Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

1. Уредбата на България и положението на българския народъ презъ първитѣ години следъ покорението

Триумфалното влизане на императоръ Василия II Българоубиецъ въ Цариградъ въ началото на 1019 год. възвестило на цѣлата източна империя, че многогодишната борба между Византия и България е свършена и че императорътъ най-сетне сполучилъ да се разправи съ омразнитѣ нему балкански славяни: сърбо-хърватитѣ били принудени да признаятъ върховната власть на ромейския императоръ и тѣхнитѣ князе и жупани, които имъ били оставени, били прогласени за негови васали, а българската държава била унищожена, българскиятъ народъ покоренъ, и България била присъединена къмъ ромейската империя.

Но въ какво е състояла зависимостьта на българския народъ отъ Византия, и изобщо каква уредба е получила България, следъ като била присъединена къмъ империята, или, както се изразява самъ Василий II, следъ като „българската държава станала подъ единъ яремъ съ ромейската”, — сѫ въпроси, на които мѫчно може да се отговори изчерпателно поради липсата на прави и ясни данни. Но известията на византийскитѣ извори по тия въпроси, колкото и да сѫ съвсемъ кратки и непълни, все пакъ ни даватъ възможность до известна степень да си представимъ картината за положението на българския народъ веднага следъ покорението. Отъ тѣхъ на първо мѣсто стоятъ известията на ония твърде цен-

2

ни документи отъ онова време, въ които самъ Василий II ни рисува самото положение на работитѣ. Ние тукъ разбираме тритѣ му грамоти, дадени на българския архиепископъ въ Охридъ около и въ 1020 год. веднага следъ възстановяването диоцеза на българската църква [1].

1. За тия грамоти узнаваме отъ единъ, сѫщо така отправенъ къмъ българския охридски архиепископъ, хрисовулъ, издаденъ отъ императоръ Михаила VIII Палеологъ въ 1272 год. Документътъ билъ заимствуванъ отъ твърде много използувания отъ гръцкитѣ издатели кодексъ на аргоскин архиепископъ Герасима. Но за жаль тоя рѫкописъ съдържалъ само предговора на Палеологовия хрисовулъ и по-малката часть (началото) на Василиевата първа грамота. Тая тъкмо часть най-първо биде издадена отъ t. V (1855), и оттамъ я препечата  Z a c h a r i a e  v o n  L i n g e n t h a l  въ Jus graeco-romanum, t. III (1857). Обаче рускиятъ ученъ еп. П о р ф и р и й  У с п е н с к и билъ тъй щастливъ да изнамѣри пълния хрисовулъ на Михаила VIII заедно съ тритѣ пълни Василиеви грамоти въ единъ рѫкописъ на Синай. Текста на последнитѣ обнародва по преписа на еп. Порфирия  Е.  Г о л у б и н с к и  въ „Краткий очеркъ православныхъ церквей” и пр. Москва 1871, cтp. 259—263. Споредъ изданието на Е. Голубински М. С. Д р и н о в ъ даде българския имъ преводъ въ ст. „Три грамота дадени отъ императора Василия на българския охридски архиепископъ Йоана ок. 1020 лѣто”, вж. Бр. ПСп. кк. 7 и 8 (1873), стр. 14—25; Съчинения, т. I. стр. 203—214. По сѫщото издание текстътъ на грамотитѣ биде публикуванъ отъ  O f e i c o f f  (Ат. Шоповъ), La Macédoine au point de vue éthnographique, historique et philologique. Phillppopoli 1888, заедно съ превода имъ на френски, стр. 191—205. Подиръ нѣколко години сѫщия тоя текстъ издаде и Н. G е l z e r въ своитѣ “Ungedruckte und wenig bekannte Bistümerverzeichnisse der orientalischen Kirche”, Byz. Zeitsch. II (1893), S. 42—46, като посочи различията му съ текста на еп. Герасимовия рѫкописъ и направи нѣкои правописни поправки. Понеже изданието на Е. Голубински не бѣ удовлетворително, проф. В. Н. Бенешевичъ издаде текста по сѫщинския преписъ на еп. Порфирия много по-научно и правилно въ своя Catalogus codicum manuscriptorum graecorum qui in monasterio Sanctae Catharinae in Monte Sina asservantur. Petropoli 1911, p. 542 squ. Напоследъкъ  И в. С н ѣ г а р о в ъ, по-напредъ въ „Охридската патриаршия” (нейниятъ произходъ, граници и епархии). София 1919, стр. 49—53, а сетне въ своята “История на Охридската архиепископия”, т. I, София 1924, стр. 55—59, сѫщо даде българския преводъ на грамотитѣ. Едно критично издание на грамотитѣ даде проф. Й о р. И в а н о в ъ въ 2-то издание на своитѣ „Български старини изъ Македония”, София 1931, стр. 550—562. — За тия грамоти вж.  С т. Н о в а к о в и ћ, Охридска архиепископија у почетку XI. века. Хрисовуљ цара Василија II од 1019 и 1020 г.

3

Въ предговора на втората грамота, която носи дата май 1020 год., Василий II постановява следното: „всички български епископии, които бѣха подъ властьта на царь Петра и Самуила и се управляваха отъ тогавашнитѣ архиепископи, и всички останали градове — тия сѫщитѣ да има и да владѣе сегашниятъ светейши архиепископъ. Защото не безъ кръвь и  б е з ъ  т р у д ъ и  п о т ъ,  н о  с ъ  м н о г о г о д и ш н о  п о с т о я н с т в о (т ъ р п е н и е)  и  с ъ  б о ж е с т в е н а  п о м о щ ь  Б о г ъ  н и  д а р у в à  т а я  с т р а н а п о д ъ  д о г о в о р ъ (ὑπόσπονδον), п о н е ж е  Н е г о в а т а  б л а г о с т ь  т в ъ р д е  я с н о  н и  п о м а г а ш е  и  о т д ѣ л и л и т ѣ  с е  ч а с т и  с ъ е д и н я в а ш е  в ъ  е д н о, к а т о  (г и)  т у р и х м е  п о д ъ  е д и н ъ  я р е м ъ,  б е з ъ  д а  н а р у ш а в а м е  (соб. да повредимъ)  н ѣ к а к ъ  г р а н и ц и т ѣ  и  ф о р м а т а (образа),  у с т а н о в е н и  д о б р е  о т ъ  о н и я,  к о и т о  ц а р у в а х а  п р е д и  н а с ъ” [1]. Отъ тоя па-

„Глас” САк. кн. 76 (46), 1908, стр. 1—62. — Й о р. И в а н о в ъ, Епархиитѣ на Охридската архиепископия прѣзъ нач. на XI. вѣкъ. СпБАк, I (1911), 93—114. — F. D ö l g e r, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. I Teil. München und Berlin 1924, S. 103-4 — Напоследъкъ проф. А. М. С е л и щ е в ъ съобщи за славянския преводъ на грамотата на Михаилъ VIII, а сѫщо и нашитѣ грамоти и даде нѣколко откѫслека отъ него. Вж. ст. .Завет первой Юстиниании”, Мак. Прег., год. IX (1934), кн. 2, стр. 9—16.

1. Byz. Zeitsch. t. II, S. 44:

Cp. Й о р. И в а н о в ъ, п. т., стр, 555—556. Въ тоя пасажъ има форми, които по смисълъ сѫ недопустими и на които досегашнитѣ издатели на грамотитѣ, Голубински—Гелцеръ и Бенешевичъ — Йор. Ивановъ не обърнали нуждното внимание, макаръ самото разбиране смисъла на втората му половина това налага. Така, недавно митрополитъ Симеонъ, който се е ползувалъ отъ изданието на Голубински, като посочи съвсемъ независимо, че вм. πολυτελῦoς трѣбва да се чете πολυετῦoς, защото „постоянство” не може да бѫде “разкошно”, предложи вм. λυμηναμένης да се чете λυμαινομένοις и го съгласува съ ἡμῖν (въ ἡμῖν ἀρωγοὐσης), защото, ако тая дума се отнесе къмъ ἀραϑότητος, то ще излѣзе, че божията благость не

4

сажъ и особено отъ последнитѣ думи се ясно види преди всичко това, че Василий II признава, колко скѫпо му костувало покорението на България отъ една страна, а отъ друга — че той сполучилъ да стане повелитель надъ нея само по силата на нѣкакъвъ договоръ. Тая мисъль ще ни стане напълно ясна, стига само да си спомнимъ, при какви обстоятелства била призната властьта на византийския императоръ отъ българскитѣ воеводи презъ 1018 год.: такава безотпорна покорность, която тѣ изявили предъ Василия II въ разни мѣста, надали е допустима отъ страна на такива непримирими противници на Византия, каквито сѫ били, напр., Кракра, Никулица, Драгашъ и др., ако правата на българския народъ не били гарантирани поне отчасть съ нѣкакви условия въ сключения при покорението договоръ; отъ такъвъ характеръ ще да сѫ били и личнитѣ искания на царица Мария, жената на царь Иванъ-Владислава, които тя бѣ предложила на Василия II чрезъ архиепископъ Давида при Струмица, преди да се откаже отъ България [1].

Но какви сѫ били тия договорни условия? Доколкото може да се сѫди по не съвсемъ яснитѣ думи на грамотата, въпросътъ е вървѣлъ преди всичко за териториалната недѣлимость на бившата българска държава, на българскитѣ земи, които се смѣтали като отдѣлили се части отъ територията на империята и сега отново били съединени подъ една власть

нарушава законитѣ на българскитѣ царе, което е цѣла безсмислица (вж. митр. С и м е о н ъ, Писмата на Теофилакта Охридски, български архиепископъ, София 1931, стр. 106—107). Обаче тая поправка, която е напълно умѣстна, влѣче подиря си друга и въ думата ϑεμένης, която предлагаме да се чете ϑεμένοις и да се отнесе пъкъ къмъ сѫщата ἡμῖν и като право допълнение къмъ нея да се смѣта τὰ διεστϖτα, защото, ако и тя се отнесе къмъ ἀραϑότητος, ще получимъ, че божията благость турила подъ единъ яремъ отдѣлилитѣ се части, когато това действие извършилъ Василий II. При тия поправки и цѣлиятъ смисълъ на пасажа става напълно понятенъ, безъ да се измѣннва самата конструкция произволно или пъкъ да се изпущатъ отдѣлни думи, както е направилъ Йор. Ивановъ въ своя неточенъ преводъ (вж. Български старини изъ Македония, стр. 556).

1. Ср. В. Н. З л а т а р с к и, История на българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 774—778.

5

— властьта на Византия, обаче, безъ да бѫдатъ нарушени, казва Василий II, 1. нейнитѣ граници, които били установени отъ предишнитѣ императори, съ други думи, на България се гледало като на нѣщо недѣлимо, на нѣщо цѣло, и 2. нейнитѣ форми [1], разбира се, не въ географско или геоложко отношения, защото промѣни отъ такъвъ родъ не ставатъ и не могатъ да ставатъ по волята и желанието на византийския императоръ, а въ смисълъ на вѫтрешнитѣ наредби на страната, каквито е имало при българскитѣ царе Петра и Самуила, и преди всичко формата или образа на управлението, а това значи, че били запазени преди всичко отдѣлнитѣ области или воеводства, които по-рано се управлявали отъ свои воеводи, наречени сега „архонти” или „стратези”, защото сѫ имали военна и административна власть, и били назначавани направо отъ императора. Най-добро доказателство за това служатъ следнитѣ думи на Ив. Скилица: „Императоръ Василий, следъ като покорилъ България, не пожелалъ да измѣни нѣщо отъ неговитѣ (на българския народъ) навици, но постановилъ, щото тѣ (българитѣ) да живѣятъ отдѣлно подъ своитѣ воеводи (архонти) и по своитѣ обичаи, както нѣкога-си при Самуила, който бѣ станалъ тѣхенъ началникъ” (господарь) [2]. А Яхъя Антиохийски пише: „И прие той (императорътъ) тѣхнитѣ (на тамошнитѣ воеводи) крепости и имъ стори милости и даде на всѣкиго отъ тѣхъ длъжности споредъ това, което сѫ искали неговитѣ заслуги. И остави за себе си силни крепости и назначи надъ тѣхъ управители отъ ромеитѣ и срина останалитѣ” [3]. Така, още презъ 1018 г. Василий II назначилъ за „архонтъ” — управитель на Охридъ патриция Евстатия Даф-

1. Въ изданието на Бенешевича—Ивановъ вм. τὸν τύπον стои τοὺς τύπους, което е за предпочитане, защото по-точно означава понятието, което тукъ се разбира.

2. S k y l i t z e s, ед., Bon. р. 715,  _1-5:

— Cp. Skyl.—Cedr., ib., p. 530, _9-12.

3. Баронъ В. Р. Р о з е н ъ, Императоръ Василій Болгаробойца. С. Петербургъ 1883, стр. 59, _11-14.

