Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

 

I. ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТѢ ЗЕМИ

 

2. ЗАКРЕПАТА НА ВЪЗОБНОВЕНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА; АСѢНЬ I СТАРИЙ

 

 

И дветѣ самоволни акции отъ страна на българскитѣ царе Петра и Асѣня — 1. избирането и коронясването на българския господарь за царь (βασιλεύς), който по стара традиция трѣбало да се равнява на ромейския императоръ по значение и власть, и 2. обявяването на българската църковна независимость съ учредяването на търновската архиепископия, — както и съюзътъ имъ съ сръбския великъ жу-

 

  

60

 

панъ Стефана Немань били насочени, както видѣхме, противъ Византия; но тогава отъ Цариградъ не се решавали да предприематъ никакви открити действия поради опасното възстание на Манкафа въ Мала Азия и предъ видъ на готвящия се въ западна Европа трети кръстоносенъ походъ, пѫтьтъ на който билъ насоченъ презъ ромейската империя. Презъ времето, когато кръстоносното опълчение на Фридриха I Барбароса преминавало презъ Балканския полуо-въ, отношенията между България и Византия се обърнали, както вече се посочи, отъ нарушени въ явно враждебни. Сближението на Петра съ германския императоръ още презъ юлий м. 1189 г. и предложението му на военна помощь противъ ромейския императоръ, за което не сѫ могли въ Цариградъ да не знаятъ, вече показали, че българскитѣ царе открито заставали въ редоветѣ на византийскитѣ врагове. Къмъ това време ще трѣба да отнесемъ и побѣгването отъ Цариградъ на третия братъ Ивана, по-сетне царь Калоянъ, който бѣ даденъ като заложникъ при сключването на мирния договоръ въ 1187 год. и като такъвъ прекаралъ „доста време” у ромеитѣ [1]. Изразътъ „доста време”, т. е. не малко време, колкото и да е неопредѣленъ, все пакъ бѣгството на Ивана отъ Византия е станало въ всѣки случай, преди още кръстоносцитѣ да напуснатъ полуострова, защото неговото оставане въ ромейската столица следъ това ставало за него опасно, следов., заложничеството се е продължавало около две години. Това побѣгване на Ивана не малко е допринесло за засилване на неприязненитѣ отношения между дветѣ съседни държави. По-сетне, презъ декемврий 1189 год. и януарий 1190 г., когато отношенията между кръстоносци и ромеи станали дотолкова натегнати, че Фридрихъ I се видѣлъ принуденъ да осигури обещаната отъ българитѣ военна помощь, Петъръ му съобщилъ, че той е готовъ съ една 40-хилядна армия отъ българи и кумани за действия противъ цариградския императоръ, за което германскиятъ императоръ трѣбало да признае свободата на България и царската

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 622, 1-6:

— Никита споменува за бѣгството само между събитията отъ 1196 год.

 

 

61

 

титла на българския господарь. Фридрихъ I приелъ благосклонно предложението на Петра, защото на първо време той, наистина, мислилъ да се възползува отъ услугитѣ на българитѣ. Обаче сключениятъ наскоро, на 24. февруарий 1190 год., миренъ договоръ между Фридриха I Барбароса и Исаака II Ангелъ направилъ тѣхната военна помощь безпредметна и поставеното отъ Петра условие неосѫществимо. Тогава Петъръ и Асѣнь, едно, за да дадатъ на своитѣ съюзници-куманитѣ да се награбятъ, защото това е било всѣкога тѣхно главно условие при сключването на воененъ съюзъ, и по тоя начинъ да отклонятъ всѣкакви възможни незадоволства отъ тѣхна страна, и друго, за да предупредятъ всѣкакви изненади откъмъ Исаака II Ангелъ, отъ когото тѣ сѫ очаквали само война всѣка минута, почнали враждебни действия въ ромейскитѣ владения, вѣроятно, въ Пловдивската очистена отъ кръстоносцитѣ область, преди още последнитѣ да потеглятъ отъ Одринъ, т. е. преди 1. мартъ 1190 год.

 

Противъ българитѣ и куманитѣ на първо време билъ изпратенъ пълководецъ Константинъ Аспиета, когото несъмнено трѣба да видимъ въ неназования по име отъ Ансберта византийски военачалникъ (dapifer) [1]. Той, както изглежда, ималъ на разположение доста голѣма войска, но не билъ снабденъ съ нужнитѣ срѣдства за продоволствието на войницитѣ, защото казвалъ, че „войницитѣ не сѫ въ сила да се борятъ въ едно и сѫщо време съ двама неприятели — българитѣ и глада и че е необходимо да имъ се дадатъ провиантскитѣ пари, които тѣ не били получавали за цѣла година”. Поради това военнитѣ действия противъ българитѣ и куманитѣ били толкова безуспѣшни, че Константинъ Аспиетъ се видѣлъ принуденъ да се обърне къмъ германския императоръ за помощь,

 

 

1. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 154, прим. 1., и тукъ по-горе, стр. 57. — Че Константинъ Аспиетъ е действувалъ въ началото на борбата съ българитѣ презъ 1190 год., се види отъ това, че Никита разказва за неговата сѫдба наредъ съ други политически и военни лица, пострадали отъ подозрителностьта на императора, преди похода на последния въ България презъ сѫщата година; освенъ това Константинъ по-кѫсно не се явява повече.

 

 

62

 

въ силата на току-що сключения миренъ договоръ съ неговия господарь, за борба противъ българитѣ. Въ сѫщото време и българскиятъ царь Петъръ се обърналъ къмъ Фридриха I Барбароса съ усилена молба за помощь „противъ гръцката войска” въ силата пъкъ на сключения по-рано воененъ съюзъ между тѣхъ. Тия едновременни обръщания отъ двата противоположни лагери за помощь показватъ, че и дветѣ страни сѫ държали упорито и нито едната, нито другата не е могла да вземе върхъ. Но нито ромеитѣ, нито българитѣ не получили исканата помощь, защото мирниятъ договоръ билъ вече подписанъ между Фридриха I и Исаака II, и кръстоносцитѣ вече се готвили за пѫть къмъ Калиополь. Освенъ това Константинъ Аспиетъ, ходатайствувайки за войската, предизвикалъ гнѣва на Исаака II, който подъ предлогъ, да не би тоя човѣкъ да повдигне войската противъ него, заповѣдалъ да го арестувала, а после го уволнилъ отъ длъжность и го лишилъ отъ зрение. Обаче следъ това работитѣ на западъ тръгнали още по-лошо, защото, казва Никита, „българитѣ заедно съ куманитѣ постоянно правѣли разорителни и опустошителни нахлувания въ ромейскитѣ области” [1]. Затова веднага следъ очистването на полуострова отъ кръстоносцитѣ, първата грижа и внимание на цариградското правителство били насочени изключително къмъ българитѣ, Исаакъ II Ангелъ решилъ да накаже българитѣ не само за тѣхнитѣ връзки съ германския императоръ, но и за тѣхнитѣ неочаквани нападения и изобщо за нарушението на мира.

 

Още презъ пролѣтьта на 1190 год. Исаакъ II, „като събралъ цѣлата ромейска войска” [2], предприелъ голѣмъ и по суша, и по море походъ въ България, цельта на който била да се разправи веднажъ завинаги съ българитѣ. Доколко сѫ били увѣрени ромеитѣ въ пълния успѣхъ на тоя походъ, се види отъ речьта на Никита Акомината, следъ като получилъ звание великъ сѫдия (ὁ κριτὴς τοῦ βήλου), произнесена преди потеглянето на Исаака въ походъ. „Не бѣше си починалъ отъ грижитѣ, които ти понесе, отбивайки коварнитѣ аламани, ти от-

 

 

1. Ansbert, ib., p. 69, 16-27. — Nicetas, ib., p. 561, 7-9.

 

2. G. Acropolita, ib., p. 19, 2-3.

 

 

63

 

ново прекарвашъ цѣла нощь подъ открито небе и носишъ желѣзо (орѫжие) презъ цѣлъ день; и като помисли вчера и оня день, че да се задържатъ нахлуванията на скититѣ презъ Дунавъ противъ насъ е дѣло на царския великъ умъ, ти направи мисъльта дѣло. И проливътъ на Пропонтида (Мраморно море) скоро се обърна на земя отъ корабитѣ, които покриватъ повърхностьта (му); и богатиятъ съ дълбоки и крути завои Истъръ (Дунавъ) ги носи върху си плаващи на платна и люшкащи се около неговитѣ острови. Тая рѣка, разсичана следъ много време отъ ромейски лопати, високо възпѣва; скоро, следъ като приеме виковетѣ и затриванията на варваритѣ, силно окървавена далечъ се влива въ Евксинския Понтъ, като възвестява на народитѣ, презъ които тя тече, за твоитѣ подвизи, употрѣбявайки като гласъ, баграта на струитѣ отъ варварскитѣ кърви, и вика къмъ червенитѣ варвари за убийственото нападение противъ насъ и къмъ истинскитѣ „мѫже на кървитѣ”, че враждебнитѣ замисли противъ ромеитѣ сѫ унищожени и че съ тебе, богоподобния владѣтель, сѫ уговорени условията на мира, и тѣ (варваритѣ) преминали къмъ неговия (на мира) блѣсъкъ, за да не ги поглъща мечъ. И тъй недавно, още съвсемъ недавно ти се бѣ предалъ съвършено на такива дѣла, като на видъ съблюдаваше примирието, а на дѣло по-скоро чудесно обмисляше и се грижеше за насъ; а сега ти водишъ войската противъ варваритѣ, возейки съ себе си приготвенитѣ отъ известния Архимеда метателни машини, копачки и тарани и всичко, което може да разрушава кули. Прекрасни работи се извършиха за тебе и по суша, и по море, а още по-прекрасни, съ божия помощь, както се казва, ще бѫдатъ ония, които — на добъръ часъ на ромеитѣ — има още да се извършатъ, защото заедно съ вода дѣлишъ успѣхитѣ и чрезъ огънь, и чрезъ вода. Затова азъ казвамъ, че варваритѣ, изпитани въ горещъ бой и въ течението на рѣката, най-после, следъ като паднаха духомъ, нека неочаквано да дойдатъ подъ ярмото на твоята държава, като на почивка. Така да разсѫждавамъ ми дава не нелѣпо желание и не слѣпа и неизпълнима надежда, а божието преглеждане за насъ и твоята всѣкога успѣшна въ боеветѣ храбрость.

 

 

64

 

„На тебе, както по-преди на Давида, право и отъ Бога е обещано и изпълнено, че нито врагътъ ще те надвие, нито синътъ на беззаконието ще те притѣсни” (Псл. 88, 23).... Защото ние знаемъ, знаемъ по навикъ, който спрямо тебе е не измѣненъ за победата, само трофеи, както и изходътъ на сега предприеманата срещу противницитѣ битка ще бѫде безъ съм нение щастливъ. И ние извличаме всѣки пѫть двойно веселие отъ твоитѣ дѣла: въ началото ние пѣемъ молитвена пѣсень за отклонение на нещастието, а въ края радостно възклица ваме, така че, ако самата твоя раздѣла отъ насъ, колкото и да е за кѫсо време, не би западнала дълбоко въ сърдцето (ни), то цѣлото време на твоя походъ противъ варваритѣ ние бихме прекарали въ радость. Защото какво би причинилъ негодникътъ и жалкиятъ човѣкъ, когато ти, истинския повелитель, о най-победоносний царю, нападашъ на него? или какво би на правило (глиненото) гърне на (медния) котелъ ? Той ще каже на планинитѣ да паднатъ върху него и на хълмоветѣ да го покриятъ, за което тайнитѣ пророкуватъ; той ще се търси и ще се залавя отъ твоитѣ войски, като вреденъ звѣръ (κνώδαλον), заравянъ отъ добритѣ ловци въ храсталака; въ скоро време мѣстото му ще се издири, и той не ще се намѣри (Псл. 36, 10, 36), макаръ че обхванатиятъ отъ демонитѣ, следъ като тури престола си на денницата, се възгордѣ на високитѣ северни планини, за да бѫде за тебе, равния, на Бога владѣтель, сатана и противоседящъ. Но най-христолюбивий царю, който обичашъ опасности и при това голѣми повече отъ нѣкогашнитѣ властодърѫци, тъй като ти се движишъ противъ варваритѣ въ пъленъ кариеръ (ὅλῳ ρυρῆρι). като ще имъ въздадешъ много по-голѣмо въздаяние. Не те отклонѣватъ отъ копнежъ за насъ нито трудове и почти равни борби, нито изгрѣването на Орионъ, нито блѣсъкътъ на Сириуса, нито височинитѣ на стръмнитѣ и недостѫпни за нападение планини, нито тѣсниятъ и мѫченъ пѫть, нито нѣщо друго.

 

„И тъй ние, поданицитѣ, възпѣваме отъ насъ сития тебе придружаващи пѣсни. Нека Господь ти праща помощь по море, като изравня планини, мѫчнопроходими мѣста прави леснопроходими, разбива меднитѣ врати и съкрушава желѣзни за-

 

 

65

 

вори; денемъ слънцето да не те пали, нито месецътъ нощемъ; нека рѫката ти да изпитатъ всички твои врагове, дѣсницата ти да изнамѣри всички мразящи те, нека тѣ станатъ като пѣна предъ лицето на вѣтъра, а ти — като ангелъ Господенъ, който ги преследва и изтрѣба; нека да нападне на тѣхъ страхъ и трепетъ, защото тѣ сѫ племе, което унищожи съвета, който разпѫтетвува въ тѣхнитѣ нрави, което се отказа отъ Бога спасителя чрезъ нарушение на клетвитѣ, което често излъгва въ всичко противъ богоравния императоръ; то е съсѫдъ на гнѣва, който е приготвенъ за погибель. Следъ като свършишъ работитѣ противъ бунтовницитѣ и противъ насрещнитѣ имъ скити по желанието на твоето най-царствено въ рѫката божия сърдце, ти, нашиятъ народенъ вождъ, ще се върнешъ отъ Хемскитѣ долини (ἐκ τῶν Αἵμου τεμπῶν) цѣлъ богоподобенъ както нѣкогашниятъ Мойсей отъ Синай, следъ като изгладишъ душитѣ на варваритѣ за лесно подчинение като че ли съ нарѫчното си страшно копие и имъ начертаешъ отново закона на предишното робство като на други каменни плочи. И нека застане отъ дѣсно на тебе голѣма и блѣскава победа, като друга нѣкоя императрица, За да се неотстѫпно молимъ ние, не само богатитѣ отъ народа, но дори и случайно насъбралата се сбирщина тълпа, завършвайки триумфа. Свърхъ това нека твоятъ престолъ бѫде на вѣки, днитѣ ти — като небеснитѣ дни, а властьта ти — многолѣтна” [1]. За пѫть на нападението на северна България билъ избранъ единъ отъ източнитѣ старо-планински проходи (вѣроятно Лопушненския), защото, както изглежда, Исаакъ II искалъ да скрие нападението си и да изненада българитѣ. Затова сухопѫтната войска била прекарана отъ флотата по море отъ Цариградъ покрай Анхиалъ и излѣзла на брѣга въ Месемврия [2]; флотата

 

 

1. Const. Sathas, Bibliotheca medii aevi, vol. 1(1872), pp. 73—76. — Руския преводъ на тая речь вж. у Ѳ. Успенскій, Византійскій писатель и пр., стр. 181—182, но преводътъ не е пъленъ и е съвсемъ свободенъ; а сѫщо откѫслеци отъ нея въ Образованіе и пр., стр. 154, 155 и 156, сѫщо така неточно предадени.

