Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

I. ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТѢ ЗЕМИ

5. ОТНОШЕНИЯТА НА КАЛОЯНА КЪМЪ ЛАТИНЦИ И РОМЕИ

 

 

Колкото и да били маджаритѣ, а съ тѣхъ и сърбитѣ враждебно настроени противъ царь Калояна, колкото отношенията му къмъ тѣхъ и да били неопредѣлени, българскиятъ царь въ даденото време не се тревожилъ. За него опасностьта била много по-голѣма откъмъ новитѣ му съседи — западнитѣ рицари кръстоносци, които следъ завоеванието на Цариградъ на 13. априлъ 1204 год. основали на мѣстото на ромейската империя тъй наречената латинска империя. Тая промѣна и ново положение на работитѣ на Балканския полуостровъ поглъщали всичкото внимание на енергичния Калояна, който сега намислилъ да се възползува отъ новитѣ събития за разширение и закрепа на държавата си.

 

Следъ завземането на Цариградъ отъ латинцитѣ единъ отъ главнитѣ водачи на кръстоносцитѣ, Балдуинъ, графъ Фландърски, билъ вече избранъ за императоръ и тържествено коронясанъ въ

 

 

212

 

св. София [1]. Споредъ договора отъ мартъ 1204 год., той получавалъ четвърть часть отъ империята, а тритѣ четвърти се раздѣляли поравно между Венеция и кръстоносцитѣ. Императорътъ получилъ земитѣ въ Мала Азия, а въ Европа само Цариградъ, брѣга на Черно море отъ Босфора до гр. Мидия и Агатополь и градоветѣ Виза, Чорлу и Теодоруполь въ околноститѣ на столицата; най-добритѣ земи въ Тракия получили венецианцитѣ: Одринъ, Българофигонъ, Хераклея, Родосто, Галлиполь, Аркадиополь и нѣкои други и освенъ това по-голѣмата часть отъ Пелопонесъ, Етолия и Акарнания, една часть отъ Тесалия и Епиръ и много острови; поради това и венецианскиятъ дожъ приелъ тържествено титлата „quartae partis et dimidiae totius imperii Romaniae dominator”, т. е. „господарь на, четвърть и половина отъ цѣлата империя Романия”, или на 3/8 отъ нея. Останалитѣ земи преминали въ рѫцетѣ на кръстоносцитѣ. Отъ тия земи наскоро следъ завоеванието на гр. Солунъ било образувано отдѣлно Солунско кралство съ нѣкои градове въ Тесалия и Епиръ, начело на което застаналъ графъ Бонифаций Монфератски [2]. Въ едно дълго послание до папата, като описва завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ и своето избиране за императоръ, Балдуинъ I убеждавалъ Инокентия III между другото да свика вселенски съборъ за вѣчното възсъединение на Новия Римъ съ Стария. Папата, като възхваля неговата преданость къмъ римската църква, приелъ го подъ своето особено покровителство и му обещалъ помощь за защитата на латинската империя, Въ сѫщото време Инокентий III писалъ и до венецианския дожъ. Като се отзовава на просбата му, изказана отъ последния, както въ писмото му, тъй и чрезъ пратеницитѣ му, папата великодушно го прощавалъ за покорението и разрушението на Задъръ и се съгласявалъ да избере за цариградски католишки патриархъ венецианеца Тома Моро-

 

 

1. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1895, стр. 359-360. — Е. Gerland, Geschichte des lateinischen Kaiserreiches von Konstantinopel. 1. Teil: Geschichte des Kaisers Balduin I und Heinrich. Homburg v. d. Höhe 1905. SS. 1—10.

 

2. E. Gerland, п. т., стр. 29—30.

 

 

213

 

зини, и църквата св. София била дадена на венецианското духовенство [1].

 

Следъ това Балдуинъ I предприелъ веднага една експедиция по новооснованата си държава и градоветѣ въ Тракия и Македония единъ следъ другъ му изявявали покорность. Въ началото на експедицията, докато Балдуинъ I още се намиралъ въ Тракия, при него се явили пратеници отъ българския царь съ мирни предложения, като се опредѣлятъ изобщо отношенията между дветѣ съседни държави. Но гордитѣ рицари отговорили, че той (Калоянъ) е длъженъ въ своитѣ писма да се обръща къмъ тѣхъ не като царь къмъ равни на себе си приятели, а като робъ къмъ господаритѣ си; тѣ искали, щото той да сложи орѫжие и да се откаже отъ престола, като го заплашвали, че въ противенъ случай ще се вдигнатъ противъ него, ще опустошатъ и обърнатъ на пепель цѣла Мизия, която, той владѣелъ не по право, като изгонилъ оттамъ ромеитѣ, нейнитѣ законни владѣтели, а него ще повърнатъ въ предишното му робско състояние [2]. Така ни представя работата Никита Акоминатъ. Обаче самъ Калоянъ въ писмото си до папа Инокентия III, което било писано презъ пролѣтьта или началото на лѣтото 1206 год. [3], писалъ, че „когато той чулъ за превземането на царствуващия градъ, той изпратилъ пратеници и писмо до латинцитѣ, за да сключи съ тѣхъ миръ; но тѣ му отговорили най-гордо, какво тѣ нѣма да сключатъ миръ съ него, ако той не върне земята, принадлежаща на цариградската империя, която той твърде силно бѣ нападалъ. Той имъ отговорилъ, че

 

 

1. Ibidem, стр. 10—16 — А. А. Васильевъ, п. т., стр. 82—83.

 

2. Nicetas, ib., p. 809, _1-9. — Споредъ другъ вариантъ, това съобщение е предадено така: „Затова той (Калоянъ) изпратилъ при тѣхъ (кръстоносцитѣ) апокрисиарии съ предложение за миръ и приятелство. Но тѣ му отговорили въ писмото си не като на свой приятелски царь, а като владѣтель — на своя робъ, и изисквали, той да хвърли орѫжието и да се откаже отъ царската власть, ако ли не, тѣ ще потеглятъ съ войска противъ него и вмѣсто царската власть, ще го обърнатъ въ робско състояние, както той е билъ по-рано” (ib., s. 1.)

 

3. Вж. тукъ по-долу, стр. 219. — Това писмо не е запазено; съдържанието му само е предадено въ Gesta Innocentii III рарае § 108. Вж. Migne, ib., t. 214, coll. CXLVII В — CXLVIII В.

 

 

214

 

владѣе тая земя по-правилно, отколкото тѣ владѣятъ Цариградъ, защото той отново завзелъ земята, която прародителитѣ му бѣха изгубили, когато тѣ завзели Цариградъ, който твърде малко имъ принадлежи”. Когато Калоянъ правѣлъ своето предложение за приятелски отношения съ латинската империя, той несъмнено е искалъ да се възползува отъ новото положение на работитѣ на полуострова: неговиятъ планъ сега билъ, следъ като успѣлъ да обедини всички български земи, да влѣзе въ съглашение съ латинцитѣ и по миренъ начинъ да раздѣли съ тѣхъ византийскитѣ владения на полуострова и да опредѣли строго пограничната линия. Той е билъ повече отъ сигуренъ въ успѣха на своето предложение, понеже къмъ това време имаше вече на своя страна римския първосвещеникъ. Обаче надменниятъ отговоръ на рицаритѣ му показалъ, че той не ще може да осѫществи плана си, и че войната съ новитѣ му съседи става неизбѣжна. Но на първо време Калоянъ не се решавалъ да се обяви противъ латинския императоръ, едно, защото вървѣли още преговоритѣ му съ папа Инокентия III по църковната уния и признаване царското му достойнство, и, друго, защото той решилъ да чака, какъвъ обратъ ще взематъ работитѣ въ самата латинска империя. И наистина, наскоро следъ това самитѣ обстоятелства му показали, какъ той ще трѣба да се държи спрямо кръстоносцитѣ.

 

Следъ завоеванието на Цариградъ и основаването на латинската империя, латинцитѣ никакъ не щадѣли религиозното и национално самолюбие на ромеитѣ въ завзетитѣ отъ тѣхъ градове: тѣ се надсмивали на тѣхната вѣра и обреди, нрави и обичаи, имали намѣрение да въвеждатъ въ чисто ромейски земи чужди на византийцитѣ понятия и наредби, посѣгали върху свободата и съвѣстьта на византийското духовенство. Освенъ това, споредъ думитѣ на съвременника, когато много ромеи, а това сѫ били повечето лица отъ знатенъ произходъ, известни съ военното си изкуство, а по мѣсторождението си — граждани отъ градоветѣ на Тракия, се обръщали къмъ Бонифация и Балдуина, като имъ предлагали своитѣ посилни услуги и молѣли да ги приематъ на служба, последнитѣ отговаряли, че нѣматъ нужда отъ ромейски войници, и отказвали на всички за служба у

 

 

215

 

тѣхъ [1]. Каква е била цельта на тракийската ромейска аристокрация, когато е правѣла подобни предложения на кръстоносцитѣ: мислила ли е тя, че съ такива постѫпки ще сполучи само да подобри отношенията на латинцитѣ къмъ ромейското население въ бившитѣ европейски владения на Византия, или е кроила нѣкой другъ планъ, за насъ това остава неизвестно. Съвременниятъ историкъ само отбелязва, че, следъ като получили отказъ отъ Бонифация и Балдуина да бѫдатъ приети на служба, знатнитѣ ромеи „се обърнали веднага къмъ Ивана, възпитаника и чедо на Хемскитѣ планини, който бѣ разорилъ и съкрушилъ съ своитѣ враждебни нападения почти всички западни области на ромейската държава, опустошилъ ги бѣ съ скитски (кумански) нахлувания и омаломощилъ съ разни бедствия. Той на драго сърдце ги приелъ” [2]. Но и тукъ Никита Акоминатъ не се доизказва. Въ неговитѣ думи ясно проглежда едно учудване и дори негодуване, дето ромейската аристокрация се обърнала къмъ оногова, който тъй неотдавна безпощадно бѣ разгромилъ западнитѣ области на византийската империя, и, очевидно, умишлено замълчава да спомене за най-главното, именно, за предложенията, които тракийскитѣ ромеи били направили на българския царь, при своето обръщане къмъ него. Вече заключителнитѣ думи на Никита Акомината, какво Калоянъ „ги приелъ на драго сърдце”, ни подсѣщатъ, че тия предложения сѫ били сгодни и благоприятни за българския царь, но тежки и недопустими за неговото (на Никита) национално чувство и унизителни за неговата византийска гордость. Обаче това, което византийскиятъ историкъ не се решилъ да съобщи на потомството, ние узнаваме отъ другъ съвременникъ и непосрѣденъ участникъ въ тогавашнитѣ събития, именно, отъ маршала Жуфроа Вилардуенъ, който въ мемуаритѣ си за завоеванието на Цариградъ ни разказва следното. Когато Людовикъ Блуаски, единъ отъ главнитѣ кръстоносци, и Хенрихъ, братътъ на императора Балдуина, воювали въ Азия, а Бонифаций Монфератски напусто обсаждалъ пелопонескитѣ

 

 

1. Nicetas, ib., p. 808, _12-17. — Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 244—245.

 

2. Nісеtas, ib., pp. 808, ₁₇ — 809, ₁.

 

 

216

 

градове Навплия и Коринтъ, „гърцитѣ, като виждаха, пише Вилардуенъ, че франкитѣ се бѣха пръснали по областитѣ защото всѣки действуваше за своя смѣтка, намислили, че ще могатъ да имъ измѣнятъ. Тѣ събраха тайно пратеници отъ всички градове на страната (разб. Тракия) и ги изпратиха при Ивана, краля на Влахия и България (qui ere rois de Blaquie et de Bogrie), който бѣ воювалъ противъ тѣхъ и постоянно воюваше; и тѣ (пратеницитѣ) му съобщиха, че ще го направятъ императоръ, ще му се предадатъ всички и ще избиятъ всички франки; и после тѣ ще му дадатъ клетва, какво ще му се подчиняватъ като на свой господарь, и той да имъ се закълне, какво ще се отнася къмъ тѣхъ като къмъ свои. — И тъй, „клетва била дадена отъ едната и другата страна” [1]. Такова едно предложение отъ страна на тракийската ромейска аристокрация къмъ българския царь, когото тя доскоро наричала „презрѣнъ робъ” и го считала като бунтовникъ-узурпаторъ, на пръвъ погледъ не може да не се окаже странно. Обаче доста е да хвърлимъ единъ кратъкъ погледъ върху положението на ромеитѣ въ дадения моментъ, за да си обяснимъ тоя крутъ обратъ въ отношенията на тракийскитѣ ромейски велможи къмъ царь Калояна.

 

Не е трудно да се разбератъ причинитѣ, които сѫ отблъсвали ромейското население на полуострова отъ латинскитѣ рицари: надменното обръщане на последнитѣ съ случайно победенитѣ и тѣхнитѣ цивилизаторско-католически планове не сѫ могли да внушатъ къмъ тѣхъ довѣрие и разположение въ нравствено-разваленитѣ наистина, но горди и искрено предадени на. православието ромеи [2]. Оставени сами на себе си, лишени отъ всѣкакъвъ центъръ, около който биха могли да се групиратъ и да се приготвятъ за борба, тракийскитѣ гърци сега забравили племенната си вражда и кръвопролитнитѣ войни съ българитѣ; тѣ предпочели своитѣ домашни стари врагове, като по-малко опасни, предъ новитѣ чужди и обърнали погледитѣ

 

 

1. Geoffroi de Villehardouin, La conquête de Constantinople, texte et traduction nouvelle etc. par Emile Bouchet, t. I. Paris 1891, ch. 180, pp. 234—235.

 

2. В. Макушевъ, каз. съч., стр. 35.

 

 

217

 

си къмъ силния български царь и у него потърсили спасение отъ гнета на омразнитѣ латинци. — Доколко тракийскитѣ аристократи сѫ били искрени въ предложенията си къмъ Калояна, ще видимъ по-нататъкъ. Но въ дадения моментъ тѣхната цель била, очевидно, да привлѣкатъ на своя страна българския царь, като сѫ искали, отъ една страна, да се възползуватъ отъ надменния отговоръ на кръстоносцитѣ къмъ последния, а, отъ друга, — да отклонятъ и предупредятъ ново сближение на Калояна съ латинцитѣ при посрѣдството на папата, който току-що бѣ призналъ, както видѣхме, неговото царско достойнство и бѣ изпратилъ въ Търново своя легатъ да го короняса; защото, ако се сѫди по събитията, съ които Вилардуенъ свързва изпращането на представителитѣ на тракийскитѣ градове въ Търново, това последното ще трѣба да отнесемъ къмъ кѫсна есень на 1204 год.; а съ обещанието на императорската корона, която тѣ несъмнено сѫ противопоставяли на кралския вѣнецъ, изпратенъ сега Калояну отъ папата, тѣ сѫ искали да го отклонятъ отъ западната църква и да го спечелятъ отново за православието, защото несъмнено сѫ знаели, че въ дадения моментъ Калоянъ не бѣ получилъ отъ Римъ това, което той искалъ да получи.

 

Обръщането на тракийската аристокрация къмъ българския царь съ посоченото предложение крие въ себе си още единъ и при това твърде важенъ въпросъ, а именно: дали инициативата за тая постѫпка принадлежи изключително на тракийскитѣ ромеи, или пъкъ ще трѣба да я постявимъ въ непосрѣдна връзка съ онова антилатинско движение въ Мала Азия, което бѣха успѣли да възбудятъ нѣкои предприемчиви знатни византийци, избѣгали отъ Цариградъ презъ времето на катастрофата, начело съ умния и енергиченъ Теодора Ласкарисъ, — движение, което малко по малко създаде две доста силни държавици задъ гърба на латинцитѣ — Трапезунтската и Никейската, на които се падна да играятъ не маловажна роля, особено на втората, въ по-нататъшната борба на ромеитѣ съ латинската империя. Прави данни за разрешението на поставения въпросъ въ едина или другия смисълъ нѣмаме. Но по всичко изглежда, че тракийскитѣ ромеи въ случая сѫ действу-

 

 

218

 

вали самостойно, както това може донейде да се заключи, първо, отъ думитѣ на Вилардуена, който представя, както видѣхме, тракийското политическо движение съвсемъ отдѣлно и дори случайно и го свързва съ обстоятелството, че всички почти военни сили на кръстоносцитѣ били пръснати въ това време по разни мѣста и действували съвършено отдѣлно едни отъ други, и, второ, отъ това, че въ дадения моментъ никой не е можалъ да предвижда, че малоазийското антилатинско движение ще може да има успѣхъ, защото тъкмо тогава е вървѣла борба за ромейската императорска корона между нѣколко претенденти отъ византийската аристокрация, които бѣха сполучили да се закрепятъ въ разни малоазийски градове [1]. Тоя възгледъ до известна степень намира подкрепа въ стария постояненъ антагонизъмъ между европейскитѣ и малоазийскитѣ ромеи, който следъ 20 години достигна своята кулминационна точка съ основаването на солунската империя въ противовесъ на никейската и се изразилъ въ тъй наречената въ историята гръцка схизма [2].

 

Стр. 218 сл. По въпроса за гръцко-българския съюз през 1204 г. срв. още Б. Примов, Гръцко-български съюз в началото на XIII в., Ист. пр., IV, 1947/1948 г., кн. 1, стр. 22 сл. и Athenai, 1964, стр. 1—105; Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 15 сл. (Д. Ангелов)

 

 

Както и да било, но тракийската ромейска аристокрация постигнала цельта си. Царь Калоянъ, както се изразява Никита Акоминатъ, „на драго сърдце” приелъ предложението. Причинитѣ за бързото съгласие на българския царь сѫщиятъ историкъ съзира въ това, че Калоянъ „подозиралъ високомѣрнитѣ замисли на латинцитѣ и се страхувалъ отъ тѣхнитѣ копия, като отъ огненъ мечъ” [3], а главно въ тѣхния надмененъ отговоръ на Калояновото предложение за миръ и приятелство. Нѣма съмнение, че Калоянъ е съумѣлъ да оцени важностьта отъ настаналитѣ враждебни отношения между ромеи и латинци, защото сега му се представялъ благоприятенъ случай да си отмъсти на гордитѣ кръстоносци за нанесената нему обида и да ги принуди да го респектиратъ, още повече че той билъ вече признатъ и коронясанъ отъ Римъ като законенъ господарь на

 

 

1. Н. Gelzer, Abriss der byzan. Kaisergeschichte, п. т. стр. 1041—42.

 

2. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгарскаго патріаршества при Іоаннѣ Асѣнѣ II въ 1235 году, п. т., стр. 16—20, и тукъ по-долу.

