Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

I. Епоха на възстанията

 

3. Нашествието на печенѣзи, маджари и узи

 

 

Печенѣзитѣ отъ дълги години, както се каза, чергували между Днепъръ и делтата на Дунавъ, като извършвали оттука своитѣ нападения и грабежи въ съседнитѣ страни. Въ XI. вѣкъ тѣ силно били стѣснени, отъ една страна, отъ рускитѣ князе, [2] а отъ друга — отъ своитѣ съплеменници —

 

 

Бележка на ред. Стр. 88

 

По-нова литература във връзка с печенегите и тяхната история през XXI век у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, 1958, стр. 89 сл.; срв. още А. С. Плетнева, Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях, МИА, М.—Л., 1958; Е. Stanescu, Le crise du Bas-Danube byzantine, au cours de la seconde moitié de XI siècle, Зборник радова Византолошког института, кн. IX, Београд, 1966, стр. 49—73; Р. Diaconu, Les Petchénèguе au Bas-Danube, Bucarest, 1970, стр. 1—158 (със списък на най-нови трудове по този въпрос).

 

 

2. Въ руския лѣтописъ на нѣколко мѣста се говори за нападение на печенѣзитѣ въ руската земя презъ XI. вѣкъ, но по време най-близко и най-голѣмо поражение имъ било нанесено отъ великия князъ Ярослава Мѫдри въ 1034 год. Вж. Лѣтопись по Ипатскому списку. С.-Петербургъ 1871, стр. 105—106.

 

 

89

 

узитѣ и куманитѣ, които още отъ Азия вървѣли по стѫпкитѣ имъ и ги тласкали къмъ западъ. Но къмъ срѣдата на сѫщия вѣкъ тѣ почнали да страдатъ, освенъ отъ външни врагове, и отъ вѫтрешни размирици, които и послужили като поводъ за нахлуванията имъ откъмъ Дунавъ, въ българскитѣ земи. Тѣхниятъ хаганъ Тирахъ (или Тиракъ), синъ на Килтера (а по други Килдара), човѣкъ слабъ и страхливъ, почналъ силно да завижда на единъ отъ печенѣжкитѣ главатари, на име Кегенъ, синъ на Валцара, който, макаръ и да не билъ отъ важенъ родъ, но се прославилъ съ военнитѣ си подвизи особено въ борбата съ узитѣ и се ползувалъ съ голѣма популярность въ народа. Като чувалъ и виждалъ това, Тирахъ се мѫчилъ душевно и търсилъ случай да го премахне, понеже се боялъ да му не отнеме властьта. Кегенъ, който си билъ запазилъ живота отъ засадитѣ на Тираха, билъ принуденъ най-сетне да се спасява съ бѣгство въ Днепровскитѣ блата; тамъ той се криелъ и въ сѫщото време чрезъ своитѣ роднини сполучилъ да привлѣче на своя страна отъ 13-тѣ колѣна, отъ които е състоялъ печенѣжкиятъ народъ и всѣко отъ които носило името на своя прародитель и главатарь, две — своето на име Велемарнидъ, и друго — Пагуманидъ. Следъ това Кегенъ открито се противопоставилъ на Тираха, но, разбитъ въ тая неравна борба, той билъ принуденъ да търси прибѣжище на отсамния брѣгъ на Дунавъ. „Като дошелъ до Дръстъръ, пише Скилица, и се затворилъ заедно съ своитѣ хора (тѣ били 20 хиляди) на единъ рѣченъ островъ, обезпеченъ отъ засади, той известилъ архонта — мѣстния воевода, Михаила Аколутъ, и съобщилъ, кой е той, и, бѣгайки отъ какви нещастни случки, е дошелъ, и че желае доброволно да премине къмъ императора, обещавайки, че, ако бѫде приетъ, ще бѫде отъ голѣма полза за работитѣ му.” [1] Въ

 

 

1. Skyl.-Cedr. ib., р. 583, 9-16. Въ цитираното тукъ мѣсто Скилица-Кедринъ нарича Михаила „синъ на Анастасия”, обаче, като се съпостави това известие съ други такива у сѫщия Скилица (ib. p. 543, 16-17 et 585, 4-7), а сѫщо и съ известията на Strategicon'a (ib. p. 25, 21—26, 1), не е мѫчно да се признае, че думитѣ сѫ попаднали въ горната цитата по едно само недоразумение у Скилица-Кедрина. За това

 

 

90

 

отговоръ на предварителното запитване въ Цариградъ, какъ да постѫпи въ случая, Михаилъ получилъ отъ императора заповѣдь да приеме Кегена заедно съ неговитѣ хора, да имъ набави всичко необходимо, а самия него да изпрати въ Цариградъ, което било веднага извършено. Константинъ IX Мономахъ приелъ Кегена радушно и благосклонно и, следъ като последниятъ приелъ кръщението, въвелъ го въ чинъ патриций; освенъ това императорътъ му повѣрилъ управлението на три крепости, построени на „високия”, т. е. на българския брѣгъ на Дунава, и много земя въ северна България, на която се поселили 20-тѣ хиляди печенѣзи. По тоя начинъ Кегенъ билъ приетъ въ броя на ромейскитѣ приятели и съюзници. Следъ това билъ изпратенъ монахъ Евтимий при неговитѣ хора и извършилъ покръщението имъ въ водитѣ на Дунавъ, [1] съгласно съ обещанието на тѣхния главатарь. Това е първото масово поселение на печенѣзи въ северна България (1048).

 

Този съюзникъ дошелъ за империята тъкмо на време, защото съ своитѣ тълпи той сега е могълъ да отблъсва нападенията на съплеменницитѣ си, които останали отвѫдъ Дунавъ. И наистина, Кегенъ, намирайки се въ пълна безопасность, почналъ да предприема нападения отвѫдъ рѣката въ земята на Тираховитѣ печенѣзи, като грабилъ и избивалъ мѫжетѣ, а женитѣ и децата откарвалъ въ пленъ и ги продавалъ на ромеитѣ. Като не можелъ да понася всичко това, Тирахъ изпратилъ пратеници при императора, чрезъ които го укорявалъ, загдето той, като е ималъ миренъ договоръ съ печенѣзитѣ, не трѣбвало да приема измѣнника (Кегена), а пъкъ като го е приелъ, трѣбвало да му забрани да напада и граби земята на договорницитѣ, и го предупреждавалъ, че, ако не забрани на Кегена да върши подобни работи и продължава да го подпомага, то той (Тирахъ) ще наруши договора и ще

 

 

подробно вж. В. Н. 3латарски, Политическото положение на север. България и пр., п. т., стр. 11—13.

 

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 581, 20— 584, 7. — Zonaras, ib., p. 174, 11-29. — М. Аttаlеiаtеs, ib. р. 30, 5-12. — Ср. Fr. Dölgеr, Regesten, n. т., стр. 8, № 888 и 889.

 

 

91

 

почне тежка за империята война. Константинъ IX Мономахъ съ насмѣшка посрещналъ тия заплахи и предупреждения, като казалъ, че той не е могълъ само поради заплахитѣ на печенѣга да стане предатель на оногова, който е потърсилъ у него прибѣжище, и да забрани да се вреди на ония, които сѫ напакостили, и изпроводилъ печенѣжкитѣ пратеници безъ нищо. Тогава императорътъ написалъ писмо до Михаила Аколутъ, управителя на придунавскитѣ градове, и до самия Кегена да пазятъ внимателно високитѣ брѣгове на Дунавъ, и въ случай на нападение отъ печенѣжка страна, да съобщатъ, та да бѫдатъ изпратени нѣкои отъ западнитѣ отреди и заедно съ тѣхъ да попрѣчатъ на печенѣзитѣ да минатъ рѣката. Едновременно били изпратени сто кораба по Черно море къмъ устието на Дунавъ, които, като навлѣзатъ въ рѣката, да задържатъ печенѣзитѣ. [1]

 

Следъ завръщането на пратеницитѣ, като изслушалъ отговора на императора, Тирахъ решилъ да изпълни заканата си. Той използувалъ суровата и тежка зима на 1048 г., като преминалъ по замръзналия въ дълбочина до 15 лакти Дунавъ който улеснявалъ преминаването на рѣката на всѣко мѣсто, съ “всички печенѣзи”, които на брой достигали, както казвали, до 800,000 души, впусналъ се да опустошава и граби придунавската българска страна. Михаилъ Аколутъ, като видѣлъ, че не ще може да издържи напора на такова множество варвари, веднага поискалъ отъ императора да му изпрати бърза помощь. По заповѣдь на Мономаха скоро се явили одринскиятъ дука-управитель на темата Македония и Тракия, магистеръ Константинъ Арианитъ и намѣстникъ-управительтъ на България, Василий Монахъ, известенъ още съ титлата  с и н к е л л ъ, [2] съ своьтѣ войски и, като се съединили

 

 

Бележка на ред. Стр. 91

 

Нови подробности във връзка с нахлуването на Тирах през 1048 г., извлечени из едно произведение на евхатийския митрополит Йоан Мавропус у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, стр. 35 сл.

 

 

1. SkуI.-Сеdr. ib., р. 584, 8—585, 11. — Zonaras, ib., p. 174, 29 175, 8.

 

2. Skуl.-Сеdr. ib. р. 607, 10-11. — Fr. Dölgеr, Regesten, n. т., 2. Teil, стр. 8, 890 и 904, неизвестно защо, нарича Василия Монаха proteuon von Bulgarien, когато у цитирания отъ него Кедринъ той е нареченъ (p. 586, 2-3) и (587, 13-14), a у Аталиата той носи името „сатрапъ на България” (Attaleiates, p. 37, 12 et 38, 9).

 

 

92

 

съ Михаила и Кегена, съвършено разбили печенѣзитѣ, които, изтощени отъ зимата и стомашна болесть, която се развила между варваритѣ отъ чрезмѣрното употрѣбение на вино и други питиета, не могли да издържатъ и ги принудили да сложатъ орѫжие и да се предадатъ заедно съ Тираха. При всичко че отмъстителниятъ Кегенъ настоявалъ да бѫдатъ избити всички пленници до единъ, обаче ромейскитѣ военачалници, като обсадили предложението на Кегена, намѣрили го за нечестиво и недостолепно за ромеитѣ дѣло и решили, че по-добре и по-полезно ще бѫде да се пръснатъ за поселение въ пуститѣ равнини на България и да имъ се наложатъ данъци, които ще бѫдатъ немалобройни; ако пъкъ на императора потрѣба войска противъ маджаритѣ и други иноплеменни народи, той ще може да въорѫжи отъ тѣхъ. Тогава Кегенъ, колкото билъ взелъ живи въ пленъ, всички, освенъ ония, които продалъ, изклалъ и се върналъ въ живѣлището си, а хилядитѣ печенѣзи приелъ управительтъ-намѣстникъ Василий Монахъ и ги поселилъ въ мѣстности около Срѣдецъ, Нишъ и на Овче поле, [1] следъ като имъ отнелъ орѫжието. Тирахъ пъкъ заедно съ други 140 души, вѣроятно, по-важни мѫже билъ отведенъ въ Цариградъ, гдето императорътъ ги приелъ ласкаво и, следъ като ги покръстилъ, настанилъ ги много добре. [2] И наистина, помощьта на печенѣзитѣ скоро потрѣ-

 

 

1. Това име у Скилица-Кедрина (ib. p. 587, 15) е предадено , а у Г. Акрополита (edit. А. Heisenberg, р. 78, 21 et 118, 16) въ нѣкои рѫкописи наредъ съ стои и , а у Ерhrеmius'a, edit. Bm. v. 8516: . — C. Jireček, Heerstrasse, S. 70; — Исторія болгаръ, Одес. издан. стр. 270, 356. — Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 41 и другаде.

