Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

I. ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТѢ ЗЕМИ

3. БЪЛГАРСКИТЪ ВОЕВОДИ: РОДОПСКИЯТЪ ИВАНКО И ПРОСѢКСКИЯТЪ ДОБРОМИРЪ ХРИЗЪ И НАМѢСАТА НА КАЛОЯНА ВЪ РАБОТИТѢ НА ВИЗАНТИЯ.

 

 

Царь Калоянъ билъ истинскиятъ закрепитель и разширитель на второто българско царство. За него Никита Акоминатъ казва, че „сѫщо така жестоко опустошавалъ и грабилъ ромейскитѣ области, както и умрѣлиятъ му братъ Асѣнь, защото природата не бѣ вложила и въ него никакво чувство на снисходителность къмъ насъ” [1] — ромеитѣ. И наистина, Калоянъ продължилъ съ още по-голѣма енергия освооодителната борба съ Византия, но на първо време безъ особено голѣмъ успѣхъ, защото той трѣбало да опредѣли отношенията си къмъ две издигнати отъ самитѣ събития въ даденото време личности, които за кѫсо време изиграли историческата си роля, безъ да окажатъ нѣкое голѣмо влияние върху вървежа на събитията. Това сѫ боляринъ Иванко и Добромиръ Хризъ.

 

Следъ побѣгването си отъ Търново въ 1196 год. Иванко потърсилъ прибѣжище и покровителство у императоръ Алексия III, който го приелъ твърде благосклонно, защото въ неговото лице той намиралъ единъ добъръ и надежденъ помощникъ въ борбата противъ българитѣ. Споредъ описанието на Н. Акомината, „Иванко на ръстъ билъ високъ, твърде съобразитиленъ и въ разцвѣта на тѣлесната сила, но поради сприхавия си видъ и упоритостьта въ убеждението издавалъ въ себе си ; дори живѣейки между ромеитѣ, той никакъ не се измѣнилъ къмъ смекчение на духа и къмъ подобрение” [2]. Императорътъ го обсипалъ съ почести, обдарилъ го

 

 

1. Nicetas, ib., p. 622, _6-9.

 

2. Ibidem, р. 623, _6-11.

 

 

109

 

съ ценни имоти и, за да го привърже още повече къмъ себе си, въпрѣки варварския му произходъ, намѣрилъ го за достоенъ да го сроди съ своя родъ, като го ожени за своята внучка Теодора, дъщерята на севастократоръ Исаака Комнинъ, който бѣ умрѣлъ като пленникъ въ окови въ България, когато тя достигне до законната за женене възрасть и поради това той го обявилъ само за нейнъ годеникъ. Но Иванко, посочвайки на четиригодишната си годеница, мечтаелъ по-скоро да се ожени за нейната майка Анна, която спазвала още всичката прѣснота на младостьта и хубостьта си. „Защо ми е агне, което се кърми съ млѣко, казвалъ той, когато овенътъ се нуждае отъ овца за приплодъ и зрѣла коза”? [1] Макаръ че предполаганиятъ бракъ и да се ограничилъ само съ една годявка, обаче Иванко се ползувалъ съ почесть и мѣсто на императорски зеть и получилъ тогава царското име Алексий. По тоя начинъ той билъ въведенъ въ срѣдата на знатнитѣ роднини на императора и билъ изравненъ съ тѣхъ и по власть, и по богатство. Най-сетне Иванко билъ назначенъ за главнокомандуващъ надъ всички войски, които били опредѣлени да действуватъ противъ неговитѣ съотечественици и билъ поставенъ за управитель на пловдивската область [2]. Ето какъ описва въ една отъ своитѣ речи къмъ Алексия III отъ по-кѫсно време Н. Акоминатъ [3] отношенията, въ които се намиралъ въ онова време Иванко къмъ цариградския дворъ. „Тоя доброво-

 

 

1. Ibidem, р. 623, _20-21:

а въ другъ рѫкописъ (cod. Monac. 450) вм. тия думи се чете:

(ib., ad. lin. 20), т. е. „защо ме свързвате съ агне бозайниче и казвате да изчакамъ, а пъкъ имате на рѫка овца, готова за брачна връзка и смѣшение”.

 

2. Nicetas, ib., p. 623, _4-21 et ad lin. 13; p. 676, _1-5.

 

3. Тая речь Н. Акоминатъ държалъ къмъ Алексия III, когато тоя излѣзълъ за пръвъ пѫть противъ възстаналия Иванко, следъ септемврий 1198 г., както това се види отъ нейния надсловъ:

(Miller, Recueil des historiens des croisades. Historlens grecs, II (1879), pp. 496—502). За времето, когато е била произнесена тая речь, вж. тукъ въ края притурка.

 

[[ Проф. Златарски обещава да даде особена притурка, което, обаче, не е могълъ да стори. — Ив. Дуйчев. ]]

 

 

110

 

ленъ робъ и чужденецъ, издънка отъ дива маслина и облагороденъ чрезъ присаждането на прекрасна фиданка отъ царската градина, преди като свиня се хранѣше съ желади, а сега, отхраненъ и надебелѣлъ, до ситость се наслаждава съ най-добрия пшениченъ хлѣбъ ... Пoбѣгналъ робъ по своето състояние, който отдавна напустна отечеството си, той билъ приетъ съ всичко разположение отъ императора, удостоенъ съ най-добра участь и внесенъ въ списъка на нашитѣ граждани. Но, безъ да оцени както трѣба наградата, той отново обърна погледитѣ си къмъ хълмоветѣ и планинитѣ, преминалъ къмъ предишния и сроденъ на неговото племе животъ, и като получилъ подкрепа отъ своитѣ съродичи, като сатаната се опитва да закрепи трона си наредъ съ престола на Бога. Най-безумний и най-неблагороденъ човѣче! Ти ли съ звуковетѣ на военната трѫба ще викашъ на бой съ императора, който те обърна въ такъвъ хубавъ видъ, ти ли, който не умѣешъ да боравишъ и съ овчарски рогъ! Ти ли, който доскоро вчера се обличаше въ овчи кожухъ и носѣше на нозетѣ си обуща отъ волска кожа, ще мечтаешъ за богато обшито облѣкло и за червени ботуши!... Рожба ехиднина, изливаща отрова върху гърди, които те съгрѣха! Напразно императорътъ те обсипваше съ благодѣяния, напълнилъ те съ своето семе, като съобщи своята свѣтлина, както слънцето на месеца, и не те държеше въ отдалечение, а те прие въ браченъ съюзъ” [1].

 

Ползувайки се отъ своето високо положение, Иванко на първо време оправдалъ оказаното нему довѣрие. Благодарение на взетитѣ отъ него мѣрки той сполучилъ временно да спре нападенията на българитѣ и тѣхнитѣ съюзници куманитѣ, които се простирали по Македония и Тракия. „Той билъ драгоценна опора, забелязва Никита, за ромеитѣ противъ неговитѣ съплеменници, които въ съюзъ съ скититѣ правѣха постоянни нахлувания въ ромейскитѣ области, като опустошаваха всичко по пѫтя, и най-деятеленъ помощникъ за императора въ ония рѣдки случаи, когато императорътъ се решавалъ самъ да из-

 

 

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр.185—186; ср. сѫщо стр. 177—178, дето приведениятъ пасажъ е предаденъ съкратенъ и измѣненъ.

 

 

111

 

лѣзе на полето” [1]. По тоя начинъ Иванко станалъ пъленъ господарь на управляваната отъ него область, а управлението ѝ употрѣбилъ за осѫществението на своитѣ планове. Така, той постоянно приемалъ на служба свои съплеменници, обучавалъ ги въ военното дѣло, като ги привличалъ къмъ себе си съ щедри награди и снабдявалъ съ най-добро орѫжие; по севернитѣ склонове на Срѣднитѣ Родопи той издигалъ такива яки крепости, че ги направилъ съвсемъ непристъпни. Всичкитѣ тия дѣла на Иванка императорътъ одобрявалъ, хвалилъ го, обсипвалъ го съ почести и твърде голѣми награди, на драго сърдце изслушвалъ съветитѣ му и съ удоволствие изпълнявалъ всичкитѣ му желания. Обаче близкитѣ до императора лица, като обсѫждали всичкитѣ действия на Иванка, макаръ и да ги намирали похвални и прекрасни, но при все това тѣ се съмнявали, че той вършелъ всичко това изключително въ полза на цариградското правителство, и поради това много пѫти убеждавали императора да уволни Иванка отъ длъжностьта му. „Надали, казвали тѣ, единъ чужденецъ, който доскоро хранѣше въ себе си непримирима вражда къмъ ромеитѣ, можа така изведнажъ до такава степень да се измѣни, че по искрено приятелство къмъ насъ е почналъ да строи за тѣхъ въ опаснитѣ мѣста крепости и укрепени градчета, да уголѣмява численостьта на отредитѣ, сформирувани отъ неговитѣ съплеменници, и да намалява състава на ромейската войска, а въ нѣкои случаи дори съвсемъ да минава безъ нейна помощь подъ предлогъ, че тя имала склонность да не се подчинява на дисциплинарнитѣ искания. По всѣка вѣроятность, като действува така, той, напротивъ, храни въ душата си замисълъ да достигне тираническа независимость въ владението на страната, защото, ако нѣкои хора и да не обичатъ да изказватъ мислитѣ си и понѣкога яката стискатъ езика си, но при все това действията имъ въ повечето случаи по-ясно отъ каквито и да било думи показватъ, какво се таи у тѣхъ на ума имъ”. Но императорътъ не обръщалъ внимание на всички тия предупреждения и, като считалъ, че предстоящиятъ бракъ на Иванка съ него-

 

 

1. Nicetas, ib., p. 624, _1-10.

 

 

112

 

вата внучка му служи като несъмнена гаранция, по никой начинъ не искалъ да се осъмни въ неговата вѣрность и безкористие, „като че ли, забелязва Никита, нѣкаква зла сила която постоянно влѣчеше ромейското царство къмъ падане, очароваше нашия вѣнцоносецъ въ тоя случай” [1].

 

И наистина, не се изминало много време, и Иванко на дѣло показалъ, че живѣенето му между ромеитѣ не промѣнило характера му, защото той докрай си останалъ истински българинъ: въ началото на 1198 год. [2] той откри-

 

 

1. Niсеtas, ib., pp. 676, ₆ — 677, ₁₁.

 

2. Редътъ на събитията презъ първитѣ години отъ царуването на Алексия III Ангелъ е съвсемъ обърканъ въ историята на Никита Акоминатъ; обаче достигналата до насъ негова речь, която носи надсловъ: „Слово къмъ самодърѫца Алексия Ангела, който бѣ излѣзълъ противъ Иванка, после преминалъ на изтокъ, когато бѣ заговорено относно догмата за божественитѣ тайни” (вж. Miller, Recueil des historiens des croisades, pp. 496—502), даде възможность на В. Г. Васильевски възъ основа на това, че редътъ на събитията въ речьта, като съвременна тѣмъ, е по-вѣренъ, да установи хронологията на събитията. Възъ основа на това, че въ тая речь се споменува: 1. за това, че отъ смъртьта на императоръ Мануила I Комнинъ до събитията, за които се говори въ речьта, се изминали осемнайсеть години (24. IX. 1180 + 18 = 1198) (вж. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 183); 2. за спора по въпроса за нетленностьта на хлѣба и кръвьта, приемани при причащението, който билъ повдигнатъ отъ еретика Сикидитъ при патриархъ Георгия Ксифилинъ, но билъ свършенъ въ началото на патриархуването на неговия приемникъ, Ивана Каматира, който завзелъ патриаршеския престолъ въ началото на августъ на 1198 год. (Nicetas, ib., pp. 681, ₁₇ — 685, ₁₁), и 3. за похода на Алексия III на изтокъ противъ турцитѣ, който се отнасялъ къмъ четвъртата година отъ царуването на тоя императоръ или презъ есеньта на 1198 год. (Niсеtаs, ib., рр. 653, ₁₃ — 658, ₁₀), В. Г. Васильевски оправи обърканата отъ Ѳ. Успенски хронология отъ даденото време и установи, че въпросната речь била държана отъ Никита следъ септемврий 1198 год. или следъ завръщането на Алексия III отъ похода на изтокъ, като при това доказа, че споменуваниятъ въ сѫщата речь „други отстѫпникъ” билъ съвсемъ не Добромиръ Хризъ, както мислѣлъ Ѳ. Успенски (п. т., стр. 193—194), а тъкмо проявилиятъ се тогава еретикъ Сикидитъ по въпроса за божественитѣ тайни (вж. рецензията му на Ѳ. Успенскиевата книга Образованіе и пр., въ ЖМНПр., ч. 204 (1879), отдѣл. 2-ое, стр. 205—209). При такива заключения Васильевски отнесе измѣната на Иванка къмъ зимата на 1197 год. и приема, както и Ѳ. Успенски, че презъ 1198 год. Алексий III предприемалъ два похода противъ Иванка. Като приемаме сѫщо така, че презъ

 

 

113

 

