Памятники болгарскаго народнаго творчества. I. Сборникъ западно-болгарскихъ пъсенъ съ словаремъ

Владиміръ Качановскій

(А) Пѣсни и сказанія апокрифическаго и миѳическаго характера; колядскія и хороводныя пѣсни

№№

  1. Какъ произошло различіе Славянскихъ языковъ?  (г. Пиротъ, въ Сербскомъ княж.) 69

  2. Какъ отыскали честный крестъ?  (с. Бояна, Соф. окр.) —

  3. Тоже  (с. Великій Вербовникъ, Кюст.-Ван. окр.) 72

  4. О крещеніи Божича (I. Христа)  (Джумал. окр.) —

  5. Тоже  (с. Рыла, Дупн. окр.) 74

  6. » (г. Радоміръ) 75

  7. «Стани Како, дай колако»  (с. Вел. Вербовникъ) 76

  8. «Станянине Господине»!  (с. Опій-цвѣтъ, Соф. окр.) —

  9. Тоже  (Македонія, Мельник. окр.) 77

10. »  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 78

11. »  (с. Суводолъ, Соф. окр.) —

12. »  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 79

13. »  (с. Скрино, Дупнич. окр.) 80

14. »  (с. Зимевецъ, Врач. окр. въ Старой планинѣ) —

15. Божія Матерь входитъ въ церковь, построенную Джелепъ-Неною  (с. Кремиковци, Соф. окр.) —

16. «Эй Коледе, Коледе!»  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 81

17. «Сестро Петро, Коледе!»  (с. Скрино Дупн. окр.) 82

18. Турки наслѣдуютъ царство царя Константина  (с. Враждебно, Соф. окр.) —

19. Тоже  (с. Вершецъ, Берков. окр., въ Загорьи) 84

20. Царь Стефанъ строитъ церкви  (с. Челопечино, Соф окр.) 87

21. Царь съ золотыми волосами  (Загорье, с. Котеновци, Берков. окр., близъ Бѣлградчикскаго окр.) 89

22. Зачатіе дитяти, у котораго въ одной рукѣ письмо, въ другой три золотыхъ яблока; на груди мѣсяцъ и на рамени солнце  (с. Гушанци, Берков. окр. въ Загорьи) (не колядская) 90

23. Конь Вирогонъ опережаетъ ясное солнце  (г. Радоміръ) (не колядская)  92

24. Богословка (благословеніе); поется въ Рождественскіе Святки  (с. Котеновци, Берков. окр. въ Загорьи) 94

25. Богословка на повѣсмо (тамъ же) въ Рожд. Святки  96

26. Богословка на зерно (тамъ же) въ Рожд. Святки  —

27. Св. Іоаннъ Креститель пьетъ вино; ему прислуживаютъ св. Петка и Недѣля  (с. Кремиковци, Соф. окр.) 97

28. Св. Недѣля устроила пиръ  (г. Радоміръ) —

29. Св. Іоаннъ Креститель затворяетъ небо, вслѣдствіе чего происходитъ на землѣ засуха, въ продолженіи девяти лѣтъ  (Трен. окр. с. Бабица) 98

 

(Б) Пѣсни на дни другихъ праздниковъ

 

30. Въ Лазареву Субботу  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 99

31. На Пасху (Великъ-день)  (с. Скрино, Дупн. окр.) —

32. При наступленіи весны  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 100

33. Тоже  (г. Радоміръ) 101

34. На Юрьевъ день  (с. Кремиковци, Соф. окр.) —

35. Тоже  (с. Невѣстино, Кюст. окр.) 102

36. »  (с. Опій-Цвѣтъ, Соф. окр.) 103

37. »  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 104

38. На Юрьевъ день (необходимо заклать ягненка въ этотъ день)  (Загорье, с. Гушанци, Берк. окр.) 105

39. На Вознесеніе Господне (обычай ходить въ гости по праздникамъ)  (с. Котеновци, Берков. окр.) 106

40. На Духовъ день  (с. Кремиковци, Соф. окр.) 109

41. Объ Авраамѣ и Исаакѣ  (г. Радоміръ) 110

42. Тоже  (с. Жилинци, Кюстенд. окр.) 112

43. Объ Іоаннѣ рыльскомъ  (с. Невѣстино, Кюст. окр.) 114

44. Св. Недѣля съ Архангеломъ Михаиломъ строятъ изъ св. дерева мостъ и входятъ въ рай  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 116

45. «Прошетна се Огняна Марія»  (с. Жил. Кюст. окр.) Хороводныя 117

46. Св. Ангелы возвращаютъ душу умершему единственному у матери сыну  (г. Радоміръ) Хороводныя 118

47. Чума «Дергина»  (Врачан. окр. с. Дупни-верхъ, Турлаки) 119

48. Хожденіе мертвеца по бѣлому свѣту  (Загорье, Берков. окр. с. Боровци) 120

49. Вѣрованіе въ предсказанія календаря (оракула)  (Заг. Берков. окр. с. Боровци) 123

50. «Бугаринъ че царь да биде»  (с. Жил. Кюст. окр.) Хороводныя 125

51. Бѣгство влюбленныхъ  (с. Жил. Кюст. окр.) Хороводныя 126

52. Жестокость гайдука  (тамъ же) Хороводныя 127

53. Подъ пляску медвѣдя  (Загорье, г. Берковица) 128

 

(В) Пѣсни изъ семейнаго быта.

 

54. Раннее развитіе половыхъ стремленій  (Македонія, с. Струга). —

55. Споръ двухъ братьевъ изъ-за дѣвушки и выборъ послѣднею младшаго  (г. Радоміръ) 129

56. Дѣвушку беретъ въ жену юнакъ, переплывшій черезъ Дунай и принесшій оттуда яблоко «мерджанку»  (Трен. окр. с. Бабица) 130

57. Невѣста зоветъ своего милаго  (г. Пиротъ) 131

58. Невѣста цѣлуетъ руки свадебнымъ гостямъ  (с. Кремиковци, Соф. окр.) —

59. Злобное отношеніе матери жениха къ невѣстѣ  (Макед., Охрид. окр.) —

60. Тоже  (Трен. окр. с. Бабица, близъ мѣстечка Брезника) 133

61. Тоже  (г. Дупница) 134

62. «Девойче цвѣтье брало»  (г. Пиротъ) 135

63. «Девойче стои́ на порте, а момчé шета по совакъ»  (г. Пиротъ) 136

64. Интимная связь дѣвушки съ холостякомъ  (г. Пиротъ) —

65. Разспросы сестры у брата, любящаго дѣвушку, поповскую дочь  (Трен. окр. с. Божица, на границѣ Вран. окр.) 138

66. Жениха убиваютъ «кумъ и старойтя» (поется за свадебной трапезой)  (с. Сливница, Соф. окр.) —

67. Разлука новобрачныхъ вскорѣ послѣ вѣнчанья  (г. Радоміръ) (за свад. трапезой) 141

68. Тоже  (с. Скрино, Дупн. окр.) (свадеб.) 143

69. »  (с. Селиште, Джумал. окр.) 144

70. »  (Загорье, Берков. окр. с. Аджиска— Маала) 147

71. »  (Старая-Планина, Соф. окр. с. Зимевецъ (Турлаки) 151

72. »  (г. Радоміръ) 152

73. »  (с. Лешко, Джум. окр.) 156

74. Мать одного дня женитъ сына, а другого хоронитъ его  (г. Радоміръ) (свадебн.) 157

75. Сестра влюблена въ молодца, а братья противъ этой ея любви  (с. Сливница, Соф. окр.) 158

76. Счастливая мать: родила 9 сыновей, воспитала ихъ и затѣмъ пріискала имъ хорошихъ женъ; въ домѣ согласіе  161

77. Недовольство невѣсты своимъ молодцомъ  (Трен. окр. с. Бабица, близъ м. Брезника) 164

78. Смерть молодца отъ уроковъ  (с. Скрино, Дупн. окр.) —

79. Тоже  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 165

80. Сговоръ дѣвушки съ молодцомъ, безъ согласія ея родныхъ  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 166

81. Бѣгство жены съ своимъ любовникомъ  (с. Богословци, Кюст. окр.) 167

82. Измѣна жены мужу  (г. Радоміръ) 169

83. Выходъ за мужъ женщины, мужъ которой въ долгой отлучкѣ, считается великимъ несчастьемъ его рода  170

84. Тоже  (Македонія г. Паланка) 173

85. Разговоръ дѣвушки Вардарки съ соколомъ  (с. Рыла, Дупн. окр.) 174

86. Одна сестра у 9 братьевъ  (с. Сливница, Соф. окр.) 175

87. Сестра любима девятью братьями, но ненавидима женою одного изъ нихъ  (г. Радоміръ) 179

88. Сестра любима двумя братьями, но ненавидима женою одного изъ нихъ  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 181

89. Тоже  (Трен. окр. с. Бабина) 184

90. Предотвращеніе любовной связи брата съ сестрою  (тамъ-же) 186

91. Распредѣленіе подати (порѣза) въ деревнѣ  (Заг., Берков. окр. с. Вершецъ) 187

92. Споръ двухъ братьевъ объ имѣньи—собственно изъ-за шестокрылаго коня, сивыхъ «загаретъ» и сивыхъ соколовъ  (г. Радоміръ) 189

93. Споръ двухъ братьевъ изъ-за коня и сокола  (Пирот. окр. с. Нова Мала) 194

94. Похвальба болгарина передъ евреями въ г. Солуни въ кофейнѣ, что онъ на своемъ борзомъ конѣ въ одинъ день отправится въ Царьградъ и обратно возвратится  (Заг., Берков. окр. с. Гушанци) 196

95. Какъ Стояна избрали въ старшину надъ обозомъ въ 500 возовъ (изъ караваннаго обычая)  (с. Столникъ, Соф. окр.) 201

96. Заключеніе условій  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 204

97. Златокрылая утица помогаетъ юнаку Смиляну пріискать двухъ снохъ-«близнакинь» для двоихъ своихъ сыновей-близнецовъ  (с. Бабица, Трен. окр.) 205

98. Храмовой праздникъ въ селѣ  (Заг. Берков. окр. с. Гушанци) 208

99. Неопредѣленнаго содержанія  (Макед. Велескій окр.) —

100. «Попей ми слуго» (застольная пѣсня)  (с. Кремиковци, Соф. окр.) 209

101. Тоже «Еребичéнце, Преперичéнце»  (г. Паланка въ Макед.) —

102. Банъ Стефанъ строитъ церкви  (Макед. село Влаи, Мельник. окр.) 210

103. Горестное воспоминаніе о Бѣлградѣ  (г. Радом.) 211

104. Поединокъ пастуха Стояна съ медвѣдемъ; его спасаетъ кучка (сучка) Симджирлика  (г. Радоміръ)

 

(Г) Историческія—Юнацкія пѣсни и сказанія

 

105. Чтò способствовало усиленію Русскаго царя (легенда)  (г. Радоміръ) 213

106. Царь Петръ (болгарскіе) справляетъ свадьбу  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 214

107. Царь Асѣнь (болгарскій) настигаетъ Турокъ, плѣнившихъ его жену и сына  (тамъ же) —

108. Турки завоевываютъ Болгарію; царь Асѣнь убѣгаетъ съ одною женщиною въ Россію; женидьба его сына на дочери Русскаго царя  (с. Быстрица, Соф. окр.) (преданіе) 215

109. Воевода Гедіянъ и царь Іоаннъ Шишманъ  (Джумал. окр.) 218

110. Тоже  (с. Рыла, Дупн. окр.) 219

111. Преданіе о занятіи Турками Болгаріи  (Пиротскій окр., Суково) 221

112. Сонъ Могленской королевы; убіеніе Турками его мужа—Могленскаго короля; женидьба ихъ сына Павла юнака  (г. Радоміръ) 222

