4. ОТНОШЕНИЯТА НА КАЛОЯНА КЪМЪ МАДЖАРСКО И ЦЪРКОВНАТА УНИЯ СЪ ПАПА ИНОКЕНТИЯ III.
Възобновата на българската държава произвела, както видѣхме, на Балканския полуостровъ голѣмъ превратъ въ държавно-политическитѣ отношения, — превратъ, който билъ най-чувствителенъ за Византия. Въ Цариградъ най-сетне били принудени да признаятъ независимостьта на възобновена България, но тамъ все пакъ не преставали да гледатъ на нея като на подчинена държава, което най-ясно се проявило при сключването на мира въ 1202 год.: Алексий III Ангелъ отказалъ да признае царското достойнство на българския царь, следов., междудържавното положение на България, като независимо царство, далечъ още не било признато отъ Византия и отношенията ѝ къмъ последната все още не били ясно опредѣлени. Не по-добри са били отношенията на търновското царство къмъ другитѣ съседни държави, главно къмъ Маджарско, което въ дадения моментъ влиза за пръвъ пѫть въ конфликтъ съ България поради своитѣ претенции върху северо-западнитѣ български земи.
Каква е била сѫдбата на северо-западнитѣ български земи —Поморавието съ Нишъ, Браничевската и Бѣлградската области, — следъ като въ 1194 год. царь Асѣнь I сполучилъ да освободи и присъедини къмъ държавата гр. Срѣдецъ и областьта му: дали византийската власть и следъ това се е задържала тамъ, или тия области сѫ били присъединени къмъ свободна България, засега нищо не се знае; известно е само, че тогавашниятъ маджарски краль Емерихъ (1196—1204), следъ като закрепилъ влиянието си въ Сърбия чрезъ свалянето на великия жупанъ Стефана Първовѣнчани (1196—1228) и издигането на великожупанския престолъ брата му Вълкана като свой васалъ, нахлулъ въ казанитѣ български земи и въ съюзъ съ сърбитѣ, докато царь Калоянъ билъ заетъ съ работитѣ въ Тракия и Македония, презъ 1202 год. успѣлъ да окупира Браничево и Бѣлградъ, а на сърбитѣ предоставилъ Нишъ. Оттогава Емерихъ притурилъ въ кралската си титла и rex Bulgariae. Това самоволно разпореждане на Емериха съ българ-
150
скитѣ земи не е могло да не обърне вниманието на царь Калояна, който не се забавилъ да се противопостави на маджарския краль и да тури край на неговитѣ аспирации къмъ Балканския полуостровъ. Щомъ сключилъ миръ съ Византия, още въ началото на 1203 год. той, ползувайки се отъ междуособицата между Емериха и брата му Андрея, съ голѣма и силна войска отъ българи и кумани навлѣзълъ въ тия области и въ кѫсо време принудилъ сърбитѣ да напуснатъ Нишъ, а следъ нѣколко сблъсквания нейде по р. Морава съ Емериха [1] той сполучилъ да изгони и маджаритѣ отъ Браничево и Бѣлградъ, защото веднага следъ това тамъ сѫ били поставени български епископи [2]. Отъ тия успѣхи на българския царь краль Емерихъ, който не гледалъ съ добро око на засилваща се България и не искалъ дори да признае Калояна за царь, билъ крайно недоволенъ, защото тѣ донесли връщането на Стефана Първовѣнчани отново на великожупанския престолъ и унищожението на маджарското влияние въ Сърбия, отношенията съ която си останали нормални и мирни презъ царуването на Калояна. Оттогава Емерихъ виждалъ въ Калояна най-голѣмия си врагъ, и се почнали голѣми спорове между двамата, отъ които, както ще видимъ по-нататъкъ, победитель излѣзълъ Калоянъ, благодарение на това, че последниятъ положително се отзовалъ на предложението на папа Инокентия III (1198—1216) да мине въ лоното на римската църква, което той използувалъ за признанието и консолидирането на своята държава.
|
Стр. 150 Ново издание на преписката между българския владетел и римския папа от И. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки. ГСУ, Ист.-фил. фак., т. XXXVIII, № 3, София, 1942, стр. 116. Първото писмо, както приема И. Дуйчев, е било изпратено в търновския двор в края на 1199 или началото на 1200 г. (пос. съч., стр. 82). По въпроса за преговорите между Калоян и Инокентий III и сключеното помежду им споразумение срв. П. Петров, Унията между България и римската църква през 1204 г. и четвъртият кръстоносен поход, Ист. пр., год. XI, 1955 г., кн. 2, стр. 35—57; История на България, I, София, 1961, стр. 175 сл. (Д. Ангелов) |
Оть достигналата до насъ преписка между Инокентия III и Калояна, въ която е изложенъ вървежътъ на преговоритѣ между тѣхъ за преминаването на България къмъ римската църква, първото писмо, което трѣба да се отнесе къмъ началото на 1200 година [3], принадлежи на папата до Ка-
1. Въ едно писмо отъ 1231 год. краль Андрей II споменува, че краль Емерихъ ималъ походъ „contra Bulgaros superfluvium Могаѵа”. Вж. К. Јиречек, п. т., стр. 211, бел. 5. — П. Никовъ, Царь Борилъ подъ свѣтлината и пр. Сп.Б.Ак., III, 2 (1912), стр. 127—128.
2. А. Theiner, ib., рр. 29, 30, 33. — Migne, Patrologia lat., t. 215, col. 414 A. — Вж. тукъ по-долу.
3. Това писмо е безъ дата, но то се намира между писмата, излѣзли отъ папската канцелария презъ м. януарий 1200 год., между II kalend. Januarii и IV Idus Januarii, т. е. между 31 декемврий 1199 год. и 10 януарий 1200 год., следов., нашето писмо не може да се отнесе по-назадъ отъ първата половина на януарий. Ср. Gesta Innocentii, Migne, ib., t. 214, col. CXXVI, n. 37.
151
лояна, отъ което не само не може да се заключи, че Калоянъ по-рано се обръщалъ съ нѣкакви предложения къмъ папата [1], но и по-скоро може да се приеме, че до Инокентия III е дошелъ слухъ отстрани за намѣрението на българския царь да премине въ католичество, и той поискалъ да се възползува отъ тоя слухъ, за да подчини България на римския престолъ. Инокентий III почва писмото си така: „Господь милостиво погледна на твоето смирение и на преданостьта, която ти си ималъ досега, както е известно, къмъ римската църква и срѣдъ военнитѣ тревоги и опасноститѣ на войнитѣ не само твърдо те защитилъ, но и дивно и милостиво ущедрилъ. Ние пъкъ, като чухме, че твоитѣ прадѣди водили потеклото си отъ благородното поколѣние на града Римъ и че ти си придобилъ отъ тѣхъ благородството на кръвьта и разположение за искрена преданость къмъ римския престолъ, която ти оказвашъ като че ли по наследственъ дългъ, отдавна бѣхме вече решили да те посетимъ съ нашитѣ писма и пратеници. Но отвличани съ разни грижи за църквата, досега не можахме да изпълнимъ нашето намѣрение. Сега, обаче, между другитѣ наши грижи натоварихме се и съ тая, че трѣба да се предприеме не, тя трѣба да се извърши по-скоро, като вече предприета, за да те поддържаме въ похвалното намѣрение чрезъ нашитѣ прате-
1. Нѣкои историци, както, напр., В. Макушевъ (п. т., стр. 18), като се позоваватъ на по-сетнешнитѣ увѣрения на Калояна предъ папата, какво ужъ той ималъ намѣрение да се обърне къмъ неговия св. престолъ веднага следъ завземането на престола, но че ужъ нѣколко пѫти изпращанитѣ пратеници поради различни прѣчки нито единъ пѫть не могли да достигнатъ до Римъ, приематъ, че сношенията между Инокентия III и Калояна сѫ се почнали по инициативата не на папата, а на самитѣ българи и че самитѣ сношения се захванали не при Инокентия III, а още при предшественика му Целестина II. Но Е. Голубински отрича това твърдение, като го опровергава съ това, че тия увѣрения на Калояна сѫ нищо друго, освенъ дипломатически залъгвания, че сношенията сѫ се почнали за пръвъ пѫть при Инокентия III и че пръвъ ги е завързалъ именно той, а не българитѣ. Вж. Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей болгарской, сербской и румынской, Москва 1871, стр. 264.
152
ници и писма и да заякчимъ преданостьта къмъ апостолския престолъ”. И тъй, Инокентий III, обръщайки се къмъ българския царь съ своето предложение, си послужилъ съ сѫщия мотивъ, съ който обикновено започвали своитѣ сношения съ православнитѣ господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданость къмъ римската църква, но въ дадения случай папата се научилъ по слухъ (audito) и за нѣщо повече — за неговото римско потекло. Нѣма съмнение, че Инокентий III тукъ е използувалъ титлата на търновския царь. Въ папската канцелария вече е имало сведения, че тамъ, на Балканския полуостровъ, имало единъ народъ „власи”, който говорѣлъ езикъ близъкъ на латинския; за неговото сѫществуване вече сѫ знаели въ Италия, а, може би, и въ Римъ още отъ времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — съ тѣхъ е ималъ работа Боемундъ Тарентски въ Тесалия презъ 1083 год. [1]; освенъ това, още въ XI вѣкъ е сѫществувало мнение, че тия власи сѫ потомци на изселници отъ Италия [2]. Затова, понеже отъ кръстоносцитѣ на третия походъ въ папската канцелария сѫ знаели, че търновскиятъ господарь се наричалъ, споредъ тогавашната географска терминология, царь на „власитѣ”, т. е. на българитѣ отъ северна България, Инокентий III не се забавилъ да изтъкне въ първото си писмо до Калояна като най-силенъ мотивъ неговия римски произходъ.
По-нататъкъ папата казва, че отдавна той се канилъ да посети Калояна съ своитѣ писма и пратеници, но отвличанъ отъ грижитѣ за църквата не можалъ да изпълни това си намѣрение. По-ясно доказателство отъ това, че инициативата въ преговоритѣ съ българския царь принадлежи на папата, а не на Калояна, не може да бѫде, защото, ако да бѣше обратното, т. е. че Калоянъ се обърналъ пръвъ къмъ папата, то последниятъ по никой начинъ не би пропусналъ случая да изтъкне въ писмото си, че той се явява като изпълнитель на неговото вече изказано желание — да премине къмъ римската църква;
1. Anna Comnena, lib. V, сар. 5; I, р. 169, 19 et sqq.
2. Сinnamus, ed. Bonn, p. 260, 8.
153
напротивъ, той пише, че предприема и тая грижа, която впрочемъ счита вече за предприета, т. е. че Калоянъ нѣма да откаже на предложението му, и затова „тя трѣба да се извърши по-скоро”, т. е. българскиятъ царь да стане синъ на римската майка-църква. Поради това Инокентий III изпратилъ при Калояна лично любимия си синъ Доминика, добъръ познавачъ на гръцкия и латинския езици [1], архипресвитера на гърцитѣ (разб. униати) отъ Бриндизи, чиято мисия била, споредъ самия папа, „както самия него (Калояна), тъй и прекарващия подъ него християнски народъ да ги укрепи въ преданостьта къмъ апостолския престолъ и да го (папата) осведоми относно чистотата на вѣрата и искреностьта на преданостьта имъ” [2]. Затова папата „моли негова знатность (nobilitatem tuam) и увещава въ Господа, както и му заповѣдва по апостолскитѣ предписания, щото той, приемайки го (Доминика) смирено и предано, да се отнесе (pertractes) почтено и благосклонно и по него да му изложи по-пълно своята преданость”, т. е. какви условия той ще постави срещу неговото предложение. Затова папата въ заключение предупреждава Калояна, че само следъ като му стане известно чрезъ Доминика искреностьта на неговото намѣрение и разположението къмъ преданость, щѣлъ да нареди да се изпратятъ при него по-важни пратеници или легати, които да утвърдятъ него и неговитѣ въ любовьта къмъ апостолския престолъ и да го уведомятъ за папското благоволение. Колкото и да билъ увѣренъ, че Калоянъ нѣма да откаже неговото предложение, все пакъ Инокентий III, като не знаелъ, какъвъ ще бѫде отговорътъ на Калояна, се обръща въ надписа на писмото си не като къмъ владѣтеленъ господарь, а като къмъ частно лице — nobilis vir — „знатенъ мѫжъ” и нищо не говори за управлявания отъ него народъ, а употрѣбява думата „твоитѣ” (tam te quam tuos), като чрезъ това, може би, му е намеквалъ, че той е готовъ да изпълни желанието на неговитѣ предшественици — да признае независимостьта на българската държава и църква [3].
1. Gesta Innocentii; Migne, ib., t. 214, col. CXXV B, cap. 65.
2. Migne, ib., t. 214, col. II17 B. — Вж. тукъ по-долу, стр. 154 сл. и 157.
3. Migne, Patrologia latina, t. 214, col. 825 А—C. — Е. Голубинcкій, п. т., стр. 264—265.
154
Кога е пристигналъ папскиятъ пратеникъ Доминикъ въ Търново, не се знае; папското писмо било написано въ самото начало на 1200 год., а отговоръ на него Калоянъ изпратилъ заедно съ сѫщия пратеникъ презъ ноемврий 1202 год., следов., Доминикъ престоялъ въ България почти цѣли три години, което, споредъ насъ, едвали е възможно; писмото, може би, е било писано въ началото на 1200 год., но то е било отнесено отъ Доминика не по-рано отъ 1201 год., когато Калоянъ билъ заетъ съ възстанието на своитѣ съюзници Добромира Хриза и Мануила Камица и съ откритата си война съ Византия. Само по себе си се разбира, че Калоянъ не е могълъ да се отнесе съ пълно довѣрие къмъ неочакваното появяване на Доминика, който билъ гръкъ, или, както самъ Калоянъ пише въ отговора си до папата, „заподозрѣлъ го въ нѣщо, защото мнозина дохождали въ царството му съ замисълъ да го лъжатъ; той, обаче, знаелъ добре да се предпазва отъ всички” [1]. Очевидно, Калоянъ подозиралъ, да не би това да е било нѣкаква измама отъ страна на ромеитѣ. Както и да било, на първо време българскиятъ царь не само не обърналъ внимание къмъ мисията на Доминика, но дори не го приелъ лично. Обаче, не е била само тая подозрителность у Калояна, които го е накарала да се отнесе съ недовѣрие къмъ папския пратеникъ. Калоянъ се намиралъ въ това време въ момента на най-голѣмия разгаръ на борбата си съ Византия, когато трѣбало да се опредѣлятъ най-сетне отношенията на България къмъ последната. Той не е могълъ така лесно да се реши на такава важна постѫпка, защото едвали може да се мисли, че папското предложение е било прието безъ всѣка опозиция отъ българското духовенство, особено висшето, което при тогавашното неопредѣлено положение на българската църква следъ самоволното прогласяване на нейната автономность едвали би се съгласило тъй
1. Migne, ib., col. 1113 С: Nec miremini quod nuntius vester cоto nou rediit quia nos suspicati fuimus аlіquid contra eum, quia multi venerunt in imperium nostram nos decipere cogitantes, sed nos ab omnibus bene novimus praecavere.
155
безрезервно да се откаже отъ православието, особено пъкъ като не е знаело, при какви условия щѣло да стане преминаването къмъ римската църква; че е имало такава опозиция отъ страна на българското духовенство, се доказва съ това, че въ 1203 год., както ще видимъ по-нататъкъ, само двама митрополити — Анастасий Велбуждски и Сава Преславски и четирма епископи — Маринъ Скопски, Авраамъ Прищински, Кирикъ Нишки и Климентъ Видински се обърнали къмъ папа Инокентия III съ молба да изпрати pallium за новопосветенитѣ двама митрополити, а пъкъ въ това време въ България едвали е имало само тия епископски катедри; не се споменуватъ епископитѣ на такива стари катедри, каквито сѫ срѣдешката, дръстърската, ловешката, овешката, бѣлградската, които, очевидно, не сѫ сподѣляли все още църковната политика на своя царь, но сѫ се въздържали отъ всѣкакви явни протести поради строгия и суровъ характеръ на Калояна. Освенъ това, и самъ Калоянъ на първо време очевидно все се е надѣвалъ, че при едно сключване на миръ съ Алексия III неговото царско достойнство и независимостьта на българската църква ще бѫдатъ признати отъ Византия. Но неговата надежда не се оправдала: както видѣхме, при сключването на мира въ 1202 год. византийското правителство признало независимостьта само на държавата, но не и царското достойнство на българския царь” и самостойностьта на българската църква. Следъ това той се почувствувалъ съ развърнати рѫце: отказътъ на императора и на патриарха му давалъ достатъчно основание да се обърне съ сѫщото предложение къмъ Римъ; сѫщиятъ тоя отказъ немалко е спомогналъ за отстранението на несъгласието отъ страна на ония лица отъ българското духовенство, които сѫ били противъ унията съ римската църква и сѫ се присъединили само на сѫщитѣ условия. Затова веднага следъ сключването на мира съ Византия Калоянъ приелъ папския пратеникъ и решилъ да отговори на папското писмо.
|
Стр. 155 Титлата Велбуждски епископ е във връзка с името Велбужд, както се е наричал Кюстендил през средновековната епоха. В случая тя представлява транскрипция на латинското название Belebusdensis. Има основание да се счита обаче, че първична и по-правилна е формата Велбъжд, а не Велбужд и следователно по-точно е прилагателното да гласи велбъждски, а не велбуждски. Срв. И. Дуриданов, Средновековното име на гр. Кюстендил, сп. «Език и литература», XVII, 1962 г., кн. 2, стр. 15—24. (Д. Ангелов) |
Като се извинява съ писмото, задето Доминикъ не се върналъ скоро, Калоянъ пише, че, за да го приеме, той получилъ „свидетелството”, т. е. гаранция за него отъ нѣкого-си
156
Претаксата [1]. Кой е билъ тоя Претаксатъ, отъ писмото Калояново не може да се разбере. Обаче въ едно писмо на капелана Ивана Каземарински (Ioannis de Casem(arino)) до папата, който още въ декемврий 1202 год. билъ изпратенъ за България, но му било възложено да уреди по-напредъ църковнитѣ работи въ Босна и Маджарско, като се говори за работитѣ въ Босна, се съобщава за нѣкакво дарение на църквата отъ страна на nobilis mulier Sibilia, uxor quondam Praetextati Constantinopolitani т. е. „на знатната жена Сибилия, съпруга нѣкога-си на Претекстата Цариградски” [2]. Ако Praetaxatus и Praetextatus е една и сѫща личность, което е твърде приемливо, защото въпросното писмо е писано презъ май и предхожда третото писмо на Калояна отъ августъ 1203 год., а папскиятъ отговоръ на това писмо е писанъ презъ септемврий с. г., то Претекстатъ е билъ сѫщо съвременникъ на царь Калояна, както и Претаксатъ. И тъй, тая знатна госпожа Сибилия била католичка и живѣла нѣкога (quondam) въ Босна съ мѫжа си Претекстата, който е билъ сѫщо nobilis vir, както го нарича папата въ 2-то си писмо до Калояна [3] и е билъ сѫщо католикъ. Що се отнася до народностьта му, то той едвали е билъ гръкъ и царогражданинъ, както приема Е. Голубински [4]; епитетътъ Constantinopolitanus билъ по-скоро неговъ прѣкоръ, а самъ той е билъ чистъ бошнякъ. Възъ основа на тия данни и на предполаганата идентичность на Претаксата и Претекстата ние си представяме цѣлата работа така: понеже Калоянъ дълго време не искалъ да приеме Доминика, подъ влиянието на опозицията на българското духовенство, за което последниятъ не се забавилъ да съобщи въ Римъ, както и за подозрението на българския царь къмъ него като къмъ гръкъ, Инокентий III се видѣлъ принуденъ тъкмо да изпрати отъ Босна знатния мѫжъ Претекстата, който като славя-
1. Migne, ib., t. 214, coi. 1113 С: Sed nos pro eo testimonium recepimus Praetaxati et ei acqulevimus.
2. Ibidem, t. 215, col. 163 C. — Въ самия текстъ на писмото стои вм. Praetextati безсмислената тукъ дума potestatis очевидно погрѣшно, както се види отъ краткото съдържание въ началото на писмото.
