Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

I. Епоха на възстанията

 

4. Второ голѣмо възстание на българитѣ въ 1072 г. и участието имъ въ други политически движения

 

 

Следъ усмирението на възстанието на Петра Дѣлянъ въ 1041 г. едвали на българитѣ сѫ били оставени напълно онова вѫтрешно самоуправление, което бѣ имъ оставилъ и потвърдилъ съ грамоти Василий II, и изобщо предишнитѣ правдини. Макаръ и да нѣмаме прави данни за положението на българския народъ въ даденото време, все пакъ можемъ съ известна положителность да кажемъ, че неговото стопанско-економическо състояние е било крайно разнебитено презъ времето на варварскитѣ нашествия отъ 1048 до 1053 г., и следъ тѣхъ, отъ когато той трѣбвало да тегли двойно иго — византийско и печенѣжко, а сѫщо и по-сетне презъ 1064 г., когато билъ подложенъ на грабежитѣ и опустошенията на страшнитѣ узи. Тая материална съсипия приготвѣла почва за неговото национално обезличение, въ което не малко спомагали и неговитѣ управители. Отъ Цариградъ се изпращали както за църквата, така и за страната управители — правителствени креатюри, на които централната власть е могла да се осланя сигурно, и които много повече залѣгали за интереситѣ на държава и църква, откол-

 

 

120

 

кото за доброто на подчиненитѣ тѣмъ българи. Така, следъ смъртьта на архиепископъ Лъва, бившия хартофилаксъ на великата църква св. София и помощникъ на патриархъ Михаила Керуларий (1043—1058) въ борбата съ римския първосвещеникъ, който билъ „пръвъ отъ ромеитѣ”, т. е. не българинъ, всички български архиепископи, въпрѣки църковната имъ независимость, били природни ромеи и се назначавали направо отъ императора: въ 1056 год. билъ назначенъ отъ императрица Теодора (1555—1056) монахъ  Т е о д у л ъ, родомъ отъ Икония отъ гр. Триполисъ, игуменъ на мънастиря св. Мокия (въ Цариградъ близу до Златнитѣ врата), който не се отличавалъ съ своята ученость, но билъ преуспѣлъ въ божествената мѫдрость и въ добродетелитѣ. [1] Но все пакъ неговото назначение отъ Теодора, безъ да съблюдава изборнитѣ форми, предписвани отъ канонитѣ, предизвикало незадоволство въ съвременницитѣ, между които билъ и Михаилъ Пселлъ; тѣ намирали постъпката на императрицата противозаконна и го обяснявали съ твърде ревностно отношение къмъ самодържавната си власть. [2] Теодулъ отбелязалъ своето управление съ това, че построилъ горната часть на църквата св. София въ Охридъ, съ помощьта на нѣкого си Ивана Анчо . [3] Неговъ приемникъ билъ  И в а н ъ  Л а м п и н ъ  (, нареченъ по името на родния му градъ на о-въ Критъ), монахъ отъ планината Олимпъ (витински), сподвижникъ и сътрудникъ на патриархъ Ивана Ксифилинъ (1064—1075). Той билъ назначенъ въ 1064 год. отъ Константина X Дука [4]. Тоя архиепископъ оказалъ голѣма услуга на императора: когато Никифоръ Василаки, който бѣ повдигналъ възстание, дошелъ отъ Драчъ въ Охридъ, гдето искалъ да се прогласи за импе-

 

 

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 611, прибавка къмъ редъ 15; за града вж. Ib., р. 502, 6. — За мѣстонахождението на мънастиря св. Мокия вж. Н. П. Кондаковъ, каз. съч., стр. 91—92.

 

2. М. Psellos, ib., p. 186, 5-16. — Н. Скабалановичъ, п. т. стр. 423.

 

3. Вж. Дюканжовия списъкъ № 10, въ 2-то издание на Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 566.

 

4. Skylitzes, ib., p. 658, 23—659, 3. — Вж. Дюканжовия списъкъ № 11, п. т., стр. 567.

 

 

121

 

раторъ, Иванъ Лампинъ се противопоставилъ и не му позволилъ да осъществи желанието си, и Василаки трѣбвало да напустне Охридъ и да замине за Солунъ. [1] Следъ смъртьта на Ивана Лампинъ въ 1078 год. императоръ Никифоръ Вотаниатъ на негово мѣсто назначилъ за архиепископъ другъ  И в а н ъ  съ прозвище  А и н ъ  ( — непиещъ вино = трезви), игумена на Арицийския мънастирь (неизвестенъ). [2] И четирмата тия български архиепископи се изпращали направо отъ Цариградъ, надъхани съ византийски църковни тенденции, които тѣ се стараели или дори се задължавали да прокарватъ и да прилагатъ, така че Охридската архиепископия по тоя начинъ се обръщала отъ българска въ гръцка; за националното българско духовенство били оставени само селскитѣ енории, гдето най-малко и почти никакъ не могла да се развива книжовна дейность. Еднички убѣжища за националната българска църква и книжнина останали само мънастиритѣ —  с т а р и, каквито сѫ били св. Наумъ на южния брѣгъ на Охридското езеро, Рилскиятъ св. Иванъ и други, и  н о в и, основани презъ XI. и XII. вѣкъ въ североизточна Македония, каквито сѫ мънастиритѣ: 1. на  св.  П р о х о р а  П ч и н с к и, който се уединилъ въ подъ планина Козякъ, гдето и днесъ се издига неговиятъ мънастирь; 2. на  св.  Г а в р и и л а  Л ѣ с н о в с к и, който се подвизавалъ въ сега Лисецъ-планина, южно отъ Кратово при с. Злетово, и днесъ съществува и 3. на  св.  И о а к и м а  О с о г о в с к и  или  С а р а н д а п о р с к и, който се спасявалъ въ Осоговската планина при р. Скупица, наричана обикновено Бабинъ-долъ , сев.-изт. отъ Крива-паланка, гдето се намира и днесъ тоя мънастирь. Тия три мънастиря, основателитѣ на които съ били българи, наредъ съ старитѣ мънастири, по-сетне презъ XII. вѣкъ, когато се засилва ромеи-

 

 

1. Skylitzes, ib., 739, 5-13. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 423.

 

2. Skylitzes. ib., p. 742, 18-22. — Вж. Дюканжовия списъкъ № 12, п. т., стр. 567. — В. Г. Васильевски (Рецензія на Успенскаго, п. т., стр. 323) отнася назначението на тоя архиепископъ къмъ 1079 г. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 423.

 

 

122

 

зацията въ западнитѣ и югозападнитѣ български земи, ставатъ центрове на българщината и нейни крепости за борба съ ромеизма. [1]

 

Свѣтскитѣ намѣстници-управители на България, които не по-малко сѫ съдействували за ромеизацията на българския народъ, за дадното време сѫ известни:  Н и к и ф о р ъ  П р о т е в о н ъ  , приемникътъ на синкелла Василия Монахъ, който загиналъ, както се каза, въ 1053 год. въ сражението съ печенѣзитѣ при Велики Преславъ. Тоя български намѣстникъ-управитель билъ изтъкнатъ като кандидатъ за преемникъ на Константина IX Мономахъ, и затова въ края на 1054 год. предъ смъртьта на тоя императоръ и съ негово съгласие Никифоръ Протевонъ билъ извиканъ отъ България въ столицата; но въ това време привърженицитѣ на императрица Теодора сполучили да я доведатъ въ Цариградъ и да я обявятъ за самостойна императрица. Извиканиятъ Протевонъ на пѫть за столицата билъ арестуванъ въ Солунъ и отъ тамъ билъ направо изпратенъ на заточение въ мънастирь Кузина въ Тракисийската тема (Мала Азия). [2] Кой е билъ следъ него български намѣстникъ-управитель, не е известно. Отъ Никифора Вриения само узнаваме, че следъ като Исаакъ I Комнинъ станалъ императоръ, той почелъ брата си  И в а н а  К о м н и н ъ  (бащата на Алексия I Комнинъ) съ санъ куропалатъ и го назначилъ за началникъ на западнитѣ войски , или доместикъ на схолитѣ (по-късно великъ доместикъ). Въ тая си длъжность Иванъ Комнинъ „оставилъ съ своитѣ дѣла незабравими спомени и за тракийци, и за македонци, и за иллирийци, и за  б ъ л г а р и  — началствуващи и подчинени; [3] за жаль ние не знаемъ, въ какво сѫ се изразили тия негови дѣла, но трѣбва да се предполага, че тѣ сѫ били добри и полезни, и затова сѫ оста-

 

 

1. Йор. Ивановъ, Българ. старини, 2-о изд. стр. 407—409. — Отъ сѫщия, Северна Македония, стр. 90—109.

 

2. М. Attaleiatés, ib., p. 51, 13 et squ. — Skyl. -Cedr., ib., p. 610, 10-22. — H. Скабалановичъ, п. т., стр. 68. — Fr. Dölger, Regesten, n. т., стр. 11. № 921.

 

3. N. Bryennius, ib., p. 19, 20—20, 9.

 

 

123

 

вили незабравимъ споменъ, съ други думи, презъ царуването на Исаака I Комнинъ (1057—1059) положението е било сносно, което, може би, се е дължело до известна степень и на неговата съпруга императрица Екатерина, българка, дъщеря на царь Иванъ-Владислава.

 

При Константина X Дука въ 1065 или 1066 год. намираме  к а т е п а н ъ  на България  А н д р о н и к а  Ф и л о к а л е с ъ  , известенъ като помиритель между императора и протоспатария Никулица Делфина — ларисецъ. Последниятъ въ 1076 год. го намѣрилъ въ крепость  П е т ъ р с к о  силно изплашенъ поради почналото се тогава възстаническо движение между власитѣ въ сев. Тесалия, защото се боялъ, да не би самиятъ Никулица да се присъедини къмъ възстаницитѣ [1]. Следъ него въ края на царуването на сѫщия

 

 

Бележка на ред. Стр. 123

 

Отбелязаната като дата на въстанието година 1076 не е точна, но се касае вероятно до печатна грешка. В същност то е избухнало през 1066 г. и в него са участвували при това не само власи, както сочи В. Н. Златарски, но и българи. Известно е, че през XI век наред с власи и гърци в Тесалия е имало и известен брой българи. Срв. повече подробности по разигралите се събития у Г. Г. Литаврин, Востание болгар и влахов в Фесалии в 1066 г., Виз. врем., XI, 1955, стр. 12—135. Вж. и Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според Стратегикона на Кекавмен, ИИБИ, VI, 1956, стр. 614, и История на България, I, стр. 160.

