ ви давамъ дъщеря си съ условие, щото Богъ да попусне да се радвате на това; а азъ ви подарявамъ цѣлото завоевание, което ние тукъ направихме на условие, че вие ще бѫдете мой човѣкъ и ще ми служите. И после ще подаря заедно съ това велика Влахия, господарь на която ще ви направя, ако Богу това е угодно и ако азъ искамъ” [2].

 

 

1. Acropolita, ib., p. 39, _3-4.

 

2. Valenciennes, ib., ch. IX, § 548, рр. 332/333: et je vous octroie avec, toute la conquête, que nous avons faite ici, à la condition que vous en serez mon homme et m'en ferez le service. Et puis je vous octroie avec, la grande Blaquie, dont je vous ferai seigneur, s'il plaît à Dieu et si je vis. Тукъ географското име la grande Blaquie се разбира отъ Иречека, Исторія Болгаръ, одес. изд., стр. 327, и Gerland, каз. съч., стр. 158, само „България”, а П. Мутафчиевъ предава горната цитата така: „Когато билъ уговоренъ бракътъ на Слава съ незаконната дъщеря на Хенриха, последниятъ обещалъ на бѫдащия си зеть да го направи господарь на България, ако сполучи да изгони отъ тамъ Борила” (п. т., стр. 46, ал. 4). Хенрихъ съвсемъ не поставялъ такова условие, каквото му приписва г. М-евъ, а просто той казва:

 

 

279

 

И наистина, следъ нѣколко дена годявката била обявена. Латинцитѣ, между това, се оттеглили въ Стенимахосъ (Estanemac). Тамъ Славъ се явилъ втори пѫть предъ императора, и било опредѣлено времето, когато чепинскиятъ воевода ще отведе у дома си младата си невѣста; сѫщевременно той получилъ отъ бъдещия си тъстъ въ знакъ на почить единъ хубавъ конь, който Хенрихъ обикновено самъ яздилъ. Следъ това тѣ се разстанали [1].

 

Императорътъ сега вече могълъ да се похвали, че следъ като възобновилъ Пловдивското херцогство и присъединилъ Родопската область къмъ империята, че придобилъ отъ Бориловото царство земя на 15 дена пѫть, както той писалъ на папата презъ септемврий 1208 г. въ споменатото по-горе писмо [2]. Впрочемъ, Хенрихъ не се ограничилъ само съ това. За да осигури подчинението на Родопската область и да държи въ покорность новия си зеть, той оставилъ брата си Евстахия съ два малки отреда при Слава [3]. Освенъ това, за да може да се удържи по-здраво и трайно областьта по горна Марица, трѣбало, преди всичко, да се създаде една сигурна връзка между Цариградъ и Пловдивъ. За тая цель Хенрихъ решилъ да възстанови и укрепи градъ Памфилонъ, който се намиралъ на пѫтя отъ Редесто за Димотика. Съ тая работа той натоварилъ маршалъ Вилардуена, който въ скоро време завършилъ възложената му работа [4]. По пѫтя за столицата той се срещналъ съ воевода

 

 

„И тъй, ще ви надаря съ Велика Влахия, господарь на която ще ви направя, ако е угодно Богу и азъ искамъ”, отъ което става ясно, че подъ Велика Влахия трѣба да се разбира не България, а оная область, която въ даденото време е носила такова име, именно северна Тесалия (Μεγάλη Βλαχία), която е влизала тогава въ границитѣ на латинската империя. Ср. Buchon, Recherches еt matériaux, II, p. 181. — Наистина, както Вилардуенъ, тъй и Валансиенъ съ Blakie, Blaquio означаватъ България, но тамъ, гдето подъ това име се разбира България, тѣ нийде не я наричатъ „la grande”. Затова и предположението на г. М-ева, че „Славъ се е обявилъ за претендентъ за престола срешу Борила”, става съвсемъ неприемливо.

  

1. Valenciennes, ib , ch. IX, §§ 545—549, рр. 330/1—334/5.

 

2. Мigne, ib., col. 1522D: et ut gaudeatis nobiscum in Domino, quindecim dietas terrae imperio nostro de suo acquisitas habemus.

 

3. Valenciennes, ib., ch. IX, § 519, pp. 332/3—334/5.

 

4. Ibidem, ch. X, §§ 550 et 554, pp. 334/5 et 336/7.

 

 

280

 

Слава, който така сѫщо отивалъ за Цариградъ, за да вземе невѣстата си. Вилардуенъ можалъ да му съобщи, че той, може би, ще срещне момата въ Силимврия и императора въ Цариградъ. И наистина, невѣстата била доведена въ Силимврия, дето скоро пристигналъ и Хенрихъ и заедно заминали за столицата. Тамъ била отпразднувана сватбата на Слава съ голѣма радость. Хенрихъ наградилъ зетя си съ титлата деспотъ [1]. Следъ еднонедѣлно праздненство Славъ се върналъ заедно съ младата си невѣста въ владенията си [2].

 

Едновременно съ откѫсването на Родопската область отъ държавата на царь Калояна последвало и отцепването на друга една не по-малка часть отъ българското царство. Следъ като напустналъ България, Стрѣзъ намѣрилъ прибѣжище при сръбския великъ жупанъ Стефана, нареченъ по-сетне Първовѣнчани, който го приелъ заедно съ всички придружаващи го съ радость и на драго сърдце и не като нѣкой бѣжанецъ (емигрантъ), но като любимъ синъ го почелъ и удостоилъ съ

 

 

1. Acropolita, ib., р. 39, _1-3:

П. Мутафчиевъ отрича вѣрностьта на това Акрополитово известие и предполага, че „Славъ навѣрно е носилъ титлата деспотъ още при Калояна”, защото „латинцитѣ не сѫ възприели сановническата йерархия, изработена отъ Византия, и не сѫ си служили съ византийскитѣ длъжностни имена” (п. т., стр. 46, бел. 1, ал. 3) Преди всичко, деспотството на Слава не е било латинска държава, а часть отъ българското царство и е било уредено тъй, както и българската държава — по византийски образецъ, както това признава и самъ г. Мутафчиевъ, следов., Хенрихъ е далъ на Слава титла, която се е употрѣбявала въ България, а не въ латинската империя. После, такъвъ строго самодържавенъ господарь, какъвто с билъ царь Калоянъ, едвали е могълъ да дава на своитѣ боляри-воеводи титлата деспотъ, за щото това би значело, че той признавалъ най-малко тѣхната полунезависиость, когато вѫтрешната политика на царь Калояна била, както видѣхме, не да дѣли, а да обединява българскитѣ земи подъ своята върховна власть. Предвидъ на всичко това и горното известие на Акрополита, който е единъ отъ най-надежднитѣ византийски историци, е сѫщо така вѣрно, както и другитѣ му известия, че Славъ билъ роднина на Асѣня I и че билъ жененъ за дъщерята на Хенриха, родена отъ наложница (ib., р. 39, _{1, 3-4}). — Съ тая титла Славъ е означенъ и въ българския Синодикъ, по новото издание на М. Попруженко, стр. 87, § 115:

 

2. Valenciennes. ib., cii. XI, §§ 555—559, рр. 336/7—340/1. — Е. Gerland, п. т., рр. 158—169.

 

 

281

 

своята трапеза, така че тая негова привързаность възбудила ропотъ у Стефановитѣ боляри. Отъ друга пъкъ страна, Борилъ искалъ много пѫти отъ Стефана да му предаде Стрѣза, за да го убие. „Всѣки день, пише последниятъ, той го искаше, за да изгори съ огънь тѣлото му или да го разсѣче на четири части и да ги покачи на градскитѣ стъгди. Защото тоя мѫчитель твърде се домогваше да наслади душата си, като пролѣе кръвь отъ своя родъ” [1]. Тия настоявания „отъ ония, които царували въ Загора”, се придружавали понѣкога съ голѣми дарове, а понѣкога съ заплахи. Когато Стрѣзъ се научилъ за всичко това, той почналъ да се бои и замислялъ вече да бѣга отъ Сърбия, за да не бѫде предаденъ на враговетѣ си. Но Стефанъ сполучилъ съ клетви да го увѣри въ неговата безопасность и дори се побратимилъ съ него, като го снабдилъ съ много коне и хора и съ всичко потрѣбно [2]. Нѣма никакво съмнение, че това покровителство и тая привързаность, които Стефанъ така настойчиво оказвалъ на Стрѣза, са изтичали отъ чисто политически съображения: приемайки тоя български бѣжанецъ, роднина на Асѣневия родъ и при това претендентъ на българския престолъ, великиятъ жупанъ е искалъ, едно, да поддържа въ България вѫтрешнитѣ междуособици, и, друго, имайки Стрѣза въ своитѣ рѫце, чрезъ него да разшири своитѣ владения на югъ за смѣтка на юго-западнитѣ български земи, защото всѣко движение на западъ и северо-западъ било за него изключено поради завоевателнитѣ стремежи на силнитѣ маджари на Балканския полуостровъ [3].

 

 

1. Život sv. Symeona, cap. 17, р. 22, _25-28. При това Стефанъ прибавя и следното изречение:

Отъ тия думи на Стефана би могло да се заключи, че Борилъ предприелъ нѣкакъвъ походъ противъ Сърбия; обаче това не е приемливо, защото никой другъ изворъ не споменува за нѣкакви враждебни действия въ тая година между българи и сърби. Тукъ Стефанъ, вѣроятно, е ималъ предвидъ по-сетнешния походъ на Борила противъ Сърбия въ 1215 година (вж. тукъ по-долу, стр. 310 сл). — Ср. П. Мутафчиевъ, п. т., стр 59, бел. 1.

 

2. Теодосий, п. т., стр. 104, ₂₅ — 105, ₆. — Доментиан, п. т., стр. 206.

 

3. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 57—58.

 

 

282

 

Но, както изглежда, Стрѣзъ предугаждалъ плановетѣ на Стефана и самъ поискалъ да използува неговото разположение за себе си лично. Той сполучилъ чрезъ Стефана да влѣзе въ сношения съ българскитѣ властели — воеводи-управители на отдѣлни градове-крепости около Солунъ и въ Охридъ, поставени тамъ още отъ царь Калояна, и да ги убеди да се откажатъ отъ узурпатора Борила, убиеца на тѣхния царь, и да се присъединятъ къмъ него, като къмъ царевъ сродникъ, за да се противопоставятъ на узурпатора [1]. Най-първо Стрѣзъ завладѣлъ непристъпната крепость Просѣкъ съ дадената нему отъ Стефана военна помощь при взаимни обещания, че тѣ, като приятели и братя ще си помагатъ единъ на другъ. Скоро къмъ него се присъединили и другитѣ градове, и по тоя начинъ Стрѣзъ откѫсналъ почти цѣла Македония отъ царството; затова и Стефанъ се хвали, какво „му предалъ половината отъ българското царство” [2]. Освенъ това, много българи отъ царството, които го познавали и сѫ държали негова страна, отивали при него [3]. Дали, следъ като се укрепилъ въ Просѣкъ и се почувствувалъ доста силенъ чрезъ поддръжката на българскитѣ воеводи въ Македония, Стрѣзъ се обявилъ за независимъ отъ българския царь владѣтель, нѣма прави известия; обаче, трѣба да се предположи, че и той е последвалъ примѣра на деспота Слава, защото едновременностьта въ действията на тия двама български воеводи (втората половина на 1208 год.) ни дава достатъчно основание да приемемъ, че, докато Борилъ билъ заетъ съ войната противъ латинцитѣ, тѣ сѫ влѣзли въ споразумение и сѫ действували въ съгласие, като сѫ опредѣлили за граница на своитѣ владения р. Струма; тогава и крепость Мелникъ преминала въ владенията на Слава. Въ какви отно-

 

 

1. Теодосий, п. т., стр. 105, _7-16:

 

2. Život sv. Symeona, сар. 17, р. 22, ₃₆

 

3. Теодосий, п. т., стр. 105, _23-24.

 

 

283

 

шения следъ това Стрѣзъ е станалъ спрямо великия сръбски жупанъ, точно мѫчно е да се установи по липса на данни; въ всѣки случай, отъ думитѣ на Стефана:

[1] би могло да се заключи, че Стрѣзъ се е намиралъ въ известна зависимость отъ Стефана, поне последниятъ така, е мислилъ; обаче, тая зависимость не е била опредѣлена отъ нѣкои политически задлъжения, а изтичала отъ ония добрини и улеснения, които Стефанъ му бѣ оказалъ отъ самото начало на условие единъ другиму да си помагатъ; и ако на първо време Стрѣзъ се е държалъ коректно къмъ своя покровитель въ силата на побратимяването, то това той е правилъ само отъ признателность къмъ него, тъй че едвали може да се мисли за нѣкаква васална зависимость на Стрѣза отъ сръбския жупанъ [2]; по-скоро отношенията му съ последния сѫ били съюзнически, защото, споредъ думитѣ на Теодосия, следъ като Стефанъ го въдворилъ въ Просѣкъ,

[3].

 

Това неочаквано разпадане на държавата силно изплашило Борила, и той билъ принуденъ да обърне сериозно внимание на тия двама български отцепили се воеводи, особено на Слава, който бѣ вече призналъ своята васална зависимость отъ латинския императоръ. Обаче, за да може да поведе борба съ последния, нему се налагало да се намѣси въ латинскитѣ отношения на Балканския полуостровъ, както това ще покажатъ развилитѣ се въ края на 1208 год. събития.

 

Както пловдивската победа, така и сполучливиятъ роднински съюзъ съ деспотъ Слава повдигнали духа на императоръ Хенриха. Сега той вмѣсто да продължава войната съ българитѣ, решилъ да се възползува отъ настаналитѣ благо-

 

 

1. Život sv. Symeona, pp. 22, ₃₂ — 23, ₁.

 

2. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 59—60.

 

3. Теодосий, п. т., стр. 105, _20-22.