3. Ibidem, t. 214. col. 1114 В.
4. Краткій очеркъ и пр., стр. 266, бел.
157
нинъ, говорещъ на езикъ близъкъ на българския, да увѣри Калояна, че наистина Доминикъ е папски пратеникъ (тъкмо поради това Претекстатъ по никой начинъ не е могълъ да бѫде гръкъ и при това царогражданинъ) и да въздействува върху него, за да премине къмъ римската църква. Че Претекстатъ билъ папски човѣкъ, се види отъ това, че Калоянъ въ писмото си не дава никакви сведения за личностьта му, следов., той е билъ добре познатъ на папата, който го нарича самъ nobilis vir.
Въ отговора си, който билъ изпратенъ не по-кѫсно отъ ноемврий 1202 год., защото отговорътъ на папата се отнася къмъ 28. декемврий с. г. (V Kalen. Decemb.), Калоянъ, като съобщава на папата, че получилъ „свещеното му писмо”, което той „счелъ по-горе отъ всѣко злато и какъвто и да било скѫпоцененъ камъкъ”, пише, че възнесълъ много благодарности къмъ Бога, задето го посетилъ, милостиво погледналъ на неговото смирение и „му припомнилъ за кръвьта и неговото отечество, отъ което произлизалъ”. „И сега, продължава той, светий отче, като добъръ пастиръ и глава на всички вѣрни християни, желаейки да съберете синоветѣ на св. католишки и апостолски престолъ въ едно, изнамѣрихте насъ отдалеченитѣ тѣломъ”. Тия думи ясно свидетелствуватъ, че папата пръвъ се обърналъ къмъ известното вече намъ предложение. На предупредителната бележка на папата, какво той отдавна искалъ да влѣзе въ връзка съ него, но го задържали грижи по църквата, Калоянъ отговаря: „макаръ моитѣ покойни братя отдавна и да искаха да пратятъ пратеници до ваше светейшество, обаче тѣ не можаха да стигнатъ до васъ, поради многото наши врагове; и ние сѫщо така, опитвайки се веднажъ, дважъ и трети пѫть да делегириме при васъ, не можахме да извлѣчемъ плодъ отъ това, за което копнѣехме” [1]. Доколко тия увѣрения
1. Migne, ib., t. 214, col. 1113А: Et nunc, sancte Pater, tanquam bonus pastor et caput omnium fidelium Christianorum, filios sanctae catholicae et apostolicae sedis congregare volens in imum, requisisti nos remotos secundum corpus. Et quamvis fratres mei bonae memoriae jamdudum nuntios voluerint mittere sanctitati vestrae, non tamen ad vos pervenire propter multos nostros contrarios potuerunt; et nos similiter probantes semel, secundo et tertio ad vos dirigere, deducere non potuimus quod optabamus in fructum.
158
еж вѣрни, не може да се провѣри по липса на данни; наистина, Петъръ и Асѣнь още въ 1189 год. се домогваха да се сдобиятъ отъ германския императоръ Фридриха I Барбароса съ признание на царското имъ достойнство, но за нѣкакви тѣхни сношения съ западната църква засега поне не се знае; сѫщо така и твърдението, какво самиятъ Калоянъ се е опитвалъ три пѫти да завърже сношения съ папата, не може да се приеме за вѣрно, защото до последенъ моментъ той е очаквалъ, че това признание ще получи отъ Византия. По-нататъкъ Калоянъ съобщава на папата, че заедно съ неговия пратеникъ Доминика той изпраща и благочестивия браничевски, вѣренъ пресвитеръ Власия, „които ви носятъ отъ наша страна благодарность, приятелство и покорность като на духовенъ отецъ и върховенъ първосвещеникъ” [1]; а търновскиятъ архиепископъ Василий въ писмото си до папата за двамата пратеника пише: „това, което биха ви съобщили тѣ, защото на тѣхъ нашиятъ господарь, царь Калоянъ, е довѣрилъ свои тайни, и това, което тѣ ще ви кажатъ и нашето писмо, имайте го за сигурно” [2]. Какви сѫ били тия тайни на българския царь, не е мѫчно да се отгадаятъ при неговитѣ увѣрения въ благодарность, приятелство и покорность, т. е. че той възприема предложението на папата — да премине къмъ римската църква, както това се доказва и отъ искането му отъ апостолския престолъ „да бѫде утвърденъ въ римската църква като въ майчина синовность” (sicut matris filialitate). Но Калоянъ изтъква като първо и непремѣнно условие за това — „римската църква да му изпрати корона и почесть”, т. е. да признае царското му достойнство, което сѫ имали старитѣ български царе: „единиятъ бѣше Петъръ, другиятъ бѣше Самуилъ и други, които ги предхождали въ царството, както ние намѣрихме писано въ нашцтѣ книги” [3]. Изтъквайки имената на коронованитѣ царе
1. Ibidem, col. 1113 В: . . . referentes vobis ех parte nostra gratiarum actiones et amicitiam et servitium sicut patri spirituali et summo pontifici.
2. Ibidem, col. 1116 В: . . . quod sint vobis recommendati . . ., quia eis commisit dominus noster, Calojoannes imperator, sua secreta, et quod isti dixerint vobis et nostrae litterae, firmum habeatis.
3. Ibidem, col. 1113 C: Unus fuit Petrus, alius fuоt Samuel et alii qui eos in imperio praecesserunt, sicut in libris nostris inveaimus csse scriptum.
159
отъ първото българско царство, Калоянъ съ това е искалъ да покаже, че и прогласеното отъ братята му царство съ център Търново не е нищо друго, освенъ продължение на първото, и затова той не иска нѣщо незаконно. Като обосновава по тоя начинъ своето историческо право да носи царска корона, Калоянъ, очевидно, чрезъ това е искалъ да отстрани у папата всѣко съмнение въ това си право. Затова той въ заключение по тоя въпросъ пише: „А сега, ако е угодно на ваше светейшество да допълните въ насъ това, което считашъ, че трѣба да се прибави къмъ нашето царство, то то ще бѫде изпълнено за прослава на Бога и на римската църква” [1], съ други думи, ако папата приеме поставеното отъ него условие, то това ще бѫде за прослава на Бога и римската църква. Въ края на писмото си Калоянъ моли папата, ако му е угодно, да прати „важни (magnos) пратеници”, за които той му съобщилъ въ писмото си [2].
Калояновиятъ отговоръ билъ придруженъ съ писмо отъ българския архиепископъ Василий до папата. Въ това писмо, въ чийто надсловъ архиепископътъ нарича папата „нашъ духовенъ отецъ”, Василий, както и Калоянъ, възнася за изпратения архипресвитеръ Доминика благодарность къмъ Бога, „който не презрѣ насъ, смиренитѣ и недостойни свои раби, алчущи и жаждущи милость и благословение отъ св. католишки и апостолски престолъ, защото нашитѣ господари-царе и ние отъ много години насамъ искахме да пратимъ при васъ, но не можахме, и сега по волята на всемогъщия Бога и на ваше светейшество вие направихте твърде добре, дето изпратихте
— Какво трѣба да разбираме подъ „наши книги” : дали това сѫ били лѣтописи, или други официални документи, или пъкъ запазилитѣ се дотогава книжовни паметници отъ старата българска книжнина на Х и XI вѣкове мѫчно е да се установи. — Тукъ Калоянъ не споменува името на основателя на царския ннетитутъ въ България — царь Симеона, може би, защото царското достойнство на последния не бѣ признато както е известно, до самата му смърть нито отъ Цариградъ, нито отъ Римъ.
1. Ibidem, col. 1113 С: Nunc antem, si placitum est sanctitati vestrae nobis istud implere, quidquid imperio nostro duxeris injungendum, illud ad honorem Dei et Ecclesiae Romanae complebitur.
2. Ibidem, coll. 1112 C—1113 D.
160
на нашия господарь-царь молитва и благословение. Ние пъкъ научавайки това отъ царя, който ни повика, издигнахме рѫце къмъ небето заедно съ цѣлия народъ, казвайки така: „Господь ни напомни това, за което ние и не помислихме”. Колкото възвишено, но и неясно да се изразява въ горния насажъ архиепископъ Василий, все пакъ отъ него не е мѫчно да се разбере, че той напълно сподѣля решението на царь Калояна за преминаването му къмъ римската църква. Обаче, и той изтъква като първо и непремѣнно условие — Калоянъ да получи царска корона. „Затова, пише той, ние, малки и голѣми, като добри синове, молимъ ви, като добъръ баща, щото нашиятъ господарь-царь да получи отъ васъ това, което иска, понеже той е достоенъ това да получи; защото самъ той и цѣлото негово царство иматъ добра преданость къмъ римската църква, като наследници, произлизащи отъ римска кръвь”. Въ края на писмото и Василий моли папата да побърза съ назначението на своитѣ пратеници [1].
1. Ibidem, coll. 1115 D—1116 В. — Между писмото на архиепископъ Василия и отговора на папа Инокентия III у Міgne е помѣстено писмото на княза Белота до папата (epistola Bellotae principis ad pontificem, ibidem, col. 1116 С) съ следното съдържание: „Азъ, князъ Белота, извънредно грѣшенъ, поздравявамъ великото ваше светейшество, прославено по цѣлия свѣтъ. — Известяваме ти, че когато дойде при насъ вашиятъ пратеникъ архипресвитеръ Доминикъ и ни съобщи за ваше светейшество и молитва, твърде се зарадвахме. И азъ приветствувамъ отъ страна на Бога великото ваше светейшество и моля за вашата молитва и благословението на твое светейшество, за да бѫда по дългъ причастенъ въ благодатьта на римската църква азъ и жена ми, както и синоветѣ ми и цѣлиятъ ми домъ; и който и да мине презъ насъ, нека донесе намъ ваше писмо и ваше благословение, за да се укрепимъ въ вашитѣ молитви”. Кой е билъ тоя князъ Белота, не може да се разбере нито отъ писмото му, нито пъкъ отъ отговора на папата, който гласи следното: „Получихме писмото, което вашата знатность ни изпрати по обичния синъ (Доминика), архипресвитера бриндизки, съ благосклонность, както приличаше, и това, което известихте чрезъ него (писмото), щателно разбрахме. Радваме се, прочее, въ Господа и похваляваме благоразумието на вашата знатность, задето оказвате разположение на чиста преданость къмъ насъ и римската църква и искате да се укрепите съ нашето благословение и да си помогнете съ (нашитѣ) молитви”. По-нататъкък папата увещава и препоръчва на Белота, щото той, понеже стои твърдо въ преданостьта къмъ него и апостолския престолъ, да се погрижи да при-
161
Кога сѫ тръгнали двамата пресвитери Доминикъ и Власий отъ Търново, остава неизвестно; знае се само, че Власий не можалъ да достигне до Римъ и билъ принуденъ ла се върне отъ пѫтя поради „мѫчнитѣ пѫтища”, споредъ папата, а въ сѫщность, може би, поради развиващитѣ се въ това време събития по западнитѣ брѣгове на Балканския полуо-въ — военнитѣ действия на кръстоносцитѣ отъ четвъртия походъ. Пресвитеръ Доминикъ пристигналъ въ Римъ не по-кѫсно отъ ноемврий месецъ на 1202 год. и поради благоприятния отговоръ на царь Калояна и на архиепископъ Василия Инокентий III решилъ по-напредъ да осигури своята работа — да закрепи по-напредъ своята духовна власть въ България. Затова той решилъ още презъ декемврий с. г. да отговори на Калояновото и Василиевото писма. Въ писмото си до царя папата, като изтъква принципа на апостолския престолъ, съгласно съ думитѣ на Христа къмъ ап. Петра: „ако ме обичашъ, паси овцетѣ ми”, постоянно да се грижи за събирането на християнитѣ въ една църква, която, като обща майка, за тая цель спохожда синоветѣ си било чрезъ пратеници, било чрезъ писма, пише: „имайки това предвидъ ние решихме, че трѣба да посетимъ преди всичко твоята знатность чрезъ пратеникъ и наше писмо и, следъ като се разбере силата (effectu) на преданостьта, която ти имашъ къмъ римската църква, твоята майка, тогава да изпратимъ при тебе по-важни пратеници (majores... nuntios), които да пасатъ съ слово и примѣръ както тебе, който казвашъ, че си произлѣзълъ отъ знатенъ римски родъ, тъй и прекарващия
еме благосклонно легата на апостолския престолъ, И(вана) капелана, и да се отнесе къмъ него съ почить”. .Защото, завършва папата, като ви имаме въ недрата на любовьта (in visceribus charitatis), ние молимъ Бога да ви даде така да прекарате добъръ времененъ животъ, че най-сетне да се сдобиете съ вѣченъ” (ib., col. 1118 В—С). Отъ съдържанието на дветѣ писма може съ положителность да се изведе, че тоя Белота, когато е писалъ писмото си до папата, е билъ вече синъ на римската църква, и затова той иска и очаква само благословението и молитвитѣ на папата, които и получилъ отъ последния, следов., той не е могълъ да бѫде българинъ; по-скоро той е билъ нѣкой маджарски мѣстенъ магнатъ, презъ владенията на когото папскитѣ легати, архипресвитеръ Доминикъ, а после и Иванъ капеланъ, сѫ минавали, за да отидатъ въ България.
162
подъ тебе народъ и да известятъ за благоволението и милостьта на апостолския престолъ” [1]. По-нататъкъ, като споменува за първоначалното съмнение въ мисията на архипресвитера Доминика и за отстранението на това съмнение при посрѣдничеството на „знатния мъжъ” Претаксата и като му напомня, че Калоянъ смѣтналъ първото папско писмо за скъпоценно, по-горе отъ всѣко злато и какъвто и да било скъпоцененъ камъкъ и отправилъ къмъ Бога голѣми благодарности, задето го счелъ за достоенъ да го посети, папата продължава: „Ти прибави сѫщо, че макаръ ти, следвайки примѣра на покойнитѣ твои братя, следъ като си се опитвалъ да изпратишъ при насъ пратеници веднажъ, дважъ и трети пѫть, но не си можалъ да изпълнишъ това, за което си копнѣелъ, сега, обаче, подкрепенъ отъ нашето писмо, ти си опредѣлилъ В(ласия), пресвитеръ браничевски, съ нашия пратеникъ, ако той и да не можалъ да пристигне при насъ поради мъчнитѣ пѫтища” [2]. Нѣма съмнение, че съ това повтаряне главнитѣ точки въ писмото на Калояна папата е искалъ да му напомни още веднажъ, че въпросътъ за преминаването на България къмъ римската църква е за него въпросъ свършенъ и единъ видъ го предупреждава, за да нѣма по-сетне отъ негова страна никакви колебания и отмѣтане, както се види отъ следния пасажъ: „Ти поиска, смирено, щото римската църква да ти отпусне корона, както се чете въ твоитѣ книги, че отпуснала на славной памяти Петра, Самуила и на други твои прародители. (Тукъ папата измѣстя въпроса за короната, защото Калоянъ въ писмото си пише, както видѣхме, какво Петъръ, Самуилъ и други негови предшественици съ носили царска корона, а не че тѣ съ я получили отъ папата). И тъй, за да бъдемъ по-добре осведомени за това, ние заповѣдахме внимателно да се прегледатъ нашитѣ регистри, отъ които ясно узнахме, че въ подчинената тебъ земя имало много коронувани крале (reges). Освенъ това въ тѣхъ се съдържало, че презъ време на доброй памяти папа Николая, нашиятъ предшественикъ, българскиятъ
1. Ibidem, col. 1114 А—В.
2. Ibidem, col. 1114 В—С.
163
краль (rex Bulgarorum), на чиито допитвания той твърде често отговарялъ, заедно съ цѣлата повѣрена нему държава (cum toto regno), за негова прослава билъ покръстенъ, и самиятъ краль поискалъ отъ него архиепископъ. Сѫщо пратеникътъ на Михаила, българския краль, представилъ кралско писмо съ кралски подаръци до папа Адриана, нашия предшественикъ, и поискалъ отъ него да разпореди за избиране на нѣкого отъ кардиналитѣ за архиепископъ, когото следъ тѣхното (на българитѣ) одобрение, като се върне при апостолския престолъ, отпосле той да посвети. И когато сѫщиятъ Адрианъ назначилъ затамъ единъ иподяконъ съ двама епископи, българитѣ, съблазнени отъ гръцки дарове и измамени съ обещания, изгонили римскитѣ свещеници и приели гръцки. Макаръ споменътъ за такова непостоянство и да ни доведе до такава предпазливость, че да не пращаме при твоето присѫтствие никого отъ нашитѣ братя, т. е. кардиналитѣ, все пакъ решихме да назначимъ при тебе обичния си синъ, капелана Ивана” [1]. Припомняйки по тоя начинъ за сношенията на князъ Бориса-Михаила съ папата въ IX вѣкъ, които впрочемъ не съвсемъ пълно и точно сѫ изложени, Инокентий III, отъ една страна, го предупреждава да не се повтаря сѫщата история, а, отъ друга, — ползува се отъ случая, за да изтъкне на Калояна, че, ако и да признава правото му да носи корона, но тая корона не може да бѫде царска (imperialis), защото въ неговитѣ очи той не е imperator — царь, макаръ самъ да се нарича така, а само кралска (regalis), защото той признава само единъ императоръ — западния римски императоръ. Затова въ писмото си, както видѣхме, папата нарича предщественицитѣ на Калояна regi coronati — коронувани крале, но не и imperatores, както Калоянъ самъ ги нарича, и затова Калоянъ може да бѫде само rex coronatus. — Макаръ че споменътъ за българското непостоянство въ миналото го накаралъ да бѫде предпазливъ до тамъ, че сега не изпраща никого отъ кардиналитѣ, все пакъ папата решилъ да изпрати свой близъкъ човѣкъ (familiaris), капеланъ Ивана Каземарински, за легатъ на апостолския престолъ; а за да се избѣгнатъ нѣкои нови недоразумения и, по-
1. Ibidem, coll. 1114 С — 1115 А.
164
дозрения, папата дава за него отлична рекомендация: той билъ „мѫжъ прозорливъ и таенъ, когото подъ заслона на неговото благочестие и добросъвѣстность между другитѣ наши капелани ние и нашитѣ братя прегръщаме крепко въ обятията за особената привързаность къмъ Господа; върху него сѫщо възложихме нашитѣ власти (vices nostras), за да изправи въ цѣлата ти земя ония духовни дѣла, които той намѣри, че трѣба да се изправятъ, и да установи това, което съгласно съ Бога би трѣбало да се установи”. Но съ това не се свършвала мисията на капелана Ивана. „По него сѫщо, продължава папата, опредѣляме за архиепископа на твоята земя pallium, т. е. знака за пълнотата на първосвещеническата длъжность, който трѣба да се надѣне споредъ формата, която изпращаме въ наша булла. На сѫщия нашъ легатъ сѫщо порѫчахме, ако нѣкои въ твоята земя случайно би трѣбало да се повишатъ по длъжность или да се посветятъ за епископи, той чрезъ съседнитѣ католишки само епископи да назначава, които трѣба да се назначатъ, и да посвещава, които трѣба да се посвещавате. Очевидно, съ тая разпоредба папата е искалъ чрезъ рѫкоположение и издигане на духовни лица отъ неговия пратеникъ да има въ България повече свои привърженици между духовенството при окончателното разрешение на въпроса. „Натоварихме сѫщия да издири по-внимателно истината относно короната, която била доставена на твоитѣ прародители отъ римската църква, както по старитѣ книги, тъй и по други документи, и да поговори съ тебе за всичко, което би трѣбало да се обсѫди, така че, когато ние чрезъ него и твоитѣ пратеници бѫдемъ осведомени за всичко, ще отидемъ напредъ по-благоразумно и по-зрѣло, споредъ както трѣба да се върви напредъ. Полезно е, прочее, за тебе, както за временната ти слава, тъй и за вѣчното спасение, щото ти да бѫдешъ римлянинъ както по родъ, тъй и по животъ (imitatione), а народътъ на твоята земя, който твърди, че произлѣзълъ отъ римска кръвь, да следва наредбитѣ на римската църква, така че и въ божествения култъ обичаитѣ да се чувствуватъ отечески” [1].