 

 

1. Strategicon Cecaumeni, ib., p. 72, 6-7: . Това презиме се срѣща и въ форма и . Годината на тоя български управитель 1065—1066 опредѣля случаятъ, по поводъ на който се споменува името му — опитътъ за бунтъ на тесалийскитѣ власи и българи (Strаtеgicon, ib., p. 68, 4—72 22. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и пр., п. т., стр. 125—145 (82—102), а тоя последниятъ станалъ въ годината, когато се появила голѣма комета — въ май 1066 г. Подробно за това вж. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 126—130 (83—87). Споменуваната тукъ креп. ( y Skyl., Cedr., ib., p. 462, 11), която се намирала при днеш. с. Петърско на брѣга на малкото езеро съ сѫщото име, юг.-зап. отъ Островското (В Н. Златарски, История на българ. държава, I, ч. 2, стр. 752—753) била ли е резиденцията на тоя намѣстникъ-управитель, или Филокалесъ случайно се е намиралъ тамъ, не може да се установи. — Отъ рода на Филокалесовци сѫ познати: при Алексия I Комнинъ Мануилъ (A n n a, edit. Teubn. II, р. 40 squ.) и най-прочутиятъ отъ тѣхъ  Е в м а т и й, дука на о-въ Кипъръ (Anna, ib., II, р. 34, 32; 125, 11; 135, 1; 224, 13 squ; 234, 19); негови моливдовули сѫ известни засега четири (вж. Schlumberger, Sigillographie, р. 188—190, №№ 1, 2, 3; р. 692—693. — Извѣстія Рус. Археол. Ин-тута т. XIII (1908), стр. 95, № 346 (366). У Шлюмберже има издаденъ още единъ моливдовулъ на Михаила Филокалитъ (, Schlumberger, ib., p. 693, № 6), но дали и е едно и сѫщо име, остава неизвестно. Въ какви роднински връзки се намиралъ нашиятъ Андроникъ къмъ споменатитѣ тукъ Филокалесовци, Мануила и Евматия, мѫчно е да се опредѣли; но ако се сѫди по времето на тѣхната дейность, трѣбва да се приеме, че Андроникъ е билъ по-старъ отъ другитѣ. — При Алексия III Ангелъ епархъ на Цариградъ билъ Евматий Фило-

 

 

124

 

императоръ билъ назначенъ за дука на Сардика (Срѣдецъ) споменатиятъ по-горе патриций, но тогава вече вестархъ,  Р о м а н ъ  Д и о г е н ъ, синъ на Константина Диогенъ, втория намѣстникъ-управитель на България, отъ втората половина на 1066 и презъ 1067 год. [1], който въ тая длъжность решилъ да тури въ изпълнение отдавнашната си мисъль [2]. Като виждалъ

 

 

калитъ, известенъ по своето богатство (Nicetas, ib., p. 630, 7— 631, 8) Дали  Ф и л о к а л и й  , тъстътъ на Алексия V Дука Мурзуфла (Nicetas, ib., p. 749, 4), има нѣкое отношение къмъ Филокалесовци, остава сѫщо неизвестно.

 

1. Ив.  С к и л и ц а, а следъ него и  З о н а р а  ни съобщаватъ, че когато Романъ Диогенъ билъ назначенъ за дука на Срѣдецъ въ чинъ патриций, той поискалъ отъ императора да го издигне въ чинъ вестархъ; но Константинъ X Дука отговорилъ, че той трѣбва по-напредъ да покаже дѣла и тогава да иска награда, и го изпратилъ, безъ да обърне внимание на просбата му. Когато Диогенъ пристигналъ въ Срѣдецъ, той се натъкналъ на печенѣзи, които били излѣзли и грабили страната. Той ги надвилъ, уловилъ много отъ тѣхъ живи и главитѣ на убититѣ изпратилъ на императора, който го почелъ веднага съ чинъ вестархъ, следъ като му написалъ: „това не е мой подаръкъ Диогене, а подаръкъ на твоята добродетель и храбрость” (Skуlitzes, ib., p. 663, 12-22. — Zonarаs, ib., p. 203, 28—204, 3). Отгде е заимствувалъ тоя епизодъ Скилица, не е известно, защото у М. Аталиата той не се намира; напротивъ, отъ неговитѣ думи може да се заключи, че Диогенъ билъ вече вестархъ, когато билъ назначенъ за дука на Сердика, така че, ако горниятъ епизодъ е истински, то той ще се от нася къмъ по-ранно време, може би къмъ нѣкое отъ ония печенѣжки на падения, за които Аталиатъ споменува преди нахлуването на узитѣ въ България (ib., p. 83, 2-5).

 

2. Къмъ това време ще трѣбва да отнесемъ следния разказъ въ житието на св. Прохора Пчински. Веднажъ, когато Диогенъ отишелъ на ловъ въ планина Козякъ, дето се спасявалъ светецътъ въ една пещера, той, гонейки една сърна, се доближилъ до пещерата и, като видѣлъ стареца, се уплашилъ и търтилъ да бѣга. Но св. Прохоръ го повикалъ по име и му казалъ да се върне при него, защото и той е човѣкъ. Изплашенъ, Диогенъ, като чулъ, че старецътъ знае името му, въ голѣмъ страхъ дошелъ при стареца и поискалъ благословение отъ него. Св. Прохоръ го благословилъ и му рекълъ: „Диогене, речено е да отидешъ въ Цариградъ и ще бѫдешъ царь, но, когато възлѣзешъ на престола, спомни си за мене стареца поради предсказания даръ”. Диогенъ си отишелъ, очуденъ отъ думитѣ на стареца, но го забравилъ. Тогава светецътъ му се явилъ и му казалъ: „да отидешъ въ Цариградъ и ще станешъ царь и мене недей забравя”. И наистина, Диогенъ отишелъ въ столицата, гдето патриархътъ по

 

 

125

 

неспособностьта на цариградското правителство, което не било въ състояние да защити държавата отъ външнитѣ ѝ врагове, Романъ замислилъ съ помощьта на мѣстното българско население и на печенѣзитѣ да извърши държавенъ превратъ и да заграби върховната власть. Тая мисъль той таилъ въ себе си, докато билъ живъ Константинъ X Дука, т. е. до май 1067 г., но следъ това той явно почналъ да се приготвя за дѣлото, като влизалъ въ споразумение съ мѣстнитѣ жители и съ военни люди. Обаче единъ арменецъ, който билъ посветенъ въ цѣлата работа, му измѣнилъ и почналъ да доказва на мѣстното население, т. е. на българитѣ, че Диогенъ замислилъ да ги предаде на печенѣзитѣ, съ които той се намиралъ въ преговори. Съ помощьта на настроенитѣ така враждебно мѣстни жители, които следъ разкриването на замислитѣ му, разбира се, се отказали да го поддържатъ, арменецътъ сполучилъ да арестува Диогена и въ надежда за голѣма награда, откаралъ го въ столицата и го предалъ на правителството на императрица Евдокия. Романъ Диогенъ билъ подложенъ на сѫдъ, съзналъ се въ всичко и билъ осѫденъ на смърть. Но по желанието на сѫщата Евдокия смърт-

 

 

внушение отъ св. Прохора настоялъ, щото Диогенъ да бѫде избранъ за царь. Но, когато станалъ царь, Диогенъ пакъ забравилъ светия старецъ. Между това последниятъ се поминалъ въ пещерата си, и тѣлото му останало неразложено. Тогава св. Прохоръ се явилъ на сънь Диогену и му напомнилъ, че пакъ го забравилъ. Следъ това царьтъ съ патриарха и голѣма свита отишелъ на мѣстото, гдето Диогенъ го бѣ видѣлъ първомъ презъ време на лова, но тамъ го не намѣрилъ. Царьтъ, като не знаелъ, где да го търси, мислѣлъ вече да се върне въ Цариградъ, но светецътъ пакъ му се явилъ на сънь и му казалъ, да го потърси по-навѫтре въ пустинята. Диогенъ заедно съ слугитѣ си бързо отишелъ и по указанието на единъ бѣлъ орелъ намѣрилъ пещерата, гдето лежело тѣлото на светеца. Царьтъ влѣзълъ въ пещерата и открилъ тамъ нетленнитѣ му останки и заедно съ патриарха сами ги занесли при р. Пчиня. Тамъ Диогенъ издигналъ църква въ името на светеца, въ която били настанени мощитѣ, положени въ новъукрасенъ съ злато ковчегъ, и въ скоро време изникналъ тамъ хубавъ мънастирь, който и до днесъ сѫществува (вж. Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, стр. 402—404). — Тая легенда, въ основата на която лежи мѣстно народно предание, дава още едно доказателство въ полза на Бъркичевото известие (Вж. тукъ по-горе, стр. 113, бел. 2).

 

 

126

 

ното наказание било замѣнено съ заточение въ Кападокия, отгдето той водѣлъ потеклото си. [1] На Рождество обаче сѫщата 1067 г. той билъ извиканъ въ Цариградъ и, издигнатъ въ чинъ магистеръ, билъ назначенъ за стратилатъ, а на 1. ян. 1068 год. билъ официално прогласенъ за императоръ [2]. Кой е билъ намѣстникъ-управитель на България при Романа IV Диогенъ (1068—1071), не се знае; но въ началото на царуването на Михаила VII Парапинакъ (1071—1078) билъ изпратенъ за дука на Скопие  Н и к и ф о р ъ  К а р а н т и н ъ [3].