 

 

284

 

приятни за него обстоятелства, именно, да закрепи върховната си власть на Балканския полуостровъ и преди всичко въ солунското кралство, гдето настойницитѣ на младия краль Димитра, конетабль Амадео Буфи и графъ Оберто III Биандрате поради неразположението си къмъ франкското сюзеренство вече доста продължително време се отказвали да дадатъ клетва за вѣрность на Хенриха и съставили планъ съ помощьта на ломбардскитѣ барони, чиито владения се простирали до Срѣдна Гърция, да отцепятъ солунското кралство отъ Цариградъ и да придобиятъ пълна независимость. За да попрѣчи на тоя планъ и да защити владѣтелскитѣ права на младия Димитра, Хенрихъ, като предварително се споразумѣлъ съ Слава, който се обещалъ да му помага, предприелъ походъ въ края на 1208 год. противъ Солунъ [1]. Най-първо той успѣлъ да укроти и подчини непослушнитѣ ломбардски барони, които, вѣроятно, са се обръщали къмъ царь Борила съ предложение за съюзъ срещу латинския императоръ, защото тъкмо въ това време българитѣ нападнали Слава, съюзника на Хенриха, и сполучили да отнематъ отъ него крепостьта Мелникъ, който току-що бѣ преминалъ къмъ владенията на Слава. Повиканъ на помощь противъ Сѣръ, Борилъ съвсемъ не намѣрилъ съчувствие между покоренитѣ отъ латинцитѣ ромеи; сѣрчани предпочели да пустнатъ при себе си вѫтре въ градскитѣ стени единъ латински отредъ, вмѣсто българитѣ [2]. Въ сѫщото време Хенрихъ сполучилъ да установи по-тѣсна връзка на вдовствуващата кралица съ империята. Следъ това презъ пролѣтьта на 1209 год. императорътъ билъ принуденъ съ орѫжие въ рѫка да премине по цѣлата гръцка земя чакъ до Тиви и о-въ Евбея и навсѣкѫде енергично да закрепва своя сюзерененъ авторитетъ, като достигналъ това нерѣдко чрезъ жестока борба съ въорѫженъ отпоръ. Тъкмо въ това време, когато се намиралъ на о-въ Евбея, той получилъ известие, че българскиятъ царь Бо-

 

 

1. Valenciennes, ib., ch. XIV, § 571, рр. 346/7—348/9. — Подробно вж. Е. Gerland, п. т., стр. 165—172.

 

2. Valenciennes, ch. XXIII, §$ 619—620, рр. 376/7—378/9. — Е. Gerland, п. т., стр. 175.

 

 

285

 

рилъ се готвѣлъ да навлѣзе въ земята му съ голѣма войска [1]. Хенрихъ трѣбало бързо да се върне въ Солунъ. Оказало се, обаче, че императорътъ трѣбало да води война не съ Борила, а съ епирския деспотъ Михаила (1204—1214), който тъкмо въ това време подстѫпвалъ къмъ Солунъ. Почналитѣ се веднага преговори между императора и деспота се завършили съ това, че Михаилъ призналъ върховната власть на Хенриха и дори далъ дъщеря си за жена на неговия братъ Евстахия (есеньта 1209 г.) [2].

 

Известието на Валансиена, че Борилъ се готвѣлъ да навлѣзе въ земята на императора, и то въ посока къмъ Солунъ, ясно показва, че презъ 1209 год. той наистина предприелъ нѣкакъвъ походъ въ Македония и, ако не е отишелъ къмъ Солунъ, както предполагали латинцитѣ, то несъмнено самиятъ походъ не е могълъ да бѫде насоченъ противъ никого другиго, освенъ противъ Стрѣза. Но, както изглежда, до военно сблъскване работата не дошла, а, за да се избѣгне опасната за двамата гражданска война, почнали се, очевидно, преговори, които се завършили съ помирението на Борила съ Стрѣза твърде необходимо за двамата: за първия, за да може да продължи борбата съ латинския императоръ и деспотъ Слава, а за втория — да се избави отъ натрапеното настойничество на сръбския великъ жупанъ. Условията, на които е станало това помирение, се опредѣлятъ отъ самото положение на работитѣ въ даденото време. Приятелството и съюзътъ на Стрѣза съ сръбския великъ жупанъ сѫ били особено опасни не само лично за Борила, когото просѣкскиятъ воевода съ помощьта на сърбитѣ е могълъ да нападне и да го лиши отъ престола, но и за държавата, тъй като се откѫсвала една значителна и враждебно настроена часть отъ нейната територия. Затова Борилъ

 

 

1. Valenciennes, ib., ch. XXXVI, § 686, рр. 416/7: Mais à tant se taist ore chi li contes de cette materi, et retourne а Burille, ki s'aparelloit d'entrer en la terre l’empereour à atout grant gent.

 

2. Ibidem, ch. XXXVIII, §§689—694, pp. 418/9—420/1. — П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 63—64, предполага, че въ тоя походъ срещу Солунъ Михаилъ действувалъ въ съюзъ съ Стрѣза, безъ да посочи, кое му дава основание да прави такова предположение.

 

 

286

 

1. поискалъ отъ Стрѣза да се откаже отъ съюза съ Стефана и изобщо да скѫса съ него всѣкакви връзки и дори да се обяви за неговъ неприятель, и 2. за да задоволи честолюбието и властолюбието на Стрѣза, той му далъ титлата севастократоръ [1], която се давала въ България, както и въ Византия, на най-близкитѣ до царя роднини — синове и братя и въ чиновническата йерархия заемала първо мѣсто следъ владѣтеля, съ други думи, Борилъ призналъ за Стрѣза най-високото достойнство следъ себе си, като въ сѫщото време му повѣрилъ пълновластно да управлява българскитѣ юго-западни земи, които той бѣ вече отцепилъ отъ държавата. Стрѣзъ, който и безъ това се теготилъ вече отъ покровителството, или, по-добре отъ опекунството на сръбския великъ жупанъ, възприелъ предложението на Борила на горнитѣ условия, понеже си запазвалъ своята вѫтрешна самостойность, и предпочелъ да се отметне отъ Стефана. При какви обстоятелства е станало това отмѣтане, сръбскитѣ извора нищо не споменуватъ; тѣ само изтъкватъ че отмѣтането на Стрѣза се длъжи на неговата гордость и непризнателность, които се свързватъ съ неговия жестокъ характеръ. Ето какво ни разказва за него Теодосий:

 

„Следъ като много разбогатѣ и за него може да се каже надебелѣ, затлъстѣ и се разшири отъ безумие, и забрави Бога

 

 

1. Съ тая титла Стрѣзъ е означенъ и вь българския Синодикъ (п. т., стр. 87, § 115: ). — П. Мутафчиевъ, като изтъква, че Стрѣзъ не е могълъ да бѫде севастократоръ при Ив. Асѣня II, защото тогава такъвъ билъ братъ му Александъръ, твърди, че „той не може да бѫде отнесенъ и къмъ царуването на Борила, защото въ такъвъ случай неговото име би трѣбало да се намѣри въ основната часть на Синодика”, и затова той заключава, че тая титла Стрѣзъ е носилъ още при Калояна (п. т., стр. 48—49). Преди всичко, въ основната часть на Синодика, която се завършвала съ статия 112 по изданието на М. Попруженко (стр. 82), не е имало още списъкъ на българскитѣ царе и царици и тѣхнитѣ деца и роднини; той билъ внесенъ много по-кѫсно, не по-рано отъ втората половина на XIII в., а, може би, и презъ XIV в., и поради това името на севастократоръ Стрѣза не е могло да попадне въ Синодика. После, личностьта на Стрѣза изпъква само при Борила и при това като младъ човѣкъ, защото, ако Стрѣзъ би заемалъ такъвъ високъ санъ при Калояна, той щѣше да се прояви въ нѣщо. Опитътъ пъкъ на г. М-ева да докаже, че comestabularius Sergius билъ севастократоръ Стрѣзъ, се оказа несполучливъ (вж. тукъ по-горе, стр. 175 бел. 3).

 

 

287

 

като се надигна въ ума, той се показа убиецъ и немилостивъ, яростенъ и некротъкъ и твърде безчестенъ, защото, следъ като си издигна домъ на скалата въ гореказания Просѣкъ — тая скала е твърде висока до двеста сажени и повече, а подъ нея, прилепяйки се, тече голѣмата рѣка, наричана Вардаръ — на тая скала, като я постла съ дървета, направи си позорище. Когато имаше, клетникътъ, да се весели, той председателствуваше, като се опиваше, на това мръсно и смъртно съдилище, като играеше и се веселѣше [1]. А веселбата му бѣше човѣшката смърть, и за най-малката вина съгрѣшилия той осѫждаше на смърть и заповѣдваше на (го) хвърлятъ низъ оная страшна по височина скала, отъ онова позорище. И когато хвърляха нѣкого, той веселъ къмъ него извикваше: „Гледай да не си наквасишъ кожуха”, защото хвърлениятъ не можеше да падне другаде, освенъ въ самата оная рѣка; и ако нѣкой имаше нѣкого отъ своитѣ или пъкъ човѣци, боящи се отъ Бога, обикаляха оная рѣка, търсейки, дали водата нѣма да (го) изхвърли, за да го взематъ и удостоятъ съ човѣшко погребение; ако пъкъ нейде въ дълбочината биваше задържанъ, той ставаше храна за рибитѣ. Такава бѣше неговата веселба, както казахме — човѣшка смърть, такива работи ставаха отъ нея у него защото, уповавайки се на крепостьта и здравината на високата скала, а не на Бога, той, каменоумниятъ, каза въ себе си: „Кой е тоя, който ще ме свали оттука”, безъ да си спомни, клет-

 

 

1. Въ текста се чете:

Цѣлия тоя пасажъ г. М-евъ превежда съ думитѣ: „Върху тази скала той си построилъ кула и тамь пиянствувалъ и се веселилъ” (п. т., стр. 61); очевидно той не можалъ да се справи съ тоя текстъ. Думата въ старо-славянския и старобългарския езикъ никога не е значила „кула”, а само ϑέατρον — театъръ, употрѣбено тукъ иронически, т. е., че Стрѣзъ направилъ нѣкаква дървена, подобна на театралната платформа близо до мѣстото, отгдето се хвърляли осѫденитѣ и гдето той произнасялъ присѫдитѣ си, и затова Теодосий подигравателно я нарича „съдилище”; тамъ той играелъ и се веселѣлъ. — Сѫщо и Йор. Ивановъ неправилно раздѣлилъ думата на , което прави съвсемъ непонятно изречението.

 

 

288

 

никътъ, казаното къмъ такъвъ (като него): Понеже ти си твърде безчестенъ и гордостьта на сърдцето ти се въздигна, като издигашъ своя храмъ на високо мѣсто и въ сърдцето си казвашъ: „Кой ще ме свали”, то макаръ и като орелъ да се издигнешъ и срѣдъ звездитѣ да устроишъ гнѣздо, и оттамъ ще те сваля, казва Господь [1]. Като чуваше това за него, благочестивиятъ Стефанъ скърбѣше и, боейки се отъ Бога, отъ съвѣстьта си се осѫждаше, загдето, като спасилъ отъ смърть такъвъ единъ свирепоуменъ младежъ, и го отхранилъ и го направилъ господарь, считаше за гнусота братството, (което ималъ) къмъ него. Много пѫти, поучавайки го, му пишеше и го молѣше да се откаже отъ такива (работи), но както Соломонъ казва, думайки: „изобличи мѫдрия, и ще те обикне, а безумния — ще те намрази” [2], така и тоя, наистина безуменъ, намрази обичащия го, като забрави всичко, което отначало му бѣ направилъ Стефанъ, и вмѣсто милость стана немилостивъ къмъ него, защото, като потъпка божията заповѣдь, стана клетвопрестлпникъ, презрѣ евангелското побратимяване, побѣгна отъ него съ обичь и отстѫпи и по вѣра (т. е. отказалъ се да го обича и вдигналъ вѣра отъ него) [3]. Самъ Стефанъ въ житието на баща си пише: „Но за него (Стрѣза) се сбѫдна словото Господне: „добриятъ човѣкъ отъ доброто съкровище на сърдцето си изнася добро, а лошиятъ човѣкъ отъ лошото съкровище (на сърдцето си) изнася лошо” [4]; за него се сбѫдна и писанието: Надебелѣ и затлъстѣ, и се отметна възлюбениятъ забрави възпиталия го въ Бога. Подбужданъ отъ дявола, той се отметна, и крамола вдигна противъ мене, и почна да се готви, за да ми въздаде лошо за добро, и да разори мене и отечеството ми и подкрепата на светеца” (св. Симеона) [5], а Доментианъ за отношенията на Стрѣза къмъ Стефана съобщава накратко само следното: „Намѣри се нѣкой-си Стрѣзъ отъ българскитѣ страни, при това отгледанъ отъ съпрестол-

 

 

1. Вж. пророкъ Авдий, 1, _3-4; ср. прор. Иеремия, 49, ₁₆.

 

2. Притчи Соломонови, 9, ₈.

 

3. Теодосий, п. т., стр. 105, ₂₆ — 107, ₁₇.

 

4. Матей, 12, ₃₅.

 

5. Život sv. Symeona, cap. 17, р. 23, _3-10.

 

 

289

 

ника на св. Симеона, великия жупанъ киръ Стефана, и за голѣмата му любовь и за всичкитѣ добрини, които той му направи, отметна се отъ него и, като потъпка божията заповѣдь и евангелското побратимяване, вдигна противъ него голѣма война” [1].

 

Всичкитѣ тия съобщения на сръбскитѣ извори, които се намирали въ известна зависимость единъ отъ други [2], колкото и да представятъ Стрѣза крайно неблагодаренъ, жестокъ и безчовѣченъ [3], съ което и тримата писатели, очевидно, см искали да оправдаятъ по-сетнешната постѫпка на Стефана — предумишленото убийство на Стрѣза, ясно показватъ, че Стрѣзъ не само се отметналъ отъ Стефана и преминалъ къмъ своитѣ съотечественици — българитѣ, но и станалъ най-върлъ и непримиримъ врагъ на сръбския великъ жупанъ, което се изразило въ това, че изпращанитѣ отъ Стефана сръбски велможи съ писмо до него или иъкъ да го уговорятъ да се върне отново къмъ своя благодетель, Стрѣзъ ги „свирепо измѫчвалъ и дори ги хвърлялъ отъ крепостната височина въ рѣка Вардаръ” [4], както се казва въ тъй нареченото

 

 

1. Живот св. Симеуна и св. Саве, п. т., стр. 206.

 

2. Вж. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 61, бел. 2.