 

2. Attaleiates, ib., p. 30, 12—31, 5. — Skyl.-Cedr. ib., p. 585, 11 587, 19. — Zonаras, ib. p. 175, 8—176, 4. — Обикновено къмъ изложеното тукъ събитие се отнася оня предаденъ въ тълкуването къмъ „Видението на Данаила пророка” разказъ, въ който се разправя, че византийскиятъ царь Михаилъ, който се отъждествява съ българския Борисъ-Михаилъ, преди антихриста ще възкръсне, за да пропѫди измаилтянитѣ и да ги разбие съвсемъ, и че тоя български  К а г а н ъ, когато дойде уреченото време, ще възкръсне, ще срещне измаилтянитѣ на “Овчи поли” и ще имъ избие „скопские вое на Киевѣ студенци”. Следъ нѣколко време

 

 

93

 

бала противъ азиятския неприятель, но въ сѫщото време се почувствувало, каква голѣма грѣшка била направена съ това поселение на печенѣзитѣ въ България.

 

Тъкмо въ това време нападенията на турцитѣ-селджуци въ Азия станали особено опасни за империята. За да подкрепи византийскитѣ войски въ Иверия, Мономахъ заповѣдалъ да набератъ 15 хиляди най-добри войници отъ новитѣ поселници; тѣ били раздѣлени на четири отреда подъ командата на четирма тѣхни воеводи,  С у л ц а,  С е л т е,  К а р а м а н ъ  и  К а т а л и м ъ, които били богато одарени и снабдени съ хубави кола и коне, а общиятъ надзоръ надъ тѣхъ и пѫтеводство били повѣрени на патриция Константина Адро-

 

 

ще дойдатъ още „двѣ чести измаилтѣнь и поплѣнять всу землю бльгарскую”, но българскиятъ Каганъ пакъ ще излѣзе и ще ги срещне на “Срѣдьци и ту створить сѣча два и речеть у Бонѣ: оставите ту плѣнь, идѣте же домомь. И начнуть глаголати измаильте: не даимь мы нь бимь се. И тоу створеть разбои великь” и т. н. (С п о м е н и к, кн. V, стр. 12—13). — К.  И р е ч е к ъ  предположи, че тукъ подъ нападения на измаилтяни трѣбва да се разбиратъ походитѣ на маджаритѣ или печенѣзитѣ на Балканския полуостровъ (Das christl. Element etc., S. 92). M.  Д р и н о в ъ  по сѫщия поводъ пише: „авторътъ на  Д а н а и л о в о т о  тълкуване тукъ съ нѣкои апокалипсически събития е уплелъ печенѣжкитѣ върлувания по Балканския полуостровъ между 1048—1051 години. Отъ византийския историкъ Кедринъ ние знаемъ, че на византийцитѣ въ тогавашнитѣ имъ борби съ печенѣзитѣ е помагалъ нѣкой-си Михаилъ български. И може да се мисли, че неговата намѣса въ тая борба е подсѣтила и подбудила тоя авторъ да възкреси Бориса-Михаила и да го отождестви съ апокалипсическия византийски Михаилъ” (Мѣдно (бакърено) гумно, мѣденъ токъ въ словѣнскитѣ и гръчки умотворения. Сборниче М. С. Дриновъ, София 1900, стр. 110—111).  Й о р.  И в а н о в ъ  (Северна Македония, София 1906, стр. 42, бел. 1) повтори това мнение на М. Дринова. Обаче у Скилица-Кедрина нийде не се говори за “Михаилъ български”, а както видѣхме, това е доростолския архонтъ-управитель Михаилъ Аколутъ, следов. да се идентифициратъ тукъ измаилтянитѣ съ печенѣзитѣ нѣма никакви основания. Недоразумението, може би, да е произлѣзло отъ това, че у Скилица-Кедрина се споменува за българска войска, или пъкъ защото той билъ управитель на българския градъ Дръстъръ. — Не трѣбва да се смѣсва нашиятъ Михаилъ Аколутъ и съ споменувания въ житието на св. Гавриила Лѣсновски , който водѣлъ борба съ нѣкого си Мавраганъ (и Мавранъ), , който се нарича още , т. е. езич-

 

 

94

 

в а л а н ъ. Тѣ преминали Босфора и отъ Хрисополь (сег. Скутари) потеглили навѫтре въ областьта Витиния. Когато стигнали до пл. Даматрисъ, въ тѣхъ се породило едно колебание. „Недовѣрие къмъ византийскитѣ власти и водачи, смѫтни опасения за далечния пѫть въ неизвестни страни усилили пробудилата се тревога”, пише  В. Г.  В а с и л ь е в с к и. [1] Печенѣжкиятъ отредъ се спрѣлъ и отказалъ да върви по-нататъкъ. Тогава печенѣжкитѣ главатари държали тамъ съвещание, което у тѣхъ се наричало  к о м е н т ъ, [2] и на което мне-

 

 

никъ. Отначало билъ победенъ Михаилъ, и избѣгалъ (?), а Мавраганъ завладѣлъ . Въ Ратковица Михаилъ се усърдно помолилъ на Бога и на св. Гавриила да му помогнатъ противъ поганина. По указанието и при съдействието на св. Гавриила Михаилъ сполучилъ да се промъкне съ двама войници въ палатитѣ на Маврагана въ Ратаица (?) при Злѣтово и да го убие въ леглото, когато той спѣлъ, безъ да бѫдатъ отъ нѣкого забелязани, и си отишли посрѣдъ бѣлъ день. Следъ това Михаилъ съ войска нападналъ въ владенията на Маврагана, изгорилъ палатитѣ му и поганскитѣ му войници разпръсналъ (вж.  Й о р.  И в а н о в ъ, Български старини и пр., стр. 398—399 и Северна Македония, стр. 104). Макаръ по строение и по мѣсто тоя разказъ и да носи сѫщо апокрифиченъ характеръ, както и Данаиловото видение и апокрифичниятъ български лѣтописъ, все пакъ той има въ себе си известна историчность, но въ такъвъ случай ще трѣбва да придадемъ на неговитѣ факти чисто мѣстенъ характеръ: въ Михаила да видимъ нѣкой мѣстенъ „князъ”, който притежава своя „държава” и е нареченъ “български” въ противоположность на Маврагана, който не е българинъ, а въ Маврагана — нѣкой печенѣжки главатарь на ония печенѣзи, които били поселени на Овче поле. Тѣхнитѣ владения сѫ съседили, както изглежда, и поради това постоянно сѫ враждували помежду си. Наистина, разказътъ се почва така:

въ които думи би могло да се види въ Михаила нѣкой намѣстннкъ-управитель на България, обаче това едвали е допустимо, защото всички действия се извършватъ на и около Овче поле и защото Мавраганъ сполучилъ да завладѣе неговата „държава”, която не е могла да бѫде западнитѣ и югозападни български земи.

 

1. Вж. Византiя и печенѣги. Труды, т. I, стр. 15.

 

2. Skyl.-Cedr., ib., p. 588, 11-13: Тукъ = consilium = съветъ, съвещание. Подробно вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. I, ч. 1. стр. 320—321, бел. 3.

 

 

95

 

нията се раздѣлили: едни се изказвали, че трѣбва да про-дължатъ пѫтя си и да не се противопоставятъ на императорската заповѣдь, защото, отдѣлени отъ другитѣ печенѣзи, тѣ не представятъ такава сила, която да може да устои противъ войскитѣ ромейски, назначени да имъ прекѫснатъ пѫтя; други пъкъ предлагали да заседнатъ въ нѣкоя витинска планина и да се защищаватъ, въ случай че бѫдатъ нападнати отъ ромеитѣ, но по никой начинъ да не отиватъ за Иверия, страна далечна и необикновена, гдето тѣ ще иматъ за неприятели не само враговетѣ ромейски, но и самитѣ ромеи. [1] Обаче надделѣло едно трето мнение на главатаря Каталима, който предложилъ да се върнатъ назадъ и да се съединятъ съ съплеменницитѣ си, които останали въ България. Когато нѣкой го попиталъ, какъ ще минатъ морето, той, безъ да отговори нѣщо, заповѣдалъ да вървятъ следъ него. Тѣ се опитали да убиятъ Адровалана, но не сполучили, защото той своевременно избѣгалъ. Тогава тѣ потеглили всички обратно къмъ морето подиръ Каталима. Когато стигнали на морския брѣгъ и не намѣрили тамъ никакви лодки, Каталимъ завикалъ къмъ съпѫтницитѣ си: „който иска да спаси себе си и всички печенѣзи, нека ме последва!” Той пришпорилъ коня си и навлѣзълъ въ морето; следъ него тръгналъ единъ, други, трети, а после и цѣлото множество: тѣ преплували Босфора на конетѣ си и излѣзли при мънастиря св. Тарасий, който се намиралъ на европейския брѣгъ на Босфора (сега развалини въ Буюкъ-дере при устието на дерето. [2])

 

Следъ това тѣ продължили пѫтя си къмъ Срѣдецъ при другитѣ си съплеменници, безъ да срещнатъ какъвто и да било отпоръ или съпротива, дотолкова било бързо и неочаквано тѣхното движение. Тамъ Каталимъ успѣлъ да възбунтува тамошнитѣ печенѣзи, които вече се занимавали съ земе-

 

 

1. В. Г. Васильевски по тоя поводъ забелязва: „Если бы принято было послѣднее мнѣніе, то, быть можетъ, мы имѣли бы въ исторіи однимъ любопутнымъ явленіемъ болѣе: Печенѣжкое государство въ Виѳиніи, въ виду Константинополя” (п. т., стр. 15—16).

 

2. Г. Ласкинъ, Георгій Кодинъ о древностяхъ Костантинополя. Кіевъ 1905, стр. 194.