113. Рожденіе у влахини Ѳеодоры «самотворнаго» дитяти Іоанна, который былъ брошенъ царемъ Константиномъ въ темницу, а затѣмъ наслѣдовалъ его царство  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 226

114. Дитя Маріи наслѣдуетъ Маріино царство  (Загорье, Берков. окр. с. Чипоровци,—Турлаки) 231

115. Какъ царь Константинъ убѣжалъ изъ Кюстендиля  (с. Вел. Вербовникъ, Дупн. окр.) 234

116. Послѣдняго болгарскаго царя Константина убилъ арапинъ, а не турокъ; значеніе этого факта  (г. Радоміръ) 234

117. Черный Арапинъ убиваетъ царя Константина, при посредствѣ старой бабы  (г. Рыла, Дупн. окр.) 235

118. Король Степанъ женитъ двухъ сыновей-близнецовъ на двухъ сестрахъ-«близнакиняхъ»  (Заг. с. Вершецъ, Берков. окр.) (записана однимъ болгар. юношею) 236

119. Женидьба Мисирскаго короля  (с. Сливница, Соф. окр) 237

120. Постройка крѣпости королемъ Вукашиномъ  (Трен. окр. с. Бабица) 248

121. Тоже  (с. Василевци, Соф. окр.) 251

122. Король Вукашинъ заключаетъ въ темницу двухъ родныхъ братьевъ  (с. Вербá, Радом. окр.) 255

123. Царь Капетанъ (= Вукашинъ) заключаетъ въ темницу двухъ родныхъ братьевъ  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 257

124. Марко Кралевичъ спасаетъ дочь царя Константина и Елены отъ чернаго арапина  (с. Верба, Радом. окр.) 260

125. Качанскій кадія (судья) присуждаетъ дѣвушку въ невѣсту Николаю, королю «отъ Кралëва», руки которой добивались Марко Кралевичъ и Янко «отъ Косова»  (Трен. окр. с. Бабица) 264

126. Марко Кралевичъ освобождаетъ молодыхъ женщинъ и мужинъ, взятыхъ въ плѣнъ турками  (с. Враждебно, Соф. окр.) 265

127. Тоже  (г. Радоміръ) 266

128. »  (с. Василевци, Соф. окр.) 268

129. »  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 270

130. Женидьба Марка Кралевича  (Трен. окр. с. Бабица) 271

131. Алватаръ воевода уводитъ жену Марка Кралевича; Марко убиваетъ его  (с. Скрино, Дупн. окр.) 278

132. Марка Кралевича ищетъ его мать  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 280

133. Тоже  (Трен. окр. с. Бабица) 289

134. Марко убиваетъ Динче Арнауче, ограбившаго его «дворы»  (г. Радоміръ) 291

135. Тоже  (Вран. окр. с. Мачватица) 294

136. Янко юнакъ освобождаетъ Марка Кралевича, взятаго въ плѣнъ турками въ Охридѣ  (Радом. окр. с. Вербá) —

137. Король Вукашинъ не зоветъ на пиръ Марка Кралевича и Грую-дитя  (с. Вербá, Радом. окр.) 296

138. Марко отыскиваетъ своего брата Андрея  (Загорье, Берков. окр., с. Чипоровци,—Турлаки) 299

139. Тоже  (Трен. окр. с. Бабица) 305

140. »  (тамъ же) 307

141. »  (с. Батеновци, Радом. окр.) 310

142. Смерть Андрея, брата Маркова  (Вран. окр. с. Мачкатица) 313

143. Марко (Кралевичъ) присуждаетъ взять дѣвушку тому изъ юнаковъ, который принесетъ изъ-за Дуная дафиново дерево  (с. Сеславци, Соф. окр.) 316

144. Похвальба мадьярскаго короля: убіеніе его Маркомъ Кралевичемъ  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 318

145. Тоже  (г. Кюстендиль) 321

146. »  (с. Опій-Цвѣтъ, Соф. окр.) 324

147. Разграбленіе «дворовъ» Марка Кралевича Филиппомъ мадьяриномъ  (м. Брезникъ) 327

148. Прогулка 7 юнаковъ; одного изъ нихъ Секулу-дитя схватываетъ триглавая змія; освободить его не могутъ его сотоварищи, а освобождаютъ вилы-самовилы (Приведены имена вилъ)  (Соф. окр. с. Суводолъ) 329

149. Марко Кралевичъ празднуетъ Юрьевъ день  (Вран. окр., с. Церна-Трава) 336

150. Марко Кралевичъ въ числѣ сватовъ у юнака Полугуна Спечена  (Загорье, Берков. окр. с. Чипоровци,—Турлаки) 338

151. Марко Кралевичъ вѣроломнымъ образомъ убиваетъ юнака болѣе сильнаго,чѣмъ онъ—дитя Дукатинче  (г. Радоміръ) 341

152. Тоже  (Трен. окр. с. Бабица) 345

153. »  (с. Панчерево, Джумалійскій окр.) 347

154. »  (Трен. окр. с. Бабица) 348

155. »  (Загорье, Берков. окр. с. Вершецъ) 351

156. Марко Кралевичъ вѣроломнымъ образомъ убиваетъ юнака — дитя, семи мѣсяцевъ, имѣющаго коня, семи мѣсяцевъ  (г. Радоміръ) 355

157. Марко Кралевичъ захватываетъ Янка «отъ Косова» въ плѣнъ и затѣмъ освобождаетъ его  (Трен. окр. с. Бабица) 356

158. Янко «отъ Коссова» уводитъ жену Маркову Ирену; Марко убиваетъ его; освобождаетъ свою жену; смерть матери и сестры Марка отъ радости  (с. Рыла, Дупн. окр.) 359

159. Белë юнакъ увелъ жену Марка Кралевича  (с. Чепинци,Соф. окр.) 366

160. Марко Кралевичъ въ испугѣ  (Вран. окр. с. Мачкатица) 368

161. Похвальба латинскаго дуки (дожя) Радоя; убіеніе его Маркомъ юнакомъ  (тамъ же) 371

162. Марко Кралевичъ уничтожаетъ еврейскую аренду на св. Горѣ  (Радом. окр. с. Вербá) 373

163. Марко убиваетъ триглавую змію, вредившую жителямъ  (с. Челопечино, Соф. окр.) 375

164. Марко Кралевичъ строитъ церкви, безъ спроса турокъ; вслѣдствіе чего навлекаетъ на себя злобу султана, который приказываетъ схватить его  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 377

165. Тоже  (Трен. окр. с. Бабица) 386

166. »  (Вран. окр. с. Мачкатица) 390

167. По порученію Гины Латинина, Марка захватываютъ въ плѣнъ  (с. Лешко, Джум. окр.) 392

168. Марко Кралевичъ убиваетъ Мусу кеседжію  (Трен. окр. с. Бабица) —

169. Марко въ Адріанопольской темницѣ; его бой съ чернымъ арапиномъ  (с. Чепинци, Соф. окр.) 394

170. Марко Кралевичъ убиваетъ дѣвушку Арватку  (Трен. окр., с. Бабица) 399

171. Въ поминъ ей Марко строитъ церкви  (Трен. окр. с. Баба) 403

172. Марко Кралевичъ убиваетъ Крипу самовилу  (Трен. окр., с. Бабица) 404

173. Чудесное сѣмя двухъ золотыхъ яблокъ, данныхъ Марку юнаку дѣвушкою  (с. Ястребецъ, бывшее въ Вран. окр., нынѣ въ Арнаутлукѣ  (Албаніи) 406

174. Татаре, посланные матерью Марка юнака, освобождаютъ его отъ янычаръ-турокъ  (Лесков. окр. (въ Сербіи), с. Рѣпниште) 407

175. Сонъ королевы Милицы  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 408

176. Султанъ Муратъ вызываетъ на бой сербскаго князя Лазаря; полное пораженіе Сербовъ  (с. Вербá, Радом. окр.) 409

177. Косовскій бой (цѣльная эпопея)  (Самоков. окр.) 413

178. Превращеніе общенія между юнаками, послѣ Косовской битвы  (Трен. окр. с. Бабица) 431

179. Женидьба Милоша юнака на Маріѣ «Бѣлоградкѣ»  (Трен.окр. с. Бабица) 432

180. Смерть Милоша юнака на Косовомъ полѣ  (с. Селиште, Джум. окр., въ Макед.) 436

181. Момчило—юнакъ задолжался  (г. Радоміръ) 439

182. Жена Момчила юнака измѣнница; ее за измѣну наказываетъ самъ мужъ  (тамъ же) 443

183. Жена Момчила спозналась съ Релей Крылатицей, который, съ ея помощью, убиваетъ юнака Момчила  (Трен. окр. с. Бабица) 446

184. Груя—юнакъ убиваетъ Момчила—юнака и его жену Милицу  (Трен. окр. с. Бабица) 450

185. Дойчинъ «боленъ юнакъ» поражаетъ чернаго арапина, повелѣвавшаго въ г. Солуни  (с. Жилинци, Кюст. окр.) 452

186. Дойчинъ «боленъ юнакъ» поражаетъ Арапина, повелѣвавшаго въ г. Будимѣ  (Трен. окр. с. Бабица) 466

187. Тоже  (г. Радоміръ) 460

188. Тоже — (съ перемѣной имени Дойчин на Демьяна)  (г. Радоміръ) 461

189. Визирь Тодоръ поручаетъ Лютицѣ Богдану доставить ему жену и коня легенскаго короля и ключи отъ города Легена  (с. Сливница, Соф. окр.) 466

190. Страхиля, страшный воевода; смерть его  (с. Бобошево, Дупнич. окр.) 469

191. Груя—юнакъ получаетъ дѣвушку Виду на пиру у юнака Янка «отъ Косова»  (с. Студеница, Самоков. окр.) 471

192. Жена Груи юнака измѣнница  (с. Вербá, Радом. окр.) 473

193. Груица—юнакъ освобождаетъ дѣвушку отъ арапина (хороводная)  (с. Бобошево, Дупн. окр.) 476

194. Женидьба Янкола-зеленъ-гора  (с. Панчерево, Джумал. окр.) 478

195. Жена юнака Янка взята въ турецкій плѣнъ  (с. Драгоманъ, Дупнич. окр.) 480

196. Янко—юнакъ схватываетъ хитростью юнака Ивана Поповича  (Трен. окр. с. Божица, на границѣ Вран. окр.) 482

197. Женидьба Ѳеодора—юнака  (Трен. окр. с. Бабица) 484

198. Женидьба Ивана Черногорца (Черноевича)  (тамъ же) 488

199. Похвальба бана Петра  (Загорье, Берков. окр. село Клисура) 491

200. Банъ Петровитинъ успѣшно дѣйствуетъ въ пользу раи, при султанѣ Муратѣ  (с. Бутунéцъ, Соф. окр.) 492

201. Туре Арпауче грабитъ дворъ бана и уводитъ его жену; банъ настигаетъ его и убиваетъ  (г. Радоміръ) 504

202. Невыполненіе юнакомъ Иваномъ своего намѣренія  (Трен. окр. с. Бабица) 506

203. Черный арапинъ убиваетъ бана баръяктара  (с. Сливница, Соф. окр.) 507

204. Дѣвушка воевода  (Макед., Велескій окр.) 508

205. Тоже  (г. Радоміръ) 509

206. Турецкіе жандармы отыскиваютъ гайдука Милена  (тамъ же) 510

207. Разспросы туровъ про гайдуковъ  (Макед. Солун. окр., городъ Девгелія) 512

208. Вѣроломный поступокъ турокъ съ молодцомъ Димитріемъ  (с. Столникъ, Орхан. округъ) 513