то се отметналъ отъ императора и се обявилъ за независимъ господарь на управляваната отъ него пловдивска область. Да се реши на такава смѣла крачка следъ оказанитѣ нему отъ императора благодѣяния, Иванко едвали е разчитвалъ сгмо на своитѣ сили; очевидно, въ случая той се е опиралъ на нѣкоя по-силна личность, която въ дадения моментъ е могълъ да бѫде само българскиятъ господарь. Следъ като достатъчно се укрепилъ и военно се засилилъ, Иванко, въ когото следъ голѣмото престѫпление заговорило най-сетне националното чувство, за да смие отъ себе си тежкото петно на цареубиецъ и да заглади измѣната предъ отечеството, влѣзълъ въ сношения съ царь Калояна, съ когото сполучилъ да сключи, споредъ думитѣ на Никита, „съюзъ противъ ромеитѣ” [1]. За това сближение на Иванка съ българския царь несъмнено сѫ спомогнали най-много неговитѣ бивши съзаклетници — боляритѣ-кумани, чието влияние, както се изтъкна, се бѣ засилило при възцаряването на Калояна. На какви условия е станало самото сближение, Никита не казва; но трѣба да се предположи, че царь Калоянъ се съгласилъ да признае това, къмъ което тъй силно се домогвалъ Иванко, — неговата политическа независимость, като се надѣвалъ чрезъ това окончателно да го привлѣче на своя страна. Въ силата пъкъ на тѣхния съюзъ Калоянъ напратилъ, преди да стане явно отмѣтането на Иванка, куманитѣ на империята, за да попрѣчи на всѣка съпротива отъ страна на ромеитѣ. Това куманско нашествие

 

 

Стр. 113 Според разказа на византийския историк Никита Хониат след отмятането си от цариградския император Иванко откъснал от ромеите цялата област от Мосинопол (днес Гюмюрджина) до Ксанти и от планината Пангей (Кушница или на турски Пърнар Даг) до Абдера (дн.Балустра нос) на морския бряг. С една дума, под властта му паднали всички земи по средното течение на р. Арда до устието на р. Места. Успехите на Иванко се обясняват между другото с българския характер на населението в тези краища. Срв. Д. Ангелов, Тракия и българо-византийските отношения до падането ѝ под турска власт, Известия на Тракийския научен институт, кн. I, София, 1965, стр. 83. (Д. Ангелов)

 

 

1198 год. наистина Алексий III е предприемалъ два похода въ Европа, ние дойдохме до заключение, както ще видимъ по-нататъкъ, че само вториятъ походъ въ края на пролѣтьта билъ насоченъ противъ Иванка, а оттука и измѣната на последния ние отнасяме къмъ началото на пролѣтьта на 1198 година.

 

1. Nicetas, ib., p. 679, _12-15:

— Споредъ Никита излиза, че Калоянъ потърсилъ съюза на Иванка и той сключилъ договоръ съ него; обаче самитѣ отношения на последния къмъ търновският царски родъ едвали сѫ позволявали на Калояна да търси пръвъ сближение съ Иванко, защото въ дадения моментъ не първиятъ се е нуждаелъ отъ помощьта на втория, а тъкмо обратно.

 

 

114

 

било много по-голѣмо и по-страшно отъ предишнитѣ. Като се раздѣлили на четири отреди, тѣ преминали „цѣла Македония”, т. е. одринската область; тѣ нападали на укрепени градове и планински мѣста, така че достигнали до планина Ганъ (тур. Текиръ дагъ), като ограбили много мънастири и избили монаситѣ. Въ общия ужасъ никой не се е решавалъ да имъ окаже съпротива, защото на тѣхна страна била многобройностьта, и трѣбало да се сражаватъ, безъ да щадятъ живота си [1].

 

Това тъкмо нападение е и предизвикало, споредъ насъ, първото военно предприятие на Алексия III, който се бѣ освободилъ вече отъ страшната опасность откъмъ германския императоръ, защото презъ есеньта на 1197 год. бѣ умрѣлъ [2], — предприятие, което се изразило въ това, че императорътъ заминалъ за Кипсела, дето била събрана доста голѣма войска, съ намѣрение, споредъ думитѣ на Никита, „да направи нѣщо спасително за тракийскитѣ градове, на които българитѣ и куманитѣ бѣха причинили много злини, и предполагалъ да хване Хриза или поне да прекрати нахлуванията му, които той правилъ тайно въ селата около Сѣръ и Струма” [3]; но Алексий III скоро се отказалъ отъ намѣрението си и се върналъ въ столицата. „И тъй, забелязва Никита, като оставилъ западнитѣ области въ онова бедствено положение, което тѣ преди това пренасяли и търпѣли, императорътъ се върналъ въ Византионъ (Цариградъ), безъ да може дори два месеца да прекара вънъ отъ кѫщи”. [4] Никита не посочва причината за бързото завръщане на императора; но отъ самия вървежъ на събитията не е мѫчно да се разбере, че вестьта за отмѣтането на Иванка.

 

 

1. Ibidem, p. 673, _8-16. — Никита не посочва времето на това куманско нахлуване, а се ограничава само съ неопредѣленото τότε; но, понеже той го помѣстя между събитията, които предхождали непосрѣдно отмѣтането на Иванка отъ Византия, ние го свързваме съ сключения между последния и Калояна съюзъ и съ последвалото наскоро отмѣтане на Иванка. — Планина Γάνος е днеш. Текиръ-дагъ, която върви паралелно съ западния брѣгъ на Мраморно море. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. I, ч. 1, стр. 276, бел. 3.

 

2. А. А. Васильевъ, каз. съч., стр. 70.

 

3. Nісеtas, р. 643, _16-21.

 

4. Ibidem, p. 644, _10-17.

 

 

115

 

която го поразило като гръмъ отъ ясно небе [1], Алексий III получилъ въ Кипсела, и, понеже поради неочакваностьта на известието той не билъ готовъ веднага да се противопостави на измѣнника, защото събирането на войскитѣ било затруднено [2],

 

 

1. Алексий III получилъ известието за измѣната на Иванка презъ времето, когато не били завършени още театралнитѣ развлѣчения по случай браковетѣ на дъщеритѣ му: по-голѣмата Ирина, вдовицата на Андроника Контостефана, — за Алексия Палеологъ, а по-малката Анна, вдовицата на севастократора Исаака Комнинъ, който се бѣ поминалъ въ пленъ въ България, — за Теодора Ласкарисъ (Niсеtas, ib., p. 660, _7-11; рр. 673, ₁₇ — 674, ₆). Тия бракове станали, когато приближавала сирната недѣля (ἐγγίζοντος ἀπόκρεω), която презъ 1198 г. се падала въ началото на февруарий (отъ 2 до 9), понеже Великденътъ презъ нея година се падалъ на 29. мартъ. — Напоследъкъ Fr. Dölger въ своитѣ Regesten, 2-е Teil, S. 107, № 1655, отнесе измѣната на Иванко къмъ 1200 год., като относно хронологията забелязва: Die Nachricht vom Abfall des Kalojan stört nach Nik. Ak. 675. is die “Hochzeitfeierlichkeiten der Töchter des Kaisers, welche nach Nik. Ak. 674, ₃ kurz vor Beginn der Fastenzeit stattfanden. Посоченитѣ тукъ мѣста у Никита наистина установяватъ, че измѣната на Иванко е последвала наскоро следъ сватбитѣ на императоровитѣ дъщери, които станали, когато се приближавала сирната недѣля, обаче за годината тѣ нищо не говорятъ; а годината, следъ направенитѣ отъ В. Г. Васильевски разяснения за реда на събитията у Никита (вж. тукъ по-горе, стр. 112, бел. 2), не може да бѫде друга, освенъ 1193. Освенъ това твърде странно ни се показва, гдето г. Dölger нарича Иванка Kalojan (Joanischa), когато нито въ единъ изворъ той не носи такова име. Очевидно, той е смѣсилъ воевода Иванко съ царь Калояна (вж. п. т., S. 107, №№ 1656—1657), защото той кара своя Kalojan (Joanischa) да сключва два пѫти миренъ договоръ съ Алексия III, когато последниятъ е сключилъ, веднажъ миренъ договоръ съ Иванка (вж. тукъ по-долу, стр. 132 сл.) и другъ пѫть съ царь Калояна въ 1202 год. (вж. п. т., № 1661 у Dölger'a и тукъ по-долу, стр. 145 сл).

 

2. Въ какво се състояли мѫчнотиитѣ за събирането на войскитѣ, се види отъ следнитѣ думи на Никита въ казаната речь: „Наистина, тебе те придружаваха (въ похода) стратези и лохаги и помощни фаланги, съ тебе бѣха военни отреди, но едвали имаше единъ или двама такива, които да ти помогнатъ съ съветъ. Вече нѣма да говоря, че имаше и такива съветници, които те отдумваха отъ състезание съ варварина и всѣкакъ охлаждаваха ревностьта ти, и отъ многото твърде не голѣмъ брой поискаха да тръгнатъ въ походъ — самитѣ ромейски войски, които се намираха на западъ, които се колебаеха и не бѣха решителни по своя воененъ духъ, можеха да се считатъ по-скоро отсѫтствуващи, отколкото присѫтствуваши, защото всѣки пѫть при срѣща съ врага тѣ търпѣха поражения. Подобно на

 

 

116

 

върналъ се набързо въ столицата [1]; но твърде е възможно, щото и болестьта въ нозетѣ, отъ която Алексий III особено много страдалъ [2], да е била една отъ причинитѣ, още повече, че сѫщиятъ Никита въ споменатата си речь казва: „Подобно на евангелския лукавъ робъ, когато господарьтъ и царь се бавилъ да отиде противъ тебе по причина на болесть въ нозетѣ, ти (Иванко) се възползува отъ това, за да осѫществишъ коварнитѣ си замисли и подложи на изтезания своитѣ съробове, а той (императорътъ), следъ като се яви противъ всѣко очакване, унищожи твоитѣ замисли” [3]).

 

Както и да било, но следъ завръщането си въ столицата Алексий III на първо време изпратилъ при Иванка единъ евнухъ, който по-рано билъ неговъ близъкъ приятель — „да му напомни за сключенитѣ съ него условия и за това, че откакъ е преминалъ на ромейска страна, той не е видѣлъ нито единъ пѫть немилость отъ императора, нищо, което да е било несъгласно съ открититѣ нему надежди за въ бѫдаще и всѣкога се е ползувалъ съ неизмѣнното царско благоволение” [4]. Дали съ тоя опитъ да влѣзе въ преговори съ Иванка Алексий III е мислилъ да въздействува върху него и да го отклони отъ решението му, или пъкъ е искалъ да печели време, докато се приготви за противодействие, ние не знаемъ; известно е само, че евнухътъ не само не можалъ да изпълни мисията си съ своето явяване при Иванка, но и му далъ възможность своевременно да се приготви по-добре за отпоръ, тъй като го

 

 

евангелския царь, който празднувалъ свадбата на своя синъ, ти не еднократно канѣше азиатскитѣ отреди, като на готова гощавка, на борба съ отстъпника. И тѣ, безъ да гледатъ на новопридобититѣ поля и „съпругъ отъ волове”, всички дружно се събраха и се обърнаха въ деня на боя върху пущащитѣ стрели синове на Ефрема. Следъ като свърши предприятието, еднитѣ като недостойни да участвуватъ въ победната гощавка, оставилъ въ нерадение, а другитѣ, отъ земледѣлцитѣ, заповѣдалъ да се впишатъ въ военнитѣ списъци като способни за военното дѣло и ги приелъ като съучастници въ победната радость”; вж. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 187—183.

 

1. Niсetas, ib., p. 677, _11-15.

 

2. Ibidem, р. 658, _21-22.

 

3. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 186.

 

4. Nicetas, ib., p. 677, _15-20.

 

 

117

 

„безразсѫдно” предупредилъ за незабавното нападение отъ страна на ромеитѣ [1].

 

И наистина, наскоро следъ заминаването на евнуха, Алексий III изпратилъ противъ Иванка своитѣ млади и енергични зетьове, Алексия Палеологъ и Теодора Ласкарисъ, заедно съ своята свита придворни сановници, императорски роднини и съ всички войници, колкото тогава се намирали въ двореца, а самъ императорътъ въ края на пролѣтьта потеглилъ въ походъ, като заминалъ за Кипсела [2]. Между това Иванко, известенъ отъ казания евнухъ за скорошното нападение отъ ромеитѣ, за по-голѣма сигурность напусналъ равнината и съ своята войска се оттеглилъ въ Родопскитѣ планини [3]. Казанитѣ пълководци, заедно съ братовчеда на императора, протостраторъ Мануила Камица, съ голѣма енергия преследвали Иванка съ своитѣ отреди, но тѣ не могли нищо да му направятъ, защото изпуснали благоприятното време и плячката се изплъзнала, а поради това въодушевлението скоро изчезнало. По-буйнитѣ пълководци предлагали да преследватъ Иванка по-нататъкъ въ планината; обаче по-благоразумнитѣ считали за по-добре, „вмѣсто да гонятъ орела по скали и стръмнини, да търсятъ дирята на змея въ планинскитѣ проходи, или пъкъ да дразнятъ въ леговището дивия глиганъ, който не веднажъ е посрѣщалъ съ гърди нападението на своитѣ противници, — да обикалятъ крепоститѣ, които Иванко билъ построилъ и въорѫжилъ, и да ги покорятъ подъ властьта на императора”. Последното мнение надделѣло като по-добро, и затова ромеитѣ най-първо обсадили построената отъ Иванка въ политѣ на планината крепость Кричимъ (надъ днеш. с. Кричимъ при излаза на р. Вжча отъ Родопитѣ). Колкото голѣмо юначество и старание и да показали ромеитѣ при обсадата,

 

 

1. Ibidem, pp. 677, ₂₃ — 678, ₅.

 

2. Ibidem, р. 681, _12-13.

 

3. Състоянието на Иванка Никита въ речьта си описва така: „Току що той (Иванко) забеляза твоята сѣнка, божествения самодърѫцо, и той изгуби присѫтствието на духа и, боейки се отъ очакващето го наказание, върна се къмъ предишната си сѫдба и съзна положението си”. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 186.

