5. ОТНОШЕНИЯТА НА КАЛОЯНА КЪМЪ ЛАТИНЦИ И РОМЕИ
Колкото и да били маджаритѣ, а съ тѣхъ и сърбитѣ враждебно настроени противъ царь Калояна, колкото отношенията му къмъ тѣхъ и да били неопредѣлени, българскиятъ царь въ даденото време не се тревожилъ. За него опасностьта била много по-голѣма откъмъ новитѣ му съседи — западнитѣ рицари кръстоносци, които следъ завоеванието на Цариградъ на 13. априлъ 1204 год. основали на мѣстото на ромейската империя тъй наречената латинска империя. Тая промѣна и ново положение на работитѣ на Балканския полуостровъ поглъщали всичкото внимание на енергичния Калояна, който сега намислилъ да се възползува отъ новитѣ събития за разширение и закрепа на държавата си.
Следъ завземането на Цариградъ отъ латинцитѣ единъ отъ главнитѣ водачи на кръстоносцитѣ, Балдуинъ, графъ Фландърски, билъ вече избранъ за императоръ и тържествено коронясанъ въ
212
св. София [1]. Споредъ договора отъ мартъ 1204 год., той получавалъ четвърть часть отъ империята, а тритѣ четвърти се раздѣляли поравно между Венеция и кръстоносцитѣ. Императорътъ получилъ земитѣ въ Мала Азия, а въ Европа само Цариградъ, брѣга на Черно море отъ Босфора до гр. Мидия и Агатополь и градоветѣ Виза, Чорлу и Теодоруполь въ околноститѣ на столицата; най-добритѣ земи въ Тракия получили венецианцитѣ: Одринъ, Българофигонъ, Хераклея, Родосто, Галлиполь, Аркадиополь и нѣкои други и освенъ това по-голѣмата часть отъ Пелопонесъ, Етолия и Акарнания, една часть отъ Тесалия и Епиръ и много острови; поради това и венецианскиятъ дожъ приелъ тържествено титлата „quartae partis et dimidiae totius imperii Romaniae dominator”, т. е. „господарь на, четвърть и половина отъ цѣлата империя Романия”, или на 3/8 отъ нея. Останалитѣ земи преминали въ рѫцетѣ на кръстоносцитѣ. Отъ тия земи наскоро следъ завоеванието на гр. Солунъ било образувано отдѣлно Солунско кралство съ нѣкои градове въ Тесалия и Епиръ, начело на което застаналъ графъ Бонифаций Монфератски [2]. Въ едно дълго послание до папата, като описва завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ и своето избиране за императоръ, Балдуинъ I убеждавалъ Инокентия III между другото да свика вселенски съборъ за вѣчното възсъединение на Новия Римъ съ Стария. Папата, като възхваля неговата преданость къмъ римската църква, приелъ го подъ своето особено покровителство и му обещалъ помощь за защитата на латинската империя, Въ сѫщото време Инокентий III писалъ и до венецианския дожъ. Като се отзовава на просбата му, изказана отъ последния, както въ писмото му, тъй и чрезъ пратеницитѣ му, папата великодушно го прощавалъ за покорението и разрушението на Задъръ и се съгласявалъ да избере за цариградски католишки патриархъ венецианеца Тома Моро-
1. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1895, стр. 359-360. — Е. Gerland, Geschichte des lateinischen Kaiserreiches von Konstantinopel. 1. Teil: Geschichte des Kaisers Balduin I und Heinrich. Homburg v. d. Höhe 1905. SS. 1—10.
2. E. Gerland, п. т., стр. 29—30.
213
зини, и църквата св. София била дадена на венецианското духовенство [1].
Следъ това Балдуинъ I предприелъ веднага една експедиция по новооснованата си държава и градоветѣ въ Тракия и Македония единъ следъ другъ му изявявали покорность. Въ началото на експедицията, докато Балдуинъ I още се намиралъ въ Тракия, при него се явили пратеници отъ българския царь съ мирни предложения, като се опредѣлятъ изобщо отношенията между дветѣ съседни държави. Но гордитѣ рицари отговорили, че той (Калоянъ) е длъженъ въ своитѣ писма да се обръща къмъ тѣхъ не като царь къмъ равни на себе си приятели, а като робъ къмъ господаритѣ си; тѣ искали, щото той да сложи орѫжие и да се откаже отъ престола, като го заплашвали, че въ противенъ случай ще се вдигнатъ противъ него, ще опустошатъ и обърнатъ на пепель цѣла Мизия, която, той владѣелъ не по право, като изгонилъ оттамъ ромеитѣ, нейнитѣ законни владѣтели, а него ще повърнатъ въ предишното му робско състояние [2]. Така ни представя работата Никита Акоминатъ. Обаче самъ Калоянъ въ писмото си до папа Инокентия III, което било писано презъ пролѣтьта или началото на лѣтото 1206 год. [3], писалъ, че „когато той чулъ за превземането на царствуващия градъ, той изпратилъ пратеници и писмо до латинцитѣ, за да сключи съ тѣхъ миръ; но тѣ му отговорили най-гордо, какво тѣ нѣма да сключатъ миръ съ него, ако той не върне земята, принадлежаща на цариградската империя, която той твърде силно бѣ нападалъ. Той имъ отговорилъ, че