6

номила съ необходимия гарнизонъ, който последниятъ командувалъ [1] въ сѫщата година командуващъ на войскитѣ (ὁ στρατηγϖν) въ Дръстъръ билъ Цицикий, синъ на патриция Тевдата Ивериецъ [2]; следъ коварното убийство на срѣмския воевода Сермона и предаването на гр. Сирмий (бъл. Срѣмъ, сега Митровица) презъ есеньта на 1018 г. Василий II предалъ управлението на новопридобитата область, т. е. срѣмската, на Константина Диогена, управителя (ἄρχοντα) на „съседнитѣ мѣста”, т. е. на бѣлградската область [3]. Такива управители-архонти несъмнено сѫ били назначени и по другитѣ окрѫзи или голѣми важни центрове, чиито имена засега не сѫ известни. Но наредъ съ тия управители на отдѣлни окрѫзи императорътъ и оставилъ въ Скопие въ сѫщата година патриция Давида Арцанитъ за „пълномощенъ стратегъ”, като го нарекълъ „катепанъ на България” [4].

Какво означаватъ тия два термина? Стратегъ-пълномощникъ — στρατηγὸς αὐτοκράτωρ се назначавалъ само тогава, когато императорътъ не взималъ участие въ похода или вой-

1. S k у l. - С е d г.( ib., p. 468, _14-16:

— Cp. В. Н. Златарски, п. т., стр. 777—778.

2. S k у l. - C е d r., ib., p. 465, _16-17:

— Такъвъ командуващъ войскитѣ въ Доростолъ или Дръстъръ несъмнено билъ поставенъ още въ 1001 год. веднага следъ покорението на северо-източна България; обаче Доростолъ да е билъ центъръ на отдѣлна тема — военно-административна область още тогава, не е известно и дори не може да се допусне. За това вж. В. Н. Златарски, Политическото положение на северна България презъ XI. и XII. вѣкове. Известия на Истор. Д-во, кн. IX (1929), стр. 4 и сл. — Ср. отъ сѫщия, История на българ. държава и пр. п. т., стр. 717.

3. S k у l. - С е d r., ib., p. 476, ₉:

— Cp. ib., стр. 483, _21-22:

Cp. В. Н. Златарски, п. т., стр. 787-788.

4. S k у l. - C е d r., ib., p. 467, ₂₄—468, ₁:

— Cp. B. P r o k i ć, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes. München 1906, S. 33, № 41.

7

ната, и затова презъ време на последнитѣ той замѣнялъ императора, както показва и самата дума αὐτοκράτωρ , следователно съ тая длъжность се свързвали пълномощията на главнокомандуващъ войскитѣ; въ нѣкои отношения тя била аналогична съ диктаторската власть въ стария Римъ. Пълномощията на стратега-автократоръ, които имали временно значение, докато траялъ походътъ, били твърде широки. Той ималъ главното командуване на всички родове и видове византийски войски, които участвували въ похода, и командиритѣ на отдѣлнитѣ войскови части длъжни били да слушатъ съветитѣ му и въ всичко да му се покоряватъ [1]. Назначението обаче на Давида Арианитъ за стратегъ-автократоръ въ Скопие презъ 1018 год. не може да се свърже съ никакъвъ походъ, защото въ тая година войната съ българитѣ бѣ свършена и България бѣше вече покорена; не може то да се обясни и съ туй, че имало военно положение въ страната веднага следъ покорението, защото въ такъвъ случай Василий II би облѣкълъ съ такива пълномощия и другитѣ управители-воеводи въ отдѣлнитѣ окрѫзи на българскитѣ земи, а между това Давидъ Арианитъ се явява единъ само, и то не въ бившата българска столица Охридъ, а въ Скопие — градъ-крепость, който заема централно мѣсто въ западната половина на бившата българска държава. Очевидно, при това назначение цельта на императора била да издигне Давида Арианитъ съ особени пълномощни права предъ другитѣ, поставени отъ него въ разни български укрепени центрове воеводи, които обикновено носѣли името ἄρχων [2], рѣдко στρατηγός [3]; тѣ сѫ завзели мѣстата на

1. Подробно вж. Н. Скабалановичъ, Византійское государство и церковь въ XI вѣкѣ. СПетербургъ 1884, стр. 345—346.

2. Така Константинъ Диогенъ въ 1026 год. се наричалъ ἄρχων Σιρμίου (Skyl.-Cedr., ib. p. 483, _20–21), и всички почти управители-воеводи на Придунавскитѣ градове до 1060-тѣ години на XI. вѣкъ се наричали ἄρχοντες (ib., p. 555, _2-3; 583, _2-12; 585, ₅; 654, ₁₁). — Вж. В. Н. Златарски, Политическото положение и пр., п. т., стр. 1—34.

3. А сѫщо ὁ στρατηγϖν (прич. отъ στρατηγέω). Вж. Skyl.-Cedr, ib., p. 465, _16-17, 715, ₂₂—716, ₁; 716, ₅; 716, _18-17; 716, _20-21. Вж. надписа на моливдовула на Теодòра примикирия у Б. П а н ч е н к о, Каталогъ моливдову-

8

бившитѣ български мѣстни воеводи. Както стратегътъ-автократоръ презъ време на походъ замѣстялъ императора и ималъ главното командуване надъ всички византийски войски, така и въ дадения случай, очевидно, Давидъ Арианитъ е представялъ нищо друго освенъ  и м п е р а т о р с к и  н а м ѣ с т н и к ъ, който управлявалъ цѣлата покорена страна отъ името на императора съ широки права [1], а поради това и воеводитѣ — ἄρχοντες или στρατηγοί — на мѣстнитѣ войски, както презъ време на походъ командиритѣ на отдѣлнитѣ войскови части, длъжни били да го слушатъ и да му се покоряватъ въ всичко [2]. Твърде интересно се явява това обстоятелство, че когато презъ време на походъ или война въ предѣлитѣ на Самуиловата държава се назначавалъ за главнокомандуващъ на войскитѣ било самиятъ български намѣстникъ-управитель, било нѣкой отъ мѣстнитѣ

ловъ. Изв.РАИ-та, VIII (1903), стр. 225, № 66 (67). Ср. Абоба-Плиска, Изв.РАИ-та, кн. X (1905), стр. 295—296. — По длъжность ἄρχων и στρατηγὸς сѫ еднакви, но последниятъ се наричалъ и ἄρχων, споредъ насъ, още и затуй, защото, освенъ че билъ чисто воененъ началникъ, командуващъ войскитѣ въ известенъ окрѫгъ, той е стоялъ и начело на администрацията на окрѫга, гдето е била разположена командуваната отъ него войска, съ други думи, ὀ ἄρχων въ тоя смисълъ напълно отговаря на българската дума „воевода.”

1. Я х ъ я  А н т и о х и й с к и, като говори, че Василий II поставилъ въ крепоститѣ управители, продължава: „И наредилъ дѣлата на България и назначилъ  в а с и л и к и, т. е. управляващи всички дѣла и имоти” (п. т. стр. 59, 15-16). Въ Византия βασιλικοί били специални чиновници, които се назначавали да надзираватъ и управляватъ недвижимитѣ императорски имоти, дворцитѣ, конфискувани и секвестирани имоти. Споредъ тѣхното име и самитѣ имоти се наричали  в а с и л и к а т и  (τὸ βασιλικάτον). Тия „цареви хора” завеждали финансовата часть, а сѫщо и сѫдебната по делегация на императора (подробно за тѣхъ вж. Скабалановичъ, п. т., стр. 165—166). — Яхъя е употрѣбявалъ тая дума, очевидно, да изтъкне, че и въ България били изпратени „цареви хора”, които сѫ завеждали финансовата часть, а това сѫ били отначало διοικηταί, а отпосле πράκτορες — финансови чиновници, които сѫ имали и сѫдебна власть, свързана съ финансовитѣ дѣла (вж. Е. D ö l g e r, Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung, besonders des 10. und 11. Jahrhunderts. Leipzig 1927, S. 70 u. fol.).

2. За това подчинение най-ясно ни говорятъ следнитѣ думи на  С к и л и ц а (ib. р. 715, ₂₂—716, ₁):

9

воеводи, то той се наричалъ ἡγέμων [1] или τοῦ παντὸς ἡγέμων [2], или ἐπι πᾶσιν ἡγέμων [3], очевидно, за отличие отъ термина στρατηγὸς αὐτοκράτωρ, който ималъ за България и българитѣ специално значение. На това специално значение въ горния смисълъ сочатъ и титлитѣ, които е носѣлъ тоя императорски намѣстникъ-управитель на България. Така, първитѣ управители на България сѫ носѣли титлитѣ: 1. π ρ ο ν ο ή τ η ς [4], която се давала на заслужила личность, наградена отъ императора съ недвижимъ имотъ — земя, и значи тоя, комуто е възложено да има грижа, попечение за нѣщо, — на български = „попечитель”, поради това и самиятъ предметъ на грижата се наричалъ πρόνοια [5]; а оттука тая титла се употрѣбявала въ по-широкъ смисълъ за управителя на България, изразявайки, че бившата българска държава се давала подъ попечението на нейния императорски намѣстникъ-управитель, който трѣбвало да се грижи за нея не по-малко отъ самия императоръ; 2. π ρ α ί τ ω ρ [6], лат. praetor — титла, която сѫ носѣли въ стария Римъ консулитѣ и диктаторътъ, а презъ времето на империята въ провинциитѣ — императорскиятъ намѣстникъ, който съединявалъ въ лицето си гражданската и военната власти;

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 586, ₃.

2. Ibidem, p. 603, _21-22.

3. Ibidem, p. 602, ₂₂.

4. G. S c h l u m b e r g e r, Sigillographie de l'Empire byzantin. Paris 1884, p. 240—241. — Ср. Н. М у ш м о въ, Монети и печати на българскитѣ царе. София 1924, стр. 166, № 254; стр. 167, № № 255, 256. Отъ с ѫ щ и я, Византийски печати съ значение за българската история. Мак. Прегледъ, год. V (1929),кн.2, стр. 95. — S t r a t e g i c o n  C e c a u m e n i, ed. B. Wassiliewski et V. Jernstedt. Petropoli 1896, p. 24,  ₄. — N. В ă n е s c u, Les Premiers témoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. Byz.-Neugr. Jahrbücher. Bd. III (1922), p. 290—291. — Отъ с ѫ щ и я, Changements politiques dans les Balkans après la conquête de l'empire de Samuel (1018). Nouveaux duchés byzantins: Bulgarie et Paristrion. Bulletin de la section historique de l'Akadémie Roumaine. t. X (1923), p. 58—59.

5. H. Скабалановичъ, п. т., стр. 264.

6. Schlumberger, ib., p. 241. — N. Bănescu, Les premiers témoignages etc. ib., 241. — H. Мушмовъ, Монети и печатни пр., стр. 167 № 257.

10

3. σ α τ ρ ά π η ς [1], което ясно сочи на неговата широка и неограничена власть; 4. ἀρχηγὸς [2] и 5. дори ἄρχων [3] — титли, съ които обикновено ромеитѣ наричали българскитѣ владѣтели. Съобразно съ това издигнато положение на Давида Арианитъ Василий II го „нарекълъ”, т. е. далъ му чинъ „катепанъ на България”. Както е известно, ромейската империя въ XI. вѣкъ, както и въ преднитѣ вѣкове, въ военно-административно отношение била раздѣлена на  т е м и (ϑέματα, отъ τὸ ϑέμα, ατος) или  о б л а с т и, начело на всѣка отъ които стоялъ управитель-воевода съ военно-административна власть, т. е. тѣ, освенъ че сѫ командували областнитѣ войски, но сѫ завеждали и гражданското управление на областьта; тия управители-воеводи се назначавали направо отъ императора и отъ него непосрѣдно зависѣли, и затова били нему лично предани. Споредъ Н. Скабалановича, не всички теми имали еднакво значение и се отличавали една отъ друга по важность и значение за държавата, и поради това стоещитѣ начело въ тѣхъ воеводи-управители едни се наричали  д у к и (δούξ, κός, мн. ч. δοῦκες), а други — к а т е п а н и (ὁ κατεπάνω, нескл., но и κατεπανός) [4]. Обаче съ подобно опредѣление едва ли можемъ да се съгласимъ: самата тема никога не е давала чинъ дука или катепанъ, защото въ една и сѫща тема единъ воевода управитель носѣлъ чинъ дука, а другъ преди или следъ него — чинъ катепанъ. Така, следъ Давида Арианитъ въ Бъл-

1. А t t а l е i а t е s, ed. Bon. p. 37, ₁₂; 38, ₈: — Вж. Сѫщо A n s b e r t, Historie de expeditione Fridericl imperatoris etc. edit. A. C h r o u s t, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I. Berlin 1926 (MGH nova series, t. V), S. 56, st: juppanum vel satrapam Bulgarie. Тоя изразъ впрочемъ стои вм. catepanum vel satrapam Bulgariae и право сочи, че тукъ се говори за българския намѣстникъ-управитель. Че подъ „жупанъ или сатрапъ на България” се разбира тъкмо намѣстникъ-управительтъ на България, подробно вж. В. Н. З л а т а р с к и, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” не е билъ Добромиръ Хризъ. Годишникъ на Софийския университетъ Ист.-фил. фак. кн. XXIX, 6 (1933), стр. 13—16.