 

3. Nісetas, ib., p. 809, _1-3.

 

 

219

 

България. Това настроение на Калояна спрямо латинцитѣ изпъква най-ясно въ благодарителното му писмо до Инокентия III, въ което, както видѣхме, Калоянъ право предупреждаваше папата съ думитѣ: „ако тѣ (латинцитѣ) случайно се повдигнатъ противъ моето царство и биха го незачели, и то бѫде нападнато отъ тѣхъ, нека ваше светейшество да не придиря моето царство, но всичко да бѫде свободно” [1]. Но, отъ друга страна, надали може да се отрича, че Калоянъ тукъ не е действувалъ и по чисто властолюбиви и егоистични цели. Примамливото предложение на ромеитѣ силно поласкало неговото честолюбие, и у него се създала идеята не само да си отмъсти на латинцитѣ, но и съвсемъ да ги съкруши и дори да ги изгони отъ Балканския полуостровъ; а пъкъ предлаганата отъ тракийскитѣ ромеи императорска корона явно вече насочвала пѫтя му къмъ Цариградъ [2]. Къмъ съставянето на такъвъ широкъ планъ сѫ го подбуждали въ дадения моментъ, отъ една страна, пълното му съзнание на военното му надмощие на полуострова тъй като, освенъ своитѣ войски, той е ималъ на разположение и много съюзни кумански тълпи, къмъ които сега се присъединявало раздразненото ромейско население на Тракия, а, отъ друга, — убеждението за сигуренъ успѣхъ въ общото предприятие, защото въ края на 1204 год. почти всички военни сили на кръстоносцитѣ били съсрѣдоточени въ Мала Азия, тъй че латинскитѣ владения на полуострова заедно съ Цариградъ били оставени почти безъ всѣка защита.

 

 

1. Migne, ib., t. 215, coll. 552 C — 553 А, и тукъ по-горе, стр. 205.

 

2. Че такава мисъль е блазнила Калояна, се види отъ думитѣ му въ писмото до папата отъ 1206 год. (вж. тукъ.по-горе, стр. 213). Като обяснявалъ причинитѣ, които сѫ го принудили да се въорѫжи противъ латинцитѣ, Калоянъ писалъ, че „освенъ това той е получилъ законно кралска корона отъ върховния първосвещеникъ, когато тоя, който се нарича цариградски василевсъ, е узурпиралъ отъ него самия безъ основание короната на империята, защото империята принадлежи по-скоро нему, отколкото на оногова, и поради това подъ едно знаме, което бѣ получилъ отъ блажения Петра, украсено съ неговитѣ ключове, се сражавалъ надеждно противъ ония, които лъжливи кръстове туряли на рѫцетѣ си. Предизвиканъ по тоя начинъ отъ латинцитѣ, той билъ подбуденъ да се защищава отъ тѣхъ”. Мigne, ib., t. 214, col. CXLVIII, A—B.

 

 

220

 

Калоянъ, обаче, не се решилъ веднага да се обяви противъ латинската империя и да пристѫпи къмъ военни действия, едно, защото настѫпвала вече зима, и, друго, което било по-важно, не билъ готовъ за такова голѣмо и сериозно предприятие. Най-първо трѣбало да си обезпечи съюза съ куманитѣ и да осигури тѣхната поддръжка. Но въ сѫщото време се приготвялъ и другъ единъ съюзъ, за който се научаваме отъ писмото на Хенриха, брата на императоръ Балдуина, до папа Инокентия III отъ 5. юний 1205 год. Като описва сражението при Одринъ и обстоятелствата, при които е станало поробването на латинския императоръ, и каква е била сѫдбата на последния, Хенрихъ, между другото, тамъ пише: „Но ето още какво се е случило, отъ което се бояхме и което донасяше обществената мълва: отъ писмото на самия влахъ (т. е. царь Калояна), което бѣ уловено отъ насъ заедно съ пратеницитѣ му, се научихме за съюза му съ турцитѣ и другитѣ врагове на кръста Христовъ; ние го препратихме на ваше апостоличество на едина и на другия езикъ” [1]. Това известие не

 

 

1. Мigne, ib., t. 215, col. 708 В—С: Eccetamen, quod verebamur, hoc accidit et quod fama canebat publica, quoque per litteras ipsius Blachii, confoederatinnem ipsius cum Turcis ct caeteris crucis Christi inimicis continentes, edocti fuimus, quas etiam а nobis cum nuntiis ipsins interceptas, apostolatui vestro in utraque lingua transmisimus. — Че се е готвѣлъ такъвъ съюзъ между Калояна и турцитѣ — селджуци, се доказва и отъ едно писмо на Инокентия III (отъ августъ 1205 г.) до неизвестенъ адресатъ, но несъмнено лице твърде високо и влиятелно, защото папата го моли да въздействува върху френския краль Филипа II Августъ. Въ това писмо папата, между другото, пише: Rex quoque Blachorum et Bulgarorum cum Cumanis, Turcis et Graecis adversos Latinos pugnantes. Dornino permittente, vicerunt, majoribus in bello peremptis (Migne, ib., col. 698, C—D). Тукъ е важно това, че между съюзницитѣ на Калояна преди одринския бой фигуриратъ и турци. Очевидно, до автора на това писмо въ папската канцелария е достигналъ слухъ за преговоритѣ на Калояна съ турцитѣ за съюзъ противъ латинцитѣ, но не е знаелъ за тѣхното осуетяване, и затова включилъ и турцитѣ въ броя на Калояновитѣ съюзници; но възможно е, че папата споменалъ въ писмото си и турцитѣ, за да извика по-голѣмо съчувствие къмъ латинската империя. — Сѫщото това известие намираме у другъ близъкъ съвременникъ на събитието, Robert, каноник на мънастиря св. Марианъ въ Auxerre, който е написалъ хроника до 1211 год. (вж. W. Wallenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter, 6-te Aufl. Berlin 1894, Bd. II, S. 461), написалъ следното:

 

 

221

 

оставя никакво съмнение, че Калоянъ още преди одринското сражение е влизалъ въ сношение за съюзъ съ малоазийскитѣ турци-селджуци, които представяли въ това време една значителна сила, и, както се види отъ думитѣ на Хенриха, съюзътъ билъ сключенъ, но неосѫщественъ. Цельта на тоя съюзъ, който, вѣроятно, е влизалъ въ споразуменията съ тракийскитѣ ромеи, е очевидна, макаръ условията му и да оставатъ неизвестни: турцитѣ да отвличатъ вниманието на кръстоносцитѣ въ Мала Азия, и по тоя начинъ българи и ромеи да останатъ свободни въ действията си.

 

За всички тия мѣроприятия било потрѣбно време, а за да не изпусне удобния моментъ и да прикрие на първо време участието си въ общата акция и сношенията си съ турцитѣ, Калоянъ наредилъ да се приготви повсемѣстно и общо възстание въ всички тракийски градове, които били подъ властьта на кръстоносцитѣ. „Поради това, пише Никита, той заповѣдалъ на прибѣгналитѣ къмъ него ромеи (т. е. на представителитѣ на тракийскитѣ градове) да се върнатъ въ роднитѣ си градове, постепенно да ги подготвятъ за възстание и, колкото е възможно, да вредятъ на латлнцитѣ, докато той самъ имъ дойде на помощь”. Твърде е възможно, че на нѣкои отъ тия представители да е било възложено воденето на преговоритѣ съ турския султанъ отъ името на българския царь, защото тѣ сѫ могли да бѫдатъ едничкитѣ посрѣдници между дветѣ страни. „Когато се върнали въ отечеството си, продължава Никита, тѣ, наистина, съ помощьта на българитѣ успѣха да възбунтуватъ градоветѣ на Тракия и Македония. Сетнина отъ това било туй, че латинцитѣ, които бѣха завзели тамошнитѣ

 

 

Anno Domini 1205. nostri qui Constantinopolim ceperunt, cum eis hucusque feliciter successisset, nunc circa feriatos dies pascha gravi admodum infortunio sunt afflicti. Rex enim Blachorum ct Bulgarorum rum Cumanis, Grecis et Tircis adversus eos pugnantes, Domino permittente, vicerunt, majoribus in bello peremptis (Roberti canonici s. Mariani Autissiodorensis chronicon. Pertz, MGH, t. XXVI, p. 269). Не само по съдържание, но и по отдѣлни изрази ясно личи, че каноникъ Робертъ е заимствувалъ това известие отъ споменатото папско писмо, или то е било по-сетнешна прибавка, защото хрониката на Роберта е била преработена отъ неговия по-сетненъ продължитель. — Ср. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 248—249.

 

 

222

 

градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяватъ съ бѣгство въ Цариградъ” [1].

 

Възстанието избухнало най-напредъ въ Димотика. Тукъ следъ смъртьта на графъ Хуго Сен-Полъ, пожизнения владѣтель на тоя градъ, мѣстнитѣ жители, които дали клетва на българския царь да измѣнятъ на франкитѣ, нападнали на кръстоносцитѣ, отъ които едни избили, а други заробили, и само малцина сполучили да избѣгатъ въ Одринъ, който тогава държали венецианцитѣ [2]; но и тоя добре укрепенъ и богатъ градъ се възбунтувалъ. Понеже венецианцитѣ се отнасяли твърде лошо съ одринци, последнитѣ влѣзли въ сношения съ околнитѣ градове и крепости и съ тѣхно съгласие изпратили пратеници при българския царь съ просба да имъ помогне. Той обещалъ да изпълни просбата имъ. Тогава одринци предложили на венецианския гарнизонъ да напусне тѣхния градъ, като го заплашвали въ противенъ случай съ безпощадна смърть. Венецианцитѣ, като съзнавали своето безсилие, както и тѣхнитѣ партизани отъ ромеитѣ, били принудени да бѣгатъ оттамъ [3]. Тѣ търсили защита въ императорския градъ Цурулъ (сег. Чорлу); подкрепени съ намиращитѣ се тамъ войски, тѣ се върнали назадъ въ венецианския градъ Аркадиополь (сег. Люле-Бургасъ), който сполучили отново да завзематъ, ала когато се научили, че близо до града се намирала вече ромейска и българска войска заедно съ кумани, тѣ очистили Аркадиополь и пакъ се оттеглили въ Цурулъ; но и тукъ не останали задълго: страхувайки се да не би жителитѣ да имъ измѣнятъ, защото „последнитѣ били клетвено свързани съ българския царь”, избѣгали въ Цариградъ. Тукъ вече било получено известие за повсемѣстното възстание на ромеитѣ и за избиване на франкитѣ [4]. Къмъ това време избухнало възстание и въ Пловдивъ, отъ който заедно съ областьта било образувано херцогство, предадено за владение на белгиеца Ренье де Три [5], който се

 

 

1. Nicetas, ib., p. 809, _9-17.

 

2. Villehardouin, ib., ch. 181. рр. 234—237.

 

3. Ibidem, ch. 182, рр. 236—237.

 

4. Ibidem, ch. 183, рр. 236—239.

 

5. Ibidem, ch. 161, p. 213.

 

 

223

 

явилъ тамъ съ 120 отлични рицари. Мѣстнитѣ жители го приели на драго сърдце и му се подчинявали като на свой господарь. Тѣ се нуждаеха, пише Вилардуенъ, твърде много отъ помощь, защото българскиятъ краль Иванъ бѣ имъ отворилъ жестока война. И той имъ помогна твърде добре и завладѣ голѣма часть отъ страната; обаче по-голѣмата часть, която държеше страната на Ивана, се обърна противъ него” [1]. И наистина, въ Пловдивъ се образували две партии: българска, която се обърнала къмъ царь Калояна, и латинска, която търсила покровителство и защита у Балдуина. Ренье де Три трѣбало да води голѣма борба съ възстаницитѣ, но скоро билъ напуснатъ отъ родния си синъ, братъ, племенникъ и зеть, които заедно съ 30 рицари побѣгнали за Цариградъ, но по пѫтя били настигнати отъ възстаналитѣ ромеи, разбити, взети въ пленъ и предадени на българския царь, по чиято заповѣдь всички били обезглавени [2].

 

Успѣхътъ на ромеитѣ, поддържани отъ българитѣ, почналъ да внушава страхъ на латинцитѣ за тѣхнитѣ владения на полуострова, па и за самата столица. Презъ пролѣтьта на 1205 год. водителитѣ на кръстоносцитѣ набързо се събрали въ Цариградъ и на съвета решили да потеглятъ за Тракия съ всички, колкото имали на лице, войски [3]. Градоветѣ Виза и Чорлу се покорили безъ бой, и само Аркадиополь се опиталъ да даде отпоръ; обаче ромеитѣ и тѣхнитѣ съюзници, които успѣли да завзематъ града презъ нощьта, при приближението на латинската войска не могли да го удържатъ: въ даденото отвънъ града сражение защитницитѣ му потърпѣли пълно поражение, и латинцитѣ отново завзели Аркадиополь. „Тогава, пише Никита, се открило печално и жалко зрелище: безъ да дадатъ нѣкому пощада и колейки всичко съ мечъ, латинцитѣ напоили земята съ кръвь, и никой отъ падналитѣ не се удостоилъ съ погребение” [4]. Най-сетне дошелъ редъ и на Одринъ,

 

 

1. Ibidem, ch. 165, рр. 216—219.

 

2. Ibidem, ch. 186, р. 243. — Е. Gerland, п. т., стр. 41—45. — Вж. тукъ по-долу.

 

3. Villehardouin, ib., ch. 187—188, рр. 242—245.

 

4. Nicetas, ib., рр. 810, ₁₅ — 811, ₁₀.

 

 

224

 

който билъ силно укрепенъ отъ ромеи и българи, а, споредъ Вилардуена, на стенитѣ му се развѣвали знамената на българския царь. На 25. мартъ 1205 г. потеглилъ самъ императоръ Балдуинъ съ графъ Людовика Блуаски и подиръ тѣхъ — венецианскиятъ дожъ Енрико Дандоло, всѣки съ своитѣ отреди. Кръстоносцитѣ на 29. мартъ с. г. обсадили Одринъ, но поради своята малобройность не се решавали да го атакуватъ. Затова, като окопали лагера си съ окопи, тѣ поставили обсадни машини и почнали да бомбардиратъ града, а подъ стенитѣ му били турени мини. Жителитѣ се отбранявали храбро, но скоро захванали да чувствуватъ недостигъ отъ храна. Изпратениятъ на рекогнисцировка графъ Людовикъ Блуаски по възстаналата страна не сполучилъ въ нищо, а между това на помощь къмъ Одринъ бързо се приближавалъ българскиятъ царь Калоянъ съ голѣма армия и 14 хиляди съюзни кумани. Като оставилъ Вилардуена въ лагера при Одринъ, императоръ Балдуинъ I съ цѣлата си войска потеглилъ противъ Калояна [1].

 

Българскиятъ царь се спрѣлъ на петь льйо отъ императора и изпратилъ на 13. априлъ единъ кумански отредъ къмъ латинския лагеръ съ заповѣдь да нападнатъ на стадата добитъкъ за прехрана и на стадото коне, които се пасѣли по тамошнитѣ ливади, „като искалъ съ такъвъ стратегически опитъ да узнае характера на неприятелитѣ и похватитѣ на тѣхнитѣ военни действия”, пише Никита. Щомъ се появилъ отредътъ на куманитѣ, рицаритѣ съ ярость се нахвърлили върху тѣхъ, и тѣ отстѫпили; на доста далечно разстояние рицаритѣ ги преследвали, но въ това време, споредъ своята тактика, неочаквано куманитѣ се обърнали назадъ и изгонили тежко въорѫженитѣ рицари съ голѣми загуби. Тогава последнитѣ се убедили въ своята безразсѫдность и решили да чакатъ нападението на българитѣ върху завзетата отъ тѣхъ позиция. Между това Калоянъ се разположилъ съ войската си въ околнитѣ на града долища и се прикрилъ задъ хълмистата мѣстность, така че противникътъ не забелязалъ присѫтствието му.

 

 

1. Villehardouin, ib., ch. 188—190, рр. 244—249.

 

 

225

 

Следъ това той изпратилъ по-голѣмъ кумански отредъ подъ началството на Коча (ὁ Κοτζᾶς) съ заповѣдь да нападне отново на латинския лагеръ. На 14. априлъ куманитѣ нападнали по обѣдъ, и графъ Людовикъ Блуаски съ проклятие станалъ отъ софрата, седналъ на коня и съ своитѣ рицари се спустналъ срещу куманитѣ. Тия отстъпили и увлѣкли подире си рицаритѣ, които ги преследвали, до назначеното отъ Калояна мѣсто, после веднага се обърнали назадъ противъ латинцитѣ и заедно съ българитѣ, които били скрити въ засада, заобиколили ги отъ вси страни, като „нѣкой черенъ и сгѫстенъ облакъ”, така че на латинцитѣ не била дадена и най-малка възможность нито да продължатъ сражението въ боенъ редъ, нито да отстѫпятъ. Смѣлиятъ графъ Людовикъ Блуаски получилъ смъртоносна рана, и почти всичкитѣ му рицари били избити. Балдуинъ I, безъ да обръща внимание на предпазванията и убежденията на умиращия графъ, съ 200 души отборъ-рицари се хвърлилъ въ боя, като предпочелъ смъртьта предъ позора. Заобиколенъ, обаче, отъ неприятелитѣ отвсѣкѫде, императорътъ билъ уловенъ живъ и веднага доведенъ при Калояна. Сражението се продължило до вечерьта кѫсно, когато българитѣ и куманитѣ се оттеглили назадъ, а Балдуинъ I билъ изпратенъ въ Търново, гдето, окованъ въ вериги, билъ хвърленъ въ тъмница [1]. Въ тоя знаменитъ бой, споредъ думитѣ на Роберта де Клари, „загиналъ цвѣтътъ на латинското рицарство”, а споредъ Никита, „най-отборната часть отъ латинската войска, известна съ силата на своитѣ копия”. Оная часть отъ кръстоносцитѣ, която бѣ избѣгнала меча и копието на неприятеля и се бѣ върнала въ лагера, гдето палаткитѣ били освѣтени и предъ тѣхъ накладени огньове, за да заблудятъ неприятелитѣ, изплашена отъ сѫдбоносния изходъ на сражението, начело съ венецианския дожъ, който не взелъ участие въ боя, като изгубила всѣка надежда да се удържи при Одринъ, още презъ сѫщата нощь избѣгала и сутриньта на 15. априлъ стигнала въ

 

 

Стр. 225 За битката при Одрин срв. Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLIII, 1946/1947 г., стр. 22 сл.; същия, Жофроа дьо Вилардуен, четвъртият кръстоносен поход и България, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLV, 1948/1948 г., кн. 2, стр. 79 сл. Българското военно изкуство през феодализма, стр. 215 сл., стр. 545 сл.; П. Петров, Поражението на латинците при Одрин и неговото историческо значение, Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 4, стр. 26; срв. Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 16. Нови изворови сведения за битката в статията на Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 152 сл. (Д. Ангелов)

 

 

1. Що се отнася до деня на сражението, то Никита дава 15. априлъ (ib., p. 815, _16-17), което не е вѣрно, защото Вилардуенъ казва, че боятъ станалъ въ четвъртъкъ (ib., ch. 192, р. 251), въ който презъ 1205 год. се пада тъкмо 14. априлъ. — Ср. Е. Gerland. п. т., стр. 47, бел. 3.