 

 

96

 

дѣлие и, въоръжени вмѣсто съ орѫжия съ брадви, коси и други желѣзни земедѣлски орѫдия, присъединили се къмъ другитѣ, като потеглили заедно въ южна България, съ цель, очевидно, да грабятъ. Обаче, когато пристигнали при Пловдивъ, тѣ промѣнили посоката на пѫтя си къмъ северъ, защото, вѣроятно, узнали, че по-нататъкъ ще срещнатъ съпротива. Като преминали Стара-планина презъ Троянския проходъ, печенѣзитѣ разпънали шатритѣ си въ придунавската равнина покрай р. Осъмъ; само главатарьтъ Селте останалъ въ Ловечъ, споредъ хрониста, за почивка; обаче неговата цель била да се укрепи въ тая недостъпна крепость и да отбива оттамъ всѣко нападение. Но това той не можалъ да постигне, защото одринскиятъ дука Константинъ Арианитъ, който билъ тръгналъ съ войскитѣ си по стѫпкитѣ на печенѣзитѣ, следъ като преминалъ сѫщия проходъ, нападналъ Селте при Ловечъ, който, безъ да окаже нѣкакъвъ отпоръ, избѣгалъ, като оставилъ цѣлия си лагеръ. Арианитъ по тоя начинъ не позволилъ на печенѣзитѣ да завзематъ тая важна крепость и, като завладѣлъ лагера на Селте и оставилъ гарнизонъ въ Ловечъ, върналъ се назадъ. [1]

 

Печенѣзитѣ, следъ като преминали въ придунавска България, завзели малко по малко цѣлата страна между Дунавъ и Стара-планина отъ р. Осъмъ до Черно море и се настанили въ нея, защото тамъ намѣрили мѣстность, богата съ гори, вода и пасбища, която мѣстнитѣ жители наричали  С т о  м о г и л и   или  С т о х ъ л м и е  и която заемала източната половина на днешна северна България между предгорията на Стара-планина и Черно море. [2] Оттамъ тѣ почнали да правятъ своитѣ нападения въ съседнитѣ области, които се намирали подъ властьта на ромеитѣ. Тия нахлувания, въ които, вѣроятно, сѫ вземали участие и българитѣ, захванали силно да плашатъ цариградското правителство. За да намѣри срѣдства противъ тия нападения, Константинъ IX

 

 

Бележка на ред. Стр. 96

 

Относно локализацията на Стохълмието срв. Р. Diasonu, Les Petchénègues au Bas-Danube, стр. 86. Като изброява различните гледища по този въпрос, той счита, че тази област се е намирала в Североизточна България, но не близо до Стара планина.

 

 

1. Skyl.-Cedr, ib., р. 587, 20—590, 6. Zоnaras, ib., 174 6, p. -19.

 

2. С. Jirеčеk (Das christliche Element usw, S. 86—87; cp. сПсп. кн. 55—56 (1898), стр. 262) обяснява, че мѣстнитѣ жители наричали така тая мѣстность поради многобройнитѣ могили въ Черноморския край.

 

 

97

 

Мономахъ извикалъ въ столицата Кегена, за да се посъветва съ него. Кегенъ се явилъ съ цѣлата си войска и се разположилъ на лагеръ на равнината предъ Цариградъ, наричана  М а и т а с ъ. [1] Но, преди още да се срещне съ императора и да узнае, защо е билъ извиканъ, презъ нощьта Кегенъ билъ нападнатъ отъ трима печенѣзи въ леглото и му нанесли леки рани, защото тѣлохранительтъ на воеводата своевременно ги забелязалъ и, когато тѣ се спустнали да бѣгатъ, уловили ги и ги откарали при Кегеновия синъ Валцара. Но последниятъ не наказалъ покусителитѣ върху живота на баща му, а на сутриньта, като турилъ ранения Кегенъ на кола и повелъ задъ колата свързани злоумишленицитѣ, той заедно съ брата си Гулина и цѣлата конница потеглилъ къмъ императора. Когато това шествие стигнало на Иподрома, то било спрѣно, и само Валцаръ се явилъ предъ императора. Предупреденъ за причината на това шествие, Константинъ Мономахъ запиталъ Валцара защо той не наказалъ престѫпницитѣ, на което последниятъ отговорилъ, защото тѣ непрестанно произнасяли името на императора. Тогава Мономахъ, изпадналъ въ неумѣстно подозрение, заповѣдалъ веднага да му доведатъ свързанитѣ и самъ ги разпиталъ за причината, отъ която били подбудени да убиятъ „патриция”. Тѣ отговорили: „той злоумишляваше противъ твоето царство и столицата и на сутриньта рано щѣше да нападне и всички, които бѣха вѫтре, до единъ да изколи, а града да ограби и да побѣгне при печенѣзитѣ”. Безъ да разследва работата, Мономахъ повѣрвалъ на тия клевети и въвежда Кегена въ единъ отъ императорскитѣ дворци подъ предлогъ за лѣкуване на ранитѣ, а въ сѫщность го турилъ подъ строгъ надзоръ; сѫщо така и синоветѣ му били поотдѣлно арестувани, а обвиняванитѣ въ извършеното покушение заповѣдалъ да пуснатъ на свобода. За да разположи къмъ себе си печенѣжката тълпа, императорътъ изказвалъ

 

 

1. Споредъ Византия, това е днеш.  Е н и б а х ч е; но по-вѣроятно е, се е намирала отвънъ градскитѣ стени, както се види и отъ думитѣ Скилица-Кедрина ib., р. 594, 12-13: Cp. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 122.

 

 

98

 

къмъ печенѣзитѣ присторно благоволение, като ги постоянно угощавалъ съ добри яденета и питиета, съ намѣрение тайно да имъ отнеме орѫжието, конетѣ и колата и по тоя начинъ да ги задържи. Печенѣзитѣ обаче въ задържката на главатаря и арестуването на синоветѣ му, както и въ освобождаването на престѫпницитѣ виждали лоши признаци и дори зложелателства, и затова тѣ приемали всичко, каквото имъ изпращалъ императора, съ благодарность, за да маскиратъ своитѣ тайни намѣрения; и наистина, въ една отъ близкитѣ нощи, когато никой не подозиралъ, цѣлата Кегенова орда се вдигнала отъ лагера и съ бързи и усилени преходи на третия день стигнала до Стара-планина, която тя преминала, безъ да срещне какъвто и да било отпоръ, и се присъединила къмъ голѣмото множество печенѣзи. Не се минало много следъ настаняването на Кегеновата орда въ северна България, печенѣзитѣ, чувствувайки се сега доста силни, почнали да преминаватъ Стара-планина и, като се настанили при крепостьта  А в л и  въ южнитѣ поли на планината (въ север, часть на южна България), [1] да разпространяватъ своитѣ грабежи и опустошения въ Одринскатата область. [2]

 

Всички до тукъ изложени събития и факти ясно сви-

 

 

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 596, 13-15:

у  И д р и з и  — Афли, у  W i l l e h a r d o n i n, édit. N. de Wailly, p. 294: Eului, var. Aulin, Eulin. Стредъ К. Иречека (Пътувания, II, стр. 704—705; cp. Archäl. Fragmente aus Bulgarien, Arch.-Epigr. Milt. X, S. 148—149, Amm. 14), Авли се намирала при дн. с. Гаврилова (преди Дерменъ-дере), 12 клм. отъ Сливенъ при Сливенскитѣ бани, а споредъ В. Томашека (Zur Kunde der Hämus-Halbinsel, II (ldrîsî), S.-Ab. S. 38; SBWA, t. 113 (1887), S. 320) — при днеш. c. Г. Александрово (преди Бургуджикъ или Бургуджии), източно отъ Сливенъ почти на срѣдата на пѫтя за Карнобадъ. Ако се сѫди по даннитѣ на Идризи, именно, че отъ Афли на единъ день пѫть западно се намиралъ гр. Истлифносъ — Сливенъ и че на северната страна отъ Афли се издигали височини като стена (Tomaschek, п. т., стр. 37), а това могатъ да бѫдатъ само Синитѣ камъни, ще трѣбва да признаемъ, че опредѣлението на Томашека е по-вѣрно и по-точно, въпрѣки това, че сѫществуващето и днесъ с. Авлиени на с.-з. отъ Нова-Загора би могло да говори въ полза на Иречековото.

 

2. Skуl.-Сеdг., ib., р. 594, 4—596, 15.

 

 

99

 

детелствуватъ, че презъ 1049 год. източната половина на днешна северна България заедно съ Добруджа била съвсемъ очистена отъ ромейскитѣ войски, а заедно съ това и отъ всѣка византийска власть, следователно архонтътъ въ придунавскитѣ градове патриций Михаилъ Аколутъ вече не се намиралъ тамъ, защото Скилица-Кедринъ изрично отбелязва, че никой не се осмѣлилъ да се противопостави на печенѣзитѣ и да имъ попрѣчи, и страната, очевидно, била предоставена въ пълно разположение на върлуващитѣ варвари. Че това е било именно така, се доказва съ обстоятелството, че оттогава ромеитѣ водѣли военнитѣ си действия противъ печенѣзитѣ за нѣколко години, както ще видимъ, южно отъ Стара-планина, въ Тракия, която тѣ сѫщо немилостиво опустошавали.

 

И наистина, още въ края на лѣтото или въ началото на есеньта 1049 год. одринскиятъ дука Константинъ Арианитъ, който билъ назначенъ за “началникъ на запада” , т. е. главнокомандуващъ на европейскитѣ войски, се опиталъ да окаже отпоръ на печенѣзитѣ съ военнитѣ сили, които ималъ тогава подъ рѫка; отначало той ималъ успѣхъ, преследвайки отстѫпващитѣ отдѣлни групи, но при Диамполь (днеш. Ямболъ) билъ съвършено разбитъ съ голѣма загуба отъ хора — загинали „не малко тракийци и македонци”, пише Скилица. Арианитъ побързалъ да се върне въ Одринъ и веднага известилъ императора за постигналата го злополука и че опасностьта е голѣма и трѣбва да се събере нова войска, за да може да се противопоставя на печенѣзитѣ. Константинъ Мономахъ не се отнесълъ безъ внимание. Най-напредъ той поискалъ да използува въ случая Тираха и другитѣ печенѣжки главатари, които, обсипани съ богати подаръци и голѣми милости, му обещали клетвено, че ще укротятъ съплеменницитѣ си, и ги изпратилъ при одринския дука, а самъ веднага извикалъ всички източни войски въ Европа. Когато войскитѣ — едни презъ Хризополь (сегаш. Скутари), (презъ Босфора), а други презъ Абидосъ (презъ Дарданелитѣ) се събрали въ столицата, императорътъ изпратилъ подъ

 

 

100

 

главното командуване на  р е к т о р ъ  Н и к и ф о р а  евнухъ [1] съ титла „пълномощенъ стратегъ”, [2] а съ него иверийския дука Катакалона Кекавменъ [3], който билъ издигнатъ въ “стратилатъ на изтока”, [4] и франгопула Херве (Hervé, ), тогавашния предводитель на едноплеменнитѣ нему наемни войници — франкитѣ; и на двамата било заповѣдано въ всичко да слушатъ и изпълняватъ заповѣдитѣ и разпоредбитѣ на главнокомандуващия — пълномощенъ стратегъ. Но ректоръ Никифоръ като преминалъ Стара-планина презъ Желѣзнитѣ врата въ Котленския балканъ, разположилъ се на лагеръ при крепость Диакене, отстояща не много отъ Стохълмието, [5] гдето

 

 

1. Титлата „ректоръ” е една отъ ония, които се давали на духовни лица, и е заемала, както изглежда, най-високо мѣсто между другитѣ подобни титли — протосинкеллъ, синкеллъ и ипертимъ . Тоя Никифоръ евнухъ билъ по-рано свещеникъ на Константинъ Мономаха, но после се отказалъ отъ духовното си звание заради свѣтска слава, а въ 1043 год. Мономахъ го почелъ съ титлата ректоръ и като стратопедархъ билъ изпратенъ противъ турцитѣ въ Азия. — Skуl.-Сеdг., ib., р. 593, 3-13 и сл.— Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 157—159. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 19.