 

 

118

 

крепостьта била превзета, само когато отдѣленитѣ нѣколко отборъ войници начело съ храбрия Георги Палеологъ сполучили да поставятъ стълби по крепостната стена. Следъ Кричимъ скоро се предали и други крепости по севернитѣ склонове на Родопитѣ, едни следъ бой, а други доброволно [1].

 

Отъ своя страна Иванко, „човѣкъ находчивъ и твърде изобретателенъ въ военнитѣ работи”, показалъ въ тая борба съ ромеитѣ сѫщо така много доказателства за своята стратегическа опитность, благодарение на която той сполучилъ да улови въ пленъ много ромеи и между тѣхъ и самия протостраторъ Мануила Камица, при което Иванко употрѣбилъ следната военна хитрость. Той изкаралъ отъ планината голѣмо стадо волове и го предалъ на свои съплеменници да ги покаратъ заедно съ една тълпа пленени ромеи къмъ Стара-планина ужъ като часть отъ плячката, която трѣбало да получи управительтъ на Загора, Иванъ (Калоянъ), или като подаръкъ за сключения отъ него съ Иванка съюзъ. Самъ Иванко заседналъ въ засада, като мислилъ да примами ромеитѣ въ тая клопка, „защото той знаелъ, казва Никита, че тѣ, щомъ видятъ при това още близки до сърдцето си пленници, които положили душата си за тѣхъ, ще се увлѣкатъ и нѣма да взематъ никакви предпазителни мѣрки за собствената си закрила”. И наистина, така и станало. Щомъ се научилъ за мнимата пратка, протостраторътъ незабавно потеглилъ отъ Батрахо-кастронъ (Жабья крепость), дето той стоялъ на лагеръ, и дошелъ въ крепость Баткунъ [2]. Безъ да подозира въ пратката нѣкаква измама, Мануилъ Камица заповѣдалъ на войницитѣ си да грабятъ всичко, каквото виждали, а самъ, като страниченъ зритель, разхождалъ се на невъорѫженъ конь и се любувалъ на тая картина. Въ това време Иванко се спусналъ отъ засадата, заобиколилъ протостратора отъ вси страни съ войни-

 

 

1. Niсеtаs, ib., рр. 678, ₅ — 679, ₄.

 

2. Ibidem, рр. 679, ₂₂ — 680, ₁: ἐκ τοῦ Βατραχοκάστρου ... ἐς τὸ Βακτούνιον (вм. Βατκούνιον, както се чете у G. Acropolites, ib., p. 121, ₂₅: πόλις; 123, ₂: χώμη) при сегаш. село Баткунъ. Де се е намирала крепость τὸ Βατραχοκάστρον точно не се знае; но, очевидно, тя е била по пѫтя между Кричимъ и Баткунъ (вж. К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 391).

 

 

119

 

цитѣ си и като въ мрежа го взелъ въ пленъ. „Тая добре скроена клопка и хитрость на бунтовника, пише Никита, съвсемъ обезкуражила останалата ромейска войска и, напротивъ, въодушевила съ нова бодрость разбунтувалата се страна. Ромеитѣ вече не мислили за победа, или дори не се осмѣлявали повече да станатъ лице съ лице съ Иванка и да си премѣрятъ силитѣ; като се държали около Пловдивъ, тѣ искали само, щото Иванко поне тоя градъ да остави въ спокойствие” [1].

 

Така се извършилъ първиятъ походъ на Алексия III противъ Иванка презъ лѣтото на 1198 год. Колкото несполучливъ и да ни го представя Никита въ историята си, толкова той го рисува победоносенъ въ своята речь, въ която четемъ следното : „Трѣба да се каже истината, ние се отчайвахме въ надеждата и мислѣхме, че твоята държава предприема почти непостижимо дѣло, като си въображавахме въ ума отвесни планини и отчаени мѫже. Ти, обаче, дойде и победи: превзе мѣстенцето и усмири надменностьта на варваритѣ, скалата отстѫпи на ударитѣ на стенобойнитѣ машини, и варваритѣ си отидоха отъ височинитѣ, по които тѣ скачаха като диви кози. Въ това дѣло юначеството и благоразумието оспорваха по между си първенството. Защото юначеството преследваше врага съ мечъ и война, приближаваше се къмъ стенитѣ и правѣше недостѫпнитѣ мѣста удобопроходими; благоразумието пъкъ, което бързаше да прехитри врага, предлагаше добри способи и, като приемаше измамливата външность, безъ да излиза отъ палатката, се добра до високитѣ ридове и изплаши врага безъ изстрелъ и безъ кръвь. Едното обърна неприятеля въ бѣгство съ цвиленето на конетѣ, съ звънтенето на орѫжието и гѫсгитѣ редове на войницитѣ; другото се приближи до отстѫпника въ мълчалива сила и като хомерова богиня настѫпи на главата му и го повлѣче къмъ смъртьта” [2]. Тукъ и поменъ нѣма нито за пленението както на голѣмъ брой ромеи, тъй и на протостраторъ Мануила Камица, нито пъкъ за отказването на ромеитѣ да излѣзатъ повече срещу Иванка и

 

 

1. Niсеtas, ib., pp. 679, ₄ — 680, ₁₄.

 

2. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 186—187.

 

 

120

 

ва желанието имъ последниятъ да ги не безпокои около Пловдивъ, така че не може и дума да става за победа на Алексия III; напротивъ, Иванко и следъ този походъ още повече се за силилъ, както ще видимъ по-нататъкъ. Но императорътъ трѣбало да прекрати войната противъ Иванко, за да предприеме похода си противъ турцитѣ въ Мала-Азия, отдето се върналъ презъ есеньта на 1198 год. Освенъ това, въ западнитѣ области се явилъ другъ българинъ-воевода, не по-малко опасенъ за империята, на когото трѣбало да се обърне внимание своевременно. Това билъ българскиятъ воевода Добромиръ Хризъ.

 

За пръвъ пѫть Никита споменува за тая личность, както видѣхме, когато говори за събитията отъ началото на 1198 г. [1], но той все пакъ ни дава нѣколко макаръ и кратки сведения за него и за неговата предишна дейность. Така, най-първо за него Никита съобщава, че „Хризъ билъ родомъ влахъ и на бой низъкъ” [2], т. е. билъ българинъ отъ северна България [3], както това доказва и самото му име Добромиръ [4], въ бъл-

 

 

1. Че той не е билъ споменуваниятъ у Ансберта „сатрапъ или жупанъ” и оттука всички предположения и построения за неговата дейность вънъ отъ това, която ни дава Никита, ставатъ безпредметни, подробно по тоя въпросъ вж. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „сатрапъ или жупанъ на България” не е билъ Добромиръ Хризъ. Годишникъ на соф. университетъ. Ист.-фил., т. XXIX, 6, стр. 1—20. — А че по никой начинъ той не е могълъ да бѫде и по-сетнешниятъ севастократоръ Стрѣзъ, както до скоро се приемаше, вж. обстойнитѣ доказателства на П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, въ Сборникъ на Българ. академия на наукитѣ, кн. I, стр. 51—54, и посочената тамъ литература по въпроса. Но въпрѣки това, нѣкои историци все още сѫ придържатъ о тоя невѣренъ възгледъ. Вж. Fr. Dölger, Regesten, 2-e Teil, S. 106, № 1653.

 

2. Niсеtаs, ib., рр. 643, ₂₁ — 644, ₁:

 

3. Вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр., п. т., стр. 34—38.

 

4. Това име узнаваме отъ надслова на една речь на Никита, казана къмъ Алексия III въ началото на 1203 год. Надсловътъ гласи:

 

 

121

 

гарщината на което едвали може да има нѣкакво съмнение. Що се отнася до второто му име Χρύσος-Хризъ, то, споредъ насъ, не може да се приеме, че то предава гръцката транскрипция на името Стрѣзъ [1], защото Хризъ и Стрѣзъ сѫ две съвсемъ различни личности, или пъкъ — славянското (респек. сръбското) име Хръсъ или Хрьсъ [2], защото въ гръцката транскрипция българскиятъ ъ или ь минава въ ι, а не въ υ, както, напр., Гръдъ — въ Γρίδος [3]. При наличностьта на българското му име Добромиръ едвали може да се допусне, че Хризъ е било негово лично име; по-скоро трѣба да се приеме, че Добромиру е било дадено по една или друга причина отъ са-митѣ ромеи това гръцко прозвище Χρύσος [4]. — По-нататъкъ Ни-

 

 

К. Sathas, Bibliotheca medii aevi, t. I, p. 90.

 

1. K. Николевић, Српски Комнини. Гласник срп. др., VII (1860), стр. 432. — В. Макушевъ, п. т., стр. 10.

 

2. Н. Радойчић, О некима господарима града Просака на Вардару. Летопис Матице српске, св. VII (1909), стр. 16.

 

3. Вж. J. Сantaсuzenos, ed. Bon., vol. I, p. 187, _9-10: ὁ Γρίδος καὶ ὁ Πάντζος — Гръдъ и Панчо, пратеници на Михаила III Шишманъ.

 

4. У Скилица Кедрина срѣщаме българи съ гръцко прозвище, което съдържа гръцката дума χρύσος. Така тъстътъ на царь Самуила се наричалъ (Вм. В. Prokić, Die Zusätze etc., S. 31, № 32). Името Хрисилий е прозвище, както това се установява отъ друго едно известие на Скилица-Кедринъ, че при императоръ Романа III Аргиръ се издигналъ (Skyl.-Cedr., ib., II, p. 502, _19-20) който несъмнено е билъ единъ отъ двамата синове на Ивана Хрисилия (ibidem, р. 451, _10-17. — В. Н. Златарски, История и пр., т. 1, ч. 2, стр. 727), следов., и последниятъ е билъ българинъ. Единъ родственикъ на руския великъ князъ св. Владимира сѫщиятъ Скилица-Кедринъ нарича Χρυςόχειρ, безъ да привожда личното му име (ibidem, р. 478, 21-22), следов., и то е било прозвище. И дветѣ прозвища сѫ гръцки и значатъ „златослънце” и „златорѫкъ”, но какво тѣ представятъ: дали това сѫ преводи на българско и руско прозвища, или пъкъ това сѫ изопачения на съзвучни българска и руска думи (В. Г. Васильевскій, Труды, I, стр. 206—207), мѫчно може да се отговори. Както и да било, приведенитѣ две прозвища ни даватъ пълно основание да приемемъ, че и второто име на Добромира Χρύσος е така сѫщо прозвище, дадено нему отъ самитѣ ромеи; поради това то не може да се смѣтз, че е собствено име, което въ българска транскрипция Хриза се срѣща въ нѣкои ромънски документи отъ XVII в., както това се изтъкна отъ г. П. Мутафчиевъ (вж. Църковни

 

 

122

 

кита пише, че „следъ като не останалъ въ съгласие съ Петра и Асѣня, които бѣха възстанали противъ ромеитѣ, а и нѣщо повече — бѣ вдигналъ орѫжие противъ тѣхъ съ 500-тѣ съродичи, съ който той разполагалъ, станалъ съюзникъ на ромеитѣ” [1]. Смисълътъ на тоя пасажъ, който е билъ, както изглежда, твърде много съкратенъ отъ преписвачитѣ, ше ни стане напълно ясенъ, ако сѫ обърнемъ къмъ неговия вариантъ въ мюнхенския кодексъ № 450, който гласи следното: „следъ като действувалъ наедно съ Петра и Асѣня въ възстанието, което тѣ бѣха вдигнали, той (Хризъ) не пожелалъ да ги последва (т. е. да действува въ съгласие съ тѣхъ) съ 500-тѣ съ-

 

 

старини отъ 17. и 18. вѣкове. Изв. Б. Арх. д-во, т. II (1911), стр. 20 и сл.; сѫщо и статията му: Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 7—8), и затова нѣма защо да се опасяваме, че „то може да говори въ полза на предположението за ромънския произходъ на българския болярин воевода Хриза”, защото дори и да се приеме, че Χρύσος е било гръцко собствено име Хриза, то било занесено въ Придунавскитѣ княжества чрезъ засилилото се въ XVII вѣкъ гръцко културно влияние презъ времето на фанариотитѣ-управители; това се доказва съ туй, че личноститѣ съ това име сѫ завземали високи длъжности като „велики банъ”, „велики вестаръ” и презъ посоченото време тѣ сѫ били повечето, ако не изключително, гърци.

 

1. Nicetas, ib., p. 644, _1-4:

Тоя пасажъ се превежда така: „Хризъ не само че не бѣ взелъ участие въ възстанието на Асѣня и Петра срещу ромеитѣ, но даже бѣ повдигналъ орѫжие срещу тѣхъ заедно съ петьтѣ-стотинъ свои съотечественици, които имаше подъ властьта си и бѣ станалъ римски (?) съюзникъ” (П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 21). Но тоя преводъ не само не е точенъ, но и невѣренъ, защото гл. συμϕρονέων значи не „взимамъ участие” въ нѣщо, а „еднакво мисля” съ нѣкого, „съмъ на едно мнение, въ съгласие” съ нѣкого, „принадлежа къмъ партията” на нѣкого (τινί), следов., тукъ се говори не за нѣкакво участие или неучастие на Хриза въ възстанието на Петра и Асѣня, а за това, че той не билъ, не живѣлъ въ съгласие съ „възстаналитѣ Петра и Асѣня противъ ромеитѣ”, т. е. не държалъ тѣхната страна следъ възстанието; впрочемъ ние ще видимъ по-долу, че и такова разбиране на въпросния пасажъ не е вѣрно. — Сѫщо и изразътъ ὃτι νὴ καὶ μᾶλλον значи „а и нѣщо повече”, а не „но даже”, защото съ тоя изразъ Никита искалъ да засили смисъла на предното изречение съ това, че Хризъ не само не билъ въ съгласие съ двамата братя, които собствено го бѣха издигнали, но дори вдигналъ орѫжие противъ тѣхъ, но съ каква цель, ще видимъ по-долу.

