Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

1. Първото норманско нашествие на Балканския полуостровъ и възстанието на павликянитѣ въ южна България

Въ такъвъ постояненъ огънь се намирала България, когато византийския престолъ завзела въ 1081 год. династията на знаменититѣ Комнини въ лицето на  А л е к с и я  I  К о м н и н ъ  (1081—1118), който турилъ край на всички вѫтрешни безредици. Но, ако оттогава за другитѣ области на империята настанало щастливо време, то за България и за българския народъ злочестинитѣ все още не се прекратили. Още въ първата години отъ царството на Алексия I Комнинъ ги сполетѣли нови разорения и опустошения отъ нашествието на нови завоеватели, които били много по-опасни отъ печенѣзи и кумани. Това било нашествието на норманитѣ.

Когато апулийскитѣ области преминали подъ властьта на норманитѣ, които въ 1044 год. окончателно закрепили господството си въ Италия, тѣхниятъ повелитель  Р о б е р т ъ  Г ю и с к а р ъ  не се задоволилъ само съ това. Бързитѣ му военни успѣхи въ южна Италия засилвали неговитѣ ламтежи да разшири владенията си и вънъ отъ последната. Слуховетѣ за богатитѣ области на източната империя, които безнаказано се ограбвали отъ разни варвари, печенѣзи и кумани, обърнали вниманието му къмъ Византия, и у него се явила мисъль за походъ въ византийскитѣ владения на Балканския полуостровъ, които е отдѣляло отъ неговитѣ само Адриатическо море. Освенъ това представилъ му се и добъръ поводъ, за да предприеме такъвъ походъ. Следъ свалянето на Михаила VII Дука, който, за да отклони всѣка опасность откъмъ смѣлитѣ нормани, билъ намислилъ да завърже прия-

168

телски отношения съ Роберта Гюискаръ чрезъ брачни връзки, новиятъ императоръ Никифоръ Вотаниатъ (1078—1081) унищожилъ всичко, направено въ тая посока, съ което въорѫжилъ гордия Гюискара и му далъ поводъ да пристѫпи къмъ изпълнението на своя вече замисленъ планъ. Обаче избухналото презъ 1078 год. въ Апулия голѣмо и опасно за него възстание на норманскитѣ му васали го принудило да отложи на време замисления походъ; само къмъ пролѣтьта на 1080 год. той сполучилъ да потъпче това възстание съ голѣма сила и чрезъ това да прояви всичката си мощь. Къмъ това време (юний с. г.) Робертъ се помирилъ съ папа Григория VII (1073—1085), съ когото дотогава се намиралъ въ натегнати отношения, и дори се призналъ за васалъ на римската курия. Следъ това той можалъ всецѣло да се предаде на военни приготовления, още повече че самъ папата одобрявалъ замислитѣ на Гюискара противъ Византия и му обещавалъ своето съдействие. Но понеже Робертъ нѣмалъ формални причини за война противъ Византия, той се възползувалъ отъ обръщането къмъ него на единъ византийски авантюристъ, който се издавалъ за сваления Михаилъ VII Дука и го молилъ да му помогне да си върне цариградския престолъ: Робертъ изстѫпвалъ навидъ като възстановитель на династията Дука на престола, а въ сѫщность искалъ да завоюва Цариградъ [1].

1. При изложението на тоя знаменитъ походъ на норманския херцогъ Роберта Гюискаръ ние се ползувахме главно отъ специалното изследване на П. Безобразовъ, Бозмундъ Тарентскій, Ж.М.Н.Пр. ч. 226 (1883), II, стр. 38—72 и отдѣл. отпечатъкъ С. Петербургъ 1883, стр. 2—36, защото авторътъ му се отнесълъ напълно научно-критически къмъ всички извори и е най-добре изложилъ и обяснилъ събитията, както и точно опредѣлилъ хронологията имъ. Но вж. сѫщо F. Chalandon. Histoire de la domlnation normande en Halle et en Sicile. t. I. Paris 1907, p. 265—283. — Отъ сѫщия, Essai sur le règne d'Alexis I Comnene. Paris 1900, p. 57—94. Cp. Сѫщо Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1896, стр. 257—263. С. Hopf, Geschichte, Griechenlands etc. вж. Griechenland geographisch, geschichtlich und culturhistorisch von ältesten Zeiten bis auf gegenwart. S. — Ab. aus Ersch-Gruber's Encyclop. in 8 Bde. Bd. VI. Leipzig 1870, S. 139—144.

169

За всичко това въ Цариградъ сѫ знаели, но тамъ нищо не могли да предприематъ тогава, защото тъкмо въ това време вървѣла борбата на Алексия Комнинъ съ Никифора Вотаниатъ, а турцитѣ-селджуци постоянно безпокоили империята съ своитѣ нападения по мало-азийската граница. Само следъ като победилъ противника си и завзелъ на 4. априлъ 1081 год. престола, Алексий I Комнинъ, въпрѣки крайно неблагоприятнитѣ обстоятелства вѫтре въ държавата, се заловилъ енергично да посрещне тая заплашваща откъмъ западъ опасность, като прибѣгналъ къмъ съвършено отчаяни срѣдства и дипломатически хитрости. За да осигури за нѣкакво време тила си отъ изтокъ, той побързалъ да сключи миръ съ турцитѣ, по който имъ отстѫпилъ почти всички завоевани отъ тѣхъ византийски земи въ Мала Азия, дори и Никея. Следъ това Алексий I обърналъ всичкото си внимание къмъ западнитѣ граници на империята, къмъ брѣговетѣ на Адриатика, на които норманитѣ най-първо ще насочатъ ударитѣ си. Той взелъ да укрепява града Диррахий (сег. Драчъ), главната византийска военна и търговска база и най-силната крепость на Адриатика, а главно да назначи тамъ за областенъ управитель човѣкъ надеженъ и нему преданъ, защото тогавашниятъ Георги Мономахатъ не се ползувалъ съ довѣрието на императора, тъй като презъ време на борбати съ Вотаниата той държалъ страната на последния и отказалъ да даде на Алексия исканата отъ него помощь. Затова Мономахатъ билъ замѣненъ съ Георгия Палеалогъ, баджанака на императора, и нему напълно преданъ човѣкъ. Едновременно Алексий I се обърналъ за помощь къмъ враговетѣ на Гюискара въ Италия и дори къмъ германския императоръ Хенриха IV, на които той обещавалъ богати дарове; но отъ това не се получилъ никакъвъ сериозенъ резултатъ. По-сполучлива се оказало обръщането му къмъ Венеция, като къмъ морска държава, която съ своята флота да засили морскитѣ сили на Византия. Венецианцитѣ не отказали да помогнатъ на императора за едно добро възнаграждение, но още и затова, че тѣ се стремили да ослабятъ и самия Гюискаръ, който за тѣхъ билъ много по-опа-

170

сенъ, нежели императорътъ, защото тѣ се бояли, да не би търговскиятъ пѫтъ за Цариградъ и изобщо за Изтокъ да премине въ негови рѫце. Най-сетне били изгладени и работитѣ съ сърбитѣ, макаръ че отношенията между Бодина, който бѣ вече наследилъ баща си Михаила, и Алексия I Комнинъ не били строго опредѣлени.