 

 

226

 

Памфилонъ, а на 16. априлъ била вече въ Редесто, а оттамъ — въ Цариградъ, накадето потеглилъ подиръ тѣхъ и маршалъ Вилардуенъ, който бѣше вече снелъ обсадата на Одринъ. Въ Цариградъ билъ назначенъ за управитель на империята извиканиятъ отъ Мала Азия братъ на Балдуина I, Хенрихъ, който, обаче, приелъ титлата не императоръ, а moderator imрегіі, понеже чакалъ известие за сѫдбата на пленения си братъ. [1]

 

 

1. Nicetas, ib., pp. 811, ₁₀ — 814, ₂₂. — Villehardouin, ib., ch. 191—198, рр. 248—259. — Robert de Clari, ib., ch. CXII, 1—21, pp. 105—106. — Алберикъ, аббатъ на мънастиря Trium Fontium (Три извора) въ Шампань (недалечъ отъ Шалонъ на Марна), който писалъ хрониката си съвременно на събитията отъ 1232 до 1241 год., обаче и за предходнитѣ времена е знаелъ по споменъ или пъкъ отъ прави извори (вж. W. Wattenbach, каз. съч., т. II, стр. 461—463), за одринския бой разказва следното: „Въ България, която е между Маджарско и Гърция, въ градъ Търново (Ternoa), управляваше нѣкой-си Иваниций, господарь на България и Блакария (Bulgarie et Blackarie), който, като си присвоилъ името imperator, обявилъ на императоръ Балдуина и на латинцитѣ война или ги предизвикалъ на война. Противъ него Балдуинъ повелъ войска, но уви! понеже не се предпазвалъ отъ засади той билъ плененъ отъ него съ хитрость въ изобилващитѣ съ вода блата, отъ които могли да излѣзать само мѣстнитѣ жители. Така тамъ плененъ съ другаритѣ, билъ хвърленъ въ затворъ въ Търново” (Chronica Alberici monachi Trium Fontium etc. Pertz, MGH, t. XXIII, p. 885). — Cp. Acropolita, ib., pp. 21, ₉ — 22, ₂₂, който съвсемъ иначе представя развитието на събитията, а именно, че когато латинцитѣ поискали да завладѣятъ Одринъ, и българскиятъ царь замислялъ да завладѣе Пловдивъ и оттамъ да опустошава ромейскитѣ владения, одринци отказали да се покоряватъ. Тогава латинцитѣ потеглили противъ тѣхъ. Притиснати по тоя начинъ, одринци се обърнали къмъ българския царь Ивана съ молба да се съедини съ тѣхъ и да ги избави отъ заплашващата ги опасность. Той на драго сърдце се съгласилъ и, като повикалъ скититѣ, потеглилъ къмъ Одринъ; следов., Акрополитъ не споменува нищо за повсемѣстното тракийско възстание, защото той не излага подробно събитията отъ даденото време. — Нашиятъ пъкъ патриархъ Евтимий Търновски ето какъ описва това сражение въ похвалното си слово за св. Ив. Поливотски: „Следъ много години, когато при благочестивия царь Калояна, българскиятъ родъ се въздигна, цѣлата гръцка земя бѣ покорена подъ рѫката му. Следъ като пъкъ франкскиятъ народъ превзелъ бѣ тогава Цариградъ, а сѫщо и цѣлата гръцка власть, поставили си и царь отъ своето колѣно. Когато българскиятъ царь Калоянъ узналъ, че последниятъ дошелъ въ Одринъ, пристига бързо въ Пловдивъ и съ голѣма хитрость го превзелъ. Тогава той изпратилъ войници по плячка къмъ Одринъ, а по-голѣмата войска скрилъ въ известни мѣста. Поставениятъ пъкъ отъ франкитѣ царь, на име

 

 

227

 

А Калоянъ по-сетне за тая победа писалъ на папата, че „Богъ, който се противи на горделивитѣ, а на смиренитѣ дава благодать (Иак., IV, 6), му далъ тъкмо неочаквана победа, която той отдавалъ на блажения Петра, княза на апостолитѣ” [1].

 

Одринското поражение поставило кръстоносцитѣ въ отчаяно положение както въ Европа, тъй и въ Мала Азия: това е билъ ударъ, сетнинитѣ отъ който латинцитѣ никога не могли да унищожатъ. Колко е било критично положението на латинската империя следъ тоя ударъ, се види отъ споменатото писмо на Хенриха до папата отъ 5. юний с. г., въ което ето какъ той описва сражението при Одринъ. „Случи се, че гърцитѣ, които по вродено злонравие и обично вѣроломство, следъ всѣкакъвъ родъ безопасность и увѣрение, се явяватъ всѣкога наклонни на измѣна, веднага следъ изпращането на последнитѣ пратеници до васъ, открито показаха измѣна, която преди това тѣ бѣха замислили, като вдигнаха възстание противъ насъ. Когато това узна моятъ братъ и господарь-императоръ, придруженъ съ случайно намѣренитѣ немного хора, (защото повечето отъ насъ бѣха пръснати по укрепления и провинциални гарнизони), потегли отъ царския градъ съ намѣрение на отмъсти противъ главата на възстанието, именно Одринъ, твърде укрепенъ гръцки градъ, съседенъ на българския народъ само съ междиннитѣ планини. После, когато българ-

 

 

Балдувинъ, безъ да знае скритата измама, бързо съ тия, които ималъ тогава подъ рѫка, впусналъ се върху тѣхъ. Тѣ се престорили, че бѣгатъ, докато го докарали до (скритата) войска. И изведнажъ отвсѣкѫде българитѣ се събрали, уловили го и го довели въ Търново, гдето го предали на смърть. Тогава, тъкмо тогава твърде славниятъ Калоянъ, царь български, мѫжки се въорѫжилъ противъ гръцката държава и всичкитѣ имъ градове опленилъ и разсипалъ, завладѣлъ цѣлата имъ земя дори до Драчъ. И не само владѣлъ оная земя, която и родниятъ му братъ (по пльти), стариятъ Асѣнь, но и много по-обширна, презъ текущата тогава година 6712 (= 1204) (Е. Кalužniacki, Werke etc., S. 197, _8-22). Въ общи черти разказътъ на патриархъ Евтимия се схожда съ другитѣ; само годината не е точна — вм. 6713, която, може би, е сбъркана отъ преписвачитѣ. — В. Макушевъ, п. т., стр. 37—39. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 247—248. — Е. Gerland, п. т., стр. 45—51.

 

1. Вж. Gesta Innocentii, Migne, ib., t. 214, col. CXLVIII B: deditque sibi victoriam insperatam Deus, qui superbis resistit, humilibus autem dat gratiam; ipsamque victoriam beato Petro apostolorum principi ascribebat.

 

 

228

 

скиятъ господарь Иваница, когото гърцитѣ бѣха повикали на помощь, тайно обаче, за да причиняватъ повече вреда, чулъ, че латинцитѣ обсадили гореказания градъ съ толкова незначителна войска, неочаквано той, оня влахъ Иваница, нападналъ на нашитѣ съ безбройно множество варвари, българи, кумани и други. Когато нашитѣ излѣзли насрѣща имъ твърде непредвидливо и (ги) преследвали по-далечъ, отколкото трѣбало, и били заобиколени най-после отъ неприятелскитѣ засади, о, тежко ми! моятъ господарь-императоръ, графъ Л(юдовикъ) Стефанъ де Пертико и други нѣкои барони и рицари, което не съмъ въ състояние да пренеса безъ избликъ на кървави сълзи, притиснати отъ такова множество, обаче не безъ загуба отъ тѣхна страна, били изловени отъ неприятелитѣ [1]. Наистина, ние не знаемъ, кои сѫ пленени и кои сѫ избити. Получихме, обаче, отъ надеждни наши съгледвачи и отъ достовѣренъ слухъ, че нашиятъ господарь-императоръ е здравъ и живъ, за когото се грижи самиятъ Иваница, както се твърди, засега достопочтено, заедно съ нѣкои други, които, обаче, досега не знаемъ да ги назовемъ точно по име. Нека знаете сѫщо, че отъ деня, когато навлѣзохме въ гръцкитѣ предѣли и до деня на тая нещастна битка, каквото множество и да е нападало насъ и нашитѣ, макаръ понѣкога нашитѣ да сѫ бивали твърде малко, обаче всѣкога сѫ се връщали съ триумфъ и победа. А ние вѣрваме, че неоценимата загуба, която тогава ни опечали и порази, е станала поради необмислената смѣлость на нашитѣ и по вината на на-

 

 

1. За това сражение въ друго писмо до папата, чието съдържание е предадено само въ Gesta Innocentii, а въ регистритѣ не се намира, Хенрихъ пише следното: Satis, ut credimus, vobis innotuit qualiter, peccatis nostris exigentibus, dominus noster imperator, occisa et capta magna parte suorum, quod sine cordis amaritudine et dolore maximo dicere non possum, а Comannis in bello Andrinopolitano captus fuerit (Migne, t. 214, col. CXLVI, cap. 106 А—В. Gesta), т. е.: „Вамъ ви е станало, както вѣрваме, доста известно, какво нашиятъ господарь-императоръ, по искането на нашитѣ грѣхове, следъ като голѣма часть отъ неговитѣ бѣ избита и пленена, което не мога да изрека безъ горчевина на сърдцето и най-голѣма скръбь, биде плененъ отъ куманитѣ въ одринския бой”. Понеже по-нататъкъ се говори за сражението при Русионъ, което е станало презъ пролѣтьта на 1206 год. (вж. тукъ по-долу, стр. 240). то и въпросното писмо ще трѣба да се отнесе къмъ сѫщата година.

 

 

229

 

шитѣ грѣхове. . . Като направихме прегледъ на нашитѣ сили, ние почнахме да укрепяваме градоветѣ и крепоститѣ, които, както изглеждаше, ще могатъ да издържатъ противъ гръцкото възстание и между действие заминахме за Цариградъ. И тъй, макаръ загубата на хора и да ни причинява тежка скръбь, обаче надѣваме се на Господа и смѣло вѣрваме, че ще можемъ да издържимъ по-дълго, по воля Господня, засадитѣ и набѣзитѣ на нашитѣ неприятели и дори да очакваме отдалечъ подкрепа и помощь”. И наистина, въ края на писмото, като говори за опасностьта, която заплашвала кръстоносцитѣ, Хенрихъ моли папата да разпрати по Италия, Франция, Германия и другитѣ западни страни легати, които да проповѣдватъ новъ кръстоносенъ походъ „in auxilium nostrum et subventionem” и за освобождението на Балдуина I отъ пленство [1].

 

Участьта на латинската империя сега се намирала за нѣколко време въ рѫцетѣ на българския царь. Напраздно папа Инокентий III се опитвалъ да предотврати явната ѝ погибель. Той побързалъ да даде на Калояна приятелски съветъ, да се примири съ латинцитѣ, докато време не е минало, като го заплашвалъ въ противенъ случай съ неизбѣжна погибель, когато нападнатъ върху него, отъ една страна, рицаритѣ, а, отъ друга — маджаритѣ. „Когато ти получи кралска диадема и военно знаме отъ насъ презъ легата на апостолския престолъ, щото твоята държава специално да принадлежи на блажения Петра, ние старателно поискахме да се погрижимъ, щото ти, свободенъ отвсѣкде отъ неприятелски нападения, да се радвашъ на спокоенъ миръ. Знай, прочее, писалъ Инокентий III, че отъ западнитѣ страни ще потегли за Гърция огромна войска, освенъ оная, която недавно пристигна. Оттука ти трѣба да се погрижишъ твърде много за себе си и за своята земя, за да сключишъ, докато можешъ, миръ съ латинцитѣ, защото ако случайно тѣ, отъ една страна, а, отъ друга, маджаритѣ решатъ да те нападнатъ, то ти лесно не ще можешъ да противостанешъ на покушенията отъ дветѣ страни. Затова ние подсѣщаме ваше величество и съветваме по права вѣра, щото ти, понеже

 

 

1. Migne, ib., t. 215, соll. 707 А — 708 А; col. 708 B; col. 709 В.

 

 

230

 

казвашъ, че държишъ плененъ Балдуина, цариградския императоръ, така да се погрижишъ за себе си, че чрезъ неговото освобождение ти да сключишъ вѣренъ и траенъ миръ съ латинцитѣ, та и тѣ да се успокоятъ съвсемъ отъ нападението на тебе и твоята земя”. Едновременно Инокентий III писалъ и до търновския архиепископъ, българския примасъ, старателно да увещава Калояна и да го склони да освободи пленения императоръ [1]; а Хенриха папата съветвалъ, „като старателно се стреми къмъ освобождението на брата си, да утвърди вѣренъ и траенъ миръ съ неговия дражайши синъ Калояна, свѣтлия краль на българи и власи, така че постоянно да има вѣрно и здраво приятелство между българи и латинци. Накѫсо пишемъ, защото трѣба повече работа, отколкото приказки. Впрочемъ приятелството би могло да бѫде много полезно за дветѣ страни” [2].

 

Но въпрѣки тия залѣгания на папата, войната между българи и латинци вървѣла съ страшно ожесточение. Латинцитѣ, за да избѣгнатъ пленъ и смърть, очистили цѣлата одринска область. Българитѣ пъкъ, заедно съ своитѣ съюзници — куманитѣ, наводнили цѣлата страна до стенитѣ на Родосто, Силимврия и Цариградъ, като извършвали навсѣкѫде страшни опустошения, особено куманитѣ, които убивали, грабили и опожарявали по най-варварски начинъ, а най-красивитѣ пленници принасяли въ жертва на боговетѣ си. Гдето не достигали българитѣ и куманитѣ и което щадили, отъ своя страна латинцитѣ унищожавали въ отмъщение за коварната измѣна, за съчувствието къмъ българитѣ и възстанието; на морето пъкъ разбойничали латински пирати [3]. Калоянъ билъ на върха на своята мощь и слава и вече билъ убеденъ, че латинската империя преживява последнитѣ си минути. Но да удари право на Цариградъ той все още не се решавалъ, едно, защото съюзницитѣ му кумани съ настѫпването на лѣтнитѣ горещини си отишли обратно въ сте-

 

 

1. Ibidem, col. 705 В—С—D.

 

2. Ibidem, col. 710 А—В.

 

3. Niсеtаs, ib., рр. 815, ₁₉ — 816, ₁₁. — Villehardouin, ib., ch. 209, pp. 270—273.

 

 

231

 

питѣ и, друго, защото задъ гърба му стоялъ все още силенъ и опасенъ неприятель — солунскиятъ краль Бонифаций Монфератски, Затова отъ Мраморно море Калоянъ потеглилъ направо за Солунъ, като мислѣлъ да се възползува отъ отсъствието на Бонифация, който въ това време обсаждалъ завзетата отъ Лъва Сгуръ, тогавашния владѣтель на Коринтъ и други градове, пелопонеска Навплия [1]. По пѫтя си на западъ той се приближилъ до гр. Сѣръ, който се защищавалъ отъ силенъ гарнизонъ отъ кръстоносци подъ началството на Хугона де Колеми. Калоянъ обсадилъ града и скоро го превзелъ, при защитата на който самъ де Колеми падналъ убитъ. Смъртьта на последния довела до отчаяние гарнизона, който се спасявалъ въ самата градска крепость, която се наричала Кула. Калоянъ опожарилъ града и разрушилъ стенитѣ му; а следъ това обиколилъ крепостьта отъ всички страни. Отначало той предложилъ на латинцитѣ да се предадатъ и да получатъ свободенъ излазъ; но тѣ, очаквайки помощь отъ Бонифация, по никой начинъ не се съгласили. Тогава Калоянъ засилилъ обсадата: той приставилъ голѣми обсадни машини и почналъ да бомбардира крепостьта. При такова безизходно положение латинцитѣ решили да предадатъ крепостьта на условие, да имъ бѫде позволено свободно да излѣзатъ отъ нея съ орѫжието и конетѣ си. Но сега Калоянъ не искалъ и да чува за подобно условие; тогава тѣ молили да имъ се позволи да се върнатъ на родината си, подъ надзора на водачи до границитѣ на Маджарско. На това условие билъ сключенъ договоръ. Но Калоянъ не си сдържалъ думата: на всички здрави и силни той заповѣдалъ да отсѣкатъ главитѣ, а отпусналъ само ония, които не били способни за военна служба, като ги лишилъ предварително отъ цѣлия имъ имотъ [2]. Оттамъ Калоянъ потеглилъ направо къмъ Солунъ, но още преди пристигането му градътъ, но не и крепостьта, билъ лесно завзетъ отъ единъ влахъ, т. е. българинъ отъ северна България, на име Ециисменъ (и още Ецигменъ), което, може би, да отговаря на българско-куманското име Цузъменъ или

 

 

1. Villehardouin, ib., ch. 210, рр. 272—275.

 

2. Ibidem, ch. 212—213, рр. 276—279.

 

 

232

 

Чъсменъ [1], управитель на крепость Просѣкъ и околноститѣ му, подвластни на Калояна. Жената на Бонифация, Маргарита, която поради единъ бунтъ на солунци била принудена да се затвори въ градската крепость, съобщила на мѫжа си за заплашващата опасность. Бонифаций незабавно побързалъ отъ Пелопонесъ да ѝ дойде на помощь; но преди да пристигне въ Солунъ, той получилъ друго известие отъ жена си, че враговетѣ сѫ победени и изгонени, а въ града е възстановено спокойствие. Зарадванъ отъ това известие, Бонифаций намислилъ да потегли право на северъ за Скопие съ намѣрение да отмъсти на Калояна за нападението му, но тъкмо въ това време получилъ известие за смъртьта на графъ Людовика Блуаски и за пленяването на императоръ Балдуина, което го принудило да се откаже отъ намѣрението си, и бързо се върналъ въ Солунъ [2]. Следъ оттеглянето си отъ Солунъ, българитѣ се пръснали по македонскитѣ градове, които Бонифаций не се осмѣлилъ да защити. Калоянъ се възползувалъ отъ това, дето всички градове-крепости били оставени безъ гарнизони, като Веррое и други принадлежащи на солунския краль градове и сполучилъ окончателно да закрепи властьта си въ юго-западнитѣ български земи (сег. Македония) [3].

 

 

1. Nicetas, ib., р. 818, _7-9:

— За името Ἐτζυϊσμένος вж. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 42 и особено бел. 5. — Б. Цоневъ и Г. Баласчевъ, Старобългарско блюдо съ надписъ отъ XII—III вѣкъ. Минало, кн. IX (1914), стр. 311. — Вж. тукъ по-горе, стр. 173.

