Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

III. Борба за освобождение

1. Подготвяне и обявяване на възстанието

За началото на възстаническото движение съвременниятъ византийски историкъ Никита Акоминатъ [1] ни разказва следното.

Следъ като билъ сключенъ позоренъ миръ съ „източнитѣ народи” (респек. съ иконийския султанъ). „императорътъ (Исаакъ Ангелъ) пожела да си посвати жена отъ чуждъ родъ, защото оная, за която той бѣ ожененъ по-рано, се помина. И тъй, като се услови чрезъ пратеници съ маджарския краль Бела (III), той взе за жена дъщеря му, която не бѣ

1. Главниятъ изворъ за това голѣмо възстание е историята на Никита Акоминатъ, или както го още наричатъ  Х о н и а т ъ  по родния му градъ Хони , или старото Колоси, въ малоазиатска Фригия ( — Nicetae Choniatae, Historia ex recensione Immanuelis Bekkeri. Bonnae 1835). При всичко че Никита е билъ съвременникъ на това събитие и е заемалъ тогава висока държавна длъжность — императорски секретарь, следов. ималъ е възможность добре да познава вървежа на работитѣ, неговитѣ известия не се отличаватъ нито съ голѣми подробности, нито съ точни и ясни данни, нито съ своята обективность. Той е писалъ своята история следъ 1204 год., следъ завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ на 4-ия походъ, въ Никея, и то на паметь и поради това объркалъ реда на фактитѣ. Освенъ това отсѫтствието на хронологични данни въ изложението на Никита силно затруднява възстановяването истинската връзка на събитията (вж. Ѳ. Успенскiй, Византійскій писатель Никита Акоминатъ изъ Хонъ. С. Петербургъ 1874. — К. Krumbacher, Geschichte der byzant. Litteratur. München 1897, S. 281—284), — Редомъ съ историята на Н. Акомината ще трѣбва да поставимъ и известния до скоро подъ надсловъ — Anonymi Compendium chronicum, editit K. N. Sathas въ Bibliotheca medii aevi, vol. VII, Venetiae-Parisiis, 1894, p. 1—556. Тоя Синопсисъ, който обхваща историята отъ сътворението на свѣта до възстановяването на византийската империя въ 1261 год. и чийто съставитель  Т е о д о р ъ

411

изпълнила още 10-годишната си възрасть. Но, понеже поради дребнавитѣ си смѣтки се скѫпѣше да устрои сватбенитѣ гощавки на държавни срѣдства, той почна да ги събира отъ частнитѣ имоти безплатно [1], и поради това си дребнаво скъперничество, като обложи и други градове, съпредѣлни на Анхиалъ, [2] той неочаквано въорѫжилъ силно противъ себе си и противъ ромеитѣ варваритѣ по планина Хемъ (Стара-планина), които по-преди се наричали мизийци, а сега се казватъ власи. [3] Като се надѣваха на своитѣ недостъпни мѣста и се

С к у т а р и о т ъ  (Theodoros Scutariotes) живѣлъ въ края на XIII. вѣкъ, представя нищо друго освенъ една компилация, съставена по много и разни по-стари хроники, и въ която нѣма вложено нищо самостойно. За нашето възстание съставительтъ се ползувалъ изключително отъ историята на Н. Акомината, като го намѣста съкращава и употрѣбява по-прости и по-понятни изрази (К. Krumbacher, ib., S. 388—389). — А. Неisenberg, Analecta. Mitteilungen aus italienischen Handschriften byzantinischer Chronographen. München 1901, S. 3—18. — Cp. Prolegomena ad G. Acropolitam, edit. A. Heisenberg, Lipsiae 1903, p. XIII—XIV. Но за насъ въ случая е важенъ разказътъ на Синопсиса, за да видимъ, какъ въ края на XIII. вѣкъ сѫ разбирали не съвсемъ яснитѣ и точни изрази на Н. Акомината. Поради това при разгледването на разказа на последния ние ще спираме вниманието си и върху текста на Теодора Скутариота. — За възстанието говори и  Г е о р г и  А к р о п о л и т ъ  (Georgii Acropolitae Historie edit. A. Heisenberg, Lipsiae 1903, vol. I, p. 18 et sequ.), но твърде накратко; обаче и неговитѣ известия за насъ сѫ твърде важни, защото и тѣ до известна степень улесняватъ разбирането на Акоминатовитѣ.

1. Nicetas, ib., p. 481, ₂₁—482, ₁: = „Но понеже . . . безплатно” въ другъ рѫкописъ вм. тоя пасажъ се чете следното:

т. е. „като имаше намѣрение да отпразднува сватбата, той не поиска да изхарчи нѣщо отъ царскитѣ срѣдства, но, като изпратилъ въ подвластнитѣ нему градове и страни, почналъ да събира цѣлия разходъ по сватбата, безъ какъвъ да е даръ”. Въ това изречение мисъльта е изказана по-ясно. — , бонскиятъ издатель I. Беккеръ мисли, че трѣбва да се чете вм. = безплатно.

2. Ibidem, р. 482, _2-3: , в другъ рѫкописъ стои: , въ такъвъ случай ще трѣбва да се разбиратъ градоветѣ, които сѫ разположени около р. Ахелое.

3. Ibidem, р. 482, _1-2:

412

облѣгаха на твърде многобройнитѣ си крепости, разположени високо на стръмни скали, тѣ изобщо бѣха надменни спрямо ромеитѣ, а тогава тѣ се хвърлиха въ открито възстание, следъ като намѣриха за предлогъ, гдето се казва, своя Патрокълъ [1] — откарването на собствения имъ добитъкъ и своето притѣснение. Начинатели на това зло [2] и възмутители на цѣлия народъ бѣха нѣкои-си Петъръ и Асѣнь, родни братя. Като не искаха да вдигнатъ бунтъ безъ всѣки поводъ, тѣ се явиха при императора, който стануваше (стоеше на лагеръ) въ Кипсела, съ просба да бѫдатъ приети наравно съ ромеитѣ въ войската и да имъ бѫде дарувано съ царска грамота едно малко село, намиращо се въ Хемъ. [3] Но тѣ не сполучили въ просбата си, защото божията воля [4] бѣше по-силна. Тогава тѣ измърморали, че на тѣхъ не се обръщало внимание, и, като настоявали напраздно на своята просба,

Тукъ гл. , който собств. значи „събирамъ, подбирамъ класове”, никакъ не подхожда къмъ ; следов. трѣбва да го разбираме въ преносенъ смисълъ, именно, че императорътъ облагалъ и други градове съ събиране на нужднитѣ срѣдства. Съставительтъ на Синопсиса изпустналъ тая дума, както и изречението: и затова билъ принуденъ да отнесе къмъ . Последното изречение въ Синопсиса гласи: , като съ това съставительтъ изтъкналъ, че името  м и з и й ц и  сѫ носили и власи и българи, т. е. сочи на двойствения етнически елементъ въ възстанието. — За това вж. тукъ по-долу.

1. Тая поговорка се употрѣбявала за хора, които отъ страхъ не смѣели да оплакватъ собственитѣ си злочестини, а ги оплакватъ, плачейки за другитѣ.

2. Споредъ другъ вариантъ: , т. е. „първопричинители и начинатели” на злото.

3. Niсеtаs, ib., p. 482, _15-17:

Гл. = „правя наборъ на войници”; = „набирамъ н. въ войската заедно съ нѣкого или направо съ н., т. е. приемамъ н. въ войската на равни права съ н.; гл. = „присѫждамъ, опредѣлямъ, давамъ н. награда, въ Синопсиса е замѣненъ съ гл. , а — съ , а — съ .

4. = собст. „мановение божие”, „киване въ знакъ на съгласие”, оттука пренос. „воля божия”.

413

продумали на страна нѣкаква по-гореща речь, която намеквала за възстание и за онова, което тѣ ще извършатъ, следъ като се върнатъ у дома си: отъ тѣхъ по-дързъкъ и по-грубъ билъ особено Асѣнь, който следъ като билъ обруганъ за безсрамието, бива битъ по лицето по заповѣдь на севастократоръ Ивана. И тъй, безъ да постигнатъ нѣщо и крайно оскърбени, тѣ се върнаха назадъ. Но каква речь би могла да предаде, какво извършиха противъ ромеитѣ тия нечестивци и безбожници, и какъвъ разказъ ще обхване толкова Илиади отъ злочестини?” [1]

По-нататъкъ Никита разказва, при какви обстоятелства двамата братя, Петъръ и Асѣнь, успѣли да повдигнатъ народа противъ ромеитѣ. „Власитѣ първомъ се бавили и се стѫписвали отъ възстанието, въ което ги увличали Петъръ и Асѣнь, понеже съ подозрение гледали на това (вариан. = мѫчно) предприятие. Обвинявайки съродичитѣ си въ тая страхливость, еднокръвнитѣ (братята) издигнали единъ молитвенъ домъ въ името на великомѫченикъ [2] Димитра и, като събрали въ него отъ двата народа (т. е. отъ българи и власи) [3] много обхванати отъ бѣсъ (побъркани), [4] съ налѣни съ кръвь и размѫтени очи, съ разпустнати коси и изобщо хора съ всички признаци, че тѣ действуватъ, бидейки обхванати отъ бѣсове, [5] внушили имъ високо да викатъ, какво Богъ съблаго-

1. Niсеtаs, ib., р. 481, ₁₇—483, ₄. — Въ Синопсиса е значително съкратенъ пасажътъ: = „Тогава тѣ измарморали . . . върнаха назадъ”.

2. У Никита стои — епитетъ рѣдко употрѣбителенъ; обикновено св. Димитъръ Солунски се нарича , т. е. великомѫченикъ, както е въ Синопсиса.