 

2. За пѫтя както на императора, така и на войската му въ България изворитѣ като че ли не се схождатъ. Така Никита пише: καὶ δὴ τὴν Ἀγχίαλον παραλλάξας ἐκ περιελεύσεως τὸν Αἱμον εἴσεισι (ib., p. 561, 10-11), т. е. „следъ като миналъ покрай Анхиалъ съ обходъ навлѣзе въ Хемъ”. Георги Акропо-

 

 

66

 

пъкъ имала за задача да продължи пѫтя си по морето къмъ устието на Дунавъ, да навлѣзе въ него и по тоя начинъ, като прекѫсне връзката на дѣсния брѣгъ съ лѣвия, да пресѣче пѫтя на куманитѣ за отвѫдъ Дунавъ [1]. Обаче тоя грандиозенъ планъ противъ България не можалъ да бѫде изпълненъ.

 

Петъръ и Асѣнь били сега много по-добре приготвени да посрещнатъ неприятелитѣ, отколкото по-напредъ презъ времето на възстанието. Тѣ имали сега защита не само въ природата на страната и мѫчно достѫпнитѣ проходи, но и въ укрепенитѣ мѣста и градове. „И наистина, пише Никита, той (императорътъ) намѣрилъ тамшнитѣ укрепления и градчета защитени много по-силно отъ по-преди и обиколени съ новоиздигнати стени, които на нѣкои мѣста се увѣнчавали съ кули”. Исаакъ II, чийто планъ билъ, следъ като премине Стара-планина въ източната ѝ часть, да нападне и превземе главнитѣ крепости въ северна България, Овечъ (при днеш. Провадия), Преславъ и Търново, скоро се убедилъ, че не ще бѫде въ състояние лесно да завладѣе тия укрепени градове, още повече когато тѣхнитѣ защитници, ако и да се решавали да излѣзатъ

 

 

литъ пъкъ пише :

(ib., p. 19, 3-5), т. е. „следъ като преплувалъ покрай морския брѣгь и презъ Мессмврия пропѫтувалъ, пристига вѫтре въ Хемъ”. Съпоставени тия две известия, тѣ не само не си противоречатъ, но се и допълватъ помежду си, защото двата приморски града, Анхиалъ и Месемврия, сѫ дадени, за да се покаже, докѫде е стигалъ морскиятъ пѫть на войската, а пъкъ Акрополитъ право сочи, че императорътъ миналъ презъ Месемврия и тогава навлѣзълъ въ областьта на Стара-планина, следов., дебаркирането на войската е станало въ Месемврия. — Въ единъ вариантъ на това мѣсто у Никита (ib., p. 561 ad lin. 10) се чете: καὶ διὰ τῆς Ἀχελὼ διελϑών, καὶ εἰς τὴν Ζαγορὰν εἰσελϑών — измѣнение, което преправячътъ направилъ, за да избѣгне да спомене, че походъть въ началото билъ по море, а това не е вѣрно и противоречи както на Никита, така и на Акрополита.

 

1. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 154—157. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 197—198, като изтъква, че за действителното изпълнение задачата на моряци нийде нищо по-нататъкъ не се споменува, предполага, че „флотъ служилъ опорою для сухопутной арміи, такъ какъ она пробиралась въ Болгарію однимъ изъ самыхъ восточныхъ проходовъ и шла берегомъ Чернаго моря на Месемврію и Анхиалъ”.

 

 

67

 

вънъ отъ тѣхъ, но тѣ като елéни, скачали по височинитѣ и, като диви кози, се катерили по стръмнинитѣ, и решително избѣгвали рѫкопашния бой” [1]. Исаакъ II разбралъ, че за да може да превземе означенитѣ крепости, ще трѣба дълговременна обсада; затова, като миналъ покрай Овечъ, Преславъ и други укрепени пунктове, всичкото си внимание съсрѣдоточилъ на Търново, дето се бѣ затворилъ царь Асѣнь, и което той обсадилъ, следъ като се разположилъ на лагеръ подъ стенитѣ. Но и тукъ не можалъ да се задържи дълго. „Единъ българинъ, приструвайки се за бѣглецъ, разказва Г. Акрополитъ, дошѣлъ при императора и му съобщилъ, че му се готви нападение откъмъ скититѣ (куманитѣ). Смутенъ отъ тая весть, още на следния день императорътъ се оттегля отъ готовата да се предаде крепость” [2]. Никита, който несъмнено е знаелъ тая подробность, избѣгналъ да спомене за нея и се ограничава съ следнитѣ думи: „Освенъ това страхъ отъ нападение откъмъ скититѣ (защото времето още имъ позволявало да направятъ преминаване), така сѫщо подбуждало императора по-скоро да се върне оттамъ назадъ” [3]. Въ единъ вариантъ къмъ Никитовата история се изтъква третя причина за бързото прекратяване на похода: Исаакъ не можалъ да даде заплатата на войницитѣ, защото такава имъ далъ само за два месеца [4], а тия месеци се вече изминали, следов., въ самата му войска ще да се е вдигнало незадоволство, което му е налагало да побърза съ завръщането си. За връщане Исаакъ не избралъ сѫщия пѫть, по който той бѣ дошѣлъ, а почналъ да търси другъ най-кѫсъ, който му посъветвалъ да избере пакъ сѫ-

 

 

1. Nicetas, ib., p. 561, 11-18.

 

2. G. Acropolita, ib., p. 19, 5-13. Тукъ Акрополитъ нарича бъл гарската столица Στρίναβος, което име се срѣща въ нѣкои кодекси, напр. cod. Upsalensis gr. 6 отъ XIV в. (ib., р. 33, 8; р. 53, 15; р. 56, 19 notae) вм. Τρίνοβος или Τρίναβος (p. 33, 8, cod. Parisinus gr. 3041 и cod. Vindobonensis gr. 68, и двата отъ XV в.) и погрѣшно Τρίβονος (р. 176,9 cod. Parisinus gr. 3041, отъ XV в.). Подробно за това име вж. П. Мутафчиевъ, Търново и Стринава, Училищ. Прегледъ, г. XXXI (1932), кн. 5, стр. 1154—1163.

 

3. Nicetas, ib., pp. 561, 18 — 562, 2.

 

4. Ibidem, p. 561, ad lin. 10:

 

 

68

 

щиятъ българинъ, като разчитвалъ да се спусне по него, презъ тамшнитѣ долини, право въ Верроя (Боруй) [1]. Презъ времето на преминаването обаче на тоя проходъ страшна катастрофа постигнала ромеитѣ. Ето какъ Никита Акоминатъ описва това нещастие:

 

„Вмѣсто да тръгне по широката мѣстность, която позволила би на конницата нѣкой и други пѫть да се развърне, той (императорътъ) затворилъ себе си и войската си въ дупката на непроходими мѣста и въ долината на гористи пѫтища; по тоя долъ протичала малка рѣкичка. Напредъ вървѣли протостраторъ Мануилъ Камица и Исаакъ Комнинъ, зеть по дъщеря на Алексия, пo-сетнешния императоръ; въ ариергарда — севастократоръ Иванъ Дука, чичо на императора, а срѣдата на отреда, предъ който се движелъ обозътъ и се проточила войската, която била вънъ отъ строя, прислужници, заемалъ самъ императоръ Исаакъ и родниятъ му братъ, севастократоръ Алексий. Между това варваритѣ, като се появили и отъ дветѣ страни на тѣсния проходъ, въ който вървѣла нашата войска, явно всѣка минута заплашвали съ нападение. Авангардътъ обаче благополучно преминалъ тѣснинитѣ, безъ да срещне съпротива откъмъ българитѣ, които несъмнено сѫ разчитвали, че ще бѫде по-добре да позволятъ на преднитѣ войскови отреди безъ кръвопролитие да прехвърлятъ височинитѣ, и тогава да се нахвърлятъ право върху срѣдата и да ударятъ тъкмо на оная часть на отреда, дето се намиралъ самъ императорътъ, неговата свита, както и всички придружаващи го знатни, — и смѣтката имъ излѣзла вѣрна. Едва току-що императорътъ бѣ навлѣзълъ окончателно въ това тѣсно устие, въ което решително нѣмало накъде да се бѣга, изведнажъ варваритѣ се нахвърлили върху него съ всичкото си множество. Впрочемъ ромейската пехота не изведнажъ се уплашила. Напрѣгайки всички сили, за да не бъдатъ заобиколени, ромеитѣ бързо се спуснали по височината на устието и отначало, макаръ и съ голѣми загуби, кое-да-е отблъснали нападащитѣ отъ върховетѣ на планината варвари. Отпосле, обаче, отстъпвайки на мно-

 

 

Стр. 68

Подробно изложение на похода на Исак Ангел и претърпяното от него поражение виж в книгата на В. Аврамов, Войната на България с Византия през 1190 г. и погромът на императора Исак Ангел при гр. Трявна, София, 1929, стр. 1—232. Според изказаното там гледище поражението на византийците е станало в Тревненския проход. Срв. в същия смисъл и колективния труд на Щ. Атанасов, И. Дуйчев, Д. Ангелов, Г. Цанкова-Петкова, Д. Христов, Б. Чолпанов, Българското военно изкуство през феодализма, София, 1958, стр. 210—214.

 

(Д. Ангелов)

 

 

1. Ibidem, p. 562, 2-5.

 

 

69

 

гобройностьта, подъ страшния градъ отъ търкалящи се отгоре камъни, тѣ почнали да отстѫпватъ — не бързишката, въ редъ, като че ли съ цель да ги примамятъ и вече най-сетне — понеже неприятелитѣ постоянно все повече надделявали, наблѣгайки и тѣснейки съ своето множество, — цѣлата войска слѣзла съвсемъ. Въ ужасна бъркотия, когато всѣки се грижелъ само за своето лично спасение, неприятелитѣ колѣли всички, когото настигали и който имъ се попадалъ въ рѫце, като затворенъ въ оборъ добитъкъ. Нѣмало кой да защити, па и никой не можеше да защити. Самъ императорътъ, попадналъ като въ нѣкоя мрежа, много пѫти се опитвалъ да отблъсне насоченото противъ него варварско нападение, но нищо не можелъ да направи и дори изгубилъ шлема отъ главата си. Около него се събрали всички знатни въ голѣмо количество, които се намирали въ отреда, и за да му се прокара пѫть за излазъ, трѣбало да се пожертвува животътъ не само на голѣмъ брой коне, но, както казватъ, и на ромейски войници, които, като се натрупвали, задръствали прохода. По тоя начинъ билъ избитъ много народъ, за да спасятъ него само едного. Когато се съединилъ съ авангарда, императорътъ принесълъ благодарность Богу, задето запазилъ главата му въ това сражение. Между това севастократоръ Дука, виждайки, че не било възможно направо да мине, тръгналъ по другъ пѫть, като сполучливо се натъкналъ на единъ добъръ водачъ, когото примамилъ отъ редоветѣ на неприятелската войска единъ войникъ отъ неговия отредъ, на име Литовой, и по него пѫть преминалъ безпрѣчно. Като се избавилъ презъ тъй наричания Крънъ въ Верроя (Боруй), императорътъ се научилъ, че въ предния отредъ на войската, който бѣ преминалъ презъ устието безъ загуби, били разпространени най-лоши слухове за неговата сѫдба, — именно казвали, какво самъ той загиналъ заедно съ останалата войска. Поради това, за да се унищожатъ опаснитѣ слухове, той трѣбало да остане тамъ въ разни мѣста за нѣколко дена и следъ това вече да се върне въ царствения градъ. Между това печалната мълва за господаря бързо се смѣнила съ друга весть, която разпръсналъ по градоветѣ самъ императорътъ, като заповѣдалъ навсѣкаде да се обяви

 

 

70

 

за одържаната отъ него победа. . . Но императорътъ не се наслаждавалъ дълго съ славата на победитель, защото многобройната загуба отъ убити напълнила всички градове съ плачъ и принудила селскитѣ жители да пѣятъ горчиви пѣсни. Следъ като се завърналъ въ Цариградъ, той донейде намали своята гордость, и изобщо това поражение силно подействувало върху него” [1].

 

Така сѫдбоносно се свършилъ тоя знаменитъ походъ (трети) на Исаака II Ангелъ противъ току-що възобновена България, — походъ, на който се възлагали, както видѣхме, твърде голѣми надежди. Въ всѣки случай въ тоя походъ Исаакъ II не само не постигналъ първоначалния си планъ, но и завинаги изгубилъ северна България, която дотогава той все още продължавалъ да счита като византийска провинция, а за Византия завинаги билъ отрѣзанъ пѫтьтъ къмъ страната северно отъ Стара-планина. Но и при все това сѫщиятъ Никита въ една крайно надута похвална речь, държана следъ въпросния походъ презъ януарий или февруарий 1191 год. [2], казва следното: „Като младоженецъ, който излиза отъ чертога си, съ свѣтли лъчи ти изгони аламанската войска, като я изтика

 

 

1. Niсеtаs, ib., рр. 562, 7 — 565, 13. — За това поражение Г. Акрополитъ съобщава следното: „Но при преминаването презъ едно тѣсно мѣсто, на него (императора) нападнали българитѣ, разпръснали цѣлата войска и заграбили цѣлия запасъ не само на войската, но и на самия императоръ. Много ромеи паднали тогава, спасили се заедно съ императора твърде немного, но и тѣ — голи”. Затова пъкъ той ни дава нѣкои подробности за предметитѣ, които влизали въ богатата плячка на българитѣ. „Българитѣ пъкъ, продължава Акрополитъ, извънредно се възгордѣли отъ това, че заграбили у ромеитѣ такава богата плячка и между другото драгоценни императорски принадлежности. И наистина, тѣмъ се паднали царскитѣ пирамиди (високи шапки), сѫдове на велможи, много пари и самиятъ царски кръстъ (носенъ обикновено отъ нѣкое духовно лице при императора, когато той отивалъ на война). Тѣ извадили последния отъ рѣката, кѫдето го билъ хвърлилъ единъ свещеникъ. Кръстътъ билъ направенъ отъ злато, съдържалъ вѫтре часть отъ светото дърво, на което висѣлъ Господь Христосъ, направено въ форма на кръстъ и имало много малки влагалища, въ които се пазѣли останки отъ прославени мѫченици, млѣко отъ Божията майка, часть отъ пояса ѝ и много други нѣща, които се отнасятъ до светинята”. G. Acropolita, ib., рр. 19, 15 — 20, 7.

 

2. Вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 198—199.

 

 

71

 

отъ ромейскитѣ предѣли; после ти се обърна къмъ северния край и оживи нашитѣ тамошни работи, които бѣха съвсемъ разнебитени презъ зимата отъ варварскитѣ нападения. Като напрати своя палещъ лѫчъ върху самитѣ хемски бунтовници, ти помрачи тѣхнитѣ гледащи очи. И не измолиха ли тѣ, следъ като избѣгнаха припълзяващата опасность, да не имъ се явишъ като огънь или поне да хвърляшъ отвесно (κατακάϑετον) лѫчитѣ отъ твоето орѫжие, a да виждашъ достойното за по-голѣмо чудо, безъ да оказвашъ разпространената чрезъ тоя боговиденъ образъ приятелска услуга, като и древниятъ Израилъ не (видѣ) лицето на Мойсея; ти като че ли нѣкоя своя човѣколюбива завеса имъ прострѣ помолилитѣ се, макаръ че ти знаешъ, че тѣ са негодни и опасни и че ще се върнатъ пакъ и пакъ по кучешки къмъ собствената си бълвотина [1]. Подражавайки по тоя начинъ на божието човѣколюбие, следъ като намали палещия потокъ на твоята държава, ти приложи по-умѣрени блѣсъци, или иначе да се каже, едновременно твоитѣ блѣсъци освѣтиха хемскитѣ върхове, и отстѫпническото племе веднага и опиращитѣ се на своитѣ лѫкове скити, които бѣха въорѫжили рѫце противъ тебе, като диви звѣрове, малодушно избѣгаха въ своитѣ леговища и, като змии, тия порождения ехиднини, отклонявайки се отъ предстоящия гнѣвъ, изпокриха се въ подземни пещери” [2]. Не може да има никакво съмнение, че тукъ Никита е ималъ предъ видъ тъкмо току-що описания походъ на Исаака II, който, макаръ и да се свършилъ съ пълно поражение на ромеитѣ, все пакъ официално се преобърналъ, както видѣхме, въ блѣскава победа [3]. Къмъ това, може би, ще трѣба да отнесемъ и частичнитѣ успѣхи на ромеитѣ като обратното отвоюване на Анхиалъ и Варна (вж. тукъ по-долу). Що се отнася до въпроса, по кой пѫть Исаакъ II, следъ като снелъ обсадата на Търново, е отстѫпилъ, то при данната, че той, следъ като прехвърлилъ планината,

 

 

1. Прит. Солом. 26, 11; 2 Петр. 2, 22.

