Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

III. Борба за освобождение

 

2. Развитието на възстанието и неговиятъ сполучливъ край

 

 

Отъ Търново възстанието се бързо разпространило и по другитѣ по-отдалечени отъ планината паланки и селища , намиращи се въ областьта между Стара-планина и Дунавъ. Окуражени отъ тоя успѣхъ, водителитѣ на възстанието не се забавили да прогласятъ отцепването на северна България отъ империята, изразено въ това, че по-голѣмиятъ братъ Петъръ „възложилъ на главата си златенъ вѣнецъ, а на нозетѣ си обулъ червени обуща,” [1] т. е. той билъ прогласенъ отъ българскитѣ воеводи-първенци за царь сѫщо тъй, както въ началото на възстанието въ 1040 г. Петъръ Дѣлянъ, а на онова въ 1072 год. Константинъ Бодинъ били прогласени за царе. Тогава, вѣроятно, е било промѣнено името му Теодоръ на Петъръ въ честь, може би, на Петра Дѣляна. Следъ това двамата братя потеглили на изтокъ, като насочили вниманието си главно къмъ старата българска столица —  П р е с л а в ъ, „твърде стариненъ градъ, споредъ думитѣ на Никита, цѣлъ отъ печена тухла и въ голѣмата часть на окрѫжностьта си е защитенъ отъ (планина) Хемъ”. [2] Като първокласна крепость, Преславъ е защитавалъ единъ отъ най-важнитѣ, функциониращи тогава източно-балкански проходи — Верегавския (сег. Чалѫкавакския), и затова завладяването му било за тѣхъ отъ първостепенна важность; но несъмнено тѣ сѫ бързали да завзематъ старата българска столица още, и

 

 

1. Въ Синопсиса, п. т., стр. 372, е прибавено следъ тая дума: , т. е. „като нарекълъ себе си, царь на българитѣ”.

 

2. Nicetas, ib., p. 486, 14-21:

 

 

442

 

за да покажатъ, че тѣ възставатъ, за да възстановятъ старото българско царство и по тоя начинъ да узаконятъ своята акция. Обаче, като видѣли, че обсадата на тая непристъпна крепость не ще бѫде лесна и не безопасна, възстаницитѣ, като минали край нея, прехвърлили планината, за да разпространятъ възстанието и въ южна България, и, като се нахвърлили неочаквано върху паланкитѣ южно отъ планината, „заловили много природни ромеи, работенъ добитъкъ, бикове и не малъкъ брой други домашни животни”. [1]

 

Така ни представя работата Никита Акоминатъ. Обаче тя ни се показва до известна степень малко вѣроятна въ следния смисълъ. Преславъ е билъ, както се каза, първокласна крепость и съ голѣмо стратегическо значение и едва ли е билъ оставенъ безъ гарнизонъ, и при това доста силенъ гарнизонъ, както може да се сѫди по думитѣ на Никита. Но надали Петъръ и Асѣнь биха се решили да оставятъ задъ гърба си тая крепость въ рѫцетѣ на ромеитѣ и да се спустнатъ презъ планинския проходъ въ Тракия. И тукъ Никита като че ли не се доизказва, още повече като се знае, че преславскиятъ гарнизонъ по-сетне нийде не се явява въ действие, и нашиятъ авторъ нищо повече не споменува за съдбата на Преславъ презъ цѣлото възстание. Тия тъкмо две обстоятелства ни каратъ да попълнимъ това, което Никита премълчава и, може би, умишлено, съ предположението, че гарнизонътъ на Преславъ се от-

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 486, 21—487, 1. — Следъ тоя пасажъ Никита пакъ пише: „Тогава Исаакъ потегли противъ тѣхъ” — възстаницитѣ. Но той и тукъ, както и по-горе (вж. тукъ, стр. 235, бел. 6), отнася първия походъ на Исаака противъ възстаницитѣ веднага следъ нахлуването имъ въ южна България. Обаче още В. Г. Васильевскій, каз. рец., п. т., стр. 187—189), възъ основа речьта на атинския митрополитъ Михаила Акоминатъ, брата на Никита, казана по случай сватбата на Исаака Ангелъ, показа, че първиятъ походъ на последния е станалъ следъ бунта на Алексия Вранà, а пъкъ самиятъ Никита пише (ib. p. 489—491), че бунтътъ на Алексия Вранà избухналъ, следъ като той билъ изпратенъ противъ възстаницитѣ, и че преди това императорътъ изпращалъ противъ сѫщитѣ други двама византийски пълководци, така че Никита и тукъ се явява непоследователенъ въ изложението на факта. Синопсисътъ държи реда на Никита. — Г. Акрополитъ нищо не споменува за първия походъ на Исаака.

 

 

443

 

метналъ заблаговременно отъ ромеитѣ и се присъединилъ къмъ възстаницитѣ, следъ като двамата братя предварително се споразумѣли съ началника на крепостьта; само така може да се обясни посоченото бездействие на войската въ Преславъ. Изобщо ще трѣбва да се забележи, че Никита нищо не споменува за това, какъ сѫ се държали ромейскитѣ войски въ северна България при обявяването на възстанието; а пъкъ да се мисли, че такива не е имало въ тамошнитѣ крепости, едвали е допустимо; напротивъ, бързото разпространение на възстанието по цѣлата страна между Дунавъ и Стара-планина ясно показва, че тамъ българитѣ не срещнали никакво противодействие, а това явление може да се обясни само съ това, че мѣстнитѣ гарнизони така сѫщо сѫ преминали на страната на възстаницитѣ, особено ако тѣ сѫ състояли отъ чужди войници-наемници.

 

Противъ нахлулитѣ възстаници императорътъ веднага изпратилъ своя чичо, севастократоръ Ивана. Той, наистина, като опитенъ въ военното дѣло, оказалъ силенъ отпоръ на неприятелитѣ, които събрали своитѣ сили и се спустнали на достъпната за конницата равнина, и ги принудилъ отново да се скриятъ въ планината; но скоро той билъ лишенъ отъ командата надъ войската, защото билъ подозрѣнъ въ стремежъ къмъ царската власть. На негово мѣсто тогава билъ изпратенъ кесарь Иванъ Кантакузинъ, зеть на императора по сестра. Тоя пълководецъ, лишенъ отъ зрение още отъ Андроника I заедно съ други аристократи, макаръ да билъ сѫщо така опитенъ въ военното изкуство, но и той повелъ несполучливо войната противъ възстаницитѣ. Ето какъ описва неговитѣ действия единъ вариантъ отъ историята на Никита; „Чувайки, че варваритѣ се държатъ въ своитѣ планини, защото тия представятъ за тѣхъ спокойна и безопасна позиция, отдалъ това на тѣхната страхливость и се разположилъ посрѣдъ равнината на лагеръ, безъ да постави внимателна стража или вигла, нито пъкъ да насипи окопъ. По тоя начинъ варваритѣ, като нападнали една нощь на него, причинили всевъзможни вреди на войската, а той едвамъ се спасилъ: едни отъ тѣхъ (ромеитѣ) заловени, както лежали въ шатритѣ

 

 

444

 

, били избивани отъ неприятелитѣ, други пъкъ, бѣгайки безъ всѣко орѫжие, били уловени живи въ пленъ; а ония, които смогли да избѣгатъ и да дойдатъ при палатката на кесаря, намѣрили го по-жестокъ отъ самитѣ неприятели, защото той ги хокалъ и обвинявалъ като предатели. Но, желаейки да прикрие своето поражение, кесарьтъ набързо се въорѫжилъ, възседналъ арабския си конь, взелъ въ рѫце си копие и съ викъ се хвърлилъ всрѣдъ враговетѣ съ думитѣ: „последвайте ме”, но безъ да види и да знае, кѫде отива и какво става въ лагера му. Следъ като победили по тоя начинъ и обърнали въ бѣгство ромеитѣ, тѣ (възстаницитѣ) заловили всичкитѣ имъ палатки, направенитѣ отъ златна материя кесарски дрехи, които се отличаваха съ тъмно-синь цвѣтъ, и ромейски знамена. Петъръ и Асень се облѣкли въ тия трофеи и минали въ тѣхъ предъ войската си. Оттогава тѣ, като се спустнали (отъ планината), разпънали шатритѣ си тамъ и се разположили на лагеръ вече въ равнината”. Наскоро следъ това поражение кесарь Кантакузинъ билъ лишенъ отъ заеманата отъ него длъжность, и на негово мѣсто билъ назначенъ споменатиятъ вече опитенъ пълководецъ Алексий Вранà за главнокомандуващъ надъ цѣлата войска. [1] Всичкитѣ тия действия ние отнасяме къмъ късна есень на 1185 год. като първи опити на противодействие противъ възстаницитѣ, които следъ удържаната победа, слѣзли отъ планината въ равнината на северна Тракия, защото съ настъпването на зимата военнитѣ действия били спрѣни, и българската войска не е могла да остава въ планината, а се на-

 

 

1. Nicetas, ib., p. 489—490 s. 1. — Тоя разказъ не се намира въ текста на бонското издание. Издательтъ Беккеръ го извлѣкълъ отъ единъ преписъ на Никитовата история въ мюнхенски рѫкописъ (Monacensis 450, olim Augustanus), но дали е влизълъ въ първоначалния текстъ на историята, или по-сетне е билъ прибавенъ отъ другъ нѣкой авторъ, не може да се установи. Обаче, като имаме предъ видъ, че Никита е писалъ своята история въ известна равномѣрность, т. е. че както за действията на севастократоръ Ивана е казалъ накратко, тъй и въ сѫщия размѣръ той е писалъ и за Кантакузина, ние сме наклонни да приемемъ, че тоя разказъ е билъ прибавенъ отпосле отъ нѣкой по-сетнешенъ преписвачъ, който е ималъ подъ рѫка по-подробно изложение за действията на Кантакузина.

 

 

445

 

станила за зимуване въ равнината, гдето е могла да става по-лесно прехраната на хора и животни. Презъ януарий 1186 г. била отпразднувана сватбата на Исаака Ангелъ, а наскоро следъ това и женитбата на намиращия се тогава въ Цариградъ Конрада Монфератски съ сестрата на императора Теодора, [1] така че назначението на Алексия Вранà за главнокомандуващъ на войскитѣ, действуващи противъ възстанницитѣ, а неговото заминаване на военния театъръ не може да се отнесе по-рано отъ пролѣтьта (м. б. въ мартъ) на 1186 год.

 

Следъ като приелъ общата команда, Алексий Вранà отначало повелъ работата добре и дори сполучилъ да напакости съ нѣщо на неприятеля, но въ сѫщото време той гледалъ да запази войската си цѣла. Като преминалъ много почти непроходими мѣста, той потеглилъ набързо къмъ едно мѣсто, наречено  Ч е р н а  м о г и л а  (Черенъ хълмъ = ), гдето се разположилъ на лагеръ и се добре окопалъ. [2] Но съ това се и свършили всичкитѣ му действия противъ възстаницитѣ. Ето какъ ни представя атинскиятъ митрополитъ Михаилъ Акоминатъ отношенията му къмъ възстаницитѣ въ своя панегирикъ къмъ Исаака Ангелъ. [3] Като изтъква, че

 

 

1. Ibidem, р. 498, 6-7:

 

2. Ibidem, p. 490, s. 1. — Какво трѣбва да разбираме подъ „Черенъ хълмъ” или „Черна могила” и где се е намирала, мѫчно може точно да се опредѣли, защото това название не е известно отъ другъ изворъ; но все пакъ, като се вземе подь внимание, 1. че военнитѣ действия съ възстаницитѣ сѫ ставали въ долината на горна Тунджа (между Ямболъ и Сливенъ); 2. че Алексий Вранà излѣзълъ отъ Одринъ срещу възстаницитѣ и 3. че той се върналъ пакъ въ тоя градъ, дохождаме до заключение, 1. че той се е движилъ по пѫтя, който води отъ Одринъ право на северъ покрай р. Тунджа и 2. че не е отишелъ по-нататъкъ отъ  М ъ н а с т и р с к и т ѣ  в ъ р х о в е, единъ отъ които, може би, да е носилъ името —  Ч е р е н ъ  х ъ л м ъ  или  Ч е р н а  м о г и л а.

 

3. Атинци изпратили своя митрополитъ въ Цариградъ, за да поднесе на новия императоръ поздравитѣ и благопожеланията имъ по случай женитбата му и заедно съ това да си изпросятъ нѣкои облекчения (Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр. 117). Самиятъ панегирикъ билъ произнесенъ следъ завръщането на Исаака отъ първия походъ противъ Петра и Асѣня, защото митрополитътъ говори и за тоя походъ въ него, както ще видимъ по-долу.