1. Ibidem, стр. 10—16 — А. А. Васильевъ, п. т., стр. 82—83.
2. Nicetas, ib., p. 809, 1-9. — Споредъ другъ вариантъ, това съобщение е предадено така: „Затова той (Калоянъ) изпратилъ при тѣхъ (кръстоносцитѣ) апокрисиарии съ предложение за миръ и приятелство. Но тѣ му отговорили въ писмото си не като на свой приятелски царь, а като владѣтель — на своя робъ, и изисквали, той да хвърли орѫжието и да се откаже отъ царската власть, ако ли не, тѣ ще потеглятъ съ войска противъ него и вмѣсто царската власть, ще го обърнатъ въ робско състояние, както той е билъ по-рано” (ib., s. 1.)
3. Вж. тукъ по-долу, стр. 219. — Това писмо не е запазено; съдържанието му само е предадено въ Gesta Innocentii III рарае § 108. Вж. Migne, ib., t. 214, coll. CXLVII В — CXLVIII В.
214
владѣе тая земя по-правилно, отколкото тѣ владѣятъ Цариградъ, защото той отново завзелъ земята, която прародителитѣ му бѣха изгубили, когато тѣ завзели Цариградъ, който твърде малко имъ принадлежи”. Когато Калоянъ правѣлъ своето предложение за приятелски отношения съ латинската империя, той несъмнено е искалъ да се възползува отъ новото положение на работитѣ на полуострова: неговиятъ планъ сега билъ, следъ като успѣлъ да обедини всички български земи, да влѣзе въ съглашение съ латинцитѣ и по миренъ начинъ да раздѣли съ тѣхъ византийскитѣ владения на полуострова и да опредѣли строго пограничната линия. Той е билъ повече отъ сигуренъ въ успѣха на своето предложение, понеже къмъ това време имаше вече на своя страна римския първосвещеникъ. Обаче надменниятъ отговоръ на рицаритѣ му показалъ, че той не ще може да осѫществи плана си, и че войната съ новитѣ му съседи става неизбѣжна. Но на първо време Калоянъ не се решавалъ да се обяви противъ латинския императоръ, едно, защото вървѣли още преговоритѣ му съ папа Инокентия III по църковната уния и признаване царското му достойнство, и, друго, защото той решилъ да чака, какъвъ обратъ ще взематъ работитѣ въ самата латинска империя. И наистина, наскоро следъ това самитѣ обстоятелства му показали, какъ той ще трѣба да се държи спрямо кръстоносцитѣ.
Следъ завоеванието на Цариградъ и основаването на латинската империя, латинцитѣ никакъ не щадѣли религиозното и национално самолюбие на ромеитѣ въ завзетитѣ отъ тѣхъ градове: тѣ се надсмивали на тѣхната вѣра и обреди, нрави и обичаи, имали намѣрение да въвеждатъ въ чисто ромейски земи чужди на византийцитѣ понятия и наредби, посѣгали върху свободата и съвѣстьта на византийското духовенство. Освенъ това, споредъ думитѣ на съвременника, когато много ромеи, а това сѫ били повечето лица отъ знатенъ произходъ, известни съ военното си изкуство, а по мѣсторождението си — граждани отъ градоветѣ на Тракия, се обръщали къмъ Бонифация и Балдуина, като имъ предлагали своитѣ посилни услуги и молѣли да ги приематъ на служба, последнитѣ отговаряли, че нѣматъ нужда отъ ромейски войници, и отказвали на всички за служба у
215
тѣхъ [1]. Каква е била цельта на тракийската ромейска аристокрация, когато е правѣла подобни предложения на кръстоносцитѣ: мислила ли е тя, че съ такива постѫпки ще сполучи само да подобри отношенията на латинцитѣ къмъ ромейското население въ бившитѣ европейски владения на Византия, или е кроила нѣкой другъ планъ, за насъ това остава неизвестно. Съвременниятъ историкъ само отбелязва, че, следъ като получили отказъ отъ Бонифация и Балдуина да бѫдатъ приети на служба, знатнитѣ ромеи „се обърнали веднага къмъ Ивана, възпитаника и чедо на Хемскитѣ планини, който бѣ разорилъ и съкрушилъ съ своитѣ враждебни нападения почти всички западни области на ромейската държава, опустошилъ ги бѣ съ скитски (кумански) нахлувания и омаломощилъ съ разни бедствия. Той на драго сърдце ги приелъ” [2]. Но и тукъ Никита Акоминатъ не се доизказва. Въ неговитѣ думи ясно проглежда едно учудване и дори негодуване, дето ромейската аристокрация се обърнала къмъ оногова, който тъй неотдавна безпощадно бѣ разгромилъ западнитѣ области на византийската империя, и, очевидно, умишлено замълчава да спомене за най-главното, именно, за предложенията, които тракийскитѣ ромеи били направили на българския царь, при своето обръщане къмъ него. Вече заключителнитѣ думи на Никита Акомината, какво Калоянъ „ги приелъ на драго сърдце”, ни подсѣщатъ, че тия предложения сѫ били сгодни и благоприятни за българския царь, но тежки и недопустими за неговото (на Никита) национално чувство и унизителни за неговата византийска гордость. Обаче това, което византийскиятъ историкъ не се решилъ да съобщи на потомството, ние узнаваме отъ другъ съвременникъ и непосрѣденъ участникъ въ тогавашнитѣ събития, именно, отъ маршала Жуфроа Вилардуенъ, който въ мемуаритѣ си за завоеванието на Цариградъ ни разказва следното. Когато Людовикъ Блуаски, единъ отъ главнитѣ кръстоносци, и Хенрихъ, братътъ на императора Балдуина, воювали въ Азия, а Бонифаций Монфератски напусто обсаждалъ пелопонескитѣ