209. Послѣдствія похвальбы раи передъ турками  (с. Суводолъ, Соф. окр.) 515

210. Бѣгство раба и рабыни изъ турецкаго рабства  (Трен. окр. с. Бабица) 517

211. Турецкая расправа съ Димитріемъ, построившимъ укрѣпленіе для своей защиты отъ села Кунина  (с. Слатино, Берков. окр., Загорье) 518

212. Расправа юнака Николы съ Идрисъ-бегомъ  (г. Радоміръ) 520

213. Бракъ (христіанина) сына Будянскаго короля съ дочерью визиря (нельзя смотрѣть на лицо новобрачной)  (Трен. окр. с. Бабица) 522

214. Турецкій способъ усмирять возмутившуюся раю  (Макед. Охрид. окр.) 523

215. Турецкіе жандармы отыскиваютъ Дима джелепина, семь лѣтъ не платившаго бѣглика  (с. Рыла, Дупн. окр.) 529

216. Руснакъ король Степанъ попался въ плѣнъ султану Бреязизу; онъ притворно принимаетъ мусульманство и вмѣстѣ съ тѣмъ получаетъ руку дочери султана; затѣмъ, онъ убѣждаетъ послѣднюю принять христіанство, и вмѣстѣ убѣгаютъ въ Россію къ царю Александру  (г. Радоміръ) 531

217. Чудо надъ англійскимъ царемъ  (Загорье, Берков. окр. с. Вершецъ) 540

218. Сербинъ юнакъ поражаетъ арапина  (с. Жабленъ, Радом. окр.) 543

219. Сравненіе Сербскаго войска съ Русскимъ  (с. Бобошево, Дупн. окр.) 546

220. Изъ войны Турокъ противъ Сербовъ  (Трен. окр., с. Баба) 547

221. Какъ болгаринъ одержалъ верхъ надъ туркомъ  (Соф. окр. с. Бояна) 548

222. Генералъ Киша измѣннически передалъ Туркамъ мадьярскій лагерь  (Загорье, Берков. окр., с. Чипоровци,—Турлаки) 551

 

223. Сказка про богача и сына бѣдняка, наслѣдовавшаго все имѣніе перваго, по Божьей волѣ  (с. Невѣстино, Кост. окр.) 552

224. Нѣсколько пословицъ  554

 

---

 

(А) СКАЗАНІЯ И ПѢСНИ АПОКРИФИЧЕСКАГО И МИѲИЧЕСКАГО ХАРАКТЕРА; ПѢСНИ КОЛЯДСКІЯ И ХОРОВОДНЫЯ.

 

 

№ 1.

Записано въ г. Пиротѣ со словъ одной старой женщины (5 ноября 1879 г.).

 

Какъ произошло различіе славянскихъ языковъ?

 

Кадá богорóдица Исýса породила, бѣгáла отъ Еврее и Турци по грáдама и чувáла се да дю (sic) не найду. Де е би́ла, оставила различи-то ези́ци, разли́чи-то премѣну оставила. И такò Руси, Българе, Серби.

 

 

№ 2.

Обрѣтеніе креста Господня.

Соф. Окр., село Бояна [1]; 30 янв. 1880 г. записано со словъ крестьянина той же деревни Стоянча Величкова.

 

Служба служи дара Костадина,

Та покани редомъ свето-оци;

Па ойдоа у чесна тарпеза;

Та ги служи това добро вино;

5 Межу себе дума продумах̔а:

«Се ни служба добра поканета,

Да си има наши чесни керсты,

 

 

1. Село Бояна находится у подошвы горы Витоши, близь города Софіи; отъ жителей этого села и села Суводолъ я слышалъ, что на одномъ очень недоступномъ мѣстѣ горы Витоши, въ близи села Бояны видны прикрѣпы, за которыя привязывались судна — корабли.

 

 

70

 

Тогай би се вѣра увѣрило,

Тогай би се законъ запознáло».

10 Дочула ги царица Елена —

Говорила цару Костадину:

«Фала, цару, Фала Костадине!

Ты поканилъ тія добры гостье,

Добры гостье си-те свето-оци;

15 Межу себе они дума продумах̔а:

«Какво нема наши чесни керсты»;

Фала, цару, фала, Костадине!

Я си ойды у Феруна града

И си Фани царя Евреяша,

20 Та го мочи три дни и три нощи,

Да си каже наши чесны керсты».

Послуша а цара Костадина,

Та си ойде у Феруна града,

Та си фана царя Евреяша,

25 Та го мочи три дни и три нощи:

Смерть прїима, керсты не казува.

Проговори царица Елена:

«Фала, цару, Фала, Костадине!

Я си Фани царица еврейтя,

30 Та ю мочи три дни и три нощи,

Она че ти каза, де е наши керсты».

Послуша а цара Костадина,

Та си ойде у Феруна града,

Та си Фана царица еврейтя,

35 Та ю мочи три дни и три ночи:

Смерть пріима, керсты не казува.

Проговори царица Елена:

«Фала тебѣ, фала, цару Костадине!

Я си фани на царица еврейтя

40 Това мышко дете,

Та го мочи три дни и три нощи —

 

 

71

 

А майтя за дете си не трае,

Я она те керсты да искáжи».

Послуша а цара Костадина,

45 Та си фана на царица дете:

Оште не го замочило,

Изговóри царица еврейтя:

«Фала, цару, фала, Костадине!

Я не мочи мое мышко дете,

50 Я ще кажемъ ваши чесны керсты:

«Рано рани, цару Костадине!

Рано рани у гола планина,

У Планина — у Сива Грамада,

Да си найдешь три стърка босилëкъ;

55 Камо найдешь три стърка босилëкъ,

Тамо найдешь ваши чесны керсты».

— Рано рани цара Костадина,

Рано рани у гола Планина,

У Планина — Сива Грамада,

69 Рано рани со-съ негови слуги,

Да си найдатъ три стърка босилëкъ,

Да си найдатъ плëча становница.

Отшили па и нашли:

Подигнаа плëча становница,

65 Та найдоа наши чесни керсты;

Занесе ги цара Костадина,

Занесе я на негова служба;

И па покани триста свето оци

И остави ги у чесна тарпеза.

70 Тогай се вѣра увѣрило,

Тогай се законъ запознало,

Тогай се царство укрѣпило.

 

 

72

 

 

№ 3.

Записано со словъ одной старушки въ селѣ Великій Вербовникъ (Кюст.-Бан. окр. 9 дек. 1879 г.).

 

Когá се вѣра развірила, кьрсы погинали, Евреи ги умерснáли. Собралисе семдесе попове при нова церква и сказали: кадé си поденали: наши чесны керсы? Па старея сказалъ: «Фанете Еврейского цара». Фанáли го, но онъ не казалъ. Фанáли Еврейска царица, но и она не казáла. Кадé фанáли негово машко детé, оно казáло: «не мачете мое машко детé; я че кажемъ ваши чесны керсты: керсты ваши надъ Фекира града, надъ Фекира высока моги́ла, надъ могила одъ мермеръ плóча; подъ плоча-та три страна босилëкъ. Рано ранатъ мерсны-те Евреи, та го берать, а не може да найдатъ; но вы рано раните у света босилëкъ, и найдете ваши чесны керсты». — Тогай нашли се чесны керсты; тогай сме покерстили; а до-тогай били сме безъ керста.

 

 

№ 4.

Крещеніе Ї. Христа.

Городъ Дупница; 11 дек. 1879 г. записано со словъ Стефана Станоева, бѣженца изъ Джумалійскаго округа.

 

Замачисе Божя майка

Одъ Игната [1] до Божича,

Да си роды млада Бога,

Млада Бога и Божича.

5 И си роды́ млада Бога

И роды Божи́ча;

 

 

1. День св. Игнатія Богоносца считается великимъ праздникомъ; въ народѣ укоренено повѣрье слѣдующее: первый кто войдетъ въ этотъ день въ домъ изъ людей непринадлежащихъ къ семьѣ приноситъ съ собою счастье цѣлому дому: вошло въ обычай — въ этотъ день не давать ничего изъ своего дома (село Бобошево).

 

 

73

 

Понесе го да го кьрсты;

И се шетнá на-горъ, на-долъ,

На-горъ, на-долъ возъ Іордана;

10 На срѣшта светый Никола;

Говори́ светый Никóла:

«Доберъ денъ Божья мале»!

—«Далъ Богъ добро, светый Николо»,

«Язека си до тебе идемъ,

15 Да ми кырстишь млада Бога,

Млада Бога и Божича».

— Изговори светый Никола:

«Я не смѣемъ, неумѣемъ,

Да ти кырстимъ Млада Бога;

20 Оде Іована Кьрсти́теля,

Што-то керсти небо — земля,

Што-то керсти горá — водá,

Той ште ти керсти Млада Бога».

Па си шетнá Божья́ майка

25 На-горъ, на-долъ, низъ Іордана.

На срѣшта и свети Іованъ:

«Доберъ денъ ти Божья́ майко»!

Далъ Богъ добрó, свети Іоване!

И язе-ка си до тебе-ка идемъ,

30 Да ми керстышь Млада Бога,

Млада Бога и Божича».

— И си флезна во-фъ Іордана,

Завилъ се свилни полици,

Да си керсти Млада Бога;

35 Вси се дервья преклëниха,

Еднó си дервьѳ не преклëни,

И онó бѣше абленово [1];

 

 

1. Сказатель не зналъ, какое это дерево.

 

 

74

 

Проклела го Божья́ майка:

«Е ты дерво абленово!

40 Цвѣтъ, да цавти́шь,

41 Ражба да не машь».

 

 

№ 5.

Дупническій округъ, село Рыло; доставлена мнѣ 20 янв. 1880 г. народнымъ учителемъ дьякономъ Христою (Христофоромъ) Димитріевымъ Куюнджискимъ.

 

(На Р. Хр.)

 

Пошла си Божя майка Марія

Низъ Іордана возъ Іордана на-гóре;

Въ рацѣ носи млада Бога Господа;

На срѣща и светъ Никола убавы;

5 Говóри му Божя майка Марія:

«Э ты-зе-ка, светъ Никола ýбавы!

Тебе трасехъ, тебе найдохъ;

Да ми кьрстишь млада Бога и Господá!

Говóри и светъ Никола убавы:

10 «Э ты-зе-ка Божя майко Маріе!

Я не смѣю ни во-фъ погледна,

А камо ли азъ Него да кьрстимъ;

Я си шетни още мало по-нагóре,

Ще си стрѣтнешь Светъ Иванъ,

15 Що е кьрстилъ слънце — мѣсецъ на небо,

Що е кьрстилъ гора — вода на земя,

Онъ ще кьрсты Млада Бога и Господа!»

Послушала Божя майка Марія,

Та се шетна аще малко по-нагоре,

20 Та си срѣтна светъ Иванъ креститель.

Говóри му Божя майка:

«Э ты-зе-ка светъ Иване крестителю!

 

 

75

 

Тебе трьсихъ, тебе найдохъ;

Да ми кьрстишь Млада Бога и Господа»;

25 Говори и светъ Иванъ Креститель:

«Э, ты-зе-ка, Божя майка Марія!

Постой малко, та почéкай,

Да си запремъ слънце — мѣсецъ на небо

И да запра гора — вода на земи»

30 Та си запре слънце — мѣсецъ на небо

И си запре гора — вода на земи,

32 И си кьрстилъ Млада Бога и Господа.

 

 

№ 6.