 

 

446

 

издигането на Исаака II за императоръ станало съ помощьта на Бога, митрополитътъ, продължава: „Поради това рѫката му (на Бога) ще му съдействува, и врагътъ нѣма да получи помощь противъ него (императора) и синътъ на беззаконието нѣма да се съгласи да му пакости. Защото както бързото преминаване на една тирания, която нѣкой отъ неразумнитѣ би приписалъ на случая (сѫдбата), тъй и настигането на втора, много по-дързка отъ първата, би могло да бѫде видимо доказателство на божието благоволение и на грижливия промисълъ. Поради това единиятъ, лукавиятъ робъ, като се издигна върху крилетѣ на безумието до недостъпни планини, отцепи се и се опитва да свали владичеството и да се освободи отъ ярема на властьта, другиятъ пъкъ, твърде много прославянъ отъ императора и обичанъ като любимо дете, другъ Авесаломъ, въорѫжава силна тълпа и се бунтува противъ нашия Давидъ... Защото, когато му бѣ повѣрено (воденето на) войната противъ възстаналия лукавъ робъ Петра, — съ такава сърдечна простота и безгрижность ти, царю, се отнасяше къмъ него, — той едни желания дълбоко и коварно имаше въ сърдцето си, а други показваше наяве: навидъ (престорно) той изкарваше бунтовника за мѫчно победимъ, като такъвъ, който се сражава отъ превисоки надоблачни планини, и поради това той искалъ по-голѣма войска, и колкото войската отвсѣкѫде се стичала около него, ставала по-голѣма, толкова отново още повече войска той искалъ, повече отъ приказния Тантала, като че ли се боялъ, да не би Петъръ да се покаже отъ нѣкѫде; въ сѫщность обаче, той, имайки намѣрение да възстане противъ твоята власть, привлѣкълъ къмъ себе си всички военни сили”. [1]

 

И наистина, по съвета на многобройнитѣ си и силни съмишленици — одрински граждани, преданни нему и по роднинство, Ллексий Вранà извършилъ това, къмъ което той и по-рано се домогвалъ: „той обулъ червени обуща, премѣ-

 

 

1. по издан. на Спиридона П. Лампросъ, 1879, §§ 66 κ. 67, σελ. 246 14—247, 11. — Cp. Ѳ. Успенскiй, п. т., стр. 118—119. — В. Г. Васильевскiй, п т., стр. 187.

 

 

447

 

стилъ се отъ мѣстото на военнитѣ действия въ родния си градъ Одринъ и, следъ като билъ прогласенъ за императоръ отъ всичката войска, потеглилъ къмъ Цариградъ и се разположилъ на лагеръ при тъй наречения „външенъ” Филопатий” — царски дворецъ вънъ отъ градскитѣ стени северно отъ Балуклейската горичка къмъ Влахернитѣ. Но предъ стенитѣ на столицата той намѣрилъ смъртьта си: следъ нѣколко усилени опити да завладѣе града, Алексий билъ убитъ въ единъ двубой отъ Конрада Монфератски. [1] Дали бунтътъ на Алексия Вранà е ималъ нѣкоя връзка съ българското възстание, мѫчно е да се каже положително; обаче, като се вземе предъ видъ, 1. че Алексий, споредъ думитѣ на Михаила Акоминатъ, се отказалъ да действува противъ възстаницитѣ въпрѣки заповѣдьта на императора, 2. че Никита Акоминатъ не отбелязва никакви действия презъ време на бунта на възстаницитѣ, и 3. че много отъ съмишленицитѣ и войницитѣ на Вранà следъ убийството му минали на страната на Петра и Асѣня [2], — всички тия данни ни даватъ основание да мислимъ, че все ще да е имало нѣкои съглашения между последнитѣ и бунтовника, защото побѣгналитѣ въ България ромеи се върнали само следъ като получили царски грамоти, съ които се гарантирала тѣхната безопасность. Несъмнено, обаче, е това, че бунтътъ на Алексия Вранà билъ благоприятенъ за Петра и Асѣня, едно, защото Исаакъ Ангелъ не е могълъ да предприеме презъ това време никакви действия противъ тѣхъ и, друго, защото предводителитѣ на възстанието получавали възможность по-добре да организиратъ възстанието и въ северна Тракия, въ областьта Загорье, чието българско население сега се присъединило къмъ възстани-

 

 

1. Niсеtаs, ib., 491, 10—514, 13. — За Филопатий вж. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 206 s. v.

 

2. Ibidem, р. 510, 2-4:

— Ѳ. Успенскій (Образованіе, стр. 129—130) твърди, че въ войската на Вранà, освенъ нормани и кумани, имало още и славяни, което, споредъ него, било по-важно, но отгде е узналъ това, не посочва; поне Никита не споменува нищо подобно.

 

 

448

 

цитѣ, и, както ще видимъ, взело по-после дейно участие въ по-нататъшнитѣ действия противъ ромеитѣ, а, може би, и да засилятъ войската си евентуално съ привърженицитѣ на убития пълководецъ, които не сѫ били малко въ Тракия и не сѫ искали да преклонятъ глава предъ Исаака Ангелъ. [1]

 

Както и да било, но успѣхътъ на възстаницитѣ почналъ да внушава страхъ въ Цариградъ. Затова веднага, следъ като се освободилъ отъ Алексия Вранà, и бунтътъ билъ потушенъ, Исаакъ II Ангелъ още въ началото на лѣтото (юний или юлий) на 1186 г. незабавно потеглилъ противъ българитѣ. Петъръ и Асѣнь, като се научили за настъпването на голѣма армия начело съ самия императоръ, за да избѣгнатъ всѣки случайности въ неравната борба, отстъпили въ балканскитѣ тѣснини, гдето се силно укрепили и чакали неприятеля. Но Исаакъ, ползувайки се отъ тъмното и мъгливо време, успѣлъ да мине Стара-планина не тамъ, гдето го очаквали Петъръ и Асѣнь, и внезапно се явилъ задъ гърба имъ. [2] Ето какъ описва това настъпление Михаилъ Акоминатъ въ споменатия панегирикъ: „Ти, божественейши царю, не бѣше още отрилъ пота отъ боговидното си лице въ тая борба (съ Алексия Вранà), и ти потегли противъ отстъпника робъ, както Христосъ, слѣзълъ отъ небето, за да съкруши отстъпническата сила. Той (робътъ) пъкъ, надутъ съ безумие, се разположи въ скалнитѣ дупки (пещери), поставяйки селището си и казвайки въ сърдцето си: „Кой ще ме свали на земята”, безъ да знае предсказанието за самодържеца редомъ съ божественитѣ изречения: „макаръ и да се издигашъ високо като орелъ и срѣдъ звездитѣ да устроишъ гнѣздото

 

 

1. Ср. Ѳ. Уcпeнскій, п. т., стр. 129—130.

 

2. Nicetas, ib., p. 487, 5-10. — Въ кой проходъ сѫ се укрепили Петъръ и Асѣнь и отде е миналъ Исаакъ II Ангелъ планината, точно не може да се установи, защото изворитѣ не даватъ никакви географски имена. Обаче, като се вземе предъ видъ, че двамата братя сѫ се спустнали въ Тракия презъ Верегавския или днеш. Чалѫкавакския проходъ и че по-сетне презъ времето на втория походъ на Исаака II военнитъ действия ставали въ долината на горна Тунджа и южно отъ изхода на тоя проходъ, трѣбва да се приеме, че и въ първия походъ императорътъ е избралъ за своето настѫпление сѫщия тоя проходъ.

 

 

449

 

си, и оттамъ ще те сваля”. [1] Така и стана. Защото той се укрепяваше здраво, както той мислѣлъ, въ пропасти, пещери и скалисти стръмнини, пъкъ ако нѣкоя отъ планинитѣ била непроходима, той я ограждалъ съ желѣзна врата и въоръжени пазачи, и изглеждало, че по-лесно ще мине камила презъ иглени уши [2], отколкото ромейската войска презъ тѣхъ. Императорътъ пъкъ, макаръ и да можеше да премине презъ тия тѣсни и желѣзни врата, следъ като ги разкъса като паяджини, тъй като Богъ казва къмъ него известното изречение: „Азъ предъ тебе ще вървя, планини ще уравнявамъ, мѣдни врати ще разбивамъ и желѣзни завори ще троша”, [3] — все пакъ той побеждава съ военна хитрость и съвършено изобличава глупостьта на отстъпника. И наистина, като избиколи отъ друга страна, той се покрива съ непрогледна мъгла, както се казва, Богъ налага мракъ на неговата скритость, а се изкачва по стръмно нанагорище и непроходима планинска пътека като по изтъпкана равнина; после, неочаквано отъ върха на планината като отъ другъ край на небето нашето слънце се явило на неприятелитѣ, изгрѣвайки отъ висинитѣ и поразявайки съ лъчитѣ на оръжието и съ по-горещо стреляне на стрелитѣ, така че хората на отстъпника, като виждали, че автократорътъ се явилъ изведнажъ (съ цѣлата си войска) при заключени врата и сияе надъ тѣхъ, се изплашили и съвършено обезумѣли, опитваха се да се скриятъ единъ насамъ, другъ нататъкъ, казвайки: „хвърлете се върху насъ съ планинитѣ и затрупайте ни съ хълмоветѣ!” Защото заплашващиятъ гласъ на Бога отъ милость къмъ насъ ги обърна на страхливци за бѣгство, а той приспособява пророчествата къмъ царскитѣ разкази: „и той ще открие лесоветѣ”. Той извикалъ на войницитѣ, като на добри кучета, по ловджийски, като да отиваше на ловъ, безъ обаче да се сражава. И на дѣло всѣка планина и хълмъ, като се разузнае се смиряваше и по-лесно отиваха на ловъ за възстаналитѣ варвари, отколкото за нещастнитѣ животни. Но и при все

 

 

1. Вж. книга на пророкъ Авдия, гл. I, ст. 3—4.

 

2. Мат. гл. 19, ст. 24.

 

3. Исайя, гл. 45, ст. 2.

 

 

450

 

това и планината си получи съответнитѣ наказания, загдето съвсемъ скривала отстъпника и, надигайки се, надувала се до безумие. Защото тя се лишаваше съ желѣзо отъ горската си украса, бидейки оголвана отъ гѫстолиствени и чести дървета и, следъ като гората била съ огънь изгорена, тя почернѣ. А оня (т. е. Петъръ) нечестивецъ, превъзнасяйки се и издигайки се надъ ливанскитѣ кедри, си отиде, и ето нѣмаше го, и бѣ потърсенъ, и мѣстото му не се намѣри”. [1]

 

Никита Акоминатъ пъкъ въ тъй нареченото „известително послание” на Исаака II, [2] писмо по поводъ на втория походъ, представя резултатитѣ отъ първия походъ така: „Недавно въ слуха на вашето ухо бѣха прочетени ония радостнотворни и благовестителни грамоти на моето царство, недавно царствениятъ градъ бѣше изпълненъ съ победни пѣсни (пеани), на кръстопътищата и улицитѣ вие принасяхте Богу благодарителни жертви. Едвамъ преди три дена Той (Господь) тури нозетѣ ми на висинитѣ, а всѣки хълмъ се уравняваше предъ царството ми, като превръщаше кривото въ право и непроходимото правѣше проходимо и като че ли по осезателенъ начинъ прострѣ тъмнина предъ отстѫпницитѣ, защото Той, споредъ думитѣ на пророка, създава утро и мъгла и се издига на земната височина. Едни отъ неприятелитѣ, като станаха дѣло на меча, лежатъ разхвърлени за храна на животнитѣ, други понесоха на шията вериги и наравно съ собственитѣ си роби се измъчваха, трети пъкъ, като искаха да купятъ спасение съ бѣгство и, бидейки спасени по милостьта на царството ми, — нѣщо, което тѣ не се надѣваха да иматъ чрезъ молитва, — тѣ получиха неочаквано това и безъ мо-

 

 

1. , ib. §§ 70—73 (вкл.), р. 248, 14—250, 3. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 119, предава цѣлия тоя пасажъ съвсемъ съкратено и измѣнено. — Ср. В. Г. Васильевскій, п т., стр. 187—188.

 

2. Това послание на Исаака II до патриарха и синода е писано отъ Никита Акоминатъ, който тогава билъ императорски секретарь и самъ участвувалъ въ втория походъ противъ възстаницитѣ. То е издадено отъ Cons. Sathas, Bibliotheca medii aevi, t. I (1872), p. 77—84. — Ѳ. Успенскій дава руския преводъ на това послание (вж. Визант. писатель Никита Акоминатъ, стр. 184—187), обаче не въ пъленъ видъ и само по смисълъ, а на нѣкои мѣста и неточенъ.

 

 

451

 

литва. Вчера и оня день Господь направи дѣлата ни за очудване на тѣхъ”. [1] И наистина, войската на Петра и Асѣня била разпръсната, а сами водачитѣ съ дружината си побѣгнали къмъ Дунавъ.

 

Още отъ тая първа среща на императора съ водителитѣ на възстанието се показала недалекогледната политика на Исаака II Ангелъ и какъ не само той, но и изобщо въ Цариградъ сѫ гледали първоначално на българското възстание. Като считалъ, че то е дѣло лично само на двамата братя, които, както и други мѣстни и съ влияние воеводи, се стремили къмъ полунезависимо положение въ държавата, Исаакъ II помислилъ, че ако следъ първия си успѣхъ, който впрочемъ се дължалъ по-скоро на една случайность, се опита да удовлетвори тѣхния стремежъ, ще усмири цѣлата страна. И наистина, Никита, като съобщава за връщането на Петра и Асѣня отъ отвѫдъ Дунавъ съ куманска войска (вж. тукъ по-долу), той пише: „Сега тѣ не се задоволявали, дали могатъ да подържатъ до край своето предприятие и дали ще облѣкатъ само намѣстничеството на Мизия, но тѣ нѣмало по никой начинъ да се успокоятъ, докато не причинятъ най-голѣми вреди на ромеитѣ и не съединятъ господството надъ мизийци и българи въ едно, както е било нѣкога-си по-преди”. [2] Ако водителитѣ на възстанието, подкрепени отъ куманитѣ, се явили въ Мизия съ по-широки планове, и ако не се задоволявали, дали могатъ да издържатъ до край предприятието си и ще облѣкатъ само намѣстничеството на Мизия, т. е. тѣ сѫ били увѣрени, че ще успѣятъ и въ едното, и въ другото, то ясно става, че подобно предложение, т. е. единъ отъ тѣхъ, респ. Петъръ, да бѫде назначенъ за намѣстникъ-управитель на цѣла Мизия, имъ е било правено отъ страна на Исаака Ангелъ следъ първия му походъ. [3] Обаче Петъръ и Асѣнь не се под-

 

 

1. Con. Sathas, ib., p. 77—78.

 

2. Nicetas, ib., p. 488, 19—489, 5. За това известие подробно вж. тукъ по-долу, стр. 456, бел. 3.

 

3. Ѳ. Успенски мисли, че къмъ това време трѣбва да се отнесе доста ясното намекване въ панегирика на Михаила Акоминатъ за нѣкакви-си сношения на Исаака II съ Петра и Асѣня, именно че византийското

 

 

452

 

дали на предлаганитѣ имъ лични облаги, защото цельта на повдигнатото отъ тѣхъ възстание била съвсемъ друга, и тѣ решили да продължатъ борбата.