2. А t t а l е i а t е s, ib, p. 39, ₈.

3. Skyl.-Cedr. ib., p. 587, ₁₄.

4. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 186—189.

11

гария катепани били още: въ 1066 год. Андроникъ Филокалесъ (7-и по редъ) [1] и въ 1073 год. — Михаилъ Саронитъ (11-и по редъ) [2], а всички други известни засега управители на България носѣли чинъ дука, следов. тия два чина се свързвали не съ темата, а съ личностьта, която се назначавала да управлява темата; въ противенъ случай ще трѣбва да признаемъ, че една и сѫща тема презъ едни години се считала за по-важна, а презъ други — за по-малко важна за държавата. Освенъ това имало е и такива лица, които сѫ носѣли титла „дука”, безъ да бѫдатъ свързани съ управлението на нѣкоя тема, а сѫ били само главни военачалници, на които се повѣрявала командата надъ всички съединени войски въ областьта [3]. И тъй, разликата между двата тия чина била чисто рангова, защото по длъжность тѣ били еднакви, а по рангъ дука билъ по-горенъ отъ катепана. Оттука ясно става, че Давидъ Арианитъ билъ „нареченъ” отъ Василия II „катепанъ на България”, не защото последната е представяла тема катепанатъ, а защото императорътъ искалъ и по чинъ да го отличи отъ другитѣ мѣстни воеводи-архонти или прости стратези, които били нему подчинени. Наредъ съ катепанъ българскитѣ намѣстници-управители носѣли и титлата , която като най-висша постепенно измѣстила термина στρατηγὸς αὐτοκράτωρ, безъ обаче да се измѣни характерътъ и значението на самата длъжность.

Но какво трѣбва да се разбира подъ „България” въ тоя

1. Strategieоп Cecaumeni, ib., p. 72, _6-7.

2. Споредъ единъ неговъ моливдовулъ, издаденъ отъ А. D. Mordtmann'a още въ 1886 год.; за него вж. N. Bănescu, Changements etc. ib., p. 60. — Споредъ насъ, така сѫщо катепанъ на България билъ и Лъвъ Дримисъ отъ края на епохата на Комнинитѣ или на Ангелитѣ, който, следов., е билъ единъ отъ последнитѣ управители на България. За него вж. N. Bănescu, п. т., стр. 62 и В. Н. 3латарски, п. т., стр. 13—14.

3. Върху моливдовулитѣ на дукитѣ-управители на темитѣ непосрѣдно следъ титлата “дука”, се означава името на темата, напр. дука на Антиохия, Диррахий, Калабрия и т. н., когато на моливдовулитѣ отъ втората категория титлата “дука” не придружава никакво географско име. Вж. Schlumberger, Sigillographie, p. 341, който забелязва за приведенитѣ отъ него подобни моливдовули, че тѣ се срѣщатъ un peu plus fréquemment. — Вж. В. Н. 3латарски, Моливдовулъ на Самуила Алусиана. Изв.БАИ-тъ, т. I. (1924), стр. 96—97.

12

терминъ и изобщо у византийскитѣ писатели въ XI. вѣкъ? Вече самото назначение на Давида Арианитъ за императорски намѣстникъ-управитель съ пълномощни права, а сѫщо и отношенията, въ които той ставалъ спрямо мѣстнитѣ воеводи-архонти и стратези, показватъ, че Василий II е гледалъ на покорената страна като на едно цѣло, като на една недѣлима територия, както това подтвърдяватъ и приведенитѣ по-горе думи отъ втората му грамота, като на отдѣлна, вѫтрешно единна, часть на империята, която обхващала земитѣ на бившата българска (Симеонова) държава. Обаче, въ тая територия вече не влизали: 1. южнобългарскитѣ области, които още следъ покорението имъ отъ Ивана Цимисхия въ 972 год. били присъединени къмъ тема Тракия, която оттогава почнала да се нарича тема „Тракия и Македония” [1], и 2. българскитѣ владения по Адриатика и въ Албания, които следъ покорението на България въ 1018 год. били присъединени къмъ диррахийската (драчската) тема, възобновена още въ 1005 г. следъ измѣнническото предаване на гр. Драчъ отъ Ашота, зетя на Самуила [2]. Че въ тоя смисълъ трѣбва да разбираме името „България” въ дадената епоха, се доказва още отъ следнитѣ отдѣлни данни:

1. Още вториятъ намѣстникъ-управитель въ 1026 год. Константинъ Диогенъ се нарича въ своя моливдовулъ , [3] а Никифоръ Вриений въ 1073—74 г. билъ назначенъ за [4] — изразитѣ „цѣла България” и „цѣлата страна на българитѣ” сѫ употрѣбени,

1. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 224, № 8.

2. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 272. — G. Schlumberger (Sigillographie, p. 239) забелязва, че следъ покорението на българското царство отъ Василия II неговата територия била устроена по единъ особенъ начинъ, нѣщо подобно, каквото станало въ наше време съ Елзасъ, преобразуванъ отъ победителката Германия въ „имперска страна” (Reichsland), а управителитѣ на тая имперска страна той сближава къмъ сегашнитѣ „извънредни комисари”.

3. Schlumberger, Slgillographie. p. 240. № 2. — Н. Мушмовъ, Византийски печати и пр., пакъ тамъ, стр. 95. — Вж. тукъ по-долу, стр. 21 и бел. 2.

4. Nicephorus Bryennius, ed. Boa, p. 102, _5-7.

13

очевидно, за да се изтъкне, че както единиятъ, тъй и другиятъ пълководци сѫ били управители не на часть отъ България и отъ българската страна, а на цѣлата територия на бившето българско царство;

2. Михаилъ Аталиатъ нарича Василия Монахъ, намѣстника-управитель на България презъ 1048—49 год., , [1] a въ Стратегикона на Кекавмена той е отбелязанъ [2] — и въ двата случая не говори за ограничена територия, а за българитѣ въ тѣхната съвъкупность;

3. Иванъ Скилица казва за Никифора Протевонъ, български намѣстникъ-управитель въ 1053 год., че той билъ [3], т. е. че „той билъ облѣченъ съ властьта надъ България” — изразъ, който право говори не само за обширностьта на властьта му, но и за важностьта на заемания отъ Никифора Протевонъ постъ, и поради това, може би, въ Цариградъ следъ смъртьта на Константина IX Мономаха въ 1055 г. поискали да го прогласятъ за императоръ;

4. следъ усмирението на възстанието на Петра Деляна въ 1041 г. Михаилъ IV Пафлагонъ, преди да замине обратно за столицата, споредъ думитѣ ва Скилица-Кедрина, „наредилъ работитѣ въ България и назначилъ стратези въ темитѣ”. [4] Би могло да се тълкуватъ тия думи въ смисълъ, че второто изречение се отнася сѫщо и къмъ България; обаче такова тълкуване би било съвсемъ погрѣшно, защото тукъ България се противопоставя на другитѣ теми въ полуострова, въ които така сѫщо се било разпространило възстанието, а именно: въ диррахийската (драчската), никопольската (или навпактската)

1. М. Attaleiates, ed. Bon, р. 37,  _12-13; 38,  ₈.

2. Strategicon, ib., p. 24, ₄. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и разказы византійскаго боярина XI вѣка. ЖМНПр. ч. 215 (1881), стр. 262–263. — N. Bănescu, Changements etc., p. 59.

3. Skyl.-Cedr., ib., p. 610, _12-13. — Zonaras, ed. Dindorfii, IV, p. 180, ₃₂—181, ₁.

4. Skyl.-Cedr. ib., p. 533, _15-16:

Ср. Attaleiates, ib., p. 10,  _10-11:

14

и елладската, които така сѫщо тогава били усмирени, [1] следов. и тукъ България се представя като нѣщо единно, отдѣлно отъ другитѣ теми на полуострова, които не сѫ влизали въ състава на бившето българско царство;

5. че подъ термина „България” не само въ XI., но и въ XII. вѣкъ се разбирали не часть отъ бившата българска държава, а цѣлокупно всички български земи, не по-малко се установява отъ думитѣ на Вилхелма Тирски, който, като отбелязва, че българитѣ завзели всички области отъ Дунавъ до Цариградъ и отъ сѫщата рѣка до Адриатика, пише, че цѣлото това пространство, което надлъжъ имало 30-дневенъ пѫть, а наширъ повече отъ десеть дена, се наричало България [2], и

6. най-после трѣбва да се изтъкне и това обстоятелство, че намѣстничеството не се е свързало съ гр. Скопие, и за управители на България се назначавали архонти и на други укрепени центрове, безъ да мѣняватъ своята резиденция. Така  К о н с т а н т и н ъ  Д и о г е н ъ  въ 1026 год., „бидейки, пише Скилица, архонтъ-воевода на Сирмий (на Срѣмъ), билъ назначенъ за дука на България” [3], което ясно сочи на едновременность въ управлението, т. е. въ битностьта си като воевода на Сирмий той билъ и намѣстникъ-управитель на цѣла България [4]. Сѫщо така и  Р о м а н ъ  Д и о г е н ъ  билъ назначенъ между

1. За това вж. тукъ по-долу, въ главата за възстанието на Петра Дѣлянъ.

2. Bongars, Gesta Dei per Francos etc. t. I. Hanoviae 1611, p. 653, _24-29: B u l g a r o r u m  g e n s ... а Danubio usque ad Urbem regiam, et iterum ab eodem flumine ad mare Adriaticum, universas occupaverat reglones: ita ut confusis provinciarum nominibus et termlnis, totus iste tractus, qui in longitudine habere dicitur iter dierum triginta, in latitudine vero decem vel amplius, В u l g а r i а dicatur.

3. Skyl. -Cedr. ib., p. 483, _21-22:

4. Тоя смисълъ е изразенъ още по-ясно у Zonaras ib., 126, _31-32:

А че той си оставалъ воевода на Сирмий, се доказва още съ това, че когато въ 1029 год. билъ назначенъ за солунски дука, той билъ премѣстенъ направо отъ Сирмий въ Солунъ. Вж. Skyl.-Cedr. ib., p. 487, _18-19.

15

1064 и 1068 год. за дука на България, като ималъ резиденцията си въ Сердика (Срѣдецъ, сег. София) [1], а въ 1096 год. въ Нишъ се намиралъ дука  Н и к и т а  К а р и к и, князъ на българитѣ и началникъ на гр. Бѣлградъ” [2], — и двамата сѫ били императорски намѣстници-управители, отъ които първиятъ е живѣелъ въ Срѣдецъ, а вториятъ въ Бѣлградъ, гдето сѫ били разположени командуванитѣ отъ тѣхъ войски; наистина, Скилица, като говори за възстанието въ 1040 год., нарича Скопие [3], т. е. главенъ градъ на България, обаче така е нареченъ Скопие поради това, че въ това време тамъ е резидиралъ императорскиятъ намѣстникъ-управитель на България. — Назначениятъ въ 1100/01 год.  И в а н ъ  Т а р о н и т ъ за дука на Скопие билъ намѣстникъ-управитель на България и ималъ резиденцията си несъмнено въ тоя градъ [4], а неговиятъ непосрѣдственъ приемникъ  К о н с т а н т и н ъ  К о м н и н ъ, който заемалъ длъжностьта намѣстникъ-управитель на България отъ 1105/06 год., билъ дука на Верроя, защото той е резидиралъ тъкмо въ тая крепость [5]. Имайки предъ видъ гореприведенитѣ данни и изводи, ние не можемъ да се съгласимъ нито съ Н. Скабалановича,

1. М. Attaleiates, ib., p. 97,  _15-17. — Skyl.-Cedr., ib., p, 663,  _12-13. — Zonaras, ib., p. 203,  _28-29.

2. У каноника  А л б е р т а  А х е н с к и (срѣдата на XII. вѣкъ), който е описалъ първия кръстоносенъ походъ до 1211 г., вж. Bongars, Gesta Die per Francos etc. p. 187, _14-15: Duce Nichita nomine principe Bulgarorum et praeside civitatis Belegraue; cp. Сѫщо ib., p. 188, _24-25. — Cp. Willermus Tyrensis, ibid., p. 644, _8-9: Bulgarorum dux Nichita nomine. — За него вж. Schlumbеrgеr, п. т., стр. 239. — H. Мушмовъ, Византийски печати и пр. п., т., стр. 90—91. — N. Вănescu, Changements etc. ib., p. 61—62, неправилно счита, че резиденцията на Никита билъ гр. Нишъ, когато отъ контекста на Алберта Ахенски се ясно вижда, че въ дадения моментъ той се намиралъ въ тоя градъ (qui in eadem civitate praesens habebatur). — Вж. В. Н. Златарски, Политическото положение на северна България, п. т., стр. 38—39. — Вж. и тукъ по-долу, стр. 125 и сл.

3. Skyl.-Cedr., ib., p. 527, _15-16.

4. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители на България презъ царуването на Алексия I Комнинъ. Byzantinoslavica, t. IV (1932), р. 153—154; и тукъ по-долу, стр. 51.