3. Niсеtаs, ib., p. 485, _11-12: . Тукъ по никой начинъ не значи „полъ”, както нѣкои разбиратъ, а „родъ, народъ, племе”, както се види отъ израза: . Вж. по-долу, п. т., ред. 15—16. — Ср. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 176.

4. Въ Синопсиса следъ се чете: , т. е. „които нѣкои наричатъ астенарии”.

5. Nicetаs, ib., р. 485, _10-14: = „като събрали . . . отъ бѣсове” въ другъ рѫкописъ (ib. s. 1.) се чете:

414

волилъ да (надари) българския и влашкия народъ съ свобода и опредѣлилъ да се смъкне отъ тѣхъ дълговременния яремъ и какво поради това мѫченикътъ Христовъ [1] Димитъръ напустналъ главния градъ Солунъ и тамошния храмъ и пребжлванията си между ромеитѣ и дошелъ при тѣхъ, за да имъ бѫде помощникъ и сътрудникъ въ тѣхното дѣло. Въздържайки се за кѫсо време, тия побъркани хора, като се събрали неочаквано повече съ духъ, въ припадъкъ на епилепсията почнали отново да се тръшкатъ и да викатъ съ вдъхновенъ и пронизителенъ гласъ, че не е вече време да се седи, а да се вземе орѫжие въ рѫка и дружно да се върви противъ ромеитѣ; залавянитѣ пъкъ презъ войната да не се оставятъ живи, а безмилостно да се избиватъ и изгарятъ, и да не отпущатъ за откупъ, нито да се склоняватъ отъ молби, нито да се смекчаватъ предъ колѣнопреклонни просби, а, като нѣкои адаманти (алмази), да не се поддаватъ на всѣки повикъ за помощь и да изтрѣбватъ до кракъ всички заловени. Следъ като съ такива пророчества склонили цѣлия народъ, всички се въорѫжили и, понеже отъ самото начало работитѣ по възстанието тръгнали сполучливо, тѣ още повече се увѣрили, че Богъ покровителствува тѣхната свобода”. [2]

т. е. „и, като въ него (молитв. домъ) събрали многома обвзети отъ бѣсъ, които наричатъ душички, отъ различни народи и други гологлави и дръзки лудничави, които вършили това, което и побѣснѣлитѣ правятъ, удряйки себе си съ желѣза” и пр. Тукъ е важно това, че побърканитѣ били събрани „отъ различни народи”, а не само отъ българи и власи.

1. Въ Синопсиса вм. стои: , т. е. „Мироточивия великъ мѫченикъ”.

2. Цѣлия пасажъ у Никита, стр. 486, _1-12: = „въздържайки се. . . тѣхната свобода”, съставительтъ на Сипопсиса съкратилъ така:

т. е. „не трѣбва да се противопоставятъ на божието желание (воля), но да взематъ орѫжие и, имайки такъвъ помощникъ като великия Димитра, да

415

Приведенитѣ тукъ два разказа на Н. Акомината не сѫ изложени въ хронологиченъ редъ, защото въ първия се разказва, какъ е избухнало възстанието, а въ втория — какъ е било подготвено, следъ като власитѣ се отказали да взематъ участие въ него; очевидно, второто, т. е. подготвянето е предхождало първото, т. е. избухването. Впрочемъ това се види и отъ следнитѣ думи на Никита, които стоятъ предъ началото на втория разказъ: „Следъ като мизийцитѣ решиха открито възстание, и главатари на това зло станаха ония, за които казахъ, императорътъ излѣзе противъ тѣхъ; не трѣбва обаче да се оставятъ безъ внимание и следнитѣ неспоменати обстоятелства”. [1] Очевидно, писательтъ се връща назадъ, т. е иска да разкаже това, което е предхождало възстанието. Обаче и съобщението, че Исаакъ Ангелъ тръгналъ въ походъ противъ възстаницитѣ веднага следъ прокламирането на възстанието, хронологически сѫщо така не е вѣрно, защото преди първия си походъ императорътъ изпращалъ, както ще видимъ по-нататъкъ, и други пълководци противъ тѣхъ.

Георги Акрополитъ пъкъ за възстанието пише следното: „Когато императорътъ Исаакъ управляваше въ Цариградъ и съпругата му се бѣ поминала, той взелъ за жена тая, за която се каза, че произлизала отъ Маджарско, именно дъщерята на маджарския господарь. Понеже желаелъ да направи царска сватба, трѣбвало да станатъ и значителни разноски. Поради това отъ цѣлата ромейска империя почнали да събиратъ овци, свине и волове; понеже България развъжда тия (животни) повече отъ другитѣ (страни), то и повече се поискало отъ нея. Българското племе отъ самото начало било съвсемъ враждебно на ромеитѣ и

се впустнатъ въ борба съ ромеитѣ, колкото иматъ сила, а колкото ромеи тѣ ще бѫдатъ въ сила да уловятъ въ рѫце, съ мечъ да убиватъ, безъ да получатъ каквато и да било тѣхна пощада. И тъй, следъ като съ такива лъжепророчества се въорѫжи цѣлиятъ народъ противъ ромеитѣ, всички станаха за тия (последнитѣ) непримирими врагове”.

1. Niсеtаs, ib., р. 485, _3-6:

416

имъ причинило много войни, поробвания и превземания на градове и хиляди други бедствия. И това ставало въ течение на много години, докато най-сетне било покорено отъ императора Василия, когото поради това мълвата нарекла Българоубиецъ. И тъй до императоръ Исаака тоя покоренъ народъ плащалъ данъкъ на ромеитѣ, и поради казаната причина намислилъ бунтъ: възстава нѣкой-си на име Асѣнь и царува надъ страната, като си подчинилъ цѣлата область Хемска чакъ до Дунавъ”. [1]

И тъй, споредъ Никита Акоминатъ, главната причина, която предизвикала възстанието въ северна България, било откарването на добитъка на населението поради царската сватба, съ други думи, по случай своята сватба съ Маргарита, 10-годишната дъщеря на маджарския краль Бела III, Исаакъ Ангелъ поискалъ да нареди народна трапеза; но понеже за това дѣло били потрѣбни голѣми разноски, а пъкъ поради скъперничеството си не искалъ да разходва държавни срѣдства, императорътъ решилъ да набави всичкия материалъ безплатно отъ частнитѣ имоти. Споредъ Георгия Акрополитъ, той разпоредилъ да събиратъ отъ цѣлата империя (както и въ посочения вариантъ: „отъ подвластнитѣ нему градове и страни”) овци, свине и волове, но, понеже България развъждала тия животни повече отъ другитѣ страни, то отъ нея билъ откаранъ повече добитъкъ. Съ тая си разпоредба Исаакъ Ангелъ въорѫжилъ противъ себе си и противъ ромеитѣ „най-вече варваритѣ по Стара-планина, които по-преди се наричали мизийци, а сега се казвали власи”. Това последно изречение съставительтъ на Синопсиса предава така: „варваритѣ по Хемската планина, които по-преди се наричали мизийци, а сега власи и българи”. Дали последната дума „българи” е прибавена отъ Теодоръ Скутариотъ, за когото е било цѣлъ абсурдъ, че възобновата на българското царство се приписвала на власитѣ, или тя е стояла въ първообразния текстъ на Никита, и отпосле пре-

1. G. Acropolites, ib., p. 18, ₂₅. — Съставительтъ на Синопсиса, макаръ да излага възстанието споредъ разказа на Н. Акомината, предава тоя сѫщия разказъ съ незначителни измѣнения, п. т., стр. 457, _17-30.

417

писвачитѣ отъ омраза къмъ българитѣ [1] я изпустнали, не може да се установи, защото историческата наука все още не притежава едно критическо издание на Акоминатовата история. Обаче, като имаме предъ видъ: 1. че самъ Никита по-нататъкъ говори за двойствения етнически елементъ въ възстанието, а именно че двамата братя събрали въ новопостроения молитвенъ домъ побъркани хора „отъ единия и другия народъ” , и че Богъ съблаговолилъ (да надари) съ свобода „българския и влашкия народъ” ; 2. че Георги Акрополитъ нищо не споменува, както видѣхме, за власи, а говори само за България, отъ която билъ откаранъ повече добитъкъ, следователно възстаницитѣ сѫ били българи, и по-нататъкъ говори само за „българи” и за “българско племе” ; 3. че подъ географския терминъ „мизийци” Н. Акоминатъ е разбиралъ не само власи, но и българи и изобщо населението на северна България, [2] и 4. че по-късниятъ византийски писатель Георги Кодинъ (XIV. в.), който, при съставянето списъка на византийскитѣ императори по години, за дадената епоха се ползувалъ отъ историята на Н. Акомината, пише, че „при Исаака Ангелъ се почнало възстание на  в л а с и  и  б ъ л г а р и  въ Загорье противъ християнитѣ ромеи, а всѣка душа (т. е. живо сѫщество) била откарана като плячка и цѣлата почти западна страна, която била подъ ромейска власть, била опустошена”, [3] — налага се да приемемъ второто предположение въ горната алтернатива, т. е. че въ първоначалния текстъ сѫ стояли и дветѣ имена „власи и българи”

1. Това се установява съ туй, че много преписи отъ историята на Никита сѫ подлагани на измѣнения съ разни прибавки и приписки, въ които ясно е изразена тая омраза. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 256, прим. 1.

2. За това вж. подробно у В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр. СпБАк. книга 45 (22) (1933), стр. 29—41.