 

 

123

 

родичи, които той тогава ималъ на разположение, и станалъ съюзникъ на ромеитѣ” [1].

 

И тъй, Добромиръ Хризъ взелъ дейно участие въ възстанието на Петра и Асѣня, т. е. той е билъ единъ отъ важнитѣ сподвижници на двамата братя, освободителитѣ на България, и тѣ сѫ ценили неговитѣ услуги. Затова, когато въ 1195 год. българитѣ окупирали крепоститѣ въ областьта на срѣдна р. Струма, между които била и Струмица, Асѣнь I Старий назначилъ Добромира Хриза за началникъ на тая крепость [2], като му далъ единъ гарнизонъ отъ 500 души. Обаче Хризъ, който се теготилъ, както изглежда, отъ подчиненото си на търновския царь положение и се стремилъ къмъ независима власть, не пропусналъ случая следъ убийството на царь Асѣня I въ 1196 год., когато той, може би, мислѣлъ, че ще настане гражданска война въ северна България, да се обяви за независимъ владѣтель на Струмица и нейната область, т. е. на тия земи отъ източна Македония, които влизали тогава въ българската държава. Неговиятъ планъ билъ, очевидно, следъ като се закрепи здраво въ Струмица и отвоюва отъ ромеитѣ другитѣ югозападни български земи, да основе силна македонска самостойна държава по примѣра на Петра и Асѣня. Въ тоя смисълъ ние разбираме думитѣ на Никита, че той вдигналъ съ своитѣ 500 души орѫжие противъ българския царь. Когато, обаче, съ възцаряването на Калояна въ 1197 год. била избѣгната гражданската война, Хризъ, знаейки войнствения характеръ на новия български царь и че последниятъ нѣма да остави смѣлата му постѫпка ненаказана, потърсилъ опора, както и Иванко, въ ромейския императоръ, или, както казва Никита, „станалъ съюзникъ на ромеитѣ”. На какви условия е билъ сключенъ тоя съюзъ, Никита не спо-

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 643 sub lin. 20:

 

2. Че Хризъ е билъ първоначално управитель на Струмица, се види отъ това, че по-сетне, когато, за да снеме отъ себе си всички обвинения, хвърлени върху него отъ ромеитѣ за сближението му съ българитѣ, той билъ изпратенъ пакъ въ Струмица. За това вж. тукъ по-долу.

 

 

124

 

менува; но това, което по-нататъкъ се разказва за Хриза, ни дава възможность да опредѣлимъ, въ какви отношения сега тоя ставалъ спрямо Византия. „Не следъ много по-сетне, продължава Никита, уловенъ, че клонѣлъ къмъ съплеменницитѣ си всѣчески, напредвалъ и се домогвалъ до независима власть, предава се подъ стража; после освободенъ, изпратенъ билъ да защищава Струмица (споредъ варианта: „после, следъ като далъ клетва, освобождава се отъ затвора и се изпраща за комендантъ на Струмица”) [1]. Ако византийскитѣ власти сѫ могли да затворятъ Хриза въ затворъ, а той трѣбало да дава клетва за вѣрность, то не подлежи на никакво съмнение, че при сключването на съюзния договоръ Хризъ е призналъ върховната власть на ромейския императоръ. Но тая съюзна вѣрность не траела дълго време, защото и Хризъ, както и Иванко, не следъ много време не оправдалъ възлаганитѣ на него отъ императора надежди. Царь Калоянъ, който добре разбралъ, че съ преминаването на Хриза къмъ Византия българитѣ губѣли отвоюваната вече струмска область, не се забавилъ да влѣзе въ преговори съ него, за да го привлѣче на своя страна, както и Иванка, съ примамливото обещание да признае политическата му независимость. Но тия преговори, или както Никита се изразява, „това клонение къмъ съплеменницитѣ си” станало известно въ Цариградъ, и Хризъ, докаранъ въ столицата, билъ хвърленъ въ затворъ. Обаче той скоро сполучилъ да се оправдае отъ всички хвърлени върху него обвинения и отново билъ изпратенъ въ Струмица като комендантъ на крепостьта; а това му дало възможность да се отметне окончателно отъ Византия и да премине на страната на българския царь, за което Никита въ споменатата си речь го нарича „лесно промѣнливъ и хамелеонъ многообразенъ по тѣсно свързанитѣ злодейства” [2]. Това второ отмѣтане на Хриза отъ императора, което е ста-

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 644, _4-7:

 

2. Вж. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 199. — Con. Sathas, ib., т. I, 1872, р. 92:

 

 

125

 

нало едновременно съ Иванковата измѣна, се е изразило въ това, че въ началото на 1198 год. той почналъ нахлуванията си, които той правѣлъ неочаквано върху селищата около Сѣръ и по р. Струма. Дали отмѣтането на Хриза има нѣкаква връзка съ измѣната на Иванка, мѫчно може фактически да се установи; обаче тѣхната едновременность, отъ една страна, а, отъ друга, — съюзътъ на ц. Калояна съ единия и другия български воеводи съ еднаква цель — действия противъ Византия, ни даватъ достатъчно основание да приемемъ, че и двата тия факта иматъ несъмнено известна връзка въ зависимость отъ политиката на българския царь. Алексий III бѣ предпочелъ, както видѣхме, въ началото на пролѣтьта на 1198 год. походъ противъ Хриза съ намѣрение да го хване живъ или поне да прекѫсне разбойнишкитѣ му опустошителни нахлувания [1]. Императорътъ, обаче, следъ като пристигналъ въ Кипсела, се отказалъ отъ това си намѣрение, защото тъкмо въ това време получилъ известието за измѣната на Иванка и се върналъ въ столицата, за да се приготви по-добре за противодействие по-напредъ противъ последния, който билъ и по-опасенъ и по-близъкъ до столицата [2], като отложилъ похода си противъ Хриза за следната година.

 

И наистина, съ настъпване на пролѣтьта на 1199 г. се почнали отново и съ голѣма и препряна бързина събиране и съсрѣдоточване на войскитѣ въ единъ общъ лагеръ въ Кипсела [3]. Между това нови тълпи отъ кумани и българи напращани, както и въ предната година, отъ царь Калояна, съгласно съ договорнитѣ условия, нахлули въ Тракия и насочили своитѣ нападения къмъ столицата. На 23. априлъ (с. с), въ дена на св. Георги, тѣ достигнали до градоветѣ Месина (Мосинополь, при

 

 

1. Nicetas, ib., p. 643, _19-21:

 

2. 3a това вж. тукъ по-ropе, стр. 114 сл.

 

3. Niсеtаs, ib., p. 658, _{10-11, 18-19}:

 

 

126

 

сег. Гюмюрджина) и Цурулъ (сег. Чорлу), като страшно опустошили тѣхнитѣ околности. Тѣ имали намѣрение, споредъ условията съ своитѣ водачи, да нападнатъ на беззащитното население, което се било събрало въ тоя день, както всѣка година, на съборъ въ селището Куперий близу до Чорлу. Обаче по-голѣмата часть отъ нападателитѣ забъркали пѫтя поради гѫстата мъгла и се запѫтили къмъ Редесто (сег. Родосто на Мраморно море); само една малка часть се явила въ Куперий. Обаче неприятелитѣ не сполучили да влѣзатъ въ черковата, защото събралиятъ се тамъ народъ успѣлъ набързо да събере колата и заградилъ съ тѣхъ черковата; по тоя начинъ народътъ се избавилъ отъ непосрѣдното нападение на куманитѣ, които обикновено избѣгвали обсади на полски или градски укрепления. Но ония отъ присѫтствуващитѣ на събора, които поискали да се спасятъ съ бѣгство въ Цурулъ, всички били изловени отъ варваритѣ, преди да стигнатъ крепостьта. Областниятъ управитель, Теодоръ Врана, като се научилъ за намѣрението на неприятеля, разпратилъ по селата предписание, въ което предупреждавалъ мѣстнитѣ жители за предполаганото нападение на куманитѣ и имъ забранявалъ да отиватъ на събора. Но единъ нечестивъ монахъ отъ Антигоновия мънастиръ, който отивалъ така сѫщо на събора въ Куперий, за да събира милостиня, носѣлъ въ себе си предписанието на управителя; но той отъ чисто користолюбиви цели скрилъ предписанието и успѣлъ да разубеди населението, че нѣма никаква опасность и че слухътъ за нахлуването на неприятеля билъ преувеличенъ. Куманитѣ и българитѣ произвели страшно клане въ Куперий и се връщали съ голѣма плячка оттамъ. Но при Виза тѣ били посрещнати отъ тамошния гарнизонъ и съвършено разбити и часть отъ плячката имъ била отнета; но тая случайна победа не донесли никаква сѫществена полза за империята, защото, пише Никита, „природната, безумна и съ нищо неудържима алчность на ромеитѣ унищожила тая победа. Като се предали съвсемъ на грабежъ и раздръпване на онова, което бѣха взели куманитѣ, следъ като бѣха ограбили ромейскитѣ селища, ромейската войска дала възможность на разбития и обърнатъ въ бѣгство неприятель отново да

 

 

127

 

почне битката, а следъ това била принудена на свой редъ да се спасява съ бѣгство” [1]. Следъ оттеглянето на куманитѣ Алексий III, който не бѣ успѣлъ съвсемъ да се излѣкува отъ болестьта въ нозетѣ, потеглилъ въ походъ и пристигналъ въ Кипсела добре приготвенъ за война; оттамъ той дошѣлъ въ Солунъ, отдето заминалъ противъ Хриза [2].

 

Следъ второто си отмѣтане отъ Византия Добромиръ Хризъ презъ 1198 год., докато Алексий III билъ заетъ съ войната противъ Иванка и съ похода си на изтокъ противъ турцитѣ, сполучилъ да завземе друга една не по-малко важна и недостѫпна крепость Просѣкъ, която се издигала върху високитѣ скали на лѣвия брѣгъ на Вардаръ при днешната Демиръ-капия. Тамъ той си устроилъ едно добре свито гнѣздо още по-безопасно, отколкото онова въ Струмица. Ето какъ картинно Никита ни описва тая змѣева дупка [3]: „Природата отъ край време (ἀρχῆϑεν) е открила това мѣсто и щедро го надарила. Скалитѣ сѫ стръмни и надве разсѣчени, защото сѫ откѫснати една отъ друга, и има само единъ възходъ къмъ тѣхъ, тѣсенъ, мѫченъ и отъ всички страни стръменъ, в останалиятъ периметъръ на скалитѣ е недостѫпенъ дори и за кози и съвсемъ непроходимъ. Дълбоката съ вирове рѣка Аксий (Вардаръ), като обмива скалитѣ наоколо, образува за тѣхъ по най-неочакванъ начинъ нова ограда [4]. Изкуството пъкъ, което придошло отпосле, съперничайки съ природата, ги направило почти непревзимаеми; защото несъкрушимата стена, защищавайки единия достѫпенъ възходъ, завършила това свърхестествено укрепление; ала тъкмо на тая крепость Просѣкъ ромеитѣ, бидейки непредпазливи къмъ българитѣ, по-рано не обърнали внимание и я оставили праздна

 

 

1. Niсеtas, рр. 663, ₁ — 665, ₇.

 

2. Ibidem, р. 662, _19-21; р. 665, _10-12.

 

3. Ibidem, pp. 665, ₁₅ — 667, ₁.

 

4. Споредъ казания вариантъ (ib., р. 666 sub lin. 1) тоя пасажъ се чете така: „Скалитѣ сѫ раздѣлени една отъ друга, имайки помежду си процѣпъ и единъ само възходъ, тѣсенъ, мѫченъ и стръменъ. Наоколо скалитѣ сѫ гладки и не могатъ да се обхванатъ съ рѫце. Отъ три страни ги облива рѣка Аксий, която сега се нарича Вардарий, дълбока и непроходима въ бродъ”.

 

 

128

 

а Хризъ, следъ като се отметналъ имаше едно непреодолимо живѣлище противъ ромеитѣ: тамъ той събралъ все добре въорѫжени войници, обставилъ го наоколо съ метателни орѫдия, натрупалъ изобилно всичко необходимо за живѣене и пусналъ да се пасатъ стада отъ овце и волове по планинскитѣ върхове. Обсегътъ на тая крепость не е обширенъ, но все пакъ заема доста пространство наширъ и надлъжъ, кичи се съ сѣнчести дѫбрави [1] и е напълненъ съ гористи мѣста. Отъ едно само благо, и то най-необходимо, най-добро и най-хубаво, е лишена тая крепость: тамъ нѣма нийде нито най-малъкъ изворъ, който да дава вода, нито пъкъ е изкопанъ нѣкой кладенецъ, но трѣба да се слиза на рѣката и да се донася съ кофи вода за пиене” [2].