1. Nicetas, ib., p. 808, 12-17. — Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 244—245.
2. Nісеtas, ib., pp. 808, 17 — 809, 1.
216
градове Навплия и Коринтъ, „гърцитѣ, като виждаха, пише Вилардуенъ, че франкитѣ се бѣха пръснали по областитѣ защото всѣки действуваше за своя смѣтка, намислили, че ще могатъ да имъ измѣнятъ. Тѣ събраха тайно пратеници отъ всички градове на страната (разб. Тракия) и ги изпратиха при Ивана, краля на Влахия и България (qui ere rois de Blaquie et de Bogrie), който бѣ воювалъ противъ тѣхъ и постоянно воюваше; и тѣ (пратеницитѣ) му съобщиха, че ще го направятъ императоръ, ще му се предадатъ всички и ще избиятъ всички франки; и после тѣ ще му дадатъ клетва, какво ще му се подчиняватъ като на свой господарь, и той да имъ се закълне, какво ще се отнася къмъ тѣхъ като къмъ свои. — И тъй, „клетва била дадена отъ едната и другата страна” [1]. Такова едно предложение отъ страна на тракийската ромейска аристокрация къмъ българския царь, когото тя доскоро наричала „презрѣнъ робъ” и го считала като бунтовникъ-узурпаторъ, на пръвъ погледъ не може да не се окаже странно. Обаче доста е да хвърлимъ единъ кратъкъ погледъ върху положението на ромеитѣ въ дадения моментъ, за да си обяснимъ тоя крутъ обратъ въ отношенията на тракийскитѣ ромейски велможи къмъ царь Калояна.
Не е трудно да се разбератъ причинитѣ, които сѫ отблъсвали ромейското население на полуострова отъ латинскитѣ рицари: надменното обръщане на последнитѣ съ случайно победенитѣ и тѣхнитѣ цивилизаторско-католически планове не сѫ могли да внушатъ къмъ тѣхъ довѣрие и разположение въ нравствено-разваленитѣ наистина, но горди и искрено предадени на. православието ромеи [2]. Оставени сами на себе си, лишени отъ всѣкакъвъ центъръ, около който биха могли да се групиратъ и да се приготвятъ за борба, тракийскитѣ гърци сега забравили племенната си вражда и кръвопролитнитѣ войни съ българитѣ; тѣ предпочели своитѣ домашни стари врагове, като по-малко опасни, предъ новитѣ чужди и обърнали погледитѣ
1. Geoffroi de Villehardouin, La conquête de Constantinople, texte et traduction nouvelle etc. par Emile Bouchet, t. I. Paris 1891, ch. 180, pp. 234—235.
2. В. Макушевъ, каз. съч., стр. 35.
217
си къмъ силния български царь и у него потърсили спасение отъ гнета на омразнитѣ латинци. — Доколко тракийскитѣ аристократи сѫ били искрени въ предложенията си къмъ Калояна, ще видимъ по-нататъкъ. Но въ дадения моментъ тѣхната цель била, очевидно, да привлѣкатъ на своя страна българския царь, като сѫ искали, отъ една страна, да се възползуватъ отъ надменния отговоръ на кръстоносцитѣ къмъ последния, а, отъ друга, — да отклонятъ и предупредятъ ново сближение на Калояна съ латинцитѣ при посрѣдството на папата, който току-що бѣ призналъ, както видѣхме, неговото царско достойнство и бѣ изпратилъ въ Търново своя легатъ да го короняса; защото, ако се сѫди по събитията, съ които Вилардуенъ свързва изпращането на представителитѣ на тракийскитѣ градове въ Търново, това последното ще трѣба да отнесемъ къмъ кѫсна есень на 1204 год.; а съ обещанието на императорската корона, която тѣ несъмнено сѫ противопоставяли на кралския вѣнецъ, изпратенъ сега Калояну отъ папата, тѣ сѫ искали да го отклонятъ отъ западната църква и да го спечелятъ отново за православието, защото несъмнено сѫ знаели, че въ дадения моментъ Калоянъ не бѣ получилъ отъ Римъ това, което той искалъ да получи.
