Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

2. Въдворение спокойствие на Балканския полуостровъ: унищожение на печенѣзитѣ, отблъсване на куманитѣ и усмирение на сърбитѣ

Така се свършила 1086 година. Ние не знаемъ, дали Алексий I Комникъ е мислилъ, че варваритѣ сѫ победени и че той се е вече отървалъ отъ тѣхъ; но по всичко изглежда, че печенѣзитѣ отстѫпили отвѫдъ Стара-планина не отъ съзнание, че сѫ били победени, но отишли, за да образуватъ нови и по-силни орди и отново да нападнатъ Византия. Такъвъ случай имъ се представилъ скоро. Маджарскиятъ краль

188

Саломонъ (1061—1074), синъ на Андрея I, лишенъ отъ престола въ 1074 г. отъ братовчедитѣ си, Гейза (1074—1077) и Ладислава (1077—1095), и напустнатъ отъ жена си Юдитъ, дъщеря на Хенриха IV Германски, избѣгалъ при куманитѣ за помощь, надъ които преди дванадесеть години той заедно съ Гейза и Ладислава бѣ одържалъ при Дубока блѣскава победа. Куманскиятъ главатарь Кутескъ сега, следъ като Саломонъ се обещалъ да се ожени за дъщеря му, а Седмиградието да отстѫпи на куманитѣ, се явилъ съ войската си, за да му помогне да си върне престола. Обаче нейде около Мункачъ куманитѣ били разбити отъ Ладислава (1083), и Саломонъ потърсилъ помощь у печенѣзитѣ, въ които той се надѣвалъ така сѫщо да намѣри орѫдие за постигане цельта си. Саломонъ заедно съ своя съюзникъ, куманина Кутеска, навлѣзълъ въ България и се съединили съ печенѣжкия главатарь Челгу. Съ настѫпването на пролѣтьта на 1087 год. една 80-хилядна армия, състояща отъ печенѣзи, кумани и маджари, привърженици на Саломона, преминали Стара-планина и насочили своя маршрутъ къмъ Цариградъ. [1] Безъ да срещнатъ какъвто да е било отпоръ, съюзницитѣ навлѣзли въ Тракия, минали покрай Одринъ и достигнали до гр. Хариуполь (днеш. Айреболъ),

1. Anna ib., р. 227, _1-6:

— Каква е била цельта на тоя походъ противъ Византия, остава неизвестно, защото изворитѣ нищо не споменуватъ за нея. Маджарскитѣ историци наричатъ тоя походъ разбойнишки (Raubzug) (вж. L. Scalay, Geschichte Ungarns. Bd. I, Pest. 1866. S. 214—215. — J. А. Fessler, Geschichte von Ungarn. Bd. 1. Leipzig 1867, S. 178. — E. Csuday, Die Geschichte der Ungarn. Bd. I, 2-te Aufl. 1900, S. 164. — Cp. Ed. Sayons, Histoire générale des Hongrois. Paris, t. I, p, 163). В. Г. Васильевcкій (п. т., стр. 48) се изказва, че „Соломонъ задумалъ одно общее большое нападеніе на Византію, можетъ быть, съ цѣлію основать новое царство взамѣнъ утраченнаго”. Ние мислимъ пъкъ, че Саломонъ едвали си е задавалъ такива широки планове; по-скоро тоя походъ е билъ предприетъ отъ него, за да даде възможность на куманитѣ да се награбятъ вмѣсто награда за указаната помощь, а, за да бѫде походътъ по-сполучливъ, Саломонъ повикалъ и печенѣзитѣ, които никога не изпущали случай да нахлуятъ въ Тракия.

189

като грабили и опустошавали всички градове по пѫтя си. Тѣ завладѣли тоя градъ и съ голѣма плячка завзели едно селище, наричано  С к о т и н о н ъ.

Само сега и тукъ ромейскитѣ войски могли да посрещнатъ неприятеля. Къмъ това време византийскитѣ пълководци Никола Маврокатакалонъ и Вембециотъ [1] пристигнали въ крепость—градъ  П а м ф и л ъ. Като забелязали, че населението отъ селата се стичало въ градове и крепости, тѣ оттамъ потеглили къмъ малката крепость  К у л и. Печенѣзитѣ, следъ като открили ромейскитѣ войски, тръгнали по стѫпкитѣ имъ. На следния день Челгу построилъ войскитѣ си и искалъ да предизвика Маврокатакалона на бой. Последниятъ, наистина, следъ малки колебания предъ видъ на многобройностьта на неприятеля, сѫщо разположилъ войскитѣ си въ боенъ редъ. Завързало се голѣмо сражение, въ което печенѣзитѣ и куманитѣ били съвсемъ разбити и разпръснати. Самъ Челгу билъ смъртоносно раненъ и скоро умрѣлъ; сѫщо тамъ ще да е загиналъ и Саломонъ презъ времето на паническото бѣгство [2]. Следъ тая блѣскава победа надъ варваритѣ Маврокатакалонъ се върналъ въ Цариградъ, гдето войницитѣ му били награ-

1. Anna (ib. p. 227, _10-11) казва за пълководецъ , че получилъ името си по родината си, както показва и окончанието . Въ такъвъ случай той ще да е билъ оня градъ , който се намиралъ нар. Ефратъ. Вж. Nicetas Acominatos, ed. Bon., p. 37, ₇.

2. Anna (ib., p. 228, _13-16) казва, че “твърде много (хора) въ бѣгството, падайки въ потока, който протичалъ между Скотинонъ и Кули, задашали се, като се стѫпквали единъ другъ” и още, че преди сражението Маврокатакалонъ се изкачилъ на едно високо мѣсто, което доминирало надъ равнината (ib. p. 227, ₂₂). Възъ основа на тия данни и като се вземе предъ видъ, че Хариуполь, който се намиралъ въ рѫцетѣ на неприятеля, е днеш. Айреболъ, а , който, споредъ Вилардуена (ib., eh. 214, р. 280 Рапfile), се намиралъ на единъ день пѫть южно отъ Одринъ, между Димотика и Родосто, може би при днешн. Узунъ-Кюпрю, може да се приеме, че сражението е станало ю.-з. отъ Айреболъ, или между тоя градъ и Кешанъ, а въ споменатия потокъ трѣбва да видимъ р. Поджа-дере, лѣвъ притокъ на Айреболска рѣка, или нѣкой другъ притокъ на сѫщата рѣка, а оттука и , което ще да е Culi (вин. п. Culos) у Ансберта (ib, р. 58, ₂₇), трѣбва да се търсятъ именно въ посочената мѣстность; тая область за жалость не е изучена археологически, и поради това не може точно да се посочи мѣстото имъ.

190

дени и отново изпратени противъ неприятелитѣ подъ началството на новоназначения великъ доместикъ на запада Адриана Комнинъ, брата на императора. [1]

Удържаната обаче тъй блѣскаво победа надъ неприятеля не била все още решителна. Печенѣзитѣ и куманитѣ, отстъпили отъ южна Тракия, били прогонени и отъ Пловдивъ, а като преминали Стара-планина, разположили се въ северна България като въ своя собствена земя и не прекѫсвали грабежитѣ си. Тогава Алексий I решилъ да имъ нанесе силенъ ударъ въ самия имъ центъръ и окончателно да ги изгони отъ предѣлитѣ на империята. Той събралъ голѣма армия и презъ лѣтото на 1088 год. потеглилъ отъ столицата за Одринъ и оттамъ дошелъ въ крепостьта  Л а р д е я  (днеш. Хисарлъкъ западно отъ гр. Карнобатъ). Оттука той далъ заповѣдь на ромейската флота, която стояла при Анхиалъ и командата надъ която повѣрилъ на Георгия Евфорвинъ, да отплува презъ устието на Дунавъ къмъ Дръстъръ, за да действува противъ печенѣзитѣ едновременно съ сухопѫтната войска. Самъ императорътъ останалъ въ Лардея 40 дена, за да събира нова войска. Тукъ той съставилъ своя планъ за действия: да премине Стара-планина и да удари на главния печенѣжки центъръ — Дръстъръ, още повече че при всичкитѣ си старания не можалъ да произведе разцепление между самитѣ печенѣзи, като разположи нѣкои къмъ себе си; дори и отдѣлни личности не се предавали. Но стариятъ вече слѣпъ Никифоръ Вриений-дѣдо и Григорий Маврокатакалонъ когото Алексий I билъ откупилъ отъ печенѣжкия пленъ за 40 хиляди номизми, никакъ не одобрявали, щото той да почне войната въ Паристрионъ, т. е. въ страната между Стара-планина и Дунавъ, и му предсказвали лоши сетнини. Обаче Алексий I, поддържанъ отъ по-младитѣ и буйни пълководци, Георгия

1. Anna, ib., р. 227, ₂—228, ₂₁. — За тоя походъ въ Chronicum pictum Vindob , ib., p. 195, се чете: At rex Salomon cum latrunculis Cunorum invasit Bulgariam et confinia Grecie, ubi ab exercitu imperatoris Grecie miserabiliter sunt percussi, е quibus panci valde euaserunt. Cum enim vidissent Cuni magnam multitudinem Ioricatorum, timecerunt valde ceperuntque festinare ut iransirent Danubium, priusquam ab hostibus concluderentur.

191

Палеологъ, Николая Маврокатакалонъ и другитѣ, настоявалъ на своя планъ, и решено било веднага да преминатъ Хемскитѣ тѣснини и да се сразятъ съ печенѣзитѣ. Така византийската армия начело съ самия императоръ потеглила на северъ къмъ близкия старопланински проходъ. [1]

Когато печенѣзитѣ се научили, че императорътъ съ голѣми военни сили идѣлъ противъ тѣхъ, отъ една страна, а отъ друга — като забелязали, че византийската флота съ достатъчно войска навлѣзла въ Дунавъ, изплашени почнали да търсятъ срѣдства, за да отклонятъ своевременно опасностьта. Тѣ изпратили при Алексия I пратеничество отъ 150 души съ предложение и готовность да се сключи незабавно миръ, като заплашвали и въ сѫщото време обещавали, че ако императорътъ се съгласи да приеме тѣхното предложение и просба, ще му дадатъ помощна войска до 30 хиляди души конница. Алексий I Комнинъ, като виждалъ въ това пратеничество едно само срѣдство отъ страна на неприятелитѣ, за да предупредятъ опасностьта, и знаелъ, че варваритѣ никога нѣма и следъ това да се смирятъ, не само отказалъ да приеме предложението и да изпълни просбата имъ, но и цѣлото пратеничество предалъ на Лъва Никеритъ съ достатъченъ конвой, който да го откара въ Цариградъ. Когато обаче последнитѣ пристигнали въ  М а л к а  Н и к е я  или български  Н и к и ц а  [2], презъ нощьта варваритѣ избили стражата, която хлабаво ги пазѣла, и презъ планински пѫтеки се върнали при съплеменницитѣ си, а Лъвъ Никеритъ едва се спасилъ съ други двама отъ конвоя и дошелъ при императора, който вече се намиралъ въ крепостьта  Г о л о е  (при днешно с. Комарево, с.-з. отъ Карнобадъ). [3] Когато се научилъ за стана-

1. Anna, ib., I, p. 228, ₂₂—229, ₂₇; 230, _11-18. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 48—51.

2. Старо-тракийското Ostudizus, сег. Хафса на ю.-из. отъ Одринъ. — С. Jireček, Heerstrasse, S. 100.