3. G. Codinus, De annorum et imperatorum serie, ed. Bon. (1843), p. 160, ₂₂—161, ₃:

418

Впрочемъ това се потвърдява и отъ по-нататъшното изложение на Н. Акомината. „Като се надѣвали, пише той, на недостѫпнитѣ мѣста и се облѣгали на твърде многобройнитѣ крепости , разположени високо на стръмни скали, тѣ изобщо били надменни спрямо ромеитѣ”. Подъ „тѣ” би трѣбвало тукъ да разбираме власитѣ, за които преди това се само споменува; но такова разбиране не позволява самиятъ текстъ. Както е известно, власитѣ, като чергарско и скотовъдно население, [1] сѫ живѣели по планинитѣ, и то тамъ, гдето тѣ сѫ намирали мѣста, сгодни за развъждания отъ тѣхъ добитъкъ, но тѣ никога не сѫ обитавали въ крепости ; напротивъ, тѣ не само не сѫ живѣли въ крепости, но и не се пропущали въ градоветѣ и особено въ крепоститѣ имъ поради тѣхното вѣроломство. Ето какво пише за тѣхъ Какавменъ въ своя „Стратегиконъ” подъ § 188: „Ако пъкъ тѣ (власитѣ) поискатъ (разб. въ време на война) да въведатъ своитѣ жени и деца въ нѣкой градъ въ Романия, то позволи имъ да ги въведатъ, но само не въ крепостьта, а нека тѣ да оставатъ вънъ. И ако власитѣ пожелаятъ да споходятъ своитѣ семейства, то нека тѣ да влизатъ по двама или трима и, когато тия излѣзатъ, нека тогава да влѣзатъ други. Нагледвай тогава съ внимание стенитѣ и вратитѣ. Ако ще постѫпвашъ така, ти ще бѫдешъ въ безопасность; ако ли позволишъ на многома да влѣзатъ при семействата си, то градътъ ще бѫде предаденъ отъ тѣхъ, и ти ще бѫдешъ ухапанъ отъ тѣхъ, като отъ аспидъ, и тогава ще си припомнишъ моитѣ съвети. Ако пъкъ спазвашъ това, то и тѣхъ ще държишъ подъ властьта си, и самъ ще бѫдешъ безъ грижи.” [2]

1. Anna, lib. VIII, сар. 3; II, р. 8, _12-13:

За това мѣсто Ѳ. Успенски пише: „Анна замѣчаетъ, что поводомъ къ названію Болгарiи Валахіей былъ , заимствуванны у пастушескаго населенія” (Образованіе, стр. 104). Очевидно, что Успенски не разбралъ, че значи не общиятъ езикъ, а простиятъ, обикновениятъ езикъ. Смисълътъ на това изречение е: тия, които водятъ чергарски животъ, простиятъ езикъ ги нарича власи; тѣхъ Анна рѣзко отличава отъ българитѣ.

2. Вж. Strategicon, ib., p. 75, _2-11. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и разказы и пр., п. т., стр. 155—156.

419

Наистина, въ Тесалия, която XII. вѣкъ се наричала  В е л и к а  В л а х и я, [1] тѣ сѫ живѣели и въ села , [2] обаче власитѣ тамъ сѫ били въ компактна маса, когато въ другитѣ области на полуострова тѣ чергували отъ мѣсто на мѣсто споредъ годишнитѣ времена. [3] И тъй, тия, които се надѣвали на недостѫпнитѣ мѣста и се уповавали на своитѣ крепости, по никой начинъ не сѫ могли да бѫдатъ чергаритѣ власи, а само мѣстнитѣ жители — българитѣ, респек. тѣхнитѣ първенци — роднитѣ воеводи.

Северна България, както видѣхме, напустната отдавна отъ византийскитѣ административни и военни власти поради изключителнитѣ условия, въ които тя се намирала презъ времето на византийското владичество, твърде отрано била предоставена на собствената си сѫдба отъ цариградското правителство и de facto тя се бѣ отдѣлила отъ империята отдавна; въ нея само отъ време на време се явявали императорски чиновници да събиратъ данъкъ, при което населението е гледало на тѣхъ като на грабители и не веднажъ е изказвало своята враждебность къмъ тѣхъ. При такива обстоятелства и при оня непрестаненъ притокъ на нови безпокойни, надъхани съ свободенъ духъ етнически елементи, националното самосъзнание тамъ се запазило много по-добре, духътъ на свободата тамъ не е угасвалъ. Населението обаче не е било въ състояние да прояви инициатива, за да се раз-

1. Nicetas, ib., р. 841, _14-15:

2. Anna, lib. V, cap. 5; II, p. 169, _22-23:

3. Когато въ 1066 год. тесалийскитѣ власи намислили да вдигнатъ бунтъ противъ императора и се обърнали къмъ Никулица Лариски, тогавашния управитель на тема Еллада, за съветъ, той между другото ги попиталъ: „Где е сега вашиятъ добитъкъ и где сѫ вашитѣ жени?” Тѣ отговорили: “въ планинитѣ на България”, защото, пише Кекавменъ, тѣ иматъ такова правило, че добитъкътъ и семействата имъ отъ априлъ месецъ до септемврий прекарватъ по високитѣ планини и въ най-студенитѣ мѣста. „Въ такъвъ случай, казалъ той (Никулица), не биха ли заграбили вашия добитъкъ тамошнитѣ жители, които сега държатъ страната на императора”. Следъ тия думи власитѣ се отказали временно отъ замисъла си. — Strategicon, ib., p. 68, ₃₁—69, ₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 90.

420

вие самó въ самобитно тѣло и да си възвърне своята политическа самостойность. Винаги изложено не само на гнета на византийската администрация, военна и фискална, но и на постоянни нападания и грабежи на разни варварски племена, то се намирало въ най-тежко социално-економическо положение, а откѫснато и забравено отъ централната власть, то е търсило защита и убѣжище у представители на висшето българско съсловие — у  м ѣ с т н и т ѣ  в о е в о д и – п ъ р в е н ц и, около които то се събирало и къмъ които то насочвало погледитѣ си въ усилни минути.

Надали може да се мисли, че българскитѣ воеводи-боляри следъ покорението на източната половина на първото царство по-напредъ отъ Ивана Цимисхия, а после отъ Василия II да е било до коренъ изтрѣбено; ние не знаемъ, Цимисхий да е прилагалъ такива репресивни мѣрки въ източната половина на царството, каквито приложи Василий II въ западната половина, па той е нѣмалъ и време за подобни мѣрки; неговата дейность въ това отношение се ограничила само съ етнически промѣни, защото той пресели въ източната половина, и то само южно отъ Стара-планина, доста многобройни арменски колонисти. Обикновено се посочва на това обстоятелство, какво още рускиятъ князъ Светославъ, следъ завоеванието на източната половина на първото царство, билъ съвсемъ изтрѣбилъ тамъ българското болярство. [1] Но преди всичко отпадането на българитѣ въ северна и североизточна България, което се изразило въ това, че тѣ се отказали да признаватъ византийската власть, и присъединението имъ къмъ западната — свободната половина на царството, което последвало веднага следъ смъртьта на Ивана Цимисхия въ 976 г., [2] ясно говорятъ, че и тая часть отъ българското царство не е била останала безъ водачи-първенци, защото безъ такива тамошното население, което бѣ крайно разнебитено и съсипано както презъ руското нашествие 968—970, тъй и презъ

1. П. Мутафчиевъ, Русско-болгарскія отношенія при Святославѣ. Seminarium Kondakovianum, IV (1931), стр. 90—91.

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. I, ч. 2. стр. 642—643.

421

руско-византийската война (971—972) въ България, едва ли би се решило самó на такава една смѣла и мѫчна акция. Освенъ това и Василий II не по-малко бѣ или изтрепалъ, или изселилъ въ далечнитѣ източни области на империята представителитѣ на българското болярство отъ западната половина на първото царство, обаче, както въ първото голѣмо възстание въ 1040—1041 г., тъй и въ второто въ 1072 г. ние виждаме да заставатъ на чело пакъ български първенци — българи боляри, следов. и въ северна България тѣ не сѫ могли да изчезнатъ така безследно, защото самитѣ условия на живота, па и помощьта, която тѣ намирали въ наводнилитѣ страната презъ XI. и XII. вѣкъ нови етнически елементи, имъ спомагали не само да се запазятъ стопанско-економически, но и политически да се засилятъ. Не трѣбва да се забравя още и това, че българското болярство е пострадало главно въ източната часть на северна България, когато въ срѣдната и западната то останало малко засегнато. Следъ Василия II пъкъ владението на северна България бѣ повече номинално, отколкото коренно; неговата реформаторска дейность, доколкото засега е известно, не засегнала вѫтрешната наредба въ тоя край, още повече че установеното тамъ отначало и засилено отъ царь Симеона строго съсловно дѣление никакъ не противоречило на принципитѣ на византийския монархизъмъ.