 

2. За — пълномощенъ стратегъ вж. тукъ по-горе, стр. 8—9.

 

3. Въ 1045 г. той билъ назначенъ за управитель или генералъ-губернаторъ на Иверия (сег. Грузия) (Skyl.-Cedr., ib., р. 560, 19-20); въ 1048 год. като управитель на Иверия и на арменското царство Ани, той удържал победа надъ турцитѣ, а презъ септемврий с. г. билъ виновникъ на друга голѣма победа надъ сѫщитѣ (ibid., р. 573—574; 577; 580). Въ 1049 год. Константинъ Мономахъ го извикалъ отъ изтокъ и го изпратилъ въ България. — Вж. В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т., стр. 118 (75).

 

4. — Тая длъжность, както и имали сродство съ доместика на западнитѣ или източнитѣ войски, т. е. единиятъ и другиятъ били главнокомандуващи било на западнитѣ, било на източнитѣ войски (Skyl.-Cedr. ib., p. 630, 10: Разликата между и не може да се прокара строго, но по положение и по рангъ тѣ се приравнявали. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 323—324, е наклоненъ да приеме, че първиятъ командувалъ конницата, а вториятъ — пехотата, обаче това разграничение ще трѣбва още фактически да се установи.

 

5. За мѣстото, отгдето е миналъ Никифоръ, както и за идентификацията на съ = старобълг.  Д ѣ в и н а  — крепость, която се намирала на с.-изт. отъ Котелъ по пѫтя за с. Върбица въ Пре-

 

 

101

 

се окопалъ съ здравъ окопъ, и решилъ на следния день, като остави тамъ обоза и излишната войска, да потегли и да се удари съ неприятеля, защото той мислилъ, че още при първото нападение ще ги завладѣе, и се боялъ само, печенѣзитѣ да не се разбѣгатъ преждевременно; войницитѣ му дори носѣли съ себе си вѫжета и ремъци, за да вържатъ заловенитѣ печенѣзи. Но и при все това Никифоръ не постигналъ цельта си. Той строго се противопоставилъ на умѣстнитѣ съвети на Кекавмена да нападнатъ неприятелитѣ, докато тѣ сѫ били раздѣлени и пръснати, и дори се надсмивалъ надъ тѣхъ, като казалъ, че „не го придружаватъ ловджийски кучета, които да подущватъ печенѣзитѣ и да ги изкарватъ отъ убѣжищата”. Между това печенѣзитѣ, къмъ които се билъ присъединилъ и Тирахъ съ другитѣ главатари противъ обещанието си да усмири съплеменницитѣ си, се обединили и се доближили до ромейския лагеръ. Когато на следния день влѣзълъ въ бой съ тѣхъ, Никифоръ не можелъ да издържи: ромеитѣ и въ това сражение били съвършено разбити, обърнати въ бѣгство, и едвамъ остатъцитѣ отъ тѣхъ намѣрили спасение въ горитѣ и долищата на Стара-планина. Самъ Кекавменъ, който най-дълго отъ другитѣ военачалници се отбивалъ, билъ тежко раненъ, но билъ познатъ и спасенъ отъ единъ печенѣгъ, на име Галинъ, който го помнѣлъ още отъ времето, когато Кекавменъ билъ архонтъ въ придунавскитѣ градове; цѣлиятъ ромейски лагеръ заедно съ обоза станалъ плячка за победителитѣ. Следъ това печенѣзитѣ се впуснали отново да грабятъ и опустошаватъ ромейската земя. [1]

 

Когато Константинъ IX Мономахъ се научилъ отъ бѣжанци за голѣмата злополука, която постигнала ромейката армия, той, крайно озадаченъ и изплашенъ отъ голѣмитѣ несполуки, побързалъ да приготви нова армия отъ из-

 

 

славската планина, вж. В. Н. Златарски, Словѣнското житие на св. Наума отъ XVI. вѣкъ. СпБАк. кн. XXX (1925). Притурка, стр. 22—28.

 

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 596, 16— 600, 9. — За това поражение съобщаватъ и други двама, близки на събитието по време византийски писатели; за тѣхъ подробно вж. тукъ Притурка № 3: „За поражението на ромеитѣ при крепость Диакене”.

 

 

102

 

точни и западни войски, която подъ началството на  е т е р и а р х ъ  К о н с т а н т и н а, [1] облѣченъ въ длъжность „пълномощенъ стратегъ”, била изпратена въ 1050 год. въ Одринъ, гдето се укрепилъ съ окопъ. Докато Константинъ се съвещавалъ съ пълководцитѣ си, отгде да предприеме военнитѣ си действия, на 8. юний с. г. печенѣзитѣ се появили вече предъ Одринъ. Началникътъ на пехотната войска, патриций  С а м у и л ъ  В у р ц а, комуто била повѣрена отбраната на окопа, излѣзълъ отъ последния и, безъ да дочака заповѣдь отъ етериарха, преждевременно се сблъскалъ съ приближаващитѣ се варвари, обаче войницитѣ не могли да издържатъ силния неприятелски натискъ; поради това етериархъ Константинъ, виканъ нѣколко пѫти отъ Вурца на помощь, билъ принуденъ да изтегли цѣлата си войска и на Царева-ливада при Одринъ [2] да влѣзе въ жестокъ бой, въ

 

 

1. Тоя Константинъ евнухъ, койгь изкарвалъ рода си отъ сарацинитѣ, билъ служитель на Константина IX Мономахъ, преди тоя да стане императоръ, и се ползувалъ съ довѣрието му, билъ още въ 1047 год. или , т. е. билъ главенъ началникъ на цѣлия варяжки корпусъ и ималъ власть и надзоръ надъ всички изобщо варяги, както надъ тия, които сѫ живѣели въ императорския дворецъ, управлявани отъ аколута, така и надъ ония, които се намирали вънъ отъ столицата; по рангъ той стоялъ по-долу отъ друнгария на виглата, т. е. отъ началника на всѣкидневната императорска охрана, но билъ по-горе отъ архонта на екскувититѣ и аколута. Константинъ евнухъ билъ „пълномощенъ стратегъ” още въ 1047 год. въ войната съ турцитѣ-селджуци за Армения. Вж. Skyl.-Cedr. ib., p. 560, 20-22. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр, 331—332. — М. Attaleiates, ib., p. 33,22, нарича сѫщия Константинъ — главнокомандуващъ (комендантъ) и = на старото praepositus sacri cubiculi и отговаря на днеш. министъръ на двора; той стоялъ начело на придворното ведомство, и нему принадлежали властьта и надзорътъ за служащитѣ „при двора”, които зависѣли направо отъ него (Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 171—172). Очевидно, че тая длъжность той е заемалъ въ момента, когато билъ назначенъ за пълномощенъ стратегъ и главнокомандуващъ противъ печенѣзитѣ.

 

2. К. Иречекъ (Heersstrase etc. S. 99—100) опредѣля Царева Ливада така: „На дѣсния брѣгъ на р. Тунджа се простирали широки зелени ливади съ горички „императорски ливади” — , „Комненовски ливади” — (Cantacuzenus, ed. Bon. lib. II, cap. 34) отъ XIV вѣкъ”, les plus beaux près du monde”, гдето франкитѣ отъ ла-

 

 

103

 

който ромеитѣ били отново обърнати въ бѣгство. При това отъ тѣхъ не били избити много, но били най-позорно прогонени въ окопа. Тогава билъ смъртоносно раненъ въ гърдитѣ Константинъ Арианитъ, [1] единъ отъ най-добритѣ пълководци на Мономаха, който на третия день се поминалъ, а патриций Михаилъ Докианъ, [2] уловенъ живъ и докаранъ при печенѣжкия главатарь, опиталъ се да го заколи съ близко намиращия се мечъ, но за тая си смѣлость билъ жестоко убитъ: насѣченъ отъ печенѣзитѣ. [3] Останалата ромейска войска, затворена малодушно въ своя окопанъ лагеръ, едвали би издържала обсадата, защото печенѣзитѣ засипвали рова съ камъни и храсти, за да превзематъ съ сила окопа, 1. ако да не билъ тежко раненъ и повлѣченъ отъ коня си печенѣжкиятъ главатарь Сулце, което навело на тѣхъ голѣмъ страхъ, и 2. ако да не билъ се явилъ отъ Одринъ на помощь на ромеитѣ протоспатарий Никита Глава. Печенѣзитѣ, като го видѣли и го присторили на синкелла Василия Монаха, управителя на България, понеже се очаквалъ да пристигне тамъ съ българскитѣ войски , изплашени въ безредие почнали да отстѫпватъ и се разбѣгали. [4]

 

 

тинската империя сѫ разбивали обикновено своя лагеръ. Тѣхното мѣсто сега (въ 1877 г., когато Иречекъ писалъ и издалъ книгата си) заематъ градинитѣ на султанския сарай”. Споредъ М. Attaleiates, ib. p. 34, 11-13, това сражение станало „предъ града” „въ мѣста разорани, лозя и скалисти (каменисти) огради”

 

1. Споредъ сѫщия, п. т., стр. 34, 16, Арианитъ билъ ударенъ съ метателно копие.

 

2. Споредъ М. Attaleiates, ib. p. 34, 2, Михаилъ Докианъ тогава носѣлъ чинъ „вестархъ”.

 

3. М. Attaleiates, ib., p. 34, 20-23, разказва за грозната смърть на Докиана следното: „скититѣ, кипнали отъ ядъ, разкѫсватъ го и, като разрѣзали стомаха му, извадили вѫтрешноститѣ му и, като отрѣзали рѫцетѣ и краката му, пъхнали ги въ него.