3. Вж. Ат. Игнатиевъ, Градището при с. Комарево, Карнобадско. Изв. Бгл. Арх. Ин-тъ, т. 1 (1921-22), стр.206—215. — Отъ сѫщия, Стари пѫтища въ Карнобадско, п. т., IV (1926—27). стр. 291—295. — По-рано ние смѣтахме, че Голое е Хисарътъ при Карнобадъ, а Лардея — на върха св. Спасъ, Ямболско. Сега обаче следъ направенитѣ подробни изучвания отъ

192

лата случка и се побоялъ, да не би бѣглецитѣ да повдигнатъ цѣлото скитско племе противъ него, Алексий I, безъ да се бави много, преминалъ Верегавския (днеш. Чалѫкавакския) проходъ и се разположилъ на лагеръ при р.  Б и ч и н а  (днеш. Голѣма Камчия, на равнината северно отъ с. Драгоево). Печенѣзитѣ въ малки отреди следили за движението на императорскитѣ войски и, когато забелязали, че много отъ ромеитѣ се пръснали да събиратъ фуражъ, нападнали ги, едни избили, а други хванали въ пленъ. На другия день рано Алексий I потеглилъ и бързо завзелъ Плиска (при днеш. с. Абоба), а оттамъ се изкачилъ на тъй нареченото  „С и м е о н о в о  к р а е х ъ л м и е”, което мѣстното (българско) население наричало и „Скитско съвещалище”, защото, очевидно, тамъ печенѣзитѣ се събирали на съветъ [1], а това е естествената конусообразна висока могила (414 м.) при с. Войвода, сев.-изт. отъ Плиска [2]. При Плиска се случило сѫщото, което станало въ лагера при р. Бичина: съ такава единъ видъ партизанска война печенѣзитѣ всѣвали страхъ у ромеитѣ. Но императорътъ бързалъ къмъ Дръстъръ, като билъ твърде много увѣренъ въ победата си. Въ движението си на северъ Алексий I се разположилъ на лагеръ на 24 стадии отъ града при една рѣка, която се вливала въ Дунавъ. Но тукъ печенѣзитѣ неочаквано нападнали ромейския лагеръ, вдигнали страшно смущение, много народъ изтрепали и не по-малко взели въ пленъ. Презъ времето на паниката и блъскотията, които овладѣли цѣлия лагеръ, импе-

г. Ат. Игнатиевъ на Комаревското градище остава вънъ отъ всѣко съмнение, че крепостьта Голое се намирала тъкмо при с. Комарево и е защищавала входа на Верегавския или Чалѫкавакския проходъ. Що се отнася до името и , то надали може да се приеме, че то е било свързано само съ единъ проходъ: византийцитѣ обикновено наричали така всѣки тѣсенъ планински проходъ, както отпосле и турцитѣ следъ тѣхъ такива сѫщо наричали Демиръ-капия.

1. Anna, lib. VII, сар. 3; ib. 1, р. 233, _21-24:

2. За тия названия вж. тукъ Притурка № 6: “Симеоново краехълмие — Скитско съвещалище”.

193

раторската палатка била съборена, което нѣкои взели за лоша поличба. Следъ като отблъсналъ и прогонилъ варваритѣ, Алексий I вдигналъ лагера и се приближилъ до Дръстъръ, който и обсадилъ отъ вси страни. Той сполучилъ съ обсадни машини да разбие отъ една страна града и да навлѣзе въ него; обаче дветѣ укрепления надъ него се държали упорито отъ роднинитѣ на споменатия вече Татушъ, владѣтеля на Дръстъръ и неговата область. Самъ Татушъ, още преди императорътъ да се яви предъ града, като разставилъ войскитѣ си на добри позиции и ободрилъ своитѣ печенѣзи, успѣлъ да мине Дунавъ и да отиде при куманитѣ, за да ги придума да се явятъ на помощь на печенѣзитѣ [1].

Между това Алексий I Комнинъ се убедилъ въ безуспѣшностьта на обсадата и, като я снелъ, оттеглилъ се на лагеръ при една рѣкичка близу до Дунавъ, като мислѣлъ да извика печенѣзитѣ на бой, ако се яви нужда. Обаче на военния съветъ Георги Палеологъ и Григорий Маврокатакалонъ не одобрили намѣрението на императора и съветвали му въ пълно въорѫжение да отстѫпятъ къмъ Велики Преславъ, защото въ такъвъ случай печенѣзитѣ биха гледали на тѣхъ съ уважение и не биха се осмѣлили да влѣзатъ въ бой. „Като имаме тоя градъ, казвали тѣ между другото, за убѣжище, ние всѣкидневно ще тревожимъ скититѣ съ стрелба, нѣма да преставаме да имъ пакостимъ и никакъ нѣма да имъ позволимъ да излизатъ отъ лагера си да събиратъ сѣно и храна”. Императорътъ, обаче, не послушалъ тоя съветъ и, като събралъ палатката си и цѣлия обозъ, които повѣрилъ на Георгия Куцомитъ и ги изпратилъ въ Ветринъ [2], решилъ да даде сраже-

1. Anna, ib., I, р. 231, ₂₁—234, ₂₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 51—53.

2. Anna, ib., 1. р. 235, ₃₁—236, ₁:

Идризи съобщава, че „отъ градъ Варна на брѣга на Понта или 30 мили навѫтре въ страната до хубавото мѣсто  Б е т е р н и” (Beternî) (вж. W. Тоmаschеk, Idrîsî, п. т., стр. 28). Дали тукъ имаме едно и сѫщо име, което на български, може би, да е звучало  В ѣ т р е н ъ, мѫчно може да се каже. За Бетерни Ф. Каницъ (Donaubulgarien, 2-те Aufl., Bd. III, S. 128) пръвъ посочи на с. Девня, стария Маркианополь, но дори да приемемъ, че и

194

ние. Още на следния день сутриньта Алексий I наредилъ войскитѣ си въ боенъ редъ, като опредѣлилъ на всѣки военачалннкъ мѣстото на фронта; тукъ били, освенъ наемнитѣ войски, и ония узи, които били останали на византийска служба подъ началството на главатаритѣ си Уза и Карача; освенъ това Алексий I избралъ шестима души, на които повѣрилъ охраната на своята особа. Същевременно се построили и печенѣзитѣ, които се явили съ своитѣ покрити коля, съ женитѣ и децата си, и първи почнали действията. Завързалъ се жестокъ бой, който се продължавалъ цѣлъ день съ загуби отъ дветѣ страни. Колкото голѣма храбрость и опитность въ боя и да показали, споредъ описанието на Анна, византийскитѣ военачалници начело съ самия императоръ, който извършилъ нечувани подвизи, ромеитѣ не могли да издържатъ напора на показалитѣ се отъ засада до 36 хиляди варвари и се обърнали въ бѣгство; тогава били много избити и взети въ пленъ [1]. Самъ Алексий I презъ нощьта избѣгалъ въ Голое, а следъ единъ день пристигналъ въ Вероя. Когато въ столицата се научили за печалния изходъ на похода, царигражданитѣ иронически казвали: „Отъ Дръстъръ до Голое е хубаво разстояние, Комнине!”. Въ Вероя императорътъ получилъ известие, че печенѣжкитѣ началници искали да избиятъ всички пленници, обаче народътъ въ общото си събрание не позволилъ това да стане, защото пленениятъ кесарь Никифоръ Мелисинъ, зеть на императора (по сестра), сполучилъ да убеди

Beterni е едно и сѫщо име, едвали Алексий I би изпратилъ багажа и обоза си тъй далечь отъ мѣстото на сражението; по-скоро ние бихме посочили на и днесъ сѫществуващето село Вѣтренъ западно отъ Силистра, което носи очевидно, старо име, както и близкото южно отъ него село Сребърне.

1. По поводь на това поражение по-сетне Анна, като говори за блѣскавата победа на ромеитѣ при Левунионъ въ 1091 г. (вж. тукъ по-долу, стр. 205-206), прави следната бележка: „за размишляващия човѣкъ ще се покаже чудно, какъ излизащитѣ нѣкога-си отъ Цариградъ противъ скититѣ (печенѣзитѣ) закупували върви и ремъци, на които да доведатъ свързани плененитѣ неприятели, а пъкъ, напротивъ, тѣ сами пострадаха, следъ като били пленени и свързани отъ скититѣ. Но това бѣше тогава, когато стана сражение съ скититѣ при Дръстъръ, и тогава тъкмо Богъ съкруши ромейската гордость” (ib. II, р. 16, _2-9).

195

варваритѣ, че пленницитѣ могатъ да бѫдатъ откупени. И наистина, щомъ получилъ отъ столицата достатъчно пари, Алексий I сполучилъ да възвърне свободата на плененитѣ си пълководци и войници [1].

Между това печенѣжкиятъ главатарь Татушъ пристигналъ на Дунавъ съ набранитѣ кумани, но вече било късно. Обаче куманитѣ не се съгласили да се върнатъ обратно съ празни рѫце. Като видѣли голѣмата плячка, която печенѣзитѣ били награбили следъ победата надъ ромеитѣ, тѣ, споредъ Анна, казали на печенѣзитѣ: „ние оставихме кѫшитѣ си и, като изминахме такъвъ дълъгъ пѫть, дойдохме ви на помощь, за да раздѣлимъ съ васъ опасностьта и победата. Затова, ако отъ наша страна е направено всичко, то не трѣбва да ни изпратите назадъ безъ нищо. Ние не нарочно се явихме следъ свършването на войната; въ това не сме ние виновни, а императорътъ, който ни изтръгна случая да повоюваме. И тъй, или раздѣлете съ насъ плячката, или вмѣсто съюзници ще намѣрите въ насъ врагове”. Но печенѣзитѣ не се съгласили на това предложение. Куманитѣ тогава ги нападнали, разбили ги и ги отблъснали къмъ ез. Озолимна, сег. ез. Расимъ при устието на Дунавъ въ северна Добруджа. [2] Стѣснени тамъ, печенѣзитѣ останали дълго време, безъ да преминатъ на друго мѣсто; но и куманитѣ не могли да се задържатъ, защото гладътъ ги принудилъ да си отидатъ въ земята си, но съ намѣрение отново да дойдатъ противъ печенѣзитѣ [3].

Докато всичко това ставало при устието на Дунавъ, Алексий I Комнинъ въ Вероя презъ 1089 год. почналъ да събира разпръснатитѣ си войски и откупувалъ плененитѣ. Тамъ го посетилъ Робертъ I Фризъ, графъ Фландърски, който билъ ходилъ на покаяние въ Иерусалимъ и сега се връщалъ презъ Тракия. Като видѣлъ, въ какво тежко положение се

1. Anna, ib, р. 234, ₂₇—135, ₈; 235, ₁₈—240, ₇; 241, _22-30. — В. Г. Васильевскiй, п. т , стр. 53—56.

2. За това езеро подробно вж. Притурка № 7: „За езерото Озолимна”.