 

2. Recueil des historiens de croisades. Historiens grecs. T. II. Paris 1881. Appendix, pp. 737—738. — Даденитѣ отъ Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 166 откѫслеци отъ тая речь сѫ сѫщо неточни и непълни.

 

3. В. Г. Василевскій, п. т., стр. 200.

 

 

72

 

дошелъ „презъ тъй наричания Крънъ” (διὰ τοῦ λεγομένου Κρηνοῦ) въ Верроя (Боруй, сег. Стара-Загора), не може да има никакво съмнение, че императорътъ е миналъ презъ Трѣвненския проходъ, който води тъкмо въ Крънската областъ, заемаща страната по горна Тунджа отъ Гьопса до Сливенъ [1]; следователно, пѫтьтъ на отстѫплението на Исаака II е вървѣлъ отъ Търново на ю.-з. къмъ днешно Дрѣново, по Дрѣновската рѣка на Трѣвна и, може би, самата катастрофа да е станала въ тая часть на прохода, и презъ в. Кръстецъ превалилъ Трѣвненската планина и се спустналъ въ Туловско поле, а оттамъ, като преминалъ Сърнена Гора (стар. Караджа-дагъ) презъ Змеевския (стар. Дервентския) проходъ, стигналъ въ Верроя. Сполучливото дѣло въ Трѣвненския проходъ повдигнало духа на българитѣ, защото имъ доставило освенъ славна победа и голѣма плячка, отъ която не само се обогатили, но и дало възможность да се превъорѫжатъ. Убедени, ако не въ унищожението, то поне въ разстройството на ромейската армия, тѣ сега станали по-смѣли. Блѣскавата победа надъ Исаака II Ангелъ вселила въ Петра и Асѣня още по-голѣма самоувѣреность, и тѣ сега не само се считали за независими, но и решили вече да пристѫпятъ къмъ изпълнението на втората часть отъ първоначалния си планъ [2]. Веднага следъ разнебитването на ромейската войска тѣ нападнали и разграбили Анхиалъ и околноститѣ му, а следъ това завладѣли и Варна, последния градъ северно отъ Стара-планина, който още се намиралъ въ византийски рѫце. Съ завземането на тия два черноморски града, главнитѣ военни бази на ромеитѣ, Петъръ и Асѣнь се обезпечвали отъ всѣко нападение на ромеитѣ откъмъ Черно море. Затова тѣ сега обърнали вниманието си на западъ, и вече въ сѫщата година тѣхнитѣ нападения достигнали до Срѣдецъ, чиято по-голѣма часть разрушили, и дошли дори до Стобъ (τὸ Στούμπιον на р. Рила), чиито жители тѣ откарали, и, може би, за пръвъ пѫть тогава сѫ посетили и българската

 

 

Стр. 72

Интересно е да се отбележи, че въпреки тежкото си поражение през 1190 г. и обстоятелството, че българската държава била вече напълно независима, византийският император Исак Ангел продължавал да счита, че България се намира под неговата върховна власт. Това личи от съдържанието на сключения през 1192 г. търговски и политически договор между Византия и Дубровник. В този договор става дума за «българско царство» (regno di Bulgaria), което свидетелствува, че византийците са признали de facto съществуването на една българска държава. Същевременно обаче Исак Ангел дава на дубровнишките търговци същите права и привилегии за търговия в «българското царство», каквито им давал за цялата територия на своята империя. Това свидетелствува за стремежа му да посочи, че той се счита за върховен разпоредител и над българите и за господар на България, което, разбира се, не е отговаряло на реалното състояние на нещата. Срв. за клаузите на този договор статията на G. Cankova-Petkova, B. Primov, Dubrovnik, Byzantium and Bulgaria at the end of the 12-th. Century, Études Historiques, III, 1966, p. 79—94.

(Д. Ангелов)

 

 

1. W. Тоmаschek, Idrîsî, п. т., стр. 31—32, 44—45. — К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 210. — Пѫтни бележки, ПСп, IX (1884), стр. 43—44.

 

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 472 и сл.

 

 

73

 

светиня Рилския мънастиръ [1], така че тѣ достигнали главния пѫть по долината на р. Струма, който водѣлъ къмъ юго-западнитѣ български земи, днеш. Македония, която все още се намирала подъ византийска власть. Следъ това българитѣ проникнали по-нататъкъ на западъ до гр. Нишъ, отдето откарали „не малка плячка отъ хора и добитъкъ” [2]. Всички тия действия и нови успѣхи, които турили начало за освобождението на западнитѣ и юго-западни български земи, ясно говорятъ, доколко въ това време България се бѣ засилила, и че цельта на нейнитѣ освободители била вече не да се борятъ за отвоюване на независимость, а да разширятъ властьта си и да събератъ българскитѣ земи отново подъ една политическа власть, съ други думи, отсега войнитѣ на Петра и Асѣня съ Византия получаватъ настѫпателенъ и завоевателенъ характеръ. Новитѣ военни успѣхи на българитѣ не могли да оставятъ Исаака II Ангелъ въ покой. „Обиколенъ отъ всички страни, като медъ отъ пчели, пише Никита, и не знаейки, на кого отъ страдащитѣ отъ нападенията на враговетѣ по-напредъ да помогне и за кого ще може да отложи грижитѣ си за най-после, императорътъ решилъ да раздѣли войската си

 

 

1. Понеже тоя градъ Стобъ, крепость отъ първостепенна важность презъ срѣднитѣ вѣкове, се споменува въ житието на Ст. Немань между градоветѣ, които последниятъ бѣ разрушилъ и ограбилъ, то обикновено се смѣта, че Никита объркалъ тукъ сърби съ българи (В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 198. — К. Јиречек, п. т., стр. 201, бел. 5.). Обаче, това не е справедливо, защото, споредъ насъ, тукъ се бъркатъ събития отъ разни години. Началото на настъпателната война на Ст. Немань се отнася, както видѣхме, къмъ 1189 год., докато кръстоносцитѣ се намираха още на полуострова. Презъ времето на първитѣ си опустошителни набѣги той, може би, да е достигналъ и до Стобъ, обаче, всички тия разорени и ограбени отъ него градове, начело съ Срѣдецъ, той не можалъ да удържи въ рѫцетѣ си и поради това презъ 1190 год. неговото внимание било обърнато на югъ къмъ Скопие, Призренъ и долни и горни Пологъ въ туй време, когато Петърь и Асѣнь почнали да подготвятъ почва за освобождението на западнитѣ български земи. Ние сме наклонни да свържемъ изпразването на Стобъ отъ жителитѣ му не толкова съ притѣснителнитѣ имъ отношения къмъ Рилския мънастиръ, каквито ги е имало всѣкога между тѣхъ (вж. К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 628), колкото съ това, дето тѣ се бѣха предали на Ст. Неманя и Асѣнь не имъ е довѣрявалъ.

 

2. Niсеtаs, ib., рр. 568, 14 — 569, 3.

 

 

74

 

между пълководцитѣ”. Докато българитѣ воювали на западъ, ромеитѣ успѣли отново да отвоюватъ, вѣроятно откъмъ морето, Варна и Анхиалъ, които отново били укрепени и снабдени съ византийски гарнизони, и изглеждало, че всичко тръгнало наредъ [1]. Смѣтайки се по тоя начинъ вече достатъчно осигуренъ откъмъ българитѣ, Исаакъ II решилъ сега да се обърне къмъ сърбитѣ, за да накаже и тѣхъ за безнаказанитѣ имъ нападения и разорения на ромейскитѣ области. Презъ есеньта на 1190 год. („презъ есеннитѣ поврати на слънцето”) той тръгналъ заедно съ женската половина на своя дворъ отъ столицата и стигналъ въ Пловдивъ, отдето потеглилъ противъ сърбитѣ и Ст. Неманя, който билъ дошѣлъ тогава до Скопие и го завзелъ. За тоя походъ Никита ни дава твърде кратки съобщения, които донейде се попълватъ отъ споменатата негова похвална речь, казана презъ януарий или февруарий на 1191 год. и въ която четемъ следното: „После ти отиде на западъ, безъ да срещнешъ съпротива и, като огънь всичко поглъщащъ, ти се яви предъ нечестивитѣ далматинци. Немань, склоненъ къмъ всѣка злоба, се разтопи като восъкъ и молѣше на края на пръста да му угаси жаждата. Следъ като снелъ отъ себе си символитѣ на властьта и лишенъ отъ господството на далматитѣ, той дойде да се допре до твоитѣ прекрасни нозе и се опитваше да ослаби ударитѣ на твоята неумолима сѣкира, напратена върху него отъ небето” [2]. А солунскиятъ архиепископъ Евстатий въ своята речь къмъ Исаака II, държана следъ речьта на Никита презъ лѣтото на 1191 год. въ Пловдивъ, вѣроятно, по случай заминаването на императора отъ тоя градъ, за сръбския походъ на Исаака II задава следния въпросъ: „И защо не трѣба да изтеглятъ така сѫщо и ония (враговетѣ на империята, въ случая куманитѣ), които узнаха, че сръбската сила и надменность малко преди това и почти вчера, следъ като бѣха потъпкани отъ нозетѣ на нашия императоръ, като гумно пълно съ снопове, бѣха и раз-

 

 

1. Ibidem, p. 569, 3-10.

 

2. Recueil des hist. des crois., ib., pp. 738—739. — Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 166.

 

 

75

 

вѣяни като слама, и преживяватъ сѫщия страхъи за себе си”? [1] И наистина, споредъ историята на Никита, станало нѣкакво сблъскване съ сърбитѣ нейде при р. Морава, въ което сърбитѣ не устояли и се обърнали въ бѣгство; при преследването тѣ потърпѣли голѣми загуби отъ убити и потънали въ рѣката [2]; а споредъ речьта му, сръбската земя била съвсемъ опустошена и разорена. Великиятъ жупанъ билъ принуденъ да сключи миръ, по който той трѣбало да се откаже отъ своитѣ завоевания, но все пакъ сърбитѣ сѫ задържали нѣкои византийски земи, така че по тоя миръ Бѣлградъ, Равно, Нишъ, Скопие, Призренъ, Кроя и Лешъ останали като византийски погранични градове [3]. Къмъ условията на тоя миръ ще трѣба да поставимъ и това, че Ст. Немань се отказалъ отъ съюза си съ българитѣ, който Ст. Немань и безъ туй не съблюдавалъ, както вече се изтъкна.

 

Следъ като уредилъ работитѣ съ великия жупанъ, Исаакъ II Ангелъ, като миналъ презъ Нишъ, отишелъ на срѣща съ маджарския краль Бела III, своя тъстъ, която се състояла при р. Сава. Каква е била цельта на тая несъмнено политическа срѣща, Никита Акоминатъ не казва; но, очевидно, тамъ сѫ се обсѫждали мѣркитѣ, които трѣбало да се взематъ противъ бързо засилващата се България, която сега ставала еднакво опасна както за Византия, тъй и за Маджарско, и главно да принудятъ нейнитѣ управители да сключатъ миръ; твърде е възможно, като се вземе предвидъ, че Бела III билъ готовъ въ 1195 год. да изпрати военна помощь противъ българитѣ, да е билъ сключенъ и воененъ съюзъ между зеть и тъстъ противъ Петра и Асѣня [4]. Следъ като прекаралъ много дни наредъ на гости у своя тъстъ, Исаакъ II се върналъ въ края на есеньта въ Пловдивъ [5], дето, очевидно, останалъ да презимува, защото

 

 

1. Eustathii metropolitae Thessalonicensis Opuscula. Edidit Th. Tafel. Francofurti ad Moenum 1832, pp. 41, 92 — 43, 1. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 162—163. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 201.

 

2. Nicеtas, ib., p. 569, 13-18.

 

3. K. Јиречек. п. т., стр. 201—202.

 

4. Вж. тукъ по-долу, стр. 80 сл.

 

5. Niсеtаs, ib., р. 569, 18-22.

 

 

76

 

презъ пролѣтьта на 1191 год. ние го виждаме да действува оттамъ противъ куманитѣ, па може би, и затова била доведена тамъ и женската полоияна на двора му.

 

Успѣшниятъ сръбски походъ, за чийто резултатъ въ Търново не сѫ могли да не знаятъ, никакъ не повлиялъ върху войнственото настроение на Петра и Асѣня; напротивъ, съ настъпването на пролѣтьта на 1191 год. българитѣ заедно съ своитѣ съюзници куманитѣ възобновили нападенията си въ Пловдивската область [1], може би, съ цель да предизвикатъ императора, който, наистина, предприелъ две нощни нападения противъ куманитѣ. Ето какъ Евстатий Солунски описва тия нападения въ споменатата речь. „Ти, най-храбрий самодържецо, щомъ зачу звука на войнишката тръба (соб. войнишкия викъ), и тозчасъ, като страшенъ тежковъорѫженъ воинъ, яхналъ на воененъ конь, се хвърли въ сражение!... Азъ бѣхъ поразенъ отъ ужасъ, когато настъпващата нощь на великото Господне име, въ която Господнето възкресение изпълни устата ни съ божествена пѣсень, ти не даде покой и на твоитѣ очи, и, когато другитѣ приятно спѣха, самъ, като възседна коня, се спустна противъ неприятелитѣ, които, възползувани отъ нощната тъмнина, се нахвърлиха разбойнишки върху страната отвъдъ рѣката, която умиваше тамшната околность (р. Марица). Не по-малко се потопихъ въ дълбокъ ужасъ, отъ който по никой начинъ не можахъ да се отърва, защото не бѣха се изминали още пълни четири дена, и друга по-тежка борба те извика. — Защото скитскиятъ разбойнишки отредъ, следъ като премина рѣката на друго мѣсто, ималъ намѣрение да извърши нѣщо страшно, следъ като изчака такова пакъ време, както недавно по-рано бѣ настанало, въ оная нощь, мокра отъ проливния дъждъ и тъмна, изобщо много по-лошо отъ онова време. Защото дъждъ валѣше цѣлата нощь; никой отъ присѫтствуващитѣ тамъ не би казалъ, че не е по-студенъ отъ снѣгъ, а и вѣтъръ, като го засилваше, силно брулѣше, удряйки въ лицето, така че очитѣ се помрачаваха, безъ да виждатъ, къде трѣба да се върви. А войнишкитѣ коне се притискаха, като

 

 

1. Ibidem, p. 569, 10-13.

 

 

77

 

заставаха единъ до другъ плътно въ горнитѣ си части отъ студения въздухъ, и потъваха съ долнитѣ части поради това, че земята, попивайки много вода, се бѣ обърнала въ блато. — Тогава и тамъ ти, най-мощний царю, воеводо и войнико, застана начело на въорѫжението, на нападението и на цѣлия оня добъръ редъ, който умѣе да спасява войската, и на ония, които градътъ на Филипа имаше вѫтре и които обитаваха около него, съ които ми се падна да се събера. И сега самъ азъ не мога спокойно да кажа, доколко всички се бѣха поддали на страха; мене стария и смѣлия не ме обхвана страхътъ, обаче внезапниятъ ударъ силно изплаши мнозина, ако не и повечето. И смущението имаше обяснение. Защото отъ страхъ се обърнаха на бѣгъ ония, у които на сърдцето паднаха разсѫждения за лоша участь, а безстрашливи останаха ония, на които императорската разпоредителность, мощь и храбрость, разпаляйки душитѣ, подаваха добри надежди. Обаче всички наедно изпращаха просби къмъ Царя-Бога, пропити съ очудване, и господарьтъ силно се провикваше къмъ тѣхъ, които се нуждаеха въ състрадание: „какво е това и докога автократорътъ пръвъ и самъ ще се грижи преди всички и за всички?” [1] Отъ сѫщата речь на Евстатия се установява, че първото нападение на императора било предприето срещу Свѣтлото Възкресение (14. априлъ), а второто подиръ четири дена, т. е. на четвъртия день на Великдень. Следъ тия два „голѣми подвига”, съ които той мислилъ, че е осигурилъ безопасностьта въ пловдивската область, Исаакъ II Ангелъ въ края на пролѣтьта или началото на лѣтото 1191 год. се завърналъ въ столицата, „като се отклонявалъ отъ пѫтя презъ Хемъ”, иронически завършва Никита Акоминатъ [2].