И тъй българското болярство въ северна България и презъ времето на византийското владичество не е могло да изчезне. Неговитѣ представители — мѣстнитѣ воеводи продължавали да владѣятъ своитѣ обширни земи съ прикрепеното къмъ тѣхъ население, количеството на което поради различни економически нужди и лишения все повече се уголѣмявало; тѣ сѫ живѣели, споредъ думитѣ на Н. Акомината, като полунезависими управители въ своитѣ добре укрепени градове-крепости, „повечето или дори всички построени на стръмни скали и на задоблачни висини” по севернитѣ предгория на Стара-планина, [1] гдето тѣ се считали напълно без-

1. Niсеtas, ib., p. 487, _17-19:

422

опасни и силни. Само по себе си се разбира, че и мисъльта да се вдигне възстание за отцепване отъ империята, което е равносилно на освобождение отъ владичеството на Византия, е могла да се породи само въ срѣдата на тия български първенци-воеводи, защото само тѣ сѫ могли да се решатъ на такова смѣло и голѣмо предприятие и, спомняйки на народа за неговото историческо славно минало, да го подготви къмъ него, и главно да му даде и необходимитѣ срѣдства, а не въ срѣдата на чергаритѣ власи, които никога по-рано не сѫ били организирани въ отдѣлна държава, нито сѫ могли да образуватъ такава, защото поради низката степень на културното имъ състояние у тѣхъ е липсвала всѣка идея и дори понятие за държавничество, тѣсно свързано съ националната имъ индивидуалность; тѣ сѫ се грижили само за развитието на своето скотовъдство и сѫ се занимавали, както ще видимъ, и съ разбойничество. Най-сетне общиятъ стремежъ на знатнитѣ аристократически родове въ Византия особено въ ХII. вѣкъ, „представителитѣ на които, споредъ думитѣ на единъ съвременникъ, безъ да хабятъ силитѣ си за образование и приготвяне за обществена дейность, съ зависть погледвали на царскитѣ украшения, като обмисляли времето, когато и тѣ ще протегнатъ рѫка къмъ тѣхъ”, [2] не е могълъ да не проникне и между българскитѣ мѣстни воеводи, които по сила и значение въ страната едвали сѫ отстѫпвали на другитѣ знатни родове въ останалитѣ части на империята.

По-нататъкъ. Самата идея за възстание и отцепване отъ империята не е могла да възникне така инцидентно, както тя се представя отъ Никита Акоминатъ. Самото предприятие било отъ такъвъ характеръ, че, за да се подготви съ пълна увѣреность въ неговия успѣхъ, потрѣбно било не малко време и срѣдства, па и самото възникване на идеята несъмнено трѣбва да се свърже съ онова освободително движение, което къмъ това време се бѣ почнало въ съседната на България славянска земя — Сърбия. Тамъ великиятъ жупанъ Стефанъ Немань, веднага следъ смъртьта на Мануила I Комнинъ, поискалъ да

2. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 124.

423

използува, отъ една страна, почналата се въ това време борба въ Цариградъ по въпроса, кой да стане настойникъ и съуправитель на малолѣтния императоръ Алексия II (1180—1183), за да почнатъ нахлуванията си въ долината на р. Морава и въ южна Далмация и Дукля, а отъ друга — нападенията на маджаритѣ въ империята. Маджарскиятъ краль Бела III (1173—1186), който бѣ жененъ за сестрата на византийската императрица Мария, жената на Мануила Комнинъ, презъ времето на своето прекарване въ Цариградъ подъ име Алексий кесарь, щомъ се научилъ, че узурпаторътъ-императоръ Андроникъ I Комнинъ (1183—1185), следъ като билъ прогласенъ за управитель на малолѣтния Алексия II, арестувалъ и изпратилъ въ мънастирь императрица Мария.веднага нападналъ пограничнитѣ крепости Бѣлградъ и Браничево (1182); а когато въ 1183 год., следъ като императрицата била обвинена въ измѣна и предадена на смърть, Бела III подновилъ нападенията си, Стефанъ Немань, окураженъ отъ новитѣ успѣхи на маджаритѣ, сключилъ съюзъ съ краля и се обявилъ противъ Византия, като се отказалъ да признава върховната власть на византийския императоръ, закрепена въ Сърбия още отъ Мануила Комнинъ. Съюзницитѣ навлѣзли въ северозападнитѣ български области, опустошили жестоко Бѣлградъ, Браничево, Равно, Нишъ и Срѣдецъ и разрушили тѣхнитѣ стени така, че, когато подиръ шесть години кръстоносцитѣ отъ третия походъ минавали презъ тия градове, тѣ ги намѣрили въ развалини. Къмъ времето на тоя походъ се отнася пренасянето мощитѣ на св. Иванъ Рилски отъ Срѣдецъ въ Маджарско. [1] Противъ тѣхъ били изпратени известнитѣ тогава ромейски пълководци Андроникъ Лампардъ и Алексий Вранà. Но и двамата не останали на театра на военнитѣ

1. Споредъ думитѣ на патриархъ Евтимия Търновски, маджарскиятъ краль, като чувалъ много за чудесата на светеца, заповѣдалъ да се пренесатъ мощитѣ му отъ Срѣдецъ и да ги положатъ въ църквата на гр. Остригонъ (Strigonium, мадж. Esztergom, сег. гр. Гранъ на срѣдни Дунавъ, сев.-зап. отъ Буда-Пеща), гдето тѣ не преставали да проявяватъ чудотворната си сила въ много и различни случаи. — Е. Kalužniacki, Werke usw., cap. XI, стр. 21—23. — Вж. К. Jиречек, Историjа Срба, св. I, (1922), стр. 194—195. — Сѫщиятъ, Пѫтувания II, стр. 10.

424

действия, защото Лампардъ, за да избѣгне наказанието отъ Андроника I, спасявалъ се съ бѣгство въ Мала-Азия, гдето мислилъ да вдигне бунтъ противъ новия императоръ, но билъ предупреденъ, като измѣнически билъ предаденъ на Андроника I, и ослѣпенъ изпратенъ въ мънастирь. [1] Алексий Вранà пъкъ, който принадлежалъ къмъ ония хора, които се ползували съ благоволението на Андроника I, следъ бѣгството на Лампарда, наскоро се върналъ въ Цариградъ и билъ изпратенъ противъ възстаналитѣ заедно съ никейци и прусийци лопадийци въ Мала-Азия. [2]

Това лесно отцепване на Сърбия отъ Византия, въ което се изразило събуждането на националното съмосъзнание у южнитѣ славяни, намѣрило своя отгласъ и между българитѣ. Благодарение на това, че къмъ срѣдата на XII. вѣкъ бѣ настанало едно относително рѣдко спокойствие въ североизточна България, населението могло да се предаде на миренъ трудъ и да достигне известно благосъстояние, изразено главно въ оживяването на търговията и процъвтяването на долно-дунавскитѣ градове, за който ни съобщава арабскиятъ пътешественикъ Идризи, който тъкмо въ срѣдата на XII. вѣкъ (ок. 1153 год.) бѣ пропътувалъ по тия градове. [3] А испанскиятъ евреинъ пътешественикъ Вениаминъ Туделски, който дохождалъ въ Византия презъ втората половина на XII. вѣкъ († 1173), пише следното: „Цѣлото гръцко царство трѣбва да плаща на държавата ежегодно данъкъ; градоветѣ съ дотолкова пълни съ злато, пурпуръ и коприна, че такива здания съ съответното богатство не може нийде повече да се видятъ. Твърдятъ, че налозитѣ само отъ столицата донасятъ всѣки день 20 хиляди жълтици, — сума, въ състава на която влизатъ постъпления за търговски помѣщения, митнишки доходи и т. н. Гърцитѣ, сегашнитѣ обитатели на страната, съ твърде богати съ злато и драгоценни камъни; тѣ се обличатъ въ коприна, обработена съ злато, яздатъ на коне, подобни на княжески синове. Страната е твърде обширна, богата съ плодове; но и

1. Nicetas, ib., p. 359, ₉— 361, ₁₄.

2. Ibidem, p. 363, _17-20.

3. W. Тоmаschеk, каз. ст., стр. 9 и 15.

425

хлѣбъ, месо и вино има въ такова изобилие, че никаква друга страна не може да се похвали съ такова богатство. Жителитѣ сѫ вещи въ гръцката литература; съ една речь, тамъ живѣятъ щастливо, всѣки подъ своята лоза (асма) и смокиня. [1]

Но въ същото време това затишие и свързано съ него благосъстояние дало възможность на българското население въ областьта между Дунавъ и Стара-планина да помисли и за подобрение на политическото си положение. Поддържани отъ онова смѣсено население отъ разни езици въ нѣкои голѣми градове по Дунавъ, за което ни говори М. Аталиатъ и което, проникнато отъ свободенъ и воленъ духъ, не се примирявало съ византийската власть и, ако я допускало тамъ, то само въ силата на известни спогодби, българскитѣ мѣстни воеводи вече помислили за свалянето на чуждото владичество; лесното пъкъ отцепване на Сърбия отъ империята имъ показало, че всѣко подобно предприятие биха могли да извършатъ съ същия успѣхъ, следъ като то бѫде добре подготвено въ страната. За това подготвяне твърде много спомогнало вѫтрешно неустойчиво положение, което империята преживявала презъ неспокойното царуване на Алексия II Комнинъ и особено презъ бурното управление на престарѣлия Андроника I Комнинъ, когато се почнали голѣми външни нападения и твърде опасни вѫтрешни политически и социални движения.

Но, ако работитѣ на империята благоприятствували за намисленото възстание въ северна България, то неговитѣ инициатори срещнали не малко мъчнотии въ приготвянето му. Преди всичко първиятъ и най-важенъ и въ същото време и най-мъченъ и най-деликатенъ въпросъ, който обикновено се изпрѣчва въ подобно предприятие, билъ: кого да поставятъ начело на движението, или съ други думи, кому да се повѣри властьта. Както видѣхме, Михаилъ Пселлъ, историкъ-философъ отъ срѣдата на XI. вѣкъ, пише, че българитѣ имали обичай да поставятъ за началници на своя народъ само лица

1. Die Reisebeschreibungen des Benjamin von Tudela, von N. Adler. II Jerusalim 1903, S. 17—18, у А. А. Васильева, п. т., стр. 102.