 

Всички тия управители гледали на България като на най-добра покрайнина въ империята, за да си съставятъ кариера, а сѫщо и за да си съставятъ добро материално положение. Освенъ това България е била страната, отгдето се добивала поддържката на империята, особено за попълване византийската армия и за поправяне държавнитѣ финансии. Войската на Романа IV, която била отредена за борба съ турцитѣ-селджуци въ Мала Азия, се състояла освенъ отъ франки, варяги и узи, още и отъ българи, а после ги срѣщаме въ всичкитѣ почти войски на разни претенденти на византийския престолъ, които сѫ действували на Балканския полуостровъ. Споредъ сполучливата характеристика на Ф. Рачки, въ това време „между българи и ромеи настанали такива отношения, каквито могатъ да бѫдатъ само между единъ угнетенъ, но дишащъ съ отмъщение народъ и единъ припознатъ, но угриженъ победитель”. [4] Но българскиятъ народъ билъ оста-

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 113, бел. 2.

 

2. М. Рsеllus, ib., р. 247, 1 sqq. — М. Attaleiates, ib., p. 97, 7—100, 3. — Skуlitzes, ib., p. 663, 7—665, 19. — Zonаrаs, ib., p. 203, 24—204, 26. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 98—101.

 

3. Skуlitzеs, ib., p. 715, 22-23: — Дали тоя Никифоръ Карантинъ е едно и сѫщо лице съ патриция Никифора Карантинъ, стратегъ на Навпактъ (отъ 1032), който при Романа III Аргиръ сполучливо отблъсвалъ нападенията на сицилийскитѣ и африканскитѣ сарацини върху брѣговетѣ на Иллирикъ и островитѣ (Skуl.-Сedr. ib., р. 599, 13; 500, 15, sqq.; 503, 12-16. — Zonaras, ib. р. 132. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 222), не може да се установи. Известснъ е още патриций Константинъ Карантинъ, зеть на Романа III по сестра и управитель на Антиохия (SkуI.-Сеdr. ib., p. 488, 18-20; 491, 12-15).

 

4. F. Rački, Borba južnih Slovena и пр. п. т., кн. 27 (1874), стр. 122.

 

 

127

 

венъ самъ на себе си и нѣмало на кого да се надѣва, защото не останалъ вече никой отъ членоветѣ на царския му родъ, който да се чувствува за българинъ и да го защити отъ своеволието на неговитѣ управители. И наистина, отъ синоветѣ и внуцитѣ на Иванъ-Владислава въ даденото време сѫ известни:

 

1.  А л у с и а н ъ, следъ несполучливата и измѣнническа намѣса въ възстанието на Петра Дѣлянъ, както видѣхме, се върналъ въ Византия облагодетелствуванъ отъ императора. Каква е била сѫдбата му следъ това, нищо не се знае за сега, защото оттогава неговата личность изчезва отъ историческата сцена, на която сега вмѣсто него изстѫпватъ неговитѣ деца. Отъ брака съ арменката Алусианъ ималъ една дъщеря, която била женена, споредъ Скилица-Кедрина, за Романа IV Диогенъ, преди тоя да се ожени за Евдокия, жената на Константина X Дука, и да стане императоръ, т. е. преди 1067—68 година. [1] Отъ нея Романъ Диогенъ ималъ синъ Константинъ, жененъ въ 1068 год. за Теодора Комнина, дъщеря на Ивана Комнинъ и сестра на Алексия I Комнинъ. Той презъ царуването на баща си участвувалъ и билъ убитъ въ похода на шуря си Исаака Комнинъ противъ турцитѣ въ 1069 год. [2] Освенъ дъщеря Алусианъ ималъ и двама синове, Василий и Самуилъ.

 

Първиятъ  В а с и л и й, въ началото на царуването на своя зеть Романа IV Диогенъ, билъ управитель въ гр. Едесса, главенъ градъ на тема Долна Мидия или още тема на „Поевфратскитѣ градове* по горното и срѣдно течение на р. Евфратъ — най-източната область на византийската империя

 

 

1. Понеже за тая Алусианова дъщеря и жена на Романа IV нищо не се споменува въ събитията при въцаряването на последния, трѣбва да се предполага, че тя не е била жива въ това време, защото въ противенъ случай придворната партия, която се обявила противъ брака на Евдокия съ Романа Диогенъ, несъмнено би я изтъкнала като сѫществена прѣчка за тоя бракъ и изобщо би станало дума за нейното съществуване.

 

2. Skylitzes, ib., р. 678, 22-24:

N. Bryennius, ib, p. 24, 8-10; 99, 3-7. — Anna Comnena, lib. X. cap 2; II, p. 59, 25-26. — H. Cкaбaлaновичъ, п. т., стр. 100, бел. 1.

 

 

128

 

въ XI. вѣкъ [1]. Той се прославилъ съ блѣскавата отбрана на гр. Едесса, когато го обсаждалъ турскиятъ султанъ Алп-Арсланъ въ 1068 год. [2] Ако нашата идентификация на тоя Василий, сина на Алусиана, съ магистеръ Василия Придунавски, който се споменува въ гръцката приписка отъ 1059 год., не се опровергае, то ще трѣбва да приемемъ, че Василий Алусианъ още при Исаака I Комнинъ (1057—1059) билъ на служба въ чинъ магистеръ въ темата на Поевфратскитѣ градове и отъ тамъ е защищавалъ източната граница на империята противъ турцитѣ [3].

 

Другиятъ Алусиановъ синъ  С а м у и л ъ  или, както самъ се нарича въ моливдовула си,  С а м у и л ъ  А л у с и а н ъ, въ чинъ вестархъ заемалъ презъ царуването на Романа IV военна служба въ тема Армениакъ [4]. Той участвувалъ въ похода на императора противъ турцитѣ въ 1068 год. и, следъ като мелитинскиятъ стратегъ умишлено се отказалъ да окаже своевременно отпоръ противъ нападението и разграбването на гр. Аморионъ отъ турцитѣ презъ декемврий 1068 год., Романъ IV отнелъ отъ него главното командуване и го предалъ на Самуила Алусианъ, като на свое предано лице. [5] Но последниятъ особено се отличилъ при усмирението бунта на ромейския наеменъ пълководецъ, нормандеца Роберта Криспинъ въ 1069 год., за което Романъ IV го издигналъ въ чинъ проедъръ и го назначилъ за дука или командуващъ на намиращитѣ се тогава въ тема Армениакъ петь западни ромейски легиони, а сѫщо и тамошнитѣ наемни войски, както тогава се установява отъ достигналия до насъ неговъ моливдовулъ, който носи надписъ:

 

 

1. Н. Скaбaлановичъ, п. т., стр. 195.

 

2. Matthieu d’Edesse, Chronique, ib., p. 164—166. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 197.

 

3. В. Н. Златарски, Една датирана приписка на гръцки отъ срѣдата на XI. вѣкъ. Bysantinoslavica, I (1929), р. 27—30.

 

4. Тая тема обхващала една прибрѣжна леха по южния брѣгъ на Черно море, западно отъ Трапезунтската область, съ гл. гр. Амасия. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 204.

 

5. М. Attaleiаtes, ib., p. 122, 13—124, 8. — Skylitzes. ib., p. 678, 9—679, 6.

 

 

129

 

, т. е. „Богородице, помагай на твоя рабъ Самуила Алусианъ, проедъръ и дука” [1]. Въ тая длъжность Самуилъ останалъ не по-късно отъ 1071 год., когато следъ свалянето на Романа IV той, като неговъ роднина и преданъ човѣкъ, билъ отстраненъ отъ длъжность подъ натиска на враждебно настроената къмъ тоя императоръ придворна партия и изгубилъ всѣко политическо значение; затова и неговото име, както и на брата му Василия, нийде повече не се срѣща въ историята на Византия.

 

2.  А а р о н ъ, третиятъ синъ на царь Иванъ-Владислава. [2] Какъ е вървѣлъ животътъ му следъ откарването му въ 1018 год. въ Цариградъ заедно съ братята и сестритѣ му, засега нищо не е известно; но, споредъ думитѣ на известния неговъ надписъ въ Ани отъ 1055—1056 год., че той „въ цвѣта на красотата и въ годинитѣ на своята младость дошелъ на Изтокъ въ тая хубаво изградена крепость Ани”, [3] ще трѣбва да приемемъ, че той още въ юношеската си възрасть билъ изпратенъ отъ Цариградъ въ източнитѣ области на империята, респек. въ Иверия въ гр. Ани, обаче не като управитель на тоя градъ, както разбира М. Ласкарисъ, [4] а изобщо на служба. Той става известенъ тепърва презъ царуването на Константина IX Мономахъ, когато въ чинъ „вестъ”

 

 

1. Вж. подробно В. Н. Златарски, Моливдовулъ на Самуила Алусианъ. Изв. на Археол. Ин-тъ, т. I (1922), стр. 86—89; 97—98.

 

2. Skyl.-Cedr., ib., p. 573, 23— 574, 1 и прибавката къмъ него у В. Prokić'a, п. т., р. 36, § 65: — За реда между синоветѣ на Иванъ-Владислава вж. В. Prokić, п. т., стр. 34, § 49. — Въпрѣки тия ясни и отдавна известни данни, все пакъ се правятъ грѣшки около личностьта на тоя Ааронъ. Така  С h. D i е h l  (De lа signification du titre de „proèdre” à Byzance. Mélanges Schlumberger. Paris 1924, I, p. 114, n-o 7) го счита за синъ на Самуила, а пъкъ  J. L a u r e n t  (Byzance et les Turcs seldjoucides dans l’Asie occidentale jusqu'en 1081. Nancy 1913, p. 30. n-o 6) го идентифицира съ Алусиановия синъ Василия (fils du roi bulgare Alousianos).

 

3. В. Н. Бенешевичъ, Три анійскія надписи XI вѣка из зпохи, византійскаго владычества. Ленинград 1921, стр. 2—4. — Вж. тукъ по-долу, стр. 130—131.

 

4. М. Lascaris, Sceau de Radomir Aaron. Byzantinoslavica III/2 (1931), p. 405.