Городъ Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записано со словъ Таски Петрунова Моавійскаго.

 

Станинине господине!

Спишь ли, спишь ли разбуждайсе!

Добри са ти гостье дóшли,

Добре гостье коледжане;

5 Подобаръ гласъ ти донели:

Ягненца се изъягни́ли,

Ждребчинка се ождребили,

Пи́ленца се извади́ли,

Крави се се истелили,

10 Со-съ млады тельчинка.

Пай си стана Божья майтя,

Запрегнала свилни скуты,

И си тури млада Бога;

Та си ойдé возъ Ордана

15 Возъ Ордана, возъ Іордана.

Тамъ срѣтна светы Никола:

 «Да си кьрстишь Млада Бога!»

Я светы Никóла му доказалъ:

«Ни то знáемъ, ни умѣемъ;

20 Я си пойды по-на-горе,

Тамъ че срѣтнешь светъ Іована:

Онъ е кьрстилъ небо—земля,

Онъ че кьрсты Млада Бога».

Чуло си е на дно-море,

25 Чула си е една рыба,

Чула го е и станáла;

И го чуло едно дéрво,

Едно дерво трепетли́ка,

Оно чуло не станáло,

30 Пай го прокле самски Господъ:

 

 

76

 

«Е ты-зе-ка едно дéрво,

Едно дерво трепетлика!

Да изникнешь на зло мѣсто,

Дека слънце ееизгрѣва,

35 Дека роса неопада,

Да си трептишь и со-съ вѣтеръ,

37 И со-съ вѣтеръ и безъ вѣтеръ [1].

 

 

№ 7.

Село Великій Вербовникъ, Дупнич. округа; 9 дек. 1879 г. записано со словъ одной старой женщины.

 

Стани Како, дай колако,

Стани Нино, дай крендиро [2]:

Добри сме ти гостье дошли,

Доберъ семъ ти даръ донéли:

5 Тельчинка-те бѣлопах̔и,

Ждребчина-та патонох̔и,

Ягнешта-та ваклешаты,

8 Яришта-та пергороги.

 

 

№ 8.

Соф. окр., с. Опій-цвѣтъ; 6 Февр. 1880 г. записана со словъ Стояна Мильчова Лагариина.

 

(Колядская «Станянине господине!»).

 

(Колéджанска).

 

Станянине господине!

Пьянъ ли си? разбуждайсе;

Добро сме іи гостье дошли́,

Добро гостье-коледжане,

 

 

1. По другому варіанту, записанному тамъ же, пѣсня эта имѣетъ слѣдующій конецъ:

 

«Што е чудо, се станало;

Едно дерво трепетлюга

И е чỳло — не станáло;

Тогай его Господъ проклелъ:

Да излезнешь у зло мѣсто,

Дека слънце неогрѣва,

Дека слана неопада».

 

2. Ракія (водка).

 

 

77

 

5 Доберъ сме ти гласъ донели:

«Од-оз-горе Влашка страна

Кобильки се иждребили—

Се кобильки лѣвогривки,

И конëвци патонóги».

10 Стани, стани станянине,

Станянине господине!

Добро сме ти гостье дошли

Доберъ сме ти гласъ донели:

«Од-оз-горе низъ Загоре

15 Кравице се истелили,

Све кравици млекомълзи,

И воловци потеглóвци».

Стани, стани станянине!

Добро сме ти гостье дошли,

20 Доберъ сме ти гласъ донели:

«Од-оз-доле Овче-поле,

Овчице си изъягнили —

Се овчицы ваклушаты

24 И овновци витороги.

 

 

№ 9.

Село Влаи, Мельникскаго округа (въ Македоніи); 16 дек. 1879 г. записана въ селѣ Бобошевѣ со словъ одного слѣпца.

 

Станянине господине,

Стани, гóре погледъ Нине,

Какви ти сме госте дошли,

Подоберъ сме гласъ донели:

[(повторяется стихъ)

5 Овце ти се изъягнили,

Се овчички ваклошатки

[(2 раза);

Коне ти се иждребили (2 раза),

Се кобилки патоножки;

Крави ти се истелили

10 Се кравички бѣлопаки.

Станянине господине,

Стани, гóре погледъ Нине,

Какви ти сме госте дошли,

Подоберъ сме гласъ донéли:

15 Пчели ти се изроили,

Се пчелички златнокрилца.

Тебе пеемъ Стане господине

Тебе пеемъ, Бога славимъ

(2 раза),

Да се цавтишь, да се ки́тишь,

20 Ка-то ружа у градина,

Сиви соколъ у высина (2 раза),

Мрена рыба у длы́бина,

23 Бѣлъ трендафилъ у градина.

 

 

78

 

 

№ 10.

Соф. окр. село Суводолъ; 31 янв. 1880 г. записано со словъ крестьянина Жоты Илкова.

 

Станинине господнее!

Добро ютро, доматине!

Заспалъ ли си? разбуждайсе;

Пьянъ ли си? растрезнуйся:

5 Добри́ сме ти гóстье дошли,

Добаръ сме ти гласъ донели

Од-оз-доле — Овче поле:

«Овчицы ти изъимили,

Изъимили, изъягнили —

10 Се овчицы ваклушаты,

А овновци виторожки;

Ошь по-доберъ гласъ донели:

Кравицы ти се истелили,

Се кравицы бѣлобойки,

15 А воловци потегли́вци»;

Ошь по-доберъ гласъ донели:

«Кобилки се иждребили,

Се кобилки лѣвогривки,

А конëвци патоножки;

20 Ошь по-доберъ гласъ донели:

Козицы се изкозили,

Се козицы вранушаты»;

Ошь по-доберъ гласъ донели:

«Кошарци се изроили,

25 Се пчелици леватинки —

Леко лета, тежко носа:

На главица по паница,

На ножица по ложица,

На гербина кавтерина»,

30 Стани нине господине!

 

 

№ 11.

 

Станинине господине!

Джелепъ Неë вино піе

Одъ недѣля до недѣля,

Одъ мѣсеца до мѣсеца,

5 Слуга му е света Петка,

Света Петка и Недѣля,

Слуга служи сълзи рони,

Рони до х̔убава церна земня;

Сегледа ю Джелепъ Нéë,

10 Па ю тио говораше:

«Фала тебѣ, света Петко,

Света Петко и Недѣлë!

Ка’-то служишь добро винó,

Зашто ронишь дробни сълзи

15 Дробни сълзи до х̔убава церна земня?

Да ли ти се досадило,

Добро вино служáяче

 

 

79

 

И на нодзе стояяче?»

— Света Петка говóраше:

20 «Фала тебѣ, Джелепъ Неë!

На то ми се досадило,

Добро вино служаяче,

Ни на нодзе стояяче;

Верло ми се нашалило:

25 Ка’ піеме и рýчаме,

За добрó се не сѣштаме;

Х̔айде церкви да градиме —

Се одъ злато и одъ сребро,

Безцанъ каминъ прѣстолъ да е,

30 Да е вѣкомъ и до вѣка».

—Джелепъ Неë говораше:

«Фала тебѣ, света Петко,

Света Петко и Недѣлë!

Да градиме златны церквы!?

35 Че настане турско царство:

Се чатъ церквы да растура,

Безцанъ камикъ че подметна,

Со-съ насъ шега [1] че си бія,

Одъ злато че узды ляты,

40 Одъ сребра сѣдла че кова;

Нело, х̔айде, да градиме

Одъ варъ каминъ и одъ тугла [2],

Мермеръ камикъ прѣстолъ да е,

44 Да е вѣкомъ и до вѣка!

 

 

№ 12.

 

Станинине господине!

Дане бане, Данъ войвóдо!

Имашь сина Михаила, 15

Злато косо, длъго умо;

5 Молиме те, да го пишешь,

Да го пишешь — царь да быде

На своя земня и крайнина.

— А онъ си имъ одговáра:

«Имамъ, имамъ, не че лыжемъ,

10 Аме ми е вѣрно младо,

Вѣрно младо аджамія —

Не че може царство держи́,

Ня че може крайни реди,

Не че може войска реди».

15 — Дане бане, Данъ войводо!

Молиме те, ты го пиши:

Царо има три крáлëве —

Еды́нъ че му войска реди,

Едынъ че му царство держи,

20 Едынъ че му кóнë сѣдли,

Салъ да си се царь назива,

Царь назива — банъ назива

23 На сва земня и крайнина.

 

 

1. Тур. слово, знач. смѣясь.

2. Кирпичъ.

 

 

80

 

 

№ 13.

Село Скрино, Дупнич. округа; 17 дек. 1879 г. записано со словъ Ангела (Янгелъ) Рыбаря.

 

Станиине доматине!

Добрй сме тѣ гости дошли́

Добаръ сме тѣ гласъ донéли:

Кобили се ождреби́ли,

5 Се ждребчинка патоножки;

Кравице се отели́ли,

Се тельчинка бѣлопах̔и;

Овцы ти се изъягни́ли,

Се овчицы ваклашаты;

10 Козы ти се окози́ли,

Се яренца виëрожки;

Пчелици се изрои́ли,

13 Се пчелици левиканки.

 

 

№ 14.

Старая-Планина; Соф. окр. с. Зимевецъ; 12 Февр. 1880 г. записано въ селѣ Аджиска-маала (Берк. окр.) со словъ той же крестьянки.

 

Станине господине!

Тебе поéмъ, тебе слáвимъ:

Одъ Бога ти много здравье!

Да си идешь горé-доле

5 Доле-гóре по-загоре,

Да си карашь се овновци,

Се овновци патоножки,

8 Се кобилки патоножки.

 

 

№ 15.

Соф. поле, с. Кремиковци; 2 Февр. 1880 г. записано со словъ Стефана Милчëва Крачуна.

 

(Матерь Божія входитъ въ церковь, построенную Джелепъ Неною).

 

(колядская).

 

Собралисе си селяне

На мех̔ана меранджиска:

Вино піятъ, дума думать —

Кой да гради новы церкви?

 

 

81

 

5 Судиа се редиа се,

Одсудиа, да и гради

Да и гради Джелепъ Нено;

Започелъ ги одъ Дердевъ денъ;

Викнáлъ си е два майстора

10 Со-съ три-те чегерте [1],

Да си прави новы церкви;

Та ги гради́ малу-многу

Малу-многу сва-то лѣто,

Одъ Дердевъ денъ до Митровъ день;

15  Та му мало нестигнало

Мало злато и то сребрó;

Онó облече церно руфо

Церно руфо калудерско,

Та си слезне доле въ поле

20 Покрай моря — по селчины,

Та написа милостывня,

Та натовари деветъ конé

Деветъ коне чисто сребро,

А десето суво злато,

25 Та догради новы церкви.

Тече-иде Божья майтя —

Одъ милосты не продума,

Одъ убосты не погледна,

Та си влезна въ новы церкви:

30 Та си сапаса кованъ коланъ,

Та го тури на престоло,

Де-то четатъ млады дьяци

Млады дьяци и попове,

34 А стары попове служатъ лытургія.

 

 

№ 16.

Село Жилинци, Кюстенд. округа; 6 дек. 1879 г. записано со словъ Стойны Стояновой Чекеренда.

 

Эй Коледе, Коледе!

Ушто се крыешь, Коледе,

Задъ майке-те?

Ние сме ти, Коледе, добри́ гости;

5 Навези ми, Коледе, десно крыльце,

Да прелети́мъ презъ Морава,

Да наберемъ вито прутье,

Да заградимъ вита Струга,

Да накарамъ сиво стадо,

10 Да намуземъ ведро млеко,

Да обанямъ Млада Бога,

Млада Бога и Божича.

13 Богъ се роды у Коледе во вечеръ.