3. Anna, ib., I, р. 242, ₁—243, ₂₂. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 57.

196

намиралъ Алексий I, той му далъ клетвено обещание, че незабавно ще му изпрати отъ западъ 500 рицари. Ободренъ отъ това обещание, императорътъ се върналъ въ Одринъ съ войската си. Обаче печенѣзитѣ, следъ като се освободили отъ куманитѣ и се научили, че императорътъ заминалъ за Одринъ, отново прехвърлили Стара-планина и, като преминали равнината между Голое и Диамполь, се разположили на лагеръ северно отъ крепостьта Маркелли [1]. Въ това време императорътъ узналъ за станалото сблъскване между печенѣзи и кумани, за отстѫпването и намѣрението на последнитѣ отново да нападнатъ на печенѣжката земя. Като се боялъ, да не би отъ това да произлѣзе нова война, Алексий I изпратилъ при печенѣзитѣ нѣкого-си Синесия, когото снабдилъ съ златни грамоти до печенѣжкитѣ главатари, да имъ обяви, че, ако тѣ се съгласятъ на миръ и дадатъ заложници, нека да спратъ движението си, а той ще имъ отстѫпи завзетитѣ отъ тѣхъ земи и ще имъ достави храни въ голѣмо изобилие; ако пъкъ печенѣзитѣ не се съгласятъ на тия условия, да ги остави и да се върне назадъ. По всичко се види, че Алексий I е искалъ да използува настаналитѣ враждебни отношения между кумани и печенѣзи и да употрѣби последнитѣ като отпоръ противъ куманитѣ, които нѣма да се забавятъ отново да се явятъ на Балканския полуостровъ. Синесий благополучно изпълнилъ

1. Anna, ib., p. 243, ₃₂—244, ₂:

Това мѣсто обикновено криво се разбира, именно, че крепостьта Маркелли се намирала между Голое и Даимполь, когато въ текста ясно се казва, че между тия две крепости се намирала равнината, долината на рѣка Азмакъ-дере съ притоцитѣ ѝ и съ Стралджанското блато. Следъ като преминали тая равнина между Комарево и Ямболъ, скититѣ разпънали шатритѣ си . Предлогъ за мѣсто означава, че действието се разпространява по или на нѣщо, или пъкъ показва посоката по или къмъ нѣщо надолу. Въ случая, очевидно, има второто значение: скититѣ, движейки се отъ северъ, следъ като преминали Стара-планина, разположили лагера си около, къмъ, срещу тъй наречената Маркелла. Оттука ясно става, че кр. Маркелли трѣбва да се търси не между Комарево и Ямболъ, а на върха Бакаджикъ при с. Войникъ (вж. В. Н. Златарски, История, т. I, ч. I, стр. 204, бел. 1), а скититѣ разпънали шатритѣ си северно отъ него у самата Еркесия.

197

мисията си: той успѣлъ да убеди печенѣзитѣ да сключатъ миренъ договоръ съ императора и така умѣло повелъ работата, че отстранилъ всѣки поводъ за недоволства. [1] Но императорътъ не сполучилъ да изпълни плана си.

Куманитѣ, следъ като се върнали въ земята и се приготвили за война съ печенѣзитѣ, отново нахлули въ земята имъ; но, като не ги намѣрили тамъ и узнали, че печенѣзитѣ преминали балканскитѣ тѣснини и че, следъ като стигнали Маркелли, сключили миренъ договоръ съ императора, поискали отъ последния и тѣ да преминатъ клисуритѣ и да нападнатъ печенѣзитѣ. Алексий I обаче имъ отказалъ, понеже вече билъ сключилъ миръ съ последнитѣ, и, като приелъ ласкаво куманскитѣ пратеници и ги обдарилъ съ богати дарове, казалъ имъ: “засега нѣмаме нужда отъ помощь; следъ като получихте приличното, идете си назадъ”. Куманитѣ тоя пѫть се задоволили отъ направеното и се върнали въ земята си. Алексий I мислѣлъ, че поне временно се е отървалъ отъ тия гра-бители и че ще настане миръ на полуострова. Обаче печенѣзитѣ съвсемъ другояче погледнали на постѫпкитѣ на куманитѣ. Преди това тѣ сключили миръ съ императора предъ видъ на опасностьта, която ги заплашва откъмъ куманитѣ; сега обаче, когато тая опасность минала, тѣ останали вѣрни на себе си. Освободени отъ враговетѣ си, не се минало много, и печенѣзитѣ нарушаватъ мирния договоръ и отново почнали своитѣ нападения и грабежи по околнитѣ села и градове и западно скоро достигнали до Пловдивъ, а отдѣлни отреди наводнили цѣлата область на долна Марица. Алексий I се намѣрилъ въ крайно стѣснено положение: той нѣмалъ достатъчно войски, за да противостои на такова множество неприятели и самоувѣрено да излѣзе противъ тѣхъ. Той смѣталъ

1. Anna, ib., p. 243, ₂₃—244, ₁₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 61—63. — F. Dölger, Regesten, 2. Teil. S. 37, № 1144-1145, отнася тия събития къмъ 1087 г, което едва ли е правилно, защото както презъ тая година, така и презъ следната 1088 г. Алексий I Комнинъ билъ заетъ съ съвсемъ други работи и действия, както видѣхме, така че само въ 1089 г. той е могълъ да сключи, макаръ и кратковремененъ, съюзъ съ печенѣзитѣ, и то предъ видъ на голѣмата за тѣхъ куманска опасность.

198

съ партизанска война да се разправи поотдѣлно съ всѣки отредъ, но, когато се срещналъ съ тѣхъ при Кипсела (днеш. Ипсала) и не билъ въ състояние да се удари, понеже очакваната отъ столицата наемна войска не пристигнала, и като се боялъ, да не би варваритѣ да насочатъ маршрута си къмъ столицата, той отново се обърналъ къмъ мирни предложения [1]. Печенѣзитѣ и тоя пѫть приели желанието на императора; но, вмѣсто да се оттеглятъ презъ планината въ своитѣ живѣлища, тѣ отъ Кипсела отишли въ Таврокомъ, не далечъ отъ Одринъ [2] и останали да зимуватъ, безъ да спратъ грабежитѣ си по околнитѣ селища. Самъ Алексий I дошелъ въ Българофигонъ (днеш. Баба-Ески) и се заловилъ да приготви възможнитѣ срѣдства за отбрана. Очаквайки обещаната отъ фландърския графъ помощь, той образувалъ единъ отборенъ отредъ отъ тъй нареченитѣ  а р х о н т о п у л и, т.е. синове на архонти, отъ почить къмъ родителитѣ имъ и за поощрение въ военната доблесть. Тоя две-хиляденъ отредъ билъ приготвенъ специално за борба противъ печенѣзитѣ и билъ обученъ отъ самия императоръ, който билъ вече добилъ известна опитность въ борбата съ варваритѣ [3].

Щомъ пукнала пролѣтьта на 1090 год., печенѣзитѣ отново нарушили мира и, като се вдигнали отъ Таврокомъ вече съ намѣрение да нападнатъ на самата столица, пристигнали въ Хариуполь. Срещу тѣхъ Алексий I изпратилъ отреда на архонтопулитѣ. Въ станалото тамъ сражение ромеитѣ били съвсемъ разбити, и до триста юноши отъ архонтопулитѣ пад-

1. Споредъ речьта, държана на Богоявление на 1090 г. отъ началника на риторическата школа Теофилакта, посетнешни знаменитъ охридски архиепископъ, излиза, какво императорътъ така повелъ работата съ варваритѣ, че тоя пѫть сами печенѣзитѣ поискали миръ. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 64—65.

2. Какво нѣщо е и где се намиралъ той, Никита Акоминатъ опредѣля така: (ed. Bon. p. 516, _4-6), т. е. „това е не голѣмъ чифликъ, населенъ по селски и лежи не съвсемъ далечъ отъ Одринъ”, обаче въ каква посока, остава неизвестно.

3. Anna, ib. I, р. 244, ₁₇—245, ₂₃; 246, _3-26. — Васильевскій. п. т., стр. 63–64, 66.

199

нали мъртви, които Алексий I горко оплаквалъ. Скоро следъ това печенѣзатѣ насочили пѫтя си къмъ гр. Апри, [1] гдето скоро се явилъ самъ императорътъ съ намѣрение да запре движението имъ къмъ столицата. Той набързо събралъ единъ незначителенъ отредъ отъ разни хора и го предалъ на полководецъ Татикия, който съгласно съ заповѣдьта на императора нападналъ печенѣзитѣ, когато тѣ една сутринь рано се пръснали да събиратъ фуражъ, избилъ доста отъ тѣхъ и останалитѣ се пръснали. Тъкмо въ тая критическа минута при Алексия I пристигнали обещанитѣ отъ Роберта Фландърски 500 добре въорѫжени западни рицари, които му предали и 150 отлични коня като подаръкъ и продали на ромеитѣ всички тѣхни излишни коне. Императорътъ съ радость и благодарность посрещналъ тая прекрасна конница, която той мислѣлъ да употрѣби за окончателно отблъсване на печенѣзитѣ. Но той не можалъ да я използува, защото голѣма опасность заплашвала империята въ Мала Азия. [2]

Докато Алексий I Комнинъ билъ заетъ съ борбата противъ печенѣзитѣ въ Европа, турцитѣ-селджуци все повече напредвали съ своитѣ завоевания въ Мала Азия. Предприемчивиятъ пиратъ Чаха, владѣтельтъ на Смирна, замислилъ широкъ планъ противъ Цариградъ. Тоя Чаха, плененъ отъ ромеитѣ още като юноша презъ времето на селджукскитѣ нападения и въведенъ въ двореца при Никифора Вотаниатъ, достигналъ до чина протоновелисимъ и, добре обдаренъ отъ тоя императоръ, обещалъ вѣрно да му служи. Но следъ свалянето на Вотаниата, той избѣгалъ въ отечеството си и се обявилъ за непримиримъ врагъ на Алексия I. Чаха въорѫжилъ голѣма флота и, следъ като завладѣлъ приморскитѣ градове Фокея и Клазомени и островитѣ Лесбосъ и Хиосъ, достигналъ

1. и , старъ градъ, римската колония  А р r i, нареченъ отъ Теодосия Велики (Skуl.—Сеdr. ib. I, р, 568, _3-5), намиралъ се на 12 лйо западно отъ Родосто (Виллардуенъ). Споредъ В. Томашека (п. т., стр. 52), най-добре по мѣсто отговаря днеш. Кестридже на р. Поджа-дере (виз. ) южно отъ Айреболъ.

