Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

2. Възстанието на Петра Дѣлянъ въ 1040 г.

Следъ смъртьта на архиепископъ Ивана, която се отнася къмъ края на 1036 или началото на 1037 год., за български архиепископъ билъ вече не избранъ и утвърденъ, а направо

42

назначенъ отъ императора дългогодишниятъ хартофилаксъ на великата църква св. София въ Цариградъ,  Л ъ в ъ, родомъ отъ Пафлагония, който билъ, споредъ Дюканжовия списъкъ, , т. е. „пръвъ отъ ромеитѣ” — и построилъ долната часть на св. София въ Охридъ [1]. Вече това обстоятелство, че новиятъ архиепископъ билъ ромеецъ, а не българинъ, че той билъ назначенъ направо отъ императора, а не билъ само утвърденъ отъ последния следъ избора му отъ епископитѣ на охридската църква [2],

1. Съответниятъ § въ Дюканжовия списъкъ гласи:

(вж. Йор. Ивановъ, Българ. старини, стр. 566). — Прибавката къмъ Скилица у В. Prokića, п. т., стр. 35, № 58 казва:

— Z а c h а r i а е  v. L. п. т., стр. 15. — Г о л у б и н с к i й, п. т., стр. 40—41. — Н. G e l z e r, Patriarchat v. Achrida, S. 8, възъ основа на известието отъ актоветѣ на цариградския съборъ въ 1156 год., гдето за Лъва се казва:

което потвърдява, че Лъвъ е билъ ромеецъ, подъ уговорка, ако това известие е вѣрно, допуща, че Лъвъ е заелъ архиепископския престолъ най-късно въ 1025 год.;а Д.  Ц у х л е в ъ, История на българската църква, т. I. София 1910. стр. 862, отнася това събитие следъ усмирението на възстанието на Петра Дѣлянъ, следов. въ или веднага следъ 1041 г. Обаче отъ приведената тукъ прибавка къмъ текста на Скилица въ виенския рѫкописъ № 74, въ която да се съмняваме нѣмаме основание, се окончателно установява, че Лъвъ е билъ назначенъ за охридски архиепископъ отъ Михаила IV Пафлагонъ въ края на 1036 или въ нач. на 1037 г. — Ср. В. Prokić, п. т., стр. 49.

2. Както видѣхме, споредъ думитѣ на  Н и л а  Д о к с о п а т р а, излиза, че и въ негово още време (1143 г.) България получавала епископи (вм. архиепископи) отъ императора , а се рѫкополагали отъ своитѣ собствени епископи (вж. тукъ по-горе, стр. 18, бел. 1); споредъ Ив. Скилица пъкъ, охридскиятъ архиепископъ се назначавалъ отъ императора (вж. тукъ предната бел. 1. — Ср. Skyl.-Cedr. ib. р. 611, ₁₅; 659, ₁: ; р. 742, ₂₀: и най-сетне Г. Кодинъ казва, че „архиепископътъ на Първа Юстиниана Охридъ и на цѣла България” се назначавалъ по сѫщия начинъ, както и цариградскиятъ патриархъ. Изборътъ пъкъ на последния ставалъ така: прибѫдващитѣ въ Цариградъ и нѣкои отъ близкосъседнитѣ архиереи представяли

43

ясно показва, че съ тоя актъ византийското правителство нарушило една отъ най-сѫжщественитѣ правдини на българската църква, дадена ней отъ Василия II, като се отнемалъ нейниятъ националенъ характеръ, и по тоя начинъ се туряло началото за ромеизацията на българската църква. Ние не знаемъ, последвалъ ли е следъ това нѣкой протестъ отъ страна на българскитѣ епископи; но едно, което можемъ да твърдимъ съ известна достовѣрность, е това, че съ тая си постѫпка цариградското правителство ще да е предизвикало противъ себе си не малко възмущение на духоветѣ въ България, особено между духовенството, — възмущение, което намѣрило отгласъ въ и тъй недоволното отъ държането и обноскитѣ на своитѣ управители население. До открито обаче възстание тоя пѫть работата, както се види, не дошла. Главната причина на тая нерешителность произтичала отъ това, че и сега липсвалъ водачъ, който да застане начело на движението, нѣмало, както изглежда, авторитетно лице, на което

на императора имената на трима духовни лица, отъ които едно избиралъ императорътъ и, ако то нѣмало архиерейски санъ, рѫкополагало се отъ архиереитѣ на цариградската църква (G. C o d i n u s, De officialibus, ed. Bon. cap. 20, p. 101—105. — Ср. митроп. Симеонъ. п. т., стр. XXI). — Съпоставяйки известията на Н. Доксопатра и на Г. Кодина, би трѣбвало да приемемъ, че тримата кандидати за охридски архиепископъ сѫ били представяни отъ епископитѣ на охридската архиепископия, но не и отъ тѣхната срѣда, и отъ тия трима кандидати императорътъ назначавалъ единъ. Но отъ Дюканжовия списъкъ ясно личи, че въ действителность нищо подобно не ставало: изразътъ право говори не само за етническия произходъ на назначения архиепископъ, но и потвърдява, че последниятъ излизалъ отъ срѣдата не на висшето духовенство на охридската архиепископия, а на висшето духовенство на цариградската църква; очевидно, че кандидатитѣ се представлявали за назначение отъ цариградската патриаршия, и императорътъ назначавалъ единъ отъ тѣхъ за архиепископъ, или пъкъ лицето предварително се е опредѣляло отъ патриарха въ съгласие съ императора, и после само pro forma се представяли и други двама кандидати за назначение отъ последния. Трѣбва да предполагаме, че така е станало назначението на архиепископъ Лъва пафлагонецъ, приемника на Ивана Дебърски; впоследствие обаче лицето се опредѣляло отъ патриарха и се назначавало направо отъ императора безъ каквито и да било кандидати-конкуренти. Така, както ще видимъ по-долу, е ставало назначението на по-сетнешнитѣ охридски архиепископи.

44

народътъ би могьлъ да се довѣри, защото, споредъ Михаила Пселлъ, българитѣ имали обичай да повикватъ начело на народа си само лица отъ царски родъ [1]. Обаче такъвь водачь българитѣ скоро намѣрили въ лицето на Петра Дѣлянъ.

Кой е билъ Петъръ Дѣлянъ? Византийскитѣ извори се изказватъ твърде тъмно и дори противоречиво за неговия произходъ. Така, споредъ  М и х а и л а  П с е л л ъ, неговъ съвременникъ, койчо нарича Дѣляна, „чудовище , израстнало, както вѣрвали българитѣ, отъ тѣхното племе” (родъ), т. е. че той билъ по произходъ българинъ, и отъ родъ, „който не заслужава и поменъ”, излиза, че следъ като разбралъ, какво цѣлиятъ му народъ е решилъ да възстане противъ ромеитѣ, Петъръ Дѣлянъ, понеже искалъ да вземе воеводството, а пъкъ знаелъ, че българитѣ имали обичай да поставятъ за началници надъ народа само лица отъ царски родъ и че това било обичай и право само за рода на царь Самуила и брата му Аарона, които малко преди това (преди българското възстание) началствували надъ цѣлия народъ и царували, „въздигалъ само себе си, безъ да потвърди съ свидетелство своя благороденъ произходъ отъ царското бедро, но, като или си въобразилъ, или посочилъ, че той е издънка отъ тамшния коренъ”, успѣлъ да убеди българитѣ да му врѫчатъ властьта [2]. Тия сведения за Петра Дѣлянъ М. Пселлъ почерпалъ отъ разказитѣ на Алусиана, най-голѣмия синъ на царь Иванъ-Владислава и внукъ на Аарона, по-сетнешния съперникъ на Петра Дѣлянъ, който лично познавалъ М. Пселла и дори билъ близъкъ съ него. [3] Но всичко, каквото той съобщава за Дѣляна, е невѣрно, защото Ааронъ е началствувалъ, но никога не е царувалъ въ България, и то заедно съ Самуила, тъй като той билъ убитъ отъ последния (на 14. VI. 987), преди тоя да стане царь [4]. Наистина, Аароновиятъ синъ и бащата на Алусиана, Иванъ-

1. М.  P s e l l o s, ib., p. 61, _{28-29; 22-24}. — Zonaras, ib., p. 145, ₄: .

2. M. Psellos, ib., p. 61, _{15-16; 23-26}.

3. За това подробно вж. тука по-долу, стр. 62 и сл.

4. В. Н. Златарски. История на българ. държава и пр., т. 1, ч. 2, стр. 676—679.

45

Владиславъ, билъ царь, но той насилствено заграбилъ властьта, следъ като убилъ братовчеда си Гавриила-Радомира, Самуиловия синъ (1015). По тая причина Алусианъ, както ще видимъ по-нататъкъ, избѣгвалъ да говори за баща си, а изтъквалъ навсѣкѫде дѣда си Аарона, така че го считали дори за неговъ синъ. [1] Тъй или инакъ, отъ думитѣ на М. Пселла по-скоро може да се заключи, че Петъръ Дѣлянъ не е билъ отъ царски родъ, отъ рода нито на Самуила, нито на брата му Аарона, а само се издавалъ за тѣхенъ потомъкъ; впрочемъ, той на две мѣста го нарича — незаконнороденъ. [2]

С к и л и ц а – К е д р и н ъ, споредъ текста на Бонското издание, разказва, че нѣкой-си Петъръ, българинъ, съ прозвище Дѣлянъ, робъ на единъ мѫжъ отъ Византионъ, като избѣгалъ отъ столицата, скиталъ се изъ България... и се издавалъ за сина на Романа, Самуиловия синъ”. [3] —  И в.  З о н а р а  пъкъ, макаръ и да не се схожда съ своя оригиналъ Ив. Скилица, явява се по-категориченъ. Той пише: „Единъ неизвестенъ по родъ мѫжъ, който се наричалъ Долианъ, преизпълненъ съ хитрость и лукавство, се издавалъ за синъ на Аарона, който билъ братъ на Самуила, управителя на народа (разб. български), като избѣгалъ, както казватъ, отъ Византионъ и убедилъ народа, че той е синъ на Аарона, роденъ нему отъ наложница, а не отъ законна жена, билъ избранъ за царь на варваритѣ”. [4] Ако съпоставимъ тия две известия, то не е мѫчно да се установи, че, докато Зонара се е ползувалъ,

1. Подробно пакъ тамъ, стр. 748—754.

2. М. Psellos, ib., p. 64, и et 65, ₃; вж. и тукъ по-долу, стр. 63.

3. Skyl.-Cedr., ib., p. 527, _6-11:

4. Zonaras, ib., p. 145, _4-11:

— Cp. старобъл. преводъ „Лѣтописи Симеона Метафраста и Логотета”, изд. В. И. Срезневскаго, стр. 167.

46

очевидно, отъ М. Пселла, [1] като е разложилъ и обяснилъ думата , но въ сѫщото време невѣрно съобщава, какво Дѣлянъ се издавалъ за синъ на Аарона, Скилица, който за дадената епоха така сѫщо ималъ подъ рѫка М. Пселла, несъмнено предпочелъ известието на другъ засега неизвестенъ изворъ, който той счелъ за по-вѣренъ, и не се поддалъ на М. Пселловитѣ изопачения.

Всички тия противоречиви известия, които, наистина, хвърлятъ едно съмнение върху царския произходъ на Петра Дѣлянъ, ясно говорятъ, че тѣхнитѣ автори сѫ били по-скоро заблудени по тоя въпросъ, отколкото да се мисли, че тѣ по незнание сѫ така писали. Тъкмо тая обърканость въ византийскитѣ известия дала поводъ на хърватския историкъ Ф. Рачки да ги отхвърли като невѣрни. „Известието, пише той, което византийскиятъ лѣтописецъ (Скилица-Кедринъ) дава за рода на Петра Дѣлянъ, изтича, по мое мнение, отъ народната омраза спрямо българския народъ и отъ презрение къмъ неговото опитване за държавна самостойность . . . Обаче неистинностьта на това известие се потвърдява отъ онова въодушевение, съ което Петъръ взелъ парола подъ своя закрила и съ което той го последвалъ съ орѫжие въ рѫка.

„Едвамъ се изминали 20 години, откакъ българскиятъ народъ „бѣ навелъ своя вратъ подъ византийския яремъ”, а пъкъ въ това кѫсо време разпознаването на членоветѣ отъ царското семейство не е могло дотолкова да се изглади, щото българскиятъ народъ да признае и да приеме нѣкого-си лъжеца за сина на царь Гавриила-Романа. Дѣлянъ е билъ наистина единъ отъ петимата синове на споменатия царь, който наедно съ майка си и дветѣ си сестри се поклонили на Василия II въ лагера предъ Охридъ въ 1018 год. и които императорътъ, вѣроятно, отъ Костуръ изпратилъ въ Цариградъ на заточение [2]. Тия напълно правдиви съображения на Ф. Рачки, писани преди 60 год., недавно се потвърдиха, за-

1. К. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Litteratur. 2-te Aufl. S. 373.

2. F. Rački, Borba južnih Slovena za državnu neodvistnost u X vjeku, Rad jugoslov. Akademije. kn. XXV (1873), str. 225.

47

щото прибавкитѣ въ виенския преписъ на Скилица № 74 право съобщаватъ, че Дѣлянъ билъ синъ на Самуиловия синъ Гавриилъ-Радомира, „роденъ отъ първата му жена, дъщерята на маджарския краль, която още при живота на Самуила Гавриилъ, по неизвестни причини, намразилъ и прогонилъ вече бременна отъ него и се оженилъ за хубавицата ларисчанка Ирина” [1]. Женитбата на Гавриилъ-Радомира за маджарската принцеса едва ли може да се отнесе по-късно отъ 1000-та година, защото мирниятъ договоръ, сключенъ между царь Самуила и св. Стефанъ I въ 999 год., не е могълъ да сѫществува дълго поради голѣмитѣ приятелски отношения на последния съ императоръ Василия II, който отъ 1001 год. отново бѣ почналъ война съ българитѣ [2]. Затова, като имаме предъ видъ, че когато Гавриилъ-Радомиръ напѫдилъ първата си жена, тя била бременна отъ него, ние до-

1. В. Prokić, п. т., стр. 31, № 24; стр. 36, № 62. — Тукъ подъ маджарски краль трѣбва да се разбира Св. Стефанъ I (997—1038), а не първиятъ херцогъ или воевода Гейза (972—997), както предполага Ф. Шишичъ (Geschichte der Kroaten. Zagreb 1917, S. 201, а сѫщо въ Povijest hrvata u vrljeme narodnih vladara. Zagreb 1925, str. 480), а следъ него и Г. Фехеръ (Влиянието на българската черква въ Маджарско. Сборникъ В. Н. Златарски. София 1926. стр. 490), защото 1. Гейза не е билъ краль и 2. защото този бракъ е могълъ да се свърже, само следъ като Самуилъ станалъ царь, следов. подиръ 997 год., когато Гейза бѣше вече умрѣлъ, и въ царуването на св. Стефана I, който билъ коронясанъ за краль на 15. августъ 1000 год., а оттука и въпросниятъ бракъ може да се отнесе най-рано следъ тая дата. Наистина, ние не знаемъ, колко дъщери е ималъ св. Стефанъ I, когато Гейза е ималъ нѣколко такива; ако пъкъ приемемъ, че Гавриилъ-Радомиръ билъ жененъ за нѣкоя отъ сестритѣ на св. Стефана I, тогава ще трѣбва да допуснемъ, че въ прибавката къмъ Скилица има грѣшка, т. е. вм. дъщеря трѣбва да стои „сестра”, което едвали е възможно, защото тия прибавки изобщо сѫ излѣзли отъ рѫката на лице, еп. Михаилъ Дѣволски, който е билъ добре осведоменъ за членоветѣ на последния български царски родъ. За това вж. W. N. Zlatarski, Wer war Peter Deljan? Mélanges de Philologie offerts à М. J. J. Mikkola (Annales Academiae Sclentlarum Finnicae. B. XXVII (1932), S. 358—360.