 

 

130

 

се явява управитель на тема Горна Мидия и Васпураканъ и като такъвъ много и сполучливо воювалъ противъ турцитѣ-селджуци. Затова Скилица го характеризира на едно мѣсто като „мѫжъ храбъръ, разуменъ и опитенъ въ военната битка” [1], а на друго мѣсто като „мѫжъ закаленъ въ много боеве” [2]. Така между 1047 и 1049 г., когато турцитѣ засилили нападенията си върху Армения, следъ като ромейскитѣ войски били изтеглени оттамъ въ Европа противъ възстаналия Лъва Торникъ, Ааронъ, подпомогнатъ отъ управителя на Иверия, Катакалонъ Кекавменъ, одържалъ блѣскава победа надъ емиръ Асана, който падналъ убитъ, а войската му била разпръсната. Наскоро турцитѣ начело съ брата на султанъ Тогрула, Ибрахимъ Иналъ, предприели новъ походъ, обаче съединенитѣ сили на Аарона, Кекавмена, арменеца Григория, управителя на Месопотамия, синъ на Васага, и ивериеца Липарита не могли да издържатъ и въ сражението при Капетру на 18. септемврий 1048 год. потърпѣли пълно поражение, отговорностьта за което нѣкои хвърляли върху Аарона. [3]

 

Не много следъ това, както се предполага въ 1049 год., когато Катакалонъ Кекавменъ билъ извиканъ начело съ източнитѣ войски на помощь на Константина Арианитъ противъ печенѣзитѣ [4], Ааронъ билъ назначенъ за управитель на Иверия и управлявалъ съ титла магистеръ. За своята дейность, като иверски управитель, ето какво пише той въ отъ него съставения надписъ на арменски, който се намиралъ доскоро на външната стена на съборната църква въ Ани: „По волята и милостьта на Бога, азъ, магистеръ Ааронъ, възвеличенъ отъ преславнитѣ царства, въ цвѣта на красотата и въ годинитѣ на моята младость дойдохъ на Изтокъ въ тая хубаво изградена крепость Ани, издигнахъ всичкитѣ ѝ стени, като

 

 

1. В. Рrokić, ib., p. 36, § 65:

 

2. Skyl.-Cedr., ib., p. 628, 1-3:

 

3. Ibidem, p. 573, 23—580, 9. — M. Lascaris, п. т., стр. 405-406. — J. Laurent, п. т., р. 22.

 

4. Вж. тукъ по-горе, стр. 100—101 и къмъ тѣхъ Притурка № 3.

 

 

131

 

я укрепихъ съ кули отъ камара камъни на здрава дълбоко заложена основа. И на свои въ голѣмо количество изхарчени срѣдства азъ съ трудъ прокарахъ изобилна вода вѫтре въ тая крепость за радость и разхлада на жаднитѣ. Азъ донесохъ грамота за свободиѣ съ златенъ печатъ отъ самодържавната порфирородна царица относно налозитѣ върху кѫщитѣ на тоя градъ и относно десетъка, които тѣ давали ежегодно въ размѣръ на осемь литри; а сѫщо по просбата на подвластнитѣ азъ отмѣнихъ и изискването на два литра, които внасялъ мутасибътъ (контрольорътъ). Това е всичко. [1] Споменуваната въ тоя надписъ императрица е могла да бѫде само Теодора, сестрата на Зоя, следов. надписътъ се отнася къмъ 1055—1056 год., при това се предполага, че надписътъ е билъ издълбанъ, когато Ааронъ е напущалъ Иверия, за да заеме длъжностьта управитель на Едесса, както това се установява отъ единъ неговъ моливдовулъ, като „магистеръ и дука на Едесса” [2]. Но и въ тая длъжность той не останалъ дълго, защото въ 1057 год. ние го срѣщаме въ Цариградъ въ сѫщия чинъ магистеръ, гдето той взима активно участие въ борбата на Исаака Комнинъ съ Михаила VI Стратиотикъ, който изпратилъ Аарона противъ своя съперникъ заедно съ други византийски пълководци, но разбитъ отъ Исаака въ сражението при Никея (на 20. августь 1057), се върналъ въ Цариградъ съ остатъка отъ войската [3]. Следъ въцаряването на Исаака I Комнинъ, който билъ жененъ за Аароновата сестра, както ще видимъ по-долу, Ааронъ билъ повишенъ въ чинъ „проедъръ” отъ новия императоръ, а следъ смъртьта на управителя на Месопотамия, магистеръ Григория, сина на Васага, отъ рода на Беглавунитѣ, въ 1058 год.

 

 

1. М. Lаsсаris, п. т., стр. 406—407. — Ние превеждаме съдържанието на надписа по превода на.В. Н. Бенешевича, който се смѣта за по-точенъ отъ другитѣ преводи. Вж. М. Lascaris, п. т., стр. 407, бел. 16.

 

2. Schlumberger. Sigillographie, p. 316—317. — Тоя моливдовулъ на лицето носи бюста на св. Теодора съ надписъ: , а на опакото се чете:

 

3. Skyl.-Cedr., ib., p. 627, 9—631, 12. — Zonaras, ib. p. 187. — H. Скабалановичъ, п. т., стр. 74—75. — М. Lascaris, п. т., стр. 407.

 

 

132

 

билъ изпратенъ за приемникъ неговъ, за да поведе успѣшно борбата срещу постоянно нападащитѣ по тая граница турци. [1] Следъ абдикацията на Исаака I Ааронъ не изгубилъ своята важна роля, защото между 1066 и 1073 год. той билъ изпратенъ въ Иверия по случай женитбата на Михаила VII Дука за Марта или Мария, дъщерята на иверския царь Георгия Багратъ IV [2].

 

Кога и где е умрѣлъ проедъръ и дука Ааронъ, засега остава неизвестно; но той оставидъ потомство. Той ималъ синъ  Т е о д о р ъ, който въ царуването на императрица Теодора (1055—1056) билъ управитель на тема Таронъ (на изт. отъ тема Месопотамия и западно отъ ез. Ванъ) и рано умрѣлъ отъ рана, получена въ едно сражение съ турцитѣ. [3] Недавна об-

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, Една датирана приписка и пр., п. т. стр. 25—27. — Заблудени отъ невѣрно дадената година за смъртьта на магистеръ Григория 1066 у Н. Скабалановича, ние въ посочената тукъ статия обяснихме израза въ приписката къмъ Codex coislinianus 263: въ смисълъ, че Ааронъ не е билъ дука на Месопотамия, а билъ изпратенъ отъ Исаака I Комнинъ тамъ „въ качеството на командуващъ войскитѣ въ Месопотамия, може би, предъ видъ на това, че магистеръ Григорий не билъ въ състояние да води успѣшно борбата съ постоянно нападащитѣ по тая граница турци” (стр. 27). Напоследъкъ обаче М. Ласкарисъ сполучи да изправи тая голѣма заблуда, като доказа, че магистеръ Григорий умрѣлъ не въ 1066, а въ 1058 год. (п. т., стр. 408—409), а оттука ясно става, че Ааронъ билъ назначенъ въ 1058 или 1059 год. съ чинъ проедъръ за управитель на тема Месопотамия. — Ползуваме се отъ случая да премахнемъ още едно наше колебание въ посочената статия относно думата въ същата приписка, която е нищо друго, освенъ фамилно име, какъвто е билъ известниятъ сѫдия Лъвъ Монастириотисъ ( вж. Nicetas, ib., р. 344, 14; 406, 15 et 488, 3. Ср. , ed. K. Sathas, Venetiae 1894, р. 329, 27 et 373, 10) при Алексия II Комнинъ, Андроника I Комнинъ и Исаака II Ангелъ, следов. изразътъ вм. ще трѣбва да се разбира, по аналогия съ израза за Аарона, че Иванъ Монастириотъ билъ въ 1059 год. управитель на Иверия или Грузия, така че всички наши разсѫждения на стр. 30 и 31 въ споменатата статия оставатъ безпредметни.

 

2. М. Lаsсаris, п. т., стр. 409.

 

3. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 198 и бел. 7. — М. Ласкарисъ (п. т., стр. 410) предава следното твърде интересно съобщение на арменския писатель отъ втората половина на XI. вѣкъ, Аристакеса Ласти-

 

 

133

 

народваниятъ моливдовулъ, който носи надписъ: , т. е. „Богородице, помагай на проедра и дука Радомира Ааронъ”, по аналогия съ моливдовула на Самуила Алусианъ, ясно говори, че Ааронъ е ималъ още единъ синъ Радомиръ, който, ако се сѫди по чина и длъжностьта му, е заемалъ сѫщо висока военна служба. [1] Родътъ на Аарона дълго време не се прекратилъ, защото Анна Комнина говори за по-къснитѣ — „за известнитѣ Аароновци”, отъ които произлизалъ авторътъ на съзаклятието противъ живота на Алексия I Комнинъ въ 1107 год., нѣкой си Ааронъ, за когото се казва, че билъ отъ незаконнороденитѣ, заедно съ брата си Теодора. [2] Следъ своевременното откриване на съзаклятието и двамата били интернирани въ гр. Анхиалъ. [3] Твърде вѣроятно е пред-

 

 

вертски за неговата смърть: „Въ тая епоха управитель на тема Таронъ бѣше Теодоръ, синъ на Аарона, когото перситѣ наричаха на своя езикъ Аванъ, изпущайки една буква. Единъ воененъ отредъ отъ Туркестанъ дойде да му се подчини, и, за да докаже своята искреность, нахлу въ Хелатския окрѫгъ и събра оттамъ грамадна плячка, която отнесе въ Таронъ. Но войскитѣ, които се бѣха събрали въ Персия и въ Туркестанъ, изпратиха при Теодора пратеникъ да му каже следното: „Предай ни възстаницитѣ, иначе ще опустошимъ земята ти и жителитѣ ще отведемъ въ робство”. Понеже Теодоръ отказа, дветѣ войски се удариха и три пѫти наредъ си премѣриха силитѣ. Въпрѣки многобройнитѣ подвизи, които показа, князътъ, тежко раненъ, умрѣ следъ нѣколко дена. Покойниятъ бѣше достоенъ за най-голѣми благодеяния. Младъ и надаренъ съ хубави фoрми, като пророкъ Давида, отличаващъ се отъ другитѣ чрезъ превъзходството на своята храбрость, той бѣ грабнатъ отъ преждевременна смърть”.

 

1. М. Lascaris, п. т., стр. 404 и 411—412, гдето той идентифицира тоя Радомиръ Ааронъ съ на Анна Комнина, съ което ние не можемъ да се съгласимъ по простата причина, че, ако тоя Радомиръ е билъ синъ на Аарона, то Анна, която е знаела за „известнитѣ Аароновци” (вж. тукъ, 3 бел.), би непремѣнно това отбелязала. Освенъ това, ако Анна е имала предъ видъ внука на Ив. Владислава, то тя би употрѣбила израза: , т. е. „началото на рода си има отъ българитѣ”. За това вж. по-долу, стр. 135.