Между това Робертъ Гюискаръ, като предалъ управлението на своето херцогство на най-голѣмия си синъ отъ втората си жена, Рожера, презъ май 1081 год. потеглилъ отъ Отранто заедно съ жена си Сигелгаита и съ псевдо-Михаила VII и съ сина си отъ първата си жена, хубавия строенъ и уменъ Боемунда, къмъ брѣговетѣ на Адриатическо море. Численостьта на армията му точно не може да се опредѣли, защото изворитѣ даватъ разноречиви данни отъ 1300 до 30,000 души; но най-вѣроятното число е 3000 души на 15 кораба. [1] Но норманската флота не насочила маршрута си направо къмъ Диррахий, а една часть спрѣла въ Ботротъ (гръц. , сег. Ботрунто) на Адриатическия брѣгъ, а другата часть била изпратена да завземе о-въ Корфу, което съ успѣхъ било извършено. Въ Ботротъ излѣзла една часть отъ войската и била изпратена по сухо подъ командата на Боемунда, който бѣ изпреварилъ баща си, за да обсади Драчъ отъ суша, а самъ Робертъ потеглилъ съ флотата на северъ покрай морския брѣгъ къмъ сѫщия градъ, за да го обсади и отъ море. Обаче, като минали Корфу, при носъ Глоса, флотата му потърпѣла голѣма загуби отъ настигналата я буря. „Но, пише Анна Комнина, заедно съ спасилитѣ се, защото нѣкои чрезъ необоримата сила божия били изтеглени отъ опасностьта, той (Робертъ) прекаралъ седемь дена въ областьта Главиница [2], за да се самъ събере съ сили, а спасилитѣ се отъ морскитѣ вълни да си отпочинатъ сѫщо и да дойдатъ останалитѣ въ Бриндизи

1. Подробно вж. П. Безобразовъ, каз. съч., стр. 17 (53).

2. Че тукъ трѣбва да се разбира область Главиница, а не градъ-крепость, вж. В. Н. Златарски, Намѣрениятъ въ Албания надписъ съ името на българ. князъ Бориса-Михаила. Slavia, II, 1 (1923), стр. 79—70.

171

и въ други мѣста, пристигането на които той очаквалъ на корабитѣ, както и тия, които преди малко заминали по сухо”, [1] т. е. Боемунда съ войската му. Въ това време Боемундъ сполучилъ да завоюва Авлона и Канина и, безъ да срещне каквато и да било съпротива, достигналъ до Драчъ и го обсадилъ отъ суша; сѫщо и Робертъ пристигналъ на 17. юний предъ Драчъ и така сѫщо го обсадилъ откъмъ море. Тоя бързъ успѣхъ на норманитѣ въ началото на похода се обяснява съ това, че мѣстното население било повечето славянобългарско, което се отнасяло равнодушно къмъ византийскитѣ интереси и предпочитало да се предаде въ рѫцетѣ на една войска, която несъмнено ще бѫде победитель, защото то е знаело неподготвеностьта на ромеитѣ въ областьта, а главното било това, че нѣмало нуждното за отбрана количество войска [2].

Обсадата обаче на първо време не дала никакви резултати: всички приготовления за превземане на Драчъ отъ суша останали напраздно, защото Георги Палеологъ внимателно следилъ за всѣко движение на Роберта и своевременно ощетявалъ всѣко негово предприятие, но и при все това положението на обсаденитѣ било твърде опасно. Затова Палеологъ, като описвалъ въ писмата си до императора вървежа на обсадата, нѣколко пѫти го молилъ по-скоро да му изпрати помощь. Донейде се подобрило положението на обсаденитѣ, следъ като се явила подъ Драчъ съюзната венецианска флота подъ началството на дожа Доменико Селво, която следъ две сражения съ норманската принудила последната да се оттегли на югъ отъ града, завзела входа въ пристанището и влѣзла въ връзка съ обсаденитѣ, като имъ доставяла и храна; не по-малко имъ помогнали въ случая и епидемичнитѣ болести, които се явили въ норманската войска. Къмъ това време и Алексий I набързо събралъ доста значителна армия, състояща отъ македоно-българи, турци, варяго-английски дружини и

1. Anna, lib, III, сар. 12; ib. I, р. 128, _12-19.

2. П. Безобразовъ, каз. стат., стр. 20 (56)—22 (58).

172

нѣкои други народности, и презъ августъ потеглилъ къмъ Драчъ, като заповѣдалъ на великия доместикъ, Григория Пакуриана, да се присъедини къмъ него съ войската си. Той пристигналъ подъ Драчъ въ срѣдата на октомврий и разположилъ войската си на лагеръ западно отъ града близу до залива, гдето се намирала вѣроятно венецианската флота. Императорътъ отначало мислилъ да изглади работата по миренъ начинъ и влѣзълъ въ преговори съ Р. Гюискара, които впрочемъ останали безъ резултатъ. Тогава Алексий I извикалъ Георгия Палеолога, да се посъветва за бъдещитѣ действия. На военния съветъ било решено въпрѣки протеститѣ на Палеолога, да се даде генерално сражение, което станало на 18. октомврий съ гибелни за ромеитѣ резултати: императорската войска била съвсемъ разбита и обърната въ бѣгство; самъ Алексий I едвамъ сполучилъ да се спаси отъ преследването на неприятеля. Несполуката въ това сражение при всичката многобройна армия на императора се отдава на това, гдето единъ доста силенъ отредъ (2500 души) отъ пловдивскитѣ павликяне подъ началството на своитѣ главатари Ксанта и Кулеона отстъпилъ въ най-критичния моментъ и си заминалъ по домоветѣ [1], а сѫщо и на разноплеменностьта на ромейската войска, вследствие на което не било възможно да установи единство въ действията: едни се сражавали за пари, други пъкъ, българитѣ и вардариотитѣ, не особено високо ставили интереситѣ на Византия. Следъ сражението Палеологъ не можилъ вече да се върне въ града. Крепостьта, лишена отъ опитния си защитникъ, останала въ рѫцетѣ на венецианцитѣ, които, подкупени отъ Роберта, отворили му вратата на Драчъ и безъ отпоръ на 8. февруарий 1082 год. пустнали норманската войска въ града; градскитѣ жители предпочели да се предадатъ доброволно, отколкото да се излагатъ на ужасенъ грабежъ, ако норманитѣ биха превзели града съ пристъпъ.

