Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

4. Вътрешното положение въ България въ края на XI. и началото на XII. вѣкъ въ връзка съ дейностьта на Теофилакта Охридски

Политическата и църковна автономия, която бѣ дадена на българския народъ следъ покорението му отъ Василия II, както по-горе вече изтъкнахме, следъ неговата смърть била много отрано, ако не съвсемъ отнета, то поне съществено нарушена отъ неговитѣ приемници. Избухването на нѣколко пѫти възстания както въ западна, така и въ източна България е достатъчно да ни покаже, доколко се измѣнило политическото и социално положение на българитѣ подъ византийско владичество. Разбира се, както едната, тъй и другата промѣни имали за цель да засилятъ властьта на владѣтелитѣ въ България. Откакъ северна и североизточна България била отдѣлена въ края на 6-ия или въ началото на 7-ия десетъкъ на XI. вѣкъ като самостойна областна единица — тема подъ име Паристрионъ — Подунавие съ цель да бѫде по-добре защитена северната граница на империята отъ нахлуванията на варваритѣ, [2] византийската власть все пакъ не могла да се задържи въ тая область за едно по-продължително време, защото тя постоянно се нападала и следъ това и се наводнявала, както видѣхме, отъ печенѣзи, узи и кумани, които, следъ като се настанили тамъ, разпореждали се въ нея като

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 112—113.

253

пълни владѣтели въ собствена земя. Поради това византийското влияние въ тая область било твърде слабо, и ромеизацията не е могла да пустне дълбоки корени. Съвсемъ друга картина представяла западна и югозападна България, която, споредъ думитѣ на Ѳ. Успенски, „съ течение на времето напълно влѣзла въ общата система на държавното управление. За тая часть въ края на XI. и въ началото на XII. вѣкъ не могло и дума да става за привилегии, изключения и мѣстна автономия съгласно съ първоначалните условия, които сѫ имали мѣсто и смисълъ само въ началото на покорението. Тя се управлявала на сѫщитѣ основания, както и другитѣ области на империята”. [1]

Следъ откѫсването на северна и североизточна България като отдѣлна тема отъ ядрото на българскитѣ земи и подвеждането на дръстърската епархия подъ властьта на цариградския патриархъ, [2] не сѫ ставали презъ дадената епоха нѣкои съществени промѣни нито въ административно нито въ църковно отношение въ българскитѣ земи: западната имъ половина продължавала да носи името „България”, т. е. на тѣхъ сѫ гледали все още като на едно недѣлимо цѣло [3] и се управлявала, както и по-рано, отъ дуки и катепани — императорски намѣстници.

Следъ Александра Кавасила, дука на Скопие, презъ царуването на Никифора Вотаниатъ [4], кой е билъ непосрѣдно управитель на България, засега не е известно; но отъ съдържанието на две писма на архиепископъТеофилакта не остава никакво съмнение, че въ началото на неговото архиепископствуване управитель на България билъ  И в ан ъ  Д у к а, шуреятъ на Алексия I Комнинъ, или братъ на императрица Ирина и внукъ на българина Трояна, сина на царь Иванъ-Владислава. Следъ

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе втораго болгар. царства, стр, 16.

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 113.

3. Това най-ясно се види отъ следнитѣ писма на архиепископъ Теофилакта: писмо 41-о по изд. на Меурсия и писма 12-о, 16-о и 18-о по изд. на Ламия у митрополитъ Симеона, Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископъ български и пр. София 1931 (Сборникъ на Българската академия на наукитѣ, кн. XXV), стр, 126, 209, 215 и 217.

4. Skylitzes, ib., р. 743, _1-2. — Вж. тукъ по-горе, стр. 165.

254

войната противъ Роберта Гюискаръ въ 1085 г. Иванъ Дука билъ назначенъ за управитель на драчската тема, както за да защищава крепостьта Драчъ, тъй и да воюва противъ сърбитѣ, които постоянно нападали драчската область [1]. На тая длъжность той останалъ до 1090 год., когато билъ назначенъ за управитель на България, а на негово мѣсто билъ изпратенъ  И в а н ъ  К о м н и н ъ, най-голѣмиятъ синъ на севастократоръ Исаака Комнинъ, по-голѣмия братъ на Алексия I [2]. Кои сѫ били причинитѣ за тия размѣствания, остава засега неизвестно; но като се вземе подъ внимание почналата се къмъ това време вражда между Комниновци и Дуковци, която презъ 1090 год. получила особено остра форма [3], трѣбва да приемемъ, че замѣстването на Ивана Дука съ Ивана Комнинъ се е намирало въ връзка съ тая вражда. Когато Теофилактъ пристигналъ въ България (респк. въ Охридъ) като български архиепископъ презъ есеньта на 1090 год., той заварилъ вече тамъ Ивана Дука, който, въ силата на сѫществуващето разположение на Дуковци къмъ Теофилакта и разчитвайки на привързаностьта на последния къмъ първитѣ, поискалъ да компрометира Ивана Комнина. Анна Комнина, като пише за събитията, станали презъ 1091 год., споменува, че, когато Алексий I, отивайки въ походъ противъ сърбитѣ, стигналъ въ Пловдивъ, той получилъ отъ тогавашния български архиепископъ писмо, въ което тоя му съобщавалъ, че драчскиятъ дука, неговиятъ братанецъ Иванъ Комнинъ, синътъ на севастократора, замислялъ измѣна и отцепване. [4] Кой е билъ тоя български архиепископъ, Анна не споменува, но той несъмнено е билъ Теофилактъ; [5] тя премълчава името му, което не е могла да не знае много добре, тъй, както не

1. Anna, ib, lib. VII, стр. 9; I, р. 252, _21-26.

2. В. Н. 3латарски, Намѣстници-управители на България и пр., п. т., стр. 139—144.

3. Вж. В. Г. Васильевскій, Ѳеофилактъ болгарскій и его съчинения. Труды его, т. I, стр. 141—142. — Отъ сѫщия, реценз. на Успенски, Образованіе и пр. п. т., стр. 155—156.

4. Anna, lib. VIII. сар. 7; ib. II, р. 19, _19-23.

5. Подробно по тоя въпросъ вж. у митр. Симеона, п. т., стр. 185—186 и особ. 201—203.

255

отбелязва, че Иванъ Дука билъ управитель на България, едно, защото е прекаралъ тамъ малко време, и друго, защото тя избѣгвала да пише за работи, които биха извадили наяве враждата между Комниновци и Дуковци, и въ случая тя би трѣбвало да каже и причинитѣ за смѣняването на Ивана Дука съ Ивана Комнина, защото, споредъ думитѣ й, тя „по природа се отвръщавала отъ клеветничеството” [1], затова тя предпочела да не споменува нито за едното, нито за другото. Въпрѣки това, че въпросниятъ доносъ на архиепископа следъ направеното отъ императора разследване се оказалъ съвършено лъжливъ [2], все пакъ той изтъква неприязненитѣ отношения между Ивана Дука и Ивана Комнинъ и твърде е за вѣрване, че той е билъ съставенъ подъ влиянието и внушението на първия. Това най-ясно доказватъ думитѣ отъ второто писмо (12-о по Ламия) на Теофилакта до Ивана Дука, писано въ или наскоро следъ 1093 год. Като изтъква неговата благотворителность, щедра рѫка, почтителность и человѣколюбие и снизходителность къмъ духовнитѣ, Теофилактъ пише: „Явно е, че за тия добродетели ти ни бѣше подаренъ отъ Бога, а за нашитѣ грѣхове ни напустна” [3]; въ тия думи ясно звучи едно разкаяне за доноса му отъ една страна, а отъ друга — отъ тѣхъ ясно става, че и краткото пребѫдване на Ивана Дука като управитель на България трѣбва да се постави въ връзка съ сѫщия доносъ.

Когато следъ превземането на Смирна пиратътъ Чаха станалъ особено опасенъ за Византия, Алексий I решилъ въ 1092 год. да тури край на завоеванията му. „Като знаелъ по много опити, пише Анна, че тоя Иванъ Дука билъ твърде воинственъ, изкусенъ въ военнитѣ работи и неразположенъ да отмѣнява каквото и да било въ императорскитѣ заповѣди, понеже се нуждаелъ сега тъкмо отъ такъвъ човѣкъ, за да го противопостави на Чаха, императорътъ го извикалъ от-

1. Anna, lib. III, сар. 2; I, р. 98, _17-18.

2. Annа, lib. VIII, сар. 7; ib. II, р. 19, ₂₃—23, ₁₄.

3. Migne, ib., col. 521 D: — Вж. у митр. Симеона, п. т., стр. 208—209.

256

тамъ (отъ България) и като го нарекълъ „велики дука” на флотата, съ голѣми сили сухопътни и морски изпратилъ го противи Чаха”. [1] Колкото Анна и да се старае да прикрие истинската причина за извикването на Ивана Дука, все пакъ поради неприязненитѣ отношения между двамата млади и буйни Ивановци не е било възможно оставането имь наблизу, особено пъкъ следъ доноса на архиепископа, съставянето на който било отдадено, очевидно, на Ивана Дука по подозрение. Затова Алексий I намѣрилъ за добре да извика последния отъ България въ 1092 год. и, като го отличилъ съ особено висока титла, изпратилъ го противъ Чаха. Като управители на България, Иванъ Дука правилъ услуги и добрини на Теофилакта: така той далъ въ владение на архиепископа селото Могила въ Пелагонийската области, гдето Охридската архиепископия притежавала единъ старъ стонанственъ имотъ (чифликъ). [2]

Кой е билъ непосрѣдно следъ Ивана Дука управители на България, не се знае; известно е само, че въ 1096 год. билъ такъвъ проедъръ  Н и к и т а  К а р и к и, когото Албертъ Ахенски нарича, както видѣхме, [3] „господарь на българската земя” и „князъ на българитѣ”. Той ималъ за своя резиденция „българския градъ Бѣлградъ” поради преминаването на кръстоносцитѣ отъ първия походъ презъ Балканския полуостровъ. Колко години следъ 1096 год. Никита Кирики е стоялъ начело въ управлението на България, прави данни нѣмаме; но като се взематъ подъ внимание събитията, които станали въ България въ 1096 г. при преминаването на кръстоносцитѣ и презъ 1097 год. предъ стенитѣ на Цариградъ, едвали ще бѫдемъ далечъ отъ истината, ако неговото уволнение поставимъ въ връзка съ преминаването на кръстоносцитѣ презъ България. Когато Годфридъ Лотарингски и Боемундъ Тарентски се съгласили следъ дълги преговори съ Алексия I Комнинъ да му дадатъ ленна клетва, между усло-

1. Anna, lib. VII, сар. 9: ib. I, р. 253, _3–10.

2. В. Н. 3латарски, Намѣстници-управители и пр. п. т., стр. 144—145.

3. Пакъ тамъ, стр. 145—147. — Вж. тукъ по-rope, стр. 224, бел. 2.

257

вията ще да е било поставено, щото тогавашниятъ български управители да бѫде наказанъ или уволненъ отъ длъжности като удовлетворение за враждебнитѣ му действия противъ кръстоноснитѣ войски. Тая промѣна въ управлението на България е станала не по-късно отъ 1098 год., когато на мѣстото на Никита Кирики билъ назначенъ  Н и к и ф о р ъ  В р и е н и й  — внукъ, зетьтъ на Алексия I или мѫжътъ на писателката Анна Комнина. [1]

Като управители на България Никифоръ Вриений, споредъ свидетелството на архиеп. Теофилакта, не останалъ дълго време, защото това мѣсто на властьта е за отбѣгване, като истинско мѣсто на разврата и е или Кидарско селение, или пещь желѣзна, и „затова той, току речи крилатъ, се понесълъ за столицата”. Колкото и да сѫ неясни тия думи, въ които архиепископътъ обяснява причинитѣ за напущането на високия постъ отъ Никифора Вриения, все пакъ отъ тѣхъ може да се заключи, че въ България службата му не ще да е била лека, но благодарение на своя благъ характеръ и пъргавина, той проявилъ широка, разнообразна и благотворна дейности, която Теофилактъ, като изтъква тежкото и лошо положение, въ което изпадналъ следъ заминаването на Н. Вриения, ни представя въ следната риторична форма въ писмото си „до великия доместикъ Адриана”, брата на Алексия I. [2] „Наистина, младежътъ (Н.

1. Подробно за назначението на Никифора Вриения вж. В. Н. 3латарски, Намѣстници управители на България и пр., п. т., стр. 147—152 и Притурка къмъ нея въ края, п. т., стр. 395—396.

2. 24-о писмо по Меурсия, Мignе ib., col. 408 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 83. — Въ сбирката на Меурсия има 4 писма, адресирани до великия доместикъ Адриана : 24-о, 30-о, 34-о и 43-о; има обаче още едно писмо въ сбирката на Ламия подъ № 2 съ надписъ само: ,до великия доместикъ”, втората часть на което (отъ думитѣ: „Тоя човѣкъ не е вече сѫщиятъ” до края) представя 1-во безименно по Финети. Обаче, ако съдържанието му се съпостави съ другитѣ Теофилактови писма до великия доместикъ Адриана, то не е мѫчно да се забележи, споредъ митр. Симеона, че то се отличава и по изрази, и по мисли отъ другитѣ писма, и има голѣма другарска интимность къмъ адресата, който се занимавалъ съ книжнина и наука и просвѣщавалъ млади хора, но несъмнено е билъ близъкъ сродникъ на императора, както това доказва обръщението му — „светии мой”; оттука се заключава, че надписътъ на послед-

258

Вриений) бѣше кринъ и роза и, следъ като благоухая за-малко, или по-добре да кажа, следъ като стана чрезъ сиромаситѣ благовоненъ Богу, комуто мирисътъ отъ неговитѣ дѣла бѣше по-приятна, отколкото жертвитѣ на древния Ноя (Бит. 8, _20–21), той следъ това замина за вашия въздухъ, като остави на насъ безутешенъ споменъ. Защото кой ще събира занапредъ излишъцитѣ въ полза на безимотнитѣ ? Кой ще помага на сиромаситѣ, за да влѣзатъ въ реда на състоятелнитѣ? Кой ще даде поводъ на сирачетата почти да благодарятъ на смъртьта, загдето ги е лишила отъ слаби родители и е станала причина да получатъ вмѣсто тѣхъ като баща толкова силенъ човѣкъ? Чии заповѣди, отзвукъ на божията благость, ще подкрепятъ вдовишката граница? Чии очи, като ронятъ сълзи за онеправданитѣ, ще оплакватъ повече онеправдателитѣ затова, че тѣ повече губятъ, и следов. кой ще побърза и двамата да обезщети, като премахне по-голѣмата щета на първия и по-малката на втория ? Кой ще бѫде застѫпникъ на сиромаха противъ грабители богаташи, и кой ще помага на богатия противъ злонравни и клеветници сиромаси? Божиитѣ служители въ кого ще намѣрятъ служитель, който да не придирва за достойнства, както усърдно правятъ безбожницитѣ, за да оправдаятъ омразата си къмъ Бога, проявявана съ това, гдето безчестятъ божиитѣ раби, осѫждатъ като недостойни дори и заслужаващитѣ почить и уважение? Въ лицето на кого ще намѣрятъ тѣ човѣка, който да счита всички божии служители по-горни отъ себе си, да вѣрва, че чрезъ тѣхъ съ силата на помазането отъ св. Духъ се освещаватъ и извършватъ божественитѣ и освещаващи тайнства, и да смѣта несъгласилитѣ се съ това мнение за непосветени, нечестиви и лишени отъ всѣка освещаваща благодать? . .. Кой — и това не е за вѣрване, защото нито се е видѣло, нито се е чуло, — бидейки на такова високо положение, би приелъ дотамъ да се лиши отъ потрѣбноститѣ на

ното писмо не е поставенъ отъ автора на писмото, а е по-сетнешна и при това погрѣшна вставка, следов. писмото първоначално не е било адресирано до Адриана. — Вж. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 159.— У митр. Симеона, п. т., стр. 190—191.

259

живота,  щ о т о  и  б ъ л г а р и т ѣ  д о р и  д а  н е  р о п т а я т ъ?  Съ едно само нѣщо е наскърбилъ севастътъ ония, които му услужиха, а това е, че не само не сѫ припечелили нищо, но сѫ и похарчили, каквото имаха отпреди, и, споредъ пословицата, съкровищата имъ излѣзоха вѫглища, и вмѣсто да се нахранятъ, напариха се. Трѣбва, обаче, да кажа и това, което е и по-вѣрно, че и тѣхъ той не е огорчилъ, защото и тѣ счетоха за голѣма печалба и богата придобивка, а не загуба това, гдето младежътъ вършеше такива великолепни дѣла. Защото на добритѣ слуги е свойствено да предпочитатъ бедностьта, която обогатява господаря имъ съ похвали, отколкото богатство, което го прави сиромахъ поради укори и злословия и го лишава отъ добро име... А ония, които се бѣха усладили съ неговата доброта, като окайватъ себе си, че сега повече, отколкото преди, ще чувствуватъ мѫчнотиитѣ (защото, следъ като опита човѣкъ доброто, злото му се вижда по-зло), ще благопожелаватъ на тебе, който така си училъ, и на твоитѣ, които така се учили, всѣко добро отъ Господа.” [1] Колкото и кратко време да е останалъ Никифоръ Вриений въ България, все пакъ, за да прояви такава широка и разнообразна дейность, сѫ се изминали най-малко две години, тъй че той е заемалъ длъжностьта управитель на България до 1100 или 1101 год., въ или наскоро следъ която било изпратено писмото до великия доместикъ Адриана. Цельта на това писмо, очевидно, е била: спомняйки си за добрата и благотворна дейность, която той описва въ такива ярки и хубави черти, Теофилактъ е искалъ да представи по-рельефно непоносимо тежкото и за него мѫчително управление на неговия приемникъ, което той описва въ началото на сѫщото писмо. А неговъ приемникъ билъ назначениятъ за дука на Скопие, а оттука и управитель на България  И в а н ъ  Т а р о н и т ъ, синъ на Михаила Таронитъ, жененъ за по-голѣмата сестра на Алексий I, и който поради това получилъ титла „памиперсевастъ”. [2] Анна Комнина характеризира Ивана Та-

1. Migne, ib., col. 405 В—D et 408 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 82—83.

2. Че Иванъ Таронитъ билъ дука на Скопие, узнаваме отъ безсмисления надписъ на 13-о по Ламия (въ изд. на Migne'я, ib., col. 524 С) писмо на

260

ронитъ като човѣкъ благороденъ, който „още като дете билъ прибранъ при императора, билъ му по-сетне дълго време помощникъ-секретарь, познавалъ добре ромейскитѣ закони, одобрявалъ заповѣдитѣ на императора, когато тоя предписвалъ такива, достойни за царското великодушие, билъ добъръ ораторъ и не закривалъ уста при нагла хула, но дотолкова, доколкото Стагиритъ (Аристотель) съветвалъ да бѫде способенъ да държи речь”. [1] Иванъ Таронитъ участвувалъ въ войната противъ лъже-Диогена и куманитѣ презъ 1092 г. [2] Времето на неговото управление като дука на Скопие и управитель на България се опредѣля по това, че, когато Алексий I Комнинъ потеглилъ въ 1107 год. отъ Цариградъ за Солунъ, за да поеме лично рѫководството на военнитѣ действия противъ Боемунда, той още въ Хировакхи го назначилъ за  е п а р х ъ, т. е. префектъ на столицата; но понеже тая длъжность, споредъ Васильевски, била по-горна отъ дука на Скопие, то последната длъжность той е заемалъ по-рано отъ 1107 год.; [3] отъ друга пъкъ страна, понеже презъ тая година той не е билъ въ България, то имаме достатъчно основание да прие-

архиеп. Теофилакта: , който Ѳ. Успенски поправи споредъ ватиканския преписъ на Теофилактовитѣ писма на (Образованіе и пр., стр. 45, бел. 1) „до Таронитопула (т. е. сина на Таронита), скопски дука”. В. Г. Васильевски пъкъ, изхождайки отъ това, че въ казаното писмо той се величае отъ архиепископа „всесвети”, а майка му „света” — епитети, които се давали само на императорови близки роднини, доказа, че подъ името се крие синътъ на Михаила Таронитъ, зетя на Алексия I по сестра, и че той се наричалъ Иванъ (Anna, lib. III, сар. 4, ib. I, р. 103, _10-13; lib. IX, сар. 6, ib. II, р. 44, _17-19; сар. 8, ib. II, р. 49, _24-26; lib. XII. сар. 7, ib. II. р. 164, _20-21. — В. Г. Васильевскій, каз, рец. п. т., стр. 331—332. — Митр. Симеонъ, п. т., стр. 209—211.

1. Anna, lib. XIII, сар. 1, ib. II, р. 175, _2-9.

2. Ibidem, lib. X, сар. 2, ib. II, р. 61, _13-14; вж. и тукъ по-горе, стр. 212.

3. Ibidem, lib. XIII, сар. 1, ib. II, р. 174, ₂₃—175, ₂. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 332, невѣрно отнася назначението на Ивана Таронитъ за епархъ къмъ 1105 год., т. е. когато Алексий I заминавалъ на западъ, за да се приготви за отпоръ на Боемунда, както това показа приведената тукъ цитата отъ Алексиадата.

261

мемъ, че по ходатайството на Теофилактовитѣ приятели той е билъ смѣненъ отъ длъжностьта дука на Скопие, може би, още въ 1105 год., въ всѣки случай не по-късно отъ 1106 г., когато Алексий I Комнинъ пребъдваше въ Солунъ и посетилъ нѣкои градове на България, [1] така че Иванъ Таронитъ билъ намѣстникъ-управитель на България отъ 1101—1105/6 год. [2] Неговото управление било най-тежкото и съкрушително време за Теофилакта, защото той държалъ страната на неговитѣ врагове — финансовитѣ чиновници, които се опълчили, както ще видимъ, противъ архиепископа.

Непосрѣденъ приемникъ на Ивана Таронитъ — управитель на България билъ  К о н с т а н т и н ъ  К о м н и н ъ, третиятъ синъ на севастократоръ Исаака, по-голѣмия братъ на Алексий I. Въ първото си писмо до него Теофилактъ го титулува „дука на Верроя”. [3] Обаче градъ-крепость Верроя (сег. Беръ или Караферия) никога не е билъ въ XI. вѣкъ, па и въ други вѣкове центъръ на нѣкоя отдѣлна административна область или тема, и поради това военниятъ му началникъ не е могълъ да носи такава висока титла, каквото е била титлата — дука. Оттука става явно, че, ако Константинъ Комнинъ билъ почетенъ съ тая титла, то той ще да е заемалъ по-важна дръжность, която да отговаря на ранга, и билъ съ по-широка власть, отколкото единъ мѣстенъ архонтъ или стратегъ; но понеже гр. Верроя се намиралъ въ българска область, то не подлежи на никакво съмнение, че Константинъ Комнинъ билъ управитель на България и нареченъ билъ „дука на Верроя”, само защото той ималъ за резиденция тъкмо тоя градъ-крепость тъй, както и неговитѣ предшественици сѫ живѣли въ разни градове, но въ същото време съ били и управители на България. [4] До кога обаче той е заемалъ тая длъжность, остава неизвестно; но

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 243.

2. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители въ България и пр., п. т., стр. 153—158.

3. Писмо 68-о по Меурсия. — Migne, ib. col. 485 С: . — У митр. Симеона, п. т., стр. 170.

4. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 371.

262

съдържанието на 18-о по Ламия писмо на Теофилакта, което е адресирано до него и въ което се говори за войнишки наборъ въ Охридско презъ 1106 год., изключва всѣко съмнение, че Константинъ Комнинъ е билъ български управитель и презъ войната съ Боемунда Тарентски въ 1107—1108 год. Кой е билъ следъ него дука на България презъ останалата часть отъ царуването на Алексия I, Комнинъ не може да се установи, защото въ византийскитѣ извори се прекратяватъ всѣкакви известия за български управители презъ XII. вѣкъ [1], но това още не значи, че такива не сѫ се назначавали, защото имаме известие за единъ намѣстникъ управитель въ 1189 год. [2]

Въ църковно отношение западнитѣ български земи, както и по-рано, сѫ влизали въ диоцеза на Охридската архиепископия, която, ако и продължавала да се нарича българска, ако и все още да е оставала и била признавана за автокефална, не могла да запази предвиденитѣ въ хрисовулитѣ на Василия II за българското население права и предимства. Вече назначаването на българския архиепископъ въ Охридъ отъ императора и при това не отъ мѣстното българско духовенство, а отъ природни ромеи, изпращани отъ Цариградъ, било вече ясно доказателство, че византийското правителство, а съ него съ цариградската църква се стремили да ромеизиратъ Охридската архиепископия, а чрезъ църквата да погърчатъ съ време и българския народъ. Тая ромеизация била засилена къмъ края на XI. вѣкъ. Особена заслуга въ това дѣло ималъ известниятъ и знаменитъ охридски архиепископъ  Т е о ф и л а к т ъ, нареченъ още „български” (Bulgarus).

До кога е стоялъ начело въ управлението на Охридската архиепископия назначениятъ въ 1079 г. отъ Никифора Вотаниатъ Иванъ Аинъ , засега остава неизвестно. Споредъ Дюканжовия списъкъ, неговъ непосрѣдственъ приемникъ билъ именно Теофилактъ, а понеже въ тоя списъкъ ре-

1. Пакъ тамъ, стр. 387—388.

2. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ” на България не е билъ Добромиръ Хризъ. Годишникъ на Соф. Уни-тетъ, Ист.-Фил. ф-тъ, т. XXIX, 6, (1933), стр. 13—14.

263

дътъ на охридскитѣ архиепископи напълно се потвърдява особено отъ Ивана Дебърски, и отъ други извори, нѣмаме засега основание да предполагаме, че между Ивана Аинъ и Теофилакта е имало другъ архиепископъ. Теофилактъ билъ родомъ отъ гр. Еврипъ на о-въ Евбея (сег. Негропонтъ) [1] и поради това се предполага, че той почналъ своето образование въ Атина и оттамъ се премѣстилъ въ Цариградъ, гдето преминалъ презъ школата на знаменития въ срѣдата на XI. вѣкъ ученъ монахъ Михаила Пселлъ, върховникътъ на философитѣ , на когото той “по справедливость длъжалъ мѫчно изплатими благодарности, защото много нѣщо се ползувалъ отъ музата на тоя човѣкъ” [2].

Следъ свършване на образованието си Теофилактъ заемалъ въ Цариградъ длъжностьта дяконъ при великата църква Св. София, и, благодарение на широкото си образование и голѣмитѣ си дарби, сполучилъ да се издигне въ цариградското общество и дори станалъ началникъ въ училището на риторитѣ или, както самъ се наричалъ, , а въ надслова на св. Климентовото житие е титулуванъ . Сѫщевременно той билъ (между 1083 и 1090 г. г.) учитель и възпитатель на Константина Порфирогенита, сина на Михаила VII Дука (1071—1078) и, като такъвъ, написалъ своето съчинение „Царско наставление” , и то не по-късно отъ 1089—1090 г.; а понеже неговото „Слово къмъ самодържеца Господина Алексия Комнинъ” било произнесено на 6. януарий 1090 г. [3], той все още

1. Вж. Дюканжовия списъкъ № 13 по изданието на Йор. Ивановъ, п. т., стр. 567, а сѫщо и 2-о писмо по Финети и 4-о по Ламия на Теофилакта у митр. Симеона, п. т., стр. VIII, 3 и 194.

2. Митр. Симеонъ, п. т., стр. IX—X и писмо 15-то по Меурсия, п. т., стр. 62.

3. Вж. F. Chаlаndоn, Essai etc., p. XXV—XXVI. — Между своитѣ доказателства, че Теофилактъ е билъ въ 1091 г. вече охридски архиепископъ, Шаландонъ посочва на писмата му 5-о и 9-о по Ламия, „адресирани до кесарь Никифора Мелисинъ, който билъ натоваренъ да организира българска армия въ 1091 г.”, т. е. презъ времето на отчаяната борба на Алексия I Комнинъ съ печенѣзитѣ (вж. тукъ по-горе, стр. 204). Обаче тия две писма, както 12-о по Меурсия не могатъ по никой начинъ да се

264

се е намиралъ презъ тая година въ Цариградъ, и тогава е билъ възведенъ отъ патриархъ Николая II Граматикъ (1084—1111) въ епископски санъ и назначенъ отъ императора, както и неговитѣ предшественици, за охридски архиепископъ презъ есеньта на 1090 год. [1] Защо изборътъ за тая длъжность падналъ на Теофилакта, се обяснява съ това, че той станалъ нетърпимъ въ Цариградъ, и затова архиепископството му било наложено като наказание. Тая нетърпимость произтичала отъ това, че той се ползувалъ твърде много съ благоволението на рода Дуковци и особено на бившата императрица Мария, жената на Михаила VII Дука, която не била гледана добре отъ Алексия I. Че Теофилактъ заминалъ за Охридъ не по добра воля, се посочва на това, 1. че презъ всичкото време на архиепископствуването си той не отивалъ въ Цариградъ, нито единъ пѫтъ съ изключение на ходенето му въ Никомидия въ 1095 г. при императора и отбиването му за кѫсо време на връщане въ столицата, а пъкъ той ималъ нужда да се срещне съ личности и приятели въ столицата по много въпроси и работи, и се ограничавалъ да пише всѣ-

отнесатъ къмъ 1091 г.: тѣ сѫ писани следъ 1105 г. въ 1107—1108 год. Подробно за това вж. тукъ по-долу стр. 326—327 и бележ. 2 на стр. 328. Но че Теофилактъ е билъ въ 1091 г. вече охридски архиепископъ, се доказва отъ известието на Анна Комнина (II, р. 19, _19-23), че „тогавашниятъ български архиепископъ” билъ изпратилъ въ 1091 г. до Алексия I писмо съ донесение, че братанецътъ му Иванъ Комнинъ, синътъ на по-голѣмия му братъ, севастократоръ Исаакъ, който въ предната година билъ назначенъ за дука-управитель на Драчъ, замислялъ отцепване. Че този български архиепископъ билъ тъкмо Теофилактъ, а не неговиятъ предшественикъ, както се опитва това да изведе В. Г. Васильевски (вж. Рецензията му върху книгата на Ѳ. Успенски, Образованіе и пр. въ ЖМНПр. ч. 204 (1879), стр. 157—158), вж. тукъ по-горе, стр. 254—255. — Ср. К. Roth. Studie zu den Briefen des Theophylactos Bulgarus (Programm des K. Gymnasiums Ludwigshafen am Rhein). Ludwigshafen a/Rh. 1900, S. 1—22.

1. Митр. Симеонъ, п. т., стр. X—XIII; XVII-XXII; 185—186; 201—203. — Предположението на В. Г. Васильевски (п. т., стр. 324), какво Теофилактъ, преди да стане възпитатель на Константина Дука, „заемалъ нѣкакво мѣсто въ клира на Охридската църква и служилъ като секретарь на тогавашния архиепископъ”, не може да се приеме, както това показа митр. Симеонъ, п. т., стр. 110—112; 149; 201—203.

265

кога само писма, и 2. че архиепископътъ не ималъ много добро мнение за царскитѣ дворци изобщо и въ частность за Алексия I Комнинъ, когото причислявалъ къмъ тиранитѣ. [1]

Безъ да отричаме вѣрностьта на тия съображения за времето следъ 1093 год., когато, наистина, коренно се промѣнили отношенията на Алексия I къмъ императрица Мария, а оттука и къмъ Теофилакта, ние не можемъ да приемемъ, че такива сѫ били тия отношения при назначението на последния за охридски архиепископъ. Напротивъ, панигирическата му речь къмъ Алексия I въ началото на 1090 год. (6. януарий), въ която Теофилактъ тъй възторжено хвали императора, най-ясно говори, че такива враждебни отношения не е могло да има между двамата, и че, ако такива се явили, то тѣ трѣбва да се отнесатъ къмъ по-късно време, именно, следъ като архиепископътъ влѣзълъ въ борба съ мѣстнитѣ финансови власти и клеветитѣ противъ него се посипали предъ императора (отъ 1097 год. нататъкъ) [2]. Поради това едвали назначението на Теофилакта за охридски архиепископъ може да се смѣта като наказание; напротивъ, ние мислимъ, че други съображения сѫ рѫководили както императора, тъй и патриарха въ това дѣло: тѣ и двамата въ него виждали една отъ най-образованитѣ на времето си личности, най-способенъ управитель, който да уреди погърчената вече Охридска архиепископия, и да тури здрави основи за ромеизацията на българския народъ.

Къмъ него време гръцкиятъ езикъ несъмнено е билъ въведенъ въ българската църква, т. е. служило се е вече навсѣкѫде въ България по гръцки, и всички български училища, основани отъ ученицитѣ на св. Климента, били вече закрити. Обаче съ това не се постигала крайната цель: съществувало още това, което служи като най-здрава основа за запазването на една народность, — съществувала още българска книжнина и езикъ, които трѣбвало да се унищожатъ. И това е съставяло главната задача на Теофилакта. Това

1. Митр. Симеонъ, п. т., стр. XIV—XVII.

2. Пакъ тамъ, стр. 131.

266

най-добре доказва неговата книжовна дейность. Като охридски архиепископъ той се залавя да напише на гръцки езикъ житиета на славяно-българскитѣ светии възъ основа на старобългарскитѣ имъ житиета и на други произведения на старобългарската книжнина. Засега такива сѫ известни: 1.  ж и т и е т о  н а  с в.  К л и м е н т а  О х р и д с к и, при написването на което той се ползувалъ несъмнено отъ славяно-българскитѣ пространни житиета на св. св. Кирила и Методия, тъй нареченитѣ панонски житиета, отъ нѣкакво-си сказание за покръщението на князъ Борисъ-Михаила и „за превода на книгитѣ (св. Писание) отъ гръцки на български” [1] и отъ старото първообразно житие на св. Климента, написано отъ нѣкое близко нему лице, респ. неговъ ученикъ, подобно на достигналото до насъ житие на св. Наума, [2] и 2.  ж и т и е т о  н а  1 5 – т ѣ  т и в е р и у п о л с к и  м ъ ч е н и ц и, въ което историческия материялъ изъ българската история безспорно е заимствувалъ отъ нѣкой старобългарски книжовенъ паметникъ [3]. „Но обработката, на която били подложени тия извори, подъ перото на Теофилакта, пише Н. Л. Туницкій, се явява въ твърде голѣма степень  и з к у с т в е н а,  т е н д е н ц и о з-

1. За съществуването на подобни „сказания” вж. В. Н. Златарски, Болгарскій историко-литературный елементъ въ русской лѣтописи. Труды V съѣзда академическихъ организацій заграницей. ч. I София 1931, стр. 347—351.

2. Н. Л. Туницкій, Св. Климентъ, епископъ словенскій. Сергіевъ Посадъ 1913, стр. 62—89. — Що се отнася до въпроса, кой е билъ авторътъ на това житие, то отдавно бѣ изказано мнение, че то не било написано отъ Теофилакта, на което се противопостави А. Вороновъ, Главнѣйшіе източники для исторіи Кирилла и Меѳодія, Кіевъ 1877, стр. 109—139, обаче следъ подробното и всестранно изучване и изследване на въпроса отъ Н. Л. Туницки (вж. п. т., особ. стр. 45—61) вече не подлежи на никакво съмнение, че авторътъ на това житие не е могълъ да бѫде другъ, освенъ нашиятъ Теофилактъ. — Ср. F. Dvornik, Les slaves, Byzance et Rome au IX-e siecle, Paris 1925, p. 312, n. 2. — Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, 2-о изд., стр. 314—315.