5. Пакъ тамъ, стр. 371; и тукъ по-долу, стр. 260—261.

16

който мисли, че българскитѣ земи на Самуиловата държава следъ завоеванието ѝ били раздѣлени на три военно-административни теми, отъ които едната, образувана отъ централната часть на западната половина на Симеоновата държава „между сръбскитѣ земи и тема Диррахий (Драчъ) на западъ, тема Никополъ и Еллада на югъ, теми Солунска и Македонска на изтокъ и Балканътъ на северъ” носѣла име „България”, и въ тоя смисълъ трѣбва да се разбира това име. [1] Не можемъ да се съгласимъ сѫщо и съ Н. Бънеску, който е на мнение, че българската Самуилова държава била раздѣлена на две съвсемъ самостойни, не зависещи една отъ друга, военно-административни теми, отъ които едната носѣла име „България” и обхващала западната половина на Симеоновата държава, а другата — „тема на Придунавскитѣ градове” или „Паристрионъ” съ центъръ въ гр. Дръстъръ (сег. северна България съ Добруджа) и при това, че била много по-стара, т. е. че тя била учредена още отъ Ив. Цимисхия веднага, следъ като била покорена източната половина на българската държава още въ 972 година. [2]

1. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 225 № 36; 227 № 37 и 228 № 38. — П. Мутафчиевъ, като че ли приема мнението на Н. Скабалановича, защото той пише; „Отъ земитѣ на разгромената българска държава били образувани четири нови теми: 1. България, която обхващала цѣлата днешна Македония, съ изключение на Солунско и Сѣрско, и Софийската область. 2. Драчска тема съ Албания и Черна-гора. 3. Срѣмска тема съ земитѣ около гр. Срѣмъ (дн. Митровица на Сава) и тия по Морава и най-сетне 4. тема на Придунавскитѣ градове или на Подунавието на гръцки —Паристрионъ” (вж. Сѫдбинитѣ на срѣдневѣковния Дръстъръ, въ „Сборникъ Силистра и Добруджа”, т, I. София 1927, стр. 158—159. — Означената тукъ като втора тема не може да се нарече „нова” тема, защото Драчската тема е сѫществувала отдавна като византийска и само се измѣнявала въ обсега си; следъ покорението на България въ 1018 г. тя е била само възстановена въ предишния си обсегъ (вж. тукъ по-горе стр. 12). Срѣмска тема никога не е имало; съществувало е само Срѣмско погранично воеводство, както и при българскитѣ царе, и било подчинено на бѣлградския управитель-архонтъ, а пъкъ тема на Придунавскитѣ градове или Паристрионъ била учредена не по-рано отъ 60-тѣ години на XI. вѣкъ. Вж. по-горе, стр. 7, бел. 2.

2. N. Bănescu, Changements etc. ib., p. 50—55; 60; 64—65. — Това мнение е разгледано и е изтъкната неговата несъстоятелность у В. Н. Златарски, Политическото положение на северна България и пр. стр. 1—50.

17

*

Идеята за недѣлимостьта на българскитѣ земи най-ясно е изразена въ сѫдбата на българската църква следъ покорението. Василий II не само не посегналъ върху църковната независимость на българитѣ, но, напротивъ, той побързалъ да закрепи автокефалностьта на Охридската църква и да запази българския ѝ характеръ. „Отъ многото и голѣми блага, почва той първата си грамота, които сѫ дарувани отъ человѣколюбивия Богъ на нашето царство презъ разни времена и които брой надминеватъ [1], предимство предъ всички има това, гдето стана прибавка къмъ ромейската държава (соб. власть), а българската стана подъ единъ яремъ (съ нея). Поради това ние  у т в ъ р д и х м е  богобоязливия монахъ Ивана да бѫде български епископъ, и дѣлата на архиепископията да се управляватъ отъ него”. [2] И тъй, следъ предишния български патриархъ Давида, който билъ, вѣроятно, сваленъ като компрометиранъ както въ убийството на зетския князъ Иванъ-Владимира при царь Иванъ-Владислава, тъй и при предаването на царството, [3] билъ избранъ и рѫкоположенъ отъ събора на българскитѣ епископи споменатиятъ монахъ Иванъ, когото Василий II въ 1018 год. намѣрилъ въ Охридъ, както самъ се изразява въ 2-та си грамота, [4] вече като архиепископъ, и го само утвърдилъ за такъвъ, а не за патриархъ, [5]

1. Въ текста у Голубински стои: , Бенешевичъ предлага , а Йорд. Ивановъ чете . Митр. Симеонъ пояснява, че думата синтаксически нѣма мѣсто въ текста, а пъкъ и по смисълъ тя се явява противоречива на писаното преди това. Затова той предлага да се чете вм. нея , както стои въ текста на . Подробно затова вж. п. т., стр. 106. Ние приемаме поправката на митр. Симеона, като най-сполучлива. Йор. Ивановъ, макаръ и да дава свое четене, обаче въ превода си намѣрилъ за добре да изпусне тия две думи (п. т., стр. 550).

2. Вж. Byz. Zeitsch. II (1893), S.42. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 550.

3. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. I, ч. 2., стр. 764—5; 774—5.

4. Byz, Zeitsch. И, 45,  _1-2: — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 557.

5. Е. Голубинскiй, Краткiй очеркъ православныхъ церквей, стр. 40, 107 и 257. — Напоследъкъ Б. Прокичъ възъ основа 1. на това, че

18

следъ като България била политически присъединена къмъ византийската империя, и автономностьта на българската църква била призната отъ самия Василия II. [1] За тоя монахъ Ива-

въ обнародванитѣ отъ него прибавки и варианти отъ виенския № 74 гръцки рѫкописъ — преписъ на Ив. Скилицовата хроника вмѣсто стои името , и 2. на това, че въ известния тъй нареченъ Дюканжовъ списъкъ на българскитѣ архиепископи не се споменува името на архиепископъ Давила, дойде до заключение, че при покорението на българското царство български архиепископъ въ Охридъ билъ не Давидъ, а Иванъ, и то оня, който, споредъ първата грамота на Василия II, билъ утвърденъ отъ последния за самостоенъ архиепископъ на България. Вж. Die Zusätze in der Handschrift, des Johannes Skylitzes. S. 24 и 45. — Cp. Zachariae von Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulgarischen Kirche. St: Petersbourg 1864, S. 14—17. Обаче това заключение едва ли може да се приеме, защото, като се вземе въ внимание, 1. че това измѣнение има само въ виенския № 74 преписъ и че въ никой другъ отъ известнитѣ преписи на Скилицовата хроника го нѣма, както самъ Прокичъ изтъква това и 2. че виенскиятъ преписъ № 74, споредъ С. de Boor'a, е писанъ не по-рано отъ края на XIII. или въ началото на XIV. вѣкъ (вж. Zu Iohannes Skylitzes. Byz. Zeitsch. XIII (1904), S. 366—369), то ясно става, че това измѣнение е било направено отъ самия неговъ преписвачъ, и то възъ основа на Дюканжовия списъкъ, съставенъ къмъ срѣдата или презъ втората половина на XII. вѣкъ, въ който името на архиепископъ Давида не фигурира, вѣроятно, поради това, че той е билъ сваленъ отъ архиепископския престолъ. Подробно, по тоя въпросъ вж. В. Н. Златарски, Кой е билъ български архиепископъ въ Охридъ при покорението на България отъ Василия II, въ „Християнска Мисъль”, год. II (1909), кн. VII, стр. 464—42.

1. Че правото на българскитѣ епископи да си избиратъ своя свещеноначалникъ било признато отъ Василия II, се види отъ следнитѣ думи на архим. Nilos Doxopatres (но не Doxapatrius или Doxapatres) въ съчинението му , написано въ 1143 год. (вж. К. Krumbаcher, Geschichte der byzant. Litteratur, 2-te Aufl. München 1897, S. 415—416, а за презимето му вж. S. 462. Amm. 3):

G. Parthey, Hieroclis Synecdemus etc. Berolini 1866, p. 285—6, _190-191. — Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, 2-о изд., стр. 563—564. — Cp. G. Codinus, De officialibus, cap. XX, ed. Bon., p. 105,  _3-7.

19

на се научаваме отъ Дюканжовия каталогъ на охридскитѣ български архиепископи, че билъ отъ Дебъръ, т. е. българинъ, и дотогава билъ игуменъ на тамошния мънастирь св. Богородица. [1]

Освенъ това Василий II чрезъ своитѣ грамоти възстановилъ диоцеза на бившата българска патриаршия въ сѫщия обсегъ, какъвто тя имала при българскитѣ царе Петра и Самуила. „Ние постановяваме: всички български епископии, които бѣха подъ властьта на царь Петра и Самуила и се управляваха отъ тогавашнитѣ архиепископи, и всички останали градове — тия сѫщитѣ да има и владѣе сегашниятъ светейши архиепископъ”, четемъ въ началото на втората грамота и по-нататъкъ: „постановяваме, щото сегашниятъ светейши архиепископъ да има толкава область , каквато и колкава е ималъ той при царь Петра, и да владѣе ( = господарува) и напълно да управлява всички български епископии — не само, разбира се, ония, които бѣха помѣстени въ предната грамота, но и ония, които незабелязано не бѣха наредени съ тѣхъ, — (именно) показанитѣ отъ настоящата грамота и поименно поставени [въ нея]”. [2] А понеже нѣкои отъ съседнитѣ митрополити отнели нѣкои епископии отъ българската църковна область и ги обсебили и понеже императорътъ „не одобрявалъ, щото нѣкой отъ тѣхъ (митрополититѣ) или отъ хората [имъ] да прекрачва на една крачка въ българската [църковна] область”, [2] какъвто билъ диррахийскиятъ митрополитъ, Василий II по тоя поводъ пише въ втората грамота: „Диррахийскиятъ митрополитъ заповѣд-ваме да остане [3] на престола си и да се задоволява отъ своитѣ имоти и доходи (соб. богатства) и да не навлиза въ българ-

1. Въ Дюканжовия списъкъ подъ № 8. Вж. у Н. Geizer, Der Patriarchat von Achrida. Leipzig 1902, S. 6. — Йор. И в а н ов ъ, п. т., стр. 566.

2. Вж. предговора на 2-та грамота. Byz. Zeitschr., п. т., стр. 44, _{15-19, 27-32} и тукъ по-горе, стр. 3, бел. 1. — Йор. Ивановъ, п. т. стр. 555—556.

3. Въ текста у Голубински се чете за тая дума , Гелцеръ я поправя , а у Иванова се чете , а пъкъ се превежда „да остане”. Очевидно, че аористната форма е правилната. — Вж. митр. С и м е о н ъ, п. т., стр. 107.

20

скитѣ епископии. Защото ние ги опредѣлихме за българския архиепископъ, понеже още отъ старо време правото нему принадлежи, и властьта [му] е установена отъ старитѣ [царе]. Именно, ние не заличихме нищо отъ това, което по-рано е било опредѣлено за българската архиепископия, но, ако и да е то заличено (, соб. „помрачено, затъмнено”, а оттука „заличено, зачертано”), ние го изискваме и възстановяваме съ настоящата си грамота, и да се пази ненакърнено и непокѫтнато всичко, което отъ старо време се отнася (т. е. принадлежи) къмъ архиепископията, та нито самъ митрополитътъ (диррахийски), нито другитѣ [епископи] въ българскитѣ епископии да се не каратъ, а да се задоволяватъ отъ своитѣ собствени и утвърдени въ старитѣ (имъ) граници, да си оставатъ при своята власть завинаги и непокѫтнато”. [1] Най-сетне Василий II не само постановява, щото българскиятъ архиепископъ да има поименно посоченитѣ въ първата и втората грамоти епископии, но и заповѣдва: „ако и други по забрава съ изпуснати и не съ показани, а се намиратъ вѫтре въ българскитѣ граници, и тѣхъ да управлява и владѣе, и колкото други градове не съ попаднали въ грамотитѣ на моето царство, — всички тѣ да бъдатъ подъ властьта на същия светейши архиепископъ.” [2]

По-нататъкъ Василий II потвърдилъ и опредѣлилъ правата и привилегиитѣ както на българския свещеноначалникъ, така и на подчиненитѣ му епископи. Възъ основа на неговитѣ грамоти могатъ да се установятъ следнитѣ:

1. Въ полза на архиепископската власть, освенъ дохо-

1. В у z. Z е i t s c h.. II, S. 45, № по редъ 7. — Й о р д. Ивановъ, п. т., стр. 558—559.