 

Споредъ Никита, главната грѣшка на императора се заключавала въ това, че „при съвършеното отсѫтствие на всѣки отпоръ и при всичката възможность да обиколи цѣла Мизия [1] (т. е. северна България) и да постави гарнизони въ тамшнитѣ градове, отъ които много се намиратъ въ Хемъ (т. е. Стара-планина), а повечето или дори всички сѫ построени на стръмни скали и задоблачни висини, той не направилъ нищо такова, но, като предалъ на огънь кръстцитѣ по нивитѣ [2] и се поддалъ на престорното разкаяние на явилитѣ се при него власи (т. е. българи отъ северна България), незабавно потеглилъ обратно, като оставилъ тамошнитѣ работи още неразрешени, така че, завършва Никита, той само възбудилъ у варваритѣ още по-голѣмо презрение и още повече ги въодушевилъ”. [3] По-нататъкъ Никита описва, какво впечатление направилъ въ Цариградъ първиятъ походъ на Исаака II противъ възстаницитѣ. „Когато се върналъ въ царствения градъ, императорътъ дотолкова се хвалилъ съ извършенитѣ отъ него дѣла, че единъ отъ сѫдиитѣ (това бѣше Лъвъ Монастириотъ) казалъ: „Опечалена е сега

 

 

правителство, респек. императорътъ се опитвалъ да въздействува върху българскитѣ водители съ обикновеното за византийската политика срѣдство — дарове и дори подкупи (вж. Образованіе, стр. 107, 109 и 120). Обаче още на времето В. Г. Васильевски показа, че Успенски изпадналъ въ грѣшка: въ визираното отъ него мѣсто въ панегирика нѣма нищо подобно, а тамъ се възхваля  с п р а в е д л и в о с т ь т а, която, както се струвало на оратора, се намирала въ връзка съ щедростьта и дори право отъ нея изтичала”. Оказва се, че Успенски не разбралъ смисъла на въпросния пасажъ (38 гл. споредъ изданието на Тафеля) въ панегирика, „така че следъ първия походъ на Исаака противъ Петра и Асѣня последвали не преговори съ тѣхъ, не подкупъ, а бѣгството имъ отвѫдъ Дунавъ”, завършва Васильевски (п. т., стр. 189—190).

 

1. Nicetas, ib., p. 487, 16: , a въ варианта: , т. е. „да премине цѣло Загорье”.

 

2. Ако кръстцитѣ сѫ стояли още по нивитѣ, ясно е, че първиятъ походъ на Исаака II не може да се отнесе по-късно отъ юлий 1186 год.

 

3. Nicetas, ib., p. 487, 11-24.

 

 

453

 

душата на императоръ Василия Българоубиецъ. Когато тоя господарь окончателно съкрушилъ тия (т. е. българитѣ, а не власитѣ, както би могло да се заключи отъ думитѣ на Никита, защото Василий II никога не унищожавалъ влашко царство), той завещалъ, че, ако власитѣ се заловятъ нѣкога пакъ за отцепване, то тоя, който иска да ги завоюва, трѣбва да предприеме неговото лагерно разположение и да навлѣзе въ тѣхъ. Това завещание той положилъ въ Состеновия мънастирь. [1] Но завещанието се оказва лъжливо, защото ти, господарю, това, което той (импер. Василий) завещалъ да се изпълни презъ много време, ти извърши тъй скоро, както нему никога и на умъ не дохождало”. Така той (Лъвъ Монастириотъ), продължава Никита, почти право се подиграваше и се гаврѣше съ императора, като отнасяше остроумието си, разбира се, къмъ лъжливостьта на предсказаното (въ завещанието) и като искаше да изкаже, че (императорътъ) отново хвърлилъ бунтовницитѣ въ предишната покорность и робство и се завърналъ въ кѫсо време, а не тъй дълго като него (Василия Българоубиецъ) и че напраздно тоя (въ завещанието си), като отъ вдъхновени уста и отъ триножника на Делфийския оракулъ изригна праздни и съ лъжа пропити пророчества”. [2]

 

Между това Петъръ и Асѣнь преминали Дунавъ и се явили въ земята на куманитѣ. Тѣ сполучили да ги убедятъ да се съюзятъ съ тѣхъ и наедно да воюватъ противъ Византия. „Варварската сбирщина, която отново почна враждебнитѣ действия, четемъ въ „известителното послание”, се подложи на нови злополуки; повиканитѣ отъ тѣхъ на помощь

 

 

1. Ibidem, p. 488, 5-6: се намиралъ на европейския брѣгъ на Босфора съ църква св. Архангелъ Михаилъ въ мѣстото Анапълъ. Църквата била построена отъ Константинъ Велики и реставрирана отъ Юстиниана I и Василия I Македонецъ. Мънастирьтъ билъ възобновенъ отъ Исаака II Ангелъ и е носилъ името „лавра”, отъ което може да се заключи, че той е билъ голѣмъ. Той се намиралъ при днеш. с. Стеня на Босфора. Подробно за Анаплъ и Состенионъ вж. J. Pargoire, Anaple et Sosthène въ Изв. Р. Ар. Ин-тъ, т. III (1898), р. 60 et sequ. — Ср. митр. Симеона, Писмата на Теофилакта, стр. 230—231.

 

2. Nicetas, ib., p. 488, 1–13 et s. 1.

 

 

454

 

съюзници загинаха отъ зла сѫдба (участь). Защото обхванатиятъ отъ бѣсъ Петъръ, роденъ и израсълъ за тежка скръбь на варваритѣ, които обитаватъ въ Хемскитѣ планини, като се хвърли въ възстанието, по непонятенъ начинъ избѣгна наказанието и по единъ страненъ начинъ се спаси, и ето, той подражава на дявола, който е заседналъ въ него. Той не може повече да търпи обичното мѣстожителство, както и дяволътъ, изгоненъ отъ човѣшкото тѣло. И тъй, като преминаха сладкото посрѣдъ рѣки море, т. е. Дунавъ, той се посели между свинообразни хора, скититѣ (куманитѣ), и имъ държи речи, каквито му се иска”. Петъръ имъ казалъ следното: когато императорътъ се върналъ назадъ (отъ сев. България) и ромейската войска се бѣ изтеглила у дома си, тамъ билъ оставенъ нѣкакъвъ гарнизонъ за крепоститѣ, който, макаръ и да е непреодолимъ за тамшнитѣ само жители, но не ще може да издържи, ако тѣ (куманитѣ) ударятъ на него; затова той имъ обещалъ награда. По-нататъкъ той имъ казалъ, че на драго сърдце се съгласява съ желанието на скититѣ, а именно: „да бѫдатъ преведени презъ Хемскитѣ долини безъ трудъ, да бѫдатъ отворени желѣзнитѣ врата и безпрѣчно да прехвърлятъ дългата стена, [1] и презъ тая тѣснина и мѫчнопро-

 

 

1. Соn. Sаthаs, ib., p. 78: . Изглежда, че издательтъ приелъ думитѣ „желѣзни врата” за географско название, и затова ги предава съ заглавни букви. За сѫщитѣ тия „желѣзни врата” говори, както видѣхме, и митрополитъ Михаилъ Акоминатъ въ споменатия панегирикъ: „Той (отстѫпникътъ-робъ) се укрепяваше здравата, както той мислѣше, въ пропасти, пешери и скалисти стръмнини, а пъкъ ако н-коя отъ планинитѣ била непроходима, той я ограждалъ съ желѣзни врата и въорѫжени пазачи . . . Императорътъ пъкъ, макаръ и да можеше да пробие тия тѣсни и желѣзни врата, следъ като ги разкѫса като паяджина ..., все пакъ той побеждава съ военна хитрость” и т. н. (вж. тукъ по-горе, стр. 449). Отъ това описание на М. Акомината ясно става, че тукъ се говори за истински желѣзни врата, а такива сѫ имали тъй нареченитѣ  д е м и  , които сѫ се строили обикновено въ най-тѣснитѣ мѣста на планинскитѣ проходи: това е било висока и дебела стена съ кули на горния ѝ край, а въ срѣдата ѝ имало голѣма, тежка, обкована съ желѣзо врата, която се заключвала освенъ съ ключалки и куфари, още и съ дървени или желѣзни завори (сюрмета); тѣ сѫ имали за цель да задър-

 

 

455

 

ходимъ пѫть да излѣзатъ на широчината, да нападатъ страната на императора, да изрѣжатъ съ мечоветѣ си ромейскитѣ посѣви [1] и да ограбятъ имотитѣ имъ, безъ да даватъ събранитѣ плодове на пѫтеводачитѣ и безъ да имъ плащатъ нѣщо а той, като отмъститель-дяволъ да се облѣе съ кърви и сълзи християнски, а оттука да залъже душевното си удоволствие ... Куманитѣ на драго сърдце приели предложенията на отстъпника и на тълпи и като пролѣтни пчели потеглили”. [2] Трѣбва тукъ да изтъкнемъ, че Никита не е последователенъ въ изложението на фактитѣ. Така, въ историята си на едно мѣсто говори, че и двамата водачи отишли при куманитѣ, [3] на друго пъкъ, че само придружаващитѣ Асѣня варвари преминали Дунавъ, [4] а въ посланието всички преговори съ куманитѣ отдава на Петра; очевидно е, че и двамата братя сѫ минали Дунавъ. После, споредъ историята, Исаакъ II и следъ първия си походъ не оставилъ никакви войски въ северна България, така че, когато Асѣнь се върналъ съ куманитѣ въ Мизия, той

 

 

жатъ неприятелитѣ или пъкъ съвсемъ да имъ попрѣчатъ да минатъ презъ прохода, на който тя е построена (вж. по-подробно за демитѣ В. Н. 3латарски, История на българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 731, бел. 1). — Где трѣбва да търсимъ тая дема, мѫчно е точно да се опредѣли; но като вземемъ предъ видъ, че действията се развивали предъ южния изходъ на Верегавския проходъ, то наклонни сме да я търсимъ въ днешния тѣсенъ Мокренски проходъ около старата крепость при с. с. Мокренъ и Каябашъ, а, може би, и при Кадърфакли. — Що се отнася до „дългата стена”, за която тукъ става дума, то, ако не трѣбва да видимъ въ нея нѣкое отъ земленитѣ укрепления въ ония пакъ мѣста, то, като се има предъ видъ, че куманитѣ искали да прехвърлятъ тъкмо тая дълга стена и да нападнатъ на „страната на императора”, може би, ше трѣбва да видимъ въ нея именно стария пограниченъ окопъ — еркесията, която очевидно, се смѣтала за граница на възстаналата область на сев. Тракия, защото както, видѣхме, и населението отъ Анхиалъ и околностьта бѣ сѫщо възстанало и, както ще покажемъ по-нататъкъ, че старата область Загорье е влѣзла така сѫщо въ границитѣ на възобновената българска държава.

 

1. Тукъ имаме още едно посочване, че първиятъ походъ на Исаака II Ангелъ се отнася къмъ месецитѣ преди жътва — юний или юлий.

 

2. Con. Sathas, ib., 78—79. — Ѳ. Успенскій, Византіискій писатель и пр., стр. 185.

 

3. Niсеtas, ib., p. 487, 11-15.

 

4. Ibidem, p. 488, 13-14.

 

 

456

 

не намѣрилъ тамъ никаква ромейска войска, [1] когато, споредъ посланието, той оставилъ само незначителенъ отредъ, обаче такъвъ, който мѣстнитѣ жители сами не биха могли да го преодолѣятъ; нѣма съмнение, че второто е по-вѣрно, защото Никита не е могълъ да не излага въ посланието факти, които сѫ били въ полза на самия императоръ.

 

Както и да било, когато Петъръ и Асѣнь съ многобройна съюзна куманска войска се върнали въ „своето отечество Мизия” (споредъ варианта Загорье, т. е. въ северна България), тѣ я намѣрили съвсемъ очистена (соб. изметена) и изпразднена отъ ромейската войска. [2] „Варваритѣ се нахвърлиха, пише Никита, въ нея (Мизия) съ по-голѣмъ шумъ, като да водѣха съ себе си отъ Скития цѣли легиони отъ демони. Сега забелязва Никита, тѣ не се задоволявали съ това, дали могатъ да спасятъ докрай своето предприятие и дали ще облѣкатъ само намѣстничеството на Мизия, но тѣ нѣмало по никой начинъ да се успокоятъ, докато не причинятъ най-голѣми вреди на ромеитѣ и  н е  с ъ е д и н я т ъ  г о с п о д с т в о т о  н а д ъ  м и з и й ц и  и  б ъ л г а р и  в ъ  е д н о,  к а к т о  е  б и л о  н ѣ к о г а – с и  п о – п р е д и”. [3] Последниятъ пасажъ явно сочи не само на

 

 

1. Вж. тукъ малко по-долу, на тая страница.

 

2. Споредъ сѫщия вариантъ, Петъръ и Асѣнь намѣрили Загорье въ добро положение — . Nicetas, ib., p 488 s. 1. ad. lin. 16.