1. Ibidem, coll. 1113 D—1115 С.
165
Въ отговора си до архиепископъ Василия Инокентий III, като увѣрява, че, когато се освобождава отъ грижитѣ за църквата, всѣкога промишлява за отдалеченитѣ си братя и съепископи, които, ако и да отсѫтствуватъ тѣломъ, но той ги счита за духомъ присѫтствуващи, заякчава въ това, което се касае до тѣхното спасение и църковното единство, така че, като повикани да взематъ участие въ грижата, да бѫдатъ подкрепени съ неговитѣ съвети, развива теорията, че църквата като едно тѣло въ Христа може да има само една глава и тая глава следъ Господа може да бѫде само апостолъ Петъръ, когото Исусъ Христось поставилъ за свой замѣстникъ и дори го нарекълъ глава [1], особено следъ като му повѣрилъ да пасе неговитѣ овце съ думитѣ: „паси моитѣ овце” [2]; а оттука папата заключава, че Господь него макаръ и незаслужилъ, поискалъ да бѫде неговъ замѣстникъ и наследникъ на княза на апостолитѣ, съ други думи, че римскиятъ първосвещеникъ чрезъ княза на апостолитѣ Петра станалъ замѣстникъ на Господа въ църквата, следов., той е едничкиятъ глава на църквата. — Следъ това папата обяснява цельта на мисията на първия си пратеникъ Доминика въ България. „За да покажемъ силата на отеческата обичь къмъ църквата на българи и власи, която, както казватъ, произлѣзла по плъть и кръвь отъ римлянитѣ, чрезъ действието на дѣлото, ние решихме, че по-напредъ трѣба да назначимъ обичния си синъ, архипресвитера бриндизски при присъствието на обичния си синъ, знатния мѫжъ Калояна, господаря на българи и власи, който (архипресвитеръ) да укрепи както него самия, тъй и прекарващия подъ него християнски народъ въ преданость къмъ апостолския престолъ и да ни осведоми относно чистотата на вѣрата и искреностьта на преданостьта му”. — По-нататъкъ папата се радва и одобрява благоразумието на Василия въ Господа, задето той, като при-
1. Тукъ папата привежда следнитѣ думи на Христа, казани къмъ ап. Петра: „Tu vocaberis Cephas”, quod et Petrus interpretatur et caput (Иоанъ, I, 42), които въ нашата Библия гласятъ: „ти ще се наречешъ Кифа (което значи Петъръ — камъкъ)”, следов., Кифа (Cephas) не значи глава, а само камъкъ.
2. Иоанъ, XXI, 16.
166
знава върховната власть на апостолския престолъ, писалъ, жадува за милостьта и благословението на св. католишка и апостолска църква и че въздалъ Богу благодарности, задето Калоянъ билъ удостоенъ да бѫде посетенъ отъ неговото писмо. „Затова, продължава папата, като желая при това по-пълно да укрепя тебе и повѣрената ти църква въ църковното единство и преданостьта къмъ апостолския престолъ, решихме да назначимъ при тебе и при поменатия знатенъ мѫжъ (т. е. Калоянъ) любимия си синъ Ивана, капеланъ и нашъ близъкъ, за легатъ на апостолския престолъ” и по-нататъкъ повтаря сѫщото, което писалъ въ писмото до Калояна за рекомендацията на капелана Ивана и за мисията му въ България [1].
Снабденъ съ тия две писма на папата, капеланъ Иванъ Каземарински потеглилъ отъ Римъ още презъ декемврий 1202 год. за България, но понеже по пѫтя си затамъ трѣбало да се отбие въ Маджарско и Босна за уредбата на нѣкои църковни дѣла, той много се забавилъ и стигналъ въ България само презъ августъ на 1203 год., а между това въ югоизточна Европа, около и на Балканския дюлуостровъ, ставали събития, които не са могли да не привлѣкатъ вниманието на царь Калояна.
Папа Инокентий III, който искаше високо да издигне и далечъ да разшири властьта и влиянието на папския престолъ, съумѣлъ отново съ организирана проповѣдь да въодушеви за освобождението на гроба Господенъ, колкото благочестиво, толкова и войнствено и готово за жертви франкско рицарство. Главната цель на папата била съ силно нападение на Александрия и Египетъ, който владѣелъ тогава Палестиня, да порази въ самото сърдце турската държава. Въ Венеция се събрали франкски и фландърски кръстоносци, за да водятъ преговори съ дожа на силната по море република за превозване на войскитѣ. Но предвидливиятъ и хитъръ дожъ Енрико Дандоло, който се домогвалъ да възстанови предишнитѣ търговски интереси въ Византия, урѣзани отъ императоритѣ Комнини, се грижилъ да поддържа най-добри отношения съ Египетъ
1. Migne, ib., coll. 1116 D — 1118 B.
167
поради търговскитѣ интереси на републиката: религиознитѣ цели, които си представялъ папата и които въодушевявали благороднитѣ франки, били, разбира се, за дожа съвсемъ чужди и безразлични. Освенъ това, на 24. май 1201 год. умрѣлъ най-въодушевениятъ отъ идеята за кръстоносенъ походъ водачъ, графъ Тибо Шампански, и маршалъ Вилардуенъ прокаралъ избора на маркграфъ Бонифация Монфератски, голѣмъ врагъ на ромеитѣ, който преследвалъ само политически цели. Още презъ мартъ 1201 год. Енрико Дандоло сполучилъ да подчини всецѣло на своитѣ интереси и планове рицаритѣ-кръстоносци, които и безъ туй зависѣли въ финансово отношение напълно отъ републиката, следъ като сключилъ съ тѣхъ договоръ, по който тѣ трѣбало да изпълняватъ неговитѣ разпоредби. Инокентий III разбиралъ много добре своя противникъ-дожа и се съгласилъ да одобри договора само подъ условие, че походътъ не трѣба да бѫде насоченъ противъ християнитѣ; Венеция, обаче, решително се отказала да приеме това задлъжение. Но случаятъ помогналъ на венецианцитѣ да премахнатъ тая прѣчка. Синътъ на сваления и ослѣпенъ императоръ Исаака II Ангелъ, Алексий, сполучилъ съ помощьта на пизанци да избѣга отъ замъка Дамокрания, когато придружавалъ императора въ похода противъ протостратора Мануила Камица [1] презъ лѣтото на 1202 г., на западъ. Папата се оказалъ дотолкова коректенъ, че не го приелъ, но зетьтъ на Алексия по сестра, Филипъ Швабски, който билъ жененъ за Ирина, дъщерята на Исаака II Ангелъ, това направилъ на драго сърдце. Между кръстоносцитѣ имало много отъ рейнскитѣ области и маркграфъ Бонифаций се намиралъ съ Филипа въ добри отношения. Затова желанието на византийския екс-наследникъ да бѫде възстановенъ на престола съ баща си, — желание, което напълно отговаряло на Дандоловитѣ планове, било благосклонно прието въ лагера на кръстоносцитѣ. Протестътъ на Инокентия III не билъ чутъ, а противъ легата му Дандоло излѣзълъ съ такава енергия, че полека-лека станало всѣкиму ясно, че положението на работитѣ се намира въ рѫцетѣ на силния и без-
|
Стр. 167 По-нова литература във връзка с четвъртия кръстоносен поход: Н. Gregoire, The Question of the diversion of the Fourth Crusade, Byzantion, 15, 1950—1951, p. 158—166; A. Frolow, Recherches sur la devitation de la IV croisade vers Constantinople, Paris, 1955; M. А. Заборов, Папство и захват Константинополя крестоносцами в начале XIII в., Виз. врем., V, 1952, стр. 152 сл.; същият, Крестовье походы, Москва, 1956; Б. Примов, Жофроа дьо Вилардуен, Четвъртият кръстоносен поход и България, ГСУ, Ист.-фил. фак., т. XLV, 1948—1949 г., кн. 2, стр. 3—58; П. Петров, Унията между България и римската църква и четвъртият кръстоносен поход, Ист. пр., XI, 1955 г., кн. 2, стр. 35 сл.; В. Primov, The papacy, the Fourth Crusade and Bulgaria, Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 183 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 227 сл. (Д. Ангелов) |
1. Nicetas, ib., p. 711, 6-9, и тукъ по-горе, стр. 148.
168
пощаденъ дожъ; и той използувалъ това положение споредъ силитѣ си. По тоя начинъ четвъртиятъ кръстоносенъ походъ билъ насоченъ, вмѣсто къмъ освобождението на гроба Господенъ, къмъ завоеванието на византийската столица — Цариградъ [1].
Въ началото на октомврий 1202 г. кръстоносната флота потеглила на пѫть, и първиятъ градъ, който станалъ жертва на търговско-политическитѣ интереси на Венеция, билъ градъ Зара (Задъръ) на далматинския брѣгъ, принадлежащъ на маджарския краль Емериха, сѫщо кръстоносецъ. Папата за тая постѫпка отлѫчилъ отъ църквата венецианцитѣ и обявилъ на кръстоносцитѣ, че не е тѣхна работа да наказватъ ромеитѣ и тѣхния императоръ за грѣховетѣ имъ. Но наследникътъ Алексий обещалъ 200 хиляди среб. марки, 10 хиляди души помощна войска за война съ невѣрнитѣ за-презъ цѣла година и уния съ римската църква, следъ като завземе византийския престолъ. Повечето кръстоносци все още искали да потеглятъ за Египетъ. Обаче изкуснитѣ убеждения на дожа и маркграфа и преди всичко надеждата за богата и голѣма плячка смекчили, съ малки изключения, рицаритѣ, отъ които повечето се намирали въ стѣснено финансово положение. Дандоло и Бонифаций рѫководили предприятието съ голѣма и достойна за очудване предпазливость. Авангардътъ на венецианската флота завзелъ на 20. априлъ 1203 год. Диррахий (сег. Драчъ), а на 26. май тѣ напуснали о-въ Корфу, отдето цѣлата кръстоносна войска насочила маршрута си право къмъ византийската столица. На 27. юний флотата съ 40 хиляди войници хвърлила котва предъ Скутари (стар. Халкидонъ), на малоазиатския брѣгъ срещу Цариградъ, който се намѣрилъ предъ явна опасность [2]. Застрашенъ отъ кръстоносцитѣ, императоръ Алексий III, поради своето нехайство и малка заинтересуваность, сега почналъ да мисли за отбраната на столицата; обаче предприетитѣ набързо мѣрки за противодействие се оказали твърде незначителни, и всѣкиму било ясно, че градътъ не ще може да издържи обсадата. То-
1. H. Gelzer, Abriss der byzant. Kaisergeschichte, п. т., стр 1037. — Ср. А. А. Васильевъ, каз. съч., стр. 75—78.
2. Н. Gelzer, п. т., стр. 1038. — А. А. Васильевъ, каз. съч., стр. 72—76; стр. 78—79.
169
гава Алексий III решилъ да потърси външна помощь, каквато въ даденото време той е могълъ да намѣри само у българския царь, съ когото се намиралъ въ мирни и дори съюзни, както знаемъ, отношения следъ сключването на мирния договоръ въ 1202 год. Затова отначало той изпратилъ тогавашния цариградски патриархъ Ивана Каматира въ Търново, дето ималъ срѣща съ българския царь и българския архиепископъ, на което направилъ едно предложение, въ което и императоръ, и патриархъ бѣха отказали на Калояна въ 1202 год., а именно, че тѣ сѫ готови да го коронясатъ съ царска корона и да признаятъ независимостьта на българската църква начело съ патриархъ, стига само той да имъ се притече на помощь въ тая критическа минута. Съ това неочаквано предложение царь Калоянъ билъ поставенъ на голѣмо изпитание: отъ една страна, като не получавалъ дълго време отговоръ отъ папата на първото си писмо, той не знаелъ, дали папата приема първото му и непремѣнно условие за преминаването на България къмъ римската църква — да го короняса за царь и дори признава ли изобщо правото му да носи корона, когато тукъ той е могълъ да постигне своето желание веднага и безъ нѣкакви особени задлъжения и жертви въ политическо и църковно отношение: касаело се само до една военна помощь; отъ друга пъкъ страна, ако премине на византийска страна, той ще се намѣри между двама силни противници: отъ северо-западъ маджарския краль, който билъ настроенъ крайно враждебно противъ него, задето Калоянъ току-що билъ изгонилъ маджаритѣ отъ северо-западнитѣ български земи, а тъкмо въ това време били изпратени пратеници отъ Калояна до маджарския краль, както изглежда, за да уредятъ окончателно пограничнитѣ въпроси, а, може би, и да сключатъ миренъ договоръ [1]; отъ юго-изтокъ
1. Споменатото писмо на Ивана Каземарински до папата се почва така: „Tractato negotio illorum quondam Patarinorum in Bosna, sicut jampridem scripsi sanctitati vestrae, fui in Ungaria aliquantis diebus ex voluntate regia. Interim autem nuntii illius magni viri Calojoannis venerunt ad regem, cum quibus Deo duce spero me ire ad ipsum, et chrlstianissimus rex fecit eos super Evangelia jurare in ccclesia coram altari, quod me securum usque ad praesentоam ejus deducerent (Migne, ib., t. 215, col. 153 А—В). Каква е била мисията на тия пратеници, капеланъ Иванъ не споменува; но като се вземе
170
пъкъ застрашавали кръстоносцитѣ, които бѣха почнали блокадата на Цариградъ. Калоянъ, като е билъ добре запознатъ съ слабото положение на Византия, не е могълъ да не предвижда, че византийската столица едвали ще издържи обсадата. Затова, като не знаелъ, какъ ще се развиятъ събитията около Цариградъ, Калоянъ решилъ да изчака и, както се види, не далъ на патриархъ Ивана Каматира нѣкой категориченъ отговоръ [1].
Между това кръстоносцитѣ се прехвърлили, на европейския брѣгъ на Босфора и засилили блокадата на столицата по суша. Въ началото на юлий тѣ сполучили да завладѣятъ укреплението въ Галата при входа въ Златния Рогъ, а отъ 11. с. м. усилено почнали да нападатъ старата часть на града, като произвеждали страшни пожари. Алексий III, като виждалъ успѣхитѣ на кръстоносцитѣ и като се боялъ отъ народна смута противъ него за бездействието, вмѣсто да окаже нуждната, макаръ и непосилна съпротива на нападателитѣ, намѣрилъ за добре доброволно да напусне престола въ деня на най-главната атака; последвала на 17. юлий. Презъ нощьта отъ 17. на 18. с. м., следъ като ограбилъ императорското съкровище въ пари и драгоценни предмети, избѣгалъ съ голѣма бързина въ гр. Девелтъ къмъ българската граница, дето той предварително си приготвилъ убѣжище [2]. На 18. юлий кръстоносцитѣ завзели столицата и още сѫщия день прогласили Алексия, сина на Исаака Ангелъ, за ромейски императоръ. Отъ Девелтъ Алексий III влѣзълъ веднага въ сношение съ българския царь съ предложение да му помогне да вдигне тракийското население противъ своя
въ внимание: 1. че капеланъ Иванъ отишелъ при маджарския краль, следъ като уредилъ презъ май работитѣ въ Босна, следов., той е билъ въ Маджарско не по-кѫсно отъ юлий, и 2. че тъкмо кьмъ това време Калоянъ бѣ вече изгонилъ маджаритѣ отъ северо-западнитѣ български земи, ние мислимъ, че имаме достатъчно основание да приемемъ, че мисията на тия български пратеници е била окончателно да уредятъ всички погранични въпроси, а, може би, и да сключатъ миръ.
1. П. Никовъ, Приносъ къмъ историческото изворознание на България и къмъ историята на българската църква. Сп. Б. Ак., кн. XX (1921) стр. 35—36.
2. Nicetas, ib., p. 723, 8-24. — G. Acropolita, ib., p. 6, 3-9.
171
съперникъ Алексия IV, който съ баща си владѣели само столицата, но не и провинцията. Издигането, обаче, на Алексия IV на престола и при това съ помощьта на кръстоносцитѣ, ясно показало на Калояна, че дѣлото на Алексия III е изгубено съвсемъ, и българскиятъ царь окончателно отхвърлилъ предложението на екс-императора и решилъ да поведе самостоятелна политика [1], още повече, че царь Калоянъ, докато вървѣла още
1. За сношенията на Алексия III съ Калояна чрезъ патриархъ Ивана Каматира се научаваме 1. отъ едно писмо на охридския архиепископъ Димитрия Хоматиана до керкирския митрополитъ Василия Педиадита по въпроса за законностьта и валидностьта на българското духовенство, поставено въ Македония отъ търновската църква следъ падането на византийската власть въ нея и замѣстването ѝ съ българската, въ което четемъ следното: „когато съ нашествието на латинцитѣ блѣсъкътъ на царството и на йерархията изчезна отъ щастливия Цариградъ, и се пръснаха въ разни страни архиереитѣ, отъ които повечето измрѣли презъ самото гонение, властьта на царството на западъ почти цѣла премина по онова време въ Загора, когато и самиятъ ромейски императоръ, следъ като бѣ избѣгалъ отъ Цариградъ, избѣгалъ нататъкъ, а тогавашниятъ цариградски патриархъ влѣзълъ бѣ въ беседа съ българския царь” и пр. (вж. П. Никовъ, Приносъ къмъ историческото изворознание и пр., п. т., стр. 46, 29-36 и стр. 47); 2. отъ синодалния актъ на Охридската архиепископия по сѫщия въпросъ, въ който се чете: „понеже съ нашествието на народитѣ, както се каза, величието на царството и йерархията изчезнало отъ щастливия нѣкога Цариградъ, и се пръснали въ разни страни архиереитѣ, отъ които повечето оставили живота си въ самата чужбина, а властьта надъ царството на западъ почти цѣлата преминала бѣ по онова време къмъ българитѣ, когато и самиятъ ромейски императоръ, следъ като бѣ побѣгналъ отъ Цариградъ, побѣгналъ при тѣхъ и тогавашниятъ цариградски патриархъ (той бѣше Иванъ Каматиръ) бѣ влѣзълъ въ беседа съ българския царь, както и съ самия български патриархъ” и пр. (п. т., стр. 54, 23-31 и стр. 55), и 3. отъ писмото на Калояна до папата, писано преди 17. юлий 1203 год., въ което четем: „Ех quo (Dominico) soiverunt istud Graeci, miserunt mihi patriarcham, et imperator: Veni ad nos, coronabimus te in imperatorem, et faciemus tibi patriarcham, quia imperium sine patriarclia non staret” etc., т. е. „Отъ него (Доминика) гърцитѣ узнали, изпратиха ми патриарха (си) и императорътъ (казалъ): „Дойди при насъ, ще те коронясаме за Царь и ще ти направимъ (= дадемъ) патриархъ, защото царство безъ патриархъ не може да бѫде” и пр. (Мigne, ib., col. 153 А). — Отъ съпоставката на горнитѣ три известия ясно изпъкватъ следнитѣ несъмнени
172
обсадата на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ, т. е. презъ първата половина на 1203 год., сполучилъ да завземе византийскитѣ владения на западъ отъ Срѣдецъ до тесалийската граница съ градоветѣ Призренъ, Скопие, Охридъ и Верея (Беръ), т. е.
