Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

ПРИТУРКИ

 

13. Известия за куманитѣ

(Къмъ стр. 386 и 394)

 

 

За живота и обичаитѣ на куманитѣ, както и за тѣхнитѣ нападения нѣколко писатели — съвременници ни даватъ твърде интересни сведения, които се схождатъ или пъкъ се допълватъ помежду си.

 

На първо мѣсто ще поставимъ еврейския пѫтешественикъ  р а в в и  П е т а х и я. Той се запозналъ съ куманитѣ — „жителитѣ на

 

 

517

 

страна Кидаръ”, когато пѫтувалъ отъ Регенсбургь за Азия около 1170 год. „Тѣ (куманитѣ), пише той, нѣматъ кораби, а съшиватъ наедно десеть разпънати конски кожи и връвь (вѫже), която се прикрепя по краищата наоколо; тѣ сѣдятъ на кожитѣ, като турятъ тамъ своитѣ талиги и цѣлия си багажъ. После тѣ привързватъ отъ края на кожитѣ за опашкитѣ на своитѣ коне, които пущатъ да плаватъ, и по тоя начинъ преминаватъ на другия брѣгъ. Въ земята на Кидаръ хлѣбъ не употрѣбяватъ за храна, но ядатъ оризъ и просо, сварено въ млѣко, а сѫщо млѣко и сирене. Освенъ това тѣ турятъ парчета месо подъ седлото на коня, който тѣ яздатъ, и го препускатъ, докато се изпоти. Месото се стопля, и тѣ го ядатъ”. По-нататькъ Петахий пише: „Куманитѣ нѣматъ общъ властитель, а само князе и благородни фамилии. Тѣ живѣятъ на палатки, извънредно сѫ далекогледи, защото не ядатъ соль и употрѣбяватъ известни растения. Тѣ сѫ отлични стрелци отъ лѫкъ и убиватъ птица, както тя лети. Тѣ забелязватъ и узнаватъ предметитѣ на повече отъ единъ день разстояние” [1].

 

Солунскиятъ митрополитъ  Е в с т а т и й  († въ 1192 или 1194 г.) въ своята речь къмъ Исаака II Ангелъ, казана въ Пловдивъ въ 1191 година, дава следната характеристика за куманитѣ. „Тѣ сѫ народъ, който не е заседналъ и не е на постоянно мѣсто, и не умѣе да заселва, и затова той не е гражданственъ; той се стреми да завладѣе всѣка страна, но нито въ една не може да заседне и затова е многоблуждаващъ. Тѣ сѫ хвърчащи люде и затова мѫчно се забелязватъ; тѣ нѣматъ градове, нито села, затова ги придружава дивотията. Не сѫ такива дори орлитѣ, плътояденъ родъ и отъ всички мразенъ; такива сѫ негли грифоветѣ, които благодетелната природа е отстранила, както и скититѣ, въ необитаеми мѣста. Вълчи обичаи възпитали такива люде, защото дръзкиятъ и лакомъ вълкъ лесно се обръща въ бѣгство, когато се появи нѣщо страшно. И скитската тълпа не бърза да се впуща напредъ и, следъ като се извие, ако нѣкои биха се противопоставили по храбрость, тя си обръща погледитѣ назадь и почва да бѣга. Докато е билъ наблизу, ето го веднага отстѫпилъ. Ограбилъ и, преди да напълни рѫцетѣ си, хваща се за юздата и подкарва коня си ту съ петитѣ, ту съ бича и въ бѣгството се предава на вѣтроветѣ, както и самъ се хвали, че ще полети по-скоро отъ ястребитѣ. И едвамъ се мѣркналъ, и ето че се скрива оть очитѣ на гледащитѣ”. [2]

 

 

1. В. Г. Васильевскiй, Византія и печенѣги. Труды его, т. I, стр. 6—7.