 

[[ Стр. 128 редъ 1 отгоре: „Хризъ, следъ като се отметналъ, имаше едно непреодолимо живѣлище...” Въ рѫкописа (л. 79) е написано: „следъ като се отметналъ (ἐπιποιἤσας). . .” Гръцкиятъ текстъ у Nicetas, ib., p. 666, _11-12 гласи: ὁ δὲ Χρύσος ἐπιποιἤσας εἰχε κατὰ Ῥωμαίων ἀπρόσμαχον οἰκητήριον, след., указва се, че Хризъ е поправилъ (приправилъ) крепостьта. Проф. Златарски, вѣроятно, е прочелъ по недоглеждане ἀποστρατήσας. — Ив. Дуйчев. ]]

 

Владѣейки такава една крепость, Хризъ никакъ не се изплашилъ сега отъ похода на Алексия III, но се затворилъ въ нея и се приготвилъ за отбрана. Опитнитѣ въ военното дѣло пълководци, които добре познавали мѣстностьта, съветвали императора сега да обиколятъ Просѣкъ и да нападнатъ другитѣ подвластни на Хриза градове и селища и, следъ като ги завладѣятъ, да подстѫпятъ къмъ силния Просѣкъ. „Защото, казвали тѣ, при тоя редъ и войската ще бѫде по-бодра, следъ като одържи по-напредъ леки победи и cе обогати съ плячка, и Хризъ, поставенъ въ стѣснено положение, ще стане по-отстѫпчивъ, ще напусне своята надутость, или дори съвсемъ ще се покори; ако пъкъ изведнъжъ право нападнемъ неприятелската крепость и влѣземъ въ борба съ планинскитѣ скали, то това ще значи — напраздно да изтощаваме силитѣ си, да се обричаме на кървавъ потъ, на безкрайни трудове и да си въображаваме, че главитѣ на нещастнитѣ труженици нѣматъ вратове”, Алексий III, обаче не послушалъ тия умѣстни съвети, а се повлѣкълъ по ума на своитѣ „спалнични евнуси и без-

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 666 s. lin. 18 : „има гѫсторастящи дървета (поддържани) отъ дъждовнитѣ води”.

 

2. Ibidem, s. lin. 20: „вѫтре (въ крепостьта) нѣма нито кладенецъ, нито нѣкакво изворче или пъкъ капка вода, но слизатъ на рѣката, изваждатъ вода и пиятъ”. — Подробно за тая крепость вж. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 78—82, и посочената тамъ литература.

 

 

129

 

бради момчета”, които го убедили да удари право на Просѣкъ и да насочи орѫжие противъ Хриза. „Ако превземемъ Просѣкъ, казвали тѣ, то никой вече нѣма да се противи. Освенъ това, защо да подстѫпваме къмъ врага съ забикалки и обходи, когато нищо не прѣчи да го поразимъ въ самото му сърдце? При това, кой е въ състояние да прекара дълго безъ всѣка, или нека за нѣкоя нищожна полза въ тая съвършено варварска и неприветлива страна, когато настѫпва времето на смокинитѣ, пъпешитѣ и на другитѣ зрѣещи земни плодове [1], съ които изобилва Пропонтида, която е рай, насаденъ отъ Божията рѫка?” — и по-нататъкъ тѣ му описвали хубавитѣ природни картини и веселия, безгриженъ животъ въ околноститѣ на Цариградъ и по брѣговетѣ на Мраморно море. Алексий III, който всѣкога предпочиталъ по-скоро да се върне въ столицата, поддалъ се на думитѣ на своитѣ евнуси, които не по-малко бързали да се върнатъ на спокоенъ животъ, и съ голѣма бързина потеглилъ право противъ Просѣкъ. По пѫтя си затамъ ромеитѣ разрушили нѣколко крепости, опожарили купища плодове и житна плячка, а турцитѣ, които били пратени като помощь на императора отъ сатрапа на Анкира (сег. Анкара), заловили въ пленъ нѣколко българи; нѣкои вѣрующи и истински православни хора предлагали да се откупятъ тия пленници отъ турцитѣ и да останатъ като пленници на ромеитѣ, но императорътъ решително отказалъ [2].

 

Когато стигнали предъ Просѣкъ, императорътъ се спрѣлъ близо до него и веднага заповѣдалъ да нападнатъ на крепостьта. Почналъ се пристѫпътъ: ромеитѣ се сражавали съ неподражаема храбрость и самоотверженость и сполучили да принудятъ защитницитѣ на крепостьта, които били разположени отвънъ стенитѣ за отбиване на пристѫпа, да се спасяватъ задъ крепостнитѣ стени. Всички следъ това мислили, че, ако се успѣе да се разрушатъ стенитѣ при входа въ крепостьта, то

 

 

1. Това мѣсто дава възможность по-точно да се опредѣли времето на годината, когато Просѣкъ е билъ обсаждан; именно презъ юлий и августъ на 1199 год., както това се доказва и съ слънчевия пекъ, за който Никита по-долу говори (Niсеtas, ib., р. 670, _12-13: διὰ τὸν ἐξ ἡλίου καύσωνα).

 

2. Ibidem, pp. 667, ₁ —669, ₉.

 

 

130

 

ще се постигне завладяването ѝ. Обаче оказало се, че липсвали нужднитѣ орѫдия (лостове, копачки и стълби), за да се пристѫпи къмъ цельта, а това се отзовало крайно тежко върху духа на обсадителитѣ, които най-сетне се видѣли принудени да отстѫшятъ. „Безспорно, както твърдили отпосле обсаденитѣ българи, пише Никита, крепостьта щѣше да бѫде превзета, Хризъ [1] щѣше да се предаде като пленникъ и ромеитѣ щѣха да извършатъ славенъ подвигъ, който щѣше да ги освободи отъ голѣми неприятности за въ бѫдеще, ако да бѣха о-време приготвени и, щомъ се оказала необходимость, незабавно, веднага донесени необходимитѣ за разрушение на стенитѣ орѫдия” [2]. На следния день пристѫпътъ билъ възобновенъ, но билъ още по-несполучливъ отъ първия. Обсаденитѣ, ободрени отъ одържания успѣхъ, сега посрещнали ромеитѣ съ още по-голѣма неустрашимость и самоувѣреность. Съ меткитѣ и сполучливи действия отъ метателнитѣ машини, съ които се разпореждалъ много добъръ машинистъ, който по-рано билъ на служба у ромеитѣ, а после преминалъ къмъ Хриза, защото не му давали заплата, защитницитѣ на крепостьта нанасяли на обсадителитѣ тежки поражения и голѣми загуби въ хора; а презъ нощьта Хризовитѣ войници направили неочакванъ излазъ отъ крепостьта, разрушили военнитѣ машини на ромеитѣ по околнитѣ върхове и обърнали въ бѣгство нощния карауленъ отредъ, чийто началникъ, протовестиарий Иванъ, изплашенъ, станалъ отъ леглото си и се спусналъ да бѣга, като оставилъ цѣлия си багажъ и тъмнозеленитѣ си обуща — знакътъ на неговото достойнство, за плячка на българитѣ, които презъ цѣлата нощь се надсмивали и подигравали надъ предприетото отъ ромеитѣ дѣло; така напр., тѣ пущали отъ височината праздни бъчви отъ вино, които, търкаляйки се по нанадолището, привождали въ трепетъ ромейскитѣ войници, защото тия не могли въ тъмнината да отгадаятъ истинската причина за про-

 

 

1. Споредъ варианта (ib., р. 670, s. lin. 19),тоя насажъ се чете: „войницитѣ казвали и твърдѣли съ клетва: „ако да имахме веднага необходимитѣ за разслабване на стенитѣ орѫдия и ни бѣха дали това, което искахме, то и крепостьта щѣше да бѫде завладѣна, и самъ Хризъ” и пр.

 

2. Nісеtas. ib., рр. 670, ₁₉ — 671, ₂.

 

 

131

 

извеждания отъ тѣхното търкаляне трѣсъкъ и бучение. Алексий III, като видѣлъ, най-сетне, че поради разстройството на войската той не е въ състояние да постигне цельта си, за да спаси себе си и другитѣ, влѣзълъ въ преговори съ Хриза за миръ, понеже, споредъ думитѣ на Никита, не искалъ да губи много време. Мирътъ билъ сключенъ на условия: 1. императорътъ отстѫпилъ на Хриза Просѣкъ и Струмица, т. е. той призналъ Хриза за независимъ владѣтель на тия две крепости както и околнитѣ мѣста, чрезъ което се сключвалъ и съюзъ, между двамата, и 2. за да се скрепи тоя съюзъ, уговорено било, Хризъ, който не се нуждаелъ отъ жена, да се ожени за една отъ неговитѣ роднини [1]. Следъ като се завърналъ въ Цариградъ, Алексий III развелъ дъщерята на протостраторъ Мануила Камица отъ законния ѝ мѫжъ и я изпратилъ на Хриза. Като неинъ придружникъ и разпоредитель по сватбата билъ назначенъ Константинъ Радинъ [2]. Следъ свършването на вѣнчалния обредъ била наредена сватбена гощавка; на нея Хризъ ялъ и пилъ безъ всѣка умѣреность и въздържание когато младата жена, спазвайки обичая на невѣститѣ, почти не се докосвала до сложенитѣ ястия. Понеже поканена да вземе участие заедно съ него въ угощението, не веднага изпълнила поканата, тя силно разсърдила мѫжа си, който следъ като измърморилъ много разни ругатни на варварския си езикъ, най-сетне ѝ казалъ съ презрение на гръцки: „недей я и недей пи” [3]. Както изпращането на невѣстата, тъй и сватбата ѝ съ Хриза, която е станала несъмнено въ Просѣкъ, едвали сѫ последвали веднага следъ завръщането на императора въ Цариградъ, и затова ние ги отнасяме къмъ зимата на 1199/1200 год. [4]

 

 

1. Niсеtаs. ib., р. 672, _16-19:

 

2. Ibidem, p. 672, _19-22 et var. s. lin. 21. — Ѳ. Успенскій пише, че „Хризъ се задлъжилъ да се ожени за принцеса Теодора, която, ако не е била жена, то считала се за годеница на Ивана Алексия” (п. т., стр. 195 и бел. 3). Но той объркалъ протостраторъ Мануила Камица съ севастократоръ Исаака Комнинъ, чиято дъщеря била, както видѣхме, сгодена за Иванка.

 

3. Nісеtas, ib., pp. 669, ₉ — 673, ₇.

 

4. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 208.

 

 

132

 

Като се осигурилъ по тоя начинъ съ миръ и съюзъ откъмъ просѣкския воевода Добромиръ Хризъ, Алексий III скоро се видѣлъ принуденъ да обърне сериозно внимание и къмъ другия българинъ, който отново почналъ да става твърде опасенъ за империята — именно къмъ Иванко.

 

Следъ като при свършването на похода презъ 1198 год. били му отнети отъ ромеитѣ Пловдивъ и почти всичкитѣ крепости въ областьта на тоя градъ, Иванко не останалъ спокоенъ. Като заседналъ въ Централнитѣ Родопи, той скоро сполучилъ да привлѣче на своя страна тамошното българско население и да го организира. Съ негова помощь той не само закрепилъ властьта си въ тая область, като завзелъ всички градчета и крепости въ нея, които се издигали по планинскитѣ върхове и били недостѫпни, както поради височината си, тъй и поради мѫчнитѣ, водещи къмъ тѣхъ пѫтища, но и почналъ да разпространява властьта на югъ къмъ Бѣло море. Така той възбунтувалъ и откѫсналъ отъ ромейската империя цѣлата страна отъ Мосинополь (сег. Гюмюрджина) до Ксанти (тур. Скеча) и отъ планина Пангей (сег. Кушница, тур. Пърнаръ-дагъ) до Абдера (при сег. Балустра-носъ) на морския брѣгъ. Освенъ това, той покорилъ и подчинилъ на властьта си смоленската область по горното и срѣдно течение на р. Арда. Оттука „той опустошавалъ, пише Никита, съпредѣлнитѣ мѣста като морава язва: ромеитѣ той взималъ въ пленъ и ги предавалъ на смърть, или за откупи понѣкога ги освобождавалъ, а съплеменницитѣ си, които доброволно му се предавали, оставялъ спокойни въ мѣстата имъ. Като разпространявалъ по тоя начинъ все повече влиянието си, Иванко ставалъ много по-опасенъ отъ всички други бунтовници и дошелъ до такава жестокость (която варваритѣ считатъ за юначество), че на своитѣ гощавки рѣзалъ на парчета взетитѣ на война въ пленъ ромеи” [1].