факти: 1. че цариградскиятъ патриархъ Иванъ Каматиръ наистина е ходилъ при българския царь презъ времето, когато кръстоносцитѣ отъ 4-ия походъ стояли предъ Цариградъ, и 2. че той с водилъ разговоръ или по-право преговори както съ българския царь, тъй и съ българския архиепископъ, обаче какъвъ е билъ предметътъ на тия преговори, първитѣ две известия нищо не споменуватъ; само третото известие, макаръ и кратко, ще ни помогне въ случая. Императорътъ чрезъ патриарха казалъ на Калояна: „Дойди при насъ, ще те коронясаме и ще ти дадемъ патриархъ”. Тукъ думитѣ „дойди при насъ” едвали могатъ да означаватъ, че и императорътъ, и патриархътъ сѫ искали само да отклонятъ Калояна отъ решението му да мине къмъ римската църква; защото, както изглежда, въ Цариградъ сѫ знаели за това решение, както може да се заключи отъ думитѣ на самия Калоянъ; обаче, ако е било само тая цельта на императора, то той едвали би изпратилъ самия патриархъ въ Търново. Очевидно, като предметъ на преговоритѣ не сѫ били само църковни въпроси; като се вземе предъ видъ критичното положение на империята въ дадения моментъ, то тукъ сѫ действували несъмнено по-скоро политически и при това неотложни причини; думитѣ „дойди при насъ” явно говорятъ, че представителитѣ на свѣтската и духовна власть въ Византия сѫ искали отъ Калояна да имъ се притече по-скоро съ военна помощь противъ враговетѣ на империята, а за да въздействуватъ по-ефикасно върху българския царь, самъ патриархътъ се заловилъ да уреди тоя въпросъ и като условие за тая помощь му предложили това, къмъ което Калоянъ се стремилъ тъй силно тогава — да признаятъ царското му достойнство и независимостьта на българската църква начело съ патриархъ. Що се отнася до времето, кога е ходилъ Иванъ Каматиръ при българския царь, то това е било преди 18. юлий, защото горното предложение е могло да бѫде направено отъ Алексия III, само докато той е билъ императоръ; отъ друга пъкъ страна, писмото на Калояна до папата е било писано не по-рано отъ юлий м., и, ако той споменува въ него за идването на патриарха при него, то ясно е, че последното трѣба да се отнесе къмъ юний м. на сѫщата 1203 година. Затова и побѣгването на Алексия III „нататъкъ” и „при българитѣ”, което първитѣ две известия поставятъ преди срѣщата на Ивана Каматира съ българския царь и архиепископъ, не може да се приеме, още повече като се знае, че Алексий III е избѣгалъ отъ Цариградъ самъ, само съ едната си дъщеря, когато патриархътъ напусналъ столицата при завоеванието на Цариградъ отъ латинцитѣ въ 1204 г. заедно съ другитѣ бѣжанци (Nicetas, ib., p. 784, 15-20). — За въпроснитѣ известия и тѣхната хронология вж. П. Никовъ, п. т., стр. 26—37.
173
всички юго-западни български земи [1]. Къмъ това време ще трѣба да се отнесе завземането на крепостьта Просѣкъ и назначението за неинъ и на околнитѣ земи управитель воевода Цузъменъ или Чъсменъ (гръц. Ециисменъ) [2]. Следъ това Алексий III заминалъ за Пловдивъ, но жителитѣ му не го приели, и тогава отишелъ въ Мосинополь, дето мислилъ да се установи за дълго, но и оттука билъ принуденъ да се отстрани въ Солунъ [3], дето го заварило завоеванието на този градъ отъ кръстоносцитѣ [4].
Следъ като скѫсалъ окончателно сношенията съ бѣглеца Алексия III и отказалъ да приеме предложението му, царь Калоянъ, като не получавалъ отговоръ на първото си писмо отъ папата, решилъ самъ да му напомни за себе си и му изпратилъ презъ юлий с. г. следното интересно писмо:
„Калоянъ, царь на българитѣ, до светейшия Господинъ, патриархъ на християнската вѣра отъ изтокъ чакъ до западь, папа римски. Азъ ти пращамъ писмо (chartam), като се радвамъ, ако моятъ пратеникъ те намѣри здравъ и веселъ заедно съ всички, които сѫ съ тебе, и съ всички роднини и приятели твои. Азъ съмъ здравъ съ помощьта на Господа и блажената Дева, и по молитвитѣ на свв. апостоли Петъръ и Павелъ и по твоитѣ свети молитви. Азъ, Калоянъ, царь на българитѣ, виждамъ, че ти имашъ власть отъ Бога да свързвашъ и развързвашъ, както е ималъ блажениятъ апостолъ Петъръ, комуто Господь казалъ: „каквото свържешъ на земята” и пр. (Мат., XVI, 19), така и върху тебе е пренесълъ сѫщата милость, оттука когото свържешъ, той е свързанъ, и когото развържешъ, той е развързанъ. Съобщавамъ на твое светейшество, че изтекоха шесть години, откакъ азъ веднажъ, дважъ и трети пѫть пращамъ при васъ, но моитѣ пратеници не можаха ла дойдатъ при твое светейшество и да предадатъ моето слово и да ми донесатъ твоето утешение. Господь внуши на твое светейшество, да ми прати Доминика, архипресвитера брин-
1. К. Јиречек, Историја Срба, 1, стр. 211.
2. За него, вж. тукъ по-долу.
3. Acropolita, ib., р. 8, 16-21; рр. 9, 25 — 10, 9.
4. Niсеtas, ib., p. 808, 7-12.
174
дизски, отъ когото разбрахъ, че ти не си забравилъ мене, твоя рабъ; него азъ почетохъ като твой човѣкъ и му дадохъ писмо, което да отнесе на твое светейшество; дали го е отнесълъ, или не, Богъ знае. Отъ него гърцитѣ узнали това, изпратиха ми патриарха, и императорътъ (казалъ): „дойди при насъ, ще те коронясаме за царь и ще ти направимъ (= поставимъ) патриархъ, защото царство безъ патриархъ не може да бѫде”, но азъ не пожелахъ; напротивъ, азъ прибѣгнахъ къмъ твое светейшество, защото искамъ да бѫда рабъ на св. Петра и на твое светейшество; и нека знае твое светейшество, че азъ изпратихъ при тебе моя архиепископъ съ цѣло нареждане и пари, копринени материи, восъкъ и сребро, коне и мулета, за да отдаде на твое светейшество почить вмѣсто мене, твоя рабъ. И моля (rogo) съ молитвитѣ на блажения апостолъ Петра и твоитѣ свети молитви, да изпратишъ кардинали, на които твое светейшество да предпише, да ме коронясатъ за царь и въ моята земя да направятъ (= да поставятъ) патриархъ, за да бѫда твой рабъ презъ времето на моя животъ” [1].
Като не знаелъ, кои сѫ били причинитѣ за дългото мълчание на Инокентия III, Калоянъ въ горното писмо, следъ обичнитѣ поздрави и благопожелания, най-първо му излага, че го признава за наследникъ на ап. Петра съ всичката широка власть на земята; по-нататъкъ той увѣрява отново папата, че ужъ отъ самото завземане на престола [2] той нѣколко пѫти вече се опитвалъ да му прати свои пратеници, но че тѣ не могли да стигнатъ до него; съобщава му, следъ това, че му пратилъ писмо по Доминика, но не знае, получилъ ли го е, или не; а за да накара Инокентия III да изпълни по-скоро желанието му, той му съобщава, че византийцитѣ му предложили чрезъ своя патриархъ да го коронясатъ за царь и да издигнатъ неговия архиепископъ въ патриархъ, защото царство безъ патриархъ не може да бѫде, но че той отхвърлилъ това предложение. Всички тия аргументи Калоянъ привеждалъ, за
1. Migne, ib., t. 215, coll. 155 В— 156 C. — Това писмо било писано преди 4. юлий, презъ юний най-кѫсно на 1203 год.
2. Вж. тукъ по-горе, стр. 151, бел. 1.
175
да покаже на папата, че той твърдо стои на решението си да мине въ римската църква. Като смѣталъ, че, за да получи царска корона, трѣба да влѣзе съ папата въ формаленъ църковенъ съюзъ и, вѣроятно, като желаелъ съ тържественостьта на пратеничеството да поласкае самолюбието на Инокентия III, той назначилъ тоя пѫть за свой пратеникъ самия български архиепископъ Василия, и затова въ края на писмото отново най-настойчиво иска, първо, за себе си царска корона и, второ, — за което той не споменуваше въ първото си писмо, — патриаршески сань за архиепископа си. Василий съ голѣма свита и много ценни подаръци за апостолския престолъ потеглилъ отъ Търново на 4. юлий 1203 год., но и той не можалъ да изпълни мисията си. Ето какъ самъ Василий описва причинитѣ, които слч го принудили да се върне отъ пѫтя си, въ писмото си отъ края на 1203 год. [1] до папата: „Моето смирение потегли презъ юлий, четвърти день, 6711, индиктъ VI; къмъ светия и най-славенъ нашъ отецъ Инокентия, папа римски, и следъ трийсеть дена бѣхъ въ Диррахий на морето. И когато поискахъ да влѣза въ кораба, за да премина морето, тогава ме задържаха гърцитѣ и не позволиха да премина, и ме задържаха въ Диррахий осемь дена, и благодарение на многото ми молби къмъ Бога и блаженейшия Петра, княза на апостолитѣ, и по твоитѣ свети молитви латинцитѣ ме отпратиха, защото ония (гърцитѣ) бѣха взели решение да ме хвърлятъ въ морето, обаче изтръгна ме Господь и твоята света молитва. А, като излѣзохъ отъ града, отидохъ въ вилата, наричана Каватохори, и тамъ прекарахъ петнайсеть дена; оттамъ изпратихъ двама добри мои човѣци въ Римъ при твое светейшество, но дали сѫ преминали или не, Богъ знае” [2]. Тия двама добри негови придружници били вѣрнитѣ на царя (български) боляринъ-воевода (comestabularius) Сергий [3] и пресвитеръ Константинъ, на които било въз-
1. Вж. тукъ по-долу, стр. 180 и бел. 1.
2. Migne, ib., col. 288 В—С.
3. Comestabularius (още и comimestabilis (вин. п. commestabilem), ib., col. 156 В—С; col. 157 C) първоначално билъ длъжностно лице — началникъ на кралскитѣ обори (comes-stabulus), а впоследствие самото име остава само титла, съ която е свързана длъжностьта висшъ воененъ началникъ и по
176
ложено да изложатъ истината, както пише Василий wъ прибавката къмъ писмото на Калояна, което той трѣбало да отнесе на папата и въ което накратко излага причинитѣ, дето той не можалъ да изпълни мисията си [1].
рангъ се поставя преди маршалитѣ и херцозитѣ (Du-Cange, Gloss. latin., s. v.). П. Мутафчиевъ (Владѣтелитѣ на Просѣкъ, стр. 50, бел. 1) направи едно „смѣло предположение”, макаръ той самъ да го не смѣта за такова, че споменуваниятъ тукъ comestabularius Sergius билъ едно и сѫщо лице съ известния севастократоръ Стрѣзъ, роднина на царь Калояна (вж. по-долу). Мѫчно може да се приеме, че името Стрѣзъ е могло да мине на латински въ формата Sergius, особено подъ рѫката на архиепископъ Василия, който като българинъ, твърде добре е различавалъ Стрѣзъ отъ Сергий. На г. Мутафчиева е добре известно, че името Стрѣзъ въ латинска транскрипция се пише Stratius и Straces. — Важностьта на българското пратеничество въ 1203 г. начело съ българския архиепископъ е несъмнена, но още по-несъмнено е, че, ако въ това пратеничество е участвувалъ първиятъ сановникъ на царството — севастократорътъ, то архиепископътъ, комуто била отнета възможностьта да изпълни мисията си, възлагайки на тия две личности да отнесатъ царското писмо въ Римъ, щѣше непремѣнно да отбележи това въ своята прибавка къмъ писмото на Калояна за по-голѣма важность на двамата си пратеници. А, между това, Василий ги нарича само bonos homines (а на друго мѣсто bonos homines meos), fideles imperatoris, отъ което ясно личи, че както пресвитеръ Константинъ, тъй и comestabularius Сергий са влизали въ броя на неговата свита, която не била малка, защото въ отговора си папата пише, че, ако му се случи да дойде другъ пѫть при него, да не му се представя съ familiae equitaturarum multitudine (ib., col. 157 D). Що се отнася до титлата comestabularius, то, ако се сѫди по значението ѝ и по промѣнитѣ въ функциитѣ на длъжностьта, било би твърде натегнато да се сближава съ византийската σεβαστοκράτωρ, защото последната е рангова титла, но не и длъжность. Освенъ това, трѣба да не се изпуща из-предъ видъ, че тая византийска титла е била добре позната на западъ и че прибавката на архиепископъ Василия била писана въ Драчъ, затова, ако въпросниятъ Сергий е носилъ титла севастократоръ, то латинцитѣ биха употрѣбили тъкмо тая дума и не биха се мѫчили да я превеждатъ. Нѣма съмнение, че comestabularius е нищо друго, освенъ преводъ на българската дума „воевода”, която преди всичко значи „военачалникъ”, а после „висшъ воененъ началникъ”, който излиза изъ болярското съсловие, какъвто е билъ при царь Калояна воевода Мънастъръ въ 27—0 чудо въ чудесата на св. Димитрий отъ Ив. Ставракия, дето той е нареченъ ἀρχιστράτηγος, преведено на старобългарски съ „воевода” и „военачалникъ” (вж. тукъ накрая притурка). (Вж. С. С. Бобчевъ, Титли и служби въ областното управление на старовремска България. Изв. на Историч. Д-во, кн. XI—XII (1931—32), стр. 213).
1. Migne, ib., col. 156 В—С.
177
Между това, презъ августъ с. г. пристигналъ въ Търново папскиятъ легатъ капеланъ Иванъ, който дошелъ отъ Маджарско, придружаванъ отъ пратеницитѣ на Калояна, съ които се бѣ срещналъ при маджарския краль [1], съ изложенитѣ по-горе писма до царя и архиепископа. Калоянъ незабавно съ писмо извикалъ Василия отъ Драчъ, като му писалъ: „върни се бързо, защото тукъ пристигна кардиналъ отъ господина папа”. Василий се върналъ въ Търново въ самото начало на септемврий. Иванъ Капеланъ, следъ като врѫчилъ папскитѣ писма на Калояна и архиепископа, веднага пристѫпилъ къмъ изпълнение на възложената нему широка мисия. Най-първо, съгласно съ папското предписание, заедно съ благословението на папата възложилъ на Василия палиумъ ad plenitudinem pontificalis officii на 8. септемврий, въ деня на Рождество Богородично и билъ възведенъ въ санъ примасъ на България. „И азъ, като приехъ палиума, пише самъ Василий, съ голѣмо предано смирение, представихъ покорность за вѣрность въ присѫтствието на епископитѣ, които пишатъ на ваше светейшество, и на нашия господарь (principe nostro) и на много други, които помагатъ въ църквата” [2]. Въ какво се е изразила дейностьта на капелана Ивана въ подробности, не знаемъ; но, несъмнено, той е действувалъ въ духа на папскитѣ порѫчки и широкитѣ си права които, както Калоянъ, тъй и архиепископъ Василий посрещнали безпрѣкословно, защото отъ папскитѣ писма за тѣхъ станало повече отъ ясно, че папата най-първо искалъ да осигури и закрепи своята власть въ България, което се изразило въ изпращането на палиумъ за архиепископа, а въпроса, който най-много интересувалъ Калояна, за коронясването му съ царска корона, папата оставя на заденъ планъ и го представя като такъвъ, който не билъ за него достатъчно ясенъ и изученъ; но все пакъ той не пропусналъ да му намекне, че той признава правото му да носи корона, но че тая корона не може да бѫде царска, а само кралска, отъ което въ Търново не сѫ могли да не разбератъ, че папата не се отказвалъ да
1. Ibidem, col. 153 В; col. 157 С, и тукъ по-горе, стр. 169. бел. 1.
2. Ibidem, coll. 288 D — 289 А—В.
178
изпълни желанието на Калояна, но че това ще стане, само следъ като бѫде сключенъ формаленъ църковенъ съюзъ съ българския царь и архиепископъ.
Докато това ставало въ Търново, пратеницитѣ на архиепископъ Василия, пресвитеръ Константинъ и боляринъ-воевода Сергии отъ Драчъ благополучно пристигнали въ Римъ и врѫчили на папата писмото на царь Калояна и прибавката къмъ него на архиепископъ Василия. Отъ това писмо Инокентий III вече се убедилъ, че Калоянъ е окончателно спечеленъ за него, а главното е това, че, ако българскиятъ царь, изхождайки отъ принципа, че царство не може да бѫде безъ патриархъ, искалъ отъ папата да му изпрати кардинали, освенъ да го коронясатъ, но и да поставятъ въ земята му патриархъ, това показва, че Калоянъ се убедилъ, какво, за да бѫде изпълнено желанието му, той ще трѣба да подчини българската църква на апостолския престолъ. Затова Инокентий III побързалъ да отговори още на 10. септемврий (IV Id. Septembris) с. г. както на архиепископъ Василия, тъй и на Калояна [1]. Въ писмото си до първия повтаря съдържанието на писмото си, което бѣ пратилъ по капелана Ивана, и въ края, като одобрява изпращането на пресвитера Константина и болярина-воевода Сергия, увещава го и го предупреждава съгласно съ апостолскитѣ писания, че, ако нѣкога му се случи да дойде, да не се представя предъ лицето му съ голѣма свита, защото неговиятъ господарь е възложилъ само върху него отиването при папата и го натоварилъ съ бремето на своето пратеничество. „Защото ние вѣрваме, пише папата, че ще бѫдемъ дотолкова уведомени отъ тебе относно това, за което искаме да бѫдемъ осведомени, че не ще потрѣба да очакваме, може би, връщането на гореказания легатъ (капелана Ивана); напротивъ, ние бихме могли съ тебе да назначимъ нашъ легатъ, чрезъ когото по-пълно да се удовлетвори желанието и просбата на българския господарь”; най-после, папата го съветва, да отплува за Апулия, защото оттамъ той щѣлъ да се разпореди да бѫде сигурно доведенъ при него и да бѫде изпратенъ отъ друго мѣсто или по море, или по суша подъ
1. Ibidem, соll. 156 С—158 В.
179
сигурно водачество, тъй че не трѣба да се съмнява относно връщането си [1]. — Писмото му до Калояна съдържало почти сѫщото, както и писмото до архиепископа; само въ края прибавилъ следното: „И тъй, когато самъ архиепископътъ ще дойде при насъ, както се надѣваме, ние ще се съгласимъ съ твоитѣ и неговитѣ просби, доколкото ще можемъ съ Бога и нашата честность, както предполагаме, щото както ти, тъй и народътъ да бѫдете повѣрени на неговата юрисдикция, а той да (ви) закрепява въ католишката вѣра, и вкоренява преданостьта къмъ апостолския престолъ, както и да почита твоята личность като особенъ синъ на църквата. При това увещаваме и по-внимателно уговаряме твоята знатность, да се стараешъ да сключишъ миренъ договоръ съ обичния синъ, знатния мѫжъ Вълка; да не би въ случай на несъгласие, твоята земя или неговата да се подложи на непоправима загуба” [2]. Тукъ подъ „знатния мѫжъ Вълко” се разбира сръбскиятъ велики жупанъ Вълканъ, братътъ на Стефана Първовѣнчани, който завзе великожупанския престолъ съ помощьта на маджаритѣ и бѣ преминалъ къмъ римската църква. Следъ изгонването на сърбитѣ отъ Нишъ, отношенията на Калояна къмъ него, както и къмъ маджаритѣ били неприязнени, и сега Инокентий III съ заплаха посрѣдничи за премахването на всѣка враждебность между двамата съседи. Обаче едвали това е станало, защото още въ с лицата година (презъ лѣтото на 1203 г.) Вълканъ билъ сваленъ отъ великожупанския престолъ [3].