 

 

1. Eustathii Opuscula, ib., сар. 3—6, р. 42, 27-91. — Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 162.

 

2. Ние изложихме събитията отъ есеньта на 1190 год. до края на пролѣтьта на 1191 год. споредъ реда, който бѣ далъ В. Г. Васильевскій, т. е. че сръбскиятъ походъ на Исаака II е предшествувалъ пловдивскитѣ му сблъсквания съ куманитѣ, а не обратно, както е представено въ историята на Никита. В. Г. Васильевскій не само точно опредѣли времето, когато Евстатий Солунски държалъ речьта си, но и възъ основа на данни отъ сѫщата речь установи, че сблъскванията на Исаака II съ куманитѣ сѫ станали презъ пролѣтьта на сѫщата 1191 год. Подробно вж. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 199—202.

 

 

78

 

Но колкото ораторътъ и да възхваля въ своята речь двата тия военни подвизи на императора, обаче едвали тѣ сѫ имали нѣкое особено решаваще значение въ войната съ българитѣ; напротивъ, и следъ това последнитѣ продължавали да безпокоятъ съ своитѣ нападения ромейскитѣ области; особено страдало населението на пловдивската область, затова Исаакъ II ѝ далъ ново управление: той назначилъ за стратегъ-управитель тамъ младия си братовчедъ Константина Ангелъ, който въпрѣки това, че билъ току-що достигналъ юношескитѣ години, отличавалъ се съ своитѣ военни способности, като го издигналъ въ санъ „дука на флотата” или „велики дука”. Въ скоро време Константинъ уредилъ и стегналъ дисциплината въ повѣрената му войска, която дотолкова се привързала къмъ него, че готова била да изпълни най-предано всѣка негова заповѣдь. Пристигането му въ Пловдивъ веднага оказало своето влияние върху отношенията къмъ българитѣ, които, споредъ думитѣ на Никита, се бояли повече отъ него, отколкото отъ самия императоръ. И наистина, на нѣколко пѫти, когато Петъръ и Асѣнь се тъкмѣли да нападнатъ на околноститѣ на Пловдивъ и Верроя, Константинъ узнавалъ своевременно тѣхнитѣ планове, настигалъ ги, разбивалъ ги съвсемъ и стремително преследвалъ тѣхнитѣ отреди. Всички тия успѣхи на ромеитѣ принудили най-сетне Петра и Асѣня да не правятъ тъй често своитѣ нападения, както по-рано. Обаче и това не се продължило за дълго време. Младиятъ Константинъ, увлѣченъ отъ победитѣ си, успѣлъ да привлѣче войската на своя страна и се обявилъ за императоръ въ Пловдивъ. Това безразсѫдство на младия пълководецъ докарало скоро неговата погибель. Когато потеглилъ отъ Пловдивъ за Одринъ съ цель да присъедини къмъ войската си и тамшния гарнизонъ, той коварно билъ уловенъ отъ свои хора, когато стигналъ въ крепостьта Неучикъ или Неуцикъ, близу до Одринъ [1], и до-

 

 

1. Nicetas, ib., р. 571, 17-19: περι τὸ λεγόμενον Νεούτζικον — мѣсто, което се намирало на границата между пловдивската и одринската области; може би, него трѣба да видимъ въ развалинитѣ на добре запазената голѣма крепость при с. Мезекъ, Свиленградско.

 

 

79

 

каранъ въ столицата. Исаакъ II веднага заповѣдалъ да ослѣпятъ Константина, а неговитѣ съучастници били простени. Интересни сведения ни дава Никита Акоминатъ за отношенията на българитѣ къмъ бунта на Константина и неговата сѫдба. „Между това, пише той, българитѣ до такава степень се зарадвали, особено Петъръ и Асѣнь така тържествували при известието за постигналата Константина участь, като че ли той се домогвалъ до царската власть собствено надъ тѣхния народъ. „Императорътъ не билъ въ състояние, казвали тѣ, да направи на българитѣ по-голѣмо благодеяние иначе, освенъ следъ като извади очитѣ на Константина”, като остроумно осмѣйвали по тоя начинъ ромеитѣ, чиито дѣла постепенно падали и ставали все по-лошо и по-лошо [1]. Въ сѫщото време тѣ желаели на фамилията Ангели, които владѣяха ромейската държава, много години да царува и молили провидението, щото тя, ако е възможно, никога да не измира и да не изгубва императорската власть, като привождали за причина на своята молба — не зная вече, кой и по кой начинъ тъй вѣрно ги научилъ на това, да бѫдатъ проклети, — това обстоятелство, че въ продължение на тѣхното царуване положението на българитѣ постоянно все повече и повече ще расте и ще се издига, така че тѣ дори ще разширятъ владенията си за смѣтка на чуждитѣ области и градове и измежду тѣхъ самитѣ ще произлѣзатъ „князя и вожди отъ чресълъ ихъ” [2]. Тоя разказъ на Никита е твърде характеренъ, защото той ясно ни рисува, отъ една страна, че въ Византия сѫ гледали на България вече

 

 

1. Въ единъ вариантъ на Акоминатовата история цѣлиятъ тоя пасажъ е предаденъ въ следния видъ: „твърде много се развеселили българитѣ, а най-вече Петъръ и Асѣнь и се зарадвали за ослѣпяването на Константина, защото тѣ предполагали, че, ако Константинъ станѣше владѣтель на царската власть, то българската държава (ἀρχή) изведнажъ би била унищожена. Тѣ казвали: „ние не бихме могли да получимъ нѣкога отъ императора по-голѣмо благодеяние като това, което той сега ни направи, следъ като извади за наша полза очитѣ на Константина” — като осмѣйвали по тоя начинъ и унижавали ромейскитѣ императори, задето тѣ били лишени отъ такава голѣма область”. — Вж. Nicetas, ib., p. 572 ad lin. 14.

 

2. Niсеtas, ib., pp. 572, 14 — 573, 12.

 

 

80

 

като на съвсемъ независима държава, а отъ друга, — доколко българскиятъ народъ и неговитѣ водачи бѣха усвоили тая идея. И наистина, веднага следъ усмирението на Константиновия бунтъ въ 1193/4 год., българитѣ възобновили своитѣ нападения. „Тѣ не прекратяваха оттогава нахлуванията съ своята скитска фаланга, имайки предъ видъ да разрушатъ нѣкое укрепление, да разграбятъ нѣколко села, или пъкъ да разорятъ известни градове, и опустошаваха всичко, каквото имъ се попадало по пѫтя, като нападаха ту на Пловдивъ, ту обсаждаха Срѣдецъ, а понѣкога подстѫпваха дори до Одринъ” [1]. Всичкитѣ опити на ромеитѣ да се противопоставятъ на българскитѣ нападения не донасяли никакви положителни резултати, а между това българитѣ отивали все напредъ. Къмъ това време се отнася завоеванието на Срѣдецъ и присъединението на земитѣ по горна Струма. Исаакъ II Ангелъ изпратилъ противъ тѣхъ двамата си пълководци, Алексия Гида, началникъ на източнитѣ войски, и Василия Ватаци, доместикъ на западнитѣ войски. Тѣ се срещнали съ неприятеля при Аркадиополъ (сег. Люле-Бургасъ), но били съвършено разбити: Гидъ, следъ като изгубилъ повечето отъ войската си, търсилъ спасение въ бѣгство, а Ватаци загиналъ наедно съ цѣлата си армия. Най-сетне императорътъ решилъ подъ своя лична команда да почне настъпателна война противъ българитѣ. Почнали се усилени приготовления: направенъ билъ новъ наборъ на войници и съсрѣдоточение на ромейскитѣ войски; повикани били и много наемни отреди: освенъ това Исаакъ се обърналъ къмъ своя тъстъ, маджарския краль Бела III, за помощь, — въ силата на сключения вече между тѣхъ съюзъ, — който на драго сърдце се съгласилъ да му помогне, като изпрати помощна войска презъ Видинъ, следов., предполагало се, че маджаритѣ ще навлѣзатъ отъ сев.-западъ въ България. Като събралъ по тоя начинъ достатъчна армия и се снабдилъ и съ нужднитѣ парични срѣдства и съ всичко потрѣбно за войската въ походъ, Исаакъ II Ангелъ презъ мартъ на 1195 год. потеглилъ отъ Цариградъ, съ твърдо и решително намѣрение да се противопо-

 

 

1. Ibidem, p. 573, 12-19.

 

 

81

 

стави на враговетѣ и да не сложи орѫжие, преди да изпълни окончателно задачата си противъ „бунтовницитѣ”. „Въ случай на успѣхъ, пише Никита, той предполагалъ да принесе Богу благодарность, а въ случай на несполука — да се подчини на неговата света воля, която нерѣдко опредѣля, щото жезълътъ на грѣшницитѣ да служи като орѫдие за изпитание на праведнитѣ. Съ такива мисли потегли императорътъ, като се решилъ смѣло да върви противъ всѣка опасность. Но рѫката на Всевишния все още тежала надъ насъ, и неговиятъ гнѣвъ, както се показа на дѣло, не се удовлетворилъ съ ония бедствия, които ние трѣбаше да търпимъ отъ българитѣ следъ тѣхнитѣ победи” [1]. Съ тия думи Никита намеква на грозната злополука, която постигнала Исаака II Ангелъ, когато вече се намиралъ въ походъ.

 

Постояннитѣ несполуки въ войната съ българитѣ заедно съ други тежки за населението особено финансови мѣроприятия окончателно подкопали престола на и тъй непопулярния Исаака II. Съставенъ билъ заговоръ противъ него, начело на който застаналъ родниятъ му братъ Алексий. Въпрѣки това, че неговитѣ приближени своевременно го известили за сѫществуването на тоя заговоръ и дори го предупреждавали за участието на брата му въ него, Исаакъ II обаче не отдавалъ никакво значение на тѣхнитѣ доноси, защото името на родния му братъ за него било достатъчно доказателство, че тѣ съ лъжливи. Следъ като отпразднувалъ Великденя въ Редесто, императорътъ спрѣлъ за по-дълго време въ Кипсели (сег. Ипсала), докато се съберѣли отстаналитѣ части на войската. Презъ време на почивката той решилъ да отиде съ своята свита и слуги на ловъ, като поканилъ и брата си Алексия да го придружи, но тоя отказалъ подъ предлогъ, че билъ боленъ. Щомъ обаче императорътъ се доста отдалечилъ отъ лагера, съзаклетницитѣ пълководци довели ужъ насила Алексия въ императорската палатка и го прогласили за императоръ; цѣлата войска и съветътъ държавенъ последвали примѣра на пълководцитѣ. Когато се научилъ за станалия превратъ,

 

 

1. Nicetаs, ib., рр. 587, 16 — 589, 5.

 

 

82

 

Исаакъ II се опиталъ да потърси спасение въ бѣгство, но билъ застигнатъ въ Макри (стар. Стагира, на западъ отъ Дедеагачъ), а после ослѣпенъ въ мънастиря Вира (сег. Фере) и заедно съ своя синъ Алексия билъ изпратенъ въ Цариградъ, дето като държавенъ престпникъ билъ затворенъ въ единъ дворецъ, а отпосле билъ хвърленъ въ тъмница [1].

 

Новиятъ императоръ Алексий III Ангелъ (1195—1203), който се украсилъ съ гордото име Комнинъ, не продължилъ похода на брата си и се върналъ въ столицата, защото искалъ да се закрепи на престола и да се короняса, а пъкъ съ българитѣ намислилъ да свърши работата по миренъ начинъ. Той поискалъ да влѣзе въ преговори съ Петра и Асѣня, като изпратилъ пратеници съ предложение за миръ, но нѣмалъ никакъвъ успѣхъ: българитѣ отговорили надменно, и предложенитѣ отъ тѣхъ условия се показали безчестни и невъзможни за ромеитѣ. Войната пакъ се възобновила и взела много по-широки размѣри. — Следъ завладяването на Срѣдецъ и областьта му и съ закрепата властьта на българския царь въ земитѣ по горна Струма, Петъръ и Асѣнь се почувствували дотолкова силни, че тѣ решили да пристѫпятъ къмъ изпълнението на втората часть отъ първоначалния си планъ — „да съединятъ подъ едно господство Мизия и България, както е било нѣкога”, т. е. да освободятъ и ония българи, които оставали все още подъ византийска власть. За Асѣня I било повече отъ ясно, че освобождението на югозападнитѣ български земи, днеш. Македония, може да стане само тогава, когато ги откѫсне отъ центъра на империята, следъ като успѣе да слѣзе по долината на р. Струма и излѣзе и се закрепи на бѣломорския брѣгъ. И наистина, още презъ лѣтото на 1195 год., когато Алексий III се намиралъ въ Мала Азия противъ единъ опасенъ самозванецъ, Асѣнъ I се спусналъ по долината на р. Струма и се насочилъ къмъ първокласната крепость Сѣръ съ своята армия. Недалечъ отъ тоя градъ българитѣ нападнали „българскитѣ войски”, т. е. мѣстни войски, набрани въ България, или днеш. Македония [2], разбили съвсемъ сѫщо на-

 

 

1. Niсetas, ib., рр. 589, 5 — 590, 11; рр. 592, 15 — 596, 6.

 

2. Че въ тоя смисълъ трѣба да се разбира изразътъ: προσβάλλουσι τοῖς περὶ τὰς Σέρρας Βουλγαρικοῖς ϑέμασι, вж. по-подробно В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр., п. т., стр. 37, бел. 3.