 

4. М. Attaleiates, ib., p. 33, 14— 35, 2, по-подробно описва това сражение при Одринъ, но не съобщава причинитѣ, които сѫ накарали печенѣзитѣ да обърнатъ тилъ и да отстѫпятъ, така че отстѫплението на печенѣзитѣ въ случая се явява като deus ex machina. — Skyl.-Cedr. ib., p. 600, 9— 602, 8.

 

 

104

 

Но съ тоя малъкъ успѣхъ не могло да се постигне надмощие надъ печенѣзитѣ, защото следъ сражението при Одринъ тѣ, като се отнасяли презрително къмъ ромеитѣ, не прекратявали опустошенията си въ темата Македония и Тракия и достигнали чакъ до с. Катасирти близу до самия Цариградъ. Това смѣло нападение силно изплашило императора, който заповѣдалъ да образуватъ набързо и въорѫжатъ войска отъ придворната стража и отъ войници, каквито и гдето ги намѣрятъ. Константинъ Мономахъ самъ искалъ да застане начело на тая войска и да се впустне противъ варваритѣ, обаче подаграта, която го мѫчела отъ невъздържанъ животъ, не му позволявала да стане дори отъ креслото. Затова той я изпратилъ подъ началството на  е в н у х а  И в а н а, нареченъ  ф и л о с о ф ъ, единъ отъ спалниците на императрица Зоя. Той нападналъ враговетѣ една нощь, когато тѣ безгрижно спали, и ги изклалъ; освенъ това императорътъ прибѣгналъ и къмъ друго едно срѣдство. Той извелъ Кегена отъ затвора и го изпратилъ при едноплеменницитѣ му съ обещание отъ негова страна да ги разцепи и разположи къмъ императора. Но мисията си Кегенъ не можалъ да изпълни: когато той изпратилъ пратеници при печенѣзитѣ за преговори, и последнитѣ се обещали съ клетва, че всичко, каквото той пожелае, ще изпълнятъ, Кегенъ отишелъ при тѣхъ; обаче той билъ коварно нападнатъ и съсѣченъ на парчета. [1]

 

Между това била сформирувана нова армия, съставена изключително отъ войскитѣ на нѣкои азиятски провинции, и то повечето конни отреди, на брой до 20 хиляди, подъ главната команда на патриций  Н и к и ф о р а  В р и е н и й, бѫдещия претендентъ на императорския престолъ. Начело на тая войска и съ титла „етнархъ”, т. е. началникъ на народитѣ, той потеглилъ къмъ Одринъ и систематично отблъсвалъ неприятеля, като отбранялъ селищата въ Тракия отъ грабежитѣ на печенѣзитѣ. Въпрѣки сполучливитѣ действия на Н. Вриения, страната на югоизтокъ отъ Одринъ до р. Еркене била наводнена отъ малки печенѣжки отреди, които грабѣли стра-

 

 

1. Skуl.-Сеdr., ib., p. 603, 3-15; 602, 15-18; 603, 16-19. — F. Dölger, п. т., стр. 9, № 903, отнася това събитие къмъ началото на 1051 год.

 

 

105

 

ната около Аркадиополь и Халкида. Тогава била изпратена друга войска отъ наемни войници — франки и варяги подъ началството на патриций Михаила Аколутъ, като недавнашенъ архонтъ-управитель въ придунавскитѣ градове, и вече опитенъ въ борбата съ печенѣзитѣ; нему било заповѣдано да задържа и отблъсва неприятелските нападения и да избѣгва да влиза въ голѣми сражения. Той достигналъ до крепость Хариуполь (днеш. Айреболъ), гдето се разположилъ на лагеръ. Когато се научилъ, че варваритѣ върлували наблизу, Михаилъ олучилъ удобенъ моментъ, и въ едно нощно неочаквано нападение, когато тѣ спѣли, ги разбилъ и множество избилъ; само не много отъ тѣхъ могли да се спасятъ по гори и долища. Въ Одринъ Михаилъ се присъединилъ къмъ Н. Вриения, и двамата пълководци почнали да разбиватъ печенѣзитѣ по части: така, една часть отъ тѣхъ била унищожена при крепость Голое, развалинитѣ при днеш. с. Комарево, Карнобатско, [1] а друга — при Топлицосъ на р. Марица [2]. Следъ тия чувствителни поражения печенѣзитѣ били принудени да станатъ по-предпазливи и да не се кѫсатъ на малки части въ по-нататъшнитѣ си опустошения презъ 1051 и 1052 години, и, както изглежда, тѣ дори ги прекратили, защото византийскитѣ извори не говорятъ вече за никакви сблъсквания съ печенѣзитѣ южно отъ Стара-планина. [3] Това тъкмо затишие и вселило у императора идеята

 

 

1. За местонахождението на Голое вж. тукъ по-долу, стр. 191, бел. 3.

 

2. M. Attaleiates, ib., p. 36, 22-23: — Skyl.-Cedr. ib., p. 604, 4-5: — Отъ двете тия не съвсемъ точни опредѣления за местонахождението на Топлицосъ може да се установи само, че това мѣсто или крепость не била особено далечъ отъ Одринъ и че се намирала на р. Марица, но где именно, мѫчно може да се опредѣли, защото това име нигде на друго мѣсто не се споменува. — К. Иречекъ (Пѫтувания, II, стр. 480) предположително търси Топлицосъ въ околноститѣ на Хасково, и то къмъ тамошмите топли извори (на зап. отъ града).

 

3. Attaleiates, ib., p. 35, 3—37, 8. — Skуl.-Сеdr., ib. p. 603, 19—604, 23. — М. Аталиать понеже не дава имената на ромейските военачалници, се явява не съвсемъ ясенъ въ изложението и мѫчно може да се съпостави точно съ даннитѣ на Скилица-Кедрина. Но все пакъ трѣбва

 

 

106

 

за съкрушението силата на варваритѣ и северно отъ Стара-планина.

 

И наистина, „желаейки окончателно да прогони печенѣзитѣ, пише Скилица-Кедринъ, Константинъ IX Мономахъ събралъ, отгдето е било възможно, отъ изтокъ и отъ западъ, войски”. За тѣхенъ началникъ той отново назначилъ Михаила Аколутъ. [1] Едновременно била дадена заповѣдь на управителя на България, Василия Монахъ, да побърза съ българскитѣ войски и се присъедини къмъ Михаила, та двамата задружно да ударятъ на печенѣзитѣ. Съгласно съ разпоредбата на императора, въ 1053 год. тѣ преминали Стара-планина, вѣроятно презъ Чалѫкавакския проходъ, и се явили предъ Велики Преславъ, гдето ромеитѣ се разположили на лагеръ, укрепенъ съ окопъ, имащъ дълбокъ трапъ и палисадъ, и се затворили въ него. Но, понеже ромейскитѣ воена-

 

 

да се приеме неговиятъ редъ на фактитѣ, а именно, че сражението при Хариуполь е предхождало онова при Топлицосъ, и то преди двамата военачалници да се съединятъ, защото последнитѣ едвали биха се отдалечили така на северъ къмъ Голое, ако тѣ не бѣха унищожили печенѣжкитѣ отреди въ южната и западната части на Трако-македонската тема ; освенъ това сражението е било дадено отъ Михаила Аколутъ, защото М. Аталиатъ право казва, че императорътъ назначилъ за стратегъ на втората армия единъ отъ придворнитѣ си , и Михаилъ билъ главенъ началникъ на варяжкитѣ дружини и особено на оная часть отъ тѣхъ, която била лейбъ-гвардия на императора (Вж. В. Г. Васильевскій, Византія и печенѣги. Труды, п. т., стр. 22—24, 321). — Въ цитирания тукъ пасажъ М. Аталиатъ употрѣбява два пѫти израза: (вж. р. 35, 21 и 37, 6-7), несъмнено въ сѫщия смисълъ, както и Скилица-Кедринъ: (p. 597, 19), т. е. Желѣзнитѣ врата (тур. Демиръ-капу) въ Котленския балканъ; но тукъ е важенъ и характеренъ предл. , който Аталиатъ употрѣбилъ не въ първоначалното му значение „вѫтре въ”, защото не може да се допустне, че всичко, за което се разказва, да е ставало въ самия проходъ, а въ смисълъ „отвѫтре” спроти положението на ромеитѣ „отсамъ” Сидера, т. е. въ страната южно отъ прохода, а това още веднажъ показва, че борбата на ромеитѣ съ печенѣзитѣ е вървѣла до това време само южно отъ Стара-планина.

 

1. Следъ похода въ 1050 г. Михаилъ Аколутъ билъ изпратенъ въ 1052 г. на изтокъ въ Иверия за отпоръ на турцитѣ (Skyl.-Cedr. ib., p. 606, 15-20). Сега той билъ отново извиканъ за действие противъ печенѣзитѣ.

 

 

107

 

чалници не предприемали никакви действия противъ враговетѣ, армията имъ била заобиколена тамъ отъ печенѣзитѣ и се почувствувала обсадена; освенъ това скоро настаналъ гладъ поради липсата на провиантъ. Тогава на свикания отъ Василия Монаха съветъ да се обсѫди, какво да се прави, всички решили да отстѫпятъ нощно време при гробно мълчание. Обаче, когато се почнало отстъплението, което станало известно на Тираха, ромеитѣ били нападнати отъ всички страни; заварени въ безредие, въ нощната битка тѣ били почти избити отъ варваритѣ, и самъ Василий Монахъ падналъ убитъ, а останалитѣ живи едвамъ успѣли съ Михаила да се спасятъ въ Одринъ. [1] Силно съкрушени отъ това не-

 

 

1. Така е станала тая страшна катастрофа, споредъ Скилица-Кедрина (ib., р. 607, 8—608, 6). Съ него се схожда разказътъ на Стратегикона § 67 за сѫщото събитие, въ който четемъ следното: „Като се приближили до противницитѣ, тѣ (Василий и Михаилъ) отъ неопитность не поискали веднага да влѣзатъ въ сражение, но го отлагали отъ день на день. Между това почналъ да се усѣща недостигъ въ припаситѣ за войската и добитъка. Противницитѣ пъкъ, дохождайки отъ своята невъздържана трапеза, достигнали близу до войската, вдигали викове и отново си отивали. Ромеитѣ, отъ една страна, като страдали отъ недостигъ въ припаситѣ, а отъ друга — като се изплашили поради необходимостьта да ги виждатъ ежедневно и да имъ чуватъ виковетѣ, обърнали тилъ дори безъ бой. Презъ нощьта тѣ седнали на конетѣ си и се понесли, обаче тѣ не избѣгнали само рѫщетѣ на супостатитѣ; и по тоя начинъ отъ неопитность произлѣзло самопроизволно разпадане на армията”. — Strategicon, ib. р. 24, 4-21. — В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т., стр. 262—264. — Съвсемъ иначе обяснява причинитѣ за катастрофата М. Аталиатъ. Споредъ него, императорътъ изпратилъ на воеводата писмени увещания „да не завързва бой, ако е възможно, като му подмѣталъ, че работата е мѫчна. Но наредъ съ тия инструкции на императора е действувала и завистьта на „българския стратегъ”, т. е. на Василия Монахъ спрямо неговия другарь, Михаила Аколутъ. Докато последниятъ мислѣлъ, че трѣбва да се даде сражение и обмислялъ, какъ да стане то, първиятъ, като се опиралъ на императорското увещание, гледалъ да избѣгва всѣко сблъскване съ неприятеля, защото се боялъ, да не би Михаилъ, като спечели сражението, да се прослави и получи триумфъ. „Той (Василий) хвърлилъ неочаквано мечътъ, споредъ поговорката, противъ себе си, пише Аталиатъ, защото, виждайки, какъ той заграбва победата на другия, непредвидливо не помислилъ за своето спасение. Понеже мнението на тогова, който отхвьрлялъ боя, взело върхъ, при настъпването на нощьта палаткитѣ били