Обръщането на тракийската аристокрация къмъ българския царь съ посоченото предложение крие въ себе си още единъ и при това твърде важенъ въпросъ, а именно: дали инициативата за тая постѫпка принадлежи изключително на тракийскитѣ ромеи, или пъкъ ще трѣба да я постявимъ въ непосрѣдна връзка съ онова антилатинско движение въ Мала Азия, което бѣха успѣли да възбудятъ нѣкои предприемчиви знатни византийци, избѣгали отъ Цариградъ презъ времето на катастрофата, начело съ умния и енергиченъ Теодора Ласкарисъ, — движение, което малко по малко създаде две доста силни държавици задъ гърба на латинцитѣ — Трапезунтската и Никейската, на които се падна да играятъ не маловажна роля, особено на втората, въ по-нататъшната борба на ромеитѣ съ латинската империя. Прави данни за разрешението на поставения въпросъ въ едина или другия смисълъ нѣмаме. Но по всичко изглежда, че тракийскитѣ ромеи въ случая сѫ действу-
218
вали самостойно, както това може донейде да се заключи, първо, отъ думитѣ на Вилардуена, който представя, както видѣхме, тракийското политическо движение съвсемъ отдѣлно и дори случайно и го свързва съ обстоятелството, че всички почти военни сили на кръстоносцитѣ били пръснати въ това време по разни мѣста и действували съвършено отдѣлно едни отъ други, и, второ, отъ това, че въ дадения моментъ никой не е можалъ да предвижда, че малоазийското антилатинско движение ще може да има успѣхъ, защото тъкмо тогава е вървѣла борба за ромейската императорска корона между нѣколко претенденти отъ византийската аристокрация, които бѣха сполучили да се закрепятъ въ разни малоазийски градове [1]. Тоя възгледъ до известна степень намира подкрепа въ стария постояненъ антагонизъмъ между европейскитѣ и малоазийскитѣ ромеи, който следъ 20 години достигна своята кулминационна точка съ основаването на солунската империя въ противовесъ на никейската и се изразилъ въ тъй наречената въ историята гръцка схизма [2].
|
Стр. 218 сл. По въпроса за гръцко-българския съюз през 1204 г. срв. още Б. Примов, Гръцко-български съюз в началото на XIII в., Ист. пр., IV, 1947/1948 г., кн. 1, стр. 22 сл. и
Athenai, 1964, стр. 1—105; Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 15 сл. (Д. Ангелов) |
Както и да било, но тракийската ромейска аристокрация постигнала цельта си. Царь Калоянъ, както се изразява Никита Акоминатъ, „на драго сърдце” приелъ предложението. Причинитѣ за бързото съгласие на българския царь сѫщиятъ историкъ съзира въ това, че Калоянъ „подозиралъ високомѣрнитѣ замисли на латинцитѣ и се страхувалъ отъ тѣхнитѣ копия, като отъ огненъ мечъ” [3], а главно въ тѣхния надмененъ отговоръ на Калояновото предложение за миръ и приятелство. Нѣма съмнение, че Калоянъ е съумѣлъ да оцени важностьта отъ настаналитѣ враждебни отношения между ромеи и латинци, защото сега му се представялъ благоприятенъ случай да си отмъсти на гордитѣ кръстоносци за нанесената нему обида и да ги принуди да го респектиратъ, още повече че той билъ вече признатъ и коронясанъ отъ Римъ като законенъ господарь на
1. Н. Gelzer, Abriss der byzan. Kaisergeschichte, п. т. стр. 1041—42.
2. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгарскаго патріаршества при Іоаннѣ Асѣнѣ II въ 1235 году, п. т., стр. 16—20, и тукъ по-долу.
3. Nісetas, ib., p. 809, 1-3.
219
България. Това настроение на Калояна спрямо латинцитѣ изпъква най-ясно въ благодарителното му писмо до Инокентия III, въ което, както видѣхме, Калоянъ право предупреждаваше папата съ думитѣ: „ако тѣ (латинцитѣ) случайно се повдигнатъ противъ моето царство и биха го незачели, и то бѫде нападнато отъ тѣхъ, нека ваше светейшество да не придиря моето царство, но всичко да бѫде свободно” [1]. Но, отъ друга страна, надали може да се отрича, че Калоянъ тукъ не е действувалъ и по чисто властолюбиви и егоистични цели. Примамливото предложение на ромеитѣ силно поласкало неговото честолюбие, и у него се създала идеята не само да си отмъсти на латинцитѣ, но и съвсемъ да ги съкруши и дори да ги изгони отъ Балканския полуостровъ; а пъкъ предлаганата отъ тракийскитѣ ромеи императорска корона явно вече насочвала пѫтя му къмъ Цариградъ [2]. Къмъ съставянето на такъвъ широкъ планъ сѫ го подбуждали въ дадения моментъ, отъ една страна, пълното му съзнание на военното му надмощие на полуострова тъй като, освенъ своитѣ войски, той е ималъ на разположение и много съюзни кумански тълпи, къмъ които сега се присъединявало раздразненото ромейско население на Тракия, а, отъ друга, — убеждението за сигуренъ успѣхъ въ общото предприятие, защото въ края на 1204 год. почти всички военни сили на кръстоносцитѣ били съсрѣдоточени въ Мала Азия, тъй че латинскитѣ владения на полуострова заедно съ Цариградъ били оставени почти безъ всѣка защита.