 

3. Nicetas, ib., p. 488, 10— 489, 5:


Понеже тоя пасажъ се разбира неправилно, ние ще го разгледаме по-подробно. Преди всичко съ гл. може и трѣбва да се разбира само „своитѣ работи”, оттука „своето предприятие”, т. е. освобождението на северна България, което се обяснява и отъ следващето изречение: . В. Г. Васильевски превежда последното: „облечь себя намѣстничествомъ въ  о д н о й  М и з і и  (у Влаховъ, п. т. стр. 177), което не е вѣрно, защото се отнася не къмъ , а къмъ , която твърде сполучливо е преведена „намѣстничество” (соб. значи „мѣстно началство”, „началство на страна или область”, „управление на страна или область”) въ смисълъ на „управление на страната отъ името на ромейския императоръ”, защото въ Цариградъ, както вече се изтъкна, на първо време мислили, че Петъръ и Асѣнь сѫ се домогвали до такова управле-

 

 

457

 

това, че Петъръ и Асѣнь сѫ били увѣрени вече въ своя успѣхъ — освобождението на северна България, но и на това, че тѣ ще продължатъ да се борятъ и за освобождението и на другитѣ български земи, т. е. за освобождението на цѣлия български народъ. Ето какъ се описва това нахлуване въ посланието на Исаака: „На брой хиляди тѣ преминаха Хемъ и нападнаха на нашитѣ паланки въ (южнитѣ) му покрайнини, а за пѫтеводачи и сподвижници въ сражение имаха ония власи, които се върнаха на предишната си бълвотина, [1] из-

 

 

ние. — После изречението: Васильевски превежда: „с о е д и н и т ь  в ъ  е д н о  в л а д ѣ н і е  землю Мисовъ (Влаховъ) и землю Болгаръ” (п. т.). Но думата не значи „владение на земя”, а „могѫщество, власть, господство, владичество, управление” (лат. dominatio) отъ гл. , следов. горното изречение трѣбва да се преведе: „тѣ ще съединятъ въ едно властьта (господството, управлението) надъ мизи и българи”, което пъкъ е равносилно на . Презъ XI. и XII. вѣкъ, откакъ днеш. северна България съ Добруджа била отдѣлена като особна военно-административна область — тема подъ име  П а р и с т р и о н ъ  —  П о д у н а в и е, подъ име „България”, както видѣхме, се разбирала западната половина на първото царство или западнитѣ и югозападнитѣ български земи; но къмъ срѣдата на XII. вѣкъ терминътъ „Паристрионъ” изчезва и се замѣня съ класическото име . Че така трѣбва да се разбира горниятъ изразъ, показватъ и думитѣ , т. е. както тия две части на българскитѣ земи били съединени презъ първото българско царство, а не нѣкаква-си въображавана „земля влаховъ и земля болгаръ”, както превежда Васильевски. Поради това както подъ „власи” у Никита се разбиратъ  б ъ л г а р и т ѣ  въ северна България, тъй подъ „мизийци” се разбира изобщо българско и небългарско население, което бѣ възстанало въ северна България (За това подробно вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр., п. т., стр. 29—41). Оттука гореприведенитѣ думи на Никита трѣбва да се разбиратъ въ смисълъ, че Петъръ и Асѣнь, чувствувайки се силни следъ сключването на съюзъ съ куманитѣ, разширили плана си за освобождението не само на северна България, но и на другитѣ български земи на западъ и югозападъ, — планъ, за осъществяването на който бѣ насочена дейностьта на тримата братя, освободители и владѣтели на българитѣ.

 

1. С. Sаthаs, ib., p. 79: . Притчи Солом. 26, 41; 2 Петр. посл. 2, 22. Това изречение споредъ насъ, трѣба да се разбира въ смисълъ, че авторътъ е ималъ предъ видъ ония власи или българи, които презъ първия походъ се били престорно смирили, но сега отново възстанали.

 

 

458

 

мѣниха се на кривъ лѫкъ, върху който, като върху камениста и суха земица, царството ми, следъ като излѣ милость, безуспѣшно направи своето нападение ... И ето тѣ грабятъ всичко, каквото имъ се попадне на пѫтя, нанасятъ всѣкакви злини, колятъ, погубватъ и опожаряватъ. Въ по-бързото си отъ слухъ нападение на нашитѣ области, като не намѣрили почти нито единъ храбъръ противникъ, тѣ се разпръснали противъ селищата въ равнината, а нѣкои отъ тия се възбунтували противъ тѣхъ”. [1] Отдѣлни отреди отъ съюзнитѣ войски почнали вече да се явяватъ въ североизточна Тракия.

 

Като се научилъ за всичко това и като не виждалъ нищо добро за въ бъдеще, отъ една страна, а отъ друга — като разбралъ, че нападението на варваритѣ заплашвало съ крайна опасность, императорътъ предприелъ новъ походъ. Така обяснява Никита въ посланието причинитѣ на втория походъ на Исаака II противъ българитѣ. Обаче въ историята си той изтъква други причини. “Между това, четемъ тамъ, императорътъ, като съжалявалъ, гдето въ първото си нападение противъ мизийцитѣ не се разпоредилъ съ работитѣ на неприятелската страна, както трѣбвало, но, като се вдигналъ, тръгналъ оттамъ, като че ли неприятели, гонейки го, нападали, дори безъ да остави въ нейнитѣ крепости ромейски гарнизони и безъ да вземе отъ неприятеля благонадеждни заложници, повторно потеглилъ противъ мизийцитѣ”. Но, ако се сѫди по развитието на събитията, очевидно, тукъ сѫ действували и едната и другата причини, т. е. и страхътъ предъ заплашващата опасность, и желанието му да поправи грѣшкитѣ презъ първия безсмисленъ походъ. Като чулъ, че мизийцитѣ вече не насочватъ погледитѣ си къмъ планинитѣ и хълмоветѣ, а следъ като се засилили съ наемната куманска войска, се нахвърлили върху околноститѣ на Агатополь и силно ги опустошавали, като вършили страшни злодействия, [2]

 

 

1. С. Sathas, ib., p. 79.

 

2. Nicetas, ib., p. 515 9-13. Ние се съмняваме, че българитѣ и куманитѣ сѫ могли да достигнатъ до днешния Агатополь, който е на брѣга на Черно море южно отъ Созополь. Тукъ подъ Агатополь се разбира градъ и и римскитѣ Aquae calidae. 3a

 

 

459

 

набързо и тоя пѫть императорътъ потеглилъ отъ столицата съ около две хиляди души войска, която ималъ подъ рѫка въ момента, като назначилъ за другитѣ войскови части и за тежкия обозъ сборенъ пунктъ въ Одринъ. „Моето царство искаше да потегли въ походъ и, ако бѣше възможно, въ четири дена бързахъ да настигна варваритѣ и се домогвахъ да се сразя съ тѣхъ при божия помощь”, писалъ Исаакъ II въ посланието си, но на това попрѣчили роднинитѣ му, а главното било това, че когато той стигналъ въ Таврокомъ, неголѣмъ населенъ чифликъ близу до Одринъ, [1] гдето чакалъ да се събере войската му, той се обърналъ къмъ победителя на Алексия Вранà, Конрада Монфератски съ искане, незабавно да дойде въ лагера. „Отначало той се съгласилъ, пише Никита, да тръгне заедно съ императора и да участвува въ предстоещата война, но понеже божието решение, щото ромеитѣ зле да изтеглятъ отъ мизийцитѣ, му попрѣчило, промѣнилъ намѣрението си” [2] и заминалъ, съгласно съ по-рано дадено обещание, за Палестина.

 

Между това на императора било съобщено отъ разузнавачи, че неприятелитѣ опустошаватъ селата въ околноститѣ на крепостьта Лардея (хисарлъка при Карнобадъ) и че, следъ

 

 

това подробно вж. тукъ въ края Притурка № 16: „Какъвъ градъ трѣбва да се разбира подъ у Никита Акоминатъ”.

 

1. Nicetas, Ib.. p. 516, 4-6:

Въ посланието пъкъ сѫщиятъ Никита пише, че императорътъ пристигналъ

т. е. „това е малъкъ единъ чифликъ, намиращъ се въ Тракия; презъ него тече рѣка Тавроканъ. Нѣма съмнение, че тукъ става дума за единъ и сѫщия чифликъ, защото и Анна Комнина (ib., II, р. 69, 11-15) пише, че въ тѣсния проходъ на Таврокомъ низъ долината на прохода тече рѣка. При тия данни трѣбва да се приеме, че Аллаги се е наричалъ самиятъ чифликъ, а селото, което е влизало въ землището на чифлика, се наричало Таврокомъ, а по него и рѣката се наричала , а не , което ние смѣтаме за погрѣшно написано. За самото мѣстонахождение на Таврокомъ ние се изказахме (вж. тукъ по-горе, стр. 198 и 217), че се е намирало на югоизтокъ или югъ отъ Одринъ по главния пѫть за Цариградъ.

 

2. Nicetas, ib., p. 516, 16-20.

 

 

460

 

като избили много народъ и не по-малко изловили въ пленъ и натоварили богата плячка, тѣ предполагали да потеглять обратно. Затова Исаакъ II презъ нощьта при звука на трѫбитѣ възседналъ коня и потеглилъ въ походъ, като мислилъ да имъ пресѣче пѫтя. На 8. октомврий около  Б а с т е р н и   [1] той настигналъ единъ кумански отредъ, който, като чулъ, че императорътъ самъ тръгналъ по стѫпкитѣ имъ, се оттеглилъ бързо. Тукъ той останалъ три дена, докато се съсрѣдоточатъ останалитѣ войски, и съставилъ следния планъ за по-нататъшнитѣ действия: той отдѣлилъ една часть отъ армията си и я далъ на зетя си Андроника Кантакузинъ, комуто било заповѣдано да отбраня областьта на Анхиалъ, а самъ потеглилъ за Вероя (Боруй, Стара Загора), за да противодействува на неприятелитѣ въ областьта ѝ. Но не изминалъ и четири парасанги (единъ преходъ), и догонилъ го другъ бързъ веститель, който му съобщилъ, че въ Лардея се намирали нѣколко десетки хиляди кумани. Тогава, като повѣрилъ една часть отъ войската на племенника си Мануила Камица, а друга на други пълководци, Исаакъ побързалъ съ своитѣ отреди къмъ това мѣсто. Още съ приближението на ромейската войска куманитѣ, които се оказали само до шесть хиляди, като повѣрили плячката на отдѣленъ отредъ, който да я прекара по най-кратъкъ пѫть къмъ планината, завързали голѣмо сражение, [2] на което и самъ Никита билъ свидетель. Ето какъ Исаакъ описва това сражение въ посланието си.

 

„Като преминахъ до 50 стадии, азъ срещнахъ варварска войска, разположена на едно мѣсто и обиколена съ плячка. Едни само пленници бѣха около 12 хиляди, а пъкъ животнитѣ бѣха такова множество, както звездитѣ на небето, тъй че тѣ бѣха се проточили като дълга опашка на разстояние

 

 

1. Где се намиралъ тоя градъ или село. засега остава неизвестно; но, ако се сѫди по мѣстото на военнитѣ действия, би трѣбвало да се търси нейде между днеш. Ямболъ и Казълъ-агачъ (сег. Елхово).

 

2. Niсеtаs, ib., р. 517, 21— 518, 23. — Sathаs, ib., p. 80—81. — Ѳ. Успенскій, Визант. писатель и пр., стр. 186. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 192—193.

 

 

461

 

до шесть стадии, когато варваритѣ се обърнаха на бѣгъ. Когато пъкъ се срещнахме лице съ лице, една часть отъ скититѣ подкараха плячката напредъ, а другата влѣзе въ бой съ насъ: скититѣ на разбѣгъ правятъ нападение — такъвъ имъ е военниятъ обичай. [1] Но скоро тѣ бѣха обърнати въ бѣгство: преследването и избиването имъ се простираше на разстояние 60 стадии. Нашитѣ се пръснаха въ преследване по двама, по трима, твърде малко се втурнаха подиръ отишлитѣ напредъ скити; тогава на варваритѣ се яви неочаквана помощь, около хиляда души и повече, и тѣ стремително нападнаха на нашитѣ, които безредно се бѣха впустнали подиря имъ. Войската на моето царство, изплашена отъ вика на варваритѣ, обърна се на бѣгъ; варваритѣ се втурнаха подиръ насъ и почнаха да убиватъ отстаналитѣ назадъ. Работата би могла да се свърши съ голѣма злополука, ако да не бѣхъ заповѣдалъ да повикатъ неголѣмото число души, които вървѣха подиря ми, и не бѣхъ наплашилъ варваритѣ съ звънтенето на щитоветѣ. Като забелязаха царското знаме и узнаха за моето присѫтствие, тѣ не издържаха нашето нападение, обърнаха се безредно на бѣгъ, пръснаха се въ разни страни и станаха лесна плячка на нашата конница. Тогава единъ нападаше на много, двама на цѣлъ десетъкъ; и ако нощьта не бѣ прикрила нѣкои, то надали би останалъ нѣкой, който да занесе на своитѣ за злополуката. Като доставямъ съ тая победа радость на поданицитѣ си, съ настоящата грамота накратко ви известявамъ за станалото, за да знаете, въ какво положение се намира работата, за да славословите усърдно Бога и да го молите за други благодеяния”. [2] Награда за победителитѣ било това, гдето една часть отъ пленницитѣ била освободена и върнатъ билъ откараниятъ добитъкъ. Исаакъ II обаче не преследвалъ куманитѣ въ планинскитѣ проходи, а се върналъ въ Одринъ. Сражението при Лардея трѣбва да се отнесе къмъ срѣдата на октомврий 1186 г. [3]

 

 

1. Тоя обичай Никита описва въ историята, ib., p. 519, 2-8, вж. тукъ въ края Притурка № 13: „Известия за куманитѣ”.

 

2. Sathas, ib., p. 82—84. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 187.

 

3. Вж. Васильевскiй, п. т., стр. 194, и бел. 2.