 

 

1. Подмастерье.

 

 

82

 

№ 17.

Село Скрино, Дупнич. округа; 17 дек. 1879 г. записано со словъ Ангела Рыбаря.

 

Сестро Петро, Коледе!

Везарія, Коледе!

Навежи ми, Коледе,

Десно крыло, Коледе,

5 Да прилитамъ, Коледе,

Презъ Дунава, Коледе;

Да наберемъ, Коледе,

Вито праке [1], Коледе,

Да направимъ вита страга, Коледе,

10 Че навертимъ, Коледе,

Сиво стадо, Коледе,

Да намуза, Коледе,

Прѣсно млеко, Коледе,

14 За Божичь млеко, Коледе!

 

 

№ 18.

Соф. окр. (поле), село Враждебно; 1 Февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Донки Гëлева.

 

(Турки наслѣдуютъ царство царя Константина).

 

(НА Р. ХР. = НА БОЖИЧЬ).

 

Станянине господине!

Извило се сиво пиле

На цареви равни дворы;

Та се вило мало-млогу,

5 Мало-млогу, такмо три дни,

Такмо три дни и три нощи;

Никой пиле не согледа,

Согледа го царь Костадинъ.

Проговори царь Костадинъ:

10 «Слава Богу, цару слуги,

Цару слуги-дугонджіи [2] !

Изнесете танко мрѣдже,

Премрѣжете синë небо,

Да фанéмо сивó пиле».

15 Послушаа цару слуги,

Изнесоа тенко мрѣдже,

 

 

1. е-мегкое = пракје.

2. Слуги. (доганджии = соколари, В.К.)

 

 

83

 

Премрѣжиа синë небо;

Бо’ме, каде виде сиво пиле,

Сиво пиле и двашь и трышь,

20 И двашь и трышь надъ мрѣдже-то.

Проговори царь Костадинъ:

«Слава Богу, цару слуги!

Я влезнете нови церкви,

Изнесете столъ позлатенъ,

25 И турете стреде дворы

Подъ ябука петровкина».

Послушаа цару слуги,

Та влезнаа нови церкви,

Изнесоа столъ позлатенъ,

30 И турнаа стреде дворы

Подъ ябука петровкина;

Та си сѣдна царъ Костадинъ,

Та помами сиво пиле:

Ка’ го виде сиво пиле,

35 Та му падне на колѣно,

Та растраси десно крыло,

Та истраси бѣлó книже,

Бѣло книже — цернó слово.

Проговори царь Костадинъ:

40 «Слава Богу, цару слуги!

Я влезнете у яг̔аре,

Наях̔айте добры́ конé,

На керзъ поле калешете,

Калешете си попове,

45 Си попове и дья́кове».

Послушаа цару слуги,

И влезнаа у яг̔аре,

Наях̔аа добры́ конé,

На керзъ поле калесаа

50 Си попове и дьякове,

Да си четатъ литургіе;

Си попове книже четатъ,

Книже четатъ, пѣсень пеять;

Попъ Никола книже чети,

55 Книже чети — сълзи рони.

Проговори царь Костадинъ:

«Слава Богу, попъ Никола!

Каквó ли е твое чудо?

Си попове книже четатъ,

60 Книже четатъ, пѣсень пеять,

А ты-зе-ка книжé четы́шь,

Книжé четышь — сълзи ронишь?»

Попъ Никола одговара:

«Слава Богу, царь Костадинъ!

65 Нали питашь, да ти кажемъ: (2 раза)

«Наше царство достанало,

Турско царство наставало».

 

 

84

 

 

№ 19.

(Заг.) Берков. окр. с. Вершецъ; 10 февр. 1880 г. записана со словъ Елисаветы Іованчиной.

 

(колядская).

 

Завісе сиви соколю

На царевы равны дворы;

Висе два дни, висе три дни

Коледе! Коледе!

5 Висе такио три недѣли;

Царь испраты свѣтны слуги:

Коледе! Коледе!

«Я идете вѣрны слуги,

Та прекиньте ситно мрѣже

Коледе!

Юловете сивы соколъ,

10 Донесете го ни на колѣно;

Коледе!

Да го поятъ съ руйно вино,

Да го ранатъ съ бѣло месо».

Коледе!

Злезнали вѣрны слуги,

Фергали со-съ ситно мрѣже,

Коледе!

15 Сиви соколъ ту подлаталъ

Ту подлаталъ, ту надлаталъ,

Коледе!

У мрѣжа тако улата.

Излезналъ е царо Костадине,

Коледе!

Па си сѣдне у дворове,

20 Па си сѣдне у дворове,

Коледе!

У дворове на столове;

Па почука на коленце;

Коледе!

Емъ почукалъ, емъ повисалъ:

Ела, ела, сиви соколъ,

Коледе!

25 Та ни сѣдни на колѣно,

Та ни падни на колѣно,

Коледе!

Да те ранить съ бѣло месо, [(повторяется)

Коледе!

Да те поимъ съ руйно вино»,

30 Свисе соколъ, та падналъ—

Коледе!

Падна цару на колѣно,

И простралъ си десно крыло,

Коледе!

Та истраси десно книжне,

Дребна книга, ситна слова.

Коледе!

35 Царь Костадинъ одговори:

«Леле, варай, вѣрны слуги!

Коледе!

Я идете по сви села

По сви села и градове,

Коледе!

Соберете сви попове

 

 

85

 

40 Сви попове и дякове,

Коледе!

Да пречетатъ дребно книжне,

Дребно книжне, ситно слово»,

Коледе!

И учели [1] вѣрны слуги

По сви села и градове;

Коледе!

45 Собрали са сви попове,

Сви попове и дякове:

Коледе!

Чели два дни, чели три дни,

Не могох̔а да пречетатъ,

Коледе!

Кой-то знае — не казува» [(повторяется)

Коледе!

50 Продума царь Костадинъ:

«Я идете на Прокопе,

Коледе!

Да викнете попъ Никола

Коледе!

Попъ Никола одъ Прокопе;

Онъ ште книжне да прочете,

Коледе!

55 Онъ ште мене право каже».

И учели [1] на Прокопе,

Коледе!

И викнали попъ Никола.

Коледе!

И погледвалъ попъ Никола

И погледналъ книжле-то

Коледе!

60 И поронилъ дребни сьлзи; [(повторяется)

Коледе!

Па си дума одговори:

«Леле, варай, цару Костадине!

Коледе!

Е-те глава, е-те и сабья —

Земи сабья, посѣчи ме:

Коледе!

65 Царсто ни е достаяло» (повторяется)

Коледе!

Расерди се царь Костадинъ,

И трегна сабья, да го посѣче;

Коледе!

Попъ Никола одговара:

«Леле, варай, царе Костадине!

Коледе!

70 Не сѣчи мене, не губи мене,

Но ме запри у тевница,

Коледе!

И ме тури у тумруци,

Да посѣда таманъ два дни и пладнина,

Ако нема иня вѣра,

Коледе!

75 Иня вѣра — клеты Турци,

Изведи ме, посѣчи ме».

Коледе!

 

 

1. Сказительница объяснила это слово черезъ «отшели», т. е. отошли.

 

 

86

 

И запрелъ го царь Костадинъ [(повторяется)

Коледе!

У тевницы, у тумруци;

И сѣделъ е, таманъ, два дни

Коледе!

80 Таманъ два дни и пладнина

У тевницы, у тумруци.

Коледе!

Изведе го, да го сѣче;

Алъ погледна на-нагоре

Коледе!

На-нагоре, па надоле:

85 Колко на гора листье

Коледе!

Колко на земня трѣва-та,

Толко иде иня вѣра,

Коледе!

Иня вѣра — клетви Турци.

Царь Костадинъ договарья:

Коледе!

90 «Леле, варай, вѣрны слуги!

Яхайте, та бѣгаме;

Коледе!

Кой ште съ мене да бѣгаме».

Вѣрны слуги одговарятъ:

Коледе!

«Леле, варай, царь Костадинъ!

95 Я се надахъ, да полетимъ—

Коледе!

Ясно небо съ ясны дзвѣзды

Ние съ тебе да повернемъ,

Коледе!

А то нели и̔ня вѣра, (повторяется)

Коледе!

Иня вѣра — клетви Турци».

100 Царь Костадинъ одговори:

Коледе!

«Леле, варай, вѣрны слуги!

И я мога и конь може,

Коледе!

Коги́ Господь поможе».

Бутна конë — конь не верви,

Коледе!

105 Тергна сабья — невадисе,

Но се преби до крестеве,

До крестеве позлатены;

Коледе!

Проговори царь Костадинъ:

«Леле, варай, вѣрны слуги!

110 Кой ште съ мене да бѣгаме?»

Коледе!

Сви са слуги останали,

Само пошелъ единъ слуга;

Коледе!

Преминали деветъ нах̔іи,

Царь Костадинъ вода посака,

Коледе!

115 На патë студенъ кладенце;

Царь Костадинъ одговòри:

Коледе!

«Леле, варай, вѣрно слуго!

Я поземи златно тенче,

Коледе!

Загреби ми студна вода»;

 

 

87

 

120 Вѣрна слуга одговори:

Коледе!

«Леле, варай, царь Костадинъ!

Сеги свекій себѣ слуга—

Коледе!

Наведи се, загреби си»;

Онъ си беркна у бисаги

Коледе!

125 И извади златно тенче,

И загреба студна вода —

Коледе!

И посѣкна вѣрна слуга,

Одсѣче му десна рака

Коледе!

Десна рака и глава-та.

130 И преминалъ царь Костадинъ

Коледе!

Преминалъ е деветъ села

И безъ рака и безъ глава.

Коледе!

У десето малки моми

И сѣднах̔а, та шіех̔а;

Коледе!

135 Една мома казала:

«Та станете, мили дружки!

Коледе!

Да видите, какво х̔аро

Какво х̔аро по друми

Коледе!

И безъ рака, и безъ глава»;

140 И станах̔а вѣрны дружки,

И видѣх̔а царь Костадинъ.

Коледе!

И тогива падналъ царь Костадинъ;

143 Тамо е неговъ трупо.

Коледе, Коледе!

 

 

№ 20.

Соф. окр. (поле), село Челопечино; 1 февр. 1880 г. записано со словъ крестьянина Бунила Тодорова.

 

(Царь Стефанъ строитъ церкви).

 

Станинине господине!

Царь ми Стефанъ церкви гради;

Заградилъ е на Дюрдевъ день,

Доградилъ е на Великъ день,

5 Не стигнало му малу — многу

Суво злато за алтарь,

Безцанъ каминъ за престолъ;

 

 

88

 

Па се чуди царь ми Стефанъ,

Па се чуди, што да чини?

10 Што да чини, какъ доправи?

Стефаница одговара:

«Слава Богу, царь ны Стефанъ!

Се те уче и товá ли?

Я си влезни въ танка шайтя [1],

15 Та си нишни низъ бѣлъ Дунавъ,

Та премини оданаде,

Оданаде градъ Солуна,

Та улови дрýга вѣра,

Друга вѣра Евреина,

20 Ýвержи го, ýкови го,

Удари му вечь на макъ,

Онъ ште каже, што ти трѣбе».

Послуша ю царь Стефанъ,

Та си верзна въ танка шайтя,

25 Та си нишна низъ бѣлъ Дунавъ,

Та премина оданаде,

Оданаде градъ Солуна,

Та улови друга вѣра,

Друга вѣра Евреина;

30 Увéза го, укóва го,

Удари му вечь на макъ;

Евреинъ се милно моли:

«Слава Богу, царь Стефанъ!