3. Вж. В. Н. Златарски, Легендата за откриване мощитѣ на Тивериуполскитѣ мъченици, въ Отчетъ I на Българския Археологически Институтъ. София 1922 стр. 27—35. — Ср. Н. Л. Туницкій, п. т., стр. 82—86.

267

н а  и  с а м о в о л н а”. [1] Вече тия тъй характерни и добре подбелязани черти въ двата труда на Теофилакта и особено старанието на последния навсѣкѫде да изтъкне голѣмата историческа роля на българитѣ, ясно говорятъ за цельта, която е гонѣлъ тоя охридски архиепископъ, когато се е залавялъ да състави на гръцки споменатитѣ жития: очевидно, той е искалъ да замѣни сѫществуващитѣ тогава славяно-български жития съ такива на гръцки езикъ, и по тоя начинъ, като поласкае националното самолюбие на българитѣ чрезъ тѣхното славно минало и унищожи паметницитѣ на старобългарската книжнина, да принуди своето българско паство да чете и слуша за живота и дѣлата на своитѣ родни светии на гръцки езикъ и така да забрави своя роденъ езикъ, който, споредъ самия Теофилактъ, билъ варварски езикъ. [2] Дали още тогава е било предприето гонение противъ българската книга, ние засега не знаемъ; но ние не можемъ да допустнемъ, че ученицитѣ на Климентовитѣ ученици въ югозападнитѣ български земи сѫ се отказали да продължаватъ тѣхното дѣло презъ епохата на западното царство или че основаниятъ отъ св. Климента книжовенъ центъръ въ Дѣволъ е престаналъ да съществува презъ времето на знаменития български царь Самуила, а между това и до днесъ не сѫ изнамѣрени никакви книжовни паметници отъ тая епоха. Голѣмата рѣдкость на жития отъ рода на старото Наумово и изчезването на нѣкои отъ тѣхъ въ книжнината, като напр., Климентовото, ни дава достатъчно основание да приемемъ, че ако не открито, то тайно следъ това сѫ били унищожавани

1. Н. Л. Туницкій, п. т., стр. 87—89.

2. Примѣра на Теофилакта последвалъ по-късниятъ му достоенъ приемникъ — Димитъръ Хоматианъ, който, въодушевявайки се отъ идеитѣ на своя предшественикъ спрямо славянското си паство, написалъ така сѫщо на гръцки и съ същата цель тъй нареченото кратко (проложно) житие на св. Климента, чийто славянски преводъ отъ по-късно време е достигналъ до насъ въ непъленъ видъ. При съставянето на това житие Димитъръ Хоматианъ се е ползувалъ отъ пространното на Теофилакта, но е внесълъ и нѣкои нови известия за св. Климента, почерпани отъ по-стари извори и отъ охридскитѣ предания за тоя светитель. Вж. Йор. Ивановъ, п. т., стр. 313—321.

268

и други паметници на старобългарската книжнина; донейде това се подтвърдява отъ появяването на старобългарски палимпсести съ гръцко писмо тъкмо въ XII. вѣкъ, какъвто е cod. Barberinus gr. 388 въ Ватиканската библиотека. [1] Както и да било, но че житията на българскитѣ светии, които се почитали особено въ югозападнитѣ български земи (днеш. Македония) и други произведения на старобългарската книжнина, свързани съ историческия животъ на българитѣ, сѫ били преведени твърде рано (може би, още въ XI. вѣкъ) на гръцки, показватъ тъй нареченитѣ Мосхополски жития, които макаръ и да сѫ потърпѣли известни преправки и съкращения при новото имъ печатно издаване въ XVIII вѣкъ, все пакъ въ основата имъ сѫ легнали много по-стари рѫкописни текстове. [2] Това най-ясно доказва моехополското житие на св. Климента, въ основата на което, както и на другитѣ по-късни издания лежи преписътъ на пространното житие отъ мънастиря св. Наумъ, както то е излѣзло отъ рѫката на Теофилакта. [3] Не въ по-малка степень говорятъ въ полза на изказаното мнение и гръцката служба на св. Климента, която била така сѫщо съставена отъ Теофилакта, [4] както и гръцкитѣ служби на другитѣ български светии, особено на седмочисленицитѣ, въ основата на които сѫ легнали така сѫщо старобъл-

1. П. А. Лавровъ, Палеографическое обозрѣніе кирилловскаго писма. ЭСФ, выпус. 4, ₁. Петроградъ 1915, стр. 173—174. — Е. Ф. Карский, Славянская кирилловская палеография. Ленинград 1928, стр. 94.

2. Сѫществуващето въ литературата мнение, какво житията на българскитѣ светии били писани първоначално на гръцки езикъ и сетне превеждани на старобългарски (вж. Н. М. Петровскій, Рецензия върху книгата на Н. Л. Туницки. ЖМНПр. новая cepiя L (1914), № 3, стр. 131—132), сега трѣбва да се изхвърли като съвсемъ несъстоятелно, защото то върви въ разрѣзъ съ политиката и стремежитѣ на първитѣ български християнски господари, Бориса и Симеона, и съ трудоветѣ на първитѣ наши книжовници отъ групата на еп. Константина и Ивана Екзарха. Едничкото, което може да се допустне въ случая, то е, че тия старобългарски жития сѫ били писани по образеца на византийскитѣ, макаръ че по своята простота въ изложениято, като, напр., старото Наумово житие, тѣ се явяватъ по-скоро оригинални, отколкото подражателни.

3. Н. Л. Туницкій, п. т., стр. 6—44.

4. Пакъ тамъ, стр. 57—61.

269

гарски такива, които следъ това сѫ били унищожени. Че е сѫществувала на старобългарски служба на св. Климента, доказва най-ясно запазилата се такава отъ срѣдата на XV. в. (1453), която, споредъ мнението на Йор. Ивановъ, била съставена отъ непосрѣдни Климентови ученици. [1] Съставянето или преводитѣ на тия служби на гръцки езикъ сѫ имали сѫщата цель, т. е. окончателното изхвърляне и унищожение на старобългарския езикъ отъ българскитѣ църкви и замѣната му съ гръцкия.

Дали Теофилактъ е направилъ нѣкои специални разпоредби въ тая посока, ние не знаемъ, защото имаме малко сведения, и то само отъ неговата преписка, за дейностьта му като свещеноначалникъ на Охридската архиепископия; обаче голѣмото му незадоволство и дори явна враждебность къмъ своето българско паство, което отъ своя страна, както ще видимъ, му отговаряло съ сѫщото настроение, ясно сочи, че неговата дейность носила характеръ, опасенъ за българитѣ и тѣхната народность, които още отъ самото начало му се така силно противопоставили, особено охридчани, у които националното чувство и самосъзнание всѣкога, и въ старо, и въ ново време, е било будно. Оттука и произлизали ония разочарования, които Теофилактъ получилъ още наскоро следъ пристигането си въ Охридъ. Така въ писмото си до великия доместикъ Адриана Комнинъ, като сравнява своята участь между българскитѣ съ тежкитѣ изпитания, на които билъ подложенъ Хераклъ презъ времето на своята служба у лидийската царица Омфала, той пише: „но има една разлика, че азъ робувамъ не на царица, чиста и хубава и изобщо на златна Афродита, а на роби, варвари, нечисти, отъ които дъхти на куческа миризма отъ овчи кожи, които сѫ толкова скромни въ своя поминъкъ, колкото богати по злонравие, или по-добре, на царе надъ всички наедно по своето злонравие и нѣмотия въ живота. Отървете ме отъ това мръсно робство”. По-нататъкъ въ сѫщото писмо, което било написано презъ първата година следъ пристигането му въ престолния си градъ, той пише.:

1. Йор. Ивановъ, п. т., стр. 322—324.

270

„Не бѣхъ стѫпилъ още въ Охридъ, и азъ, злополучниятъ въ любовьта си, захванахъ да копнѣя за града, гдето живѣете вие. Защото отдалеко ме удари една смъртоносна воня, каквато излиза отъ Хароновия трапъ (адскитѣ пещери). Споредъ Емпедокла (V. вѣкъ пр. Хр.), отъ враждата изникватъ глави безъ вратове, а отъ тукашния надзоръ върху безредицата израстнаха хиляди вратове безъ глави. Защото кой охридчанинъ не е вратъ безъ глава, който не знае да тачи нито Бога, нито човѣка. Съ такива чудовища съмъ осѫденъ да живѣя. А най-малкото е това, че и надежда дори нѣма, тия вратове да добиятъ нѣкога глава съ помощьта на нѣкакви горни сили, както и приятелството, споредъ Акрагантинския мѫдрецъ (т. е. сѫщия Емпедоклъ), докарва до съвършенство незавършенитѣ глави”. Теофилактъ по-нататъкъ сравнява себе си съ Зевсовата птица — орела, а охридчани уподобява на „жаби, които, мислейки, че би било тежко и недостойно за честититѣ имъ времена, ако би че не се насмѣятъ на Зевсовата птица, окаляни и смрадни, качватъ ѝ се на гърба и, като се качатъ, врѣкатъ грозно и злозвучно и какъ другояче, освенъ както прилича на кална душа. Изглежда, че тѣ пѣятъ нѣкаква бойна и победна пѣсень. Обаче Зевсовата птица има още и човка яка, и нокти остри и може още да разкѫсва и да дере меса”. Затова Теофилактъ считалъ за обида да се поведе по ума имъ и да почне отъ самото начало открита борба и ще чака удобно и подходно време и случай. [1]

Въ друго едно писмо до приятеля си лѣкарь Пантехни той пише, че „охридчани слушали пѣсеньта му като магаретата цигулка” [2] и ги нарича „ливитрии”, т. е. най-невежественъ народъ, а пъкъ въ писмото си до сина на Григория Пакуриана, който билъ бирникъ въ България, пише: „Отколе оплаквахъ сѫдбата си и я наричахъ опасна и злочеста, загдето ме тя доведе и захвърли въ тая покрайнина, гдето царува зависть и омраза и гъмжило отъ други злини, гдето мразятъ гласа на разума повече, отколкото бръмбаритѣ мирото, но сега се при-

1. Вж. писмо 1-о по Финети и 2-о по Ламия, у митроп. Симеона, п. т., стр. 1 и 187.

2. Вж. писмо 9-о по Финети, у митроп. Симеона, п. т., стр. 10.

271

нуждавамъ да ѝ бѫда благодаренъ, че ми даде да живѣя между тия варвари, поради което добихъ богатството да те имамъ за слушатель”. [1] До приятеля си Анема, който билъ, както изглежда, сѫщо така на служба въ България и му се оплакалъ, че се обърналъ на варваринъ, пише: „Като казвашъ, че си станалъ съвсемъ варваринъ посрѣдъ българитѣ, ти казвашъ това, което азъ сънувамъ. Защото разсѫди, колко съмъ пилъ азъ отъ чашата на простащината, като се намирамъ толкова години далечъ отъ странитѣ на мѫдростьта, и колко съмъ се опилъ съ  а м у з и я  (незачитане на музитѣ).. И тъй, понеже ние живѣемъ отъ дълго време въ земята на българитѣ, простащината ни стана близка другарка и съжителка”. [2] На оплакванията на видинския епископъ, че положението му било печално, Теофилактъ, като изтъква, че и неговото не е по-добро, отгговаря: „И тъй, не унивай, не бѫди малодушенъ, като че ли само ти страдашъ... Кумани ли имашъ, които нахлуватъ отвънъ? Но какво сѫ тѣ въ сравнение съ охридчани, които слизатъ отъ града (т. е. Цариградъ) и ни нападатъ? Тия, които самото отиване въ Цариградъ смѣтатъ като орѫжие на благоволение и като вѣнецъ, тѣ плячкосватъ всичко, безъ да има кой да избави и спаси (Псл. 7, ₃). Защото кой ще противостои на царигражданитѣ? — Лукави граждани ли имашъ? Но тѣ сѫ деца при нашитѣ граждани българи, или по-добре, за да не засрамя голѣмата въ нашия градъ злоба, какво сѫ твоитѣ вселукави въ сравнение съ нашитѣ простаци мокренци? Всичко сравнихъ съ това, което има въ Охридъ, защото и ти го знаешъ, понеже не малко време си живѣлъ въ тая долина на плача, та по аналогия отъ частното ще разберешъ общото”. [3] До приятеля си Мерментопула Теофилактъ се оплаква: „Като се обърнахъ на скотъ отъ царуващата, както се знае, тукъ простащина, имамъ нужда отъ нѣкого, който да ме върне у

1. Вж. писмо 14-о по Финети, у митроп. Симеона, п. т., стр. 15.

2. Вж. писмо 21-о по Меурсия, у митроп. Симеона, п. т., стр. 71—72.

3. Вж. писмо 16-о по Финети, у митроп. Си меона, п. т., стр. 18—19.

272

дома поне чрезъ възпоминание”. [1] — Въ писмото до приятеля си Махитаря, като го моли да му пише по-често, той по-нататъкъ казва: „защото въ страни тъй варварски, като тукашнитѣ, гдето не искатъ да ме научатъ на нищо добро, ако слѣзе до насъ една слаба капка отъ мѫдрость, тя ще ни се види като самия източникъ на нектаря. Затова молимъ, да не ни оставяшъ сухи въ земя пуста, непроходима и безводна. Благатъ ме смѣтатъ на пазаря, но, като отворя вратата си, се оказвамъ трижъ злочестъ. Но, като не съмъ се оплаквалъ никога за това, не съмъ получилъ досега и утешение” [2]. А въ писмото си до игумена на мънастиря Апапълъ, Симеона, той пише: „тази пустиня, въ която сме осѫдени да киснемъ, понеже по желанието си ние се върнахме въ Египетъ, [3] е добра да храни змии и скорпиони, и поради злобата на хората не може нищо добро да роди, или, ако приеме отвънъ нѣщо такова, тя го измѣнява и го прави подобно на себе си”. [4] Какви чувства е ималъ Теофилактъ къмъ българския народъ и колко много е мразѣлъ българитѣ, най-добре се види отъ това, че той призовалъ божията сила не да ги благослови, а за да ги съвсемъ провали и унищожи, както това показватъ следнитѣ негови думи въ писмото до приятеля му Ивана Перивлептина: „Но, ако би че тя (силата, която изгонва демонитѣ) изпрати яростьта му (на най-върлия му неприятель Иасита) и на свинитѣ и тласне покровителствуванитѣ отъ него българи низъ стръмнината надолу, което имъ прилича, това не е нѣкоя беда, стига само ние да пѫтуваме безпрѣчно по нашия шклъ и да насочваме стѫпкитѣ си къмъ Бога”. [5] Всички тия незадоволства на Теофилакта, разбира се,

1. Вж. писмо 19-о по Ламия, у митроп. Симеона, п. т., стр. 218.

2. Вж. писмо 3-о по Финети, у митроп. Симеона, п. т., стр. 3—4.

3. Тукъ трѣбва да се разбира връщането на архиепископа въ Охридъ следъ побѣгването му въ Пелагония. Вж. писмо 39-о по Меурсия, у митроп. Симеона, п. т., стр, 124. — Вж. тукъ по-долу, стр, 288—289.

4. Вж. писмо 29-то по Ламия. — Migne, ib. col. 548 В. — У митроп. Симеона, п. т., стр. 223.

5. Вж. писмо 46-о по Меурсия, у митр. Симеона, п. т., стр. 143. — Тукъ Теофилактъ ималъ предъ видъ случката съ гадаринскитѣ свини въ Генисаретското езеро, разказана у евангелиста Матея гл. 8, ст. 31—33.

273

на първо време изтичали отъ оня изтънченъ вкусъ и отъ навика къмъ удобствата на живота, които е притежавалъ всѣки добре възпитанъ и образованъ ромей — царигражданинъ; но по-сетне, когато той се свикналъ до известна степень съ своето положение, тия незадоволства произлизали отъ отпора, който българското му паство оказвало противъ неговата дейность въ прокарването на главната му задача — националното обезличение на българския народъ. Че тъкмо тая насока била дадена не само въ дейностьта на Теофилакта, но и изобщо въ политиката на цариградското правителство къмъ българитѣ, показватъ голѣмитѣ промѣни, които настанали въ социално-економическото имъ положение подъ силата и тежината на византийската администрация и особено на фискалната власть.

Ние вече видѣхме, че отъ началото ва царуването на Алексия I Комнинъ империята се намирала въ критическо положение, което оставило най-дълбоки дири на Балканския полуостровъ: нашествието на норманитѣ отъ западъ (1081—1085), непрекъснатата борба съ разни варварски народи (1086—1092) и преминаването на първитѣ кръстоносци презъ българскитѣ земи — били събития, които се отзовали твърде гибелно върху стопанско-економическото състояние на българския народъ. Притисната откъмъ Европа отъ печенѣзи, узи и кумани, а откъмъ Мала Азия, гдето империята била изгубила почти всичкитѣ си владения, отъ турцитѣ-селджуци, Византия въ тия критически моменти била спасена върху плещитѣ на балканското население и предимно на българския народъ. Войска ли достатъчно нѣмало, или се чувствувала голѣма нужда отъ парични срѣдства, Алексий I изпращалъ своитѣ пълководци и чиновници да събиратъ едната и другитѣ въ България. Нѣма никакво съмнение, че въ такива критически моменти не сѫ се спазвали никакви права и привилегии, не сѫ се взимали въ внимание интереситѣ на населението още повече въ една покорена страна, гдето отъ мало до голѣмо дишало съ омраза къмъ ненаситнитѣ му владѣтели.

Българитѣ архиепископътъ счита издавилитѣ се свине и, ако би това да се случи, то за него нѣма никакво значение.

274

Какъ сѫ се отнасяли изобщо византийскитѣ чиновници къмъ българското население, се вижда отъ следната характеристика, която Теофилактъ дава за тѣхъ въ писмото си до патриарха: „Всички, поставени надъ насъ, сѫ млади по възрасть и по умъ, но и по неправда всѣкога по-млади, никога нито остаряватъ, нито прецъвтяватъ, но всѣки пѫть изнамѣрватъ новъ видъ за изнудване и укрепяватъ въ сърдцето си кривъ духъ, и нито предъ съвети, нито предъ страхъ човѣшки се стѫписватъ, а се вторачватъ къмъ нѣщо по-силно, съ помощьта на което злобата имъ взима по-голѣми размѣри и несправедливостьта имъ се подхранва и усилва. Ако нѣкой имъ припомни царя и меча, който той носи за страхъ на злосторницитѣ, тѣ се присмиватъ на това изтрито слово, а осѫждатъ въ простотия оногова, който го говори, като забравятъ, че лицемѣрието отколе е направило слабо това имъ осѫждане. Освенъ това, съ цель да отвлѣкатъ съвършено придирчивостьта на царя, измислятъ свои собствени злочестини, за да не би той, свободенъ отъ грижи за собственитѣ си работи, когато тѣ се намиратъ въ добро положение, да полюбопитствува за чуждитѣ работи, и така, като го отбиватъ като нѣкоя рѣка, която ги завлича, насочватъ го другаде”. [1]

Въ писмото си пъкъ до семнонския епископъ Теофилактъ, като се оплаква, че е лишенъ отъ всѣка почивка, пише: „Сега отрупани отъ една страна съ нашитѣ собствени злини, отъ друга съ общитѣ, нѣмаме, какъ да се сдобиемъ съ нѣкое облекчение. Тъй много е завладѣлъ сатаната всички изобщо, които се занимаватъ съ държавнитѣ работи . И сега време е да каже човѣкъ апостолското изречение, не както е речено, а както ни го внушаватъ самитѣ работи, че не току тъй всѣки отъ тѣхъ носи мечъ, а за да колятъ, унищожаватъ и лишаватъ хората отъ чадата имъ. И тъй, тѣ не проявяватъ нито бавежъ, нито слабость въ работата си, но, като да се надѣватъ да угодятъ нѣкому, ако причинятъ на християнитѣ по-голѣмо зло, над-

1. 4-о по Финети. — Migne, ib., col. 313 В — 317 С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 4—7.

275

преварватъ се въ злотворство и се стараятъ да се надминатъ единъ други. Затова и при такива обстоятелства призоваваме твоитѣ молитви, за да направятъ тѫпъ меча имъ, или по-добре, понеже той отъ дълго употрѣбяване въ клане е станалъ тѫпъ, а тѫпиятъ мечъ причинява повече болки, затова призоваваме молитвитѣ ти да помогнатъ за окончателното му строшаване”. [1]

Особено се измѣнили отношенията на чиновницитѣ къмъ населението, когато за управитель на България билъ назначенъ Иванъ Таронитъ. Като си спомня за доброто управление на Никифора Вриений, виновникъ на което билъ великиятъ доместикъ Адрианъ, въ писмото си до последния Теофилактъ пише: „Като гледахъ бъркотията на сегашния животъ, безсрамието на нахалството и на користолюбието, което тъй безстидно развратило и омърсило всичко, а държавнитѣ служители повечето плячкаджии, отколкото бирници , които смѣтатъ, че божественитѣ закони и царскитѣ заповѣди сѫ паяджина, за да се ловятъ мухи, а отъ оси да се разкѫсватъ, както е казалъ Анахарсисъ на Солона; като гледахъ, че всичко, принадлежащо на християнския народъ се плячкосва по нѣмане на избавитель и спаситель, изгубилъ бѣхъ всѣка надежда за спасение, която, ако човѣкъ нарече духъ на паднала въ злочестина душа, нѣма да сгрѣша”. [2]. Най-сетне, въ писмото си до видинския епископъ, който се оплаквалъ отъ своитѣ бирници, Теофилактъ пише: „Жестоки ли бирници имашъ? Но тѣ не сѫ по-жестоки отъ ония на тукашнитѣ страни, които отъ петь деца откарватъ едно въ робство, като едно отъ добичетата, отъ които се взима на петь или на десеть едно”, [3] следователно бирницитѣ се отнасяли по-жестоко къмъ децата, отколкото къмъ животнитѣ.

1. 15-о по Финети. — Migne, ib., col. 336 В—С. — У митр. Симеона п. т., стр. 17.

2. Вм. писмо 24-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 405 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 31—82.

3. Вж. писмо 16-о по Финети. —Migne, ib., col. 337 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 18. — За значението на това известие вж. по-долу за робството въ България.

276

Противъ такова държане на властитѣ въ България възстаналъ Теофилактъ, за да защити както „християнския народъ”, т. е. своето паство, тъй и правата и интереситѣ на своята църква. Той най-първо се противопоставилъ на фискалнитѣ чиновници и дотолкова билъ безпощаденъ въ своитѣ изобличения противъ злоупотрѣбителитѣ съ властьта, че българскиятъ управитель Иванъ Таронитъ го упрекналъ, какво „той билъ спънка за ония, които завеждали държавнитѣ данъци” . [1] Съ това той си навлѣкалъ гнѣва на фискалнитѣ власти, които почнали съ това, че посегнали най-първо върху църковнитѣ поземлени имоти. Главниятъ обектъ на спора между фискалнитѣ власти и архиепископа било село Църкви , което се намирало въ Вардарската область [2] и принадлежало на Охридската

1. Вж. писмо 1-о по Меурсия. — М i g n е, ib., col. 357 А et 360 В.—У митр. Симеона, п. т., стр. 31—32. — Подробно за това писмо вж. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 156—157.

2. Вж. Migne, ib., col. 432 D: , et col. 481 A:

Подъ и въ дветѣ мѣста, както и у Анна Комнина подъ (lib. V, сар. 1; I, р. 165, ₂₄ et сар. 5, ib., р. 168, ₈) се разбира не рѣката Вардаръ, както нѣкои приематъ (вж. D. Detschew, Vardarios, Zeitsch. für Ortsnamenforschung, VIII (1932), S. 193–194), а областьта западно отъ долното течение на р. Вардаръ, днеш. Енидже-Вардарско, тур. Вардаръ-ова, българ.  В а р д а р и я  (В. Кѫнчовъ, Орохидрография на Македония. Пловдивъ 1911, стр. 98), както това показватъ конструкцията и смисълътъ на приведенитѣ цитати, а оттука и подъ , за които Теофилактъ споменува въ писмото си до Григория Каматиръ (71-о по Меурсия, Migne, ib., col. 492 В), се разбиратъ не преселенитѣ отъ императоръ Теофила (828–842) перси, а жителитѣ тъкмо на тая область. Една часть отъ нея, споредъ грамотитѣ на Василия II, влизала въ диоцеза на Охридската архиепископия, а заедно съ другата часть въ държавно-административно отношение при Алсксия I Комнинъ образувала отдѣлна область, гдето въ 1105 год. за неинъ управитель билъ назначенъ Константинъ Дука, синътъ на пропостратора Михаила Дука (вж. писма 33-о, 63-о и 71-о по Меурсия. —Мignе, посоченитѣ тукъ мѣста и у митр. Симеона, п. т., стр. 115, 161—162, 172; вж. сѫщо и следната бележка). Самото селище ще да сѫ сѫщтитѣ (вж. тукъ по-горе, стр. 175), за които Анна Комнина пише: (ib. I, 168, _8-9).

277

църква, било обречено да бѫде заграбено отъ „най-безбожнитѣ бирници”. Отначало Теофилактъ дочулъ, че се готвѣло отнемането на селото и поискалъ да осуети заблаговременно това намѣрение. Затова най-първо той се обърналъ писмено къмъ протостраторъ Михаила Дука, чийто синъ Константинъ, ученикъ Теофилактовъ, въ 1105 г. билъ назначенъ за управитель на Вардарската область, [1] съ просба „да се застѫпи, спо-

1. Въ писмото на Теофилакта до Ивана, писаря на Палеолога, се чете следното: „понеже властьта надъ Вардарската область била възложена, както чухме, върху сина на пансеваста, нашия господарь, затова писахъ на общия господарь, да се застѫпи ... на любовьта ти би заслужилъ, като представишъ на пансеваста писмото ни” (Вж. писмо 33-о по Меурсия. Migne, ib., col. 432 С et 433 А). Кого трѣбва да разбираме подъ „общия господарь”? Понеже писмото се изпращало презъ Палеологовия писарь и понеже въ писмо 70-о по Меурсия, адресирано „до Палеолога”, се споменува, че адресатътъ оказалъ на Теофилакта преголѣмо застѫпничество, отъ което намѣрилъ слабо спокойствие въ малкото, останало на църквата въ Охридъ, защото му било писано да направи нѣщо за неговата немощь, „като приспи неговия бирникъ”, то митр. Симеонъ (п. т. стр. 116) заключава, че тукъ става дума за Георгия Палеологъ, баджанака на императора, а подъ „синъ на пансеваста” трѣбва да се разбира синътъ на Георгия Палеологъ. Обаче по-нататъкъ архиепископътъ пише: „Но дано да не престанешъ да премахвашъ охканията, като опитомявашъ тази пустиня чрезъ чудодействията, които правишъ за насъ. Такива считамъ азъ вашитѣ грижи за църквата ни, съ които въ разни времена се осуетяватъ замислитѣ на бирницитѣ” и т. н. (Migne, ib. col. 489 В—С. — Митр. Симеонъ, п. т., стр. 171). Отъ тия думи ясно личи, че 70-о писмо е нищо друго, освенъ едно общо благодарително писмо за всички застѫпничества и помощи, съ които въ разни времена адресатътъ, т. е. Георги Палеологъ, а не неговиятъ синъ, е помагалъ на Теофилакта, а не се визира една само просба, каквато е въ 30-о писмо, и затова първото не може да се постави въ непосрѣдна връзка съ второто, следов. подъ „общия господарь” не може да се разбира Георги Палеологъ, а другъ нѣкой, който ни се посочва отъ 71-о по Меурсия писмо „до протасикритъ Григория Каматира”, гдето Теофилактъ пише: „Научихъ се, че е изпратенъ за управитель на Вардариотитѣ моятъ възпитаникъ, всеуважаемиятъ синъ на протостратора, който прилича на баща си въ другитѣ работи” и т. н. (Migne, ib. col. 492 В:

И тъй новиятъ управитель билъ синъ на протостратора, т. е. на Михаила Дука, шурея на Алексия I, както това се потвърдява и отъ 63-о по Меурсия писмо, адресирано до Константина Дука, сина на Михаила Дука, когото Теофилактъ нарича вар-

278

редъ обичая си, за него и да внуши на предрагия си синъ, да има по-благосклонни чувства къмъ архиепископа”. „А ще бѫде той благосклоненъ, пише Теофилактъ, ако нареди да не ми се правятъ пакости и ако не се изпращатъ описвачи на селото, и съ това ще угоди и намъ, а най-много на Бога. Това ни сѫ харизвали и най-безчовѣчнитѣ бирници”. Писмото си до протостраторъ Михаила изпратилъ презъ Ивана, секретаря на Палеолога, комуто той писалъ лично следното: „Пишемъ и на твоята почтеность и свещеность, та дано да направишъ и ти сѫщото. Дано да помогнешъ, колкото можешъ, на любовьта и на Бога, а на любовьта ти би услужилъ, ако представишъ писмото ми на пансеваста. Подканвай го всѣкога да изпълни това, което искаме въ писмото си. Досаденъ ли ти се виждамъ, дивний брате? Но какво да направя? Не мога да се боря съ нуждата, която, споредъ пословицата, е по-силна и отъ боговетѣ. И тъй, вземи върху си тоя подвигъ и стани за насъ Хераклъ, убиецъ на разбойници. Защото азъ считамъ, че описвачитѣ сѫ разбойници на истината . [1]

Едновременно той се обърналъ съ сѫщата цель и къмъ самия управитель вардарски, Константина Дука, комуто архиепископътъ писалъ: „И тъй, да ти кажа ли нуждата, или би трѣбвало да се засрамя, ако, когато ти си вардарски управитель, бихъ те подканялъ съ человѣколюбие да се застѫпишъ за селото, което имамъ въ Вардаръ, ти, който всѣкога ходатайствувашъ за моята немощь предъ други, които могатъ да ми помогнатъ? Това изисква приличието. Но, понеже имаме обичай да окриляме съ подканитѣ си дори ония, които тичатъ добре при надбѣгванията, затова и азъ молбата си, да се застѫпишъ за тамошнитѣ наши хора, като за свои слуги, ти поднасямъ като нѣкое окриляване, като зная, че и ти си разположенъ къмъ това. И така, докажи на всички, че и бащино ти наследие е да хранишъ благоразположение къмъ

дарски управитель (Migne, ib. col. 481 А: ). — Cp. В. Г. Васильевски, п. т., стр. 329—330.

1. Писмо 33-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 432 В—433 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 115—116.

279

архиепископа, но и ти си го преумножилъ, така щото и Богъ комуто угождавашъ съ добринитѣ си къмъ мене, да те награди съ слава много по-голѣма отъ оная на баща ти и да те направи съ всички добрини по-благатъ и да те запазва отъ всѣка злоба и беда”. [1] Всички тия комплименти, както и извиненията, изказани въ началото на писмото, че тѣлеснитѣ немощи не му позволявали да прекрачи прага и да поднесе „длъжимото поклонение” лично поради новата му висока служба, ясно говорятъ, че Теофилактъ искалъ не само да го предизвика да спаси църковния имотъ, но и да го предразположи къмъ себе си и да го има като свой застѫпникъ и покровитель. Съ това може да се обясни и това, гдето Теофилактъ изпратилъ „малко риба” като армаганъ съ „благословение отъ нашата Владичица и Богородица майка” на Константина Дука и молбата му да я „приеме съ приятность”. [2] Дали Константинъ Дука е направилъ нѣщо въ полза на архиепископа, не се знае; но Теофилактъ не пропустналъ да се обърне и къмъ други лица съ цель, да отклони заплашващата го беда. Така въ писмото си до главния лѣкарь на Алексия I, Николая Калликли, пише така: „Въ село Църкви имаме кѫщурка, въ която слизаме и складираме каквото ни е нуждно. Нѣкои отъ хората на пансеваста, нашия господарь (т. е. управителя на България), се заканили да я взематъ и напълнятъ. Спри ми това, защото би било тежко, други да почиватъ въ нашия домъ, а ние да обикаляме чужди врати. Село Църкви, ако не се остави спокойно, да знаешъ, че ще бѫде изпразнено (т. е. населението ще се разбѣга). Моля те спри това изпразване. По какъвъ начинъ? Като не казвашъ за сега нищо, нито малко, нито много, за селото. Обаче, ако нашитѣ, които живѣятъ тамъ, ти се представятъ и кажатъ, че скоро ще ги безпокоятъ или ги вече безпокоятъ, тогава молимъ те да не пожалишъ нито дума, нито действия въ наша

1. Писмо 63-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 480 D—481 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 161—162.

2. Писмо 64-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 481 C—D. — У митр Симеона, п. т., стр. 162.

280

полза”. [1] Но, както изглежда, Никола Калликли не можилъ нищо да стори въ негова полза, защото отъ писмото на Теофилакта до Григория Каматиръ протасикритъ, началника на императорската канцелария, се види, че, когато Каматиръ повдигналъ въпроса за селото Църкви, той ималъ нѣкакви неприятности и поради това поискалъ да отнесе въпроса до императора. Затова архиепископътъ пише: „Ако стане нужда да се отнесе до царя стореното за селото, ние по-скоро бихме се съгласили да спрете слънцето, отколкото да направите вие това, което ние развалихме, освенъ ако мислишъ, че спънка, за да се отнесе въпросътъ до императора, е това, гдето е поискано да се протоколира дѣлото, защото много настоятелно ние поискахме това. Но, ако стане това, съ голѣмо удоволствие ще приемемъ протоколирането. Така че отдавашъ ли на мене причината на смущенията, които те сполетѣха, както казватъ, защото сме сгрѣшили въ това, което трѣбваше да се направи, или не ме смѣташъ за виновенъ, ти опаши на бедрото си своя мечъ, силний, и противостои на ония, които ме гонятъ, и Богъ ще те препаши съ сила въ всѣко време и при всѣки случай на живота.” [2]

Следъ ходатайството на Григория Каматиръ, който ималъ голѣмо влияние предъ императора, дѣлото по въпроса за сѫщото село взело по-благоприятна за Теофилакта посока. Обаче и враговетѣ му не останали съ скръстени рѫце и усилили клеветитѣ си. За да може още по-добре да защити дѣлото по село Църкви, Теофилактъ решилъ да се обърне и къмъ великия доместикъ Адриана (писмо 30-то по Меурсия), „като използувалъ едно подканване на последния, — да се залови да напише тълкувания къмъ пророческитѣ книги на Вехтия Заветъ. Въ отговора си на това писмено подканване, Теофилактъ пита: „Но кой ще раздуха и разгони облака на бедитѣ, който твърде много е сгѫстенъ отъ изпаренията на клеветитѣ предъ нашето слънце? Което и да е това слънце,

1. Писмо 56-о по Меурсия. — Mignе ib., col. 473 В—D et 476 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 156.

2. Писмо 30-о по Ламия. — Migne, ib., col. 549 С et 552 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 232—233.