1. Migne, ib., t. 215, coll. 552 C — 553 А, и тукъ по-горе, стр. 205.
2. Че такава мисъль е блазнила Калояна, се види отъ думитѣ му въ писмото до папата отъ 1206 год. (вж. тукъ.по-горе, стр. 213). Като обяснявалъ причинитѣ, които сѫ го принудили да се въорѫжи противъ латинцитѣ, Калоянъ писалъ, че „освенъ това той е получилъ законно кралска корона отъ върховния първосвещеникъ, когато тоя, който се нарича цариградски василевсъ, е узурпиралъ отъ него самия безъ основание короната на империята, защото империята принадлежи по-скоро нему, отколкото на оногова, и поради това подъ едно знаме, което бѣ получилъ отъ блажения Петра, украсено съ неговитѣ ключове, се сражавалъ надеждно противъ ония, които лъжливи кръстове туряли на рѫцетѣ си. Предизвиканъ по тоя начинъ отъ латинцитѣ, той билъ подбуденъ да се защищава отъ тѣхъ”. Мigne, ib., t. 214, col. CXLVIII, A—B.
220
Калоянъ, обаче, не се решилъ веднага да се обяви противъ латинската империя и да пристѫпи къмъ военни действия, едно, защото настѫпвала вече зима, и, друго, което било по-важно, не билъ готовъ за такова голѣмо и сериозно предприятие. Най-първо трѣбало да си обезпечи съюза съ куманитѣ и да осигури тѣхната поддръжка. Но въ сѫщото време се приготвялъ и другъ единъ съюзъ, за който се научаваме отъ писмото на Хенриха, брата на императоръ Балдуина, до папа Инокентия III отъ 5. юний 1205 год. Като описва сражението при Одринъ и обстоятелствата, при които е станало поробването на латинския императоръ, и каква е била сѫдбата на последния, Хенрихъ, между другото, тамъ пише: „Но ето още какво се е случило, отъ което се бояхме и което донасяше обществената мълва: отъ писмото на самия влахъ (т. е. царь Калояна), което бѣ уловено отъ насъ заедно съ пратеницитѣ му, се научихме за съюза му съ турцитѣ и другитѣ врагове на кръста Христовъ; ние го препратихме на ваше апостоличество на едина и на другия езикъ” [1]. Това известие не
1. Мigne, ib., t. 215, col. 708 В—С: Eccetamen, quod verebamur, hoc accidit et quod fama canebat publica, quoque per litteras ipsius Blachii, confoederatinnem ipsius cum Turcis ct caeteris crucis Christi inimicis continentes, edocti fuimus, quas etiam а nobis cum nuntiis ipsins interceptas, apostolatui vestro in utraque lingua transmisimus. — Че се е готвѣлъ такъвъ съюзъ между Калояна и турцитѣ — селджуци, се доказва и отъ едно писмо на Инокентия III (отъ августъ 1205 г.) до неизвестенъ адресатъ, но несъмнено лице твърде високо и влиятелно, защото папата го моли да въздействува върху френския краль Филипа II Августъ. Въ това писмо папата, между другото, пише: Rex quoque Blachorum et Bulgarorum cum Cumanis, Turcis et Graecis adversos Latinos pugnantes. Dornino permittente, vicerunt, majoribus in bello peremptis (Migne, ib., col. 698, C—D). Тукъ е важно това, че между съюзницитѣ на Калояна преди одринския бой фигуриратъ и турци. Очевидно, до автора на това писмо въ папската канцелария е достигналъ слухъ за преговоритѣ на Калояна съ турцитѣ за съюзъ противъ латинцитѣ, но не е знаелъ за тѣхното осуетяване, и затова включилъ и турцитѣ въ броя на Калояновитѣ съюзници; но възможно е, че папата споменалъ въ писмото си и турцитѣ, за да извика по-голѣмо съчувствие къмъ латинската империя. — Сѫщото това известие намираме у другъ близъкъ съвременникъ на събитието, Robert, каноник на мънастиря св. Марианъ въ Auxerre, който е написалъ хроника до 1211 год. (вж. W. Wallenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter, 6-te Aufl. Berlin 1894, Bd. II, S. 461), написалъ следното:
221
оставя никакво съмнение, че Калоянъ още преди одринското сражение е влизалъ въ сношение за съюзъ съ малоазийскитѣ турци-селджуци, които представяли въ това време една значителна сила, и, както се види отъ думитѣ на Хенриха, съюзътъ билъ сключенъ, но неосѫщественъ. Цельта на тоя съюзъ, който, вѣроятно, е влизалъ въ споразуменията съ тракийскитѣ ромеи, е очевидна, макаръ условията му и да оставатъ неизвестни: турцитѣ да отвличатъ вниманието на кръстоносцитѣ въ Мала Азия, и по тоя начинъ българи и ромеи да останатъ свободни въ действията си.