 

2. Anna, ib. lib. XIII, сар. 1; II, р. 175, 20-24:

 

3. Ibidem, p. 175, 26—178, 9. — Вж. и тукъ по-долу, стр. 244. — М. Ласкарисъ, п. т., стр. 410, счита, че тоя Ааронъ е роденъ отъ нѣ-

 

 

134

 

положението, че единътъ отъ тримата сътрудници на арменския преводъ на тълкуването на св. Ивана Златоуста върху св. Ивана направенъ презъ 1112 г., а именно гъркътъ Теофилъ, който се намиралъ въ Месопотамия и е означенъ като „секретарь и протонотаръ на дука Аарона”, [1] да е билъ такъвъ на последния Ааронъ поради близостьта по време, а това показва, че и той ще да е заемалъ важна длъжность при Алексия I Комнинъ.

 

3.  Т р а я н ъ  (и  Т р о я н ъ), четвъртиятъ синъ на царь Иванъ-Владислава. [2] По жена си той билъ роднина на знатнитѣ византийски родове Контостефановци, Аваллантовци и Фоковци. Той ималъ дъщеря  М а р и я, която, споредъ думитѣ на Никифора Вриений, „била най-красивата и най-умната отъ всички жени, съединявала съ външната хубость и. вѫтрешна красота и блестѣла, освенъ съ знатностьта на рода си, още и съ добродетелна чистота и приятенъ нравъ”; [3] а Анна Комнина казва, че тя „имала корена на своя родъ въ България и дотолкова привличала съ своята красота и стройностьта на тѣлеснитѣ части и членове, че нито една (жена) по онова време не бѣ се явила по-красива отъ нея”. [4] Тя била жена на  А н д р о н и к а  Д у к а, синъ на кесарь Иванъ Дука, братъ на императоръ Константина X Дука, и имали три дъщери, отъ които първата  И р и н а  била женена за императоръ Алексия I Комнинъ, втората  А н н а  — за Георги Палеологъ, а третата  Т е о д о р а  още като дете била покалугерена, [5] и двама си-

 

 

кое незаконнородено дете, синъ или дъщеря, на стария Ааронъ, сина на Ив. Владислава. Обаче при наличностьта на даннитѣ такова предположение не може да се приеме, защото отъ думитѣ на Анна може сѫщо така да се изведе, че въпросниятъ Ааронъ е могълъ да бѫде незаконнороденъ синъ както на Теодора, първия Аароновъ синъ, тъй и на Радомира, още повече като се вземе предъ видъ, че братътъ на нашия Ааронъ носи името Теодоръ.

 

1. М. Lascaris, п. т., стр. 410—411.

 

2. Skyl.-Cedr., ib., p. 470, 6 и прибавката къмъ него у Prokić’а ib., р. 34, § 49: .

 

3. N. Bryennius, ib., p. 106, 6-10, 14.

 

4. А n n а, lib. II, cap. 6; I, p. 74, 8-12.

 

5. N. Bryennius, ib., p. 106, 10— 107, 3, погрѣшно нарича Траяна синъ на Самуила. — Ср. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 101 , бел. 9.

 

 

135

 

нове —  М и х а и л ъ  и  И в а н ъ, [1] които при Алексия I Комнинъ, както ще видимъ по-нататъкъ, играли важна роля.

 

4.  Р а д о м и р ъ, петиятъ синъ на царь Иванъ-Владислава, когото несъмнено ще трѣбва да видимъ въ споменувания у Анна , която за него пише: „тоя мѫжъ, който излиза отъ българитѣ, е благороденъ и по майчина страна е родственикъ на императрицата и нашата майка”. [2] И тъй Анна ни представя тоя Родомиръ като такъвъ, който непосрѣдно излиза отъ българитѣ, т. е. отъ ония българи, които били доведени въ Византия следъ покорението на България, членове на последния български царски родъ, защото, когато говори за внуцитѣ на Иванъ-Владислава, тя употрѣбява израза: , т. e. „началото на рода си има отъ Българитѣ”. Що се отнася до роднинството на Радомира съ императрица Ирина, която се разбира въ приведената цитата, именно съпругата на Алексия I Комнинъ и майката на самата Анна, то се опредѣля така: думата по никой начинъ не може да се отнесе къмъ самия Радомиръ, както и Дюканжъ това посочи въ бележкитѣ къмъ Алексиадата, [3] а само къмъ , т. е. къмъ императрица Ирина, защото майката на последната, Мария, била, както видѣхме, братова дъщеря на Радомира, или роднинството се установява тъкмо по майчина страна на Ирина, а това иде да потвърди несъмнената идентификация на Аниния Родомиръ съ Радомира, сина на Иванъ-Владислава. Освенъ това Анна ни съобщава още, че „Радомиръ нѣкога-си (отдавна) билъ уловенъ отъ турцитѣ и, като прекаралъ дълго време съ тѣхъ, научилъ и езика имъ”, [4] отъ което ясно става, че и той, както и братъ му Ааронъ, е живѣлъ въ източнитѣ области на империята и

 

 

1. Anna, lib. II, cap. 7; I, р. 77, 30-32.

 

2. Ibidem, lib. VIII, cap, 4; ib. II, p. 11, 13-15:

 

3. Ann а, edit. Bon. II. in Alexiadem notae, p. 582: quippe Joanni Ducae Caesari, et Andronico filio Irenes Augustae patri, uxores fuere nobiles Bulgarae.

 

4. Ibidem, lib. XI, cap. 2; II, p. 108, 11-13:

 

 

136

 

постоянно е воювалъ съ турцитѣ. Но, за жалость, за неговата дейность знаемъ твърде малко, и то само отъ царуването на Алексия I Комнинъ, а именно, той взелъ участие въ знаменитото сражение при Левунионъ на 29. априлъ 1091 год. [1] противъ печенѣзитѣ и, въпрѣки старческата му възрасть, [2] въ 1097 год. билъ изпратенъ отъ Алексия I, когато Боемундъ обсаждалъ Никея, да води преговори съ турскитѣ защитници на града, [3] защото е знаелъ езика имъ. Следъ 1097 год. името му вече не се срѣща и трѣбва да се предположи, че наскоро е умрѣлъ.

 

5. Иванъ Владиславъ е ималъ още единъ 6-ти синъ, [4] но за него нищо не се знае — дори името му е неизвестно; вѣроятно, още като дете ще да е умрѣлъ.

 

6. Отъ шестьтѣ дъщери на царь Иванъ-Владислава [5] известна е по име само най-старата —  Е к а т е р и н а, която се отличава съ своя благъ и строго набоженъ характеръ; тя била съпруга на императоръ Исаака I Комнинъ. Следъ отричането на мѫжа ѝ отъ престола тя успѣла да го убеди да приематъ монашество; той постѫпалъ въ Студийския мънастирь, и тя, като монахиня съ името Ксения (а не Елена), прекарала живота си въ мънастиря Мирелей [6]. Тѣ имали синъ  М а н у и л ъ, който твърде рано се поминалъ, преди още баща му да стане императоръ, и дъщеря Мария, която заедно съ майка си се постригала за монахиня и прекарала живота си въ сѫщия мънастирь [7].

 

 

1. Ibidem, lib. VIII, сар. 4; II, р. 11, 13—12, 13.

 

2. Ако предположимъ, че въ 1018 год. Радомиръ е билъ най-малко на три години (защото е ималъ още единъ по-малъкъ братъ), то къмъ 1091 и 1097 год., когато все още е работилъ като държавенъ служитель, той ще да е билъ на 76 и 82 години.

 

3. Anna, lib. XI, сар. 2; II. р. 107, 20—109, 20.

 

4. Skyl.-Cedr. ib., p. 468, 18; 469, 4-5.

 

5. Ibidеm, p. 468, 18. — Zonаrаs, ib., p. 123, 16.

 

6. Мънастирь  М и р е л е й  , построенъ отъ Романа Лакапинъ, е днешната джамия Будрунъ, северно отъ Вланга, на южната страна на главната улица. — Вж. Н. П. Кондаковъ, п. т., стр. 140.

 

7. Skyl.-Cedr., ib., p. 626, 13 и прибавката къмъ него у Prokić’a п. т., стр. 36, § 66: Skуlitzеs, ib., p. 648, 10—649, 8; 650, 1 и прибавката къмъ

 

 

137

 

7. За другитѣ петь сестри на Екатерина знаемъ само, че една отъ тѣхъ била женена за Романа Куркуа, участникъ въ придворното съзаклятие въ 1026 год. и тогава билъ ослѣпенъ [1]. Сѫщо така и за сѫдбата, както на дветѣ дъщери и незаконнородения синъ на Самуила [2], тъй и за четирмата синове и дветѣ дъщери на Гавриила-Радомира [3] нищо се не знае.

 

Колкото и да сѫ били споменатитѣ потомци на Иванъ-Владислава влиятелни при византийския дворъ поради високото си положение, тѣ не сѫ могли да бѫдатъ полезни за българитѣ, защото, намирайки се далечъ отъ отечеството си, у тѣхъ не бѣ останало нито частица национално чувство, което би ги подбудило да промислятъ за своя народъ, а пъкъ положението на тоя народъ ставало все по-тежко, и той билъ принуденъ отново да се обърне къмъ самозащита. Както по-рано българскиятъ народъ, силно притѣсняванъ, споредъ думитѣ на Скилица, не можелъ да понася алчностьта на Орфанотрофа, и българитѣ прогласили Дѣляна за царь, тъй и сега той не можилъ да понася користолюбието и насилията на императорския любимецъ, логотета на дрома Никифора или още Никифорица, фактическия управитель на империята, който „разполагалъ съ голѣмо влияние предъ императора, разпореждалъ се за всичко въ държавата, предписвалъ дори и на самия императоръ това, което той трѣбвало да върши, и раздавалъ чинове и пронии, комуто искалъ, като вземалъ срещу това не малко подкупи”. [4] Понеже въпрѣки всичкитѣ оплаквания на населението императорътъ не предприемалъ нищо противъ самоуправството на Никифорица и се занимавалъ само съ детински забави, българитѣ най-сетне решили да възстанатъ [5].