2. В. Н. Златарски, История на Българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 709—710. Може би, тия близки и приятелски отношения на св. Стефана I съ византийския императоръ и да сѫ били главната причина, задето Гавриилъ намразилъ и напѫдилъ първата си жена — маджаркинята.

48

хождаме до заключение, че разводътъ е станалъ наскоро следъ женитбата, и рождението на Петра Дѣлянъ ще трѣба да отнесемъ къмъ 1001 год., и то въ Маджарско, гдето е прекаралъ, вѣроятно, детинството си.

Въ България Петъръ Дѣлянъ ще да е дошълъ, може би, когато Гавриилъ-Радомиръ станалъ царь, т. е. не по-рано отъ 1014 год.; но следъ убийството на баща му положението му между другитѣ деца на Гавриилъ-Радомира отъ ларисчанката Ирина не ще да е било много добро, и, както изглежда, тѣ сѫ го считали за незаконнороденъ, понеже се родилъ подиръ развода. Следъ покорението на България Петъръ Дѣлянъ, вече 17-годишенъ момъкъ, билъ откаранъ заедно съ другитѣ членове на царския родъ въ пленъ въ Цариградъ [1]. За престояването му въ византийската столица Скилица-Кедринъ казва, че той билъ „робъ на единъ царигражданинъ” ( ) — изразъ, който ще трѣбва да се разбира въ смисълъ, че понеже братовчедитѣ и братовчедкитѣ му го мразѣли и не го считали за членъ на своя родъ, то при подѣлбата на пленницитѣ, както тогава билъ обичай, Дѣлянъ ще да се е падналъ на споменатия царигражданинъ, обаче, какво е било положението му у последния, ние нищо не знаемъ. Сѫщо така остава неизвестно, отъ кого и отгде е получилъ той името Дѣлянъ [2]. М. Пселлъ пише, че той не

1. Дали не трѣбва него да видимъ въ споменувания отъ Скилица по погрѣшка „незаконороденъ синъ на Самуила” (вж. Skyl.-Cedr., ib., p. 468, _18-19: . — Ср. В. Н. Златарски, п. т., стр. 778.

2. Това име се срѣща въ следнитѣ форми: (Skуl.-Сеdг. ib., р. 527, ₆ squ.), (S t r а t е g i c o n, ib., p. 28, ₁₁ et 97, ₁₄), (Skyl.-Cedr. ib., p. 715, ₇), (M. P s е l l o s, ib., p. 61, ₁₉ et 65, ₂₄. — Zonaras, ib., p. 145, ₅) и (въ старобългар. преводъ на продължителя на Симеона Логотета, п. т., стр. 167). Но наредъ съ тия форми срѣща се (В. Prokić, п. т., стр. 36, № № 60 и 64), което, очевидно, се е получило отъ ; но отъ него е произлѣзло и на българския царь Гаган’а,” който се споменува въ лѣтописа-апокрифъ (Споменик срб. Ак., III (1890), стр. 193) и се приема за Петра Дѣлянъ (вж. С. Jireček, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanländer. SBWA, B.1. CXXXVI. S. - Ab. Wien 1897, S. 90—91). Обстоятелството, че

49

знае, дали отъ баща си е наследилъ Дѣлянъ такова прозвище, или самъ си е прикачилъ кличката [1]. Скилица-Кедринъ казва, че било сѫщо прозвище [2], а споредъ Зонара, той така се наричалъ [3]. Споредъ насъ, второто име не е нито бащино име, нито прозвище, а е нищо друго освенъ народното му име наредъ съ църковното или кръстното Петъръ, съгласно съ българския обичай да се даватъ двойни имена особено на лица отъ царския родъ, както, напр., Гавриилъ-Радомиръ, Иванъ-Владиславъ, Теодора-Косара и др. Поради това, че Дѣлянъ е чисто народно славянско име, каквито сѫ и Радомиръ, и Владиславъ и Косара, ние не можемъ да го приемемъ и за арменско, както и Алусианъ, [4] а още по-малко и Пресианъ ( или ), което се срѣща още въ първата половина на IX. в., [5] още и затова, защото нѣма арменско име изобщо, което да се свършва на  а н ъ  и  я н ъ; това окончание носятъ само фамилнитѣ имена, и то отговаря на българското  о в ъ  и  е в ъ  [6].

Всички византийски извори, макаръ и да не посочватъ причинитѣ, които сѫ подбудили българитѣ да възстанатъ противъ ромеитѣ, а само се ограничватъ съ фразата, какво тѣ „въ скоро време си спомнили за онова поражение”, което имъ бѣ нанесълъ Василий II, [7] или пъкъ представятъ самото

звукътъ е предаденъ правилно чрезъ ѣ, докато въ другитѣ форми стои , показва, че авторътъ на „Сказанието” е заимствувалъ това име отъ гръцки изворъ; очевидно, най-вѣрната форма е — , отъ което произлиза днеш.  Д ѣ л ь о,  Д ѣ л ю,  Д ѣ л ч о  по аналогия съ  В е л я н ъ,  В е л ю,  В е л ч о.

1. М. Psellus, ip., p. 61, _19-21:

2. Skyl.-Cedr. ib. 527, ₆.

3. Zonaras, ib., p. 145, ₅.

4. Както мисли Йор. Ивановъ, вж. Произходътъ на царь Самуиловия родъ. Сборникъ В. Н. Златарски. София 1925, стр. 59—60.

5. Вж. F. Dvornik, Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes. Bulletin de Correspondance Hellenique. LH (1928), p. 128—129.

6. W. N. Zlatarski, Wer war Peter Deljan? п. т. стр. 362—363.

7. M. Psellus, ib., p. 61, _6-11.

50

движение като неочаквано въ смисълъ, че дотогава тѣ пренасяли търпеливо хомотя на робството, и изведнажъ намислили да го свалятъ и силно се стремили къмъ свобода [1], твърдятъ, че българитѣ сами дошли до мисъльта да възстанатъ още преди появяването на Петра Дѣлянъ на сцената и се бавили да го обявятъ само поради липсата на водачъ отъ царски родъ, който да застане начело на движението. Оттука ясно става, че въ подготовката на възстанието Петъръ Дѣлянъ не е игралъ никаква роля, т. е. българитѣ не сѫ влизали съ него въ непосрѣдни предварителни връзки, а напротивъ, той е искалъ да използува настаналото въ България настроение, за което той ще да е узналъ отстрани. Тъй или инъкъ, но когато Петъръ Дѣлянъ се научилъ за решението на своитѣ съотечественици да възстанатъ противъ ромеитѣ, тайно избѣгалъ отъ Цариградъ и се явилъ въ България, гдето той, „като лукавъ по мисъль и твърде изкусенъ да измами съ хитрости своитѣ съплеменици”, споредъ думитѣ на М. Пселла, почналъ наредъ съ твърдението, че произлизалъ отъ царски родъ, „да се представя като най-важенъ, а сѫщо и като най-мѫдъръ за съвети и най-способенъ за военно дѣло”, докато най-сетне българитѣ му повѣрвали и решили нему да врѫчатъ властьта. [2]

Тъкмо въ това време цариградското правителство посегнало върху друго твърде важно право на българския народъ. Фактическиятъ управитель на империята, известниятъ Иванъ Орфанотрофъ, поради ненаситната си алчность за обогатяване, издалъ заповѣдь въ България, щото поземлениятъ данъкъ, който всѣки българинъ, притежаващъ единъ чифтъ волове, дотогава плащалъ въ натура: единъ модий жито, единъ модий просо и една стомна вино, както това е било при българския царь Самуила, и който следъ покорението Василий II, както видѣхме, оставилъ непокѫтнатъ, отъ 1040 год. да се плаща отъ българското население съ номисми — съ пари. [3] Тая заповѣдь била посрещната съ голѣмо незадовол-

1. Zоnагаs, ib., р. 144, ₃₁—145, ₄.

2. М. Psellus, ib., p. 61, _{24-26, 34-36}.

3. Skyl.-Cedr., ib. 530, _9-15; вж. и тукъ по-горе, стр. 27, бел. 1.

51

ство отъ населението и послужила като добъръ поводъ на българитѣ, за да вдигнатъ възстание, защото за селянина-земедѣлецъ било по-лесно да плаща данъка си въ натура, отколкото съ пари, които той нѣмалъ и съ които да се сдобие, той трѣбвало да продава своето производство за безценъкъ на разни закупувачи-експлоататори, винаги готови да предложатъ услугитѣ си, за да улеснятъ селянина.

Въ своята обиколка по България Петъръ Дѣлянъ стигналъ до Моравъ или Моравскъ при устието на р. Морава и оттамъ преминалъ въ Бѣлградъ, гдето той, следъ като билъ прогласенъ за български царь отъ събралитѣ се около него, вдигналъ знамето на свободата въ 1040 година, като обявилъ, че е „сваленъ вратниятъ яремъ на ромейската власть”. [1] Той избралъ тъкмо тая область за своитѣ първи действия, за да може да намѣри убѣжище въ случай на несполука въ съседнитѣ страни, Сърбия и Маджарско, а така сѫщо да почне систематичното и постепенно освобождение на западнитѣ и югозападнитѣ български земи.

Съ събранитѣ и организирани дружини отъ бѣлградската область Дѣлянъ потеглилъ на югъ презъ Нишъ и Скопие, като навсѣкѫде го прогласявали за победитель и посрѣщали съ прослава, а въ сѫщото време „безмилостно и безчеловѣчно избивали всѣки попадналъ имъ се ромеецъ”. [2] Както изглежда, възстаналитѣ българи не срещнали на първо време никакъвъ отпоръ. Скилица тукъ нарича Скопие „главенъ градъ на България”, отъ което ясно става, че намѣстникътъ-управитель е резидиралъ тогава въ този градъ. Ние бихме очаквали, че той би оказалъ пръвъ отпоръ, но за подобно нѣщо Скилица нищо не споменува. Тукъ може да се направи следната алтернатива: или намѣстникътъ, не разполагайки съ достатъчни сили, не се решилъ да излѣзе противъ победоносно настѫпващия Дѣлянъ и българитѣ и е отстѫпилъ, или пъкъ самъ се е присъединилъ къмъ възстаницитѣ, ако той имъ е съчувствувалъ. Поради това, може би, Скилица и

1. М. Psellus, ib., p. 61, ₃₆—62, ₄. — Skyl.-Cedr. ib., p. 527, _7-14.

2. Skуl.-Cеdr. ib., p. 527, _15-18.

52

умълчава не само името му, но и изобщо нищо не говори, какво е направилъ управительтъ на България въ това време. Пръвъ, който се опиталъ да се противопостави на Петра Дѣлянъ, „преди злото да се разширило твърде много и пожарътъ да се раздуха”, билъ диррахийскиятъ стратегъ-управитель  В а с и л и й  С и н а д и н ъ. Когато Скопие миналъвъ рѫцетѣ на възстаницитѣ, той набързо вдигналъ всички мѣстни сили и побързалъ да пресѣче пѫтя на Дѣляна, който, очевидно, се стремилъ къмъ Солунъ съ цель да откѫсне Македония отъ центра на империята и да прогласи нейната независимость. Но когато Василий Синадинъ стигналъ въ Дебъръ и се скаралъ съ едного отъ подстратезитѣ си  М и х а и л а  Д е р м о к а и т ъ, той билъ наклеветенъ предъ императора, който се намиралъ тогава въ Солунъ, че замислялъ тирания, т. е. възстание. Василий Синадинъ веднага билъ уволненъ отъ длъжность и, доведенъ въ Солунъ, билъ хвърленъ въ затворъ, а на негово мѣсто билъ назначенъ неговиятъ противникъ Михаилъ Дермокаитъ. [1]

Тоя раздоръ между византийскитѣ военоначалници послужилъ въ полза на Петра Дѣлянъ, защото той не само далъ възможность на последния свободно да действува и време по-добре да се стегне и съ успѣхъ да продължи дѣлото си, но и населението на съседната диррахийска тема принудилъ да се присъедини къмъ възстаницитѣ. Новоназначениятъ стратегъ-управитель драчки билъ човѣкъ користолюбивъ и съ ненаситна алчность за обогатяване и освенъ това билъ неопитенъ администраторъ. Той почналъ силно да притѣснява мѣстното население, като го обиждалъ, обиралъ и му отнемалъ „и коне, и кола и всичко друго, което било за него ценно”, и въ кѫсо време дотолкова разбъркалъ работитѣ, че народътъ най-сехне възстаналъ противъ управителя си; но тоя, като се боялъ да го не сполети нѣщо лошо, една нощь тайно избѣгалъ. Тоя бунтъ, повдигнатъ най-първо само противъ представителя на ромейската власть, веднага се обърналъ въ цѣло възстание и явно отцепване отъ империята. Населението отъ драчката

1. SkуI.-Сеdг. ib., р. 527, ₁₈ — 528, ₃.

53

тема, което било повечето българско, отъ страхъ предъ императора избрало за вождъ едного изъ своята срѣда, на име  Т и х о м и р ъ, родомъ българинъ, който билъ „известенъ по своята мѫдрость и храбрость”, и го прогласили за български царь. И тъй образували се два възстанически центра, отъ които единътъ признавалъ за царь Дѣляна, а другиятъ — Тихомира. [1]

Това раздвоение между българитѣ, на което се радвалъ общиятъ имъ врагъ, все още силенъ, не само ослабило отпора на народа, но и породило неприязнени отношения между самитѣ българи. Петъръ Дѣлянъ, като предвиждалъ лошитѣ сетнини отъ тая разкѫсаность, намислилъ да я премахне по миренъ начинъ. Той написалъ едно приятелско писмо до Тихомира, въ което го канилъ къмъ общность въ властьта и въ борбата противъ ромеитѣ и го викалъ да дойде при него съ своитѣ привърженци за споразумение, което било изпълнено. Когато дветѣ страни се събрали наедно, Дѣлянъ се обърналъ съ речь къмъ тѣхъ, въ която той развилъ лошитѣ за народа сетнини отъ настаналото двоеначалие; той обявилъ, че ако тѣ вѣрватъ, какво той води потеклото си отъ царь Самуила, и го приематъ да ги управлява, то нека отстранятъ Тихомира; ако ли пъкъ това за тѣхъ е недопустимо, то нека него да отстранятъ и да се управляватъ отъ Тихомира. „Защото, казалъ той, единъ храсталакъ не храни два еритака [2], нито пъкъ една страна, която се управлява отъ двама началници, не ще бѫде изведена на добъръ пѫть.” [3] Когато Петъръ свършилъ речьта си, въ народа се

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 528, _3-13. — Zonaras, ib., p. 145, _13-24.