 

3. Впрочемъ, подобна характеристика на Стрѣза намираме въ единъ документъ отъ канцеларията на Охридската архиепископия. Нѣкой-си севастъ Лъвъ Мосхопулъ иска отъ духовния сѫдъ да бѫде разторгнатъ бракътъ му съ дъщерята на починалия севастъ Стефана Гавра, защото билъ свързанъ

т. е. „при едно мрачно разположение на духа и насилие на тогавашния владѣтель на тукашнитѣ страни, починалия Стрѣза” и при малолѣтството на момата (вж. П. Никовъ, Материяли за срѣдневѣковната история на България, стр. 8, 18, № 8). Едвали може да има съмнение, че тукъ става дума за нашия Стрѣзъ. Самата тѫжба на Лъва Мосхопулъ се отнася следъ смъртьта на Стрѣза, следъ 1212 год., именно, когато юго-западнитѣ български земи минали подъ властьта на епирския деспотъ Теодора Комнина Лука (вж. тукъ по долу, стр. 318).

 

4. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 62—63. — Ние, обаче, не можемъ да се съгласимъ съ предположението на г. Мутафчиева, какво „въ Просѣкъ или другитѣ крѣпости сѫ били оставени сръбски гарнизони или пъкъ, че на Стрѣза са били дадени като помощници и съвѣтници сръбски велможи”, защото, ако просѣкскиятъ воевода бѣ изпадналъ въ такова положение, то той не би могълъ тъй лесно да се отметне отъ своя покровитель; освенъ това, другитѣ крепости, както видѣхме, споредъ изричното свидетелство на Теодосия (п. т., стр. 105, _10-16), се намирали въ рѫцетѣ на български воеводи.

 

 

290

 

, макаръ тоя разказъ и да нѣма никаква историческа стойность [1]. И наистина, следъ отмѣтането си отъ Стефана, Стрѣзъ станалъ най-деенъ съюзникъ и помощникъ на Борила противъ всички врагове на България.

 

Следъ като се бѣ помирилъ съ епирския деспотъ Михаила I въ края на 1209 год., Хенрихъ ималъ вече възможность окончателно да се разправи съ враговетѣ си на полуострова, и по тоя начинъ романската феодална държава, възникнала на мѣстото на Византия, получила нова организация на „Майското поле” по стария франкски обичай въ „парламента”, който билъ откритъ на 2. май 1210 год. въ долината Равеника при гр. Ламия (сег. Зейтунъ) и на който били опредѣлени всички феодални княжества и тѣхнитѣ политически и църковни отношения спрямо латинската империя [2]. Но и следъ това Хенрихъ трѣбало да остане въ западната часть на полуострова, за да отбива нападенията на Стрѣза въ съюзъ съ деспотъ Михаила I презъ цѣлата 1210 година [3]. Затова той се хвали въ споменатото си писмо, че „макаръ и двамата да сѫ му дали клетвено задлъжение за вѣрность, обаче тѣ съ всичкитѣ си сили заплашвали съ нашата гибель въ ония страни” и че Михаилъ четири пѫти, а Стрѣзъ три пѫти дали предъ него клетви, които нито единиятъ, нито другиятъ не се подвоумили нѣколко пѫти да нарушатъ”, или че „той отнелъ отъ тѣхъ по-голѣмата часть отъ най-добрата и хубава земя и че, ако да не бѣха го викали постоянно по важни работи, то за тѣхъ не би останала дори най-малка кѫща въ неговата империя” [4]. Но не подлежи на

 

 

1. Подробно за тоя разказъ вж. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 73—77.

 

2. Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 378—380. — E. Gerland, п. т., стр. 192—209.

 

3. E. Gerland, п. т., стр. 191—192.— П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 64.

 

4. Вж. Buchon, ib., p. 211, col. 2: qui duo (Michalitius et Stratius) licet nobis fоdelitatis juramento sacramentum prestitissent, totis tamen viribus suis in partibus illis nostro exitio imminebant . . . Quater enim Michalitius et ter Stratius juramenta nobis prestiterunt, que neuter illorum toties infringere dubitavit . . . Nos enim de optima et speciosa terra quam tenebant, majorem eis partem abstulimus; et nisi major negocia nos constanter revocassent, non eis sola domuncula remanisset in nostro imperio.

 

 

291

 

никакво съмнение, че тия нападения имали за цель да отвличатъ вниманието на Хенриха отъ действията на Борила, който въ това време бѣше влѣзълъ въ връзка съ никейския императоръ за съюзъ противъ латинцитѣ. Едновременно съ успѣхитѣ на Хенриха следъ пловдивския бой растѣла и силата на никейската империя благодарение на неуморнитѣ залѣгания на Теодора I Ласкарисъ. Презъ лѣтото на 1209 год. се свършилъ срокътъ на двегодишното примирие между латинци и никейци. Хенрихъ, който билъ заетъ съ работитѣ си на Балканския полуостровъ, за да отклони всѣка опасность откъмъ Никея, влѣзълъ въ съюзъ съ турския (иконийския) султанъ, който въ 1210 год. обявилъ война на Т. Ласкариса. По тоя начинъ Хенрихъ и тоя пѫть сполучилъ да отвлѣче вниманието на никейския императоръ. Обаче Т. Ласкарисъ въ едно сражение при Антиохия съвършено разбилъ турския султанъ (презъ юний 1210 г.) и отново обърналъ погледитѣ си къмъ латинцитѣ, като кроилъ вече планове за нападение на Цариградъ и за освобождението му отъ кръстоносцитѣ съ помощьта на своитѣ съюзници на Балканския полуостровъ, и, преди всичко, на българския царь [1].

 

Следъ сключването на съюза съ Т. Ласкарисъ, докато латинскиятъ императоръ се разправялъ съ своитѣ врагове въ южната часть на полуострова и вниманието му било не по-малко отвличано отъ успѣхитѣ на никейцитѣ въ Мала Азия, царь Борилъ поискалъ да използува удобния моментъ, за да отстрани друга една опасность, която го заплашвала отвѫтре. Пловдивското поражение едвали е могло да мине за Борила спокойно, безъ да обърне върху си вниманието на политическитѣ му врагове въ България. Въпрѣки това, че той бѣ наказалъ деспотъ Слава за съюза му съ латинцитѣ и се бѣ помирилъ съ Стрѣза, все пакъ следъ тая катастрофа кипежътъ на духоветѣ въ царството противъ Борила отново се почналъ и тоя пѫть въ много по-опасна форма, защото той излизалъ не отъ отдѣлни, враждебно настроени противъ царя личности, съ които Борилъ лесно можалъ да се разправи въ

 

 

1. Ibidem, р. 212, coll. 1—2. — Е. Gerland, п. т., стр. 214.

 

 

292

 

началото на царуването си, а отдолу — отъ народнитѣ маси и се изразилъ въ богомилско движение, което тогава се бѣ особено засилило. Но преди да разгледаме причинитѣ и характера на богомилското движение при Борила, ние ще се опитаме да разяснимъ другъ единъ въпросъ, който не малко ще ни помогне да разберемъ истинскитѣ причини както на самото движение, тъй и на гонението, повдигнато отъ Борила срещу богомилитѣ, именно въпроса: вземали ли сѫ богомилитѣ участие въ освободителната война, или не?

 

Колкото и да сѫ оскѫдни фактическитѣ данни, които биха ни дали възможность окончателно да се произнесемъ по тоя въпросъ, все пакъ поради неговата важность нѣкои историци сѫ се изказали колко-годе положително. Така, К. Иречекъ, като счита още не разяснени причинитѣ за гонението на богомилската ересь при царь Борила, казва, че тя „не само била оставена отъ предшественицитѣ на Борила въ покой, но дори, споредъ неговото мнение, е играла важна роля въ възстанието на Петра и Асѣня, както и въ възстанията отъ XI вѣкъ” [1], безъ обаче да посочи, въ какво се е изразила тая роля; това мнение на Иречека било поддържано и отъ В. Макушева [2]. Обаче Ѳ. Успенски, като си задава въпросъ за сѫществуването на религиозния елементъ въ възстанието на Петра и Асѣня, разглежда основно тоя въпросъ и дохожда до съвсемъ противоположни резултати. „Като отдѣлимъ, пише той, преди всичко теоритическата и практическата часть въ учението на богомилитѣ, ние забелязваме, че последната (практическата) часть заключава въ себе си правила и положения, които не били удобопримѣними къмъ установената уредба на общественитѣ отношения. Въ примѣнение къмъ обществения животъ и къмъ социалнитѣ отношения богомилството е проникнато съ строго прокаранъ принципъ на братство и взаимно равенство, близъкъ изводъ отъ което било отричането на сѫществуващата църква съ нейната йерархия и на държавата

 

 

1. Вж. Исторія Болгаръ, одеско издание, стр. 329. — Сѫщото повтаря и Fr. Hýbl, Dějiny národa bulharského. I. Praha 1930, стр. 162.

 

2. Вж. неговата рецензия върху Иречековата история, ЖМНПр., ч. 197 (1878), стр. 55 сл.

 

 

293

 

съ нейнитѣ съсловни различия. Презъ цѣлото време богомилството се смѣтало като враждебенъ за държавата и църквата елементъ и се разпространявало главно въ долнитѣ класи на населението. Бивали сѫ, обаче, случаи, когато учителитѣ на богомилитѣ сѫ имали достѫпъ и при императорския дворъ, привличали сѫ на своя страна нѣкои високопоставени византийци, както и славянски князе (въ Босна), и сѫ достигали по тоя начинъ да ослабятъ строгитѣ мѣрки, предприемани отъ правителствата противъ тая секта... Но това още не предразполага да се приеме широко участие на религиозния елементъ въ занимаващитѣ ни събития. Богомилството не било дозволено учение въ областитѣ на византийската империя, духовенството водѣло съ него постоянна борба и е обръщало въ господствуващата църква значителни маси богомили. Ако да бѣха влѣзли Асѣневци въ съюзъ съ богомилитѣ, то по всѣка вѣроятность демократическиятъ принципъ отъ мировъззрението на последнитѣ щѣше да намѣри и примѣнение при организацията на второто царство. Между това не само не сѫ се спазили посочвания на такъвъ характеръ въ организацията на църквата и държавата, но — което сѫщо така е твърде важно — и папа Инокентий III, суровиятъ гонитель на сектата на западъ и на изтокъ, нито веднажъ не намѣрилъ за нужно да предупреди българския царь противъ опаснитѣ сношения съ богомилитѣ”.

 

Освенъ това, като отказва всѣко участие на богомилитѣ въ освобождението на България, Ѳ. Успенски отрича изобщо участието на религиозенъ елементъ въ възстанието на Петра и Асѣня. Избирането на архиепископъ въ 1186 г. (sic) въ Търново и провъзгласяването му за независимъ отъ цариградския патриархъ глава на българската църква показватъ, че възстановителитѣ на българското царство не оставяли безъ внимание и нравственитѣ мотиви за закрепата и разширението на своята власть. „Интереситѣ на свѣтската и духовната власть въ борбата за независимость сѫ били напълно солидарни; но идеалитѣ и на едната, и на другата власть, както и мѣроприятията въ организацията на църквата и държавата сѫ имали за свой изворъ Цариградъ. Безъ да говоримъ за друго, бълга-

 

 

294

 

ритѣ отнасятъ отъ областитѣ, подчинени на византийцитѣ, мощитѣ на почитанитѣ въ народа божии угодници „большіе ради чести и утверѫденія своего царства”, строятъ църкви и ги украсяватъ, уреждатъ съ блѣсъкъ и величие царския и архиепископския дворъ. Като не се надѣвали, най-сетне, да достигнатъ пълна честь чрезъ посрѣдството на цариградския патриархъ, царьтъ и архиепископътъ обръщатъ погледитѣ си на западъ и получаватъ въ църковенъ актъ, чрезъ властьта на римския папа, утвърдение въ домогванията си за права, отъ които тѣ вече формално сѫ се ползували. Но никакъ не трѣба да изпущаме изъ-предъ видъ и това обстоятелство, че богомилството въ края на XII и началото на XIII вѣкъ, когато е имало вече яка организация, по своитѣ принципи и по своята уредба било враждебно въ сѫщата мѣрка на новата уредба въ България, както и на старата въ Византия”. Най-сетне Ѳ. Успенски, като разглежда известията за участието на сектантитѣ на Балканския полуостровъ въ политическитѣ събития, именно известието на Н. Акомината за превземането на Пловдивъ отъ Фридриха Барбароса, когато избѣгали всички жители, освенъ арменцитѣ, и друго, което ни предава Вилардуенъ, че въ 1206 год. пловдивскитѣ сектанти, наречени павликяни, предали града на българския царь Калояна, дохожда до заключение, че тукъ безъ всѣко основание сѫ се считали досега споменатитѣ „арменци” и „павликяни” за български богомили, че както въ едното, тъй и въ другото известия, които сѫ едничкитѣ посочвания за участието на еретицитѣ, се съдържа повече етнически, отколкото религиозенъ смисълъ и че тия известия съвсемъ не сѫ дотолкова важни и значителни, за да се правятъ отъ тѣхъ широки заключения за социалнитѣ и политически тенденции на българскитѣ богомили. „По тоя начинъ, завършва Ѳ. Успенски, ние дохождаме до отрицателенъ изводъ по въпроса за участието на богомилитѣ въ борбата на България за независимость, като отнасяме известнитѣ мѣста отъ Н. Акомината и Вилардуена не къмъ богомилитѣ, но къмъ арменцитѣ. Само по себе си се разбира, че съ това никакъ не се ослабва важностьта на другитѣ исторически свидетелства, споредъ

 

 

295

 

които сектата на богомилитѣ се представя твърде разпространена въ България” [1].

 

Едвали ще се намѣри нѣкой, който да оспорва изложеното тукъ мнение на Ѳ. Успенски; но то ще стане още по-ясно и ще се подкрепи още по-добре, ако се обърне внимание и на друго едно обстоятелство не по-малко важно за разрешението на поставения въпросъ. — Ние оставихме богомилството въ България въ началото на XII вѣкъ, следъ гонението, което бѣ повдигналъ императоръ Алексий I Комнинъ. Колкото и строго да е било това гонение, то все пакъ не могло да унищожи съвсемъ богомилството или пъкъ да ослаби силата на неговото разпространение, защото то е намирало храна, както видѣхме, въ самото тежко социално-економическо положение на народната маса [2]. Обаче презъ XII вѣкъ богомилството се бѣ вече разпространило не само по цѣла Тракия, Македония, Сърбия и Далмация, но и вънъ отъ предѣлитѣ на Балканския полуостровъ подъ имената „катари” и „патарени”. Споредъ свидетелството на италианеца Реньеро Саккони, — който билъ дълго време патаренски проповѣдникъ, а после се отрекълъ отъ ересьта и, като членъ на доминиканския орденъ, станалъ дори инквизиторъ, — отъ Черно море до Атлантическия океанъ се наброявали до 16 „катарски църкви”, отъ които три имало въ Франция, седемь въ горна Италия и три въ славянскитѣ земи, въ България две: тъй нареченитѣ българска въ юго-западнитѣ български земи, днешна Македония, и драговишка — въ южнитѣ, Тракия. Въ самия Цариградъ имало две богомилски общини: ecclesia Latinorum et ecclesia Graecorum, едната, както показватъ и самитѣ имена, за ромеитѣ, а другата — за франкитѣ и ломбардцитѣ [3]. За разпространението на богомилството ни съобщава и житието на св. Илариона Мъгленски, който въ проложното житие е нареченъ [4], че презъ втората половина на XII вѣкъ богомилската

 

 

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 219—228. — За „арменцитѣ” и „павликянитѣ” вж. тукъ по-горе, стр. 26, бел. 1.