 

 

462

 

Това съобщилъ Исаакъ II Ангелъ за сражението при Лардея въ посланието си до патриарха и синода, — послание, чиято редакция принадлежи на Никита Акоминатъ, който е придружавалъ императора въ тоя походъ като неговъ секретарь, поради това по сѫщностьта си то напълно се схожда съ неговата история съ тая само разлика, че „въ посланието се изтъква на пръвъ планъ императорътъ, неговата храбрость и лично участие въ сражението, когато въ историята малко мѣсто се отдѣля за юначеството на Исаака; самото сражение е представено като една случайность”. [1] И наистина, „по всичко изглеждаше, пише Никита въ историята, че скититѣ, следъ като се покриха съ голѣма слава, действително, биха се надсмѣяли него день надъ насъ, и ние били бихме предадени на звѣрския народъ за позоръ, ако да не бѣ дошълъ бързо на помощь самъ императорътъ, който имаше при себе си още съвършено прѣсна фаланга (отредъ), и ако силниятъ звукъ отъ трѫбитѣ на пристигналия отредъ, свирнята на медноустнитѣ рогове, които заечаха по бойното поле, и изгледа на драконовитѣ изображения, които се развѣваха отъ вѣтъра по пъртоветѣ на копията, не бѣха уголѣмили въ тѣхното (на скититѣ) изплашено отъ неочакваностьта въображение за численостьта на нашата войска”. [2] Това сражение, споредъ думитѣ на Ѳ. Успенски, „се губи между другитѣ неспечелени сражения, несполучливи предприятия, необмислени мѣрки и най-сетне жестоки поражения, които ромеитѣ бѣха потърпѣли отъ българитѣ. Въ историята на Никита господствува изобщо неблагоприятенъ възгледъ за царуването на Исаака Ангелъ, осмѣйватъ се неговитѣ самохвални послания въ столицата и не се придава на неговитѣ мѣрки противъ българитѣ никакво значение”. [3] Разбира се, тая разлика се обяснява съ нееднаквитѣ обстоятелства, при които сѫ били съставени както посланието, тъй и историята, а сѫщо отъ различнитѣ цели, които е ималъ предъ видъ съставительтъ имъ.

 

 

1. Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 189.

 

2. Nicetas, ib., 519, 13-20.

 

3. Ѳ. Успенскiй, п. т., стр. 189.

 

 

463

 

Колкото обаче благоприятни за ромеитѣ и да ни представя работитѣ това послание, вториятъ походъ на Исаака II Ангелъ противъ българитѣ не е ималъ никакво решаваще значение въ борбата за независимость. Цельта на тоя походъ била, едно, да се поправятъ грѣшкитѣ на първия и, друго, да се усмири окончателно възстанието. Въ сѫщность не се постигнало нито едното, нито другото: при всичкитѣ поражения, които потърпѣли куманитѣ и възстаницитѣ, споредъ посланието и историята на Никита, Петъръ и особено Асѣнь, „човѣкъ необикновено срѫченъ и въ тежки обстоятелства извънредно находчивъ”, поддържани отъ куманитѣ, открили смѣла борба по цѣлата подбалканска линия отъ Пловдивъ до Анхиалъ и юнашки защищавали старо-планинскитѣ проходи, така че Исаакъ не можелъ да проникне на северъ отъ Стара-планина и да накаже бунтовницитѣ, а се ограничилъ, споредъ Никита, само съ туй, че „като изтръгналъ нѣкое и друго нѣщо отъ неприятелската плячка, като че ли отъ челюститѣ на звѣрове, императорътъ следъ сражението (при Лардея) потеглилъ назадъ къмъ Одринъ, като напустналъ пѫтя, по който той бѣ предположилъ да върви”, т. е. отвѫдъ Стара-планина. И тъй, ако сражението при Лардея би имало голѣмо значение и въ него българитѣ сѫ били съвсемъ разбити, то Исаакъ надали би се върналъ назадъ и би се отказалъ отъ изпълнението на своя планъ. Напротивъ, българо-куманскитѣ дружини и следъ това не дали покой на Исаака: тѣ отново се явили при Вероя, отгдето той, наистина, сполучилъ да ги отбие, но въ сѫщото време се убедилъ, че работата съ българитѣ далечъ още не е свършена ... „Затова, пише Никита, императорътъ решилъ отново да отиде въ Загорá и какъ-какъ, доколкото е възможно, да се опита да смири мизийцитѣ”. [1]

 

Като се убедилъ, че цѣла източна Стара-планина била за него недостѫпна и че проходитѣ въ нея се юнашки защищавали отъ българитѣ, Исаакъ II Ангелъ намислилъ да премине въ западната ѝ часть и оттамъ да нападне на северна Бъл-

 

 

1. Nicetаs, ib., р. 519, 21— 520, 6.

 

 

464

 

гария и да усмири окончателно възстанието. Той се решилъ на тоя планъ, защото, отъ една страна, предполагалъ, че възстаницитѣ не сѫ успѣли още да завзематъ западнитѣ проходи, а отъ друга — се научилъ, че „пѫтищата въ Хемъ не били тъй мѫчнопроходими, а по нѣкои мѣста дори ставатъ твърде удобни, и че имало твърде достатъчно вода за черпало и близу до пѫтя фуражъ за товарнитѣ животни,  а к о  с а м о  о в р е м е  п о т е г л я т ъ  з а  т а м ъ”. Последнитѣ думи на Никита ни подсѣщатъ да мислимъ, че е имало и друга причина, която е принуждавала Исаака Ангелъ да побърза тъй наскоро следъ втория си походъ и въ тъй късно време на годината къмъ северозападъ. Както видѣхме, Петъръ и Асѣнь, следъ като се обезпечили съ куманска военна помощь, разширили своя планъ въ борбата за освобождение — тѣ намислили „да съединятъ, казва Никита, господството надъ мизийци и българи (т. е. на северна и югозападна България) въ едно, както е било нѣкога-си по-преди”, а това показва, че у водителитѣ на възстанието била съзрѣла твърде отрано мисъльта да разпространятъ възстаническото движение и въ западнитѣ и югозападнитѣ български земи (въ днеш. Македония), затова твърде вѣроятно се явява предположението, че тѣ сѫ се опитали още въ 1186 год., ако не съ изпращането на отдѣлни воеводи, които да организиратъ такова сѫщо движение, [1] то поне съ тайни агитации да повдигнатъ тамошното население. Тия тъкмо агитации въ една или друга форма, очевидно, сѫ станали своевременно известни на императора, още преди той да се е върналъ отъ втория си походъ, и поради това, за да предупреди всѣко възможно разпространение на възстанието и въ днешна западна и югозападна България, което е могло да стане само по р. Струма, Исаакъ II Ангелъ презъ късна есень на 1186 год. отъ Пловдивъ, кѫдето бѣ отишелъ следъ отблъсването на възстаницитѣ при Вероя (Стара-Загора), потеглилъ къмъ Срѣдецъ. Обаче настѫпилото вече зимно време не му позволило да изпълни

 

 

1. Вж. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ. София 1913, стр. 14—17 (Сборникъ на Българ. академия на наукитѣ, кн. 1).

 

 

465

 

плана си. „Но, понеже слънцето, пише Никита, следъ като направи повратъ къмъ зима, въ своето течение се спущаше все по-низко, рѣкитѣ отъ студъ замръзнаха поради суровостьта на тамошния студенъ климатъ, и снѣгъ, който бѣ навалѣлъ въ грамадно количество, съвсемъ бѣ покрилъ земята, като не само бѣ напълнилъ долищата, но и бѣ затрупалъ вратитѣ на кѫщитѣ, то императорътъ отложи предприятието до появяването на пролѣтьта и заповѣда на войската презъ зимата да остане на квартири въ тамошната область, а самъ побързалъ за столицата, за да се развлѣче съ конски надбѣгвания и да се наслади съ театъръ”. [1] Оставането на ромейската армия за зимуване въ срѣдешката область, очевидно, е имало предназначение, щото тя да пази западнитѣ проходи на Стара-планина и да не допуща никакви връзки и сношения на възстаницитѣ съ населението на югозападнитѣ български земи (днешна Македония). Освенъ това, за да може да разположи къмъ себе си българското население въ Срѣдецъ и изобщо въ западна България и чрезъ това да предупреди всѣкакво движение тамъ въ полза на възстаницитѣ, Исаакъ II Ангелъ, докато още се намиралъ въ Срѣдецъ, поискалъ отъ своя тъстъ, маджарския краль Бела III, да изпрати обратно отнесенитѣ отъ маджаритѣ въ 1183 год. мощи на българския патронъ св. Ивана Рилски въ Срѣдецъ, [2] което и последвало, споредъ патриархъ Евтимия, презъ 6695 отъ С.М. = 1187 год. отъ Хр. индиктионъ 5-и, вѣроятно презъ зимата или въ началото на тази година, защото Исаакъ Ангелъ билъ въ София въ късна есень на 1186 год. [3]

 

 

1. Nicetas, ib., p. 520, 17— 521, 8.

 

2. Вж. К. Иречекъ, Пѫтувания, II, стр. 11.

 

3. Е. Каlužniасki, п. т., стр. 22—23, гл. XI. — Патриархъ Евтимий представя като причина за обратното изпращане на мощитѣ това, че мѣстниятъ епископъ не само не искалъ да се поклони на св. Ивана, защото такъвъ светия той не намѣрилъ между другитѣ светии, но и на другитѣ забранявалъ. За това свое безвѣрие епископътъ съвсемъ онѣмѣлъ и само следъ като разбралъ, че това било божие наказание, разкаялъ се и отишелъ при мощитѣ на светеца, съ молитви да иска прошка и да му възвърне говора, което и последвало скоро, и епископътъ непрестанно изказвалъ благодарноститѣ си къмъ св. Ивана, чиито мощи постоянно извърш-

 

 

466

 

Така се свършила 1186 година. И наистина, щомъ пукнала пролѣтьта на следната 1187 година, войната била възобновена. Исаакъ II отново дошелъ въ Срѣдецъ и потеглилъ въ походъ противъ мизийцитѣ. Отъ Срѣдецъ той преминалъ съ войската презъ Етрополския проходъ [1] въ северна България; но по-нататъкъ отъ крепостьта Ловечъ не можилъ да отиде. Цѣлиятъ походъ се свършилъ съ тримесечна безуспѣшна обсада на тая крепость, и Исаакъ Ангелъ напустналъ предприятието недовършено, снелъ обсадата и се завърналъ въ Цариградъ. „Така прелеститѣ на Пропонтида, забелязва по тоя поводъ Никита, нейнитѣ увеселителни дворци, ловътъ, конскитѣ надбѣгвания като че ли приковаваха къмъ себе си нашитѣ императори, не имъ даваха дълго да оставатъ на полето и ги мамѣха като нѣкои страхливци да дезертиратъ въ тѣхнитѣ пригръдки”. [2] Следъ толкова несполуки, пълни съ голѣми жертви, цариградското правителство трѣбвало най-сетне да се откаже отъ всѣка надежда да усмири възстанието въ северна България. Не по-малко повлияло за оттеглянето на императора и избухналото въ лидийска Филаделфия възстание на Теодора Манкафа, което заплашвало да обхване цѣла южна Мала-Азия, [3] а сѫщо и успѣхитѣ на турцитѣ въ Палестина. Освенъ това се разнесълъ слухъ по цѣлия полуостровъ, какво въ Германия се събирала голѣма кръстоносна войска за освобождението на Иерусалимъ, който билъ отново завое-

 

 

вали много и разни чудеса въ Маджарско. „Когато за всичко това подробно узналъ, кральтъ, обхванатъ отъ страхъ и ужасъ, като украсилъ съ злато и сребро раката (ковчега) на преподобния и цѣлуналъ усърдно мощитѣ му, съ голѣма почить възвърна ги пакъ въ Срѣдецъ и ги положили въ църквата, издигната на негово име, въ 6695 година, индиктионъ 5”,

 

1. Никита не посочва, отгде е миналъ Исаакъ II Ангелъ въ тоя походъ, но, като се вземе въ внимание, че най-прѣкиятъ пѫть отъ Срѣдецъ за Ловечъ презъ срѣднитѣ вѣкове, па и после е вървѣлъ презъ Етрополе, който отъ 1864 год, съ основаването на гр. Орхане изгубилъ своето стратегическо и търговско значение, пада се да приемемъ опредѣлението на Иречека (Heerstrasse, S. 161; Исторія болгаръ Одес. изд. стр. 303), че Исаакъ е миналъ презъ Етрополския проходъ.

 

2. Nicetаs, ib., p. 521, 13-17.

 

3. Ibidem, p. 521, 21—524, 20.

 

 

467

 

ванъ отъ мохамеданитѣ (презъ юлий 1187), отъ една страна, а отъ друга — предъ видъ на настѫпателнитѣ движения на Стефана Немань на изтокъ и югъ, Исаакъ II билъ принуденъ да отстрани всѣка враждебность и опасность откъмъ българитѣ. Никита Акоминатъ забелязва при това, че презъ времето на обсадата на Ловечъ „императорътъ, наистина, хваналъ въ пленъ жената на Асѣня и взелъ като заложникъ неговия братъ Ивана, но при все това работитѣ тръгнали по-лошо”. [1] Очевидно, тукъ Никита сѫщо не се доизказва и се ограничава само съ горнитѣ две оракулски изречения, безъ да каже и поясни, какъ и при какви обстоятелства е станало пленяването жената на Асѣня и въ какво отношение то се намира къмъ вземането на брата му Ивана като заложникъ, а сѫщо тия два факта сѫ още повече влошили работитѣ, разбира се, на ромеитѣ. Едвали може да се допустне, че Исаакъ II е получилъ като заложникъ третия братъ срещу освобождението на Асѣновата жена, защото Никита непремѣнно би отбелязалъ това; напротивъ, първиятъ фактъ у него стои съвсемъ отдѣлно отъ втория, следов. тукъ при обсадата на Ловечъ сѫ станали и други факти, които собствено сѫ влошили работитѣ на ромеитѣ и които не е мѫчно да се установятъ.