2. Anna, ib. I, р. 246, ₂₆—247, ₂₇. — В. Г. Васильевскiй. п. т., стр. 66–67.

200

до брѣговетѣ на Мраморно море къмъ Никомидия. За да даде отпоръ на турцитѣ, императорътъ се видѣлъ принуденъ да изпрати западнитѣ си съюзници противъ Чаха. [1] Между това презъ лѣтото 1090 год. печенѣзитѣ се явили въ околноститѣ на гр. Русионъ [2] и се разположили на лагеръ при гр. Поливотъ. [3] Императорътъ бързо пристигналъ въ Русионъ, гдето въ станалитѣ сблъсквания ромеитѣ били отново разбити и обърнати въ бѣгство, и макаръ и да сполучилъ да нанесе едно поражение на печенѣзитѣ, но за него било твърде ясно, че тѣ отново ще почнатъ грабежитѣ и нападенията си. Затова той се оттеглилъ въ Цурулъ (сег. Чорлу) съ главната си квартира, гдето се добре укрепилъ. Печенѣзитѣ го последвали и го заобиколили. Понеже нѣмалъ достатъчно войска, за да влѣзе въ откритъ бой съ неприятеля, Алексий I намислилъ да отблъсне нападението на печенѣзитѣ по следния начинъ. Крепость Цурулъ била разположена на високъ хълмъ съ стръмни спускове. На върха подъ самитѣ стени Алексий I заповѣдалъ да турятъ единъ редъ тежки кола, събрани отъ мѣстното население. Като снели отъ колата ритлитѣ и другитѣ имъ части и оставили само оситѣ и колелата, ромеитѣ ги привързали съ вѫжета о крепостнитѣ стени наоколо. Когато печенeжката конница се втурнала на пристѫпъ къмъ крепостьта и се намирала на половината на стръмнината, тѣ срѣзали вѫжетата, които удържали колата, и последнитѣ почнали да се търкалятъ съ неудържима бързина и съвсемъ разбъркали неприятелскитѣ редове. Въ това време ромеитѣ излѣзли отъ кре-

1. Anna, ib. I, р. 248, ₁—253, ₃₁.

2. и , тур. Рус-кьой на 13 мили южно отъ Одринъ, 5 1/2 мили северно отъ Еносъ и единъ день пѫть отъ Родосто западно. Крепостьта се наричала и , отгдето и турск. Кешанъ, Вж. В. Г. Васильевскій, п. т, стр. 68, бел. 2. — W. Tomаschek, п. т., стр. 52.

3. и , споредъ Кантакузина, тракийски градъ. Когато въ 1332 год. турцитѣ османи извършили нападение на Тракия, то единъ коненъ турски отредъ разорявалъ околноститѣ на тракийскитѣ градове: Киссъ, Поливотъ и Аконита, а другъ потеглилъ къмъ Родосто. (Саntаkuzenus, ед. Bon. I, р. 435, ₂₁—436, ₅. Cp. ib. II, р. 475, ₄). Ако е днеш. Кешанъ, то ясно е, че се е намиралъ наблизу до .

201

постьта и нанесли доста голѣмо поражение на неприятелитѣ. На следния день печенѣзитѣ се опитали отново да нападнатъ, но и тоя пѫть ромеитѣ, безъ да очакватъ, удържали победа и се впустнали да преследватъ варваритѣ. „Така, пише Анна, въ тоя день се разстанали дветѣ войски: едни — като бѣгълци, а императорътъ се върналъ въ лагера си веселъ, като тържествуващъ победитель”. Разбититѣ печенѣзи се оттеглили и разпънали своитѣ шатри между Българофигонъ (днеш. Баба-Ески) и Малка Никея (Никеица, днеш. Хафса). Понеже настанала вече зима, Алексий I се върналъ въ столицата, за да даде почивка на войскитѣ си и на себе си, и въ сѫщото време мислѣлъ да се приготви добре, за да посрещне сънови сили неприятеля презъ пролѣтьта на 1091 год. [1]

Но печенѣзитѣ и следъ това не му дали почивка. Не се минала и една недѣля, и императорътъ се научилъ, че печенѣжкитѣ главатари отдѣлили една значителна часть отъ войската и я изпратили къмъ мѣстностьта Хировакхи (с.-из. отъ Голѣмо-Чекмедженското езеро) [2] и че тамъ вече я очаквали. Алексий I веднага събралъ градската стража и новобранци около 500 души и веднага потеглилъ на 14. февруарий (петъкъ на кривата недѣля) къмъ Хировакхи. Той веднага затворилъ крепостьта и взелъ ключа съ себе си, защото се страхувалъ, да не би печенѣзитѣ да намѣрятъ приятели въ крепостьта. Когато на другия день варварскитѣ тълпи се явили предъ крепостьта и една часть отъ тѣхъ, около шесть хиляди души, се пръснали по грабежъ и разбой, а отъ останалитѣ въ лагера си едни спѣли, а други още ядѣли, ромеитѣ, ободрени отъ императора, който търсѣлъ само срѣдства да отклони варваритѣ отъ столицата, нападнали ги неочаквано, много избили и не по-малко уловили въ пленъ. Следъ това той заповѣдалъ на своитѣ войници да облѣкатъ печенѣжко облѣкло, снето отъ убититѣ и плененитѣ, да възседнатъ печенѣжкитѣ коне, да взематъ тѣхнитѣ знамена, и тия войници заприличали дотолкова на печенѣзи, че сами се плашели отъ

1. Anna, ib , I, р. 254, ₁— 263, ₂₃. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 67—69.

2. Вж. тукъ погоре, стр. 65, бел. 1.

202

себе си; така наредени, тѣ се върнали къмъ крепостьта, гдето печенѣзитѣ се бѣха разположили на лагеръ, къмъ рѣката (Меласа или Карасу), която протичала наблизу до Хировакхи. Въ това време се връщалъ шесть-хилядниятъ отредъ печенѣзи съ награбената плячка и отдалечъ приела преоблѣченитѣ ромеи за свои хора; безъ да взематъ каквито и да било предпазителни мѣрки, печенѣзитѣ били неочаквано нападнати и съвсемъ разбити — едни паднали убити, а други били пленени [1].

Това било въ сѫбота на 15. февруарий 1091 г., а въ понедѣлникъ на сирната недѣля (17. февруарий) Алексий I Комнинъ, въодушевенъ отъ тая неочаквана отъ самитѣ ромеи победа, потеглилъ въ триумфално шествие къмъ столицата, което украсявали преоблѣченитѣ въ варварско облѣкло войници и плененитѣ и съ свързани отзадъ рѫце печенѣзи, а ромейскитѣ конници носѣли на своитѣ копия главитѣ на убититѣ печенѣзи. „Така Богъ даде тогава на владѣтеля тая чудна победа”, пише Анна. „Царигражданитѣ, като го виждали да влиза въ града, радвали се, поразени отъ бързината, смѣлостьта и похватностьта на предприятието и неочакваната победа, пѣели, скачали и прославяли Бога, загдето имъ далъ такъва спаситель и благодетель” [2]. Но презъ времето на тоя общи възторгъ само кесарь Никифоръ Мелисинъ виждалъ въ тая победа „радость безплодна и скръбь безвредна”, т. е. той намиралъ, че тържеството било преждевременно. И наистина, печенѣзитѣ, макаръ и да потърпѣли голѣми загуби въ хора, поради своята многобройность скоро се оправили и се впустнали да отмъщаватъ, като грабили и не се спирали предъ нищо; тѣ дори превземали малкитѣ градове и достигнали чакъ до околноститѣ на самия Цариградъ, така че столичнитѣ жители не могли да излизатъ вънъ отъ стенитѣ, защото отдѣлни печенѣжки отреди върлували вече въ предмѣстията на столицата.

Но съ това не се ограничила опасностьта за Византия. Неспокойниятъ Чаха сполучилъ да засили флотата си отъ покоренитѣ приморски градове и, като опустошилъ остана-

1. Anna, ib., II. р. 1, ₁—3, ₃₃. — В. Г. Васильескій, п. т., стр. 69—71.

2. Anna, ib. II, р. 6, _16-21.

203

литѣ острови, решилъ да използува опустошителнитѣ действия на печенѣзитѣ въ околноститѣ на столицата за едно съвмѣстно съ тѣхъ нападение на самия Цариградъ. Той влѣзълъ въ непосрѣдни връзки съ тѣхъ и поискалъ отъ тѣхъ да завзематъ презъ пролѣтьта на 1091 год. Херсонесъ Тракийски, т. е. днеш. Галиполския полуостровъ, съ цель да установи постоянни връзки съ печенѣзитѣ за общи и съвмѣстни действия противъ Византия; той убеждавалъ дори наемнитѣ ромейски войски отъ турцитѣ да сключатъ съ него съюзъ, като ги подбуждалъ съ щедри обещания, да напустнатъ императора и се присъединятъ къмъ него, когато завземе гр. Крития въ южната крайнина на полуострова [1]. Когато Чаха правѣлъ тия предложения, той, очевидно, е ималъ планъ да завладѣе Дарданелския проливъ и да откѫсне Цариградъ по море отъ другитѣ европейски провинции на империята и съ помощьта на печенѣзитѣ да го нападне по море и по суша. [2] Византия се намирала въ страшна опасность: „ако сѫдимъ по човѣшки, пише Анна, нѣмаше надежда за спасение”. [3] Но колкото и да билъ смутенъ отъ известието за кроения съюзъ на турци съ печенѣзи, Алексий I Комнинъ сега решилъ какъ и какъ да не допустне неговото осѫществение. Въ тая критическа минута, въпрѣки тежката многоснѣжна зима, той, споредъ думитѣ на Анна, „побързалъ, колкото било възможно, чрезъ писма да свика отвсѣкѫде наемната войска. [4]

1. У Anna, ib. II, р. 7, _18-23, се чете:

Последното изречение, споредъ В. Васильевски (п. т., стр. 73, бел. 1), е съвсемъ безсмислено, а въ той вижда собствено име, особено като се има предъ видъ, че Анна употрѣбява гл. въ значение “пристигамъ”, „заемамъ нѣкое мѣсто”. Вмѣсто трѣбва да се чете името и на днесъ сѫществуващия въ южния край на Галиполския полуостровъ градъ  К р и т и я   и . Предлаганата отъ В. Г. Васильевски поправка на текста е не само остроумна, но и твърде правдоподобна, и затова ние я усвояваме.