 

2. Nісetas, ib., рр. 816, ₁₁ — 818, ₂₁. — По-нататъкъ Никита съобщава, че Бонифаций, когато му обадили за нападението на Калояна на Сѣръ, безъ да знае за падането на тая крепость, изпрагилъ въ Сѣръ на съплеменницитѣ си помощна войска, която по пѫтя още, пресрещната отъ куманския отредъ, окончателно била разбита и обърната въ бѣгство (ib., p. 819, _8-19). Обаче тоя епизодъ не се върже съ общия ходъ на събитията, както е изложенъ у Никита; очевидно, последниятъ е объркалъ реда на събитията, и затова горниятъ епизодъ остава безъ всѣко значение.

 

3. Nіcetas, ib., р. 819, _19-23. — E. Gerland, п. т., стр. 56. — Къмъ това време ще трѣба да отнесемъ завземането на крепостьта Мъгленъ отъ царь Калояна, отгдето последниятъ отнесълъ мощитѣ на св. Илариона, епископъ мъгленски, въ както гласи неговото

 

 

233

 

Безвременното, обаче, напущане на Тракия било капитална грѣшка отъ страна на българския царь. Щомъ опасностьта за столицата изминала, въ Цариградъ се събрали на съветъ всички водители на кръстоносцитѣ, за да опредѣлятъ по-нататъшнитѣ си действия. Главниятъ предметъ на тоя съветъ билъ въпросътъ за унищожението съюза на Калояна съ тракийскитѣ ромеи, а това тѣ сѫ могли да достигнатъ само съ война, и то изтрѣбителна война противъ тѣхъ. Всички единогласно решили да продължатъ войната и да пратятъ войска противъ възстаналитѣ и отметнали се тракийски градове, като искали да се възползуватъ отъ господствуващето още въ по-голѣмата часть на войската въодушевление, а главно отъ това, че Калоянъ напусналъ ромеитѣ и билъ заетъ съ други войни, и въ тѣхъ било отвлѣчено сега всичкото му внимание [1]. Впрочемъ, това не е било война, а поголовно изтрѣбване на ромейското население както по брѣговетѣ на Мраморно море, дето действувала венецианската флота, тъй и навѫтре въ страната между Цариградъ и Одринъ. Въ кѫсо време градоветѣ Чорлу, Аркадиополь и Виза били отново покорени отъ латинцитѣ [2]. Най-сетне потеглилъ и самъ управительтъ на империята Хенрихъ. „Като мина покрай Аркадиополь, пише Никита, понеже въ него бѣ останалъ да живѣе единъ само вѣтъръ, той навлѣзе въ гр. Айри и безпощадно нападна жителитѣ му, като ги изтрѣбваше по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християнско общество, макаръ че тѣ бѣха преминали на страна на българитѣ не толкова по добра воля, колкото по необходимость и по невъзможность да се съпротивятъ”. Тоя тероръ, който, очевидно, ималъ за цель да унищожи ромео-българския съюзъ, силно изплашилъ тракийскитѣ ромеи, които веднага напуснали всички градове въ Тракия и се затворили въ най-якитѣ крепости Одринъ и Димотика.

 

 

проложно житие, гдето, споредъ единъ неговъ преписъ, Калоянъ останалъ „сто деня”, което нѣма въ преписа на Румянцевския музей въ Москва. Вж. Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, 2-о изд., стр. 419—420. Ср. житието на сѫщия светецъ, писано отъ патриархъ Евтимия Търновски, Kalužniacki, Werke etc., стр. 56. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 421.

 

1. Niсеtаs, ib., рр. 819, ₂₄ — 820, ₁₈.

 

2. Villehardouin, ib., ch. 211, р. 275.

 

 

234

 

Първомъ Хенрихъ се явилъ предъ Одринъ и го обсадилъ. Той укрепилъ лагера си съ високъ окопъ и обявилъ на обсаденитѣ, че ще снеме обсадата и ще си отиде само тогава, когато градътъ бѫде превзетъ или по капитулация, или съ сила. Но одринци, раздразнени само отъ единъ поменъ за капитулация, отговорили, че между ромеи и латинци не може да има никакво споразумение, защото доста са известни вѣроломството и безчовѣшката жестокость на латинцитѣ. Градътъ билъ силно укрепенъ, и Хенрихъ съзнавалъ, доколко ще му бѫде мѫчно да го превземе, но решилъ, каквото и да стане, да го завладѣе. Дветѣ отчаяни атаки били храбро отблъснати. Обсаденитѣ направили излазъ отъ града и произвели страшно клане въ латинския лагеръ. Българи и кумани отрѣзвали привоза на храна. Въ лагера на латинцитѣ се появила страшна язва, отъ която войницитѣ почнали да се разбѣгватъ. Бѣжанцитѣ попадали въ рѫцетѣ на българи и кумани, които всички ги избивали. Най-сетне Хенрихъ билъ принуденъ да снеме обсадата и да отстѫпи къмъ Димотика съ надежда, че по-лесно ще я превземе; разливътъ, обаче, на р. Марица го накаралъ да се оттегли въ Памфилонъ, отгдето назначилъ гарнизони въ разни градове-крепости и се върналъ въ Цариградъ [1]. Но въпрѣки тоя успѣхъ ромеитѣ оттука почнали да подготвятъ отмѣтането си отъ българския царь, като мотивирали по-сетне постѫпката си съ това, че Калоянъ въ войнитѣ си съ латинцитѣ не правѣлъ разлика между тѣхъ и ромеитѣ, т. е. еднакво унищожавалъ еднитѣ и другитѣ.

 

За унищожението на ромео-българския съюзъ отъ 1204 год. се полагали усилия и отъ друго мѣсто. При завръщането си въ Европа презъ пролѣтьта на 1205 год. Хенрихъ сключилъ съ Теодора Ласкарисъ примирие, отъ което последниятъ се възползувалъ за закрепа и засилване на новооснованата въ Никея ромейска държава. Благодарение на личнитѣ си способности, той въ скоро време сполучилъ да подчини подъ хегемонията си всички ромейски претенденти на престола въ Мала

 

 

1. Nicetas, ib., рр. 820, ₁₈ — 826, ₅. — Villehardouin, ch. 214, pp. 278—281. — Е. Gerland, п. т., стр. 59—61. — За гр. Памфилонъ вж. В. Н. Златарски, История на бълг. държава и пр., т. II, стр. 189, бел. 2.

 

 

235

 

Азия. Въ Никея, гдето къмъ това време бѣха почнали да се събиратъ все повече и повече членоветѣ на ромейската аристокрация, на висшето духовенство, на предишната ромейска армия, съборътъ на държавнитѣ чинове избралъ за императоръ Теодора Ласкарисъ, който въ следната 1206 год. билъ коронясанъ отъ цариградския патриархъ Михаила Авторианъ (1206—1212), приемника на Ивана Каматира, който се бѣ отказалъ отъ патриаршеския престолъ и останалъ въ Димотика, гдето и се поминалъ. По тоя начинъ възникнала тъй наречената никейска империя, която се считала като продължение на византийската [1]. Възникването, обаче, на никейската империя, както и нейната закрепа се длъжи изключително на българския царь, или то е било втора близка сетнина отъ Одринското поражение на латинцитѣ; защото, ако да не бѣ Калоянъ предприелъ своя походъ срещу Одринъ о-време и не бѣ разгромилъ силата на латинцитѣ, то едвали Теодоръ Ласкарисъ би успѣлъ да се закрепи въ Никея. Тъкмо това събитие дало възможность сега на всички ромеи да обърнатъ погледитѣ си къмъ последната: отъ сега Никея почнала да става центъръ на ромейскитѣ тежнения, и отъ Никея наченали да очакватъ освобождение отъ латинскитѣ завоеватели [2]. Начертавайки тая задача за никейскитѣ императори, Теодоръ Ласкарисъ не е могълъ да гледа спокойно успѣхитѣ на българския царь, който вече се изпрѣчвалъ на пѫтя му; не по-малко го е смущавало и обещанието на тракийската аристокрация да прогласи Калояна за ромейски императоръ. Всичко това правѣло за Т. Ласкариса като необходимость унищожението на ромео-българския съюзъ отъ 1204 год., и агитациитѣ противъ българския царь и въ полза на никейския императоръ се почнали веднага следъ заминаването на Калояна отъ Тракия. Така било хвърлено семето за едно антибългарско движение въ тракийскитѣ градове, което скоро се обърнало и въ открити действия противъ българитѣ и тѣхния царь. Латинцитѣ

 

 

1. Nіcetas, ib., рр. 826, ₁₆ — 828, ₂₃; р. 837, _2-5. — Аcropolita, ib., рр. 10, ₁₅ — 11, ₁₈. — Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1896, стр. 375.

 

2. Вж. Ѳ. Успенскій, каз. съч., стр. 249—250; стр. 253.

 

 

236

 

собствено това и чакали и не се забавили да промѣнятъ политиката спрямо тракийскитѣ ромеи. Като посрѣдникъ на латинцитѣ въ това дѣло послужилъ византийскиятъ пълководецъ Теодоръ Врана, — синътъ на известния вече намъ византийски пълководецъ Алексия Врана, съперника на Исаака II Ангелъ [1], — който билъ жененъ за сестрата на френския краль Филипа II Августа и държалъ страната на франкитѣ. За тая цель той получилъ гр. Апри отъ Хенриха като владение и станалъ въ васални отношения спрямо латинския императоръ [2].

 

Антибългарското движение най-първо избухнало въ Пловдивъ. Въ тоя градъ, както вече се каза, вървѣла постоянна борба между дветѣ партии: българска и латинска. Презъ първото време на съюза, макаръ околното ромейско население и да бѣ възстанало противъ латинцитѣ и държало съ българитѣ, все пакъ градътъ оставалъ въ рѫцетѣ на латинцитѣ, тъй като много отъ пловдивскитѣ ромеи били на страна на владѣтеля-рицарь Ренье де Три. Обаче въ дадения моментъ, когато се започнало сближението на ромеи съ латинци, ромейското население на града почнало да се групира около византийския пълководецъ Алексия Аспиета, и се образувала още една трета партия — ромейска, която явно изказвала своята враждебность противъ българския царь. Но това движение не изплъзнало отъ вниманието на хората отъ българската партия. Докато Калоянъ още действувалъ въ Македония, при него се явила, споредъ думитѣ на Вилардуена, една депутация, изпратена отъ пловдивскитѣ жители, които били павликяни (Popelicans), съ предложение да се яви предъ Пловдивъ или да изпрати силна войска, и тѣ ще му предадатъ града [3]. Когато Ренье де Три се научилъ за оти-

 

 

Стр. 236 За освобождаването на Пловдив от Калоян и ролята на павликяните срв. Б. Примов, Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204—1205 г. Ролята на богомилите (Изв. Бълг. ист. друж., XXII—XXIII, 1948 г., стр. 145 сл.); същия, За името «попеликани» за еретиците в Западна Европа, Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958 г., стр. 775; Д. Ангелов, История на Византия, III, стр. 16; същия, Богомилството в България, стр. 442. (Д. Ангелов)

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 444—448.

 

2. Villehardouin, ibidem, ch. 219, р. 285; ch. 225, рр. 293—295.

 

3. Ibidem, ch. 216, рр. 281—283: Une grande partie des gens de la cité, qui étaient Popelicans, s'en allèrent à Johannis et se rendirent à lui, et lui dirent: „Sire, chevauche devant Finepople ou envoies-y ton ost; nous te rendrons toute la ville”. — Защо именно павликянитѣ играели такава важна роля въ дадения моментъ, ще ни обяснятъ следнитѣ думи на Анна Ком-

 

 

237

 

ването и цельта на депутацията отъ павликянитѣ, като се боялъ да не падне въ рѫцетѣ на българския царь, изгорилъ павликянския кварталъ и побѣгналъ съ своитѣ само 15 рицари въ близката непристѫпна крепость Стенимахъ [1] (юний 1205 г.), гдето той билъ обсажданъ дълго време. Следъ избѣгването на латинския водитель, Пловдивъ преминалъ въ рѫцетѣ на ромейското население, което веднага прогласило пълководеца Алексия Аспиета за свой господарь и чрезъ това явно декларирало нарушението на сѫществуващия дотогава съюзъ съ българския царь.

 

Калоянъ веднага разбралъ, къмъ какво клонили действията на пловдивскитѣ ромеи, и не се забавилъ да се възползува отъ предложението на павликянската депутация и да си отмъсти на пловдивци за отдавнашното имъ упорство да се покорятъ подъ властьта му. „Отдавна вече той бѣше озлобенъ, пише Никита, противъ тоя градъ и чакаше само случай да го завладѣе, като се силно сърдѣше на жителитѣ му, задето тѣ нито му се съвсемъ подчиняватъ, нито го признаватъ за царь, но се отвръщаватъ отъ него като отъ „мѫжъ на кърви”; и тогава душата му бѣ особено пламнала отъ варварска гордость, задето (пловдивци) бѣха прибрали при себе си Алексия Аспиета [2] и му се подчиняваха като на началникъ,

 

 

нина. „Цѣлиятъ Пловдивъ, пише тя, съ изключение на немного, се състои отъ манихеи (т. е. павликяни), които поради това властвували подъ тамошнитѣ християни и грабили имота имъ, като обръщали малко внимание или съвсемъ не обръщали внимание къмъ изпращанитѣ отъ императора (чиновници), затова тѣ растѣли на брой и всичкитѣ околности на Пловдивъ били (населени) съ еретици” (Anna Comnena, edit. Reifferscheid, II, lib. XIV, cap. 8, p. 259, _3-8). И тъй, павликянитѣ надделявали по количество надъ другото население на Пловдивъ и поради това въ тѣхни рѫце се намирало рѫководството на живота, което, както изглежда, следъ настаняването на латинцитѣ въ града било стѣснено, отдето и произлѣзло враждебното настроение противъ последнитѣ. Че тия павликяни не сѫ били нито арменци, както мисли Ѳ. Успенски, нито богомили, както приема Б. Макушевъ, вж. тукъ по-горе, стр 26, бел, 1.

 

1. Villehardouin, ib., ch. 217, р. 283.

 

2. Кога и какъ е попадналъ Алексий Аспиетъ въ Пловдивъ, остава неизвестно; за него само знаемъ, че билъ взетъ въ пленъ отъ царь Асѣня I въ 1195 г. въ сражението при Сѣръ. — Вж. тукъ по-горе, стр. 82 сл. — E. Gerland, п. т., стр. 90, твърди, че още при Алексия III той билъ управитель на Пловдивъ, и цитира Nic. 813 вм. 613, гдето се разказва за неговото пленяване при Сѣръ, а тамъ нищо не се казва, че е управлявалъ Пловдивъ.

 

 

238

 

и нападенията на Калояна съ орѫжие нѣколко пѫти отблъсваха”. Калоянъ на връщане отъ Македония се явилъ предъ Пловдивъ, скоро го завладѣлъ съ измама, предалъ го на грабежъ и го разрушилъ, а по-голѣмата часть отъ жителитѣ му изтрѣбилъ. „Градътъ бѣ разрушенъ до основи, пише Никита, и обърнатъ въ широки развалини: само едно нѣщо поразяваше очитѣ на зрителитѣ — на високъ колъ обесенъ за краката висѣше Аспиетъ на вѫже, прокарано презъ жилитѣ на петитѣ” [1]. Освенъ това, споредъ Вилардуена, Калоянъ заповѣдалъ да убиятъ архиепископа на града, по-виднитѣ и златни граждани да изгорятъ живи, на други пъкъ да отсѣкатъ главатѣ, а останалитѣ отпусналъ само по едни ризи [2].

 

Тая жестока разправа съ Пловдивъ ясно говори за голѣмата опасность, която се криела въ възстанието на пловдивскитѣ ромеи противъ българския царь. Че това не е било дѣло само на Алексия Аспиетъ съ пловдивци, а е било подготвено отъ всички тракийски ромеи въ съгласие съ латинцитѣ и съ поддръжка отъ Никея, ни показватъ по-нататъшнитѣ действия на тракийскитѣ ромеи, посветени въ самото дѣло. „Съмишленицитѣ на Аспиета, които бѣха спомогнали да го издигнатъ до височината на царската власть, не се укриха отъ Калояна, и поради това подозирайки, че ще бѫдатъ наказани като непостоянни, отцепватъ се открито. Следъ като скѫсаха съ него всѣкакви връзки, едни отъ тѣхъ преминаха къмъ Теодора Ласкарисъ, управителя на източнитѣ градове, другитѣ пъкъ, като се събраха часть въ Одринъ, часть въ Димотика, влѣзоха въ преговори съ латинцитѣ и изпратиха при тѣхъ пратеници съ просба да имъ назначатъ за пълководецъ Теодора Врана” [3].

 

 

1. Nicetas, ib., p. 829, _1-21.

 

2. Villehardouin, ib., ch. 218, pp. 283—285. — Cp. В. Н. Златарски, Гръцко-българскиятъ съюзъ прѣзъ 1204—5 год. София 1914, стр. 8—15.

 

3. Nicetas, ib., pp. 829, ₂₂ — 830, ₆; cp. и р. 847, _2-4; вж. тукъ по-долу, стр. 240 сл.

 

 

239

 

По сѫщия начинъ обяснява измѣната на тракийскитѣ ромеи и Вилардуенъ, който, впрочемъ, се старае да прикрие участието на латинцитѣ въ това дѣло. „Когато гърцитѣ, пише той, които бѣха въ войската на Калояна (т. е. ония, които бѣха му се предали и възстанали противъ франкитѣ), видѣли това и че той имъ събаряше кулитѣ и градоветѣ и че не спазваше никакъвъ договоръ съ тѣхъ, тогава тѣ се счетоха за погубени и измамени. И тѣ говорѣха помежду си и казваха, че той ще постѫпи сѫщо така и съ Одринъ и Димотика, когато се върне ; а, ако и тия два града съсипе, то и Романия ще загине завинаги. Тогава тѣ си избраха пратеници тайно и ги изпратиха въ Цариградъ при Врана. И тѣ го молѣха да иска милость отъ Хенриха, брата на императора Балдуина, и отъ венецианцитѣ, та да сключатъ миръ съ тѣхъ, и тѣ да му (на Врана) дадатъ Одринъ и Димотика, и че гърцитѣ всички ще преминатъ на негова страна, и по тоя начинъ гърци и франки биха могли да бѫдатъ въ добро съгласие. Държа се съветъ, гдето се говори на много начини, но краятъ на съвета бѣше такъвъ, че Одринъ и Димотика съ всички тѣхни притежания се подаряватъ на Врана и на императрицата, негова жена, която бѣше сестра на краль Филипа френски, и че той ще служи съ тѣхъ на императора и империята. По тоя начинъ бѣ направенъ и сключенъ договорътъ и мирътъ между гърци и франки” [1].