Я погледни доле — горе,

35 Доле — горе на дно море,

Кá играе мрена рыба,

Мрена рыба съ безцанъ камикъ:

Я си ферли танка мрѣжа,

Та си фаны мренá рыба —

 

 

1. Лодка.

 

 

89

 

40 Мренá рыба яко требе:

На Никулъ день за дулгере [1],

За дулгере на курбанъ, —

43 Безцанъ каминъ за престолъ.

 

 

№ 21.

(Загорье) Берков. окр., близъ Бѣлградчикскаго округа, село Котеновци, 16 Февр. 1880 г. записано со словъ Стояна Мурги.

 

(Царь съ золотыми волосами).

 

(колядская).

 

Собрали́се три кралëве,

И се моли́ли на едынъ човѣкъ:

«Имашь момче-златна коса,

Ты пушти намъ го — царь да намъ баде,

5 И пушти го — миръ да чини».

«Имамъ, имамъ, багме имамъ,

А я младо аджаиія —

Не умѣе ни кральство да варди,

Не умѣе войско да си стега».

10 — «Ты го пушти саде, —

Мы имаме три кралëве;

Еденъ ште му войска реди,

Еденъ ште му стеги стега,

Еденъ ште му на стулъ сѣды

15 На стулъ сѣды, да му реди».

— И пуштилъ го — царь станало.

 

 

1. Мастеръ.

 

 

90

 

 

№ 22.

(Загорье) Берков. окр., с. Гушанци; 13 Февр. 1880 г.

 

(Зачатіе дитяти, у котораго въ одной рукѣ письмо, въ другой три золотыхъ яблока; на груди мѣсяцъ и на рамени солнце).

 

Ималъ Миланъ млада Петкана —

Одъ деветъ годинъ се узелъ;

Узели се одъ деветъ годинъ,

И рожба немала ни́каква.

5 Даде имъ Господъ иманье и стока,

А рожба си нематъ.

Продумалъ Миланъ:

«Петкано, Петкано!

Ште оставимъ тебе,

10 Оставимъ млада удовица».

— «Болеглава ме загуби!

Да не стане млада удовица,

Да се смѣе сельски селяне».

Миланъ запрати аберъ,

15 Аберъ при Лило Касапинъ:

«Че има права ялова

Ялова деветъ годинь,

Одъ деветъ годинъ нестелна».

Па си Миланъ до деветъ фурни леба упече,

20 Деветъ бачви вино натóчи,

Деветъ бачви ракія наточи,

Заколелъ тлъıста пауна,

Зифетъ да чини Лило Касапинъ,

Да губи Лило млада Петкана.

25 Дойдé Лило Касапинъ,

Дойдé съ деведесé юнаци,

Съ деведесé юнаци и осемдесе джалаци.

 

 

91

 

Па си думалъ Миланъ на Лило Касапинъ:

«Додай се крава ялова!

30 Децá — то рáбота иматъ;

Да закóлеме крава ялова!»

— «Чекай, Милане; да вечераме,

Па тогива че кóлиме».

Вечераю са дружина:

35 Дотерчаа млады юнаци,

Та фанаа млада Петкана,

Млада Петкана диванъ да ги чини;

Млада Петкана диванъ ги чини:

Емъ ги служи чаша вино,

40 Емъ дробни сьлзи рони.

Додумали млады юнаци,

Та фанаа ю и заклали;

Заклали млада Петкана,

А у серцѣ́-то му нешто біе;

45 Продумалъ Миланъ:

«Распорете ми млада Петкана!»

Распоре млада Петкана,

И намѣри машко дете:

Ошъ у майти баштинъ занаятъ научилъ;

50 Со-съ писмо у една рака-та,

Со-съ три златни ябълки у друга,

Да и мéсецъ му у гърди-те,

Слънце-то му нá рамо.

И се детé одъедныг̔ъ загинало.

55 Продума тогива Миланъ:

«Лило Касапине!

Додай ми влашко ножлéнце,

Да порѣжнеиъ ябълка-те,

Уста се да одквáсимъ».

60 Онъ не ште да рѣже ябълка,

Алъ удари себе у серцé,

 

 

92

 

И продума:

«Просто да ти е деветъ верви жьлтице,

Да закопашь троицине въ единъ гробъ».

65 Закопаа гн троица въ единъ іробъ.

 

Да не бѣше истина,

Не би пѣсма запѣлъ.

 

 

№ 23.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записано со словъ Таски Петрунова.

 

(Конь Вирогонъ опережаетъ солнце).

 

Съ-ношти дойдé Миялъ на сѣдентье;

Повали се при малки́-те моми́,

«Де-ка ималъ кóня Вирогона,

Што претича али́ и вѣтрове,

5 Што минуе това ясно слънце;

Ако мине Міялъ това ясно слънце,

Да му дадé това ясно слънце,

Да му дадé сестра Перусія;

А ако мине това ясно слънце,

10 Ако мине Мияла юнака,

Да му зéме коня Вирогóна».

И си сѣды Миялъ вреденъ юнакъ.

Слънце стана, вече, гулемъ ручéкъ,

Миялъ сѣды́ у ладны меаны,

15 Та си піе товá руйно ви́но

И си піе люти́ца ракія.

Дума дума слънчева-та майтя:

«Э, Мияле, э, вреденъ юначе!

 

 

93

 

Ка нéзнаешь, облокъ да си держишь?

20 Што се вашташь со-съ ясно-то слънце?

Слънце стана, вече, гулемъ ручéкъ,

Я ты піешь у ладны меаны,

Та си піешь товá руйно ви́но,

И си піешь лютица ракія!»

25 Миялъ стана, та коня изведе,

И си тури нога у зенгíя,

Дуръ да тури, Богме, и оная,

И достигнá това ясно слънце,

И го стигнá, и го замина:

30 «Добра стиджа, мое ясно слънце!»

— «Далъ Богъ добро, Мияле юначе!

Каде си коня уберзи́ло?

Чекай мене, заедно да идемо».

Я Миялъ му дума продумуе:

35 «Чуешь мене, мое ясно слънце!

Я че ойдемъ на твои пладништа,

Че да ойдемъ, мало да си преспимъ;

Когá ми́нешь, ты-зи да ме окнешь».

Заминало това ясно слънце,

40 Заминало, а го не окнáло.

Дума дума Миялови коня:

«Э, Мияле, вреденъ юначе!

Што семъ тебе язе надельело,

Та ме давашь на ясно-то слънце».

45 И Мияле (лъ + е) тогай собуди́ло;

Па-й си янá коня Вирогóна,

И го яна, и го си пребутна,

И си стигнá товá ясно слънце,

Па-й го стигнá, па-й го замина.

50 Дума дума това ясно слънце:.

«Э Мияле, э, вреденъ юначе!

Просто тебе да е, моя мила сестра!

 

 

94

 

Я очень тебе коня да ти зéмемъ:

Я коня ты кого вредна било —

55 Достигне ме и не, бре, зами́не.

 

 

№ 24.

Берков. окр., с. Котеновци; 16 февр. 1880 г. записано со словъ того же крестьянина.

 

(БОГОСЛОВКА).

 

Повадисе Милке майтя

Съ-ношка на клáденецъ:

«Кó уземе моя Милка,

Да прокопа двѣ планины

5 Двѣ планины — двѣ рудины,

Да вскати морскá вóда,

Да извіе виты́ чешмы —

Онъ да земе моя Милка».

Раструдисе малко дунгéрче —

10 Прокопá двѣ планины — двѣ руднины,

Пуштило морскá вóда

И довело една вода Милки майти,

Милки майти у двóры;

Изви́ло виты чешмы́ —

15 И потекли виты́ чешмы́ —

Виты чешмы — три шипорки.

Тогива викнало младо дунгéрче;

«Излезъ, излезъ, Милки майтя,

Да си видишь морскá вóда,

20 Какó течé изъ виты чешмы,

Изъ виты́ чешмы́ у твои́ дворы».

Излезнала Милки майтя,

 

 

95

 

Излезнала, та па-й погледнала, —

Потекла морскá вóда три шипорки —

25 И казвала:

«Язе такá не сéмъ рéкла;

Кой насáде по бѣлъ Дунавъ бѣ́ло лозье

И па побрежли́ньки жьлти дýньки,

Онъ да земе моя Милка,

30 Моя Милка найубава».

Раструдисе малко дунгерче —

Па насади па бѣлъ Дунавъ бѣло лозье

И насади жьлти дýньки,

Па си викналъ Милки майти:

35 «Излезъ, излезъ, Милки майтя́,

Да си видишь по бѣлъ Дунавъ бѣло лозье,

Да си видишь побрежлиньки жьлти дуньки».

Излезнала Милки майтя,

Излезнала та па-й погледнала —

40 Та па-й рекла:

«Я така не семъ рекла;

Кой устрѣли грѣйно слънце,

Онъ да земе моя Милка,

Моя Милка найубава».

45 И рече тоги́ва младо дунгерче:

«Излезъ, излезъ Милки майтя —

Я да стрѣламъ грѣйно слънце,

Я да стрѣламъ, ты да глéдашь».

Не устрѣля грѣйно слънце,

50 Та устрѣля Милки майтя;

Та си умре Милки майтя,

52 Онъ си узе Милка найубава.

 

 

96

 

 

№ 25.

(Заг.) Берков. окр., с. Котеновци; 16 февр. 1880 г. записана со словъ Стояна Мурги.

 

БОГОСЛОВКА (БЛАГОСЛОВЕНІЕ) ВЪ Р. ХР. НА «ПОВѢСМА».

 

Колко тука влакно

Нá-преко, нá-длъго,

Толко му далъ Господъ

На купништа кунупишта:

5 Били тенки, ка̕-то иглá,

Били высоки, ка̕-то елá,

Били гысты, ка̕-то магла̕,

Моми́ ги работыли,

Момче ги носили;

10 Покумствó и побрáтимство

По сълнце и по вѣтеръ ги носили,

Носили, та ги кинали;

Ты си со-съ ни фали́лъ,

14 А кои носили, се фалили со-съ рызи-те.

 

 

№ 26.

Берков. окр., с. Котеновци; 16 февр. 1880 г. записана со словъ того же лица.

 

БОГОСЛОВКА НА ЗЕРНО.

 

Какво-то е зернче,

Што-то ни дари нашъ побратимъ?

Ако буде злато,

Злато му се ляло и ковало

5 По синове и дащерки;

Ако буде сребро,

Сребро му се ляло и ковало

И прекъ край прелявало;

Около Ивановы-те дни,

10 Што е околъ воденицы сковáло —

Колко се зернца премѣтни

Презъ това ситно сито,

Толко му далъ Господъ

На големи ниви купни,

15 На мали ниви кладни —

Кá-то жеравина презъ лѣбъ преревало.

 

 

97

 

 

№ 27.

Соф. поле, с. Кремиковци; 2 февр. 1880 г. записана со словъ Стефана Милчëва Крачуна.

 

(Св. Іоаннъ Креститель пьетъ вино; ему прислуживаютъ свв. Пятница и Недѣля).

 

Светый Іованъ винó піе,

Вино піе одъ неделя до неделя,

Одъ мѣсеца до мѣсеца;

Слуга му е света Петка и Неделя.

5 Никой не я не сегледа,

Сегледа я светы Іованъ —

Съ вино чаша не долива,

Со-съ сьлзи и прелива.

Светы Іованъ одговори:

10 «Што ти се е нажалило?

Съ вино чаша не доли́вашь,

Со сьлзи и преливашь?

Одговáра света Петка:

«Слава Богу, за светого Іована!

Че не надпихме за светого Арандела

И за братъ му Мих̔аила».

— «Тая ли са грыжа грыжешь?