2. Anna, ib., II, р. 4, ₁—7, ₂₃.

3. Ibidem, II, р. 9, _13-14: .

4. Ibidem, II, p. 7, _29-30: — Къмъ това време, очевидно, ще трѣбва да отне-

204

Като се научилъ, че печенѣзитѣ напустнали околноститѣ на столицата и се запѫтили къмъ южно-тракийскитѣ брѣгове, вѣроятно, съ цель да се съединятъ съ турскитѣ отреди на Чаха, императорътъ, следъ като разпратилъ малки гарнизони въ градоветѣ западно отъ столицата, за да защищаватъ по-главнитѣ крепости, той заповѣдалъ на кесаря Никифора Мелисинъ да замине незабавно къмъ гр. Еносъ при устието на р. Марица съ всичката си войска, която да засили и съ други войници, главно отъ новобранци българи и отъ чергаритѣ власи, а сѫщо и отъ другаде, каквито дойдатъ, конница или пехота. [1] Самъ Алексий I, като извикалъ отъ Никомидия 500-тѣ рицари на фландърския графъ, заедно съ своитѣ близки, съ голѣма бързина пристигналъ въ Еносъ. Следъ като избралъ удобно и прикрито отъ една страна отъ р. Марица, а отъ друга — съ блатлива мѣстность, за воененъ лагеръ равното мѣсто на дѣсния брѣгъ на рѣката при една малка крепость, наричана отъ туземцитѣ  Х и р и н и  , той почналъ да се приготвя за генерално сражение, макаръ че по количество армията му далечъ отстѫпвала на безбройната варварска сгань. Но Византия и тоя пѫть била спасена отъ неочаквана помощь. [2]

Докато Алексий I билъ заетъ съ мислитѣ, какъ да отбие печенѣзитѣ, на четвъртия день било му съобщено, че се приближавала страшна варварска сгань. Той побързалъ да се яви на мѣстото на опасностьта. Обаче това се оказало куманска орда, броятъ на която достигалъ до 40 хиляди. Макаръ Алексий I и да не знаелъ, какво е било намѣрението имъ, но, като се боялъ, да не би тѣ да се съединятъ съ печенѣзитѣ, което би донесло явна погибель, той решилъ да ги

семъ и обръщането на Алексия I за военна помощь както къмъ западния християнски свѣтъ за обща борба противъ невѣрнитѣ, тъй и къмъ куманитѣ и дори руситѣ (вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 73—96).

1. Anna, ib., VIII, сар. 3; II, р. 8, _10-13:

2. Anna, ib., II, p. 7, ₂₃—9, ₅. — В. Г.Васильевскій, п. т., стр. 96—98.

205

привлѣче на своя страна, „защото, пише Анна, и по-рано ги бѣ повикалъ на помощь”. [1] Той поканилъ при себе си куманскитѣ главатари начело съ най-главнитѣ между тѣхъ Тугортакъ и Бонякъ [2] и съ помощьта на вкусни угощения, богати подаръци и злато сполучилъ да ги склони да сключатъ съюзъ съ него противъ печенѣзитѣ, като при това за по-голѣма сигурность тѣ дали заложници и обещали вѣрность до край; но за това пъкъ тѣ искали позволение да се биятъ съ печенѣзитѣ непрестанно три дена наредъ и всичката плячка да дѣлятъ наполовина. Императорътъ, обрадванъ отъ тая неочаквана помощь, не три, а десеть дена имъ позволилъ да се сражаватъ и имъ отстѫпилъ цѣлата заловена отъ печенѣзитѣ плячка. Между това печенѣзитѣ, които се разположили при рѣкичка Мавропотамъ, като предвиждали, какво зло ги очаква отъ тоя съюзъ, опитали се да го развалятъ: тѣ така сѫщо се стараели да привлѣкатъ куманитѣ къмъ себе си, но последнитѣ, едно, отъ враждебно чувство къмъ печенѣзитѣ и, друго, поради двусмисленитѣ обещания тѣхни, останали вѣрни на думата си; освенъ това печенѣзитѣ предлагали миръ на императора, но той имъ давалъ неясни отговори, за да ги държи въ нерешителность, защото не се бѣ събрала всичката му войска, а Анна казва, че мислѣлъ, дали нѣма да му дойде отъ Римъ неочаквана наемна войска. Докато Алексий I правѣлъ своитѣ приготовления за предстоящето сражение, при

1. Anna, ib., II, р. 9, _18-22:

— Последното изречение право говори, че презъ зимата на 1090-91 год. Алексий I е потърсилъ помощь у куманитѣ, вѣроятно, възъ основа на тѣхното предложение да действуватъ съвмѣстно съ ромеитѣ противъ печенѣзитѣ, направено отъ тѣхъ на императора презъ лѣтото на 1090 год. — Вж. тукъ по-горе, стр. 196.

2. Anna, ib. II, р. 9, _23-24: . Нѣма съмнение, че тия двама кумански ханове сѫ сѫщитѣ  Т у г о р т о к а н ъ  (Тугорканъ, Тугортъканъ, Тугътороканъ, Торкань, вж. Сводная лѣтопись. стр. 176, 181—182, 331) и  Б о н я к ъ  (п. т. стр. 181—182, 201, 203, 211—212, 331—332), „князи половецкіе” (кумански), за които споменува и рускиятъ лѣтопись отъ 1094 год. Какъ отъ „Бонякъ е станало Манякъ” вж. у В. Г. Васильевски, п. т., стр. 98, бел. 2.

206

него пристигнала събраната и добре стъкмена отъ кесарь Никифора Мелисинъ войска [1], която той заедно съ другитѣ ромейски войски, разположилъ на лагеръ, следъ като преминали Марица, при брода, нареченъ отъ мѣстнитѣ жители  Ф и л о к а л о с ъ  , около доминиращия надъ равнината хълмъ, на име  Л е в у н а  или  Л е в у н и о н ъ   и , а куманитѣ завзели мѣстото на дотогавашния ромейски лагеръ при мѣстностьта Хирини. Като разположилъ така войскитѣ си, Алексий I, подканванъ постоянно отъ куманитѣ, които искали по-скоро да се ударятъ съ печенѣзитѣ, [2] следъ едно незначително, но сполучливо сблъскване съ единъ неприятелски отредъ, решилъ да даде генерално сражение, особено следъ като билъ подкрепенъ съ още единъ 5-хиляденъ отредъ отъ Родопскитѣ планински мѣста, смѣли и храбри жители, които доброволно се присъединили къмъ ромеитѣ. [3] Следъ като направилъ всички необходими разпоредби и

1. За пристигането на тая войска Анна (ib. II, 11, _7-18) разказва следното. Когато войската се приближила на разстояние, отъ което окото може да разпознава, на мнозина въ ромейския лагеръ се сторило, какво скитски отредъ идѣлъ къмъ тѣхъ. „Нѣкой билъ дотолкова увѣренъ въ това, пише Анна, че дори съ пръстъ сочилъ на императора, че това сѫ скити. Като приелъ това за истина и като нѣмалъ сили да противостане на такова множество, императорътъ билъ въ затруднение. Той повикалъ при себе си  Р о д о м и р а  (това билъ мѫжъ благороденъ, произлизащъ отъ България и отъ майчина страна се падалъ роднина на Августата, моята майка) и го изпратилъ съ порѫчка да разузнае, кой е тоя, който иде. Родомиръ бързо изпълнилъ порѫчката, върналъ се и доложилъ, че това сѫ изпратенитѣ отъ Мелисина войски”. Тоя Родомиръ несъмнено е Радомиръ, четвъртиятъ синъ на българския царь Иванъ-Владислава. За неговото роднинство съ им-ца Ирина вж. тукъ по-горе, стр. 135—136.

2. Анна (ib. II, р. 12, _21-26) разказва, че единъ день надвечеръ куманскитѣ главатари пратили да кажатъ на императора: „докога ще отлагаме битката? Знай, че дълго ние нѣма да чакаме; утре съ изгрѣвъ-слънце ще ядемъ или вълче или агнешко месо”, което значело, че на следния день тѣ ще се биятъ или съ печенѣзи, или съ ромеи. Вж. В. Г. Васильевскій, п. т. стр. 101.

3. Anna; ib. II, р. 13, _4-7:

— Обяснение на тая цитата вж. Притурка № 8: „За народностьта на 5-хилядния отредъ, който се присъединилъ къмъ ромеитѣ предъ боя при Левунионъ”.

207

въодушевилъ войската си подиръ едно тържествено нощно молебствие, Алексий I почналъ на 29. априлъ 1091 год. сражението при хълма Левунионъ, което се продължило цѣлъ день и се свършило съ пълна катастрофа за печенѣзитѣ. Ето какъ описва това знаменито сражение В. Г. Васильевски споредъ разказа на Анна Комнина.

„Съ изгрѣвъ-слънце се почнала кървава битка. Ромеитѣ и куманитѣ се нахвърляли върху печенѣжкия станъ, заобиколенъ съ грамадни степни кола; императоръ Алексий се намиралъ предъ всички. Печенѣзитѣ не издържали напора и изгубили духъ. Виждайки неминуемата беда, нѣколко печенѣзи припнали насреща и се предали на куманитѣ, като молили тѣхното посрѣдничество за примирие съ императора. Тая случка отново възбудила подозрението на Алексия: той се боялъ, че и други ще последватъ сѫщия примѣръ, че това ще охлади военния жаръ и усърдната ревность на съюзницитѣ му, които бѣха дошли съ Боняка и Тугоркана. — Той заповѣдалъ на знаменосеца да застане съ императорското знаме посрѣдъ куманското опълчение и да върви напредъ, за да увлѣче подиря си воинственитѣ номади. Стратагемата се увѣнчала съ блѣскавъ успѣхъ. Съпротивата на печенѣзитѣ била напълно сломена; почнало се безпощадно и невидено клане задъ колата, които ограждали печенѣжкия станъ. Пладнешкото, горещо пролѣтно слънце освѣтявало ужасната сцена на остървението; изморени отъ горещина и жажда, победителитѣ били готови да прекратятъ своята кървава работа, уморенитѣ рѫце се отказвали да служатъ повече. Императоръ Алексий още веднажъ находчиво се разпоредилъ. Той пратилъ хора по най-близкитѣ села; по тѣхно искане селянитѣ се явили въ армията и докарали на своитѣ катъри бъчви, кофи и мѣхове, пълни съ вода. Следъ като се разхладили малко, войницитѣ и Алексиевитѣ съюзници отново почнали сражението, т. е. безпощадно изтрѣбване на победения врагъ, „И можеше да се види, казва Анна Комнина, ново зрелище, цѣлъ народъ, който състоеше не отъ десетки хиляди, но надминаваше всѣки брой, въ него день съвършено загина”. Само при залѣзъ-слънце се спрѣло клането на беззащитнитѣ

208

и обезорѫжени печенѣзи, тѣхнитѣ жени и деца, които се криели въ колата и талигитѣ и всѣкога придружавали войнствената орда презъ нейнитѣ мѣстения. Всичко, което уцѣлѣло отъ меча, попаднало въ пленъ у победителитѣ. Безъ да се гледа на кръвопролитието, което се продължавало цѣлъ день, броятъ на плененитѣ билъ огроменъ. Нека спомнимъ, че, споредъ думитѣ на византийския историкъ, печенѣжката орда преди четиредесеть години навлѣзла въ предѣлитѣ на империята на брой 800 хиляди [а сега състояла отъ 600 хиляди]. Така се свършилъ 29. априлъ 1091 година (вторникъ), за който въ Цариградъ била съставена пѣсень съ следния припѣвъ: „заради единъ день не видѣха май!” [1] Всички пленници Алексий I заповѣдалъ да обезорѫжатъ и да ги държатъ подъ най-строга стража; обаче презъ нощьта, въпрѣки предупрежденията на императора, ромеитѣ съ общо съгласие избили твърде много отъ пленницитѣ, като ги намалили до безопасенъ брой, за което Алексий се силно разсърдилъ и дори искалъ да накаже виновницитѣ, но го въздържали, макаръ че Анна се старае да представи, че това безчеловѣчие станало „по божествено внушение или по нѣкакъвъ другъ начинъ”. [2]