2. — птица отъ рода на папагала.

3. Тая сцена е представена у Зонара по-другояче, а въ старобълг. преводъ на продължението на Симеона Метафраста и Логотета, което е нищо друго, освенъ букваленъ преводъ отъ Зонара, сѫ направени и други измѣнения, поради това тукъ ще приведемъ паралелно и дветѣ мѣста:

Zonaras, ib. p. 145, 24—146, 4	Старобълг. преводъ, п. т., стр. 168.

54

повдигнало страшно смущение, и той почналъ да вика къмъ Петра, че тѣ искатъ него само да иматъ за самодържавенъ началникъ . Въ това сѫщото време събранитѣ тамъ грабнали камъни и съ тѣхъ засипали Тихомира. „Тоя, пише Скилица, като му се показало на сънь, че управлява, свършилъ заедно съ властьта и живота си, и всичката власть преминала къмъ Дѣляна”. [1] Тая постъпка на Петра Дѣляна, може би, и да не е съвсемъ свободна отъ лични егоистични стремежи, но все пакъ тя ясно показва, доколко българскиятъ народъ билъ привързанъ къмъ рода на своя незабравимъ царь Самуила, когато тая сѫщата привързаность къмъ него не съществувала у членоветѣ на последната царска фамилия.

т. е. „но Дѣлянъ съ хитрость наказалъ противопоставящия се (Тихомира). Защото той го приканва къмъ общность въ властьта и борбата противь ромеитѣ; и тоя се съгласява. И тъй, когато двамата началници се срещнали и множество българи” се събрали, Дѣлянъ казалъ къмъ събралитѣ се, че българскиятъ народъ, управляванъ отъ двама началници , не би могълъ никога да се спаси ; „ако желаете спасението си, то отстранете едното отъ насъ; и тъй, ако знаете, че азъ съмъ отъ рода на Самуила, то отстранете Тихомира ; ако ли това не е [възможно], то подчинете се нему, а мене отстранете”.

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 528, ₁₃—529, ₃. — Zonaras, ib., p. 145, ₂₄—146, ₆. — Споредъ старобълг. преводъ на Симеона Метафраста, Тихомиръ билъ съсѣченъ. Пак. т. стр. 168.

55

Следъ като се освободилъ отъ Тихомира и „станалъ самодържавенъ” въ воденето на възстанието, Петъръ Дѣлянъ решилъ да поведе усилена борба. Подкрепенъ и осигуренъ откъмъ населението на драчката тема, той отдѣлилъ една часть отъ войската къмъ Прѣспа, която сполучила да превземе и срине крепостьта Василида [1], въ политѣ на пл. Петрино (между Охридското и Голѣмо-Прѣспанското езера), може би, надъ днеш. село Царедворъ [2], вѣроятно, защото не е искала да признае неговата власть. Самъ потеглилъ, съгласно съ начертания си планъ, съ всичката си сила къмъ Солунъ, гдето въ това време се намиралъ императорътъ, който търсѣлъ при гроба на св. Димитра помощь за своята болесть — епилепсия. [3] Когато се получило известие за посоката на Дѣляновото движение, Михаилъ IV, който не разполагалъ съ достатъчно военни сили за отбрана, понеже при себе си ималъ само своитѣ тѣлохранители [4], безсрамно избѣгалъ въ Цариградъ, като оставилъ цѣлия си багажъ и колкото злато и сребро ималъ на Мануила Иваца, неговъ най-близъкъ човѣкъ, за да ги донесе отпосле въ столицата. Обаче Мануилъ Иваца заедно съ единъ камериеръ , единъ отъ царскитѣ спалници-евнуси, като заграбили всичко, побѣгнали при Дѣляна. [5] Ако се сѫди по името, тоя Мануилъ Иваца е билъ несъмнено българинъ и на-вѣрно синъ на храбрия и неустрашимъ български воевода Иваца, който оказа най-дълга и упорита съпротива на Василия II. [6] „Тая постъпка, справедливо пише Ф. Рачки, колкото и да била нелоялна спрямо императора, оправдава се съ родолюбието, което не бѣ още угаснало въ българската емиграция. Споменътъ за баща му наредъ съ вѣроломството съ

1. В. Рrоkić, ib., p. 36, № 64: .

2. В. Н. Златарски, История на българ. държава, I, ч. 2., стр. 779.

3. Skyl.-Cedr., ib., р. 521, _22-23.

4. М. А t t а l е i а t e s, ib. p. 9, _20-21:

5. Skyl.-Cedr., p. 529, _3-10.

6. В. Н. Златарски, п. т., стр. 758, 780—784.

56

него, гласътъ на свободата, който тогава се бѣ разгласилъ по цѣла България, не сѫ могли да останатъ у Мануила Иваца безъ отгласъ”. [1]

Преминаването на Мануила Иваца на страната на Дѣляна уголѣмило още повече въодушевението въ България, и успѣхътъ на възстанието вземалъ все по-голѣми размѣри. Сега Петъръ Дѣлянъ отдѣлилъ една часть отъ войската си и подъ началството на кавхана си [2] я изпратилъ противъ Драчъ, за да довърши дѣлото, което бѣ почнато отъ Тихомира въ прибрѣжието на Адриатическо море. Кавханътъ сполучилъ да завладѣе Драчъ и привлѣкълъ населението на страната на Дѣляна. Самъ Дѣлянъ навлѣзълъ въ Тесалия и завладѣлъ гр. Димитриада на северния брѣгъ на Пегасийския заливъ (сег. Воло). [3] Тукъ той отдѣлилъ друга една часть отъ войската си и подъ началството на воевода Антима я изпратилъ на югъ въ елладската тема съ цель да разпространи възстанието и въ срѣдна Гърция. Тя проникнала навѫтре въ Еллада и достигнала до стария градъ Тива, гдето излѣзглъ насреща ѝ Алакасевсъ, вѣроятно, управительтъ на темата. При Тива било дадено сражение, въ което ромеитѣ били обърнати въ бѣгство, и голѣмо множество тиванци били избити. [4] Успѣхътъ на българскитѣ войски въ тая посока се обяснява съ възстанието, което въ това време избухнало въ навпактската тема, южно отъ драчката на мѣстото на стария Епиръ. Единъ царигражданинъ Иванъ съ прозвище Куцомитъ, който билъ тамъ изпратенъ за практоръ — бирникъ да събира данъци, почналъ силно да притѣснява населението и навлѣкълъ върху си страшна гибель и възстанието на жителитѣ. Като не могли повече да понасятъ неговото користолюбие, тѣ се по-

1. F. Rаčki, каз. съч. п. т., стр. 229.

2. У Скилица стои изразъ , отъ който ясно личи, 1. че не е собствено лично име и 2. че Петъръ Дѣлянъ усвоилъ старата българска държавна организация. Впрочемъ тая длъжность е сѫществувала и при приемницщѣ на Самуила. Вж. В. Н. Златарски, п. т., стр. 745 и 755.

3. За това вж. тукъ по-долу, стр. 58 и бел. 2

4. SkуI.-Сеdr. ib., p. 529, _16-22.

57

бунили противъ него и го разсѣкли на парчета, а сами, като укорявали ромейския императоръ, се присъединили къмъ българитѣ. При това Скилица-Кедринъ отбелязва, че „тѣ (жителитѣ на навпактската тема) се взбѣсили и скѫсали ромейското иго не толкова поради примамката къмъ Дѣляна, колкото поради ненаситностьта на Орфанотрофа и повишението на данъцитѣ”. [1] Ние мислимъ, че възстанието и присъединението на тамшнитѣ жители не въ по-малка степень се дължатъ и на тѣхното сънародно чувство, тъй като населението на тая тема въ XI. вѣкъ била въ своята масса славянобългарско. Не по-малко помогналъ за успѣха на българскитѣ възстаници и заговорътъ на аристократическата партия начело съ Михаила Керуларий, по-сетнешния цариградски знаменитъ патриархъ, и Ивана Макремволитъ, — заговоръ, който билъ съставенъ едновременно съ избухването на българското възстание и ималъ за цель да отстрани отъ управлението на империята пафлагонската клика, роднинитѣ на Михаила IV, които съ своитѣ притѣснения и грабежи водѣли Византия къмъ погибель. Заговорътъ билъ твърде опасенъ за тогавашнитѣ управници, защото той съвпадалъ съ времето на най-тежкитѣ за населението економически мѣрки на Ивана Орфанотрофъ, които предизвикали толкова народни движения въ всичкитѣ части на империята. Цариградското правителство, изплашено отъ тоя заговоръ, обърнало вниманието си главно на него, като предоставяло на Дѣляна пълна свобода въ действията. Обаче заговорътъ билъ скоро откритъ и виновницитѣ наказани. [2]

Между това успѣхитѣ на Петра Дѣлянъ и на българитѣ почнали да внушаватъ страхъ въ Цариградъ. Тукъ вече почнали да мислятъ за сериозно премахване на опасностьта, която отъ день на день все повече застрашавала. Къмъ това време и войната въ Италия била завършена. Тамъ храбриятъ византийски пълководецъ Георги Маниакъ съ помощьта на разни наемни войски успѣлъ да нанесе нѣколко решителни

1. Ibidem, р. 529, ₂₂—530, ₉. — Zonaras, ib., р. 146, _6-11, който съвсемъ накратко излага горнитѣ събития.

2. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 33—35.

58

поражения на сицилийскитѣ араби и отново да издигне славата на византийското орѫжие. [1] Затова въ Цариградъ се почнали усилени приготовления за борба съ българитѣ. Докато вървѣли тия приготовления и, може би, войскитѣ се събирали вече въ Солунъ, въ България работитѣ вземали, другъ обратъ.

Увлѣчени отъ голѣмия и бързъ успѣхъ, българитѣ почнали да ставатъ по-немарливи; въодушевлението захванало да отслабва и предпазливостьта да изчезва. Това най-добре се вижда отъ действията на българския воевода, който билъ оставенъ въ гр. Димитриада на заливъ Воло (Пегасийски) следъ като Дѣлянъ сполучилъ да завладѣе тоя градъ, а другиятъ воевода Антимъ извършвалъ похода си въ Еллада. Ето какво четемъ въ „Стратегикона” на Кекавмена: „Димитриада е градъ приморски въ Еллада, [2] добре защитенъ откъмъ морето и околнитъ блата. Той билъ завладѣнъ отъ Дѣляна, това бѣ български топархъ (мѣстенъ воевода). А като станалъ той владѣтель неговъ по тоя начинъ, той изпратилъ въ него старъ и опитенъ въ военното дѣло офицеръ — на български езикъ стратегъ се нарича  ч е л н и к ъ   —  Л и т о в о й  Д и а в о л и т ъ  (т. е. отъ гр. Дѣволъ); като му далъ и войска за отбрана на крепостьта. Следъ като пристигналъ (тамъ), той възобновилъ стенитѣ, които били занемарени, поставилъ метателни орѫдия и машини отбранителни, каквито се изисква отъ единъ стратегъ да постави. Следъ като укрепилъ така крепостьта, той се успокоилъ, безъ да се бои за нѣкакво нападение отвънъ, нито да подозира какво да е зломислие отвѫтре, защото мѣстнитѣ жители били съвсемъ прости хора и съвършено неопитни, па освенъ това той ги свързалъ и съ клетва. Но безгриж-

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 522, ₉— 525, ₁₆.

2. Собствено Димитриада се намирала въ южна Тесалия, а не въ Еллада; обаче въ византийско време въ тема Еллада е влизала по-голѣмата часть на стара Тесалия, а въ XI. вѣкъ къмъ нея билъ присъединенъ и Пелопонесъ, който дотогава билъ отдѣлна тема. — В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т., стр. 274. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 222 и бел. 6.

59

ностьта обикновено донася скърби и неочаквани опасности. Успокоенъ и безъ да има подозрение къмъ вѫтрешнитѣ, воеводата се предалъ на раскошъ и развратъ. Между това мѣстнитѣ жители, ако и да били неопитни, но понеже природата е учителка на всѣка хитрина и коварство, тайно известили солунския дука, [1] да изпрати нѣкого да завземе крепостьта и да ги почете. Дука изпраща нѣкого-си пантеота, наричанъ Зепе, [2] съ кораби и войска. Когато корабитѣ се спрѣли близу до пристанището въ скрито мѣсто, тайно било съобщено за това на мѣстнитѣ жители, а тѣ веднага отишли, хванали воеводата и, като го свързали, а съ него и стражата, предали го на ромеитѣ”. [3] Тоя разказъ ни ясно рисува, какъ безгрижно българскитѣ воеводи се отнасяли въ това време къмъ дѣлото за освобождението на отечеството. Какъвъ характеръ сѫ имали действията на воевода Антима въ Еллада следъ поражението на ромеитѣ при Тива и колко време тамъ сѫ се държали възстаницитѣ, остава неизвестно. Ако прочитането на руническия надписъ върху пирейския (сега венецианския) лъвъ отъ датския ученъ Рафна може да се приеме за вѣрно, то трѣбва да се предположи, че следъ победата си при Тива Антимъ е сполучилъ да простре възстанието и въ съседната область на Еллада — старата Аттика, защото усмирението на възстанието презъ 1041 год. се почнало, както ще видимъ, отъ тая область. [4] Въ всѣки случай дѣлото въ Димитриада може да се счита, като криза въ българското възстание презъ 1040 год.: оттогава щастието измѣня на българитѣ и на тѣхния вождъ.