 

 

108

 

щастие, което унищожило всички до тогава, макаръ и малки, победи, Константинъ Мономахъ почналъ да набира нова армия, но близкитѣ му го посъветвали да се откаже отъ понататъшна борба съ печенѣзитѣ, като кавали, че „божеството не се съгласява, щото цѣлъ въорѫженъ народъ да бѫде пронизанъ и единъ езикъ отъ ония, които сѫ изброени, да бѫде унищоженъ”. Затова, когато и самитѣ печенѣзи, като се научили за това, изпратили пратеници съ предложение за миръ, императорътъ веднага се съгласилъ и билъ сключилъ миръ за 30 години, като завзетитѣ отъ тѣхъ земи между Дунава и Стара-планина били предоставени на печенѣзитѣ и подъ условие, че тѣ нѣма да минаватъ планината, преди да ги повикатъ. Оттогава императорътъ „почналъ, пише Аталиатъ, да се ползува отъ тѣхното разположение и съ ромейски дарове и чинове да смегчава тѣхнитѣ варварски и нечестиви нрави”. [1]

 

Така се свършила тази 6-годишна война съ печенѣзитѣ, театъръ на която били българскитѣ земи, следователно всичкитѣ злини отъ тая разрушителна война се изсипали върху българския народъ. Не е мѫчно да си представимъ, какво е

 

 

събрани и всѣки се приготвилъ да хване пѫтя, който водѣлъ въ кѫщи. Скититѣ, понеже узнали по-рано за намерението на ромеитѣ отъ своитѣ пленници, завзематъ изходитѣ (на укрепения лагеръ) и, като ги заварили в безредие, извършили голѣмо избиване надъ тѣхъ; като ги съ все-сила разбили и ги преследвали далечъ, а труповетѣ (на убититѣ) ограбили, нѣкои пъкъ взели живи въ пленъ, поправили предишното поражение и се върнали къмъ изобилие. Българскиятъ управитель , който бѣ станалъ причина, да не се завързва бой, и отъ зависть бѣ измислилъ цѣлото това тежко положение, яздейки на единъ дивъ и силенъ конь и довѣрявайки се на неговитѣ нозе да не бѫде уловенъ, случайно дохожда до рова (трапа на укреп. лагеръ) и, когато коньтъ поискалъ да го мине по въздуха (т. е. да прескочи трапа), самъ се изплъзналъ отъ седлото и се понесълъ на земята съ злополучно падане. Нѣкои отъ скититѣ го нападнали и съ копие го убили — него, който най-сетне разбралъ, че завистьта всячески се противопоставя относно писмото и става способна да роди гибель или за родителя, или за другитѣ, които се сношаватъ съ него” (Attaleiates. ib., p. 38, 17—39, 18).

 

1. Attaleiates, ib., р. 43, 11-20. — Skуl.-Сеdr., ib., p. 608, 6-12. — Zоnaras, ib., р. 175-6. — В. Г. Васильевскій, Византія и печенѣги, п. т., стр. 24.

 

 

109

 

било положението на българитѣ презъ това време: тѣ подпаднали подъ два ярема: византийски и печенѣжки, а това се отразило вредно върху материалното и морално състояние на народа. Българскиятъ народъ не само загивалъ, воювайки противъ печенѣзитѣ въ редоветѣ на ромейскитѣ войски, но още трѣбвало да понася всички страхове и ужаси, които дивитѣ тълпи на това азиятско племе сваляли върху него и отечеството му. Привикнали на скитнишки животъ, печенѣзитѣ живѣели навсѣкѫде подъ шатри, като нападали ту една, ту друга область на своя съседъ.

 

Ето какъ описва тѣхнитѣ нападения известниятъ охридски архиепископъ Теофилактъ въ речьта си къмъ Алексия I Комнинъ, казана презъ 1090 год.: „Кой не знае особеностьта на скититѣ, за които набѣгътъ е ударъ на мълния, а отстѫплението имъ е тежко, а заедно съ това и леко: тежко отъ поради многото плячка, а леко — поради бързината на бѣгството. Защото, нападайки, всѣкога изпреварятъ мълвата, а отстѫпвайки, не даватъ на преследващитѣ ги да чуятъ за тѣхъ. Нѣщо повече — тѣ опустошаватъ чуждата страна, а своя собствена нѣматъ; ако да бѣше нѣкой по-смѣлъ отъ Дария Истаспа, та да съедини Истъръ (т. е. да направи мостъ на Дунавъ) и почналъ би да търси скититѣ, то това било би сѫщото, че той безумно би гонилъ непостижимото. Тѣ завзематъ скалитѣ и се криятъ въ храсталацитѣ, а той нищо повече, или ще блуждае по гори и дѫбрави, които сѫ по-диви отъ природата на преследванитѣ, и ще стане само зритель на голѣмата скитска пустиня, която е добре позната и на пословицата. Ако, въпрѣки природата на нѣщата, той ще упорствува, то и самъ той ще загине, заслужвайки не толкова съжаление за злополуката, колкото омраза за надменностьта; а скититѣ ще покажатъ, че тѣ сѫ деца на скалитѣ и дѫбоветѣ, и ще действуватъ, но безъ тѣ да паднатъ, така че, споредъ мене, ако може да се вѣрва на митоветѣ, известниятъ Гигасъ, който хвърлялъ стрели изъ тъмнина, безъ да бѫде самъ засегнатъ, билъ е скитъ. За тѣхъ животъ бездейственъ е нещастие, а спокойствието — болесть, и върха на благополучието тѣ считатъ, че сѫ почувствували, когато или иматъ удобенъ

 

 

110

 

случай за война, или се подиграятъ съ мирнитѣ договори. За тѣхъ по-войнственъ е оня, който би се показалъ по-варварски и по-вѣроломенъ, принасяйки жертви съ бѣснуваща рѫка и подчинявайки се на безумието. Но най-лошото е това, че съ своето множество тѣ надминаватъ пролѣтнитѣ пчели, и никой не знае, че тѣ сѫ хиляди или десетки хиляди, а числото имъ е неизброимо”. [2]

 

Презъ изложената по-горе война печенѣжкитѣ орди се пръснали, както видѣхме, почти по цѣла България, като грабили и опустошавали всичко, каквото имъ падало подъ рѫка; въ мѣста, гдето сѫ преминавали, тѣ или избивали населението безъ разлика на възрасть, или го поробвали, като го излагали на страшни мѫки. При такъвъ начинъ на воюване отъ страна на тия диви пълчища, не е чудно, гдето българскиятъ народъ следъ усмирението на възстанието, подигнато въ 1040 год. отъ Петра Дѣлянъ, не показалъ за дълго време никакви признаци за животъ въ тия страни или пъкъ да помисли за нѣкои самостойни действия противъ византийската власть. Наистина, отначало българитѣ гледали на печенѣзитѣ като на съюзници, съ помощьта на които биха могли да се борятъ срещу своитѣ потисници; обаче по-сетне тѣ се убедили, че тия съюзници се явяватъ твърде опасни за тѣхъ, а пъкъ поселението имъ между Дунавъ и Стара-планина и покровителството, което имъ оказвали императорътъ и неговитѣ съуправители, показали, че българскиятъ народъ по-напредъ трѣбва да се освободи отъ тоя неприятель, и тогава вече да мисли за свалянето на византийското тежко иго.

 

Но не стигало това. България почнала да се наводнява отъ други нови гости, които по грабежитѣ и жестокоститѣ не отстѫпвали на своитѣ съплеменници — печенѣзитѣ. Не успѣли българитѣ да се оправятъ още отъ погрома на печенѣжкото нашествие, и ето захващатъ да нападатъ тѣхното отечество угритѣ или маджаритѣ. Въ 1059 год. маджарскиятъ краль Андрей I (1046—1061) нарушилъ мирнитѣ договори съ

 

 

2. Migne, Patr. gr. t. 126, col. 292 D — 293 B. — В. Г. Васильевcкiй, п. т., стр. 4—5.

 

 

111

 

Византия и нахълталъ съ войска на Балканския полуостровъ, респективно въ северозападнитѣ български земи. Императоръ Исаакъ I Комнинъ (1057—1059) потеглилъ противъ маджаритѣ съ силна войска и се спрѣлъ при Срѣдецъ, за да се приготви за отпоръ, но работата не дошла до сражение. Маджарскиятъ краль изпратилъ пратеници съ предложение за миръ, което било прието отъ императора, и билъ сключенъ отново миръ съ тѣхъ на сѫщитѣ условия, каквито били предишнитѣ. Но походътъ на Исаака I Комнинъ не се свършилъ само съ това. Възползувани отъ нашествието на маджаритѣ, печенѣзитѣ, споредъ думитѣ на Скилица, отново „изпъплали отъ пещеритѣ, въ които се скривали, и грабили съседната страна”. Исаакъ I веднага следъ сключването на мира съ маджаритѣ потеглилъ противъ тѣхъ, вѣроятно, презъ Етрополския проходъ. Печенѣзитѣ тоя пѫть не показали сериозна съпротива, защото между отдѣлнитѣ племена и родове, на които тѣ се дѣлили, нѣмало съгласие и единодушие. Затова тѣхнитѣ главатари се подчинили на императора и сключили миръ и приятелство; само единъ Селте не поискалъ да признае властьта на императора и се съпротивялъ въ дунавскитѣ блата, кѫдето той избѣгалъ, и въ тамшната стръмна скала. Но скоро той излѣзълъ на равнината съ намѣрение да се срази съ императора, обаче той не можалъ да устои срещу ромейската войска и се обърналъ въ бѣгство; а когато било завзето и прибѣжището му, което било сринато до основитѣ, и печенѣжкиятъ лагеръ билъ разграбенъ, Исаакъ I потеглилъ обратно въ походъ и се разположилъ на лагеръ при Ловечъ около самитѣ поли на планината. Тукъ го застигнала страшна буря: излѣлъ се проливенъ дъждъ надъ лагера, а несвоевременниятъ снѣгъ и студъ (това било на 24. септемврий) нанесълъ страшни голѣми повреди и злини на войската: почти цѣлата конница и повече отъ присѫтствуващитѣ тамъ, понеже нѣмали нуждното облѣкло, загинали отъ студъ и дъждъ; скоро се почувствувалъ и гладъ, понеже всички почти хранителни припаси били отвлѣчени отъ водитѣ на пороитѣ и отъ прииждането и разлитието на р. Осъмъ. [1] Поради тая злополука, а сѫщо