 

Но и това било малко. За да прикриятъ явното нарушение на съюза, тракийскитѣ ромеи се опитали да отвлѣкатъ вниманието на българския царь и по другъ начинъ. Следъ разгрома на Пловдивъ Калоянъ билъ принуденъ, споредъ Никита, да се върне въ България, за да уреди вѫтрешнитѣ си работи. Кои сѫ били причинитѣ за това бързо отиване на Калояна въ Търново, византийскиятъ историкъ нищо не споменува, както всѣкога, когато известенъ фактъ може да компрометира неговитѣ съотечественици. Обаче, несъмнено се явява това, че въ Търново било подготвено и избухнало възстание противъ Калояна при съдействието на ромеитѣ, защото сѫщиятъ историкъ по-нататъкъ съобщава, че „подиръ непродължително

 

 

1. Villehardouin, ib., ch. 229, р. 301.

 

 

240

 

време, следъ като наказалъ тамъ (въ Търново) измѣнницитѣ съ страшни казни и новоизнамѣрени видове смърть, Калоянъ решилъ да почне непримирима, убийствена и безпощадна война съ ромеитѣ, думайки, че той не е вече въ сила по-нататъкъ да пренася тѣхното коварство, вѣроломство и ежеминутна промѣнливость” [1]. И, наистина, за Калояна сега вече станало повече отъ ясно, откѫде е идѣла тая бърза промѣна въ отношенията на тракийскитѣ ромеи, чието сближение съ латинцитѣ и сношения съ Никея му явно посочили вѣроломното унищожение на съюза отъ 1204 год. Затова и предприетата отъ него въ 1206 год. война била насочена колкото противъ латинцитѣ, толкова и противъ тракийскитѣ ромеи, които се явявали въ неговитѣ очи едничкитѣ виновници за осуетяването на обширнитѣ му планове.

 

Презъ пролѣтьта на 1206 год. въ голѣмото си озлобение Калоянъ изпратилъ въ Тракия, споредъ думитѣ на Никита, „необозрими рояци скитски войски, които по многобройностьта си съперничели съ количеството на пролѣтнитѣ цвѣтя”. Една часть отъ куманскитѣ войски се явила предъ Одринъ и го обсадила, а други силни отреди потеглили къмъ Мраморно море. При кр. Русионъ (Rousse и Rossa) куманитѣ разбили отъ засада и унищожили единъ отборенъ латински отредъ, състоящъ се отъ великани и храбреци подъ началството на Тиери de Tenremonde, connétable de Romanie, който собствено оказалъ най-голѣмъ отпоръ [2]. Другъ единъ многоброенъ отредъ кумани достигналъ до гр. Апри, който тѣ завладѣли безъ съпротива и го разрушили, а жителитѣ му отчасть избили, други откарали, за да ги продадатъ въ робство, а трети изгорили [3]. Следъ това куманитѣ насочили маршрута си къмъ морето срещу Редесто; по пѫтя си тѣ срещнали Теодора Врана, който водѣлъ за Одринъ

 

 

1. Nicetas, ib., p. 830, _7–13.

 

2. Споредъ споменатото по-горе второ писмо на Хенриха (вж. тукъ стр. 228 бел. 1), тамъ сѫ действували отначало българи, а отпосле българи и кумани отъ засада (Migne, ib., t. 214, col. CXLVI, cap. 106 B—C).

 

3. Nicetas, pp. 830, ₂₂ — 831, ₁₈. — Villehardouin, ib., ch. 221—223, pp. 287—293.

 

 

241

 

единъ изпратенъ затамъ латински отредъ [1], и го обърнали въ бѣгство заедно съ войската. Куманитѣ завзели гр. Редесто съ пристѫпъ, жителитѣ му откарали въ робство, а града изравнили съ земята, „защото тѣ бѣха възприели, казва Никита, отъ българитѣ непримирима вражда къмъ насъ и я предаваха отъ деца на деца, отъ вѣкъ въ вѣкъ” [2]. Оттука тѣ се нахвърлили върху Панионъ (Panedor), Хераклея (Arecloie, стар. Перинтъ) и Даонионъ (Dain) [3], отгдето откарали въ пленъ цѣлото население и градскитѣ стени разрушили. Но не по-малко пострадали и градоветѣ, които били по-далечъ отъ морето. Така Аркадиополь, Месина (Мосинополь), Чорлу „злополучно завършили своето сѫществувание” заедно съ селищата въ тѣхната область, както и селищата въ околноститѣ на самия Цариградъ не могли да избѣгнатъ разрушението на куманитѣ. Особено грозна била участьта на кр. Атира, жителитѣ на която, следъ като влѣзли въ преговори съ куманитѣ да се откупятъ съ злато, приели връщащия се отъ Редесто отредъ на Теодора Врана съ надежда, че той ще ги защити отъ неприятеля; обаче още презъ нощьта латинцитѣ напустнали града, за да избѣгнатъ срѣщата съ куманитѣ, но при рѣка Регий (стар. Regina, сега Еркене) тѣ се натъкнали на други кумански отреди и били повечето избити. Следъ заминаването па латинцитѣ, куманитѣ сѫщата нощь се прехвърлили презъ стенитѣ на града и произвели страшно клане, безъ да пощадятъ и малкитѣ деца; отъ тия, които се опитали да се спасятъ съ бѣгство къмъ морето едни били изловени, а други били изклани, трети пъкъ се издавили и само твърде малко се добрали до корабитѣ.

 

Следъ това куманитѣ се пръснали на отдѣлни тълпи по цѣлата страна, като ограбили и разорили почти всички насе-

 

 

1. Nicetas, ib., р. 831, _16-17: . E. Gerland, п. т., стр. 88, предлага вм. Ἀρεστιάδα да се чете Ῥαιδεστόν, което едвали е приемливо, защото куманитѣ срещнали Теодора Врана, преди да взематъ Редесто, т. е. докато тѣ се намирали на пѫть за последния градъ.

 

2. Nісеtas, ib., p. 831, _21-23.

 

3. За тия градове вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. 1, ч. 1, стр. 275—276.

 

 

242

 

лени мѣста съ изключение само на градоветѣ Виза и Силимврия, които уцѣлѣли благодарение на своето непристъпно мѣстоположение, на якитѣ си стени и на латинския гарнизонъ. Споредъ Акрополита, който съобщава, че опустошенията и разоренията на българския царь се простирали не само върху градоветѣ въ областьта на Мраморно море, но и достигали до брѣговетѣ на Бѣло море — разрушени били, споредъ него, градоветѣ: Ираклия, Панионъ, Редесто, Хариуполь (сег. Айреболъ), Траянополь (сег. Еносъ), Макри, Клавдиополь [1], Мосинополь, Перитеорионъ (при залива на сегашния Буру-гйолъ) и много други, — изведенитѣ отъ тия разорени градове жители Калоянъ поселилъ по брѣговетѣ на Дунава. „Той отмъщавалъ, пише Акрополитъ, по тоя начинъ, както самъ казвалъ, за ония злини, които императоръ Василий II бѣ причинилъ на българитѣ, и както тоя се казвалъ Българоубиецъ, така оня (Калоянъ) наричалъ себе си Ромеоубиецъ” [2]. Сѫщо така въ едно решение на синода при Охридската архиепископия се споменува, че имало преселени нещастно презъ времето на българското владичество въ областьта на Дунава и жители отъ македонския градъ Верея [3]. Въ Цариградъ очаквали появяването на неприятеля подъ самитѣ

 

 

1. Непознатъ градъ; споредъ К. Иречека, трѣба да се търси въ крайморската равнина подъ Родопитѣ при сег. Гюмюрджина. Вж. Das christl. Element etc., S. 72; cp. ПСп., кн. 55—56 (1898), стр. 218.

 

2. Acropolita, ib., p. 23, _9-19. — Както е известно, при покорението на първото българско царство Василий II, за да ослаби българското население въ южна България, правѣлъ тъкмо такива преселения на жителитѣ отъ областьта Волеронъ (между Места и Марица) къмъ Дунава. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. I, ч. 2, стр. 719—720. — Въ 27-то чудо отъ чудесата на св. Димитра Солунски, съставени отъ Ивана Ставраки, хартофилаксъ солунски, четемъ следното:

Вж. Панагирика на Владислава Граматика отъ 1479 г. въ библиотеката на Рилския мънастиръ, № 4/8 (60), листъ 233, и тукъ на края притурка.

 

3. С. Jireček, Das christl. Element etc., S. 74; ПСп., кн. 55—56, стр. 250. — П. Никовъ, Материали за срѣдновѣковната история на България, стр. 5—6 и 9.

 

 

243

 

му стени и се готвѣли за обсада. „Паднали съвършено духомъ, пише Никита, при такъвъ успѣхъ на неприятелитѣ, латинцитѣ се наврѣли въ Цариградъ, като въ нѣкоя пещера, и всичкото си внимание обърнали, какъ да приготвятъ срѣдства за издържане на обсадата, като раздѣлили за тая цель помежду си градскитѣ стени откъмъ морето, а на ромеитѣ предоставили пълна свобода да се изселватъ отъ столицата, накъдето искатъ. Между това куманитѣ доста дълго време още останали въ околноститѣ на Цариградъ: често тѣ подхождали до самитѣ стени, завързвали битка, а понѣкога дори, за да покажатъ своята храбрость и, може да се прибави, щастие, което ги придружавало въ тия случаи, въ твърде малъкъ брой се вмъквали въ тъй нареченитѣ врата на св. Романа и избивали тамошната стража, но после незабавно отстъпвали назадъ. Най-сетне тѣ (куманитѣ) пакъ съ всичката си войска си отишли назадъ въ своята страна, като карали предъ себе си пленници на цѣли стада като нѣкои животни, а коне и разни други домашни животни — въ такова безбройно множество, както съ безбройни и звездитѣ небесни” [1].

 

Не се минало много време следъ това, и царь Калоянъ самъ потеглилъ презъ юлий 1206 год. въ походъ съ добре приготвена и многобройна войска. Най-първо той поискалъ да завладѣе Одринъ и Димотика, като мислѣлъ, споредъ думитѣ на Никита, че „завоеванието ьа тия градове ще бѫде достойна награда за цѣлата война и въ сѫщото време виждалъ въ него осѫществение на своето желание съвършено да изгони ромеитѣ отъ Тракия и да я обърне въ живелище на дивитѣ звѣрове”. Калоянъ най-първо се явилъ предъ Димотика и веднага поискалъ, щото жителитѣ да го пустнатъ да влѣзе въ града, както това правѣли другитѣ градове. Но тѣ му отказали, като казали: „Господине, когато ние ти се отдадохме и се възбунтувахме противъ франкитѣ, ти ни се закле, че ще ни пазишъ искрено и ще ни избавишъ. Ти това не стори, а разори Романия; сѫщо ние знаемъ добре, че ти ще постѫпишъ съ насъ тъй, както и съ другитѣ”. И когато Калоянъ чулъ това,

 

 

1. Nicetas, ib., рр. 830, ₁₃ — 835, ₄. — Villehardouin, ib., ch. 227—228, pp. 296—301. — Е. Gerland, п. т., стр. 82—84.

 

 

244

 

той обсадилъ Димотика, като поставилъ 16 бойни голѣми машини, и почналъ да опустошава цѣлата страна наоколо [1]. Той сполучилъ да отбие р. Марица, която презъ разни тайни канали снабдявала града съ вода, и постепенно разрушавалъ градскитѣ стени съ огромни военни машини. Димотичани му предлагали да се предадатъ, да изявятъ покорность предъ него и да го признаятъ за свой царь, като поставяли само едно условие — той да не влиза въ града. Но Калоянъ не се съгласилъ на това условие, защото той добре знаелъ, че то не е искрено, и решилъ съ пристѫпъ да завладѣе грала. Той засилилъ бомбардировката на стенитѣ отъ каменнометнитѣ орѫдия, но срещналъ упорита отбрана отъ страна на обсаденитѣ, които измисляли разни срѣдства, за да намалятъ силата на ударитѣ, и при всѣки опитъ на българитѣ да направятъ пристѫпъ на пробититѣ въ стената брешове или да притеглятъ машинитѣ за изкачване на стенитѣ, димотичани всѣкога храбро ги отблъсвали, като нанасяли подъ влияние на отчаянието и въодушевението такива вреди, каквито сами търпѣли отъ него. Обсадата се продължила много безъ никакъвъ успѣхъ. Най-сетне Калоянъ се видѣлъ принуденъ да снеме обсадата и, като изгорилъ своитѣ бойни машини, се оттеглилъ въ България, „подбужданъ не толкова отъ своя неуспѣхъ, казва Никита, колкото поради достигащето отвсѣкѫде и предаваще се отъ уста въ уста известие, че скоро трѣба да пристигне на помощь на обсаденитѣ силна и добре обучена латинска войска” [2].

 

И наистина, на постояннитѣ молби отъ одринци и димотичани въ Цариградъ за помощь латинцитѣ следъ дълги колебания най-после решили да излѣзатъ отъ Цариградъ и да имъ се притекатъ на помощь. Презъ Атира, Силимврия, гдето останали нѣколко дена, за да си набавятъ храна, и Виза, Хенрихъ съ войската си пристигналъ въ Одринъ, гдето населението ги посрещнало тържествено и съ голѣма радость. Латинцитѣ се разположили на лагеръ предъ града и, следъ като сключили

 

 

1. Vіllehardouin, ib., ch. 230, рр. 302—203.

 

2. Nicetas, ib., pp. 835, ₅ — 837, ₂. — Villehardouin, ib., ch. 231, pp. 302—305. — E. Gerland, п. т., стр. 86—87.

 

 

245

 

воененъ съюзъ съ ромеитѣ и обиколили нѣколко пострадали отъ нашествието на куманитѣ градове, възстановили ги, доколкото позволявало времето, и се впуснали да преследватъ неприятеля. Щомъ се получило известие за приближаването на латинцитѣ, Калоянъ веднага отстѫпилъ отъ Димотика и потеглилъ назадъ по долината на р. Арда, защото пѫтьтъ му Димотика—Одринъ—Верроя билъ вече завзетъ отъ латинцитѣ. Когато дошло известие въ франкския лагеръ, че Калоянъ станувалъ при крепость Rodestuic (неизвестно), още на следния день франкитѣ потеглили и очаквали да влѣзатъ въ бой съ цель да му пресѣкатъ пѫтя на отстъпването. Обаче Калоянъ снелъ лагера си и потеглилъ за своята земя. Латинцитѣ го преследвали цѣли петь дена (до 3. юлий), и той вървѣлъ всѣкога предъ тѣхъ. Тѣ навлѣзли въ Родопската область и на 5-ия день стигнали до едно хубаво мѣсто при крепость Ефраимъ (Le Fraim), гдето останали три дена. Тукъ единъ малъкъ отредъ отъ най-добри рицари на брой 50 предложили да продължатъ преследването, като мислили, че другитѣ нѣма да посмѣятъ да останатъ всрѣдъ неприятелската страна. Следъ единъ съветъ съ баронитѣ си Хенрихъ приелъ предложението, и тѣ стигнали до една красива долина предъ крепость Мъниякъ (Moniac), разположена на р. Арда, която му се предала. Тамъ тѣ останали петь дена (до 14. юлий), а споменатитѣ рицари казали, че ще отидатъ да помогнатъ на Ренье де Три. Хенрихъ, обаче, не се решилъ на такова опасно всрѣдъ Родопитѣ предприятие и останалъ въ кр. Мъниякъ, а рицаритѣ начело съ Кононъ Бетюнъ и Ж. Вилардуенъ заминали за Стенимахъ. По долината на Арда, презъ днеш. Кърджалии и по долината на Чамъ-дере къмъ днеш. Тополово рицаритѣ стигнали до крепостьта Стенимахъ, отгдето на 17. юлий (1206 г.) освободили защищаващия се тамъ геройски цѣли тринайсеть месеци пловдивски владѣтель Ренье де Три съ неговитѣ петнайсеть вѣрни рицари. Баронитѣ се разположили въ самия градъ въ политѣ на крепостьта. Тѣ съобщили, че много пѫти чули, какво императоръ Балдуинъ умрѣлъ въ тъмница у Калояна, но не вѣрвали; обаче, когато самъ Ренье де Три потвърдилъ, че това е вѣрно, тогава тѣ повѣрвали и се твърде опечалили. Тѣ прекарали

 

 

246

 

само една нощь въ града и на сутриньта напустнали Стенимахъ. На третия день (20. юлий) тѣ дошли въ лагера при кр. Мъниякъ при Хенриха, комуто съобщили за смъртьта на Балдуина. Следъ това латинцитѣ отново се върнали въ Одринъ и, като оставили тамъ силенъ гарнизонъ подъ началството на Теодора Врана, върнали се въ Цариградъ [1], защото тъкмо въ това време се получило достовѣрно известие за жестокото убийство на пленения при Одринъ и държанъ въ затворъ въ Търново латински императоръ Балдуинъ I.

 

Стр. 246 Относно смъртта на Балдуин срв. преглед на изворовите данни и на литературата у Б. Примов, Жофроа дьо Вилардуен, четвъртият кръстоносен поход и България, стр. 106 сл. Противно на гледището на В. Н. Златарски авторът приема в съгласие със сведенията на латинските източници, че Балдуин не е бил убит, а умрял от собствена смърт. (Д. Ангелов)

 

 

Известията за смъртьта на последния сѫ крайно разноречиви, защото тя твърде отрано станала предметъ за разни легендарни разкази [2]. Но колкото легендаренъ характеръ и да носятъ известнитѣ засега разкази за последнитѣ дни на Балдуина I, все пакъ едвали може да има съмнение, че той е станалъ жертва на Калояновия гнѣвъ въ Търново, както това се потвърдява отъ самото време на погубването му. То е станало презъ пролѣтьта или въ началото на лѣтото на 1206 г., тъкмо тогава, когато Калоянъ билъ най-вече зълъ не само противъ латинцитѣ, които вече се бѣха съвзели следъ одринското поражение и бѣха успѣли да възстановятъ, както видѣхме, своята власть въ Тракия, но и противъ тракийскитѣ ромеи поради тѣхната коварна измѣна, и когато той се готвѣлъ да предприеме отмъстителната си война противъ своитѣ врагове, може би, следъ като бѣ изпратилъ тамъ „необозримитѣ рояци скитски войски”, въ всѣки случай преди самъ да потегли въ походъ презъ юлий въ 1206 г. Само тогава Калоянъ намѣрилъ за добре да отговори на Инокентиевото писмо отъ августъ или септемврий 1205 г., въ което папата го съветваше, както видѣхме, чрезъ освобождението на пленения цариградски императоръ да сключи по-скоро миръ съ латинцитѣ [3]. Въ това писмо Калоянъ лаконически отговаря, че той не е могълъ да освободи казания императоръ нито по свое решение, нито по заповѣдьта на папата, „защото той (императорътъ) заплатилъ

 

 

1. Nicetas. ib., р. 837, _6-14; pp. 846, ₁₇ — 847, ₄. — Villehardouin, ib., ch. 231—240. pp. 302—317. — E. Gerland, п. т., стр. 88—90, 93.