 

При такава една голѣма опасность откъмъ Иванка, за Алексия III не оставало нищо друго, освенъ да се вземе отново за орѫжие. Презъ 1200 год. той пристигналъ въ Кипсела и, като поелъ лично командуването надъ събралитѣ се тамъ

 

 

1. Niсеtas, ib., pp. 680, ₁₄ — 681, ₆.

 

 

133

 

войски, вмѣсто да потегли право срещу неприятеля си, отстѫпилъ въ Одринъ. Тамъ императорътъ прекаралъ доста много време, безъ да знае, отде и какъ да почне, защото неприятельтъ билъ силенъ и страшенъ, а пъкъ войската ромейска, напротивъ, треперѣла само отъ мисъльта за срѣща съ противника. Като не предвиждалъ нѣкакъвъ успѣхъ въ открита борба съ Иванка, Алексий III решилъ да пусне въ ходъ традиционнитѣ срѣдства на византийската политика — хитростьта и коварството. Той изпратилъ при Иванка най-близки свои хора съ предложение, последниятъ да дойде при него, за да сключатъ миръ, а, отъ друга страна, замислялъ планъ за коварното му погубване, но въ сѫщото време не се отказвалъ и отъ войната; той потеглилъ отъ Одринъ и, като навлѣзълъ въ пловдивската область, разположилъ се на лагеръ при крепость Стенимахосъ (при сег. Станимака), въ която, като въ убѣжище, се били събрали много варвари. Той обсадилъ крепостьта отъ всички страни, превзелъ я съ пристѫпъ и обърналъ всички, които намѣрилъ въ нея, въ робство. Между това Иванко по никой начинъ не се съгласявалъ да се яви лично предъ императора и дори не искалъ да чува за миренъ договоръ, освенъ на следнитѣ условия: императорътъ да му отстѫпи съ писменъ актъ всички покорени отъ него земи, области и градове и съ владѣтелски почести да му изпрати сгодената за него Теодора. Когато, най-после, мирнитѣ условия били подписани и скрепени съ взаимни клетви тъй както искалъ Иванко, Алексий III си позволилъ нѣщо, което, споредъ думитѣ на Никита, едвали било прилично за военачалници и царе, които повече отъ всички и преди всичко друго за своя собствена полза трѣбало добре да пазятъ клетвата. Следъ клетвеното потвърѫдение на мирнитѣ условия императорътъ успѣлъ, най-после, да уговори Иванка да дойде при него чрезъ посрѣдството на по-стария си зеть, Алексия Палеологъ, когото той изпратилъ при него съ св. евангелие, като гаранция за светостьта на своитѣ обещания, че нищо зло не го очаква. Но, щомъ Иванко се явилъ при императора, последниятъ заповѣдалъ да го хванатъ и заключатъ въ окови [1],

 

 

1. Споредъ варианта (ib., р. 686, s. lin. 19), тоя пасажъ гласи: „Следъ клетвеното потвърѫдение на мирнитѣ условия императорътъ изпратилъ при

 

 

134

 

като при това привеждалъ въ обратенъ смисълъ известнитѣ думи отъ Давидовия псаломъ: „съ преподобнымъ преподобенъ будеши и со строптивымъ развратишеся”. Каква е била по-нататъшната сѫдба на Иванка, ние нищо не знаемъ, въ всѣки случай оттогава неговото име изчезва отъ страницитѣ на историята; известно е само, че неговиятъ братъ Митю билъ принуденъ да се спасява, разбира се, въ България, а градоветѣ и селата, които трѣбало да влѣзатъ въ състава на предполаганото независимо Иванково княжество, Алексий III безъ трудъ завоевалъ и въ тѣхъ били поставени ромейски войски [1].

 

Злополучната сѫдба на родопския воевода, въ лицето на когото българскиятъ царь изгубилъ единъ добъръ и преданъ съюзникъ, била не малко чувствителенъ ударъ за политиката на последния. Затова Калоянъ не се забазилъ да се притече на помощь на другия си съюзникъ, просѣкския воевода Хриза, който заедно съ своя тъстъ Мануила Камина се бѣше отцепилъ и възстаналъ противъ императора, както ще видимъ по-долу, като решилъ и самъ да премине въ открита война противъ Византия. Презъ пролѣтьта на следната 1201 година, споредъ думитѣ на Никита, „българи заедно съ кумани отново направили нападение на ромейскитѣ владения и, като опустошили най-добритѣ области, безъ всѣка вреда за себе си се върнали назадъ”. Това нападение, което е било организирано несъмнено отъ Калояна, както и въ преднитѣ години, и което имало назначение да отвлѣче вниманието въ Цариградъ отъ това, което ставало въ това време въ западнитѣ области на империята и въ самата

 

 

Иванка едного отъ своитѣ свещеници съ светото и божествено евангелие — за да го покани при себе си, ужъ да благослови женитбата му за неговата внучка, и когато Иванко дошелъ, той го уловилъ и го турилъ подъ стража”. Рускиятъ преводачъ на Никита (II, стр. 240, бел. 1) счита тоя вариантъ основанъ на съвсемъ неумѣстна замѣна на думата πρεσβυτέρου съ ἱερέως, и го смѣта за изопаченъ съ самоволно претълкуване. Но това едва ли е право, защото, ако се сѫди по другитѣ варианти, излиза тъкмо обратното — текстътъ на бонското издание е съкратенъ и преправенъ, па и въ практиката на ромеи тѣ било въ подобни случаи съ евангелие да пращатъ само духовни лица. Твърде е възможно, щото Алексий Палеологъ да е билъ придружаванъ отъ нѣкой свещеникъ.

  

1. Nicetas, ib., pp. 680, ₁₄ — 681, ₆; рр. 685, ₁₂ — 687, ₅.

 

 

135

 

България, било насочено въ южна Тракия и, както изглежда, имало за цель самия Цариградъ, защото по-нататъкъ Никита пише: „Може би, тѣ щѣха да се приближатъ до самитѣ Херсийски врата на столицата [1], ако да не бѣха най-християнскиятъ руски народъ и стоящитѣ у него начело князе — отчасть по собствена подбуда, отчасть отстѫпвайки на молбитѣ на своя архипастиръ — показали извънредно голѣма готовность да помогнатъ на ромеитѣ, негодувайки, задето християнскиятъ народъ търпи зло отъ варваритѣ и нѣколко пѫти въ годината се подлагатъ на откарване въ пленъ и на продажба въ робство на нехристиянски народи. Поради това Романъ, галичскиятъ князъ, набързо като се приготвилъ и събралъ голѣмъ и добъръ воененъ отредъ, устремилъ се противъ куманитѣ и, като навлѣзълъ безпрѣчно въ земята имъ, разграбилъ я и опустошилъ. Като повторилъ това нѣколко пѫти за слава и величие на християнската чиста вѣра, спрѣлъ набѣзитѣ на куманитѣ и далъ на ромеитѣ възможность да си отдъхнатъ отъ това зло, като се явили неочаквана помощь и непредвиденъ съюзникъ и опора за единовѣрния народъ” [2]. И тъй, българо-куманското нападение въ началото на 1201 год. не дало никакви сѫществени резултати, защото куманитѣ трѣбало да се върнатъ, за да спасяватъ земята си отъ галичския князъ Романа, който, като съюзникъ на ромеитѣ, я нападналъ и разорилъ. Макаръ Никита и да казва, че рускиятъ народъ предприелъ това нападение както по собствена подбуда въ името на еднаквата вѣра, тъй и по

 

 

1. Ibidem, р. 691, _16-17: τάχα δ’ἂν καὶ ταῖς χεροσαίαις πύλαις τῆς βασιλέδος προςήγγισαν. Подъ Χερσαῖαι се разбира, очевидно, ἡ πόρτα τοῦ Χαρςίου (Theophanis Chronographia, ed. C. de Boor, I, p. 374, ₁₈; p. 419, ₁₁; p. 502, ₂₅, врата и мънастиръ Харсийски; споредъ едни това сѫ днеш. Edirne-kapousi — Одринскитѣ врата, а споредъ други — Egri-kapou. Вж. В. Н. Златарски, История на бълг. държава и пр., т. I, ч. 1, стр. 165 и бел. 1; стр. 214 и бел. 4. Обаче Д. Бѣляевъ въ рецензията си върху книгата на D-r Мordtmann, Esquisse topographique de Constantinople, Lille 1892, окончателно разрешава въпроса въ полза на Одринскитѣ врата. Вж. Виз. Врем., I (1891). стр. 393—396.

 

2. Nicetas, ib., pp. 691, ₁₄ — 692, ₁₂. — За годината на това нападение вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 209—210.

 

 

136

 

молбитѣ на своя архипастиръ, все пакъ то е било резултатъ отъ сключения формаленъ съюзъ между Византия и галичския князъ при посрѣдство на киевския митрополитъ, за което въ 1200 год. идвали въ Цариградъ пратеници отъ галичския князъ, съ които тамъ се срещналъ рускиятъ пѫтешественикъ, старецътъ Антоний Новгородски [1].

 

Стр. 136, бел. 2 Срв. относно Констанция статията на V. Gjuselev, Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter, I, Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia, Byzantinobulgarica, III, 1969, S. 155—169. (Д. Ангелов)

 

 

Едновременно съ българо-куманското нападение въ Тракия сѫщо презъ пролѣтьта на 1201 год. самъ царь Калоянъ съ голѣма и добре въорѫжена войска потеглилъ, вѣроятно, отъ Срѣдецъ презъ Траяновитѣ врата къмъ родопската крепость Констанция (при днеш. с. Костенецъ), която била превзета почти безъ всѣка съпротива. Съ завладяването на тая „знаменита крепость въ родопскитѣ предѣли” [2] Калоянъ, следвайки плана на брата си Асѣня I за по-скорошното присъединение на юго-западнитѣ български земи къмъ държавата съ излизане и закрепване на бѣломорския брѣгъ, си обезпечвалъ пѫтя къмъ Бѣло море презъ Разлога по р. Места, защото областьта по р. Струма влизала въ състава на Хризовото княжество, отъ една страна, а, отъ друга, — отвличалъ вниманието въ Цариградъ отъ друго едно завоевание, много по-важно за него, именно завоеванието на гр. Варна, едничката черноморска крепость въ северна България, която все още остава въ рѫцетѣ на ромеитѣ, добре укрепена и снабдена съ силенъ гарнизонъ отъ чужда наемна войска. „Следъ като разрушилъ стенитѣ на кр. Констанция, пише Никита, той потегля оттамъ и се разполага на лагеръ около Варна”. Скоро Калоянъ обсадилъ силно крепостьта и я превзелъ съ пристѫпъ на третия день, 24. мартъ, на страстната сѫбота (1201 г.). Вече кратковременната обсада на Варна показва, че тукъ българитѣ сѫ действували като напълно организирана и добре въорѫ-

 

 

1. В. Т. Васильевскій, п. т., стр. 209. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 208 и бел. 3.

 

2. Nicetas, ib., р. 706, ₄: — Нѣкои бъркатъ тая Констанция съ другата, която се е намирала на пѫтя между Пловдивъ и Одринъ (вж. тукъ по-горе, стр. 42). Обаче приведенитѣ тукъ думи на Никита поставятъ вънъ отъ всѣко съмнение, че тукъ става дума тъкмо за родопската Констанция; па и надали Калоянъ би се осмѣлилъ да отиде толкова надалечъ.

 

 

137

 

жена войска, която Калоянь къмъ това време бѣ приготвилъ въ България. За обсадата на Варна Никита ни дава следнитѣ сведения, които напълно потвърдяватъ горното заключение. „Понеже обсаденитѣ, пише той, повечето отъ най-храбритѣ на нашата войска, или пъкъ отъ латинцитѣ, му оказали силна съпротива, то той (Калоянъ) построилъ квадратна машина, надлъжъ равна на широчината на рова, а по височина — на градскитѣ стени, и, като я турилъ на колела, примъкналъ я до самия ровъ. После той я повалилъ и постигналъ две цели: една и сѫщата машина му послужила и като мостъ, и като стълба, която достигала до върха на градскитѣ стени. Така въ три дена Варна била превзета. Безъ да се побои и засрами нито отъ светостьта на деня (това бѣ на страстната сѫбота), нито отъ Христовото име, което тоя варваринъ произнасялъ съ устата си, но подстрекаванъ отъ кръвожаднитѣ демони, той всички взети въ пленъ погребалъ живи въ рова, като го равнилъ съ земята. Следъ това той разрушилъ стенитѣ на Варна и се върналъ въ Мизия, като ознаменувалъ най-светата сѫбота и най-царствения день (Великдень) на годината съ такива кървави помани и такива адски жертвоприношения” [1]. Тъкмо въ това време се почнало новото политическо движение въ юго-западнитѣ български земи, което заплашвало съ отцепване на западнитѣ области отъ империята.

 

Причината на това движение, което докарало нарушението на мирнитѣ отношения между Хриза и императора, билъ известниятъ вече намъ протостраторъ Мануилъ Камица, знатенъ и извънредно богатъ византийски велможа и братовчедъ на Алексия III, който следъ пленяването си отъ Иванка билъ изпратенъ при българския царь още въ 1198 год. Въ България протостраторътъ билъ държанъ като „нѣкой злодеецъ”, както той казвалъ, а това го страшно измъчвало. Най-сетне той сполучилъ да убеди Калояна за откупъ въ два центинария злато [2] да го освободи. Тогава М. Камица се обърналъ съ просба къмъ своя братовчедъ — императора да изпрати нуждния

 

 

1. Nісеtas, ib., pp. 706, ₅ — 707, ₂.

 

2. Единъ центинарий ималъ 100 литри; една литра (лат. libra) се равнявала на единъ фунтъ, въ тегло 12 унции — сребърна и златна монета. Два центинария, следов., се равняватъ на 200 фунта злато.

 

 

138

 

откупъ отъ собственитѣ му срѣдства, които били въ негово разпореждане, но императорътъ отказалъ. Работата е тази. Алексий III смѣтналъ пленяването на протостратора за най-добъръ и щастливъ поводъ, за да си присвои неговия грамаденъ имотъ въ пари и вещи, като разтърсилъ и заграбилъ всичко до най-малкитѣ дреболии, а жена му и сина му по неизвестни причини осѫдилъ на затворъ въ тъмница [1]. Императорътъ, обаче, отказалъ отъ алчность да изпълни просбата му. Тогава М. Камица, както изглежда, по съвета на Калояна, се обърналъ съ сѫщата просба къмъ зетя си Хриза, който незабавно внесълъ откупната сума. Отъ това време протостраторътъ се поселилъ въ Просѣкъ, отдето той отново се обърналъ съ настойчива молба къмъ императора, да заплати на Хриза откупа, като изтъквалъ въ писмото си, че само паритѣ, които императорътъ конфискувалъ у него, съставяли много по-голѣма сума, безъ да говори за голѣмия брой сребърни и златни съдове за коприненитѣ материи и разни други дрехи, изобилието на които го правило най-богатия човѣкъ на свѣта. Но Алексий III, като давалъ по-голѣмо значение на паритѣ, нежели на роднинското си чувство къмъ протостратора, както и по-напредъ не обърналъ никакво внимание на писмото му. Тия крайно несправедливи обноски на императора къмъ М. Камица били достатъчни, за да възбудятъ у него враждебно настроение, и той сполучилъ да убеди Хриза да наруши мирнитѣ си и съюзни отношения спрямо императора [2].