Следъ поражението при Драчъ Алексий I Комнинъ презъ кривитѣ пътеки на пл. Крабе и по мъчнопроходимата долина

1. Anna Соmnina, ib., p. 160, _22-24.

173

на горна Шкумба, презъ северния склонъ на планинската верига Бабагора [1] следъ две денонощия пристигналъ въ Охридъ [2]. Като си отпочиналъ тукъ, той отишелъ въ гр. Дѣволъ, за да присрещне отстъпилитѣ отъ Драчъ и пръснати войници и да ги успокои следъ изморителнитѣ страдания, и същевременно далъ заповѣдь, всички да се събиратъ въ Coлунъ, закѫдето самъ заминалъ да събира нова войска. [3] Обаче всички срѣдства относно войска въ империята били изчерпани, съ изключение на България, на която той не е могълъ да разчита. „Той се нуждаелъ въ съюзници, пише неговата дъщеря Анна, но (да си набави съюзници) не било възможно безъ пари, а (пари) нѣмало, защото царскитѣ съкровищници били дотолкова опустошени отъ предишния императоръ Никифора Вотаниатъ безъ всѣка нужда, че и вратитѣ имъ не се затваряли, но безпрѣчно били открити за всѣкиго, който искалъ да мине презъ тѣхъ: въ съкровищницитѣ нѣмало нищо. Поради това всичко изпаднало въ най-голѣма нужда; слабость и беднотия терзаели въ едно и сѫщо време ромейското царство”. [4] За да набави нужднитѣ срѣдства за наемна войска, Алексий I се обърналъ къмъ майка си и брата си Исаака Комнинъ, които му дали скъпоценноститѣ си да ги превърне въ пари; тѣхния примѣръ последвали и приятелитѣ на Комниновци; а когато и това не стигнало, взети били свещенитѣ съдове отъ църквитѣ и били сѫщо обърнати въ пари [5].

Но императорътъ потърсилъ и външна помощь. Въ това време знаменитата борба между папа Григория VII и Хенриха IV, между църковната и свѣтската власть, взела бѣ въ Ита-

1. Тая планинска верига се спуща отъ чупката на р. Шкумба отъ сев.-зап. на юго-зап. посока на югъ между горнитѣ течения на р. р. Дѣволъ и Шкумба западно отъ планина Мокра къмъ горното течение на р. Дѣволъ. Подробно вж. В. Н. Златарски, Багора—Бабагора—Bagulatus. Сборникъ въ честь на А. Иширковъ. София, 1933, стр. 187—190.

2. Anna, lib., IV, сар. 8; ib. I, р, 152, _21-25.

3. Ibidem, p. 155, _25-30.

4. Ibidem, p. 156, _3-10.

5. Ibidem, p. 156, ₂₈—157, ₂₇.

174

лия новъ критически обратъ. Презъ мартъ 1082 год. германскиятъ императоръ съ голѣма армия се явилъ предъ Римъ, и папата, като не можилъ да противостои съ собственитѣ си сили, извикалъ въ Италия своя васалъ Роберта Гюискаръ. Но последниятъ не се отзовалъ на тоя зовъ, а решилъ да продължи завоеванията си навѫтре въ страната. Още презъ февруарий с. г. той се бѣ настанилъ близу до Дѣволъ, а презъ пролѣтьта веднага следъ падането на Драчъ той потеглилъ къмъ Костуръ и превзелъ тоя градъ съ пристѫпъ, като покорилъ и околноститѣ му. Пристигналитѣ обаче отъ Италия известия внезапно спрѣли по-нататъкъ движенията на норманския вождъ: интригитѣ на Алексия I сполучили да предизвикатъ едно опасно възстание въ собственитѣ му владения. Начело на възстанието застаналъ капуанскиятъ князъ Йорданъ, старъ врагъ на Гюискара, къмъ когото се присъединило и апулийското население, което пъшкало подъ силния гнетъ на норманскитѣ завоеватели. Едновременно Алексий I изпратилъ ново посолство при Хенриха IV съ 144 хиляди динария (окл. 30 хил. зл. л.) и много скъпоценни дарове и освенъ това му обещалъ още 216 хиляди динария съ условие да нападне владенията на Гюискара въ Апулия. Германскиятъ императоръ, който ималъ голѣма нужда отъ пари, на драго сърдце приелъ предложението и се обещалъ да се съюзи съ възстаницитѣ. При тая сериозна опасность Рожеръ, по-малкиятъ синъ на Гюискара, веднага извикалъ баща си въ Апулия, който набързо преминалъ въ Отранто презъ пролѣтьта на 1082 година, като предалъ главното командуване на сина си Боемунда. Последниятъ се отказалъ отъ похода срещу Солунъ и се стараелъ съ пълното подчинение на страната по адриатическия брѣгъ отъ Драчъ до Арта да тури здрава военна база за норманското владичество на Балканския полуостровъ. Лѣтото и есеньта на 1082 година минали въ бездействие, и за презимуване Боемундъ се оттеглилъ въ Янина, която била завоевана още преди Драчъ. [1]