 

2. За тѣхъ вж. тукъ на края притурка.

 

3. Вж. тукъ по-горе, стр. 229 сл.

 

 

247

 

плътския си ланъкъ (т. е. се поминалъ), когато се държалъ въ затворъ” [1], отъ което би могло да се заключи, че Балдуинъ I е умрѣлъ отъ естествена смърть, но Калоянъ не е могълъ иначе да пише на папата. Едновременно съ Балдуина I били избити тогава съ най-немилосърдна смърть и други ромейски пленници, безъ да се обръщало внимание на тѣхнитѣ жалби и молби. Въ тѣхния брой билъ и логотетътъ на дрома Константинъ Торникъ. Следъ завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ той постѫпилъ по неволя на служба при императоръ Балдуина и, като избѣгалъ отъ плена, въ който билъ взетъ отъ куманитѣ на война, преминалъ на страна на българския царь. Калоянъ, който го познавалъ отъ по-рано като членъ на разни византийски пратеничества, го приелъ подъ свое покровителство и го държалъ на почить, понеже много му помагалъ въ войната съ латинцитѣ. Но, безъ да гледа на всичкитѣ му заслуги, заповѣдалъ да го насѣкатъ на парчета, и го лишилъ дори отъ погребение [2]. Избиването, обаче, на ромейскитѣ пленници едвали може да се отдаде само на Калояновата жестокость и да е било безъ причина: то е било предизвикано отъ анти-българското движение презъ 1205 год., което не се забавило да се прояви и между пленницитѣ въ самата България; вѣроятно, имало е опити за възстания, защото Калоянъ билъ принуденъ, както видѣхме, да се върне въ България, за да усмири нѣкакво възстание.

 

Но българскиятъ царь не се задоволилъ само съ тия мѣроприятия. Наскоро следъ смъртьта на Балдуина I той изпратилъ нови български и кумански войски въ Тракия съ решително намѣрение да доведе до край подчинението ѝ. Българскитѣ войски тоя пѫть превзели и разрушили Димотика, опустошили околноститѣ ѝ, заграбили голѣма плячка и откарали много пленници. Следъ това се обърнали къмъ Одринъ и го обсадили. Но известèнъ за това отъ одринския гарнизонъ, начело съ Теодора Врана, Хенрихъ, който следъ смъртьта на брата си

 

 

1. Migne, ib., t. 214, col. CXLVIII B: dictum autem imperatorem, ad consilium suum et mandatum summi pontificis, liberare non poterat, quia debitum carnis exsolverat cum carcere teneretur.

 

2. Nicetas, ib., p. 818, _1-12. — Вж. H. Gerland, ib., стр. 91—93.

 

 

248

 

билъ вече прогласенъ за латински императоръ (20. августъ), следъ като управлявалъ империята година и четири месеца, съ титла moderator imperii, бързо се явилъ на помощь. Когато той се приближилъ до Одринъ, Калоянъ, щомъ се научилъ, че идѣлъ императорътъ, веднага се оттеглилъ отъ града къмъ българскитѣ предѣли. Хенрихъ се разположилъ на лагеръ отвънъ града, гдето се явила депутация отъ одринци, които му съобщили, че Калоянъ откаралъ мѫже, жени и животни, че той разрушилъ Димотика и опустошилъ цѣлата околна страна и че българскиятъ царь се намира на единъ день пѫть оттамъ. Хенрихъ решилъ да се срази съ него, за да избави пленницитѣ и се впусналъ да го преследва на четири дена пѫть. Той навлѣзълъ въ България до Крънъ и Верроя (Veroi),

 

[[ срещу думитѣ: „Той навлѣзълъ въ България до Крънъ. . .” на рѫкописа (л. 152) е отбелязано съ моливъ: „За Крънъ вж. тукъ по-горе стр. 43 [= 72]. Тукъ едвали трѣбва да се разбира крепостьта Крънъ, а само областьта”. — Ив. Дуйчев. ]]

 

чиито жители избѣгали въ планината, щомъ узнали за приближението на императора; тамъ латинцитѣ намѣрили много храни и други блага. Императорътъ разположилъ войската си предъ града и разпратилъ хора да ограбятъ околната страна, отгдето били откарани доста стада отъ волове, крави и биволи и голѣмо количество други животни. Следъ два дни той потеглилъ оттамъ и пристигналъ въ градъ Блисмъ [1], който така сѫщо билъ напустнатъ отъ жителитѣ си; тамъ латинцитѣ сѫщо така намѣрили изобилие отъ всички блага. Тукъ се получило известие, че на три лье оттамъ се намирали пленницитѣ въ единъ долъ, които Калоянъ бѣ откаралъ съ тѣхнитѣ стада, кола и каруци. Хенрихъ назначилъ единъ отредъ, начело съ брата си Евстахия, който, като стигналъ на мѣстото, влѣзълъ въ битка съ Калояновитѣ хора и сполучилъ да ги разбие. Тогава били освободени отъ пленство до 20 хиляди мѫже, жени и деца и три хиляди кола съ багажа имъ. Императорътъ следъ това се върналъ въ Одринъ [2]. Но Хенрихъ не се ограничилъ само съ това. Презъ есеньта той събралъ войската си и навлѣзълъ отново въ България. Той достигналъ до гр. Терми (La Ferme, при днеш. Айтошки бани, с.-з. отъ Бургазъ) [3], превзелъ

 

 

1. Тая крепость се намирала при вливането на р. Сазлийка въ Марица. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 185, бел. I

 

2. Villehardouin, ib., ch. 241—244, рр. 316—321.

 

3. В. Н. Златарски, п. т., стр. 213, бел. 2; стр. 158, бел. 2.

 

 

249

 

го и се настанилъ въ него. Тамъ латинцитѣ останали три дена и оплячкосали цѣлата страна и разрушили гр. Аетосъ (Aquile при сег. Айтосъ) [1]. На четвъртия день тѣ потеглили отъ Терми, който, въпрѣки че билъ хубавъ и приятенъ и тамъ се намирали, споредъ Вилардуена, най-добритѣ на свѣта бани, императорътъ заповѣдалъ да го разрушатъ и изгорятъ. Латинцитѣ се върнали отново въ Одринъ, гдето останали до 1. ноемврий, понеже не могли да воюватъ съ настъпването на зимата. Самъ Хенрихъ се върналъ въ Цариградъ, където го викали работитѣ на изтокъ [2].

 

Докато Хенрихъ билъ заетъ съ войната въ Европа противъ българитѣ, никейскиятъ императоръ Теодоръ Ласкарисъ, увлѣченъ въ успѣшната си борба съ трапезунтскитѣ Комнини, единъ отъ които — Давидъ, за да получи помощь отъ латинцитѣ, се призналъ за васалъ на Хенриха, нарушилъ примирието отъ 1205 год. и сполучилъ не само да надвие съперника си, но и да завладѣе твърде важната крепость Пиги на Хелеспонтъ. Засилването на Никея обърнало вниманието на енергичния Хенриха, който побързалъ още презъ есеньта на 1206 год. да изпрати силна войска въ Мала Азия. Латинцитѣ успѣли не само да си отвоюватъ отнетата крепость съ помощьта на единъ славянинъ Варина и неговитѣ съмишленици [3] и да завладѣятъ нѣколко ромейски градове, но и замислѣли вече да нападнатъ такива важни градове, като Пруса и Никея [4]. Въ това стѣснено положение Теодоръ Ласкарисъ потърсилъ съюза на българския царь. Споредъ Вилардуена, той чрезъ свои пратеници съобщилъ на Калояна, че всички войски на Хенриха били прехвърлени въ Азия и императорътъ е останалъ въ Цариградъ съ малко хора; че сега той може да му отмъсти, като го нападнатъ двамата: той отъ една страна, а

 

 

1. За тоя градъ вж. В. Н. Златарски, История на бълг. държава и пр., т. II, стр. 524—525. Притурка № 16.

 

2. Nicetas, ib., рр. 852, ₇ — 853, ₃. — Villehardouin, ib., ch. 247, рр. 324—325.

 

3. Nicetas. ib., р. 846, _10-13.

 

4. Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 375—376. — Е. Gerland, п. т., стр. 107—110.

 

 

250

 

Калоянъ — отъ друга, и че Хенрихъ ималъ толкова малко войска, че не би могълъ да се защищава отъ тѣхъ двамата [1]. Предложението на Т. Ласкариса, както изглежда, било прието, и съюзътъ се е състоялъ, защото и по-сетне латинцитѣ сѫ смѣтали никейския императоръ и българския царь като приятели и че си помагали взаимно чрезъ войната [2]. Въ силата на тоя съюзъ презъ мартъ на 1207 г. Калоянъ събралъ набързо, колкото можалъ, българи и кумани и навлѣзълъ въ Тракия. Той изпратилъ напредъ куманитѣ, за да грабятъ близкитѣ околности на Цариградъ, а въ началото на априлъ (1207 г.) самъ обсадилъ Одринъ и почналъ да го бомбардира съ 33 метателни машини. Обсадата се продължила цѣлъ месецъ. На две мѣста стенитѣ и кулитѣ били пробити до земята, така че обсадителитѣ се сражавали съ обсаденитѣ съ копия и мечове. Одринци се защищавали отчаяно; отъ дветѣ страни имало много убити. Но щастието помогнало на обсаденитѣ. Куманитѣ, обогатени отъ голѣмата плячка, награбена въ околноститѣ на града, отказали повече да стоятъ при Одринъ и се върнали въ земята си. Калоянъ, като не се надѣвалъ на другитѣ си сили, снелъ обсадата и се върналъ въ България [3]. Щомъ се научилъ за новото нападение на българитѣ въ Тракия, Хенрихъ

 

 

1. Villehardouin, ib., ch. 252, рр. 330—331: Toldres Lascres, qui guerroyait l’empereur Henri, pris ses messagers; il les envoya à Johannis, le roi de Blaquie et de Bogrie. Il lui manda que tous les gens de l’empereur Henri étaient par devers lui... et que l’empereur était en Constantinople avec peu de troupes; et qu'alors il pourrait se venger, parce que lui-même serait d'un côté, et lui, Johannis, viendrait de l'autre, et parce que l’empereur avait si peu de troupes qu'il ne se pourrait défendre contre eux deux.

 

2. Ibidem, ch., 268, p. 353. — Когато презъ юлий 1207 г. T. Ласкарисъ билъ поставенъ отъ турцитѣ въ твърде стѣснено положение и поискалъ отъ латинцитѣ примирие за две години, Хенрихъ се съвещавалъ съ своитѣ хора, които му казали, qu'ils ne pouvaient souffrir les deux guerres ensemble et que mieux valait souffrir ce dommage (т. е. примирието съ Ласкариса на несгодни условия) que la perte d'Andrinople et de l'autre terre; et qu'ainsi ils auraient séparé leurs ennemis (Калояна и Ласкариса), . . . qui étaient amis et s'entr'aidaient à la guerre. — Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 250, бел. I. — Г. Герцбергъ, п. т., стр. 376—377.

 

3. Villehardouin, ib., ch. 254, р. 333; ch. 260—261, рр. 340—343. — Е. Gerland, п. т., стр. 110 и 112.

 

 

251

 

веднага сключилъ исканото отъ Т. Ласкариса примирие и тръгналъ на помощь на Одринъ; но понеже той не намѣрилъ тамъ неприятеля, нахълталъ отъ своя страна въ България на 4 дена пѫть и на 5-ия день той дошелъ до политѣ на Стара-планина въ единъ градъ, на име Авлинъ (Eulin), който Калоянъ отново населилъ съ хора. Жителитѣ на тоя градъ избѣгали въ планината, накѫдето Хенрихъ, следъ като латинцитѣ ограбили околната страна, изпратилъ отреди да ги преследватъ; обаче, разбити отъ българитѣ въ планинскитѣ проходи, латинцитѣ били принудени да се върнатъ въ Одринъ, а оттамъ Хенрихъ се върналъ въ Цариградъ. Следъ това българитѣ отново нахълтали въ Тракия, като преследвали, отъ своя страна, латинцитѣ [1].

 

Около това време Бонифаций Монфератски предприелъ отъ Сѣръ обиколка до Мосинополь и навсѣкаде получавалъ клетва за вѣрность; оттука той поканилъ императора да се срещнатъ въ Кипсела (La Quipesale), за да поговорятъ за общи действия противъ българитѣ. Срещата се състояла, и тѣ решили въ октомврий с. г. да съединятъ силитѣ си въ Одринъ и оттамъ да тръгнатъ въ походъ противъ българския царь. Въ края на юлий двамата господари се раздѣлили: Хенрихъ се върналъ презъ Одринъ, гдето билъ оставенъ Кононт Бетюнъ съ 100 рицари, въ Цариградъ, а Бонифаций — въ Мосинополь, за да замине незабавно за Солунъ. Но въ Мосинополь, увлѣченъ отъ думитѣ на ромеитѣ, какво неприятелитѣ правѣли нападенията си недалечъ, той влѣзълъ въ близкитѣ планини — въ Родопитѣ, гдето попадналъ въ българска засада. Бонифаций, смъртоносно раненъ и оставенъ отъ своитѣ, попадналъ въ пленъ; главата му била отрѣзана и донесена на Калояна, чиято радость нѣмала граница, тъй като „най-добриятъ, най-храбриятъ и най-щедриятъ рицарь се простилъ съ свѣта” [2]. Така и вториятъ

 

 

1. Villehardouin, ib., ch. 269—271, рр. 354—357. — В. Макушевъ, п. т., стр. 46—47. — Е. Gerland, п. т., стр. 114—115. — За гр. Eulin вж. В. Н. Златарски, История на бълг. държава, т. II, стр. 98 и бел. 1.

 

2. Villehardouin, ib., ch. 272—275, рр. 358—363. — Е. Gerland, п. т., стр. 115—117. — Robert de Clari, ib., ch. 116, p. 107, _3-6, казва, че Бонифаций билъ убитъ въ сражението съ българи и кумани подъ Солунъ, което, разбира се, не е вѣрно.

 

 

252

 

отъ най-главнитѣ дейци на четвъртия кръстоносенъ походъ загиналъ въ борбата съ българитѣ. Следъ смъртьта на Бонифация Монфератски начело въ управлението на солунското кралство застанала жена му Маргарита като регентка за малолѣтния си синъ Димитра; обаче, властьта се намирала въ рѫцетѣ на конетабла на кралскитѣ войски Амадея Буфи и графъ Оберто III Биандрате, които не само не искали да признаятъ върховната власть на Хенриха, но и мечтаели подъ управлението на една вдовица и едно дете да се разпореждатъ произволно по свое усмотрение и окончателно да се отцепятъ отъ Цариградъ [1]. Обаче на първо време тѣ трѣбало да се погрижатъ за своето самосъхранение, защото Солунъ отново се заплашвалъ отъ българитѣ.

 

Смъртьта на Бонифация Монфератски била за българския царь най-сгоденъ моментъ, за да възобнови войната противъ солунското кралство. Калояну, разбира се, не сѫ били неизвестни промѣнитѣ, които сѫ станали въ Солунъ,  той твърде добре разбиралъ, че тъкмо сега, когато управлението на кралството се намирало въ рѫцетѣ на една слаба жена съ малолѣтния ѝ синъ, той ще може много по-лесно да се разправи и унищожи тая латинска държава, която въ лицето на маркиза Монфератски представяла най-силенъ отпоръ при осѫществяването на плановетѣ на българския царь, и изобщо да се закрепи здраво властьта му въ юго-западнитѣ български земи. Затова, щомъ се научилъ за смъртьта на Бонифация, Калоянъ събралъ многобройна армия и презъ августъ потеглилъ въ походъ. Той скоро се явилъ предъ стенитѣ на Солунъ и го обсадилъ. Ето какъ поетично ни описва тая обсада съставительтъ на 27-то чудо въ чудесата на св. Димитра Солунски. „Българскиятъ царь Иванъ се устремява къмъ солунския градъ съ неудържимъ стремежъ съ войска, по-голѣма отъ водния пѣсъкъ, отъ българи, дромати, татари, хазари, гърци, алани, руси — цѣло семейство отъ всѣкакъвъ родъ, каквито храни северната страна. . . Тамъ имаше копиехвъргачи ( = гръц. αἰχμὴται), стрелци, шлемоносци, щитници, пращници, копиеносци и всѣко друго изобретение на бойното опълчение. Предъ него (царя)

 

 

1. Г. Герцбергъ, п. т., стр. 377—378.

 

 

253

 

дойде воеводата на войската, Манастъръ, — той бѣше най-воинствениятъ въ боя — като настаняваше безбройната войска и я разположи на лагеръ за кратко време при рѣка Галикъ на тревенисто поле. Следъ него и българскиятъ царь разпъва палатката си съ толкова военна сила въ Лагадинъ, — това мѣсто отстои недалечъ отъ града — и доста му бѣше да достави за конетѣ вода и трева въ преголѣмо количество. И тъй, събиратъ се войскитѣ отъ Галикъ и Лагадинъ, и града на великия (мъченикъ), Солунъ, увѣнчава вѣнецътъ на нужда, но не на прослава, заобикаля се отвсѣкъде съ войска; полкове изпълниха наоколо, всички хълмове се изравниха, а земята долу се тресѣше отъ конскитѣ въорѫжения, а въздухътъ отгоре изпущаше противенъ гласъ отъ цвиленето имъ (на конетѣ) и тропотъ, подобно на гръмъ, удряше и влагаше трепетъ въ сърдцата на гражданитѣ. . . Когато пъкъ царьтъ се приближи съ многобройнитѣ тия войски, враждебно настроенъ, откъмъ севернитѣ високи хълмове, отдето се представя цѣлиятъ градъ, той, като отъ височина гледаше и виждаше величавитѣ и хубави къщи и честнитѣ църкви, разпитваше и изучаваше; а когато видѣлъ и дома на великия Димитра, попита и узна, че това е църквата на Димитра мѫченика, веднага той слѣзе отъ коня и се поклони и така рече: „Св. Димитре, — подобава безъ приструвки отъ честь да каже варварскиятъ гласъ — ако превзема тоя градъ, ще ти изградя добъръ мънастиръ”. Противъ свѣтлия тоя градъ се взема лукаво решение, което Богъ свише не утвърди, като унищожава решенията на народитѣ: да разруши града на мѫченика, да го изпраздни отъ всички обитатели негови, които биха избѣгнали острието на меча, и да го събори наравно съ земята до основи, като хвърли въ запустение благонарочития, славния и най-красивия отъ градоветѣ (градъ) и искаше да почернѣе и да стане поле безъ следи.

