Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

Предговоръ

 

Докладвано въ Историко-филологичния клонъ на Българската академия на наукитѣ на 2. февруарий 1933 год.

 

Предлаганиятъ тукъ втори томъ на нашата „История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове,” съгласно съ общия ѝ планъ, обема историята на българитѣ подъ византийско владичество, единъ периодъ отъ 1018 год., т. е. отъ завоеванието на България и покорението на българския народъ отъ императоръ Василий II Българоубиецъ, — до 1187 год., т. е. до прогласяване независимостьта на северна България и възобновата на българската държава.

 

Византийското владичество въ България представя единъ отъ най-малко изследванитѣ и изучени, а оттука и най-тъмнитѣ периоди въ българската история, причината на което трѣбва да се търси въ голѣмия недостигъ на исторически данни. Домашни извори отъ даденото време съвсемъ липсватъ, а византийскитѣ и другитѣ ни даватъ само откѫслечни, а понѣкога съвсемъ кратки и тъмни известия за това, което ставало въ България презъ тоя периодъ. Затова ние бѣхме принудени да излагаме историята на българитѣ презъ времето на византийското владичество върху византийска канава, като се спираме на събитията и културнитѣ явления отъ византийската история дотолкова, доколкото тѣ се намиратъ въ свръзка съ съдбата на българския народъ и поясняватъ нейния характеръ.

 

Цѣлиятъ тоя периодъ ние раздѣляме на две епохи: I. Е п о х а  н а  в ъ з с т а н и я т а отъ 1018—1081 год. и II. Е п о х а  н а  р о м е и з а ц и я т а  о т ъ  1081—1185 год. Но, като приемаме това дѣление, ние не искаме да покажемъ, че тия две епохи сѫ строго разграничени една отъ друга, защото възстания е имало и презъ втората епоха, а ромеизацията на българския народъ чрезъ църквата се е почнала още при близкитѣ при-

 

 

VI

 

емници на Василия II. При установяването на това дѣление ние имахме предъ видъ следнитѣ характерни черти, които ясно изпѫкватъ презъ дветѣ тия епохи.

 

Презъ първата епоха възстанията имали масовъ, общенароденъ характеръ, каквито сѫ били възстанието на Петра Дѣлянъ презъ 1040/41 год. и голѣмото възстание на Георги Войтѣха презъ 1072/73 год., когато въ втората епоха възстанията носѣли мѣстенъ, частенъ дори личенъ характеръ, каквото е било павликянското възстание на чело съ Травла и съ центъръ Бѣлятово въ 1084 год. и после неговото продължение въ 1086 год.

 

Въ първата епоха ромеизацията се ограничавала само съ църквата и се засилила не само въ юго-западнитѣ земи съ центъръ Охридъ, но и въ западнитѣ градове Триадица—Срѣдецъ и Велбуждъ, особено презъ 70-тѣ години на XI. вѣкъ, отгдето стрелитѣ на нейнитѣ проводници били насочени главно противъ българскитѣ мънастири и преди всичко къмъ Рилския мънастирь. Пренасянето мощитѣ на св. Ивана Рилски отъ мънастиря му въ Срѣдецъ, което е станало не при българския царь Петра (927—969), а при византийския императоръ Михаила VII Дука (1071—1078) следъ голѣмото българско възстание въ 1072/73 год., е имало за цель да се намали голѣмото историческо значение на Рилския мънастирь, като главна и несъкрушима българска национална крепость, като по тоя начинъ се отклони многобройното стичане на българското население за поклонение въ тая негова светиня и се извади то отъ непосрѣдното влияние на рилскитѣ монаси, будители и крепители на българското национално съзнание.

 

Въ втората пъкъ епоха отъ времето на Комнинитѣ, и особено следъ назначението на Теофилакта за охридски архиепископъ, се посѣгало върху това, което служи като най-здрава основа за запазването на една народность, — върху книжнината, върху езика. Това се доказва най-ясно отъ книжовната дейность на самия Теофилактъ. Той пише на гръцки житията на най-много почитанитѣ славяно-български светии, особено въ юго-западнитѣ български земи (днешна Македония), въ основата на които жития лежатъ разни произведения на старо-

 

 

VII

 