426

отъ царски родъ. [1] Обаче къмъ края на XII. вѣкъ не само въ България, но и въ Византия не останали никакви представители отъ бивши български царски родъ, или, ако е имало, тѣ бѣха се вече съвсемъ отчуждили отъ отечеството на своитѣ дѣди и бащи, и забравили за българското си потекло, така че налагало се да се избере водачъ изъ срѣдата на северо-българскитѣ воеводи. Но, както изглежда, и въ тоя случай между тѣхъ се появилъ сѫщиятъ страхъ, както и въ възстанието презъ 1072 год., да не би да се предизвикатъ зависть и разпри, ако се решатъ да избератъ нѣкого изпомежду си [2]. Затова тѣхниятъ изборъ падналъ върху двама братя  П е т ъ р ъ  или  К а л о п е т ъ р ъ, [3] наричанъ първоначално  Т е о д о р ъ, [4] и  А с ѣ н ь  [5]

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 43—44.

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 140—141.

3. Ansbertis, Historie de expeditione Friderici imperatoris, edit. A. Chroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I. Berlin 1929 (MGH nova series, t. V) p. 33, _{5, 10-11}; 58, _{12, 19}; 69, ₂₄: Kalopetrus - Cp. Historie Peregrinorum, ib., p. 135, ₁₁; 149, ₁₃.

4. Вж. Синодикъ на царь Борила по изд. на М. Г. Попруженко, София 1928, стр. 77, § 92. — Ако първоначалното му кръстно име било Теодоръ, а отпосле билъ наречен ь Петъръ, подъ което име той действува въ историята, то не подлежи на никакво съмнение, че повторно е билъ нареченъ така въ честь на Петра Дѣлянъ, водачътъ на възстанието въ 1040 —41 год., както и Константинъ Бодинъ бѣ прекръстенъ въ Петъръ въ възстанието въ 1072 год. — Вж. тукъ по-горе, стр. 142.

5. Въ домашнитѣ и изобщо въ славянскитѣ извори това име се пише , съ изключение въ житието на св. Сава Сръбски, написано отъ Теодосия (сръбски писатель отъ края на XIII. или началото на XIV. в.), дето името на царь Иванъ Асѣня II е написано (вж. по изданието на Ћ. Даничича, Београд 1860. стр. 178, 199, 203, 205, 209, 213), но сѫщиятъ пише и , (п. т., стр. 171 и 173). Тая двойственость въ написа на едно и сѫщото име у единъ и сѫщия авторъ показва, че първиятъ написъ е сложенъ подъ влиянието на византийската транскрипция , което е произлѣзло пакъ отъ , защото звукътъ въ гръцкия срѣдновѣковенъ езикъ следъ звука преминава въ , напр. Просѣкъ въ ;. Затова лъжатъ се ония, които въ гръцката транскрипция на името Асѣнь —   виждатъ турското име Асанъ или Хасанъ. Сѫщо отъ гръцката транскрипция това име се явява у Ансберта и въ Hist. Peregrinorum въ форма  А s s а n i u s  (вж. А. Сhroust, п. т., стр. 33, ₆; 135, ₁₁; 149, ₁₃). Изобщо въ западнитѣ извори то се чете Assanus, но срѣща се Assen и Azen.

427

съ прозвище  Б ѣ л г у н ь, [1] които сѫ произлизали отъ кумано-български знатенъ родъ, членоветѣ на който сѫ играли въ миналото голѣма политическа роля въ Византия и очевидно сѫ се ползували съ голѣма популярность между населението на северна България. [2] Освенъ личнитѣ качества на двамата братя и тѣхното знатно потекло при избора имъ не малко влияние е оказалъ, разбира се, и тѣхниятъ кумански произходъ, защото за българитѣ и тѣхнитѣ първенци-воеводи е било повече отъ ясно, че, за да изведатъ до край предприятието съ успѣхъ, тѣмъ е било необходимо да се сдобиятъ съ външна помощь, а такава помощь тѣ сѫ могли да получатъ само отъ куманитѣ, които въ това време бѣха здраво заседнали отвѫдъ Дунавъ въ Молдова, Влашко и Седмиградско, които подъ тѣхна власть вече носили едно общо име  К у м а н и я  и представяли една внушителна сила. [3]

Застанали по тоя начинъ начело на освободителното движение, Петъръ и Асѣнь се заловили да го подготвятъ така, че цѣлото население на страната, българско и небългарско, да вземе участие въ него, за да го довършатъ съ успѣхъ. Обаче, докато българитѣ съ готовность се притичали къмъ отечествения дългъ, водачитѣ на възстанието срещнали отначало силенъ отпоръ въ влашкото население: „Власитѣ, пише Акоминатъ, изпървомъ се бавили и се стѫписвали отъ възстанието, въ което го увличали Петъръ и Асѣнь, защото съ подозрение гледали на това важно предприятие”. Но за двамата братя се явявало като първа необходимость да увлѣкатъ и власитѣ въ възстанието, защото тѣ не имъ довѣрявали поради тѣхния вѣроломенъ характеръ, който би могълъ не само да повреди на дѣлото, но и съвсемъ да го осуети.

1. Синодикъ на царь Борила, п. т., стр. 77, § 91. — Че и това име „Бѣлгунь” е сѫщо куманско, както и Асѣнь, и значи „знаящъ”, а оттука „мѫдъръ”, “уменъ”, „срѫченъ”, „хитъръ”, вж. Ст. Младеновъ. Потеклото и съставъ на срѣднобълг. , прѣкоръ на царь Асѣня I. СпБАк. кн. XLV (22) (1933), стр. 49—66.

2. Вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня, водачитѣ на възстанието въ 1185 г. Сп. БАк. кн. 45 (1933), стр. 8—29.

3. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр.77 и сл. — Ср. F. Schradеr, Atlas de geographie historique. Paris 1896, carte № 24 bis.

428

И наистина, що за народъ сѫ били тия балкански власи, ще ни покажатъ следнитѣ характеристики. Така Кекавменъ, въ § 186 на своя „Стратегиконъ” дава следнитѣ съвети: „Заповѣдвамъ на васъ и на вашитѣ внуци следното: Племето на власитѣ — е племе съвършено невѣрно и развратено, което не спазва права вѣрность нито къмъ Бога, нито къмъ императора, нито къмъ сродникъ, нито къмъ приятель, но се старае всички да измами; тѣ (власитѣ) сѫ голѣми лъжци и крадци; тѣ сѫ готови всѣки день да се кълнатъ съ най-ужасни клетви предъ приятелитѣ си и лесно ги отхвърлятъ; тѣ сключватъ побратимства и влизатъ въ сватовство, но съ това тѣ се само ухитряватъ да лъжатъ простацитѣ. Тѣ никога и къмъ никого не спазватъ вѣрность. . . . Тѣ сѫ страхливци, притежаватъ заешки сърдца. проявяватъ понѣкога дър-зость, но и това е отъ страхъ. И тъй заповѣдвамъ ви, съвсемъ не имъ вѣрвайте, и ако стане нѣкога бунтъ, и тѣ ще изказватъ присторно обичь и вѣрность и ще даватъ клетва предъ Бога, че ще я пазятъ — не имъ вѣрвайте. По-добре за васъ е да ги не карате да се кълнатъ и отъ своя страна да не имъ давате клетва, но се предпазвайте отъ тѣхъ като отъ злодейци, отколкото да имъ се кълнете и да приемате отъ тѣхъ клетва. Съвсемъ не трѣбва да имъ вѣрвате, освенъ отъ присторство бѫди имъ приятель.  А к о  п ъ к ъ  н ѣ к о г а  с е  п о в д и г н е  б у н т ъ  в ъ  Б ъ л г а р и я,  к а к т о  з а  т о в а  в е ч е  с е  к а з а,  и  а к о  т ѣ  с е  о б я в я т ъ  з а   т в о и  п р и я т е л и,  т о  и  в ъ  т а к ъ в ъ  с л у ч а й,  а к о  т ѣ  д а в а т ъ  к л е т в а,  н е  и м ъ  в ѣ р в а й”. [1] Това мнение на автора на „Стратегикона” за власитѣ е отъ първостепенна важность за насъ, защото е изказано отъ човѣкъ, който билъ близко запознатъ съ тесалийскитѣ власи и е заемалъ държавна длъжность въ тема Еллада и е живѣлъ въ Лариса; затова не може да му се откаже авторитетность. Не по-добре се произнася за власитѣ и споменатиятъ европейски пѫтешественикъ, Вениаминъ Туделски. Като споменува за Ровиника (Robinica) и въ Тесалия, той продъл-

1. Strаtеgicon, ib. p. 74, ₄—75, ₂. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 148 (105)—149 (106) и 150 (107).

429

жава: „Това е началото на Влахия (старата Тесалия), чиито жители населяватъ планинитѣ; самото племе (gens) носи име власи. По бързина тѣ приличатъ на планински кози; тѣ се спущатъ отъ планинитѣ въ страната на гърцитѣ, за да грабятъ и плячкосватъ; никой не може да ги предизвика съ война, и никой краль не е въ състояние да ги укроти; тѣ не спазватъ христианскитѣ устави и даватъ на синоветѣ си иудейски имена, поради това нѣкои ги считатъ за евреи; тѣ наричатъ евреитѣ свои братя, и когато на тѣхъ нападатъ, само ги ограбватъ, а не убиватъ, както убиватъ гърцитѣ; тѣ живѣятъ вънъ отъ всѣки закони”. [1] Такива сѫ били тесалийскитѣ власи, отъ които балканскитѣ съ нищо не се отличавали, защото потеклото имъ е едно и сѫщо.