[[ Авторътъ е поставилъ въ рѫкописа (л. 115) въпросителенъ знакъ срещу редове 11–13 отдолу („Обаче едвали това е станало, ... отъ великожупанския престолъ”. — Ив. Дуйчев. ]]
Макаръ и да нѣмаме никакво известие за връщането на пресвитеръ Константина и болярина-воевода Сергия отъ Римъ, но трѣба да се предполага, че и дветѣ тия писма сѫ попаднали въ рѫцетѣ на своитѣ адресати, и то докато капеланъ Иванъ се намиралъ въ Търново и изпълнявалъ възложенитѣ нему задачи. Последниятъ заминалъ отъ България къмъ края на 1203 год., снабденъ съ писма до папата отъ Калояна, отъ
1. Ibidem, coll. 157 С—158 А.
2. Ibidem, col. 158 А—В.
3. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 211—212.
180
архиепископъ Василия и отъ българскитѣ епископи [1]. Следъ обичнитѣ пожелания за здравето на папата и на всички кардинали, Калоянъ, като излага историята за несполучливото отиване на архиепископъ Василия въ Римъ, както и на другитѣ му пратеници, известява на папата, че пратеникътъ на апостолския престолъ, капеланъ Иванъ, възложилъ „върху архиепископа на цѣлата българска страна и на общата света и велика църква въ Търново” изпратения отъ него палиумъ и го прогласилъ за примасъ и архиепископъ на цѣла България и Влахия. Следъ това Калоянъ излага своитѣ просби и, най-първо, за архиепископа и за църквата иска следното: „И прося и умолявамъ, пише той, твое велико светейшество, да изпълни желанието на моето царство и да прати пастирски жезълъ за събиране на овцетѣ и други нѣща, които обикновено има единъ патриархъ, и да издигне сегашния примасъ въ патриархъ въ светата и велика църква на Търново, първиятъ градъ на цѣла България, и самата църква да има и следъ смъртьта на сѫщия патриархъ завинаги патриархъ по заповѣдь на твое светейшество. И понеже, поради далечината на пѫтя и човѣшката война било би мѫчно следъ смъртьта на всѣки патриархъ да се прибѣгва къмъ римската църква, то нека бѫде предоставено отъ римската църква на търновската църква, да може тя да си избира и посветява патриархъ, та да не би при неговото отсѫтствие тая земя да остане безъ благословение, а твоето посвещение да остане несъвършено, и грѣхътъ да се простре върху твое светейшество. Сѫщо молимъ да се приготвя по заповѣдь на твое светейшество миро въ светата и велика църква на градъ Търново за миропомазване на християнитѣ. Нека знае твое
1. И тритѣ тия писма, които сѫ безъ дата, въ изданието на Migne’я (ib., coll. 288 А—292 А), както и грамотата на Калояна (вж. по-долу стр. 184—185, сѫ поставени между писмата на Инокснтия III подъ 1204 год. отъ мартъ месецъ, обаче това е неправилно, защото самото съдържание, особено на първитѣ две писма, показва, че това сѫ отговори на донесенитѣ отъ капелана Ивана папски писма, а думитѣ на Калояна: Et aliud peto а sanctitate tua, ut mittas cardinalem ad imperium meum, seu istum, qui venit ad me, seu alium а sede apostolica (ib., col. 291 В), въ които се има предъ видъ тъкмо капеланъ Иванъ, ясно доказватъ, че въпроснитѣ писма сѫ били писани, докато последниятъ се е намиралъ още въ Търново, т. е. въ края на 1203 год.
181
светейшество, че когато узнаятъ въ Римъ (вм. Цариградъ), какво ние сме получили посвещение отъ твое светейшество, нѣма да ни дадатъ миро”. За себе си пъкъ Калоянъ иска следното: „И за друго моля твое светейшество: да изпратишъ кардиналъ при царството ми или сѫщия, който е дошелъ при мене, или другъ отъ апостолския престолъ и да му дадешъ диадема и скиптъръ заедно съ благословението на апостолския престолъ и на княза на апостолитѣ, и да пратишъ утвърдителна грамота, скрепена съ златенъ печатъ, за да се пази единъ екземпляръ отъ нея завинаги въ търновската църква; и всичко това нека дадатъ на моето царство и да посветятъ и коронясатъ моето царство”. И тъй, понеже Калоянъ разбралъ отъ преднитѣ писма на папата, че последниятъ съвсемъ не е наклоненъ да му даде царска корона и скиптъръ, въ което, вѣроятно, и капеланъ Иванъ не ще да е пропусналъ да го убеди, тукъ той вече иска само вѣнецъ (diadema) и скиптъръ, безъ да опредѣля, какви тѣ трѣба да бѫдатъ по качество и значение, за да не дразни, очевидно, папата. По-нататъкъ съобщава му, че изпраща бившия пресвитеръ, а сега вече епископъ браничевски Власия като свой пратеникъ, „за да може да донесе това, което папата ще напише съ собствената си рѫка”, и го моли да се отнесе съ пълно довѣрие къмъ това, което каже еп. Власий, защото той ще говори отъ негово име. За отношенията си къмъ маджарския краль Калоянъ пише следното: „А колкото до границата между Маджарско и България и Влахия, предоставямъ на сѫда на твое светейшество, да обмислишъ това дѣло правилно и справедливо, за да нѣма грѣхъ душата на твое светейшество, и по тоя начинъ царството ми да има притежания надъ България и Влахия, както маджарскиятъ краль има притежания надъ Маджарско, та да престанатъ убийствата на християнитѣ заради мене и заради него. Нека знае още твое светейшество, че на царството ми принадлежатъ петтѣ епископства на България, които бѣ нападналъ и владѣе маджарскиятъ краль съ притежанията (т. е. имотитѣ и доходитѣ) на църквитѣ; а самитѣ епископстѣа сѫ
182
унищожени, и справедливо ли е това да става?” [1] Отъ тия предупреждения къмъ папата ясно личи, че отношенията между краль Емериха и царь Калояна не ще да сѫ били нормални. Българскитѣ пратеници, съ които се бѣ срещналъ капеланъ Иванъ при маджарския краль презъ м. юлий с. г. и съ които после бѣ пристигналъ въ България, както изглежда, не донесли очакванитѣ мирни резултати. Вѣроятно, капеланъ Иванъ отъ името на папата се е опиталъ да повлияе върху Калояна за уреждането на пограничнитѣ въпроси, но понеже въ даденото време все още оставали нѣкои български области подъ маджарска власть, напр., Срѣмската, а Калоянъ искалъ, щото маджарскиятъ краль да владѣе само маджарски земи, но не и български, та той предоставя на папата правилно и справедливо да разреши цѣлия споръ [2]. — Архиепископъ Василий пъкъ въ писмото си, следъ обикновенитѣ поздрави, изказва своята радость, че на осемнайсетата година, откакъ той се отказалъ да признава властьта на духовното си византийско началство заедно съ избухването на възстанието въ 1185 г. [3], той се удостоилъ, съ благословението на престола на блажения ап. Пе-
1. Кои сѫ тия петь епископия, по име не сѫ посочени въ писмото. Споредъ К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 211, бел. 5, въ тѣхъ сѫ влизали несъмнено Бѣлградъ, Браничево и Нишъ. — П. Никовъ. История на Видиндинското княжество. Годиш. на Соф. Уни-тъ, кн. XVIII, 8 (1922), стр 9, бел. 1. предлага да се чете II episcopatus, което едва ли е приемливо, защото въ регистъра на Инокснтиевитѣ писма стои ясно числото у вж. И в. Дуйчевъ, За документитѣ изъ папския архивъ, отнасящи се до българската история. Изв. на Истор. Д-во, кн. XIII (1933), стр. 122). — Излизайки съ такива претенции предъ папата, Калоянъ несъмнено се основавалъ на нѣкой исторически документъ, каквито сѫ грамотитѣ на Василий II. Въ първата грамота още сѫ наредени епископиитѣ: нишска, браничевска, бѣлградска и срѣмска, които сѫ влизали въ предѣлитѣ на първото българско царство (вж. Йop. Ивановъ, Български старини изъ Македония, изд. 2., стр. 553—554). Що се отнася до петата епископия, ние мислимъ, че Калоянъ е ималъ предвидъ рашката епископия, спомената въ втората грамота на Василия II (п. т., стр. 558), която въ даденото време се е намирала подъ върховната власть на маджарския краль.
2. Migne, ib., coll. 290 А — 292 A.
3. За това подробно вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 473 сл.
183
тра и негово светейшество”, т. е. съ узаконението на положението му като български свещеноначалникъ чрезъ възлагането на палиума и прогласяването му за примасъ на цѣла България. По-натътъкъ излага съ всички подробности историята за несполучливото си отиване за Римъ и завръщането си отъ Диррахиумъ, а сѫщо разказва, кога и какъ е станало неговото посвещаване за примасъ, и моли папата, „да се разпореди и да допълни църковната наредба” и да му посочи, „какъ трѣба да управлява кошарата (т. е. църквата), която му била довѣрена отъ Бога и отъ него”. Повтаря просбата на царя за св. миро: „Ние нѣмаме св. миро, пише той, и при това отъ гърцитѣ го получавахме; но гърцитѣ мразятъ насъ, както и васъ. И знайте, господарю мой, всичко това остана върху твое светейшество и то трѣба въ всичко да се разпореди и да ни научи за светото миро, какъ трѣба да кръщаваме народа, та да не остане народътъ безъ свето миро и да нѣма грѣхъ”. Както е известно, приготвянето на св. миро е право на самостойнитѣ църкви и, очевидно, както Калоянъ, тъй и Василий сѫ искали да сдобиятъ своята църква и съ това право. Въ края на писмото си архиепископътъ иска отъ папата палиуми за двама новопоставени отъ капела на Ивана [1] митрополити — преславския и велбуждския и „каквото друго знае палата, което е пртрѣбно ad plenitudinem pontificalis officii” [2]. — Българскитѣ пъкъ епископи, а именно: митрополититѣ Анастасий Велбуждски и Сава [3] Преславски и епископитѣ Маринъ Скопски, Авраамъ Прищински [4], Кирикъ Нишки и Климентъ Видински [5] въ писмото си молятъ папата да благоволи „да изпрати pallium ad pontificalis officii plenitudinem (вѣроятно за новопоставенитѣ двама първи митрополити), та да не престанатъ презъ всичкитѣ дни на живота си да се молятъ за неговото велелепие” [6].
1. Migne, ib., col 293 С.
2. Ibidem. coll. 288 A — 289 C.
3. A. Theiner, Vetera monum. Slavorum merid., vol. I, p. 29; у Migne'я това име е предадено невѣрно Saccas ви. Sabbas. — Ср. Е. Голубинскій. п. т., стр. 94, т. 2.
4. Migne, ib., col. 289 D. n. 47. — Е. Голубинскій, п. т., стр. 95, т. 5.
5. У Migne’я се чете Hydmensis вм. Bydensis, както е у Theiner’а, ibidem. p. 29. — Ср. Е. Голубинскій, п. т., стр. 97, т. 9.
6. Mignе, ib., coll. 289 С — 290 А.
184
Заедно съ горнитѣ писма капелану Ивану била врѫчена и следната грамота отъ страна на Калояна:
„Во имя Отца и Сина и святаго Духа, аминъ. Тъй като било угодно на Господа нашъ Исуса Христа да ме направи господарь и царь на цѣла България и Влахия, азъ изследвахъ писанията и книгитѣ на нашитѣ прадѣди (antiquorum) и законитѣ на покойнитѣ царе, нашитѣ предшественици, отде сѫ тѣ получили българското царство и царско утвърдение (firmamentum imperiale), корона на главата си и патриаршеско благословение, и, грижливо като издирвахме, намѣрихме въ тѣхнитѣ писания, че покойнитѣ ония царе на българи и власи, Симеонъ, Петъръ и Самуилъ, и наши предшественици, царската си корона и патриаршеско благословение получавали отъ светейшата божия римска църква и отъ апостолския престолъ и отъ княза на апостолитѣ Петра. Но и моето царство пожела да получи благословение и царско у твърдение на короната за главата на своето царство и патриаршеско благословение [1] отъ римската църква, отъ княза на апостолския престолъ, апостола Петра, и отъ светейшия нашъ отецъ, всеобщия папа Инокентия III. И отъ когото и да бѫде дадено въ града на моето царство Търново патриаршеско благословение и заповѣдь (maridatum?) да бѫде отстъпена отъ господинъ папа да се назначаватъ и посвещаватъ архиепископи, митрополити, епископи и останалитѣ църковни свещени послушания, (obsecutiones), моето царство се съгласява, щото тѣ да иматъ най-пълна власть въ всѣко tenimento и границитѣ (pertinentiis) на моето царство. Защото всички църкви на цѣлото ни царство и tenimenti и моятъ патриархъ митрополитътъ, епископитѣ, архиепископитѣ и всички свещеници да бѫдатъ подъ римската църква и да държатъ закона, обичая и послушанието [2], които сѫ държали покойнитѣ царе на цѣла България и Влахия, старитѣ ония наши предшественици, и ние, които вървимъ по sтѫпкитѣ имъ. А моето царство подписва своята грамота за сигурность на това, че
1. Въ текста стои: et patriarcham benedictionem, което, очевидно, е грѣшка, вм. patriarchalem benedictionem, както е по-горе.
2. Въ текста се чете observationem, което е безсмислено, и ние приемаме поправката им. нея obsecutionem.
185
самото ми царство никога нѣма да отстѫпи отъ римската църква, отъ апостолския престолъ, княза на апостолитѣ Петра, нито другитѣ князе на моето царство нѣма да се отлѫчатъ (disgregabuntur); но ще бѫда нареченъ обичень синъ на свещения апостолски престолъ, на княза на апостолитѣ Петра. И после, каквито земи християнски или езически придобие моето царство, тѣ ще бѫдатъ подъ властьта и заповѣдьта на сѫщата свещена римска църква и на апостолския престолъ. А за да има настоящата грамота (chrysobolum) на царството ми законна сила и трайность, дадохъ моето царство въ рѫцетѣ на почтенейшия мѫжъ Ивана, легата на свещения римски престолъ, капелана на господинъ папа, който и нашето благочестиво и отъ Бога издигнато царство подписа на 6712 (= 1204) година, индиктъ VII” [1].
Тая грамота, както самъ авторътъ я нарича, не е нищо друго, освенъ едно писмено изложение, разбира се, по искането на капелана Ивана, че Калоянъ формално подчинява българската църква и земя на римската църква и че самъ той и неговитѣ князе-боляри никога нѣма да отстѫпятъ отъ последната; но главно е това, че царьтъ дава задлъжение, че и всички християнски или езически земи, които въ бѫдеще Калоянъ ще присъедини къмъ България, ще минатъ сѫщо подъ властьта на римската църква, което, както обикновено се тълкува, било насочено противъ Византия и се имали предъ видъ ромеитѣ и славянитѣ на Балканския полуостровъ, но не по-малко и куманитѣ, които тогава действували въ съюзъ съ Калояна.
Снабдени съ тия писма и изложение капеланъ Иванъ, отъ когото Калоянъ, както изглежда, е билъ доволенъ, защото, както видѣхме, него предлага на първо мѣсто въ писмото си да бѫде оня кардиналъ, който да го короняса, и браничевскиятъ
1. Migne, ib., coll. 287 А — 288 А. — Понеже грамотата е излѣзла отъ канцеларията на българския царь, то посочената тукъ дата трѣба да се разбира по септемврийска година, а не по мартовската, съ която си служили въ папската канцелария. Поради това и грамотата е била издадена презъ 1204 септемврийска година, която се продължавала отъ 1.IX.1203 — 31.VIII.1204, т. е. въ края на 1203 год., когато сѫ били писани и другитѣ писма. Вж. Е. Голубинскій, п. т., стр. 269.
186
епископъ Власий, който носѣлъ следнитѣ дарове за папата: три двойни копринени материи, една златна купа, четири либри иперпери, три сребърни чаши и единъ обкованъ съ сребро антифонарий] [1], заминали отъ Търново за Римъ въ края на 1203 год. Между това, въ Цариградъ събитията взели съвсемъ зловеща за Византия посока.