българската книжнина, като ги подлага на една обработка въ твърде голѣма степень изкуствена, тенденциозна и самоволна. Вече тия характерни черти въ написанитѣ отъ Теофилакта жития — Климентовото и онова на Тивернуполскитѣ мѫченици, въ които на пръвъ планъ се изтъкватъ българитѣ, ясно говорятъ, че цельта му била да замѣни сѫществуващитѣ тогава славяно-български жития съ такива на гръцки езикъ и по тоя начинъ, като поласкае националното честолюбие на българитѣ чрезъ тѣхното славно минало и унищожи паметницитѣ на старобългарската книжнина, да принуди своето българско паство да чете и пише за живота и дѣлата на своитѣ родни светии на гръцки езикъ и да забрави своя роденъ езикъ, който, споредъ Теофилакта, билъ варварски езикъ. Сѫщо така съставянето и преводитѣ на службитѣ имъ на гръцки езикъ, както съставената отъ Теофилакта Климентова служба, тъй и на другитѣ български светии, особено на седмочисленицитѣ на гръцки езикъ сѫ имали сѫщата цель — окончателното изхвърляне и унищожение на българския езикъ отъ българскитѣ църкви, а особено отъ българскитѣ мънастири, които тогава сѫ били едничкитѣ пазители на българския езикъ и книжнина. Появяването пъкъ житието на св. Ивана Рилски на гръцки езикъ въ XII. вѣкъ въ царуването на императоръ Мануила I Комнинъ, написано отъ Георги Скилица, управитель на Срѣдецъ и единъ отъ най-образованитѣ личности на времето си, макаръ последниятъ и да увѣрява, че причината, загдето се заловилъ да напише житието на преподобния пущинякъ, било това, че той получилъ отъ неговитѣ мощи излѣкуване на стомашната си болесть, имало несъмнено сѫщата цель, каквато е гонѣлъ и Теофилактъ — да се принудятъ българитѣ да четатъ и слушатъ на гръцки езикъ за живота и подвизитѣ на най-много почитания свой светия и покровителя на българския народъ. Поради това и първообразното житие на св. Ивана Рилски, написано не по-късно отъ втората половина на X. вѣкъ, отъ което Георги Скилица несъмнено се ползувалъ при написването на своето житие, е изчезнало сѫщо тъй, както е изчезнало първообразното житие на св. Климента, защото не може да се допустне, че житието на св. Ивана Рилски, който е живѣлъ презъ първата

 

 

VIII

 

половина на X. вѣкъ, е било написано само презъ втората половина на XII. вѣкъ.

 

Не по-малко добра почва намѣрила ромеизацията и въ социално-економическото положение на българитѣ, което презъ втората епоха се значително влошило. Стѣснена откъмъ Европа отъ печенѣзи, кумани и маджари, а откъмъ Мала Азия отъ турци-селджуци, Византия, за да си набави нужнитѣ войски и пари, изпращала своитѣ пълководци и чиновници да събиратъ еднитѣ и другитѣ въ България наредъ съ установенитѣ данъци и берии; освенъ това българитѣ трѣбвало да изнесатъ на своитѣ плещи такива събития, каквито сѫ били преминаването на кръстоносцитѣ отъ първия и втория походъ и въ сѫщото време върху тѣхъ се стоварили тежеститѣ на всички войни, които Византия водѣла въ българскитѣ земи съ нормани, маджари и сърби. Но и това не стигало. Презъ втората епоха последвали нови промѣни въ и тъй тежкото положение на българското население — засилването на робството въ България, а войнствената и своеобризна колонизаторска политика на Мануила I Комнинъ, свързана съ политически и финансови съображения и особено съ желанието на тоя императоръ да има винаги готова войска, се отзовала твърде гибелно върху стопанско-економическото положение на селското население, което било принудено или да се преселва въ градоветѣ, гдето се уголѣмявалъ броятъ на бедняцитѣ, или пъкъ да се записва у едритѣ землевладѣлци и да промѣнява свободното си състояние на полусвободно, па дори и робско.

 

За силата на ромеизацията презъ втората епоха не по-малко говорятъ и опититѣ за противодействие отъ страна на българитѣ. Въ появяването къмъ края на XI. и презъ XII. вѣкъ на известнитѣ трима народни светии: Прохора Пчински, Гавриила Лѣсковски и Иоакима Сарандапорски или Осоговски, и то въ северна Македония и въ западнитѣ български области, гдето ромеизацията, както се каза, въ това време се бѣ особено засилила, — светии, които търсили покровителство у мѣстнитѣ воеводи-първенци, — ние виждаме тъкмо реагиране противъ домогванията на ромеитѣ да денационализи-

 

 

IX

 

ратъ българския народъ, а въ издигането на мънастири въ тѣхно име — нови български срѣдища за борба противъ посегателства върху българската народность и за повдигане на националното съзнание.

 

Не по-малко говори за опасностьта отъ ромеизацията и засилването на богомилското движение презъ втората епоха. Презъ първата епоха богомилитѣ оставали спокойни и мирни, докато разпоредбитѣ на цариградското правителство не засѣгали националното чувство на българитѣ, а църквата била толерантна къмъ самото имъ учение. Обаче презъ втората епоха, въ царуването на Алексия I Комнинъ, работитѣ взели съвсемъ другъ обратъ. Освенъ тежкото стопанско економическо положение, въ което бѣ изпаднало населението, още и строгитѣ мѣрки, предприети за денационализирането на българския народъ отъ страна на църквата, после омразата и отвращението, което свещеноначалникътъ на българската църква, архиепископъ Теофилактъ и неговитѣ приемници не само чувствували, но и явно изказвали къмъ българското си паство, най-сетне религиозно-аскетическиятъ духъ, който бѣ повѣлъ отъ западъ и бѣ присаденъ на Балканския полуостровъ отъ първитѣ кръстоносци, — отново възкресили принципитѣ на богомилството въ народнитѣ маси, които, търсейки въ него утеха, отново тръгнали подиръ ученицитѣ на попъ Богомила, като чрезъ това изказвали своя силенъ протестъ противъ своитѣ владѣтели. Въпрѣки това, че Алексий I Комнинъ повдигналъ голѣмо гонение противъ богомилитѣ и дори успѣлъ да хване тогавашния ересиархъ Василия и да го предаде на живоизгаръ, богомилското движение продължило презъ цѣлия XII. вѣкъ.