1. Солунски дука тогава билъ братанецътъ на императора, патриций Константинъ. Вж. Skуl.-Сеdr., ib., p. 522, _1-2 и тукъ по-долу. стр. 66. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 223, бел. 5.

2.  П а н т е о т и   били единъ родъ войска. Самото име много напомня боготуръ-боила въ надписа на ханъ Маламира. Вж. Абоба-Плиска, п. т., стр. 191.

3. Strategicon, ib., p. 28, _9-13. § 75 подъ надсловъ: „Другъ разказъ за превземане на крепость съ хитрость”. — Ср. В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т., стр. 273—274.

4. Вж. В. Г. Васильевскій, Варяго-русская и варяго-английская дружина въ Кон-полѣ. Труды его, т. I, стр. 272-275 и тукъ по-долу, стр. 77.

60

Още по-лошо тръгнали работитѣ въ България следъ неочакваното появяване на Алусиана въ лагера на Петра Дѣлянъ. Тоя  А л у с и а н ъ  [1] билъ вториятъ синъ на българския царь Иванъ-Владислава (1015—1018). [2] За пръвь пѫть Алусианъ се явява на страницитѣ на историята въ 1018 год. Още когато императоръ Василий II навлѣзълъ презъ тая година въ българска територия, Алусианъ заедно съ по-голѣмия си братъ Пресиана, наследника на престола, и съ по-малкия Аарона, като не искали позорно да се покорятъ и да признаятъ властьта на ромейския императоръ, застанали начело на нѣкои привърженици на националната партия и се оттеглили въ близкитѣ албански планини, именно въ планина

1. Това име на гръцки е предадено: (M. Psellus, ib., p. 63, ₃₀), (M. Attaleiates, ib., p. 123, ₁₁), (Skyl.-Cedr., ib., p. 531, ₉; 532, _{19, 29}; 533, ₂. — Zonaras, ib., p. 146, ₁₂; 148, ₂. — M. Psellus, ib., p. 64, 1, ₇); (вж. преводъ на Симеонъ-Логотетовата хроника, стр. 168—169), Alusianus (Matthieu d'Edesse, ib., p. 34, 35, 40 et 164) и (Skуl.-Cеdr., ib., p. 678, ₂₂). — Що се отнася до етническия произходъ на това име, то едвали може то да се приеме за арменско, защото, както се каза (вж. тукъ по-горе, стр. 49), нѣма арменско собствено име изобщо, което да свършва на  а н ъ  или  я н ъ; това окончание носятъ само фамилнитѣ имена, и то отговаря на нашитѣ  о в ъ  или  е в ъ. Недавно биде обнародванъ единъ моливдовулъ на сѫщия Алусианъ, на чието лице е изобразенъ архангелъ Михаилъ, а на опакото се чето следниятъ надписъ: , т.е. „Архангелъ Михаиле, потегляй въ походъ (или на война) и завързвай бой заедно съ Алусиана” (Вж. В. Н. 3латарски, Моливдовулътъ на Алусиана. Изв. Истор. Д-во, кн. X (1930), стр. 49—50). Възъ основа на авторитетното мнение на покойния Г. Шльомберже (Sigillographie, p. 21), че почти всички личности, които носятъ името Михаилъ, тъй широко употрѣбявано въ Византия, изображаватъ на печатитѣ си тъкмо своя патронъ, архангелъ Михаиля, ние изказахме предположението, че кръстното име на Алусиана е било  М и х а и л ъ, т. е. че и той е носилъ двойно име, както и другитѣ членове на последния български царски родъ отъ първото царство, като Гавриилъ-Радомиръ, Иванъ-Владиславъ, Петъръ Дѣлянъ, отъ които имена първото било кръстно, църковно име, а второто — народно българско име. Вж. п. т., стр. 62—63.

2. Skyl.-Cedr. ib., p. 470, ₆ и допълнение къмъ него у В. Prokić, п. т., стр. 34, § 41. — За недоразуменията около личностьта на Алусиана вж. тукъ въ края Притурка № 1: „Грѣшкитѣ около личностьта на Алусиана”.

61

Т м о р ъ  (днеш.  Т о м о р ъ  между р. р. Дѣволъ съ притока ѝ Томорица и Озумъ), и то въ северната ѝ часть, известни днесъ подъ име Томоритъ. [1] Първоначалната цель на тия родолюбиви и свободолюбиви българи била, очевидно, да отстояватъ оттамъ българската независимость и да отблъсватъ нападенията на завоевателя, а при възможность да вдигнатъ възстание противъ новия владѣтель. Обаче, когато следъ завземането на българската столица Охридъ отъ ромеитѣ всичко било свършено, когато българското болярство и духовенство заедно съ царица Мария и народътъ се бѣха вече отказали отъ тая независимость и доброволно се покорили на ромейския василевсъ, тѣ не могли дълго да се задържатъ й, обиколени отъ всички страни въ планината отъ византийски войски, паднали духомъ и решили да капитулиратъ. „Изнурени отъ продължителната обсада, пише Скилица-Кедринъ, — защото войскитѣ, които ги обсаждали по заповѣдь на императора, пазѣли спусковетѣ отъ планината, — тѣ съобщили на Василия, че искатъ отъ него вѣрна дума и обещаватъ да се предадатъ. Императорътъ имъ далъ человѣколюбиви отговори”. Василий II въ това време се намиралъ още въ Охридъ, отдето дошелъ при „езерото, наричано Прѣспа”. . . . „Отъ Прѣспа той дохожда въ тъй наречения Дѣволъ, който се казва Селасфоръ [2], дето на издигнато възвишение той приелъ явилитѣ се (отъ планината) братя съ Пресиана и, като ги успокоилъ съ кротки и человѣколюбиви речи, почелъ последния съ магистерски санъ, а другитѣ двама — съ патрициански”. [3]

Следъ окончателното покорение на България отъ Василия II, Алусианъ заедно съ майка си, царица Мария, и съ братята и сестритѣ си билъ откаранъ въ 1018 год. като пленникъ въ Цариградъ и по-късно билъ изпратенъ въ Мала-

1. В. Н. Златарски, Де се намиралъ гр. Дѣволъ. Изв. И Д-во кн. V (1922), стр. 41.

2. Подробно за това име вж. пакъ тамъ, стр. 54—55.

3. Skyl.-Cedr. ib., p. 469, _{4-6; 11-24}. — В. Prokić, п. т., стр. 33, § 46; 34, § 47. — Zоnnаrаs. ib., р. 138, _16-21. — В. Н. Златарски, История на българ. държава т. I, ч. 2, стр. 779—780.

62

Азия на служба. Михаилъ Пселлъ, съвремененъ нему писатель, който го лично познавалъ и дори билъ близъкъ съ него, [1] пише, че Алусианъ билъ най-личниятъ отъ братята си, приятенъ по нравъ, блестящъ по умъ и известенъ по положение, [2] а Кекавменъ, сѫщо съвременникъ неговъ, го нарича въ своя Стратегиконъ: „известниятъ удивителенъ войникъ”. [3] Отъ тая характеристика на двамата съвременници не е мѫчно да се разбере, че Алусианъ е заемалъ висока и при това военна служба. Той прекаралъ по-голѣмата часть отъ живота си въ североизточна Мала-Азия, респк. въ Армения, дето той се оженилъ нѣколко години преди 1040 год., защото въ тая година, както ще видимъ, ималъ вече деца, за една знатна и богата арменка, която притежавала прекрасенъ недвижимъ имотъ въ Харсианската тема. [4] При Михаила IV Пафлагонъ (1034—1041) ние го намираме стратегъ-управитель на тема Теодосиуполь (въ Армения), [5] въ чинъ патриций, т. е. въ сѫщия чинъ, въ който го бѣ възвелъ Василий II още въ 1018 год. [6] Къмъ края на 30-тѣ години по неизвестни причини билъ лишенъ отъ благоволението на императора, затова не билъ допуснатъ въ съвета, нито пъкъ се ползувалъ съ нѣкакви почести; напротивъ, заповѣдано му било да си остава вкѫщи и да не дохожда въ Цариградъ, освенъ ако самиятъ императоръ го поканѣлъ. Той билъ крайно обезсърдченъ и ядосанъ отъ това положение на работитѣ, но въ момента не му било възможно да предприеме каквото и да било. [7] Но и

1. М. Рsеllus, ib., p. 64, ₂₇:

2. Ibidem, p. 63, ₅—64:

3. Strategicon, ib. p. 22, ₂₃:

4. Тая тема се намира на с.-из. отъ Кападокия и граничила на з. съ Букеларий, а на с. съ Пафлагония и Армениакъ. — Н. Скабалановичъ, п. т. стр. 208.

5. Тая тема се намирала на з. отъ Ани и Карсъ. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 203.

6. Skyl.-Cedr., ib., p. 531, ₉.

7. М. Psellus, ib., p. 64, _7-13. — Zonaras, ib., p. 146, ₃₁—147, ₄, представя работата така, че Алусианъ, следъ като се спрѣчкалъ съ им-

63

това не стигало. Алусианъ билъ обвиненъ въ много неправди при изпълнение на длъжностьта си, но, преди да били разгледани хвърленитѣ върху него обвинения, Иванъ Орфанотрофъ, известенъ по ненаситната си алчность за обогатяване, му наложилъ въ 1040 год. за наказание да заплати 50 литри злато и отнелъ жениния му прекрасенъ недвижимъ имотъ въ Харсианската тема. Алусианъ се оплакалъ нѣколко пѫти предъ императора за това, но не било обърнато никакво внимание на неговитѣ жалби. Тогава той изгубилъ съвсемъ надежда. [1] Но скоро му се представила възможность да излѣзе отъ това тежко положение.

Когато се научилъ за това, което ставало въ България въ това време, т. е. за голѣмото възстание на българитѣ начело съ Петра Дѣлянъ и че неговитѣ съотечественици, по липса на лице отъ царски родъ, защото, споредъ М. Пселла, българитѣ имали обичай да турятъ начело на народа само лица отъ царски родъ, [2] избрали незаконнороденъ и самозванъ (фиктивенъ) царь, [3] който да царува надъ тѣхъ, Алусианъ се осмѣлилъ да извърши една постѫpка на младежка дързость: напуща съвсемъ децата си, пренебрегва нѣжностьта къмъ жена си и, като не повѣрявалъ никому отъ тѣхъ намѣрението си, а само на нѣколцина отъ своитѣ хора, които той познавалъ за способни на необикновени подвизи и готови на всички геройства, решава да потегли отъ източнитѣ покрайнини на империята къмъ западъ, а за да се не узнае нищо и за да не бѫде забелязанъ отъ ония, които били въ столицата, той съвсемъ се преоблѣкълъ и, не като снелъ или оставилъ на тѣлото си нѣщо отъ обикновеното си облѣкло, а като

ператора, билъ осѫденъ да си остава вкѫщи, да не дохожда въ царския дворецъ и съвсемъ да не влиза въ Цариградъ, освенъ ако му бѫде разрешенъ входътъ, поради което той падналъ духомъ.

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 531, _12-17.

2. М. Psellus, ib., p. 61, _28-29.

3. Така М. Пселлъ нарича Петра Дѣлянъ, споредъ думитѣ на самия Алусианъ, но това не е вѣрно, защото, както видѣхме, наистина билъ отъ царски родъ, понеже баща му Гавриилъ-Радомиръ, Самуиловиятъ синъ и наследникъ, билъ царь; за невѣрнитѣ съобщения на М. Пселла вж. тукъ по-горе, стр. 44.

64

се натъкмилъ въ арменското облѣкло на наемникъ-слуга, той се скрилъ отъ очитѣ на всички. Когато пъкъ дошелъ въ Цариградъ, Алусианъ, както отпосле самъ разказвалъ, срещналъ два-три пѫти Михаила Пселлъ, но дори и тоя, макаръ да му билъ близъкъ и го приемалъ приятелски, не можалъ да го познае, както и никой другъ отъ ония, съ които той ималъ работа. Той измамилъ и многооката стража на Орфанотрофа, и тя не могла да го улови. Все пакъ неговото внезапно изчезване будѣло подозренията на властитѣ, които се питали, дали могатъ го намѣри нейде и да го арестуватъ. [1]

Приструвайки се, че билъ близъкъ човѣкъ на Василия Теодоракана [2] и че отива въ Солунъ при императора, Алусианъ тайно отъ всички, или както се изразява М. Пселлъ, „като се изтръгналъ отъ погледитѣ на всички”, избѣгалъ въ България презъ септемврий на 1040 год. и се спасявалъ въ Островъ, гдето по това време Петъръ Дѣлянъ се билъ разположилъ на лагеръ съ цѣлата си войска. [3]

Когато дошелъ въ българския лагеръ, Алусианъ веднага не се открилъ, кой е той, а постепенно се сближавалъ съ нѣколко само лица и, като отворилъ дума за баща си, като

1. М. Рsеllus, ib., p. 64, _13-32.

2. Патриций Василий Теодороканъ, единъ отъ виднитѣ тогава византийски пълноводци, въ това време се намиралъ въ италиянскитѣ владения на Византия, кѫдето той билъ изпратенъ заедно съ Георгия Маниакъ, назначенъ въ края на 1037 или въ нач. на 1038 год. за катепанъ на Италия, за борба противъ африканскитѣ араби, които вече заплашвали да отнематъ Сицилия. Но, когато Георги Маниакъ оскърбилъ въ 1040 год. царския зеть Стефана Калафата, началникъ на византийската флота, той билъ отстраненъ отъ тая длъжность и заедно съ Василия Теодорокана били арестувани. — Skyl.-Cedr. ib., p. 522—523. — А. Gfrörer, Byzantinische Geschichten. Bd. III. Graz 1877, S. 183—184. — Скабалановичъ, п. т., стр. 212. — Подиръ три години (1043), когато Маниакъ, следъ новото му назначение за дука на Италия, възстаналъ и се обявилъ за императоръ въ 1043 г., Теодороканъ билъ назначенъ за дука на Италия въ чинъ магистеръ и му било възложено да потуши възстанието на Маниака. Но той билъ смѣненъ още на следната 1044 година. — Скабалановичъ, п. т., стр. 214—216. — Вж. тукъ по-долу, стр. 83.

3. М. Рsеllus, ib., р. 64, _13-24. — Skуl.-Сеdr, ib., p. 531, _16-20. — Zоnaras, ib., p. 147, _4-11.