[[ Въ рѫкописа (л. 115) проф. Златарски пише, че епископъ Власий носѣлъ различни дарове на папата, между които „три сребърни чаши и градалско сребро”; срещу това мѣсто на полето на рѫкописа е поставенъ въпросителенъ знакъ, значи, самъ той се е съмнявалъ въ казаното. Въ действителность въ латинския текстъ у Migne, P. L., CCXV, col. 292 А е казано: Gradale argenteum; къмъ този текстъ е поставена обяснителна бележка, ibidem, nota 63: Librum continens Gradalia vel Gradualia, id est Antiphonarium, което обяснение, изглежда, е останало незабелязано за проф. Златарски. Възъ основа на това именно указание е поправенъ изразътъ „градалско сребро” въ „единъ обкованъ въ сребро антифонарий”. — Ив. Дуйчев. ]]
Следъ като опитътъ на Алексия III за възстание въ Тракия билъ осуетенъ съ голѣма жестокость отъ кръстоносцитѣ, доброто съгласие между латинци и ромеи, следъ възстановяването на Исаака II Ангелъ и сина му Алексия IV на престола било непродължително. Понеже кръстоносцитѣ искали изпълнение на даденитѣ обещания, главно изплащането на голѣмата сума пари, което Алексий IV не билъ въ състояние да стори, тѣ почнали да се разпореждатъ самоволно и крайно безсрамно; единъ отъ съветницитѣ на младия императоръ, Алексий Дука Мурзуфлъ, роднина на Ангелитѣ, който застаналъ собствено начело въ управлението на империята, почналъ да подбужда Алексия IV за война противъ кръстоносцитѣ; но като не сполучилъ, той решилъ да го погуби, като мислѣлъ съ това да спаси империята. Измамнически той уловилъ Алексия IV и го хвърлилъ въ затворъ, а на 5. февруарий 1204 год. той билъ тържествено коронясанъ отъ патриарха за императоръ като Алексий V. Веднага следъ това той заповѣдалъ да удушатъ нещастния Алексий IV, а баща му Исаакъ II, щомъ се научилъ за смъртьта на сина си, скоро умрѣлъ отъ скръбь. Новиятъ императоръ отказалъ да изпълнява условията, на който Алексий IV бѣше се задлъжилъ спрямо кръстоносцитѣ, и поискалъ дори, последнитѣ да напуснатъ околноститѣ на столицата; на това, обаче, кръстоносцитѣ не се съгласили и войната станала неизбѣжна. Кръстоносцитѣ отново обсадили Цариградъ и, понеже били убедени, че ще го завладѣятъ, то, за да отстранятъ всѣкакви недоразумения по-сетне, тѣ съставили и сключили презъ мартъ 1204 г. договоръ за раздѣлата на ромейската империя (Partitio Romaniae) между Венеция и кръстоносцитѣ, чиито главни точки били следнитѣ: „следъ пре-
1. Ibidem, coll. 291 D — 292 A.
187
вземането на града въ него ще бѫде установено латинско правителство; цѣлата заграбена плячка трѣба да бѫде подѣлена отъ съюзницитѣ помежду имъ съгласно съ условието; после образуваниятъ отъ шестима венецианци и шестима френци съветъ ще избере за императоръ оногова, който, споредъ тѣхъ, по-добре ще може да управлява страната „за слава на Бога и светата римска църква и империя”; на императора ще принадлежи една четвърть отъ завоеванията въ столицата и вънъ отъ нея, а сѫщо и два столични двореца; останалитѣ три четвърти отъ завоеванията трѣба да бѫдатъ подѣлени наполовина между Венеция и рицаритѣ; разполагането съ църквата св. София и избирането на патриархъ ще бѫде предоставено на оная страна, отъ която нѣма да се избере императоръ; всички рицари, които получатъ едри владения и по-малки паеве, ще трѣба да дадатъ на императора феодална клетва; само дожътъ Дандоло ще бѫде освободенъ отъ каквато и да било клетва на императора” [1]. — Алексий V се затворилъ задъ стенитѣ на Цариградъ и самъ рѫководилъ зашитата на града съ голѣма предвидливость и безстрашие. Обаче той не можалъ да издържи главния и най-силния пристѫпъ на 12. априлъ с. г. и, когато видѣлъ, че всичко е изгубено, подъ укоритѣ на цариградското население, той избѣгалъ презъ Златнитѣ врата, а на 13. априлъ кръстоносцитѣ завзели Цариградъ и го предали на мечъ и грабежъ [2]. Споредъ думите на рицаря Робертъ де Клари, очевидецъ на описанитѣ отъ него събития, българскиятъ царь Калоянъ още презъ февруарий 1204 год. предлагалъ на кръстоносцитѣ една 100-хилядна армия противъ Алексия V за завоеванието на Цариградъ, ако тѣ му дадатъ царска корона и признаять царското му достоинство; но рицаритѣ решително отхвърлили предложението му [3], и тогава Калоянъ решилъ да чака отговора отъ папа Инокентия III.
1. А. А. Васильевъ, п. т., стр. 80.
2. H. Gelzer, Abriss etc., п. т., стр 1039—1010. — А. А. Васильевъ, п. т., стр. 80—82.
3. Robert de Clary, La conquête de Constantinople, éditée par Ph. Lauer, Paris 1924, ch. 64 et 65, p. 62. 1-3, 5-10; p. 64, 42-47: Il avint apres en chu tempore que Morchofles li traitres fu empereur, et que los des franchois estoit si poure . . . que Jehans li Blakis manda as haus barons de
188
Кога сѫ пристигнали въ Римъ капеланъ Иванъ и епископъ Власий, не се знае; въ всѣки случай, презъ януарий или февруарий 1204 год. тѣ сѫ били вече тамъ, защото отговоритѣ на папата сѫ били написани презъ месецъ мартъ. Въ Римъ посрещнали съ голѣма радость писмата отъ България, отъ които Инокентий III можалъ окончателно да се убеди, че той напълно постигналъ цельта си — България вече била подчинена на римската църква, и затова спокойно могълъ да пристѫпи къмъ изпълнение желанието на българския царь и да уреди българската църква по образеца на другитѣ католишки църкви. Така, въ отговора си до Калояна, който искаше въ последното си писмо утвърдителна грамота, подпечатана съ златенъ печатъ (privilegium bullatum aurea bulla), папата намѣрилъ за добре да се ограничи само съ едно писмено официално съобщение, че го поставя за краль. Затова той адресира вече писмото си: „до славния краль на българитѣ и власитѣ и до неговитѣ потомци, които ще го наследятъ както на царството, така и въ преданостьта къмъ апостолския престолъ завинаги”. „Тъй като намъ е възложено, пише Инокентий III, да пасемъ по заповѣдь на Господа овцетѣ му (и това папата се старае да докаже на дълго и широко въ първата по-голѣма часть на отговора си), желаейки да се грижимъ съ отеческа грижа за народитѣ български и влашки, които отъ много време бѣха отчуждени отъ гърдитѣ на майка си, въ духовнитѣ и временнитѣ работи, опирайки се върху авторитета на оногова, чрезъ когото Самуилъ помаза Давида за краль, ние те поставихме за краль надъ тѣхъ и по обичния синъ Лъва, пресвитеръ-кардиналъ на Св. Кръстъ, легатъ на апостолския престолъ, мѫжъ предвидливъ и почтенъ, приятенъ намъ между другитѣ наши братя, ти изпращаме скиптъръ за царството и
lost que se il le voloient coroner a roi, а estre sire de se tere dе Вlakiе, que il tenroit se tere et son roiaume dans, et qu'il venroit en leur aide pour aider а prendre Constantinoble а tout CM homes a armes... Quant li baron de lost seurent chou, que Jehans li Blakis leur mandoit, si disent, qu'il s'en conseillerioent. Et quant il se furent consellie, si eurent malvais consel. Si respondirent, que ne de lui ne de siens n'avoient il cure, mais bien seust il que il de graveroient...
189
кралски вѣнецъ (sceptrum regni ас regium... diadema), за да се възложи на тебе отъ неговитѣ като че ли отъ нашитѣ раде, следъ като получи отъ тебе клетвено задлъжение, че ти ще останешъ преданъ и покоренъ намъ и на нашитѣ приемници и на римската църква, и че ще спазвашъ всички земи и народи, подчинени на твоето царство, въ покорность и преданость къмъ апостолския престолъ”. По-нататъкъ папата излага, какъ и отъ кого ще се коронясватъ приемницитѣ на Калояна. „Нашиятъ почтенъ братъ, търновскиятъ архиепископъ”, комуто той далъ предимството на приматството, „и неговитѣ приемници ще коронясватъ твоитѣ впоследствие наследници, следъ като получатъ отъ тѣхъ подобна клетва, чрезъ авторитета на апостолския престолъ; въ твоята земя тѣ ще държатъ приматското достойнство митрополититѣ, поставени въ областитѣ както на България, тъй и на Влахия, нему да се подчиняватъ и споредъ каноническия образецъ да отдаватъ длъжимата на примаса почить и уважение. Тъй да признавашъ милостьта, завършва папата писмото си до Калояна, която оказва апостолскиятъ престолъ, твоята майка, тъй да въздавашъ намъ за всичко, което ти дадохме, тъй да укрепявашъ твоето царство въ покорность и преданость къмъ апостолския престолъ, че когато то бѫде основано подъ блажения Петра върху твърдостьта на неговата скала, за която апостолътъ казва: „камъкътъ бѣше Христосъ” (I Кор., X, 4), то да се не бои нито отъ потоцитѣ дъждове, нито отъ напъна на вѣтрове, нито отъ прииждането на рѣки, а ти освенъ помощьта на апостолския престолъ, която ти ще чувствувашъ въ сегашно време споредъ своята преданость, да преминешъ отъ временното царство въ вѣчното царство” [1].
Освенъ знаковетѣ на кралското достойнство, които искалъ Калоянъ въ писмото си, той възложилъ на своя пратеникъ, епископъ Власия, 1. да изпроси лично отъ папата пра-
1. Migne. ib., coll. 279 С—280.С. — Това писмо носи дата: VI Kal. Martii (= 27. мартъ), indic. VII, Incarnationis Dominicae anno 1203, pontificatus vero domini Innocentii papae III anno septimo. Очевидно тукъ годината отъ Христа е погрѣшена, защото 7. индиктъ дава 1204 г., както и седмата година отъ папствуването на Инокентия III е 1204 год.
190
вото да сѣче пари съ своя образъ, и 2. да му изпрати знаме. „По просбата на почитаемия нашъ братъ Власия, браничевския епископъ, когото ти си назначилъ при апостолския престолъ, ние ти разрешаваме свободно да сѣчешъ обществена монета, украсена съ твоя образъ” [1]. А за знамето той пише: „Освенъ знаковетѣ на кралското достойнство, които ние отправихме на твое величество по обичния синъ Лъва, пресвитеръ-кардиналъ на Св. Кръстъ, легатъ на апостолския престолъ, мѫжъ предвидливъ и почтенъ, по сѫщия решихме да пратимъ знаме, което да употрѣбявашъ противъ ония, които почитатъ Разпятието съ устнитѣ си, а сърдцето имъ е далечъ отъ него, по просбата на почитаемия братъ Власия, браничевския епископъ” [2]. На това знаме били изобразени кръстъ, чрезъ който Христосъ, следъ като победи, управлява и царува, и двоенъ ключъ, т. е. ключоветѣ на ап. Петра, който издържалъ кръстъ за Христа и получилъ ключоветѣ отъ Христа. „То (знамето) представя ключа двоенъ, едина за различаване, другия за власть, така че, пише папата, когато ти ще различавашъ доброто отъ злото, свѣтлината отъ тъмнината, светото отъ простото, да упражнявашъ дадения ти материаленъ мечъ за наказание на злосторницитѣ и за похвала на добритѣ и да се вземашъ за орѫжие и щитъ противъ ония, които не сѫ взели Бога за свой помощникъ, а довѣрявайки се на своята дивотия и множество, наематъ се да ритатъ противъ остенъ”. Папата съветва Калояна да употрѣбява знамето „въ сърдечно смирение”, да се явява съ него между бойнитѣ редове, помнейки страданието Господне, и да признава властьта на оногова, комуто Господь самъ казалъ: „Ти си Петъръ и върху тая скала ще изградя моята църква и вратата адови не ще я надделѣятъ; и ще ти дамъ ключоветѣ на царство небесно” (Мат., XVIII, 19). „Така и твоитѣ неприятели, завършва папата, не само не могатъ да
1. Ibidem, col. 260 А: Ad petitionem insuper venerabilis fratris nostri Blasii, Brandizuberensis episcopi, quem ad sedem apostolicam destinasti, publicam in regno tuo cudendi monetam tuo charactere insignitam liberam tibi concedimus facultatem.
2. Ibidеm, coll. 295 D — 296 A.
191
те надделѣятъ, но и нѣма да даде Господъ, да издържатъ предъ лицето ти” [1].
Въ писмото си ло търновския архиепископъ, което сѫщо така носи общъ характеръ и затова е адресирано: „До търновския архиепископъ, примаса на българи и власи, и до неговитѣ приемници, които канонически ще бѫдать назначени и ще наследитъ въ преданость къмъ апостолския престолъ завинаги, Инокентий III официално го поставя за примасъ на българи и иласи и опредѣля неговитѣ права и функции. Следъ като повтаря доказателствата си, че на папата е възложено да пасе по заповѣдь на Госпола неговитѣ овце, както въ писмото до Калояна, папата продължава: „Тебе сѫщо поставихме на примасъ въ царството на българитѣ и власитѣ, като даваме на търновската църква чрезъ настоящата грамота предимствата на приматията, така че ти и твоитѣ приемници, които ще те наследятъ въ преданостьта къмъ апостолския престолъ, ще надминавате другитѣ митрополити на България и Влахия чрезъ качеството на приматията, и тѣ да оказватъ на тебе и на тѣхъ (приемницитѣ) споредъ каноническия образецъ длъжимата на примаса почить и уважение, като искаме твоето братство да знае, че у насъ тия две имена — примасъ и патриархъ означаватъ почти съвършено едно и сѫщо, тъй като патриарситѣ и примаситѣ държатъ единъ видъ (образъ), макаръ имената имъ да сѫ различни”. Това, което тъй настойчиво Калоянъ искаше да получи начело на българската църква — патриархъ, папата категорично отказва да даде, както и да признае царското достойнство на Калояна; мотивътъ му, обаче, е несъстоятеленъ, защото примасъ и патриархъ по санъ, може би, да сѫ еднакви, но не и по значение и власть, тъй като патриархътъ стои начело на съвсемъ независима църква. — По-нататъкъ папата продължава: „Сѫщо чрезъ настоящата грамота даваме на тебе и чрезъ тебе и на твоитѣ приемници свободна власть да помазвате, благославяте и коронясвате впоследствие кралетѣ на българи и власи. А когато се поминешъ ти, сегашниятъ примасъ на поменатата църква, никой (другъ) да не се предпочете
1. Ibidem, coll. 295 С — 296 В.
192
тамъ по нѣкаква измамлива хитрость, освенъ оня, който бѫде избранъ канонически за нея съгласно съ утвърдения обичай. Избраниятъ пъкъ тържествено да се посветява за епископъ отъ митрополита и другитѣ викарии на сѫщата църква, които биха могли да присѫтствуватъ. Посветениятъ пъкъ да праща при апостолския престолъ свои пратеници, които да поискатъ палиумъ, взетъ отъ тѣлото на блажения Петра, т. е. знака за пълнотата на първосвещеническата длъжность, при приемането на който той ще представи на насъ и на нашитѣ приемници и на римската църква, както другитѣ примаси и митрополити ни представятъ, клетва съгласно съ общия обичай, па и ти самъ представи при приемането на палиума; нейната формула, означена въ нашата булла, ние опредѣлихме за постоянно помнене, като изтъкнахме въ нея, че, когато тѣ ще коронясватъ за краль нѣкого отъ приемницитѣ на гореказания краль (Калояна), тѣ ще получаватъ отъ него предварително представена клетва. А когато нѣкой отъ митрополититѣ, които се тебъ подчиняватъ по право на приматията, би се спусналъ въ пѫтя на общата плъть, ти ще утвърдишъ тържествения канонически изборъ на способното лице и ще посветишъ избраното лице за епископъ. За палиумъ ти ще пращашъ свои пратеници съ пратеници отъ църквата, въ която той предстои, при апостолския престолъ, и ние ще ти го препратимъ по тѣхъ свободно и на драго сърдце, за да се достави чрезъ тебе на митрополита епископъ споредъ формата на нашата булла, обаче така че, ако се случи да присѫтствува нашъ легатъ или пратеникъ, ти ще извършишъ това заедно съ него”. И тъй, отъ горнитѣ думи става ясно, че всѣки посветенъ български епископъ може да свещенодействува, само следъ като получи утвърѫдение отъ папата чрезъ палиума, така че всички епископи въ България били непосрѣдно подчинени на римския първосвещеникъ, а българскиятъ примасъ въ случая билъ само единъ посрѣдникъ, комуто сѫ били подчинени само въ силата на приматията.
Що се отнася до св. миро, за което както Калоянъ, тъй и архиепископътъ тъй настойчиво молѣха, папата дава право на търновската църква сама да си приготвя такова, но съ изискване да се приложи непремѣнно обичаятъ на римската
193
църква да се помазватъ духовнитѣ лица. „Миро и масло за оглашенитѣ или неутвърденитѣ ние позволяваме да се приготвя (fieri) всѣка година въ деня на тайната вечеря (in coena Domini, на страстния четвъртъкъ), както въ твоята църква, тъй и въ всѣка църква на (България и) Влахия, споредъ обичая на римската църква, така че, колчемъ бѫде необходимо, да се кръщаватъ ония, които трѣба да се кръщаватъ, и да се миропомазватъ ония, които трѣба да се миропомазватъ; посвещението на епископитѣ и назначението на свещеницитѣ поради недостатъкъ отъ тоя родъ нито съвсемъ да се възпрепятствува, нито да се отлага за по-дълго, защото, макаръ до сега нито пресвитеритѣ при своето назначение, нито епископитѣ при своето посвещение у васъ обикновено не са приемали свещено помазване, ние, обаче, следвайки не толкова нашия обредъ, колкото божественото предписание, което въ закона заповѣдва, първосвещеницитѣ и свещеницитѣ да се помазватъ, искаме, щото тържествено да ce помазватъ наредъ рѫцетѣ на ония, които се назначаватъ за пресвитери, а на ония, които трѣба да се посветятъ за епископи, — както рѫцетѣ, тъй и главата” [1]. Папата особено настоява, щото тоя обичай на римската църква който не е приетъ отъ източната църква, да бѫде въведенъ и въ българската, защото, когато пристигналиятъ въ Римъ браничевски епископъ Власий откровено му заявилъ, че при посвещението си не приелъ свещено помазване, Инокентий III разпоредилъ, „щото неговитѣ глава и рѫце да се помажатъ (deliniri) съ св. миро отъ албанския епископъ Ивана при съдействието на двама епископи съгласно съ църковния обичай, защото това поддържа католишката църква не само по божествена заповѣдь, но и по примѣра на апостолитѣ”. Затова по поводъ на заявлението на еп. Власия папата изпратилъ специално писмо до архиепископъ Василия, въ което на дълго и широко съ много цитати отъ Ветхия и Новия заветъ доказва, че обичаятъ на римската църква да помазва духовнитѣ лица има тъкмо божественъ произходъ, и завършва писмото си съ следнитѣ думи: „И тъй, съветваме твоето братство и по-внимателно уговар-
1. Ibidem, coll. 280 С — 282 В.
194
ваме, като ти заповѣдваме чрезъ апостолскитѣ писания, щото при препорѫката на нашия обиченъ синъ Лъва, пресвитера-кардиналъ на Св. Кръстъ, легатъ на апостолския престолъ, и ти сѫщо да приемешъ свещено помазване, та да не липсва нѣщо за пълнотата за тайнството; а следъ като бѫдешъ помазанъ съ св. миро, ти да помажешъ еднакво твоитѣ архиепископи и епископи и отъ тѣхъ да разпоредишъ да се помажатъ рѫцетѣ на свещеницитѣ съ благословеното масло; това, прочее, да пазишъ при назначение на пресвитери и при посвещение на епископи и да разпоредишъ да се пази обичаятъ, спазванъ отъ апостолския престолъ, който по Господня разпоредба е майка и наставница на всички вѣрни” [1].
Що се отнася до „пастирския жезълъ” и другитѣ предмети, които обикновено има единъ патриархъ, каквито искаше Калоянъ, папата разрешилъ на архиепископа да носи, при следната бележка: „макаръ че римскиятъ първосвещеникъ и да не употрѣбява пастирския жезълъ, но подобно на другитѣ свещеноначалници и ти можешъ да го употрѣбявашъ било поради историческото, било поради мистичното му значение, което сѫщиятъ кардиналъ (Лъвъ), както е приелъ отъ насъ, ще може да ти обясни” [2]. Най-сетне папата позволилъ на българския архиепископъ „да се носи предъ него по цѣла България и Влахия кръстътъ, т. е. знамето на Господнето страдание” въ тържествени случаи, което архиепископътъ е искалъ отъ папата, вѣроятно, чрезъ еп. Власия [3]. А понеже архиепископъ Василий въ края на писмото молилъ папата да му изпрати всичко, „каквото друго негово светейшество знае, което е по-трѣбно за пълнотата на първосвещеническата длъжность”, Инокентий III му изпратилъ по кардинала Лъва следнитѣ първосвещенически украшения: обувки и сандалии, amictum et albam, поясъ и succinctorium, orarium et manipulum, tunica и dalmatica, chirothecas и пръстенъ, planeta и митра [4].