 

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава и пр., т. II, стр. 352—354.

 

3. К. Иречекъ, Исторія Болгаръ, стр. 328.

 

4. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 420.

 

 

296

 

ересь получила такава сила, че императоръ Мануилъ I Комнинъ едва не се отцепилъ отъ православието:

[1], а това ясно показва, доколко богомилството било напреднало презъ даденото време. Но и при все това то се е държало и развивало само въ своитѣ главни центрове — въ Тракия и Македония. Досега нѣмаме никакви известия, отъ които да се заключи, че то е вирѣело и въ северна България презъ времето на византийското владичество и че тамъ то се е разпространявало, тъй че дори въ най-голѣмия си разцвѣтъ, въ най-голѣмата си сила то не е могло тамъ да пусне корени. Затова, когато избухнало възстанието въ Търново, то не е могло да има каквото и да било влияние или значение въ борбата за независимость. Ако легендата за св. Димитра, която казва, че светецътъ въ 1185 год. напустналъ Солунъ и се явилъ въ Търново, за да помага на възстаналитѣ, и да се приписва на македонски бѣжанци, обаче надали ще трѣба да се мисли, че това сѫ били богомили, защото това би било несъгласно съ самото богомилско учение, което не признавала и отхвърляло светиитѣ, а пъкъ македонското българско население, доколкото за сега е известно, не вземало участие въ възстаническото движение.

 

Но, като отричаме участието на богомилитѣ въ възстанието на Петра и Асѣня, какъ тогава ще трѣба да обяснимъ причинитѣ за бързото разпространение на богомилството и препълване на българската държава при царь Борила съ богомили, както изрично е казано въ неговия Синодикъ:

[2], а това е тъкмо богомилската ересь, тъй че царь Борилъ билъ принуденъ да свика църковенъ съборъ въ Търново, за да осѫди еретицитѣ? Тоя фактъ, несъмнено, се е намиралъ въ връзка съ разпространението границитѣ на възобновеното българско царство

 

 

1. E. Kalužniacki, Werke etc., p. 52.

 

2. Вж. по-новото издание на М. Г. Попруженко, § 38 по Палаузовия текстъ, стр. 42, а по Дриновия — § 45, стр. 43.

 

 

297

 

на югъ и юго-изтокъ, въ Тракия и Македония. Ние видѣхме, каква колонизаторска дейность развилъ царь Калоянъ при превземането на ромейскитѣ области въ Тракия, въ центъра на богомилитѣ: населението на цѣли села и градове, разрушени отъ него, той преселвалъ въ северна България покрай Дунава; сѫщитѣ премѣствания на населението, несъмнено, сѫ ставали и следъ освобождението на юго-западнитѣ български земи (днешна Македония) и присъединението имъ къмъ държавата [1]. Тия преселници, споредъ насъ, сѫ били главнитѣ разпространители и насадители на богомилската ересь изобщо и въ частность въ северна България, гдето тя почнала вече да играе известна роля. За нѣкое богомилско движение при царь Калояна едвали може да става и дума, защото неговото сближение съ папа Инокентия III, най-върлия гонитель на еретицитѣ, и неговиятъ суровъ характеръ сѫ отнемали всѣка смѣлость за каквото и да било вѣрско предприятие отъ страна на богомилитѣ. Следъ смъртьта, обаче, на тоя български царь богомилитѣ, намѣрили въ България добра и готова вече почва за разпространение на своето учение, бързо се раздвижвате. Нѣма нужда тукъ да се изтъква економическата съсипия на населението отъ продължителнитѣ войни на Калояна, — зло, което най-лесно е възбуждало духоветѣ въ България, като земедѣлска страна. Но къмъ това зло се присъединявало друго — политическо зло, което собствено и издигнало богомилството като факторъ въ държавата. Ние имахме вече случай да изтъкнемъ една твърде характерна черта въ историята на нашето богомилство: всѣко движение на богомилитѣ въ България още отъ самото му появяване поради това, че самото учение носи върху си националенъ характеръ, винаги е бивало свързано освенъ съ еко-номическото, но още и съ социално-политическото положение на народа. Така е било и въ даденото време. Самото узурпиране на властьта отъ Борила вече послужило, както видѣхме, като поводъ за незадоволство въ държавата противъ правителството. Освенъ това, Борилъ билъ поставенъ на престола

 

 

Стр. 297 Обяснението, че за богомилско движение по време на цар Калоян едва ли може да става дума поради суровия характер на българския владетел, не може да се приеме. Всъщност, както личи от посочения вече разказ на Жофроа дьо Вилардуен във връзка с превземането на Пловдив, местните еретици (богомили и павликяни) са оказали подкрепа на Калоян и трябва да се предположи, че от своя страна той не ги е подлагал на гонения. В противовес на неговата политика наследникът му Борил започнал ожесточени преследвания срещу богомилите, за което свидетелствува свиканият през 1211 г. в Търново църковен събор. (Д. Ангелов)

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 232.

 

 

298

 

отъ една часть боляри, жадни за власть и при това отъ чуждъ произходъ, които следъ възтържествуването имъ съ убийството на царь Калояна, не се забавили да почнатъ самовластно да се разпореждатъ въ държавата и да въорѫжаватъ населението противъ себе си. Не по-малко способствувала за успѣха на богомилитѣ при Борила и борбата на сѫществуващитѣ тогава две болярски партии: куманска или антидинастическа, т. е. партията на Бориловото правителство, и българска или династическа, т. е. партията на привърженицитѣ на емигриралия законенъ наследникъ на престола — Ивана Асѣня. Че последниятъ, както и неговитѣ привърженици се облѣгали на богомилитѣ при свалянето на Борила отъ престола, най-ясно се види отъ това, че презъ царуването си Иванъ Асѣнь II не само не е гонилъ богомилитѣ, но още ги и покровителствувалъ, за което право свидетелствува едно писмо на папата до маджарския краль, въ което първиятъ се оплаква, какво Иванъ Асѣнь II „приема въ своята земя и защищава еретицитѣ, отъ които, както казватъ, цѣлата му земя е заразена и изпълнена” [1].

 

При такова положение на работитѣ въ страната не е мѫчно да се обяснятъ причинитѣ, които сѫ подбудили Борила да вдигне гонение противъ богомилитѣ. Въ помѣстения въ Синодика разказъ за дейностьта на търновския съборъ [2] по тоя въпросъ четемъ следното: „Възникна като нѣкое зло

 

 

1. Вж. тукъ по-долу.

 

2. Тоя разказъ въ Палаузовия преписъ на Синодика не е запазенъ цѣлъ: липсва началото, защото има откѫснати листове предъ него; за щастие, въ Дриновия преписъ началото е запазено, но затова пъкъ въ последния липсва краять, така че тия два преписа тукъ взаимно се попълватъ. Що се отнася до това, какъ е произлѣзла липсата на края въ Дриновия преписъ, то М. Г. Попруженко обяснява, че преписвачътъ е могълъ или погрѣшно да разбърка листоветѣ на своя оригиналъ и да мине къмъ преписване на неотнасящия се къмъ разказа за събора текстъ, или въ оригинала му листоветѣ сѫ били разбъркани, което той не забелизалъ (п. т., стр. 81, бел. 3). Понеже Дриновиятъ преписъ билъ писанъ презъ XVI вѣкъ, то, споредъ насъ, въ оригинала на Дриновия преписъ е имало откѫснати листове, и преписвачътъ машинално преписвалъ, безъ да обръща внимание на съдържанието.

 

 

299

 

тръне триклетата и богоомразна богомилска ересь, и като неинъ началникъ се яви тогава най-отвратителниятъ попъ Богомилъ съ своитѣ ученици [1],... които като нѣкои свирепи вълци безпощадно разграбваха стадото на Христа, за което той пролѣ своята пречиста кръвь. И като узна това, благочестивейшиятъ царь Борилъ се разпали отъ божествено желание, изпрати по цѣлата си область да ги (еретицитѣ) събератъ, като нѣкои плевели въ снопи, и заповѣда да се свика съборъ” [2]. Но едвали едно само усърдие къмъ православието, а още по-малко влиянието на папата [3] е подбудило Борила да почне гонение противъ богомилитѣ. Очевидно, тукъ сѫ действували и чисто вѫтрешни причини, отъ които право е зависѣла трайностьта на Бориловото царуване. Помирението на Борила съ Стрѣза не донесло, както изглежда, никакво успокоение въ страната, и кипежътъ на духоветѣ все още продължавалъ да сѫществува противъ узурпатора. Въ преследването на богомилитѣ царь Борилъ виждалъ най-добро срѣдство, за да се избави отъ своитѣ политически врагове, а съ парализирането на богомилското движение той мислилъ да прекрати и враждебното нему политическо течение. Това сѫ споредъ насъ, причинитѣ, които сѫ принудили Борила да свика на 11. февруарий 1211 год. въ Търново църковенъ съборъ, чиято дейность се описва въ споменатия разказъ въ Синодика по следния начинъ: 

 

Стр. 299 За събора в Търново през 1211 г. срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 52 сл. и стр. 452 сл. Във връзка с решенията на този събор се намира вероятно една анатема против поп Богомил, съставена на гръцки език и съдържаща се в един от преписите на византийския «Синодик в неделята на православието». Срв. J. Gouillard, Le Synodicon de l'ortodoxie, édition et commentaire, Travaux et mémoires, II, Paris, 1967, p. 59; D. Angelov, Nouvelles données sur le bogomilisme dans le «Synodicon de l’ortodoxie», Byzantinobulgarica, III, 1959, p. 5—23; J. Gouillard, Une source greque du Sinodik de Boril. Le lettre inédite du Patriarche Cosmas, Travaux et memoires, IV, Paris, 1970, p. 363—374. Неизяснен остава все още въпросът, дали гръцката анатема против поп Богомил е послужила като основа при съставянето на сродната с нея анатема в Синодика на Борил, или пък, обратно, анатемата в Бориловия Синодик е била по-ранна по време и нея именно възпроизвел и използувал неизвестният гръцки съставител. (Д. Ангелов)

 

 

Тоя съборъ билъ съставенъ отъ всички архиереи, свещеници и иноци, а сѫщо и отъ всички боляри и „множество много прочего народа”. Когато съборянитѣ се събрали въ една

 

 

1. Тукъ подъ думата тогда съставительть на разказа е ималъ предъ видъ времето на царь Петра, както се вижда отъ § 39 (п. т., стр. 42):

 

2. По изд. на М. Г. Попруженко. П. § 110, стр. 78 и Др. § 93, стр. 79.

 

3. Вж. М. С. Дриновъ, Исторія на българската църква. Съчинения, т. 11, стр. 76, бел. 33; той, като се опира на едно известие на абата Алберика, който споменува за изпращането на нѣкакъвъ-си кардиналъ отъ Римъ при Борила, приема, че Борилъ свикалъ събора по искането на папата, обаче кардиналътъ билъ изпратенъ въ Търново, както ще видимъ, много по-кѫсно, вече следъ търновския съборъ.

 

 

300

 

отъ голѣмитѣ църкви въ Търново, царьтъ открилъ събора съ голѣма тържественость, тъй като се явилъ тамъ въ пълно царско облѣкло — . Председателствувалъ събора самъ царьтъ. Следъ откриването на събора той заповѣдалъ да доведатъ еретицитѣ — , но изведнажъ не почналъ да ги изобличава неочаквано, а поискалъ да ги „улови” съ , като имъ казалъ да снематъ отъ себе си всѣкакъвъ страхъ и смѣло да изложатъ своето . Еретицитѣ, безъ да забележатъ хитростьта, предполагайки, че тѣ ще „уловятъ” царя и ония, които били съ него, свободно изложили . Следъ като изслушали еретицитѣ, съборътъ съ царя начело пристѫпили къмъ изобличението на тѣхното съ цитати отъ божественитѣ писания. Изобличаванитѣ стояли , изпълнени съ пълно недоумение, а царьтъ, като ги считалъ за напълно опровъргнати и мислилъ, че истината възтържествувала, и заповѣдалъ да се пазятъ еретицитѣ и тия, които били отъ тѣхъ измамени. Като узнали това, нѣкои отъ тѣхъ оставили учението си и се върнали отново въ православната църква, а ония, които не се покорили на събора, били предадени на разни видове смъртни наказания и заточение [1]. Следъ това Борилъ се разпоредилъ да се преведе отъ гръцки на български „съборникь”, т. е. последование, което се четѣло въ „недѣлята на православието” и се придружавало съ анатематствувания на предишнитѣ ереси, както това било установено да се прави отъ 843 год., откакъ било възстановено иконопочитанието при императрица Теодора. Въ отдѣлна статия къмъ превода царьтъ заповѣдалъ да се притурятъ и деянията на неговия съборъ, който да се впише въ броя на православнитѣ събори, „защото преди неговото царуване никой другъ не бѣ свиквалъ тоя православенъ съборъ”, та всичко наедно да може да се чете въ първата недѣля на

 

 

1. Способътъ, който Борилъ употрѣбилъ, твърде много прилича на оня, съ който си послужилъ и Алексий I Комнинъ при изобличението на богомилитѣ въ началото на XII вѣкъ (вж. В. Н. Златарски, История на българската държава и пр., т. II, стр. 358—360). Борилъ, очевидно, подражавалъ въ случая на тоя византийски императоръ.