 

 

83

 

миращия се тамъ ромейски отредъ, като избили по-голѣмата му часть и самия пълководецъ Алексия Аспиета взели въ пленъ. Тѣ завладѣли повечето тамшни крепости, къмъ които трѣба да причислимъ Мелникъ, Струмица и други и, като ги укрепили още по-силно, а това показва, че тия крепости останали въ български рѫце, върнали се въ своя си, като откарали безбройна плячка [1]. Къмъ времето, когато Асѣнь I се е връщалъ отъ тоя победоносенъ походъ, се отнася и пренасянето мощитѣ на св. Ивана Рилски отъ Срѣдецъ въ Търново. Ето какъ ни описва патриархъ Евтимий Търновски това събитие: „Следъ като пое държавното знаме, той (Асѣнь) добре закрепи всички разрушени български крепости и увехтѣлитѣ обнови и следъ като се добре въорѫжи противъ гръцкото царство, покоряваше околнитѣ страни, градове и села. Когато обаче дойде до Срѣдецъ и го покори подъ властьта и като чу за преславнитѣ и безбройни чудеса на преподобния, веднага се устреми къмъ неговата честна църква и, като цѣлуна благочестно преподобнитѣ мощи на светеца, мислѣше, че е изнамѣрилъ нѣкое многоценно съкровище. Като се изпълни отъ голѣма радость и духовно веселие, взима добро решение — за по-голѣма честь и закрепване на своето царство да пренесе мощитѣ на преподобния отецъ въ своя преславенъ градъ Търново. И веднага изпрати до своя патриархъ (разб. архиепископъ) господинъ Василия, който билъ въ Търново, голѣмъ градъ, писмо, което гласѣше така: „До всепочитаемия божий архиерей” господинъ Василия и духовния отецъ на нашето държавно царство. — По божие желание, следъ като дойдохъ въ тия страни и пристигнахъ въ Срѣдешкия градъ, намѣрихъ честнитѣ мощи на преподобния Ивана, жителя на Рилската пустиня, изпълнени отъ чудеса и изцѣления, струваше ми се отъ радость като да летя по въздуха. Защото голѣма слава за него изпълни цѣлата тая страна и чуднитѣ му и преславни

 

 

Стр. 83

Срв. съответния текст на житието на Иван Рилски в изданието на Й. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, ТСУ, XXII, 13, Ист.-фил. фак., София, 1936, стр. 71 сл. И. Дуйчев, Рилският светец, София, 1947, стр. 231 сл.

(Д. Ангелов)

 

 

1. Nicetas, ib., pp. 612, 15 — 613, 6.

 

 

84

 

изцѣления огласиха не само тукъ, но и цѣлата вѫгърска (маджарска) държава. Поради това мисъльта на държавното наше царство реши, твоята святость да дойде тукъ съ цѣлия църковенъ причтъ и съ подобаващата почить да пренесе тия честни мощи на преподобния отецъ въ преславния царски нашъ градъ за похвала на цѣлото църковно изпълнение и за закрепата на нашето благочестиво царство”. — Като чу това, божествениятъ светитель се духомъ възрадвалъ и въздалъ Богу благодарителна молба. И веднага набързо свикалъ цѣлия църковенъ причтъ и всичко гореказано имъ изложилъ. А тѣ на драго сърдце приели всичко съ топло усърдие и гореща душа. И всички едномислено усърдно потеглиха, като че ли искаха да заграбятъ многоденно съкровище и скоро пристигнаха въ Срѣдецъ съ своя патриархъ и учитель. А благочестивиятъ царь Ив. Асѣнь, следъ като приготвилъ почтено всичко за изпращането на светеца, врѫчи всичко на патриарха; оставилъ му и 300 храбри войници да придружаватъ светията. Самъ пъкъ, като потегли, скоро пристигна въ своя царски градъ. И почналъ да гради църква въ името на светеца въ славния градъ Трапезица. Патриархътъ пъкъ (като) приелъ честнитѣ мощи на преподобния съ цѣлия причтъ, (потеглилъ на пѫть); него го придружаваше и игуменътъ отъ мънастиря на преподобния и всички подчинени нему монаси. И когато царьтъ узналъ, че патриархътъ пристигналъ, бързо излѣзълъ да го посрещне на мѣсто наричано Кръстецъ съ цѣлия синклитъ и като цѣлуна почтително мощитѣ на светеца, той ги задържалъ да останатъ тамъ седемь дена, докато била съградена църквата. И следъ като последната била осветена, съ почить положиха въ нея мощитѣ на преподобния въ лѣто 6703 (= 1195), индикта 13, дето и до день днешенъ лежатъ” [1], т. е. до Евти-

 

 

1. Вж. E. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375—1393). Wien 1901, стр. 23—25. — Йор. Ивановъ, Български старини въ Македония, София 1931, стр. 382. — Къмъ това време се отнася и съставянето на прибавената къмъ старата, мънастирската служба на Св. Ивана Рилски пѣсень, запазена въ тъй наречения Скопски миней отъ 1451 г. (Йор. Ивановъ, п. т., стр. 351), която гласи: „О Христово избрано стадо и съборе отъ вѣрни новопосветени люде! Дойдете, нека се притечемъ всички къмъ честната память (т. е. да почетемъ паметьта) на преблажения отца Ивана, който бѣ просиялъ въ Рилската планина и е

 

 

85

 

миевото време. Въ Търново мощитѣ преживѣли държавната катастрофа и останали тамъ до 1469 год., когато възобновителитѣ на Рилския мънастиръ съ разрешението на турското правителство ги отнесоха отново въ мънастиря, дето и до день днешенъ лежатъ. И тъй, най-главнитѣ мотиви, които сѫ подбуждали Асѣня I да пренесе мощитѣ на св. Ивана Рилски отъ Срѣдецъ въ Търново, били, споредъ патриархъ Евтимия, „за похвала на цѣлото църковно изпълнение”, т. е. за прослава, за издигане на обявената следъ възстанието българска автономна църква и „за по-голѣма честь и закрепа на неговото благочестиво царство”, т. е. за засилване на възобновената отъ него българска държава, съ други думи, Асѣнь I е виждалъ въ народния светецъ най-силния покровитель на България и българския народъ, защото борбата за освобождението на българскитѣ земи (отъ византийската власть за него далечъ не била още завършека.

 

Въ похода на 1195 год. българитѣ не могли, както видѣхме, да завладѣятъ гр. Сѣръ въпрѣки тѣхната победа, но окупирането и закрепването на тамшнитѣ крепости отъ тѣхъ ясно показали въ Цариградъ, че тѣ ще продължатъ своитѣ нападения въ сѣрската область. Затова следъ оттеглянето на

 

 

дошѣлъ при насъ. Защото ето предъ насъ лежи всесвещеното му тѣло и чиста пази нашата вѣра. Нека, прочее, се посрамятъ еретическитѣ мѫдрувания на ония, ікоито не вѣрватъ въ възкресението. Защото ето и следъ смъртьта то дава на слѣпи зрение, хроми прави да ходятъ, схванати разпуша, изнемощѣли заяква и бѣсове изгонва. И като укрепвашъ нашитѣ благовѣрни царе срещу противницитѣ, а духомъ предстоишъ предъ престола на Владиката (Господа), моли се за ония, които съ вѣра и любовь почитатъ твоята паметь.” Въ тая пѣсень споменуванитѣ „наши благовѣрни царе” не могатъ да бѫдатъ никои други, освенъ Петъръ и Асѣнь, тогавашнитѣ български царе, както това се потвърдява и отъ израза , който значи не „вѣрни съборе новопокръстени люде”, както превежда Йор. Ивановъ и затова и пѣсеньта отнася къмъ X вѣкъ (п. т., стр. 346. — Отъ сѫщия, Св. Ившгъ Рилски и неговиятъ монастиръ. София 1917, стр. 18, а „съборе отъ вѣрни новопосвѣтени люди”, подъ които се разбиратъ новопосвѣтенитѣ духовни лица на обявената въ 1187 год. българска автономна църква при прогласяването на българската независимость (подробно за това вж. В. Н. Златарски, Георги Скилица и написаното отъ него житие на св. Йвана Рилски. Известия на Истор. Д-во, кн. XIII (1933), стр. 6—9. Ср. Отъ сѫщия, История на българ. държава и пр., т. II, стр 472 сл.

 

 

86

 

българитѣ Алексий III повѣрилъ защитата на Сѣръ на своя зеть севастократоръ Исаака Комнинъ, като го снабдилъ съ доста голѣма войска. Освенъ това пръснати били слухове за голѣми приготовления на цариградското правителство; много се говорило за личната храбрость на новия императоръ и за неговитѣ превъзходни качества въ сравнение съ неговия братъ; а пъкъ споредъ Никита, и самитѣ българи предупреждавали своя царь да бѫде по-предпазливъ въ действията си противъ ромеитѣ. Но Асѣнь I, който добре познавалъ Византия, нейното вѫтрешно и външно безсилие, не се тревожилъ отъ такива слухове и съ още по-голѣма самоувѣреность продължавалъ войната; напротивъ, на всички тия предупреждения той съ горда самоувѣреность отговарялъ, че не трѣба да се дава ухо на слуховетѣ.

 

„Не вѣрвай на всѣки слухъ! казвалъ Аѣнь. Донася ли мълвата, че известенъ човѣкъ е храбъръ, веднага не се плаши, макаръ той, може би, наистина да е такъвъ; говóри ли се за нѣкого, че той е малодушенъ страхливецъ, не рискувай и не зѣпай преди време; разбира се, не трѣба пъкъ и съвсемъ да си запушвашъ ушитѣ, защото не винаги слухътъ лъже, особено пъкъ кога казва по-голѣмата часть отъ народа. Дѣлата на хората, които мълвата хули или възхваля, трѣба да се считатъ нѣщо като пробенъ камъкъ, но въ повечето случаи необходимо е да туришъ своето око за сѫдия на мълвата, и тогава вече да се приема за справедлива, или пъкъ, като я подмажешъ съ малко масълце като лъжлива, нека си хвърка тя, кѫдето иска. Защото, казвалъ Асѣнь, ушитѣ не виждатъ работитѣ, но напълнени съ всѣкакъвъ шумъ, пазятъ само чуждитѣ и често противоположни приказки; окото пъкъ е тъкмо надеждниятъ водачъ по пѫтя и неизмамливъ свидетель на това, което е видѣло, защото не отъ страна е чуто, както ушитѣ, а право само види. Поради това не ви подобава да се смущавате отъ това, дето мълвата прославя сегашния ромейски императоръ като храбъръ, а трѣба да се види такъвъ ли е той наистина, какъвто го въздигатъ. Нека ви бѫде водачъ и вѣренъ рѫководитель въ тая работа предишниятъ животъ на тоя човѣкъ. И ако внимателно вникнете въ него, то ще ви-

 

 

87

 

дите, че тоя човѣкъ съ нищо не е заслужилъ славата си: той съвсемъ не е вземалъ участие въ войната, никога не се е излагалъ на опасности, сражавайки се или помагайки на брата си въ неговитѣ битки за ромейската власть, — това азъ твърде добре самъ зная, постоянно като грабя и опустошавамъ неприятелската земя, като печелѣхъ победа следъ победа и натрупвахъ трофеи върху трофеи — и не въ награда за трудоветѣ си той е получилъ багреница и царски вѣнецъ, а, както се види отъ самото дѣло, завладѣлъ скиптра по играта на слѣпото щастие. Поради това, азъ, право да си кажа, не мога и да разбера, какъ тоя човѣкъ, който нито веднажъ не ми се е показвалъ въ сражение и който нито съ рѫка, нито съ съветъ, нито съ дума никога не е бъркалъ на нашитѣ работи, изведнажъ се измѣнилъ съвсемъ наопаки. Азъ ще се постарая да ви обясня, доколкото е възможно, моята мисъль за тоя човѣкъ и за цѣлия неговъ родъ съ примѣръ. Виждате ли тия разни висулки, които висятъ и се развѣватъ на моето копие отъ вѣтъра? По цвѣтъ тѣ сѫ различни, а какви сѫ тѣ по прежда? Всички сѫ направени отъ една прежда и единъ тъкачъ ги е тъкалъ. Различавайки се по цвѣтъ, тѣ като че ли се различаватъ и по материя. Но това го нѣма и нѣма. Така и братята Исаакъ и Алексий, отъ които единиятъ е вече лишенъ отъ царството, а другиятъ ще носи порфира и се украсява съ владѣтелски вѣнецъ, имали сѫ единъ баща, изхвръкнали сѫ отъ едно гнѣздо, една земя ги е родила и отъ всичко поравно сѫ получили освенъ това, че вториятъ отъ тѣхъ, Алексий, по години е по-старъ. Затова, както ми изглежда и както всички знаемъ отъ опитъ, и на война между тѣхъ не трѣба да има разлика. Казвамъ, че ние сѫщо така, както и преди, трѣба да продължаваме войната, като знаемъ, че и сега ние ще излѣземъ противъ сѫщитѣ хора, които преди ние сме побеждавали, за да не казвамъ, че тѣ сѫ станали по-лоши, защото, отъ една страна се види, че ромеитѣ сѫ вече ослабнали и паднали духомъ, следъ като ние сме ги гонили толкова пѫти съ позоръ, и тѣ нито веднажъ не сѫ могли да си поправятъ работитѣ, отъ друга —трѣба да се разбере и това, че Господь ги е наказалъ, задето незаконно лишиха отъ цар-

 

 

88

 

ската власть Исаака, който ги освободи отъ тежкото робство на тиранина! (разб. Андроника I Комнинъ). Люде, които се въорѫжаватъ така противъ своитѣ спасители, не сѫ ли длъжни при пръвъ удобенъ случай да бѫдатъ изтрѣбени отъ враговетѣ като клетвопрестѫпници”? [1]

 

Де и какъ е чулъ Н. Акоминатъ тая речь на Асѣня I и изобщо дали тя принадлежи на последния, мѫчно може да се провѣри; но независимо отъ това, дали тя е наистина речь на Асѣня I, или пъкъ е съчинена отъ самия Никита, тя ни дава една прекрасна характеристика на първия и въ сѫщото време рисува и цельта на втория, а именно, отъ една страна, да изкаже своето неодобрение за свалянето на Исаака II и че работитѣ на Византия никакъ не сѫ се измѣнили съ завземането на престола отъ Алексия III, а, отъ друга, да изтъкне, доколко новосъздаденото българско царство е вече заякнало, а българитѣ сѫ станали по-самоувѣрени въ действията си противъ Византия и сѫ вникнали въ разслабеното положение на империята.

 

Така въодушевявайки и насърдчавайки своитѣ българи Асѣнь I възобновилъ войната и на следната година (1196) той съ още по-голѣма самоувѣреность навлѣзълъ въ областьта на долна Струма и достигналъ до стария градъ Амфиполисъ (при сег. Неохорионъ, тур. Ени-кьой, на Орфанския заливъ). Когато севастократоръ Исаакъ се научилъ, че българитѣ опустошавали околноститѣ на Сѣръ, той, увлѣченъ отъ нѣкои малки успѣхи въ сблъсквания съ неприятеля, побързалъ да излѣзе противъ тѣхъ съ пълна увѣреность, че той лесно ще се разправи съ тѣхъ. Асѣнь обаче по-голѣмата и по-добрата часть отъ войската си разставилъ въ засади, и, когато самонадѣяниятъ Исаакъ се впустналъ съ своята конница противъ враговетѣ, той билъ заобиколенъ отвсѣкѫде, изгубилъ по-голѣмата часть отъ войската си и самъ билъ хванатъ въ пленъ отъ единъ куманинъ, който отначало се стараялъ да укрие своя пленникъ, като мислилъ да получи добъръ откупъ за него отъ ромейския императоръ; но скоро се пръсналъ слухъ, че е уловенъ въ пленъ пълководецътъ и следъ щателно претърсване севастокра-

 

 

1. Nicetas, ib., рр. 612, 15 — 615, 23. — Вж. и руския преводъ на Нита Акоминатъ. СПетербургъ 1862, т. II, стр. 156—159.

 

 

89

 

торътъ билъ намѣренъ и доведенъ при Асѣня 1. Всички, които избѣгнали смъртьта въ боя, спасявали се задъ якитѣ стени на Сѣръ, като оставили цѣлата страна на българитѣ, които безъ прѣчки награбили голѣма и богата плячка [1].