 

 

1. При това Скилица и Анна Комнина разказватъ, че се случило чудо съ императора. Следъ като поутихнала бурята, Исаакъ I потеглилъ

 

 

112

 

и поради слуха за избухване на нѣкакво възстание въ Мала Азия Исаакъ I побѣрзалъ да се върне въ столицата и, “като оставилъ гарнизонъ и назначилъ стратегъ, радостно извършилъ завръщането си”, завръшва М. Аталиатъ. [1] Тия думи на съвременника ясно свидетелствуватъ, че тоя походъ на Исаака 1 Комнинъ се е извършилъ не само съ усмирението на печенѣзитѣ, но и съ установяването на византийската власть въ днешна северна България (есеньта 1059 г.), която поради голѣмата печенѣжка опасность и появяването на нови варвари отвѫдъ Дунава — на узи и кумани, които вече заплашвали империята, била отдѣлена отъ България като особна тема — военно-административна область. Цариградското правителство окончателно се убедило, че, за да държи въ покорность поселилитѣ се вече въ северна България печенѣзи и да може своевременно и успѣшно да отблъсва всѣки нови нахлувания на варвари отъ отвѫдъ Дунава, ще трѣбва да създаде на балканската североизточна граница на империята една самостойна и силна область, която добре, организирана и снабдена съ нуждитѣ войски, въ всѣко време да служи като несъкрушнма преграда за нови варварски нападения и опустошения на Балканския полуостровъ. За пръвъ управитель и организаторъ на тая нова тема, наречена „тема на Придунавскитѣ градове” билъ назначенъ най-добриятъ тогава ро-

 

 

обратно и по пѫтя си заедно съ приближенитѣ се спрѣлъ подъ едно дѫбово дърво. Но изведнажъ бурята се възобновила съ силенъ вѣтъръ, а императорътъ, като чулъ силенъ шумъ и страшенъ трѣсъкъ, побързалъ да се измѣсти изподъ дървото, и веднага, като че ли по условенъ знакъ, дѫбътъ се изтръгналъ съ корена и се простналъ на земята. Императорътъ стоялъ и се чудилъ, казва Анна, на божието за него промишление”. Следъ завръщането си въ столицата Исаакъ I отъ благодарность за спасението си построилъ въ Влахернитѣ великолепна църква въ името на св. Текла, праздникътъ на която се пада на 24. септемврий. Вж. Н. П. Кондаковъ. каз. съч., стр. 205—6.

 

1. Аttаlеiаtеs, ib., р. 66, 20—67, 17. — SkуI.-Сеdr., ib., p. 645, 17—647, 8. — Zonaras, ib., p. 195, 8—196, 2. — Anna Comnena, ed. А. Reifferscheidii, Lipsiae 1884, vol. I, p. 115, 18—117, 16. Анна маджаритѣ тукъ нарича  д а к и, а печенѣзитѣ — с а в р о м а т и. — Ср. В. Г. Васильевскій, Византія и печенѣги, п. т., стр. 25—26.

 

 

113

 

мейски пълководецъ, патриций Романъ Диогенъ, [1] синъ на познатия вече намъ Константина Диогенъ [2] и по-сетнешенъ

 

 

1. Че въ края на царуването на Исаака I Комнинъ, т. е. презъ последнитѣ месеци на 1059 год. или въ началото на царуването на Константина X Дука, т. е. въ 1060 г. Романъ Диогенъ билъ управитель на Придунавскитѣ градове, се вижда отъ следнитѣ думи на М. Attaleiates, ib., p. 97, 15-23:

H. Скабалановичъ.п.т., стр. 229, бел. 3, пише, че, понеже Романъ Диогенъ трѣбвало да се бори съ савроматитѣ (маджаритѣ) и се излагалъ въ борбата на опасность, отъ която го спасилъ магистеръ Никифоръ Вотаниатъ, то най-естествено е подъ “градове на Дунавъ” да се разбиратъ Бѣлградъ-Сирмий, и оттука Скабалановичъ заключава, че Романъ Диогенъ билъ стратегъ на тия градове. Но преди всичко подъ израза се разбирали само градоветѣ на долни Дунавъ (за това най-очевидно говорятъ следнитѣ думи на сѫщия Attaleiates, ib., p. 66, 21-23:

но не и градоветѣ по срѣдни Дунавъ, какъвто е Бѣлградъ, а още по-малко гр. Сирмий (сег. Митровица); после, подъ „савромати” у Аталиата, наистина, се разбиратъ  м а д ж а р и т ѣ, обаче Романъ Диогенъ, като архонтъ на Придунавскитѣ градове, не е воювалъ, па и не е могълъ да воюва съ тѣхъ, защото още презъ лѣтото на 1059 год. Исаакъ I бѣ вече сключилъ, както видѣхме, миръ с краля имъ; тукъ по-скоро могатъ и трѣбва да се разбиратъ само  п е ч е н ѣ з и т ѣ, които и Анна Комнина нарича, както се посочи, сѫщо савромати (вж. предната цитата) и съ които той е ималъ сблъсквания, и то само следъ като билъ назначенъ отъ Константина X Дука въ края на царуването му за дука-управитель на Сардика (Срѣдецъ), т. е. на България, както ще видимъ по-долу. Освенъ това Романъ Диогенъ е търсилъ съюзници, за да произведе държавенъ превратъ и да завземе престола; тая цель той е могълъ да постигне по-скоро съ помощьта на печенѣзитѣ отъ северна България, които сѫ били винаги готови да действуватъ, отколкото съ помощьта на маджаритѣ, съ които той не е могълъ да има връзки.

 

2. Ако известието на сръбския патриархъ Василия Бъркичъ въ описа си на турскитѣ области отъ 1771 год., че (Споменик, X, стр. 54), т. е. че Романъ Диогенъ билъ роденъ въ Велбуждъ, е автентично, то тогава самото събитие ще трѣбва да отнесемъ къмъ времето, когато баща му Константинъ Диогенъ

 

 

114

 

императоръ, който преди да завземе престола, билъ жененъ за дъщерята на българина Алусиана, втория синъ на царь Ивана-Владислава. Едновременно съ отдѣлянето на северна България въ особна самостойна тема станало и откѫсването на дръстърската епископия отъ Охридската архиепископия и присъединението ѝ къмъ цариградската патриаршия, както това се доказва най-добре отъ единъ списъкъ на епископиитѣ, подчинени на Охридската църква, произлизащъ не по-рано отъ втората половина на XI. вѣкъ, гдето името на дръстърската епископия вече не фигурира [1].

 

Но мирътъ и спокойствието, което бѣ настанало въ северна България следъ възстановяването на византийската власть, не били за дълго. Не се минало много време, и новъ бичъ споходилъ българскитѣ земи, който размърдалъ цѣлия Балкански полуостровъ. Това били  у з и т ѣ, които у руситѣ носили име  т о р к и, а у арабскитѣ писатели  г у з и,  о г у з и, — народъ отъ турски произходъ, родственъ на печенѣзитѣ и куманитѣ, но не били кумани, както нѣкои приематъ, а били отдѣлно племе, което не се отличавало съ особена дивотия и войнственость, както печенѣзитѣ и куманитѣ. [2] Още когато сѫ живѣли между Донъ и Волга, узитѣ постоянно воювали съ печенѣзитѣ, а когато последнитѣ мръднали ок. 1032 год. на западъ и се поселили между Дунавъ и Днепъръ, тѣ се настанили на тѣхнитѣ мѣста между Донъ и Днепъръ и станали

 

 

Бележка на ред. Стр. 114

 

По-нова литература за узите у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, стр. 92 сл. Относно разрушенията, свързани с тяхното нахлуване, срв. Ch. Stefan, I. Barnea, М. Comsa, Е. Comsa в Dinogetia, I (Monografie archeologeă), Bucarest, 1967, стр. 309 сл. Вж. и Р. Diaconu, пос. съч., стр. 79 сл.

 

 

е билъ назначенъ за дука-управитель на България въ 1026 год. (вж. тукъ по-горе, стр. 36) и е ималъ резиденцията си въ Срѣдецъ, а семейството му е живѣело или временно е прекарвало въ Велбуждъ, знаменитъ още отъ старо време съ своитѣ бани, както се досѣща Йор. Ивановъ и правилно посочи, какво известието на М. Аталиата, че Диогенъ (ib., p. 99, 21-22), трѣбва да се разбира въ смисълъ, че Диогенъ водѣлъ потеклото си отъ кападокийцитѣ (вж. Северна Македония, стр. 45), т. е. че или баща му, или дѣдо му сѫ произлизали отъ кападокийцитѣ, и затова не може да противоречи на Бъркичевото известие.

 

1. Издаденъ отъ Н. Gеlzеr подъ насловъ: въ Byzan. Zeitsch. I (1892), S. 256—257.

 

2. П. Голубовскій, Печенѣги, торки и половцы до нашествія татаръ. Клевъ 1884, стр. 41 и сл. и 75 и сл. — Д. И. Иловайскій, Исторія Poccіи. т. I, стр, 113 и сл. и бел. 42.

 

 

115

 

въ непосрѣдно съседство съ Русь, която тѣ почнали да тревожатъ. Постоянно нападани отъ изтокъ отъ по-силнитѣ и войнствени кумани и отбивани и стѣснени отъ рускитѣ князе, [1] въ 1064 г. [2] узитѣ си пробили пѫть презъ печенѣжката земя къмъ Дунавъ, за да нахълтатъ въ предѣлитѣ на Византия. Тоя новъ варварски народъ, въ тритѣ орди на когото се наброявали до 600 хиляди души, [3] сполучилъ да премине Ду-

 

 

1. Рускиятъ лѣтописъ съобщава за нѣколко сблъсквания на рускитѣ князе въ даденото време съ торкитѣ или узитѣ. Така, подъ 1055 (6563) год. четемъ: „Въ се же лѣто иде Всеволодъ (Переяславски) на торкы зимѣ къ Воіню, и побѣди торкы. Того же лѣта приходи Блушь с половци, и сотвори Всеволодъ миръ съ ними, и возвратишася [половци] въ свояси”. Но особено важенъ билъ съюзниятъ походъ на рускитѣ князе въ 1060 (6568) г.: “Того же лѣта Изяславъ (Киевски), и Святославъ (Черниговски), и Всеволодъ (Переяславски), и Всеславъ (Полоцки), совокупивше воя бещислены, и поидоша на конихъ и в лодьяхъ, бещисленое множество, на торки. И се слышавше торци, убоявьшеся, пробѣгоша и до сего дни, и помроша бѣгающе, божиимъ гнѣвомъ гоними, овии отъ зими, друзии же гладомъ, инии же моромъ (и) судомъ божиимъ; и такъ Богъ избави крестьяни отъ поганыхъ.” Сѫщо и въ 1061 (6569) г. се споменува за първото нападение на руската земя отъ половци; тѣхниятъ князъ билъ Сокалъ. Противъ тѣхъ излѣзълъ князъ Всеволодъ, но билъ победенъ. Вж. по Ипатскому списку, стр. 114, 16–19; 114, 29—115, 10.