2. В у z. Z е i t s c h., ib. p. 46 ; у Й о р. Иванова, п. т., стр. 560:

21

дитѣ, които получавалъ всѣки митрополитъ и епископъ, [1] императорътъ наредилъ единъ  о п р е д ѣ л е н ъ  или  к а н о н и ч е н ъ  д а н ъ к ъ  , събиранъ отъ всички епископии, които влизали въ диоцеза на българския архиепископъ, [2] а сѫщо и отъ  в л а с и т ѣ, които живѣятъ по цѣла България, и отъ  т у р ц и т ѣ  около р. Вардаръ, колкото тѣ се намирать въ българскитѣ предѣли. [3]

2. По желанието на самия архиепископъ, Василий II писмено опредѣлилъ броя на „клирицитѣ и парицитѣ, които длъжни били да служатъ на църквитѣ въ неговата область и въ областитѣ на епископитѣ му”, [4] т. е. императорътъ опредѣ-

1. Доходитѣ на епископитѣ въ XI. вѣкъ били: 1. отъ мънастиритѣ и недвижимата църковна собственость, 2. отъ хиротония — рѫкополагане, 3. отъ подименъ канонически (за отличие отъ държавния подименъ) сборъ и 4. отъ сватбитѣ. — Вж. подробно у Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 367. — Fr. Dölger, Regesten, 2. Teil, S. 34, № 1127.

2. Това е въ сѫщность внасяната по стария обичай въ полза на епископитѣ  е в л о г и я  ( и ) — данъкъ отъ намиращитѣ се подъ тѣхната власть мънастири, молитвени кѫщи, а сѫщо и отъ пресвитеритѣ, който обикновено се наричалъ —  к а н о н и ч е с к и. Вж. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгарскаго патріаршества при царѣ Iоаннѣ Асѣнѣ II въ 1235 году. ЖМНПр. часть 238 (1885), стр. 44—45, сѫщо и стр. 237:

3. Byz. Zeitsch., ib., p. 46, у Иванова, п. т., стр. 560—561:

— Cp. Ѳ. У с п е н с к і й, Образованіе втораго болгарскаго царства. Одесса 1879, стр. 19—21. — За вардарскитѣ турци и р. Вардаръ вж. D. D е t s c h е w, Vardarios. Zeitschrift für Ortsnamenfoschung, VIII (1932), S. 201—205.

4. Ibidem, p.42. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 550. — Отъ времето на Македонската династия въ Византия се различавали строго два голѣми класа селяни:  с в о б о д н и  , които, живѣейки въ своитѣ селища или въ селски общини , плащали данъкъ на държавата, и  з а в и с и м и, които се поселяли на господарски земи или поради обедняване следъ гладъ, моръ, война и други злополуки, или поради постепенното разширяване имотитѣ на църквата и мънастиритѣ, или пъкъ поради императорскитѣ землени награди и появилата се въ XI. вѣкъ система за прехрана или  п р о н и я , и поради това тѣ се на-

22

лилъ,  с ъ  к о л к о  з а в и с и м и  с е л я н и  —  п р и с е л н и ц и  т р ѣ б в а л о  д а  р а з п о л а г а  в с ѣ к и  е п и с к о п ъ  в ъ  с в о я т а  о б л а с т ь,  к о и т о  д а  о б р а б о т в а т ъ  ц ъ р к о в н и т ѣ  з е м и, съ други думи, опредѣляли се господарскитѣ права на всѣки епископъ отъ българската църква въ най-широкъ смисълъ, при това императорътъ запазилъ нѣкои особени права на върховната власть върху подчинената страна, а сѫщо дарувалъ и нѣкои нови привилегии. Така, напр., за костурския епископъ Василий II опре-

ричатъ —  п а р и ц и  или  п р и с е л н и ц и. Въ какво се заключавала личната зависимость на парика и какви сѫ били правата на господаря надъ него, точно досега не е установено, защото зависимото състояние се разнообразило поради нееднаквитѣ условия на договора между господаря и неговия парикъ. Но е вънъ отъ всѣко съмнение, че на парика не се позволявало нито да отчуждава, нито да продава получения отъ господаря пай-земя, нито пъкъ да я напуща по своя воля; освенъ това парикътъ е билъ длъженъ да работи на своя господарь, но размѣритѣ на тая служба не били опредѣлени съ законъ и, както се предполага, чокойщината, основана на обичая, била различна въ разни мѣста, а поради това парицитѣ били облагани и съ много други налози въ полза на земевладѣлеца споредъ условията, на които тѣ се поселили на земята на последния, въпрѣки това, че е съществувало паришко право . По-добре обаче било осигурено положението на парика, когато било прокарано правилото, че, ако единъ парикъ е седѣлъ и обработвалъ своя пай-земя непрекѫснато и редовно си плащалъ налозитѣ и изпълнявалъ другитѣ си задължения въ течение на 30 (а по други документи 40) години, парикътъ ставалъ пъленъ владѣтель на обработваната отъ него земя, макаръ и да билъ длъженъ все пакъ да плаща данъкъ. И тъй съ термина — приселници се означавало зависимото селско-земедѣлско население въ Византия, както на държавнитѣ и частнитѣ земи, тъй и на църковнитѣ и мънастирскитѣ земи. Понѣкога тѣ се наричали , но не защото се приравнявали съ робитѣ , а за разлика отъ — църковнитѣ парици; по-сетне почнали еднитѣ да се наричатъ просто , а другитѣ — . — Вж. Zachariae von Lingenthal, Geschichte des griechisch-römischen Rechts. 2-te Aufl. Berlin 1875, S. 245. — В. Г. Васильевскій, Законодательство иконоборцевъ. ЖМНПр. ч. 200 (1878), стр. 126—129. — Н. Скабалановичъ, пакъ тамъ. стр. 242—243. — П. Безобразовъ, Положеше крѣпостныхъ въ Византіи. Приложеніе къмъ „Исторія Византіи” Г. Ф. Герцберга. Москва 1896, стр. 644 и сл. — Ф. И. Успенский и В. Н. Бенешевич, Вазелоновские акты. Материалы для истории крестьянского и монастырского землевладения въ Византии XIII—XV веков. Ленинград 1927, стр. ХХХIII—XLII.

23

дѣлилъ 40 клирици и 30 парици, защото „макаръ по-рано негли е ималъ той повече, ние обаче не искаме той да надминава архиепископа по броя на клирицитѣ и парицитѣ;” [1] а за дръстърския епископъ пъкъ опредѣля да има 40 клирици и 40 парици, „защото въ царуването на Петра въ България тя (тая епископия) блестѣла съ архиепископско достойнство”; [2] отъ друга пъкъ страна за бдинския епископъ опредѣля така сѫщо 40 клирици и 40 парици, „защото, пише Василий II, тая область (епископия), загдето стана за мене твърде полезна и достѫпна и отвори входоветѣ за удобенъ пѫть въ страната, трѣбваше да бѫде снабдена всѣкакъ и съ най-голѣми награди, и въ всичко да бѫде издигната надъ по-добритѣ (важнитѣ); но, за да се не издига и да не стои по-горе отъ архиепископа, дадохме ѝ равна съ архиепископската часть клирици и парици, като уголѣмихме съ десеть архиепископскитѣ 70”. [3] Тоя елементъ отъ личната воля на императора, която се изразявала ту въ ограничение броя на клирицитѣ и парицитѣ, ту въ увеличаване тоя брой за особени заслуги и въ награда за вѣрность, ни кара да изведемъ, че българската църква, макаръ и да си оставала автокефална спрямо цариградския патриархъ,  с е  н а м и р а л а  в ъ  с ѫ щ о т о  в р е м е  в ъ  н е п о с р ѣ д н а  з а в и с и м о с т ь  о т ъ  в и з а н т и й с к и я  и м п е р а т о р ъ,  и  т о  с а м о  о т н о с н о  в л а д ѣ т е л с к и т ѣ  п р а в а  н а  н е й н и т ѣ  п р е д с т а в и т е л и,  н о  н е  и  в ъ  и з б о р а  н а  а р х и е п и с к о п а,  к о й т о  с е  и з в ъ р ш в а л ъ  о т ъ  б ъ л г а р с к и т ѣ  е п и с к о п и  и  с е  у т в ъ р д я в а л ъ  с а м о  о т ъ  и м п е р а т о р а,  к а к т о  в е ч е  с е  и з т ъ к н а  п о – г о р е,  и л и  в ъ  н а з н а ч е н и е т о  н а  е п и с к о п и т ѣ: [4]

1. Вуz. Zeitsch. II, S. 42; у Иванова, п. т., стр. 551:

2. Ibidem, p. 44, у Иванова, п. т., стр. 557.

3. Ibidem, p. 45, а у Иванова, п. т., стр. 557—558. Въ първата грамота Василий II опредѣлялъ за архиепископа 40 клирици и 30 парици; тукъ обаче той ги увеличава по 40 отъ еднитѣ и другитѣ. Какво събитие въ миналото се има тукъ предъ видъ, вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. п. т., стр. 722, бел. 1.

4. Ѳ. И. Уcneнскій, Образованіе и пр., стр. 17—19.

24

3. Наредъ съ правото да владѣе населени земи българската църква получила особени правдини за своитѣ клирици и парици, съ които последнитѣ се различаватъ отъ свѣтскитѣ такива. „Всички такива клирици, — четемъ въ края на първата грамота, — да бѫдатъ освободени отъ и отъ другитѣ свърхданъчни налози , както тѣ били освобождавани и при Самуила”. [1] Но данъкъ (тая дума собствено значи „домостроежь”; отъ гл. ) засега не е известенъ въ византийската данъчна система и, очевидно, тая дума погрѣшно е поставена вмѣсто (срѣща се и ) — възнаграждение, което парицитѣ плащали на данъчния чиновникъ, респ. на бирника при измѣрването на житото, а именно, последниятъ вземалъ по единъ модий за всѣко количество жито, за което селянинътъ-парикъ плащалъ данъкъ отъ три иперпера. [2] Тукъ, очевидно, става дума за освобождение на клирицитѣ не само отъ , но и отъ разни други свръхданъчни налози, които се налагали върху тѣхъ отъ страна на провинциалнитѣ бирници, както на това право сочи и думата въ противоположност на — редовнитѣ държавни данъци. [3]  И  т ъ й,  ц ъ р к о в н и т ѣ,  а  о т т у к а  и  м ъ н а с т и р с к и т ѣ  к л и р и ц и  и  п а р и ц и  с е  о с в о б о ж д а в а л и  о т ъ  в с ѣ к а к в и  с в р ъ х д а н ъ ч н и  н а л о з и,  к о и т о  о т и в а л и  в ъ  п о л з а  к а к т о  н а  д ъ р ж а в а т а,  т ъ й  и  н а  д а н ъ ч н и т ѣ  ч и н о в н и ц и.

1. Byz. Zeitsch., II, S. 44, а у Иванова, п. т., стр. 555:

2. M. Ласкарисъ, Ватопедската грамота на царь Иванъ Асѣня II. София 1930, стр. 42—43. — За вж. В. Г. Васильевскiй, Матеріалы для внутренней исторіи византійскаго государства. ЖМНПр. ч. 210 (1880), стр. 369—370, гдето той обяснява като „налогъ съ жилья и усадьбенной земли”, и G. Ostrogorsky, Die ländliche Steuergemeinde des byzantinischen Reiches im X. Jahrhundert. S.-Ab. aus Vierteljahrschrift für Sozial- und Wirtschaftsgeschichte. Bd. XX (1927), Heft 1—2, S. 53—54, който счита, че билъ данъкъ за постройкитѣ.

3. Вж. F. Dölger, Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung des 10. und 11. Jahrhunderts. Leipzig 1927, S. 61, Amin. 1.

25

4. Най-сетне, въ втората грамота на Василия II четемъ. „Всички стратези въ България и други — бирницитѣ и архонтитѣ да го (архиепископа) почитатъ и твърде много да го уважаватъ и да слушатъ думата и съветитѣ му, и тѣ да не надникватъ нито въ български мънастирь, нито въ църква или въ каквато и да била изобщо църковна работа да не бъркатъ нему и на боголюбивитѣ му епископи, или да имъ прѣчатъ, та такъвъ да не претърпи голѣмото и строго негодуване на царството ни”. [1] Отъ тоя пасажъ не е мѫчно да се установи, че  в и с ш е т о  б ъ л г а р с к о  д у х о в е н с т в о,  к а к т о  и  м ъ н а с т и р и т ѣ  н е  с а м о  с е  о с в о б о ж д а в а л и  о т ъ  в е д о м с т в о т о  н а  в о е н н и т ѣ  и  а д м и н и с т р а т и в н и  у п р а в и т е л и  и  ч и н о в н и ц и:  с т р а т е з и,  а р х о н т и  и  б и р н и ц и,  н о  и  н а  п о с л е д н и т ѣ  б и л о  з а п р е т е н о  и з о б щ о  д а  с е  н а м ѣ с в а т ъ  в ъ  ц ъ р к о в н и т ѣ  д ѣ л а  и л и  в ъ  н ѣ щ о  д а  п р ѣ ч а т ъ  н а  п р е д с т а в и т е л и т ѣ  н а  ц ъ р к в а т а.