 

Така се свършилъ и тоя походъ. Никита ни разказва при това единъ епизодъ, който се свързва обикновено съ сѫдбата на царь Асѣня I. Презъ тоя походъ единъ свещеникъ, очевидно гръкъ или гръкоманствуващъ, който билъ взетъ въ пленъ и билъ откаранъ като пленникъ въ България, се обърналъ на български езикъ [2] къмъ Асѣня, измолвайки отъ него милость да го отпусне на свобода. Асѣнь I обаче му отказалъ, като казалъ, че далъ дума никога да не отпуща на свобода ромеитѣ, а да ги изпраща на оня свѣтъ, защото така било угодно Богу. Дълбоко въздъхналъ свещеникътъ и намокрилъ очитѣ си съ сълзи; разказвало се, какво той отговорилъ, че както Асѣнь не поискалъ да направи милость на бедния човѣкъ, близъкъ до Бога по свещенството, така и нему самиятъ Богъ нѣма да окаже милость, че близко му предстои краятъ на живота, и тоя край нѣма да настѫпи съ естествена смърть, като въ тихъ сънъ, но както обикновено умиратъ повечето люде, които изваждатъ мечъ за погибель на другитѣ. Предсказанието на свещеника, споредъ Никита, наистина се изпълнило: следъ нѣколко време подиръ възвръщането си въ Търново Асѣнь I билъ убитъ отъ единъ неговъ съплеменникъ. За това убийство ето какво ни разказва Никита Акоминатъ. „ Единъ човѣкъ, който много приличалъ на него (на Асѣня) по видъ и нравъ и се ползувалъ отъ неговата голѣма благосклонность на име Иванко, ималъ тайно сношение съ сестрата на неговата жена. Като се научилъ за това сношение, Асѣнь отначало запиталъ жена си и я заплашвалъ съ смърть, ако тя умълчи за станалото. Жена му съ разни думи смекчила неговитѣ убийствен погледи и ядове и най-сетне прибавила, че

 

 

1. Nicetas, ib., рр. 615, 23 — 617, 10. — Ср. В. В. Макушевъ, Болгарія въ концѣ XII и въ первой половинѣ XIII вѣка. Варшавскія Университетска Известія, за 1872, № 3., стр. 4—7.

 

2. Че това е билъ български, а не влашки езикъ, вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр., п. т., стр. 38.

 

 

90

 

той напраздно се сърди на нея, защото той самъ е могълъ ясно да забележи тия сношения. Тогава той си пренесълъ гнѣва отъ жена си върху Иванка и пратилъ да го повикатъ кѫсно презъ нощьта, безъ да сдържи нито на минута своята нетърпеливость. Иванко, като се сѣщалъ, че не безъ причина и безъ вина отъ негова страна го викатъ така безвременно, отговорилъ, че ще дойде на другата сутринь. Но Асѣнь пакъ настойчиво повторилъ своето искане, защото считалъ неговото бавене за пренебрежение къмъ себе си. Следъ това Иванко разбралъ вече причината за викането си и се обърналъ къмъ своитѣ близки по кръвь и приятели за съветъ, какво трѣба да прави. Тѣ му посъветвали да отиде, но въ всѣки случай да препаше дългия си мечъ и го скрие подъ дрехата си и, ако Асѣнь следъ спокойни укори ограничи своя гнѣвъ противъ него само съ глъчка, или изобщо му наложи наказание, безвредно за живота, храбро да претърпи и да поиска прошка за нанесеното оскърбление; ако ли пъкъ той се улови за меча противъ него, то така сѫщо веднага да се въорѫжи, да се постарае да превари това, което незабавно може да го очаква отъ негова страна, да нанесе смърть на кръвожадния и безпощаденъ човѣкъ и да го изпрати въ ада. Така той и направилъ. Тъй като варваринътъ съвсемъ и не мислилъ да постѫпи съ него умѣрено, а веднага още при първия погледъ се разлютилъ срещу него, като звѣръ, и протегналъ рѫка къмъ своето убийствено копье, то Иванко, като го преварилъ, поразилъ го въ хълбука и го умъртвилъ. Следъ това той побѣгналъ, явилъ се при своитѣ съмишленици, разказалъ имъ за всичко станало, и се съгласилъ наедно съ тѣхъ да вдигне възстание, понеже предполагалъ, че братята, роднинитѣ и приятелитѣ на убития така сѫщо нѣма да останатъ спокойни. Въ случай че се постигне цельта (съмишленицитѣ му обещавали), че ще управляватъ страната и самата Мизия, по-справедливо и съгласно съ обичаитѣ на нярода, отколкото Асѣнъ, и че нѣма да решаватъ всичко съ (силата на) меча, както (правѣлъ) убитиятъ, и да вършатъ само това, което би внушавалъ гнѣвътъ; въ случай пъкъ, че тѣхнитѣ замисли не се осѫществятъ и бѫде съвършена несполука въ кроежитѣ имъ, решили да се

 

 

91

 

премѣстять въ друга лодка и да се довѣрятъ на ония, които управляватъ ромейската империя. Въ сѫщата нощь тѣ успѣли не само да скрепятъ това решение, но и да възбудятъ многома къмъ пламенно участие въ тѣхнитѣ намѣрения. Като завладѣли по тоя начинъ Търново, тѣ се обявили противъ привърженицитѣ на Петра. Щомъ пукнала зората, слухътъ за смъртьта на Асѣня прогърмѣлъ не само по стенитѣ търновски, но и далечъ задъ тѣхъ. Но, понеже, отъ една страна, Петъръ не се надѣвалъ лесно да потъпче възстанието на Иванка, а отъ друга — тоя последниятъ не билъ въ състояние самъ да противостане на Петра, то и двамата избѣгвали сблъсквания и се стараели да протакатъ времето: първиятъ — въ увѣреность, че сдържаностьта е едничкото срѣдство, за да надвие своя съперникъ, Иванка, а вториятъ — въ съзнание за необходимостьта да прибѣгне къмъ ромейския императора и да се възползува отъ неговата помощь за успѣшна борба съ противника. — Разказвало се сѫщо, че ужъ Иванко убилъ Асѣня по внушение отъ севастократора Исаака, който, освенъ другитѣ твърде много предложения, склонилъ го на това ужъ особено съ обещанието си да му даде за жена дъщеря си Теодора. Впрочемъ севастократорътъ изпусналъ душа въ окови, преди още да стане убийството” [1]. — Съвсемъ накратко споменува за сѫщото събитие Георги Акрополитъ. „Като управляваше, пише той, по тоя начинъ българския народъ, като царь, въ продължение на деветь години, Асѣнь биде убитъ отъ братовчеда си Иванка, който веднага и побѣгналъ, а български царь става братъ му (на Асѣня) Иванъ, тъй като българитѣ не поискали да приематъ на царството Петра, а пъкъ синътъ Асѣневъ, Иванъ, се намиралъ още въ детска възрасть” [2].

 

И тъй, споредъ Никита Акоминатъ, убийството на царь Асѣня I станало наскоро следъ завръщането отъ втория походъ въ Сѣрско, т. е. въ 1196 год., което се подкрепя и отъ известието на Г. Акрополита, че Асѣнь I царувалъ деветь го-

 

 

1. Nicetas, ib., pp. 617, 11 — 620, 17. — Ср. ibidem, р. 660, 10-11.

 

2. Acropollta, ib., pp. 20, 23 — 21, 5.

 

 

92

 

дини, т. е. отъ 1187 год., когато той бѣ прогласенъ и коронясанъ за царь. Що се отнася до самото убийство, то споредъ Н. Акомината, който ни излага цѣлата история споредъ разказитѣ, които сѫ ходили тогава въ византийската столица, излиза, че то е станало по-скоро случайно, отколкото преднамѣрено, предизвикано отъ гнѣва на Асѣня I, като при това изтъква две причини, независящи една отъ друга, именно: 1. оскърбението на семейното чувство на Асѣня поради тайнитѣ любовни връзки на Иванка съ сестрата на Асѣневата жена, и 2., че убийството станало по внушението на пленения севастократоръ Исаака, който обещавалъ на Иванка, между другото, да му даде за жена дъщеря си Теодора. Обаче едвали посоченитѣ причини могатъ да се считатъ за истински, особено първата, която надали би могла да разяри дотолкова царь Асѣня I, ако тя е нѣмала друга много по-сѫществена основа; па и втората надали може да се приеме за правдоподобна въ тоя видъ, въ какъвто ни я предава Никита, защото единъ пленникъ, който наскоро билъ доведенъ като пленникъ и се е държалъ въ окови въ Търново, едвали е могълъ да внуши на близкитѣ около търновския царски родъ да убиятъ Асѣня I; впрочемъ, тая версия, която Никита предава като слухъ, самъ той опровергава, като пише, че севастократорътъ умрѣлъ въ окови, преди да стане убийството.

 

Тогава где трѣба да търсимъ истинскитѣ причини за убийството на царь Асѣня? В. Макушевъ се задоволява съ изтъкнатата отъ Никита първа причина и, както изглежда, не допуща влиянието на византийска политика въ това дѣло [1]. Впрочемъ на друго мѣсто той пише: „Щастливитѣ войни съ византийцитѣ обогатили българитѣ и имъ дали възможность да укрепятъ градоветѣ си съ стени и кули; но, завзетъ постоянно съ борбата противъ заклетитѣ си врагове и намирайки се непрекѫснато вънъ отъ родината, Асѣнь нѣмалъ възможность да се заеме съ държавната уредба на България, а отъ нея тя се крайно нуждаела. Двувѣковното византийско иго ще да е разклатило всички основи на общественото благо-

 

 

1. В. Макушевъ, каз. съч., стр. 6—7.

 

 

93

 

устройство и ще да е заразило българитѣ съ пороцитѣ на Цариградъ. Развалата ще да е проникнала предимно въ болярското съсловие. Следъ разпуснатостьта на византийцитѣ управлението на коравия, решителенъ и предприемчивъ Асѣнь могло е да се покаже на боляритѣ твърде сурово. Ето защо тѣ тъй лесно пристанали къмъ страната на неговия убийца, Иванка, който имъ обещавалъ да бѫде по-кротъкъ отъ Асѣня [1]. До каква степень развалата проникнала въ българския народъ, се види отъ това, че подиръ Асѣня билъ убитъ братъ му Петъръ, и убийцата билъ не чуждъ, а свой — българинъ” [2]. И тъй, макаръ и да сваля всичката вина за убийството на Асѣня I върху неговия строгъ характеръ, все пакъ В. Макушевъ допуща, че въ това дѣло не малко допринесла и нравствената развала на българскитѣ боляри, които били заразени съ пороцитѣ на Цариградъ и затова реагирали противъ суровото управление на Асѣня I, съ други думи, че къмъ 1195/96 год. се почнала борба между боляритѣ и централната власть въ България на чисто политическа почва, която докарала заговора противъ строгия царь и неговото убийство. Що се отнася до нравствената развала на болярското съсловие, то ще забележимъ, че въ това си твърдение В. Макушевъ отишелъ твърде на далечъ, защото, ако българскитѣ боляри презъ времето на византийското владичество биха паднали нравствено толкова низко, то тѣ биха измѣнили на царь Асѣня и презъ продължителната борба съ Византия, когато имъ сѫ се представяли много случаи, обаче нийде въ изворитѣ не се споменува за такива измѣни; напротивъ, голѣмитѣ военни успѣхи на българитѣ презъ тая борба несъмнено се длъжали, между другото, тъкмо на постоянния сговоръ между царя и българскитѣ боляри.

 

 

Стр. 92—101

Въпросът за причините за убийството на цар Асен I, разгледан подробно от В. Н. Златарски, не може да се счита за изяснен, тъй като липсват достатъчно сигурни данни. Гледището на автора, че в случая не може да става дума за някакво антивлашко течение на българското население, насочено срещу Асеновата династия, е насъмнено правилно. Не е доказана обаче тезата му, че убийството на Асен е било дело на недоволна куманска партия, под чието влияние действувал Иванко. За това няма никакви свидетелства в изворите и изказаните от В. Н. Златарски мисли могат да се приемат само като негови предположения. Срв. по въпроса и П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 45, който счита, че заговорниците срещу Асен били боляри, «недоволни от строгото управление и тежката десница на царя», без да определя каква е била етническата им принадлежност.

(Д. Ангелов)

 

 

Ѳ. Успенски търси причинитѣ за убийството на Асѣня I сѫщо така въ вѫтрешнитѣ отношения на държавата, само че той дава други съображения. „Образуването на княжеската

 

 

1. Това твърдение на Макушева не е вѣрно, защото отъ цитираното у него мѣсто отъ Никита излиза, че не Иванко, а заговорницитѣ сѫ му правили подобни обещания, за да го убедятъ да застане начело на замисления отъ тѣхъ държавенъ превратъ. За това вж. тукъ по-долу, стр. 94, бел. 2,

 

2. В. Макушевъ, п. т., стр. 8—9.

 

 

94

 

власть и усилването на династията на Асѣневци [1], безъ съмнение било придружено отъ вѫтрешна борба на рода Асѣневци съ други родови старшини. Въ всѣки случай, въ Търново не всички били доволни отъ новия редъ на работитѣ, на което и обърнали внимание византийскитѣ политици. Севастократоръ Исаакъ, назначенъ за главнокомандуващъ въ войната съ българитѣ, влѣзълъ въ сношение съ недоволната отъ Асѣневци партия въ Търново, привлѣкълъ на своя страна болярина Ивана (разб. Иванко) и му обещалъ отъ името на императора съдействие, въ случай че той се реши да произведе превратъ въ България. Макаръ че известията на Никита сѫ твърде сухи и тъмни, все пакъ тѣ даватъ да се разбератъ мотивитѣ за оня превратъ, който замислила да извърши болярската партия. Иванъ събира около себе си всички недоволни отъ Асѣневци, а това недоволство се крие въ строгитѣ мѣрки, които новата династия си позволявала противъ велможитѣ. При това не се срѣща нито най-малко намекване за чуждия произходъ на новата династия, напротивъ, — твърде ясно сѫ посочени родовитѣ смѣтки. Това не е анти-влашко, национално българско движение, каквото то трѣбаше да се окаже, ако на Асѣневци се е гледало като на пришелци, но движение на едритѣ поземлени собственици противъ стремежитѣ на княжеската власть — да ограничи преобладаващето значение и влияние на боляритѣ. Поради това Иванъ обещава на своитѣ съучастници известенъ родъ права и неприкосновености, което тѣ, очевидно, нѣмали при Асѣневци [2]. Но, понеже

 

 

1. Терминътъ „Асѣневци” (и още les Assanides), който употрѣбява Ѳ. Успенски, а отъ него и други историци, когато говорятъ за Петра и Асѣня, както и за третия братъ Ивана (ц. Калояна), къмъ които приброяватъ и тѣхния сестриникъ Борила, съвсемъ не е правиленъ, дори той с невѣренъ, едно, защото ние не знаемъ, дали тѣхниятъ баща е носилъ името Асѣнь и, друго, защото родътъ, династията на Асѣневци се почва отъ царь Асѣня I Старий, и само неговитѣ синове, Иванъ Асѣнь и Александъръ и следващитѣ отъ тѣхъ потомци сѫ и трѣба да се наричатъ Асѣневци.

 

2. За подкрепа на това твърдение Ѳ. Успенски привежда следната цитата отъ Никита:

 

 

95

 

дѣлото за свалянето на Асѣневци е могло да се свърши несполучливо за съзаклятницитѣ, то тѣмъ била представена отъ Ивана поддърѫка отъ страна на византийското правителство” [1].