За всички тия мѣроприятия било потрѣбно време, а за да не изпусне удобния моментъ и да прикрие на първо време участието си въ общата акция и сношенията си съ турцитѣ, Калоянъ наредилъ да се приготви повсемѣстно и общо възстание въ всички тракийски градове, които били подъ властьта на кръстоносцитѣ. „Поради това, пише Никита, той заповѣдалъ на прибѣгналитѣ къмъ него ромеи (т. е. на представителитѣ на тракийскитѣ градове) да се върнатъ въ роднитѣ си градове, постепенно да ги подготвятъ за възстание и, колкото е възможно, да вредятъ на латлнцитѣ, докато той самъ имъ дойде на помощь”. Твърде е възможно, че на нѣкои отъ тия представители да е било възложено воденето на преговоритѣ съ турския султанъ отъ името на българския царь, защото тѣ сѫ могли да бѫдатъ едничкитѣ посрѣдници между дветѣ страни. „Когато се върнали въ отечеството си, продължава Никита, тѣ, наистина, съ помощьта на българитѣ успѣха да възбунтуватъ градоветѣ на Тракия и Македония. Сетнина отъ това било туй, че латинцитѣ, които бѣха завзели тамошнитѣ
Anno Domini 1205. nostri qui Constantinopolim ceperunt, cum eis hucusque feliciter successisset, nunc circa feriatos dies pascha gravi admodum infortunio sunt afflicti. Rex enim Blachorum ct Bulgarorum rum Cumanis, Grecis et Tircis adversus eos pugnantes, Domino permittente, vicerunt, majoribus in bello peremptis (Roberti canonici s. Mariani Autissiodorensis chronicon. Pertz, MGH, t. XXVI, p. 269). Не само по съдържание, но и по отдѣлни изрази ясно личи, че каноникъ Робертъ е заимствувалъ това известие отъ споменатото папско писмо, или то е било по-сетнешна прибавка, защото хрониката на Роберта е била преработена отъ неговия по-сетненъ продължитель. — Ср. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 248—249.
222
градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяватъ съ бѣгство въ Цариградъ” [1].
Възстанието избухнало най-напредъ въ Димотика. Тукъ следъ смъртьта на графъ Хуго Сен-Полъ, пожизнения владѣтель на тоя градъ, мѣстнитѣ жители, които дали клетва на българския царь да измѣнятъ на франкитѣ, нападнали на кръстоносцитѣ, отъ които едни избили, а други заробили, и само малцина сполучили да избѣгатъ въ Одринъ, който тогава държали венецианцитѣ [2]; но и тоя добре укрепенъ и богатъ градъ се възбунтувалъ. Понеже венецианцитѣ се отнасяли твърде лошо съ одринци, последнитѣ влѣзли въ сношения съ околнитѣ градове и крепости и съ тѣхно съгласие изпратили пратеници при българския царь съ просба да имъ помогне. Той обещалъ да изпълни просбата имъ. Тогава одринци предложили на венецианския гарнизонъ да напусне тѣхния градъ, като го заплашвали въ противенъ случай съ безпощадна смърть. Венецианцитѣ, като съзнавали своето безсилие, както и тѣхнитѣ партизани отъ ромеитѣ, били принудени да бѣгатъ оттамъ [3]. Тѣ търсили защита въ императорския градъ Цурулъ (сег. Чорлу); подкрепени съ намиращитѣ се тамъ войски, тѣ се върнали назадъ въ венецианския градъ Аркадиополь (сег. Люле-Бургасъ), който сполучили отново да завзематъ, ала когато се научили, че близо до града се намирала вече ромейска и българска войска заедно съ кумани, тѣ очистили Аркадиополь и пакъ се оттеглили въ Цурулъ; но и тукъ не останали задълго: страхувайки се да не би жителитѣ да имъ измѣнятъ, защото „последнитѣ били клетвено свързани съ българския царь”, избѣгали въ Цариградъ. Тукъ вече било получено известие за повсемѣстното възстание на ромеитѣ и за избиване на франкитѣ [4]. Къмъ това време избухнало възстание и въ Пловдивъ, отъ който заедно съ областьта било образувано херцогство, предадено за владение на белгиеца Ренье де Три [5], който се
1. Nicetas, ib., p. 809, 9-17.
2. Villehardouin, ib., ch. 181. рр. 234—237.
3. Ibidem, ch. 182, рр. 236—237.
4. Ibidem, ch. 183, рр. 236—239.
5. Ibidem, ch. 161, p. 213.
223
явилъ тамъ съ 120 отлични рицари. Мѣстнитѣ жители го приели на драго сърдце и му се подчинявали като на свой господарь. Тѣ се нуждаеха, пише Вилардуенъ, твърде много отъ помощь, защото българскиятъ краль Иванъ бѣ имъ отворилъ жестока война. И той имъ помогна твърде добре и завладѣ голѣма часть отъ страната; обаче по-голѣмата часть, която държеше страната на Ивана, се обърна противъ него” [1]. И наистина, въ Пловдивъ се образували две партии: българска, която се обърнала къмъ царь Калояна, и латинска, която търсила покровителство и защита у Балдуина. Ренье де Три трѣбало да води голѣма борба съ възстаницитѣ, но скоро билъ напуснатъ отъ родния си синъ, братъ, племенникъ и зеть, които заедно съ 30 рицари побѣгнали за Цариградъ, но по пѫтя били настигнати отъ възстаналитѣ ромеи, разбити, взети въ пленъ и предадени на българския царь, по чиято заповѣдь всички били обезглавени [2].