281

то е хубаво като младоженецъ и величаво като гигантъ и всичко побеждава и оживотворява съ горещината и топлината си. То трѣбваше тъй да премахне тия изпарения, щото да не се вижда дори, че ги е имало. Обаче то така ги сгъстява, че се съставятъ облаци справедливо, споредъ едни, а споредъ както казватъ повечето, несправедливо. Не бѣ настанала ведрина отъ предишнитѣ облаци, и ето духнаха източенъ и юженъ вѣтъръ и буренъ зефиръ и се спустна отъ небето нощь. А онова, което ме прави да чувствувамъ по-силно и по-болезнено трънето на унинието, то е, че нощьта ми дотѣгаше отгоре, отгдето очаквахъ свѣтлина”. Изреченитѣ така иносказателно мисли Теофилактъ по-сетне ги обяснява тъй: „несправедливитѣ свидетели, които доскоро бѣха се повдигнали противъ мене, а всесилниятъ нашъ царь и предрагъ вашъ братъ, като ги уловилъ въ лъжа, бѣше ги накаралъ да се изоставятъ отъ своитѣ замисли, така че неправдата бѣше изобличила сама себе си въ лъжа, тия сѫщитѣ сега, пакъ като му се представили и повторили сѫщитѣ клевети, толкова много успѣли да взематъ връхъ, за да го убедятъ да захвърли въ бездната ония бѣли гласове , които бѣше ни харизалъ за нашитѣ права, и вмѣсто тѣхъ да даде черни и пълни съ голѣма скръбь, че оная истинска царска присѫда се оказа Пенелопино платно, изтъкано презъ деня на истината и разнищено презъ нощьта на лъжата”. При това ново попадане на императора подъ влиянието на клеветитѣ на противницитѣ и отмѣтане да го защити, Теофилактъ поискалъ да покаже законнитѣ си права върху селото. „А най-тежкото е това, продължава архиепископътъ, че насъ ни осѫждатъ задочно, -защото, както се научихъ, изпратениятъ намъ описвачъ опредѣлилъ да се отнеме селото на Охридската църква [1]

1. Въ гръцкия текстъ се чете: , което митр. Симеонъ превежда : „да се отнеме отъ църквата находещето се въ Охридъ село”, когато, споредъ насъ, би трѣбвало да се преведе: „да се отнеме селото на църквата въ Ахрида” — на Охридската църква, защото 1. мѫчно може да се разбере изразътъ „село въ Охридъ” и 2. защото тукъ става дума за сѫщото село Църкви, както и въ преднитѣ писма.

282

— село, което било отстѫпено отъ държавата срещу планинскитѣ мѣста на църквата, която ги владѣе, и за което били издадени размѣнни книжа, а тая (църквата) го взела заради паришката служба (работа). Нѣщо по-важно: биде издаденъ и хрисовулъ, който потвърдяваше размѣната; и царското сѫдебно решение биде заплашено, когато кекропитѣ се подиграха съ X рак “ [1]. Отъ тия думи става ясно, че архиепископътъ получилъ с. Църкви въ Вардарската область [2] отъ държавата чрезъ размѣнни книжа въ замѣна на нѣкакви планински мѣста (вѣроятно пасища), които владѣела Охридскатата църква, за да се сдобие съ парици — работни рѫце; за по-голѣма сигурность на тая спогодба билъ издаденъ и хрисовулъ, който потвърждавалъ размѣната, а „царското сѫдебно решение”, т. е. сѫщиятъ актъ царски губилъ значението си, когато бирницитѣ се подиграли съ самия архиепископъ, следователно, последниятъ на законни основания владѣелъ

1. Тоя пасажъ въ гръцкия текстъ се чете:

(вм. ) (Migne, ib., col. 424 А—В). — Ние си позволихме да приведемъ цѣлия тоя пасажъ, защото нашиятъ преводъ се различава отъ другитѣ преводи: преводътъ на Успенски (Образованіе, стр. 40) не е пъленъ и е неточенъ; ето какъ той превежда цѣлия пасажъ: „Какъ я узналъ, посланный къ намъ чиновникъ имѣетъ приказаніе отмежевать отъ охридской церкви мѣстечко, которымъ она владѣетъ по мѣнной записи. Она поступилась своими правами на планины въ пользу общества и взамѣнъ того получила это мѣстечко, чтобы поселить на немъ своихь париковъ, — что весьма необходимо; былъ полученъ и хризовулъ, утверждающій эту обмѣнную сдѣлку, съ подписью царской”. Нѣщо вѣрно има, но повечето си остава невѣрно. — По-точенъ и пъленъ се явява преводътъ на митр. Симеона (стр. 96), но и той въ последното изречение не е превелъ гл. , а отнесълъ къмъ предното изречение. — Нѣма съмнение, тоя пасажъ и по конструкция, и по синтаксисъ, споредъ насъ, е твърде неправиленъ и обърканъ, и да се разбере налага се да се размѣстятъ нѣкои изречения и да се преведатъ нѣкои мѣста по смисълъ.

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 276 и бел. 2.

283

селото, но все пакъ финансовиятъ чиновникъ опредѣлилъ то да се отнеме отъ църквата.

”При тия обстоятелства какъ мислишъ, че мога да съмъ разположенъ? пита Теофилактъ великия доместикъ. Какъ да не ме боли утробата, както казва божествениятъ Иеремия (4, ₁₉)? Какъ да не се смущаватъ всичкитѣ ми чувства, като отвсѣкѫде съмъ разтревоженъ и, тъй да кажа, полудѣлъ? Доскорошнитѣ клевети, ако и да не бѣха хванали коренъ, но само за това, не се посѣха на добра земя — въ царския слухъ, като  к о н и о н ъ  , или  а к о н и т ъ   или друго отровно растение, така ме сломиха отъ мѫки, че ме направиха да се прекамбуря, да гледамъ надолу, да не мога да се издигамъ нагоре споредъ чина си и да търпя, кога ме роби биятъ... Кой, мислишъ, нѣма да се осмѣли дори и рѫка да дигне противъ насъ, като вижда моитѣ обвинители да се разхождатъ като полубогове, яхнали, както казватъ, на мулета, да разправятъ въ пиянски пиршества, какъ скроили това и онова противъ архиерея, и го казали на благочестивейшитѣ царе, какъ отбѣгнали сѫда, и сетне на всичко това отгоре да се смѣятъ съ високъ гласъ? ... Но сега много ще ме търпятъ, кога азъ изобличавамъ, кога гълча или умолявамъ нѣкого отъ народа и отъ църковния клиръ, като видятъ, че страдамъ тъй зле за предишнитѣ изобличения, за които виновнитѣ, озвѣрени, ме обиколиха съ думи на омраза и се борятъ противъ мене даромъ (Псл. 108, ₃). И надъ всичко това тѣ не само сѫ останали ненаказани, но, напротивъ, били сѫ похвалявани за злобата си, като за победенъ трофей, и нийде нѣма страхъ” По-нататъкъ, като разказва, че Хераклъ можалъ да убие Лернейската хидра само следъ изгаряне мѣстото на отсѣчената глава при помощьта на Иолая, вади следното заключение: „Злината, т. е. хидрата, не бива да се рѣже, и наказва повърхностно. Защото така наказванитѣ бихме направили зли, като мислятъ, че се подиграли съ правосѫдието, и затова занапредъ биха проявили злината си открито и безъ страхъ, защото смѣлостьта на злитѣ хора става по-голѣма, когато бѫдатъ наказани меко, ако и да сѫ се надѣвали да намѣрятъ по-строго наказание. И тъй, не

284

трѣбва да се отсичатъ само издънкитѣ на злината, но да се пресушаватъ самитѣ източници на кръвьта, отъ която изникватъ и се хранятъ звѣрскитѣ глави”. Отъ всички тия разсъждения на Теофилакта се ясно види, че той искалъ заслуженото наказание на своитѣ противници за всички лъжливи клевети, защото инакъ той нѣма да се избави отъ клеветницитѣ си. Затова той пише: „понеже ние възложихме сѫдбинитѣ си на Бога и на царствуващия отъ него и чрезъ него и на добрината на ваше величество, затова се надѣваме, че упованието ми нѣма да бѫде посрамено, нито ще пропадне до край търпението на сиромаситѣ, нито злобата ще превъзмогне надъ мѫдростьта, ако трѣбва да се дава вѣра на това, което би подсказала мѫдростьта”. Въ заключение Теофилактъ увѣрява, че, следъ като му олекне и се събере съ сили, ще се залови за работа, т. е. да напише тълкувания на пророцитѣ, като ще му изпрати една часть като мостра и, само ако я одобри, ще продължи работата си.

Най-сетне с. Църкви било отнето, както се види отъ писмото до Григория Каматиръ [1], писано презъ 1108 год., т. е. когато главниятъ бирникъ въ България Иаситъ билъ отстраненъ и Теофилактъ поискалъ чрезъ Каматира да си върне селото. Като изтъква, че Богъ въ своята благость не допустналъ да бѫде изкусенъ повече отъ това, което можелъ да носи, и като пресмѣтналъ десетовълнението (не би казалъ тривълнение) на изкушенията му, той изгубвалъ надежда, че ще може да изплува и да се избави отъ тѣхъ. „Обаче, пише по-нататъкъ архиепископътъ, като обърна погледъ къмъ коръмчията, който всемѫдро управлява коритото ми, побеждавамъ и отчаяние, и буря. Ето на, като взема предъ видъ това, което ми се случва съ селото Църкви, кои последователни, една

1. Вж. 23-о по Ламия писмо. — Mignе, ib., col. 540 А—В. —У митр. Симеона, п. т., стр. 222—223. — Това писмо е писано отъ Прѣспа, гдето презъ пролѣтьта на 1108 год. Теофилактъ бѣ свикалъ „свещения синодъ”, т. е. епископитѣ отъ Охридската църква на съборъ, който щѣлъ да бѫде закритъ на 15. май въ деня на св. Ахилия. Подробно за мѣстото и времето на тоя съборъ вж. Притурка № 9: „Защо архиепископъ Теофилактъ свикалъ „свещения синодъ” въ Прѣспа и кога?”

285

следъ друга, вълни не надминава то? Не бѣхме още избѣгнали предишната скала (разбирамъ евнуха, а ти самъ отъ това, което си научилъ отъ поезията, би казалъ Скила и Харибда), и противъ мене духна по-прѣсенъ и буренъ вѣтъръ, така наречениятъ отъ моя поетъ Лука Евроклидонъ (Дѣян. 27, ₁₅). Но азъ имамъ, кой да каже на морето: „млъкни”, „престани” (Map. 4, ₃₉). Нему се покоряватъ и вѣтроветѣ. Той ходи пеша по водитѣ и заповѣдва, и позволява и на други да правятъ сѫщото (Мат. 14, ₂₉). Така, като ми даде като ръка тебе, който си за всичко годенъ и не се боишъ отъ нищо противно и опасно, той не само нѣма да остави да се преобърне или да потъне коритото ми, но, о чудо! нито да се покрие отъ вълнитѣ. Защото немалка, наистина, скръбь ни обзе, когато се научихме, че селото е измѣрено. Защото всѣкога църквата първа вкусва отъ отровата, и сѫдътъ, споредъ писанието, захваща отъ дома Господенъ”. Макаръ и да е мѫчно да се отгатне, кого Теофилактъ разбира тукъ подъ „евнухъ”, все пакъ тая дума ни подсѣща, че подъ „скала” трѣбва да разбираме човѣкъ—личность и при това предишенъ, когото сега вече нѣмало, а това, споредъ насъ, не е никой другъ освенъ Иаситъ, о когото се разбивали, като о скала, всички начинания Теофилактови и който главно се домогвалъ, както видѣхме, да отнеме у архиепископа селото Църкви, и затова последниятъ пише, че тогава „не малка скръбь го обзела, когато се научилъ, че селото е измѣрено”, т. е. върху него било турено рѫка, или то било отнето, защото „всѣкога църквата първа откусва отъ отровата”. Но току що се отървалъ отъ тоя си противникъ, и новъ, макаръ „по-прѣсенъ, но буренъ вѣтъръ духналъ”, т. е. съ назначението на Константина Комнинъ за управитель на България, който не билъ тъй задушливъ вѣтъръ, както предшественикътъ му, но все пакъ билъ направенъ опитъ да му отнематъ и село Могила. [1] Но Христосъ, който укротява бури и спира вѣтрове, чрезъ Григория Каматиръ „не само нѣма да остави да се преобърне или да потъне коритото му”, т. е. селото да се отнеме, „но нито ще бѫде покрито отъ вълнитѣ”,

1. Вж. тукъ по-долу, стр. 325—326.

286

т. е. селото ще бѫде повърнато. Но, понеже му казвали, когато се оплаквалъ, че работата напълно зависѣла отъ него (Каматира), то и скръбьта му отслабвала и му ставало приятно, защото той билъ убеденъ, че неговата просба ще бѫде изпълнена. „И какъ нѣма да се утешавамъ, като работата зависи отъ твоята къмъ насъ добрина, поради която прекарахме предишнитѣ беди?” т.е. както Каматиръ му помогналъ да се отърве отъ предишнитѣ беди, т. е. въ борбата му съ бирницитѣ, така и сега той ще му помогне да си върне отнетитѣ му имоти съ ходатайствата си предъ императора.

Всички тия оплаквания, желания и надежди на архиепископа нищо не помогнали, напротивъ, положението му се още повече влошило, защото въ самата България нѣмало кой да защити, понеже българскиятъ управитель, Иванъ Таронитъ, държалъ съ неговитѣ противници и, може би, ги е насърдчавалъ въ действията имъ противъ Теофилакта. И наистина; представителитѣ на фискалната власть не се ограничили само съ описване и отнемане на църковнитѣ земи и имоти. За да съкрушатъ окончателно Теофилакта за неговитѣ оплаквания и противодействия чрезъ ходатайствата на влиятелни личности и главно за неговитѣ изобличения или, както самъ той се изразява, защото „тѣ не можаха да търпятъ острието на езика ми, съ което изрѣзвахъ нервитѣ на несправедливостьта имъ”, тѣ повдигнали борба лично противъ него. На чело на враговетѣ му застаналъ главниятъ бирникъ въ България, нѣкой-си Иаситъ, [1] който, споредъ думитѣ на архиепископа,

1. Родътъ на Иаситовци билъ добре известенъ въ Византия презъ XI. вѣкъ. Единъ отъ тоя родъ, магистеръ Михаилъ Иаситъ, при Константина IX Мономахъ билъ катепанъ на Иверия (Грузия) и взелъ участие въ усмирението бунта на Лъва Торникъ въ 1047 год. като командуващъ източнитѣ войски (Sсуl.-Сеdr., ib., р. 519, ₆ et 565, ₉—566, ₁₄). При Алексия I Комнинъ Иаситовци се издигатъ доста високо. Така въ протокола на примирителния съборъ по дѣлото на халкидонския еп. Лъва въ 1090 г. се споменува куропалатъ Константинъ Иаситъ (В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 328, прим. 1). — Сѫщо единъ Константинъ Иаситъ билъ жененъ за дъщерята на Алексия I, Евдокия, но, понеже не се обнасялъ съ жена си не като съ царска дъщеря, па и тъща си императрица Ирина, твърде често оскърбявалъ, поради това последната, огорчена отъ него тежко, веднага покалугерила

287

„билъ неизлѣчимъ по своята ненаситность и не знаелъ да почита нито Бога, нито човѣци и цѣлъ билъ обладанъ отъ лютъ бѣсъ. Нашитѣ лукави съседи той употрѣби, би рекълъ нѣкой, като мрежа и неводъ, за да постигне душевното си желание, заграби всички почти части на селото, изяде ме, разпокѫса ме като нѣкой безумецъ, който негодува противъ здравия разумъ”. [1] Въ писмото си до епископа на Керкира Теофилактъ пише: „Той (Иаситъ) е толкова по-жестокъ, колкото е по-безуменъ (защото глупостьта прави питомцитѣ си още по-сурови и по-груби въ всичко друго, но и въ завистьта). Така, понеже ние му се възпротивихме за нашитѣ обични (ако бива да наричаме така тия, които отпосле се оказаха наши зломисленици) и му говорихме нѣколко думи  з а  н а р о д а,  к о г о т о  с ѣ к а т ъ  и  р ѣ ж а т ъ  н а  к ѫ с о в е,  т о й   с е  р а з г н ѣ в и,  н а д р о б и  м е,  п р е о г о р ч и  м е,  у п и  м е  с ъ  з л ъ ч к а. Съ една дума, който или е говорилъ, или е направилъ нѣщо противъ църквата, той му е скѫпъ или почетенъ; а за когото биха му донесли, че се е срѣщалъ съ мене, или че е влѣзълъ въ църквата по случай на нѣкой праздникъ, той нѣма никаква почить и е по-доленъ отъ всѣки злотворецъ. Ненавижда християнитѣ, които ходятъ на църква, защото, ако всички не биха се черкували, ще се прикрива и неговата грѣшка. Той дори не прие да се поклони на Божията майка подъ предлогъ, че не искалъ да се унижи предъ насъ и да ни направи отстѫпки (до такава степень поглупѣлъ). Но, както азъ сѫдя, тази му по-стѫпка е достойна за него и за нея само той заслужава да бѫде наказанъ, защото, както се каза, съвършено е полудѣлъ

разболѣлата се дъщеря, а Иасита изгонила отъ двореца. (Zonaras, ib. IV, р. 241, _4-11). Дали тия двама Константиновци сѫ една и сѫща личность, не може да се установи. — Знае се сѫщо, че Иаситовци заедно съ Сервлиевци имало между ученицитѣ и привърженицитѣ на известния Ивана Итала, философъ-софистъ, по произходъ италиянецъ, който билъ осѫденъ за еретически убеждения на два църковни събора при патриарситѣ Евстратия Гарида (1081—1084) и Николая II Граматикъ (1084—1111). — Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 31, прим. 1. — Митр. Симеонъ, п. т., стр. 117.

1. Вж. писмо 33-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 432 С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 115.

288

и не знае да тачи нито човѣци, нито Бога, и цѣлъ побѣснѣлъ”. [1] А въ писмото си „до Хартофилакса”, до когото изпратилъ брата си посрѣдъ зима на дълъгъ пѫть, за да му съобщи за тежкото му положение, архиепископътъ пише: „Ние изпаднахме въ толкова голѣма по злочестини участь, че предъ многото беди, които ни се случиха, откакъ се заселихме въ Кидарскитѣ селения (Псл. 119,  (т. е. въ България), сегашнитѣ по своята лютина стоятъ толкова напредъ отъ старитѣ, колкото последнитѣ надминаватъ всичко, което весели душата. Сега повече отъ всѣки другъ пѫть на дѣло разбрахъ, че  о т с т ѫ п н и к ъ т ъ  и  б у н т о в н и к ъ т ъ  противъ Бога ни тласка да напустнемъ, като малодушни, притѣсняваното село Църкви, за да обърне всичко съ главата надолу и да си играе съ всичко божествено и небесно”. [2] Теофилактъ нарича Иасита още „извергъ”, който „по примѣра на звѣроветѣ, които, като огладнѣятъ, ставатъ по-лоши и като да полудяватъ, съвършено се е разярилъ и, желаейки да умре, явно бѣснѣе,” [3] и „джелатинъ, който прѣчи на благосъстоянието на хората и се ползува отъ злочестинитѣ имъ”. [4]

Главната цель на Иасита и неговитѣ хора била да оклеветятъ и унижатъ архиепископа предъ императора и по тоя начинъ да го лишатъ отъ възможность да се оплаче предъ него противъ тѣхнитѣ несправедливости и незаконни действия въ България. Това време е било най-тежкото и мъчително за Теофилакта, защото работата дошла дотамъ, че той билъ изгоненъ отъ Охридската земя и побѣгналъ въ Пелагония, гдето самъ той тежко заболѣлъ, [5] но Иаситъ изисквалъ той да не стѫпва и въ тая земя, т. е. не искалъ да го

1. Вж. писмо 22-о по Меурсия. — Мignе, ib., col. 397 В—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 73—74.

2. Вж. писмо 35-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 436 В—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 120.

3. Вж. писмо 46-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 464 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 143.

4. Вж. писмо 39-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 441 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 124.

5. Вж. писмо 41-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 446 D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 127.

289

пустне да отиде тамъ, затова Теофилактъ пише на императорския лѣкарь, Никола Калликли, и го моли да спре скитането му. [1] Ние бихме очаквали, че Теофилактъ ще се обърне да търси защита въ тоя моментъ къмъ императорския намѣстникъ-управитель, като къмъ най-силно и авторитетно лице, но това той не можалъ да направи, защото тогавашниятъ управитель на България, Иванъ Таронитъ, билъ настроенъ враждебно къмъ архиепископа и поради това давалъ вѣра на клеветитѣ отъ страна на неговитѣ противници — Иасита и неговитѣ хора, както това най-ясно се види отъ адресираното до Ивана Таронитъ писмо, [2] следов. той е държалъ тѣхната страна, именно, тѣ обвинявали архиепископа че по незачитане той не отговорилъ на нѣкакво дуково писмо, когато никакво писмо той (архиепископътъ), както самъ твърди, не билъ получавалъ отъ Таронита. Освенъ това последниятъ се намѣсвалъ въ работитѣ на архиепископа, като искалъ, щото Теофилактъ да назначи неговъ кандидатъ на епископска катедра. Като отказвалъ да изпълни искането му, архиепископътъ пише: „Ако обаче той (кандидатътъ) не е познатъ нито на нашата църква, нито е чутовенъ между ония, които сѫ известни въ Цариградъ по своята наука или по своя животъ, то нито ти искай току тъй и напразно да се противопоставишъ на Бога, нито намъ предписвай да направимъ това, защото ни е заповѣдано да се повинуваме повече на Бога, отколкото на човѣци”. А въ края на писмото архиепископътъ обвинява Ивана Таронитъ, загдето не си сдържалъ думата. „Живѣещитѣ въ градчето свещеници, пише той, не сѫ получили никакво облекчение и спокойствие, ако и да си ни писалъ ти, моятъ господарь, че съ уважаемо писмо до своя представитель (въ Охридъ) си облекчилъ положението имъ. Защото и стража да пазятъ ги влачатъ, и хлѣбъ да мѣсятъ ги каратъ, и това става, ако и да е заповѣдано съ хрисовулъ да ги държатъ по-високо отъ

1. Вж. писмо 13-о по Ламия. — Migne, ib., col, 524 С—D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 209—210.

2. 13-о по Ламия. — Migne, ib., col. 524 С—D — 525 С. — У митр. Симеона. п. т., стр. 209—210.

290

такива мърсотии ,и да не служатъ за умѣсване хлѣбъ. И тъй, каквото справедливо искане имахъ и имамъ, азъ го представихъ на господаря си. Ако нѣкои спъватъ твоята благость, знай, че тѣ сѫ врагове на доброто и прѣчатъ на твоята чиста душа да отдава Божието на Бога, когото имай за съюзникъ въ всичко, и не оставяй посветенитѣ нему да ги смѣсватъ съ тълпата, и дано, бидейки въ миръ съ Него, да бѫдешъ запазванъ въ мирно и военно време”.

Още по-ясно е изразена тая взаимна враждебность между Теофилакта и Ивана Таронитъ въ друго едно писмо [1], което, ако и да не носи личенъ надписъ, и по духъ, и по нѣкои изрази показва, че то е било адресирано до Ивана Таронитъ [2]. Въ началото на това си писмо Теофилактъ благодари оногова, който го наклеветилъ, защото станалъ причина, за да получи писмо отъ адресата — Таронита, но той още повече се зарадвалъ, защото получилъ и дозволение да отговори на писмото му, въ което архиепископътъ се укорявалъ, какво той билъ спънка за ония, които завеждали държавнитѣ данъци , т. е. че той се противопоставялъ на действията на финансовитѣ чиновници. Теофилактъ счелъ тоя укоръ като клевета, и то като часть отъ миналата буря, въ време на която го нападнали потоци отъ клевети. „Но Господь е съ насъ, пише той, и неудържимата вода нѣма да ни потопи, но душата ми ще премине потока, безъ да се повреди; напротивъ, съ тая вода ще се умиемъ и оперемъ и ще излѣземъ чисти отъ това, съ което се надѣваха, че ще останемъ опетнени”.

Но съ това само не се свършвали, споредъ Теофилакта, клеветитѣ. Нѣкой неговъ събратъ (вѣроятно, нѣкой враждебно настроенъ къмъ него епископъ, какъвто е билъ, както ще видимъ, срѣдешкиятъ) го наклеветилъ или щѣлъ да го наклевети въ това, какво той (архиепископътъ) претендиралъ, че ималъ нѣкакви права върху Охридското езеро, че билъ

1. 1-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 357 А—В et 360 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 31—32,

2. За това подробно вж. В. Н. 3латарски, Намѣстници-управители и пр. п. т., стр. 156—157.

291

„великъ и силенъ” и че „всичко се вършило по неговата дума”, когато всички го хулѣли и презирали, затова той „оглушалъ”, т. е. не искалъ вече да слуша това, което се приказвало противъ него, „смирилъ се и млъкналъ”, т. е. престаналъ да се защищава противъ защитницитѣ си, „като да е станалъ човѣкъ, лишенъ отъ всѣко добро и предоставилъ гърба си за биене и ланититѣ си —за плесници”. „Никой не може, продължава архиепископътъ, да запуши уста по природа клеветнишки. Би приличало на твоето високо положение да стоишъ по-високо, за да не приемашъ грачанията на гаргитѣ и шептенията на косоветѣ, но да притежавашъ свойството на Бога, да казвашъ и вършишъ всичко, следъ като го обеждишъ и разследвашъ добре. Защото и Той (Богъ), ако и да знае всичко, преди то да стане, казалъ: ще слѣза и ще видя (Битие, 18, _20-21). Дано Той да ти помогне да бѫдешъ подобенъ Нему, колкото това е възможно, и да те пази по-rope отъ всѣка злоба и беда”. И тъй, и тукъ се проявява у автора на дветѣ писма сѫщото неразположение и дори неприязненость къмъ Ивана Таронитъ, загдето последниятъ държалъ страната на неговитѣ противници и билъ готовъ да действува въ тѣхна полза. Затова Теофилактъ, като му привежда мѣста отъ Омира (Илиада) и Библията, прикрито искалъ да му напомни, че божеството жестоко наказва ония, които искатъ да се покажатъ по-силни отъ него, и при това безъ да прави разлика между виновенъ и невиненъ, особено пъкъ „когато олучи държавни служители, които не сѫ просвѣтени отъ духа и разсѫдъка”.

Най-добре Теофилактъ рисува своето положение презъ това време въ писмото си до игумена на Анапълския мънастирь, Симеона. „За нашето положение толкова само мога да кажа, че, ако Господь не би билъ съ насъ, живи биха ни погълнали (Псл. 123, ₁) грѣшнитѣ, които градятъ върху гърба ни издѣлия на зълъ градежъ (Псл. 128, ₃) и не знаятъ сѫдъ и милость, както казва Соломонъ (Прит. 1, ₃). Дано съ вашитѣ молитви да не ни се отнеме противникътъ на грѣшнитѣ, Господи, но да бѫде съ насъ, догдето се свършатъ дѣлата на лукавия вѣкъ, споредъ даденото велико обещание, и дано

292

да не задрѣме, нито да заспи израилевиятъ светия, който пази всичко наше (Псл. 123, 120, ₄). Защото, ако той не пази, напразно ще бдимъ ние (Пс. 120, _1-2), защото днитѣ сѫ лукави (Ефес. 5, ₁₇), и всѣки братъ ще ритне своя близъкъ, домашнитѣ сѫ врагове, бирницитѣ всѣкога ни обиратъ, началницитѣ, наистина, се покриха съ унижение [1], изчезна благочестивъ отъ земята, всички станаха кожодери, всѣки гради своя Сионъ отъ грабежи и неправди и отъ всѣка пиявица вмѣсто три се показаха десеть хиляди дъщери, толкова многочедна е станала тя сега, заченва всѣкога болезни противъ насъ и произвежда беззакония, затова станахъ като терпентинъ, който е изгубилъ листата си, и като градина, лишена отъ вода. Книги похващамъ, наистина, но само презъ годината, а се занимавамъ съ грижитѣ, които ми задаватъ несправедливи хора, за да бихъ могълъ да ги смекча съ разни щедри подаръци. Защото, ако и да сѫ далеко, страхътъ отъ тѣхъ царува, както казватъ, наравно съ оня отъ Бога. И тъй, ние имаме нужда отъ вашитѣ молитви, защото отколе знаете нашата немощь”. [2]

Тая враждебность, която Теофилактъ срѣщалъ отъ страна на управителя на България — Ивана Таронитъ, го е накарала да търси защита и покровителство у други високопоставени и влиятелни личности. Къмъ това време се отнасятъ знаменититѣ му писма до тогавашния патриархъ Николая II, [3] до великия доместикъ Андриана, брата на Алексия I, [4] и до ке-

1. Въ гръцкия текстъ това изречение се чете: , т. е. „и наистина върху началници се излѣ презрение”, съ което се намеква за управителя на България, Ивана Таронитъ, както въ израза „домашнитѣ сѫ врагове” визира, очевидно, враговетѣ си изъ срѣдата на висшето духовенство, каквито Теофилактъ е ималъ достатъчно, както ще видимъ по-нататъкъ.

2. Вж. писмо 29-о по Ламия. — Migne, ib., col. 549 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 229—230.

3. Писмо 4-о по Финети. — Migne, ib., col. 313 В—D et 316 А—317 C. — У митр. Симеона, п. т., стр. 4—7.

4. Писмо 43-о по Меурсия, — Migne, ib., col. 453 C—D et 456 А—357 D et 460 А—Б. — У митр. Симеона, п. т., стр. 135—138.

293

саря Никифора Вриения, зетя на императора [1]. Въ тия писма Теофилактъ реагира противъ своитѣ противници, и затова излага съ голѣми подробности всички тѣхни несправедливости и беззакония, които тѣ вършили въ България. Общо отношенията на бирницитѣ начело съ Иасита къмъ църквата и селянитѣ Теофилактъ описва въ писмото си до патриарха така: „Не е да не знае той (патриархътъ) (уви! какъ да ги нарека) бодилитѣ на сега свещеноначалствуващитѣ и трънитѣ, на които, натъкнати, ние станахме за окайване въ сегашно време, когато до небесата е опрѣло глава самохвалството на грѣшницитѣ, които убиватъ сираче и вдовица и умъртвяватъ всѣки мѣстенъ житель и пришелецъ, а да помогне или да избави нѣма кой, но всичко се граби и завлича, защото нѣма кой да избави и спаси, и ругателитѣ господствуватъ надъ насъ, а бирницитѣ ни жънатъ, каквото е останало отъ остъръ сърпъ (Иса 3, _{4, 11}). Всички, поставени надъ насъ, сѫ млади по възрасть и по умъ, но и по неправда всѣкога по-млади, никога не остаряватъ, нито прецъвтяватъ, но всѣки пѫть изнамѣрватъ новъ видъ на изнудване и укрепяватъ въ сърдцето си кривъ духъ (Псл. 50, ₁₂), и нито предъ съвети, нито предъ страхъ човѣшки се стѫписватъ, а се вторачватъ къмъ нѣщо по-силно, съ помощьта на което злобата имъ взима по-голѣми размѣри и несправедливостьта имъ се подхранва и усилва. Ако нѣкой имъ припомни царя и меча, който той носи за страхъ на злосторницитѣ (Рим. 13, ₃), тѣ се присмиватъ на това изтрито слово, и осѫждатъ въ простотия оногова, който го казва, като забравятъ, че лицемѣрието отколе е направило слабо това имъ осѫждане. Освенъ това, съ цель да отвлѣкатъ съвършено , придирчивостьта на царя, измислюватъ свои соб-

1. Писмо 41-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 441 D et 444 А—445 D et 448 A—449 D et 452 А—В. — У митр. Симеона, п. т. стр. 124—129. И тритѣ тия писма сѫ писани въ едно и сѫщо време, защото и по съдържание, и по цель сѫ твърде сходни, особено последнитѣ две. Затова ние ще съпоставяме паралелно тѣхното съдържание. Написването имъ се отнася преди 1105 год., защото великиятъ доместикъ Адрианъ се поминалъ на 19. априлъ 1105 год., т. е. презъ управлението на Ивана Таронитъ. — Вж. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 321.

294

ствени злочестини (намеква на клеветитѣ на парика Лазаря [1]), за да не би той, свободенъ отъ грижи за собственитѣ си работи, когато тѣ се намиратъ въ добро положение, да полюбопитствува за чуждитѣ работи, и така, като го отбиватъ като нѣкоя рѣка, която ги завлича, го насочватъ надругаде. И така въздигатъ победенъ паметникъ и се хвалятъ силнитѣ въ злоба (Псл. 51, ₃), а мѫдритѣ въ злотворство”. [2]

За сѫщитѣ действия на Иасита и неговитѣ чиновници Теофилактъ въ писмото си до великия доместикъ Адриана пише: „Отъ синоветѣ на непокорството (т. е. бирницитѣ), никаквиятъ (т. е. Иаситъ), който, като първомайсторъ стои на първо мѣсто, поставилъ за основа на клеветитѣ тежки и мѫчно движими камъни, и, като насъбралъ неврѣли-некипѣли противъ насъ, нахвърлилъ ги въ царскитѣ уши. Върху тия камъни построиха и дигнаха нагоре сграда тия, които следъ него подкопаха охридскитѣ работи дори подъ земята. Понеже азъ, краенъ и придирчивъ въ всичко, странѣхъ отъ пѫтищата имъ, като отъ мърсотии, и ги изобличавахъ, тѣ не искаха да ме видятъ и затова съ умисълъ да унижатъ честьта ми, като ожеднѣли, затекоха се къмъ държавнейшия нашъ царь и въжделенъ вашъ братъ и ме наковладиха, че съмъ билъ нѣкакъвъ силенъ голѣмецъ, че съмъ разполагалъ толкова и толкова богати приходи и че улицитѣ ми били отрупани съ блага. Съ всичко това тѣ навѣрно кроеха да ми попрѣчатъ да се представя на императора и така, като ме лишатъ отъ стълбата, на която стоейки се борѣхъ противъ тѣхъ и осуетявахъ замислитѣ имъ, като употрѣбявахъ словото като деятелни рѫце, и то по различенъ начинъ, споредъ както внушава разсѫдителната умѣреность”. [3] А на кесаря и паниперсеваста Никифора Вриенния по сѫщия въпросъ архиепископътъ пише: „Така враговетѣ ми отъ една страна се представиха лично на самия държавнейши нашъ царь и му се опла-

1. Вж. тукъ по-долу, стр. 297—299.

2. Писмо 4-о по Финети. — Migne, ib., col. 313 С et 316 А. — У митр. Симеона. п. т., стр. 4—5.

3. Писмо 43-о по Меурсия. — Migne. ib., col, 453 D et 456 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 136.