 

Но ти, Димитре, добрий мѫчениче, градопазителю, отечестволюбче, великий военачалниче на божието опълчение, като се надсмѣешъ на неговото учудване и се подиграешъ съ суетното му решение, изостри своето орѫжие противъ него. Обаче, той (св. Димитъръ) се въздържаше, като му (на царя) даваше време, следъ като благоразумно се разкае, да отстъпи отъ

 

 

254

 

злобата и суетата, която замисляше. Но той (царьтъ) не, а колкото можеше скоро, изпраща разузнавачи около цѣлия градъ и да изброятъ поотдѣлно всички кули и (да измѣрятъ) всичкитѣ разстояния на стенитѣ между тѣхъ, всички зѫбери. Набързо цѣлото старчество на оня полкъ заседава на съветъ за това, и съветътъ нарежда боя: къмъ всѣка кула на града единъ отредъ отъ войската му да се приближи и всѣки отредъ да донесе по две стълби; като всички войски около града наедно и изведнажъ действуватъ, да се придържатъ о закона за боя и съ викъ само и лесно ще го преодолѣятъ; и той (градътъ) трѣбаше да излѣзе на дѣло, но де градътъ при толкова безбройно множество войски имаше вѫтре способни за бой люде, ако да не бѣше издигналъ силата си пакъ великиятъ пазитель нашъ и военачалникъ всѣкога победитель, който язди спасително за града яздене” [1].

 

Но на Калояна не било съдено да довърши почнатата обсада, защото презъ нощьта срещу деня, когато била назначена обща атака на града, той скоропостижно се поминалъ. Внезапната смърть на Калояна подъ стенитѣ на Солунъ и обстоятелствата, при които тя се случила, скоро станала предметъ за народни приказки, които се оформяватъ въ 27-то чудо отъ чудесата на великомъченика Димитра, патрона на града. Ето какво се разказва тамъ за нея. „Докато българскиятъ царь Иванъ отъ вечерьта бѣ наредилъ всѣка хитрость и цѣлия си съветъ и полкъ и бѣ приготвилъ панцири, орѫжия и лъкове, цѣлото друго нареждане (а именно), още отъ сутриньта на разсъмване, когато слънцето се покаже отъ изтокъ, да обиколятъ града за бой и воюване, се обърнало на сънь, защото настъпила нощьта на неговото умъртвяване. И не стана, както приличаше, нищо друго, освенъ това, за което нощемъ се мечтае (а именно), че пълковетѣ му завзематъ (ратовати) града, че по стълбитѣ се качватъ на стенитѣ, че вижда мѫжеубийства, че чува метежъ, че съ голѣма гордость влиза вѫтре въ града. Обаче това за него бѣше само до полунощь, следъ

 

 

1. Вж.

пакъ тамъ, лл. 233—231.

 

 

255

 

като бѣ заспалъ. Докато още свѣщи му освѣтяваха нощната тъмнина въ палатката, когато юноши предстояха и бодърствуваха и стража пазѣше, както е обичай, предъ него, тогава, тъкмо тогава твърде рано въ края на нощьта Богъ допустна на своя мечъ на отмъщението да заблистае и го наострилъ, като на точило, чрезъ ревностьта на мѫченика. И бодърствуващиятъ, наистина, стражъ и защитникъ на нашия градъ, великиятъ на великия царь войникъ, Димитъръ конникъ, на бѣлъ конь внезапно се явява на българския господарь и поразилъ веднага клетника въ сърдцето. Последниятъ, като силно завикалъ, почналъ да хока главния началникъ на войската, Манастра, какво той е нараненъ тъкмо отъ него, защото нему се показало, че видѣлъ, какво той, възседналъ на породистия и бѣлъ конь, на който обикновено яздилъ, дошелъ вѫтре въ палатката и забилъ въ сърдцето му копието, което той (Манастъръ) обикновено носѣлъ. И той (Калоянъ) пакъ продължаваше да укорява тогова и така често, че тоя (Манастъръ), разбуденъ отъ виковетѣ, скочилъ отъ постелката си, защото палатката била съседна нему, влѣзълъ, видѣлъ, явилъ се и чулъ: „Ти, който бѣше дошелъ тукъ преди малко, възседналъ на бѣлия си конь, ме прободе съ копие”. (Военачалникътъ) се силно изплашилъ и казалъ: „Не, царю! Съжали се, смили се! Не е възможно това, не! Тебъ ти се е причудило, не е истина!” Оня (Калоянъ), понеже бѣ получилъ дълбока рана, страшно се превивалъ, викалъ и стенѣлъ. Така той бѣ справедливо прободенъ въ корема, и голѣмо количество чиста кръвь се излѣ навънъ, за да се потопи кракътъ ти, Димитре, въ кръвьта на твоитѣ врагове, заради тоя твой градъ. И почналъ да изнемогва. Като видѣлъ това главниятъ военачалникъ на войската му, Манастъръ, колкото било възможно скоро, турилъ го възнакъ и безогледно се спустналъ да бѣга; като се спасилъ съ хитрость, съ такава бързина отстѫпилъ, а подиръ него и съ него и цѣлата оная безбройна войска, така скоро, като че ли нѣкои бореади гонѣли тѣхъ съкрушенитѣ. Страхъ и трепетъ нападналъ на тѣхъ като предъ нѣкой чужди обхватъ. Обаче и тоя (Калоянъ) не проживѣлъ дълго, но въ сѫщия още день на залѣзъ-слънце, както еднодневното животно въ

 

 

256

 

Библията, умрѣлъ насилствено. Така клетникътъ пожъналъ плодоветѣ на собствената си злоба и суета, като изпилъ до дъно (до самата тригя) гърнето на яростьта и чашата на гнѣва Господенъ, и когато божественото острие се опило, той билъ подложенъ на изпитание. Защото неговото усилие се обърна върху главата му и неговата неправда достигна до върха; той падна самъ въ ямата, която бѣ приготвилъ: едно само копие на (велико)мѫченика било достатъчно, за да отмъсти за неговитѣ многобройни злини, и справедливата кръвь на неговитѣ вѫтрешности изтича въ замѣна за многото несправедливи кърви” [1].

 

Тая легенда, несъмнено, е била съставена въ Солунъ наскоро следъ оттеглянето на българскитѣ войски отъ стенитѣ на града и, може би, още въ сѫщия день, щомъ се разчуло за смъртьта на Калояна. Отначало тя е ходила като слухъ, а после послужила като основа за 27-то чудо отъ чудесата на св. Димитра, което е било съставено отъ самия Ивана Ставракия, дяконъ при църквата св. Димитъръ въ Солунъ, близъкъ съвременникъ на самото събитие, защото той е живѣлъ въ XIII вѣкъ [2]. Отъ съчинението на Ив. Ставракия, тя се разпространила навсѣкъде, както се види отъ разнитѣ приписки и прибавки къмъ рѫкописитѣ на историята на Никита Акомината. Така, въ единъ рѫкописъ, гдето се говори за превземането на Варна отъ българитѣ, се чете: „О, най-безбожний между човѣцитѣ Иване! Ти по справедливость си билъ нареченъ отъ тогавашнитѣ християни Скилоиоанъ (Σκυλοϊώννης) — Кучеиванъ, защото никой не е причинилъ повече отъ тебе злини на нещастнитѣ ромеи. Когато наскоро следъ превземането на многострадалния Цариградъ ти се опълчи срещу Солунъ, ти явно бѣ убитъ отъ великомъченика Димитра, о безбожниче! както е писано въ неговитѣ чудеса”; на друго мѣсто стои:

 

 

1. Пакъ тамъ, лл. 234—234^об. — Понеже това чудо не е издадено досега, както и цѣлото съчинение на Ив. Ставракия, ние даваме тукъ цѣлия му текстъ на старобългарски, заедно съ обнародваната отъ Аляция часть на гръцки. (Вж. тукъ на края притурка).

 

2. Вж. за това В. Н. Златарски, История на бълг. държава и пр., т. I, ч. 2, стр. 401 и бел. 2.

 

 

257

 

„Този е безбожникътъ, нареченъ по-сетне Кучеиванъ, когото великомѫченикъ Димитъръ погуби, когато той се опълчи срещу Солунъ, както е писано въ неговитѣ чудеса”; или пъкъ тамъ, гдето става дума за убийството на Балдуина, се чете: „най-безбожний отъ човѣцитѣ, Скилоиоане българино, и какъвъ най-дивъ звѣръ извърши това? Твоята престѫпна душа да не намѣри никога какво да е успокоение” [1]. Сѫщо по 27-то чудо и биографътъ на св. Сава Сръбски, Теодосий (отъ края на XIII и начало на XIV в.), който пише за

разказва следното: „Калоянъ, царь загорски, се вдигна и като разори много гръцки градове по цѣла Тракия и по цѣла Македония, защото тогава царуваха франкитѣ и владѣеха Константиновия градъ, безъ да скърбятъ за разорението на другитѣ градове, понеже не ги смѣтаха за свои, той, като ги намѣри праздни и безсилни, разоряваше. Дойде той съ много войски, както въ старо време Сенахеримъ срещу божия градъ, срещу до край-земя прославения богохранимъ голѣмъ градъ Солунъ, срещу родината на св. великомѫченикъ и страстоносецъ Димитра, — въ него градъ лежатъ и честнитѣ му мощи, отъ които тече миро, — безъ да се посрами отъ светостьта на светеца, нито пъкъ да се стресне отъ чудесата, които ставатъ отъ него при светия му ковчегъ чрезъ мироизвиране, и мислѣше, както другитѣ градове, тъй и Солунъ да разори и да го докара въ крайно запустение. Но чрезъ горещото предстателство на светеца предъ Бога той се отказа отъ суетния си помисълъ, не изсипа тулъ стрели, нито извади орѫжие, а заедно съ пристигането си при града по божия присѫда отъ невидима рана въ сърдцето си получи смърть, неочаквано се помина. И тъй, чрезъ молитвитѣ на светеца Богъ запази града невредимъ. Дошлитѣ войски, обхванати отъ ужасъ, боейки се отъ светеца, намислили да бѣгатъ, но началствуващитѣ воеводи не искали да оставятъ своя царь за поругание на гражданитѣ и за ядене на звѣрове и птици, а като имаха вѣра къмъ него и показваха последната си обичь, понесоха мъртвия си царь съ себе си; а понеже се

 

 

1. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 255—256 и стр. 256 бел. 1.

 

 

258

 

бояха отъ дългия пѫть, тѣ разрѣзаха корема му, като извадиха всичкитѣ му вѫтрешности и тѣлото му обсолиха, отнесоха го въ своя си” [1]. Въ последния пасажъ Теодосий значително се различава отъ Ив. Ставракия и, трѣба да се предполага, че това сѫ негови измѣнения и съображения, защото такъвъ славенъ царь не е могълъ да бѫде напустнатъ отъ войската и пълководцитѣ си следъ смъртьта му.

 

Подобенъ на 27-о чудо разказъ за смъртьта на Калояна намираме и въ историята на Георгия Акрополита, но той, както изглежда, не иска да вѣрва на чудото. Ето какво той пише: „Когато достигна до самия Солунъ, Калоянъ умрѣлъ тамъ, схванатъ отъ бодежи въ страната (πλευρίτιδι νόσῳ), а нѣкои казвали, че смъртьта последвала отъ божия гнѣвъ къмъ него. Защото на сънь му се показало, че единъ въорѫженъ мѫжъ го нападналъ и го ударилъ съ копие въ плеврата. И наистина, никога отъ нѣкого не сѫ се нанасяли на ромейската земя толкова злини, (както отъ него), поради което било му турено име, съ прозвището отъ куче: той бѣ нареченъ отъ всички Скилоиоанъ. Защото, като присъединилъ къмъ себе си народа на скититѣ, встдшилъ въ роднински връзки съ тѣхъ и усвоилъ характера на звѣрската имъ природа, той се гордѣелъ съ убийствата на ромеитѣ” [2]. Легендата за смъртьта на Калояна намираме у западнитѣ писатели. Така Алберикъ само отбелязва: „3а Иваница, краля на България, ние чухме, че, когато отивалъ противъ Солунъ, билъ убитъ отъ св. Димитра” [3]. Нѣщо повече ни дава Робертъ де Клари, който се счита за единъ отъ най-надежднитѣ западни писатели за латинската империя следъ Вилардуена. Той разказва, че следъ смъртьта на маркиза Монфератски, Калоянъ обсадилъ Солунъ, въ който маркизата и рицаритѣ заедно съ другия народъ, които защищавали

 

 

1. Живот светога Саве, изд. Ђ. Даничиђа, Београд 1860, стр. 103— 101. — Ср. Život sv. Symeona, изд. Р. J. Šafařik, сар. 17. р. 23. — Доментијан, Животи св. Симеона и св. Саве, изд. Ђ. Даничиђа, Београд 1866, стр. 209.

 

2. Acropolita, ib., pp. 23, ₂₀ — 24, ₄.

 

3. Albericus, ib., p. 886: De Johannicio rege Bulgariae audivimus quod, cum iret contra Thessalonicam, а beato Demetrio fuit interfectus.

 

 

259

 

града, се затворили. Като не се уповавали на своята сила и на здравината на градскитѣ стени, рицаритѣ и жителитѣ се обърнали съ молба къмъ св. Димитра, покровителя на Солунъ, да ги избави отъ неминуемата погибель, и той послушалъ молитвитѣ имъ. Една сутринь, когато Калоянъ спалъ въ палатката си, при, него се явилъ св. Димитъръ и го поразилъ въ сърдцето съ копие. Когато неговиятъ народъ и куманитѣ се научили, че той е мъртъвъ, тѣ се пръснали и се върнали въ земята си [1].

 

Отъ съпоставката на всичкитѣ тия известия за смъртьта на царь Калояна се явява въпросъ: има ли въ основата на легендата нѣщо фактично, нѣщо истинско, или изобщо умрѣлъ ли е Калоянъ отъ естествена или насилствена смърть? Ако близкиятъ по време византийски историкъ, Георги Акрополитъ, се отнася скептически къмъ разказа на чудото, че св. Димитъръ е убилъ Калояна, и е готовъ по-скоро да приеме, че последниятъ умрѣлъ отъ естествена смърть, то това ясно говори, че тукъ е нѣмало никакво чудо, а реално убийство на Калояна, което извършилъ въ палатката му нѣкой отъ неговитѣ близки. Въ разказа на чудото, както видѣхме, фигурира една личность, която, очевидно, е историческа, именно Калояновиятъ главенъ военачалникъ Манастъръ, чието име явно сочи на неговия кумански произходъ [2]. Въ последната минута на живота си Калоянъ него настойчиво обвинява въ нараняването си. Това обстоятелство едвали може да бѫде измислица на Ив. Ставракия, който върху тоя истински фактъ е построилъ цѣлия разказъ на чудото, изложено тъй картинно отъ него, следов., че Калоянъ е умрѣлъ отъ насилствена смърть, т. е. че убийството му е плодъ на нѣкой заговоръ, въ това не може да има никакво съмнение. Това ще се докаже, ако се обърнемъ къмъ събитията, станали веднага следъ смъртьта на Калояна въ Търново.

 

Георги Акрополитъ разказва следното: „И тъй, когато (Калоянъ) но тоя начинъ умрѣлъ, завладѣлъ властьта надъ

 

 

1. Robert de Clary, ib., стр. 116, pp. 107, ₆ — 103, ₁₉.

 

2. Вж. Аnnа Comnena, ed. Reifferscheid, t. II, p. 62, ₂₂-₂₃; p. 71, ₁₄; p. 107, ₂₃ etc., у която това име се пише Μοναστρᾶς.

 

 

260

 

българитѣ синътъ на сестра му, на име Борилъ, следъ като взелъ за жена вуйна си скитянка, а сина на Асѣня Иванъ, който билъ още въ детска възрасть, нѣкой, като го грабналъ тайно, казалъ, че отишелъ при скититѣ” [1]. Изтъкнатитѣ тукъ два факта — женитбата на Борила за жената на Калояна куманка и отвличането на сина на Асѣня I, Иванъ Асѣня, правия наследникъ на престола, който не билъ излѣзълъ още отъ детската възрасть [2], — ясно показватъ, че Борилъ завзелъ престола не по право, а узурпаторски въ силата на единъ заговоръ, жертва на който станалъ Калоянъ [3]. Тоя заговоръ несъмнено е излѣзълъ изъ срѣдата пакъ на куманската болярска партия, защото въ него главни действуващи лица били кумани: царицата куманка и главниятъ военачалникъ Манастъръ. Куманитѣ боляри, недоволни, може би, отъ това, че Калоянъ не изпълнилъ даденитѣ отъ него тѣмъ обещания при завземането на престола въ 1197 г. и ползувайки се отъ последнитѣ военни несполуки на своя царь, решили да се разправятъ съ него сѫщо тъй, както съ по-старитѣ му двама братя, Петра и Асѣня. Както въ 1196 год. изтъкнаха въ заговора противъ Асѣня I Стари неговия братовчедъ Иванка, така и сега тѣ привлѣкли на своя страна неговия сестриникъ Борила, комуто, очевидно, обещавали да го направятъ така сѫщо царь, ако застане начело на заговора; затова и Стефанъ Първовѣнчани въ житието на св. Симеона (баща си Ст. Немань) го нарича

 

 

1. Acropolita, ib., p. 24, _4-9:

 

2. Г. Акрополитъ употрѣбилъ думата ἀϕηλιξ, -ικος, която, споредъ А. Heisenberg'a, значи nondum maturus (ib.f p. 316, s. v.), а собствено тя значи излизащъ отъ детство, т. е. Иванъ Асѣнь е билъ на 14—15 години.

 

3. Че Борилъ насилствено завзелъ престола, право ни говорятъ думитѣ на латинския императоръ Хенриха, по-сетнешния неговъ зеть, който въ писмото си отъ 1212 год. пише: Ех alia vero parte Burillus nobis institit, qui similiter inter gentem Bulgarorum, quibus per violentiam se preposuit, imperiale nomen sibi cum singulis signis imperialibus usurpavit. Buchon, Recherches et matériaux pour sefvir à une histoire de la domination française aux ХІII^е, ХІѴ^е et XV^e siècles. 2^-e partie. Paris 1840, p. 211, coll. 1—2.

 

 

261

 

[1]. Тукъ не по-малко е спомогнала и царицата, която, сама, може би, недоволна отъ мѫжа си, е държала страната на куманската партия и, отъ своя страна, е обещала на Борила да се ожени за него като срѣдство да се закрепи на престола. Погубването на Калояна било възложено върху пълководеца Манастра, който е принадлежалъ на куманската партия и е билъ, очевидно, единъ отъ главнитѣ съзаклятници. При такова едно положение на работитѣ съвсемъ понятно става и изчезването на правия наследникъ на престола. Като се бояли, да не би при узурпацията на властьта синоветѣ на Асѣня I, Иванъ Асѣнь и Александъръ, да ги постигне нѣкоя зла участь отъ страна на братовчеда имъ Борила и неговитѣ съмишленици, българскитѣ боляри, приятели и роднини на царствуващата династия, намѣрили за добре да ги скриятъ отъ очитѣ на узурпатора вънъ отъ държавата; тѣ били отначало тайно държани, а после отведени, както ще видимъ, въ Русия (περὶ τὰ τῶν Ῥώσων), гдето останали презъ цѣлото царуване на Борила. Затова и тоя, който ги грабналъ, за да маскира тѣхното отвличане, казалъ, че Иванъ Асѣнь отишелъ при куманитѣ. Дали заговорътъ отъ 1207 г. е ималъ нѣкаква връзка съ възстанието въ 1205 г., което бѣ извикало Калояна въ Търново, когато той се наслаждаваше съ блѣскавата си победа надъ ромеи и латинци, не може да се установи. Едно е вънъ отъ всѣко съмнение, а именно: че, ако въ 1205 год. царь Калоянъ сполучилъ своевременно да усмири възстанието и строго да накаже начинателитѣ и съучастницитѣ имъ, то въ 1207 год. той не можалъ да предупреди злото: той станалъ жертва, както и двамата му по-стари братя, Асѣнь и Петъръ, на кознитѣ на куманската партия.