Успѣхътъ на ромеитѣ, поддържани отъ българитѣ, почналъ да внушава страхъ на латинцитѣ за тѣхнитѣ владения на полуострова, па и за самата столица. Презъ пролѣтьта на 1205 год. водителитѣ на кръстоносцитѣ набързо се събрали въ Цариградъ и на съвета решили да потеглятъ за Тракия съ всички, колкото имали на лице, войски [3]. Градоветѣ Виза и Чорлу се покорили безъ бой, и само Аркадиополь се опиталъ да даде отпоръ; обаче ромеитѣ и тѣхнитѣ съюзници, които успѣли да завзематъ града презъ нощьта, при приближението на латинската войска не могли да го удържатъ: въ даденото отвънъ града сражение защитницитѣ му потърпѣли пълно поражение, и латинцитѣ отново завзели Аркадиополь. „Тогава, пише Никита, се открило печално и жалко зрелище: безъ да дадатъ нѣкому пощада и колейки всичко съ мечъ, латинцитѣ напоили земята съ кръвь, и никой отъ падналитѣ не се удостоилъ съ погребение” [4]. Най-сетне дошелъ редъ и на Одринъ,
1. Ibidem, ch. 165, рр. 216—219.
2. Ibidem, ch. 186, р. 243. — Е. Gerland, п. т., стр. 41—45. — Вж. тукъ по-долу.
3. Villehardouin, ib., ch. 187—188, рр. 242—245.
4. Nicetas, ib., рр. 810, 15 — 811, 10.
224
който билъ силно укрепенъ отъ ромеи и българи, а, споредъ Вилардуена, на стенитѣ му се развѣвали знамената на българския царь. На 25. мартъ 1205 г. потеглилъ самъ императоръ Балдуинъ съ графъ Людовика Блуаски и подиръ тѣхъ — венецианскиятъ дожъ Енрико Дандоло, всѣки съ своитѣ отреди. Кръстоносцитѣ на 29. мартъ с. г. обсадили Одринъ, но поради своята малобройность не се решавали да го атакуватъ. Затова, като окопали лагера си съ окопи, тѣ поставили обсадни машини и почнали да бомбардиратъ града, а подъ стенитѣ му били турени мини. Жителитѣ се отбранявали храбро, но скоро захванали да чувствуватъ недостигъ отъ храна. Изпратениятъ на рекогнисцировка графъ Людовикъ Блуаски по възстаналата страна не сполучилъ въ нищо, а между това на помощь къмъ Одринъ бързо се приближавалъ българскиятъ царь Калоянъ съ голѣма армия и 14 хиляди съюзни кумани. Като оставилъ Вилардуена въ лагера при Одринъ, императоръ Балдуинъ I съ цѣлата си войска потеглилъ противъ Калояна [1].
Българскиятъ царь се спрѣлъ на петь льйо отъ императора и изпратилъ на 13. априлъ единъ кумански отредъ къмъ латинския лагеръ съ заповѣдь да нападнатъ на стадата добитъкъ за прехрана и на стадото коне, които се пасѣли по тамошнитѣ ливади, „като искалъ съ такъвъ стратегически опитъ да узнае характера на неприятелитѣ и похватитѣ на тѣхнитѣ военни действия”, пише Никита. Щомъ се появилъ отредътъ на куманитѣ, рицаритѣ съ ярость се нахвърлили върху тѣхъ, и тѣ отстѫпили; на доста далечно разстояние рицаритѣ ги преследвали, но въ това време, споредъ своята тактика, неочаквано куманитѣ се обърнали назадъ и изгонили тежко въорѫженитѣ рицари съ голѣми загуби. Тогава последнитѣ се убедили въ своята безразсѫдность и решили да чакатъ нападението на българитѣ върху завзетата отъ тѣхъ позиция. Между това Калоянъ се разположилъ съ войската си въ околнитѣ на града долища и се прикрилъ задъ хълмистата мѣстность, така че противникътъ не забелязалъ присѫтствието му.