295

каха противъ моето нищожество, като дадоха плъть и кръвь на нѣща не сѫществуващи и окичиха лъжата съ голѣма тържественость и удостовѣриха, че ние сме притежавали необорима сила, и го убедиха, че ония чутовни баснословни сѫщества съ сто рѫце или сто глави, на име Вриареи или Тифони въ сравнение съ насъ били нищо, съ цель да попрѣчатъ по тоя начинъ на нашето явяване предъ императора, острието на което, прониквайки въ сърдцата имъ, правѣше ги да се ужасяватъ и да си свиватъ рѫцетѣ”. [1]

Беззаконията и притѣсненията на бирницитѣ Теофилактъ рисува въ писмото си до патриарха така: „Тъй надхитряватъ божия дѣлъ, като казватъ и тѣ почти като фараонътъ: „нѣмате работа, бездѣлници сте, затова измисляте за народа праздникъ и почивка”. Това е причината, гдето  с е  н а л а г а т ъ  п о – т е ж к и  р а б о т и  и  п о – с т р о г и  н а д з и р а т е л и  н а  р а б о т а т а,  и  к л и р и ц и  с е  с ъ б л и ч а т ъ  и  о г о л в а т ъ,  п а р и ц и т ѣ  с е  п р е б р о я в а т ъ  и  и з т ъ н к о  с е  п р е с м ѣ т в а т ъ,  и  з е м я т а  с е  и з м ѣ р в а  п о  с к о к о в е т ѣ  н а  б ъ л х а т а,  з а  д а  н и  и з р а с т в а т ъ  с е г а  д е й с т в и т е л н о  т р ъ н и  и  б о д и л и  (Бит. 3, ₁₀).  И  в с и ч к о  с е  п р е т ъ р с в а  и  п р е т е г л я  т а к а,  ч е  т и я  б е з с м и с л е н и  р а б о т и  д о с т и г а т ъ  д о  р а з д ѣ л я н е  н а  м е с а т а  о т ъ  к о с т и т ѣ  (Евр. 4, ₁₂),  и  п р и н а д л е ж е щ е т о  н а  Б о г а  с в о й с т в о  д а  и з п и т в а  в ѫ т р е ш н о с т и т ѣ  и  с ъ р д ц а т а  (Псл. 7, ₁₀)  с и  п р и с в о я в а т ъ  и  б и р н и ц и т ѣ  ,  з а  д а  н ѣ м а:  в с е д е р ж и т е л ь т ъ  н и щ о  п о в е ч е  о т ъ  с в ѣ т о д ъ р ж ц и т ѣ,  н и т о  о т е ц ъ т ъ  н а  б ѫ д е щ и я  в ѣ к ъ  (Ис. 9, ₆)  о т ъ  к н я з е т ѣ  н а  т о я  в ѣ к ъ. Така тѣ пристѫпиха и по-нататъкъ и, следъ като оскверниха божественитѣ вещи, съ грабежитѣ си дръзнаха да си присвоятъ и свойствата на Бога, и, споредъ великата у Иова гатанка, който между тѣхъ бѣше мравка, стана лъвъ. При това тѣ обсебватъ и правото да не подлежатъ на отговорность, или, като се домогватъ предварително до него, разбъркватъ работитѣ. Взиматъ още и други подаръци и, като ги получатъ, ставатъ по-лакоми и всѣкога пла-

1. Писмо 41-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 444 В—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 126.

296

шатъ ония, които сѫ дали веднажъ, да даватъ, като научени всѣкога да поднасятъ, и, ако не получатъ, свирепствуватъ. Защото тѣ изискватъ, щото епископътъ да не е сиромахъ, и това, което дава земята, да изниква и расте, безъ да се оре и сѣе; рѣкитѣ да му свличатъ току тъй саморасло злато; псетата да му раждатъ коне и мулета, и всичко, което има божиятъ служитель, да бѫде нѣщо странно и ново и, ако не бѫде такова, той не е служитель божий, а нечистъ и скверенъ отъ насита, и охулникъ на всичко божие, и пристрастенъ къмъ своитѣ, и зестроподаватель, и по-лошъ отъ всѣки дяволъ. Защото не се ужасяватъ отъ това, което тѣ сами, подбудени отъ бѣса на лихоимството, бѣсно вършатъ противъ християнитѣ, но злословятъ епископитѣ, за да защитятъ себе си, като че ли имъ предстои нѣкоя награда, ако опропастятъ църковнитѣ работи и опетнятъ епископитѣ. Тѣ, може би, вършатъ това последователно, за да не оставятъ нищо незасегнато, и за да не остане пастирьтъ неповреденъ, когато се разграбва стадото, но за да се знае, че и главата е едно съ тѣлото не само по това, гдето усѣща болката на останалитѣ членове, но и по това, че и тя остава причастница на удара, така че тя двойно да страда както отъ това, гдето по съчувствие възприема болкитѣ на другитѣ членове, тъй и отъ това, гдето непосрѣдно страда, затова азъ плача, казва Иеремия (Плачъ 1, ₁₆), затова, както и ти знаешъ, онѣмѣхъ. Защото азъ не съмъ великодушенъ, че, като отърся лесно толкова голѣми товари, леко да нося длъжноститѣ си”. [1]

Но Иаситъ и неговитѣ сподвижници не се ограничили само съ тия незаконни действия на бирницитѣ. Той се опиталъ да побуни противъ архиепископа самото му паство, а главно селянитѣ на църковнитв земи, за да намѣри опора въ тѣхъ и чрезъ тѣхъ да действува противъ Теофилакта. Такъвъ помощникъ Иаситъ намѣрилъ въ лицето на нѣкого-си Лазаря, „църковенъ парикъ, който, увлѣченъ отъ свободолюбиви мисли, копнѣелъ, споредъ Теофилакта, да снеме отъ

1. Писмо 4-о по Финети. — Мignе, ib., col, 316 А—317 А. — У митр. Симеона, стр. 5—6.

297

себе си ярема на парикията”. За неговото издигане ето какво пише самъ архиепископътъ въ писмото си до великия доместикъ Адриана. „Тогова Лазара (ти го знаешъ, кому не е известенъ той по злодействата, които ми е сторилъ, като оня, вселукавиятъ, който отъ желание да стане отъ неизвестенъ чутовенъ, опожарилъ храма на Артемида Ефеска), прочее, като употрѣбиха за орѫдие, тѣ извършиха всичко, което желаеха. Той, който е лика-прилика по всичко на оса безъ жило, съ едно нѣщо само се занимава — да помага на бирницитѣ, да се върти около тѣхъ за прехранка, да очаква да го снабдятъ съ дрехи по-чисти и по-пристойни отъ ония, които заслужава да носи поради занаята си, и да го приветствуватъ, — тоя човѣкъ, казвамъ, едно нѣщо има за храна и наслада — да ме хули и, като разбралъ, че азъ всичко мога да понеса, но не и да се хули името ми, той забива острия си мечъ, езика си, въ най-слабото ми мѣсто”. [1] Иаситъ и неговитѣ хора го подучвали, какво и какъ да говори противъ архиепископа, и то не само въ Охридъ, но и другитѣ области на България, като търсѣлъ навсѣкѫде недоволни отъ Теофилакта лица, за да може по тоя начинъ да възбуди общи оплаквания противъ архиепископа. Следъ като успѣлъ въ това си дѣло, Лазаръ при съдействието на своя покровитель сполучилъ да отиде въ Цариградъ, за да се оплаче предъ императора и да изсипе цѣлъ купъ клевети противъ архиепископа. „И тъй, този Лазаръ, пише Теофилактъ, като видѣлъ веднажъ, че измислицитѣ му успѣватъ, а дѣлото на истината остава на сухо, не престава даупотрѣбява природата си противъ насъ, защото  б ъ л г а р с к а т а  п р и р о д а  х р а н и  в с ѣ к а к в а  з л и н а. Той, ако и да му стигаше да вземе като съратници въ борбата противъ насъ само охридчани, обикаля и други страни въ България и твърде прилежно търси, има ли нѣкой осѫденъ отъ насъ като еретикъ, или като многоженецъ, или като встѫпитель въ престѫпенъ бракъ и затова подложенъ на църковно наказание, и, като намѣрилъ и въ столицата други,

1. Писмо 43-о, по Migne, ib., col. 456 С. — У митр. Симеона, п. т. стр. 136.

298

които били готови да се оплачатъ на императора по други причини, та и тѣхъ убедилъ да злословятъ името ми, защото знае, че само да се вика противъ архиепископа и да се проси царска помощь това сѫ удари по главата ми, и съ тѣхъ се опетнява славата ми, или, за да употрѣбя думата на св. Духъ, въ гробъ се вселява”. Но най-главното обвинение, което Лазаръ хвърлилъ предъ императора върху архиепископа, било това, че последниятъ го опожарилъ. „Наскоро той увѣрилъ императора, че съмъ го подпалилъ, при всичко че никой не го е подпалилъ, нито има той какво да изгуби, защото нищо не работи, а си хаби времето въ праздни работи и се занимава съ изкуството да се потрива около бирницитѣ и по примѣра на домашнитѣ и едномахленски псета за едно само гледа, какво ще му бѫде подхвърлено, та затова най-напредъ лае противъ тѣхъ, а сетне се кеври около тѣхъ съ лаене, но все пакъ остава по-голъ отъ голъ ракъ. Но и да е подпаленъ, това има толкова общо съ мене, колкото събитията въ Ливия съ живѣещитѣ въ градъ Ниса индийци. Когато той казвалъ, че е пострадалъ отъ оная неистинска страшна злочестина, азъ отсѫтствувахъ отъ Охридъ и по единъ особитъ начинъ пребѫдвахъ въ Пелагония, гдето тежко боледувахъ”.. „Но той така представилъ и оформилъ неоснователното си обвинение, като се заливалъ съ сълзи, блъскалъ главата си о земята и се вайкалъ съ олелии и други обикновени на българитѣ способи, и се оплаквалъ, че изпатилъ всички тия злини, защото защищавалъ хазната и повдигналъ война противъ тиранията на архиепископа, за да завладѣе съвършено съчувствието на царя”. [1] „Той увѣрилъ още съ клетва, пише Теофилактъ, че ми се търкаляло по улицитѣ сирене, а въ горитѣ ми течело млѣко, че съмъ билъ едъръ и голѣмъ богаташъ съ не знамъ колко съ просия натрупани таланти, че съмъ водѣлъ животъ сатрапски, или по-добре, че домоветѣ на мидийци и царскитѣ дворци въ Суза и Екбатана били нищожни и сѫщински колиби въ сравнение съ моитѣ многоетажни жилища и съ моитѣ добре провѣтрявани домове, где

1. Мignе, ib., col. 457 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 137.

299

то лѣтувамъ и разхлаждамъ пещьта на буйната плъть. Всичко това сѫ измислици на сатанински умъ и изявления на езикъ, който се е научилъ само да злослови”. Но и при все това, колкото „императорътъ, споредъ думитѣ на Теофилакта, да е билъ човѣкъ твърде внимателенъ и твърдъ и мѫчно да се подавалъ на лъжи, тоя прехитъръ клеветникъ го смекчилъ, и за тая цель какви не преструвки е употрѣбилъ, какво не се е оплакалъ, въ какво не се е клелъ, за да изтъкне палежа и да убеди императора, че претърпѣлъ такава работа отъ архиепископа като наказание, защото билъ добре разположенъ къмъ бирника, когото той скубѣлъ*.

И наистина, Алексий I Комнинъ се поддалъ на тия клевети и порѫчалъ на самия бирникъ да разследва работата [1]. Иаситъ това тъкмо и чакалъ. Той най-първо направилъ обискъ на архиепископа и поискалъ отъ него подробна смѣтка за всичко. По-нататъкъ, той посегналъ върху правата на клирицитѣ, а именно освенъ поземления данъкъ , бирникътъ имъ отнелъ и правото да не плащатъ десетъкъ за всички животни, отъ който тѣ били освободени по царска щедрость по-рано. Така че клирицитѣ „не само не били освободени отъ поземления данъкъ и не се сдобили съ опредѣленото право да не плащатъ данъкъ за добитъка си, но записвачътъ или описвачътъ имъ надписалъ повече зевгарии и повече добитъкъ и ги принудилъ не само да платятъ за това, за което били освободени отъ данъкъ, но и да доплатятъ за повечето. Това тѣ потърпѣха най-незаконно и на основание на други статии . Защото клирицитѣ плащали и за мелницитѣ два пѫти повече, отколкото мирянитѣ, и за тъй нареченитѣ по български струги , а елинътъ би ги нарекълъ

1. Въ гръцкия текстъ (Migne, ib. col. 457 В) стои:

т. е. “И тъй началникътъ на бирницитѣ и господарьтъ на господаруващия надъ насъ натовари съ разследването на това дѣло бирника”. Тукъ подъ „началникъ” и „господарь” се разбира никой другъ освенъ императорътъ, защото той назначавалъ както бирницитѣ, тъй и „господаруващия надъ насъ”, т. е. намѣстникъ-управителя на България.

300

вади ( = прокопъ, канава), които улесняватъ риболовството, клирицитѣ били подложени на много по-голѣми щети, отколкото другитѣ”. „Всичко това е скроилъ вѣрниятъ и благочестивиятъ (т. е. Иаситъ), пише Теофилактъ, за да станатъ по-голѣми изземанитѣ отъ клирицитѣ печалби въ полза на хазната и за да бѫда наклеветенъ и азъ, неблагодарниятъ и ненаситниятъ, че съмъ нанесълъ такава голѣма щета на моя благодетель и застѫпникъ”, т. е. императора. Но не само църковнитѣ селяни сѫ страдали отъ финансовитѣ чиновници, но и самитѣ „хора на църквата”, именно „монаситѣ и рѫкоположенитѣ евнуси”, защото Иаситъ поискалъ най-несправедливо данъкъ: тѣ били обложени съ десетъкъ за твърде малкото добитъкъ, който имъ билъ подаренъ отъ архиепископа „за малка подкрепа”, когато „църквата по царско дарение притежавала привилегията да не плаща нищо нито за едъръ, нито за дребенъ добитъкъ*. Нѣкои миряне пъкъ били подложени на данъкъ, ако и да не се ползували съ нищо дьржавно и, следов., нѣмало законно основание да плащатъ данъкъ. „Това и царьтъ дори не може да направи!” възклицава Теофилактъ. Самъ архиепископътъ не избѣгналъ насилията на Иасита. „За да не посрами ужъ, пише Теофилактъ, високия ми санъ, той (Иаситъ) и отъ мене самия дори е събралъ толкова много, че за отколе сринати мелници поискалъ всичко (т. е за всички години), а за здравитѣ — двойно, отколкото отъ българитѣ. За едно блатисто мѣстенце, гдето сиромахкини ловятъ риба, той принуди да се заплатятъ тринайсеть (обола) възъ основа на осемь статии [1], когато отъ тамъ

1. Това изречение въ гръцкия текстъ гласи:

(Migne, ib. col. 449 А), което се превежда отъ Ѳ. Успенски: „съ одной болотины . . . принудиль платить тринадацать оболовъ съ восьми штукъ” (Образованіе, стр. 36), отъ В. Г. Васильевски: „За одно озерное мѣстечко . . . я восемь статей вынужденъ былъ внести съ тринадцати (?)” (Матеріалы и пр., п. т., стр. 422) и отъ митр. Симеона: „За едно блатисто мѣстенце . . . ме принуди да платя осемь на тринадесеть” (п. т., стр. 128). Вече тия разнообразни преводи показватъ, че въ самия гръцки текстъ нѣщо има да липсва. Ако съпоставимъ съ горното изречение и следното отъ сѫщото писмо: (Migne,

301

не взематъ риба на стойность не повече отъ единъ диоболъ макаръ че всѣки другъ за такива мѣста дава само единъ диоболъ”.

Но Иаситъ не се задоволилъ само съ това, че той чрезъ парика Лазара получилъ възможность да бунтува парицитѣ на църковнитѣ земи противъ Теофилакта; той поискалъ да проникне въ срѣдата на нисшето духовенство, да си прокара такъвъ каналъ и между българското монашество, за да може да въорѫжи и монаситѣ противъ архиепископа, които най-добре схващали опасната дейность на последния за българщината. Такъвъ каналъ той намѣрилъ въ лицето на единъ иеромонахъ, който, споредъ думитѣ на Теофилакта, „взелъ образа на блудница, снелъ отъ себе си свещеното облѣкло, станалъ отъ постникъ месоядецъ, отъ цѣломѫдъръ сладострастенъ, или по-добре да се каже, ако и да е посветенъ на цѣломѫдрие, той и съ жена заживѣлъ и безъ срамъ се хвалилъ предъ всички съ своето разпѫтство” [1]. Но, споредъ думитѣ на архиепископа, злото не се свършило съ това. Тоя монахъ-разпопъ се отдалъ въ услуга на Иаситовитѣ хора, т. е. на фискалнитѣ чиновници, „за да взематъ несправедливи и незаконни подкупи”, за което тѣ го много почитали и комахай на глава го носѣли, а пъкъ „сиромаситѣ се сгромолясвали и гинали отъ клевети, защото нѣмало кой да ги избави и спаси”. Теофилактъ се опиталъ да упражни върху него

ib., col, 448 С, у митр. Симеонъ, стр. 128), то не е мѫчно да се установи, 1. че и въ горното изречение е пропустнатъ предлогътъ , 2. че се отнася къмъ и 3. че означава  с т а т и я  или  г л а в а  въ законитѣ, както го разбира и В. Г. Васильевски, затова второто изречение ние превеждаме : „това тѣ изтеглиха най-незаконно възъ основа на други статии” (или глава на фискалнитѣ закони), а оттука дадохме и горния преводъ на въпросното изречение, който се отличава отъ другитѣ.

1. Вж. 7-о по Ламия писмо. — Migne, ib., col. 513 D et 516 C. — У митр. Симеона, п. т., стр. 197—198. — Това писмо носи надписъ: „до Господина севастъ Ивана, сина на севастократора”, но то по никой начинъ не може да се отнесе къмъ Ивана Комнина, както обикновено се приема, защото това не позволява самото му съдържание. — Вж. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 373—374.

302

своята власть, като пратилъ да го доведатъ, дори го държалъ известно време въ затворъ, но всичко това нищо не помогнало, защото нѣмало сѫдии въ Охридъ, предъ които да го изправи и да го обвини. Затова архиепископътъ се видѣлъ принуденъ да го освободи. Но Иаситовитѣ хора отново го приели и го наричали ловецъ, защото той самъ се наричалъ така поради това, че имъ доставялъ добъръ и приятенъ ловъ. Това сѫ факти, които сѫ ставали въ България и, ако архиепископътъ не успѣлъ да се противопостави на действията на тоя монахъ-разпопъ, то това е произлизало отъ туй, че последниятъ се намиралъ подъ покровителството на фискалнитѣ чиновници — негови противници; но той не е могълъ да потърси помощь и у управителя на България, защото такъвъ въ това време билъ Иванъ Таронитъ, който държалъ страната на Иаситовитѣ хора. Но щомъ Иванъ Таронитъ напустналъ България и на негово мѣсто билъ назначенъ Константинъ Комнинъ за управитель на България, Теофилактъ веднага се обърналъ съ споменатото писмо да иска съдействието му за премахването на тоя монахъ-разпопъ, защото той е билъ едничкото лице, което можело да поправи злото, стига само да продума една дума, и „демонътъ, който мѫчелъ божия народъ, ще бѫде прогоненъ”. [1]

Що се отнася до въпроса, кой е билъ тоя монахъ-разпопъ, то Ѳ. Успенски видѣлъ въ него „сѣятель на нѣкакво-си ново учение* и дори „попъ Василия, учителя на българскитѣ богомили”. [2] Но В. Г. Васильевски още на времето си се противопостави на това предположение като „лишено отъ каквото и да било основание”. “Монахътъ, пише той, който снелъ отъ себе си монашеското облѣкло и почналъ да живѣе съ жена, вече разбира се, е постѫпилъ така не отъ привързаность къмъ богомилския дуализъмъ. „Богомилската природа”, изразява се Анна Комнина, — твърде ловко умѣе да надѣне личината на добродетельта: рѣдко ще видишъ човѣкъ, който носи коса по свѣтски, да е богомилъ; напротивъ,

1. За това вж. тукъ по-долу, стр. 317.

2. Ѳ. Успенски, Образованіе и пр., стр. 32; прим. 3.

303

това зло обича да се прикрива съ мантия и кукуль (монашеска шапка). Богомилътъ има мраченъ изгледъ, нататрузва до самия си носъ покривалото на главата, ходи наведенъ и нѣщо шепне съ уста”. [1] Нима това прилича, пита В. Г. Васильевски, на безпѫтния монахъ, за когото пише Теофилактъ? Що се отнася въ частность до попъ Василия, то ние знаемъ отъ разказа сѫщо на самата царкиня Анна, че тоя фанатикъ всѣкога носѣлъ монашеско облѣкло и поразявалъ съ изтощения си изгледъ”. [2] Митроп. Симеонъ, като възприема напълно опроверженията на В. Васильевски и посочва отъ своя страна на храната и образа на живота на богомилитѣ и на поведението на въпросния монахъ, не допуща, че ако, споредъ думитѣ на Ѳ. Успенски, наистина, монахътъ-разпопъ билъ проповѣдникъ на нѣкакво ново учение, за което въ писмото и намекване нѣма, то Теофилактъ едвали би премълчалъ това, което би му дало материалъ, за да го обвини още повече. Митр. Симеонъ дохожда до заключение, че „монахътъ свещеникъ въ това писмо нѣма нищо общо съ Василия, учителя и разпространителя на богомилството въ Цариградъ”. [3] Къмъ всичко гореизложено ние ще прибавимъ и следното. Отказването на йеромонаха отъ духовния си санъ и неговото безпѫтство за Теофилакта било, разбира се, зло, което обаче се търпѣло, защото подобни случаи е имало въ миналото, но за него по-голѣмо зло, „което гнѣвило най-много Бога, а него наскърбявало”, било това, че той (монахътъ), като отхвърлилъ страхъ Божий и рекълъ на Бога: „твоитѣ пѫтища не искамъ да зная”, т. е. като изгубилъ страха предъ Бога и се отказалъ да се покорява на Божия законъ, съ други думи, като станалъ безвѣрникъ, а не че сѣялъ нѣкакво ново учение, “той чезне, продължава Теофилактъ, да стане силенъ чрезъ зло и да служи на Иаситовитѣ хора, за да взиматъ несправедливи и незаконни подкупи”. Последнитѣ думи показватъ, както се каза, че монахътъ-разпопъ се сблизилъ съ хората

1. Anna, lib. XV, сар. 8; ib. II, р. 294, ₃₁—295, ₅.

2. В. Г. Васильевскій, каз. рец., стр. 161—165.

3. Митр. Симеонъ, п. т., стр. 199. — В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 375—376.

304

на бирника Иасита, т. е. фискалнитѣ чиновници, негови привърженици и противници на Теофилакта, за да имъ служи, като имъ давалъ „добъръ и приятенъ ловъ”, т. е. най-точни сведения за имотитѣ както на свѣтскитѣ земевладѣлци, тъй и на църквата и архиепископа, или както самъ последниятъ се изразява, „чрезъ злото да стане силенъ”. Затова Теофилактъ призовава управителя на България, Константина Комнинъ, „да се смили най-много надъ неговата (на монаха) душа, която, преди той да повреди на другитѣ съ пакости, сама се изхабява отъ лошотия”, т. е. отъ лошитѣ му замисли, „и да нареди да се пропѫди отъ тия страни”, т; е. не само отъ Охридско, но и отъ другитѣ български области, „тая заразителна и обща болесть”. [1]

Но най-голѣмата вреда, която Иаситъ нанесълъ на църквата изобщо и въ частность на архиепископа, било това, че той подбуждалъ клирицитѣ да бѣгатъ отъ църковнитѣ земи. „Бирникътъ, пише Теофилактъ на Никифора Вриений, направи за насъ съвсемъ безполезна недавно издадената заповѣдь на вашата добрина [2], като заплашва по всѣкакви способи селянитѣ въ нашето село , че на всѣкого ще наложи данъци по-тежки отъ силата му, ако тѣ пакъ избератъ за свой владѣтель архиепископията. Той извършва и друго злодеяние: да не предава на църквата излишнитѣ въ селото [3] (селяни), относно които той е длъженъ да изпълни

1. Подробно вж. тукъ по-долу, стр. 317.

2. Трѣбва да се разбира, когато Никифоръ Вриений е билъ управитель на България, гдето той се показалъ особено разположенъ, както видѣхме, къмъ църквата и нейнитѣ интереси.

3. Въ гръцкия текстъ стои: (Mignе, ib. col. 449 C, — у митр. Симеона, стр. 129), което е преведено отъ Ѳ. Успенски: „зажиточнѣйшихъ крестьянъ мѣстечка”, отъ митр. Симеона: „стижнитѣ (заможнитѣ) отъ селото”, вѣроятно, подъ влиянието на Успенски, а отъ В. Т. Васильевски: „излишнихъ въселеніи крестьянъ”, което, споредъ насъ, е вѣрно, както това се види отъ самия контекстъ, защото царската заповѣдь още при Никифора Вриений, очевидно, предоставяла излишнитѣ въ селото селяни на църквата, която за тѣхъ плащала данъкъ. — Подъ „село” трѣбва да се разбира с. Църкви, което се намирало въ Вардариотската область, и на което Иаситъ билъ хвърлилъ око да го отнеме отъ църквата, както това най-ясно се види отъ 43-о по Меурсия писмо до великия доместикъ Адриана. Вж. тукъ по-горе, стр. 282 и 284.

305

царската заповѣдь”, т. е. за тѣхъ църквата да плаща данъкъ, както се види отъ следнитѣ думи на архиепископа. „Когато ние поискахме, продължава той, тѣ да бѫдатъ  о п и с а н и   споредъ благосъстоянието на всѣкиго и следъ това да ни бѫдатъ предадени, той, ядосанъ и обиденъ отъ самото ни искане, каза: ако азъ изискамъ, щото за първия да бѫде внесено отъ църквата толкова, колкото и за седмия презъ времето на събиране на данъцитѣ , то и противъ волята си ще плащате толкова. Защото кой ще се противопостави на волята ми? И кой ще ме сѫди, ако способния да плати толкова азъ го оценя за толкова? Досега азъ знаехъ, че премѫдрата Юдить, обръщайки се само къмъ Бога, е пѣла: „казалъ си, и стана, намислилъ си, и се яви!” (Юдить, 9, _5–6). А сега — се прави участникъ въ това блаженство — кой? какъвъ? колко голѣмъ? колко силенъ? — Такъвъ, подъ когото ще постелятъ гнилочь. Той добавя още и това, че за подаренитѣ на църквата парици , броятъ на които несправедливо е преувеличенъ, нищо друго нѣма да отстѫпи на църквата, освенъ единъ само зевгарий. На другитѣ статии, заплашва самъ, ще да се противопостави — нѣщо, което заповѣдьта за предаването на селото не допуща. Всичко това той прави, за да стана чрезъ това азъ, огорчениятъ, по-малко деятеленъ относно напомнянето за селото, та по тоя начинъ да го завладѣе най-милиятъ му отъ другаритѣ му Лазаръ. При предаването на земята той скъсява мѣрката (дължината) на вѫжето, и въ прѣсмятането количеството на модиитѣ постѫпва най-невежествено. Защото, отгде е могълъ той да знае землемѣрие? ... А защо съмъ се заловилъ да смѣтамъ броя на пѣсъка и дъждовнитѣ капки? На всѣки начинъ и мѣсто, и поводъ, и време и предметъ, и лице тоя най-справедливъ човѣкъ устроява ми вреда и щета, ухитрява се да ме подложи на надсмѣшки, чрезъ които, той знае, се постигатъ най-добре неговитѣ замисли”. [1]

Но и това не стигало: Иаситъ почналъ да бунтува и пари-

1. Migne, ib. col. 449 В—D et 452 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 128—129.

306

цитѣ, т. е. селенитѣ на църковнитѣ земи. „Вѣрниятъ ужъ и благочестивъ (Иаситъ), пише архиепископътъ въ писмото си до великия доместикъ, бунтува всички противъ насъ, като имъ обещава като награда, загдето се бунтуватъ и ме обвиняватъ, облекчение отъ наложенитѣ имъ даждия, което тѣ желаятъ като медъ” ... „Защото той и сега пакъ, като изпратилъ Лазара (разб. въ селото), съветва нѣкои жители на селото да се, бунтуватъ. Той ги научилъ, какво трѣба да говорятъ, като се мѫчи да осуети издадената въ полза на църквата заповѣдь за селото, а вашето застѫпничество за насъ да направи празна и безполезна работа, или по-добре да кажа, той смѣта да убеди императора съ лъжитѣ, които отъ себе си говори, да отмѣни заповѣдитѣ за размѣнката и да гледа на издадения въ случая хрисовулъ като на паяджина. Заговори крои, трапове копае, съветва примка да скриятъ и казва: кой ще го види (Псл. 63, ₆), съ една дума, той се отнася къмъ насъ, като къмъ инославни. Следъ всичко това не е ли тежко, че той остава необоримъ въ злобата си и твърдъ като алмазъ, а вашата благость ще се умори да върши добро и ще се окаже, че свѣтодържительтъ има надмощие надъ вседержителя?” [1].

Следъ всичкитѣ тия обвинения по-адресъ на Иасита и оплаквания противъ неговитѣ хора Теофилактъ се обръща съ молба къмъ тримата си адресата. Така, като „изповѣдва, че толкова злини надминаватъ силитѣ му”, и „да не се мисли, че силата му е като оная на камъкъ” и че „като окаянъ човѣкъ, душата му чезне като паяджина и самъ има нужда отъ почивка”, архиепископътъ увѣрява патриарха, че чрезъ светитѣ му молитви той ще се избави отъ това, което го безпокои, или по-малко ще се тревожи, или ще добие сили, за да го носи съ търпение”. Затова го моли по-силно да се обръща съ молитвитѣ си къмъ добрия Владика, т. е. Бога-Въ писмото си до Никифора Вриенния той моли, „да му се даде възможность да се защити и да не се приематъ думитѣ на Иасита (или Лазара) като предсказание на прорица-

1. Migne, ib., col. 457 В—D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 137.

307

рище, защото, като се разпръснатъ сѣнкитѣ, истината ще смъкне личината на лъва, и ще излѣзе, че задъ сѣнкитѣ се крие безобразна маймуна”. Теофилактъ още моли,, „да се издаде заповѣдь, съ която да му се позволи да излѣзе безпрѣчно оттамъ (т. е. отъ Охридъ или изобщо отъ България), или да се освободи, за да не бѫде погълнатъ отъ униние. „Защото, пише той, силата ми не е сила отъ камъни. Нека бѫде отнета безъ време душата отъ мене, който въ нищо не съмъ беззаконствувалъ, както азъ мисля, нито предъ Бога отъ тая страна, нито предъ царството ви изобщо” [1]. Въ заключението пъкъ на писмото си до великия доместикъ Адриана той моли „злоненавидящата му душа, възмутена отъ присторното държане на човѣка къмъ него, да напомни на светия и държавенъ императоръ за дълбокото му благоразумие, за което нито него окаяния ще осѫди туку-тъй отъ предразположение въ полза на бирника, а ще запази за него цѣло едното си ухо”, т. е. императорътъ ще изслуша неговата защита, защото християнскиятъ законъ не осѫжда човѣкъ, докато предварително не го изслуша ... „нито каквото е нередилъ съ твърда и безпрѣкословна заповѣдь ще допустне да се нарушава”, [2] т. е. да нареди, щото даденитѣ на църквата съ царска грамота права да не се отнематъ.

Колкото и да смѣтаме сгъстени боитѣ, съ които Теофилактъ ни рисува въ разгледанитѣ три писма действията на бирника Иасита и на неговитѣ сподвижници въ България, все пакъ ние не допущаме, че архиепископътъ би си позволилъ въ писмата си до такива високопоставени лица самъ да измисля факти, които всѣкога биха могли да бѫдатъ провѣрени, а пъкъ тия факти ни разкриватъ печалната картина на бъл-

1. Последниятъ изразъ: (Mignе, ib., col. 452 В), както и: въ сѫщото писмо (ib. col. 448 А), който Теофилактъ употрѣбява въ писмата си до кесарь (Migne. ib., col. 380 А—В — 12-о по Меурсия писмо; 5-о и 9-о по Ламия, Migne, ib., col. 512 C et 517 D), ни дава достатъчно основание да приемемъ, че писмо 41-о по Меурсия е писано, когато Никифоръ Вриений вече носилъ титлата кесарь, а понеже писмото, както видѣхме, било писано преди 1105 г., то, очевидно, Никифоръ Вриений получилъ тая титла преди тая година.

2. Митр. Симеонъ п. т., стр. 137—138.

308

гарската действителность презъ дадената епоха, особено тежкото положение на крепостното население както на църковнитѣ, тъй и на господарскитѣ земи. Сѫщо така отъ тия писма се научаваме, че благодарение на ходатайствата и високопоставенитѣ лица, къмъ които Теофилактъ се обръщалъ, село Църкви все още оставало незавладѣно отъ бирника Иасита, а това още повече дразнило фискалнитѣ чиновници, които още повече усилвали своитѣ клевети и действия противъ архиепископа. Работата достигнала дотамъ, че Теофилактъ се видѣлъ принуденъ да напише до великия доместикъ Адриана следното отчаяно писмо. [1]

„Съ отправеното наскоро до ваше величество мое писмо, светий мой господарю, азъ нареждахъ за чернитѣ облаци, които се надигнаха около мене. И понеже ми бѣше тежко, съ сълзи почти бѣхъ начерталъ писмото си. Но сега виждамъ, че ме брули и градушка, която ужасно изпотроши всичко наше, и нѣмамъ какъ да изплача достойно злочестината си. Защото се сломи дори и силата на езика ми, която, като не може да се укрие, стана като прицелна точка за нападки. Но едно нѣщо мога да кажа, а то е, че лъжата, е досущъ по-честита отъ истината, и клеветата увѣнчана, блестяща на багрена колесница свѣтло тържествува надъ правдата... Защото сцената на сегашния животъ показва, че азъ съмъ играчка, о земя и слънце! на двама българи...” Кои сѫ били тия двама българи ? — Това сѫ били несъмнено ония две фатални за Теофилакта личности, които, поддържани отъ Иасита и фискалнитѣ чиновници, му нанесли, както видѣхме, толкова обиди и оскърбления, а именно, парикътъ Лазаръ и иеромонахътъ-разпопъ. „Но ти, ученикъ, приятель и поборникъ на истината, помогни ѝ, колкото можешъ, защото тя се намира въ опасность, а това ще стане, ако благоволишъ да проговоришъ въ нейна защита на ушитѣ на императора и брата. Защото тежко, тежко е, мъртви псета да се гаврятъ съ живъ лъвъ, който, окованъ съ височайши царски окови и съ углавникъ на уста, не може да изреве и само съ това да

1. Писмо 34-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 433 С—D et 436 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 117—118.

309

вдъхне страхъ. Тежко е единъ Сампсонъ да бѫде обръснатъ съ бръснача на клеветата и сетне да бѫде предаденъ на иноплеменницитѣ, и тѣ да му извадятъ очитѣ, съ които виждаше всичко небесно, и да го каратъ да мели това, което храни безбожницитѣ, и да се върти все около сѫщото мѣсто, та да не може въ нищо да преуспѣе. Нѣмамъ сила да говоря повече отъ това. Толкова се смущавамъ, само като си спомня, какво става съ мене. Но, ако справедливостьта на императора съ помощьта на вашето силно ходатайство въ наша полза заповѣда да се ограничи това, съ което се осмѣляватъ да ни обиждатъ сега, скоро може би, ние, чиято коса е обръсната, ще можемъ да цъвнемъ съ нова коса, ще се завземемъ и, като съборимъ дома на обидата върху иноплеменнитѣ, които се гаврятъ съ насъ, ще прекратимъ дългия и неповоленъ подвигъ, а сами ние ще можемъ да се отървемъ отъ срамъ и отъ смърть.”

Дали тоя отчаянъ повикъ на Теофилакта, който се отнася къмъ времето преди 19. априлъ 1105 г., или усиленитѣ ходатайства на високопоставенитѣ и важни личности, къмъ които той се обръщалъ, както видѣхме, за защита и покровителство, или единътъ и другитѣ сѫ оказали надлежното влияние въ Цариградъ, остава засега неизвестно; но по всичко изглежда, че въ положението на архиепископа следъ това настанало подобрение, което ще трѣба да свържемъ съ посещението на западнитѣ области на империята отъ императора. Както вече се спомена, Алексий I Комнинъ, за да се приготви да посрѣщне очакваното и готвено отъ Боемунда Тарентски нападение, като укрепи по-важнитѣ стратегически пунктове, при-стигналъ презъ септемврий 1105 год. въ Солунъ, отдето посетилъ и други градове и крепости. Това пѫтуване на императора се продължило година и два месеца, следователно, Алексий I се върналъ въ Цариградъ презъ ноемврий 1106 год. [1]

1. Anna, lib. XII, сар. 3; ib. II, р. 149, _15-19; ib. cap. 4, II, р. 155 _{7-8, 15-17}. — Алексий I, като отпразднувалъ деня на великомѫченикъ Димитра (26. октомврий) въ Валовище, потегли за столицата, така, че той е могълъ да пристигне въ Цариградъ или въ самия край на октомврий, или въ първитѣ дни на ноемврий 1106 год. — Вж. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 391—392.