 

Стр. 261 Във връзка с въпроса, къде е бил отведен Иван Асен II със своя брат, срв. И. Дуйчев, Приноси към историята на Ивана Асеня II, София, 1943 г., стр. 152. Авторът счита, че първоначално Иван Асен II наистина е бил отведен при куманите, а впоследствие (не веднага през 1207 г.) е намерил прибежище в Галичкото руско княжество. По него време той е бил, както приема И. Дуйчев, на около 11—12 години. (Д. Ангелов)

 

 

Така завършилъ своя животъ царь Калоянъ, единъ отъ най-виднитѣ царе на второто царство, който въ България възкреси паметьта на царь Симеона, а на ромеитѣ напомни за времената на тоя страшенъ за тѣхъ български царь. Българскиятъ синодикъ представя Калояна като такъвъ, който е

 

 

1. Život sv. Symeona, cap. 16, р. 21; ср. сар. 17, р. 22: .

 

 

262

 

„удържалъ много победи надъ гърци и франки” [1], а патриархъ Евтимий въ житието на св. Филотея характеризира него и неговото царуване така:

[2]. На друго мѣсто патриархътъ пише:

[3]. На трето мѣсто у патриарха четемъ:

 

 

1. Вж. новото издание на М. Попруженко отъ 1928 г., стр. 77, § 92.

 

2. Е. Kalužniacki, Werke etc., S. 95, _23-37. — Вж. похвалното слово на Иоасафа Видински за Филотея, Е. Kalužniacki, Aus der panegyrisclien Litteratur der Südslaven. Wien 1901, cap. VIII, p. 109.

 

3. Вж. житието на св. Илариона Мъгленски, Kalužniacki, Werke etc., S. 56, _15-21. Споредъ думитѣ на Евтимия, би трѣбало да приемемъ, че Калоянъ въ своитѣ завоевания е достигналъ на югъ до Срѣдна Гърция, за което другитѣ извори нищо не споменуватъ; подъ тривали и Далмация, може би, ще трѣба да разбираме войнитѣ му противъ маджари и сърби на северо-западъ. Последното изречение Евтимий е заимствувалъ отъ проложното житие на св. Илариона Мъгленски, гдето се казва:

като е прибавилъ невѣрно

Вж. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 419.

 

 

263

 

[1]. И наистина, Калоянъ билъ добъръ пълководецъ и войникъ — качества, които били необходими за българския царь въ дадената епоха, за да осѫществи идеята, завещана отъ неговитѣ предшественици и братя Асѣня I Старий и Петра, именно, идеята за окончателната закрепа на политическата независимость и църковна самостойность на възобновената българска държава. И царь Калоянъ сполучи да осѫществи тая идея. Изпратенитѣ нему отъ папа Инокентия III знакове на царското достойнство и неговото тържествено коронясване отъ папския легатъ му донесоха законно мѣсто между коронованитѣ господари на Европа, и правата му на престола били осветени и признати, споредъ тогавашния обичай, отъ властьта и авторитета на римския първосвещеникъ. Съ тия предимства той отстранявалъ претенциитѣ на Маджарско, Византия и латинската империя върху България и се закрепвало престолонаследието за неговата династия. Наистина, Калоянъ не сполучилъ да даде на българската църква пълна самостойность и равноправность съ другитѣ голѣми църкви, до което той се домогвалъ, но за него на първо време било достатъчно и това, че съ издигането на търновския архиепи-скопъ въ санъ примасъ на царството, България се освобождавала отъ властьта на царигралския патриархъ.

 

Но съ това не се изчерпвала задачата на Калояна. Преди всичко, българскитѣ земи не били още събрани подъ скиптъра на търновския царь. За да обедини подъ една власть частитѣ на българския народъ, той трѣбало да се представи като равенъ и по власть, и по значение на ромейския по-напредъ, а после и на латинския императори; той трѣбало да се сдобие съ високото положение на оня свещенъ и отъ Бога помазанъ βασιλεύς или imperator, подъ властьта на когото всички съсловия и народи въ държавата трѣба да се подчиняватъ безпрѣкословно, за да може на законно основание да разшири предѣлитѣ на царството въ неговитѣ естествени граници. Завоеванието, обаче, на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ и основанието на латинската империя дали потикъ на Калояна да разшири

 

 

1. Вж. похвално слово за св. Ивана Поливотски, Е. Kalužniacki, Werke etc., S. 197, _22-27.

 

 

264

 

политическитѣ си планове. Той съумѣлъ да оцени новото положение на работитѣ на Балканския полуостровъ и, като се облѣгалъ на собственитѣ си сили, намислилъ да осѫществи идеята, която въодушевяваше царетѣ отъ първото царство — основаване на българо-византийско царство съ столица Цариградъ. Той, обаче, не можалъ да прокара и да осѫществи тая идея при всичкитѣ благоприятни обстоятелства, защото билъ лошъ дипломатъ и политикъ. Увлѣченъ отъ мисъльта, че нему сѫдбата е опредѣлила да седне върху престола на източнитѣ императори, той малко си давалъ отчетъ, дали народътъ му който наскоро преди това едвамъ бѣ смъкналъ отъ себе си чуждото иго, билъ подготвенъ политически и културно, за да изнесе на плещитѣ си тая привлѣкателна и грандиозна, но мѫчна задача. Съ сключването съюза съ най-върлитѣ и вѣковни врагове на българския народъ — тракийскитѣ ромеи, той отстѫпилъ отъ традиционната национална политика на своитѣ предшественици и самъ измѣнилъ на себе си; поради това той не можалъ да използува сложилитѣ се тъй сгодно за него събития на полуострова следъ превземането на Цариградъ отъ латинцитѣ, и неговитѣ блѣскави победи и обширни завоевания станали жертва на ромейското коварство, вѣроломство и измѣна. Що се отнася до вѫтрешната дейность на царь Калояна, почти нищо не знаемъ. Известно е само, че той по примѣра на брата си Асѣня I за прослава на престолния градъ презъ времето на своитѣ войни пренесълъ въ мощитѣ на следнитѣ светии: 1. на св. Илариона Мъгленски и били положени при царь Ив. Асѣня II въ църквата Свв. 40-ть мѫченици [1]; 2) на св. Филотея и поло-

 

 

Стр. 264 Отрицателната оценка на В. Н. Златарски за сключения през 1204 г. българо-гръцки съюз не може да се приеме. Напълно правилно и оправдано е било двата съседни балкански народа да се сплотят за обща борба срещу западните завоеватели, които са били опасни не само за гърци, но и за българи. (Д. Ангелов)

 

 

1. Е. Kalužniacki, Werke etc., S. 56. — Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 421. — Патриархъ Евтимий, както изглежда, изпустналъ изъ-предъ вицъ, че при царь Калояна църквата Свв. 40 мѫченици не е била построена. Обаче, въ проложното житие на св. Илариона, отъ което Евтимий се ползувалъ за своето житие, тая несъобразность е избѣгната, защото раката (ковчегътъ съ мощитѣ) била донесена въ църквата Свв. 40 мѫченици, следъ като тая била построена отъ Иванъ Асѣня II (вж. Йор. Ивановъ, п. т., стр. 420 и 422), следов., раката била положена преди това въ нѣкоя друга търновска църква.

 

 

265

 

жени били въ църквата св. Богородица Темнишска [1]; 3. на св. Михаила воинъ отъ Потука и били положени [2], и 4. на св. Ивана отъ Поливотъ, донесени отъ Месина (или Мосинополь) [3], но де сѫ били положени, патриархъ Евтимий не посочва, както пъкъ за другитѣ мощи не казва, отде сѫ били донесени. Нѣма съмнение, че отъ голѣмата и разнообразна плячка, която отнасяли съ себе си куманитѣ, известна часть е отивала въ полза на българския царь, но отъ нея сѫ се ползували само боляритѣ, когато економическото положение на народа, който трѣбало постоянно да воюва, едвали е било цвѣтуще; това най-добре се доказва отъ почналото се въ България следъ смъртьта на Калояна богомилско движение, въ което стопанско-економическиятъ въпросъ е игралъ всѣкога твърде важна роля [4]. Поради изключителното политическо положение, въ което се намирала България въ дадената епоха на Балканския полуостровъ, всичкото внимание и грижа на Калояна, както изглежда, били съсрѣдоточени въ укрепяване на градове и възстановяване на стари разрушени, а главно за уредбата на добра войска и снабдяването ѝ съ отлични за онова време орѫжия и обсадни и други орѫдия. При него бъл-

 

 

1. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 95—98. — Ср. А. Поповъ, Обзоръ хронографовъ русской редакціи. Вып. II. Москва 1869, стр. 31—32. — Тая църква се намирала въ с.-з. поли на Царевецъ редомъ съ църквата Свв. 40 мѫченици.

 

2. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 178—179. — Тая църква се намирала на върха Царевецъ въ крепостьта. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 424.

 

3. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 197—198. — Той не може да си обясни, какъ мощитѣ на тоя светецъ отъ Поливотъ сѫ могли да достигнатъ до Месения. Това негово недоумение произлиза отъ това: 1. гдето мисли, че въпросниятъ св. Иванъ билъ епископъ на азиатския Поливотъ, когато той билъ на европейския (по-точно на тракийския) и вземалъ дейно участие въ борбата съ императоръ Лъва Исаврийски за защита на иконитѣ. (Че е имало два Поливота, вж. Anna Comnena, ed. Reiff., I, р. 254, ₂ et sqq. (тракийски), и II, р. 118, ₂₅ et sqq.; p. 280, ₁₆ (азиатски) и 2. че той смѣсилъ гр. Месина (Μεςήνη), който се помѣстя между Аркадиополь и Чорлу (вж. Nicetas, ib., p. 663, _2-3; р. 832, _14-15) съ Месиния, гдето Калоянъ никога не е достигалъ презъ времето на войнитѣ съ латинци и ромеи.

 

4. За това вж. тукъ по-долу, стр. 292 сл.

 

 

266

 

гаритѣ побеждаватъ враговетѣ не само въ планинскитѣ проходи, но и на открито поле и превзематъ яко укрепени градове. Съ тая добре уредена армия царь Калоянъ достигалъ чакъ до самитѣ стени на Цариградъ, навождалъ страхъ и трепетъ както на ромеи, тъй и на латинци, богати и укрепени градове обръщалъ въ купища развалини; навсѣкъде той носѣлъ съ себе си смърть и опустошение. Ето какъ съвременникътъ описва плачевното състояние на латинска Тракия презъ великденскитѣ дни на 1206 год.

 

„Справедливо може да се каже, че никога окото не е видѣло, ухото не е чувало и не е лохождало до човѣшкото сърдце това, което извършиха куманитѣ и българитѣ презъ времето на, тия нашествия. Обширнитѣ, знаменити и многолюдни до тогава градове, красивитѣ около градоветѣ села, отлично обработенитѣ полета и ливади, цвѣтущитѣ градини, които изобилваха съ плодородие отъ напоението на непресъхващи рѣкички, високитѣ дворци, великолепнитѣ, артистично иззидани и разписани съ разноцвѣтни багри палати, банитѣ съ всички удобства, обвисналитѣ съ плодове лозя, обилнитѣ съ жетва нивя и хиляди други предмети, които произвеждатъ различнитѣ времена, които радватъ земята и правятъ нашия животъ на нея приятенъ, сладъкъ и многожеланъ, — всичко това, следъ изтрѣбването на населението, стана живелище за едни само таралешеци и диви животни. Ако да можеше нѣкой да хвърли само единъ погледъ върху това, то той, обхванатъ, разбира се, отъ най-голѣма скръбь и удряйки се въ гърдитѣ, съ сълзи на очи би казалъ, че вижда разрушението на вселената или поне възобновението на онова състояние на свѣта, когато Богъ заповѣдалъ да израстатъ отъ недрата на земята зеленина, трева и всѣкакви растения, които посѣватъ семе отъ своя родъ и по подобие, а човѣкътъ не сѫществуваше още, за да се ползува отъ всичко това. Де ще намѣря за своя езикъ такова богатство отъ изрази, които да бъдатъ достатъчни за подробно и пълно изброяване на толкова много злини? Или отде да взема доста силенъ и високъ гласъ, за да предамъ описваното въ слухъ на далечнитѣ потомци? Колко е нещастенъ писательтъ, който, подобно на мене, е принуденъ

 

 

267

 

да говори за толкова безбройни злополуки и да препълни речьта си съ описания на своитѣ и на съотечественицитѣ си страдания! Въ състояние ли е нѣкой съ пълно равнодушие да гледа победни паметници, подобни на тия, които сѫ въздигнали нашитѣ неприятели? Въ старо време победителитѣ отъ чувство на хуманность и отъ нежелание да запазятъ споменъ за враждата навѣки, издигали сѫ победни паметници отъ дърво, или отъ неголѣми камъни съ такава цель, щото тѣ, като престоятъ нѣколко време, да изчезнатъ после като свидетелства и залози не на приятелство, а на вражда и кръвопролитие. А варваритѣ, на които сега Господь ни е предалъ за наказание, оставиха като дири на победитѣ си надъ насъ развалини на градове и на навсѣкѫдешно запустение. Но тѣмъ това бѣ малко. Тѣ непремѣнно искаха да достигнатъ най-крайния върхъ на жестокостьта, — да се опиятъ съ кървава свирепость, — ето, когато нѣкой отъ тѣхъ умиралъ отъ естествена ли смърть или на война, тѣ, като заравяли съ умрѣлитѣ боевитѣ имъ коне, на които тѣ яздѣли, лѫковетѣ съ тетевитѣ, двоеостритѣ имъ мечове, въ сѫщитѣ гробове заравяли живи и плененитѣ ромеи. Кой би могълъ тукъ да откупи, кой би могълъ да спаси клетницитѣ?! Така варваритѣ не знаятъ нито мѣрка, нито граници на безчеловѣчието. Когато се изсипаха (върху насъ) тия злочестини и тоя невидимъ и нечуванъ ужасъ, бѣха великденскитѣ дни на деветия индиктъ (вариантъ: на девети априлъ) [1], шесть хиляди седемстотинъ и четиринадесета година (6714 = 1206). Така всѣко мѣсто, гдето преминавалъ нѣкой кумански отредъ, едновременно съ пѣене на победни химни църквитѣ се огласяваха съ силенъ стонъ на победенитѣ: писъци, викове и плачове заглушаваха праздничния шумъ и въ туй време, когато вѣрнитѣ възпѣваха опустението на гробоветѣ, разрушението на ада, възстанието отъ мъртвитѣ, цѣли многобройни градове потъвали въ преизподнята земна или въ страшнитѣ и мрачни селения на ада. И тукъ влѣкатъ въ пленъ; на друго мѣсто грабятъ; тукъ хвърлени на улицата

 

 

1. Тия две дати не си противоречатъ, защото годината 1206 дава 9-и индиктионъ, а пъкъ Великденьтъ презъ сѫщата година се пада на 9 априлъ.

 

 

268

 

малки деца; тамъ копаятъ изнемощѣли старци. Но кой има толкова сили за скръбь и ридание, за да може достатъчно да оплаче всичко това и да го напои съ сълзи? Не току тъй и не случайно, разбира се, бѣше и това, гдето преди нашествието на скититѣ налетѣха по полетата на Тракия огромни ята отъ врани и гарги — еднитѣ отъ северъ, а другитѣ отъ югъ — срещнаха се на едно мѣсто, сбиха се, и вранитѣ, като надвиха, изгониха прилетѣлитѣ отъ югъ гарги!” [1].

 

Тая страшна картина, нарисувана тъй живо отъ Н. Акомината, не може да не остави най-тежко впечатление. Всѣки, който я прочете, ще си състави твърде неласкаво мнение, както за българитѣ въ XIII вѣкъ, тъй и за тѣхния царь който е допущалъ такива жестокости. Колкото и да искаме да си представимъ тая картина преувеличена, колкото и да считаме разказитѣ на византийцитѣ за жестокоститѣ на царь Калояна и тогавашнитѣ българи за пристрастни, все пакъ трѣба да се признае, че въ тѣхъ все има нѣщо, и то не малко, истинско. Ние не можемъ да оправдаемъ царь Калояна за неговитѣ безчовѣшки и кървави постѫпки, но всеобщитѣ бедствия и злини, които се приписватъ нему, не сѫ справедливи, защото вече отъ самитѣ думи на Никита се вижда, че тѣ се отдаватъ изключително на неговитѣ съюзници — куманскитѣ пълчища. Не трѣба да се забравя още и това, че и самитѣ латинци не сѫ отстѫпвали по своята жестокость на куманитѣ. Никифоръ Григора пише: „Македонскитѣ и тракийскитѣ градове бѣха разорени до край, следъ като изнесоха въ кѫсо време много страшни нахлувания ту на латинци, ту на българи и скити. Какво само не бѣха направили на християнитѣ скититѣ — тоя кръвожаденъ народъ — като ги измѫчвали безчовѣчно? А латинцитѣ не само не били по-умѣрени отъ скититѣ, но още и далечъ ги надминавали по жестокость. И не веднажъ, не дважъ, не три пѫти, а много пѫти на тия нещастници се падало да изпитатъ ужаситѣ на грабителството отъ единия и другия народъ” [2]. Както и да било, но царь Калоянъ билъ стра-

 

 

1. Nicetas, ib., pp. 837, ₁₅ — 840, ₈. — Ср. руския преводъ, т. II, стр. 406—409.

 

2. N. Gregoras, ed. Bon., lib. II, cap. 2: I, pp. 27, ₂₀ — 28, ₄.

 

 

269

 

шилище за ромеитѣ, тъй както два вѣка прели това билъ Василий II Българоубиецъ за българитѣ, затова и Г. Акрополитъ, като изтъква прозвището на последния, както видѣхме, нарича Калояна Ромеоубиецъ (Ῥωμαιοκτόνος), а самото му име обръща въ Σκυλοϊωάννης — Кучеиванъ, както го нарекли ромеитѣ, вмѣсто Καλοϊωάννης, както самъ се писалъ и неговиятъ народъ го наричалъ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]