 

И тъй, споредъ Ѳ. Успенски, главната причина за убийството на Асѣня I било това, че въ Търново се образувала болярска партия, която, недоволна отъ строгото управление на царь Асѣня I, замислила да произведе държавенъ превратъ, и понеже движението не е било народно, а чисто съсловно, то той вижда въ него борба на едритѣ поземлени собственици противъ стремежа на централната власть да ограничи преобладаващето значение и влияние на боляритѣ. Начело на тая партия застаналъ боляринътъ Иванко, съ когото влѣзълъ въ връзки севастократоръ Исаакъ, още докато билъ въ Сѣръ като главнокомандуващъ въ войната съ българитѣ, и му обещалъ отъ името на императора съдействие, ако се реши да произведе кроения превратъ. Обаче изтъкнатитѣ тукъ факти едвали е възможно да се изведатъ отъ приведения по-горе разказъ на Никита. Местата, които Ѳ. Успенски привежда отъ Никита, за да докаже сѫществуването на недоволната болярска партия, сѫ следнитѣ:

[2], и

[3], но въ тѣхъ се говори само за роднини и

 

 

(Niсеtаs, ib., р. 619, 14-18). Но тукъ трѣба да има нѣкое недоразумение у Ѳ. Успенски, защото той изпусналъ изъ-предъ видъ думата ἐκείνους, подъ която се разбиратъ ъмишленицитѣ (οἱ τοῦ ἔργου συνίστορες) на Иванка и която има за сказуеми ἄρξειν, διοκεῖν, διαπράττεσϑαι, както това най-ясно се установява отъ думитѣ αὐτοῖς, προβαίνουσι, ἐπιτρέψαντες въ следващето условно изречение, тъй че не Иванко е обещавалъ на съмишленицитѣ си „известенъ родъ права и неприкосновеность”, а последнитѣ, за да го накаратъ да вдигне възстание (πρὸς ἀποσταςίαν ἰδεῖν), т. е. да произведе държавенъ превратъ, му обещавали, че „ще управляватъ страната (т. е. дѣла на Асѣня) и цѣла Мизия (т. е. заедно съ Петровия дѣлъ) по-справедливо и по-законно отъ Асѣня, и нѣма да решаватъ всичко съ силата на меча, кякто убитиятъ и да вършатъ това, което внушава гнѣвътъ”.

 

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 174—175.

 

2. Nicetas, ib., p. 618, 18-19.

 

3. Ibidem, p. 619, 11-14.

 

 

96

 

приятели на Иванка, отъ една страна, а отъ друга — за братята, роднинитѣ и приятелитѣ на убития царь; за никакви боляри и болярска партия, а още по-малко за едри землевладѣлци и за тѣхната борба съ „княжеската власть” (sic) тукъ не се говори; по-скоро тукъ става дума за родова враждебность, която би могла да предизвика сблъсквания. Съ това ние не искаме да кажемъ, че въ България презъ второто царство е нѣмало политически партии въ болярското съсловие; такива имало, но тѣ сѫ били отъ другъ характеръ и насока, както ще видимъ по-нататъкъ. Освенъ това въ даденото време, когато българската държава се е намирала въ периода на своята формация, отношенията между централната власть и болярството едвали сѫ могли да достигнатъ до такава остра форма, щото боляритѣ да съставятъ вече заговори противъ живота на своя доскорошенъ освободитель, който ги е водилъ всѣкога победоносно въ борбата съ Византия за освобождението на българския народъ и земи. Сѫщо така остава неизвестно, отде Ѳ. Успенски е почерпалъ известието за сношенията на севастократоръ Исаака съ Иванко преди втория походъ на царь Асѣня I въ Сѣрската область, когато Никита говори за неговото намѣсване въ вѫтрешнитѣ работи на българитѣ, само когато той билъ пленникъ въ окови въ Търново, — намѣсване, което впрочемъ самъ Никита опровергава, както се каза, защото Исаакъ умрѣлъ въ окови преди убийството на Асѣня I.

 

Защитницитѣ на влашкия произходъ на новата българска династия обикновено виждатъ въ убийството на Асѣня I резултатъ отъ нѣкакво-си антивлашко течение между българското население, което се опитвало да премахне ромънската династия. Колкото и да сѫ кратки и сухи известията на византийскитѣ историци, все пакъ отъ тѣхъ и особено отъ Н. Акомината, никакъ не може да се заключи, че това е било антивлашко, национално българско движение и изобщо масово народно движение; напротивъ, въ това събитие нийде не фигурира народъ или население; самиятъ фактъ — убийството носи чисто частенъ вѫтрешенъ характеръ, и ако трѣба да го считаме, че то е резултатъ отъ нѣкое движение, то това движение е вървѣло не въ народа, а въ болярското съсловие на

 

 

97

 

новата българска държава, както това лесно може да се разбере отъ разказа на Н. Акоминатъ. Освенъ това „власитѣ”, за които се споменува само у Н. Акомината, че сѫ взели участие въ възстанието на българитѣ, не сѫ били ония сѫщитѣ „власи”, които къмъ края на XIII вѣкъ подъ протектората на българския царь образували полунезависимо княжество въ днешно северно Влашко и послужили като основа за събирането на пръснатото влашко население подъ една власть. Това сѫ били ония чергари власи, които презъ XII вѣкъ били пръснати като овчарско племе по планинитѣ на българскитѣ земи между българското население [1]. Въ даденото време тѣ не представяли нѣкоя компактна маса, която сама да е съзнавала своята национална индивидуалность и да се чувствувала въ сила да налага своето господство на други по-културни нации, каквато е била въ случая българската. За сѫществуването на ромънска вече сформирувана народность въ даденото време, съ своя самобитна култура и национално съзнание, а още повече като политическа обособена ромънска нация презъ това време не се споменува нито въ единъ съвремененъ изворъ и паметникъ; напротивъ, въ края на XII вѣкъ въ страната, дето въ края на XIII вѣкъ и въ началото на XIV възникватъ дветѣ придунавски княжества, т. е. въ днешно Влашко (Голѣмо) и южна Молдова, е играло историческа роля друго племе, другъ народъ — куманскиятъ, който бѣ здраво заседналъ тамъ, както това се установява отъ географския терминъ Кумания, съ който се наричали въ онова време означенитѣ страни [2]. Но въ тия страни куманитѣ не могли да основатъ единна държава съ централна власть. Тѣ сѫ, пише Евстатий Солунски, народъ, който не е заседналъ и не е на постоянно мѣсто, и не умѣе да населява, и затова той не е гражданственъ; той се стреми да завладѣе всѣка страна, но нито въ една не може да заседне, и затова е многоблуждаващъ. Тѣ сѫ хвърчащи люде и затова мѫчно се улавятъ; тѣ сѫ безъ градове, и села не знаятъ, и затова тѣхъ ги придружава ди-

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. II, стр. 411 сл.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 370.

 

 

98

 

вотията” [1]. А пъкъ европейскиятъ плѵгувачъ Петахий (около 1170 год.) пише: „Куманитѣ нѣматъ общъ властитель, а само князе и благородни фамилии. Тѣ живѣятъ на палатки” [2]. И дветѣ тия известия най-явно говорятъ, че куманитѣ, както и тѣхнитѣ съродичи, печенѣзитѣ, сѫ живѣели раздѣлени на отдѣлни колѣна или орди, начело на които стояли тѣхнитѣ главатари или князе, отъ чиито родове сѫ произлизали тѣхнитѣ благородници. Презъ времето на тѣхнитѣ нахлувания южно отъ Дунавъ, отъ които страдали, както видѣхме, най-много днешна северна и южна България, българитѣ се запознали съ силата на куманитѣ и влѣзли въ непосрѣденъ контактъ съ тѣхъ. Въпрѣки това, че Византия, която при императоритѣ Комнини, отъ края на XI вѣкъ и презъ ХИ трѣбало да води дълга и тежка борба съ тѣхъ, успѣла да тури край на тѣхнитѣ нападения и опустошения въ предѣлитѣ на империята, обаче куманитѣ отвѫдъ Дунавъ представяли все още една внушителна сила, на която българитѣ биха могли да се опратъ , въ борбата си съ Византия. И наистина, когато двамата братя Петъръ и Асѣнь вдигнали възстание, следъ първитѣ несполуки тѣ търсятъ опора у куманитѣ отвѫдъ Дунавъ и благодарение само на тѣхната съюзна помощь тѣ сполучили да завършатъ съ успѣхъ почнатото освободително движение.

 

Оттогава куманското влияние си пробива пѫть въ новообразуваната българска държава. Предъ видъ на това, че освободителитѣ на България все още се нуждаели отъ куманска помощь, защото борбата съ Византия не била още свършена, тѣ продължавали да поддържатъ съюза съ главатаритѣ на отдѣлнитѣ кумански орди; отъ друга пъкъ страна, понеже непрестанната война на българитѣ съ ромеитѣ имъ давала възможность да се обогатятъ за смѣтка на ромейскитѣ области,

 

 

1. Eustathii Opera, ib., сар. X, р. 44, 21-26:

— Вж. В. Г. Васильевскій, Византія и печенѣги, Труды его т. I, стр. 5. — Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 163.

 

2. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 7.

 

 

99

 

много членове отъ благороднитѣ фамилии постъпвали въ България като федерати, които се присъединявали съ своитѣ дружини къмъ войскитѣ на българския царь. Мнозина отъ тия кумански благородници оставали на служба у българския царь и се зачислявали въ редоветѣ на българското болярство. По тоя начинъ тѣ постепенно придобивали голѣмо значение и почнали да играятъ важна роля не само въ външнитѣ, но и въ вѫтрешнитѣ отношения на българското царство: образувало се наредъ съ българското болярство и друго — куманско, между които се почнало съперничество за надмощие въ държавата още отъ самото начало. Макаръ византийското правителство се стремило по-рано чрезъ християнството да издигне куманитѣ въ културно отношение, — било е преведено, както известно, св. Писание на кумански езикъ, — и по тоя начинъ да ги подчини на своето влияние, обаче, поради дивитѣ нрави и необуздания характеръ на самитѣ кумани, нищо въ това отношение не се постигнало. Затова куманскитѣ воеводи, които постѫпвали на служба у българския царь, поради своята слаба изобщо култура, били принудени да приематъ и усвоятъ българския езикъ и култура; въ политическо, обаче, отношение тѣ искали да играятъ първенствуваща роля и, може би, по-голѣма отъ тая на българскитѣ първенци-воеводи. Тукъ, обаче тѣ срещнали силенъ отпоръ въ лицето на освободителитѣ на България, които по никой начинъ не искали, щото куманскиятъ елементъ въ болярството да придобие надмощие въ държавата.

 

И наистина, Петъръ и Асѣнь, ако и да сѫ били отъ куманско потекло, ако и да сѫ длъжели своя успѣхъ презъ и следъ освободителното движение главно на куманската сила, все пакъ още отъ самото начало изтъкнали българския характеръ както на възстанието, тъй и на новообразуваната държава и дали предимство на българския народъ, на неговия езикъ и култура. Защото тѣ ясно разбирали, че създаденото отъ тѣхъ търновско царство е могло да изникне и да се закрепи само върху историческитѣ права на българитѣ да иматъ своя държава и върху вѣковнитѣ традиции на българската култура, която, въпрѣки тежкото социално-економическо положение на българския народъ презъ времето на византий-

 

 

100

 

ското владичество, все пакъ продължавала да сѫществува, макаръ и въ ограничени размѣри, поради преследванията на цариградското духовенство. Но заедно съ това, тѣ сѫ давали предимство на българитѣ и тѣхнитѣ представители — българскитѣ боляри, които естествено се стремили да стоятъ начело въ държавата, и царь Асѣнь I, очевидно, ги е поддържалъ и се противопоставялъ на куманскитѣ воеводи и на тѣхнитѣ властолюбиви стремежи. Строгото тъкмо отнасяне на Асѣня I къмъ тѣхъ, който, споредъ думитѣ на Никита, решавалъ всичко съ силата на меча и постѫпвалъ само по внушението на гнѣва, най-сетне докарало съставянето на заговора противъ неговия животъ.

 

Така, споредъ насъ, се породило онова съперничество между образувалитѣ се още отъ самото начало две политически партии въ болярството — българска и куманска, — съперничество, което върви, както ще видимъ по-нататъкъ, като бѣла нишка презъ цѣлия политически животъ на второто българско царство. Противницитѣ на Асѣня I, както изглежда, умѣло използували строгия му характеръ, за да агитиратъ тайно между най-близкитѣ хора на царя и сполучили най-сетне да привлѣкатъ на своя страна неговия братовчедъ Иванка, който се ползувалъ съ голѣма благосклонность отъ страна на царь Асѣня I, като го убедили „да вдигне възстание”, т. е. да произведе държавенъ превратъ. На първо време, както може да се разбере отъ думитѣ на Никита, Иванко се колебаелъ, но куманитѣ-боляри му поставили такива условия, предъ които Иванко не можалъ да устои. Споредъ Никита, тѣ казвали, че, „ако успѣе тѣхниятъ планъ, тѣ щѣли да управляватъ страната (т. е. тая часть отъ държавата, която била подъ властьта на Асѣня I), па и цѣла Мизия (т. е. заедно съ частьта, управлявана отъ Петра) по-справедливо и по-законно отъ Асѣня и нѣма да решаватъ всичко съ силата на меча и да вършатъ това, което внушавалъ гнѣвътъ, както правилъ убитиятъ; ако ли пъкъ замислитѣ (τὰ διαβούλια) имъ взематъ другъ край и потърпятъ съвършена несполука въ кроежитѣ (τὰ κατ’ἔϕεσιν), тѣ намислили да се прехвърлятъ въ друга лодка, като довѣрятъ работитѣ си на ония, които у прав-

 

 

101

 

ляватъ дѣлата на ромеитѣ”. Ако противницитѣ на царь Асѣня сѫ направили подобни предложения на Иванко, то нѣма съмнение, че тѣ предварително сѫ влѣзли въ преговори съ Цариградъ, отдето сѫ получили пълно съгласие и одобрение. При оня високъ подемъ на националния духъ при Асѣня I, подобна една измѣна е могла да излѣзе изъ срѣдата само на недоволната куманска болярска партия, но не и на българското болярство. Поради това ние отхвърляме всѣка предварителна намѣса на византийската политика въ дѣлото по убийството на царь Асѣня I, и то чрезъ севастократоръ Исаака Комнинъ, защото самото положение на последния, като пленникъ въ България, не позволявало да играе такава роля; па и самъ Никита, както вече се изтъкна, опровергава тоя слухъ; ние допущаме въ случая само косвено влияние на византийската политика, предизвикано непосрѣдно отъ самитѣ заговорници.

 

Както и да било, но Иванко се поддалъ на предложенията на куманитѣ боляри, и тѣ го изтъкнали като съперникъ на царя; тѣхната цель била да убиятъ Асѣня I и на негово мѣсто да поставятъ Иванка, не толкова за да се избавятъ отъ тоя „кръвожаденъ и безпощаденъ човѣкъ”, колкото чрезъ своя поставеникъ да се добератъ до властьта. Отъ своя страна Иванко, за да може да изпълни предначертания планъ и съ успѣхъ да достигне цельта, се постаралъ да придобие на своя страна предани и вѣрни лица въ самия дворецъ, които биха му оказали нуждното съдействие въ решителния моментъ. За такава той избралъ сестрата на царицата, на която той ще да е обещалъ да я вземе за жена и да я направи царица. Съзаклятието било съставено, докато Асѣнь I се намиралъ още въ сѣрската область. Следъ завръщането си отъ втория походъ въ Македония царь Асѣнь I, очевидно, е дочулъ за сѫществуването на заговора и въ гнѣва си решилъ веднага да унищожи главата и душата на заговорницитѣ — Ивйнка, но самъ падналъ жертва. Иванко, споредъ съвега на заговорницитѣ, пръвъ нападналъ и убилъ Асѣня I.