Тази постѫпка на ромеитѣ, обаче, направила силно впечатление на куманитѣ. Изплашени, да не би да ги постигне сѫщата участь, както печенѣзитѣ, по-голѣмата часть отъ тѣхъ, като задигнали съ себе си плячката, на втората нощь потеглили на северъ къмъ Дунавъ. Тукъ Анна ни предава единъ любопитенъ и характеренъ епизодъ. Когато Алексий I пристигналъ въ мѣстото, наречено  К а л а д е н д р и  (хубави дървета), което се намирало на 18 стадии отъ Хирини и кѫдето се оттеглилъ, за да избѣгне зловонието на лешоветѣ, и се научилъ за побѣгването на куманитѣ, той се разпоредилъ да се натовари на мъски всичко, което имъ се падало споредъ условията на договора, и имъ го изпратилъ, като при това заповѣдалъ на пратеницитѣ бързо да ги настигнатъ, дори, ако е възможно, отвѫдъ Дунавъ, и да имъ предадатъ изпра-

1. Anna, ib. II, р. 13, ₃₁—15, ₂₉. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 103–104.

2. Anna, ib. II, р. 9, ₆—17, ₁₅. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 98—105.

209

теното. Разбира се, Анна ни разказва тоя епизодъ, за да покаже, доколко нейниятъ баща е билъ справедливъ и вѣренъ на думата си; обаче ние не можемъ да не видимъ въ него само единъ дипломатически маневръ отъ страна на императора, за да разположи къмъ себе си куманитѣ и да не имъ дава поводъ за незадоволства и нападения. Къмъ тия отъ куманитѣ, които останали при ромейскитѣ войски, Алексий I с отнесълъ така сѫщо внимателно: той ги угостилъ богато, надарилъ ги съ великолепни подаръци и, като взелъ отъ тѣхъ заложници, понеже се боялъ, да не би на връщане да грабятъ мѣстното население, изпратилъ ги назадъ, придружени отъ византийския смѣлъ и храбъръ пълководецъ Иоаникия чакъ до самата Стара-планина , който при това трѣбвало да се грижи за всички удобства и потрѣбности на куманитѣ презъ времето на пѫтуването. Следъ това императоръ Алексий I Комнинъ тържествено влѣзълъ въ Цариградъ като победитель. [1] Така се свършила тая жестока и опасна за Византия война, която почти безъ пресѣкулки се продължавала отъ 1086—1091 год. и ѝ струвала толкова много жертви. Поражението и унищожението на по-голѣмата часть отъ печенѣзитѣ при Левунионъ направили за дълго време тоя дивъ народъ безвреденъ за византийската империя. Останалитѣ живи печенѣзи били поселени съ жени и деца въ Мъгленската область въ Македония, и Алексий I „съставилъ отъ тѣхъ съвсемъ отдѣленъ (особенъ) отредъ войска , които и до днесъ, казва Зонара, си оставатъ тамъ по наследство и получили името на мѣстото, въ което се бѣха поселили, наричайки се  м ъ г л е н с к и  п е ч е н ѣ з и”. [2]

Следъ окончателното разнебитване на печенѣзитѣ и принудителното оттегляне на куманитѣ отвѫдъ Дунавъ въ 1091

1. Anna, ib. II, р. 17, ₁₅—18, ₃₂. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 105–107.

2. Zonaras, ib. IV, р. 241, ₂₀—242, ₈. — За специалния отредъ споменува Матей Едески, п. т., стр. 86: Kogh’-Vasil envoya aux deux chefs franks un détachement de huit cent hommes et un corps des Patzinaces à Ia solde de l'empereur des Romains, et cantonnés dans Ia ville de Mécis (Mopsueste). — Cp. В. Г. Васильевскiй. п. т., стр. 107, бел. 1.

210

год. въ придунавска България била отново възстановена византийската власть. Споредъ известието на Анна Комнина, още въ сѫщата 1091 год. дука на Паристрионъ билъ  Л ъ в ъ  Н и к е р и т ъ [1], когото сама Анна харектеризува така: „това билъ евнухъ, който отъ детинство прекаралъ въ военнитѣ лагери и билъ обявенъ за най-изпитанъ човѣкъ”. [2] Назначението му за дука на Подунавието несъмнено трѣбва да се постави въ връзка съ участието му въ похода на Алексий I противъ печенѣзитѣ въ 1088 год. [3] Обаче Лъвъ Никеритъ не можалъ да остане на тая си длъжность, защото въ страната между Дунавъ и Стара-планина наскоро отново нахлули варваритѣ — сега куманитѣ, които, въпрѣки съществуващия миренъ договоръ съ императора отъ 1091 год., се явили като помощници на единъ самозванецъ да завземе византийския престолъ.

Въ 1090 год. единъ авантюристъ отъ доленъ произходъ, избѣгалъ отъ военния лагеръ и пристигналъ въ Цариградъ като просякъ, цѣлъ одърпанъ, почналъ да се издава за сина на Романа IV Диогенъ, Константинъ, отъ първия му бракъ. Както е известно, Романъ IV Диогенъ, преди да стане императоръ, билъ жененъ за дъщерята на Алусиана или внучката на царь Иванъ-Владислава, която му родила синъ Константинъ. Тоя Константинъ обаче още въ царуването на баща си билъ убитъ подъ Антиохия презъ времето на единъ походъ противъ турцитѣ въ Сирия [4]. Самозванецътъ почналъ да разказва за своя царски произходъ и за това, какъ се билъ спа-

1. Anna, ib , II, р. 26, ₃₂—27, ₂:

2. Ibidem, I, p. 233, _1-3:

3. Ibidem, I, p. 232—233. — Вж. тукъ по-горе, стр. 190. — За по-късната дейность на Лъва Никерита вж. В. Н. Златарски, Политическото положение и пр. п. т., стр. 37—40.

4. За него подробно вж. по-горе, стр. 127. — Анна Комнина (ib. p. 59, _11–13) нарича тоя Диогеновъ синъ Лъвъ, което е очевидна грѣшка, както това доказа на времето си още В. Г. Васильевскій (п. т., стр. 109 и бел. 2) възъ основа на думитѣ на самата Анна и на нейния мѫжъ Никифоръ Вриения.

211

силъ, вѣроятно, отъ турския пленъ, отначало само между познати, а по-сетне и открито. Скоро намѣрили се хора, които почнали да вѣрватъ на разказитѣ му, и малко-по-малко той придобилъ привърженици, които го поддържали въ неговитѣ планове. Алексий I отначало не обръщалъ надлежно внимание на авантюриста; но, когато разказитѣ на самозванеца достигнали до ушитѣ на Алексиевата сестра Теодора, която била женена за истинския Константинъ и следъ смъртьта на мѫжа си се покалугерила въ мънастирь [1], тя не само не потвърдила тая безочлива лъжа, но съ голѣмо възмущение се отнесла къмъ всичко, казвано въ полза на авантюриста. Но, когато и направенитѣ предупреждения и внушения къмъ последния не помогнали, и, за да тури край на тая опасна игра, която би могла да послужи като основа за съзаклятие противъ императора, Алексий I изпратилъ псевдо-Константина въ Херсонъ съ заповѣдь да се държи подъ най-строга стража. Тамъ той сполучилъ да се сближи съ дохождащитѣ въ града кумани по търговия, и за пазаруване, които му помогнали да избѣга отъ мѣстото на неговия затворъ и го отвели въ своята земя. Следъ като той поживѣлъ съ тѣхъ, куманитѣ почнали вече да го наричатъ царь, и той успѣлъ да ги убеди да му помогнатъ да си върне бащиния престолъ.

Куманитѣ, които се теготили отъ сключения съ Алексия I миренъ договоръ въ 1091 г., жадни за плячка, решили да използуватъ случая и се съгласили на самозванцовото предложение. Макаръ това решение тѣ и да държали въ тайно съ цель, вѣроятно, да изненадатъ ромеитѣ, обаче то не останало неизвестно за Алексия I. Последниятъ веднага въорѫжилъ, колкото било възможно, войски и се приготвилъ за борба съ варваритѣ, защото той по-рано вече билъ укрепилъ всички тѣсни проходи или клисури и сега ги снабдилъ съ гарнизони. Отъ тази разпоредба на императора се ясно види, че, макаръ и да е билъ назначенъ отново дука на Паристрионъ, разбира се, съ съответното количество войска, все пакъ въ Цариградъ не сѫ считали за сигурна тая граница на империята, защото не

1. Anna, ib. II, р. 59, _25-30.

212

довѣрявали все още на мѣстното население, което е било враждебно настроено противъ империята. Затова, когато куманитѣ дошли на Дунавъ заедно съ псевдо-Константина и го преминали, тѣ не срещнали никакъвъ отпоръ. Когато се научилъ, че куманитѣ заедно съ самозванеца преминали въ Паристрионъ, Алексий I свикалъ на съветъ тия, които заемали първо мѣсто въ военната организация и свои близки и роднини, за да се посъветва, трѣбва ли да потегли противъ варваритѣ. Всички отъ това го въздържали. Обаче самъ, като не вѣрвалъ на себе си, нито пъкъ искалъ да възприеме мнението на другитѣ, решилъ да предостави на Бога да разреши въпроса. Споредъ единъ старъ византийски обичай, императорътъ надвечерь отишелъ въ великата църква (св. София), гдето били свикани всички военни чинове и многобройно духовенство, и въ присѫтствието на патриарха отбелязалъ на две хартии питането: на едната „трѣбва ли да потегли и да нападне куманитѣ”, а на другата „не”, и ги далъ на патриарха да ги тури на светата трапеза (на престола). Тамъ тѣ престояли презъ цѣлата всенощна служба, и сутриньта патриархътъ влѣзълъ въ църква, взелъ едната хартия, и като я изнесълъ и я разпечаталъ, въ присѫтствието на всички я прочелъ: тя говорила въ полза на похода. [1]

Като видѣлъ въ това божи гласъ, Алексий почналъ да събира войски и, като се добре приготвилъ, потеглилъ противъ куманитѣ. Съ всичката си армия той пристигналъ въ Анхиалъ; оттамъ изпратилъ кесарь Никифора Мелисинъ, Георги Палеологъ и племенника му (по жена) Ивана Таронита въ Вероя (Стара Загора) съ заповѣдь да бодърствуватъ и се грижатъ за безопасностьта както за тоя градъ, тъй и за близкитѣ нему мѣста; а останалитѣ отреди изпратилъ да пазятъ проходитѣ на Стара-планина. Оттамъ той дошелъ въ старо-планинския проходъ Хортарея (неизвестенъ) и обиколилъ цѣла Стара-планина отъ южна страна, като оглеждалъ, дали сѫ изпълнени всичкитѣ му предишни заповѣди и, ако има нѣщо недовършено или да липсва, да се довърши и

1. Anna, ib., II, р. 58, ₃₁—61, ₉. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 109–115.

213

добави, та преминаването на куманитѣ презъ планината да се затрудни. Самъ Алексий I се върналъ следъ това въ лагера си при Свещеното езеро близу до Анхиалъ [1]. Когато единъ важенъ влахъ Пудилъ пристигналъ въ лагера и съобщилъ, че куманитѣ вече минали Дунавъ, императорътъ на сутриньта свикалъ на съветъ своитѣ роднини и военачалницитѣ; решено било той да остане съ войската си въ Анхиалъ, а Кантакузина и Татикия веднага той изпратилъ въ Терми [2] заедно съ нѣкои други, за отбрана на тамошнитѣ мѣста. Между това до Алексия I дошло известие, че движението на куманитѣ е насочено къмъ Одринъ. По този случай той повикалъ при себе си видни одрински граждани, между които били патриций Никифоръ Вриенний, синътъ на стария знаменитъ виденъ пълководецъ съ сѫщото име, претендента на императорския престолъ, и Катакалона Тарханиотъ, и ги убеждавалъ да не губятъ куражъ, но да пазятъ добре града, та, когато се явятъ куманитѣ, храбро да ги посрещнатъ, но въ сѫщо време да не излизатъ за бой отъ града, а добре и здраво да заключатъ градскитѣ крепостни врати; при това той имъ обещалъ добри резултати, ако тѣ ще съблюдаватъ разпореденото. Одринци си заминали ободрени и насърдчени. Но при всички тия разпоредби добре обмислени, императорътъ не билъ увѣренъ, че неприятельтъ ще може да бѫде задържанъ при проходитѣ, и затова той заповѣдалъ на военачалницитѣ, които били разставени при проходитѣ, да отстѫпятъ отъ позициитѣ съ войскитѣ си и, следъ като узнаятъ, че куманитѣ сѫ преминали планината, да се опитатъ неочаквано и отзаде имъ да ги нападнатъ [3].