 

И наистина, като се вземе въ внимание, 1. че императорътъ се върналъ безъ всѣкакъвъ успѣхъ следъ тримесечна обсада на гр. Ловечъ и 2. че следъ третия походъ на Исаака II не сѫществуватъ засега никакви известия за каквито и да било сблъсквания на ромеитѣ съ възстаницитѣ, — не подлежи на никакво съмнение, че между Исаака II и водителитѣ на възстанието следъ това сѫ станали известни взаимни съглашения, преговори за които сѫ излѣзли отъ страна на императора; тоя пръвъ, очевидно, е направилъ предложение да се прекратятъ военнитѣ действия, което Петъръ и Асѣнь сѫ приели; но да се мисли, че тѣ сѫ дали брата си като заложникъ, само за да увѣрятъ Исаака II, какво тѣ ще останатъ

 

 

1. Niсеtas, ib., p. 521, 17-20:

 

 

468

 

вѣрни на дадената си дума, било би твърде наивно. При голѣмитѣ успѣхи, които българитѣ имали въ борбата за освобождение, и при оная враждебность къмъ Византия, съ която сѫ били надъхани водителитѣ на възстанието и самиятъ народъ, Петъръ и Асѣнь надали биха приели мирното предложение на императора, а още по-малко биха дали брата си за заложникъ, ако тѣ не биха се осигурили предварително съ нѣкой миренъ договоръ, по който се удовлетворявали на първо време тѣхнитѣ желания. Че билъ сключенъ такъвъ миренъ договоръ между Петра и Асѣня и Исаака II въ края на похода въ 1187 г. следъ снемането обсадата на Ловечъ, се установява отъ поведението на българскитѣ водители презъ времето на преминаването на кръстоносцитѣ отъ третия походъ презъ Балканския полуостровъ (1189), когато българитѣ, при всичко че се намирали въ съюзъ съ враждебнитѣ на Византия народи, не влизали въ открита война съ нея до края на 1189 година.

 

Какви сѫ били условията на мирния договоръ, не може точно да се посочатъ, защото, както се изтъкна, Никита избѣгва изобщо да говори, какви отношения сѫ настанали между българи и ромеи следъ оттеглянето на Исаака II отъ Ловечъ. Обаче възъ основа на по-сетнешнитѣ събития и отношения между Византия и възобновената българска държава, могатъ да се установятъ следнитѣ точки: 1. византийското правителство престанало да гледа на Петра и Асѣня като на частни лица, а ги признало за водители на цѣлъ народъ заедно съ всичкитѣ права и привилегии на владѣтели, и 2. то е признало независимостьта на ония български области, върху които се бѣ разпространило възстанието. [1] При тогавашнитѣ стѣснени обстоятелства, въ които се намирала Византия, тия сѫществени отстѫпки се налагали на Исаака II, и за него не било мѫчно да се откаже отъ севернитѣ европейски покрайнини на империята, гдето и безъ това византийската власть била до minimum намалена и причинявали на централното правителство само голѣми главоболия и пакости; но твърде е възможно и това,

 

 

1. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 153.

 

 

469

 

че, отстѫпвайки сега на водителитѣ на възстанието, очевидно, съ цель да предупреди другата опасность — разпространението на възстанието и въ западнитѣ и югозападнитѣ български земи, императорътъ да е мислилъ, че въ близко бѫдеще ще може лесно да се разправи съ тѣхъ и отново да ги покори подъ властьта си, каквато цель, наистина, е ималъ грандиозниятъ му походъ въ 1190 г., следъ като отминала опасностьта отъ кръстоносцитѣ. Срещу тия отстѫпки Петъръ и Асѣнь се задължили отъ своя страна 1. да спратъ военнитѣ действия и разпространението на възстанието въ останалитѣ области, които не взели участие въ възстанието, и 2. за подтвърдение на това задължение тѣ дали по-малкия си братъ Ивана като заложникъ въ Цариградъ. Мирниятъ договоръ билъ сключенъ най-рано въ края на май или въ началото на юний 1187 год. веднага следъ снемането обсадата на Ловечъ. [1] Ние имаме още една хронологическа данна, която не ни дава да отиваме по-нататъкъ отъ посочената дата за възобновата на българската държава. Както видѣхме, патриархъ Евтимий за връщането мощитѣ на св. Ивана Рилски отъ Гранъ отново въ Срѣдецъ дава годината 6695 = 1187, индиктъ 5 [2], която се продължавала отъ 1. IX. 1186 до 31. VIII. 1187. Мощитѣ били върнати следъ сключването на мирния договоръ съ Бела III, или по-право, следъ сватбата на Исаака II съ Маргарита, т. е. не по-рано отъ януарий 1186 г., а споредъ дадената септемврийска година това е станало между 1. септемврий и 31. декемврий 1187 год. или между сѫщитѣ месеци на 1186 януарска година, а възобновена била българската държава, споредъ патриархъ Евтимия, близу една година следъ пренасянето на мощитѣ, т. е. презъ 1187 г. есеньта, когато било извършено коронясването на

 

 

1. Ако ромеитѣ възобновили похода, щомъ пукнала пролѣтьта, т. е. не по-късно отъ м. мартъ 1187 г., и Исаакъ II Ангелъ само следъ тримесечна обсада на Ловечъ прекратилъ войната, то и сключването на мирния договоръ е последвало веднага, т. е. не по-късно отъ края на май или началото на юний с. г.

 

2. Вж. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 22—23. — Вж. тукъ по-горе, стр. 465, бел. 3.

 

 

470

 

първия царь на второто царство. Поради това  и  в ъ з н и к в а н е т о  и  о ф и ц и а л н о т о  п р и з н а н и е  н а  в т о р о т о  б ъ л г а р с к о  ц а р с т в о  о т ъ  ц а р и г р а д с к о т о  п р а в и т е л с т в о  н и е  о т н а с я м е  к ъ м ъ  с р ѣ д а т а  н а  1187  г о д., както това ще подтвърдятъ и събитията, които сѫ станали въ Търново презъ същата година.

 

Що се отнася до границитѣ на новоизникналата държава, то за тѣхъ притежаваме и по-положителни данни. Така, тъй наречениятъ „австрийски клирикъ Ансбертъ”, подъ чието име е дошло до насъ едно твърде точно и пълно описание похода на германския императоръ Фридриха I Барбароса или на третия кръстоносенъ походъ отъ 1187—1195 г. [1], като говори за отцепването на нѣкои части отъ империята, пише: „въ по-голѣмата часть на България и къмъ Дунавъ, докато се влѣе въ морето, властвувалъ нѣкой си Калопетъръ влахъ и братъ му Асаний съ подвластнитѣ имъ власи” [2]. Отъ тия думи на Ансберта се ясно види, че въ 1189 год., т. е. преди Петъръ и Асѣнь да нарушатъ мирнитѣ отношения съ Византия, подъ тѣхна власть се намирала, споредъ тогавашната географска терминология, по-голѣмата часть, а не цѣлата северна часть на западната половина на българскитѣ земи, които тогава носѣли името „България”, т. е. днеш. Видинско и Врачанско (безъ Браничевската и Бѣлградска области) и страната и покрай Дунавъ, докато той се влѣе въ Черно море, т. е. тукъ е влизала цѣла днеш. северна България заедно съ Добруджа. Освенъ това, следъ сключването на мирния договоръ въ 1187 год. Петъръ и Асѣнь повикали, както ще видимъ по-нататъкъ, видинския митрополитъ въ Търново да рѫкоположи съ други двама епископи търновски митрополитъ, следов.

 

 

1. Istoria de expeditione Friderici imperatoris adita а quodam Austriense clerico qui eidem interfuit nomine Ansberte. — За Ансберта и историята му вж. А. Chroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrich I. Berlin 1929 (MGH nova series, t. V). Einleitung S. IX—CIV, besond. S. XLIII u. fol.

 

2. Ansbertis, ib., p. 33, 4-6: in Bulgarie maxima parte ac versus Danubium, quousque mare influat, quidem Kalopetrus Flachus ac frater eius Assanius cum subditis Flachis tyranizabat.

 

 

471

 

видинската епархия се намирала подъ властьта на търновския царь или страната на западъ отъ р. Осъмъ до западна Стара-планина е така сѫщо влизала въ възобновената държава; поне за сега нѣмаме никакви известия, отъ които да се види, че Асѣнь I Старий или неговитѣ близки приемници съ воювали по-сетне за освобождението на тоя край. Същиятъ Ансбертъ на друго мѣсто нарича Калопетра „господарь на власитѣ и на по-голѣмата часть на българитѣ въ оградитѣ на Тракия;” [1] думата hortus изобщо значи всѣко  о г р а д е н о  и по другъ начинъ затворено мѣсто или пространство земя, и после вече има значение на „градина, бостанъ, лозе” и пр. Въ Тракия такива „оградени мѣста” могатъ да се разбиратъ само ограденитѣ съ стария окопъ — еркесията пространства. Че така трѣбва да се разбира изразътъ in hortis — „въ оградитѣ” се види отъ другъ западенъ изворъ — анонимната Historia Peregrinorum, която сѫщо така описва третия кръстоносенъ походъ и чийто авторъ се е ползувалъ отъ Ансбертовата история; [2] въ нея четемъ следното: „Калопетъръ, както и неговиятъ братъ Асаний, които владѣеха сѫщо часть отъ България около Дунавъ и  ч а с т и  отъ Тракия, покорена отъ тѣхъ съ военна храбрость;” [3] тукъ думата „части” — partes, споредъ издателя, означава нѣмското Landstrich [4] — „леха, поясъ земя”, която, съпоставена съ in hortis, право сочи, че по мирния договоръ отъ 1187 год. северна Тракия, която бѣ взела участие въ възстанието и въ която се развиха, както видѣхме, главнитѣ военни действия, очевидно, до стария пограниченъ окопъ — еркесията или старото Загорье, била така сѫщо отстъпена на българитѣ, следов. новообразуваната държава била възобновена въ границитѣ

 

 

1. Ibidem, р. 58, 12-13: Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Tracie domnus.

 

2. A. Chroust, ib. Einleitung, S. LXXXI—XCV, besond. S. LXXXVIII u. fol.

 

3. Ansbertis, ib., 135, 11–13: Kalopetro scilicet et Assanio fratre illius, qui etiam partem Bulgarie circa Danubium et partes Thracie sibi subiugatam virtute bellica optinebant.

 

4. A. Chroust, ib., p. 242 s. v.

 

 

472

 

на Тервелева България, [1] а това показва, че Петъръ и Асѣнь въ поставянето на условия при сключването на мирния договоръ се базирали върху историческитѣ права на българския народъ. И тъй  в ъ з о б н о в е н а т а  б ъ л г а р с к а  д ъ р ж а в а  п о  м и р н и я  д о г о в о р ъ  в ъ  1187  г о д.  е  о б х в а щ а л а  ц ѣ л а  Б ъ л г а р и я  о т ъ  з а п а д н а  С т а р а – п л а н и н а  д о  Ч е р н о  м о р е  з а е д н о  с ъ  Д о б р у д ж а  и  о б л а с т ь т а  З а г о р ь е  в ъ  с е в е р н а  Т р а к и я, отъ чието име и самата държава на първо време била наречена Загора , [2] чисто българско име, за отличие отъ името „България”, защото последното име носѣли, както видѣхме, западнитѣ и юго-западнитѣ български земи още не освободени.

 

Настаналитѣ по тоя начинъ мирни отношения между Исаака II Ангелъ и Петра и Асѣня дали възможность на освободителитѣ на българския народъ спокойно да се завзематъ съ уредбата на новоизникналата държава. Най-първо братята трѣбвало да узаконятъ това, което тѣ бѣха извършили своеволно преди и заедно съ обявяването на възстанието, и преди всичко да се погрижатъ 1. за освещаването на построената отъ тѣхъ църква, която изиграла такава голѣма роля при подготвянето на възстанието и била, наистина, наречена въ името на св. Димитра Солунски, но не била осветена още отъ епископъ и поради това Никита Акоминатъ, както видѣхме, я нарича не или , а само — „молитвенъ домъ”, и 2. да се благослови и освети отъ църквата царското достойнство на прогласения отъ възстаницитѣ царь Петра. Едното и другото би извършилъ или пъкъ би билъ принуденъ да извърши подъ натиска на свѣтската власть мѣстниятъ архиерей, но такъвъ дотогава въ Търново не е имало, а оня, въ чиято епархия е влизалъ тоя градъ-

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. т. I, ч. 1, стр. 170, 178—180.

 

2. Тоя географски терминъ, който изтикалъ терминитѣ -Подунавье на XI. вѣкъ и — на XII. вѣкъ, се срѣща за пръвъ пѫть у Niсеtаs, ib., р. 487, s. 1.; 488, s. 1.; 520, 15; 679, 13. — Какво широко значение е получило това име, подробно вж. А. Иширковъ, Областното име Загорье или Загора въ миналото и сега. Изв. EHM. год. V (1925), кн. 1—4, стр. 80—88.

 

 

473

 

крепость, „поради светската буря” (възстанието) или е избѣгалъ въ Византия, както обикновено е ставало, па и днесъ става въ областитѣ на Балканския полуостровъ при промѣната на светската власть, „или пъкъ злочесто е изчезналъ въ нея презъ време на трудноститѣ” (билъ е премахнатъ отъ възстаницитѣ като гръкъ). Затова двамата братя трѣбвало да се сдобиятъ съ такъвъ архиерей — българинъ, който да извърши на родния езикъ и едното и другото свещенодействие, безъ да се нарушатъ църковнитѣ закони. Дали при сключването на мирния договоръ е билъ повдигнатъ и въпросъть за църковнитѣ отношения на новопризнатата държава къмъ Византия, ние не знаемъ; но съ сигурность може да се приеме, че е било уговорено, щото новата държава да има свой митрополитъ въ политическия си центъръ, или да се образува нова епархия съ епископска катедра въ Търново.