 

 

301

 

великия постъ, като се произнася църковно проклятие, наредъ съ другитѣ врагове на вѣрата, сѫщо и за Богомила и неговитѣ български продължители. „Всичко това се извърши и заповѣдано бѣше отъ благочестивия царь Борила въ лѣто 6718, индиктъ 14, лунна година 11, слънчевъ крѫгъ 15 година, 11 февруарий въ петъкъ на сирната недѣля [1]. И следъ като добре уреди всичко това и закри събора, православниятъ нашъ царь отиде въ църквата и, като поблагодари Богу, отпусна всѣкого въ своя си” [2].

 

Въ приведения тукъ разказъ отъ Синодика търновскиятъ съборъ въ 1211 год. е нареченъ православенъ и билъ вписанъ въ броя на православнитѣ събори, а самиятъ царь Борилъ се означава като православенъ царь. Друго едно нѣщо, което се хвърля въ очи, е това, че въ разказа нищо не се споменува за българския примасъ, който, споредъ обясненията на Инокентия III, се равнявалъ на патриархъ и за какъвто са го считали и самитѣ българи, а като такъвъ той би трѣбало да играе важна роля на събора, а между това, по всичко изглежда, той не е присѫтствувалъ въ заседанията на

 

 

1. Посочената тукъ година 6718 отъ С. М. отговаря на 1210 гогч. отъ Хр., но тя не съвпада съ 14 индиктъ, защото последниятъ дава 121 год. отъ Хр.; сѫщо така и годинитѣ на лунния крѫгъ — 11 не сѫ вѣрни, а годинитѣ на слънчевия крѫгъ отговарятъ на 1210 год. Тая тъкмо бъркотия въ хронологическитѣ данни по-рано караше едни историци да взематъ за търновския съборъ годината 1210, а други— 1211 год. Но, като се вземе предвидъ обстоятелството, че голѣмитѣ числа по-лесно могатъ да се сбъркатъ при изчисление, а главно при преписването дори малкитѣ числа се объркватъ, посочениятъ день на месеца и на седмицата — 11. февруарий, петъкъ на сирната седмица окончателно разрешава въпроса въ полза на 1211 г. и на 14. индиктъ, защото 11. февруарий презъ тая година се падалъ въ петъкъ на сирната седмица (Ср. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгар. патріаршества и пр., п. т., стр. 11, прим. 1. — М. Г. Попруженко, Синодикъ и пр., стр. XII, прим. 1). Тоя сѫщиятъ изводъ се получава и по другъ начинъ. Презъ 1211 год. Великдень се падалъ, както и миналата 1933 год., на 3. априлъ, или сирната седмица се е почвала отъ 6. февруарий недѣля, следов., петъкътъ на тая седмица се падалъ на 11. февруарий.

 

2. Вж. по изданието на М. Попруженко, § 110 по Палаузовия преписъ, стр. 78, 80, 82, а по Дриновия — § 93, стр. 79 и 81 ; въ двата преписа има твърде малко разночетения, които ние приемаме споредъ поправкитѣ на М. Попруженко.

 

 

302

 

събора. Това особено подчертаване православието на събора и на царя и това отсѫтствие на българския примасъ отъ събора не ще да сѫ били случайни, безпричинни. И наистина, императоръ Хенрихъ, както видѣхме, въ писмото си отъ септемврий 1208 год. до папата нарича Борила „най-беззаконния гонитель на божията църква” (iniquissimum persecutorem Ecclesiae Dei) [1]. Колкото и кратко да е това известие, то все пакъ ясно рисува църковната политика на царь Борила: ако той се представя отъ латинския императоръ като „най-беззаконенъ гонитель на божията църква”, подъ която трѣба да се разбира само западната, католическата църква, то това показва, че Борилъ не само не приелъ сключената отъ предшественика му съ апостолския престолъ църковна уния, но той почналъ и да преследва всички, които сѫ я признавали. Въ какво се е изразило това негово гонение, ние не знаемъ; обаче самиятъ фактъ ни дава достатъчно основание да предположимъ че приемането на унията съ папския престолъ не е минало въ България така гладко, както на пръвъ погледъ се представя. Вече първоначалното колебание на Калояна и продължителното му бавене съ отговора си на първото папско писмо отъ началото на 1200 до 1202 год. (края) показватъ, че въпросътъ за преминаването къмъ западната църква се е обежждалъ много време и е срещналъ не малка опозиция всрѣдъ българското духовенство; само следъ като, при сключването на мира въ 1202 год., Алексий III отказалъ да признае царското достойнство на българския царь и автономията на българската църква, Калоянъ е могълъ да убеди българското духовенство да признае върховната власть на римския първосвещеникъ; обаче, разцеплението между духовенството не е било възможно съвсемъ да се премахне: имало между българскитѣ епископи и, може би, по-голѣмата часть, такива, които строго се държали о православието и по никой начинъ не искали да се подчинятъ на авторитета на папата, или, ако сѫ се подчинили на първо време, то това тѣ сѫ направили отъ страхъ предъ суровия и строгъ Калоянъ [2]. Следъ

 

 

1. Вж. тукъ по-rope, стр. 276, бел. 1.

 

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 154—155.

 

 

303

 

смъртьта, обаче, на тоя царь разцеплението на българското духовенство се проявило въ пълната си сила Борилъ, който, очевидно, е търсилъ подкрепата на духовенството, взелъ страната на защитницитѣ на православието и отказалъ да признае унията съ папския престолъ. Затова той е нареченъ изрично православенъ царь въ противоположность на царя униятъ — Калояна.

 

Макаръ въ разказа и да се казва, че въ събора взели участие „всички архиереи” и че присѫтствували на събора „всички боляри”, обаче това едвали трѣба да се разбира буквално. Вече отсѫтствието на българския примасъ Василия на събора показва, че той се е намиралъ въ конфликтъ съ царя и, като не желаелъ да наруши дадената на папата клетва за вѣрность, отказалъ да участвува на събора съ ония епископи, които заедно съ царя сѫ държали за православието; неговия примѣръ последвали и нѣкои отъ митрополититѣ, които до тогава били получили pallium отъ папата, по сѫщата причина — да не нарушатъ клетвата си. Сѫщото сѫ направили и ония боляри, които сѫ държали съ примаса. По тоя начинъ на събора сѫ заседавали само епископи, които сѫ останали вѣрни на православието или следъ смъртьта на Калояна отново се върнали къмъ него. Затова и търновскиятъ съборъ е нареченъ православенъ и билъ вписанъ въ броя на православнитѣ събори, защото на него не присѫтствувала оная часть отъ българското духовенство, която държала съ примаса на България. Това е била първа официална крачка за разривъ съ римската църква. Дали Борилъ е правилъ опитъ за сближение съ цариградската патриаршия въ Никея, не се знае; може би, при сключването на съюза съ Теодора Ласкарисъ въ 1210 год. да е станало дума по тоя въпросъ, но отъ Никея Борилъ ще да е получилъ отговоръ въ смисълъ, че, докато въ Търново седи поставеникътъ на папата, не може да стане никакво сближение. Както и да било, но търновскиятъ съборъ билъ едничкото дѣло, което презъ краткото си царуване Борилъ предприелъ и свършилъ съ успѣхъ. Обаче, нито тържественостьта на събора, нито неговитѣ строги мѣрки противъ богомилитѣ, а оттука и противъ неговитѣ политически противници не могли да го закрепятъ, както ще видимъ, на престола.

 

 

304

 

Между това войната съ латинската империя не била свършена, и Борилъ решилъ да я продължава съ своя съюзникъ, никейския императоръ. Щомъ се научилъ за събитията въ Мала Азия и за приготовленията на Т. Ласкариса, Хенрихъ, който вече предполагалъ, че последниятъ, може би, още презъ пролѣтьта на 1211 год. крои да нападне на Цариградъ, още презъ мартъ с. г. потеглилъ отъ Солунъ за столицата, като оставилъ въ солунската область брата си Евстахия и графъ Бертолда Каценеленбогенъ. Презъ Сѣръ и Кипсела на връхъ Великдень (3. априлъ с. с.) той билъ въ Русионъ, но оттамъ трѣбало да бърза по най-краткия пѫть за Цариградъ презъ вѫтрешностьта на страната (презъ Траянополь, Хариуиоль и Цурулъ). Обаче, тоя пѫть водѣлъ презъ планински мѣста и ималъ мѫчни проходи. За щастие, Хенрихъ, освенъ това, узналъ своевременно, че българскиятъ царь Борилъ, въ споразумение съ Теодора Ласкарисъ, билъ завзелъ тия проходи, като мислѣлъ да му устрои засада, за да го плени или пъкъ да му попрѣчи да стигне въ Цариградъ. Тогава Хенрихъ свърналъ на югъ, близо къмъ морския брѣгъ и, като прибралъ съ себе си всички гарнизони отъ императорскитѣ крепости, най-сетне пристигналъ въ Цариградъ. Тамъ той билъ посрещнатъ съ радость отъ своитѣ приятели и, като събралъ войска, впусналъ се противъ Борила. Обаче царьтъ вече отдавна се билъ оттеглилъ съ войскитѣ си, състоящи отъ българи (южни и юго-западни), власи (българи отъ северна България) и кумани, и Хенрихъ напразно употрѣбилъ цѣли два дена да търси българитѣ [1]. Това бързо оттегляне на Борила отъ театъра на военнитѣ действия било предизвикано отъ избухналото презъ пролѣтьта на сѫщата 1211 год. възстание въ северо-западна България съ центъръ Бъдинъ (Видинъ), подкрепено отъ кумани.

 

За това възстание ние се научаваме отъ една грамота, дадена отъ маджарския краль Бела IV на графъ Ивашинъ (Iwachinus) презъ м. юлий 1259 год., въ която кральтъ споменува за заслугитѣ на тоя свой служитель. Между другото.

 

 

1. Bouchon, ib., pp. 211, col. 2—212, col. 1. — E. Gerland, п. т. стр. 215.

 

 

305

 

тамъ се чете: „Когато Асѣнь Борилъ (Assenus Burul), нѣкогашенъ царь български, помолилъ бащата кралювъ (Андрея II) отъ приятелско довѣрие за помощь противъ своитѣ невѣрници отъ Бъдинъ, кральтъ изпратилъ Ивашина съ помощна войска, като присъединилъ саксонци, власи, сикули и печенѣзи. Когато той (Ивашинъ) пристигналъ по-горе отъ р. Огоста (Obozt вм. Ogost), тѣ завързали сражение съ трима нападащи ги кумански воеводи, отъ които двамата били убити, а третия, на име Карачъ (Karaz) [1], окованъ въ вериги, графъ Ивашинъ изпратилъ при краля. Съ пристигането си при крепость Бъдинъ, той унищожилъ съ огънь две градски врати и следъ единъ горещъ бой тамъ, той, следъ като билъ убитъ коньтъ му и самъ получилъ тежки рани, едвамъ останалъ живъ. Обаче, следъ като четирма родственици и други войници били убити чрезъ (при помощьта на) българитѣ, крепость Бъдинъ била възвърната на сѫщия Б(орила) Асѣнь” [2]. Кой е стоялъ начело на възстанието, въ грамотата не се посочва по именно; обаче изразитѣ „противъ своитѣ невѣрници отъ Бъдинъ” (contra infideles suos de Budino) и че само следъ убийството на „четирмата родственици и други войници” (quatuor cognatis et aliis militibus occisis) съ помощьта на българитѣ могло да бѫде потушено възстанието, ни даватъ достатъчно основание да приемемъ, че водачитѣ на възстанието били тъкмо тия „четирма родственици”, които измѣнили на Борила и рѫководили отъ Бъдинъ възстанието. Що се отнася до цельта на възстанието, то едвали възстаницитѣ сѫ имали за цель да свалятъ Борила отъ престола [3]; като имаме предъ видъ, 1. че начело на войската на възстаналитѣ стояли трима кумански воеводи и 2. че по-кѫсно, презъ втората

 

 

1. За това име вж. у Anna Comnena, ib., II, р. 20, _2-3: Ἀργυρὸν τὸν Καραιζάν, Σκύϑην μὲν ὄντα; р. 71, ₁₃; I, р. 236, ₁₅.

 

2. П. Никовъ, Царь Борилъ и пр., п. т., стр. 133. — Ние приемаме, че заслугитѣ на графъ Ивашина сѫ изложени въ хронологически редъ и, понеже възстанието се помѣстя преди смъртьта на галичския руски князъ Романа, която е последвала презъ септемврий 1211 год. (вж. п. т., стр. 132), ние отнасяме възстанието къмъ пролѣтьта на 1211 г., тъкмо когато Борилъ билъ заетъ съ войната противъ Хенриха и се намиралъ въ Тракия.

 

3. П. Никовъ, Царь Борилъ и пр , п. т., стр. 124.

 

 

306

 

половина на XIII. вѣкъ въ Бъдинъ се издига владѣтеленъ князь отъ кумански произходъ, ние дохождаме до заключение, че бъдинското възстание е било дѣло на боляри кумани, каквито сѫ били и инициаторитѣ му „четирмата родственици” и „тримата кумански воеводи” — може да се приеме по-скоро, че и тая покрайнина, начело съ Бъдинъ, въ която куманскиятъ елементъ е ималъ надмощие, подобно на другитѣ, е искала да се отцепи отъ държавата като самостойна область. Както и да било, но сериозностьта на възстанието и опасностьта, съ която то заплашвало, понеже се разширило бързо на изтокъ до р. Огоста, отъ една страна, а, отъ друга, — слабостьта и невъзможностьта да се бори съ възстаницитѣ, понеже Борилъ билъ ангажиранъ въ война съ латинцитѣ, го принудили да се обърне въ силата на приятелството (ех amicitiae fiducia) за помощь къмъ маджарския краль Андрея II (1204—1235). Отъ кога води началото си това приятелство между Борила и Андрея II и при какви обстоятелства е станало то, засега остава неизвестно; но последниятъ, както изглежда, веднага се отзовалъ на просбата на българския царь. Маджарска войска подъ началството на графъ Ивашина навлѣзла въ Бъдинската область. Като разбилъ тримата кумански воеводи при р. Огоста, Ивашинъ насочилъ ударитѣ си срещу Бъдинъ, гдето, очевидно, се били затворили водачитѣ на възстанието, „четирмата родственици”. Следъ една упорита борба предъ стенитѣ на града, маджаритѣ го завладѣли, а следъ убийството на „четирмата родственици”, при съдействието на самитѣ българи, възстанието било усмирено, и властьта на Борила била отново възстановена въ Бъдинъ. На какви условия била оказана тая помощь на българския царь, точно не се знае; но предполага се, че Борилъ ще да се е отказалъ окончателно отъ заграбенитѣ отъ маджаритѣ още въ началото на царуването му български области — Браничевската и Бѣлградската чакъ до гр. Равна (сег. Кюприя) [1].