 

2. Скилица-Кедринъ съобщава, че това събитие станало (ib. p. 657, 4-6), т. е. въ 6573, която дава, наистина, 1065 г., обаче М. Аталиатъ, отъ когото Скилица е черпалъ, почва разказа си съ думитѣ: (ib., p. 83, 10), т. е. „когато бѣ настѫпилъ 3-иятъ индиктъ”, а той се е продължавалъ отъ 1. IX. 1064 до 31. VIII. 1065, и понеже индиктътъ току що настѫпилъ, то и събитието се отнася веднага или наскоро следъ 1. IX. 1064 г.

 

3. Това число дава М. Attaleiates, като казва: (ib., p. 83, 19-20), т. е. „народътъ наброявалъ до 60 X 10.000 (= 600.000) мѫже”, безъ жени и деца. Скилица-Кедринъ предава това изречение така:


(
ib., p. 654, 21-23), т. е. „народътъ достигалъ, както потвърдили ония, които видѣли, до 60 Х 10.000 (= 600,000) способни за война и войнствени мѫже”. Очевидно, на Скилица се е показало това число преувеличено, и затова той прибавя думитѣ „както потвърдили ония, които видѣли”, за да снеме отговорность отъ себе си. Но Зонара, кой съкращава и парафразира Скилица, смекчилъ тая отговорность, като пише :

 

 

116

 

навъ на лодки еднодръвки и на надути кожи всецѣло съ покъщнината си. Следъ това узитѣ разбили ромеитѣ и мѣстнитѣ българи, които се опитвали да имъ попрѣчатъ да минатъ рѣката, а двамата имъ пълководци, Василия Апокапъ, [1] управительтъ на тема Придунавскитѣ градове, и Никифора Вотаниатъ, който му билъ изпратенъ на помощь, [2] успѣли дори да пленятъ; тѣ се пръснали по българскитѣ земи, а една доста голѣма часть отъ тѣхъ се спустнала презъ Македония къмъ Солунъ и достигнала чакъ до Еллада, като нападала, грабила и откарвала безбройна плячка. Обаче на връщане тая орда поради настаналата сурова зима, която имъ докарала много епидемически болести, изтеглила твърде много, като изгубила повечето си хора. Главнитѣ сили на узитѣ съ настъпването на зимата се оттеглили къмъ Стара-планина, гдето изпаднали въ крайно бедствено положение.

 

Императоръ Константинъ X Дука (1059—1067), като се научилъ за голѣмото множество варвари, силно билъ опечаленъ и обезпокоенъ, но поради свойственото нему скъперничество побоялъ се да събере веднага силна армия и да я изпрати противъ тѣхъ, споредъ едни, а споредъ други, защото

 

 

, т. е. „тия, които могли да носятъ орѫжие, били, както е дума, подъ 60 хиляди”. Едвали може да се допустне, че Зонара си е позполилъ да намали числото на 60 хиляди възъ основа на нѣкои другъ изворъ; и нему се е показало числото надуто, и затова на своя отговорность е замѣнилъ на своя оригиналъ съ , което, наистина, е по-правдоподобно. — Ср. В. Г. Васильевски, п. т. стр. 26, бел. 3.

 

1. Скилица-Кедринъ (ib., p. 591, 4) обяснява етимологията на името отъ , безь да каже, какво е това ; обаче това едвали е вѣрно, защото то е нищо друго, освенъ арменското име  А б у к а б ъ, което въ гръцка транскрипция се е обърнало въ . Бащата на Василия Абукабъ, арменецъ, билъ, споредъ Матея Едесски, управитель на гр. Едеса при Романа III Аргиръ, която при Никифора Вотаниатъ преминала въ рѫцетѣ на Василия Абукабъ, и той я управлявалъ до 1083 г., когато умрѣлъ. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 197. — Ср. М. Attaleiаtes, ib., p. 116, 10-11.

 

2. Въ какви отношения се намирали тия двама пълководци въ 1064 г. вж. тукъ Притурка № 4: „Билъ ли е Никифоръ Вотаниатъ архонтъ на Придунавскитѣ градове”.

 

 

117

 

той не се осмѣлявалъ да противодействува на такава сила, понеже всички твърдѣли за непобедимото множество на неприятеля, и всички виждали, че избавление отъ него е невъзможно дори съ откупъ; а нѣкои вече мислили да се изселятъ отъ Европа, т. е. отъ Балканския полуостровъ. Тогава императорътъ се опиталъ да ги задържи и усмири по другъ, по старъ за Византия начинъ: той изпратилъ посолство до племеннитѣ началници на Узитѣ, чиято задача била съ най-ласкателни и убедителни думи да въздействува върху тѣхъ, а предъ нѣкои дори се докарвалъ и съ подаръци. Посолството обаче нѣмало никакъвъ успѣхъ. [1] Узитѣ въ стремежа си да си набавятъ всичко необходимо за живота, продължавали да притѣсняватъ и грабятъ населението въ българскитѣ земи. Индиферентностьта на императора къмъ безнаказанитѣ действия на варваритѣ възбудила най-сетне въ Цариградъ силенъ ропотъ: тамъ всички осмивали и обвинявали Константина X Дука, че поради неговата алчность и скъперничество империята страдала и се предоставяла на собствената си сѫдба. Като не можалъ вече да пренася всички тия порицания, императорътъ най-сетне решилъ самъ да тръгне противъ неприятеля. За всеобщо очудване той излѣзълъ отъ столицата съ единъ отредъ, който не съдържалъ повече отъ 150 души, и се разположилъ на лагеръ срещу рѣката Атира около крепостьта Хировакхи [2]. Мнозина се очудвали, какъ императо-

 

 

1. Неизвестно защо F. Dölger, п. т., стр. 15, № 955 нарича узитѣ печенѣзи.

 

2. М. Attaleiates, ib., p. 85, 3-6:

Име или носила малката рѣкичка, която се вливала въ р. Меласъ (тур. Кара-су, т. е. Черна рѣка, която се изтича въ Голѣмо-Чекмедженското езеро), и крепость, която се намирала 15 клм. на западъ отъ Регионъ, сег. Кючукъ-Чекмедже (вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. 1, ч. 1, стр. 275, бел. 4). Отъ думитѣ на Анна Комнина, ib., lib. VIII, сар. 1; II, р. 1, 22-23:

— става явно, че Харовакхи сѫ били градъ-крепость, защото тѣ имали стени и врати, а пъкъ отъ думитѣ на  Н и к и т а  А к о м и н а т ъ, ib., 85, 14-16:

 

 

118

 

рътъ е тръгналъ съ толкова малко хорица срещу такова множество, когато той трѣбвало най-напредъ да събере източнитѣ войски и тогава да потегли къмъ западнитѣ мѣста. „Тая войска приличаше, пише Аталиатъ, на баснословната войска на Диониса, когато той съ менадитѣ и силенитѣ, я повелъ противъ индийцитѣ”. Докато императорътъ кроелъ съ тая незначителна сила да отблъсне неприятелскитѣ орди, работата се свършила и безъ него. Бързоходи, дошли отъ войската при Дунавъ, донесли известие, че плененитѣ пълководци Василий Апокапъ и Никифоръ Вотаниатъ се освободили отъ плена и че варваритѣ сѫ съвършено унищожени; тѣ разказвали, че главатаритѣ на узитѣ по увещание отъ ромейскитѣ власти на градоветѣ по Дунавския брѣгъ се качили на лодки, минали рѣката и избѣгали въ земята си. Останалитѣ — една все още многобройна тълпа — повечето били изтрѣбени отъ заразна болесть (чума) и гладъ, другитѣ пъкъ съвсемъ умаломощени, нападани отъ мѣстнитѣ българи и печенѣзи, или загинвали най-безмилостно отъ оръжие, стѫпквани отъ копитата на безсловеснитѣ животни и отъ собственитѣ си кола, или пъкъ съ покорность молили за милость и пощада отъ византийскитѣ власти; а единъ отредъ узи, който безпрѣчно достигналъ до Цурулъ (сег. Чорлу), билъ унищоженъ по чудесенъ начинъ, както казватъ, отъ нѣкакво небесно войнство, което обсипало неприятелитѣ съ множество стрели и не оставило нито едного ненараненъ. Императорътъ, наистина, счелъ това избавление отъ варваритѣ като божие чудо, затова отъ благодарность къмъ Бога наложилъ постъ и заповѣдалъ навсѣкѫде да се отслужатъ благодарителни молебени. Така той се върналъ въ столицата. Остатъцитѣ отъ узитѣ, които на брой ще да сѫ били не малко, съгласно съ правилото на византий-

 

 

и на Киннама, ib., р. 73, 18-21:

cp. ib., p. 327, се установява, че предъ крепостьта Хировакхи се простирала голѣма равнина, удобна за поставяне на лагеръ, следов. крепостьта Хировакхи се е намирала северно отъ Голѣмо-Чекмедженското езеро, може би, днеш. Чаталджа или нейде близу до нея. — С. Jireček, Heerstrasse, S. 102.

 

 

119

 

ската държавна практика, били покръстени и поселени на държавни земи въ Македония, а нѣкои отъ тѣхъ били приети на византийска служба и достигнали високи и важни санове [1]. Така българскиятъ народъ билъ оставенъ самъ да се защищава отъ тежкитѣ удари на разни варварски народи, които немилостиво грабили мирното население и опустошавали страната. Проявената незаинтересованость къмъ сѫдбата на българитѣ отъ страна на цариградското правителство засилвала омразата на покоренитѣ къмъ владѣтелитѣ и правила още по-тежка византийската власть, която съвсемъ влошила положението на българитѣ и предизвикала ново възстание.

 

 

1. М. Attaleiates, ib., p. 83, 10—87, 22. — Skylitzes, ib., p. 654, 10—657, 6. — Zonаrаs, ib., p. 199, 20—200, 31. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 26—30.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]