Дали мнението на Кекавмена за власитѣ е било известно на Петра и Асѣня, ние не знаемъ; но по всичко изглежда, че тѣ сѫ добре познавали нравитѣ и обичаитѣ на власитѣ, които и въ втората половина на XII. вѣкъ си останали сѫщитѣ, както това показватъ думитѣ на Вениамина Туделски; освенъ това и традицията имъ бѣ запазила и донесла, каква долна роля сѫ играли власитѣ въ българското минало, като се почне отъ втората половина на X. вѣкъ, когато сѫщитѣ тия власи убили Давида, най-стария отъ братята-комитопули ок. 976 год., и чрезъ това станали орѫдие въ рѫцетѣ на Василия II, за да осуетятъ дѣлото на четирмата братя-комитопули; [2] сѫщо така тѣмъ, несъмнено, е било известно и предателството на власитѣ, които презъ времето на варварскитѣ нападения презъ XI. вѣкъ бѣха тъкмо водачитѣ на печенѣзи и кумани презъ балканскитѣ тѣснини и имъ посочвали

1. F. Tafel, De Thessalonica etc. Berolini, p. 473: Haec est Valachiae initium, cujus incolae montes incolunt: gens ipsa Valachorum nomen gerit. Celeritate cum capreolis conferendi, е montibus in Graecorum regionem descendunt, ut spolium et praedam auferant. Nemo illos bello lacessere potest: neque rex ullus eos domare potest. Christianorum instituta non observant; suisque Judaica nomina imponunt; unde nonnulli Judaeos fuisse esserunt, Judaeosque appellare fratres suos; quumque hos offendunt, eus spoliare, sed non occidere, quemadmodum occidunt Graecos: vivere denique exleges.

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. т. 1 ч. 2, стр. 646—647.

430

пѫтя за успѣшна борба противъ ромеитѣ. [1] Това тъкмо непостоянство и вѣроломство, къмъ които трѣбва да се прибави и страхливость, въ характера на власитѣ сѫ накарали водачитѣ на възстанието да се отнесатъ съ пълно недовѣрие къмъ тѣхъ отъ опасение, да не би тѣ въ случая да изиграятъ сѫщата измѣнническа роля, а да искатъ отъ тѣхъ да взематъ непосрѣдно и активно участие въ възстанието на българитѣ. И наистина, Петъръ и Асѣнь най-сетне постигнали цельта си благодарение на събитията, които въ това време ставали въ империята, и на първо мѣсто норманското нашествие.

Както е известно, следъ „кървавата баня” надъ латинцитѣ въ Цариградъ презъ 1182 г., [2] избавилитѣ се на своитѣ кораби италиянци почнали отмъстителна пиратска война; тѣ ограбили брѣговетѣ на южна Тракия чакъ до Солунъ, а църквитѣ и мънастиритѣ изгорили. По-енергично отмъстилъ сицилийскиятъ краль Вилхелмъ II (1166—1189). Презъ юннй 1185 г. той изпратилъ една флота отъ 200 военни кораби подъ началството на адмиралъ Маргаритоне и графъ Танкреда Лекски къмъ Драчъ. Но жителитѣ на града подъ рѫководството на византийския пълководецъ Ивана Вранà не могли да устоятъ противъ многобройната и добре уредена норманска армия, и на 24. юний Драчъ билъ превзетъ съ пристѫпъ. Следъ това сицилийскитѣ бойни сили се раздѣлили: сухопътната войска потеглила направо къмъ Солунъ и, безъ да срещне нейде какъвто и да било отпоръ, на 6. августъ се разположила предъ стенитѣ на втория градъ на империята. На 15. с. м. влѣзла и сицилийската флота въ солунското пристанище и се почнала обсадата. Въ самия градъ нѣмало достатъчно военни сили, защото неромейското население — латинци, евреи и арменци — не било надеждно, и затова колкото храбро и да сѫ отбивали нападенията на неприятеля пристигналитѣ отъ Пелопонесъ отреди, грузинскиятъ гарнизонъ и солунчани, безъ да се изключатъ женитѣ и монаситѣ начело съ архиепископъ

1. Вж. тукъ по-горе стр. 214. — Anna, lib. X, сар. 3; II р. 62, _28-30.

2. А. А. Vasiliev, History of the Byzantine Empire. Madison 1929. vol. II, p. 87—88. — Подробно вж. Ф. И. Успенский, Последные Комнины. Начало реакции. Виз. Врем. т. XXV (1917), стр. 10 и сл.

431

Евстатия, норманитѣ на 24. августъ съ пристѫпъ завладѣли долния градъ. Тогава тѣ упражнили надъ ромеитѣ най-жестоко отмъщение, избивайки жителитѣ, а женитѣ изнасилвайки, и най-гнусно осквернение на православнитѣ църкви и на всичко, което било свето за ромеитѣ. Само благодарение на застѫпничеството на архиепископъ Евстатия предъ норманскитѣ пълководци, безобразията били спрѣни, а положението на града станало донейде сносно. Отъ Солунъ една часть отъ сицилийската армия потеглила на изтокъ и завладѣла Сѣръ и Амфиполь, а трета часть достигнала чакъ до Мосинополь. [1]

Петъръ и Асѣнь веднага схванали значението на това събитие за тѣхното дѣло и не искали да изпустнатъ твърде удобния моментъ, когато въ Цариградъ всичкото внимание било съсрѣдоточено въ успѣхитѣ на норманското орѫжие. Затова, за да могатъ да извадятъ упорититѣ власи отъ тѣхната страхливость и нерешителность, опитали се да дадатъ религиозенъ характеръ на самото предприятие, като използували слуха, донесенъ и пръснатъ отъ избѣгалото отъ завзетитѣ отъ норманитѣ южнобългарски земи население за грозното падане на Солунъ въ рѫцетѣ на страшнитѣ завоеватели, защото великомѫченикъ Димитъръ напустналъ тоя градъ. [2] Споредъ думитѣ на Акомината, двамата братя събрали въ новопостроения молитвенъ домъ, нареченъ въ името на великомѫченикъ Димитра, разни епилептици и полупобъркани хора отъ двата народа, който въ срѣднитѣ вѣкове се смѣтали за божи хора, т. е. такива, презъ които божеството говори, и „имъ внушили високо да викатъ, че Богъ съблаговолилъ да надари българския и влашкия народъ съ свобода и опредѣлилъ да се смъкне отъ тѣхъ дълговременния яремъ и че поради това великомѫченикъ Димитъръ напустналъ главния градъ Солунъ и тамшния храмъ, като се отказалъ да пребъдва между ромеитѣ и дошелъ при тѣхъ, за да имъ бѫде помощникъ и сътрудникъ въ тѣхното дѣло”.

1. Ф. Герцбергѣ, Исторія Византіи, стр. 319—320. — А. А. Vasiliev, п. т., стр. 92—95.

2. Ѳ. Успенскіи, Образованіе, стр. 126—127.

432

Между това въ Цариградъ станало ново твърде важно събитие: следъ една революция жестокиятъ старецъ Андроникъ I Комнинъ билъ сваленъ, чрезъ което билъ туренъ край на Комнинската династия и била издигната на византийския престолъ династията на Ангелитѣ въ лицето на страхливия и безхарактеренъ  И с а а к а  II  А н г е л ъ, който на 12. септемврий 1185 г. билъ прогласенъ за императоръ. Тая нова промѣна на византийския престолъ не малко повлияло върху по-бързата подготовка на възстанието и вдъхвало въводачитѣ му още по-голѣма увѣреность въ успѣха на предприятието имъ, защото сега имъ предстояло да водятъ борба не съ силнитѣ и страшни Комнини, а съ единъ императоръ, който заедно съ другитѣ си лоши качества, гледалъ на своето издигнато положение като на мѣсто, гдето е могълъ безъ прѣчки и най-удобно да се предава на различни увеселения и изобщо да се занимава почти изключително съ външното представяне на царската власть. [1] И наистина, Петъръ и Асѣнь не се забавили да използуватъ тая промѣна. Следъ изминаването на известно време отъ първия имъ опитъ да въздействуватъ върху религиозното чувство на българи и власи, двамата братя, щомъ като се научили за политическия превратъ въ Цариградъ, отново прибѣгнали къмъ помощьта на същитѣ епилептици, които, споредъ думитѣ на Акомината, „като се събрали неочаквано повече съ духъ, въ припадъкъ на епилепсията почнали отново да се тръшкатъ и да викатъ силно съ вдъхновенъ и пронизителенъ гласъ, че не е вече време да се седи, а да се вземе оръжие въ ръка и дружно да се върви противъ ромеитѣ, а пъкъ залавянитѣ презъ войната да не се оставятъ живи, а безмилостно да се избиватъ и изгарятъ, и да не отпущатъ за откупъ, нито да се скланятъ отъ молби, нито да се смекчаватъ предъ колѣнопреклонни просби, а като нѣкои алмази, да не се поддаватъ на всѣки повикъ за помощь и да изтрѣбватъ до кракъ всички заловени. Следъ като съ такива пророчества, завършва Никита разказа си, склонили цѣлия народъ”, т. е. българи и власи, „всички се въоръжили”, т. е. решили да вдигнатъ възстание, а пъкъ

1. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи, стр. 324.

433

съставительтъ на Синопсиса пише: „всички станаха за тия (ромеитѣ) непримирими врагове”. Но, както изглежда, и следъ това власитѣ се отново отметнали и само следъ като били засегнати материално, тогава се решили да взематъ непосрѣдно участие въ възстанието.