310

Какви резултати е имало това пѫтуване по българскитѣ земи, Теофилактъ ни рисува въ писмото си до протасикрита Гри-гория Каматиръ, който придружавалъ императора презъ това време. На оплакванията на Каматира, че му дотегнало продължителното странствуване, Теофилактъ пише: „Не бива да се оплаквашъ твърде много отъ него, защото ти знаешъ, като никой другъ, че то (странствуването) е общополезно и доказва износливостьта и грижливостьта на нашия царь, който, за да плаши отблизо враговетѣ, пренебрегва чудната столица и ония царски дворци и свързанитѣ съ тѣхъ други наслади, търпи полскитѣ несгоди, излага се на студове и горещини, прекарва на открито противоречиви часове съ най-обичнитѣ си, а въ сѫщото време по царски и великолепно урежда странитѣ, на които би желалъ да помогне, като става устроитель на другитѣ работи, а особено на църковнитѣ. Тия и безъ брой други ползи извличатъ и села, и градове отъ вашето дълго пѫтуване; така че, ако ти би билъ не мърморко, а човѣколюбивъ и братолюбивъ, не само не би ти дотегнало странствуването, но и би пожелалъ то да се продължи повече, за да бѫдемъ облагодетелствувани повече и въ много повече нѣща. [1] Въ какво сѫ се изразили конкретно тия разпоредби на Алексия I въ споходенитѣ отъ него западни покрайнини и кои сѫ били тия “страни”, Теофилактъ нищо не съобщава. Анна, която дава сведения за това пѫтуване, [2] сѫщо много данни не ни дава, защото тя пише само за военнитѣ разпоредби и отбелязва само нѣкои отъ споходенитѣ градове, като Струмица, отгдето той тогава посетилъ и мънастиря Богородица Елеуса при с. Велюша или Велюса, [3] Слопимъ (или , неизвестенъ), Валовище (Демиръ-Хисаръ), а така сѫщо говори и за назначението на Алексия Комнинъ, втория синъ на севастократоръ Исаака, за драчки управитель, [4] а отъ разгледваното

1. Вж писмо, 71-о по Меурсия. — Мignе, ib., col. 497 В—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 175. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 326—327.

2. Anna, lib. XII, сар. 3—4; ib. II, р. 149—155.

3. Вм. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., Притурка, стр. 392, особ. бел. 110.

4. Вж. тукъ по-горе, стр. 243.

311

писмо (71-о) се научаваме, че сѫщо тогава билъ назначенъ за управитель на Вардарската область Константинъ Дука, сина на протостратора Михаила Дука. [1] Къмъ това време ще да е станала промѣна и въ управлението на България. Теофилактъ не ще да се е забавилъ да използува близостьта на императора, за да го убеди чрезъ своитѣ приятели, каквито сѫ били Григорий Каматиръ, който опредѣлялъ и представялъ за назначение висшитѣ чиновници и областнитѣ управители, и царския лѣкарь Никита, най-близка до императора личность, [2] да го избавятъ отъ неговитѣ противници чрезъ отстранението на Ивана Таронитъ отъ длъжностьта управитель на България, у когото както Иаситъ, той и неговитѣ сподвижници, както видѣхме, намирали опора и поддържка въ действията си противъ архиепископа; но дали двамата едновременно били уволнени отъ длъжность, не се знае; едно е само положително известно, че съ назначението на новия управитель на България, веррейския дука Константина Комнинъ, което е станало, ако не още въ 1105 год., то сигурно презъ първата половина на 1106 год., борбата на Теофилакта съ фискалнитѣ чиновници значително отслабнала, може би, затуй, защото последнитѣ не намѣрили сѫщата поддържка у новия управитель, или защото тѣхниятъ водачъ Иаситъ билъ отстраненъ отъ България, а заедно съ него и неговиятъ приятель и Теофилактовиятъ противникъ — парикътъ Лазаръ изгубилъ значение и изчезналъ отъ сцената.

Но Теофилактъ не ще да се задоволилъ само съ уволнението на намѣстника-управитель Ивана Таронитъ и главния бирникъ Иасита. Писмото си до пелагонийския епископъ [3] той почва така: „Научихъ се, че на нашитѣ работи е даденъ сега единъ тласъкъ, защото досегашниятъ стратегъ билъ смѣненъ господинъ Евмалъ билъ изпратенъ да разследва дѣлата му, а

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 277, бел. 1.

2. Вж. писмо, 55-о по Меурсия. — Mignе, ib., col. 472 С — 473 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 154—155, и тукъ Притурка № 10: „Обяснение къмъ писмо 55-о по Меурсия”.

3. Вж. писмо 15-о по Ламия. — Мignе, ib., col. 528 C—D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 213.

312

благородниятъ по душа и бащинска слава Михаилъ, синътъ на господина Полиевкта, станалъ стратегъ”. Но кого трѣбва да разбираме подъ тоя „досегашенъ стратегъ”, за уволнението на когото Теофилактъ бързалъ да съобщи на пелагонийския епископъ, а сѫщо така и за опредѣлението на неговъ анкетьоръ и дори за назначението на неговъ замѣстникъ? Споредъ насъ, това не е могълъ да бѫде никой другъ, освенъ управительтъ на България, скопскиятъ дука Иванъ Таронитъ, и то възъ основа на следнитѣ съображения. Както уволнението на „стратега”, тъй и назначението на другитѣ две личности Теофилактъ свързва отъ една страна съ това, че „билъ даденъ на неговитѣ работи единъ тласъкъ”, т. е. неговитѣ работи тръгнали напредъ споредъ желанието му, а подъ тия “негови работи” се разбира борбата му съ фискалнитѣ власти начело съ Иасита и неговитѣ хора и съ тѣхния покровитель и помощникъ Ивана Таронитъ; отъ друга пъкъ страна, Теофилактъ въ писмото за сѫщитѣ две личности, пише: „Понеже, прочее, стана така, и тѣ сѫ  м о и  с ѫ д и и”, т. е. понеже уволнението на „стратега” станало и билъ назначенъ анкетьоръ или анкетьори на дѣлата му, които ставали и негови (на Теофилакта) сѫдии, следов. анкетьоритѣ, разследвайки дѣлата на „стратега”, ще се обърнатъ за разяснение и къмъ архиепископа, оттука самиятъ „стратегъ” се намиралъ въ известни неприязнени отношения къмъ Теофилакта, а въ такива отношения последниятъ, както видѣхме, се намиралъ само съ Ивана Таронитъ. Най-сетне такава голѣма заинтересованость на Теофилакта къмъ уволнения „стратегъ” ясно показва, че той не е нѣкой мѣстенъ стратегъ, и неговото уволнение се намира въ известна връзка съ личностьта на архиепископа, а това право сочи на Ивана Таронитъ, съ когото Теофилактъ се намиралъ въ враждебни отношения. Теофилактъ употрѣбилъ въ случая само думата „стратегъ”, а не истинската му титла и име или отъ предпазливость, или по-скоро отъ презрение, защото той не искалъ да постави името и титлата на тоя омразенъ за него човѣкъ, както изобщо въ писмата си той избѣгва да назовава своитѣ противници съ имената имъ.

313

Приведенитѣ тукъ две данни отъ разгледваното писмо ни даватъ достатъчно основание да приемемъ, че споменатитѣ две личности: господинъ Евмалъ, който билъ изпратенъ отъ Цариградъ, гдето е заемалъ нѣкоя важна длъжность, и новиятъ скопски стратегъ, [1] т. е. командуващиятъ мѣстнитѣ войски, благородниятъ по душа и бащинска слава Михаилъ, синъ на Полиевкта, заедно съ пелагонийския епископъ сѫ образували специална комисия подъ председателството на епископа, защото Теофилактъ пише на последния „да ги рѫководи колкото е възможно, а най-много Димитра”, т. е. брата му, който, като най-близко и най-довѣрено лице на архиепископа, е представялъ последния, защото „ималъ и повече врагове, понеже държалъ срѣденъ пѫть и не можелъ да угоди на всички”... „И тъй, помогни имъ, ако срещнатъ нѣщо противно”, т. е. въ полза на уволнения. Въ писмото се споменува „великолепния господинъ Евматий”, който е представенъ като твърде близъкъ човѣкъ на пелагонийския епископъ, [2] защото „което принадлежи на Евматия, пише архиепископътъ, е твое и твоето — негово, ако любовьта е въ сила”; макаръ въ писмото и да не се казва, но той ще да е влизалъ въ комисията, защото

1. Той не могълъ да носи титла дука, защото нея я носилъ новоназначениятъ управитель на България, веррейскиятъ дука Константинъ Комнинъ.

2. Анна Комнина ни дава сведения за известния византийски пълководецъ Евматия Филокалесъ, дука на о-въ Кипъръ, който е действувалъ презъ всичко време въ Мала Азия противъ враговетѣ на империята — турци-селджуци и кръстоносци. Тя го характеризира така: „тоя мѫжъ е най-способния и се отличава отъ знатнитѣ не само по родъ, но и по разумъ отъ повечето, благороденъ по мисъль и щедъръ по рѫка, вѣренъ къмъ Бога и къмъ приятелитѣ си, привързанъ къмъ господаритѣ, като никой другъ, но безъ всѣко войнишко възпитание, защото не знаелъ да изтегли стрела и тетива на гърди, нито да се прикрие съ голѣмъ четвъртитъ щитъ, а въ други отношения той е най-способниятъ да разставя засади, да побеждава неприятелитѣ съ разни хитрости” (Anna, lib. XIV, сар. 1; II, р. 224, _13-21). Епитетьтъ „великолепенъ”, който Теофилактъ дава на своя Евматий, отговаря донѣйде на Анината характеристика, но като се вземе въ внимание обстоятелството, че Евматий Филокалесъ е дейстствувалъ презъ всичко време въ Мала Азия, мѫчно може да се идентифициратъ тия две личности.

314

веднага следъ горнитѣ думи, Теофилактъ продължава: „Следователитѣ нека бѫдатъ рѫководени отъ тебе въ всичко, защото знаешъ прилива, или да се изразя по-добре споредъ писанието, суетата на тоя свѣтъ и, както казва единъ отъ нашитѣ мѫдреци: смутена душа не смущавай”, или съ други думи, Теофилактъ е искалъ отъ епископа да стои на негова страна. Где е заседавала комисията, не се види отъ писмото; но като се вземе подъ внимание, че пелагонийскиятъ епископъ е рѫководилъ цѣлата работа, ще трѣбва да се предполага, че гр. Пелагония, като такъвъ, който се намира на срѣдата между Скопие и Охридъ, е билъ избранъ за седалище на комисията. На тая комисия, очевидно, било възложено да разследва освенъ дѣлата на уволнения „стратегъ”, т. е. на уволнения скопски дука, Ивана Таронитъ, но и да се произведе анкета върху действията на покровителствувания отъ него бирникъ Иасита въ България. Може би, тая анкета да е била изискана отъ самия Теофилактъ, разбира се, следъ уволнението на Ивана Таронитъ, като чрезъ такава анкета той се е домогвалъ да си върне всичко, което му било отнето презъ времето на борбата му съ фискалнитѣ чиновници.

И наистина, въ писмата на Теофилакта оттогава (отъ 1106 г.) до неговитѣ приятели и познати, не се срещатъ вече никакви оплаквания отъ фискалнитѣ чиновници въ България; напротивъ, въ тѣхъ той имъ благодари за оказаната нему помощь, или пъкъ се старае да поправи това, което по-рано било несправедливо и незаконно извършено.

Къмъ това време ще трѣба да отнесемъ писмото, адресирано „до Палеолога”, [1] т. е. до Георгия Палеолога, баджанака на Алексия I, който билъ жененъ за Мария, сестрата на императрица Ирина, и комуто Теофилактъ пише така: „Чрезъ твоето преголѣмо застѫпничество, всеуважаемий мой господарю, ние намѣрихме слабо спокойствие въ малкото, което остана на църквата въ Охридъ. Защото писано бѣ да направишъ нѣщо за нашата немощь, като приспишъ нашия бирникъ. Затова не преставаме да поднасяме, каквото имаме за

1. Вж. писмо 70-о по Меурсия. — Мignе, ib., col. 489 В—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 171.

315

вашата несравняема благость: на Бога — молитви като негови служители; на хората — благодарности и похвала, ако и малко да се грижишъ ти за словесни похвали, защото съзнавашъ човѣшката немощь”. Отъ тия думи ясно личи, че Георгий Палеологъ не малко е съдеиствувалъ и спомогналъ за избавянето на Теофилакта отъ неговитѣ противници — бирницитѣ, защото по-нататъкъ последниятъ пише: „Но дано да не престанешъ да премахвашъ охканията, като опитомявашъ тази пустиня чрезъ чудодействията, които правишъ за насъ. Такива азъ считамъ вашитѣ грижи за църквата ни. Защото, ако ти не ни бѣше помощникъ, нищо не щѣше да спре да ни изядатъ змиитѣ, които въ голѣмо количество храни тази пустиня и които по попущение свише се вждятъ и вирѣятъ за нашитѣ грѣхове”. Очевидно, архиепископътъ говори за своето избавление отъ Иасита и неговитѣ хора.

Но още по-ясно това доказватъ писмата на Теофилакта до новия намѣстникъ-управитель на България.

Още въ първото си писмо до Константина Комнинъ, което, очевидно, било писано наскоро, следъ като последниятъ пристигналъ въ Веррея и поелъ управлението на България като ублажава брата си Димитра, по когото изпратилъ писмото си и го натоварилъ да го поздрави съ встѫпването му въ новата длъжность, задето ще се срещне лично съ севаста, и като говори за братовата си радость, пише: „Следъ това, като прегърнахъ брата си, ублажавахъ го, че ще се наслади съ такава гледка, ще се напирува съ амвросията на твоя нравъ и ще се опие съ нектаря му. Така ти привличашъ всички съ действително златната верига на благостьта си”. Като отправя къмъ Константина такива похвали за благия му характеръ, архиепископътъ продължава: “Не преставай, прочее, да ѝ (на веригата) прилагашъ нови брънки, за да можешъ да привличашъ по-много хора. Защото да те подканва да не разплиташъ веригата, това не подобава нито на оногова, който чувствува великодушието ти, нито на оногова, който храни голѣми и добри надежди на тебе” [1]. По тоя на-

1. Писмо 68-о по Меурсия. — Migne. ib. col. 488 С — 489 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 170.

316

чинъ Теофилактъ искалъ отъ самото начало да разположи новия управитель къмъ себе си, безъ обаче да изстѫпва на първо време съ конкретни искания. И наистина, той въ второто си писмо, следъ като му поднася длъжимия поздравъ, съобщава на Константина, че писмото му съдържа най-първо молитва за неговото здраве, като при това себе си нарича „слуга на неговата благость”, а самия Константина — „застѫпникъ свой, който отъ самото начало (т. е. откакъ адресатътъ заелъ длъжностьта си) билъ единъ отъ първитѣ му помощници, и стена, и ограда, а сетне — и молба за добротворство”. Като му напомня да не забравя своята добродетелна природа и остроумнитѣ и здрави наставления на баща си, архиепископътъ пише: „Като знаешъ, че добротворството е свойствено на Бога, а злосторството — на злитѣ орисници, дигни се заради страданията на сиромаситѣ, заради охканията на беднитѣ и противъ ония, които имъ ги причиняватъ”. Въ заключението на писмото, като му съветва да подражава на Бога, който да го пази отъ всѣка злина и всѣка беда, завършва съ думитѣ: „та съ твоята висока сила да помогнешъ на нашата немощь и слабость”. [1] Това писмо най-ясно свидетелствува, какъ Теофилактъ е гледалъ на новия управитель и какъ той е искалъ да стане съ него въ добри отношения, за да поправи това, което бѣ извършилъ неговиятъ предшестеникъ.

Още въ следващето 3-о писмо до Константина Комнинъ, като му изтъква, че се застѫпилъ вече за сиромаситѣ и го подканя, да не престава въ това дѣло, Теофилактъ го моли да избави беднитѣ, т. е. простото население отъ въздействието на известния вече намъ иеромонахъ-разпопъ, комуто архиепископътъ не можалъ нищо да направи при Ивана Таронитъ, защото се поддържалъ, както видѣхме, отъ Иасита и неговитѣ хора. Сега обаче, следъ като тия негови покровители

1. Писмо 6-о по Ламия. — Migne, ib. col. 513 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 197. — Че както това писмо, тъй и следващитѣ 7-о, 8-о, 16-о, 17-о, 18-о и 20-о всички по Ламия, сѫ били изпратени до новия управитель на България, Константина Комнинъ, подробно вж. В. Н. 3латарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 371—387.

317

изчезнали или сѫ загубили значение, архиепископътъ поискалъ да се освободи и отъ него. Като му разправя цѣлата история на тоя монахъ-разпопъ [1], той пише: „Затова стани ти, о мой господарю, продумай една дума, и демонътъ, който мѫчи божия народъ, ще бѫде прогоненъ. Никой да не те измами съ празни думи, че крадецътъ ще се разкае. Колко лѣкарства за покаяние не му поднесохъ азъ лани (т. е. при другия управитель) и сега и съ писма, и въ лични срещи. Но говорѣхъ на глуха вълна, и леопардътъ все си остава сѫщиятъ. И тъй, смили се надъ сиромаситѣ, а най-много надъ неговата душа, която, преди той да повреди на други съ пакости, сама се изхабява отъ лошотия (т. е. отъ лошитѣ си замисли), и нареди да се пропѫди отъ тия страни (т. е. не само отъ Охридско, но и отъ другитѣ български области) тая заразителна и обща болесть. Ако пъкъ азъ успѣя да го уловя (което той при предишния управитель не е могълъ да направи), той ще умре въ кулата (т. е. въ затвора) като общо и обществено зло” [2], разбира се не въ вѣрско, а въ морално и материално отношение.

Колкото Константинъ Комнинъ и да се е отнасялъ добре и съ подобаващето внимание къмъ архиепископа, последниятъ, както изглежда, станалъ причина за нарушението на тия добри отношения, както това показва съдържанието на 4-о му писмо до него. Въ това писмо Теофилактъ, като излиза отъ максимата, че „даренията на божественитѣ мѫже трѣба да сѫ неотмѣними, каквито сѫ ония отъ Бога”, пита своя адресатъ, защо е отмѣнилъ една отъ най-сѫщественитѣ привилегии на съседнитѣ по мѣсто (т. е. отъ неговата епархия) свещеници, а именно, съвършеното имъ освобождение отъ всички други даждия и тегоби освенъ отъ поземелния данъкъ [3], — привилегия, която била дадена по ходатайството на Константина преди това отъ императоръ Алексия I

1. За нея вж. тукъ по-горе, стр. 301—302, 303—304.

2. Вж. писмо 8-о по Ламия. — Migne, ib., col. 516 D—517 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 200—201.

3. За разбирането на това изречение, вж. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр. п. т., стр. 376, бел. 70.

318

Комнинъ, защото по-нататъкъ въ сѫщото писмо архиепископътъ пише: „Виждашъ ли, какъ сигилията на пансеваста Комнина бѣ отмѣнена отъ самия Комнинъ. Това е обидно малко нѣщо и дръзко”. Теофилактъ при това обяснява: „Ако ние сме съгрѣшили съ нѣщо предъ славата ти и отъ неблагодарность сме осквернили стореното добро, дори и въ такъвъ случай пакъ не бива да се отмѣнява сторената на божия домъ милость, защото църквата се нарича и домъ божий, и вѣрва се, че е такъвъ. Обаче ние те признаваме за господарь и благодетель, защото не сме обезумѣли дотамъ, че отъ гламавщина да се покажемъ неблагодарни на вашата благость”. Отъ тия думи ясно личи, че той е билъ причината, за да се лишатъ свещеницитѣ му отъ тая привилегия, и затова побързалъ да увѣри управителя, че той не е дотолкова гламавъ, за да се покаже къмъ него неблагодаренъ. Както и да било, но Теофилактъ иска отъ Константина да тури пластирь на тая рана, т. е. да повърне отново казаната привилегия на свещеницитѣ, което напълно отъ него зависѣло и което той ще направи твърде лесно, като подпише съ рѫката си разпоредбата и заповѣда на своя представитель въ Охридъ, да освободи свещеницитѣ му отъ всѣка тегоба и робия на преторията [1], каквито били наложени върху мирянитѣ, и да повърне, каквото е взелъ отъ свещеницитѣ или... клирици и други нѣкои (хора)”. По-нататъкъ въ това писмо Теофилактъ споменува за нѣкакви „посрѣдници”. Това ще да сѫ били, както се досѣща митр. Симеонъ, особени чиновници, които сѫ посрѣдничили между управителя и населението, ползували сѫ се съ голѣмо значение и сила и поради това твърде много сѫ злоупотрѣбявали съ тия си предимства [2], като сѫ държали дори свещеници на частни свои служби, и „дотолкова изплашили простото население, че то

1. Понеже една отъ титлитѣ на българскитѣ управители била и  п р е т о р ъ   (вж. тукъ по-горе стр. 9), очевидно, че подъ „претория” тукъ трѣба да се разбира висшата власть въ лицето на управителя, на която сѫ били подчинени всичкитѣ ѝ органи — административни, сѫдебни и финансови.

2. Митр Симеонъ, п. т., стр. 204.

319

не могло да се оплаче за свещеницитѣ на господаря му (т. е. на управителя), защото искали сами да ги изкористватъ и по тоя начинъ нарушавали предимствата на църквата за своя печалба”. Най-после архиепископътъ, като призовава „първия нашъ архиерей Иисуса Христа” да запази неговия господарь, моли го да приеме неговото благословение, изразено въ сто риби армаганъ, отъ което ясно става, че той е искалъ отново да разположи Константина къмъ себе си.

Още по-ярка картина за резултата отъ по-раншнитѣ своеволия на бирницитѣ и желанието му да ги поправи ни показва 5-то му писмо до управителя на България. Теофилактъ почва това писмо съ туй, че споменува за нѣкакви добрини, които Константинъ сторилъ за гр. Прѣспа и Дѣволъ, „като ги разхладилъ съ лъха на правотата и правосѫдието, което той показалъ спрямо ония, които ги онеправдали”. Въ какво се състояли тия добрини и кои сѫ били тия онеправдатели, Теофилактъ не посочва, нито пъкъ това може да се установи отъ нѣкое друго писмо или другъ изворъ; обаче едно остава вънъ отъ всѣко съмнение, че главната цель на архиепископа била да нарисува жалкото положение на дѣволската епископия. Той изтъква обстоятелството, че тая епископия въ даденото време преживявала голѣма опасность, която състояла въ това, че църквата въ Дѣволъ, „най-честитата нѣкога църква, една отъ седемтѣ съборни, които известниятъ прехристиянски Борисъ, български царь, е съградилъ, останала безъ богослужение, безъ освѣтление и свещенослужители, като се почне отъ дякона, та до епископа, и че мѣстното население около тая църква се разбѣгало по гори и планини. Като причина на това печално положение на тая епископия Теофилактъ изтъква следното: „Като е тя на пѫть (на главния пѫть Солунъ — Драчъ), пише той, както е било и споменуваното отъ Давида лозе съ хубави нѣкога-си пръчки, но обирано отъ минуващитѣ покрай него (Псл. 79, ₁₃), тя нито постояненъ епископъ има, защото не търпи да дава гърба си на бичове и ланититѣ си на плесници (Исайя, 50, ₆), нито пъкъ, кога епископътъ бѣга поради страшнитѣ притѣснители , естествено не ще се на-

320

мѣри другъ нѣкой човѣкъ, да пребивава при църквата. Защото съ главата е свързана и останалата часть на тѣлото. Така и живѣещитѣ около църквата, които съ грамота отъ светия нашъ и държавенъ господарь и царь сѫ дадени нему (на епископа), напуснали по-рано бащинитѣ си живѣлища поради сѫщата причина и, като повѣрили себе си на гъстата гора, тамъ се криятъ.” И тъй „страшнитѣ притѣснители”, т. е. бирницитѣ въ своитѣ своеволия въ Дѣволъ и въ околностьта достигнали дотамъ, че епископътъ билъ принуденъ да напустне града, защото не искалъ да търпи разни оскърбления и заплахи, а населението, оставено безъ защитникъ — да избѣга далечъ отъ притѣснителитѣ. Теофилактъ ни представя положението на дѣволската епископия тъкмо въ момента, когато епископътъ, който току що билъ назначенъ съ царска грамота, гдето билъ опредѣленъ броя на неговитѣ парици и клирици, трѣбало да отиде въ седалището си, при паството си, може би по уговарянето на Теофилакта, но такова не останало около града. Както изглежда, самъ архиепископътъ се опиталъ да въздействува лично върху мѣстнитѣ жители, като споходилъ Дѣволъ, но тоя опитъ не донесълъ никакъвъ резултатъ. „Излѣзохъ, пише той, да я посетя и, като я видѣхъ, заплакахъ; а като заплакахъ, запитахъ за причината; а като запитахъ, научихъ се и, като се научихъ, съобщавамъ на държавнейшия мой господарь съ настоящето си писмо.” Затова той се обърналъ къмъ оногова, който билъ по-силенъ отъ него и ималъ по-голѣмъ авторитетъ въ страната — къмъ управителя на България, защото само той е ималъ власть да защити правата на църквата — въ случая на дѣволския епископъ и като императорски намѣстникъ да въздействува върху пръсналото се по гори и планини население отъ земитѣ на дѣволската епископия. Затова, като отправя къмъ Константина Комнинъ молба да помогне въ това дѣло, Теофилактъ го уговаря, че голѣмъ трудъ за това не е потрѣбенъ, а само „едно протягане на рѫката” и „три пръста”: да се напише и издаде „негова умоляваща грамота”, т. е. едно възвание къмъ „ония, които сѫ дадени на епископа отъ държавния нашъ и свети господарь и царь и които по-

321

рано сѫ живѣли около църквата и после се разбѣгали поради притѣсненията”, разбира се, на фискалнитѣ чиновници. Теофилактъ билъ увѣренъ, че „тѣ, окуражени чрезъ това, ще се измъкнатъ отъ гѫсталака, църквата пакъ ще се разцъвне, ще се освѣтли и ще се удостои съ богослужение”. Последовало ли е подобно възвание, ние не знаемъ; обаче положението на дѣволската епископия несъмнено ще да се е поправило, защото вече презъ втория десетъкъ на XII. вѣкъ следъ смъртьта на Теофилакта тукъ срѣщаме епископъ Михаила Дѣволски, който е известенъ съ това, че въ 1118 год. попълнилъ хрониката на Ивана Скилица съ нѣкои подробности и нови данни, относящи се къмъ историята на западното българско царство. [1]

Следващето 5-то писмо до българския управитель носи частенъ характеръ, но то има несъмнено и право отношение къмъ Теофилакта. Нѣкой-си Никола Вутовъ, очевидно българинъ, причинилъ на земедѣлеца Веса Михаилъ Ламбинъ по-рано безбройни щети, като при това използувалъ съдействието на Макремволита, въ когото несъмнено ще трѣбва да видимъ тогавашния прѣспански началникъ, [2] и който, споредъ думитѣ на Теофилакта, „билъ много изкусенъ да се залавя за чужди работи”, макаръ че на друго мѣсто той го хвали, че дотогава не билъ далъ поводъ за каквито и да било „словесни удари”, „защото действувалъ съгласно съ истинския здравъ разумъ”. Работата стигнала чакъ до управителя на България, когато такъвъ билъ Иванъ Дука, който осѫдилъ Никола, като издалъ нуждния документъ, т. е. писмена присѫжда, подписанъ отъ самия севастъ — дука. Никола, обаче, не само не искалъ да се подчини, но и оспорвалъ решението на българскитѣ управители, като, досаждалъ на високото правосѫдие не държавнейшия му (Теофилактовъ) господарь и разтакалъ казания Веса Михаиловъ по сѫдилища и разправии въ най-работно за земедѣлеца

1. Migne, ib. col. 529 А—D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 214—215. — В. Н. Златарски, Де се намиралъ Дѣволъ, п. т., 51—53.

2. За Макремволита вж. тукъ Притурка № 9: „Защо архиепископъ Теофилактъ свикалъ „свещения синодъ” въ Прѣспа и кога”?

322

време. Че такава е била работата, Теофилактъ посочвалъ на войската, командувана отъ Макремволита въ Прѣспанската область, която „цѣла, попитана, щѣла да обяви истината по тая работа”. Теофилактъ при това изказва пожелание: „дано, прочее, клеветницитѣ и клюкаритѣ да проживяватъ черни дни презъ времената на държавнейшия ми господарь”, отъ което не е мѫчно да се разбере, че подъ „държавнейши господарь” се разбира тъкмо българскиятъ управитель Константинъ Комнинъ, и че речениятъ Никола Вутовъ е заемалъ първо мѣсто между „клеветницитѣ и клюкаритѣ”, които при неговия предшественикъ свободно си разигравали коня, а при него не само това нѣма да го бѫде, но и ще настанатъ за тѣхъ “черни дни”, т. е. ще се преследватъ отъ властьта. Затова Теофилактъ искалъ, щото „несравняемата справедливость на Константина, пазителката на всички насъ, които сме ѝ предадени отъ Бога, него (Никола Вутовъ) пръвъ да накаже за злината му”. [1] И тъй, Теофилактъ почналъ да отплаща на своитѣ противници презъ времето на Ивана Таронитъ, макаръ че той изстѫпва тукъ по-скоро като защитникъ на Веса Михаиловъ, който е билъ, вѣроятно, нѣкой отъ неговитѣ селяни-парици, и затова го представя като „работникъ”, който се занимава съ земедѣлие, очевидно, на църковнитѣ земи.

Но Теофилактъ не само изстѫпвалъ като защитникъ на частни лица, но и „ходатайствувалъ за тегобитѣ на народа”, както той се изразява самъ въ 7-о писмо до управителя на България. [2] Въпросътъ се отнася до войнишки наборъ. „Охридско , пансевасте, нашъ застъпнико, пише архиепископътъ, ще изчезне отъ България по-скоро, отколкото човѣкъ може да очаква, ако всесилната ти ръка не се погрижи за него. Защото тая (область) е малка, съвършено бедна, произвежда малко дървено масло (зихтинъ) и се явява най-окаяна отъ всички други области. Нека, прочее, милости-

1. Писмо 17-о по Ламия. — Migne, ib. col. 532 А—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 216—217.

2. Писмо 18-о по Ламия. — Migne, ib., col. 532C — 533 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 217.

323

вата ти и грижлива власть се смили по въпроса за набора на пехота, и нека той се намали. Защото събранитѣ отъ тука за пехотата какъ нѣма да направятъ твърде явно намалението на цѣлата область? И останалитѣ тука какъ нѣма да намразятъ обичната отечествена земя, като враждебна и опропастителна и за заплюване, и какъ нѣма да обикнатъ чуждата? Не азъ само моля. Водя и други двама ходатаи —самото право, основано върху това, че областьта е малка, и нейното мѣстоположение, защото областьта е на пѫть и служи за спасение на всички пѫтници. Тя заслужва да бѫде помилвана отъ господаря ми, ако не за нея самата, то поне за да спасява проходещитѣ. Събранитѣ за пехотата стигатъ, за да бѫдемъ ние съвсемъ смазани, и дано съ величайшата помощь на господаря ми, който е дошелъ, за да ни спаси, да не се увеличава наборътъ. Защото, както казахъ, произведениятъ такъвъ достатъчно е намалилъ малката область. Нашата страна не е Пелагония, а пословичниятъ по своята незначителность и малъкъ о-въ Миконосъ”. [1]

Войнишкиятъ наборъ произвеждалъ въ Охридско, както се види отъ 65-о по Меурсия писмо, протостраторъ Михаилъ, който „билъ изпратенъ отъ императора да събира войска и да се противопостави на изверга”. „И той събира вече, и ето ще го нападне и ще навлѣзе въ страната”, пише Теофилактъ. [2] Протостраторъ Михаилъ билъ братъ на императрица Ирина и на Ивана Дука, или вториятъ внукъ на Иванъ-Владиславовия синъ Трояна. Анна Комнина ни го характеризира така: „мѫжъ, който се славѣше по умъ и надминаваше съ хубостьта и височината на тѣлото не само своитѣ съвременници, но и всички хора, които нѣкога сѫ живѣли (всички, които сѫ го видѣли, очудвали се); това бѣше човѣкъ ненадминатъ

1. , Myconus и Mycone, днеш. Микони, малъкъ скалистъ цикладски о-въ на ю.-из. отъ Теносъ и сев. отъ Делосъ. Легендата пренесла на тоя островъ митичната битка на гигантитѣ, и всички избити отъ Херакла гиганти сѫ погребани подъ тоя островъ. Вж. Pauly-Wissova, Realencyklopedie d. clas. Altertumwissenschaftem, s. v.

2. Migne, ib., col. 484 D—485 A. — У митр. Симеона, п. т., стр. 165. — Писмото е адресирано до „магистеръ Ивана Пантехни”.

324

и способенъ да предугажда бѫдещето, да открива настоящето и своитѣ наблюдения да обръща въ дѣло”. [1] Той е участвувалъ като началникъ на отдѣленъ отредъ въ войната противъ Роберта Гюискаръ и действувалъ противъ Боемунда въ 1083 год. въ Тесалия, [2] после въ знаменития походъ на Алексия I Комнинъ противъ печенѣзитѣ въ 1086 год. [3] и въ борбата противъ лъже-Диогена и куманитѣ въ 1092 год. [4] Следъ това Анна нищо не споменува за него; обаче той взелъ участие и въ войната противъ Боемунда Тарентски презъ 1107—1108 год., както се установява отъ гореприведения пасажъ (отъ 65-о писмо), [5] въ който подъ думата „извергъ”, както и подъ „отстѫпникъ”, и „гущеръ, стопленъ отъ лѫчитѣ на царскитѣ добрини”, както се каза, се разбира тъкмо Боемундъ, а не известниятъ противникъ на Теофилакта, парикътъ Лазаръ, както обикновено се приема [6], и чиято история ние по-горе изложихме. Протостраторъ Михаилъ Дука билъ строгъ въ изпълнението на възложената нему задача и предъ видъ на опасностьта откъмъ Боемунда искалъ да набере въ Охридско повече войници измежду хората на църковнитѣ земи, населението на които било освободено отъ войнишката тегоба, а главното било това, че тия земи въ такъвъ случай биха останали безъ работни рѫце; па имало, споредъ думитѣ на архиепископа, и опасность, да не би и тия, които останатъ следъ набора, да се разбѣгатъ. Поради това Теофилактъ пише, че „събранитѣ за пехотата стигатъ, за да бѫдатъ смазани”. Той,

1. Anna, lib. V, сар. 7; ib. I, р. 175, _4-11.

2. Ibidem, I, р. 175, _11-29.

3. Ibidem, lib. VII, сар. 3; ib. I, р. 237, _18-23.

4. Ibidem, lib. VIII, сар. 4; ib. II, р. 10, _20-28.

5. В. Г. Васильевски, изхождайки отъ това, че въ подробния разказъ на Анна за войната съ Боемунда нийде не се срѣща неговото име, предполага, че „всичката му роля се ограничавала съ грижитѣ за наборъ на войска въ България едновременно съ другитѣ многобройни приготовления и отбранителни мѣрки, предприети отъ самия императоръ при първитѣ слухове за готвеното нашествие на Боемунда” (вж. каз. рец., стр. 167—168).