И тъй, ако се вгледаме въ съдържанието на тритѣ грамоти, дадени на българския архиепископъ въ Охридъ, то не е мѫчно да се убедимъ, че Василий II не само запазилъ автокефалностьта и националния характеръ на българската църква и я възстановилъ въ нейнитѣ предишни граници, но и подтвърдилъ това, отъ което висшето българско духовенство се е ползувало при своитѣ царе и дори уголѣмилъ неговитѣ права и привилегии. Съ тия си разпоредби той явно призналъ, че охридската архиепископия не е нищо друго, освенъ продължение на българската патриаршия, учредена отъ царь Симеона, и представя нѣщо единно, нѣщо недѣлимо цѣло; но въпрѣки

1. Byz Zeitsch. II, р. 45; у Иванова, п. т., стр. 561:

(тоя глаголъ нито въ първоначалното, нито въ преносното си значение не подхожда къмъ общия смисълъ на текста, поради това митр. Симеонъ (п. т., стр. 197) предложи вм. него да се чете = надничамъ, пренос. бъркамъ се въ нѣщо)

26

това, че българската патриаршия била призната отъ Византия по мирния договоръ отъ 927 год., [1] той отказалъ да даде на охридския предстоятель титла „патриархъ”, защото не е могълъ, па и не е искалъ да приравни свещеноначалника на една унищожена отъ него държава, на единъ покоренъ народъ съ вселенския цариградски патриархъ, затова го нарекълъ . [2]

Но ако грамотитѣ на Василия II ни даватъ възможность да се установять колко-годе правата и привилегиитѣ на висшето българско духовенство следъ покорението, то тѣ нищо не говорятъ за правата на другитѣ съсловия и простия народъ, каквито несъмнено е имало вече по аналогия съ правата и привилегиитѣ, дадени на българската църква. Това може да се заключи и отъ самитѣ думи на Василия II, който въ началото на втората грамота (предговора) казва: „защото, ако и да станахме владѣтели на тая страна (т. е. България), обаче нейнитѣ правдини ние запазихме непокѫтнати, като ги утвърдяваме съ нашитѣ хрисовули и печати”. [3] Отъ тия думи се ясно види, че императорътъ издалъ не само известнитѣ три грамоти, но и други, съ които признавалъ и подтвърдявалъ правата на другото население въ страната. Освенъ това той казва, че не е нарушилъ не само българскитѣ граници, но и вѫтрешнитѣ наредби на страната, каквито сѫ били при българскитѣ царе. Това увѣрение на Василия II намира своята подкрепа въ едно случайно запазено и дошло до насъ известие у Ив. Скилица, което гласи: „императоръ Василий, следъ като покорилъ българитѣ, не пожелалъ нито съвършено да преобразува (страната), нито да промѣни положението на работитѣ, но [пожелалъ, щото] тѣ (българитѣ) да останатъ при сѫщитѣ наредби и да живѣятъ тъй, както бѣ наредилъ нѣкога

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр. п. т., стр. 529—531.

2. V. N. Zlatarski, Prima Justiniana im Titel des bulgarischen Erzbischofs von Achrida. Byz. Zeitsch. Bd. 30 (1929), S. 484-489.

3. Byz. Zeitsch. II, S. 44; у  И в а но в а, п. т., стр. 556:

27

Самуилъ, и [всѣки] българинъ, който има единъ чифтъ волове, да дава въ държавното съкровище единъ модий жито, толкова просо (или ечемикъ) и една стомна вино”. [1] Това известие се намира въ пълна хармония съ думитѣ на самия Василий II, който не само нищо непокѫтналъ въ вѫтрешната наредба на България, като оставилъ българитѣ да живѣятъ тъй, както бѣ наредилъ царь Самуилъ, но и оставилъ старата данъчна система, именно,  п о з е м л е н и я  д а н ъ к ъ  , който билъ свързанъ съ чифтъ волове —  з е в г а р ь   и, съ съответното количество обработвана земя, покрита съ ниви, лозя, маслинови дървета, градини и пр., [2] да се плаща въ на-

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 530, _9-14:

— Cp. Skylitzes, ib. p. 715,  _1-5 и тукъ по-горе стр. 3. — Ив. Снѣгаровъ, безъ да подозира, че тукъ подъ трѣбва да се разбира тогавашниятъ фактически управитель на империята Ивана, братъ на императоръ Михаила IV Пафлагонъ, предава втората половина на приведената тукъ цитата тъй: „всѣки българинъ, който е ималъ чифтъ волове, билъ длъженъ да дава годишно по единъ моди (кутла, шиникъ, около 18 оки) жито и просо и сѫдъ вино, а този, който нѣмалъ земя (sic!), плащалъ пари вмѣсто продукти”. Вж. неговата История на Охридската архиепископия, т. I. София 1924, стр, 54. Отгде г. Снѣгаровъ е можалъ да узнае и да почерпи, че значи тукъ „този, който нѣмалъ земя”, предоставяме нему самъ да отговори; тукъ ние ще забележимъ само, 1. че всѣко историческо известие трѣбва да се изучава, въ връзка съ разказа, въ който се намира то, и 2. че ако г. Снѣгаровъ иска да узнае, кой е носилъ име , нека се обърне къмъ посоченото съчинение на F. Dölger, стр. 40 и 43.

2. Думата (отъ — яремъ, тегло, хомоть) значи чифтъ волове, а въ преносенъ смисълъ — участъкъ земя, която може да се обработи съ единъ чифтъ волове. Какво обаче количество земя се е разбирало подъ термина  з е в г а р ь, не е още точно опредѣлено, защото въ известнитѣ за сега данни по тоя въпросъ на единъ зевгарь се пада различно количество работна земя, и твърде е вѣроятно, че това количество се опредѣляло споредъ качеството на самата земя. Подробно за значението на понятието вж.: В. Г. Васильевскій, Матеріалы для внутренней исторіи визан. государства, п. т., стр. 355—367. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 270, 272—273. — Ѳ. И. Успенскiй, Слѣды

28

тура, както е било при българскитѣ царе. Ако пъкъ прибавимъ къмъ горното известие и приведеното по-горе съобщение на сѫщия хронистъ, че Василий II постановилъ, „щото българитѣ да живѣятъ  о т д ѣ л н о  ( = сами по себе си) подъ свои управители и по своитѣ обичаи”, [1] то едвали трѣбва да се посочватъ по-убедителни доказателства, че Василий II е гледалъ на България и на българскитѣ земи изобщо като на едно отдѣлно цѣло, което е било само присъединено къмъ ромейската държава, като оставилъ тамъ старитѣ наредби, съ други думи,  п р е д о с т а в и л ъ  н а  б ъ л г а р и т ѣ  в ѫ т р е ш н о  с а м о у п р а в л е н и е, като смѣнилъ само, както видѣхме, началствуващитѣ лица въ войската и администрацията.

*

При такива изводи неволно се поражда следниятъ въпросъ: защо Василий II Българоубиецъ, който въ течение на 32 години водѣлъ такава ожесточена война съ българитѣ и тѣхнитѣ царе за унищожението на тѣхната политическа самостойность, следъ като най-сетне постигналъ цельта си, не само не унищожилъ българската църковна независимость, но и запазилъ нейния националенъ характеръ и я възстановилъ въ нейнитѣ етнически граници, а на българския народъ оставилъ вѫтрешно самоуправление и на българскитѣ земи гледалъ като на нѣщо цѣло, недѣлимо? Обикновено на тоя въпросъ се дава отговоръ, какво императоръ Василий се стремилъ да се опре върху църквата, та да може да намѣри въ нея поддръжка за закрепата на своето господство и власть въ новопокорената страна, и съ сѫщата цель били дадени и другитѣ политически правдини, отъ които се ползували другитѣ съсло-

писцовыхъ книгъ въ Византіи. ЖМНПр. ч. 240 (1885), стр. 9—36. — Отъ сѫщия, Византійскіе землемѣры. Наблюденія по исторіи сельскаго хозяйства. Труды VI Археол. съѣзда въ Одессѣ. т. II (1888), стр. 272—341. — F. Dölger, п. т., стр. 53. — Q. Ostrogorsky, п. т., стр. 55. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 650—657.

1. Вж. Skylitzes, ib., p. 715, _1-5, и тукъ по-горе, стр. 5 и бел. 2.

29

вия и народътъ. [1] Нѣма съмнение, че на първо време следъ покорението самитѣ интереси на държавата сѫ изисквали да се избѣгватъ въ областитѣ на бившето българско царство всѣкакви репресивни мѣрки спрямо населението, защото споменътъ за недавна загубената свобода билъ все още прѣсенъ въ паметьта на народа, който при първа възможнесть и поводъ не би се забавилъ да вдигне възстание, още повече че законниятъ наследникъ на българския престолъ, както ще видимъ, билъ още живъ. Но отъ друга пъкъ страна следъ покорението на България Василий II, както се каза, взелъ всички необходими мѣрки за отстранение възможностьта на каквато и да било смута или възстание въ покорената страна. Освенъ че той назначилъ свой намѣстникъ-управитель на цѣла България и навсѣкѫде въ по-главнитѣ центрове оставилъ силни гарнизони и назначилъ за стратези и архонти свои изпитани и предани пълководци, той откаралъ съ себе си въ пленъ както всички членове на последния български царски родъ, така и всички знатни и влиятелни български боляри-воеводи, които, като ги оженилъ за ромейки и ромеи, пръсналъ по далечнитѣ малоазиятски области на империята, назначени на разни военни длъжности. Смисъла на тая политика на Василия II спрямо членоветѣ на българския царски родъ и спрямо българскитѣ воеводи особено рельефно рисува съвременниятъ арабски писатель — хронистъ Яхъя Антиохийски. „И встѫпиха въ бракъ, пише той, дъщеритѣ на българитѣ съ синоветѣ на гърцитѣ, и дъщеритѣ на гърцитѣ съ синоветѣ на българитѣ, и той (Василий) смѣси еднитѣ съ другитѣ, и чрезъ това унищожи старата вражда, която имаше между тѣхъ”. [2]

При тия целесъобразни мѣроприятия, които сѫ осигурявали пълно спокойствие въ новопокорената страна, такъвъ силенъ императоръ, какъвто билъ Василий II, който отдънъ-душа мразѣлъ българитѣ и всичко българско, надали само отъ едно опасение предъ възстания или пъкъ подъ влиянието

1. Ѳ. И. У с п е н с к i й, Образованіе и пр., стр. 19.

2. Баронъ В. Р. Розенъ, п. т., стр. 59.

30

на сключения при покорението договоръ въ 1018 год. е могълъ да прибѣгва къмъ такива важни и голѣми отстѫпки на покорения народъ; очевидно, тукъ сѫ действували други много по-дълбоки причини, които по своята съществена важность сѫ просто налагали на тоя мощенъ императоръ да запази независимостьта на българската църква и цѣлостьта и единството на бьлгарскитѣ земи подъ едно управление на своя намѣстникъ-управитель, който се назначавалъ и зависѣлъ направо отъ него. Тия причини сѫ изтичали предимно отъ съображения по външната политика на Византия.

Българскиятъ църковенъ въпросъ презъ IX. вѣкъ, който възникналъ поради сѫществуващето тогава съперничество между римската и цариградската църкви за надмощие на Балканския полуостровъ, се решилъ, както е известно, съ това, че на екстреното заседание на събора въ 869—870 год. въ Цариградъ било признато отъ представителитѣ както на западната, тъй и на източнитѣ църкви вѫтрешното самоуправление на новоучредената българска църква начело съ архиепископъ, избиранъ отъ събора на българскитѣ епископи и само утвърждаванъ отъ цариградския патриархъ. Това признание станало възъ основа 1. на факта, че подобни автономни църкви сѫ сѫществували тогава както на изтокъ, каквито сѫ били арменската, коптската, сирийската, тъй и на западъ, каквато е била въ него време моравската църква, и 2. на държавния принципъ, по който всѣка независима държава е имала, ако не напълно независима, то поне автономна църква, съ други думи, автономностьта на българската църква била тѣсно свързана съ сѫществуването на българската отъ най-напредъ държава, а отпосле и народность. Това положение било признато отъ дветѣ църкви-съперници — римската и цариградската, като всѣка отъ тѣхъ мислѣла, че на почвата на автономията ще може впоследствие лесно да прокара и да закрепи своето влияние въ България. [1] По тоя начинъ тогава, въ IX. вѣкъ, били отстранени старитѣ претенции на римския първосвещеникъ за юрисдикция върху Балканския полуостровъ, макаръ че римски-

1. В. Н. Златарски, История на българ. държава, п. т., стр. 132-145.