1. Anna, ib., II, р. 61, _27-29: , очевидно така се е наричало днешното Атанаскьойско езеро, западно отъ Анхиалъ.

2. Старо-римскитѣ Aquae calidae, а византийското западно отъ Анхиалъ и юго-изт. отъ Айтосъ въ политѣ на планината при с. Лѫжакьой, днеш. Айтошки бани, 18 клм. с.-з. отъ Бургасъ. — К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 757—758. — Heerstrasse, S. 148. — Arch. Epig. Mitt. X. S. 168 u. fol. — W. Tomaschek, Idrîsî, ib. p. 33—34.

3. Anna, ib. II, p. 61, ₉—62, ₃₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 109–114.

214

Куманитѣ въ това време, като узнали отъ власитѣ тѣснитѣ пѫтеки презъ планината, лесно преминали Стара-планина и се отзовали предъ крепостьта Голое, жителитѣ на която веднага свързали крепостната стража и я предали на куманитѣ, а сами на драго сърдце приели последнитѣ. Като видѣли, че куманитѣ владѣятъ вече Голое, жителитѣ на околнитѣ градове, като Диамполь и други, доброволно ги приемали, предавали градоветѣ и приветствували псевдо-Константина, който, като се научилъ, че Алексий I се намиралъ въ Анхиалъ, повелъ цѣлата куманска войска къмъ тоя градъ съ намѣрение въ кѫсо време да го превземе. Императорътъ, който се намиралъ вѫтре и отначало мислѣлъ да даде сражение вънъ отъ стенитѣ на крепостьта, но, като не сполучилъ въ това, и като видѣлъ голѣмото множество неприятели, противъ които не може да устои поради малкото си войска, забранилъ всѣко сблъскване съ куманитѣ. Последнитѣ не могли така сѫщо нищо да предприематъ, защото Анхиалъ билъ добре защитенъ: отъ една страна, отъ морето, а отъ друга — съ вълнообразна и недостѫпна мѣстность, покрита съ лозя, презъ която куманската конница не била въ състояние да действува.

Следъ като престояли въ течение на три дни въ пълно бездействие и видѣли, че въ нищо нѣма да успѣятъ, куманитѣ потеглили къмъ Одринъ, понеже псевдо-Константинъ сполучилъ да ги увѣри, че тамъ ще иматъ по-голѣмъ успѣхъ, защото най-видното лице въ града, стариятъ Никифоръ Ври-ений, който нѣкога се билъ побратимилъ съ Романа Диогена, безпрѣчно ще му отвори вратитѣ на града. Но самозванецътъ се излъгалъ. Когато той се явилъ съ куманитѣ подъ стенитѣ на Одринъ и извикалъ своя чичо, — така той наричалъ Никифора Вриенния синъ — на лична среща, последниятъ не само не го призналъ за свой братанецъ, защото той добре знаелъ, че истинскиятъ синъ на Романа IV Диогена билъ отдавна убитъ при Антиохия, но го и обявилъ за измамникъ и съ срамъ изпратилъ назадъ самозванеца. Когато одринчани следъ това били крайно стѣснени, тѣ се обърнали за бърза помощь къмъ Алексия I, който не се забавилъ да изпрати единъ силенъ отредъ подъ началството на Катакалона съ заповѣдь нощно

215

време да се промъкне въ града; обаче забелязанъ своевременно отъ куманитѣ, той билъ отбитъ и прогоненъ отъ града. Обсадата се продължила цели седемь седмици, и одринчани почнали да усѣщатъ голѣма нужда отъ храна, което принудило Никифора Вриения да предприеме излазъ отъ крепостьта, за да даде сражение на неприятеля. Но и това не помогнало, защото ромеитѣ, въпрѣки голѣмата имъ храбрость и самопожертвуване, били разбити и повечето паднали убити; но и куманитѣ потърпѣли не малко загуби, дори самъ Тугортакъ едвамъ не загиналъ отъ рѫката на Мариана Маврокатакалона, който често излизалъ отъ града, за да се сражава съ куманитѣ, а единъ пѫть той забелязалъ, че лъже-Диогенъ, който билъ вече облѣченъ въ царски дрехи и обутъ въ червени ботуши, билъ оставенъ отъ свитата си, приблизилъ се до него и като вдигналъ нагоре бича си, силно го ударилъ по главата, наричайки го лъжливъ царь. [1]

Като узналъ за тия успѣхи на куманитѣ и за тѣхната несъкрушима сила, Алексий I Комнинъ решилъ самъ да потегли за Одринъ на помощь на обсаденитѣ. Той свикалъ на съветъ по-главнитѣ военачалници, за да обсѫдятъ, какво да предприематъ въ случая. Въ това време на съвета се явилъ нѣкой-си Алакасевсъ, който предложилъ услугитѣ си да премахне лъже-Константина. Планътъ му билъ следниятъ: да увѣри самозванеца, че неговиятъ баща билъ близъкъ приятель на бащата на последния, и затова той миналъ на негова страна; после, като спечели съ различни ласки и възвеличения довѣрието му, да го заведе въ нѣкоя малка крепость и да го завладѣе. Алексий I одобрилъ тоя планъ и далъ на Алакасевса писмо до коменданта на малката крепость, на име  П у ц а  или  П о д ж а  на рѣка съ сѫщото име, южно отъ Айреболъ и западно отъ Родосто. [2] Въ писмото се казвало на коменданта, че всичко, каквото и да предложи Алакасевсъ, той да изпълнява точно и да му се покорява. За да постигне цельта си,

1. Anna, ib., II, р. 62, ₂₈—66, ₁₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 114—116.

2. , която, споредъ опредѣлението на В. Томашека, може би да е старата крепость и . За това вж. тукъ по-горе стр. 198, бел. 1

216

Алакасевсъ употрѣбилъ способа на известния персиецъ Зопира, синъ на Мегавиза, при завладяването на възстаналия Вавилонъ: той обръсналъ брадата си и остригалъ косата си до кожа, а тѣлото си обезобразилъ, и въ тоя видъ се явилъ предъ лъже-Диогена. Като му напомнилъ за старото приятелство на баща си съ неговия баща и му се оплакалъ, че потърпѣлъ много жестокости отъ императора, който го докаралъ до това положение въ външния му видъ, той го увѣрилъ, че дошелъ да му помогне въ неговото справедливо дѣло, а за да го разположи още повече къмъ себе си, нарекълъ го съ много ласкателни думи. Между другото той му казалъ: „азъ съмъ избѣгалъ (отъ императора) тайно при тебе, моя господарь, като освободихъ себе си отъ оковитѣ и като предприехъ всичко, което ще бѫде полезно за тебе”. Самозванецътъ дотолкова се поддалъ на тая въдица, че го запиталъ, какво трѣбва да предприеме. Тогава Алакасевсъ му посочилъ на малката крепость Пуца и широката равнина, която щѣла да служи за пасище на конетѣ, когато той ще почива въ крепостьта заедно съ войската си, следъ като я завладѣе, а куманитѣ ще дойдатъ съ всичко необходимо, за да продължатъ пътя си за столицата. Презъ нощьта тѣ се приближили до казаната крепость, и Алакасевсъ изпратилъ на коменданта царското писмо привързано с една стрела, която той пустналъ тайно въ крепостьта. Комендантътъ, щомъ прочелъ писмото, веднага се приготвилъ да предаде крепостьта. На сутриньта Алакасевсъ пръвъ се приблизилъ до крепостнитѣ врата и се присторилъ, че води преговори съ стражата. Следъ това той далъ знакъ на лъже-Диогена, споредъ предварителната уговорка, да влѣзе право въ града, което самозванецътъ веднага направилъ, като взелъ съ себе си твърде не много свои войници. Следъ като жителитѣ на крепостьта приели радостно самозванеца и го окѫпали, била му сложена богата трапеза. Когато лъже-Диогенъ и свитата му тъй добре похапнали и попийнали, че дълбоко заспали, Алакасевсъ заедно съ коменданта и нѣкои други, като оставили самозванеца да спи, а конетѣ отвели и имъ взели оръжието, изклали войницитѣ му и ги закопали. Катакалонъ, който

217

бѣ отблъснатъ отъ Одринъ, следяйки за куманската войска отстрани, съгласно съ наставленията на Алексия I, като видѣлъ, че самозванецътъ влѣзълъ въ крепостьта, а куманитѣ се пръснали да събиратъ фуражъ, приблизилъ се до града и се разположилъ тамъ на лагеръ. Тъй като кумански шайки обикаляли наоколо, то Алакасевсъ не се решилъ да изпрати плячката си — пленения псевдо-Константина — при императора, а се завзелъ да го изпрати направо въ Цариградъ. Когато стигнали въ Цурулъ, императрицата майка веднага изпратила друнгария на флотата евнуха Евстатия Киминианъ, за да доведе самозванеца въ столицата, но по пътя още той билъ ослѣпенъ. [1]

Между това Алексий I Комнинъ здраво се държалъ въ Анхиалъ и, когато се научилъ, че единъ отъ воеводитѣ на куманската войска, като повелъ съ себе си до 12 хиляди кумани и награбилъ голѣма плячка, завзелъ тѣснината при Таврокомъ, потеглилъ съ цѣлата си войска и застаналъ на брѣга на рѣката, която протичала низъ тѣснината [2]) На това мѣсто било дадено сражение, зъ което куманитѣ потърпѣли страшно поражение: споредъ Анна, тамъ паднали седемь хиляди кумани убити и били пленени до три хиляди, а останалитѣ се пръснали въ разни посоки; ромеитѣ отнели отъ тѣхъ всичката плячка, но вмѣсто да я подѣли между войницитѣ, както билъ обичаятъ, императорътъ я върналъ на мѣстнитѣ жители, които отправили къмъ императора голѣми благодарности. Алексий I, като събралъ войскитѣ си, съ радость се върналъ пакъ въ малка Никея, гдето прекаралъ два дена и на третия тържествено влѣзълъ въ Одринъ като победитель. Тамъ при императора се явила една депутация отъ видни избраници измежду куманитѣ, съ желания да измамятъ, приструвайки се, какво тѣ доброволно искатъ по-скоро да сключатъ миренъ договоръ, за да може куманската войска, докато се протакатъ преговоритѣ, да се изтегли назадъ въ предишнитѣ си живѣлища. Куманскитѣ пратеници прекарали три дена и следъ третия день нощемъ хванали пътя за дома си. Алек-

1. Anna, ib, II, р. 66, ₁₈—69, ₅. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 115.

2. За Таврокомь вж. тукъ стр. 198.