6. Подробно по тоя въпросъ въ литературата вж. у митр. Симеон п. т., стр. 165—167.

325

очевидно, не е билъ въ състояние да се противопостави на протостраторъ Михаила, който ще да е билъ облѣченъ съ пълномощни права, и затова потърсилъ „всесилната рѫка”, „милостивата и грижлива власть” и „величайшата помощь” на „своя всевеличайши господарь и застѫлникъ”, т. е. на управителя на България, Константина Комнинъ, който като императорски намѣстникъ, ималъ по-голѣма власть и по-силенъ авторитетъ, а главно, споредъ думитѣ на архиепископа, защото „той дошелъ, за да го спаси”. Но и при все това, като не билъ увѣренъ, че синътъ на севастократора, единъ младежъ, ще баде послушанъ отъ протостратора, Теофилактъ писалъ на самия Михаила Дука, като му намеквалъ „за нарушение на божиитѣ заповѣди”, а пъкъ за да има писмото му по-голѣмо значение и по-силно да въздействува върху него, архиепископътъ изпратилъ писмото чрезъ своя ученикъ Никита, дяконъ на халкидонския митрополитъ, до майка му Мария, на която така сѫщо писалъ по сѫщата работа. [1]

Въ последното си 8-о писмо до управителя на България, [2] Теофилактъ защищава правото на църквата да владѣе едно село въ Пелагонийската область. Охридската църква отъ старо време притежавала едно село, безъ да плаща данъкъ за него; но императорътъ го отнелъ отъ църквата, както и селата на всички архонти — едри земевладѣлци. Архиепископътъ обаче съ помощьта на една „малка утеха” (парично възнаграждение) придобилъ снизходителната услуга на тогавашния бирникъ и отново го владѣлъ, както и много други земевладѣлци — своитѣ. [3] Въ дадения моментъ, т. е.

1. Вж. подробно за това у В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр. п. т., стр. 380—384.

2. Вж. писмо 20-о по Ламия. — Мignе, ib., col. 533 C et 536 В: . За тоя безсмисленъ надписъ и неговата поправка вж. подробно В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр. п. т., стр. 384.

3. Въпросното тукъ село ще да е с. Могила въ Пелагонийската область (то съществува и днесъ източно отъ срѣдата на шосето между Битоля и Прилепъ), за което както и за църковния имотъ въ него се говори въ 12-о по Ламия Теофилактово писмо (Migne, ib., col. 524 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 209), гдето се споменува, че нѣкой-си Романъ

326

когато било писано писмото (следъ 1105 г.), това село било пакъ отнето отъ императора, който ужъ искалъ другиму да го подари, и поради това Теофилактъ не се противопоставялъ на царската воля, при което той намѣрилъ за необходимо да забележи, какво „благочестивиятъ родъ на Дуковци всѣкога е давалъ предпочтение на църквата предъ всѣкиго другиго”, т. е. че Дуковци всѣкога сѫ покровителствували църквата и сѫ били щедри къмъ нея; но отъ друга пъкъ страна той не можелъ да допустне, че била издадена отъ „неговия господарь”, т. е. отъ намѣстника-управитель на България, такава сѫщо заповѣдь за църковния домъ и дворището, които се намирали въ сѫщото село. Затова архиепископътъ изпратилъ при адресата свой човѣкъ, който, очевидно, донесълъ и писмото, за да узнае отъ управителя лично, кои сѫ били причинитѣ, загдето се посегнало върху тоя имотъ на църквата, която го е владѣела отъ старо време и се ползувала отъ него; но, като предполагалъ, че църковниятъ имотъ (домътъ и дворището) се изземвалъ сега поради това, че той не билъ въ „практикона”, т. е. въ емлячната книга и за него по-рано не билъ плащанъ поземленъ данъкъ, а пъкъ въ разпоредбата на българския управитель се казвало, че тоя данъкъ щѣлъ да се разпростре върху всички други не само църковни, но и свѣтски имоти, архиепископътъ изказалъ готовность да внесе припадащия се поземленъ данъкъ, за да може по тоя начинъ да предупреди отнемането на въпросния имотъ.

Къмъ това време, т. е. следъ 1105 г., ще трѣбва да отнесемъ възвръщането на друго едно Теофилактово право, отъ което той е билъ лишенъ отъ предишнитѣ му врагове, както това се види отъ писмо 5-о по Ламия, адресирано „до кесаря”, [1] подъ когото се разбира кесарь Никифоръ Мелисинъ, жененъ за Евдокия, сестра на императора, единъ отъ най-виднитѣ и влиятелни съвременници нa Алексия I, из-

Стравороманъ билъ се настанилъ въ тоя имотъ съ намѣрение да го обсеби; въ него ние виждаме услужливия бирникъ, който за „малка утеха” върналъ селото на архиепископа. За това вж. подробно В. Н. Златарски, п. т., стр. 144—145 и 384—387.

327

вестенъ като времененъ неговъ съперникъ въ домогване до трона; но той отпосле се задоволилъ само съ титлата „кесарь” и съ това, че получилъ управлението на гр. Солунъ съ цѣлия окрѫгъ. [1] Той, очевидно, е билъ единъ отъ ония личности, които най-много сѫ помогнали на Теофилакта да се избави отъ неговитѣ противници и гонители, защото последниятъ не може да намѣри думи, за да му отблагодари. Писмото си той почва така: „Владико мой светий, като претеглихъ много пѫти силата на езика си и добринитѣ, които ми е направило отпреди царството ти, и се опитахъ да изнамѣря езикъ равенъ на нѣщата, съзнахъ следъ опита, че моята лекость е много голѣма. Защото благодеянията ти сѫ и много, и тежки, а езикътъ ми слабъ и безъ всѣка тежесть. Но, понеже на предишнитѣ добрини е прибавена сега и  з а п о в ѣ д ь т а  з а  к а н о н и ч е с к и я  д а н ъ к ъ  , ти си извършилъ това, което чудовищно измислили, споредъ митологията, гигантитѣ, т. е. приковали планина Осса върху Пелионъ, или, за да кажа това, което повече ни подобава, ти си умножилъ надъ мене величието си”. Освенъ другитѣ доходи, които получавалъ всѣки митрополитъ и епископъ отъ мънастиритѣ и недвижимитѣ църковни имоти отъ хиротонии и отъ брачни вѣнчила, за българския архиепископъ билъ предвиденъ още отъ Василия II единъ канониченъ данъкъ отъ всички епископии, които влизали въ диоцеза на Охридската архиепископия, а сѫщо отъ власитѣ по цѣла България и отъ турцитѣ, които влизали въ българскитѣ предѣли. [2] Презъ времето на борбата си съ българскитѣ бирници начело съ Иасита по настояването на нѣкои отъ епископитѣ, враждебно настроени противъ своя архиепископъ, Теофилактъ, очевидно, е билъ лишенъ отъ тоя данъкъ; но, следъ като се отървалъ отъ тѣхъ, той е настоявалъ, да му се повърне тоя доходъ и, както се види отъ горния пасажъ, той сполучилъ да си върне това право, защото била издадена заповѣдь за него, за което архиепископътъ билъ толкова доволенъ, че не намиралъ изрази да из-

1. Migne, ib., col. 512 C—513 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 195—196.

2. Вж тукъ по-горе, стр. 21.

328

каже благодарностьта си. „И тъй, продължава той, азъ, който и безъ тая прибавка бѣхъ слабъ да ти благодаря за предишнитѣ благодеяния, сега где да се дѣна? Какво слово ще да заема, което да е равносилно по тежесть съ толкова добрини?” и т. н. Но тая заповѣдь за каноничния данъкъ, както изглежда, обхващала само църковнитѣ и частно земевладѣлскитѣ земи, но не и царскитѣ имоти — земи [1], и затова Теофилактъ поискалъ да разпространи това право и върху тия последнитѣ подъ следната благовидна форма. „Но въ отговоръ на това, (гдето кесарьтъ пръскалъ добрини), пише архиепископътъ, струва ми се да слушамъ сладкия ти гласъ: „какво ли би казалъ, архиепископе, ако заповѣдаме да ти плащатъ и останалитѣ села, царскитѣ, казвамъ, имоти , узаконения ? Какво друго, освенъ че моятъ владика се надпреварва да победи не само моя езикъ, но и всѣки другъ, който се слави по своята благость, и че той е като слънце, което на пладне сияе по-свѣтло и по-топло? Какво по-хубаво отъ това, владико светии, да побеждавашъ не само моя езикъ, но и оня на всѣкиго, който витийствува”, и т. н. и, като прокарва мисъльта, че „подареното на църквитѣ ще получи Богъ, който заповѣдва на всички да плащатъ дидрахми и възнаграждава благостьта и тукъ, и тамъ”, отправя къмъ кесаря голѣми благословии. [2]

1. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 37, бел. 1. – Ср. митр. Симеонъ, п. т., стр. 196.

2. До кесарь Никифора Мелисинъ между Теофилактовитѣ писма сѫ известни освенъ тукъ разгледанитѣ (Migne, ib., col. 512 С—D—513 А—В, — У митр. Симеона, п. т., стр. 195—196), още две: 12-о по Меурсия и 9-о по Ламия. Въ първото писмо Теофилактъ утешава кесаря по случай смъртьта на севастократора Исаака — „на сродника му царь” и, понеже въ писмата си Мелисинъ намеквалъ, какво „рибата на архиепископа била сладка”, като думитѣ му, и възбуждала охотата, която била мъртва къмъ всичко друго, Теофилактъ му изпратилъ „риби — едни прѣсносолни, и други въ хлѣбъ опечени”, като му пожелава да му се услади още повече рибата, която му изпраща съ благословението си „родилата за насъ тѣлесно жизнодавеца” (т. е. Богородица) (Migne, ib., col. 377 В—D et 380 А—С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 57—60). Споредъ Васильевски (п. т., стр. 326), смъртьта на севастократоръ Исаака се отнася не по-рано отъ 1108 г., а оттука и самото писмо е писано презъ тая година. — Вто-

329

Но, ако Теофилактъ съ помощьта на приятели сполучилъ да се избави отъ своитѣ свѣтски притѣснители и до известна степень да поправи положението си, като си възвърналъ повечето, отъ което билъ лишенъ, то не тъй лесно било за него да се бори и да преодолѣе своитѣ противници, излѣзли отъ срѣдата на самото висше духовенство. Така той се оплаква на приятеля си, халкидонския епископъ Михаила, [1] като пише: „Догдето се грабѣха само вещественитѣ предмети на църквитѣ, честнейший брате и владико, досадно ни бѣше, но досадата ни се намаляваше донейде, като гледахме, че духовнитѣ имъ интереси не се нарушаваха, и съ това твърде много се утешавахме. Сега, обаче, когато гледаме, че и тѣ се нарушаватъ, изчезва всѣка утеха. Защото, когато божественитѣ и свещени правила за нищо друго толкова не сѫ се погрижили, колкото да се пазятъ незасегнати отъ нововъ-

рото писмо Теофилактъ почва така: „Владико мой светий, изпратенъ въ нашата варварска страна като избавляващъ богъ , ти си утеха и разтуха за всички, които прибѣгватъ до боговѣнчаната ти държава, а особено за немощьта на моята смиреность ти си силенъ жезълъ и крепостна кула противъ врага, какъвто и да е той, или твърде несправедливъ изкуситель, или скръбь, която като стрела пронизва вѫтрешностьта” (Migne, ib., col. 517 С—D et 520 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 204—205). — И тъй, кесарь Никифоръ Мелисинъ се намиралъ въ България, когато му е било изпратено това писмо; а че кесарьтъ билъ наблизу до Теофилакта, показва армаганътъ му. Но въ България той дошелъ като „избавляващъ богъ” — изразъ, който ще трѣбва да разбираме, споредъ насъ, че Мелисинъ дошелъ да избави страната отъ външни врагове — Боемунда и неговата войска. Ако това наше разбиране е приемливо, то това писмо ще трѣбва да отнесемъ сѫщо къмъ 1107/08 година. По-нататъкъ въ писмото следъ нѣколко комплимента къмъ адресата Теофилактъ пита съ гордость: „кой, като чуе, че боговѣнчаниятъ владика приема добре писмата на архиепископа и взима страната на ония, надъ които той се смилява, ще посмѣе да покаже нѣкое неприятно чувство къмъ мене и моитѣ?” Тия думи на Теофилакта ясно сведочатъ, колко силенъ се е чувствувалъ въ това време той на поста си. И продължава архиепископътъ писмото съ думитѣ: “И понеже сега е време на постъ и се яде риба, затова моята пазителка Богородица изпраща на царството ти двесте солени риблета за благословение”; оттука писмото изпратено било презъ пролѣтьта на 1108 г.

1. Вж. писмо 27-о по Меурсия. — Migne, ib. col. 416 С—417 С. — У митр. Симеона, п. т., стр. 90—91

330

ведения границитѣ на всѣка енория и да не се вмъква въ духовнитѣ работи надменностьта на свѣтската власть, а ония, които сѫ решили да ги възвестяватъ и на другитѣ хора и да изправятъ съгрѣшилитѣ, тѣ най-много поддържатъ и крепятъ непокорството спрямо правилата и, като се вмъкнатъ въ чужди енории, разбъркватъ всичко божествено и човѣшко, — тогава не виждамъ, какво друго може да ни утеши, освенъ поправката на станалото зло”. За да подтвърди изказанитѣ тукъ мисли, Теофилактъ разказва по-нататъкъ, какво противоканоническо нѣщо се случило въ Кичево, градъ, който влизалъ въ Охридската епархия, следов. билъ непосрѣдно подчиненъ на Теофилакта. „Тамъ единъ монахъ, разказва последниятъ въ писмото си, предприелъ да издигне молитвенъ домъ и, понеже той бѣ захваналъ дѣлото си безъ наше позволение и постѫпилъ противъ това, което повеляватъ църковнитѣ правила и гражданскитѣ закони , ние го спрѣхме; той каза, че билъ получилъ патриаршеско ставропигиално писмо, и така захваналъ своето дѣло. Но той е осѫденъ на отлъчване, което му наложихме съгласно съ правилата, както знаете”. Макаръ, че цариградскиятъ патриархъ е ималъ право, споредъ византийскитѣ закони, да издава ставропигии и за другитѣ автономни църкви, дори и за чужди патриаршии [1], обаче, като му е било известно, че цариградскитѣ патриарси винаги сѫ гледали съ незадоволство на автономията на Охридската архиепископия и сѫ се стремили, ако не да я унищожатъ, по посоченитѣ вече по-горе причини, то поне да я подчинятъ подъ своята власть, като почнатъ да се мѣсятъ въ вѫтрешнитѣ ѝ работи, Теофилактъ счелъ тоя случай тъкмо като такава намѣса, и затова не само не призналъ патриаршеската ставропигия, но и наказалъ самия монахъ, може би, българинъ.

Като придавалъ такова важно значение на въпроса, архиепископътъ решилъ да даде и по-широка гласность на своя протестъ: той писалъ по тоя случай обаче не направо до патриарха, защото не е искалъ, очевидно, да влиза въ лични разправии съ

1. Подробно за това вж. митр. Симеонъ, п. т., стр. 92—93.

331

своя благодетель, а на патриаршеския хартофилаксъ Петра, който ще доложи всичко на патриарха. Едновременно писалъ и на халкидонския епископъ Михаила съ покана, последниятъ „да поговори по въпроса на човѣка, който, ако и да знаелъ по-добре отъ всѣкиго, какво опредѣлятъ правилата и какво наказание надлежи да се наложи на нарушителитѣ имъ”, т. е. на патриарха, последниятъ все пакъ позволявалъ да ставатъ такива работи. „Защото, какво се бърка въ (страната на) българитѣ, пише Теофилактъ, цариградскиятъ патриархъ, който нѣма нито право да рѫкополага въ нея, която си има автономенъ архиепископъ, нито друго нѣкое предимство е получилъ върху нея по приемство? И кой ще следи за грѣшкитѣ, които ще правятъ монаситѣ отъ основаната съ негово позволение обитель, и ще ги изправя? Оня ли, който властвува и управлява подведомственитѣ си монаси и когото наричаме екзархъ? Но ... кой е тъй глупавъ и на ветушина вонещъ човѣкъ, който ще търпи спокойно между българитѣ присѫтствието на цариградския екзархъ и нѣма да се отнесе къмъ него, като къмъ прелюбодеецъ съ гнѣвъ, пъленъ съ ревность, споредъ както казва Соломонъ? Азъ не мисля, че ще се намѣри такъвъ човѣкъ. И кой, като чуе това беззаконие, не би се възмутилъ, догдето поне има благочестие между насъ и догдето нашето общество се въодушевява отъ почить къмъ правилата? Ако, прочее, нашето писмо и вашата дума турятъ край на въпроса, ще благодаримъ Бога на благочинието и на мира, ще благодаримъ и на вашата любовь, на която Той е богъ, както и вие казвате и вѣрвате. Но, ако би че останатъ глухи ония, които могатъ да поправятъ станалото зло, то ще стане нужда да надамъ общъ викъ и да разглася между мнозина болката си съ надежда да я изцѣрятъ”.

Така строго и настойчиво архиепископъ Теофилактъ е защищавалъ правата и автономията на управляваната отъ него Охридска църква. Но въпрѣки това между епископитѣ ѝ се намѣрили такива, въ лицето на които той срещналъ върли противници, които му отравяли живота. Това най-ясно се види отъ писмото до Михаила Пантехни, царския лѣкарь, въ което Теофилактъ пише: „Огънь гори вѫтрешностьта ми

332

тъй че, ако той напредне, ще се обърне въ злокачественъ. Кашлица суха и безъ мокрота ме безпокои. Плешката ме боли отъ дълги години, а върхътъ на злинитѣ сѫ неизказанитѣ ми и безутешни грижи за общи народни работи, за общи църковни работи. Нѣма нищо отъ тукашнитѣ, за което да не се грижа. Но захванаха вече и далечни работи да ме тревожатъ.  А к о  и  д а  с е д я  в ъ  О х р и д ъ,  с т р е л я т ъ  м е  о т ъ  Г л а в и н и ц а  [1],  и  о т ъ  В и д и н ъ,  и  о т ъ  С л а н и ц а [2] ... И  д р у г а  с т р е л а,  х в ъ р л е н а  о т ъ  д р у г о  м ѣ с т о,  с е  з а б и  в ъ  с ъ р д ц е т о  м и,  и  н и й д е  н ѣ м а  П е й о н ъ  [3],  и л и  в т о р и  п о  н е г о  М а х а о н ъ  и л и  П о д а л и р и й, [4]  з а  д а  и з т р ъ г н е  с т р е л а т а  и,  с л е д ъ  к а т о  и з с м у ч е  к р ъ в ь т а,  д а  п о с и п е  р а н а т а  с ъ  у с п о к о и т е л н и  л ѣ к а р с т в а  (Илиада, IV, 219),  н о  о с т а в а  з а б и т а  и  п р и ч и н я в а  т е ж к и  и л и  о с т р и  б о л к и. Въ такова положение съмъ азъ. Но знай, че си чулъ десетохилядна часть отъ нашитѣ болки. Защото при другото зле съмъ и въ това отношение, че не ми се позволява да казвамъ, какъ съмъ”. [5] И тъй, недоразумения е ималъ Теофилактъ съ епископитѣ: гла-

1. Градъ-крепость Главиница била построена на единъ отъ върховетѣ между рр. Гяница и Бувалица, лѣви притоци на р. Семени. — В. Н. Златарски, Намѣрениятъ въ Албания надписъ и пр., п. т., стр. 9—10.

2. Споредъ В. Томашекъ (Idrîsî, п. т., стр. 70), това българско селище Сланица, въ гръцка транскрипция , се намирало ю.-из. отъ гр. Китросъ при лагуната Тузла. Когато въ 1106 г. Алексий I заминавалъ за Солунъ, за да се приготви да посрещне нападението на Боемунда, той писалъ на пребиваващитѣ на западъ воеводи направо въ Сланица, като имъ заповѣдалъ да потеглятъ отъ Сланица (Annа, lib. XII, с. 3; ib. II, р. 149, ₁₀).

3. = „цѣлитель”, лѣкарь на олимпийскитѣ богове. II. V, 401, 899.

4. и братъ му , синове на Асклепия и Епиона, били лѣкари на гърцитѣ при обсадата на Троя. II. II, 729 ssqu.; IV, 193; XI, 512, 833.

5. Вж. писмо 7-о по Финети. — Migne, ib., col. 321 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 9.

333

винишки [1], видински [2] и сланишки, но въ какво се заключавали тѣ, той нищо не казва; за четвъртата пъкъ стрела, която била най-острата и най-опасната, той дори не споменува, отгде е пустната. Обаче, понеже за нея той говори и въ други писма, то нѣма да бѫде мѫчно да се опредѣли и тя.

1. Въ преписката на Теофилакта се споменува за изпращането на единъ новорѫкоположенъ главинишки епископъ, който дълго не се съгласявалъ да приеме епископския санъ, но Теофилактъ го убедилъ да поеме “товара на епископството”, като го обнадеждилъ, че въ лицето на нѣкого си Никита Политисъ, сѫщо духовно лице, когото Теофилактъ нарича „Хераклъ на добродетельта”, той ще намѣри добъръ помощникъ (вж. писмо 32-о по Ламия до Никита Политисъ (Мignе, ib., col. 553 C—D et 556 A. — У митр. Симеона, п. т., стр. 234—235). Би могло да се предположи, че тъкмо тоя епископъ, който, следъ като пристигналъ въ Главиница и не намѣрилъ това, което му било обещано и което той очаквалъ, по единъ или другъ начинъ проявилъ незадоволството си противъ архиепископа.

2. До видинския епископъ Теофилактъ изпратилъ писмо, въ което, като разгледва оплакванията му за тежкото и печално положение, и като описва изобщо тежкото положение на страната, защото имало „отвънъ брани, отвѫтре страхове”, утешава го, че всѣка глава е въ болка и всѣко сърдце въ печаль и че общностьта на злочестината ще послужи за утеха”. „Защото, пита Теофилактъ, кажи ми, кому е леко въ тия лукави дни? Никому мисля”. Архиепископътъ прави съпоставление между онова духовно лице, което се отнася съчувствено къмъ общитѣ скърби на народа, и онова, което е безчувствено къмъ общитѣ братски злочестини, и заключава че последниятъ е „повече за оплакване, защото е по-окаянъ отъ всички и отъ ония дори, които сѫ осѫдени на най-голѣми наказания”. Най-сетне, като прокарва паралелъ между неговото и своето положение (вж. тукъ по-горе, стр. 271) и дохожда до заключение, че положението на видинския епископъ не е по-лошо отъ неговото, Теофилактъ свършва писмото си съ думитѣ: „Прочее, единъ само е врачъ и избавитель отъ всичко това. Него ако току тъй наскърбяваме, никакъ нѣма да го разположимъ да ни бѫде милостивъ, за да не кажа, че ще го разсърдимъ. Но, ако му се молимъ и го призоваваме на помощь съ сълзи, убеденъ съмъ, че ще го направимъ да се смили къмъ насъ съ своето милосърдие” (вж. писмо 16-о по Финети. — Migne, ib. col 336 D—337 А—D — У митр. Симеона, п. т., стр. 18—19). Това по-скоро мъмрене, отколкото утешение ще да е предизвикало, може би, у видинския епископъ, който е очаквалъ да получи помощь и подкрепа отъ архиепископа си, е станало причина да се развалятъ добритѣ отношения между него и Теофилакта, комуто първиятъ му е изпратилъ нѣкое сърдито писмо.

334

Въ едно отъ писмата си до керкирския епископъ [1] той между другото се оплаква така: „Азъ не скърбя за приходитѣ, съ които архиепископията едно време бѣше силна, нито за простиращитѣ се отъ рѣкитѣ до предѣлитѣ на морето власть и ведомство . Защото първата (т. е. властьта) ни е достатъчна, повечето отъ кого е, научихме се (Мат, 5, 37), а за второто (т. е. ведомството) ще кажемъ, че нашитѣ сили сѫ слаби, за да можемъ да го удържимъ. [2] Но многото грижи, тежкитѣ разправии, безпокойствието безъ полза, още неуталожването на лукавитѣ дни, това е червей на коститѣ ни, това изсушава мозъка на коститѣ ми. Не сме още избѣгали отъ лъва, и мечката ни иде насреща; отървахме ли се отъ нея, опрѣхме ли рѫце въ стенитѣ на къщата, змия злонамѣрена отъ дупка се подава, а това прави по-люти болкитѣ ми. Всичко това, ако и да искахъ твърде много да го изплювамъ, за да ми олекне малко, обаче търпя го великодушно. И сега поставямъ стража на устата си (Псл. 140, ₃), както когато се повдигна противъ мене грѣшникътъ, [3] за да не посрамя великото достойнство и име на архиерейството. Защото, както знаешъ, това, което се казва писма, е нѣщо многоглаголиво и не премълчава. Съсвещеници и съепископи, които смѣтатъ за свое право да сѫ-

1. Вж. писмо 17-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 388 В—389 В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 64—65.

2. Това изречение въ гръцкия текстъ гласи така:

(Migne, ib., col. 388 C—D). Митр. Симеонъ го превелъ по смисълъ, защото то иначе не може да се разбере. Но все пакъ правилното разбиране на изречението ще се получи отъ изтълкуването на думитѣ и , които въ сѫщность означаватъ едно и сѫщото понятие съ тая само разлика, че подъ Теофилактъ разбира „власть”, която се свързва съ чина му, като епископъ, а подъ — съ длъжностьта, като архиепископъ, като такъвъ, който има върховната власть въ архиепископията. Поради това и митр. Симеонъ, вѣроятно, е превелъ „ведомство”. Смисълътъ, споредъ насъ, е тоя: Теофилактъ представя себе си слабъ да държи въ покорность подчиненитѣ си епископи като архиепископъ.

3. т. е. презъ времето на борбата му съ Иасита, вж. тукъ по-горе, стр. 286—306.

335

дятъ народа, тѣ прострѣха мрежитѣ на нашитѣ скърби. А ти, честний отче и владико, моли се да се отървемъ отъ опасноститѣ между тия лъжебратя, а тѣ да дойдатъ на себе си и да се избавятъ отъ примката на дявола, въ която сѫ уловени” и т. н. Това писмо е писано презъ 1107—1108 г., както показватъ 1. думитѣ на Теофилакта: „отвънъ боеве, отвѫтре страхове, защото враговетѣ бѣха надделѣли, а отъ приятелитѣ и близкитѣ му едни станаха противници, други — по-човѣколюбивитѣ застанаха отдалечъ”, които ясно сочатъ, че войната съ Боемунда не била се свършила, и че епископитѣ му измѣнили отношенията си къмъ него поради почналитѣ се „отвѫтре страхове”, т. е. недоразуменията му съ тѣхъ, и 2. иносказателнитѣ олицетворения, въ които се разбира подъ лъвъ Иванъ Таронитъ [1], подъ мечка — главниятъ бирникъ

1. В. Г. Васильевски (рец. п. т., стр. 327), като съпоставя съ израза: „не сме още избѣгали отъ лъва” следнитѣ думи отъ 22-о по Меурсия писмо пакъ до керкирския епископъ: „Смачка ни ассириецътъ Сенахиримъ, когото безмилостния ни натрапи страната между рѣкитѣ (Мigne, ib., col. 397:

Ние приемаме твърде умѣстната прибавка въ тоя текстъ, направена отъ митр. Симеона, п. т., стр. 73, бел. п. л.), въ „лъва” узнава Боемунда Тарентски, който се явилъ въ Европа съ враждебни планове противъ Алексия действително отъ Месопотамия. Митр. Симеонъ (п. т., стр. 66 и 78) възприелъ това обяснение на Васильевски, което, споредъ насъ, едвали е приемливо. Преди всичко Боемундъ не е дошелъ отъ Месопотамия въ Европа, а отъ Антиохия, която се намира далечъ отъ Месопотамия, и никога не е „смачквалъ” архиепископа. Наистина, Теофилактъ въ писмото си (17-о по Меурсия) до сѫщия керкирски епископъ пише: „Отвънъ боеве, отвѫтре страхове”, въ първото отъ които той право сочи на нашествието на Боемунда, но то още не е било избѣгнато, защото войната все още е вървѣла, а въ второто той разбира вѫтрешнитѣ разбъркани отношения, защото той веднага обяснява че „враговетѣ бѣха надделѣли, а отъ приятелитѣ и близкитѣ му едни станали противници, други — по-человѣколюбивитѣ застанали отдалечъ”; тия думи ясно показватъ, че архиепископътъ ималъ тукъ предъ видъ не външнитѣ, а вѫтрешнитѣ си врагове, а това сѫ били на първо мѣсто българскиятъ намѣстникъ-управитель Иванъ Таронитъ, скопски дука, а после и покровителствуваниятъ отъ него главенъ български бирникъ Иаситъ, които, както видѣхме, причинили на Теофилакта най-голѣми морални мжки и материални загуби (вж. тукъ по-горе, стр. 286 и след.). Че подъ „лъвъ” трѣбва

336

Иаситъ, [1] а подъ змия злонамѣрена — триадишкиятъ или срѣдешкиятъ епископъ. [2] Че тая змия е билъ именно триадишкиятъ или срѣдешкиятъ епископъ, се установява отъ второто писмо до керкирския епископъ, въ което Теофилактъ пише: „Като не бѣше доволенъ оня, който отъ самото начало е врагъ и человѣкоубиецъ (т. е. дяволътъ), отъ нанесенитѣ ми отблизу удари и наранявания, той изострилъ противъ насъ  е п и с к о п с к а  с т р е л а, за която азъ и по-преди загатнахъ въ едно писмо до ваше свещенство. Защото, като разбунтувалъ епископа на едикой-си градъ, човѣкъ работникъ и въ сѫщото време работилница за всѣко кознодействие, той (дяволътъ) щѣше мене да постави между слизащитѣ въ гробъ (Псл. 87, ₆), а него да направи (горко ми за злочестината!) убиецъ. Но, за да излагамъ дѣлата му (на враждебния епископъ), това изисква по-дълго време, отколкото имамъ, и е по-печално, отколкото можешъ ти да слушашъ при сегашното си положение, за да нѣмашъ скръбь върху скръбь поради бра-толюбието, което хранишъ еднакво къмъ него и къмъ мене. Споредъ мѫдрото наставление: „тегли отъ злото оня, който го прави”, и затова то е по-жалко, оттука и разказътъ за него е много по-прискърбенъ за тебе. И тъй ще престана да говоря по тоя въпросъ, за да не излагамъ архи-епископството на двойно охулване и съ това, което вър-

да се разбира тъкмо Иванъ Таронитъ, а не Боемундъ Тарентски, най-добре показватъ думитѣ, че „него безмилостния ни натрапила страната между рѣкитѣ”, т. е. Месопотамия, а това е областьта Таронъ, която е обхващала североизточната часть на Месопотамия, и отгдето е произлизалъ именно Иванъ Таронитъ, както това показва и самото му презиме; Теофилактъ го нарича още ассириецъ, защото областьта Таронъ е влизала въ територията на стара Ассирия, а — Сенахиримъ, защото го уподобява на тоя ассирийски царь поради неговата безмилость и жестокость, и затова казва, че билъ смачканъ отъ него, съ което явно сочи на враждебнитѣ отношения на Ивана Таронитъ спрямо себе си.

1. Него Теофилактъ рисува въ второто си писмо до керкирския епископъ (22-о по Меурсия). Migne, ib. col. 397 В—D et 400 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 73—74. — Вж. тукъ по-горе, стр. 286—288.

2. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 327—328. — Ср. митроп. Симеонъ, п. т., стр. 66 и 78.

337

шимъ и което не е прилично да се говори, и съ това, загдето говоримъ, а не бива и да го мислимъ. Такива нѣща трѣбва да ги забравяме въ ума си, за да не даваме по-голѣмо мѣсто на народнитѣ страдания. Но освенъ това,  п о н е ж е  а з ъ  с е  с п о г о д и х ъ  с ъ  б р а т а, ако той и да не стои на единъ умъ и останалъ непримиримъ, все пакъ бихъ билъ непоследователенъ, ако се бѣхъ заловилъ да чопля отвратителни работи”. [1] Отъ цѣлия тоя пасажъ се ясно види, че противникътъ, отъ когото Теофилактъ се оплаква, билъ епископъ, обаче на кой градъ той не отбелязва, но тоя градъ се лесно опредѣля възъ основа на подчертанитѣ тукъ думи: спогодба или помирение Теофилактъ е ималъ само съ триадишкия или срѣдешкия (софийския) епископъ, както това се види отъ писмо 32-о по Меурсия, адресирано до последния, но по какъвъ поводъ, ще се посочи по-долу.

Триадишкиятъ или срѣдешкиятъ епископъ, чието име зажаль все още остава неизвестно, наистина, се обявилъ противъ Теофилакта — своя архиепископъ. Той не само не се покорявалъ на заповѣдитѣ му, но и почналъ открита борба противъ архиепископа, както ще покаже следниятъ случай. Единъ старецъ-монахъ, българинъ, игуменъ на мънастиря на св. Иванъ Рилски, който се намиралъ въ крепостьта на Срѣдецъ и въ който били най-сетне положени мощитѣ на светеца следъ пренасянето имъ отъ мънастиря му, [2] билъ преследванъ отъ срѣдешкия епископъ, който, очевидно, искалъ да присвои нѣкакви приходи на мънастиря, но срещналъ отпоръ въ лицето на игумена, както това ще се види по-нататъкъ. Затова игуменътъ отишелъ въ Охридъ при Теофилакта, когато и срѣдешкиятъ епископъ се намиралъ сѫщо тамъ, за да се оплаче на архиепископа и потърси защита у него. Ходатайството на Теофилакта предъ епископа „да се отнесе човѣколюбиво къмъ стареца и да поправи, каквото скръбно му е причинилъ”, било добре посрещнато отъ последния, който

1. Migne, ib., col. 400 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 75.

2. За това вж. подробно у В. Н. Златарски, Георги Скилица и написаното отъ него житие на св. Ивана Рилски, п. т., стр. 79. — Ср. тукъ по-горе, стр. 153.

338

се обещалъ да го удовлетвори. Но епископътъ не изпълнилъ обещанието си, и това принудило стареца-игуменъ „да прибѣгне къмъ силния и свети нашъ царь, като изгубилъ всѣка надежда отъ помощьта на архиепископа, или по-добре, като дошелъ до заключение,” че тя е не само безполезна, за да излѣкува ранитѣ му, но, напротивъ, и ги разранявала. Той се представилъ предъ висотата на оная власть и получилъ лѣкарства твърде действени, колкото зависѣло отъ оногова, който ги далъ”, т. е. императора. Обаче епископътъ не само „осуетилъ действието на царскитѣ лѣкарства, но изгонилъ злочестия старецъ отъ предѣлитѣ на Триадица (Срѣдецъ) и подложилъ го подъ запрещение да свещенодействува”. Тогава старецътъ пакъ се явилъ при архиепископа, за да го моли отново да се застѫпи за него. По настояването на ония лица, въ присѫтствието на които била изложена молбата на стареца и които искали не само по-строго да се накаже оскърбительтъ-епископъ и „да не се оставя необуздано самоуправството”, но и „да се накаже оскърблението не само заради тоя старецъ, но изобщо и за много други (защото, казвали тѣ, епископътъ и на мнозина други далъ примѣръ на такова надменно и буйно поведение), които всички трѣбва да се стегнатъ по случай на това, което се случило съ стареца.