 

Следъ усмирението на бъдинското възстание, въ силата на сключения съ никейския императоръ съюзъ, Борилъ про-

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 131—132.

 

 

307

 

дължилъ войната противъ латинцитѣ и презъ 1212 год. Като предполагалъ, че Хенрихъ ще бѫде заетъ съ борбата си противъ Теодора Ласкарисъ, който въ това време се намиралъ далечъ навѫтре въ М. Азия, сега той решилъ да пренесе военнитѣ действия пакъ на западъ. Опредѣлено било, Стрѣзъ, комуто царьтъ изпратилъ въ помощь до 52 отреда, да навлѣзе въ днешна Македония, въ посока къмъ Солунъ. На първо време той ималъ успѣхъ и нанесълъ на латинцитѣ много щети. Обаче, графъ Бертолдъ и Евстахий заедно съ други барони събрали войскитѣ си и въ съюзъ съ Михаила Епирски, който бѣ миналъ вече къмъ латинцитѣ, потеглили нагоре по Вардаръ право къмъ Просѣкъ. Въ Пелагонийската равнина тѣ присрещнали Стрѣза и така жестоко го разбили, че той, като изгубилъ по-голѣмата часть отъ войската си, побързалъ да се оттегли на северъ [1]. Така минало лѣтото, и само презъ есеньта Борилъ съ голѣма войска потеглилъ въ походъ. Той навлѣзълъ въ територията на солунското кралство, като причинявалъ голѣми пакости. Обаче баронитѣ, подпомогнати отъ деспота Слава, който къмъ това време бѣ сполучилъ да си върне Мелникъ съ помощьта на латинцитѣ, побързали да излѣзатъ срещу българския царь. Но Борилъ се побоялъ да ги дочака и бързо се оттеглилъ отъ солунскитѣ предѣли, като не успѣлъ да изтегли цѣлата си армия: голѣма часть отъ войницитѣ му (24 отреда пехота и 2 конница), преследвани отъ латинцитѣ, попаднали въ пленъ и всички били безмилостно изклани [2].

 

Всичкитѣ тия военни предприятия, на които Борилъ се решавалъ самъ или заедно съ Стрѣза, за да може да измие позорното петно на пловдивското поражение, но които се свършвали или съ несполука, или изобщо безъ резултатъ, не оправдали надеждитѣ му; напротивъ, съ тѣхъ той още повече усилилъ своята непопулярность, и незадоволството, особено следъ търновския съборъ, се увеличавало все повече не само между личнитѣ му врагове, но и въ народнитѣ маси. Жестокото пъкъ усмирение на бъдинското възстание съ чужда по-

 

 

1. Писмото на Хенриха, Bouclion, ibid., p. 212, col. 1.

 

2. Ibidem, p. 213, col. 2.

 

 

308

 

мощь и изобщо чуждата намѣса въ вѫтрешнитѣ работи на България още повече разклатили положението на Борила. Между това агитациитѣ въ полза на братовчедитѣ му Ивана и Александра Асѣневи, които вече се готвѣли съ руска помощь да си отвоюватъ бащиния престолъ, се засилвали въ страната, и броятъ на тѣхнитѣ привърженици се уголѣмявалъ. Борилъ предчувствувалъ, че се намира въ надвечерието на една гражданска война, избухването на която ежеминутно той можалъ да очаква. Но, за да бѫде готовъ да я посрещне, той трѣбало, отъ една страна, да се обезпечи съ миръ отвънъ, а, отъ друга, — да търси съюзницитѣ вънъ отъ България. Затова Борилъ се видѣлъ принуденъ да се хвърли въ една политика, — диаметрално противоположна на Калояновата, — която докара неговото падане. Това бѣше сближението му съ латинцитѣ.

 

Какъ и при какви обстоятелства е станало това сближение, нѣмаме никакви подробни и прави известия. Едничкото известие, което донейде хвърля малка свѣтлина върху тоя въпросъ, е известието на абата Алберика, което гласи следното: „Него (Калояна) наследилъ въ Търново сродникътъ му на име Борилъ и нареченъ билъ императоръ (т. е. царь); при него билъ пратенъ отъ господинъ папа единъ кардиналъ, и той ожени дъщеря си за цариградския императоръ Хенриха; по тоя начинъ тѣ имали миръ помежду си” [1]. — Съ каква цель билъ пращанъ отъ папата тоя кардиналъ въ Търново, Алберикъ не посочва; обаче очевидната връзка на пращането му съ оженването на Хенриха за дъщерята на Борила ясно показва, че тоя кардиналъ е дохождалъ въ България да уреди

 

 

1. Chronicon Alberici, Pertz MGH, t. XXUI, SS., p. 886 : Cui (Johannicio) successit apud Ternoam cognatus eius, nomine Burillus, et imperator est appellatus; et quidam cardinalis а domno papa ad eum fuit transmissus, filiam quoque suam dedit Constantinopolitano imperatori Henrico et ita pacem adinvicem habuerunt. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 15, бел. 1, се пита, дали тоя quidam cardinalis не е билъ албанскиятъ епископъ Пелагий, който презъ августъ 1213 г. билъ изпратенъ въ Гърция като легатъ a latere и билъ рекомандуванъ на цариградския императоръ и на всички епископи и духовни лица, защото главната му цель била да подчини цариградската църква на папата. Вж. Acropolita, ib., pp. 29, ₁₂ — 30, ₂₄. — За това вж. Е. Gerland, п. т., стр. 233 и сл.

 

 

309

 

въпроса за политическото сближение на българския царь съ латинския императоръ, защото и тукъ папата, предъ видъ на не съвсемъ розовото положение на империята, е влѣзълъ като посрѣдникъ за споразумения между Търново и Цариградъ, но по чия инициатива, мѫчно е за сега да се каже; въ всѣки случай, Инокентий III не ще да е изпусналъ тоя удобенъ случай, за да въздействува върху Борила, да прекрати гонението на униатитѣ и отново да възстанови върховната си власть надъ българската църква, така че не може да се отрича, че въ мисията на кардинала сѫ влизали порѫчки и по църковни въпроси. И папата ималъ успѣхъ.

 

Споредъ известията на повечето извори, въ това време Хенрихъ свикалъ, вѣроятно по настояванията на папата, баронитѣ си и искалт отъ тѣхъ съветъ, какво да се прави съ българитѣ и куманитѣ, които безпрестанно тревожатъ империята и убили неговия братъ, императоръ Балдуина, а пъкъ дѣлата на империята не отивали добре, защото въ Мала Азия никейцитѣ одържали победа следъ победа. Баронитѣ поради това стѣснено положение на империята посъветвали Хенриха да изпрати при Борила пратеничество съ предложение за браченъ съюзъ — Борилъ да му даде за жена красивата си приведена дъщеря Мария [1]. Императорътъ, обаче, отговорилъ, че той нѣма да вземе жена отъ такъвъ доленъ произходъ; но баронитѣ настоявали, като посочвали на това, че българитѣ били най-опасни врагове и че съ тѣхъ трѣбало да се намиратъ въ миръ. Най-сетне Хенрихъ се видѣлъ прлнуденъ да се съгласи. Поне така представя работата Робертъ де Клари [2]. Тогава императорътъ изпратилъ въ България двама барони съ великолепна

 

 

1. Споредъ сведения на други извори, Мария била дъщеря на Калояна, а не на Борила, който билъ неинъ братовчедъ. И наистина, Мария не е могла да бѫде дъщеря на Борила, защото въ 1213 год. тя би била всичко на 6 години, а пъкъ отъ съобщенията на Robert de Clari не се види да е била малолѣтна. Затова ние мислимъ, че тя е била приведена дъщеря на Борила отъ куманката, жената Калоянова. Ср. Robert de Clari, ib., p. 117.

 

2. Robert de Clari, cap. CXVI, _21-24, p. 108. — E. Gerland, п. т., стр. 247, бел 4, намира за по-естествено, че Борилъ пръвъ предложилъ за женитбата на дъщеря си съ Хенриха.

 

 

310

 

свита. Това предложение на Хенриха било за Борила спасителна котва, защото съюзътъ му съ латинския императоръ ставалъ основа за цѣлата му по-нататъшна вѫтрешна и външна политика. Борилъ съ голѣма радость приелъ императорскитѣ пратеници и на драго сърдце изпратилъ съ тѣхъ Хенриху дъщеря си, придружена отъ многобройна свита и богата зестра, състояща се отъ шестдесеть товара злато, сребро, драгоценни камъни и копринени платове. Когато императорътъ узналъ, че невѣстата се приближавала къмъ столицата, той заедно съ своитѣ барони излѣзълъ да я посрещне, и следъ това била отпразднувана тържествено сватбата въ Цариградъ [1]. Това събитие се отнася къмъ есеньта на 1213 год.

 

[[ Срещу разказа за сватбата на Хенриха за дъщерята на Борила I е отбелязано въ полето (л. 187) съ моливъ: „3 прибавки”. — Ив. Дуйчев. ]]

 

Като първа последица отъ латино-българския съюзъ билъ съвмѣстниятъ походъ на Борила съ Хенриха противъ Сърбия. Коя е била причината за тая война, не може да се установи [2]; но едно, което може да се приеме съ известна достовѣрность, е това, че като се вземе въ предвидъ обстоятелството, че до това време не е имало никакви сблъсквания на великия жупанъ съ латинцитѣ, инициаторътъ на похода е билъ Борилъ, за когото Стефанъ пише, че

[3]. Цельта на тоя походъ била, споредъ сѫщия Стефанъ, да унищожи Сърбия и да му причини злини и, ако е възможно, и да го прогони отъ властьта [4]. Обаче, като се вземе подъ внимание положението въ България въ даденото време, ние

 

 

1. Robert de Clari, cap. CXV1I—CXVIII, рр. 108—109.

 

2. К. Jиречек, Историіа Срба, I, стр. 214, пише: „Когато Борилъ и Хенрихъ не могли да изпросятъ у великия жупанъ да имъ предаде (sic) Стрѣза, тѣ предприели съвмѣстенъ воененъ походъ противъ Сърбия”. Но доколкото е известно, Стрѣзъ въ това време не се намиралъ при великия жупанъ. — П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 68, предполага, че Борилъ „искалъ да отмъсти на Стефана за недоброжелателството му презъ 1208 г., а, може би, и да тури край на амбицията му за видна роля въ дѣлата на полуострова”.

 

3. Život sv. Symeona, cap. 16, р. 21, _28-30. — П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 68.

 

4. Život sv. Symeona, cap. 16, р. 21, _30-32:

— Ср. Доментиіан, п. т., стр. 206.

 

 

311

 

сме наклонни да приемемъ, че Борилъ е предприелъ тая война, въ успѣха на която той не се съмнявалъ, подъ видъ, че иска да отвоюва обратно заграбенитѣ отъ сърбитѣ земи, да отвлѣче вниманието на своитѣ врагове въ царството, да оправдае сближението си съ латинския императоръ и по тоя начинъ да се закрепи на престола. Но и това дѣло не се свършило тъй, както Борилъ искалъ, въпрѣки това, че самата война била добре подготвена: докато съюзната войска трѣбало да нападне на Сърбия отъ изтокъ, Стрѣзъ трѣбало да се нахвърли отъ югъ, а Михаилъ Епирски, когото Стрѣзъ сполучилъ да привлѣче на своя страна, — отъ западъ. Както и да било, но презъ първата половина на 1214 год. българско-латинската войска потеглила въ походъ; обаче тя не могла да отиде по-нататъкъ отъ гр. Нишъ. Когато съюзната войска стигнала при тоя градъ и се разположила на лагеръ, една нощь въ лагера се вдигналъ страшенъ викъ и произвелъ такова смущение, че съюзницитѣ почнали да се избиватъ помежду си въ тъмнината; тая случка дотолкова разнебитила войската, че тѣ трѣбало да се върнатъ назадъ, безъ да се срещнатъ съ неприятеля [1]. Съгласно съ плана на войната, докато Борилъ и Хенрихъ отивали съ съюзната армия къмъ Нишъ, Стрѣзъ така сѫщо потеглилъ въ походъ къмъ северъ; но и той не можалъ нищо да направи, защото още по пѫтя, когато се разположилъ съ войската си на лагеръ, го настигнала насилствена смърть. За последната ето какво разказва Теодосий,

 

Стрѣзъ, четемъ у Теодосия, „стана робъ на завистьта и злобата и, като похаби душата си съ безстрашие къмъ Бога, праздноумниятъ се реши, за многото добрина на Стефана, на безбройни злини противъ него, защото той се примири съ гър-

 

 

1. Вж. Život sv. Symeona, cap. 17, рр. 21, ₃₄ — 22, ₁₉:

— И тъй, Стефанъ представя самата случка като чудо поради застѫпничеството на баща си св. Симеон а, който се явилъ на неприятеля и го победилъ.