Новиятъ императоръ приелъ управлението, когато империята се намирала въ крайно критично положение: при Мосинополь стояла на лагеръ норманска войска, отдѣлни отреди отъ която нападали и опустошавали съвсемъ свободно страната на изтокъ къмъ столицата, и чакала само да се присъединятъ къмъ нея другитѣ части отъ сицилийската армия, за да продължатъ маршрута си къмъ Цариградъ, а неприятелската флота бѣ достигнала до Мраморно море и също чакала само да се яви сухопътната армия, та да ударятъ задружно на византийската столица; отъ северозападъ пъкъ заплашвали съюзенитѣ маджари и сърби, които следъ завладяването на Срѣдецъ готови били да нахлуятъ по-нататъкъ навѫтре въ империята. Първата задача на Исаака II Ангелъ била да се освободи отъ страшната опасность на норманитѣ, като изпратилъ противъ тѣхъ отличния, опитенъ и способенъ, византийски пълководецъ Алексия Вранà. По-следниятъ почналъ бързо да отблъсва отдѣлнитѣ отреди поради деморализацията, въ която била изпаднала къмъ това време норманската войска, и при Мосинсполь сполучилъ да имъ нанесе доста чувствителенъ ударъ. Тоя пръвъ успѣхъ далъ достатъчно куражъ на императора, за да влѣзе веднага въ преговори съ маджарския краль за миръ. Мирътъ билъ сключенъ и скрепенъ Съ брачния съюзъ на Исаака II съ Маргарита, 10-годишната дъщеря на Бела III, който отъ своя страна повърналъ на Византия окупиранитѣ северозападни български области — Бѣлградската, Браничевската и Поморавието като зестра за дъщеря си; [1] тогава ще да е била призната отъ Исаака II и политическата самостойность на Сър-

1. Вж. писмото на папа Инокентия III до маджарския краль Емериха отъ 17. X. 1204 г.: Quod scripsisti, quoniam praedictus Johannitius terram, quam pater tuus sosori tuae, Imparatrici Graecorum, dedit in dotem, detinet occupatam. Migne, Patrologia lat. t. 215. col. 414 A.

434

бия. Това събитие трѣбва да се отнесе къмъ октомврий 1185 год. Обаче сватбата закъснѣла, защото отъ речьта на Никита Акомината, произнесена по случай годявката на императора съ Маргарита, става явно, че годявката е станала преди решителната победа надъ норманитѣ (7. ноемврий), а сватбата следъ последната, и понеже следъ една седмица (отъ 14. XI.) настъпвали коледнитѣ пости, презъ време на които църквата не позволявала да ставатъ сватби, то царската сватба не могла да стане по-рано отъ януарий 1186 год. [1] Но и при все това, Исаакъ II поради дребнавото си скъперничество, споредъ Н. Акомината, издалъ заповѣдь, щото за предстоещитѣ народни трапези по случай сватбата му да се събира безплатно необходимиятъ за цельта добитъкъ отъ населението, а споредъ Г. Акрополита и варианта на Никита, почнали да събиратъ по цѣлата империя овци, свине и волове; но понеже България развъждала тия животни повече отъ другитѣ страни, то и повече били поискани и откарани отъ нея; сѫщо така били наложени и други даждия върху мѣстното население. Тая разпоредба и особено нейното изпълнение било добре дошло за Петра и Асѣня, за да постигнатъ окончателно цельта си — увличането на власитѣ въ общото възстание, защото откарването на добитъка имъ накърнявало силно тѣхното благосъстояние. Така най-сетне българското възстание било съвсемъ подготвено, но до обявяването му се изминало още малко време.

Следъ постигналото ги при Мосинополь поражение, норманитѣ почнали да отстъпватъ безредно. Преследвайки упорито оттеглящия се неприятель, Алексий Вранà одържалъ пълна кръвопролитна победа на 7. ноемврий 1185 г. при Димитрица при моста на долна Струма, — победа, която съвсемъ разнебитила норманската армия и предала въ ръцетѣ на ромеитѣ много нормански воеводи и 4 хиляди души пленници. Остатъцитѣ отъ голѣмата сицилийска армия се спасявали въ панически страхъ къмъ Солунъ, гдето въ голѣмо количество били из-

1. В. Г. Васильевскiй, каз. рец., п. т., стр. 191. — Че Никита Акоминатъ произнесълъ въпросната речь по случай годявката, а не сватбата на Исаака II Ангелъ, вж. Притурка № 15.

435

трѣбени, а оттамъ едни се спасявали въ Драчъ, а други на флотата, която, следъ като не дочакала да се яви сухопътна войска по брѣга на Мраморно море, презъ Хелеспонтъ потеглила назадъ, като при това била силно намалена отъ преследващитѣ ги по брѣговетѣ византийски войски, които не имъ позволявали да направятъ десантъ, отъ морскитѣ бурни вѣтрове и отъ гладъ и болести. [1] Тъкмо презъ времето, когато ромеитѣ били завзети съ това отблъскване на норманитѣ, Петъръ и Асѣнь решили да обявятъ възстанието. Но „като не искали, пише Никита, да вдигнатъ бунтъ безъ всѣки поводъ, тѣ се явили при императора, който билъ на лагеръ въ Кипсела” (сег. Ипсала), за кѫдето той заминалъ, очевидно, следъ Мосинополското поражение на норманитѣ, за да се намира по-близу до театра на военнитѣ действия, „съ просба да бъдатъ приети въ войската наравно съ ромеитѣ и да имъ бѫде дарувано съ царска грамота едно малко доходно село, намираще се въ Стара-планина”. [2]

Какъ трѣбва да се разбиратъ тия две претенции, предявени тъй силно и дори самоувѣрено отъ двамата братя? Ако приемането имъ въ войската наравно съ ромейтѣ трѣбвало да бѫде последвано отъ даруването съ  ц а р с к а  г р а м о т а  малодоходно село съ съответната му наоколо земя, то ние несъмнено бихме приели, че Петъръ и Асѣнь съ искали да бъдатъ зачислени въ съсловието на  с т р а т и о т и т ѣ. Членоветѣ на това съсловие се дѣлили на  б о г а т и, отъ които обикновено излизали началствуващи лица въ войската — офицери, и  б е д н и, които изпълнявали службата на прости войници. За военната си служба (въ пехота или конница) тѣ получавали отъ правителството съ  н у ж д н а т а  ц а р с к а  г р а м о т а  известни участъци земя, отъ приходитѣ на които тѣ проживявали, и се пол-

1. Niсеtas, ib., р. 468, ₇—476, ₂₁. Н. Gеlzеr, Abriss der bizantinischen Kaisergeschichte въ К. Krumbacher, Geschichte der byzant. Literatur. 2-te Aufl. München 1897. S. 1032. — Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи, стр. 323—324.

2. Nicetas, ib., p. 482, _15-17:

Обяснение на това изречение вж. тукъ по-горе, стр. 412, бел. 3.

436

зували съ следнитѣ привилегии: освобождавали се отъ натурални повинности, плащали само поземленъ и личенъ данъкъ и владѣнитѣ отъ тѣхъ земи не могли да преминаватъ въ частно притежание, а били наследявани отъ близки роднини, но затова пъкъ тѣ били задължени да се стъкмяватъ за походъ на свои срѣдства; презъ време на война получавали заплата отъ държавата, а следъ свършването на войната отивали си по домоветѣ и се издържали отъ приходитѣ на владѣната отъ тѣхъ земя. [1] Обаче презъ XII. вѣкъ войнишкиятъ институтъ силно се изродилъ, особено при Мануила I въ следния видъ, нарисуватъ отъ самия Н. Акомината.

„Понеже имаше правило у ромеитѣ — пъкъ мисля, че то е въ сила и въ самитѣ варвари — да се дава на войницитѣ заплати и да имъ се прави често прегледъ, добре ли сѫ въорѫжени, погрижили ли сѫ се за конетѣ си, а пъкъ ония, които за пръвъ пѫть ставатъ войници, по-напредъ да се изпитатъ, здрави ли сѫ тѣлесно, умѣятъ ли да стрелятъ, упражнени ли сѫ да боряватъ съ копие, та следъ това да се вписватъ въ (войнишкитѣ) списъци, — тоя императоръ (Мануилъ) събираше паритѣ, които се отпущаха за издържане на войницитѣ, въ касата си , като вода въ водоемъ, а жаждата на войницитѣ утоляваше съ тъй нареченитѣ дарения на парици [2], като използува едно дѣло, което било изнамѣрено отъ предишнитѣ императори и рѣдко се прилагало само върху ония, които често поражавали неприятелитѣ. Така чрезъ това той незабелязано направи войската по-слаба и огромни (суми) пари напъха въ праздни търбуси [3] и хвърли ромейскитѣ области въ лошо положение; защото добритѣ войници изгубиха съревнование въ опасноститѣ, понеже това, което подбужда къмъ военна доблесть, не е вече, както по-рано, нѣщо особено, предоставено само на тѣхъ, а стана достѫп-

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 106. За института на стратиотитѣ подробно вж. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 300—315. — П. Мутафчиевъ, Войнишки земи и войници въ Византия презъ ХIII—XIV. в. СпБАк. кн. XXVII (15) (1923), стр. 1—113.

2. Т. е. дарение на земя съ прикрепеното къмъ нея население.

3. Ср. Nicetas, ib., p. 266, ₁₃ et sequ.