65

за чуждъ човѣкъ и възхвалялъ рода му, попиталъ: „ако нѣкой отъ неговитѣ синове би дошелъ тука, възстаницитѣ биха ли предпочели законния синъ предъ незаконнородения (самозванеца) или, понеже последниятъ вече е застаналъ начело на всички (станалъ господарь надъ всички), ще го постигне смъртна участь?” Когато Алусианъ видѣлъ и чулъ, че всички се изказали въ полза на законния представитель на българския царски родъ, а не „на едно съмнително лице”, тогава той се решилъ да се открие на едного отъ тѣхъ, който по-добре познавалъ Аароновия родъ и по-горещо се отнесълъ къмъ него. Тоя българинъ, като втренчилъ очи въ Алусиана и си припомнилъ лицето му, падналъ на колѣне предъ него и цѣлувалъ нозетѣ му. После, за да отстрани всѣко съмнение, той го попиталъ за единъ скритъ знакъ. Това било черна брадавица, обраснала съ гѫсти косми, която Алусианъ ималъ на дѣсния си лакъть. Щомъ видѣлъ и тоя знакъ, българинътъ се хвърлилъ на шията на Алусиана и покрилъ съ цѣлувки гърдитѣ му. Следъ това слухътъ за царския произходъ на Алусиана се бързо разпространилъ по лагера, и повечето хора преминали на негова страна като къмъ законенъ потомъкъ на българския царски родъ. По тоя начинъ между българитѣ възникнало ново разцепление, защото едни приели за царь Алусиана, а други — Дѣляна. Но, за да се избѣгнатъ всѣки нежелателни последици отъ това разцепление, двамата воеводи се споразумѣли, помирили се помежду си и заживѣли наедно, като раздѣляли властьта. Обаче тѣ се отнасяли съ недовѣрие единъ къмъ други и взаимно се подозирали. [1]

Петъръ Дѣлянъ, за да избѣгне всѣко ново недоразумение и да отстрани съперничество отъ страна на Алусиана, веднага му възложилъ една твърде важна задача. Той му повѣрилъ една 40-хилядна армия, за да я поведе противъ Солунъ — главния обектъ на възстаницитѣ. Алусианъ, за да оправдае новото си положение, се заловилъ да изпълни тая задача. Българската войска, както изглежда, безъ да срещне

1. М. Рsеllus, ib., р. 64, ₃₀—65, ₃₃. — Zonаrаs, ib., p. 147, ₁₁—148, ₂.

66

нѣкакъвъ отпоръ, достигнала до Солунъ. Алусианъ, разчитвайки на неочакваното си появяване предъ града и на неподготвеностьта на неговитѣ защитници, решилъ веднага да нападне града и да го завладѣе: въ течение на шесть дена българитѣ се опитвали съ пристѫпъ да превзематъ града, като действували съ метателни и стенобойни машини, по всичкитѣ правила на тогавашното военно изкуство. Но, когато всички пристѫпи и нападения били отбити по цѣлата градска стена, Алусианъ намислилъ да поведе правилна и дълготрайна обсада и по тоя начинъ да принуди града самъ да се предаде. Обаче това предприятие не било по силитѣ му. Солунскиятъ тогава управитель патриций Константинъ, употрѣбилъ всички срѣдства за отбрана на града и, за да поддържа духа въ жителитѣ и войската, не пренебрегналъ дори и религиозната подбуда. Изплашенитѣ жители на Солунъ се обърнали за помощь къмъ гроба на св. Димитра, патрона на града, и цѣла нощь прекарали тамъ въ молитва, като се мажели съ свето миро, което текло отъ гроба на великомъченика. Така подкрепени духомъ, на другия день тѣ неочаквано отворили градскитѣ врата и нападнали на българитѣ съ всички сили. Съ солунци се намиралъ и отредътъ на „великосърднитѣ” [1], храбритѣ, смѣлитѣ. Обсадителитѣ, изненадани отъ ненадѣйното нападение, не могли да го издържатъ и се обърнали на бѣгъ. Станало страшно кървопролитие: до 15 хиляди българи били избити и не по-малко взети въ пленъ. Алусианъ съ малцина души едвамъ успѣлъ съ бѣгство да се спаси въ лагера на Дѣляна. Тая победа, споредъ думитѣ на Скилица, солунци дължали изключително на св. Димитра Солунски, който се сражавалъ начело на ромейската войска, защото плененитѣ българи по-

1. Споредъ В. Г. Васильевски (Совѣты и пр. п. т., стр. 150—151), който допуща, че норвежецътъ Харалдъ Хардрадъ е участвувалъ въ отбиването на българитѣ отъ Солунъ, подъ тоя изразъ се разбира скандинаво-нормандския отредъ на последния. Но нито едното, нито другото твърдение на В. Г. Васильевски не сѫ приемливи. Вж. тукъ Притурка № 2: “Участвувалъ ли е Харалдъ Хардрадъ при отбраната на Солунъ противъ Алусиана въ 1040 год.?”

67

сетне съ клетва увѣрявали, че тѣ видѣли предъ ромейскитѣ редове единъ юноша, който седѣлъ на конь и изпущалъ огънь противъ неприятелитѣ. [1]

Така ни разказва Скилица-Кедринъ това отъ голѣма важность събитие; но въ този разказъ не е мѫчно да се констатира не въ малка доза легендарность, която го прави малко вѣроятенъ, особено въ обяснение причинитѣ за катастрофата на Алусиана подъ Солунъ. Въ това отношение много по-правдоподобенъ се явява разказътъ на Кекавмена, който въ § 63 на своя „Стратегиконъ” пише следното: „Има градъ Тессалоника. [Алусианъ, като дошелъ] [2] съ голѣма тълпа българи, за да го завоюва, не разпъналъ отначало палатката си, не разположилъ на удобно мѣсто войската си на лагеръ, а тъй, както пристигналъ, се приближилъ до стенитѣ съ своето опълчение и почналъ да воюва. Между това хората му били уморени отъ трудъ и мѫчнотиитѣ на похода; защото обикновено голѣмитѣ уморителни преходи разслабватъ и правятъ грохнали дори ония, които се отличаватъ по якость и тѣлесна сила. И тъй, безъ той да разбие лагеръ, тѣ се пръснали насамъ-нататъкъ, единъ искалъ да пие вода, другъ — да попасе коня си, трети пъкъ съвсемъ уморенъ — да си почине. Когато ония, които се намирали въ крепостьта, забелязали, че тѣ се пръснали така безредно, внезапно излѣзли, нападнали ги и веднага обърнали българитѣ въ голѣмо бѣгство. Едни отъ тѣхъ били избити, други измрѣли отъ жега и умора, а останалитѣ, подгонени като овци въ кошара, били взети въ пленъ. Самъ Алусианъ, тоя удивителенъ воинъ, побѣгналъ самичъкъ, като хвърлилъ отъ себе си панциря”. [3]

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 531, ₂₃—532, ₂₀. — F. Rački, каз. съч., п. т., стр. 230—231.

2. Гръцкиятъ текстъ гласи:   (Strаtеgiсоn, ib., р. 22, ₉). Първоначално В. Г. Васильевски прочелъ това развалено мѣсто и го попълнилъ: (Совѣты и пр., п. т., стр. 258), което е твърде вѣроятно, защото първото приставно изречение нѣма сказуемо; ние държимъ тая поправка.

3. Strategicon, ib., p. 22, _9-14. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 257—259.

68

Ако съпоставимъ тоя разказъ на съвременника съ горния на Скилица-Кедрина, ще забележимъ известно разногласие. Споредъ „Стратегикона”, излиза, че българитѣ стояли подъ Солунъ не повече отъ едно денонощие и че още въ първия день следъ пристигането имъ тѣхнитѣ безредни и разпръснати отреди били разбити и пленени, а пъкъ споредъ Скилица-Кедрина, трѣбва да различаваме два момента: 1. че българитѣ още въ началото се опитали да превзематъ града, въ което се схожда съ разказа на Стратегикона и, като не сполучили, 2. почнали тогава обсадата на града, която се продължавала цѣли шесть дена, и действували по-благоразумно; само тогава последвала катастрофата. Очевидно, тоя вториятъ моментъ е внесенъ въ разказа у Скилица-Кедрина, за да се даде мѣсто на легендарния елементъ, и поради това ние го отдаваме на автора на разказа, който е билъ съставенъ въ Солунъ наскоро следъ събитието отъ ония, които сѫ водили книгата за чудесата на св. Димитра Солунски, отгдето и Ски лица го е заимствувалъ. [1] Поради това ние даваме предпочтение на разказа въ „Стратегикона”, защото въ него причинитѣ за поражението на българитѣ подъ Солунъ се явяватъ много по-правдоподобни поради тѣхната естественость. Както и да било, но резултатитѣ отъ нападението на Солунъ и въ двата разказа е единъ и сѫщъ: българитѣ били съвършено разбити и разпръснати.

Това поражение на 40-хилядната българска войска подъ Солунъ, което трѣбва да се отнесе къмъ октомврий 1040 г., било най-силниятъ ударъ за българскитѣ възстаници. Унищожението на такава голѣма армия убило духа на народа, и Петъръ Дѣлянъ билъ лишенъ отъ по-голѣмата си часть войници ; той трѣбвало да пристѫпи отново да събира друга войска, а това било невъзможно, понеже настѫпила зима. Но главното зло отъ това поражение не се ограничило само съ това. Следъ завръщането на Алусиана въ Островъ, между двамата воеводи нѣмало вече съгласие, което едничко би

1. За отбелязване е, че това чудо не се намира въ сборника отъ чудесата на св. Димитра, написанъ отъ Ивана Ставракия, хартофилакса на църквата св. Димитъръ въ Солунъ (XIII. в.).

69

могло да поправи донейде и да изглади постигналата българитѣ катастрофа. „У Дѣляна се породило, пише Ф. Рачки, съмнение за измѣна отъ страна на Алусиана, а у последния — срамъ за доказани военни неспособности и страхъ за своето поражение”. Отначало тая неприязънь между тѣхъ била тайна, и тѣ я прикривали единъ предъ други. Разбира се, при такива отношения за единодушни съвмѣстни действия на двамата сродници-водители не е могло и дума да става: сега тѣ само мислили, кога и какъ единиятъ ще премахне другия. Алусианъ се оказалъ по-лукавъ и по-хитъръ. Той устроилъ гощавка, на която поканилъ нѣколко свои привърженици, а сѫщо и Петра Дѣлянъ. Когато напоили добре Дѣляна до безчувствие, присѫтствуващитѣ се нахвърлили върху него и му извадили очитѣ, така че нито единъ отъ неговитѣ българи не знаелъ за станалото. „Така скитското племе се събра подъ една власть”, казва М. Пселлъ. [1] Но съ това злодеяние, упражнено върху своя роднина, който го бѣ приелъ така радушно въ лагера си, Алусианъ не само не достигналъ цельта си — да завладѣе властьта, но и преминалъ на друга не по-малко позорна постѫпка.

Веднага следъ ослѣпяването на Дѣляна, което трѣбва да се отнесе къмъ 1041 год., Алусианъ поелъ командата надъ войскитѣ и дори предприелъ единъ походъ противъ ромеитѣ, но билъ и тоя пѫть съвсемъ победенъ и се спасявалъ пакъ съ бѣгство. Тогава той, споредъ думитѣ на Пселла, като се убедилъ, че не може да си мѣри силитѣ въ редовна война съ ромейския императоръ и, като си спомнилъ за това, което му било най-мило (жена и деца), тайно съобщилъ на Михаилъ IV, който тогава се намиралъ въ Мосинополь (ок. днеш. Гюмурджина), отивайки вече въ походъ противъ възстаналитѣ българи, че, ако получи благоволението му и други

1. М. Пселлъ (ib., p. 65, _24-26), който нищо не споменува за каквато и да било гощавка, твърди, че Алусианъ хваналъ Дѣляна безъ всѣкакъвъ шумъ и самъ изведнажъ го лишилъ отъ носа и очитѣ, като си послужилъ при това съ готварски ножъ . — Skyl.-Cedr., ib., p. 532, ₂₃—533, ₅. — Zonaras, ib. p. 148, _3-7. — F. Rački, каз. съч., п. т., стр. 231—232.

70

почести, той ще му отдаде себе си и това, което притежава. Така Алусианъ билъ престаналъ вече да се чувствува като българинъ и забравилъ всѣки дългъ предъ отечеството, като предпочелъ личнитѣ си облаги предъ народнитѣ интереси, защото той се решилъ, очевидно, на предателство съ цель, да се реабилитира предъ императора и Ивана Орфанотрофъ и по тоя начинъ да осуети хвърленитѣ върху него обвинения. Императорътъ на драго сърдце приелъ предложението на Алусиана и му съобщилъ сѫщо така тайно, че е съгласенъ да изпълни желанието му. И тъй, презъ лѣтото на 1041 год., когато Алусианъ излѣзълъ, ужъ за да почне повторно военнитѣ действия, той изведнажъ напустналъ събранитѣ наедно войски и избѣгалъ при императора, който отъ благодарность за сторената нему услуга го възвелъ въ чинъ магистеръ и го изпратилъ въ Цариградъ при Ив. Орфанотрофа. [1] Каква е била сѫдбата му следъ това, нищо не се знае, защото оттогава неговата личность изчезва отъ историческата сцена. [2]

1. М. Psеllus, ib., р. 65, ₃₀—66, ₃. — Skуl.-Сеdr. ib., p. 533 _2-8. — Zоnаras, ib. 148, _7-18.