1. M. Безобразовъ, п. т.; стр. 26 (62)—28 (64).

175

Въ май 1083 год. Алексий I Комнинъ потеглилъ отъ Цариградъ съ нова армия, която той успѣлъ да набере презъ зимата. Той се явилъ предъ Янина, гдето се решилъ да даде сражение, но отново билъ разбитъ и избѣгалъ презъ Струга въ Охридъ, като предоставилъ на Григория Пакуриана да реорганизира остатъцитѣ отъ армията, а самъ въ сѫщото време се завзелъ да прави новъ наборъ въ долината на Вардаръ. [1] Между това Боемундъ обсадилъ Арта. На помощь ѝ се притекълъ Пакурианъ, който успѣлъ да се съедини съ императора, но въ даденото сражение тѣ отново били разбити, и Арта се предала на Боемунда. [2] Следъ тия две победи за Боемунда не било мѫчно вече да завладѣе Иллирикъ (Албания и Епиръ), по-голѣмата часть отъ Македония и тъй наречената Велика Влахия (сев. днешна Тесалия). Ако и да нѣмалъ много войска, Боемундъ, ползувайки се отъ това, че морално ромеитѣ били силно съкрушени, сега можелъ свободно да се разхожда въ западната половина на Балканския полуостровъ и да завземе градоветѣ тамъ единъ следъ други, безъ да срещне сериозенъ отпоръ. Така тогава билъ завзетъ гр. Скопие отъ единъ неговъ пълководецъ, а самъ Боемундъ, повиканъ отъ самитѣ охридчани се настанилъ въ Охридъ, огнището на ромеизацията въ тая страна и резиденцията на българския архиепископъ, но не можилъ да превземе самата му крепость. Предъ Островъ той претърпѣлъ несполука, но завзелъ Веррея, Сервия, Соскъ, Воденъ и Мъгленъ, гдето оставилъ гарнизони. Следъ това Боемундъ насочилъ маршрута си къмъ долината на р. Вардаръ и се разположилъ на лагеръ предъ селище Бѣли Църкви ( [3]), гдето той престоялъ три месеца. Презъ това време ромейскитѣ войски, бидейки слаби, за да предприематъ

1. Anna, p. 163, ₁₂—165, ₂₅.

2. П. Безобразовъ, п. т., стр. 28 (64)—29 (65).

3. Това селище се намирало въ область — Вардария (тур. Вардаръ-ова), западно отъ долното течение на р. Вардаръ, днешно Енидже-Вардарско. Вж. за него тукъ по-долу, стр. 276, бел. 3.

176

нови нападения, очаквали да получатъ подкрепа. Но и Алексий I не оставалъ въ бездействие: на неговитѣ интриги трѣбва несъмнено да се отдаде съзаклятието на тримата нормански началници, които искали да измѣнятъ на Боемунда; но това съзаклятие било своевременно открито, а отъ съзаклятницитѣ единъ избѣгалъ при императора, а другитѣ двама били жестоко наказани. Отъ Бѣли Църкви Боемундъ заминалъ за Костуръ. Отъ това се възползувалъ великиятъ доместикъ Пакурианъ, който сполучилъ да отвоюва обратно крепость Мъгленъ и, като я разрушилъ, потеглилъ за Лариса, гдето ималъ намѣрение да презимува.

Между това Алексий I, който се бѣ върналъ въ Цариградъ, набиралъ нова армия, къмъ която успѣлъ да присъедини и единъ изпросенъ отъ турския султанъ 7-хиляденъ отредъ. Презъ това време Боемундъ успѣлъ да завладѣе Пелагония (Битоля), Трикала и Цивискъ, а на 23. априлъ, въ деня на св. Георги, подстѫпилъ къмъ Лариса. Защитникътъ на града, Лъвъ Кефала, се държалъ цѣли шесть месеца, като известилъ за това императора и искалъ бърза помощь. Обсаденитѣ се намирали въ много стѣснено положение, защото почнали да гладуватъ, но за щастие Алексий I, който бѣ потеглилъ отъ Цариградъ противъ Боемунда съ формираната отъ него голѣма войска, се намиралъ недалечъ и побързалъ на помощь на обсаденитѣ ларисчани. Тоя пѫть той обиколилъ твърде сполучливо Боемунда и въ даденото сражение го съвсемъ разбилъ и завладѣлъ лагера му (юний 1084 г.). Следъ това победениятъ се видѣлъ принуденъ да отстѫпи отново въ Костуръ. [1]

Тоя пръвъ успѣхъ на Алексия I ималъ за сетнина това, че скоро норманитѣ били изтикани изъ Тесалия, и оттогава военното щастие преминало на страна на ромеитѣ, на което не малко спомогнали и работитѣ въ норманския лагеръ. Отъ дълго време войницитѣ на Боемунда били крайно не-

1. Anna lib., V. сар. 5—7; ib. I, р. 167, ₂₄—176, ₁₃. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 28 (64)—31 (67).

177

доволни, загдето не получили заплата за цѣла година, и вдигнали цѣлъ бунтъ; на това оказали своето влияние и интригитѣ на императора, който чрезъ своитѣ емисари обещавалъ на норманитѣ благополучие и богатство на ония, които преминатъ въ негова услуга. Работата дошла дотамъ, че норманитѣ почнали да искатъ заплата за много повече години. Боемундъ нѣмалъ пари; затова билъ принуденъ да имъ обещае, че веднага ще замине за Италия при баща си, за да търси пари и подкрепа, и отишелъ въ Авлона и оттамъ преминалъ въ Апулия. Защитата на Костуръ той повѣрилъ на конетабля Бриена [1], когото Алексий I, като придавалъ голѣмо стратегическо значение на тая крепость, бѣ обсадилъ тамъ наскоро следъ победата при Лариса. Императорътъ, макаръ и да повелъ правилна обсада, все пакъ за падането на Костуръ не малко помогнало и това, гдето много нормани преминали на страна на Алексия I, чийто примѣръ впрочемъ Бриенъ отказалъ да последва, и, следъ като далъ клетва, че нѣма да вдига орѫжие противъ императора, било му позволено, заедно съ своята дружина да бѫде доведенъ до границитѣ на империята и да се върне въ владенията си. Завладяването на Костуръ е станало презъ октомврий или ноемврий 1084 г., защото Алексий I се върналъ въ Цариградъ на 1. декемврий с. г. Презъ лѣтото на сѫщата тая година се отнася още едно събитие въ полза на императора: една ромео-венецианска флота се явила предъ Драчъ и отнела града отъ норманитѣ [2].

Между това презъ есеньта на 1084 год. Робертъ Гюискаръ, като се помирилъ съ своитѣ васали и възстановилъ спокойствие въ владенията си, съ новоприготвена въоръжена

1. Тоя Бриенъ или Вриений, който билъ отъ графска или княжеска фамилия на арморикска Британия, трѣбва да се различава отъ Бриена, споменуванъ у Вилхелма Апулийски и произлизащъ родомъ отъ белгийска Кампания. Като извършилъ много славни рицарски подвизи въ Англия, той отишелъ въ Италия и тамъ, като се присъединилъ къмъ Роберта, получилъ отъ него санъ канетабль, следъ свършването на похода останалъ на служба въ Италия. Вж. подробно D u с а n g e. in Alexiadem notae. Anna  C o m n e n a. ed. Bon., t. II, p. 525—526.