1. Ibidеm, coll. 282 В — 287 А; особено coll. 286 А—287 А.
2. Ibidem, соll. 286 D — 287 А.
3. Ibidem, col. 282 А—В.
4. Ibidem, col. 286 C. — Споредъ Gesta Innocentii, на „българския патриархъ” били изпратени: planetam, dalmatоcam et tunicam examiti albi, cum
195
Понеже сѫщо въ последното си писмо архиепископъ Василий молилъ папата да изпрати палиуми за велбуждския и преславския митрополити, папата изпратилъ такива, като придружилъ палиума за велбуждския митрополитъ Анастасия съ специално до последния писмо. „Както ние решихме, пише папата въ писмото си, да се посвети почтениятъ нашъ братъ (Василий), търновскиятъ архиепископъ, за примасъ надъ всички земи, въ които царува най-драгиятъ нашъ синъ въ Христа Калоянъ, славниятъ краль на българи и власи, давайки му почетнитѣ знакове, тъй, за да почетемъ и тебе особено, като важенъ членъ на търновската църква и митрополитъ на велбуждската църква и прелатъ (началникъ) по митрополитското право на нейнитѣ викарии, ние опредѣлихме да ти се донесе отъ обичния синъ Лъва, пресвитеръ-кардиналъ на Св. Кръстъ, легатъ на апостолския престолъ, . . . палиумъ, взетъ отъ тѣлото на блажения Петра, като знакъ за пълнотата на първосвещеническата длъжность споредъ формулата, скрепена съ нашата булла”. Въ края на писмото си папата го съветва „да го приеме смирено и предано и да го употрѣбява — не за въздигане, а за смирение — на тържественитѣ служби вѫтре въ църквата си и въ ония дни, които ще му посочи сѫщиятъ кардиналъ”, и при това така, че „вѫтрешното украшение на добродетелитѣ да надминава външното украшение на дрехитѣ и външната дреха да изображава вѫтрешното облѣкло на ума не толкова съ мнима преструвка, а по-скоро съ истински изразъ” [1].
Сѫщевременно Инокентий III изпратилъ до царь Калояна и архиепископъ Василия писма, въ които се очертава, въ какво ще се състои мисията на кардиналъ Лъва. Като изтъква мисъльта, че папата, като намѣстникъ на ап. Петра, постоянно
aurifrigio convenienter ornatas, et magnum annulum cum quinque topatiis, quem ad suum usum habuerat; mitram aurifrigio insiguatam, camisum, amictum, stolam manuale, cinctorium, caligas, sandalia, chirotecas et alias ornamenta, quae conveniunt partriarchae. А на браничевския епископъ Власия били дадени unum annulum aureum cum guicerardo (smaragdo?) et mitram cum aurifrigio decenter apposito (Migne, ib., t. 214, col. CCIX А—В). Тукъ българскиятъ свещеноначалникъ се нарича не primas, а patriarcha.
1. Migne, ib., t. 215, coll. 292 D — 294 A.
196
се грижи за всички църкви и за духовното преуспѣване на всички народи, той счита себе си за длъжникъ специално къмъ българския и влашки народи, не само защото тѣ сѫ приели нѣкога-си (въ IX вѣкъ) предано католишката вѣра отъ апостолския престолъ, но и защото тѣ сѫ произлѣзли отъ римска кръвь, и затова той билъ по-особено назначенъ за преуспѣването и служенето на тѣхъ, които, като неговъ собственъ народъ, се подчинили нему както въ духовнитѣ, тъй и въ временнитѣ работи безъ никакъвъ посрѣдникъ. „А за да признаватъ, пише папата, властьта на оногова, отъ когото знаятъ, че тѣ сѫ се научили духовно на това, въ което вѣрватъ, и че сѫ получили плътски това, което сѫ, тъй като по плъть тѣ сѫ произлѣзли отъ знатни римляни, ние, за които, като приемници на блажения Петра, Господь изпросилъ, да се не изтощи нашата вѣра и да укрепимъ нашитѣ нѣкога-си покръстени братя, тѣхъ ние искаме да укрепимъ въ католишката вѣра и да ги затвърдимъ въ преданостьта къмъ апостолския престолъ. А за да стане на всички известно чрезъ действието на отеческата обичь, която я имаме къмъ тѣхъ, и за да се вложи майчиното радушие въ синоветѣ, ние искаме да почетемъ тѣхъ, особенитѣ синове на римската църква, въ духовнитѣ и временнитѣ работи”. Затова тъкмо и папата изпратилъ като свой представитель въ България такава знаменита и важна личность — пресвитера-кардиналъ Лъва, комуто е възложено чрезъ авторитета и властьта на римския първосвещеникъ да помаже българския царь, да му врѫчи кралски скиптъръ и да му възложи кралски вѣнецъ; сѫщиятъ легатъ трѣбало да предаде на митрополититѣ, посветени отъ капелана Ивана, — велбуждския и преславския — палиуми, знака за пълнотата на първосвещеническата длъжность, споредъ дадената въ папската булла формула. „На сѫщия легатъ даваме сѫщо пълна власть да изправя това, което той намѣри, че трѣба да се изправи, и да поставя това, което той реши, че трѣба да се постави, като препорѫчваме на сѫщитѣ (митрополититѣ) да осведомяватъ както клира, тъй и народа въ това, което се отнася до успѣха на християнската вѣра и да ги известяватъ за нашето благоволение”. Затова папата съветва Калояна благосклонно да приеме самия легатъ, като че ли въ
197
неговото лице приема самия папа и св. Петра, като приема и спазва спасителнитѣ му съвети и постановления той самъ, и като разпореди, щото да се приематъ и спазватъ тѣ по цѣлата му земя. „По тоя начинъ, завършва папата, нека се изпълни това, за което пишемъ, за да признаемъ на дѣло силата на преданостьта, която, вѣрваме, ти имашъ къмъ насъ и римската църква”.
Въ писмото си до архиепископа папата повтаря съдържанието на писмото до Калояна и сѫщо го подканя да приеме папския легатъ благосклонно, като че ли него самия и ап. Петра, и да възприематъ на драго сърдце всички разпоредби на кардинала Лъва и да ги спазватъ ненарушимо. „Пазете се, завършва папата писмото си, лесно да не отстѫпите отъ неизмѣнностьта на вашия умъ, но, бидейки постоянни въ добро намѣрение, смирено да упорствувате въ преданостьта къмъ апостолския престолъ, тъй че да се показвате укрепени въ здравината на неговата скала, върху която Господь тури основата на църквата, предавайки ключоветѣ на царството небесно, за да бѫде отворено за ония, на които Петъръ отвори, и да не бѫде затворено за ония, на които той е затворилъ” [1].
Освенъ гореизброенитѣ писма до царь Калояна и архиепископъ Василия, на кардиналъ Лъва били предадени: 1. Образецъ, съ който трѣба да се предава палиумъ на архиепископитѣ велбуждски и търновски [2]; и 2. Образецъ за клетвата, която трѣбало да дава търновскиятъ архиепископъ-предстоятель [3], а сѫщо и две писма, адресирани до „архиепископитѣ, епископитѣ, абатитѣ (игуменитѣ) и до другитѣ църковни прелати, и до всички, както клирици, тъй и миряни” въ Маджарско и Сърбия, въ които, като се съобщава за преминаването на България къмъ западната римска църква и за мисията на кардинала-пресвитеръ Лъва, легатъ на апостолския престолъ въ България, съветва своитѣ адресати да приематъ последния на драго сърдце и съ почить и да му оказватъ
1. Ibidem, col. 294 А—В.
2. Ibidem, col. 294 В—D. Вж. на края притурка.
3. Ibidem, col. 295 А—С. Вж. превода му на края въ притурка.
198
всички необходими съдействия при преминаването му презъ тѣхнитѣ страни [1].
Снабденъ съ всички тия книжа кардиналъ Лъвъ заедно съ епископъ Власия презъ мартъ месецъ потеглилъ отъ Римъ за Търново; обаче тѣмъ не било сѫдено скоро да се добератъ до България. Когато тѣ стигнали въ Маджарско, отначало били приети съ много по-голѣма почить отъ маджарския краль, отколкото тѣ очаквали, и имъ били дадени съпроводачи, които да ги придружаватъ чакъ до България; краль Емерихъ дори обещалъ да даде на кардинала нѣкакво писмо на границата, „което последниятъ да има при себе си тайно и съгласно съ него да работи вѣрно за преработката на мира”. Обаче, когато кардиналъ Лъвъ съ кралскитѣ съпроводачи пристигналъ въ крепость Кеве (сег. Кубинъ на лѣвия брѣгъ на Дунава, западно отъ устието на р. Морава), която била на границата и се отдѣляла отъ българската область само отъ междинния Дунавъ, а на срещната страна много българи очаквали съ нетърпение кардинала, при Лъва се явили други пратеници на маджарския краль изненадано, които забранили както нему, тъй и на българския епископъ преминаването на рѣката, като отъ страна на краля предложили да се върне въ нѣкакво кралско имение, което се намирало на три дена пѫтъ назадъ, отдето да съобщи на българския господарь по пратеници, да дойде бързо на нѣкакъвъ-си пограниченъ островъ, за да се разгледатъ спорнитѣ териториални въпроси и да имъ се тури нуждниятъ край; иначе нѣма да имъ бѫде позволено да продължатъ пѫтя си. Кардиналъ Лъвъ се възпротивилъ на това искане на кралскитѣ пратеници, като отговорилъ, между другото: 1. че, ако той се обърне съ такова предложение къмъ българския господарь, който се възвръща къмъ майчинитѣ гърди, когато се отнася до работа не толкова свѣтска, колкото духовна, то би се показало, че тукъ посрѣдничи единъ видъ симонийска неправда, и 2. че той (кардиналътъ) не може да го (Калояна) принуди да върши нѣщо, докато той не бѫде обвързанъ съ духовната връзка на апостолския престолъ. Затова,
1. Ibidеm, coll. 296 С — 297 С; соll. 297 С — 298 А.
199
когато кардиналътъ се отказалъ да се върне назадъ, началникътъ на крепостьта заповѣдалъ да го арестуватъ заедно съ еп. Власия, и била поставена при тѣхъ стража отъ около 300 души; тѣмъ било запретено да купуватъ каквото и да било за себе си или за своитѣ или да направятъ нѣкое човѣшко утешение, подъ страхъ на жестоко наказание; а стражата ги страшно притѣснявала, дори имъ прѣчила при изпълнение на естественитѣ нужди. Папа Инокентий III билъ крайно възмутенъ отъ смѣлата постѫпка на Емериха и го заплашвалъ дори съ отлѫчка отъ църквата, ако той веднага не отпусне кардиналъ Лъва да продължи пѫтя си за България [1].
Нѣма никакво съмнение, че маджарскиятъ краль си е позволилъ така да постѫпи съ нарочития папски легатъ подъ влиянието на известието, че кардиналъ Лъвъ отивалъ за България, за да короняса Калояна за краль, преди да се разрешатъ спорнитѣ териториални въпроси между двамата. Въ писмата си до папата Емерихъ се оплаквалъ, че царь Калоянъ „държи (т. е. владѣе) окупирана земята, която неговиятъ баща, Бела III, билъ далъ на сестра му, гръцката императрица (жената на Исаака II Ангелъ), като зестра, и че подчинената на неговата корона сръбска земя, следъ като присъединилъ къмъ себе си многобройна тълпа езичници (т. е. кумани), той (Калоянъ) жестоко опустошилъ, така че освенъ ония, които били избити отъ тиранията му, не малко християни били откарани въ поганско пленство” [2]. Освенъ това Емерихъ писалъ, че Калоянъ „по право не билъ господарь на никоя земя, макаръ че е завзелъ една часть отъ неговата държава и друга — отъ друга държава, поради това се учудвалъ, дето папата намислилъ да коронясва за краль тоя отявленъ неговъ неприятель, безъ да се посъветва съ него и така неочаквано” [3]. Затова кральтъ „искалъ смирено, щото папата да се откаже съвсемъ отъ коронацията на оногова (Калояна), или поне да спре работата дотогава, докато несъгласието между двамата може да се свърши
1. Вж. писмото на папата до маджарския краль, ib., coll. 411 А — 412 С.
2. Вж. писмото на папата до пресвитеръ-кардиналъ Лъва, ib., coll. 413 D — 414 А.
3. Ibidem, col. 414 В.
200
чрезъ сѫдъ или арбитражъ, понеже Емерихъ билъ готовъ да отиде на сѫдъ, или пъкъ папски легати да се явятъ като арбитри” [1]. На всички тия оплаквания и претенции на маджарския краль Инокентий III отговорилъ, че не е тъй работата, както той я представялъ, и че той не знаелъ истината, „Въ старина въ България е имало, пише Инокентий III, много крале приемствено коронясани отъ авторитета на апостолския престолъ, като Петъръ и Самуилъ и нѣкои други следъ тѣхъ. За похвала на святой памяти папа Николая, нашия предшественикъ, кральтъ на българитѣ, на чиито допитвания той твърде често отговарялъ, билъ удостоенъ заедно съ повѣрената нему държава да се покръсти, обаче по-сетне, когато гърцитѣ ги надвили, българитѣ изгубили кралското си достойнство, па и били принудени да служатъ подъ тежкото иго на цариградския императоръ, докато недавна двамата братя, Петъръ и Иваница, които произлизатъ отъ рода на предишнитѣ крале, почнали не толкова да окупиратъ, колкото отново да завземать земята на своитѣ бащи, така че единъ день тѣ постигнали отъ голѣмитѣ началници свобода, чудна за безбройни народи. И тъй, ние не отричаме, че тѣ, може би, сѫ нападнали твърде силно нѣкоя часть земя, но ние настойчиво твърдимъ, че по-голѣмата часть земя тѣ отново завзели по бащино право. Поради това ние имаме намѣрение да го (Иваница) коронясаме, подобно на нашитѣ предшественици, за краль не надъ чужда земя, а надъ негова собствена, желаейки, щото той самъ да си върне несправедливо завзетата земя и несправедливо завзетата земя да му се възвърне, тъй като относно нападнатитѣ земи той бѣ поискалъ отъ насъ да направимъ, щото между тебе и него да има справедливость за едната и другата страна. Затова, когато ти даде както на нашитѣ пратеници до него, тъй и на неговитѣ пратеници до насъ не само свободно преминаване, но и сигурно водачество, ние не бѣхме длъжни да предполагаме, че той билъ за тебе най-враждебенъ неприятель, макаръ че чрезъ старанието на нашата грижа, следъ като се премахне случаятъ за неприятелства, да се стараете отъ неприятели да станете прия-
1. Ibidem, coоl. 415 D — 416 A.
201
тели, а ние изведнажъ не пристъпихме да извършимъ това дѣло, защото често се грижехме да изпращаме при него пратеници съ наши писма, за да извикаме дъщерята при майката и да възвърнсмъ члена къмъ главата, защото една е кошарата и единъ е пастирътъ” [1].
По-нататъкъ папата строго осѫжда постъпката на маджарския краль съ кардиналъ Лъва и напълно одобрява отказа на последния да изпълни заповѣдьта. „Тъй като гореказаниятъ кардиналъ, пише папата, се забавилъ дълго въ държавата ти, не само приетъ честно както отъ тебе, тъй и отъ другитѣ, но и твърде много почетенъ, разбира се, той не би могълъ да бъде общъ посрѣдникъ, за да се прокара съгласието, или пъкъ равенъ съдия, за да се прекрати спорътъ, ако по сѫщия начинъ той не би билъ приетъ въ земята му отъ оногова (Калояна), за да се отстрани всѣко съмнение. Освенъ това, той не е могълъ да го принуди да се постигне съгласие и да изтъкне справедливостьта, преди оня (Калоянъ) да приеме бремето на апостолското учение и да се подчини на нашето управление и заповѣдь. При това, тъй като сѫщиятъ легатъ отива да разпространява тайната на християнската вѣра и да възбуди почить къмъ апостолския престолъ, то, ако ти би случайно попрѣчилъ на сѫщия, разбира се, ти би предизвикалъ божественото негодувание и би заслужилъ нашия ударъ, а оногова (Калояна) ти би си представялъ повече неприятель и въ нищо не би успѣлъ, защото ние бихме могли да изпълнимъ намѣрението на нашата воля по другъ начинъ”. Папата предупреждава Емериха, че каквото той би помислилъ, ако папата би поискалъ да попрѣчи, щото неговиятъ плътски синъ да не може да бъде коронясанъ за краль, сѫщото той би помислилъ, ако кральтъ би се опиталъ да попрѣчи, щото неговиятъ духовенъ синъ да не може да бъде коронясанъ за краль. Папата уподобява Калояна на „блудния синъ” въ евангелската притча, маджарския краль на по-голѣмия синъ, а себе си на самия баща и изказва надежда, че Емерихъ ще извлѣче нуждната поука отъ тая притча. „Ако, може би, ти би се побоялъ, да не би, следъ като
1. Ibidem, coll. 414 В — 415 А.
202
той (Калоянъ) получи короната, стане изведнажъ извънредно високомѣренъ, ти трѣба да знаешъ навѣрно, че той не толкова е направилъ това отъ напредъ замислена измама, колкото отъ това, че се е отцепилъ (отпадналъ) отъ лъжлива вѣра” [1]. А като му съобщава, че предалъ на анатема венецианцитѣ и франкското кръстоносно опълчение за разрушението на Зара, папата утешава Емериха така: „По сѫщия начинъ ще бѫде наказанъ гореказаниятъ Иваница, ако следъ получаването на корона не поиска относно разногласието, което върви между васъ, да се яви на арбитража или на сѫда на нашия легатъ и последнитѣ му (дѣла) ще станатъ по-лоши отъ предишнитѣ, и последниятъ грѣхъ е по-тежъкъ отъ първия. Защото, колкото и да обичаме гореказания Иваница, обаче тебе обичаме несравнено повече. Ние намѣрихме, както вѣрваме, съответния способъ, по който трѣба да се предвиди твоята честь и право, както ще можешъ ясно да забележишъ по писмото, което отправяме за тоя способъ. Затова ние молимъ твое величество внимателно и увещаваме, щото ти, въздавайки Богу слава, а намъ — почить, да не прѣчишъ на разпространението на католишката вѣра, нито на отсрочката на апостолския престолъ, отъ чийто твърде полезенъ съветъ ти безъ съмнение ще се възползувашъ” [2].
Следъ тия разяснения, уговоряния и заплахи краль Емерихъ не можалъ да устои предъ авторитета на папата и отпусналъ най-сетне папския легатъ, кардиналъ Лъва, следъ като се осигурилъ, че на последния било възложено да разгледа и изравни всички недоразумения между краля и българския царь незабавно следъ коронацията на Калояна. И наистина, Инокентий III заповѣдалъ на кардинала Лъва „да короняса гореказания Иваница за краль не на чужда земя, а на (негова) собствена и да пристъпи къмъ окончателно разрешение на разногласието, което вървѣло между него и маджарския краль, следъ като по-пълно узнае истината при посрѣдството на справедливостьта, като действува така, че това, което реши, здраво да се пази
1. Ibidem. coll. 415 С — 416 С.
2. Ibidem, col. 417 А—С.
203
отъ църковната цензура, като малко се обръща внимание на позивитѣ” [1].