 

И наистина, съгласно съ 1-то апостолско правило и съ 4-то на първия вселенски съборъ, [1] споредъ който рѫкоположението на единъ епископъ трѣбва да става при съслужение най-малко на двама или трима епископи, и възъ основа на договорното решение, Петъръ и Асѣнь поканили видинския митрополитъ, може би, като най-старъ заедно съ други двама епископи, които и рѫкоположили представения отъ тѣхъ — единъ иерей, свещеникъ несъмнено българинъ, на име Василий, както го наричатъ по-къснитѣ извори, за архиерей на Търново и изобщо на освободената часть на България. Тоя свещеникъ Василий, както изглежда, още отъ самото начало е действувалъ заедно съ Петра и Асѣня както за подготвянето, тъй и за обявяването на възстанието, защото въ писмото си до папа Инокентия III, писано на 8. септемврий 1203 год. или наскоро следъ тая дата, той пише: „и което моята душа пожела да има презъ осемнадесетата година, ето днесъ ни даде Богъ и твоята света молитва — благословение отъ седалището на блажения апостолъ Петра и отъ твое светейшество.” [2]

 

 

1. Вж. сѫщо 3-правило на VII вселенски съборъ; антиохййски 19, 23; сердикийски — 6; цариградски — 1; картагентски — 13, 49, 50.

 

2. Migne, Patrol. Iat. t. 215, p. 288: et quod mea anima desideravit per octavum decimum anum, ecce hodie dedit nobis Deus et sancta tua oratio benedictionen sedis beati apostoli Petri et tuae sanctitatis.

 

 

474

 

Тукъ Василий има предъ видъ, както се види отъ съдържанието на писмото, папското благословение и палиума, който капеланъ Иванъ Каземарински, папскиятъ пратеникъ, бѣ възложилъ на Василия и го прогласилъ за примасъ на цѣла България въ 1203 год., и осемнадесетата година трѣбва да се разбира, не откакъ той е станалъ архиепископъ, както нѣкои мислятъ, а откакъ той се отказалъ да признава властьта на цариградския патриархъ въ лицето на своя кириархъ заедно съ обявяването на възстанието въ края на 1185 год. [1] Обаче

 

 

1. Че така трѣбва да се разбира тая фраза, право сочи самото съдържание на писмото. Василий съобщава на папата, че на 4. юлий 6711 (= 1203), индикта VI, той потеглилъ за Римъ, за да получи благословение лично отъ него. Но, когато стигналъ въ Драчъ и поискалъ да се качи на корабъ, за да премине морето, гърцитѣ го задържали и не само не му позволили да замине, но и имали намѣрение да го хвърлятъ въ морето, и по гореща молитва къмъ Бога и апостолъ Петра латинцитѣ го освободили. Като излѣзълъ отъ града и се настанилъ въ една вила, оттамъ той изпратилъ двама свои хора въ Римъ, за да отнесатъ писмата до папата. Между това Василий получилъ писмо отъ царь Калояна, въ което тоя го викалъ по-скоро да се върне въ Търново, защото тамъ пристигналъ папски кардиналъ. Василий веднага тръгналъ и дошелъ въ Търново въ самото начало на м. септемврий (1203) и тамъ намѣрилъ папския пратеникъ Ивана капелана, който му врѫчилъ писмо отъ папата. Съгласно съ това писмо Иванъ капеланъ на 8. септемврий въ църквата въ присѫтствието на епископи, самия царь и много други му предалъ благословията и му възложилъ палиумъ ad plenitudinem pontificalis officii, т. е. той призналъ неговия епископски санъ, и го прогласилъ за примасъ на България. — По-нататъкъ архиепископътъ моли папата да му посочи, какъ да се сдобие съ миро, защото, дотогава българската църква получавала миро отъ гърцитѣ, които сега мразѣли българи тъй, както и тѣхъ самитѣ. — Тукъ и дума не става за архиепископството на Василия, па и не могло да стане, защото както посвещението му за епископъ, тъй и издигането му въ архиепископъ били извършени (вж. тукъ по-долу) по насилственъ начинъ, т. е. противозаконно и поради това нѣмали валидность и значение особено пъкъ предъ папата, отъ когото той сега очаквалъ благословение и признание. Затова, като казва, че само презъ 18-та година той получилъ благословение и освещение на сана си, той е ималъ предъ видъ тъкмо времето, откакъ той се отказалъ да признава властьта на дотогавашния си духовенъ началникъ — „цариградския патриархъ заедно съ обявяването на възстанието. На това сочи право и хронологията, защото последното е било обявено, както видѣхме, презъ ноемврий 1185 год., а благословение и палиумъ, Василий получилъ на 8. септемврий 1203 год., т. е. не се изминали пълни 18 години.

 

 

475

 

двамата братя не се задоволили само съ придобивката на собственъ митрополитъ. Излизайки отъ принципа на срѣдновѣковието, че независима държава е само оная, която има и независима църква, тѣ съ своята власть поискали или принудили събранитѣ въ Търново трима архиереи да издигнатъ новорѫкоположения търновски епископъ за български архиепископъ. Всичката измама или насилието, което Петъръ и Асѣнь упражнили върху тримата епископи, и въ което ги обвинявали по-сетне ромеитѣ, се заключавала не въ това, че тѣ рѫкоположили кириарха на новата епархия, защото то е било напълно законно и съгласно съ договора, а въ това, че самото издигане на търновския митрополитъ въ архиепископъ станало „въпрѣки писанитѣ и каноническитѣ предания, превратно, чрезъ съдействието на българската (свѣтска) власть”, а не съ благословението и посвещението на цариградския патриархъ. Оттука става твърде понятна и злата участь, която постигнала споменатия видински митрополитъ: следъ като извършилъ тоя, споредъ него незаконенъ актъ, който, наистина, е равносиленъ на отцепване отъ цариградската църква, той се опиталъ да избѣга въ Византия, но билъ уловенъ и посѣченъ, „защото българитѣ го намразили за това”. [1]

 

 

1. За всички тия факти ние се научаваме отъ писмото на охридския архиепископъ Димитрия Хоматианъ до керкирския митрополитъ Педиадита и Синодалното постановление на Охридската църква. Вж. П. Никовъ Приносъ къмъ историческото изворознание на България и къмъ историята на българската църква СпБАкН. кн. XX (1921), 11, стр. 20—26, 45—47, 51—53. — Ние обаче не можемъ да се съгласимъ съ мнението на г. Нинова, че всички гореизложени факти се отнасятъ къмъ 1186 г., защото презъ цѣлата тая година двамата братя, както видѣхме, били заети съ военни действия и я прекарали на бойната линия, така че тѣ нѣмали време да се предаватъ на домашни тържества, особено пъкъ когато тѣ не знаели, какъ ще се свърши подетата отъ тѣхъ борба за освобождение. Никовъ мисли, че Петъръ и Асѣнь сполучили да доведатъ видинския владика и другитѣ двама епископи въ Търново, и то преди избухването на възстанието само подъ предлогъ да осветятъ църквата св. Димитъръ и после насила ги накарали да рѫкоположатъ свещеника Василия за архиерей (стр. 20—22). Но преди всичко 1. братята не сѫ могли да доведатъ и тримата владици, които сѫ били ромеи, преди избухването на възстанието или по-право презъ времето на подготвяне възстанието, защото това би значило сами

 

 

476

 

Чрезъ издигането на търновския митрополитъ въ санъ архиепископъ се възобновявала въ очитѣ на българитѣ и на тѣхнитѣ водачи българската църква и се прогласявала нейната вѫтрешна автономия, както това е било нѣкога при князъ Михаила-Бориса. Че Петъръ и Асѣнь, както и окрѫжаващитѣ ги български първенци-воеводи сѫ познавали историята на първото Българско царство и сѫ се въодушевявали отъ историческитѣ права на българитѣ, се види най-ясно отъ думитѣ на Н. Акомината, че когато двамата братя се върнали отъ отвѫдъ Дунава съ куманска войска, тѣ вече кроили планъ „да съединять господството надъ мизийци и българи въ едно, както било нѣкога-си попреди,” което значи, да съединятъ „Мизия,” т. е. северна България, съ „България,” подъ което име въ XI. и XII. вѣкъ се разбирала, както видѣхме, западната

 

 

да издадатъ на ромеитѣ своето дѣло и 2. ако първоначалната цель на поканата била да освещаватъ църквата само, то нѣмало защо да канятъ трима владици, доста е било единъ само — видинския; очевидно, тримата владици сѫ били поканени тъкмо да рѫкоположатъ кириарха на новата епархия на законно основание, и затова тѣ се отзовали на поканата; но това по никой начинъ не могло да стане преди обявяването на възстанието, защото не сѫ били известни резултатитѣ отъ последното. Никовъ главно напира на това, че въ началото на възстанието Петъръ билъ коронясанъ за царь. Наистина, Никита нише, че Петъръ „наложилъ на глава златенъ вѣнецъ и нозетѣ си обулъ въ червени обуща”, но това не ни дава никакво основание да твьрдимъ, че надъ Петра билъ извършенъ обрядътъ на коронясването; авторътъ искалъ чрезъ знаковетѣ на царското достойнство да посочи, че Петъръ самоволно се обявилъ или отъ другитѣ билъ прогласенъ за царь незаконно, или, както е казано въ Синопсиса, че „нарекълъ себе си царь на българитѣ”. Не за освещаване на църквата, не за коронясване и не за църковна независимость сѫ мислили братята въ тоя моментъ, а сѫ гледали да се приготвятъ по-добре, за да посрещнатъ и отблъснатъ опита на Исака II да усмири възстанието, който тѣ не сѫ могли да не очакватъ. Никовъ намира подкрепа на мнението си въ думитѣ на Василия въ писмото допапа Инокентия III отъ 1203 год., че въ 18-та година получила благословението и палумъ отъ папата, като счита това време, откакъ Василий станалъ архиепископъ, което сѫщо така не може да се приеме, както посочихме въ предната бележка. Най-сетне Никовъ търси подкрепа и въ известния разказъ въ историята на о. Паисия Хилендарски за възобновата на българското царство въ Търново. За това вж. подробно тукъ Притурка № 17: „Разказътъ на о. Паисия Хилендарски за обновата ка българското царство”.

 

 

477

 

половина на бившата българска държава, или да освободятъ западнитѣ и югозападнитѣ български земи. При всичко че нито цариградскиятъ патриархъ, нито охридскиятъ архиепископъ не искали да признаятъ търновския архиепископъ за български свещеноначалникъ, а оттука и възкресението на българската самостойна църква, защото „неговото издигане станало въпрѣки писанитѣ и канонически предания, превратно, чрезъ съдействието на българската власть”, а въ сѫщность, защото съ тоя актъ чувствително се накърнявали тѣхнитѣ и териториални, и материални интереси, все пакъ търновскиятъ митрополитъ отъ самото възникване на второто българско царство продължавалъ да носи тоя санъ и свързаното съ него право като свещеноначалникъ на възобновената българска самостойна църква въ границитѣ на царството до издигането му по-сетне отъ римския папа въ санъ примасъ на цѣла България въ силата на църковната уния съ западната църква въ 1204 г. при царь Калояна и по-късно при царь Иванъ Асѣня II въ 1235 г. — въ санъ патриархъ.

 

Прогласениятъ по тоя начинъ български народенъ архиепископъ не се забавилъ да извърши и двата най-важни акта: освещаването на църквата св. Димитъръ, което ще да е станало, може би, въ деня на светеца, 26. октомврий 1187 год., а следъ това и формалното коронясване на царя. Обаче при извършването на последното станала известна промѣна. Разбира се, самиятъ обредъ на коронясването би трѣбвало да се извърши надъ най-стария братъ Петра, който се бѣ прогласилъ за царь още заедно съ обявяването на възстанието. Обаче той, като съзнавалъ, отъ една страна, че борбата за освобождение съ Византия е още далечъ несвършена, защото всички части на българския народъ, а сѫщо и земи не били още освободени и събрани подъ една държавна власть, а отъ друга, — като признавалъ военнитѣ способности и твърдия характеръ на брата си Асѣня, който главно се занимавалъ съ съставянето на военнитѣ планове и рѫководилъ всички дотогава военни действия, и затова Никита го характеризира, както видѣхме, като, „човѣкъ необикновено срѫченъ и въ затруднителни обстоятелства извънредно находчивъ,” и че само той

 

 

478

 

ще бѫде въ състояние съ успѣхъ да продължи по-нататъкъ освободителната борба съ Византия за обединението на българския народъ [1] — Петъръ се отказалъ отъ върховната власть въ полза на по-младия си братъ Асѣня, който билъ тържествено прогласенъ за пръвъ български царь на второто царство [2] и когото българскиятъ архиепископъ Василий собствено и коронясалъ въ новоосветената църква св. Димитъръ презъ есеньта на 1187 год. Поради това въ българския Синодикъ, именно въ списъкъ на българскитѣ царе отъ второто царство на първо мѣсто е поставенъ Асѣнь Бѣлгунь, и нему само се отдава освобождението на българския народъ отъ византийското робство; [3] а че, наистина, Петъръ се отказалъ отъ върховната власть въ полза на брата си Асѣня, право свидетелствува следното известие на Никита Акоминатъ.