Като повѣрвалъ, че епископътъ не се отнесълъ къмъ стареца тъй, както му билъ обещалъ, т. е. „благостно, отечески, накѫсо казано, евангелски”, Теофилактъ, като счелъ тая негова постѫпка за обидна и решилъ пакъ „да пише на негова свещеность за него (стареца) съ надежда, че, като се умилостиви къмъ старинитѣ на монаха, като пощади положението му и като вземе предъ видъ тогавашнитѣ времена, които и комаритѣ уголѣмяватъ и ги правятъ като камили, ще остави стареца да изпустне въ мънастиря душата си, която едвамъ се държала на устнитѣ му, и ако би че ималъ приходи, той да се ползувалъ и разпореждалъ съ тѣхъ”, „защото, пише архиепископътъ, той ще даде смѣтки за тѣхъ на общия сѫдия, както и ние, на които е повѣрено да се разпореждаме съ църковнитѣ приходи, не признаваме за справедливо да подпадаме подъ смѣткитѣ на човѣшки день (1 Кор. 4, ₃) съ

339

изключение на ония нѣща, които навличатъ явно осѫждане и съблазняватъ мнозина, и мислимъ, и казваме, и убеждаваме и себе си, и другитѣ, че само Бога очакваме да иска отъ насъ смѣтка. И ако, ласкаейки себе си, ставаме строги сѫдии на другитѣ, опасно е да не изпаднемъ въ реда на ония, които товарятъ другитѣ съ товари тежки и мѫчно носими, а тѣ не искатъ и съ пръстъ да ги помръднатъ”. По-нататъкъ, като го предупреждава съ нѣкои изречения отъ св. Писание за съвършенството на духовнитѣ лица, Теофилактъ кани епископа да го послуша и изпълни предлаганото му. „Но ако и сега не ни зачетешъ, пише архиепископътъ, ти знаешъ, кого нѣма да зачетешъ чрезъ насъ и кому ти предстои да дадешъ най-ужасна смѣтка. А ти нѣма да ни зачетешъ, ако, първо, не повърнешъ на монаха мънастиря, както е заповѣдалъ и царьтъ, и не го освободишъ отъ запрещението. Отсетне ще представишъ на Синода (т. е. на епископския съборъ) ясно обвиненията противъ него (а това трѣбва безъ друго да направишъ, както поради възбуденото противъ липенийския (липлянския) епископъ дѣло, на което трѣбва да се даде край отъ ония, които сѫ го завели и отъ които единъ си и ти), така и поради решението, което непремѣнно ви чака, затова и писахъ, колкото можеше по-скоро. И тогава следъ разглеждането ще приемешъ, каквото реши братството, инакъ ще разгнѣвишъ незачетения въ нашето лице, както Той самъ е казалъ” (Лук. 10, ₆). Като му обръща вниманието още и на това, че той не зачиталъ и църковнитѣ правила, архиепископътъ го предупреждава, да не би да пострада въ нѣщо, като напримѣръ: „понеже ти си наложилъ на монаха запрещение и нѣмашъ общение съ него, затова Духътъ, който е проговорилъ чрезъ събранитѣ въ Картагенъ отци, ще наложи и на тебе самаго лишение отъ общение, [1] ако не се разкаешъ справедливо и не отмѣнишъ несправедливото наказание”. [2]

1. Тукъ Теофилактъ е ималъ предъ видъ 19. правило на помѣстния Картагенски съборъ въ 491 г., въ което се казва, че, когато въ нѣщо се обвинява епископъ, той се предава на първенствуващия въ епархията.

2. Вж. 17-о по Финети писмо. — Migne, ib., col. 337 D et 340 А—D—341 А—D et 344 A—D. — У митр. Симеона, п. т., стр. 19—22.

340

Срѣдешкиятъ епископъ обаче не само не отговорилъ направо на поставения отъ архиепископа въпросъ за стареца, нито споменалъ за наложеното върху последния наказание, но и отказалъ дори да дойде на събора на епископитѣ, както го бѣ поканилъ Теофилактъ. Като причини за неявяването си на събора той привеждалъ: 1. това, че ималъ намѣрение да отиде въ Цариградъ, за да представялъ на императора обърнатитѣ въ православието арменци и 2. това, че щѣлъ да дойде „описвачътъ на темата”, т. е. областниятъ фискаленъ чиновникъ за описване на имотитѣ, та не искалъ „да остави току тъй работитѣ”, т. е. описвачътъ да върши работата си въ неговото отсѫтствие. Писмото на срѣдешкия епископъ било разгледано и обсадено на състоялия се съборъ, който, следъ като посочилъ на невѣрноститѣ и обидитѣ, нанесени отъ него на членоветѣ на събора, защото той пишелъ: „ако наредите нѣщо, което не е противно на божественитѣ правила и на истината, съ това благочестиво мнение се съгласявамъ и азъ”, като че ли епископитѣ се събрали, за да нарушаватъ църковнитѣ правила и изобщо истината и да се занимаватъ съ нововъведения, — намѣрилъ писмото му за недействително и безъ значение, защото то не било завѣрено съ саморъчния му подписъ. Освенъ това изтъквало се въ събора противоречието, че отъ една страна щѣлъ да отива въ Цариградъ съ арменцитѣ, а отъ друга — щѣлъ да остане въ Срѣдецъ, защото очаквалъ пристигането на описвача. Затова съборътъ не уважилъ причинитѣ за неявяването му и го обвинилъ въ неискреность и зълъ умисълъ, защото той измислялъ нарочно само разни претексти, за да се отклони отъ събора, на кой го той трѣбвало да се яви, защото това му налагали църковнитѣ правила; а що се отнася до арменцитѣ, то тѣ сѫ могли да почакатъ, докато се свърши съборътъ, ако тѣ, наистина, съзнателно и искрено сѫ признали истината и сѫ приели православната вѣра. Поради всичко това съборътъ му наложилъ, като наказание, „запрещение на всѣко свещенодействие съ силата на св. Духъ, предъ когото епископътъ билъ длъженъ безъ друго да даде край на дѣлото, което билъ почналъ предъ Синода”, т. е. дѣлото на липенийския (липлянския)

341

епископъ. Но, понеже дѣлото по обръщението на арменцитѣ не било окончателно свършено, то съборътъ се съгласилъ да остане свободенъ петнадесеть дни следъ получаването на писмото, съ което ще му се съобщи за съборното решение; „презъ тия дни пристѫпилитѣ въ православието навѣрно щѣли да бѫдатъ помазани, а следъ това епископътъ ще носи на врата си веригата на запрещението отъ свещенодействие”. Тия решения на събора Теофилактъ съобщилъ на срѣдешкия епископъ въ специално писмо отъ името на самия съборъ, което се завършва съ следнитѣ думи: „Ако ти се вижда тежко да се лишава църквата ти отъ архиерейската ти служба, разбери, че и на други църкви е тежко да се лишаватъ отъ архиереи поради твоето отсѫтствие. Защото трѣбва да знаешъ добре, че, ако ти не присѫтствувашъ, нито дѣлото на липенийския епископъ ще вземе край, нито останалитѣ вдовствуващи църкви ще получатъ епископи, за да не би пакъ нападащиятъ отъ засада езикъ да има възможность да хвърля противъ своитѣ противници клевети, които поради своята дребнавость не могатъ да се казватъ открито, и да стреля въ тъмнина противъ правитѣ по сърдце. И понеже единъ българинъ монахъ се оплака предъ насъ, когато заседавахме, и каза, че единъ старецъ неговъ братъ монахъ, предстоятель на мънастиря св. Иванъ въ града, билъ ограниченъ, за да не получава отъ никого каквато и да е помощь, защото твое благоговѣйнство съ глашатай си запретилъ да приближаватъ тоя монахъ, а това, ако е вѣрно, е недостойно за архиерейското человѣколюбие и по необходимость подлежи на бързо изправление, затова твоя почтеность нека пристѫпи къмъ поправка на станалото. А Господь нека я запазва и ѝ помага да проявява плода на Духа въ всѣка благость, истина и правда”. [1]

Обаче това синодално писмо Теофилактъ счелъ необходимо да придружи съ свое частно писмо, въ което му изказалъ това, което въ едно официално писмо не може да се

1. Вж. писмо 18-о по Финети. — Migne, ib., стр. 344 D—345 А—В et 348 А—D—349 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 22—25.

342

каже. Като го укорява, че не разбралъ или не искалъ да разбере съдържанието на неговото писмо (17-о по Финети) и че не е вѣрно твърдението му, какво това писмо било пълно съ гнѣвъ и горчевина, а когато то е едно само добродушие, Теофилактъ възразява на всичкитѣ му изопачения на своитѣ думи, а именно: че архиепископътъ „далъ ухо на монаха*, което не било вѣрно, защото той билъ далечъ да му повѣрва; че епископътъ билъ осѫденъ въ негово отсѫтствие, което сѫщо не било истина, защото той билъ повиканъ да присѫтствува на събора и да се оправдае, а това не е равносилно съ да го осѫдятъ; и да възстановявашъ нѣкого въ правата му да се ползува отъ единъ имотъ, отъ който е билъ изтласканъ, и по тоя начинъ да се дава поводъ на сѫдилището да се произнесе за право на владение, така сѫщо не значи да осѫдишъ нѣкого. Затова Теофилактъ подканя епископа вмѣсто да въвежда нови закони и да кара другитѣ да ги изучаватъ, да облагороди и направи езика си по-справедливъ; упрѣква го, че той не само изопачилъ дори смисъла на царското постановление, но и допустналъ, какво началникътъ на канцеларията за прошенията билъ подкупенъ отъ монаха старецъ и извършилъ фалшификация на царското решение. Най-вече Теофилактъ се възмущава отъ клеветитѣ му и особено, загдето въ писмото на епископа било казано, какво архиепископътъ му заповѣдалъ да се откаже отъ епископскитѣ си права върху мънастиря, [1] когато той искалъ, щото епископътъ „да отстѫпи отъ несправедливото нападение”, което причинило по-много и по-тежки злини на монаха, понеже последниятъ билъ лишенъ отъ всѣка тѣлесна утеха. Сѫщо така архиепископътъ осѫжда, гдето епископътъ писалъ въ писмото си, че щомъ първиятъ му се сърдѣлъ, той не трѣбвало и да пристѫпи въ събора, за да не станѣлъ причина за по-голѣмъ скандалъ. „Но, о безумие, въ което си изпадналъ, окаянико! пише Теофилактъ, та се осмѣли да пишешъ такива работи на човѣкъ, който щади твоята немощь и я прикрива. Защото да бѣхъ искалъ да пустна езика си противъ твоята въ всичко гламавщина и не-

1. Вж. подробно за тия фраза тукъ, по-горе, стр. 153

343

вежество, ти живъ би потъналъ въ дъното на ада. Безумно говоря, но ти ме принуди. Азъ се почудихъ на твоята подлость и за това, че не си споменалъ нищо за аргосването, което, както казва монахътъ, му си наложилъ. Ти знаешъ, какво е последствието отъ това, че си го премълчалъ. Но и ние сега не прилагаме нищо повече отъ това, което намѣрихме за благословено да ти съобщимъ въ предишното си писмо, защото всичко е съгласно съ правилата и стои по-горе отъ всѣко осѫждане. Това ти писахъ по начинъ, който не ми е обикновенъ, понеже разбрахъ, че кротостьта е разпалила твоята луда надутость. Оставихъ сега малко на страна тази кротость, като непотрѣбна, и я замѣнихъ съ единъ слабъ плодъ на огъня. Но дано да ти бѫде възможно да съзнаешъ своята мѣрка, като те вразуми Господь въ всичко и махне безумието, което виждахме твърде живо нарисувано въ тебе, да унищожи и стопи дивотията и звѣрщината, поради която се измъчва старъ свещеникъ-монахъ, и я преобърне въ кротость и снизходителность, подобаваща на архиерей монахъ и старъ вече човѣкъ”. [1]

Дали тия изобличения и строгъ езикъ, или съзнанието на своитѣ грѣшки и виновность сѫ принудили срѣдешкия епископъ да се разкае и поиска прошка отъ архиепископа, не може точно да се установи. Въ всѣки случай като отговоръ на горното писмо той изпратилъ писмо, въ което, „като се препорѫчвалъ, че хранѣлъ добри чувства къмъ архиепископа и изповѣдвалъ, какво последниятъ билъ неговъ благодетель и по-добъръ отъ баща и майка и други сродници, молѣлъ да бѫде освободенъ отъ наказанието, което му бѣ наложено отъ събраното братство заедно съ архиепископа, загдето той, ако и поканенъ, не се явилъ на събора и съ това попрѣчилъ да се уредятъ важни въпроси”. Теофилактъ, макаръ и да не вѣрвалъ на думитѣ на епископа, защото той добре познавалъ преструвкитѣ и лицемѣрието му и знаелъ, че епископътъ, когато ходилъ въ столицата, „пустналъ безброй копия отъ клевети противъ него и не останалъ никой почти,

1. Вж. писмо 19-о по Финети. — Migne, ib., col. 349 А—D et 352 А—D—353 А—C. — У митр. Симеона, п. т., стр. 25—28.

344

нито малъкъ, нито голѣмъ, който да не билъ проглушенъ съ злословията на езика му противъ него (архиепископа), за което имало не малко достовѣрни свидетели, обаче се отказва да говори за всичко това, и като се уповава и предоставя всичко на Бога, „който или ще изправи кривото, или ще заплаче, като го види непоправимо” и който, „богатъ по своята милость, щедро седемдесеть и петь пѫти прощавалъ”, приелъ исканата отъ епископа молба, особено като узналъ, че последниятъ заболѣлъ отъ тежка болесть, която го заплашвала съ смърть. „Колкото се отнася до насъ, пише архиепископътъ, бѫди разрешенъ въ Духа Светаго и свободенъ да извършвашъ безпрепятствено всѣко архиерейско дѣло. Но, понеже наказанието ти е наложено отъ повече братя, както явяваше и синодалното, отправено до тебе, писмо, затова писахъ по тоя въпросъ до струмишкия и малешевския (епископи), презъ (епархиитѣ на) които навѣрно ще мине твоятъ пратеникъ. Зная, че и тѣ нѣма да отхвърлятъ молбата ти и ще простятъ наказанието, което ти сѫ наложили, движими отъ единъ и сѫщи духъ. Ще пишемъ и на другитѣ, които сами ще ти известятъ, какво мислятъ. Моли се, прочее, за насъ, като благославяшъ, а не проклинашъ тия, които те обичатъ, и като се срамувашъ, загдето си прескочилъ границитѣ на евангелската заповѣдь, която изисква, не да проклинаме, а да благославяме ония, които ни гонятъ”. [1]

Ето при какви обстоятелства и по какъвъ поводъ е станала спогодбата или помирението между архиепископъ Теофилакта и срѣдешкия епископъ; но все пакъ последниятъ и следъ това не се поправилъ и останалъ непримиримъ, както архиепископътъ се оплаква въ писмото си до керкирския епископъ, което му причинявало скръбь. “За всичко това, продължава архиепископътъ, трѣбваше да стана да отида при царя, а това ще каже, да замина пакъ покрай пагубната Харибда, или да пропѫтувамъ презъ Египетъ, пѫть мѫченъ и труденъ. Да не мислишъ, човѣче божий, че считамъ

1. Вж. писмо 32-о по Меурсия. — Migne, ib. col. 429 А—D e t432 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 112—113.

345

тоя пѫть по-малко скърбенъ отъ всички други скърби, които съмъ претърпѣлъ досега, или че не намирамъ вѣроятното избавление отъ мѫчнотиитѣ за вѫзелъ, който ще се разкѫса много по-мѫчно. Това е така, не само защото да се явява епископъ въ царския лагеръ въ тия грѣшни дни е нѣщо доста осъдително и омразно, но и затова, защото кобилитѣ ни трѣбвало да се окончватъ по три пѫти на годината .... за да можемъ да снабдяваме съ коне всички, съ които бихме се срещнали, а нивитѣ ни да даватъ изобилна златна жетва, или овошкитѣ да раждатъ златни плодове, каквито били, както описва поезията, ябълкитѣ на Есперидитѣ. Нали всѣки, който завърне, такива нѣща иска отъ насъ, и, ако не можемъ да задоволимъ тия строги просители съ исканитѣ отъ тѣхъ подаръци, нали ни хулятъ, че сме заравяли въ земята съкровищата си? Дано да можахме да заровимъ тѣхъ, които говорятъ това”. Втората причина, която затруднявала отиването му въ царския лагеръ, ясно говори, че военнитѣ началници, а може би, и самиятъ императоръ, презъ времето на войната съ Боемунда, очевидно, сѫ се често обръщали къмъ Теофилакта да искатъ да имъ доставя разни предмети, като го мислили за твърде богатъ, но той, вѣроятно, имъ отказвалъ да удовлетвори тия тѣхни искания, което и възбуждало негодувания въ висшето военно началство и лошо говорили за него и предъ императора. „И тъй, завършва Теофилактъ второто си писмо до керкирския епископъ, не е само всичко това, което ни прави пѫтя за царския лагеръ стръменъ или тѣсенъ и скърбенъ, или такъвъ, който нѣма добъръ край, но нашето паяджино тѣло, както знаешъ, е слабо да понесе всѣки трудъ, а най-паче оня за пѫть и лесно може да загине. Обаче, ако ти ни облѣчешъ съ мощь и чрезъ молитвитѣ си ни опашешъ съ сила, всичко ще ни стане лесно, защото Богъ изпълнява волята на ония, които му се боятъ, отваря ни пѫть чрезъ твоитѣ ангелски молитви и го разчиства отъ камъни”. [1] По всичко изглежда, че Теофилактъ не искалъ

1. Вж. писмо 22-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 400 С—401 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 75—76.

346

да действува чрезъ императора непосрѣдно противъ срѣдешкия епискоиъ, поне отъ преписката му това не може да се установи. Това писмо, въ което се споменува за царския лагеръ, както и първото е било писано несъмнено сѫщо презъ времето на войната съ Боемунда, но следъ първото (17-о по Меурсия) и следъ събора въ Прѣспа, т. е. презъ втората половина още преди 2. септемврий, сключването на мира, на 1108 год., следов. помирението на Теофилакта, а оттука и борбата му съ срѣдешкия епископъ е станало преди това и преди събора въ Прѣспа, вѣроятно, презъ 1107 год. и, може би, второто му отиване въ Цариградъ презъ тая година ще трѣбва да свържемъ съ клеветитѣ, които триадишкиятъ епископъ тъй обилно пръскалъ въ столицата по адресъ на охридския архиепископъ.

Всичкитѣ тия тревоги и душевни измъчвания се силно отразили върху и тъй разклатеното здраве на архиепископъ Теофилакта. Той е страдалъ, както се изтъкна, отъ периодическа малария, която изтощавала организма му. Още въ писмото до Макремволита, т. е. въ началото на 1108 год., Теофилактъ се оплаквалъ, че болестьта го държала на легло, че той едвамъ се продигналъ, за да замине за Прѣспа на епископския съборъ. [1] Отъ писмата му, обаче, писани презъ втората половина на 1108 год., се види, че той вече се чувствувалъ съвсемъ слабъ. Така въ писмото си до китърския епископъ [2] той, като съобщава за смъртьта на брата си Димитра, пише: „Като се лишихъ отъ тоя си братъ, не мога съ думи да изкажа, колко се нуждая отъ чужда помощь. Такава нека ми бѫдатъ молитвитѣ на твоята почтеность, като ми се придадатъ такива повече отъ обикновеното. Може би, тѣ нѣма да ми се даватъ за дълго време. Защото може и ние да тръгнемъ на пѫть подиръ предобрия си братъ. Усѣщаме, че тѣлото ни захвана да отслабва съвършено и че ще пострада това, което докарватъ съединенитѣ душевни и тѣ-

1. Вж. тукъ Притурка № 9: „Защо архиепископъ Те.офилактъ свикалъ “свещения синодъ” въ Прѣспа и кога?”

2. Вж. писмо 66-о по Меурсия. — Migne, ib.,col. 485 В—D et 448 А — У митр. Симеона, п. т., стр. 168—169.

347

лесни болки” и т. н. А въ писмото до царския лѣкарь Михаила Пантехни (7-о по Финети) той пише: „Огънь гори вѫтрешностьта ми тъй, че, ако той напредне, ще се обърне въ злокачественъ. Кашлица суха и безъ мокрота ме безпокои. Плешката ме боли отъ дълги години” [1]; въ писмото си пъкъ до керкирския епископъ (22-о по Меурсия) се оплаква: „и нашето паяджинно тѣло, както знаешъ, е слабо да понесе всѣки трудъ, а най-вече оня за пѫть и лесно може да загине”. [2] Отъ тия думи ясно личи, че архиепископътъ е страдалъ и отъ нѣкой сухъ плевритъ, който ще да го е окончателно сломилъ, и легналъ тежко боленъ, както се види отъ 48-о му писмо по Меурсия, което той почва така: „Чезне душата ми отъ желание за божиитѣ селения, и затова бихъ употрѣбилъ криле, ако бѣше това възможно, за да отида тамъ и се насладя на това, което желая. Но струва ми се да слушамъ болката на бедрото, която вика: „оставай, окаянико, на постелката си”. Прочее, вие, моитѣ, оповестете на моитѣ и на не моитѣ като отъ моитѣ уста: потърпете малко моята немощь, която подиръ не дълго време мене, досадващия, ще повали, а васъ претоваренитѣ ще разтовари. Не се опитвайте да сложите товара съ помощьта на злобата. Защото не само че нѣма да постигнете желанието си (понеже това не е лесно), но ще спечелите и това, че ще се окажете зли — последствието (отъ вашето опитване), а това е товаръ по-тежъкъ отъ всѣки другъ за ония поне, които носятъ името на благия Христосъ, отъ когото мислятъ, че и сѫ образувани и се образуватъ по-нататъкъ”. [3] Това писмо, изглежда, ще да е било последното му писмо, защото Теофилактъ е лежалъ тежко боленъ и дори предчувствувалъ близкия край на живота си, както видѣхме, понеже той пише, че иска и скоро ще отиде въ божиитѣ селения. Но къмъ кого сѫ насочени тия последни думи на охридския архиепископъ? Самото писмо носи надписъ:

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 331—332.

2. Вж. писмо 22-о по Меурсия. — Migne, in. col. 400 С—401 А. — У митр. Симеона, п. т., стр. 75—76.

3. Вж. писмо 48-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 465 А—В. — У митр. Симеона, п. т., стр. 145.

348

, обаче отъ съдържанието му не може да се заключи, че то се отнася до нѣкакви-си българи, дори и да приемемъ обяснението, което митр. Симеонъ дава на гл. = „наказвамъ”, а не „наставямъ” и превежда надписа: „до наказанитѣ (наставенитѣ) българи”.

Ние вече на нѣколко пѫти изтъкнахме, че надписитѣ на нѣколко Теофилактови писма не отговарятъ на съдържанието имъ и че на много мѣста тѣ сѫ поставяни произволно. Къмъ тия писма, споредъ насъ, трѣбва да се отнесе и нашето писмо. Преди всичко текстътъ, който е поставенъ подъ горния надписъ, не представя нѣщо цѣло, както сѫ писани другитѣ Теофилактови писма, а прави впечатление на откѫслекъ отъ писмо, начало безъ край. Вече тая ампутация на това писмо дава поводъ да се съмняваме въ истинностьта на неговия надписъ. По-нататъкъ. Въ писмото Теофилактъ говори за „мои” и “не мои” ( и ). Кого разбира той подъ тия думи? Предчувствувайки приближението края на живота си, Теофилактъ не е могълъ да не помисли, че той „отива въ селенията божии”, безъ да е свършилъ борбата си съ ония отъ своитѣ епископи, които, както видѣхме, не преставали да му се противопоставятъ и да го клеветятъ и хулятъ, а той въ старческата си болезнена раздразнителность да имъ налага наказания, които тѣ считали за тежки товари. Отъ обръщението му къмъ „моитѣ”, за да оповестятъ на „моитѣ” и „не моитѣ” като отъ негови уста, не е мѫчно да се разбере, че подъ „мои” Теофилактъ е ималъ предъ видъ ония епископи, които сѫ държали съ него, а подъ „не мои” ония, които сѫ враждували съ него. Самото пъкъ предупреждение къмъ епископитѣ, до които, очевидно, е било адресирано самото писмо, — да потърпятъ още малко, защото приближаващата се смърть ще ги освободи отъ него „досадващия”, а наказанитѣ — отъ товара, и да не се опитватъ последнитѣ това да направятъ съ злоба, т. е. съ клевети и хули, защото тѣ не само нѣма да сполучатъ съ тия си действия, но и ще се покажатъ зли като сетнина отъ опитването имъ, а това е единъ много по-тежъкъ отъ всѣки другъ товаръ поне за християнитѣ, — това предупреждение вече показва, че Теофилактъ е призовавалъ

349

„своитѣ” и „не своитѣ” къмъ сдобрение, къмъ помирение, за да може спокойно да се пресели въ божиитѣ селения, въ които той желае да литне по-скоро, ако да ималъ криле, т. е. да склопи очи въ пълно душевно спокойствие. Тая мисъль той, може би, ще да е развилъ по-нататъкъ въ втората половина на писмото, като въ сѫщото време ги напѫтствувалъ строго поучително и изобличително за самитѣ епископи, което съставительтъ на сбирката, издадена отъ Меурсия, [1] намѣрилъ за добре да изпустне, а въ надписа вмѣсто да постави , а може би, и съвсемъ да е промѣнилъ първоначалния надписъ. [2]

1. Възникването на три отдѣлни сбирки отъ Теофилактовитѣ писма ние си обясняваме така. Първоначално е имало единъ codex — рѫкописенъ сборникъ отъ всичкитѣ писма, който се е пазилъ въ архива на Охридската архиепископия. Отъ този codex разни лица сѫ преписвали и изваждали такива писма, които или просто сѫ искали да ги иматъ и четатъ, или пъкъ имъ сѫ били потрѣбни за други цели, напр., като образци за ораторски писма и т. н. Тая наша догадка намира подкрепа въ това, гдето въ отдѣлнитѣ сбирки се повтарятъ едни и сѫщи, както това вече изтъкнахме тукъ на нѣколко мѣста. Така писмо 2-о по Финети е еднакво съ 4-о по Ламия; писмо 19-о по Меурсия — съ 26-о по Ламия; писмо 21-о по Меурсия — съ 26-о по Ламия, а писмо 1-о по Финети съ надписъ „безименно” представя часть отъ 2-о по Ламия съ надписъ „до великия доместникъ”, който съвсемъ не подхожда на съдържанието (вж. митр. Симеона, п. т. стр. 190).

2. Митр. Симеонъ, безъ да подозира, че въ надписа може да има измѣнения, а въ текста — пропускъ, като допуща, че освенъ поддържания отъ бирникъ Иасита парикъ Лазаръ, неумолимъ и безогледенъ врагъ на архиепископа, противъ които били издадени присѫди за духовни престѫпления, е имало и други такива негови клеветници и хулители, разбира се, българи, които Теофилактъ сѫщо наказалъ, пише по-нататъкъ. „Тия, наказанитѣ, искали да се отърватъ отъ наказанието, което било за тѣхъ товаръ. Теофилактъ ги предупреждава да не опитватъ да направятъ това, понеже нѣма да сполучатъ, а да почакатъ малко, защото болестьта него щѣла да повали, а тѣхъ да освободи”. Това дало поводъ на митр. Симеона да мисли възъ основа на писмо 65-о до Ивана Пантехни, 1. че настоящето писмо било писано отъ Солунъ, гдето ужъ Теофилактъ прекарвалъ последнитѣ си години, като останалъ тамъ следъ пѫтуването си въ Цариградъ и 2. че понеже въ писмото до Ивана Пантехни и въ нашето писмо се казва, че Теофилактъ желаелъ да има криле, за да литне споредъ първото — за Охридъ, а споредъ второто — въ божиитѣ селения. Поради

350

И тъй, като имаме предъ видъ 1. съдържанието на разгледаното по-горе писмо и 2. това, че нито едно отъ известнитѣ засега Теофилактови писма не е било писано по-късно отъ 1108 г., ние дохождаме до заключение, че архиепископъ Теофилактъ се поминалъ въ Охридъ, защото следъ завръщането си отъ епископския съборъ въ Прѣспа и презъ времето на болестьта и следъ смъртьта на брата си Димитра, той не е напущалъ престолния си градъ, гдето, вѣроятно, е билъ и погребанъ, а смъртьта на тоя знаменитъ иерархъ на Охридската църква, макаръ и да е дълбоко мразѣлъ българитѣ и всичко българско, па дори и земята имъ, ние отнасяме къмъ началото на 1109 година.

*

Слизането на такава силна личность, като архиепископъ Теофилактъ, отъ историческата сцена имало голѣмо значение

това той „прави заключение, че съ думитѣ „божии селения” трѣбва да се разбира Охридъ и че наказанитѣ българи били охридчани. Наказанитѣ той нарича „не мои”, а съ „мои” трѣбва да се разбира, по всѣка вѣроятность, тия отъ охридчани, които му останали вѣрни” (стр. 146). — Но преди всичко Теофилактъ следъ завръщането отъ второто си пѫтуване въ Цариградъ презъ есеньта на 1107 год. (вж. тукъ Притурка № 11 „Колко пѫти Теофилактъ, като български архиепископъ, е ходилъ въ Цариградъ”), съвсемъ не останалъ въ Солунъ да живѣе, а, споредъ 65-о писмо до Ив. Пантехни, той, когато стигналъ въ Солунъ и узналъ, че работитѣ въ Охридъ отивали зле, особено следъ като Боемундовитѣ войски ограбили съседната область Мокра и завладѣли пл. Бабагора, взелъ коне подъ наемъ и си отишелъ въ Охридъ. Презъ пролѣтьта на 1108 г. билъ, както видѣхме, въ Прѣспа по случай епископския съборъ и отъ тамъ се завърналъ съ болния си братъ въ Охридъ (вж. Притурка № 10: „Обяснения къмъ писмо 55-о по Меурсия”). После, отъ самото съдържание на писмото не личи съ нищо, че се говори тамъ за българи, па и самиятъ надписъ на писмото, както показахме, е твърде съмнителенъ, и поради това не може да му се вѣрва, че тукъ става дума изобщо за българи, а още по-малко Теофилактъ би нарекълъ охридчани „мои” и „не мои”, когато тѣхъ всички той мразѣлъ, считалъ ги за варвари, роби, нечисти, вонещи на кожа, злонравни, вратове безъ глави, олицетворение на злоба и лукавство и др. такива епитети имъ давалъ. Най-сетне, Теофилактъ никога не би нарекълъ Охридъ и България „божии селения”, защото тѣ за него сѫ били само „кидарски селения” (вж. писма 24-о и 35-о по Меурсия).

351

за по-нататъшния вървежъ на работитѣ въ България. Негови приемници били:  Л ъ в ъ  М у н г ъ  , по произходъ евреинъ, преди това билъ, както и прадѣдитѣ му, „учитель на езичницитѣ”, известенъ още подъ име „философъ”, отъ 1109 до 1120 год.; [1]  М и х а и л ъ  съ прозвище  М а к с и м ъ, бивши дверникъ между патриаршескитѣ чиновници и дяконъ на великата църква, евнухъ, до 1133 год.; [2]  Е в с т а т и й, за когото знаемъ само, че рѫкоположилъ св. Илариона Мъгленски за епископъ до 1142 год., [3] и  И в а н ъ  К о м н и н ъ  съ свѣтско име Адрианъ, севастъ и велики друнгарий, синъ на севастократоръ Исаака, [4] по-голѣмия братъ на Алексия I

1. Вж. Дюканжовия списъкъ по изданието на Йор. Ивановъ, Българ. старини и пр., стр. 567, № 14.

2. Пакъ тамъ № 15. — L. Petit, Le Monastère de Notre-Darne de Pitié. Изв. Рус. Археол. Ин-та въ Кон-полѣ, т. IV, выпус. 1 (1900), стр. 123, _3-4 и стр. 140.

3. Вж. Житието на св. Илариона Мъгленски. Е. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien 1901, S. 31:

— За него вж. тукъ Притурка № 12: „Имало ли е охридски архиепископъ Евстатий?”

4. Севастократоръ Исаакъ Комнинъ, както видѣхме вече, ималъ трима синове: Иванъ, Алексий и Константинъ, отъ които първитѣ двама бивали драчки дуки-управители, а последниятъ — берски дука и управитель-намѣстникъ на България (вж. тукъ по-горе, стр. 243, 254 и 261). Дюканжовиятъ списъкъ обаче ни дава още единъ неговъ синъ Адрианъ съ чинъ „севастъ” и съ длъжность „велики друнгарий” (вж. , t. V, р. 85:

следов. той е заемалъ голѣма свѣтска длъжность, а между това никой отъ съвременнитѣ нему и близки по време византийски писатели не споменуватъ нищо за него, което навежда съмнение, дали Исаакъ Комнинъ е ималъ и четвърти синъ. L. Petit (п. т., стр. 141) пише за него, че билъ въ 1106 год. драчски дука: но тогава такъвъ е билъ не Адрианъ, а Алексий, вториятъ синъ на Исаака (Anna lib. XII, сар. 4; ib. II, р. 154, _20-23; вж. тукъ по-горе, стр. 243), следов. L. Petit, а следъ него и Ив. Снѣгаровъ (История на Охридската архиепископия, т. I (1924), стр. 205) бъркатъ тия две личности, защото Адрианъ и Алексий сѫ две съвсемъ различни имена. Всички тия недоразумения биха могли да се отстранятъ само съ следната алтернатива: или ако се предположи, че въ Дюканжовия списъкъ е по погрѣшка

352

Комнинъ, който е присѫтствувалъ на цариградскитѣ събори въ 1143 и 1156—57 год. [1] Макаръ и да нѣмаме почти никакви други известия за дейностьта на тия български архиепископи, но по всичко се види, че тѣ не сѫ притежавали голѣмия авторитетъ на своя предшественикъ и поради това не били въ състояние да държатъ въ покорность и тъй разпустнатото висше духовенство въ България, което угнетявало своето паство не по-малко отъ административнитѣ и финансови чиновници и работѣло за националното обезличаване на българитѣ, а това е силно възбуждало духоветѣ противъ църквата. Освенъ това не малко е спомогнало въ това отношение и преминаването на първитѣ кръстоносци презъ Балканския полуостровъ, респ. презъ българскитѣ земи, сетнинитѣ на което едвали се изчерпватъ и ограничаватъ само съ изложената по-горе външна страна на събитията. Религиозно-аскетическиятъ духъ, който бѣ обхваналъ въ края на XI. и въ началото на XII. вѣкъ цѣлия християнски свѣтъ и който кръстоносцитѣ присаждали навсѣкѫде, презъ кѫдето минавали, не се забавилъ да прояви своето влияние и въ България. Това влияние се изразило въ новото движение на богомилитѣ, което намѣрило въ вѫтрешното положение на българитѣ добра почва за засилване, особено презъ царуването на Алексия I Комнинъ, което ще се опитаме тукъ да представимъ, доколкото позволяватъ твърде оскѫднитѣ известия по тоя въпросъ.

Богомилската ересь следъ преврата, който тя произведе презъ царуването на царь Петра въ X. вѣкъ, не угаснала въ България. Ученицитѣ на попъ Богомила: Михаилъ, Тодоръ, Добри, Стефанъ, Василий и Петъръ, които сѫ изброени въ Синодика на царь Борила, [2] продължавали да проповѣдватъ

написано Адрианъ вм. Алексий, или ако се приеме, че Исаакъ Комнинъ, наистина, е ималъ и четвърти синъ Адрианъ. Ние сме наклонни да приемемъ първото, защото Алексий е ималъ чичо Адрианъ, велики доместикъ († на 9. IX. 1105), съ чието име е било смѣсено името на Алексия.