31

тѣ папи и следъ 870 год. не сѫ пропущали нито единъ случай, който имъ давалъ надежда да прокаратъ влиянието си въ България и да подчинятъ българската църква подъ своята власть. Така е било при Бориса I (папа Иванъ VIII) [1] и при Симеона (папа Иванъ X) [2], а може би и при Самуила. [3]

Следъ унищожението на българската държава, Василий II, който е мечтаелъ, както е известно, да възстанови Юстиниановата империя, несъмнено се домогвалъ, подобно на Ивана Цимисхия, да унищожи и българската църква, чиято автокефалность била призната отъ неговитѣ предшественици, и диоцеза ѝ да присъедини къмъ цариградската патриаршия. Обаче той не се решавалъ на такава смѣла крачка, защото чрезъ това би далъ поводъ и основание на римския папа отново да предяви своитѣ стари права, ако не върху цѣлия Балкански полуостровъ, то поне върху западната му половина, и по тоя начинъ да се наруши сѫществуващиятъ привидно църковенъ миръ. А че, въпрѣки всичкитѣ успѣхи на византийското орѫжие въ Италия (1017—1022), Василий II е могълъ да предвиди възникването на такава опасность за Византия откъмъ римската курия, ще се разбере твърде лесно, щомъ си спомнимъ, че на папския престолъ въ даденото време е седѣлъ папа Бенедиктъ VIII (1012—1024), графъ тускулански, който, „гордѣейки се съ своя знатенъ произходъ дори отъ римскитѣ императори отъ дома на Юлия, билъ преизпълненъ отъ съзнание за голѣмото значение на папството; освенъ това той билъ голѣмъ държавникъ и, въодушевявайки се отъ мисъльта на папа Григория Велики (590—604), че престолътъ на св. Петра трѣбва да служи за защита на цѣла Италия, домогвалъ се да изгони арабитѣ и ромеитѣ отъ Апенинския полуостровъ, за която цель той повикалъ норманитѣ въ Италия (1016) и сключилъ съюзъ съ германския императоръ Хенриха II (1020).” [4] Най-сетне, че римската църква

1. Пакъ тамъ, стр. 156—201.

2. Пакъ тамъ, стр. 504—509.

3. Пакъ тамъ, стр. 705—706.

4. П. Безобразовъ, Боэмундъ Тарентскій. С. Петербургъ 1883, стр. 3. (ЖМНПр. ч. 226 (1883), стр. 39. — Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Визан-

32

всѣкога се е въодушевявала отъ подобни попълзновения, ще ни покаже по-нататъшната съдба на българската църква въ Охридъ. За да отстрани тая голѣма опачшость за Византия, Василий II длъженъ билъ, може би и противъ волята си, не само да запази автокефалностьта на българстата църква, но и да потвърди нейния национален характеръ; а за да оправдае нейното самостойно съществуване, той трѣбвало да покаже, че и следъ покорението България продължавала да представя едно отдѣлно, недѣлимо цѣло, въ което се промѣнила само върховната политическа власть, а въ вѫтрешната си наредба тя си оставала въ същото положение, въ каквото тя е била при българскитѣ царе.

Ето какъ могатъ да се обяснятъ причинитѣ, които съ принудили Василия II тоя закоренѣлъ и безпощаденъ врагъ на българския народъ — и следъ покорението да даде на българитѣ такива широки църковни и граждански правдини, които имъ сѫ осигурявали свободенъ животъ и вѫтрешно развитие. Обаче българскиятъ народъ не можилъ да се ползува отъ тия правдини за дълго време. Следъ смъртьта на Василия II (на 15. декемврий 1025 год.) за византийската империя настанали тежки времена, защото неговитѣ неспособни приемници систематично разрушавали всичко, което той бѣ създалъ съ своя твърдъ характеръ, воененъ гений и административни способности. Въ туй време, когато приемницитѣ на Василий II занемарвали държавнитѣ работи и предоставяли воденето имъ на свои близки незначителни личности; когато престолътъ преминавалъ отъ ръце въ ръце по капризитѣ и прищѣвкитѣ на императрицата-интригантка, нравствено развалената Зоя, братова дъщеря на Василия; когато отъ кормилото на управлението били отстранени всички способни, опитни и заслужили лица и на тѣхно мѣсто се издигали разни неизвестни и користолюбиви личности, които, за да задържатъ само въ ръце властьта, били способни на всевъзможни насилия и злодеяния, — въ туй време областитѣ

тіи. Москва 1896, стр. 178—179. Подробно по тия въпроси вж. F. C h а l a n d o n, Histoire de la domination normande en Italie et en Sicile. t. 1, Paris 1907, p. 47—68.

33

на империята били оставени на произвола на тѣхнитѣ управители и разни сѫдебни и финансови чиновници, настанени на служба не толкова по достойнство и заслуга, колкото по милость отъ страна на самата въ това или онова време придворна партия; тѣ се надпреваряли единъ предъ други въ злоупотрѣбение съ властьта и въ потисничество на населението, поради което още отъ царуването на Константина VIII (1025—1028), братъ и приемникъ на Василия II, почнали да избухватъ възстания въ разни области на Балканския полуостровъ.

Но какво е правилъ българскиятъ народъ презъ времето на тия вѫтрешни размирици въ империята? И защо той не се е възползувалъ отъ тѣхъ, за да си върне отново свободата? Нѣма съмнение, че ударътъ, който му бѣ нанесълъ Василий II, билъ толкова силенъ и тежъкъ, че българскиятъ народъ не е могълъ скоро и лесно да се съвземе, а главното е било това, че неговиятъ покоритель не само го бѣ оставилъ безъ водители, които да го поведатъ противъ неговитѣ потисници, но и сполучилъ дотолкова да отстрани и отчужди както отъ народа, тъй и отъ отечеството ония, които би трѣбвало да застанатъ на чело на народа, за да го освободятъ отъ чуждото иго, че тѣ забравили всѣки дългъ предъ отечеството и предпочели да се уплетатъ въ придворнитѣ интриги на императорския дворъ и въ партизанскитѣ борби на Византия. Въ това отношение особено се отличилъ законниятъ наследникъ на българския престолъ, най-голѣмиятъ синъ на царь Иванъ — Владислава,  П р е с и а н ъ  (още Прусианъ) или  Ф р у ж и н ъ [1], който въ чинъ магистеръ заемалъ длъжностьта стратегъ-командуващъ войскитѣ въ малоазийската тема Букелларий [2]. При Константина VIII той се свадилъ съ едного отъ участницитѣ въ заговора противъ императора въ 1026 год. — съ патриция Василия, синъ на Романа Склира, тъй че работата дошла до двубой. Императо-

1. , Р г о k i ć, ib., p. 34, № 49;  , S k у l. - C е d r., ib., p. 469,  ₂₂; 483,  _{6, 12, 14}; 487, ₁₂; 497, ₆. — Zonaras, ib., p. 126, ₂.

2. Въ северна срѣдна Мала Азия, юго-зап. отъ тема Пафлагония, заемала старата провинция Галатия и часть (изт.) отъ Витиния до Черно море.

34

рътъ, считайки цѣлата тая случка за позорна, наказалъ и двамата противници: Василий билъ изпратенъ на заточение на о-въ Оксия, при морския брѣгъ на гръцката область Акарнания, отгдето той се опиталъ да избѣга, но уловенъ билъ ослѣпенъ, а Пресианъ — на о-въ Плата, близу до африканския брѣгъ на областьта Киринайка. Каква роля е игралъ Пресианъ въ споменатия заговоръ, не се знае; обаче известието на Скилица-Кедрина, какво насмалко и него щѣла да постигне участьта на противника му, ни дава основание да предполагаме, че и той е взелъ участие въ заговора, още повече че въ последния били замѣсени Романъ Куркуа, зеть на Пресиана по сестра, и други български боляри Богданъ, Глава и Гудель, които били ослѣпени, но самъ Пресианъ, неизвестно по каква причина, билъ пуснатъ на свобода [1].

Не се минало обаче много време, и Пресианъ изпѫква отново замѣсенъ въ другъ дворцовъ заговоръ. При императоръ Романа III Аргиръ (1028—1034) той билъ обвиненъ заедно съ майка си царица Мария, която носила титла  з о с т и — придворна дама, като главенъ участникъ въ заговора отъ 1029 год., който билъ съставенъ отъ привърженицитѣ на Теодòра, сестрата на императрица Зоя. Но заговорътъ билъ своевременно разкритъ, и Пресианъ билъ арестуванъ въ мънастиря Мануилъ [2], а следъ завършване на следствието билъ ослѣпенъ; пострадала и майка му, която била изведена отъ столицата и заточена въ Мантинейския мънастирь въ

1. S k у l. - С е d r., ib., р. 483, _5-15. — F. R а č k i, Borba južnich Slovena za državnu neodvistnost u XI. vjeku, въ Rad Jugoslov. Akademje, kn. XXV (1873), str. 229. — H. Скабалановичъ, п. т. стр. 8—9.

2. Тоя мънастирь, нареченъ по името на основателя си, визант. полководецъ при им-ръ Теофила, нѣкой-си Мануилъ, който се прославилъ съ победитѣ си надъ сарацинитѣ, се намиралъ не далечъ отъ Харсийскитѣ врата (сег. Едирне-капу) отлѣво на главната срѣдна улица на Цариградъ тамъ, гдето днесъ се издига джамията Кефели. Той билъ възобновенъ отъ патриархъ Фотия и е известенъ по това, че по-късно въ него се постригвали за монаси императоритѣ и членоветѣ на тѣхнитѣ фамилии. — Н. П. Кондаковъ, Византійскія церкви и памятники Константинополя, Одесса 1886, стр. 55 и 164-165.

35

тема Букелларий [1]. Каква е била цельта на тоя заговоръ, по липса на подробности не може точно да се установи; но като се вземе подъ внимание 1. фразата у Скилица-Кедрина: „магистеръ Пресианъ, българинътъ, наклеветенъ, че действувалъ задружно съ Теодòра, сестрата на императрицата, и съ нея да достигне царската власть, билъ туренъ подъ стража въ мънастиря Мануилъ [1]; 2. че Пресианъ билъ най-строго наказанъ, и 3. че Теодòра, споредъ М. Пселла [2] и Зонара [3], следъ това била отстранена отъ двореца по настояването на Зоя, може да се приеме мнението, че цельта на заговора билъ да се отстранятъ отъ престола Романъ III и Зоя и да го завземе Пресианъ заедно съ Теодòра, като неинъ мѫжъ [3]. Дали Пресианъ, изстѫпвайки като кандидатъ на византийския престолъ, се е въодушевявалъ отъ мисъльта, че той по тоя начинъ би могълъ да върне свободата на своя народъ и отечество, ние не знаемъ; но все пакъ считаме за нуждно да изтъкнемъ това обстоятелство, че, ако чувството на отечествения дългъ е живѣело още въ него, то въ такъвъ случай той би потърсилъ опора не въ придворнитѣ интриги на Византия, а въ самия български народъ, който би му далъ и сила, и възможность съ успѣхъ да изпълни тоя дългъ. Напротивъ, Пресианъ загиналъ, безъ да се погрижи за подобрение положението на недавно поробена България. Къмъ края на 1030 год. той доброволно се постригалъ за монахъ, а майка му, царица Мария, била премѣстена отъ Мантиней-

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 487, _12-17:

— Малко по-иначе предава тоя пасажъ Zonaras., ib., р. 129, _1-7:

2. M. Pselli Chronographia (976—1077), edit. Const. Sathas. London 1899, p. 85, _24-33.

3. H. Скабалановичъ, п. т., стр. 17, 21.

36

ския монастирь въ малоазийската тема Тракисия [1]. Следъ това Пресианъ изчезва отъ страницитѣ на историята и, вѣроятно, скоро подиръ покалугерянето си е умрѣлъ. Не по-голѣмъ интересъ и привързаность къмъ отечество и народъ показали и другитѣ членове на последния български царски родъ, които, оженени за ромейки и настанени на разни длъжности въ Мала Азия и по далечнитѣ източни области на империята, забравили за България и българския народъ и предпочели, както ще видимъ по-нататъкъ, да си останатъ вѣрни поданици на византийския императоръ и точни изпълнители на своитѣ задължения къмъ него.

Но, освенъ че българскиятъ народъ билъ лишенъ отъ своитѣ водители, върху него се изсипали цѣлъ редъ злини и бедствия, които му отнели всѣка възможность колко-годе да се съвземе следъ постигналия го политически погромъ презъ времето и после гигантската борба за защита на своята независимост. Веднага следъ смъртьта на Василий II той билъ изложенъ на удари отвънъ. Още отъ 1026 год. почнали да нападатъ на северна България отъ отвѫдъ Дунавъ печенѣзитѣ, които въ това време чергували на пространството отъ р. р. Днепъръ до долни Дунавъ; тѣ избили и изловили въ пленъ много народъ, стратези и други офицери . Тогава Константинъ VIII назначилъ за дука-управитель на България Константина Диогенъ, архонта на най-северната българска покрайнина Сирмия (бълг. Срѣмъ), и веднага го изпратилъ противъ печенѣзитѣ. Въ нѣколко сражения Константинъ Диогенъ сполучилъ да ги разбие и ги принудилъ да се отгеглятъ отвѫдъ Дунавъ и да оставятъ България на мира [2]. Но тоя миръ не продължилъ дълго време. Въ 1032

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 497, _5-8. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 22. Тема Тракисия е заемала старата провинция Лидия по западния брѣгъ на М. Азия съ часть отъ западна Фригия и отъ северна Кария.