 

 

312

 

цитѣ и се присъедини къмъ своитѣ готи [1], а, като събра отъ еднитѣ и другитѣ безбройно множество отъ всѣкакви народи [2] съ голѣма горделивость, като рикащъ лъвъ, потегли противъ отечеството (т. е. държавата) му, като мислѣше да го разори и да го хвърли въ запустение”. Стефанъ, като узналъ за всичко това, много пѫти пращалъ свои боляри, да му напомнятъ за първата обичь и да го помолятъ да спре похода си. Но Стрѣзъ, поради своето каменно сърдце, уприличава това на вѣтъръ, духащъ покрай скала. Стефанъ, като видѣлъ неговата непреклонность и че той водѣлъ много народи противъ него, стѣсненъ отвсѣкѫде, оставилъ да търси човѣшка помощь и се обърналъ къмъ Бога съ молитва, като го молѣлъ „да попрѣчи на тия, които отивали срещу него, за да види неговиятъ врагъ своя позоръ и да се посрами и да тури рѫката си на устата си, да се ужаси и се побои и отъ страхъ да оглушеятъ ушитѣ му”. Следъ молитвата си отишелъ при войскитѣ си и, като обложилъ съ упование отъ молитвата като съ нѣкое орѫжие, усърдно се готвѣлъ да излѣзе срещу противницитѣ. Братъ му, обаче, архимандритъ Сава, като съчувствуваше на брата си, страдайки душевно за своето отечество, и скърбѣше за съплеменницитѣ си, защото тамъ, гдето има много орѫжие, не е възможно да нѣма за мнозина смърть, съобщилъ на Стефана и на неговитѣ воеводи, че първомъ той ще отиде при неприятеля и ще му говори, и, ако не послуша не-

 

 

1. Въ текста стои: , което г. П. Мутафчиевъ предава съ думитѣ: „защото той (Стрѣзъ) се примирилъ съ гъриитѣ и съ своя готъ (Борила)” (п. т., стр. 61), а на стр. 69 превежда: „примири се съ гърка, сближи се съ своя готъ”. Но горното Теодосиево изречение е предадено и преведено не само непълно, но и невѣрно, защото както , тъй и сѫ дат. пад. мн. ч., а не твор. пад. един. ч. и значатъ „примири се съ гърцитѣ” и „присъедини се къмъ своитѣ готи”, т. е. българитѣ, както показва и предлогътъ , който употрѣбява дат. п. — Сѫщо така не значи „сближилъ се”, а „присъединилъ се”, отговаря на гръц. форма προσλειϕϑείς. Вж. F. Мiklošić, Рѣчникь, s. v.

 

2. Сѫщо така невѣрно е преведена и у г. М-ева „отъ всѣкакви езици” (п. т., стр. 69), защото подъ Теодосий разбира „народи”, а не „езици”; вж. п. т., стр. 111, _21-22 : сѫщо стр. 109, _13-14.

 

 

313

 

говитѣ поучителни думи, тогава да се заловятъ тѣ за човѣческото.

 

Сава се явилъ при Стрѣза, който го приелъ твърде учтиво, като му се поклонилъ, и го поканилъ да раздѣли съ него трапезата. Презъ времето на обѣда той съ сладки думи го уговарялъ предъ мнозина тамъ присѫтствуващи, „да се откаже отъ яростьта на своето буйство и да се присъедини къмъ първата имъ обичь и да не бѫде обвиненъ за кръвопролитието и за убийството на много хора”. Тия, които го слушали, се учудвали на неговитѣ сладки думи. Но на Стрѣза тѣ не произвели никакво впечатление. Следъ вдигането на трапезата Сава се опиталъ да говори съ него насаме, като го молилъ да се присъедини къмъ тѣхъ съ по-голѣма обичь и му спомнялъ предишното обично приемане и негово спасение отъ смъртьта, и го молилъ да не стане клетвопрестѫпникъ неразкаянъ. Но Стрѣзъ не обърналъ никакво внимание на убежденията на своя гостенинъ и не го послушалъ. Като видѣлъ

Сава най-после му казалъ: „Ние говорихме така, като желаехме доброто на себе си и на тебе и, понеже, уповавайки се на орѫжието, не послуша мене, който ти съветваше добро, самъ на себе си зло ще причинишъ. Знай, че ние, които имаме надежда на Бога, нѣма да се уплашимъ отъ васъ, нито пъкъ ще поискаме да се отклонимъ отъ вашето множество, коньтъ е готовъ за бой, а отъ Господа е помощьта, нека Богъ да отседи между тебе и насъ”. Така Сава се разстаналъ съ него и си отишелъ на мръкване. Когато той дошелъ въ своята палатка, почналъ да се моли за помощь. Къмъ своя баща св. Симеона той се обърналъ съ следнитѣ думи: „Дойдоха народи противъ твоето достояние, отче! но ти да не премълчишъ за насъ въ молитвитѣ си къмъ Христа, не хвърляй въ унижение своитѣ чеда и раби”. И изведнажъ, като се увѣрилъ отъ реченитѣ отъ Бога чрезъ св. Духъ въ душата му думи: „Азъ съмъ твой спаситель”, Сава скоро, още презъ настѫпилата нощь, потеглилъ на пѫтъ.

 

Стрѣзъ презъ сѫщата нощь, когато спѣлъ, извикалъ отъ леглото си съ страшно охкане, „защото Господь, който е близо

 

 

314

 

до праведната просба, за да чуе молитвата на боящитѣ се отъ него, изпратилъ лютъ ангелъ, който го проболъ въ срѣдата на лютото му сърдце”. Когато тия, които се намирали наоколо, скочили и разпитвали за причината на страшния му викъ, Стрѣзъ отговорилъ, едвамъ дишащъ, „че единъ страшенъ юноша, по заповѣдь на Сава, се нахвърли върху мене, спящия, и, като извади моя мечъ, прободе съ него моитѣ вѫтрешности”. Той молилъ всички да повикатъ Сава, но тоя, който се завтекълъ, не намѣрилъ вече светеца, защото той бѣ заминалъ. Въ страшно стенание, обхванатъ отъ невидима сърдечна рана, сѫщата нощь неочаквано изпусналъ духъ. Войницитѣ, които той бѣ събралъ, като видѣли, че убийството станало по молитвата на светеца, се изплашили страшно и заедно съ това и боейки се отъ нападението на Стефана, набързо се върнали въ своя си. Нѣкои отъ Стрѣзовитѣ воеводи, които желаели да се причислятъ къмъ войницитѣ на Стефана, настигнали Сава и му разказали за невидимото убийство на господаря си. Светецътъ се силно опечалилъ за станалото и, като благодарилъ на Бога, пристигналъ у дома си при Стефана,

Стефанъ, като узналъ отъ ония, които били съ него, за причината на неговата тѫга, не смѣелъ да го пита; повече той разпиталъ и узналъ отъ пристигналитѣ войници за страшната смърть на противника си, обхванатъ отъ ужасъ, странѣлъ и прославялъ всесилния Богъ за станалото” [1].

 

Великиятъ жупанъ Стефанъ въ житието на баща си излага това събитие по-накратко и се различава отъ Теодосия. Така, докато Теодосий пише, че св. Сава по свой починъ отишелъ при Стрѣза, Стефанъ казва, че той самъ го помолилъ да

И Сава не се поленилъ, но отишелъ и изобличилъ злобата му, като го убеждавалъ съ своитѣ сладки поучения да се върне къмъ предишната обичь и приятелство съ Стефана. Стрѣзъ, обаче, останалъ и

 

 

1. Теодосий, п. т., стр. 107, ₁₇ — 113, ₂.

 

 

315

 

„отъ злоба не измѣнилъ разума си и не послушалъ неговитѣ заповѣди и поучения и забравилъ пастиря на своето отечество и предстоятеля на горния престолъ, по молбата и съ помощьта на когото много сили и силни държави се разтърсиха; напротивъ, той държеше на своето искане, безъ да знае, безумниятъ, пророческитѣ думи: „Не бой се, кога човѣкъ богатѣе и кога расте славата на неговия домъ, защото, умирайки, нѣма ли да остави всичко?” [1] Веднага съ помощьта на пресвета Богородица и съ силата на св. Симеона, който поддържа съ здрава рѫка отечеството си, както добропобедниятъ и помощниятъ отечестволюбецъ и страстотърпецъ Димитъръ прониза царя, неговъ роднина, и съ лоша смърть го умори, безъ да даде да се разори отечеството му, — така и тоя мой господарь светия, помагайки и запазвайки своето отечество, прониза тоя лошъ и той издъхна всрѣдъ народа отъ лоша смърть и чудна смърть, така че всички се учудваха на това” [2]. И тъй, споредъ Стефана, излиза, че самъ св. Симеонъ пронизалъ и убилъ Стрѣза, когато, споредъ Теодосия, страшенъ юноша по заповѣдь на Сава го убилъ съ собствения му мечъ.

 

И въ двата разказа на сръбскитѣ извори въпросътъ за причинитѣ на Стрѣзовото убийство е доста замъгленъ поради преплитането на легендарното съ фактичното, на мистическото съ истинското, но все пакъ отъ тѣхъ могатъ да се установятъ следнитѣ исторически факти. Теодосий, както видѣхме, съобщава, че Стрѣзъ се решилъ да отплати на Стефана за неговитѣ добрини съ безбройни злини, „защото той се примирилъ съ гърцитѣ и се присъединилъ къмъ своитѣ готи и събралъ отъ еднитѣ и другитѣ твърде много, безбройно множество всѣкакви народи”. Тукъ подъ „гърци” се разбиратъ епирцитѣ [3],

 

 

1. Псл. 48, _17-18.

 

2. Život sv. Symeona, сар. 17, р. 23, _13-34. — Доментиіан, п. т., стр. 207—209, излага разказа си по Стефана и по Теодосия.

 

3. П. Мутафчиевъ, който, както показахме (вж. тукъ, стр. 312, бел. 1), невѣрно предава и превежда това мѣсто у Теодосия, твърди, че тукъ „подъ името „гръкъ” (sic) ще трѣба да се разбира цариградския императоръ Хенрихъ, а не Михаилъ Епирски” (п. т., стр. 69), като при това увѣрява, че „името „гръкъ” при тоя случай не е употрѣбено въ етнографски смисълъ”, и посочва, че Стефанъ нарича Хенриха „гръцки царь” (п. т., стр.

 

 

316

 

т. е. Стрѣзъ е влѣзълъ въ споразумение съ епирския деспотъ Михаила, за да се обезпечи отъ негова страна, а може би, и да е сключилъ съюзъ съ него, защото едновременно съ движението на Стрѣза противъ Сърбия, Михаилъ завладѣлъ, както ще видимъ, гр. Шкодра, принадлежащъ тогава на сърбитѣ; подъ „готи” или „готѳи” се разбиратъ българитѣ отъ северна България, къмъ които Стрѣзъ „се присъединилъ”. т. е. присъединилѣ се къмъ похода на българитѣ противъ сърбитѣ; сѫщо и изразътъ „събралъ отъ еднитѣ и другитѣ”, споредъ насъ, трѣба да се разбира, че Стрѣзъ получилъ помощна войска както отъ деспота Михаила въ силата на тѣхното споразумение, тъй и отъ Борила като неговъ съюзникъ; що се отнася до думитѣ  , то тѣ сѫ нищо друго освенъ иперболично представяне на Стрѣзовата военна сила за по-голѣмъ ефектъ, защото по-нататъкъ сѫщиятъ Теодосий, като свършва разказа си за убийството на Стрѣза, пише:

[1], — никакво безбройно множество народи; Стефанъ сѫщо не споменува за многобройностьта на Стрѣзовата войска.

 

Както и да било, но великиятъ жупанъ Стефанъ, притиснатъ отъ две страни, отъ изтокъ и югъ, докато се приготвялъ да посрещне съюзнитѣ войски на българския царь и латинския императоръ, решилъ, въ съгласие съ брата си, архимандритъ Сава, да се опитатъ да отклонятъ опасностьта отъ югъ отначало по миренъ начинъ при посрѣдството на Сава и, ако тоя не сполучи, тогава да се пристъпи къмъ насилственото унищожение на Стрѣза. Затова, споредъ Теодосия, Сава казалъ на брата си:

 

 

69, бел. 3). Последното с вѣрно, но то ие може да се отнесе и къмъ Теодосия, защото латинцитѣ той нарича (п. т., стр. 103, ₈ и тукъ по-горе, стр. 25 ), следов., той е знаелъ, че тия, които тогава владѣели Цариградъ не сѫ били „гърци”, а „фруги” и поради това нѣмало защо да пише „гърци” вм. „фруги”, ако подъ името ,,гърци” е разбиралъ латинцитѣ. Затова твърдението, че Стрѣзъ получилъ военна подкрепа и отъ латинския императоръ, става безпредметно.

 

1. Теодосий, п. т., стр. 412, _13-18.

 

 

317

 

[1]. Че убийството на Стрѣза е било предрешено да стане въ случай на отказъ отъ негова страна, стои вънъ отъ всѣко съмнение; това потвърѫдава и прибързаното заминаване на Сава, веднага следъ срѣщата насаме съ Стрѣза, още сѫщата нощь, въ която станало убийството му, защото той, очевидно, предварително е знаелъ, че то веднага ще последва. Стефанъ пъкъ право твърди, че св. Симеонъ убилъ Стрѣза [2], а това иде да подкрепи, че убийството било подготвено и извършено отъ сръбска страна. Що се отнася до въпроса: кои сѫ били фактическитѣ убийци, то той си остава тъменъ, защото самитѣ извори си противоречатъ: споредъ Теодосия, убиецътъ билъ [3], а, споредъ Стефана и Доментиана, самъ св. Симеонъ; но и едното, и другото твърдение не е вѣрно, защото сѫщиятъ Теодосий пише, че, докато войницитѣ на Стрѣза, изплашени отъ неочакваното убийство на пълководеца си, побързали да се върнатъ у дома си,

[4], а малко по-нататъкъ у сѫщия четемъ:

[5] и пр. Не може да има никакво съмнение, че „тия, които били съ светеца” и „придошлитѣ повече войници” сѫ сѫщитѣ по-важни Стрѣзови съратници, „които желаели да се причислятъ къмъ войницитѣ на Стефана”, т. е. да преминатъ на сръбска страна, защото само тѣ сѫ могли

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 109, _8-11.

 

2. Život sv. Simeona, cap. 17, р. 23, _31-33. — Ср. Доментијан, п. т., стр. 209—210.

 

3. Теодосий, п. т., стр. 111, ₃₁ и 112, ₅.

 

4. Пакъ тамъ, стр. 112, _18-21. — Тукъ гл. значи, споредъ Ф. Миклошича (s. v.), militibus annumerari, т. е. да се причисля къмъ войницитѣ на нѣкого; а гл. е употрѣбенъ въ смисълъ ἐπιποϑεῖν и cupere = силно желая, копнѣя, както и сегашниятъ български изразъ „ако обичате” = ако искате, желаете.

 

5. Теодосий, п. т., стр. 112, ₂₇ —113, ₁.

 

 

318

 

да знаятъ подробно за смъртьта и по-право за убийството на Стрѣза. Затова и предположението, че убиецътъ Стрѣзовъ е излѣзълъ отъ тѣхната срѣда, се явява твърде вѣроятно [1]. Следъ убийството на Стрѣза неговитѣ близки съседи се нахвърлили върху юго-западнитѣ български земи: отъ една страна, латинцитѣ, които завзели крепостьта Просѣкъ, а отъ друга, — епирскиятъ деспотъ, който сполучилъ да се закрепи въ Скопие [2].