2. Anna. ib. I, p. 176, ₁₃—177, ₂; lib. VI, cap. 1; ib. ib. 185, ₁—187, ₁₉.

178

флота отъ 20 (а споредъ нѣкои 120) кораба отъ Отранто потеглилъ отново за Балканския полуостровъ. Тоя пѫть той водѣлъ съ себе си тримата си синове, Рожера, Боемунда и Гвида: първия и третия той изпратилъ напредъ да окупиратъ Авлона, а самъ съ ядрото на армията потеглилъ къмъ Ботрунто. Оттамъ той искалъ да отиде къмъ о-въ Корфу, който бѣ така сѫщо падналъ въ рѫцетѣ на ромеитѣ, но билъ задържанъ два месеца въ Ботрунто поради бурното море. Когато Робертъ се приближилъ до острова, тамъ срещналъ съединена венецианска и ромейска флоти. Въ даденото тамъ сражение норманитѣ удържали пълна победа; били потопени много венециански кораби и хора и въ пленъ попаднали немалко. Следъ тая победа Робертъ отново завоевалъ о-въ Корфу, гдето останалъ да презимува; но въ това време се появила въ норманския лагеръ страшна стомашна епидемия (холера?), отъ която загинали до 10 хиляди души; разболѣлъ се отъ нея и Боемундъ, който заминалъ за Италия да се лѣкува. Презъ пролѣтьта на 1085 год. Гюискаръ замислѣлъ вече новъ походъ противъ Цариградъ, но по-напредъ искалъ да стане пъленъ владѣтель на Ионийско море, и затова изпратилъ сина си Рожера да завземе и о-въ Кефалония. Подиръ нѣколко време и той тръгналъ за Кефалония, за да вземе самъ командата, но по пѫтя още се разболѣлъ се върналъ на о-въ Корфу, гдето на 17. юлий 1085 год. се поминалъ, безъ да осѫществи своитѣ обширни планове за завоеванието на византийската столица и унищожението на Византия. Следъ смъртьта на баща си Рожеръ прекратилъ войната и се върналъ въ Апулия заедно съ тѣлото на Роберта. Венецианскитѣ колонисти въ Драчъ предали града на ромеитѣ сѫщо така безъ отпоръ, както въ 1081 год. на норманитѣ. [1]

Така се свършилъ тоя знаменитъ походъ на норманския херцогъ Роберта Гюискаръ, който въ течение на четири години доведе Византия почти до загниване. За театѣръ

1. Anna, lib. VI, cap. 5—6; ib, p. 193, ₄—199, ₂₃. — П. Безобpaзовъ, п. т., стр. 31(67)—34(70).

179

на военнитѣ действия, както видѣхме, служили югозападнитѣ български области, и ние считаме за излишно да се говори, какви злини сѫ постигнали тия български области презъ четиригодишната война и колко гибелни сѫ били сетнинитѣ отъ нея за благосъстоянието на българския народъ, защото опустошенията и разоренията на норманитѣ сѫ общоизвестни. Но несъмнено тогава сѫ пострадали и другитѣ български области — източнитѣ. Ние видѣхме, че следъ първитѣ несполуки на Алексия I Комнинъ противъ Роберта Гюискаръ, па и по-сетне, византийската армия се подпълвала отъ българското население, което ще да се е набирало не безъ насилия, както това показва изневѣрата на павликянския отредъ, който напустналъ императора въ най-критическата минута. Разбира се, всичко това се струпвало като тежко бреме върху българския народъ и не се забавило да предизвика новъ бунтъ въ страната, който струвалъ на Алексия I не малко трудъ и загуби, докато го усмири.

Като поводъ за това възстание послужило безчовѣчната постѫпка на императора съ павликянитѣ [1] за тѣхната изневѣра въ сражението при Драчъ въ 1081 год. [2] Следъ предаването на Костуръ отъ нотабля Бриена въ 1083 год. и одържаната победа надъ норманитѣ, Алексий I Комнинъ намислилъ по пѫтя си за Цариградъ да накаже павликянския отредъ, който го бѣ напустналъ въ най-критическия моментъ, защото, пише дъщеря му Анна, „не му се искало да влѣзе въ цариградския дворецъ, преди да обуздае и тия отстѫпници”.

1. Анна Комнина нарича еретицитѣ ту павликяни, ту манихеи, като че ли смѣсва еднитѣ съ другитѣ, когато въ ученията имъ има сѫществени разлики. Обаче, говорейки за манихеитѣ, тя ги нарича (ib., I, р. 187, _27-28), т. е. че тѣ сѫ произлѣзли отъ павликянитѣ, когато въ сѫщность последнитѣ сѫ произлѣзли отъ първитѣ, като сѫ заимствували тѣхния основенъ принципъ. Това опредѣление на Анна ни кара да се запитаме: не разбира писателката подъ манихеи тукъ българскитѣ богомили, въ чието учение сѫ влѣзли елементи както отъ едното, така и отъ другото учение, както тя сама казва на друго мѣсто, че богомилското учение произлѣзло отъ месалианското и манихейското (ib, II. р. 294, _28-29).

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 172.

180

Но, като не искалъ да пролива кръвь, ако би прибѣгналъ до непосрѣдно нападение на живѣлищата имъ около Пловдивъ, „защото, забелязва същата, тия хора сѫ твърде буйни и спрямо враговетѣ сѫ свирепи”, па и освенъ това той искалъ да накаже само тѣхнитѣ главатари, а останалитѣ (т. е. самитѣ павликяни) да присъедини къмъ другитѣ си войски, защото тѣ били смѣли и храбри войници, Алексий I употрѣбилъ хитрость не съвсемъ прилична на царското му достойнство. Той изпратилъ писмо до главатаритѣ на отреда и до по-виднитѣ представители на пловдивската павликянска община, въ което съ разни обещания той ги канилъ да дойдатъ въ Цариградъ; но тѣ следъ дълги колебания, защото не довѣрявали на императорското писмо, най-сетне, ако и неохотно, решили да отидатъ. Алексий I ги чакалъ въ Мосинополь. Когато главатаритѣ пристигнали тамъ,тѣ съ измама били лишени отъ орѫжието и конетѣ, арестувани, като главни виновници за изневѣрата, после хвърлени въ тъмница, а имотитѣ имъ императорътъ заповѣдалъ да се конфискуватъ и да се раздадатъ на ония войници, които заедно съ него се подвизавали въ тогавашнитѣ битки и опасности. Чиновникътъ, който билъ изпратенъ въ отечеството имъ, за да извърши конфискацията, се отнесълъ съ твърде голѣма жестокость: той изгонилъ отъ жилищата женитѣ на компрометиранитѣ павликянски главатари, и кѫщитѣ имъ били предадени на нови притежатели, а самитѣ тѣхъ турилъ подъ стража въ пловдивската крепость. [1] Тая коварна постѫпка силно раздразнило павликянитѣ, и тѣ скоро вдигнали възстание.

