ПРИТУРКИ
 

6. ИЗВЕСТИЯТА НА ВИЗАНТИЙСКИТЕ ХРОНИСТИ ЗА ПЪРВИЯ ПОХОД НА ЦАР СИМЕОН ПРОТИВ ЦАРИГРАД В 913 Г.
(Към стр. 360)
 

За първия поход на цар Симеон срещу Цариград византийският хронист от втората половина на Х век Симеон Логотет, а след него Продължителят на Теофан и Лъв Граматик, които буквално предават текста на първия, разказват следното:

“В август месец българският княз Симеон, като потеглил в поход против ромеите с многоброен и (; omit. Contin., Leo) силен народ (), достигнал до Цариград и като го обсадил, обиколил го с окопи от Влахерните до тъй наречените Златни врата, възнасяйки се с надежда () без труд съвсем (; omit. Contin.) да го завладее. Но когато той узнал твърдостта на стените и непристъпността [на столицата] поради множеството и каменометите [Contin.: поради множеството на войниците () и на каменометните и стрелометните машини], излъган в надеждите, отстъпил в тъй наречения Евдом, като поискал мирен догонор. След като настойниците () [на младия император] приели на драго сърце () мира [; omit. Contin.], Симеон пратил своя магистър Теодор да преговаря за мирните условия (). Патриарх Николай, Стефан и Йоан магистри [Contin., Leo: ], като взели императора, дошли при Влахерните и въвели двамата синове Симеонови и те пообядвали заедно с императора в двореца. Патриарх Николай излязъл (; Leo:) при Симеон; Симеон наклонил пред него глава. И тъй патриархът, като направил молитва, вместо стемма, както казват (; omit. Leo), възложил върху главата му [Leo:  безсмислено] собствения

773

си ( = Contin.; Leo: ) епириптарий. Почетени с многобройни и великолепни дарове, Симеон и синовете му се върнали в собствената си страна, като се разделили несъгласни относно казания мир” (). [1]

В тоя разказ са нахвърляни цял ред кратки изречения, които поради своята краткост и откъслечност не позволяват да се установи не само връзката между отделните факти, но и тяхната последователност, па дори и съдържанието им. Така например в него не е показано в каква връзка се намирали преговорите за мир с отиването на патриарх Николай и на двамата настойници заедно с малолетния император при Влахерните и в какво се състояли самите преговори. Защо били въведени само синовете на Симеон във Влахернския дворец и останали там да обядват с императора? Кога — преди обеда или след него — и где патриархът излязъл при Симеон, както и где се намирал в това време сам Симеон? Защо е трябвало патриарх Николай да възлага върху главата на последния стемма и защо вместо стемма той турил своя епириптарий ? Най-сетне защо Симеон и синовете му след такъв тържествен прием се върнали в земята си незадоволени от сключения мир? — Всички тия въпроси, които неволно възникват поради непълнотата и откъслечността на излаганите факти, ясно свидетелствуват, че авторът-хронист като че ли нарочно и умишлено искал да затъмни отделните факти, избягвайки да ги представи в тяхното пълно съдържание и последователност и по тоя начин да даде да се разберат същността и взаимната връзка на очевидно твърде важните действия, които тогава се извършвали в Цариград и неговите околности.

Донякъде по-ясен и по-последователен се явява Иван Скилица ( = Кедрин), който за същото събитие разказва следното:

“Българският княз Симеон със силна войска направил нападение на ромеите и, като достигнал до царствения град (), обиколил го с окопи от Влахерните до тъй нарича-
 

1. Sym. Logoth., ibid., p. 802₂₀—803₁₈ = Theoph. Contin., ibid., p. 385_5–24 = Leo Gram., ibid., p. 291,₁₈—292₁₃. Pseudo-Symeon Magister, ed. Bon., p. 721_10–17, който очевидно имал под ръка Симеон Логотет, значително съкратил текста на последния, и то в най-съществената част, и затова ние няма да се спираме върху него.

774

ните Златни врата и се възнасял с надежди лесно да го завладее. Но когато узнал твърдостта на стените [му] и множеството на защитниците им и големия запас () от каменометни и стрелометни оръдия, излъган в надеждите, отстъпил в Евдом, изисквайки мирен договор. След като настойниците на драго сърце приели предложението (), Симеон изпраща своя магистър Теодор да води преговори за мир. Когато тоя [Теодор] пристигнал и били разменени много речи (), патриархът и другите настойници, като взели императора, отишли във Влахернския дворец и като дали знатни () заложници, въвели Симеон в двореца и той обядвал с императора, след като Симеон наклонил глава пред патриарха и получил от него молитва, а [патриархът] възложил, както казват, върху главата на варварина вместо венец () собствения си епириптарий. След обеда, понеже не се сговорили относно мира (), Симеон и синовете () му, почетени с дарове, върнали се в страната си.” [2]

Ако съпоставим тоя разказ с гореприведения на Симеон Логотет, не е мъчно да се забележи, че в обясненията на причините, които са принудили Симеон да снеме обсадата на Цариград и да предложи на византийското правителство да се почнат мирните преговори, двамата хронисти напълно се схождат, но в по-нататъшното изложение на фактите те значително се различават. Разликите на двата текста се заключават в следното:
 