2. Отъ направеното тукъ изложение за личностьта и дейностьта на Алусиана става явно, че и споменатиятъ неговъ моливдовулъ (вж. тукъ по-горе, стр. 60, бел. 1) могълъ е да бѫде приготвенъ презъ първата половина на XI. вѣкъ, и то не по-късно отъ 1041 год., откакъ Алусианъ изчезва отъ страницитѣ на историята, но не и по-рано отъ 1039 год. Това се доказва отъ съдържанието на неговия надписъ. Както видѣхме, Алусианъ призовава архангелъ Михаила да го съпровожда презъ време на походъ или война и да се сражава заедно съ него въ бой, т. е. да го защищава. Тоя апелъ показва, 1. че Алусианъ не билъ вече на византийска служба, когато правилъ тоя печатъ, защото, докато почти на всички оловени печати отъ сѫщия характеръ се даватъ въ надписа всѣкога чинътъ и длъжностьта на притежателитѣ имъ, или пъкъ едно отъ дветѣ, нашиятъ моливдовулъ нѣма нито единия, нито другата, и 2. че Алусианъ направилъ тоя печатъ въ такова време, когато той се е намиралъ постоянно въ опасность, а това е било времето, когато той е билъ въ България. Тия две данни ни даватъ достатъчно основание да отнесемъ моливдовула къмъ периода между 1039 и 1041 години. Самото съдържание на надписа, което може и трѣбва да се смѣта за едничко (unicum) въ византийската сигиллография, защото то не се срѣща, доколкото можахме да направимъ справки, на другъ печатъ, свидетелствува, че то е индивидуално, т. е. че то стои вънъ отъ шаблонната форма и е свързано само съ личностьта на Алу-

71

Между това Михаилъ IV, както се каза, билъ вече потеглилъ въ походъ противъ българитѣ. М. Пселлъ, описвайки заминаването на императора отъ столицата, забелязва, че, ако той е трѣбвало да тръгне противъ варваритѣ, то той билъ длъженъ това да направи веднага, щомъ станало известно за намѣрението на българитѣ да възстанатъ (т. е. въ 1037 г.), защото тогава е билъ здравъ и силенъ и заедно съ виднитѣ воеводи би ги научилъ да не възставатъ противъ ромеитѣ. Въ момента пъкъ, когато той се приготвялъ за войната, той билъ съвсемъ боленъ, защото къмъ болестьта, отъ която той страдалъ, — епилепсия, се прибавила и водянка; тѣлото му се цѣло подуло (въ края на 1039 или въ януарий 1040 г.) [1]. Затова най-близкитѣ му съветници, роднинитѣ му и всички не одобрявали искането му да тръгне въ походъ и изобщо да напуща столицата. Михаилъ IV обаче не обръщалъ никакво внимание на тия неодобрения, защото него го безпокоилъ силно успѣхътъ на възстаницитѣ и кипѣлъ отъ желание да воюва съ българитѣ. „Защото, пише Пселлъ, той считаше за ужасно, както обикновено казваше, ако нищо не се прибави къмъ ромейското царство, а пъкъ нѣкоя часть отъ нея би се отнела; сѫщо той се боеше, че ще се оправдае предъ хората и предъ Бога, ако, следъ като се е забавилъ доброволно спрямо станалото, нѣкакъ би отстлпилъ на българитѣ въ възстанието противъ ромеитѣ”. [2] Въпрѣки тѣлесната си слабость и страдания Михаилъ IV се приготвилъ за война. „Той не вдигна цѣлата войска, пише Пселлъ, нито се заобиколи съ множества, но, като събра отборнитѣ отъ войскитѣ и отъ стратезитѣ

сиана, а това показва отъ своя страна, че той съвсемъ не е билъ войнственъ, не билъ способенъ и опитенъ пълководецъ, както показватъ неговитѣ военни несполуки, макаръ Кекавменъ, както видѣхме, и да го нарича „удивителенъ войникъ”, нито е билъ закаленъ въ боеветѣ съ турцитѣ, както братъ му Ааронъ въ Васпураканъ и после въ Иверия и синоветѣ му Василий и Самуилъ (за тѣхъ вж. тукъ по-долу, стр. 127–8), защото турскитѣ нападения на източнитѣ области на империята започнали тепърва отъ 1048 год., когато Алусианъ не билъ вече на служба. Вж. В. Н. Златарски, Моливдовулътъ на Алусиана, п. т., стр. 61—62.

1. Skyl.-Cedr., ib., р. 521, _22-23. За това вж. по-долу, стр. 80, бел. 3.

2. М. Psеllus, ib., p. 62, _5-39.

72

най-добросъвѣстнитѣ въ стратегията, потегля съ тѣхъ противъ скититѣ (българитѣ), като ги изпращаше въ боенъ редъ и фалангата нареждаше споредъ стратегическитѣ предписания”. [1] Въ състава на приготвената по тоя начинъ византийска армия влизалъ и знаменитиятъ норвежски или варяжски принцъ-авантюристъ, Харалдъ Хардрадъ или Високи, или Дълги (а споредъ други, Страшни), заедно съ своята храбра дружина, като византийски наемникъ.

Както е известно, твърде отрано византийскитѣ императори почнали да усилватъ своята армия съ разни наемници, които съставяли най-добрата войскова часть. Лейбъ-гвардията на византийскитѣ императори до срѣдата на VI. вѣкъ се набирала предимно отъ съюзнитѣ германски племена, които сѫ се натрупвали по северната граница на империята, по-сетне отъ войници, набирани у разни известни на Византия народи, но въ X. вѣкъ отново захваналъ да надделява германскиятъ елементъ до падането на Вазантия, но вече северногермански — известенъ подъ име  в а р я г и, а по скандинавски — в е р и н г и. Това се намирало въ връзка съ голѣмитѣ политически движения, които тогава ставали въ обширната територия на северо-германскитѣ народи и странствуването на датчанитѣ и норманитѣ. Въ XI. в. била особено наводнена ромейската империя отъ разни авантюристи, жадни за приключения отъ най-далечния островъ на северния океанъ, отъ Исландия, и исландцитѣ известно време почнали да надделяватъ между варягитѣ. Така, въ Византия се явилъ исполинътъ Хестъ Торхалсонъ, който бѣгалъ отъ гоненията на своя непримиримъ врагъ Торстейна Стирисонъ. Исланецътъ Колскегъ се оженилъ въ Цариградъ и билъ нааначенъ за командиръ на варягитѣ; сѫщото мѣсто следъ него заемалъ Болле Боллесонъ. Но най-видно и блѣскаво име оставилъ въ Цариградъ мощниятъ норвежски принцъ Харалдъ Хардрадъ или Дълги, синъ на Сгура и братъ на норвежския краль Олафа II Свети отъ една майка, но отъ другъ баща. Въ 1028 год. Олафъ II билъ лишенъ отъ престола отъ знаменития датски краль Канутъ Велики; когато той въ 1030 год. се опиталъ да си върне престола и навлѣ-

1. Ibidem, p. 63, _2-19.

73

зълъ въ Норвегия, билъ посрещнатъ недружелюбно отъ предишнитѣ си поданици, билъ разбитъ и убитъ въ сражението при Стиклестадъ. Харалдъ, тогава 15-годишенъ юноша, се явилъ на помощь брату и следъ злополучния изходъ на боя билъ принуденъ да напустне отечеството си, което признало властьта на датския краль, и да търси спасение на чужбина.

Презъ Русия, въ 1033 год. той пристигналъ съ своята дружина отъ 500 души храбри мѫже при двора на императрица Зоя, която тогава се намирала въ бракъ съ Романа III Аргиръ. Харалдъ скрилъ истинското си име и своя царски произходъ, едно, отъ гордость и, друго, защото византийската политика не би търпѣла на служба хора, които сѫ заемали такова положение. Той подъ име  Н о р д б р и к т ъ  съ своята огромна сила придобилъ скоро такъвъ авторитетъ между севернитѣ наемници, че Зоя го назначила за главнокомандуващъ надъ всички варяги; подъ негово началство се намирали и други войскови части, които били сформирувани отъ европейски и азиятски наемници. Въ Византия Харалдъ Хардрадъ останалъ отъ 1033 до 1044 год., когато той, следъ като взелъ деятелно участие въ свалянето на императоръ Михаила V Калафатъ (1041—1042), трѣбвало да напустне византийската столица и на връщане останалъ известно време въ Русия, дето се оженилъ за дъщерята на руския велики князъ Ярослава Мѫдри. Отъ Русия въ 1045 год. той се промъкналъ въ Швеция и отначало се съединилъ съ намиращия се тамъ изгоненъ управитель на Дания, Свенъ Естритсонъ, намѣстникъ и приемникъ на Канута, противъ своя братанецъ (сина на Олафа) Магнуса, който владѣелъ тогава Норвегия и Дания; но скоро се споразумѣлъ съ братанеца и билъ приетъ за съуправитель, а пъкъ следъ смъртьта на Магнуса въ 1047 год. станалъ самодържавенъ управитель на Норвегия. По-сетне Харалдъ взелъ участие въ събитията на Англия, но презъ септемврий 1066 год. той падналъ убитъ въ кървопролитното сражение при Стамфордбриджъ (Стамфордския мостъ). Бурниятъ животъ на Харалдъ Хардрада

74

доставилъ много материалъ за разни норвежски саги и пѣсни, украсени съ много приказни подробности. [1]

Между многобройнитѣ разкази за подвизитѣ на Харалдъ Хардрада на византийска служба се намира единъ [2] „за нашествието на нѣкакви-си езичници въ предѣлитѣ на византийската империя”. Едната отъ дветѣ редакции право казва, че това било при „краля Михаила”. Верингитѣ съставяли най-добрата часть въ войската, извадена отъ византийския императоръ противъ варваритѣ; а тѣ, по негова заповѣдь, трѣбвало първи да излѣзатъ противъ страшнитѣ врагове, които имали

1. В. Г. Васильевскiй, Дѣйствительная исторія Гаральда и его Веринговъ въ Константинополѣ. Вж. Труды его, т. I, стр. 258—288. — Отъ сѫщия, Совѣты и пр., п. т., стр. 330—342. — Понеже за Харалдъ Хардрада ние изключително се ползуваме отъ изследванията на В. Г. Васильевски, считаме за необходимо да предадемъ тука неговия възгледъ върху исландскитѣ саги и пѣсни като исторически извори. „Сѫщностьта му, пише Васильевски, се заключава въ това, че сагитѣ, които съставятъ продуктъ отъ личното творчество на по-късни приказвачи, никакъ не могатъ да се считатъ за чисто-исторически материалъ, защото сагосъставителитѣ сѫ давали твърде много свобода и на своята фантазия, на своитѣ полуучени комбинации; но ако сагитѣ не могатъ да се считатъ за старовремско предание, което неизмѣнно се е запазило и преминавало отъ поколѣние на поколѣние, отъ уста въ уста и само отпосле е било записано, то все пакъ тѣ съдържатъ въ себе си нѣкои елементи отъ такова предание — въ ония откѫслеци отъ пѣснитѣ на  с к а л д и т ѣ, които често се привождатъ въ видъ на доказателства или украшения на прозаичното повествувание. Относно пѣснитѣ, приписвани обикновено на пѣвци съвременници съ възпѣванитѣ герои, съвършено справедливо трѣбва да се допустне, че тѣ, благодарение на своята поетическа форма, могли сѫ да достигнатъ неизмѣнени отъ X. и XI. вѣкове до XIII. и XIV., до епохата на сагосъставителитѣ. Да се не вѣрва на  п р и к а з к а  или  с а г а  и да се вѣрва на пѣсень — това е принципътъ, о който ние се придържахме въ своето опитване да възстановимъ истинската история на Харалда” (п. т., стр. 331. Ср. и Труды, т, I, стр. 181—194; 221—257). — Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 211—212. — За Харалдъ Хардрада вж. Н. Т. Бѣляевъ, Рорикъ Ютландский и Рюрикъ Начальной лѣтописи. Сборникъ Семинарія имени Н. П. Кондакова, III (1929), стр. 265—268.

2. Собствено има две най-подробни редакции на Харалдовата сага, въ които се срѣща тоя разказъ. Ние привеждаме съдържанието на разказа, както то е предадено отъ В. Г. Васильевски, защото не можахме да имаме подъ рѫка самия му оригиналъ.

75

„много желѣзни колесници, снабдени съ колелета” и твърде пагубни въ сражение за противницитѣ. Харалдъ приканилъ своитѣ съпѫтници да дадатъ обещание на свети Олафа, неговия братъ, че тѣ ще построятъ църква въ негова честь, ако само той имъ дарува победа надъ враговетѣ, тъй многобройни и страшни. Всички на това се съгласили. Начело на езическата войска стояли нѣколко царе (marga konùnga), отъ броя на които единътъ билъ  с л ѣ п ъ, но все пакъ надминавалъ другитѣ по своя умъ и поради това стоялъ начело на всичкитѣ и на цѣлата войска. Когато верингитѣ почнали сражението, и езичницитѣ пуснали колесницитѣ си, то тия колесници не се мръднали отъ мѣстото, а слѣпиятъ царь изведнажъ прогледалъ и видѣлъ предъ неприятелския строй човѣкъ, седящъ на бѣлъ конь, който разпространявалъ наоколо си страхъ и ужасъ. Когато чули за това отъ слѣпия другитѣ царе, всички се обърнали на бѣгъ”. [1]

Едвали може да има съмнение, че тукъ се разказва за похода, предприетъ отъ Михаила IV въ 1041 год., както видѣхме, за усмирение на българското възстание, което бѣ обхванало почти всички области въ западната половина на Балканския полуостровъ, и предимно противъ ослѣпения Петра Дѣлянъ, следов. участието на Харалдъ Хадрада съ дружината си въ тая война става безспорно [2]; а че тъкмо въ тоя походъ е участвувалъ той, се потвърдява и отъ другъ разказъ, който ни дава Никулица въ своитѣ „Военни съвети” и който е излѣзълъ изподъ перото на съвременникъ-участникъ въ сѫщия походъ. Като разказва, кой е билъ Харалдъ , какъ е дошелъ въ Византия съ своята дружина отъ 500 души, а сѫщо и за похода му въ Сицилия презъ 1038 год., съвременникътъ пише: „следъ това се случи възстанието на Дѣляна въ България, и отиде Харалдъ въ походъ заедно съ

1. В. Г. Васильевскій, Труды, т. I, стр. 268—269. — Совѣты и пр. п. т., стр. 336.

2. А че той е участвувалъ само тукъ, но не и въ отбраната на Солунъ противъ българитѣ подъ началството на Алусиана въпрѣки твърдението на В. Г. Васильевски, вж. тукъ Притурка № 2: „Участвувалъ ли е Харалдъ Хардрадъ при отбраната на Солунъ противъ Алусиана въ 1040 г.?”

76

императора, като водѣше и своя отредъ; а при това извърши противъ враговетѣ дѣла, достойни за неговото благородство и мъжество. Следъ като покори България, императорътъ се върна. Азъ самъ присѫтствувахъ тамъ и се сражавахъ тогава за императора, колкото имахъ сила” [1]. Отъ Мосинополь, гдето се бѣ спрѣлъ императорътъ и бѣ приелъ избѣгалия отъ българитѣ Алусиана, Михаилъ IV пристигналъ въ Солунъ. Тамъ вече билъ съставенъ и планътъ за усмирението на възстанието. Нѣма съмнение, че усмирението се е почнало отъ югъ, т. е. отъ ония южни области, които бѣ обхванало възстанието — отъ Еллада. На това право посочва съдържанието на руническитѣ надписи, начертани върху пирейския (сега венециански) лъвъ [2]. Споредъ четенето на Рафна, тия надписи гласятъ:

1. „Хаконъ, заедно съ Улфа, Асмунда и Ерна завоеваха това пристанище. Тия люди и Харалдъ Високи наложиха (върху жителитѣ на оная страна) значителни данъци заради възбунтуването на гръцкия народъ. Далкъ остана въ пленъ (билъ задържанъ) въ отдалечени страни. Егилъ отиде въ походъ съ Рагнара въ Румания и Армения”.