Начело на възстанието застаналъ нѣкой-си Травълъ, покръстенъ павликянинъ, който билъ причисленъ къмъ домашнитѣ слуги на Алексия I, още когато тоя билъ великъ доместикъ при Никифора Вотаниатъ. Той ималъ четири сестри и ожененъ билъ за една отъ слугинитѣ на императрицата. Когато се научилъ, че последнитѣ така сѫщо се намѣрили между пострадалитѣ въ Пловдивъ жени, „възнегодувалъ и не можилъ да претърпи това нѣщо и почналъ да замисля (крои),

1. Аnnа Соmnеna, ib. I, p, 187, ₂₀— 189, ₇.

181

какъ да се изплъзне отъ рѫката на самодръжца”, казва Анна. Макаръ жена му и да известила своевременно за това заведущия работитѣ на манихеитѣ, т. е. представителя на византийската власть, Травълъ обаче всичко узналъ, и това ускорило прогласяването на възстанието. Една вечерь той свикалъ при себе си всички, на които по-рано открилъ тайната си мисъль и които били повечето негови родственици, и съ тѣхъ завзелъ крепостьта  Б ѣ л я т о в о, която се намирала северно не далечъ отъ Пловдивъ въ планината [1], и станала главенъ центъръ на възстанието, гдето се събирали отъ всички страни павликянитѣ. Оттука възстаницитѣ почнали да нападатъ на околноститѣ на Пловдивъ и се връщали отново въ планината съ голѣма плячка. Но Травълъ не се задоволилъ само съ това; той сключилъ съюзъ съ „скититѣ, които населявали придунавската область”, т. е. съ печенѣзитѣ, на които бѣ предоставено да се поселятъ въ северна България, за да действуватъ заедно противъ императора; а за да има влияние върху владѣтелитѣ на Главиница [2] и Дръс-

1. Анна Комнина описва мѣстонахождението на така:

Отъ това описание става явно, че Бѣлятово е било малко градче-крепость, разположена на планински върхъ въ долината при самото Бѣлятово. К. И р е ч е к ъ (История Болгаръ, одес. изд., стр. 274) го посочва въ Срѣдна Гора и въ Балкана северно отъ Пловдивъ. В. Т о м а ш е к ъ (I d r î s î, ib. p. 41) го сѫщо търси на северъ отъ Пловдивъ, но го поставя при входа на Шипченския проходъ. Даннитѣ, които ни дава Анна за театра на военнитѣ действия при усмирението на възстанието (вж. тукъ по-долу), наистина идатъ да потвърдятъ опредѣлението на Иречека; обаче, ако въ думата, употрѣбена отъ Анна въ случая, за да посочи, че при Бѣлятово имало долина, — мн. , която означава „ливада, поляна, покрита съ ароматични красиви цвѣтя”, можемъ да видимъ намекване на днешната розова долина, то би трѣбвало да се даде предпочтение на Томашековото опредѣление. Тъй или инакъ, точно да се опредѣли мѣстото на Бѣлятово за сега е невъзможно.

2. За тая придунавска Главиница, която очевидно се намирала недалечъ отъ Дръстъръ, ние предположихме на друго мѣсто, че тя трѣбва да се търси около днеш. Тутраканъ или старата Трансмариска. Вж. В. Н. Златарски, Полит. положение и пр. п. т., стр. 43. бел. 2. — Тomaschek, п. т., стр. 18. — Вж. тукъ по-долу стр. 384—385.

182

търъ и близкитѣ тѣмъ области, той напустналъ първата си жена, въ която той не намѣрилъ съчувствие, и се оженилъ за дъщерята на едного отъ печенѣжкитѣ главатари. Алексий I, който получавалъ известия всѣкидневно за действията на Травла, се опиталъ по миренъ начинъ да го разположи къмъ себе си чрезъ писма и обещания, защото предвиждалъ, какво зло последниятъ може да му стори; той дори му изпратилъ царски хрисовулъ, въ който му гарантиралъ безопасность и пълна свобода. „Но тоя ракъ, казва Анна, не се научи да ходи право; какъвто си бѣ винаги, такъвъ си остана и сега; разполагаше къмъ себе си скититѣ (т. е. печенѣзитѣ) и пращаше своитѣ въ голѣмо количество, за да опустошаватъ съседнитѣ области.” [1] Всичко това ставало презъ 1084 год.

Между това на долни Дунавъ се явили отново варварски тълпи. Следъ несполучливото нашествие на узитѣ или торкитѣ въ североизточна България и по-нататъкъ въ вѫтрешностьта на Балканския полуостровъ презъ 1064 год. една доста голѣма часть отъ тѣхъ съ главатаритѣ си, както видѣхме, [2] сполучили да се прехвърлятъ обратно презъ Дунавъ и да се върнатъ въ собствената си земя. Обаче тия завърнали се узи, както и тѣхнитѣ съплеменници, останали въ югозападнитѣ покрайнини на черноморскитѣ степи, не могли да поведатъ единъ спокоенъ животъ. Тласкани постоянно отъ съседнитѣ тѣмъ кумани, които, откакъ почнали да нападатъ систематично въ рускитѣ земи, главно отъ 1071 год., разширявали малко-по-малко властьта си западно отъ Донъ, узитѣ поискали да заседнатъ въ предѣлитѣ на Киевска Русь. Но тогавашниятъ киевски князъ Всеволодъ Ярославичъ (1078-1093) изпратилъ противъ тѣхъ сина си Владимира Мономахъ, който имъ нанесълъ въ 1080 год. голѣмо поражение. [3] По тоя на-

1. Anna Comnena, ib. I, р. 191, ₃₀—193, ₃.

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 115—119.

3. Ипат. рус. лѣт. ib., стр. 143: „В лѣто 6588 (= 1080). Заратишася Торці Переяславлестии на Русь, Всеволодъ же посла на нѣ сына своего Володимера, Володимеръ же шедъ побивъ Торки”. — П. Голубовскій, п. т., стр. 47—49; 77—78 и 147 и сл. — К. Бестужевъ-Рюминъ, Руская исторая. С. Петербургъ 1872, I, стр. 165. — Д. И. Иловайскій. каз. съч., стр. 113—115. — Д. А. Расовскiй, Печенѣги, Торки и Берендѣи на Руси и въ Угріи. Seminar. Kondakovianum, VI (1933), отд. отп., стр. 10.