 

Понеже съзаклятницитѣ сполучили да привлѣкатъ на своя страна мнозина отъ търновскитѣ граждани, то за Иванка

 

 

102

 

не било мѫчно още въ сѫщата нощъ следъ убийството да завладѣе цѣлия градъ Търново и да се затвори въ него; дали тогава още Иваико е билъ прогласенъ за царъ, остава неизвестно. Но все пакъ, това обстоятелство собствено му дало възможность за нѣколко време да се държи противъ привърженицитѣ на династията и особено на Петра, който се намиралъ въ това време въ Преславъ и трѣбало сега да вземе отново върховната власть. Обаче, на първо време той се задоволилъ само съ това, че застаналъ начело на контърпреврата, защото мълвата за смъртьта на царя не се ограничила само въ търновскитѣ стени, а бързо се разпространила далечъ по страната. Но Петъръ не се решилъ да тръгне веднага противъ Иванка въ Търново, защото билъ увѣренъ, споредъ Никита, че само сдържаностьта било едничкото най-добро срѣдство, за да преодолѣе съперника си, и по всичко изглежда, че той е искалъ да кзбѣгне кръвопролитието на една гражданска война, тъй като убийството на Асѣня не било дѣло народно, а само на нѣколцина отдѣлни личности. Тая бавность, обаче, на Петра би могла да донесе лоши сетнини както за династията, тъй и за самата България; и ако всичко се свършило благополучно, то това се длъжи едничко на немарливостьта на визачтийското правителство.

 

Докато Петъръ се бавилъ въ Преславъ, Иванко, за да закрепи новото си положение, решилъ да потърси обещаната помощь на ромейския императоръ. Той веднага известилъ Алексия III Ангелъ за станалия превратъ и го убеждавалъ настойчиво да му изпрати по-скоро войска, за да се закрепи въ Търново и наедно да почнатъ борбата за господството надъ цѣла Мизия, т. е. както надъ Асѣновия дѣлъ, тъй и надъ Петровия, следов., сега всичко зависѣло отъ ромейския императоръ да се възползува отъ обстоятелствата, които предавали Търново въ рѫцетѣ на ромеитѣ. „И може би, забелязва Никита, наистина би излѣзло отъ това нѣщо добро бa ромеитѣ, ако императорътъ бѣше се решилъ следъ първото известие да се завземе самъ съ усърдие за дѣло, защото, ако да бѣше завзелъ Търново, то вече лесно и безъ трудъ завладѣлъ би цѣла Мизия”. Но императоръ Алексий III не можалъ да оцени и тоя пѫть,

 

 

103

 

за голѣма радость на българитѣ, важностьта на събитията. „Той, споредъ думитѣ на Никита, съ своята разпусната изнѣженость се затворилъ пакъ въ двореца, като нѣкой охлювъ, който се свилъ въ чорупката си, а проводилъ вмѣсто себе си протостраторъ Мануила Камица, комуто врѫчилъ началството надъ войската”. Впрочемъ, Алексий III не е билъ въ състояние да предприеме нищо противъ българитѣ, защото тъкмо тогава той се намиралъ подъ тежестьта на обширния планъ на Хенриха VI, приемника на Фридриха Барбароса, — присъединението на Византия къмъ Западната империя, и гледалъ само какъ да отстрани тая страшна опасность [1].

 

Но Мануилъ Камица не само не извършилъ възложената нему задача, но позорно се върналъ назадъ. Когато той излѣзълъ отъ Пловдивъ съ войската и вече се приближавалъ до границитѣ на България, неочаквано избухналъ бунтъ между войницитѣ противъ него. „Кѫде ни водишъ, казвали войницитѣ, и съ кого ние трѣба да се сражаваме? Малко ли сме ходили вече по тия планински пътеки и не само никога нищо добро не сме постигали, но едвамъ всички не загинахме! И тъй, върни се, незабавно се върни и ни води въ нашата страна”! Но и това не стигало. Изплашени отъ разни неоснователни слухове за приближение на неприятеля, тѣ се впуснали да бѣгатъ, „като че ли нѣкой ги преследвалъ подире имъ и поразявалъ съ орѫдията си.” Сѫщото се повторило, когато самъ императорътъ потеглилъ въ походъ съ още по-голѣма войска. „Всички опити, пише Никита, останали безуспѣшни, защото никой не се решавалъ за подпомагане на Иванка да се съедини съ варваритѣ и да се предаде въ тѣхни рѫце” [2].

 

По тоя начинъ всичкитѣ очаквания на Иванка за помощь отъ Византия се обърнали въ нищо. А между това положението му въ Търново ставало все повече стѣснено. Обсаденъ въ столицата отъ привърженицитѣ на убития царь, които почнали да се стичатъ около Петра, Иванко, доведенъ до отчаяние, понеже билъ напуснатъ отъ своитѣ привърженици, избѣ-

 

 

1. Вж. А. А. Васильевъ, каз. съч., стр. 68—69.

 

2. Nicetas, ib. pp. 620, 17 — 621, 16.

 

 

104

 

галъ тайно отъ Търново и потърсилъ прибѣжище при ромейския императоръ. Тогава търновци отворили вратата на столицата на Петра, къмъ когото по тоя начинъ „отново преминала свободно (безпрѣчно) върховната власть (ἡ ἀρχηγία) надъ мизийцитѣ”, т е. надъ цѣла освободена България, защото като царь това е било негово историческо право, а главното военно командуване (ἡ ἡγεμονία) било предоставено на третия братъ Ивана, когото Петъръ направилъ „помощникъ въ трудоветѣ и участникъ въ управлението на държавата” (τῆς δυναστείας), което, може би, ще трѣба да се разбира, че Петъръ му е предоставилъ управлението на своята източна половина на държавата. Макаръ че отъ страна на ромеитѣ не били предприети никакви действия, а, споредъ думитѣ на Никита, тѣ не били въ състояние да окажатъ каквато и да била съпротива, обаче противницитѣ на царь Асѣня I, като видѣли, че тѣхното дѣло пропаднало, не могли да се успокоятъ и, ползувайки се отъ миролюбието на Петра, наредили и неговото убийство. Никита пише, че „и Петъръ не починалъ отъ естествена смърть, а не следъ много (разб. следъ въдворението му въ Търново) той завършилъ живота си по единъ жалъкъ начинъ, следъ като билъ прободенъ съ мечъ отъ рѫката на едного отъ своитѣ съплеменици, и тогава властьта надъ българитѣ преминала къмъ третия братъ Ивана” [1]. Кога е билъ убитъ Петъръ, точно не се знае; обаче Никитовото „не следъ много” (μικρῳ ὕστερον) не ни позволява да отиваме по-нататъкъ отъ 1197 год. Убийството на Петра може да

 

 

1. Niсеtаs, ib., рр. 621, 17 — 622, 9. — Г. Акрополитъ пъкъ съобщава, че следъ побѣгването на Иванка, „царь надъ народа става братъ му (на Асѣня) Иванъ, защото българитѣ не искали да издигнатъ Петра на царството, а Асѣневиятъ синъ Иванъ се намиралъ още въ детска възрасть” (ib., р 21, 2-5). Това известие е толкова кратко и тъмно, че едвали трѣба да му се предава нѣкакво значение, защото то противоречи на Никитовото и при това съобщава и невѣрни факти, какво българитѣ се отказали отъ Петра и не искали да го направятъ царь, когато той е билъ такъвъ, както видѣхме, и, както Никита изтъква, намѣрилъ голѣма поддърѫка въ самия народъ. Очевидно, Акрополитъ не билъ добре осведоменъ за това, което е ставало въ България презъ 1196 и 1197 години, или пъкъ последвалото наскоро убийство на Петра го е накарало да направи такова заключение.

 

 

105

 

служи като най-добро доказателство, че причинитѣ за насилствената смърть на царь Асѣня I не сѫ били неговиятъ строгъ характеръ, нито неговата кръвожадность и безпощадность, защото такъвъ той се явява само въ очитѣ на ромеитѣ, нито пъкъ нѣкакви придворни любовни интриги, защото Петъръ се отличавалъ съ своята кротость и миролюбие; и ако го е постигнала участьта на брата му, то това се длъжи на това, че той поради миролюбивия си характеръ не взелъ веднага никакви мѣрки, за да накаже най-строго интелектуалнитѣ убийци на брата си, които сѫ били и негови убийци, а именно, недоволнитѣ кумани-боляри, защото тѣ добре знаели, че и Петъръ, като фактически царь, ще поведе спрямо тѣхъ сѫщата политика, както и убитиятъ царь. Както и да било, но следъ убийството на царь Петра, споредъ известията на всички извори, българския престолъ завзелъ презъ втората половина на 1197 год. [1] по-малкиятъ му братъ Иванъ, известенъ като царь подъ името Калоянъ [2], понеже синоветѣ на Асѣня I, Иванъ Асѣнь и Александъръ, били още малолѣтни: първиятъ билъ

 

 

1. Че Калоянъ е заелъ престола въ 1197 г„ се види отъ следнитѣ думи въ писмото му до папата отъ края на 1203 год.: Notum facio sanctitati tuae quod elapsi sunt sex anni, quod ego semel, secundo et tertio misi ad vos etc. (Migne, ib., t. 215, col. 155 C). Тукъ „шесть години” сѫ се изминали несъмнено, откакъ той завзелъ престола, защото по-рано той не е могълъ да праща пратеници изобщо; а понеже писмото е писано въ края на 1203 год., то Калоянъ е билъ прогласенъ за царь не по-рано отъ септемврий 1197 год.

 

2. На моливдовула му това име се чете (N. Mouchmov, Un sceau en plomb du tsar Kaloyan. Byzantоnoslavica, IV (1932) pp. 135—138), въ Синодика — (дат. п. ) (по новото издание на М. Попруженко, стр 77, § 92), въ съчиненията на патр. Евтимия — (Е. Kalužniacki, Werke etc., SS. 56, 18; 95, 27; 178, 28; 197, 11, 22), въ писмата му до папата — Calojoannes и Calojanes, а папата пъкъ въ писмата си до него го нарича съ тия две имена, освенъ въ първото си писмо, дето го нарича Joannitius, както и въ писмата си до други лица не въ България (Мigne, ib., col. 413 D; col. 414 В; col. 417 B etc), може би, презрително (вж., напр., писмото на латин. им-ръ Хенриха, ib., col. 707 В et sqq.: Blachus ille Joannitius); сѫщо и въ чудесата на св. Димитрия Ив. Ставракий, чудо 27-о, пише:

 

 

106

 

на 4—5, а вториятъ — на 2—3 години [1]. При какви обстоятелства той е билъ прогласенъ за български царь, ние не знаемъ; но едно е вънъ отъ всѣко съмнение, че тоя актъ е станалъ тихо и мирно, което ни кара да приемемъ, че царь Калоянъ още отъ самото начало е влѣзълъ въ споразумение съ куманитѣ-боляри, и, може би, е отишелъ на компромисъ съ тѣхъ, за да предупреди гражданската война, която е била готова да избухне и следъ убийството на Петра, отъ една страна, а отъ друга — да отклони отъ себе си участьта на братята си. Да правимъ такова предположение ни дава достатъчно основание женитбата на Калояна за куманка [2], — фактъ който най-красноречиво говори, че въ начало на Калояновото царуване куманското влияние значително е било засилено. Съ възцаряването на Калояна се туряло край на двуличното управление на държавата, и той ставалъ самодържавенъ господарь на цѣла освободена България.

 

И тъй, първото десетилѣтие преминало въ пъленъ успѣхъ за възобновената българска държава: освободителитѣ на северна България не само окончателно закрепили политическата независимость на българитѣ, но и тръгнали по пѫтя за освобождението и събирането на българскитѣ земи подъ властьта на търновския царь. Къмъ тоя периодъ въ състава на държавата, освенъ северна България съ Добруджа и тракийска Загора, влизали вече Софийско, Кюстендилско, земитѣ по срѣдна Струма съ важнитѣ крепости Мелникъ и Струмица, а, може би, и Просѣкъ. Че тая крепости се намирали въ български рѫце още отъ 1195 год., показва това обстоятелство, че преди и въ 1197 год. тамъ билъ поставенъ, както ще видимъ по-нататъкъ, български воевода-управитель, а пъкъ походътъ на царь Асѣня I презъ 1196 год. билъ насоченъ къмъ важната крепость Сѣръ съ цель да я завладѣе и оттамъ да излѣзе и се закрепи на Бѣло море, следов., царь Асѣнь I тръгналъ по пѫтя на българскитѣ господари отъ първото царство преди

 

 

1. Въ 1207 год. Иванъ Асѣнь билъ на 14—15 години (вж. тукъ по-нататъкъ), следов., той се е родилъ въ 1191 или 1192 г., а въ 1196 г. билъ на 4—5 години, а Александъръ на 2—3 год.

 

2. Acropolites, ib., p. 24, 4-9.

 

 

107

 

Бориса I, именно, да откѫсне юго-западнитѣ български земи, днешна Македония, отъ центъра на империята и безбойно да ги присъедини къмъ освободената часть на българското отечество. Тоя планъ, обаче, царь Асѣнь I Старий не можалъ да осѫществи, защото му попрѣчила преждевременната му насилствена смърть.

 

Непрекѫснатата война отъ 1 89 до 1196 год. значително засилила благосъстоянието на държавата: победитѣ, одържани отъ българитѣ една следъ друга надъ ромеитѣ, имъ доставяли многобройни плячки и обогатяване, което отивало за затѣгане и усилване на завладяванитѣ у ромеитѣ крепости, за превъорѫжаване на войската, която била снабдявана съ сѫщото византийско орѫжие, и за благоустройството на столица Търново. Богатѣели не само българскитѣ царе, но и българскитѣ боляри, а чрезъ това се увеличавалъ контингентътъ на войската, и, следов., мощьта на държавата растѣла. Но редомъ съ войскитѣ на българския царь съ действували почти навсѣкъде презъ седемгодишната война съ Византия и куманитѣ, съюзническитѣ отношения съ които, очевидно, съ били продължени и следъ обявяването на българската независимость и възобновата на българската държава; обаче на какви условия е билъ възобновенъ съюзътъ, ние не знаемъ, а пъкъ едвали може и трѣба да се мисли, че тия условия съ били едни и сѫщи презъ и следъ възстанието; но ние имаме пълно оснозание да приемемъ, че не цѣлиятъ кумански народъ е влизалъ въ състава на съюза, защото, както видѣхме, кумани съ действували на ромейска страна презъ дадената епоха. Очевидно, това съ били главатаритѣ на отдѣлнитѣ кумански колѣна или орди, защото дори въ периода на най-цвѣтущето си състояние, куманитѣ не могли да образуватъ, както се каза, една цѣлокупна държава съ централна власть. Тия главатари се явявали въ силата на съюза съ своитѣ дружини въ България и заедно съ българската войска или отдѣлно отъ нея съ отивали въ походъ противъ неприятеля, или пъкъ съ оставали въ държавата като федерати на българския царь, който постоянно се нуждаелъ отъ готова войска поради непрекѫснатата война съ Византия въ течение на цѣли седемь години. По

 

 

108

 

тоя начинъ куманскиятъ елементъ почналъ да играе голѣма роля още отъ самото начало на второто царство чрезъ своя представитель — куманското болярство, което се противопоставило на българското болярство като политическа партия и се домогвало да заграби властьта и дори да смѣни династията, както видѣхме и както това ще покажатъ събитията отъ вѫтрешния животъ на държавата.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]