 

2. Eustathii Opuscula, edidit Th. Fr. Tafel. Francofurti ad Moenum 1832, p. 44, 21–42:

 

 

518

 

Не по-малко интересни сведения ни дава и  Н и к и т а  А к о м и н а т ъ  за куманитѣ. „Орѫжието имъ, пише той, съставятъ стрелникъ (колчанъ), покаченъ отстрани на кръста, кривъ лѫкъ и стрели; по-нѣкога обаче употрѣбяватъ и копия и съ тѣхъ действуватъ на война. Единъ и сѫщи конь и носи скита презъ време на тежка война, и го снабдява съ храна, следъ като бѫде срѣзана вената му; ако е пъкъ кобила, то, казватъ, тя удовлетворява и скотската страсть на варварина. Мешиненъ мѣхъ, напълненъ съ сѣно и тъй добре съшитъ, че не прониква нито най-малка капка вода, набързо приготвя за скититѣ преминаването на рѣката. Скитътъ възседне такъвъ единъ мѣхъ, привърже го о конската опашка, туря върху него седлото и всички военни принадлежности, и по тоя начинъ, ползувайки се отъ коня при преминаването, като отъ корабъ съ платна, лесно преминава цѣлата широчина на Дунава” [1]. За нападенията на куманитѣ сѫщиятъ Никита ни съобщава следното: „тѣ обикновено се нахвърлятъ върху противницитѣ си, засипватъ ги съ хиляди стрели и удрятъ съ копия, но следъ кѫсо време промѣняватъ нападението на бѣгство и почватъ да подмамватъ неприятеля да се впустне подиръ тѣхъ; после изведнажъ се обръщатъ съ лицето къмъ настѫпващитѣ, хвърлятъ се върху тѣхъ по-бърже отъ птици, които порятъ въздуха, и пакъ влизатъ въ бой съ ново юначество и съ по-голѣма отъ предишната храбрость” [2].

 

Сѫщо такива сведения за живота на куманитѣ ни дава и  Робе р т ъ  д е  К л а р ѝ, който описва 4-я кръстоносенъ походъ като участникъ въ него. Той пише: „И тъй ще ви кажа, какви хора сѫ тия кумани. Това е едно диво племе, което нито оре, нито сѣе, нито има колиби или кѫщи. Тѣ иматъ плъстени палатки — живѣлища, въ които се криятъ; проживяватъ (хранятъ се) съ млѣко, сирене и месо. Въ тая страна има толкова мухи и мушици, че тѣ не смѣятъ да излѣзатъ отъ палаткитѣ си и дори късно презъ зимата. Зиме тѣ излизатъ отъ палаткитѣ си и отъ страната си, за да правятъ нахлувания (за грабежъ), та ще ви кажа, какво правятъ тѣ. Всѣки отъ тѣхъ (ку-

 

 

 — Още В. Г. Васильевски (п. т., стр. 6, прим. 1) забеляза, че, когато Евстатий писалъ тая си речь, той е ималъ подъ рѫка речьта на архиепископъ Теофилакта Охридски. — Вж. и ср. тукъ по-горе стр. 109—110.

 

1. Nicetas, ib. p. 124, 7–20.

 

2. Ibidem, p. 519, 2–8.

 

 

519

 

манитѣ) има отъ десеть по дванайсетъ коня, и така тѣ ги обучили, че ги придружавали навсѣкѫде, кѫдето искатъ да ги закаратъ, и се качватъ ту на единъ, ту на другъ конь. Всѣки конь презъ време на походъ носи на муцуната си по една торба, гдето му е храната (viande), и коньтъ яде, като следва господаря си. Тѣ не преставатъ да скитатъ и денемъ и нощемъ и препускатъ тъй усилено, че взематъ за единъ день и за една нощь шесть или седемь или осемь преходи. Докато така пѫтуватъ, нищо не натоварватъ, нито взематъ съ себе си, преди да се върнатъ; но, когато се връщатъ, задигатъ плячка, откарватъ хора и изобщо взематъ всичко, каквото могатъ да хванатъ. Тѣ се обличатъ въ овча кожа и носятъ лѫкъ и стрели. И първото животно, което срещнатъ сутринь, каквото и да е то, гонятъ го презъ цѣлия день [1].

 

 

1. Robert de Clari, Conquête de Constantinople, editeé par Philippe Lauer. Paris 1924, p. 64, 1–38. — Последното изречение, очевидно, се отнася за-презъ време на ловъ.

 

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]