1. Villehardouin, ib., ch. 188—190, рр. 244—249.
225
Следъ това той изпратилъ по-голѣмъ кумански отредъ подъ началството на Коча (ὁ Κοτζᾶς) съ заповѣдь да нападне отново на латинския лагеръ. На 14. априлъ куманитѣ нападнали по обѣдъ, и графъ Людовикъ Блуаски съ проклятие станалъ отъ софрата, седналъ на коня и съ своитѣ рицари се спустналъ срещу куманитѣ. Тия отстъпили и увлѣкли подире си рицаритѣ, които ги преследвали, до назначеното отъ Калояна мѣсто, после веднага се обърнали назадъ противъ латинцитѣ и заедно съ българитѣ, които били скрити въ засада, заобиколили ги отъ вси страни, като „нѣкой черенъ и сгѫстенъ облакъ”, така че на латинцитѣ не била дадена и най-малка възможность нито да продължатъ сражението въ боенъ редъ, нито да отстѫпятъ. Смѣлиятъ графъ Людовикъ Блуаски получилъ смъртоносна рана, и почти всичкитѣ му рицари били избити. Балдуинъ I, безъ да обръща внимание на предпазванията и убежденията на умиращия графъ, съ 200 души отборъ-рицари се хвърлилъ въ боя, като предпочелъ смъртьта предъ позора. Заобиколенъ, обаче, отъ неприятелитѣ отвсѣкѫде, императорътъ билъ уловенъ живъ и веднага доведенъ при Калояна. Сражението се продължило до вечерьта кѫсно, когато българитѣ и куманитѣ се оттеглили назадъ, а Балдуинъ I билъ изпратенъ въ Търново, гдето, окованъ въ вериги, билъ хвърленъ въ тъмница [1]. Въ тоя знаменитъ бой, споредъ думитѣ на Роберта де Клари, „загиналъ цвѣтътъ на латинското рицарство”, а споредъ Никита, „най-отборната часть отъ латинската войска, известна съ силата на своитѣ копия”. Оная часть отъ кръстоносцитѣ, която бѣ избѣгнала меча и копието на неприятеля и се бѣ върнала въ лагера, гдето палаткитѣ били освѣтени и предъ тѣхъ накладени огньове, за да заблудятъ неприятелитѣ, изплашена отъ сѫдбоносния изходъ на сражението, начело съ венецианския дожъ, който не взелъ участие въ боя, като изгубила всѣка надежда да се удържи при Одринъ, още презъ сѫщата нощь избѣгала и сутриньта на 15. априлъ стигнала въ
|
Стр. 225 За битката при Одрин срв. Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLIII, 1946/1947 г., стр. 22 сл.; същия, Жофроа дьо Вилардуен, четвъртият кръстоносен поход и България, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLV, 1948/1948 г., кн. 2, стр. 79 сл. Българското военно изкуство през феодализма, стр. 215 сл., стр. 545 сл.; П. Петров, Поражението на латинците при Одрин и неговото историческо значение, Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 4, стр. 26; срв. Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 16. Нови изворови сведения за битката в статията на Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 152 сл. (Д. Ангелов) |
1. Що се отнася до деня на сражението, то Никита дава 15. априлъ (ib., p. 815, 16-17), което не е вѣрно, защото Вилардуенъ казва, че боятъ станалъ въ четвъртъкъ (ib., ch. 192, р. 251), въ който презъ 1205 год. се пада тъкмо 14. априлъ. — Ср. Е. Gerland. п. т., стр. 47, бел. 3.
226
Памфилонъ, а на 16. априлъ била вече въ Редесто, а оттамъ — въ Цариградъ, накадето потеглилъ подиръ тѣхъ и маршалъ Вилардуенъ, който бѣше вече снелъ обсадата на Одринъ. Въ Цариградъ билъ назначенъ за управитель на империята извиканиятъ отъ Мала Азия братъ на Балдуина I, Хенрихъ, който, обаче, приелъ титлата не императоръ, а moderator imрегіі, понеже чакалъ известие за сѫдбата на пленения си братъ. [1]
1. Nicetas, ib., pp. 811, 10 — 814, 22. — Villehardouin, ib., ch. 191—198, рр. 248—259. — Robert de Clari, ib., ch. CXII, 1—21, pp. 105—106. — Алберикъ, аббатъ на мънастиря Trium Fontium (Три извора) въ Шампань (недалечъ отъ Шалонъ на Марна), който писалъ хрониката си съвременно на събитията отъ 1232 до 1241 год., обаче и за предходнитѣ времена е знаелъ по споменъ или пъкъ отъ прави извори (вж. W. Wattenbach, каз. съч., т. II, стр. 461—463), за одринския бой разказва следното: „Въ България, която е между Маджарско и Гърция, въ градъ Търново (Ternoa), управляваше нѣкой-си Иваниций, господарь на България и Блакария (Bulgarie et Blackarie), който, като си присвоилъ името imperator, обявилъ на императоръ Балдуина и на латинцитѣ война или ги предизвикалъ на война. Противъ него Балдуинъ повелъ войска, но уви! понеже не се предпазвалъ отъ засади той билъ плененъ отъ него съ хитрость въ изобилващитѣ съ вода блата, отъ които могли да излѣзать само мѣстнитѣ жители. Така тамъ плененъ съ другаритѣ, билъ хвърленъ въ затворъ въ Търново” (Chronica Alberici monachi Trium Fontium etc. Pertz, MGH, t. XXIII, p. 885). — Cp. Acropolita, ib., pp. 21, 9 — 22, 22, който съвсемъ иначе пред