 

 

него у Prokić’a, п. т., стр. 36, § 67: вм. . — N. Bryennius, ib., p. 19, 3-4, погрѣшно нарича Екатерина дъщеря на Самуила. — Skуlitzеs, ib., р. 649, 2-8. — Скабалановичъ, п. т., стр. 81 и 428.

 

1. Skyl.-Cedr., ib. p. 483, 13-14. Вж. тукъ по-горе, стр; 34.

 

2. Ibidеm, p. 468, 18; 474, 18 и прибавката у Рrokić'а, п. т., стр. 34, § 53.

 

3. Ibidem, р. 468, 18—469, 3.

 

4. М. Аttаlеiаtеs, ib., p. 200, 19—201, 1.

 

5. Skylitzes, ib., p. 715, 5-10.

 

 

138

 

Възстанието било подготвено отъ българскитѣ първенци въ Скопие начело съ Георгия Войтахъ или Войтѣхъ, който произлизалъ отъ рода на по-раншнитѣ кавхани [1]. Тѣ, очевидно, използували немарливостьта и разпуснатостьта на тогавашния управитель на България, дука Никифора Карианитъ, който резидиралъ въ Скопие, но още повече това обстоятелство, гдето презъ последнитѣ три години (1068—1071) вниманието на Романа IV Диогенъ било изключително съсрѣдоточено къмъ източнитѣ граници на империята, въ Азия противъ турската опасность, кѫдето били изтеглени всички почти военни сили отъ Европа. Не по-малко помогнали на българитѣ и почналитѣ се къмъ това време нападения на маджаритѣ въ владенията на империята, въ северо-западнитѣ български области, — нападения, които, очевидно, така сѫщо се намирали въ връзка съ това, гдето ромеитѣ били завзети сериозно на източнитѣ граници. Така, въ 1068 г. маджарскиятъ краль Саломонъ навлѣзълъ, очевидно, въ Срѣмската область и превзелъ нѣкакъвъ градъ български, подъ който трѣбва да разбираме Сирмий (слав. Срѣмъ); но отъ тамъ той билъ отблъснатъ отъ „българи и гърци”, т. е. отъ

 

 

Бележка на ред. Стр. 138

 

Относно датата на въстанието на Георги Войтех съществуват разногласия. Ако се съди от данните на Продължителя на хрониката на Скилица, би могло да се заключи, че то е избухнало през 1071 г., когато е началото на царуването на Михаил VII Дука (срв. V. Grumel, La Chronologie, Paris, 1958, стр. 358). По-вероятно е обаче предположението, че въстанието е било вдигнато през 1072 г. Срв. Г. Г: Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 402, бел. 2, който дава подробно изложение върху това важно за историята на българския народ събитие. Срв. и Стр. Лишев, Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072 г., Ист. пр., XII, 1956, кн, 1, стр. 74—79. В общи линии там е подкрепено гледището на В. Н. Златарски (стр. 149), че липсата на единодушие у българите е била главната причина за разгрома на въстанието.

 

 

1. Ibidem, р. 715, 19-20: , т е. „предводитель на тѣхъ (първенцитѣ) билъ Георги Войтѣхъ, който произлизалъ отъ рода на Комханитѣ”. За думата Ф. Рачки се пита, дали тя не трѣбва да се поправи на или по-добре , и после пише: „Ако историкътъ е билъ добре осведоменъ за рода на Георгия, то втората часть на думата ни насочва къмъ първитѣ „хагани”, ханове български, отъ които и Георги е водѣлъ потеклото си” (Borba, Rad, кн. 27, str. 123, бел. 2). — Ф. Шишичъ, вѣроятно подъ влиянието на Рачкиевото обяснение пише, че Георги Войтѣхъ билъ potomok starog bulgarskog plemićkog roda (Povijest hrvata u vrijeme narodnih vladara, Zagreb 1925, str. 532). Обаче предложената отъ Ф. Рачки поправка надали може да се приеме, защото тя се явява твърде изкуствена и пресилена. Ние мислимъ, че ще бѫде по-правилно, ако вм. четемъ , т. е. че Георги Войтѣхъ е произлизалъ отъ рода на предишнитѣ кавхани при приемницитѣ на царь Самуила и на оня кавханъ, който въ 1040 год. бѣ изпратенъ отъ Петра Дѣлянъ да завладѣе Драчъ (вж. тукъ по-горе, стр. 56, бел. 2). Затова да се отива толкова надалечъ въ миналото и да се търси родоначалникътъ на Георгия Войтѣхъ въ лицето на ханъ Крума, споредъ насъ, не само не трѣбва, но и не може, защото нѣмаме никакво основание.

 

 

139

 

мѣстнитѣ жители и византийския гарнизонъ, и градътъ билъ съ хитрость повърнатъ [1]. Въ 1071 г. Саломонъ заедно съ херцогъ Гейза отново навлѣзълъ въ Срѣмската область, но противъ тѣхъ цариградското правителство напратило печенѣзи, т. е. отъ ония печенѣзи, които били останали да живѣятъ въ България [2], по искането на бѣлградския воевода Никота (вм. Никита), защото отпосле маджаритѣ него обвинявали за това нападение. Печенѣзитѣ, като стигнали въ Бѣлградъ (Alba Bulgarica), преминали р. Сава, навлѣзли въ полето Бузиасъ (около гр. Вуковаръ, сега въ жупания Срѣмска) и, като награбили много пленници и плячка, откарали ги въ зе-

 

 

1. C h r o n i c o n  P o s o n i e n s e  въ Rerum Hungaricarum Arpadiana. Edit. S. L. Endlicher. Sangalli 1849, p. 56, sub an. 1068: Ciuitas bulgarorum а rege Salamone capitur. rursumque ab iisdem bulgaris et grecis dolo recipitur.

 

2. Ф. Шишичъ, имайки предъ видъ съобщението на Н. Вриения, че въ началото на царуването на Михаил а VII „скититѣ (= печенѣзитѣ) правили набѣзи по Тракия и Македония” ( , ib., p. 100, 16-17), пише: Prvi provališe u Trakiju i Makedoniju Pečenezi pustošeči i pljačkajući sve krajeve, kojima su prolazili, а onda vračajući se preko Beograda (Alba Bulgarica) i Srijema u svoju zemlju (u današnju Vlasku) upadu u dražavu madžarskoga kralja Salamona i naročito opljačkaju kraj oko močvara Vuke nedaleko od ujena ušća u Dunav (п. т., стр. 531—532). Преди всичко трѣбва да се обърне внимание, че известието на Н. Вриения за споменатитѣ набѣзи на печенѣзитѣ въ Тракия и Македония въ началото на царуването на Михаила VII се явява твърде проблематично, защото нито единъ тукъ визант. изворъ, който предава всѣко печенѣжко движение въ дадената епоха, като М. Аталиатъ и Скилица, не споменува за каквото и да било нападение на печенѣзитѣ отвѫдъ Дунавъ; а пъкъ видѣхме, останалите на византийска територия печенѣзи като поселенци въ северна България били въ пълно разположение на цариградското правителство особено за попълване на армията. Освенъ това не може да се допустне, че следъ оплячкосването на Тракия и Македония (подъ която ще трѣбва да разбираме западна днеш. Тракия), тия печенѣзи нападатели биха могли, като врагове на империята, да преминатъ тъй свободно презъ цѣлия полуостровъ и да насочатъ безпричинно нападенията си тъкмо и право на Маджарско. Нѣма съмнение, че Н. Вриений, споменувайки въ общи черти за печенѣжки нападения въ означенитѣ области, ималъ е предъ видъ по-сетнешното движение на печенѣзитѣ (ок. 1074 г.) въ съюзъ съ побунилия се вестархъ Несторъ, за когото Вриений нищо не казва, когато тѣ, наистина, нахълтали, както ще видимъ, въ Одринската область и достигнали чакъ до столицата въ Тракия.

 

 

140

 

мята си [1]. Поради това въ 1072 год. Саломонъ отново нападналъ българското царство, [2] т. е. навлѣзълъ отново въ Срѣмската область, завладѣлъ гр. Сирмий (сег. Митровица), преминалъ Сава и превзелъ следъ една тримесечна обсада Бѣлградъ. Споредъ маджарскитѣ извори, Михаилъ VII изпратилъ посолство съ предложение за миръ, но маджаритѣ отхвърлили това предложение и проникнали на югъ чакъ до Нишъ. На връщане тѣ отнесли съ себе си отъ мощитѣ на св. Прокопия рѫката на светията и я оставили въ църквата св. Димитъръ въ Митровица. Като сетнина отъ тоя походъ било това, че маджаритѣ присъединили къмъ държавата си българската область Срѣмъ, следъ като се отказали отъ Бѣлградъ, така че р. Сава станала граница между Византия и Маджарско [3]. Тоя победоносенъ походъ на маджаритѣ още повече насърдчилъ инициаторитѣ на възстанието и осигурилъ тила имъ, понеже за тѣхъ било ясно, че отъ северъ не ги заплашва никаква опасность.

 

Следъ като възстанието било обмислено и решено, първиятъ въпросъ, който се изпрѣчилъ предъ неговитѣ инициатори, билъ: кого да обявятъ за царь, около когото възстаницитѣ биха се групирали и който би ги повелъ смѣло въ борба съ ромеитѣ за освобождение. Колкото и да е билъ Георги Войтѣхъ популяренъ въ народа, той все пакъ, както изглежда, се отказалъ отъ тая голѣма честь възъ основа на практиката, че българитѣ имали обичай да довѣряватъ властьта надъ себе си само на лица отъ българския царски родъ, обаче такива въ дадения моментъ вече нѣмало въ България, а пъкъ ония, които се намирали въ другитѣ части на империята, отдавна били, изгубили националното си чувство, а оттука и всѣкакъвъ интересъ къмъ сѫдбата на българския народъ. По-

 

 

1. C h r o n i c o n  p i c t u m  s e u  C h r o n i c o n  V i n d o b o n e n s e  въ Historiae hungaricae Fontes domestici. t. II, ed. M. Florianus, p. 173—178. Cp.  C h r o n i c o n  P o s o n i e n s e, ibidem, впрочемъ отбелязва, че bessenorum exercitus percutitur.