Язе имамъ три пивници

Три пивници добрó винó

20 И четверта, башь, ракія.

 

 

№ 28.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Таски Петрунова.

 

(Св. Недѣля устроила пиръ).

 

Слуга служи пресвета Неделя,

И си кани ора и грáдове,

И си кани до-деветъ краины,

И покани́ до-деветъ кралици,

5 И покани́ до-деветъ крáлëве,

Не покани пресветы Никола;

Дума дума пресвета Недéля:

«Што ни е грозна тьрпеза?

Де нема старца светы Никóла?

10 Скоро-то бьржете, ангеле!

Точéте златна здрáвица,

Канéте светы Никола!»

 

 

98

 

Ангеле послушаа пресвета Неделя:

Точили златна здрáвица,

15 Канили светы Никола:

«Пошло си е светы Никола,

Пошло со златна здравица,

На света Неделя нá гостье!»

Отишелъ светы Никола;

20 И света Неделя негó срѣтнáла:

«Бѣше ми грозна тьрпеза

22 Безъ светы старца Никола».

 

 

№ 29.

Тренскій окр., с. Бабица; 25 ноября 1879 г. записана со словъ 10-тилѣтней дѣвченки Христины Стоянчиной.

 

(Св. Іоаннъ Креститель затворяетъ небо).

 

Одъ-какó се земля размѣри́ло,

Одъ-тага се срамы загубили:

Синъ си башту за башту не знае,

Черка майпо за майтю не знае,

5 Сна зелву за зълву не знае.

Проговори светы Іованъ Креститель:

«Дай ми, Боже, ключе одъ небесá,

Да заклóпимъ товá ясно небо —

Деветъ годинъ слънце да не грѣе,

10 Деветъ годинъ росá да не рóси,

Да се пýкне земля деветъ педы,

Да упадне краль Миланъ Будимски,

Да упáдне до áлови поясъ —

Сълга народъ, на нишанъ біяше;

15 Нему душа на муку испадне».

Далъ му Господъ ключе одъ небеса,

Та заклóпи това ясно небо:

Деветъ годинъ роса не росила,

Деветъ годинъ слънце не грѣяло,

 

 

99

 

20 Та се пуче земя деветъ педы,

Та упаде краль Миланъ Будимски —

Сълга народъ, на нишанъ біяше;

23 Тамо душа на муку испаде.

 

 

---

 

 

(Б) ПѢСНИ НА ДНИ ДРУГИХЪ ПРАЗДНИКОВЪ.

 

 

№ 30.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записано со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(ВЪ СУББОТУ ЛАЗАРЕВУ).

 

Летея, ми, Лазаре, летея

Деветъ реда галаби,

Десето жераби;

Пойдоа-ойдоа крали́чины двóреве,

5 На кралица говоратъ:

«Эй, крали́це, крали́це!

Кутей бисеръ сѣяше,

На галабье ферляше».

Оговори имъ крали́ца:

10 Э, вие-ка галаби!

Зобете, ми, зобете;

У пролѣтъ ми дойдете:

Имамъ сина да женимъ,

14 Имамъ штерка Мара да давамъ».

 

 

№ 31.

Село Скрино, Дупнич. округа; 18 дек. 1879 г. записано со словъ Ангела Рыбаря.

 

(НА ПАСХУ — ВЕЛИКЪ ДЕНЬ).

 

Нено, хубави Нено!

Пратила му абаръ тета:

«Дойди Нено на Великъ-день,

Наше-то сѣло големо;

 

 

100

 

5 Дойди, Ненó, нá гостье,

Големъ се соборъ соби́ра —

Отъ три села е соборо,

Загледа моми х̔убави».

И Нено крена да иде;

10 Майтя му премѣна дáваше,

И градомъ сълзи роняше;

Снаи му колачи мѣсѣх̔а

И оны сълзи роних̔а;

Башта му пари дáваше

15 И онъ сълзи рóняше;

Братья му кóня справлях̔а

И оны сълзи ронях̔а.

И майтя му говореше:

«Сѣди, сине, не иды,

20 Хубавъ ми си, сине!

Че паднешь тамъ одъ урóци»

Не слушá—ойде Нено.

Одвела го тета на орó-то;

Кметове вино піятъ,

25 И забора вино да піятъ,

У Нено погледнах̔а;

Кцметици-те дýма дýмах̔а

И дума-та забориа,

И оны́ у Ненó-то погледнах̔а;

30 Момчета-та камень ферлях̔а,

И оны́ кáмикъ заборих̔а;

Моми пѣсень поѣх̔а,

Пѣсень-та заборих̔а,

И оны-те погледнах̔а

35 Погледнах̔а у Нено-те.

И си-те уроци фанаа Нено:

Умре Нено одъ уроци.

 

 

№ 32.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записано со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(ПРИ НАСТУПЛЕНІИ ВЕСНЫ).

 

Гороле, гора зелена!

Водоле, вода студена!

Не ми е гора зелена,

Не ми е вóда студéна,

5 Туку е мома румена;

Шетала поле Дреново,

Видѣла момчé убаво,

Па на башта си говори:

«Тателе, мили татице!

10 Я шетахъ поле Дреново,

Я видох̔ъ момче убаво;

Давай ме тате, за него:

Сама че д’идемъ по него».

Башта му вели-говори:

15 «Штерко румено, румено:

Я те недавамъ за него».

— Кърши́ла врата по него.

 

 

101

 

 

№ 33.

Г. Радоміръ; 1 декабря 1879 г. записано со словъ Таски Моавійскаго.

 

(тоже).

 

Здравче-вѣнче, цвѣте меришливче!

Берáли те моми́ и невѣсты!

Я здравче му дума продумýе:

Не ме бера моми и невѣсты —

5 Корень ми е подъ Соканоенъ-камикъ;

Ка ми дóйде пролѣтъ на Дюрдëвъ день,

Тогаj си се язе разви́вамъ:

Умеришемъ горица зелена,

И коj мине, и се ми одкине,

10 То ме тура оно у пазуке,

И ме нóси оно у пазýке,

12 Да си віе тія виты вѣнци.

 

 

№ 34.

Соф. поле, с. Кремиковци; 2 февр. 1880 г. записано со словъ Стефана Милчëва Крачуна.

 

(НА ЮРЬЕВЪ ДЕНЬ).

 

Рано рани светы Дëрде,

Да, ми, иде, да обиде

Да обиде синурето,

Синурето по полето;

5 Веселъ ойде, скербенъ добдé;

Никой него не сегледа.

Посрѣшнá го Божья майтя,

Па му тио одговора:

«Слава Богу, светы Дëрде!

10 Веселъ ойдешь, скербенъ дойдéшь!

Какво ти синурето

Синурето по полето?»

— «Слава Богу, Божья мале!

Нали піташь, да ти кажемъ:

15 Есенина церна угарь,

 

 

102

 

Пролѣтнина не никнала».

Божья майтя одговара:

«Слава Богу, светъ Дëргіе!

Тая ли се грыжа грыжешь?

20 Да ми доде день Спасовъ-день,

Даште Господъ ситна роса;

Па да идешь, да оби́дешь.

Дошелъ день Спасовъ-денъ.

Та е ранилъ светъ Дëргіе,

25 Та отшелъ да обиде,

Да обиде синурето,

Синурето по поле-то;

Подковалъ е добрá коня,

Та я отшелъ, да я обишéлъ,

30 Обишелъ синорето по поле-то;

Скорбенъ ойде, веселъ дойдé.

Посрѣшна го Божья майтя,

Посрѣшна го, попита го:

«Слава Богу, светъ Дëргіе!

35 Какво ти е синорето,

Синорето по поле-то?»

Нади питашь, Божья майтя,

Нали питашь, да ти, кажемъ:

«Есенина—конъ потá(не),

Пролѣтнина до зенгіи».

 

 

№ 35.

Село Невѣстино, Кюстендильскаго округа, близъ Кадіина моста; записано 8 дек. 1879 г. со словъ Стоицы Лазарева.

 

(тоже).

 

Светыи Гëрги коня ях̔нá.

Когá ях̔нá, веселъ ях̔нá;

Та си пойдé по полé-то,

Да обиде орачé-то,

5 Орачé-то, овчарьé-то,

Овчарьé-то, конярьé-то.

Когá ойде светый Гëрги,

Когá ойде, веселъ ойдé.

Орачьé-то сѣдатъ-плачатъ,

10 Овчарьé-то сѣдатъ-плачатъ,

Конярьé-то сѣдатъ плачатъ;

Светый Гëрги веселъ ойде,

Оттудъ веселъ, оттамъ иленъ.

На срѣшта му стара майтя

15 Каже: светый Гëрги, мили сину!

Зашго толко веселъ ойде,

А сегá ми тóлко иленъ идешь?

И онъ скаже на майтя:

«Како да не самъ иленъ?

20 Орачьé-то сѣдатъ-плачатъ,

Овчарьé-то сѣдатъ-плачатъ,

Конярьé-то сѣдатъ-плачать:

Све-то поле погорѣло».

— Каже:

25 «Светый Гëргю, мили сину!

 

 

103

 

И товá ди те майтя да учи?

Я си ойды на нова-та церква,

Та зáпали семдесе жълты свѣшты,

И се моли на милна-та Бога,

30 Да зароси тая ситна росá,

Та прерóси товá свéто поле;

Тога яни́, светый Гëргю, мили си́ну,

Тога яни коню дорушáна;

Та си ойдешь по полé-то,

35 Да обидешь орачьé-то».

— Кога ойдé светый Гëрги:

Орачьé-то оратъ-поятъ,

Овчарьé-то пасатъ-поятъ,

Конярьé-то пасатъ-пóятъ.

40 — Светый Гëрги веселъ ойде.

На срѣшта му стара майтя

И скажуе на него:

 «Оты тако иленъ ойде,

А сегá тако веселъ идешь?»

45 — Какó да не самъ веселъ?

Орачьé-то оратъ-поятъ,

Овчарьé-то пасатъ-поятъ,

Конярьé-то пасатъ-поятъ;

Овцы-те се изъегниле,

50 Кобиле се иждреби́ле—

Не се знае, мáмо,

Кое е гулемо, кое е малено,—

И мóе коне Дорушано

54 Не може да изгори трава дѣтелина.

 

 

№ 36.

Соф. окр., с. Опій-цвѣтъ; 6 февр. 1680 г. записана со словъ крестьянина Стояна Мильчова Лагариина.

 

(тоже).

 

Светы Дëрджа коня́ ковé,

Па си коня́ лэпо оружало,

И сл верли коню на рамена,

Да обиде сичко поле.

5 Оды Дëрги, оды и па види:

«Пролѣтнины не никнали,

Есеницы изгинали»,

И си дойде светы Дëрги

И си дойде иленъ, а отиде веселъ.

10 Стара майтя го питуе:

«Леле синко, светы Гëрги!

Веселъ си ойдé, а ух̔иленъ ми дойдé?

А онъ си и одговора:

«Леле майко, мила майка!

 

 

104

 

15 Како да не самъ уиленъ?

Пролѣтнины не никнали,

Есенины изгинали».

Когá биде день Спасовъ-денъ,

Па си ойде светы Гëрги,

20 Да обиде сичко поле:

Есенины у вретенце,

Пролѣтнины класъ вьрлили.

И си дойде светы Дëрги,

И си дойде веселъ.

25 Стара найти го питуе:

«Леле, синко, светы Дëрги!

Саде ты-си веселъ дошелъ?

Одговара светы Дëрги:

«Есенины у вретенце,

Пролѣтнины класъ вьрлили —

Та за това семъ веселъ!»

 

 

№ 37.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(тоже).

 

Ой, мили светы Дëрдë!