1. Вж. Дюканжовия списъкъ, п. т., стр. 567—68, № 16, съ който се свършва списъкътъ. — , t. V, р. 86. — Migne, Patrol. gr., t. 140, col. 179 et 197.

2. Вж. по новото издание на М. Г. Попруженко, стр. 82.

353

и разпространяватъ увлѣкателното учение на своя учитель. Ако за сега липсватъ каквито и да било известия за богомилитѣ почти следъ пренасянето центъра на държавата въ югозападна България, това още не значи, че то е заглъхнало. Това трѣбва да се обясни съ туй, че тѣ не сѫ срещнали никакво гонение, нито пъкъ сѫ били предизвиквани съ нѣкое решително действие отъ страна на западнитѣ български царе. Царь Самуилъ, който прекаралъ цѣлия си животъ въ борба съ Византия, не е могълъ да мисли за нѣкакви религиозни въпроси, па и едвали сѫ го интересували подобни въпроси. Обикновено се привожда отъ късно съставеното на гръцки житие на зетския князъ Иванъ-Владимира, зеть на царь Самуила, известието, че убиецътъ на Ивана-Владимира билъ не царь Иванъ-Владиславъ, а братътъ (sic) на Владимировата жена, Теодора-Косара, т. е. Самуиловиятъ синъ, който заедно съ жена си поддържалъ смъртоносното учение на богомилитѣ или месалианитѣ. Обаче това известие, както и цѣлото житие, не само не се схожда съ това, което ни даватъ Дуклянскиятъ презвитеръ и Иванъ Скилица, но то съдържа и твърде голѣми анахронизми, неясности и бъркотии, които ясно сочатъ на неговата недостовѣрность и измислици [1] на гръцкия му издатель, преправячъ на първообразното житие отъ края на XVII. вѣкъ, съ цель да унизи българския царски родъ. И тъй, ако нѣмаме никакво основание да считаме, че царь Самуилъ не билъ чуждъ на богомилското влияние, то той, може би, е билъ равнодушенъ къмъ разпространението на богомилството въ държавата.

И наистина, въ края на X. и въ началото на XI. вѣкъ богомилството обхванало цѣла западна България: богомили срѣщаме въ Македония, около Срѣдецъ, а въ южна България — около Пловдивъ. Презъ първото време на византийското владичество тѣ оставали спокойни и мирни, докато разпоредбитѣ на цариградското правителство не засѣгали националното чувство на българитѣ, а църквата била толерантна къмъ самото учение. Въ царуването обаче на Алексия I Ком-

1. За това подробно вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. т. 1, ч. 2, стр. 765, бел. 1 и посочената тамъ литература

354

нинъ работитѣ взели съвсемъ другъ обратъ. Освенъ тежкото социално-економическо положение, въ което бѣ изпаднало населението, още и строгитѣ мѣрки, предприети за националното обезличане на българския народъ и дори неговата ромеизация чрезъ църквата, после омразата и отвръщението, което свещеноначалникътъ на българската църква, Теофилактъ, не само чувствувалъ, но и явно изказвалъ къмъ българското си паство, най-сетне религиозно-аскетическиятъ духъ, който повѣелъ отъ западъ и бѣ присаденъ, както се каза, и на Балканския полуостровъ отъ първитѣ кръстоносци, възкресили отново принципитѣ на богомилската ересь въ народнитѣ маси, които намѣрили не малко подкрепа и въ павликянскитѣ движения презъ 1078 и 1083 год. Въ учението на богомилитѣ народътъ намиралъ утеха и отново тръгналъ подиръ ученицитѣ на попъ Богомила. Интересно се явява това обстоятелство, че, докато на архиепископския престолъ седѣлъ Теофилактъ, нийде не се чува за богомилството; поне въ писмата му нийде не се споменува, щото той да се е борилъ съ богомилитѣ. Но това още не значи, че България е била чиста отъ богомили и изобщо отъ еретици, както това се види отъ писмото му до кесаря Никифора Вриения, гдето се казва, че известниятъ противникъ Теофилактовъ, парикътъ Лазаръ, търсѣлъ не само между охридчани, но и въ други области на България, „има ли нѣкой осѫденъ отъ архиепископа като еретикъ”, [1] за да го привлѣче на своя страна; а Анна Комнина, като посочва, че богомилското учение било съставено отъ манихейското и масалианското, право пише, че тая ересь, както трѣбва да се мисли, е съществувала преди нейния баща, но умѣела да се скрива подъ личината на лицемѣрно благочестие; [2] следов., масово еретическо движение е нѣмало, а това сѫ били

1. Вж. писмо 41-о по Меурсия. — Migne, ib., col. 444 D—445 А: — У митр. Симеона, п. т., стр. 126.

2. Anna Comnena, ib. II, lib. XV, cap. 8, p. 294, ₂₈— 295, ₁:

355

отдѣлни личности — еретици, и не може да се каже, че това сѫ били непремѣнно богомили, защото въ това време въ България е имало и други еретици. Така Вилхелмъ Тирски споменува, че презъ есеньта на 1096 г. кръстоносцитѣ на Боемунда Тарентски, като навлѣзли въ Пелагонийско (Битолско), намѣрили селище, напълнено само съ жители еретици. [1] Следъ смъртьта на архиепископъ Теофилакта, обаче, като че ли богомилитѣ чакали да изчезне тая силна личность, и се почнало всеобщо богомилско движение по цѣлата империя. За отбелязване е, че въ това движение начело на богомилитѣ изстѫпва дребното духовенство — монаситѣ, които, като българи и при това по-развити, по-добре схващали опасностьта и гибельта, които висшето византийско духовенство е готвѣло за българския народъ.

Докато Алексий I Комнинъ билъ завзетъ съ войнйтѣ на западъ и изтокъ, „мълвата за богомилитѣ, пише Анна Комнина, се разпространяваше навсѣкѫде, и злото съ бързината на огъня обхвана много души”. Нѣкой си монахъ, на име Василий, най-изкусниятъ да проповѣдва богомилското безбожие, разпространилъ злото навсѣкѫде, [2] а споредъ Зонара, изпълнилъ цѣлата вселенна съ своето осквернение. [3] У известния византийски писатель-богословъ  Е в т и м и я  З и г а в и н ъ, [4] монахъ отъ мънастиря въ Цариградъ, [5] когото Анна нарича „превъзходенъ граматикъ, твърде изкусенъ риторикъ и най-добъръ познавачъ на църковнитѣ догмата” и

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 236.

2. Аnnа, lib. XV, сар. 8; ib., p. 295, _8-20.

3. Zonaras, ib. IV, р. 243, _25-27.

4. Това прозвище се пише (сѫщо и ) и (и ), отъ които старитѣ учени считатъ за по-вѣрно четенето и го произвеждатъ отъ мѣсторождението му, едно незначително село или , когато по-новитѣ учени, напротивъ, предпочитатъ , защото въ тая форма то се срѣща въ повечето и по-старитѣ рѫкописи на съчиненията му (Кипріановичъ, Жизнь и ученіе богомиловъ. Православное Обозрѣніе за 1875 годъ, 1юль и августъ, препечатано у Порфирия Успенски, Исторія Аѳона, ч. III, отд. 2. С.-Петербургъ 1892, стр. 864.

5. На брѣга на Мраморно море при вратитѣ на Псаматия, гдето сега се намира арменскиятъ мънастиръ Сулу. — Г. Ласкинъ, п. т., стр. 44—45.

356

комуто Алексий I възложилъ „да изложи всички ереси, всѣка отдѣлно и противъ всѣка да напише опровержения отъ св. отци и между тѣхъ и противъ богомилската ересь, [1] тогавашниятъ ересиархъ Василий е нареченъ , [2] както

1. Anna, lib. XV, сар. 9; ib. II, р. 299, _11-19. Самиятъ трудъ на Зигавина Алексий I нарекълъ , а цѣлиятъ му надсловъ гласи: — тоя арсеналъ „трѣбвало да достави за въ бѫдеще време орѫжие за духовна борба съ разнитѣ появяващи се заблуди”, а самъ Евтимий въ предговора си увѣрява, че „съ това разнообразие на стрелитѣ и на орѫжието ще може навѣрно да се отблъсне всѣко нападение противъ религията”, следов. Паноплията е било едно полемическо съчинение и представя единъ сборникъ отъ доказателства за отбрана чистотата на православието и опровержение на дотогавашнитѣ ереси (Кипрiановичъ, п. т., стр. 865. — К. Krumbacher, Geschichte d. byzan. Litteratur, S. 82—84). Тя е била непълно издавана нѣколко пѫти, но цѣла е издадена у Migne, Patrol. gr. t. 130, col. 20—1360. — Трактатътъ противъ богомилитѣ — , споредъ изданието на Migne'я, съставя 27-о титло или глава, а споредъ онова на I. Car. Lud. Giesеler, Euthymii Zygadeni Narratio de Bogomilis seu Panopliae dogmaticae titulus XXIII. Göttingen 1842 на гръцки и латински, тя е 23-глава. Това съчинение на Зигавина се ползувало съ голѣма известность, която твърде отрано е достигнала и въ България и е била преведена на старобългарски, ако не цѣлото, то поне отдѣлни глави и преди всичко оная противъ богомилитѣ, може би още въ началото на ХIII. вѣкъ, защото при съставянето на българския Синодикъ на Търновския съборъ въ 1211 год. нѣкои статии противъ богомилитѣ сѫ заимствувани отъ Паноплията на Зигавина (вж. М. Г. Попруженко, Синодикъ царя Бориса. Одеса 1899, стр. 75—82). До насъ е дошелъ тоя преводъ въ сръбска редакция, но съ много българизми въ него, които право сочатъ, че тя е преложена отъ български, и е издадена отъ проф. М. Г. Попруженко по рѫкописъ отъ XV. вѣкъ, принадлежещъ на библиотеката на Одеския университетъ подъ № 10 (36) въ сбирката на В. И. Григоровича (п. т., стр. 110—118 и Приложеніе III, стр. 10—12; самиятъ славянски текстъ: , стр. 13—48). Това, вѣроятно, ще да е преписъ отъ оная

която В. Григоровичъ видѣлъ въ библиотеката на Хилендарския мънастирь на Атонъ и споменува за нея въ своя „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи. 2-ое издан. 1877, стр. 30, бел. 14. — Ср. Sava Chilandarec, Rukopisy a starotisky Chilandarski. Praha 1896, стр. 55, рѫкописъ № 216.

2. Migne, ib., t. 130, col. 1282 D: —M. Г. Попруженко, Синодикъ царя Борила. 2-ое изданiе. Софія 1928, стр. 48,

357

и въ българския Синодикъ, но не въ смисълъ на „лѣкарь”, защото той никога не е билъ такъвъ, а на магьосникъ, чародей, какъвто народътъ е виждалъ въ ересиарха на богомилитѣ, който се намиралъ въ сношение съ висшитѣ сили и билъ способенъ да врачува всѣкакви недѫзи и болести. [1] Затова Зонара, който се е ползувалъ отъ Евтимия Зигавина, казва, че той, наричайки се врачъ, обличалъ се въ монашеска дреха, а въ себе си криелъ самия оня сатана”. [2] Споредъ описанието на Анна Комнина, Василий ходѣлъ въ монашеско облѣкло, ималъ изтощено лице, лишенъ билъ отъ мустаци и брада (кьосе) и на бой билъ дълъгъ сухъ. Старческиятъ му изнемощѣлъ изгледъ показвалъ въ него доста старъ човѣкъ, и затова Евтимий Зигавинъ го нарича „изкуфялъ старецъ”, но и при все това той запазилъ външна бодрость на духа и способность масторски да говори, която той придобилъ отъ многогодишната си практика като учитель на сектата: споредъ Зигавина, Василий 15 години изучавалъ ересьта и повече отъ 40 години я проповѣдвалъ, [3] а Зонара наброява 52

§ 53 по Палаузовския преписъ:

(въ Дриновския преписъ, п. т., стр. 47, § 60, прибавено:

1. Отъ думата „врачъ” въ горния смисълъ въ нашия езикъ се запазила само въ женски родъ „врачка”. — Магьосникъ и чародей народътъ виждалъ и въ приемника на Василия Ликопетра , който, споредъ думитѣ на ученицитѣ му, възкръсналъ отъ мъртвитѣ на третия день следъ смъртьта си и имъ се явилъ въ видъ на вълкъ — чисто славянобългарско вѣрване (Кипpiaновичъ, п. т., стр. 862), какъвто е билъ и нашиятъ Венеаминъ или Боянъ, царь-Петровиятъ синъ, който се обръщалъ на вълкъ и всѣко друго животно (вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. I, ч. 2, стр. 516, бел. 2). Изобщо трѣбва да се отбележи, че ересиарситѣ всѣкога сѫ прибѣгвали къмъ лѣкуване на своитѣ последователи, очевидно, съ цель да ги увѣрятъ въ своята свърхестествена сила, както това прави и нашиятъ съвременникъ еретикътъ Дъновъ.

2. Zonaras, ib., р. 243, _21-23:

3. Euthymius Zigabenus, ib. § 52. Migne, ib., col. 1332 C:

358

години за проповѣдване на ересьта. [1] Василия обикновено придружавали  д в а н а й с е т ь  ученици, които се наричали апостоли, и нѣколко ученички , „женички злонравни и съвсемъ развратни” .

Успѣхътъ на богомилитѣ, които намѣрили много привърженици и последователи въ самата столица, и то главно между женитѣ въ знатнитѣ кѫщи, почналъ да внушава страхъ въ Цариградъ. „Душата на императора, казва Анна, не можеше вече да пренася това и реши да разследва това, което се отнася до ересьта”. Затова, щомъ опасностьта отъ западъ изчезнала съ смъртьта на Боемунда Тарентски въ 1111 год., Алексий I съсрѣдоточилъ вниманието си на еретицитѣ. Той заповѣдалъ да уловятъ нѣколко богомили и да ги докаратъ въ столицата, отъ които той узналъ, че „учительтъ и върховниятъ предстоятель на богомилската ересь билъ нѣкой-си Василий”. Между докаранитѣ въ Цариградъ богомили имало единъ, на име  Д и в л а т и й, който се държалъ подъ стража и не искалъ да се изкаже; подложенъ обаче на разни изтезания, той изказалъ, какъвъ е тоя Василий и кои сѫ неговитѣ апостоли. Скоро следъ това по даденитѣ отъ арестуванитѣ еретици описания и самъ Василий, „архисатрапа на Сатанаила”, билъ уловенъ и докаранъ въ Цариградъ. Алексий I му заповѣдалъ да се яви лично при него, „като не искалъ да изтръгне скритото (тайното) съ насилия”, а въ сѫщность той изигралъ една хитра комедия. Той приелъ ересиарха съ почить, като станалъ отъ стола и го поканилъ да седне близу до него. Следъ това влѣзълъ въ „приятенъ разговоръ и ласкава беседа и въ беседата изказалъ сладки любезности”, „като се преструвалъ, че иска да стане неговъ ученикъ и не само той, но и неговиятъ братъ Исаакъ севастократоръ, [2] че всичко говорено отъ

1. Zonaras, ib., p. 243, _23-25.

2. Това съобщение на Анна (ib. II, р. 296, _8-9) се явява твърде съмнително, 1. защото въ писмо 12-о по Меурсия до „кесаря” — Никифора Мелисинъ архиепископъ Теофилактъ Охридски говори за смъртьта на севастократора (вж. Migne, ib. col. 377 В—С: ), а това писмо не може да се отнесе по-късно отъ 1108 год., понеже самъ Теофилактъ се поминалъ въ 1109 год. (Ср. В. Г. Василевскій, п. т., стр. 326, бел. 1), и 2. защото малко по-

359

него счита за божествено откровение и че ще му се покорява въ всичко, стига само Василий да му изпроси спасението на душата му. „Императорътъ между другото казалъ: „Азъ, почитаемий отче, високо те уважавамъ поради ересьта, и искамъ твърде много да узная нѣщо отъ това, което твоята лочтеность въвежда, защото нашитѣ работи сами по себе си сѫ негодни и никакъ не водятъ къмъ добродетель”. При такъвъ приемъ и такива увѣрения Василий не можилъ да не повѣрва въ искреностьта на императора и цѣлъ се поддалъ на измамата.

Тая измама станала при следната обстановка: императорътъ заповѣдалъ да преградятъ коридора, който водѣлъ въ женското отдѣление на двореца, съ завеса, и отъ едната страна на завесата се настанилъ императорътъ съ братанеца си и Василия, а отъ другата — билъ поставенъ единъ бързописецъ, който трѣбвало да записва всичко, каквото щѣлъ да каже богомилскиятъ ересиархъ. [2] Василий, безъ да подозира каквато и да било хитрость, почналъ да излага учението като учитель предъ ученицитѣ съ най-голѣма пълнота и откро-

нататъкъ Анна пише: , т. е. „съприсѫтствуваше съ него (императора) въ всичко и играеше роля и братанецътъ на императора и севастократоръ”. Както е известно, при Алексия I имало само единъ севастократоръ — неговиятъ по-старъ братъ Исаакъ Комнинъ, който ималъ трима сина: Иванъ, Алекси и Константинъ, но нито единъ отъ тѣхъ, както видѣхме, не е носилъ титлата севастократоръ, следов. тукъ у Анна трѣбва да има нѣкоя бъркотия. Затова като имаме предъ видъ, че въ 1111 год. Исаакъ не билъ вече между живитѣ, ние мислимъ, че второто съобщение е по-вѣрно, като смѣтаме първото за по-късна интерполация, или пъкъ въ дветѣ съобщения въ текста е стояло: , защото Анна, вече като съвременница и очевидица, не е могла да направи такава грѣшка за чича си и братовчеда си.

2. Тая обстановка Анна рисува така:

Малко по-надолу Анна вече не употрѣбява или , а (ib. II, р. 297, ₈: ), отъ което ясно става, че тя си е представяла цѣлата тая картина като театрална сцена, което се потвърдява съ туй, гдето употрѣбява и гл. (вж. предната бележка).

360

веность. Въ края на беседата императорътъ изведнажъ и неочаквано отдръпналъ завесата, и само тогава Василий разбралъ измамата. Едновременно императорътъ заповѣдалъ да се събере цѣлиятъ сенатъ и църковниятъ синодъ и висшето военно съсловие, и се образувалъ цѣлъ съборъ подъ председателството на тогавашния цариградски патриархъ Николай II Граматикъ. Предъ тоя съборъ сега билъ изправенъ Василий, и току що записаното му учение било представено за обсъждане. Съборътъ го призналъ за богоненавистно, порицавалъ ересиарха за нечестието и за това, гдето той увлѣкълъ съ себе си въ погибель толкова хора, и го заплашвалъ, че го очаква живоизгаръ и други изтезания, ако той не се откаже отъ заблудата си. Василий обаче, безъ да отрича или опровергава порицанията и доводитѣ на събора, останалъ непоколебимъ и вѣренъ богомилъ, като заявилъ, че той за истината на своето вѣроучение е готовъ да претърпи огънь, бичове и хиляди смърти. Тогава той билъ осъденъ да бѫде живъ изгоренъ и предварително билъ хвърленъ въ затворъ, отгдето императорътъ много пъти го викалъ при себе си и го придумвалъ да се откаже отъ лъжеучението си. [1]

Между това по заповѣдь на императора били изловени ученицитѣ и последователитѣ на Василия и особено дванайсеттѣ му ученици и доведени въ Цариградъ. Ето какъ описва Евтимий Зигавинъ душевното състояние на ересиархъ Василия въ това време: „Той бѣ обхванатъ отъ много болести, следъ като присъдата чрезъ огънь бѣ дадена противъ него; отъ страхъ той бѣ изнемощѣлъ и люти рани получи на сърдцето, когато, следъ като дѣлото бѣ изкарано наяве, той узна, че е подигранъ, когато тайнитѣ на неговово вѣроучение се разкриха и бѣха изложени писмено за изобличение, когато ученицитѣ му и особено роднинитѣ и въ друго (отношение) най-близкитѣ му хора бѣха изловени и въ тъмници затворени, и когато всѣка помощь отвсѣкѫде за него бѣ изчезнала, и надеждитѣ станаха напраздни”. [2] Понеже между изловенитѣ

1. Anna, lib. XV, сар. 8; ib. 1, р. 295, ₈—297, ₂₈.

2. Euthymius Zygabenus, ib. § 22. Migne ib., col. 1317 D.

361

имало такива, които се отказвали, че сѫ богомили, а тия, които се противопоставяли на ересьта, твърдѣли, че сѫ такива, то „императорътъ, пише Анна, очевидно, не е могълъ да имъ вѣрва, и за да не би нѣкакъ нѣкой християнинъ да се смѣси съ богомилитѣ, като богомилъ, или да пребѣгне [нѣкой богомилъ] като християнинъ, той измислилъ следния начинъ, по който истинскитѣ християни щѣли да се покажатъ”. Когато изловенитѣ били доведени предъ събора, като обвинени въ ересьта, императорътъ заповѣдалъ всѣкого отново да разпитатъ. Така едни открито признавали, че съ богомили и силно се придържали о своята ересь, а други отричали съвсемъ, наричайки себе си християни, и обвинявани отъ другитѣ по никой начинъ не се покорявали. Тогава Алексий I, разсърденъ, заповѣдалъ да се запалятъ две клади и въ едната да се забие кръстъ и да се предостави на всички: на тия, които се издаватъ за християни, да отидатъ къмъ кладата съ кръста и да умратъ тамъ за християнската вѣра, а тия, които се придържатъ о ересьта, да се хвърлятъ въ другата клада. „Защото, казалъ той, по-добре е, щото тия, които съ християни да умратъ, отколкото, живѣейки, да се преследватъ като богомили и да тъпчатъ убежденията на повечето”. Кладитѣ били запалени на тъй наречения Циканистирий, [1] и то не на две, а на седемь мѣста, а кръстъ билъ забитъ само въ една клада. Огъньтъ се издигалъ до небесата. При вида на тая страшна картина истинскитѣ православни пристъпили къмъ кладата съ кръста, „които, наистина, искали да приематъ мъченичество,” а еретицитѣ се насочили къмъ другата клада. Тъкмо, когато последнитѣ трѣбвало да бъдатъ хвърлени наедно въ кладата и многобройната тълпа народъ, който се бѣ

1. — частенъ дворцовъ иподромъ (манежъ) къмъ Голѣмия дворецъ, въ който императоритѣ се занимавали частно съ гимнастически упражнения и язда на коне. Той се намиралъ на югоизтокъ отъ Хризотриклина, въ края на Месокипия (дворцовъ паркъ) на брѣга на Босфора. Той билъ построенъ отъ Теодосия Мали, и Михаилъ III го украсилъ и построилъ конюшна съ куполъ, а Василий I Македонецъ значително го разширилъ. — Вж. Д. Ѳ. Бѣляевъ, Byzantina. Очерки, материали и замѣтки, но византійскимъ древностямъ. Книга I. С.-Петербургъ 1891, стр. 76 и прим. 1; сѫщо и на приложения планъ на Голѣмия дворецъ № 131.

362

стекълъ тамъ отъ цѣлата столица, дълбоко скърбѣла за християнитѣ, които така сѫщо трѣбвало да бѫдатъ изгорени, една предварително издадена отъ императора заповѣдь спрѣла екзекуцията. Понеже сега станало ясно, кои сѫ истинскитѣ богомоли, императорътъ, следъ като смъмралъ клеветницитѣ отпустналъ християнитѣ на свобода, а еретицитѣ отново из, пратилъ въ затворитѣ, като отдѣлилъ „апостолитѣ” отъ другитѣ. Следъ това императорътъ не преставалъ всѣки день своитѣ хора, които се били заразили отъ ересьта, да ги поучава и да ги увещава да се откажатъ отъ нечестивото учение, а къмъ ония знатни отъ църковното управление се отнасялъ съ молба да се върнатъ въ православната вѣра. Нѣкои отъ тѣхъ, наистина, се отказали отъ богомилската ересь и били освободени отъ затвора; „ония пъкъ, които се придържали о своята ересь, умрѣли по-късно въ затворитѣ, като имали достатъчно издръжки за храна и облѣкло. [1]

Следъ това Алексий I се завзелъ да изпълни решението на събора относно Василия, който като истински ересиархъ не се разкайвалъ и по никой начинъ не искалъ да се отклони отъ ересьта си. Той заповѣдалъ да се издигнатъ сѫщо две клади вече на голѣмия иподромъ. Подъ едната клада била изкопана дълбока яма, натрупана съ дърва, а на иподрома били донесени толкова много дървета съ листа, че иподромътъ се показвалъ като планина; въ другата клада билъ забитъ голѣмъ кръстъ, защото предполагали, че ересиархътъ, като види кладата, може би, ще се разколебае и ще отиде къмъ кръста и ще се освободи. Когато била запалена едната клада, голѣмо множество народъ се стекълъ отъ цѣлия градъ, за да види всичко това, което щѣло да стане; тамъ присѫтствували и еретицитѣ. Когато Василий билъ доведенъ на иподрома и видѣлъ отдалечъ пламтещия огънь, усмихналъ се и почналъ да лъготи, казвайки, какво нѣкакви-си ангели ще го грабнатъ изъ срѣдата на огъня, и пѣелъ известното Давидово изречение: „ангеломъ своимъ заповѣстъ о тебѣ сохранити тя” и „къ тебѣ же не приближится: обаче очима твоима смотри-

1. Anna, ltb. XV, сар. 9; II, р 299, ₂₁—301, ₂₅.

363

ши” (Псл. 90, _{7–8, 11}). „Обаче, разказва Анна, когато тълпата, възбудена, безъ всѣко стѣснение му предлагала да погледне на страшната картина на кладата, отъ която се издигалъ и пращѣлъ пламъкъ, изпущащъ езици, издигащи се на височина съ стоещия въ срѣдата на иподрома гранитенъ обелискъ, Василий, както изглежда, се уплашилъ отъ огъня и се твърде смутилъ, защото той отвръщалъ очитѣ си, плѣскалъ съ рѫце и удрялъ бедрото си, като да се намиралъ цѣлъ въ затруднение”. Но и при все това нито огъньтъ смекчилъ желѣзната му душа, нито пъкъ отправенитѣ къмъ него отъ императора показания не го прелъстили; но заедно съ това той не се решавалъ на нищо и стоялъ неподвиженъ.

Докато вървѣли всичкитѣ разговори и се пръскали неговитѣ предсказания, палачитѣ, като се побояли, да не би нѣкакъ, по попущение божие, демонитѣ на Василия да извършатъ нѣкое неумѣстно чудодействие, и нечестивецътъ да бѫде извлѣченъ неповреденъ отъ такъвъ огънь и се върне въ нѣкое обществено мѣсто, и тогава последната заблуда ще бѫде по-лоша отъ първата, решили да направятъ провѣрка. Когато той почналъ да предсказва и магйосва, какво той ще излѣзе неповреденъ отъ срѣдата на огъня, тѣ снели расото му и казали: „нека видимъ, дали огъньтъ нѣма да изгори дрехитѣ ти”, и веднага го хвърлили въ срѣдата на кладата. Василий посрещналъ съ радость това и веднага казалъ: „вижте хвърчащето въ въздуха наметало!” Тогава тия, които стояли близу до него, го издигнали нагоре и го блъснали съ дрехитѣ и сандалитѣ въ срѣдата на кладата. „Пламъкътъ, пише Анна, като да бѣ се разсърдилъ на него, погълна нечестивеца, така че никаква миризма нѣма, нито пъкъ нѣщо ново отъ нѣкакъвъ димъ, а само се показа една слаба димообразна черта въ срѣдата на пламъка ... Поради това ония, които го въздигаха, все още не били увѣрени въ тоя безбожникъ Василия, па и пламъкътъ като да избѣгваше да го грабне. Когато присѫтствуващиятъ народъ се възмутилъ и искалъ на сила да хвърли въ огъня и останалото число (еретици), които бѣха отъ гибельта на Василия, самодържецътъ, обаче не се съгласилъ и заповѣдалъ тѣ да бѫдатъ заключени въ колонадитѣ на най-голѣмитѣ

364

дворци и галериитѣ. И това като стана, зрелището се свърши. [1] Следъ това безбожницитѣ приели друга една най-сигурна охрана, въ която тѣ, хвърлени и много време добре доволствувани, умрѣли въ своето нечестие. Това бѣше последното дѣло и награда за дългитѣ ония трудове и предприятия на самодържеца, едно нововедение и необикновена смѣлость”. [2] Възъ основа на последния пасажъ на Анна нѣкои приематъ, че изгарянето на ересиарха е станало презъ последната година отъ живота на Алексия I Комнинъ — въ 1118 год.; [3] обаче едвали това заключение е вѣрно, защото тукъ подъ „последно дѣло”, очевидно, трѣбва да се разбира изобщо въ гоненето на богомилитѣ, което се бѣ почнало още при патриархъ Николая II Граматикъ, а съборътъ, на който билъ осаденъ Василий, станалъ преди или презъ 1111 год., но съборното решение било изпълнено много по-късно, защото искали, както самиятъ ересиархъ, тъй и неговитѣ последователи да ги принудятъ въ затвора да се откажатъ отъ ересьта. Но това не ще да е продължило дълго време, и поради това изгарянето на Василия ние отнасяме къмъ 1114 год., когато

1. Ето какъ Евтимий Зигавинъ ни рисува душевното състояние на Василия предъ смъртьта му: „Когато той видѣ, противъ очакване, че неговитѣ ученици и роднини, както се каза, се намиратъ въ такова жалко положение, понеже до последния день той мислѣше, че тѣ ще бѫдатъ помилвани съгласно съ обещанието на императора, поразенъ отъ тѣхната измѣна, пролѣ извори отъ горчиви сълзи, изпустна дълбоки стенания, които възвестяваха за вѫтрешния пламъкъ на сърдцето, и, като че ли отъ вихъръ сваленъ, изнемогваше отъ злочестини и, като се отново пресиляше, той се терзаеше, не можеше да стане, докато, подхванатъ отъ ония, които бѣха получили заповѣдь да го водятъ, носенъ, бѣ доведенъ при кладата и, лишенъ отъ гласа си, задушванъ отъ често дишане, той бѣ хвърленъ въ пламъка и бѣ предаденъ на всеизгара за демона, когото той почиташе. И той отиде на приготвеното за него мѣсто на тъмнината и всѣка друга злочестина. Тѣлото пъкъ на тоя триокаянъ старецъ ще възстане въ деня на общото възкресение по присѫдата на Спасителя, който е казалъ, че ще възкръснатъ и ония, които ст правили злини, за вѣчна мѫка; а пъкъ той (Василий) не учеше ли, че нѣма да има възкресение на мъртвитѣ, като отхвърляше като лъжливи толкова свидетелства и важни показания на Апостола за него” (ibid. § 22, Migne, ib., col. 1317 D—1320 В).

2. Anna, lib. XV, cap. 10; ib. II, p. 301, ₂₅— 304, ₁₂.

3. Вж. F. Chalandon, Essai et., p. 319.

365

Алексий I билъ заетъ специално съ религиозни въпроси — съ спороветѣ си съ пловдивскитѣ манихеи. [1]

Но съ загниването на ересиархъ Василия богомилството не било унищожено завинаги: несъмнено, еретицитѣ сѫ се преследвали въ България и следъ това. Евтимий Зигавинъ, комуто Алексий I Комнинъ бѣ възложилъ да изучи, изложи и опровергае богомилското учение, своя трактатъ „противъ богомилитѣ” завършва съ следнитѣ думи: „Замълча вече лукавиятъ и бъбривъ езикъ и многоглаголивитѣ устни на оногова, който проповѣдваше това проклето глумление, замълчаха и се затулиха несправедливитѣ уста на бъбрицитѣ. Защото, следъ като мѫдрейшиятъ и великодушенъ императоръ го (Василия) изправи предъ себе си и разкри лицемѣрието на дѣлото и разгласи за него, понеже той намѣри навсѣкаде да звънти като медь и фалшиво, а сега да обещава промѣна, тъкмо като псето, което се връща на своята бълвотина” (2 Петр. II, 22), той предложи на разгледване дѣлото му, следъ като свика всички власти църковни и граждански, и произнесе присѫда, да се подложи на огънь този, който мнозина е изпратилъ въ гиената огнена. И ето, въ огънь изгорѣлиятъ си отиде, като претърпѣ позорно надгробно безчестие. Кой би могълъ, следъ като види, че риданията се изравняватъ съ страдания, достойно да оплаче тогова, който е изучавалъ учението на заблудата въ течение на 15 години, а пъкъ го проповѣдвалъ повече отъ 40 години, който десетки хиляди ученици провалилъ въ пропастьта на гибельта и съвсемъ нечестиво и злочесто си замина отъ тѣхъ, който се лиши отъ двата живота и се подложи на тоя и онзи огънь и чрезъ угасимия (огънь) настани се въ неугасимия? За останалитѣ трѣбва да се надѣваме. Защото съкруши се вече главата на дракона, а най-важнитѣ отъ неговитѣ части и членове (разб.

1. Anna, lib. XIV, cap. 8; ib. 256 et squ. — Нашиятъ изводъ се потвърдява и съ това още, че вече въ 1115 год, била издадена грамота, съ която на по-важнитѣ отъ върналитѣ се въ църквата богомили се давали подаръци и мѣста въ войската, а по-проститѣ били поселени въ Алексиополь (Neokastron) и получили земи за себе си и потомцитѣ си, вж. Fr. Dölger, Regesten. 2. Teil, п. т., стр. 55, № 1268.

366

ученицитѣ му апостоли) сѫ събрани (т. е. арестувани), отъ които едни иматъ намѣрение, а други всѣки день се издаватъ; но ние питаемъ благи надежди, че и опашката нѣма да избѣгне надлежното изпитване и щателно разследване на отъ Бога съдействувания императоръ, който всѣкакъ съ голѣми грижи се старае да ги улови въ мрежа и да покаже нивитѣ на благочестието очистени отъ плѣвелитѣ”. [1]

Тия думи на Евтимия Зигавина ясно говорятъ, че богомилството още е запазило посѣянитѣ въ народната маса семена и че никакви гонения не сѫ могли да гоунищожатъ; напротивъ, нетърпимостьта на византийското правителство къмъ богомилитѣ откривала широко поприще за злоупотрѣбения и притѣснения отъ страна както на църквата, така и на административнитѣ и финансови власти, а това още повече карало населението да търси защита и утеха поне тайно въ учението и общината на богомилитѣ. Обаче каква роля е играло богомилството въ сѫдбата на българския народъ следъ смъртьта на Алексия I Комнинъ чакъ до XIII. вѣкъ, нищо не е известно. Изобщо трѣбва да се забележи, че за историята на българитѣ следъ богомилското движение и до освобождението имъ отъ владичеството на Византия, т. е. презъ царуванията на приемницитѣ на Алексия I, ние притежаваме твърде малко, и то повечето косвени сведения, които да се отнасятъ право къмъ българската история. Обаче и при тая оскѫдность на книжовни данни, ние все пакъ трѣбва да се спремъ поне накратко върху събитията, които сѫ станали презъ тая епоха на Балканския полуостровъ и въ българскитѣ земи, защото тѣ не само се намиратъ въ връзва съ историята на Византия, но сѫ и оказали немалко влияние върху вървежа на по-нататъшнитѣ събития отъ българската история.

1. Migne, ib. t. 130, col. 1332 В—D.

[Previous] [Next]

[Back to Index]