 

2. Chron. Poson. ibidem, sub, an. 1072: Salomon rex bulgarense regnum inuasit.

 

3. Chron. Vindob. ibidem, p. 56—57. — Cp. F. Šišić, каз. съч. стр. 531—532.

 

 

141

 

ради това, като не се уповавали на своитѣ сили и виждали необходимость отъ външна помощь, отъ една страна, а отъ друга — за да не се предизвикатъ зависть и разпри при избора на нѣкого изъ-помежду си, инициаторитѣ на възстанието се обърнали къмъ зетския князъ Михаила (ок. 1050—1081), сина на Стефана Войслава, като владѣтеленъ и силенъ господарь на Зета, Захълмие, Травуние, Раса и бившия императорски градъ Которъ, „да имъ помогне и съдействува, а сѫщо да имъ даде сина си да го прогласятъ за царь на българитѣ и по тоя начинъ да се освободятъ отъ робството и жестокостьта на ромеитѣ”. [1] Не по-малко сѫ подбуждали българскитѣ първенци въ Скопие да се обърнатъ къмъ зетския князъ съ горната просба и роднинскитѣ връзки на князъ Михаила съ последния царски родъ: Михаиловата майка е била внучка на царь Самуила и дъщеря на зетския князъ Иванъ-Владимира и Теодора Косара [2].

 

Князъ Михаилъ възприелъ на драго сърдце българското предложение. Като събралъ една дружина отъ 300 души свои хора начело съ воевода Петрила, той ги предалъ на сина си Константина, наричанъ още Бодинъ, който билъ, споредъ дуклянския пресвитеръ, най-малкиятъ отъ седемьтѣ синове на Михаила отъ първия му бракъ, [3] и го изпратилъ въ България. [4] Константинъ Бодинъ съ дружината си пристиг-

 

 

Бележка на ред. Стр. 141, бел. 3

 

Ново издание на този извор от V. Mosin, Letopis popa Dukljanina, Zagreb, 1950. Извадките за въстанието на Георги Войтех в Извори за българската история, XII, стр. 179 сл.

 

 

1. Skylitzes, ib., p. 715, 11-15:

(Prokić, п. т., стр. 37, № 68),

— Cp. F. Šišić, каз. съч., стр. 532.

 

2. Летопис попа Дукљанина, уредно Ф. Шишић. Београд-Загребъ 1928, стр. 343—344: Genuit autem Dragamirus de prima uxore filium Voislavum qui] accepit uxorem puellam virginem speciosam, nepotem Samuelis imperatoris etc.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 357.

 

4. Дуклянскиятъ пресвитеръ пише, че „Бодинъ съ братята си управлявалъ България и влизали въ много сражения съ гърцитѣ и българитѣ и владѣели цѣла България, която провинция краль Михаилъ далъ на сина си Бодина да управлява” (п. т. 537—538). Но кога и какъ България попаднала подъ властьта на князъ Михаила, дуклянецътъ нищо не споменува.

 

 

142

 

налъ въ Призренъ, [1] гдето българскитѣ първенци отъ Скопие се събрали начело съ Георгия Войтѣхъ и го прогласили за свой царь и вождъ, като при това промѣнили името му на Петъръ, вѣроятно, въ честь на Петра Дѣлянъ. Тогава презъ ранната есень на 1072 год. [2] било прогласено и възстанието.

 

Щомъ се научилъ за извършеното въ Призренъ, управительтъ на България, дука Никифоръ Карантинъ, веднага взелъ своитѣ подчинени стратези и съ българскитѣ войски потеглилъ къмъ центъра на възстанието. Но той поради своята бавность и неспособность не можалъ нищо да извърши. Затова отъ Цариградъ билъ изпратенъ другъ дука на негово мѣсто,  Д а м и а н ъ  Д а л а с и н ъ, който трѣбвало да се съедини съ Карантина и заедно да действуватъ противъ възстаницитѣ. Но Даласинъ се отнесълъ къмъ Карантина съ голѣмо пренебрежение и дори оскърбително и подигравалъ офицеритѣ му, като ги наричалъ на присмѣхъ пъзлювци, затова той самичъкъ се приготвилъ за бой и веднага нападналъ сръбския отредъ. Въ станалото голѣмо сражение ромеитѣ били разбити и обърнати

 

 

1. вм. по-правилната форма , както стои въ първата грамота на Василия II (вж. Byz. Zeits. II, р. 43; у Йор. Иванова п. т., стр. 554) или и , както се срѣща въ други списъци на епископиитѣ въ Охридската архиепископия отъ XI. и XII. вѣкове (Byz. Zeits. I, р. 256—257), не е днешната Прищина (както погрѣшно сѫ го обяснили Е. Голубински (п. т., стр. 70), Рачки (п. т., стр. 124) и А. Петровъ го възприелъ (Князъ Константинъ Бодинъ. I Сборникъ въ честь на В. И. Ламанскаго. С.-Петербургъ 1883, стр. 246), а е Призренъ въ недрата на Шаръ-планина. Вж. Иречекъ, Исторія болгаръ. Одесса, стр. 275.

 

2. Skylitzes, ib., p. 714. 22, разказва за възстанието подъ . Михаилъ VII Парапинакъ билъ прогласенъ за императоръ, споредъ Е. Муралта (Essai de Chronologie byzantine. S-te Petersburg 1858, II, p. 21, 23), на 24. октомврий 1071 г., а споредъ Н. Скабалановича (п. т., стр. 104—105) — презъ септемврий с. г.; споредъ G. Codinus (De annorum et imperatorum serie, ed. Bon. p. 158), по-вѣрна, изглежда, да е първата дата. 11-иятъ индиктионъ се продължавалъ отъ 1. IX. 1072 до 31. VIII. 1073 г., оттука, ако събитието се отнася къмъ първата година отъ царуването на Михаила VII, то обявяването на възстанието е станало презъ септемврий или октомврий (най-късно) 1072 год. — Zonaras, ib., p. 223, 5, очевидно, невѣрно отнася възстанието къмъ третата година на Михаиловото царуване. — Ср. А. Петровъ, п. т., стр. 246, бел. 1.

 

 

143

 

на бѣгъ; много ромеи и българи паднали убити, но още повече били пленени, въ това число и самъ дука Дамианъ Даласинъ, нѣкой-си Проватъ, Лонгобардопулъ (отъ южно-италиянскитѣ лонгобарди, т. е. отъ норманитѣ) и други многобройни; освенъ това и цѣлиятъ ромейски лагеръ попадналъ въ рѫцетѣ на победителитѣ и билъ съвсемъ разграбенъ. Тоя пръвъ успѣхъ, който предалъ въ рѫцетѣ на възстаницитѣ гр. Скопие съ окръга му, повдигналъ твърде много духа на българитѣ, които сега открито вече прогласили Бодина за български царь (, Bulgarinorum imperator), като чрезъ тоя актъ се отказали да признаватъ върховната власть на ромейския императоръ. [1]

 

Следъ това възстаницитѣ се заловили да освобождаватъ и другитѣ български градове и области. Въ Призренъ тѣ раздѣлили войската си на две части, отъ които едната подъ личното предводителство на Бодина трѣбвало да насочи маршрута си къмъ Нишъ, като имала, очевидно, за задача освобождението на северна придунавска България, а другата часть подъ командата на воевода Петрила потеглила на югъ въ югозападнитѣ български области. Следъ като преминалъ Шаръ-планина, вѣроятно, презъ Пологъ, Петрила най-първо се явилъ предъ Охридъ и лесно го превзелъ, защото стенитѣ на тоя градъ се намирали въ развалини още отъ времето, когато Василий II ги разрушилъ, „понеже се боялъ, казва Скилица, да не би българскитѣ царски дворци въ Охридъ да послужатъ като голѣмъ центъръ за възстание”. Петрила билъ приетъ съ почести отъ мѣстнитѣ жители, които не се забавили да признаятъ Бодина за царь. Отъ Охридъ той се явилъ предъ кр. Дѣволъ, която сѫщо така безъ съпротива се присъединила къмъ възстаницитѣ, а оттамъ съ голѣма бързина потеглилъ къмъ Костуръ, гдето се били събрали мѣстнитѣ воеводи, които държали съ ромеитѣ, а именно, охридскиятъ стратегъ Марианъ и дѣволскиятъ — патриций антипатъ Теогностъ Вурца; тѣ заедно съ костурския воевода

 

 

1. Skylitzes, ib. p. 715, 15—716, 14. — Споредь Дуклянския презвитеръ, Bodinus imposuit dindema capiti suo et jussit se vocari imperatorem (п. т., n. 358).

 

 

144

 

се укрепили добре въ крепостьта и чакали да посрещнатъ неприятеля. При тѣхъ се намиралъ и Борисъ Давидъ, очевидно, българинъ, и много други, които, изплашени отъ заканитѣ на възстаналитѣ българи, потърсили убѣжище задъ стенитѣ на природно укрепения Костуръ. Когато Петрила пристигналъ тукъ съ многобройната си българска войска и почналъ да се готви за бой, ромеитѣ го изпреварили: тѣ излѣзли отъ крепостьта и го нападнали ненадѣйно. Войската на Петрила не могла да издържи тоя неочакванъ и силенъ ударъ и се обърнала въ бѣгство; много българи били избити, а ромеитѣ сполучили да хванатъ живъ воеводата, който заемалъ второ мѣсто следъ Петрила, и окованъ въ вериги го изпратили при императора. Самъ Петрила следъ поражението потърсилъ спасение въ бѣгство и презъ непристъпни планини сполучилъ да се върне въ Зета при князъ Михаила [1].