Кардиналъ Лъвъ, заедно съ еп. Власия браничевски, пристигналъ въ „главния български градъ Търново” на 15. октомврий и предалъ всички писма и книжа за България на адресатитѣ имъ. „Кардиналъ Лъвъ, както пише въ благодарителното си писмо примасъ Василий до папата, пристигна здравъ и невредимъ, делегиранъ отъ ваше велико светейшество и отъ апостолския престолъ, а въ нашия главенъ градъ (magnam civitatem) Търново дойде на 15. октомврий и донесе цѣлата (universam) пълнота на патриаршеското достойнство и всички украшения, които ми бѣха изпратени отъ ваше светейшество; сѫщо така предаде пръстенъ и грамота, писма и инструкции” [2]. Първитѣ три седмици минали въ проучване писмата на папата, въ разговори и преговори съ папския легатъ по всички въпроси, съ разрешението на които билъ натоваренъ последниятъ, и въ приготвяне за най-главния актъ — коронацията на царя. За да може да вземе участие въ последния актъ като истински примасъ, архиепископъ Василий на 7. ноемврий 1204 г., въ деня на св. ап. Иакова, брата Господенъ, билъ помазанъ съ миро отъ кардиналъ Лъва и благословенъ, споредъ думитѣ на Калояна, за „светейши патриархъ на царството ми и на цѣла България по заповѣдь на папата”; а самъ Василий въ сѫщия день помазалъ, споредъ обичая на западната църква и нареждането на папата, двамата митрополити — преславския и велбуждския и другитѣ епископи, следъ което кардиналътъ благословилъ митрополититѣ отъ името на папата и имъ предалъ палиуми и митри, а на останалитѣ възложилъ на главитѣ имъ
1. Ibidem, col. 417 С.
2. Ibidem, coll. 553 В — 554 А. — Въ Gesta на Инокентия III стои septembris вм. octobris (ib., col. 554 С, nr. 708), което едвали е приемливо, защото: 1. писмото на папата до маджарския краль, въ което последниятъ се порицава, задето задържалъ кардиналъ Лъва. е писано въ края на септемврий (ib., coll. 410 С — 412 D), и 2. защото писмото до кардиналъ Лъва (ib., coll. 413 А — 417 С) било писано преди коронацията на Килояна, на XVII Kalendas Octobris или на 16. октомврий, т. е. следъ пристигането му въ България.
204
митри [1]. Коронацията на Калояна станала на следния день, 8. ноемврий, въ деня на св. Михаила (Архангеловдень). „Господинъ Лъвъ, легатътъ на апостолския престолъ, пише Калоянъ въ благодарителното си писмо до папата, носейки съ себе си корона и благославяйки я, възложи я върху главата на царството ми и въ моитѣ рѫце ми даде скиптъръ и знаме” [2]. Докато самъ Калоянъ не окачествява възложената нему корона, архиспископъ Василий я нарича „кралска корона” (regiam coronam), отъ което става ясно, че българскиятъ царь се отказалъ отъ първоначалното си желание да получи царска корона, макаръ че въ писмото си той пише: „ние силно прославяме Бога и блаженейшата Божия Майка и предвидливостьта (circumspectioni) на ваше светейшество, задето съгласно съ просбата на царството ми ваше светейшество изпълни цѣлото ми желание” [3]. Нийде не се споменува, че преди коронацията Калоянъ е далъ клетвено задлъжение за преданость и покорность на папата и на римската църква, за което папата говори въ писмото си [4], оттука трѣба да се предположи, че такова не е било искано, и че папата се е задоволилъ съ изпратеното още въ края на 1203 г. съкапелана Ивана официално изложение или грамота за подчинението на България и българския народъ подъ римската църква [5].
Следъ коронацията кардиналъ Лъвъ, очевидно, повдигналъ въпроса за отношенията на българския царь къмъ маджарския краль и е поискалъ да го разреши съгласно съ инструкцията на папата. Какво се е говорило по тоя въпросъ, ние не знаемъ; но отъ благодарителното писмо на Калояна може да се заключи, че до нѣкое положително разрешение на въпроса не ще да се е дошло. „Пиша ви сѫщо и за маджарина, казва Калоянъ въ писмото си, че царството ми нѣма никаква общность на областитѣ, или нѣкаква работа съ него, нито му вредя; напротивъ, той (ме) не зачита и вреди на областитѣ на царството
1. Ibidem, col. 554 А.
2. Ibidem, соl. 552 В.
3. Ibidem, col. 552 В.
4. Вж. тукъ по-горе, стр. 112 и 113.
5. Вж. тукъ по-горе, стр. 184—185.
205
ми. И господинъ кардиналъ Лъвъ видѣ и ще уведоми ваше светейшество, има ли справедливо и несправедливо откъмъ моето царство, или не зачитамъ ли азъ маджарина, или той не зачита царството ми. И нека ваше светейшество му пише, че той отстои (далечъ) отъ моята държава (а regno meo) и че царството ми нѣма намѣрение нито да го не зачита, нито да излизамъ противъ земитѣ му. Обаче, ако той дойде противъ земитѣ на царството ми и Богъ помогне да бѫде той побе-енъ, то ваше светейшество да не предиря на царството ми (non habeat... suspectum), но да бѫда свободенъ”. Но, както изглежда, съ това се свършили всички териториални спорове между двамата съседни господари, защото наскоро следъ това (есеньта на 1204 г.) краль Емерихъ се поминалъ, а наследилиятъ го братъ Андрей I (1204—1235), не ги повдигалъ повече, чакъ до смъртьта на Калояна. Въ разговоритѣ си съ кардиналъ Лъва, Калоянъ ще да се е оплакалъ противъ латинцитѣ, които се бѣха вече отнесли твърде оскърбително къмъ него, както ще видимъ по-нататъкъ. Затова той пише на папата следното: „Относно латинцитѣ, които навлѣзоха въ Цариградъ, азъ пиша на ваше светейшество да имъ пишете, че тѣ отстоятъ (далечъ) отъ царството ми и, както царството ми не имъ причинява никакво зло, нека и тѣ да не ме не зачитатъ. Ако случайно тѣ се опитатъ противъ царството ми и биха го не зачели и бѫде нападнато отъ тѣхъ, ваше светейшество да не предиря на моето царство, но всичко да бѫде свободно”.
Кардиналъ Лъвъ останалъ следъ коронацията въ Търново още една седмица и на 15. ноемврий заминалъ за Римъ. Съ себе си той водѣлъ две момчета, отъ които едното се казвало Василий и било синъ на споменатия вече пресвитеръ Константина, а другото се казвало Витлеемъ и било синъ на краля (regis). Това последното ни съобщава Василий въ писмото си; но едвали е вѣрно, защото, доколкото засега е известно, Калоянъ не е ималъ деца, па и архиепископътъ въ писмата на всѣкѫде нарича Калояна imperator; очевидно тукъ има нѣкаква грѣшка. Тия две момчета се изпращали по заповѣдь на царя въ Римъ, за да се настанятъ по заповѣдь на папата въ тамошнитѣ школи и да се научатъ на латинско писмо, „защото, пише Кало-
206
янъ, ние тукъ нѣмаме граматици, които да могатъ да ни превеждатъ изпращанитѣ отъ васъ писма, и, следъ като се научатъ, нека бѫдатъ изпратени обратно при царството ми”. - Освенъ това, Калоянъ изпратилъ на папата засега „въ знакъ на малъкъ споменъ два ексамита, двойни еписими, едина червенъ, а другия бѣлъ, и една камила”. Калоянъ свършва благодарителното си писмо съ думитѣ: „Тъй като пращамъ пратеници при ваше светейшество, всѣкога ще си спомнямъ за ваше светейшество” [1], а архиепископъ Василий свършва своето съ думитѣ: „И каквото сте въ сила да намислите за прослава на царя, ще го направите. Нека, прочее, Богъ поддържа ваше светейшество за много и дълги времена” [2].
Така била сключена тъй наречената църковна уния съ западната римска църква отъ царь Калояна и архиепископъ Василия. Въ преписката между Инокентия III и Калояна, която ние разгледахме и изложихме подробно, нийде не става дума за нѣкой догматиченъ или обредовъ въпросъ, който българската църква бѣ приела и усвоила отъ източната църква; напротивъ, всичкитѣ въпроси, които сѫ интересували папата, както видѣхме, били отъ йерархическо и отчасти каноническо естество, защото главната му цель била да подчини България и българската църква подъ своята власть. Той строго опредѣля подчиненото положение на българския примасъ и неговитѣ митрополити и епископи къмъ себе си и апостолския престолъ; въ своята клетва архиепископъ Василий се задлъжава да пази живота, имота, честьта, достойнството и изобщо интереситѣ на апостолския престолъ и на римския папа; повиканъ, ще се явява въ синода и всѣки четири години ще посещава апостолския прагъ, той самъ или неговъ пратеникъ; когато ще посвещава за епископъ нѣкого отъ своитѣ викарии, той ще иска отъ него клетва, че. ще оказва на римския първосвещеникъ и на римската църква постоянна покорность и длъжимата честь; сдицо той ще получава клетвено увѣрение и отъ коронясвания отъ него български господарь, че той самъ
1. Migne, ib., coll. 551 D — 553 А.
2. Ibidem, coll. 553 В — 554 В.
207
ще пребѫдва и ще запази всички земи и народи, подчинени нему, въ покорность и преданость на апостолския престолъ и на римската църква [1]. Отъ Калояна и Василия той изисква „да следватъ институциитѣ на римската църква, така че и въ божествения култъ обичаитѣ да се показватъ бащински”; а Калоянъ въ своята грамота за подчинението на българската църква подъ римската се обещава, че цѣлата българска йерархия ще бѫде подъ римската църква и ще държи закона и обичая и послушанието, които сѫ държали покойнитѣ български царе, старитѣ ония негови предшественици, и той, който сѫщо върви по стѫпкитѣ имъ. А оттука става ясно, че и самата уния е имала само иерархиченъ и канониченъ, но не и догматиченъ и обредовъ характеръ [2]. Едничкиятъ обредъ на западната църква, който е билъ въведенъ въ българската, както видѣхме, билъ помазването на духовенството, но и той ималъ назначение да свързва по-здраво църковната йерархия, а оттука и подчинението ѝ на папата. Дали Инокентий III мислилъ впоследствие да засегне и догматичнитѣ въпроси, засега това остава неизвестно. Но въ историята на унията има друга една твърде любопитна страна, която ѝ предава своеобразна особеность.
Калоянъ, както видѣхме, въ всичкитѣ си писма искалъ отъ папата да признае и утвърди царското му достойнство, а пъкъ въ сѫщность папата го призналъ и утвърдилъ само за краль, след., папата не далъ на Калояна това, което той искалъ. Какъ трѣба да се обясни тоя страненъ на пръвъ погледъ фактъ, който не предизвикалъ никакъвъ протестъ отъ страна на българския царь? На тоя въпросъ най-пъленъ и всестраненъ отговоръ даде Е. Голубински, който ще си позволимъ да приведемъ изцѣло. „Господаритѣ на второто българско царство, считайки себе си за приемници на царетѣ отъ първото царство, възприели оная сѫщата титла, която носили тия последнитѣ. Тая титла била царь (по гръцки βασιλεύς, по
1. Ibidem. col. 295 А—С.
2. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгарскаго патріаршества при Іоаннѣ Асѣнѣ II въ 1235 г. ЖМНПр., ч. 238 (1885), стр. 13—14.
208
латински imperator): нея носилъ подиръ братята си Петра и Асѣня и Калоянъ и тъкмо тържественото ѝ признание за себе си той искалъ и отъ папата. Обаче папата е могълъ да даде както на Калояна, така и изобщо на който и да било господарь само титлата краль (по латински rex, по гръцки ῥήξ и ῥήγας), а не царь. Споредъ възгледитѣ на латинцитѣ, както и споредъ възгледитѣ на гърцитѣ (т. е. ромеитѣ), могълъ е да бѫде въ християнския свѣтъ само единъ царь или императоръ (което е едно и сѫщо); както споредъ възгледитѣ на гърцитѣ този едничъкъ християнски царь представялъ отъ себе си цариградскиятъ императоръ, така и споредъ възгледитѣ на латинцитѣ представялъ го отъ себе си нѣмскиятъ, тъй нареченъ римски императоръ (приемникъ на Карла Велики, върху когото била пренесена отъ папата титлата царь или императоръ, следъ като се оказали, споредъ понятията на латинцитѣ, недостойни за своята мисия на християнски царе византийскитѣ императори), и папата не е могълъ вече, разкѫсвайки единното царство, да поставя царе, а е могълъ да поставя само действително или номинално подръчни или васални на тоя едничъкъ царь крале. Затова папата и не е могълъ да даде на Калояна, както и на когото и да било отъ господаритѣ, титлата царь, а е могълъ да даде само титлата краль. Но забележителното и куриозното не е въ това, че папата не е могълъ да даде на Калояна това, което той искалъ отъ него, а въ друго, именно въ следното: Калоянъ нарича себе си предъ папата царь (imperator Bulgarorum et Blachorum) и иска отъ него за себе си тържествено утвърѫдение въ тоя носенъ отъ него санъ (coronare in imperatorem; вж. посоченитѣ по-горе писма на Калояна до папата); папата не възразява на Калояна, че той не може да го признае за царь, а само за краль, но преминавайки това въ пълно мълчание, просто му казва: „да, наистина, ние намѣрихме въ нашитѣ регистри, че много отъ твоитѣ предшественици били признати отъ римската църква за крале”, — и му праща кралска диадема искиптъръ; като получилъ не това, което искалъ, Калоянъ приема даденото сѫщо безъ възражения; но, следъ като билъ коронясанъ отъ легата съ кралски вѣнецъ, той съ благодарения известява на папата, че
209
получилъ отъ рѫцетѣ на легата искания царски вѣнецъ и, като да е билъ наистина коронясанъ за царь, както и по-напредъ продължавалъ да се именува предъ него царь (вж. тукъ по-горе, стр. 173; въ посланието на самия Калояна стои rex, но че това е вече поправка, направена въ папската канцелария при внасянето на посланието въ регистритѣ, това се види отъ самото послание, дето следъ rex само веднажъ се чете regnum [1] и постоянно imperium meum, а главно и несъмнено става отъ посланието на патриарха, въ което на папата се известява, че неговиятъ легатъ coronavit et benedixit imperatori Calojoanni, col. 554). По тоя начинъ папата, като давалъ съвсемъ не това, което се искало отъ него, престорилъ се, като че ли дава тъкмо това, което било поискано отъ него, и Калоянъ, като получилъ съвсемъ не това, което искалъ, престорилъ се, като да е получилъ тъкмо онова, което искалъ: другъ примѣръ отъ подобенъ родъ qui pro quo не ни е известенъ . . . Що се отнася до папата, то той не искалъ право да каже на Калояна, че не може да му даде титла царь, нѣма съмнение затуй, защото се боялъ съ това да не го отблъсне отъ себе си и да развали цѣлата работа относно църковното подчинение на България на себе си. Колкото пъкъ до Калояна, той безъ възражения приелъ пратения нему, вмѣсто царски, кралски вѣнецъ затуй, защото нему сѫ били нуждни — това вѣнчание какъ и какъ да стане отъ рѫката на папския легатъ и тая какъ и какъ утвърѫдаваща го папска грамота, за да може съ тоя фактъ и съ тоя документъ въ рѫце да се противопостави на своя съседъ маджарския краль като господарь, признатъ отъ папата; иначе той е могълъ да се именува, както искалъ, безъ да се страхува нѣкакъ за самоволното присвоение на неполучената титла отъ протеститѣ на папата. Съ сана, който билъ даденъ отъ папата на българския архиепископъ, станало сѫщото, както съ титлата дадена на господаря: папата издигналъ архиепископа не за патриархъ, както било искано, а само
1. Тукъ Е. Голубински не е правъ, защото въ благодарителното си писмо Калоянъ употрѣбилъ думата regnum не веднажъ, а три пѫти, и то въ смисълъ на държава, когато съ imperium meum той означавалъ своята личност; то отговаря на израза царство ми въ българскитѣ грамоти.
210
за примасъ; но архиепископътъ съ благодарность го известявалъ отсетне, че легатътъ му „донесълъ цѣлата пълнота на патриаршеското достойнство — portavit universam plenitudinem patriarchalis dignitatis” [1].
При такива едни отношения, разбира се, петгодишнитѣ сношения между Търново и Римъ не са могли да донесатъ нѣкои сериозни и трайни резултати. Наистина, унията на българската църква съ римската била прогласена, но тя не обещавала никаква дълготрайность. За Калояна било отъ първостепенна важность признанието и утвърдението на папата, които той вече получилъ, но следъ това той малко мислилъ за унията и изобщо за поддържане постоянни сношения съ римската курия. Макаръ въ края на благодарителното си писмо и да казва, че изпраща пратеници при папата, той все пакъ завършва писмото съ думитѣ: „всѣкога ще си спомнямъ за ваше светейшество”, отъ които не е мѫчно да се разбере, че той нѣмалъ повече намѣрение да продължава своята кореспонденция съ папата. И наистина, следъ заминаването на кардинала Лъва сношенията съ папската курия ставали все по-рѣдки. Въ писмото си до Калояна отъ VIII Kalend. Junii (24. май) 1207 год. папата вече упрѣква Калояна, задето той, когато изпратилъ при него свой пратеникъ, за да сключи миръ или примирие съ цариградскитѣ латинци, не само не поискалъ това да стори, но и самия пратеникъ приелъ и отпратилъ по-малко почетно, отколкото било прилично на кралско достойнство; отъ благоговение къмъ апостолския престолъ той трѣбало да го приеме благосклонно и съ почить да се отнесе, имайки предвидъ, че той билъ изпратенъ да проповѣдва миръ и да благовести спасение. Въ сѫщото писмо папата споменува за нѣкакви Калоянови пратеници, изпратени при него, но които не могли да дойдатъ, защото презъ Маджарско тѣ не посмѣли да минатъ, нито презъ Драчъ, защото тамъ боравѣли венецианцитѣ; но, както изглежда, по ходатайството на папата предъ маджарския краль и венецианския дожъ, тия пратеници презъ Драчъ достигнали до Римъ. Чрезъ тия пратеници Калоянъ все още увѣрявалъ, че здраво пребѫдвалъ въ
|
Стр. 210
За това,
че българският църковен глава в Търново, макар и провъзгласен от папата само
за примас, се е считал с ранг патриарх, свидетелствува и един оловен надпис,
на крито се чете името на Висарион, патриарх български
(Д. Ангелов) |
,
срв. Т. Герасимов, Оловен печат на търновския патриарх Висарион,
Известия на Окръжния музей, Велико Търново, II, 1964 г., стр. 45—47. Както
предполага Герасимов, «може би Висарион да е управлявал Търновската патриаршия
непосредствено след светителствуването на първия български духовен глава
архиепископ Василий».
1. Е. Голубинскій, п. т., стр. 272—274.
211
преданость къмъ апостолския престолъ и че, ако потрѣба, готовъ е да изложи главата си за него [1]. Каква е била мисията на това пратеничество, папата не казва; Е. Голубински предполага, че то било пратено, за да доведе изпратенитѣ съ кардиналъ Лъва две момчета [2]. Като оставимъ на страна писмата на папата до Калояна, които се отнасятъ до отношенията спрямо цариградскитѣ латинци, ние можемъ да кажемъ, че съ това се свършила унията. Ние видѣхме, че чисто политически съображения подбуждали царь Калояна да търси сближение съ Римъ; но когато следъ признанието и утвърдението му България застанала наравно съ другитѣ европейски държави, той оставилъ на заденъ планъ църковния въпросъ: сега главната му задача била да използува новото си положение, за да защити държавнитѣ си интереси и да опредѣли отношенията си къмъ съседнитѣ си господари и преди всичко къмъ новия си съседъ — латинския императоръ.
1. Migne, ib., col. 1162 А—D.
2. Е. Голубинскій, п. т., стр. 275, примѣч. 1.