 

Така ни представя работата Никита въ историята си. Обаче въ споменатата речь за Мануила Камица той казва следното: „ . . . Единъ отъ причисляванитѣ къмъ твоята кръвь — изпущамъ името му, защото нѣма нужда да се казва — като постѫши спрямо тебе момчешки, много по-немилосърденъ отъ отцеубиеца, всѣкакъ биде изобличенъ въ измама . . . Уловенъ въ пленъ и затворенъ, той не изчака малко време да бѫде освободенъ отъ автократора не сѣ откупи и не съ подаръци, а откупи себе си злополучно за насъ всички ни и продава цѣлото ромейско царство, за да изкупи своитѣ безбройни грѣшки

 

[[ срещу тѣзи думи въ рѫкописа (л. 87) покойниятъ ученъ е отбелязълъ съ моливъ на полето: „за грѣшки военни на М. Камица”. — Ив. Дуйчев. ]]

 

 

1. Nicetas, ib., p. 681, _6-12.

 

2. Ibidem, p. 707, _3-20.

 

 

139

 

на войната, най-после предпочете да изглади потърпяното отъ него поражение съ нападения върху единоплеменницитѣ и съ убийства, като се съюзи съ умножилитѣ се врагове”. Очевидно, съ тия думи Никита иска да оправдае лошитѣ обноски на императора спрямо М. Камица, но затова по-нататъкъ продължава; „И ти, царю, предприе походъ отъ насъ, хвърляйки копие противъ единъ бунтовникъ, а пъкъ твоитѣ (хора) изтрѣбиха двама, трима и повече . . . Единъ отъ тѣхъ (бунтовницитѣ), — не е възможно и сега той да се удържи, подобно на застоял ь се и омировски конь, достатъчно отхраненъ на ясли привързанъ, следъ като веднъжъ се откѫсне отъ тѣхъ, като за малко време тропаше съ копитата по равнината, надувайки се съ гордата си шия, едвамъ допирайки се о земята, тичаше напредъ, за да се омие въ водитѣ на Аксия (Вардаръ) и Пенея (Саламврия въ Тесалия), и да скача по тамошнитѣ ливади, или, може би, като страшна скала, откѫсната отъ Хемскитѣ върхове въ нашитѣ долини, му е сѫдено да легне начело въ ѫгъла, да бѫде крайѫгъленъ камъкъ. Като се оприличава по-скоро на Мойсея и взелъ въ рѫце като таблици, не зная какви и не бихъ могълъ да кажа, отъ Хемъ, като отъ Синай, пагубнитѣ повели на варварина и придавки оттамъ като по-силни доказателства, той мечтаеше за по-голѣма демагогия” [1]. Отъ тоя пасажъ съвсемъ не е мѫчно да се разбере, че цѣлото движение въ Македония и по-нататъкъ се е уреждало и рѫководѣло отъ царь Калояна, който е искалъ чрезъ него да ослаби властьта и изобщо силата и значението на ромеитѣ въ югозападнитѣ български земи. Затова и въ речьта си Никита казва къмъ императора: „Заедно съ тѣхъ (М. Камица и Хриза) ти наведе и укроти и оногова, който напраща горещия пламъкъ на огъня и допълва тройното свойство на онова чудовище (думата е за многоглавата лернейска хидра на Иракла) и който е и много по-мощенъ отъ двамата първи” [2].

 

Следъ като М. Камица сключилъ съюзъ съ Хриза противъ императора, двамата почнали въ 1201 год. своитѣ военни

 

 

1. Nicetas, Oratio, ed. Sathas, Bibliotheca medii aevi, t. I, p. 91, _3-6; pp. 91, ₁₅ — 92, ₈. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 198—199 и бел. 1).

 

2. Nicetas, Oratio, ib., p. 96, _4-6. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 202.

 

 

140

 

действия: тѣ опустошили съседнитѣ на Просѣкъ ромейски земи и скоро покорили Пелагония (сег. Битоля). Безъ отпоръ тѣ завладѣли Прилепъ и бързо подчинили подъ властьта си и по-далечни страни. Най-сетне тѣ нахълтали презъ Темпейската долина въ Тесалия и успѣли да възбунтуватъ стара Гърция и Пелопонесъ. Едновременно съ тия събития въ западнитѣ области на империята възстаналъ и управительтъ на смоленската область Иванъ Спиридонаки, родомъ отъ о-въ Кипъръ човѣкъ отъ доленъ произходъ съ безобразна външность, обаче се ползувалъ съ голѣмо разположение на императора и затова следъ унищожението на Иванка билъ назначенъ за управитель на смоленската область. Макаръ Никита и да пише, че Спиридонаки се решилъ на тая смѣла постѫпка, като разчитвалъ, отъ една страна, на непристѫпностьта на мѣстностьта, а, отъ друга, — на умствената ограниченость и простота на императора [1], все пакъ въ тоя бунтъ, както и въ движението въ Македония, не може да не се види отгласъ на политиката на българския царь, при когото по-сетне той потърсилъ прибѣжище. Ето какъ Никита характеризира тоя родопски бунтовникъ въ речьта си: „Предпочитамъ къмъ тритѣ бедствия, които вълнуваха нашитѣ западни области, да присъединя оня домашенъ гущеръ, който се докопва за царскитѣ крепости. Мѫдриятъ митъ изображава спящия лъвъ, едната прострѣна лапа на когото кара мишката да се отбие отъ пѫтя, сѫщо описва и комара, който, ако и да свири надъ царствения звѣръ, но лесно попада въ мрежата на паяка. Но тоя комаръ, когото е далъ Кипъръ, или тая мишка, която Родопскитѣ планини сѫ замѫчили и родили, да изчезне незнаенъ и безъ весть, безъ да получи отъ насъ име, споредъ нѣкогашното обявение на елинитѣ за оногова, който бѣ изгорилъ храма на Артемида въ Ефесъ” [2].

 

Алексий III не е могълъ да предприеме още въ 1201 год. нищо противъ тримата тия вьзстаници, защото вниманието му било погълнато, отъ една страна, отъ други по-близки бунтовници, между които най-опасенъ билъ Иванъ Комнинъ, нареченъ

 

 

1. Niсеtas, Historia, pp. 707, ₂₀ — 708, ₁₇.

 

2. Nісеtas, Oratio, ib., рр. 96, ₂₈ — 97, ₈. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 203.

 

 

141

 

Дебели, който бѣ вдигналъ бунтъ въ самата столица, а, отъ друга страна, отъ разправиитѣ му съ турцитѣ — съ султанъ Роки-еддина, за които императорътъ билъ принуденъ дори презъ есеньта да отиде на изтокъ, за да сключи миръ [1]. Затова само въ 1202 год. Алексий III, макаръ и да го измѫчвала подаграта, подъ влиянието на която той дълбоко се разкайвалъ, задето не откупилъ братовчеда си и задето повѣрилъ управлението на такива силно укрепени градове на такова най-презрѣно сѫщество, какъвто билъ Спиридонаки, решилъ да се разправи и съ отцепницитѣ въ западнитѣ области на империята.

 

Събраната голѣма войска той раздѣлилъ на две части, отъ които едната далъ на своя зеть, Алексия Палеологъ, съ заповѣдь да накаже Спиридонаки, а другата изпратилъ за подкрепа на пълководеца Ивана Инуполитъ, който вече действувалъ противъ протостратора. Алексий Палеологъ, благодарение на личната си храбрость и военни способности, скоро и лесно се разправилъ съ Спиридонаки и принудилъ „това пигмееподобно човѣче” да търси спасение въ България [2]. По-дълга била борбата противъ Мануила Камица, но, съ явяването на императора на военния театъръ, и тя се свършила благополучно. Алексий III най-първо обърналъ внимание къмъ Хриза който отначало се опиталъ да действува въ полза на Мануила Камица, но отпосле се отметналъ отъ него и влѣзълъ въ преговори съ императора, безъ да слѣзе отъ своя каменистъ и недостѫпенъ Просѣкъ. Затова Никита въ речьта си казва. „ Подобно на скропионъ и на ядовитъ паякъ той се сврѣлъ въ стръмни и недостѫпни скали, а като забелязвалъ, че неуспѣшно спи подъ тѣхъ, или пъкъ като многокракъ се прилепя и впива въ почти непоражаваната съ стрела твърдиня, и ката носящи върху си кѫщичкитѣ си охлюви и зоофитни миди се промъква въ гънкитѣ на градчето и ги обвива като че ли въ нѣкое каменно облѣкло. Но той подиръ малко не се показва такъвъ, като по-рано, защото по-рано, безъ да оставя родственика си безъ грижа, той му се представялъ съратникъ и по-

 

 

1. Nicetas, Historia, pp. 697, ₁ — 703, ₁₈. — Ср. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 211 и 341.

 

2. Nicetas, ib., p. 709, _1-7.

 

 

142

 

мощникъ, а подиръ малко, като презрѣлъ варварски оногова (М. Камица), коварно ласкае твоята държава. Преди всичко, презирайки дѣлението на връзката на душевна и тѣлесна, безшумно въ обувкитѣ на богинята (на наказанието) припълзява и разсича това, което следъ раздѣлата не може да бѫде намѣрено събрано и съединено, домогва се до друго разсичане на две, което знае сливането, тѣсната връзка и първоначалната форма само на тѣлата, желаейки отъ тука да се увѣри въ раздѣлата и откѫсването отъ невѣрния и въ промѣната и преминаването къмъ вѣрния [1]. Разбира се, и вѣрата на Аврамовци въ дете се въздигна отъ ония камъни, съ които той се покрива, засилва и напрѣга и заповѣдва на ония планини да падиатъ върху му и на хълмоветѣ — да го покриятъ, ако за кѫсо време нѣкакъ би отстаналъ отъ твоята държава и се накланя въ нѣкоя друга страна за всичко; той се предпазва отъ промѣна на мѣстото и, като изсѣченъ въ скалитѣ или издѣланъ само въ човѣшки образъ, отказва се да върви напредъ. . . И тъй, и тоя се вкаменява, както и митичната Ниоба и пристѫпва напредъ (явява се) безъ коварство, бидейки свързанъ съ връзкитѣ на робството и поради това той пуща корени надолу съ главата, протѣгайки глава къмъ твоитѣ нозе. Въображавамъ си, какъ тоя варваринъ, следъ като се наведе къмъ протичащата до Просѣкъ рѣка Аксий и въ слаби черти види себе си въ водитѣ изобразенъ нагоре съ краката, като такъвъ вече, който е претърпѣлъ контурно начертание ... наклонява се и надава рабски викъ и безъ да може да се осмѣли на изходъ, както нѣкога-си коньтъ Буцефалъ, за който казватъ, че билъ съвсемъ дивъ и неудържимъ, загдето видѣлъ собствената си сѣнка, играеща на слънцето предъ него и падаща отпредъ. Какво би направилъ той, не казвамъ, следъ като те обхване, царю, съ очитѣ си, но ако да бѣ съгледалъ само твоето блестящо предъ него копие, то той, очертанъ като въ гладко огледало отъ блѣсъка му при пречупването (на лѫчитѣ) и възхода на слънцето, би съвсемъ изнемогналъ” [2].

 

 

1. Тукъ се говори, очевидно, за разрива му съ протостратора М. Камица.