 

Това поражение и разнебитване на южната войска било съдбоносно за цѣлото възстание. Бодинъ, наистина, съгласно съ първоначалния планъ, достигналъ до Нишъ и завладѣлъ тоя важенъ градъ-крепость, като грабѣлъ всичко, каквото му попадало по пѫтя; а ония градове, които се отказвали да му се покорятъ като на български царь, той разрушавалъ и опустошавалъ. Обаче той не можелъ да отиде по-нататъкъ, [2]

 

 

1. Skylitzes, ib., p. 716, 14—717, 7 и прибавката къмъ стр. 716, 6; у Рrokić, п. т., стр. 37, № 69.

 

2. Ф. Р а ч к и, позовайки се на известието на Никифора Вриения, дава широко разпространение на възстанието. Той пише: Ustanak se razširio k Savi u k Dunavu, tè gradovi ležeci uz ove rieke odpovjedaše iztočno-rimskoj carevini vjernost i podanstvo. Toj se pače pokret ćak u Sriem prenesao” (п. т. стр. 126). K. И р е ч ек ъ приема това мнение и пише: „На северу je устанак био свугде успешам; сви „Славини” у овим земљама, Срем и градови низ Дунавъ до Видина пристадоша уз устанике” (Историја Срба, Београд 1922, св. I. стр. 173). — Но нека разгледаме самото известие на Н. Вриения, което гласи:

т. е. „когато това стана така

 

 

145

 

защото въ Цариградъ не сѫ се оболщавали, че съ костурското поражение е потъпкано възстанието; напротивъ, тамъ била образувана силна армия, съставена отъ „македонци, ромеи и франки” и подъ командата на новоназначения катепанъ на България, вестархъ  М и х а и л а  С а р о н и т ъ, [1] била из-

 

 

и кесарьтъ знатния (соб. доброславния) животъ промѣнилъ на монашески, императоръ Михаилъ се борилъ съ многобройни грижи, тъй като скититѣ правѣли набѣги на Тракия и Македония, народътъ славински бѣ свалилъ ромейското робство и грабѣлъ и опустошавалъ българския страна; Скопие и Нишъ се разорявали, и самиятъ Сирмий и селищата около рѣка Сава и градоветѣ придунавски до Видинъ се намирали въ жалко положение” (ib. р. 100, 14-22). — Макаръ Н. Вриений и да не дава изобщо хронологически данни, все пакъ той въ горния пасажъ посочва едно събитие — покалугерянето на кесарь Иванъ Дука, което се отнася къмъ 1074 год. (Герцбергъ, п. т., стр. 248.—Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 112—113), и отъ което ясно става, че Н. Вриений тукъ говори за ония грижи на императора, които му причинявали събитията въ преднитѣ и въ тая години, а именно: 1. скититѣ, т. е. печенѣзитѣ правили своитѣ набѣги въ Тракия и Македония; какви нападения и кога трѣбва се разбиратъ тукъ, ние посочихме по-горе (вж. тукъ стр. 139, бел. 2); 2. славинскиятъ народъ, следъ като свалилъ ромейското робство, грабилъ и опустошавалъ България, подъ което трѣбва да разбираме несъмнено българското възстание въ 1072—3 г., както това подкрепятъ и имената на двата града Скопие и Нишъ, които били главнитѣ центрове на възстанието; Н. Вриений употрѣбилъ племенния терминъ „славини”, или за да изрази, че сѫ участвували въ възстанието и българи и сърби, изобщо славянитѣ, или пъкъ така е нарекълъ населението на югозападнитѣ български земи или днешна Македония (ср. старото ѝ име „Славиния” отъ VIII. вѣкъ), за да ги противопостави на скититѣ-печенѣзитѣ, най-сетне 3, Вриений казва, че и самиятъ Сирмий и селищата по Сава и градоветѣ по Дунавъ до Видинъ се намирали въ жалко положение, разбира се, не защото и тѣ сѫ вдигнали възстание, а защото тѣ сѫ били нападани, а тия нападатели сѫ могли да бѫдатъ само маджаритѣ, които тъкмо въ даденото време, както видѣхме, правѣли своитѣ нахлувания и грабежи както въ Срѣмската область, тъй и навѫтре въ полуострова и, ако тѣ сѫ достигали до Нишъ, то твърде естествено тѣхното нахлуване е могло по Дунавъ да се простре и до Видинъ. Сетнина отъ тия нахлувания на маджаритѣ било това, че последнитѣ се оттеглили назадъ, както се каза, и окончателно се закрепили въ Срѣмската область и я присъединили къмъ владенията си.

 

1. За личното име, чина и за това, че Саронитъ билъ назначенъ за управитель на България съ титла „катепанъ”, се научаваме отъ единъ неговъ, достигналъ до насъ, моливдовулъ отъ това време, чийто надписъ

 

 

146

 

пратена противъ Бодина. Но Саронитъ най-първо насочилъ действията си не противъ последния, а противъ градъ Скопие, резиденцията на българския управитель, защитата на който била повѣрена на Георгия Войтѣхъ. Ромейската войска се разположила предъ града и го обсадила. Защитникътъ на града, като виждалъ, че не ще бѫде въ състояние следъ унищожението на южната войска при Костуръ да противостои и да издържи обсадата, очевидно, присторно приелъ предложението на Саронита да му предаде града, следъ като получилъ отъ последния честна дума, че нѣма нищо лошо да го постигне. Саронитъ завзелъ Скопие, който сега ставалъ за него база за по-нататъшни действия противъ Бодина, и вече обмислялъ плана, какъ и отгде да почне тия действия. Между това Георги Войтѣхъ, казва Скилица, като се разкаялъ, загдето тъй постѫлилъ и взелъ страната на ромеитѣ, тайно известилъ Бодина въ Нишъ за станалото въ Скопие и го повикалъ по-скоро да се яви при него, въ Скопие, за да изколи жестоко и безжалостно до единъ хората на Саронита, които прекарвали времето нехайно и безгрижно, понеже считали, че победата е спечелена за тѣхъ. Презъ зимата, понеже билъ вече декемврий месецъ, по снѣга Бодинъ отъ Нишъ веднага потеглилъ къмъ Скопие, но Саронитъ, известенъ своевременно за това движение, излѣзълъ съ всичката си войска противъ българитѣ. Въ мѣстото наречено Таонионъ (, въ южната часть на Косово поле, сега Паунъ) Саронитъ далъ сражение, въ което едва ли не всички българи били избити, и самъ Бодинъ попадналъ въ пленъ. Князъ Михаилъ се опиталъ да помогне на сина си, като далъ войска отъ сърби и нормани на Лонгобардопула, който следъ пленението му при Призренъ, отведенъ при зетския князъ, останалъ на служба у него и дори се оженилъ за дъщеря му, и го изпратилъ противъ ромеитѣ; но отъ това нищо не излѣзло, защото Лонгобардопулъ се отметналъ и отново преминалъ на ромейска страна.

 

 

гласи: , и който носи образа на св. Михаила. Той е издаденъ отъ Mordtmanna въ , прибавление къмъ т. XVII (1886), стр. 144. — N. Bănescu, Changements etc. п. т., стр. 60.

 

 

147

 

Така главнитѣ водители на възстанието попаднали въ рѫцетѣ на византийцитѣ, още преди да се свърши 1072 година. Бодинъ въ вериги билъ откаранъ въ Цариградъ заедно съ Георгия Войтѣхъ, който не можилъ да издържи жестокитѣ обноски и мъчения, съ които ромейскитѣ войници му отмъщавали, за гдето повикалъ Бодина въ Скопие, и по пѫтя още за столицата умрѣлъ. Бодинъ пъкъ, следъ като стигналъ въ Цариградъ, билъ затворенъ въ мънастиря св. Сергий [1], но оттамъ наскоро билъ предаденъ на току що назначения антиохийски дука Исаака Комнинъ и отведенъ на заточение въ Антиохия. Но, понеже Исаакъ Комнинъ, завзетъ съ борбата противъ турцитѣ и съ усмирението на вълненията въ Антиохия, не особено строго и зорко вардилъ Бодина, то князѣ Михаилъ сполучилъ съ помощьта на наети съ пари венециански моряци да освободи сина си и да го върне въ отечеството му, а следъ смъртьта на баща си Бодинъ завзелъ зетския престолъ (около 1081 г.) [2].

 

Съ пораженията при Костуръ и Таонионъ билъ нанесенъ решителенъ ударъ на българското възстание. Сега оставало на ромеитѣ да свършатъ и съ ония българи, които мислили все още да се опиратъ. И за окончателното потушаване на това възстание Михаилъ VII назначилъ за управитель на „цѣлата българска страна” съ титла дука и съ особени пълномощия  Н и к и ф о р а  В р и е н и я, по-сетнешния претендентъ на византийския престоль, „та да се обуздае засилилиятъ се славински народъ”. Тоя пълководецъ билъ известенъ като добъръ и изкусенъ войникъ: преди повече отъ 20 години той се бѣ борилъ противъ печенѣзитѣ (1051) и унищожилъ тѣхнитѣ орди, а после съ Романа IV Диогенъ воювалъ сѫщо така успѣшно противъ турцитѣ въ Азия (1071). И наистина, Никифоръ Вриений оправдалъ надеждитѣ, въз-

 

 

1. Подъ св. Сергий трѣбва да се разбира мънастирьтъ св. мѫченици Сергий и Вакхъ, построенъ още отъ Юстиниана I и украсенъ отъ императрица Теодора; на неговото мѣсто сега се издига джамия Кючукъ айя София близу до Желѣзнитѣ врата на Мраморно море. — Н. П. Кондаковъ, каз. съч., стр. 130 и 133—4. — Г. Ласкинъ. п. т., стр. 157.

 

2. Skylitzes, ib., p. 767, 7—718, 22.

 

 

148

 

лагани на него отъ императора. „Той, пише неговиятъ внукъ, въ едно кѫсо време следъ пристигането си въ България дотолкова усмирилъ „славинския (т. е. българския) народъ”, че последниятъ веднага преклонилъ вратъ подъ ромейския яремъ и билъ доволенъ, че (Вриений) управлявалъ работитѣ въ България”. [1] Какви мѣрки е употрѣбилъ Вриений за умиротворението на страната, неговиятъ внукъ не посочва; но отъ думитѣ на Скилица не е мѫчно да се установи, че тия мѣрки ще да сѫ били доста строги. Императорскитѣ наемни войски, състоящи отъ германци и франки (нормани), пише Скилица, като се нахвърлили върху страната, разрушили останалитѣ въ Прѣспа български дворци и ограбили тамошната църква св. Ахиллий, построена отъ царь Самуила, [2] безъ да пощадятъ нѣкоя отъ светинитѣ въ нея, отъ които нѣкои били