183

чинъ нападани постоянно и ограбвани отъ куманитѣ и отблъсвани отъ руситѣ, една голѣма часть отъ тия узи, или както ги нарича Анна Комнина, „единъ скитски родъ , [1] като не искали да признаятъ нито куманска, нито руска власть надъ себе си, напустнали живѣлищата си и се явили на долни Дунавъ да търсятъ мѣсто за поселение на византийска територия, гдето останалитѣ тѣхни съплеменници следъ поражението въ 1064 год. били така добре приети и настанени.

Следъ като пристигнали на долни Дунавъ, разказва Анна, за преселенцитѣ било необходимо да сключатъ миренъ договоръ съ населението, което живѣело по дѣсния брѣгъ на Дунавъ, а тая необходимость изтичала отъ това, че тъкмо въ тая страна се разпореждали, както видѣхме, тогава печенѣзитѣ, стари и върли неприятели, тѣхни врагове. Затова съ общо съгласие тѣ влѣзли въ споразумение съ управителитѣ на придунавскитѣ градове, които били печенѣжки главатари, какъвто е билъ Татушъ въ Дръстъръ, и български воеводи, какъвто е билъ Сеславъ (Всеславъ) въ гр. Вичина (днеш. гр. Мачинъ), защото, както вече се изтъкна възъ основа на думитѣ на М. Аталиата, въ североизточна България въ това време дейстували задружно българи и печенѣзи и съ своята многобройность сѫ имали силно влияние и сѫ играли голѣма роля въ сѫдбата на тая страна. Следъ като имъ обяснили, че тѣ нѣматъ никакви войнствени намѣрения, а мирно търсятъ само земя за поселение, мирниятъ договоръ билъ сключенъ, и „скитскиятъ родъ” безъ страхъ се прехвърлилъ отсамъ Дунавъ, по всѣка вѣроятвость, при Вичина или днеш. Мачинъ, като мѣсто, което се смѣтало отъ дълбока старина най-удобно за преминаване на тая рѣка [2]; но, за да се здраво закрепятъ въ новитѣ си живѣлища, тѣ трѣбвало все пакъ да си пробиватъ пѫть съ орѫжие презъ страната, за да завладѣятъ

1. Че подъ трѣбва да се разбиратъ именно узитѣ или торкитѣ, вж. В. Н. Златарски. Какъвъ народъ се разбира у Анна Комнина подъ израза . Известия на Истор. Д-во, кн. XI—XII (1931—32), стр. 71—83.

2. Подробно по тоя въпросъ вж. В. Н. Златарски, п. т., стр. 71—77.

184

нѣкои малки градове крепости. Оттука ясно става, че новитѣ преселенци се поселили въ днешна Добруджа, може би, въ южната часть, гдето и днесъ се намиратъ остатъци отъ подобни , т. е. малки крепости [1].

Следъ настаняването и закрепването си въ Добруджа новитѣ поселеници, казва Анна, се ползували съ известно спокойствие (соб. примирие), т. е. тѣ престанали да воюватъ съ съседитѣ си, а това обстоятелство имъ дало възможность да се предадатъ на миренъ трудъ—тѣ почнали „да оратъ земята и сѣятъ пшеница”. Доколкото може да се сѫди по сѫдбата на узитѣ—торкитѣ, тѣ не се отличавали съ нѣкоя особено силна воинственость и страсть да грабятъ и опустошаватъ, както тѣхнитѣ съродичи — печенѣзитѣ и куманитѣ; напротивъ, ония отъ тѣхъ, които останали въ предѣлитѣ на византийската империя, а сѫщо и ония, които по-сетне се поселили въ рускитѣ земи подъ името „черные клубоки” (черни шапки), като военни погранични поселенци, бързо и лесно заседнали тамъ и въ скоро време станали полуоседнало население, [2] следователно тѣ, още докато сѫ живѣли въ южно-рускитѣ степи, вече сѫ водѣли единъ полуоседналъ животъ, какъвто продължавали да водятъ и тѣхнитѣ изселенци — „скитскиятъ родъ” на Анна въ такава плодородна земя, каквато е била и е Добруджа. Поселението на тия узи или торки, споредъ насъ, се отнася между 1083 и 1085 год., т. е. между голѣмото поражение на узитѣ отъ руситѣ [3] и участието имъ въ възстанието на павликянитѣ.И наистина, тъкмо следъ като на долни Дунавъ настанало спокойствие, Травълъ, като завзелъ всички планински пѫтищa и клисури съ своитѣ павликяни, повикалъ на помощь печенѣзитѣ и новопоселилитѣ се узи и почнали отъ своята крекость Бѣлятово да нападатъ и опустошаватъ ромейскитѣ земи и наводнили Тракия [4].

1. К. Шкорпилъ, Абоба-Плиска. Изв. Р. А. И-тъ, кн. X. (1906), стр. 385 и сл.

2. П. Голубовскiй, п. т. стр. 75—76.

3. За годината на това поражение вж. В. Н. Златарски, п. т., стр. 77-78.

4. Anna Comnena. ib., I. р. 223, _2-11.

185

Когато Алексий I Комнинъ се научилъ за голѣмата опасности, която заплашвала вѫтрешното спокойствие на империята, въ 1086 год. той заповѣдалъ на великия доместикъ на западнитѣ войски, известния византийски храбъръ и опитенъ пълководецъ, Григория Пакурианъ, основателя на Бачковския мънастирь, и на другъ смѣлъ пълководецъ Николай Вранà да взематъ командата надъ войскитѣ и да тръгнатъ направо противъ възстаницитѣ. Когато се приблизили до Бѣлятово, около което печенѣзитѣ и узитѣ се разположили на лагеръ, тѣ били поразени отъ многобройностьта на неприятеля, но при все това по настояването на Вранà било дадено сражение, въ което ромеитѣ били съвсемъ разбити, и самъ Вранà падналъ убитъ; загиналъ и самиятъ великъ доместникъ Григорий Пакурианъ, и войскитѣ имъ се пръснали въ разни страни. Това ромейско поражение повдигнало духа на варваритѣ, които се впустнали по плячка въ околностьта на Пловдивъ. Алексий I, колкото и да съжалявалъ за лошия изходъ на сражението и за смъртьта на добритѣ си пълководци, не се отчаялъ. Той извикалъ отъ Мала Азия войски начело съ пълководецъ Татикия, родомъ турчинъ, който като момче билъ взетъ въ пленъ отъ ромеитѣ и израсълъ заедно съ Алексия I, и, като го снабдилъ съ достатъчно количество пари, изпратилъ го въ Одринъ съ заповѣдь да раздаде на войницитѣ заплата за цѣла година и да набере нова войска. Въ сѫщото време императорътъ извикалъ отъ Кизикъ и Константина Убертопулъ, единъ отъ южно-италиянскитѣ нормани, преминали на византийска служба, съ заповѣдь, като остави силна стража въ града, да побърза да се съедини съ Татикия.