 

2. Nicetas, Oratio, ib., pp. 92, ₁₅ — 93, ₂₇. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 199—200.

 

 

143

 

Нѣма съмнение, че тая упоритость отъ страна на Хриза да се яви предъ императора произлизала отъ страхъ предъ коварството на Алексия III, защото нему е била добре известна сѫдбата на Иванка. Но и при все това императорътъ съ разни хитри похвати и заплахи сполучилъ да го склони на своя страна, като успѣлъ дори да го сватоса за своята внучка Теодора, бившата годеница на Иванка, която била извикана отъ Цариградъ [1]. Поради това Никита въ речьта си продължава: „Но отъ това нищо не пострада; понѣкога чрезъ други твои стратегически движения (παλλεύμασι) и чрезъ разсѫждения на дълбокомисленъ умъ смъкванъ долу и улавянъ на въдица, като риба, съ примамка, най-сетне изплашенъ отъ опредѣлената за него чрезъ царското потапяне на писалката пурпурна смърть (πορϕύρεον ϑάνατον), той ти се отказва отъ областитѣ и градоветѣ, които му бѣ далъ за съюза противъ насъ безумниятъ неприятель на възпиталата го. Не бѣ възможно на по природа неуморимото слънце да остане въ спокойствие или пъкъ за много време да свържешъ орела за крилата, за да не лети въ въздушната височина. Поради това тоя варваринъ, като видѣлъ, че ти си се обърналъ къмъ други работи, счита това дѣло за почивка и си въображава спиране на твоитѣ трудове. Но ти си билъ всѣкога изнамѣрвачъ на срѣдства, и като бързашъ подиръ малко пакъ натамъ, накъдето преди бѣ ходилъ, доказа чрезъ самитѣ дѣла, че всичко (това) е робство на гордостьта и нищо отъ сѫществуващото не е неинъ съперникъ... Какво да прославя въ тебе? Тоя ли обмисленъ планъ, стратегическия ли ти методъ, или връщането въ възстаналия отъ насъ следъ дълго време градъ, второто излизане въ сражение и настъплението въ други трофеи, или слизането на самонадѣяния варваринъ въ смирение и нашата подставка и възходъ въ безсмъртна слава? Така ти извърши всичко съ мъдрость” [2]. Затова по-нататъкъ въ сѫщата речь Никита се обръща къмъ Алексия III съ следнитѣ думи: „Другиятъ (врагъ — Хризъ), като змей, който се гнѣзди на скала и не оставя подире си

 

 

1. Niсеtas, Historia. pp. 708, ₁₇ — 709, ₁₄.

 

2. Niсеtаs. Oratio, ib., рр. 93, ₂₇ — 94, ₁₈. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 200—201.

 

 

144

 

никакви дири, ти го принуди къмъ робство” [1], отъ което става ясно, че Хризъ изгубилъ независимостьта си и призналъ надъ себе си отново властьта на императора. Следъ като по тоя начинъ укротилъ и подчинилъ Хриза, който му повърналъ Пелагония и Прилепъ, както и другитѣ градове и села, които бѣше завзелъ заедно съ съюзника си императорътъ се обърналъ къмъ Мануила Камица, който бѣ потърсилъ опора въ ромейското население на Тесалия и, преследванъ отъ императора, се бѣ затворилъ въ гр. Станъ; но оттамъ, като отъ последно несъкрушимо убѣжище, той билъ изгоненъ [2], и затова въ речьта си Никита, като го сравнява съ „лъвъ рикащъ противъ насъ поради царския си родъ”, казва къмъ императора: „ти го надалечъ прогони” [3]. Накѫде следъ това е отишелъ М. Камица и каква е била сѫдбата му, нищо не е известно; въ едно не съвсемъ ясно писмо на атинския митрополитъ Михаила Акоминатъ до византийския пълководецъ Ивана Инуполитъ Ѳ. Успенски намира намекъ, че протостраторътъ се примирилъ съ императора по ходатайството на сѫщия пълководецъ [4]. На връщане отъ похода си срещу М. Камица на пѫть за столицата Алексий III сполучилъ да завземе и Струмица, като и въ тоя случай измамилъ Хриза съ хитрость [5]. Това е последното известие за Добромира Хризъ, който следъ това изчезва отъ историческата сцена [6], защото подиръ една

 

 

1. Nicetas, Oratio, ib., p. 96, _2-4. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 202.

 

2. Nісеtas, Historia, p. 709, _13-18. — Στανός вм. Σταγῶν въ 3-та грамота на импер. Василия II, сег. Калабака на с.-з. отъ Трикала, Тесалия.

 

3. Nicetas, Oratio, ib., p. 96, _1-2. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 202.

 

4. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 205—206.

 

5. Nісеtas, Historia, p. 709, _18-21.

 

6. Въ една своя заповѣдь епирскиятъ деспотъ Теодоръ Дука Комнинъ предлага на скопския епископъ „да разгледа и реши справедливо спора между нашия човѣкъ Литовоя и тъщата на Хриза” (вж. П. Никовъ, Материали за срѣдневѣковната история на България. София 1922. (Годиш, на Соф. Унив., кн. XVIII, 7), стр.6 и 11, № 3). Тая заповѣдь била написана презъ априлъ 8.-и индиктъ, т. е. презъ априлъ 1220 година, защото презъ управлението на Теодора Комнина (1214—1230) е имало само единъ 8. индиктъ, въ 1220 г. — Едвали може да видимъ въ тоя Хризъ нашия Добромиръ Хризъ, защото: 1. последниятъ не се чува повече следъ 1202 г.; 2. той е билъ жененъ, както видѣхме, за дъщерята на протостратора Мануила

 

 

145

 

година Просѣкъ билъ завзетъ отъ другъ воевода, но вече изпратенъ тамъ отъ българския царь.

 

 

Стр. 145 Срв. по въпроса за отстраняването на Хриз П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 51. Изказано е предположение, че сключването на мирния договор между Алексий III и Калоян е станало не през 1202, а през 1201 г. Срв. И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 104. В случая е използуван един нов извор за събитията, а именно извадки от една реч на византийския оратор Никифор Хризоверга, произнесена по повод потушаването на бунта на Йоан Комнин от страна на византийския император Алексий III Ангел. (Д. Ангелов)

 

Походътъ на Алексия III въ 1202 год. се свършилъ, споредъ Никита, съ това, че императорътъ „постигналъ миренъ договоръ съ Ивана”, т. е. съ Калояна, а, споредъ варианта, той сключилъ миръ съ българитѣ [1], но где, какъ и на какви условия е билъ сключенъ тоя миренъ договоръ, Никита не посочва. Донейде тая голѣма блезна се запълва отъ следния пасажъ въ речъта му, който се отнася до Калояна: „И третиятъ, който заедно съ тия двамата (Д. Хриза и М. Камица) се бѣ повдигналъ противъ насъ и съ войска, и съ мисъль, и съ гнѣвъ, тури за свое седалище задоблачния Хемъ, като небесния сводъ, бидейки въ несъгласие съ тебе, и ти се противопоставя и, изпущайки изкуствено гръмове оттамъ, като псевдокрониона Салмоней, безсрамно действува вече цѣли години. Освенъ това, като видѣлъ, че кожообразниятъ и новъ уредъ за гръмовни удари ще се пръсне и нѣма да удържи, протѣга къмъ тебе рѫка и сключва договоръ. И оня, който преди заедно съ тамошнитѣ планини безумно се надуваше и издигаше хълма на планинския върхъ по-нависоко, който целесъобразно разузнава предишната си сѫдба и му дойде на умъ за връстницата и възпитателката — робията, се представя съ самитѣ дѣла и опредѣля, завръшващъ за него увещаващия гласъ: „възлѣзъ тука надолу, защото сега ти слизашъ нагоре”. Той, надменниятъ, е унизенъ и, като се покори на твоята държава, нѣкакъ по чуденъ начинъ намѣри за себе си въздигане въ унижението и унинието на славата призна за висота; и той по-скоро недавно се освободи отъ робията, следъ като бѣ вписанъ въ броя на твоитѣ съюзници и съратници, отколкото по-рано бѣ я отърсилъ отъ

 

 

Камица, чиято жена е живѣела въ Цариградъ и нейниятъ имотъ билъ конфискуванъ отъ Алексия III Ангелъ (вж. тукъ по-горе, стр. 138) и 3. едва-ли тя е била жива въ 1220 год., така че споменаваниятъ въ горното известие Хризъ е билъ съвършено частно лице, но и отъ това известие мѫчно може да се каже, Χρύσος собствено ли е име, или прозвище.

 

1. Nicetas, ib., p. 709, ₂₁:

 

 

146

 

себе си, като ти се показваше за сатана и бунтовникъ” [1]. Колкото и да смѣтаме речьта на Никита за надута въ полза на императора, все пакъ, като се вземе предъ видъ пълната несполука, която потърпѣлъ царь Калоянъ въ развитието на събитията отъ 1200 до 1202 год. (вкл.), отъ една страна, а, отъ друга, — загубата на ония български земи въ източна Македония, които братъ му Асѣнь I бѣ завзелъ и присъединилъ къмъ държавата, — пада се да приемемъ, че инициативата за сключването на мира въ 1202 год. между България и Византия е излѣзла по-скоро отъ страна на българския царь, който „се смирилъ предъ императора и му протегналъ рѫка за съюзъ”. Това именно положение на работитѣ използувалъ Никита, за да изкаже въ речьта си и такива мисли: „Нека ми бѫде позволено да кажа и следното: подражавайки на съзвездието Голѣма мечка, което нѣкѫде-си се обръща, като се извива и като че ли причаква съзвездието Орионъ, и тоя (Калоянъ) изплашено поглежда на тебе — героя и на твоята сила и държава. На кѫсо време и като че ли мимоходомъ, като заграби тиранията въ Мизия, ето нà, той върви противъ себе си и дава да се разбере за последния преходъ къмъ по-лошо. Така да мисля и да говоря ми внушава не безотчетна ревность на душата и не напразна сърдечна болка, а дълбока увѣреность, че Господь нѣма да напраща за дълго жезъла на грѣшнитѣ върху жребия на праведнитѣ [2], както и убеждението въ това, че всѣкога частьта се подчинява на цѣлото и че отдѣлилото се отъ съгласието никога не може да бѫде страшно и да се ползува съ успьхъ. Макаръ тоя варваринъ, следъ като получи за обитаване северния иолюсъ, предъ тамошнитѣ звезди разиграва роля на вѣчно блестяща и като че ли недостѫпна власть; но твоята царствена ось, държаща почти цѣлия свѣтъ, ще го откѫсне отъ северната сфера и ще го отведе съ себе си на западъ и небожителя ще провали въ тартара” [3]. Обаче ора-

 

 

1. Niсеtаs, Oratio, ib., pp. 94, ₁₈ — 95, ₅. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 201.

 

2. Псл., 124, ₃.

 

3. Nicetas, Oratio, ib., р. 95, _5-25. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 201—202.

 

 

147

 

торътъ Никита Акоминатъ се оказалъ лошъ пророкъ, защото работитѣ на българския царь съвсемъ не се влошили, а Алексий III не само не унищожилъ „обитателя на северния полюсъ”, но и самъ билъ принуденъ, както ще видимъ по-нататъкъ, още на следната 1203 годм да бѣга отъ Цариградъ и да търси помощьта на силния вече царь Калояна.

 

Както и да било, но че въ 1202 год. билъ сключенъ миръ между Алексия III и царь Калояна, не подлежи на никакво съмнение. Що се отнася до условията на мира, Никита нищо не споменува; до известна степень тѣ могатъ да се опредѣлятѣ пакъ отъ речьта му, именно отъ думитѣ въ края на първия гореприведенъ откѫслекъ, че Калоянъ „недавна се освободилъ отъ робия”, т. е. при сключването на мира Калоянъ билъ признатъ отъ византийския императоръ за независимъ господарь, а заедно съ това и България — за отдѣлна самостойна държава, защото този миръ между България и Византия билъ първиятъ миръ следъ прогласяването политическата независимость на българитѣ и възобновата на българското царство, и то „следъ като билъ записанъ въ броя на императорските съюзници и съратници”, отъ което се заключава, какво българи и ромеи се задлъжили да иматъ едни и сѫщи приятели и врагове [1]; ние, обаче, мислимъ. че въ тия думи е изразена мисъльта за известно подчинение на българския царь спрямо ромейския василевсъ, съ други думи, Алексий III не се съгласилъ да признае царското достойнство на Калояна или равенъ на себе си. Дали тогава е билъ повдигнатъ и въпросътъ за признаване автономията на търновския архиепископъ, не може да се разбере отъ речьта; но, ако е билъ и тоя въпросъ повдигнатъ, то и по него ще да е било отказано на българския царь, защото още на следната 1203 година сѫщиятъ Алексий III и цариградскиятъ патриархъ Иванъ Каматиръ, както ще видимъ по-долу, му предлагали да го коронясатъ за императоръ и да му дадатъ и патриархъ. Срещу тая важна придобивка Калоянъ ще да се е отказалъ отъ съюза си съ Добромира Хриза и Мануила Камица и отъ всички

 

 

1. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 208.

 

 

148

 

завзети и присъединени отъ Асѣня I къмъ България земи вь областьта на срѣдна Струма, защото малко по-кѫсно сѫщиятъ Калоянъ трѣбало отново да отвоюва сѫщитѣ земи; твърде е възможно и предположението, че тогава отъ своя страна Алексий III сѫщо се е отказалъ отъ всѣкакви претенции върху северо-западнитѣ български земи — Поморавието, Браничевската и Бѣлградската области [1], които следъ освобождението на Срѣдецъ и земитѣ по горна Струма въ 1194 год. били съвсемъ откѫснати отъ империята и, както изглежда, въ Цариградъ вече малко или дори съвсемъ не се интересували за тѣхъ.

 

Самитѣ вече условия на мира показватъ още, че тоя миръ билъ желанъ и отъ дветѣ страни, защото слуховетѣ за предприетия вече четвърти кръстоносенъ походъ не малко сѫ тревожили както Алексия III, особено следъ побѣгването на братанеца му Алексия, сина на ослѣпения Исаака II Ангелъ, отъ ромейския лагеръ при Дамокрания (царско имение между Атира и Силимврия) [2], когато чичо му императорътъ отивалъ въ походъ презъ 1202 г. противъ протостратора [3], тъй и царь Калоянъ, който бѣ получилъ вече предложението на папа Инокентия III да присъедини България къмъ западната църква, защото тѣ не знаели още, какъ ще се развиятъ събитията на Балканския полуостровъ и накѫде главно ще бѫдатъ насочени ударитѣ на кръстоносцитѣ. Освенъ това, за Калояна този миръ билъ необходимъ, защото, следъ пълната несполука на политиката му въ Македония, той вече бѣ обърналъ погледитѣ си къмъ северо-западъ съ цель да освободи и присъедини къмъ държавата северо-западнитѣ български земи, които къмъ това време бѣха станали плячка на сърби и маджари, и по тоя начинъ да се противопостави на бързо разпространяващето се на полуострова политическо влияние на маджарския краль.

 

 

1. Вж. П. Никовъ, Сѫдбата на северо-западнитѣ български земи презъ срѣднитѣ вѣкове. Бълг. Ист. Библ., год. III (1930), т. I, стр. 122.

 

2. Между Буюкъ-Чекмедже и Силиврия. Вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 340 и сл.

 

3. Nicetas, Historia, p. 711, _6-18.

[Previous] [Next]

[Back to Index]