2. Skyl.-Cedr. ib., p. 483, _18-23. — Zonaras, ib., p. 126, ₂₈—127, ₂. — Че Константинъ Диогенъ билъ дука-управитель на България, доказватъ и достигналитѣ до насъ негови моливдовули (оловени печати) на брой два, които бѣха притежание на G. Schlumberger и сѫ издадени отъ него въ Sigillographie etc., p. 240, №№ 1 et 2. И двата моливдовули носятъ на

37

год. печенѣзитѣ отново преминали Дунавъ и нахълтали отново въ северна България, като причинили голѣми злини [1]. Тия нападения и опустошения на печенѣзитѣ не се прекратили и въ следнитѣ години: така презъ есеньта на 1034 год. тѣ минали Дунавъ, опустошили цѣла северна България и достигнали Солунъ, като оплячкосали [2] и Цикладскитѣ острови, а въ 1035 год. имало страшенъ студъ, и тѣ, като преминали по замръзналия Дунавъ, нанесли голѣми бедствия на България, Тракия, та чакъ до Македония [3]; а пъкъ презъ пролѣтьта на 1036 год. тѣ извършили три нападения противъ

едната страна бюста на св. Димитра съ копие въ дѣсната рѫка и съ щитъ въ лѣвата и съ съответния вертикаленъ надписъ отъ дветѣ страни на образа: , но се различаватъ въ надписитѣ на другата страна. Така единиятъ гласи: , а другиятъ

[Подобенъ и по-добре запазенъ моливдовулъ се намира въ Виенския народенъ музей и е издаденъ отъ Н. Мушмовъ, вж. Макед. Прегледъ, год. V, кн. 2 (1929), стр. 95—96]. Тая разлика въ приведенитѣ тукъ надписи може да се обясни по следния начинъ. Когато Константинъ Диогенъ билъ назначенъ за дука на България, той ималъ чинъ „антипатъ (проконсулъ) патриций”; къмъ това време се отнася печатътъ съ първия надписъ. Когато пъкъ се отличилъ въ войната съ печенѣзитѣ, той билъ издигнатъ въ чинъ „вестархъ” и билъ нареченъ съ почетното и високо име ; къмъ това време се отнася печатътъ съ втория надписъ. Константинъ Диогенъ билъ дука-управитель на България отъ 1026 до 1029 год., когато билъ назначенъ за солунски дука; обаче обвиненъ отъ евнуха Ореста — единъ отъ най-вѣрнитѣ служители на им-ръ Василия II, че замислялъ възстание, премѣстенъ билъ за стратегъ въ тема Тракисия (М. Азия). Когато обвинението се доказало, той билъ докаранъ въ Цариградъ и затворенъ въ кулата. Къмъ края на 1030 год. той билъ изваденъ отъ затвора и постриганъ за монахъ въ Студийския мънастирь; по-сетне (1032) обвиненъ отъ солунския архиепископъ въ намѣрение да бѣга въ Албания и да се обяви за претендентъ на престола, той завършилъ живота си съ самоубийство, за да избѣгне друга позорна смърть. — Skyl.-Cedr. ib., 487, _17-20; 497, _8-9; 498, _13-22.

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 499, _7-8. — Zonaras, ib., p. 132, _19-20.

2. Skyl.-Cedr. ib., 512, _2-4. — Zonaras, ib., p. 139, _5-6.

3. Skyl.-Cedr. ib., p. 514, _17-19:

38

ромеитѣ, като унищожавали всичко, каквото имъ се попалало по пѫтя: тѣ затривали всѣкиго, който изпадалъ въ рлцетѣ имъ, безъ да гледатъ на възрасть, а пленницитѣ подлагали на нечувани жестокости [1]. Не по-малко страдало населението и отъ грабежитѣ на власитѣ, които оттогава почнали да напущатъ живѣлищата си въ планинитѣ. Откакъ България била подчинена на Византия, за власитѣ настанало твърде щастливо време: тѣ силно се размножили и, ползувайки се отъ халтавостьта на мѣстнитѣ управители, почнали да се пръскатъ по цѣлия Балкански полуостровъ, като грабили и притѣснявали мирното население [2]. Най-сетне, въ добавка на всичко това, присъединили се и физически бедствия. Така, въ 1026 год. (2. XII) станалъ страшенъ земетръсъ, а преди тоwа имало голѣма суша, така че рѣкитѣ и изворитѣ съвсемъ пресъхнали [3]; презъ 1028 год. паднали непрекъснати проливни дъждове, които се продължавали до мартъ 1029 г., рѣкитѣ и езерата придошли, издавили се почти всички животни, плодоветѣ на дърветата били избити, и поради това на следната година настаналъ страшенъ гладъ [4]. Най-много и силни земетръси станали въ малоазийскитѣ области, а сѫщо налитане на скакалци, гладъ, болести, градушки презъ 1032, 1034 и 1035 г. г. [5]. Особено тежка година за българитѣ била 1037-та, когато имало голѣма суша, която се продължавала шесть месеца; а следъ това вмѣсто дъждъ, падналъ такъвъ едъръ градъ, че изпочупилъ както дървета, тъй и керамидитѣ на къщята [6]; следъ това последвала липса на храни, и гладъ свирепствувалъ въ Тракия, Македония, въ Струмишката область и въ Солунъ, чакъ до Тесалия. Същевременно въ те-

1. Ibidem, р. 514, ₂₂ — 515, ₂. — Zonaras, ib. p. 139, _22–24.

2. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи, стр. 217. Отъ думитѣ на Василия II въ втората му грамота се ясно види, че власитѣ сѫ живѣли  п о  ц ѣ л а  Б ъ л г а р и я: . — Йор. Ивановъ, Българ. старини, стр. 560—561, и тукъ по-горе, стр. 21.

3. Skyl.-Cedr. ib., p. 484, _1–2. — Zonaras, ib., p. 127, ₇.

4. Skyl.-Cedr., ib., p. 488, _12–18.

5. Ibidem, p. 499, _{3-5; 17}—500, ₁₆; 503, ₁₆—504,  ₁₁; 507,  _21-25; 511,  _15-18; 513, ₂₃—514, ₁. — Zonaras, ib., p. 133.

6. Skyl.-Cedr., ib., p. 516, _10–12.

39

чение на нѣколко месеца, отъ ноемврий 1037 до януарий 1038 год. се повтаряли трусове [1], особено чести били, трусоветѣ презъ 1039 г., когато паднали и силни дъждове; а въ нѣкои теми почнала да върлува огненица, и смъртностьта била толкова голѣма, че живитѣ не успѣвали да погребватъ мъртвитѣ [2]. Едновременно съ посоченитѣ външни удари и физически бедствия, които се отзовавали, както обикновено бивало, твърде вредно върху стопанско-економическото състояние, а заедно съ това често пъти донасяли и промѣна въ социалното положение, българитѣ сѫ страдали не по-малко и отъ военно-административнитѣ и финансови власти на страната. Кои сѫ били намѣстници-управители на България следъ Константина Диогенъ, ние засега не знаемъ, защото отъ 1029 г. нататъкъ и до 1048 год. не се срѣща нито въ единъ византийски книжовенъ изворъ името на нѣкой намѣстникъ-управитель. Обаче до насъ сѫ дошли моливдовули (оловени печати) на двама такива, времето на чието управление ще трѣбва да отнесемъ къмъ означения периодъ. Първиятъ намѣстникъ-управитель билъ протопроедъръ  И в а н ъ  Т р и а к о н т а ф и л ъ  съ титла „проноитъ” и „преторъ на България”, [3] а вториятъ

1. Ibidem, p. 518, _6–10.

2. Ibidem, р. 521, ₂₃ — 522, ₃.

3. Отъ него сѫ известни засега само два моливдовула съ следнитѣ надписи: 1. , т. е. „Господи, помагай на Ивана, протопроедра и проноита на България, Триаконтафила”, и 2. , т. е. „Господи, помагай на Ивана, протопроедра и претора на България, Триаконтафила”. Сѫществува още единъ (3.) моливдовулъ, който носи следния надписъ: , т. е. „Богородице, помагай на твоя рабъ Ивана, проедра, сѫдия на вила и проноитъ на България”. Макаръ въ надписа и да не е означено фамилното име, несъмнено тоя моливдовулъ, както предположи и G. Schlumberger (Sigillographie etc, p. 240—241, №№ 3, 4 et 5), принадлежи сѫщо на Ивана Триаконтафила, както показва и титлата „проноитъ на България”, както и самиятъ му типъ, само че моливдовулътъ билъ правенъ, преди Иванъ Триаконтафилъ да е билъ повишенъ въ чинъ протопроедъръ. Що се отнася до титлата , то въ XI. вѣкъ така се наричали членоветѣ на върховния императорски сѫдъ, които сѫ живѣли въ столицата и сѫ по-

40

Т е о д у л ъ  Т р и а к о н т а ф и л ъ, проедъръ съ титла „преторъ” и „катепанъ на България” [1]. Въ какъвъ редъ сѫ управлявали тия двама български намѣстници-управители, мѫчно може да се опредѣли, но че тѣ трѣбва да се отнесатъ къмъ 30-тѣ години на XI. вѣкъ, се доказва съ това, че у Скилица-Кедрина се споменува единъ Триаконтафилъ, отъ когото въ 1031 год. императоръ Романъ III Аргиръ купилъ една кѫща въ Цариградъ и я обърналъ въ мънастирь на името на св. Богородица [2], а това обстоятелство право показва, че родътъ Триаконтафиловци е принадлежалъ къмъ богатата византийска аристокрация и е билъ съ значение и влияние; може би, тоя Триаконтафилъ да е единъ отъ нашитѣ двама [3]. Сѫщо така ние не притежаваме прави известия за дейностьта и от-

лучавали заплата. Тѣмъ императорътъ е раздавалъ да проучватъ сѫдебнитѣ дѣла, постѫпили въ императорския сѫдъ. Тѣ имали свои камери ( — писалища) на цариградския Иподромъ, и затова се наричали . — Вж. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 349-350.

1. Отъ него сѫщо сѫ дошли до нась два моливдовула (вж. А. D. Mordtmann, XVII suppl. (1886). p. 145, № № 5 et 6). Първиятъ е запазенъ добре следния надписъ; , т. е. „Господи, помагай на Теодула, проедра и претора на България, Триаконтафила”. На втория моливдовулъ не е тъй четливъ надписътъ, и Mordtmann предава съдържанието му така:

и чете следното; . Обаче такова четене едвали е допустимо въ израза . Преди всичко Mordtmann изпусналъ прочетеното отъ него ; после, следващиятъ членъ род. п. е невѣренъ, защото въ никой моливдовулъ отъ известнитѣ за България той не се среща; трето, отъ такова четене не се получава никакъвъ смисълъ, следов. такова четене е недопустимо. Възъ основа на яснитѣ букви ЕП и по аналогия съ моливдовула на Михаила Саронита (вж. п. т., стр. 144) попълваме надписа въ това мѣсто съ . Нѣма съмнение, че тоя (вториятъ) моливдовулъ е по-късенъ, защото той е билъ правенъ, следъ като Теодулъ билъ повишенъ въ сѫдия или членъ на върховния императорски сѫдъ на Иподрома.

2. Skуl. - Сеdr., ib., p. 497, _9-12.

3. За двата моливдовула и за рода Триаконтафиловци вж. N. Вănescu, Changements etc., ib., p. 58—59. — Отъ сѫщия, Les premiers témoignages etc., ib., p. 290—291.

41

ношенията на тия управители и на другитѣ византийски чиновници въ разнитѣ области на бившето българско царство къмъ населението въ даденото време, и то, може би, затуй, защото населението търпеливо е пренасяло всичко и не е вдигало гласа си за протестъ; но все пакъ ние имаме доста основание да мислимъ, че съ ослабването на централната власть въ Византия поради честитѣ смѣнявания на императоритѣ и постояннитѣ интриги при византийския дворъ, мѣстнитѣ управители и другитѣ сѫдебни и финансови чиновници сѫ си позволявали и въ България, както и въ другитѣ области на империята, голѣми произволи и притѣснения надъ населението при изпълнение на своитѣ служби. Доста е само да споменемъ тукъ следния фактъ, който се отнася къмъ времето на Константина VIII. Населението на съседната на България тема Навпактъ, силно притѣснявано и облагано съ разни хитроизмислени данъци и ангарии отъ своя управитель  Г е о р г и я, когото за мрачнитѣ му душевни качества наричали  М о р о г е о р г и, било доведено най-сетне до тамъ, че открито възстанало: то убило управителя си и разграбило имотитѣ му. Императорътъ обаче не само жестоко наказалъ виновницитѣ на убийството, но и самия навпкатски архиерей ослѣпилъ [1]. Особено тежки времена настанали за България и българитѣ следъ 1034 год., следъ като престола завзелъ императоръ Михаилъ IV Пафлагонъ (1034—1041), когато самото византийско правителство, начело на което стоялъ братътъ на императора, известниятъ евнухъ Иванъ, нареченъ Орфанотрофъ — фактическиятъ управитель на империята, — се покусило върху правдинитѣ на българския народъ, дадени нему и признати отъ самия покоритель на България и чрезъ това довело населението до открито възстание.

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 482, ₂₀ — 483, ₄.

[Previous] [Next]

[Back to Index]