Ободренъ съ тая помощь, Татикий веднага потеглилъ къмъ Пловдивъ. По пѫтя къмъ тоя градъ той се разположилъ на лагеръ при устието на една рѣка, която протичала покрай Влисна или Блисна, на три дена пѫть източно отъ Пловдивъ [1]

1. Anna, ib. I, р. 224, _19-20: — A n s b e r t  edit А. Chroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Keiser Friedrichs I. Berlin 1928, p. 52, _15-18:  . . . exivimus а Fhylippoli et versus Adrianopolim iter arripuimus, ... et tertia die venimus ad oppidum  B l i s i n o s. Въ  H i s t o r i a

186

Отъ тука той, безъ да се бави много, нападналъ на тълпа печенѣзи, които се връщали отъ грабежъ по околнитѣ селища съ голѣма плячка и многобройни пленници; въ станалата упорита битка отъ печенѣзитѣ били много избити и разбити пръснали се въ разни страни. Татикий отнелъ цѣлата плячка и влѣзълъ въ Пловдивъ като пъленъ победитель. Следъ като разположилъ войската си при тоя градъ, той почналъ да си съставя планъ за окончателното изгонване на варваритѣ и усмирението на павликянитѣ. Отъ Пловдивъ той следилъ за всѣко движение на неприятеля, но не се решавалъ да нападне на Бѣлятово, защото силно го плашило безбройното му множество. Единъ день нѣкой му донесълъ известие, че неприятелитѣ се готвятъ да го нападнатъ и че тѣ вече дошли близу до него. Татикий веднага приготвилъ войската си, преминалъ Марица и потеглилъ срещу тѣхъ, като очаквалъ нападението имъ. Дветѣ войски се приближили на северъ отъ Пловдивъ, но нито едната, нито другата не се решавала да влѣзе въ бой, защото, казва Анна, „ромеитѣ се бояли отъ многобройностьта на скититѣ, а скититѣ — отъ ромейскитѣ ризници, знамена, лъскави облѣкла и отъ отражаващия се отъ тѣхъ блѣсъкъ”.

P e r e g r i n o r u m  тоя градъ е нареченъ погрѣшно Glismon, ibidem, p. 145, ₅. — G. de  V i l l e h a r d o n i n, Conquête de Constantinople etc. edit. par. Em. Bouchet. t I., Paris 1891, ch. 243, p. 319: une cité, long de là (Veroi). à une journée, que on appele  B l i s m e. — Нѣма съмнение, че e сѫщото Blisinos у Ансберта и Blisme у Вилардусна — крепость, която се е намирала на единъ день разстояние отъ Вероя и на три дена отъ Пловдивъ. К. Иречекъ я вижда въ развалинитѣ, които се намиратъ недалечъ северно отъ ж. п. станция Търново-Сейменъ (сег. Симеоновъ градъ) и на които населението и днесъ казва  Б о с н а – г р а д ъ  на дѣсния брѣгъ на р. Сазлийка въ съседство съ село Теке-Мусачево. — Вж. Jireček, Archeol.-epigr. Mitth. X. S. 297. — Отъ  c ѫ щ и я, Княжество България, II, стр. 158. — Описанието на крепостьта вж. у X. и К. Шкорпилъ, Нѣколко бѣлѣжки върху археологическитѣ и историческитѣ изслѣдования въ Тракия. Пловдивъ 1885, стр. 17—19. — Ср. Tomaschek, ib., p. 44. — И тъй, Татикий се разположилъ на лагеръ на брѣга на р. Сазлийка близу до вливането ѝ въ Марица, защото стариятъ римски пѫть отъ Одринъ за Пловдивъ е вървѣлъ по лѣвата страна на Марица. Анна Комнина, както се види, не е имала ясна представа за мѣстностьта, и затова, споредъ нея, рѣката се намирала близу до Пловдивъ.

187

Така стояли цѣли два дена и на третия варваритѣ почнали да отстѫпватъ. Татикий веднага се впусналъ подире имъ, но безуспѣшно, защото тѣ сполучили вече да преминатъ Сидера. [1] Като не можилъ да ги настигне и се убедилъ, че наистина варваритѣ прехвърлили отвѫдъ планината, събралъ войскитѣ си и заминалъ за Одринъ; тамъ той разпустналъ опълченцитѣ си и, като оставилъ наемната войска, само съ една малка часть войници се върналъ въ Цариградъ. [2] Какво е станало съ възстанницитѣ, Анна нищо не споменува; но трѣбва да се предполага, че следъ като съюзницитѣ имъ ги напустнали, тѣ ще да сѫ се пръснали.

1. Какво трѣбва да се разбира подъ у Анна, мѫчно може да се опредѣли, защото тя само отбелязва: , т. е. „една долина така се наричала”. Ако се сѫди по мѣстото, гдето сѫ ставали действията — недалечъ северно или сев.-източно отъ Пловдивъ, то по никой начинъ тукъ подъ Сидера не трѣбва да се разбира Котленскиятъ проходъ, презъ който обикновено сѫ навлизали печенѣзитѣ, както видѣхме, въ южна България. Следов. подъ Сидера тукъ трѣбва да разбираме другъ нѣкой планински проходъ, по-близъкъ до Пловдивъ, защото, както може да се заключи отъ думитѣ на Анна, отстѫпването на печенѣзитѣ отвѫдъ планината станало твърде бързо. Оттука трѣбва да се предположи, че варваритѣ сѫ отстѫпили край Боруй (Стара Загора) презъ Змѣевския проходъ и оттамъ презъ Хаинския или Твърдишкия проходъ минали планината,

2. Аnna Comnena, ib., 223, ₁₁—226, ₁₉. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 45—48.

[Previous] [Next]

[Back to Index]