2. „Асмундъ начерта тия руни заедно съ Асхейра, Торлейфа, Торда и Ивара по заповѣдь на Харалда Високи, безъ да гледа на забраната на гърцитѣ” [3].

1. Strategicon, ib., p. 97, _17-18. Тоя Никулица билъ синъ на известния Никулица, съратника и другаря на царь Самуила въ борбата съ Василия II. — (вж. В. Г. Васильевскій, Совѣты, п. т. стр; 124 (83), 324—25. — В. Н. Златарски, История, т. I, ч. 2, стр. 651—2, 718—19).

2. Колкото и да сѫ лошо запазени тия надписи и четенето имъ да се смѣта за гадателно, все пакъ даденитѣ отъ датския ученъ Рафна четения и обяснения, които ги свързватъ съ българското възстание отъ 1040—41 г., както и мнението на Бугге, норвежски професоръ и добъръ познавачъ на руническитѣ писма, какво тия надписи сѫ начертани около половината на XI. вѣкъ отъ нѣкой варягъ шведецъ (вж. по това подробно В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т. стр. 340, бел. 1), а главното е, че досега не е предлагано друго четене и обяснение на тия надписи, ни даватъ достатъчно основание да ги използуваме, както и В. Г. Васильевски, който напълно приема четенето на Рафна (вж. Труды, т. I, стр. 272—279), при обяснението на събитията и фактитѣ отъ усмирението на българското възстание, свързано съ името на Харалда.

3. В. Г. Васильевскiй, Труды, п. т., стр. 272.

77

Като приемаме заедно съ Рафна, че Харалдъ Високи въ надписитѣ е никой другъ освенъ нашиятъ Харалдъ Хардрадъ, ние ще си позволимъ да приспособимъ съдържанието на надписитѣ къмъ историческитѣ събития по следния начинъ. Следъ пристигането си съ императора въ Солунъ, Харалдъ ще да се е покачилъ на кораби съ своята дружина и, следъ като завладѣлъ пристанището Пирей, навлѣзълъ въ Аттика и оттамъ почналъ усмирението на възстанието въ Еллада, а може би, и въ навпактската или никополската тема. Какъ е вървѣло усмирението, ние нищо не знаемъ; отъ първия надписъ ясно става, че страната била усмирена и че Харалдъ и неговитѣ хора следъ това наложили върху жителитѣ на страната, които възбунтували „гръцкия народъ”, т. е. върху славяно-българското население, голѣми и тежки данъци.

Следъ като изпълнилъ възложената нему задача и заповѣдалъ да начертаятъ нашитѣ надписи въпрѣки забраната на гърцитѣ, Харалдъ се върналъ въ Солунъ, отгдето заедно съ Михаила IV потеглилъ противъ Петра Дѣлянъ, който се намиралъ при Островъ. Тамъ било дадено решително сражение, въ което българитѣ били съвсемъ разбити, самъ Дѣлянъ попадналъ въ пленъ и билъ откаранъ въ Солунъ [1]. Тогава им-

1. Каква е била по-нататъшната сѫдба на Петра Дѣляна, не се знае. — Въ лѣтописа — апокрифъ къмъ края четемъ следния пасажъ:

(Споменик срб. Ак. III (1890), стр. 193). Както се каза по-горе, въ прозвището на тоя царь Гаганъ-Оделѣнъ виждатъ нашия Петра Дѣлянъ, „царя на българското възстание (1040—1041) противъ императоръ Михаила Пафлагонъ” (С. Jireček, Das Christ. Element etc. S.-Ab. S. 90—91). И наистина, само прозвището му и титлата царь сочатъ къмъ Петра Дѣлянъ, защото нито една отъ даннитѣ въ горния пасажъ не подхожда къмъ неговата дейность, дори ако сблизимъ името Гаганъ съ нарицателното съ изключение, може би, само на това, че е царувалъ надъ българска и гръцка земя и че главата му била отсѣчена (sic!) отъ  и н о п л е м е н н и к ъ, въ когото, може би, ще

78

ператорътъ заедно съ Харалда навлѣзълъ навѫтре въ България къмъ Прилепъ, гдето се била укрепила друга българска войска подъ началството на воевода Мануила Иваца, който билъ издигналъ въ югоизточнитѣ проходи дървена  д е м а  — преграда, като мислилъ да даде решителенъ отпоръ на императора и по тоя начинъ да го задържи. Михаилъ IV обаче се явилъ съ твърде голѣма бързина, разрушилъ дървената преграда, разбилъ и разпръсналъ българския отредъ и пленилъ Иваца [1]. Но и съ това поражение страната не била усмирена. Византийскиятъ императоръ трѣбвало да превзема разни укрепени мѣста навѫтре въ страната. Отъ М. Аталиата се научаваме, че Михаилъ IV въ своето движение къмъ северъ съ голѣми сили достигналъ до „Сардика, която тогава се наричала Триадица” (Срѣдецъ = София), като нападалъ отъ все-сила на възстаницитѣ и ги разбилъ [2]. Споредъ единъ разказъ на „Стратегикона”, императорътъ срещналъ при тоя градъ силенъ отпоръ при крепостьта Бояна, надъ днеш. с. Бояна югозападно отъ София. „Има яка българска крепость  Б о я н ъ  , пише Какавменъ. Императоръ киръ Михаилъ, като навлѣзе въ България на война и потегли къмъ Триадица, достигна и до Боянъ. Тамъ бѣха именити и войнствени мѫже българи; а тѣхниятъ воевода тамъ бѣше тъй наречениятъ  Б о т к о  . Като се окуражиха въ своята храбрость, тѣ излизатъ вънъ отъ крепостьта, за да се биятъ, като че ли се срамуваха да останатъ въ крепостьта. Когато се завърза сражение и стана силна битка, тия именити българи обърнаха тилъ; а когато искаха да влѣзатъ въ вратата на крепостьта, наедно съ тѣхъ влѣзоха и ромеитѣ.

трѣбва да видимъ Харалдъ Хардрада, на Овче поле, което, наистина, се намира въ района на неговитѣ военни действия, когато както областьта  К у м и д а, тъй и другитѣ ужъ отъ него основани градове нѣматъ нищо общо съ неговата дейность.

1. SkуI.-Сеdr., ib., р. 533, _8-16. — F. Rаćki, каз. съч., п. т., стр. 232. — За вж. В. Н. Златарски, История и пр. I, ч. 2. стр. 731, бел. 1.

2. М. Аttаlеiаtes, ib., p. 10, _4-6.

79

Следъ като превзеха града [1], тѣ произведоха голѣмо клане”. [2]

Това било последната съпротива, която българитѣ оказали при новото покорение на отечеството имъ, поне засега друга не е известна. [3] Българскиятъ народъ, останалъ безъ глава и водители, принуденъ билъ отново да се подчини подъ властьта на византийския императоръ. Михаилъ IV, следъ като „мощно покорилъ, пише Аталиатъ, страната имъ (на българитѣ), която е обширна и голѣма и съ тѣсни проходи и се съпротивяла дълги години на предишнитѣ императори поради мѫчното излизане отъ долищата въ нея, [4] и, като уредилъ работитѣ въ България и назначилъ стратези въ темитѣ [5], потеглилъ обратно за Цариградъ. На връщане,

1. Понеже авторътъ на тоя разказъ, когато говори за Боянската крепость, употрѣбява думата , а тукъ е турилъ думата , то, очевидно, подъ тая дума трѣбва да се разбира гр. Триадица — Срѣдецъ.

2. Strategicon, ib., р. 32, _2-12. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и пр. п. т., стр. 282—283. — Ср. В. Н. Златарски, История и пр. 1, ч. 2, стр. 758.

3. Изобщо трѣбва да се забележи, че византийскитѣ хронисти и историци не даватъ почти никакви подробности за усмирението на българското възстание въ 1040/41 год. Така, докато Аталиатъ и Скилица-Кедринъ даватъ по нѣкой фактъ, макаръ и незначителенъ, както видѣхме, М.  П с е л л ъ  се ограничава само съ следнитѣ думи:

т. е. „а народътъ (български), който бѣ разнебитенъ въ разни битки и не бѣ получилъ още управитель, той (императорътъ) разбива и побеждава и покорява отново на оная (власть), отъ която той (народътъ) бѣ отпадналъ” (ib. р. 66, _3-6). —  3 о н а р а  пъкъ, като парафразира Пселла, пише:

т. е. „императорътъ право напада народа, който бѣше безъ началникъ и се бѣ разбѣгалъ, победенъ безпрѣчно, подчинилъ се на ромейската върховна власть” (ib. p. 148, _13-16).

4. М. Attalеiates, ib., p. 10, _7-11.

5. Ibidеm, p. 10, _10-11: — Skyl.-Cedr. ib. p. 533, _15-16:

Последното изречение би могло да се изтълкува така, че то се отнася и къмъ България; обаче такова тълкуване ще бѫде погрѣшно, защото второто изречение стои съвсемъ отдѣлно и нѣма никакво отношение къмъ първото; затова подъ трѣбва да се разбиратъ ония теми, въ които се бѣ разпространило възстанието, а именно: дирархийската, никополската и елладската. За това вж. тукъ по-горе.

80

когато стигнали въ Мосинополь, „императорътъ като награда за военнитѣ подвизи на Харалда, възвелъ го въ санъ спатаро-кандидатъ” [1]. А пъкъ въ едно осмостишие на скалда Тиодолфа, което се намира въ самото начало на Харалдовата сага, самъ Харалдъ е право нареченъ „опустошитель” или „разоритель” на България (Bolgara brennir) [2], което още веднажъ свидетелствува, че той най-деятелно е участвувалъ не само въ усмирението на възстанието, но и въ страшното опустошение на България. Отъ Мосинополь той потеглилъ за столицата, въ която той влѣзълъ съ блѣскавъ триумфъ, посрещнатъ отъ цѣлия градъ, като водѣлъ съ себе си ослѣпения Петра Дѣлянъ, съкрушения Мануила Иваца и други български пленници. [3]

1. Strаtеgiсоn, ib., р. 97, _17-20:

— В. Г. Васильевскій, Совѣты и пр., п. т., стр. 326—327.

2. В. Г. Васильевскiй, Труды, п. т., I, стр. 268. — Совѣты и пр., п. т., стр. 335. — Считаме за не безинтересно да приведемъ тукъ и самото осмостишие на исландски, латински и български:

3. М. Рsеllus, ib., p. 66, _6-21, ето какъ описва триумфалното влизане въ Цариградъ: „и блестящъ той потегля за столицата, като водѣше много пленници и, разбира се, най-важнитѣ у тѣхъ и самия незаконнороденъ за тѣхъ началникъ съ отрѣзанъ носъ и извадени очи. — И тъй той влиза блестящъ, следъ като цѣлиятъ градъ се бѣ изсипалъ (на улицитѣ) за него.

81

Така скоро било погасено българското възстание, почнато съ такова въодушевение и съ такъвъ голѣмъ успѣхъ, и България отново била присъединена къмъ империята! Съ прискърбие и тоя пѫть ние трѣбва да констатираме, че причината за несполуката на българитѣ лежала въ оня сѫщия раздоръ между членоветѣ на последната българска царска фамилия, въ оная сѫщата кръвна омраза между синоветѣ на Самуила и Аарона, която докара и първото покорение отъ Василия II.

Какво е било положението на българския народъ следъ усмирението на възстанието и изобщо станали ли сѫ промѣни въ него и какви, ние нищо не знаемъ; въ всѣки случай съ известна достовѣрность можемъ да твърдимъ, че българитѣ не ще да сѫ получили онова вѫтрешно самоуправление, дадено тѣмъ отъ Василия II, защото то и преди възстанието вече не сѫществувало. Несъмнено е обаче това, че поне на първо време произволътъ на византийскитѣ власти и чиновници ще да е значително намалѣлъ, защото наскоро следъ усмирението както империята, тъй и България се избавили отъ своя притѣснитель Ивана Орфанотрофъ. Наскоро следъ завръщането си отъ България Михаилъ IV Пафлагонъ се силно разболѣлъ и на 10. декемврий 1041 г. се поминалъ. Неговиятъ приемникъ билъ Михаилъ V Калафатъ (1041—1042), чиято първа работа била да лиши чича си отъ властьта и да го изпрати на заточение, защото, макаръ и да достигналъ престола съ неговото усилено съдействие, обаче новиятъ императоръ искалъ самостойно да управлява, като се опре главно на народа. Но тая си цель той не само не успѣлъ да осѫжществи, но и въорѫжилъ срещу себе си аристокрацията

И азъ го видѣхъ тогава олюляващъ се на коня, като въ носило. Пръститѣ, които държаха поводитѣ му, приличаха на пръститѣ на гигантитѣ, защото всѣка рѫка достигаше голѣма дебелина и величина (дотолкова се бѣ влошило сърдцето му), а лицето не спазваше нито следа отъ предишния образъ. И така донесенъ въ столицата, той повежда блестящъ триумфъ, като прекара презъ срѣдата на театъра пленницитѣ и показа на ромеитѣ, че душевното напрежение изправя трупове, а ревностьта къмъ хубавото побеждава тѣлесната слабость”. — М. Аttaleiаtes, ib., p. 10, _11-12. — Skyl.-Cedr, ib., p. 533, _17-18. — Zonаrаs, ib., p. 148, _16-19.

82

и тоя сѫщия народъ, на който той тъй много разчитвалъ, когато отстранилъ Зоя отъ властьта и я изпратилъ на заточение. Избухналиятъ бунтъ се свършилъ съ това, че Михаилъ V билъ сваленъ, ослѣпенъ и покалугеренъ (21. априлъ), а на негово мѣсто билъ избранъ Константинъ IX Мономахъ на 12. юний 1042 год. [1]

Щомъ завзелъ престола, Константинъ IX Мономахъ (1042—1055) издалъ прокламация по цѣлата империя, въ която той обещавалъ, че ще пази законитѣ и благосъстоянието на населението, а самоволието и грабежитѣ ще преследва. Следъ това той уволнилъ всички роднини на Ивана Орфанотрофъ отъ длъжноститѣ имъ, а самия него заповѣдалъ да ослѣпятъ и го изпратилъ на заточение на о-въ Лесбосъ, гдето наскоро умрѣлъ. Известието за смъртьта на Орфанотрофа било посрещнато съ голѣма радость отъ населението на империята, но промѣната на византийското правителство едвали е могла да донесе нѣщо добро за българитѣ. Ако ударътъ, който бѣ нанесенъ на българския народъ при усмирението на възстанието въ 1041 год., и да билъ дотолкова силенъ, че задълго време била отнета у него решителность за нови самостойни действия противъ Византия, все пакъ българитѣ не изпущали нито единъ удобенъ случай, гдето тѣ сѫ могли да изтъкнатъ своята враждебность противъ своята владѣтелка.