 

И тъй, докато въ първата епоха на византийското владичество българитѣ все още се чувствували силни не само да се борятъ непосрѣдно съ своитѣ владѣтели, но и да влизатъ въ редоветѣ на армиитѣ на разни властолюбиви византийски пълководци, които се стремѣли да заграбятъ върховната власть въ империята, или пъкъ да действуватъ наедно съ варварскитѣ народи съ цель да подкопаватъ основно властьта на Византия въ роднитѣ земи, презъ втората епоха

 

 

X

 

българскиятъ народъ билъ дотолкова омаломощень и потиснатъ, щото къмъ срѣдата на втората половина на XII. вѣкъ ромеитѣ гледали на България като на едноплътна часть отъ тѣлото на империята. Затова, когато въ 1185 год. избухнало възстание въ северна България, въ Цариградъ го счели на първо време като дѣло не народно, а на отдѣлни личности.

 

Обаче, колкото и да билъ потиснатъ българскиятъ народъ, нито византийското правителство, нито цариградската църква не могли да постигнатъ крайната си цель — погърчването и претопяването му въ етническия конгломератъ на Византия, защото българитѣ не останали индиферентни къмъ настигналата ги зла участь; тѣ не бѣха още изгубили чувството за своята национална индивидуалность въ връзка съ своето минало; въ тѣхъ живѣелъ все още стремежътъ къмъ самостоенъ политически животъ. Но, докато на византийския престолъ седѣли силнитѣ и страшни Комнини, всѣки опитъ за възстание би билъ напразенъ; обаче, щомъ се почналъ бързиятъ упадъкъ на империята следъ смъртьта на Мануила I Комнинъ, когато отвѫтре духътъ на сепаратизма повѣлъ по всички покрайнини на държавата, и почнали да се отцепватъ отъ нея отдѣлни области, а отвънъ се нахвърлили върху нея отъ една страна маджари, а отъ друга нормани, българитѣ не пропуснали удобния моментъ да обяватъ на своята владѣтелка-потисница — Византия отчаяна борба за животъ или смърть. И наистина, още въ първата година отъ царуването на Исаака II Ангелъ въ северна България избухнало възстание.

 

Историята на това възстание ние излагаме въ отдѣлна глава подъ надсловъ: III. „Б о р б а  з а  о с в о б о ж д е н и е”, защото както подготвянето и обявяването на възстанието, тъй и неговото развитие и завършекъ сѫ станали при съвсемъ нови събития и обстоятелства въ самата Византия следъ прекратяването на Комнинската династия, и затова самото възстание представя нѣщо отдѣлно цѣло и при това нѣщо своеобразно въ края на византийското владичеств въ България. Въ заключение считаме за нужно тукъ да отбележимъ и това, че ние предпочетохме да усвоимъ новъ терминъ „р о-

 

 

XI

 

м е и з а ц и я” предъ „еллинизация” или „погърчване” като по-вѣренъ и по-точенъ за срѣднитѣ вѣкове, защото византийскитѣ писатели, хронисти и историци нийде не наричатъ жителитѣ на источната империя или поданицитѣ на византийския императоръ нито „е л л и н и” — ᾽Έλληνες, съ което име тѣ означавали езичницитѣ, изобщо нехристиянитѣ, нито „гърци” — Γραικοί, както ги наричалъ българскиятъ народъ и другитѣ славянски съседи на Византия, нито пъкъ „византийци” — Βυζάντιοι, подъ което тѣ сѫ разбирали само жителитѣ на Βυζάντιον — на Цариградъ, а всѣкога и на всѣкѫде тѣ сѫ ги означавали съ името „ромеи” — ῾Ρωμαὶοι. Затова старанията както на цариградската църква, тъй и на византийската администрация били насочени да обърнатъ българитѣ не въ „еллини” или „гърци”, а въ чисти „ромеи”, както сѫ се наричали и чувствували всички народи, които бѣха влѣзли въ източната империя и бѣха усвоили византийската просвѣта и култура. Подъ името „Византия” ние разбираме самата държава съ нейнитѣ специфични особености, подъ „византинизъмъ” — това което е създала тая държава, а подъ „византийски” — това, което се отнася до тая държава или се намира въ нейния главенъ центъръ Цариградъ, или пъкъ излиза отъ него.

 

На Заговѣзни, 25 II. 1933 г.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]