218

сий I, като забелязалъ измамата на куманитѣ, веднага известилъ на отредитѣ, които вардили балканскитѣ проходи, да бодърствуватъ и да бѫдатъ готови да посрещнатъ неприятеля, а самъ съ войскитѣ си тръгналъ подиръ отстѫпващитѣ кумани. Като миналъ презъ Скутарионъ и Агатоники [1], той ги настигналъ при върха Авролево [2], гдето тѣ били разположени на лагеръ. Изплашени отъ многото огньове предъ византийския лагеръ, запалени презъ нощьта по заповѣдь на императора, и като помислили, че безбройна ромейска войска ги преследва, куманитѣ, нападнати отъ ромеитѣ, обърнали гръбъ, но при входа на Желѣзната клисура Алексий I имъ нанесълъ втори ударъ, като много избилъ и не по-малко хваналъ въ пленъ. Така най-сетне куманитѣ въ твърде незначителенъ брой минали Стара-планина и достигнали до своята земя. Следъ това Алексий I останалъ едно денонощие въ Голое, гдето наградилъ отличилитѣ се въ боеветѣ съ твърде голѣми подаръци и, като разпустналъ войницитѣ, върналъ се въ столицата, безъ да сключи миръ или каквито и да било мирни съглашения съ куманитѣ [3].

Тия именно неопредѣлени отношения дали възможность на куманитѣ да се опитатъ да нахлуятъ презъ царуването на Алексия I още веднажъ въ северна България, но вече отъ северозападна страна, обаче безъ всѣкакъвъ успѣхъ. Анна Комнина ни съобщава, че въ 1114 год. се пръсналъ слухъ, какво куманитѣ преминали Дунавъ. Презъ ноемврий с. г. императорътъ заминалъ за Пловдивъ, отгдето, следъ като събралъ доста силна войска, изпратилъ я презъ Петричъ (?), Срѣдецъ и Нишавската область къмъ придунавския градъ Браничево, а самъ останалъ въ Пловдивъ, гдето водѣлъ рели-

1. — крепость, която отстояла оть Одринъ сев.-западно при днеш. с. Юскюдаръ. — — крепость сев. отъ Одринъ. Вж. В. Н. Златарски, Извѣстия за българитѣ и пр., стр. 67—68. — Сѫщиятъ, История на бълг. държава и пр. т. I, ч. 1, стр. 336, 299—301, 455—457.

2. — върхъ сев. отъ с. Юскюдаръ, днеш. Дервишка могила. — В. Н. Златарски, История и пр., п. т., стр. 244, бел. 1.

3. Anna, ib., II, р. 69, ₅—72, ₃. — В. Г. Васильевскій, п. т, стр. 115—117.

219

гиозни спорове съ тамошнитѣ манихеи [1]. Между това нѣкой пристигналъ отъ придунавската страна и съобщилъ, че куманитѣ вече преминали Дунавъ. Безъ да се бави, Алексий I веднага потеглилъ къмъ Дунавъ съ всичката си войска, която въ дадения моментъ ималъ подъ рѫка. Когато стигналъ въ Видинъ и не намѣрилъ тамъ неприятелитѣ, защото куманитѣ, щомъ научили за пристигането на императора, побързали да се оттеглятъ назадъ. Преследвани отъ ромеитѣ три денонощия, тѣ не могли да бѫдатъ настигнати и дори сполучили на лодки да преминатъ Дунавъ обратно, а ромеитѣ безъ да извършатъ нѣщо, се върнали при императора, който билъ крайно недоволенъ, загдето варваритѣ не могли да бѫдатъ заловени. Следъ това Алексий I отново се върналъ въ Пловдивъ, гдето продължилъ борбата си съ манихеитѣ [2], а куманитѣ за нѣколко години не тревожили империята.

Макаръ и да нѣмаме никакви известия за положението на северна България следъ оттеглянето на куманитѣ отвѫдъ Дунавъ, все пакъ може да се твърди съ известна достовѣрность, че следъ това несъмнено византийската власть е била възстановена тамъ, но дали Лъвъ Никеритъ сѫщо така е завзелъ длъжностьта дука на Паристрионъ, и изобщо кой е билъ следъ 1092 год. управитель на тая область, остава засега неизвестно по липса на данни. Обаче настаняването на ромейски войски въ северна България и временното осигуряване съ безопасность североизточнитѣ граници на империята дали възможность на Алексия I Комнинъ да обърне сериозно внимание къмъ северозападнитѣ съседи на империята — къмъ неспокойнитѣ сърби.

Следъ смъртьта на князъ Михаила (ок. 1082) зетския престолъ завзелъ синъ му Бодинъ, който, споредъ дуклянския лѣтописецъ, завладѣлъ Босна, а сѫщо и Рашка, гдето поставилъ двама свои вѣрни жупани, Вълкана и Марка. Презъ времето на норманската война Бодинъ държалъ съ Роберта Гюискаръ [3]

1. Anna, lib. XIV, сар. 8; ib., II, р. 256, _1-11 et squ.

2. Ibidem, сар. 9, р. 260, ₂₉—261, ₁₇.

3. Ibidem, I, p. 141, _14-22.

220

и поради това следъ смъртьта на последния, когато въ Драчъ била отново възстановена византийската власть, сърбитѣ вече станали за Византия голѣми неприятели. Поставениятъ въ 1085 год. въ Драчъ дука-управитель Иванъ Дука, братътъ на императрица Ирина, [1] презъ времето на борбата съ печенѣзитѣ, постоянно воювалъ съ тѣхъ и ги изгонилъ изъ завзетитѣ отъ тѣхъ градове въ драчската тема, а въ една кървава битка дори сполучилъ да вземе въ пленъ Бодина. Оттогава личностьта на Бодина изчезва отъ историческата сцена и вмѣсто него изстѫпва вече Вълканъ, великиятъ жупанъ на източнитѣ сърби съ центъръ Рашка. Още следъ победата си надъ печенѣзитѣ Алексий I намѣрилъ за възможно да се погрижи и за запазване границитѣ на империята откъмъ сърбитѣ, за враждебнитѣ намѣрения на които достигали вече известия до него.

Презъ пролѣтьта на 1091 год. императорътъ презъ Пловдивъ потеглилъ право за Косово поле въ южната му часть въ гр. Липлянъ , който билъ ромейска погранична крепость. Всичката му грижа била сега да укрепи границата така, щото сръбскитѣ нахлувания да могатъ да бѫдатъ лесно отбивани. Сърбитѣ, като се научили, че самъ императорътъ се явилъ на границата, не се осмѣлили да излѣзатъ срещу него, а Алексий I набързо се върналъ въ Цариградъ, гдето го чакали приготовления за борба съ турцитѣ, която се продължила презъ цѣлата 1092 година; отъ друга пъкъ страна презъ сѫщата тая година императорътъ билъ лично заетъ, както видѣхме, съ войната противъ опаснитѣ кумани. Сърбитѣ обаче се възползували отъ това и почнали отново да нападатъ въ драчската область, а въ следната 1093 год. Вълканъ предприелъ цѣлъ походъ. Отъ сръбската погранична крепость Звечанъ, която се издигала на единъ високъ върхъ при съединението на р. Ситница съ Ибаръ, той миналъ границата и достигналъ до Липлянъ, който билъ превзетъ и изгоренъ отъ него. Императорътъ, който се бѣ вече отървалъ отъ куманитѣ, а войната съ страшния Чаха

1. Вж. В. Н. Златарски. Намѣстници-управители на България презъ царуването на Алексия I Комнинъ. Byzantinoslavica, IV (1932), р. 141—142.

221

бѣ свършилъ благополучно, самъ потеглилъ противъ Вълкана, който и тоя пѫть не се решилъ да влѣзе въ сражение съ него и, когато Алексий I пристигналъ въ Скопие, чрезъ пратеникъ му предложилъ миръ, съ обещание, че ще му даде заложници, и съ оправдание, че той билъ принуденъ да нападне поради враждебнитѣ действия на пограничнитѣ ромейски управители. Императорътъ се задоволилъ съ тия обещания на Вълкана и се върналъ въ столицата.

Вълканъ обаче не пратилъ обещанитѣ заложници и, не минало и една година, пакъ възобновилъ нападенията си. Изпратениятъ още въ 1090 год. драчски дука, Иванъ Комнинъ, синъ на севастократоръ Исаака, по-голѣмия братъ на Алексия I [1], почналъ да отбива сърбитѣ и навлѣзълъ въ сръбска територия чакъ до Звечанъ; но съ измама една нощь сърбитѣ нападнали ромейския лагеръ, гдето произвели страшно клане. Иванъ Комнинъ едва сполучилъ да се спаси и съ останалитѣ си войници се върналъ назадъ, като веднага заминалъ за Цариградъ, за да извести самъ за поражението си. Между това Вълканъ навлѣзълъ въ ромейска територия, ограбилъ и изгорилъ много български селища въ околноститѣ на Скопие, преминалъ въ Положката котловина и достигналъ чакъ до Враня, отгдето се върналъ съ огромна плячка. Това вѣроломно поведение на сръбския великъ жупанъ принудило императора отново да се въоръжи противъ него. Презъ февруарий 1094 год. Алексий I лично потеглилъ противъ Вълкана, който, изплашенъ отъ голѣмата ромейска войска, когато императорътъ стигналъ въ Липлянъ, отново предложилъ миръ, съ обещание незабавно да даде обещанитѣ заложници и за въ бѫдеще да не предприема нищо лошо спрямо империята. Като получилъ съгласието на императора, Вълканъ самъ заобиколенъ отъ свои роднини и важни жупани, се явилъ предъ Алексия I и му предалъ двадесеть заложници, между които се намирали и синоветѣ на братовчеда му, Урошъ и Стефанъ Вълканъ [2]. Така най-сетне билъ сключенъ миръ и съ сърбитѣ.

1. Пакъ тамъ, стр. 142—143.

2. Anna, ib., II, р. 28, _1-20; р. 37, ₁—39, ₁₄; 53, ₁₄—54, ₂. — К. Jиречек, Историjа срба, т. I (1922), стр. 175—176.

[Previous] [Next]

[Back to Index]