 

Когато следъ убийството на Асѣня I Иванко избѣгалъ въ 1196 г. при императоръ Алексия III Ангелъ, „върховната власть надъ мизийцитѣ така свободно (т. е. безпрѣчно) се върнала  о т н о в о  къмъ Петра”, [4] защото това е било негово историческо право, следов. дотогава върховната власть, която той по-рано ималъ, държалъ покойниятъ му братъ. Но на Петра, като на еднакво съ брата си заслужилъ въ дѣлото за освобождението, както изглежда, по общо решение била оставена самоволно присвоената отъ него още въ началото на

 

 

1. Освенъ посоченитѣ тукъ общодържавни причини, може би, да е имало и други отъ личенъ характеръ, напр. напреднала възрасть и липса на потомство.

 

2. За такъвъ сѫ го считали и ромеитѣ. G. Acropolites, ib., p. 32, 26, го нарича .

 

3. Вж. Синодикъ царя Борила, по 2-то издан. на М. Г. Попруженко, Дриновски преписъ, стр. 77, § 91:

Ср. въ Евтимовото житие на св. Иванъ Рилски:

(вж. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 23—24).

 

4. Nicetas, ib., p. 621, 20-21:

 

 

479

 

възстанието титла „царь” съ съответното царско облѣкло, а, може би, и той да е билъ така сѫщо коронясанъ, обаче безъ наследствено право. Така въ Синодика, като се изтъква, че е братъ на Асѣня, Петъръ е нареченъ сѫщо „царь”, [1] което едвали може да се отнесе само къмъ нѣколко месечното му царуване следъ убийството на Асѣня I; самъ той се нарича imperator (= царь) въ писмата си до Фридриха I Барбароса въ 1189 год., а самитѣ българи го наричали imperator Grecie, [2] т. е. наричали го съ титлата на ромейския императоръ — , царь, а не че Петъръ и Асѣнь сѫ носили титлата „царь на ромеитѣ”, защото неопредѣленото още въ 1189 г. междудържавно положение на България не имъ е давало такова право; въ една пъкъ пѣсень, написана и вмъкната въ старата мънастирска служба на св. Ивана Рилски следъ пренасянето мощитѣ на светеца отъ Срѣдецъ въ Търново, т. е. въ 1195 год. се споменува: , които не могатъ да бѫдатъ никои други, освенъ тогавашнитѣ български царе Петъръ и Асѣнь. [3]

 

Запазването титлата царь за Петра било свързано и съ раздѣляне управлението на новопрогласената държава между двамата водачи-освободители. Както Ансбертъ, тъй и авторътъ на Historia Peregrinorum навсѣкѫде изтъкватъ съвмѣстното господаруване на Петра и Асѣня. [4] Въ борбата съ Византия отъ 1190 и до 1195 год. навсѣкѫде и въ всички военни действия фигуриратъ наедно имената на двамата братя и наравно на двамата се отдаватъ успѣхитѣ. [5] Че управлението на държавата е било раздѣлено между двамата братя, свидетелствува и правото известие на Георгия Акрополитъ, споредъ

 

 

1. Синодикъ царя Борила по новото издание на М. Г. Попруженко, стр. 77, § 92: .

 

2. Ansbert, ib., p. 58, 12-14: Kalopetrus . . . qui se imperator [nominabat] etc.; ib., p. 69, 24-25: Kalopetrus, Blachorum domnus itemque а suis dictus imperator Grecie.

 

3. Подробно по тоя въпросъ вж. В. Н. Златарски, Георги Скилица и написаното отъ него житие на св. Ивана Рилски. Известия на Истор. Д-во, кн. XIII (1933), стр. 6—9.

 

4. Ansbert, ib., 33, 4-6. — Hist. Peregr. ib., p. 135, 11-13; 149, 13-14.

 

5. Nicetas, ib., 570, 14 et sequ.; 572, 14 et sequ.; 612, 15 et sequ.

 

 

480

 

което „Асѣнь, като отдѣлилъ една часть отъ своята область, уговорилъ Петра да ѝ бѫде началникъ; защото Великиятъ Преславъ и Проватъ (Овечъ, при днеш. Провадия) и околноститѣ имъ били дадени на Петра отъ брата му Асѣня  к а т о  н е г о в ъ  с о б с т в е н ъ  д ѣ л ъ, поради това и досега (до втората половина на XIII. вѣкъ) ония мѣста се наричатъ  П е т р о в а  х о р а  (область)”. [1] И тъй, следъ раздѣлата на управлението, която е станала следъ прогласяването и коронясването на Асѣня, защото тоя като царь „отдѣлилъ една часть отъ своята область”, т. е. държава, Петъръ, който се отличавалъ съ по-спокоенъ темпераментъ и билъ добъръ дипломатъ, съ титлата „царь” управлявалъ „като собственъ дѣлъ” източната половина на царството, въ която влизала и областьта Загорье въ северна Тракия, [2] на равни права съ брата си и съ резиденция въ старата столица на България — Великия Преславъ, като въ сѫщото време признавалъ върховната власть на Асѣня I, и продължавалъ да му бѫде и най-близъкъ съветникъ въ управлението и уредбата на държавата. [3]

 

 

1. G. Acropolites, ib., 20, 18-23:

 

2. Ansbert, ib., p. 58, 12-13: Kalopetrus, Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Tracie domnus. Вж. по-горе, стр. 471.

 

3. Ѳ. Успенски иначе ни представя формата на управлението въ началото на второто българско царство. Така на едно мѣсто той пише: „Родъ Асеней состоялъ изъ трехъ братьевъ: Асеня, Петра и Iоанна; второй и третій братъ правили отдѣльными областями болгарской земли, на правахъ удѣльныхъ князей, въ зависимости отъ перваго, имѣвшаго столицей городъ Терново” (Визант. писатель Никита Акоминатъ, стр. 202). А по-сетне той пише: „Братья Асени раздѣлили между собою сѣверовосточную (sic !) Болгарію такимъ образомъ, что въ Терновѣ сидѣлъ Асень, въ Прѣславѣ Петръ и, вѣроятно, въ Провадѣ (Овечъ) Iоаннъ: система удѣльнаго управленія, неизмѣнно являющаяся у всѣхъ славянскихъ народовъ. Власть князя подвергалась ограниченіямъ со стороны родовитыхъ лицъ, старшинъ или жупановъ, состоявшихъ у него на службѣ” (Образованіе, стр. 174). Но това представление, споредъ насъ, е съвсемъ погрѣшно. Старославянскиятъ обичай, щото всички членове на управляващия родъ да взематъ участие въ управлението на държавата, най-малко може да се примѣни къмъ държавната уредба на второто царство. Преди всичко, дали третиятъ братъ

 

 

481

 

Че и Асѣнь е билъ фактическиятъ царь още отъ 1187 год., свидетелствува сѫщиятъ Г. Акрополитъ, който пише, че „Асѣнь, следъ като прекаралъ деветь години, управлявайки българския народъ като царь, билъ убитъ”. [1] Смъртьта на Асѣня I Старий, както е известно, се отнася къмъ 1196 год., следов. неговото въцаряване не може да се постави по-късно отъ есеньта на 1187 г.; а споредъ едно твърде любопитно съобщение отъ септемврий 1188 год. се ясно види, че западноевропейскитѣ господари, които кроили новъ кръстоносенъ походъ, сѫ знаели вече за Асѣня като за царь. [2]

 

 

Иванъ е вземалъ участие въ управлението и изобщо, каква роля е игралъ той при Асѣня I, ние не знаемъ; известно е само отъ Акрополита, че последниятъ го държалъ при себе си (ib., p. 20, 18: ), следов. той не е управлявалъ нѣкаква область равноправно. Личностьта на Ивана изстѫпва тепърва следъ убийството на Асѣня I, когато върховната власть отново поема Петъръ, който го назначава за върховенъ ноеначалникъ на българитѣ (Niсеtаs, ib., p. 622, 1–2: ). Отъ друга пъкъ страна самитѣ Петъръ и Асѣнь въ всичкитѣ си действия се стремили да възстановятъ въ новопрогласената държава традициитѣ на първото българско царство, за да обосноватъ нейното право на сѫществуване, и особено въ управлението: тѣ си присвояватъ и узаконяватъ титлата „царь” = въ византийски смисълъ на думата, т. е. абсолютенъ, самодържавенъ господарь, при което системата на равноправно участие въ управлението на членоветѣ отъ управляващия родъ не само не е допустимо, но и немислимо. И ако при възобновата на българската държава въ края на XII. вѣкъ е станало раздѣление въ управлението, то то има своята основа въ ония своеобразни обстоятелства, при които възникна второто българско царство: 1. въ отказа на Петра отъ върховната власть и главно 2. въ еднаквитѣ заслуги на двамата братя въ борбата съ Византия за независимость.

 

1. Ibidem, р. 20, 23— 21, 1: .

 

2. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 195 и бел. I. — Това съобщение гласи: Sciatis, quod Assen vir ille probissimus, in veste imperiali toxicatus est. То се намира въ едно писмо, писано презъ септемврий 1188 г., на френскитѣ пратеници до краль Филипа Августа, което било препратено отъ последния въ Англия, и затова то се запазило въ английскитѣ хронисти (Benedictus of Peterborough и Radulphus de Diecto, по изданието на W. Stubbs, Gesta regis Henrici II Benedicti abbatis въ Rer. Brit. SS. II, London 1867, p. 57 et 60). Между другитѣ, едни правдиви, други лъжливи

 

 

482

 

Ето при какви обстоятелства билъ избранъ, следъ обявяването на българската политическа и църковна независимость, отъ българскитѣ първенци-воеводи и прогласенъ отъ освободената часть на българския народъ първиятъ законенъ и отъ църквата осветенъ царь на възобновеното българско царство въ 1187 год., когото ние наричаме съ името  А с ѣ н ь  I  С т а р и й. Наистина, споредъ Евтимовото житие на св. Ивана Рилски, царь Асѣнь I при кръщавката му билъ нареченъ , [1] отгдето е преминало и въ Синодика, а, може би, и

 

 

слухове и новини се чете и приведеното съобщение. Споредъ Васильевски, „тонътъ на съобщението кара да се предполага, че и по-рано, въ едно отъ преднитѣ писма, ставало вече дума за Асѣня: сега за него се говори като за известно лице”, на което право сочатъ думитѣ vir ille, „оня, известниятъ мѫжъ”. Но какъ трѣбва да се разбира смисълътъ на това съобщение? Василевски, като приема, че въ замѣна на това, гдето най-малкиятъ братъ Иванъ билъ даденъ на императора като заложникъ, “византийското правителство официално признало самостойностьта на българо-влашката область въ едни или други граници”, пише: „Петъръ въ самото начало на възстанието приелъ царска титла и съответното облѣкло, сега, както изглежда, и Асѣнь заявилъ сѫщитѣ претенции и чакалъ за себе си изпращането на царска одежда отъ цариградския дворъ. Такова поне заключение трѣбва да се направи отъ слуховетѣ, предавани отъ брѣговетѣ на Босфора отъ агентитѣ на френския краль, за  о т р а в я н е т о  н а  А с ѣ н я  съ императорска одежда; при това Васильевски забелязва: „безъ да се гледа на лошия латински езикъ на автора, все пакъ не е вѣроятно, щото думитѣ „in veste imperiali' той да е отнасялъ къмъ подлога, а не къмъ сказуемото”. — При направеното по-горе изложение на фактитѣ и тѣхната връзка подобно обяснение, разбира се, едвали е приемливо. Преди всичко горното съобщение по никой начинъ не може да се разбира въ правия му смисълъ, защото за нѣкакво отравяне на Асѣня като царь нѣмаме никакви сведения; напротивъ, въ 1188 г. той билъ живъ и здравъ. Това съобщение е предадено като слухъ, който авторътъ на писмото чулъ въ Цариградъ, — слухъ, пустнатъ отъ византийцитѣ, следъ като се научили за прогласяването и коронясването на Асѣня за царь, като подигравка, че последниятъ билъ отровенъ чрезъ царската одежда, т. е. той се облѣкълъ въ царска одежда, която нито му прилича, нито ще му донесе нѣщо добро; но, ако думитѣ in veste imperiali отнесемъ къмъ подлога, то ще го разберемъ, че Асѣнь, бидейки въ царска одежда, т. е. бидейки вече прогласенъ за царь, билъ отровенъ. Разберемъ ли съобщението въ единия, или въ другия смисълъ, то съ това се потвърждава, че Асѣнь въ 1188 г. е билъ вече царь. 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 478, бел. 3.

 

 

483

 

обратно; въ такъвъ случай трѣбва да се приеме, че кръстното му име е било  И в а н ъ, а  А с ѣ н ь  — народното въ случая куманско. Но ние се съмняваме, че кръстното име на Асѣня I е било Иванъ, защото и третиятъ, най-малкиятъ му братъ (по-сетнешниятъ царь Калоянъ) е носилъ сѫщото име, а пъкъ двама братя да носятъ еднакви имена не е било прието въ старо време, па и днесъ не се практикува. Затова, като имаме предъ видъ, че синътъ му Иванъ Асѣнь II въ своя надписъ на църквата Св. 40 мѫченици самъ се нарича , [1] както той е нареченъ и въ сѫщия Синодикъ [2] и въ Евтимовото житие на св. Петка, [3] ние даваме предпочтение на по-стария домашенъ паметникъ и приемаме само означеното име, което ще го отличава отъ името на знаменития му синъ, Иванъ Асѣня II.

 

София, 8. VII. 1932.

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, Търновскиятъ надписъ на Иванъ Асѣня II Българ. Истор. Библиотека, год. III (1930), т. 3, стр. 68. — Вж. Сѫщо проложното житие на св. Илариона Мъгленски (Йор. Ивановъ, Българ. старини и пр. 2-о изд., стр. 420).

 

2. Палаузовски преписъ, п. т., стр. 84.

 

3. Вж. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 69—70, 197—198, 430.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]