2. Skyl.—Cedr., ed. Bon., II, p. 282_5–24. Zonaras, ibid., IV, p. 52₂₄—53₇, който се ползувал от хрониката на Иван Скилица, предава същия разказ така: “Българинът Симеон, понеже начело на [държавните] дела не стоеше император, в надежда лесно да завладее царицата на градовете () напада на нея с голяма войска и се разполага на лагер отвън стените й и замисля да я обсади. Но като видял твърдостта на стените и множеството на тях и големия запас от машини на стените, поколебал се и преминал в Евдом, желаейки да почне преговори. И тъй, патриархът и другите настойници, като взели императора, отишли във Влахернския дворец, където пристигнал и Симеон. Като дал и взел заложници и наклонил глава пред патриарха, той бил благословен от него и обядвал с императора. След това, недоволен от мирния договор, несъгласен, почетен с дарове, заминал обратно той и децата му.” — Макар Зонара силно и да е съкратил своя оригинал, а на места и да прибавил от себе си някои фрази, все пак запазил реда на фактите според текста на Иван Скилица.

775

1. Иван Скилица съобщава едно твърде важно обстоятелство, което не се намира у Симеон Логотет, именно че при преговорите с българския представител Теодор, “били разменени много речи”, от което може да се заключи, че преговорите били продължителни, защото очевидно на тях е ставала дума за важни и сериозни въпроси.

2. Докато Симеон Логотет говори, че само двама от настойниците, Стефан и Иван магистър, отишли с патриарха и императора при Влахерните, Иван Скилица, без да нарича имена, твърди, че там били патриархът и другите настойници, т. е. всичките членове на регентството, а те са били седем, от които двама били от славянски произход. [3]

3. Според Симеон Логотет във Влахернския дворец били въведени само двамата синове на Симеон и не се посочва де се намирал в това време сам Симеон. Въз основа на думите “патриарх Николай излязъл пред Симеон” обикновено се предполага, че последният си оставал в лагера [4], с което надали е възможно да се съгласим. Ако Симеон, преди да направи предложението да се почнат преговорите, отстъпил в предградието на столицата Евдом на брега на Мраморно море и ако той оставал в лагера си, то той би се намирал там при войската си, а не би стоял при Влахернската врата, в горната част на Златния Рог, като наказан и неудостоен с подобаващата му се като на победител чест. Това би било оскърбително за неговата гордост и не съответствувало би на неговото съзнание за своето могъщество. От друга пък страна, и патриарх Николай никога не би се решил да се вдигне от Влахерните, за да отиде на лична среща със Симеон в лагера му на равнината при Евдом: това не би позволило не само неговото патриаршеско достойнство, но и неговото положение в даденото време като представител на императорската власт. Всички тия съображения ни карат да считаме вярно съобщението на Иван Скилица, че при Влахерните били посрещнати и след това въведени в тамошния дворец не синовете на Симеон, а сам Симеон, когото са придружавали синовете му при отиването на
 

3. Sym. Logoth., ibid., p. 798_14–17: . ср. ibid., 796_14–16: 

4. С. Н. Палаузов, Век болгарского царя Симеона, СПб, 1852, стр. 45. Другите нови историци не определят де се намирал в това време Симеон,

776

тая тържествена среща. Изтъкването на пръв план синовете на Симеон у Симеон Логотет очевидно е направено, за да се намали значението на ония действия, които са извършени тогава във Влахернския дворец.

4. От тоя извод само по себе си изтича, че с императора са обядвали не синовете Симеонови, а сам Симеон със синовете си съгласно с известието на Иван Скилица, който при това ясно изтъква, че обедът във Влахернския дворец станал, след като Симеон наклонил глава пред императора и получил от него молитва, при което патриархът вместо венец възложил върху главата на Симеон своя епириптарий, т. е. с други думи, възлагането на епириптария станало преди официалния обед.

Установяването на гореизложените толкова важни разлики в разказите на двамата наши хронисти неволно поражда въпроса: кому от двамата трябва да се вярва — на Симеон Логотет ли, или на Иван Скилица? — Отдавна вече е доказано, че за дадената епоха (за времето на император Лъв VI Философ и малолетността на Константин Багренородни) Иван Скилица имал като главен извор хрониката на Теофановия продължител. Това лесно може да се констатира и от приведения по-горе негов разказ, в чиято основа очевидно легнал разказът на Теофановия продължител, респективно на Симеон Логотет — обаче установено е също и това, че Иван Скилица едновременно се ползувал за някои места в своята хроника и от други извори, по които той е попълвал и изправял главния си извор. [5] Едно такова място се явява тъкмо и разгледаното тук известие. Какъв е бил тоя друг извор, остава засега неизвестно. Във всеки случай той е дал възможност на Иван Скилица, който се счита за един от най-добрите и сериозни византийски хронисти от втората половина на XI век, не само да попълни главния си извор, но и до известна степен да премахне от него отбелязаните по-горе неясности, бъркотия и откъслечност на фактите у Теофановия продължител, респ. у Симеон Логотет, а това ни дава достатъчно основание да признаем, че разказът на Иван Скилица стои по-близо до историческата истина.
 

5. F. Hirsch, Byzantinische Studien, Leipzig, 1876, S. 371—376. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, 2-te Aufl., Mnchen, 1897, S. 367.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]