 

Сѫщата участь постигнала наскоро следъ това и Стрѣзовия съюзникъ, войнствения Михаила, епирския деспотъ. Още въ 1212 год. Михаилъ се бѣ отметналъ отъ латинцитѣ, прогонилъ венецианцитѣ отъ Драчъ и Корфу и въ съюзъ съ Стрѣза почналъ борба съ латинцитѣ въ Тесалия и Македония. Сѫщо тогава (може би въ 1213 год.) и покрайнината Албанонъ преминала подъ негова власть, и той станалъ и тукъ въ непосрѣдно съседство съ владенията на сръбския великъ жупанъ. Следъ сключването на българско-латинския съюзъ и особено когато Стрѣзъ се готвѣлъ за война съ Сърбия, Михаилъ поискалъ да се възползува отъ стѣсненото положение на Стефана и влѣзълъ въ враждебни отношения съ него: презъ времето на българско-латинския походъ къмъ Нишъ, той почналъ да разширява властьта си и по Дуклянското приморие, като завладѣлъ гр. Шкодра. Макаръ Стефанъ и да протестиралъ противъ тоя захватъ на сръбскитѣ земи, не можалъ нищо да предприеме противъ Михаила. Но въ края на 1214 г. неочаквано постигнала Михаила сѫщо насилствена смърть: той билъ убитъ въ албанския Бѣлградъ, отъ единъ свой слуга, на нощното си легло редомъ съ съпругата си. Споредъ Стефана, това убийство станало наскоро, следъ като Михаилъ завладѣлъ Шкодра, и то се отдава на застѫпничеството и молитвитѣ на баща му св. Симеона (Ст. Немань) при съдействието на св. великомъченика Георгия [3]. Това тъкмо обстоятелство иде още единъ пѫть да потвърди свръзката на похода на Михаила съ похода на Стрѣза

 

 

1. Вж. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 70.

 

2. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 215. — П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 72—73.

 

3. Вж. Život sv. Symeona, cap. 18, рр. 24—25. — К. Јиречек, п. т. стр. 215.

 

 

319

 

противъ Сърбия, а оттука и неговото убийство да се постави въ връзка съ сѫщитѣ агитации противъ враговетѣ на сръбския великъ жупанъ.

 

Следъ смъртьта на Михаила работитѣ взели съвсемъ друга посока. Михаилъ оставилъ само единъ синъ Константинъ, роденъ отъ наложница. Понеже той билъ още малко момче, то властьта поелъ Михаиловиятъ братъ Теодоръ. Тоя твърде смѣлъ и енергиченъ човѣкъ дълго време билъ на служба при никейския императоръ Теодора I Ласкарисъ и спечелилъ довѣрието му, но Михаилъ самъ молилъ, да се върне той въ деспотата, понеже той считалъ само Теодора за способенъ да приеме наследството при тогавашнитѣ обстоятелства. Поради това Теодоръ следъ смъртьта на брата си билъ безспоренъ владѣтель на Епиръ; другитѣ му двама братя, Константинъ и Мануилъ, доброволно му се покорили. Новиятъ епирски деспотъ при напущането на Никея далъ на Теодора Ласкарисъ клетва за вѣрность. Деспотъ Теодоръ, който си прикачилъ имената „Ангелъ-Дука-Комнинъ”, изстѫpалъ веднага като мощенъ противникъ на всички останали владѣтели на Балканския полуостровъ. Той влѣзълъ въ приятелски отношения съ сръбския великъ жупанъ, като оженилъ брата си Мануила за една отъ сестритѣ на Стефана, па и последниятъ самъ искалъ да се ожени за дъщерята на умрѣлия деспотъ Михаила I — Мария, но тоя проектъ не можалъ да се осѫществи поради роднинството на Стефана съ дома на Ангелитѣ [1]. Това сближение на Стефана съ епирския деспотъ, очевидно, трѣба да се постави въ връзка съ опасния за Сърбия съюзъ на маджарския краль Андрея II съ латинския императоръ Хенриха; въпросниятъ съюзъ се изразилъ въ похода на двамата съюзници, предприетъ презъ пролѣтьта на 1215 год. Но тоя походъ, който, споредъ самия Стефанъ, ималъ за цель завладяването и подѣлянето на Сърбия, а самия него да лиши отъ престола, се свършилъ безъ резултатъ, защото Стефанъ на срѣщата си съ Андрея II въ Равна се помирилъ, преди още Хенрихъ да пристигне въ Нишъ, гдето съюзенитѣ маджари и латинци трѣбало да се съединятъ

 

 

1. Acropolita, ib., pp. 24, ₁₂ — 25, ₉. — К. Јиречек, п. т., стр. 215.

 

 

320

 

и да ударятъ на Сърбия. Но работата не дошла до сблъскване. Когато Стефанъ и Андрей II отъ Равна дошли при Хенриха въ Нишъ, започнали се преговори, които се проточили дълго, а това дало възможность на сърбитѣ да завзематъ всички планински пѫтища и здраво да се укрепятъ. Въпрѣки всичкитѣ голѣми претенции на императора за отстѫпка на територия, преговоритѣ се свършили безъ резултатъ, и Хенрихъ билъ принуденъ безъ нищо да се върне назадъ [1].

 

Дали царь Борилъ е взелъ участие въ тоя съюзъ и походъ на двамата католишки владѣтели, остава засега неизвестно; трѣба да се предполага, че той е далъ свободенъ пропускъ на латинцитѣ презъ държавата си, защото, споредъ Стефана, Хенрихъ се движилъ къмъ Сърбия . Впрочемъ, Борилъ едвали е могълъ да предприеме презъ 1215 год. нѣщо, защото както несполучливиятъ походъ противъ Сърбия, тъй и убийството на севастократора Стрѣза съвсемъ компрометирали неговата политика и главно съюза му съ латинския императоръ, който въ случая се оказалъ съвършено безполезенъ и дори вреденъ за държавата. Обаче най-голѣмиятъ ударъ за царь Борила била внезапната смърть на императоръ Хенриха. Мирътъ, който бѣ настаналъ нагледъ въ латинската империя следъ Равеникския парламентъ (1210 г.), билъ отново нарушенъ отъ графъ Оберто Биандрате, който пакъ се явилъ въ Солунъ и изстѫpалъ сега като защитникъ на маркграфа монфератски Вилхелма (синъ на Бонифация отъ първата му жена). Когато Хенрихъ въ 1216 год. побързалъ да дойде въ Солунъ, за да помогне и осигури властьта на младия краль Димитра и неговата майка, благородниятъ рицарь, когото дори самитѣ ромеи наричали „втори Аресъ”, скоропостижно се поминалъ на 11-юний с. г. [2].

 

Съ смъртьта на Хенриха Борилъ изгубилъ едничката си опора въ борбата противъ вѫтрешнитѣ си и външни врагове и едничкия си съюзникъ на Балканския полуостровъ. Следъ сръбския pоходъ неговата популярность въ България, както

 

 

1. Život sv. Symeona, cap. 20, р. 27, _22-36; рр. 28, ₂₀ — 29, ₃₀.

 

2. С. Hopf, каз. съч., стр. 246. — Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 383.

 

 

321

 

изглежда, съвсемъ пропаднала поради съюза му съ враговетѣ на държавата, а главно поради това, че следъ смъртьта на Стрѣза юго-западнитѣ области били изгубени. Теодоръ Комнинъ, следъ като се осигурилъ откъмъ Сърбия, почналъ веднага война съ латинцитѣ и сполучилъ да завладѣе немалка часть отъ латинскитѣ земи, но много повече отъ българскитѣ; той завоювалъ Охридъ, Прилепъ, Албанонъ и самия Драчъ (1216 г.) и дори заплашвалъ Тесалия [1]; къмъ това време той ще да е завладѣлъ и силната крепость Просѣкъ [2], отгдето изгонилъ латинцитѣ. Освенъ това Теодоръ Комнинъ сполучилъ да привлѣче на своя страна и родопския воевода, деспотъ Слава. Следъ ранната смърть на Хенриховата дъщеря, която развързала рѫцетѣ му отъ васалнитѣ отношения спрямо латинския императоръ, Славъ се оженилъ за дъщерята на Теодора Петралифа [3], шуря на Теодора Комнина. Къмъ това време се отнася, споредъ насъ, пренасянето на резиденцията му отъ Чепинската крепость въ не по-малко недостѫпната крепость Мелникъ. Оттогава той служилъ сѫщо тъй усърдно на интереситѣ на новия си съюзникъ и роднина, както по-рано на Хенриха. Оттука става напълно понятно, защо е била написана на гръцки, а не на български езикъ издадената отъ Слава презъ януарий 1220 год. грамота на основания отъ него мънастиръ св. Богородица Спилеотиса (Σπηλαιωτίσσα) на една отъ юго-източнитѣ височини до гр. Мелникъ [4], съ която грамота деспотътъ подарява на мънастиря с. Катуница и потвърдява и други

 

 

1. Acropolita, ib., p. 25, _9-12.

 

2. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 71—72.

 

3. Никита Акоминатъ споменува за четирма братя Петралифи при Мануила I Комнинъ, които били отъ франкско потекло и живѣели въ Димотика (Nicetas, ib., p. 110, _12-15); сѫщиятъ историкъ изтъква единъ Иванъ Петралифа между лицата, които издигнаха Алексия III Ангелъ на византийския престолъ (ib., р. 593, ₁₇). — Е. Gerland, п. т., стр. 249, мисли, че тоя бракъ билъ реакция противъ Хенриховото съюзяване съ царь Борила, но това едвали е вѣрно, защото последното се отнася къмъ 1213 год., а бракътъ на Слава съ дъщерята на Т. Петралифа — не по-рано отъ 1215—1218 год., следъ голѣмитѣ успѣхи на Теодора Комнинъ.

 

4. Н. Мавродиновъ, Църкви и монастири въ Мелникъ и Роженъ. Годиш. на Нар. музей, кн. V (1926—1931). София 1933, стр. 300—301.

 

 

322

 

негови права и привилегии [1]. Поради това и Георги Акрополитъ характеризира неговата политическа роля така: „Тоя Славъ, имайки въ рѫцетѣ си силната и почти недостъпна за всички врагове крепость Мелникъ, билъ самодържавенъ господарь и никому отъ околнитѣ нему владѣтели не се подчинявалъ. Понѣкога той помагаше на италианцитѣ (латинцитѣ) поради роднинството си съ тѣхъ, понѣкога на българитѣ — по чувство на единоплеменность, а понѣкога и на Теодора Комнинъ; но никога никому не се подчинявалъ и да се разчитва на неговата вѣрность и преданость като на нѣщо вѣрно и изключително той не давалъ право” [2], съ други думи, Славъ винаги е гледалъ да държи съ оная страна, отъ която той би извлѣкълъ по-голѣма полза за себе си. — Въ не по-добро положение се намиралъ Борилъ и спрямо своитѣ съюзници латинцитѣ, защото веднага следъ смъртьта на Хенриха въ Цариградъ се пръсналъ слухъ, че императорътъ билъ отровенъ отъ неговата „варварка жена”, доведената дъщеря на Борила, макаръ че несправедливо било хвърлено върху нея това обвинение [3].

 

Между това въ 1217 год. Иванъ Асѣнь, който бѣ отведенъ въ 1207 год. περί τὰ τῶν Ῥώσων, т. е. въ руската земя (Галичското княжество), гдето прекаралъ цѣли десеть години като бѣжанецъ, като повелъ съ себе си една случайно набрана войска отъ руси [4], явилъ се отъ северъ въ България,

 

 

1. J. В. Papadopoulos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos etc., ibid., pp. 1—6.

 

2. Acropolita, ib., p. 39, _4-15.

 

3. C. Hopf, каз. съч., стр. 246. — Е. Gerland, п. т., стр. 250.

 

4. Acropolita, ib., р. 33, _4-5: καί τινας τῶν συγκλύδων Ῥώσων ἐν ἑαυτῷ περιαγαγών. — Думата συγκλύς, -ύδος значи, „случайно събралъ се, стекълъ се”. Споредъ Ю. А. Кулаковскій, Гдѣ находилась Вичинская епархія. Виз. Врем., т. IV (1897), стр. 333, най-подходящъ преводъ на думата συγκλέδες е „бѣжанци”; но той посочва едно мѣсто въ руския лѣтописъ (по Ипат. списку, стр. 496), което му дава възможность да предложи другъ преводъ, а именно — „выгонци”. „Въ описаній, пише той, сборовъ русской земли для борьбы съ татарами въ 1224 году помянута вольная дружина на 1000 ладьяхъ подъ именемъ „выгонцы Галичькыя”. Както и да било, но това не сѫ били нѣкои руски, организирани отъ галичския князъ дружини, както обикновено се разбира, а тълпи, които Иванъ Асѣнь е могълъ самъ да набере и наеме.

 

 

323

 

за да търси бащиното си наследие, гдето било всичко подготвено за държавенъ превратъ. Следъ първитѣ несполучливи за Борила сражения, Иванъ Асѣнь въ скоро време сполучилъ да въдвори властьта си въ Северна България. Борилъ се затворилъ въ непристъпната си столица Търново, но не можалъ дълго време да издържи обсадата. Обсаденитѣ търновци, както и повечето предани нему боляри, най-сетне отворили вратата на крепостьта и се предали на законния наследникъ на българския престолъ. Борилъ се опиталъ съ бѣгство да се спаси, но билъ уловенъ и веднага ослѣпенъ отъ своя противникъ. Тогава тържествено билъ прогласенъ за царь на цѣлата българска земя по-голѣмиятъ синъ на Асѣня I Стари — Иванъ Асѣнь II [1]. Това станало въ 1218 година [2].

 

 

1. Acropolita, ib., рр. 32, ₂₅ — 33, ₁₂. — Г. Акрополитъ отбелязва, че Борилъ билъ обсажданъ, затворенъ въ крепостьта на Търново „седемь години” — ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι. Но тая данна едвали може да се приеме за вѣрна, защото за действията на Борила следъ 1211 год. се знае добре. Очевидно, тукъ вм. ἔτεσι ще трѣба да се чете μήνεσι — месеци. — Ср. K. Иречекъ, Исторія Болгаръ, одеско изд., стр. 332, бел. 41.

 

2. Тая година се опредѣля отъ търновския надписъ на Иванъ Асѣня II, гдето е казано, че сражението при Клокотница станало въ 12-та година на царуването му, или 1230 — 12 = 1218 г.

[Previous] [Next]

[Back to Index]