437

но за всички. И областнитѣ жители, които имаха работа преди само съ господаревото съкровище , потърпѣха по-голѣми притѣснения отъ алчностьта на войницитѣ, които не само отнемаха сребро и оболъ (т. е. последната пара), но и събличаха отъ тѣхъ и последната риза, а понѣкога ги лишаваха и отъ най-милото имъ. Поради това, всѣки искаше да го приематъ въ войската; едни като казвали на иглитѣ „сбогомъ” като на такива, които оскѫдно и мѫчно имъ доставятъ поминъкъ , други, като се отказвали да гледатъ коне, трети, като измивали кирпичната каль, а имало и такива, които изтривали саждитѣ на ковачницитѣ, — явявали се предъ ония, които набирали войници, и, като имъ доведатъ нѣкой персийски конь или имъ спустнатъ достатъчно жълтици, безъ изпитъ се зачислявали въ войнишкитѣ отреди и  в е д н а г а  с е  с н а б д я в а л и  с ъ  ц а р с к и  г р а м о т и  и получавали плетри [1] добре напоена земя, житоносни ниви и ромейски поданници, за да имъ служатъ намѣсто роби; а понѣкога бивало е, че на презрѣния полу-варваринъ , който надали е видѣлъ нѣкога воененъ строй, ромеецътъ, мѫжъ почтенъ на видъ и добъръ познавачъ на военното дѣло, да плаща данъкъ и дотолкова да надминава тогова, който събиралъ отъ него данъкъ, че се показвалъ предъ него като Ахилесъ, или той билъ спрямо него сѫщото, като човѣкъ въорѫженъ и въ дветѣ рѫце, въ сравнение съ човѣкъ, който отъ болесть не може да протегне едната (рѫка). И тъй ромейскитѣ области заслужено изпаднаха въ това безредие на войскитѣ: едни отъ тѣхъ се ограбватъ предъ нашитѣ очи отъ другоплеменници и ги покоряватъ подъ властьта си, а други като чужди ( въ смисълъ „неприятелски”) се опустошаватъ и разоряватъ отъ нашитѣ”. [2]

Напоследъкъ се даде следното тълкуване на горния пасажъ: „Войницитѣ, за които разправя византийскиятъ авторъ, сѫ били наемници. Замѣняването на заплатитѣ имъ съ земи

1. — мѣрка за повърхности, която се равнявала на 0.095 отъ хектара; тукъ е употрѣбено въ събирателно значение.

2. Nicetas, ib., p. 272, ₃— 274, ₁.

438

не ги е превръщало въ обикновени стратиоти. Даденитѣ имъ владения продължавали да бѫдатъ населени или обработвани отъ парици, а войницитѣ оставали само господари, които живѣели отъ тѣхния трудъ, получавайки известна часть отъ тѣхнитѣ доходи. Макаръ въ случай специалниятъ терминъ и да не е потрѣбенъ, несъмнено е, че тукъ въпросътъ е за пронии, които задлъжавали владѣлцитѣ си съ лична служба. Мѣрката на Мануила означавала въ такъвъ смисълъ въвеждане на прониарството като сѫщественъ елементъ на военната организация”. [1] Но въ приведения тукъ разказъ, Никита Акоминатъ описва собствено два типа такива владѣтели на земя, както това се види отъ заключителнитѣ думи на самия авторъ: наредъ съ войника прониаръ той говори и за „презрѣния полуварваринъ ( соб. „човѣчето полуварваринъ, казано презрително) — „другоплеменникъ” (), който, като наемникъ на византийска военна служба, получавалъ съ царска грамота срещу заплата известенъ участъкъ земя (прония) и не по-малко отъ войницитѣ прониари е ограбвалъ живѣещето на тая земя население и се разпореждалъ като пъленъ господарь въ владението си. Нѣма никакво съмнение, че и Петъръ, и Асѣнь, като , сѫ искали да бѫдатъ зачислени къмъ тоя типъ военни прониари, когато тѣ се явили при императора въ Кипсела и предявили своитѣ искания да бѫдатъ приети направо съ ромеитѣ на военна служба, т. е. да се ползуватъ съ всичкитѣ права, и  п о  т о я  с л у ч а й  д а  имъ  б ѫ д е  п о д а р е н о  с ъ  ц а р с к а  г р а м о т а  нѣкакво-си малодоходно село съ съответната земя, намираще се нейде въ Стара-планина. [2] И

1. Вж. П. Мутафчиевъ, Пронията въ Византия и отношенията ѝ къмъ военната служба. Изв. Ист. Д-во кн., VI (1924), стр. 14. Странно изглежда, гдето г. Мутафчиевъ не обърналъ внимание на заключителнитѣ думи на Никита въ приведения по-горе пасажъ и намѣрилъ за добре да ги изпустне.

2. Ние не можемъ да се съгласимъ съ г. Мутафчиева, какво искането, съ което Петъръ и Асѣнь сѫ дошли въ Кипсела, имало смисълъ: „да имъ бѫде повѣрено военно командуване въ Дунавска България, а заедно съ това началството или родовото владение на нѣкоя отъ тамошнитѣ крепости или земи” (Произходътъ на Асѣневци. Мак. Прегледъ, год. IV (1928)

439

тъй Петъръ и Асѣнь сѫ искали да бѫдатъ приети въ сѫщата категория полуварварски военни прониари, къмъ която принадлежалъ тѣхниятъ дѣдо, бившиятъ царедворецъ Борилъ, и отъ което право тѣ били лишени презъ времето на Комнинитѣ; а тѣхнитѣ настойчиви искания предъ императора сѫ имали основание въ оная по-раншна важна политическа роля, която е игралъ тѣхниятъ дѣдо въ царуването на Ники-фора Вотаниатъ; [1] отъ друга пъкъ страна, тия сѫщитѣ искания ясно говорятъ, че, когато двамата братя ги поставяли, тѣ сѫ били убедени, че тѣ нѣма да бѫдатъ удовлетворени поради оная реакция, която бѣ настанала презъ царуването на Андроника I Комнинъ противъ безогледното отстъпване на Мануила I отъ държавнитѣ византийски традиции и изобщо противъ неговата военна система, и по тоя начинъ да иматъ нуждния поводъ, за да обявятъ възстание. Не по-малко тия тѣхни искания, предявени тъй настойчиво предъ императора, най-убедително доказватъ, доколко сѫ били силни и самоувѣрени въ даденото време българскитѣ воеводи въ северна България, които не сѫ се считали по-долу отъ военната византийска аристокрация въ стремежа си да разширятъ поземлената си собственость. Поради това, когато имъ било, наистина, отказано въ исканията, братята почнали да се оплакватъ, че ги презирали и не се обръщало внимание на просбитѣ имъ, въпрѣки тѣхния родовитъ и знаменитъ произходъ, и въ своята разгорещеность намекнали за възстанието, което тѣ биха могли да вдигнатъ (но което въ сѫщность било вече приготвено), следъ като се върнатъ у дома си; особено дързъкъ и грубъ въ изразитѣ си билъ по-младиятъ братъ Асѣнь, който, следъ като билъ обруганъ за безсрамието си, получилъ плесница по заповѣдь на севастократоръ Ивана, чичата на Исаака II Ангелъ. [2]

кн. 4, стр. 5—6). Г-нъ Мутафчиевъ не би отишелъ тъй нашироко въ своитѣ обяснения, ако той, предавайки това искане споредъ думитѣ на Никита (in extenso), би се спрѣлъ съ по-голѣмо внимание върху израза , въ който последната дума той изпустналъ, и ако думата не бѣ разбралъ като „нѣкоя отъ тогавашнитѣ крепости или земи”.

1. Вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня, п. т. стр. 10—24.

2. Niсеtаs, ib., р. 482, ₁₅—483, ₁.

440

Унижени и оскърбени тъй тежко, Петъръ и Асѣнь се завърнали и веднага следъ това прогласили възстанието. И тъй отъ самото последователно развитие на събитията става ясно, че българското освободително движение се почнало въ края на размирното царуване на Андроника I Комнинъ и презъ времето на норманското нашествие, а възстанието било прогласено наскоро следъ годявката на Исаака II Ангелъ и веднага следъ решителната победа на ромеитѣ надъ норманитѣ (следъ 7. ноемврий), т. е. презъ м. ноемврий 1185 год.: двамата братя искали да използуватъ увличането на ромеитѣ следъ победенитѣ нормани, защото тоя новъ успѣхъ на византийското орѫжие би могълъ да попрѣчи на самото възстание. Що се отнася до въпроса, где е било прогласено възстанието, то нито Н. Акоминатъ, нито Г. Акрополитъ не посочватъ мѣстото; обаче, като се вземе въ внимание, 1. че въ Търново се намира археологически паметникъ, църквата св. Димитъръ, очевидно, сѫщата, която е играла важна роля при подготвянето на възстанието и въ която, споредъ народното предание, се коронясвали българскитѣ царе отъ второто царство, и 2. че тоя градъ отпосле станалъ главенъ центъръ — столица на възобновеното българско царство, [1] който, споредъ Никита, билъ „най-недостѫпниятъ, както и най-красивиятъ отъ всички градове по Хемъ, обиколенъ съ здрави стени, раздѣленъ отъ рѣка (соб. отъ рѣчното течение) и построенъ на върха на планината,” [2] то налага се да приемемъ, че възстанието е било обявено въ Търново, или по-точно въ търновската крепость, наречена  Ц а -

1. K. Иречекъ, Пѫтувания, п. т., стр. 234—235. — Че църквата св. Димитъръ въ Търново се отнася къмъ XII. вѣкъ, вж. В. Иванова, Стари църкви и монастири въ българскитѣ земи (IV—XII в.). Годишникъ на Народ. Музей за 1922—1925. София 1926, стр. 475—476 и посочената тамъ литература, къмъ която ние ще прибавимъ: F. Kanitz, Tirnovo's altbulgarische Baudenkmale. Wien 1876. — Ѳ. Успенскій, О древностяхъ города Тырнова. ИзвРАрх. Ин-та, кн. VII (1901), стр. 16—17. — Д. Уста-Генчовъ, Типове отъ орнаменти по нѣкои срѣдновѣковни църкви въ В. Търново. СбНУКн, кн. 22—23, I (1906—1907), стр. 1—4.

2. Nicetas, ib., p. 619, ₂₄—620, ₃:

441

р е в е ц ъ, която, подобно на описанитѣ отъ Никита планински крепости, ще да е заемала първоначално само най-високия върхъ (тъй-нареченото Чантепе) на Янтренския скалистъ полуостровъ и е принадлежало на двамата братя — водачитѣ на възстанието като тѣхно родово владение.

[Previous] [Next]

[Back to Index]