И наистина, не се изминали още две години следъ унищожението дѣлото на Петра Дѣлянъ, и тѣ на драго сърдце посрѣщатъ бунта на патриций  Г е о р г и я  М а н и а к ъ, единъ отъ най-виднитѣ византийски пълководци въ онова време. Най-първо Георги Маниакъ се отличилъ като добъръ пълководецъ въ Азия въ борбата съ азиятскитѣ араби. При Михаила IV той билъ изпратенъ въ края на 1037 или нач. на 1038 год. въ чинъ катепанъ въ южна Италия, за да защищава тамшнитѣ византийски владения. Маниакъ съ успѣхъ изпълнилъ възложената нему задача и въ скоро време очистилъ Сицилия отъ арабитѣ. Обаче за едно оскръбление, нанесено отъ него на патриция Стефана, шуря на императора и начал-

1. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 37—54.

83

никъ на византийската флота въ Италия, заслужилиятъ воевода, наклеветенъ въ властолюбиви намѣрения, билъ докаранъ въ Цариградъ и хвърленъ въ затворъ. Но подъ управлението на казания Стефанъ работитѣ въ Италия тръгнали зле, а Георгиевитѣ приемници, Михаилъ Докианъ (1041) и Василий Вугианъ, не могли да запратъ нападенията на норманитѣ, които въ това време се бѣха настанили между Неаполъ и Капуа и застрашавали южно-италиянскитѣ владения на Византия. Тогава Маниакъ билъ освободенъ, възведенъ въ чинъ магистеръ и изпратенъ отъ Михаила V отново като дука на Италия. Той въ скоро време успѣлъ да събере войска и да изгони норманитѣ отъ византийскитѣ владения. Обаче неговиятъ старъ противникъ Романъ Склиръ, братъ на Склирена, любовницата на Константина IX Мономахъ, опирайки се на влиянието си при двора, сполучилъ отново да оклевети Маниака, и той билъ извиканъ (въ августъ) отъ Италия, на негово мѣсто билъ назначенъ протоспатаръ Пардъ, царигражданинъ, който се ползувалъ съ голѣмото разположение на императора. Такова докачение заслужилиятъ пълководецъ не можелъ вече да претърпи, и затова въ 1042 г. той вдигналъ бунтъ, въ който два пѫти неоснователно го обвинявали. Всички нападения на ромеитѣ противъ войската на Маниака останали безъ успѣхъ; напротивъ, той сполучилъ да разбие ромеитѣ и да плени новия управитель на Италия Парда заедно съ паритѣ му, и следъ като го убилъ, прогласилъ се за императоръ (септемврий). Той се опиталъ да завземе гр. Бари презъ октомврий 1042 г, но не сполучилъ и тогава отишелъ въ Отранто.

Между това въ Италия билъ изпратенъ новъ дука, магистеръ Василий Теодороканъ, заедно съ началника на флотата, и, когато тѣ се приближили до Бари, Маниакъ „като прекаралъ на кораби войската си и излѣзълъ въ Драчъ, навлѣзълъ (февруарий 1043 г.) въ България” съ намѣрение, очевидно, да побуни недавно усмиренитѣ българи и да потегли право за столицата. Въ скоро време той стигналъ, безъ да срещне отпоръ, до Солунъ, гдето останалъ само два дена и се дръпналъ навѫтре въ Македония. Известието за

84

появяването на Маниака на Балканския полуостровъ силно, изплашило Константина IX Мономахъ. Най-първо той изпратилъ до Георгия писмо, въ което императорътъ обещавалъ нему и на привърженицитѣ му пълна амнистия и всевъзможни милости, ако той само сложи орѫжие. Виждайки въ тия предложения само признаци на слабость и подържанъ съ съчувствие отъ страна на българското население, Маниакъ решително отхвърлилъ императорското предложение. Тогава Мономахъ решилъ съ сила да се противопостави на узурпатора. Той изпратилъ силна войска подъ началството на пълномощния стратегъ Стефана Севастофоръ. Дветѣ войски се срещнали при Островъ, и въ даденото сражение храбриятъ Маниакъ разбилъ съвсемъ императорската войска и я пръсналъ въ разни страни. Но, когато Маниакъ почналъ да ги заобикаля, за да имъ отрѣже пѫтя на отстъплението, неизвестно отъ кого била пусната една стрела, която пронизала Маниака въ дѣсната страна, и той падналъ мъртъвъ отъ коня. Главата му била отрѣзана и послужила за украшение въ триумфа на Стефана Севастофоръ [1]. Макаръ и да нѣмаме прави посочвания за участието на българитѣ въ тая гражданска война, обаче едно това обстоятелство, че Маниакъ не срещналъ никакъвъ отпоръ въ българскитѣ земи, гдето той действувалъ, и получилъ свободенъ проходъ презъ тѣхъ, яснo говори, че българитѣ се отнесли съ голѣмо съчувствие къмъ предприятието на Маниака и сѫ пълнили редоветѣ на неговитѣ войски.

Докато вървѣла борбата съ узурпатора Георгия Маниакъ въ югозападнитѣ български области, източна България била посетена отъ други неочаквани гости. Въ началото на 40-тѣ години на XI. вѣкъ приятелскитѣ още отъ времето на великия князъ св. Владимира (980—1015) отношения между Русь и Византия били нарушени поради ощетяване интереситѣ на

1. М. Рsellus, ib., p. 123, ₇—128, ₃₁. — М. Attaleiates, ib., p. 8, ₉—9, ₁₅; 18, ₁₁—19, ₂₂. — Skyl.-Cedr. ib., p. 514, _6-17; 516, ₁₆—517 ₁₂, 520, _1-; 522,  ₉—525, ₁₀; 545, _13-6; 547, ₁₀—549 ₁₅. — Zonaras, ib., p. 140, ₅—142, ₆; 160, ₁₀—162, ₁₃. — F. Rаćki, каз. съч. п. т. стр. 236—237. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 58—59; 212—216.

85

рускитѣ търговци, а главно поради убийството на единъ отъ почтенитѣ гости въ Цариградъ. Понеже тогавашниятъ велики князъ Ярославъ Мѫдри (1019—1054) не получилъ никакво удовлетворение отъ Константина IX Мономахъ, въ 1043 год. той въорѫжилъ голѣма флота отъ ладии съ многобройна войска отъ руси и варяги и ги изпратилъ начело съ най-голѣмия си синъ Владимира Новгородски и воевода Вышата противъ Византия. Споредъ руския лѣтописъ, руситѣ искали най-първо да направятъ десантъ при устието на Дунавъ, вѣроятно, съ намѣрение да повдигнатъ и българитѣ, но варягитѣ се възпротивили на това и увлѣкли Владимира право срещу византийската столица. Обаче тая морска експедиция не могла да постигне цельта си: при входа въ Босфора руската флота потърпѣла пълна катастрофа. Една часть отъ руската войска, която сполучила да се спаси на брѣга, на брой шесть хиляди души, начело съ Вышата решила да си пробие съ оръжие по суша пѫть за отечеството си. Тѣ потеглили право на северъ, вѣроятно, по най-източния пѫть близу до морския брѣгъ, но били посрещнати отъ мѣстния воевода на градоветѣ и селищата по Дунавъ, вестъ Катакалонъ Кекавменъ, на морския брѣгъ при Варна; руситѣ били разбити и обърнати на бѣгъ, много били убити; около 800 души били хванати живи и, оковани въ вериги, били изпратени на императора, който заповѣдалъ много отъ тѣхъ да ослѣпятъ. Мирътъ между Византия и Русь билъ сключенъ само следъ три години (1046), когато и пленницитѣ били размѣнени [1].

Не по-малко се възползували българитѣ, за да разклатятъ византийската власть на полуострова и отъ другъ единъ бунтъ, който по грандиозность билъ много по-опасенъ за империята, — отъ бунта на патриция Лъва Торникъ въ 1047 г., защото тоя бунтъ носилъ въ себе си елементи на разцепле-

1. Skylitzеs, ib., р. 551, ₁—555, ₁₄. — Zonаrаs, ib., p. 167, ₁₈—169, ₁₅. — Сводная лѣтопись, стр. 130—131. — Д. И. Иловайскій, Исторія Россіи. ч. I. Кіевскій періодъ. Москва 1876, стр. 98—100. — Ср. В. Н. Златарски, Политическото положение и пр., п. т., стр. 10. — Fr. Dölger, Regesten. ib. 2. Teil, p. 4, № 859; p. 7, № 875.

86

ние и враждебность между западната и източната, европейската и азиятската половини на империята, които отдавна вече съществували, но въ дадения моментъ получили по-остра форма. Лъвъ Торникъ билъ роднина на Константина IX Мономахъ, но заподозрѣнъ по разни придворни интриги въ узурпаторски стремежи, билъ изпратенъ за стратегъ-управитель на една отъ източнитѣ теми. Обаче тая разпоредба на императора не могла да отстрани това, което се готвѣло въ самия императорски дворецъ. Поддържанъ отъ сестрата на Мономаха, Лъвъ Торникъ чрезъ своитѣ привърженици влѣзълъ въ споразумение съ стратезитѣ на западнитѣ теми, които и повдигнали бунта. Правителството обвинило Торника като главенъ инициаторъ на тоя бунтъ и взело мѣрки, за да предупреди узурпацията: Торникъ билъ извиканъ въ Цариградъ, постриганъ за монахъ и оставенъ тамъ да живѣе. Обаче неговитѣ привърженици подготвили всичко, за да наредятъ избѣгването му отъ столицата: на 14. септемврий 1047 г. той се явилъ въ Одринъ и обявилъ бунтъ. Веднага се почнала агитация въ негова полза, и страната на Троника взели много велможи отъ македонската тема и роднини негови. Съставена била доста силна войска, и Торникъ билъ прогласенъ за императоръ. Въ войската му, освенъ ромеи, влизали и „варвари” [1], въ които справедливо виждатъ българи, защото, споредъ Пселла, по обичаи си при проглашението Торника за императоръ тѣ го издигнали на щитъ [2]. Градоветѣ отъ македонската и тракийската теми единъ следъ други почнали да минаватъ на негова страна; само гр. Редесто оказалъ съпротива. Въ началото на октомврий Торникъ се

1. М. Рsеllus, ib., p. 145, _2-5:

2. Ibidem, d. 136, _50-34. Че Пселлъ е ималъ тукъ предъ видъ тъкмо българитѣ, се види отъ думитѣ му, че, когато българитѣ признали Петра Дѣлянъ за членъ отъ царския родъ, тѣ (Ib. p. 61, _34-36). — Mаtthiеu d’Edesse, Chronique (962—1136), traduit par E. Dulaurier, Paris 1858, p. 82, нарича тия “варвари” готи, но въ терминологията на Матея Едесски, готи сѫ едно и сѫщо съ българи. — Ср. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 60, бел. 3.

87

явилъ подъ стенитѣ на Цариградъ и го обсадилъ. Въ столицата въ това време нѣмало никаква войска; всички опитвания да се намѣрятъ защитници на града и по тоя начинъ да не допуснатъ Торника да превземе столицата, не дали никакви резултати; напротивъ, смущението въ града било дотолкова голѣмо, че вратитѣ на столицата вече били отворени за бунтовника. Обаче Торникъ не използувалъ това положение, защото, желаейки да избѣгне кървопролитие, както си обяснявали съвременницитѣ, той чакалъ гражданитѣ сами да се предадатъ и да го признаятъ за императоръ и тогава съ царско великолепие да влѣзе въ Цариградъ. Но тая тъкмо бавность погубила Торника и неговото дѣло. Докато той чакалъ подъ стенитѣ на столицата, византийското правителство пуснало въ ходъ своитѣ срѣдства — интриги и подкупи, които дали добри резултати. Войницитѣ и привържениците на Торника скоро почнали да го напущатъ и да минаватъ на страната на императора. Като се уплашилъ, че армията му по тоя начинъ ще се разбѣга, той дигналъ една нощь лагера си и си заминалъ отъ Цариградъ. Той се опитвалъ да завладѣе Редесто, който не искалъ да признае властьта му, но потърпѣлъ несполука и принуденъ билъ да се оттегли навѫтре въ страната. Въ това време пристигнали въ Цариградъ войски отъ азиятскитѣ провинции и веднага тръгнали противъ Торника. Той билъ вече изоставенъ подъ влиянието на разни милостиви обещания на императора отъ всички свои привърженици и поддържатели, освенъ Ивана Ватаци, който запазилъ вѣрность къмъ него до последна минута. Напуснали го и българитѣ, защото, когато били изпратени противъ бунтовника източнитѣ войски, тѣ били поддържани отъ българския отредъ, който ударилъ въ тила на Торниковата войска [1]. Най-сетне Торникъ и Ватаци, като изгубили всѣка надежда за съпротива, потърсили спасение въ една отъ църквитѣ на Българофигонъ (сег. Баба-Ески). Но отъ църквата тѣ били извикани съ хитрость, като получили клетвено обещание, че ще бѫдатъ помилвани. Обаче, когато

1. М. Аttаlеiаtes, ib., p. 29, _4-14.

88

бунтовницитѣ били доведени въ Цариградъ, и Мономахъ погледналъ на тѣхъ, въ него закипѣла омраза, и заповѣдалъ да ги ослѣпятъ, което било извършено въ дена срещу Коледа. Така билъ погасенъ тоя толкова на първо време опасенъ за Мономаха бунтъ на Лъва Торникъ [1].

Отъ тия бунтове, които ставали на Балканския полуостровъ, българскиятъ народъ не е могълъ да очаква никакви особени облаги; но въ тѣхъ българитѣ, като вземали активно или пасивно участие, сѫ намирали срѣдства, за да ослабватъ византийската власть въ България и да поддържатъ омразата къмъ тежкото чуждо иго. Освенъ това, понеже въ тѣхъ българскиятъ народъ се явява като една сила, на която всѣки единъ властолюбецъ е могълъ да разчитва и да се опре на нея, византийското правителство било принудено да избѣгва всѣко ново дразнене и да бѫде оттука, доколкото е възможно, легално спрямо него. Но не било само чуждото иго, съ което българскиятъ народъ трѣбвало да се бори; него го постигналъ другъ тежъкъ ударъ, който му отнемалъ всѣка възможность не само да се бори за своята свобода, но поне да подобри своето стопанско-економическо положение. Това е новото нашествие на печенѣзитѣ.

1. М. Psellus, ib., p. 123—146. — М. Attaleiates, ib., p. 22, ₃— 30, ₄. — Skyl.-Cedr. ib., p. 561, ₁₄—566, ₁₄. — Zonаras, ib., p. 163, ₁₇—167, ₇. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 60-65.

[Previous] [Next]

[Back to Index]