Светы Дëрдë церкве мете,

Церкве мете, книга чати,

И си рони дробни сьлзи.

5 Согледа го стара майтя

И говори на светый Дëрдë:

«Зашто синко, церква метешь,

И си чатишь бѣла книга

Бѣла книга — церно пасмо,

10 И си рóнишь бѣлы сьлзи?»

Светый Дëрдë говорише:

«Малеле, мила майчице!

По лѣто берететь нема»,

Майтя му вели-говори:

15 «Ой, мили светы Дëрдë!

И това ль да те учимъ,

Да те уче-да науче:

Ноштемъ роси ситна роса,

Денемъ грѣе ясно сълнце,

20 Туре поле на распара;

Па си чекай една недѣля,

Па си яны Врана коня,

Та си ойды у полé-то,

Да си ви́дишь равно поле,

25 Да си видишь беритето».

Послуша си Дëрдë стара майтя:

Ношкемъ роси ситна роса,

Денемъ грѣе ясно сълнце,

Тури поле на распара».

30 Па си ях̔на Врана коня,

Па си ойдé у полé-то,

Та си видé беритéто:

 

 

105

 

Пролѣтни-те никнали

Есени-те му класи́ли;

35 Радýесе светы Дëрдë;

Настоясе на поле-то,

Па си дойдé светы Дбрдë

Дойдé при негóва стара майтя,

Та на майтя си казуе:

40 «Малеле, мила майчице!

Есени-те ми класи́ле,

Пролѣтни-те ми никнале

43 Полé-то ми е вéсело.

 

 

№ 38.

(Загорье) Берков. окр., с. Гушанци; 13 февр. 1880 г. записана со словъ Герасима Русинова.

 

(тоже).

 

Очудилсе Стояно

Очудилсе, че нема,

Че нема ваклошина да закóли,

Да закóли на Дюрдевъ день.

5 Дигналъ ми се заранъ-та,

Та ми преодылъ деведесé кошары,

Не можелъ да си намѣри ваклошина.

И си вервалъ на-дóми.

И майтя си него заклала,

10 И мила му черевца,

И надѣла го на раженъ;

Занела водица одъ черевца,

Та плиснала на прадиште-то.

И тамо е на Бога се свидело;

15 Та проникнали два ваклени ягенци.

 

 

106

 

 

№ 39.

Берков. окр., село Котеновци; 16 февр. 1880 г. записана со словъ Стояна Мурги.

 

(НА СПАСОВЪ-ДЕНЬ — ВОЗНЕСЕНІЕ).

 

Дошло е доберъ день

День Спасовъ-день.

Сбралисе чорбаджіи по меаны —

По меаны, по кафене-те,

5 И свекъ си канаше,

Кой де-ка нá гостье идé:

Едынъ у братъ нá гостье идé,

Едынъ у сестра нá гостье идé;

Едынъ човѣкъ немаше нигде никого,

10 Дé-ка нá гостье иде,

И си заверна, та жалба дожалѣ —

Нема, де-ка на гостье д’иде;

Па си отидé, да си пита,

Да си пита своя стара майтя:

15 «Малеле, Малеле, старо майтë!

Саль мене ли родило?

Та не си ли родило

Ошь едны брато, или сестрица»?

—«Родило семъ, сине, родило

20 Родило семъ ти сестра,

Ама Турци занесоа твоя мила сестрица;

Я самъ чула, че войвóда воды;

Ама не дѣй д’идешь:

Да се уплати отъ тебе —

25 Че си ты много юначенъ».

—«Ты ми мила майко кажи́;

Я нышто нештéмъ напрáвимъ».

 

 

107

 

— «Да идешь, сине, у óня градъ,

Да идешь нá гостье на войвода,

30 На войвода — при сестра си».

И онъ си стега коня, да си идѳ,

И стéгне и отидé.

Задалъ се отъ широко поле —

Сестра му отъ пéнджеръ глéда

35 И си реди измитярки:

«Ела, да глéдате, кóя-та делія?

Да ли е наша войвóда,

Да ли е друга войвода?»

—«Не е наша войвода,

40 Но е друга делія,

Делія много юначна».

И долѣте онъ на порты

И рече:

«Отворете ми врата, сестро!»

45 Рече сестра:

«Затворете врата, мои слуги,

Ударете деветъ ключеве на порты»;

Онъ се помоли ошь еденъ путъ;

И па ýдари со-съ топузъ у врата

50 Та си строши тія врата:

Ýлезна при сестрá си;

И сестра му го срѣшна,

Срѣшна го со-съ кю́пава ракія,

И метанія му чини:

55 «Прости; брате, че ти грѣшила!»

—«Да ти е просто!»

Наредила сестра измитярки —

Та измѣшаа вино — ракія —

И го опои́ла, и го у сенъ оборила.

60 Зáспа младъ юнакъ;

А го сестра верза наопако,

 

 

108

 

И го ферли у тевни тевници.

Кá дойдé войвóда,

И видé, че му е пóрты стрóшены,

65 Пита:

«Зашто ми е пóрты стрóшены?»

—«Дошелъ ми е брато ми,

Па че тебе да погуби,

Мене да си воды;

70 Я го верзала наопако

И ферлила у тевни тевници:

Да изведешь го на срѣдъ дворы,

На срѣдъ дворы да посѣчешь».

И войвода извади го на срѣдъ дворы,

7б Па си тергна сабля да го сѣче;

Пóмоли се му младъ юнакъ:

«Не мой мене сѣчи у тесны-те дворы,

Но извéды мене на широко поле,

Да ти дворы не окервавимъ —

80 Зашто много семъ юначенъ,

Мнóго кéрви и́мамъ».

Изведе го на широко поле,

Па си тергна сабля, да го сѣче;

Пóмоли се нему младъ юнакъ:

«Поведи ме оште пóдалекъ,

Пóдалекъ оть твои-те дворы».

Поведе пóдалекъ одъ дворы,

И си тергна сабля да го сѣче;

— «Че ти са иолииъ нетто:

90 Да отвершешь ми отъ сабля

Самъ маличекъ перстъ».

Послушало луда войвода,

И си óтверза му самъ маличекъ перстъ.

И тогива узе онъ отъ маличекъ перстъ,

95 Отъ маличекъ перстъ сабля,

 

 

109

 

Та посѣчé войвода;

Пай отидé при сестрá си на дворы.

Рекла негова-та сестра:

Излезте, та излезте измитярки,

100 Да видите, каква е делія иде —

Млого е юначно, па сердито;

Да ли е верла измама?

Или е наша войвода?»

И въеднага онъ долѣте —

105 Та си бутна-óтворе порты;

И срѣшнаа го и му се преклониа:

«Просты ме, брате, много прегрѣшия!»

— «Че ти простымъ!

Измѣша катранъ у ведри́ца,

110 Па узе катранъ, та я обля,

И запали я одъ глава-та до доле,

Да си нему свѣти;

Па-й нареди робини-те,

Да му правя ракія —

Да му служа гóстье,

116 А сестра му свѣти свѣтія.

 

 

№ 40.

Соф. поле, с. Кремиковци; 2 Февр. 1880 г. записана со словъ Стефана Мильчева Крачуна.

 

(НА ТРОИЦУ — ДУХОВЪ ДЕНЬ).

 

Кирле ресле—Господи помилуй!

Света Тройца слезни оз-горе,

Та си влезни въ село,

Та исварай кмете, кметице!

 

 

110

 

5 Куни да носимъ, Бога да молимъ:

«Я дай ми Боже ситна росица—

Пó горѣ руйно, пó полѣ ситно,

Трѣва да расте, паунъ да пасе,

Паунъ да пасе, перья да рони,

10 Перья да рони, моми да бератъ,

Моми да бератъ, китки да віятъ,

12 Китки да віятъ, момци да зиматъ.

 

 

№ 41.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Таски Петрунова.

 

(Объ Авраамѣ и Исаакѣ).

 

Слуга служи Аврамъ гостолюбевъ.

И е собралъ педесé дружина:

«Яжьте, пійте, братья и дружина!

Да ми даде Господъ óдно мушко дете!

5 Очемъ него на Бога курбанъ да давамъ».

Породисе това мало дете

И рекло на майтя-на башта:

«Леле иале, леле моя стара башта!»

И се дошли два бърза а̔нгеле,

10 Два а̔нгеле — три Божи́ пóстоле.

Дума дума Аврамъ гостолюбенъ:

«Слушате ли ви два бърза а̔нгеле,

Два а̔нгеле—три Божи́ пóстоле!

Очемъ него курбанъ да си давамъ».

15 Та си дума Аврамъ гостолюбенъ,

Та си дума на дете Исакче:

«Я си ойды у суво — то лозье,

Та набери три огнëве дьрва,

И приготви три казана вода,

 

 

111

 

20 Я че дойдемъ, курбанъ да се колимъ».

И детé башта послушало:

Приготвило три огнëве дьрва,

Приготвило три казана вода;

И тогай се башта продумало,

25 Продумало на дете Исакче:

«Леле сине, леле мили сине!

Я што чемъ курбанъ да си давамъ?

Очень тебе на Бога курбанъ да се давамъ».

— А дете му дума продумáло:

30 Чуешь мене, тате, Аврамъ гостолюбенъ!

Оты ты мене дóма не казáлъ?

Да се проста одъ моя майтя,

И одъ моя брайтя и дружина.

А башта му дума продума:

35 «Слушай мене, дете Исакче!

Язъ бѣ тебе на Бога курбанъ обрекло;

И кадъ ты се породи́,

И, ми, рече: «татко и пай мамко!»

Я въеднагъ курбанъ на Бога те обрéкло».

40 Послѣ това дете дума продумало:

«Я ми вержи раце и оа-й нодзе,

Да не рипнемъ, да те не убіемъ».

И Аврамъ му верзало раце па-й и нодзе,

Па-й си мах̔на со сабля димиція,

45 Та си ма х̔на на лѣва-та страна.

И тогай си дума продумаа,

Продума х̔а два Божи а̔нгели,

Два а̔нгели — три Божи́ постоле:

«Слушай мене, Аврамъ гостолюбенъ!

50 Я си мани на десна-та страна:

Што закачишь, то оно твое».

Закачиль е деветъ вакли овнове.

53 Това си е на Бога курбанъ!

 

 

112

 

 

№ 42.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 8 дек. 1879 г. записана со словъ Стоймена Атанасова.

 

(Тоже).

 

Излезна Аврамъ, бре, богатый,

Излезна на равны друмове,

И повервея тія дóбры госты,

Повервея, на монастырь да одатъ.

5 Та говóри Аврамъ, бре, богатый:

«Пійте, яште, мои добры госты,

Пійте, яште и на Бога се молете,

Да васъ Господъ молба че пріима:

Эве, стана деведесé годи́на,

10 Камо смо ми земали се

Со-съ стара баба Исака,

Одъ свое сердце чедо немаме;

Пакъ се молиме на Господа,

Да ны дадé чедо одъ серцé-то, —

15 И не сакамъ ногу да живѣе,

Да живѣе само три годины.

Колко одъ серца чедо да познавамъ,

Пакъ на Бога курбáнъ че го давамъ.

И мина време, време три годины,

20 И дáде Господъ чедо одъ серцé-то;

И живѣало, таманъ, три годины.

И слезнá Гаврилъ Божій рангелъ

На Аврáма по тія разговора:

«Э, Авраме, Авраме, бре, богатый!

25 Што си на Бога, курбанъ обрекелъ,

Оты го, Авраме, недавашь?»

И проговори Аврамъ, бре, богатый:

«Э, Гавриле, Божій, бре, рангеле!

Я што семъ на Бога обрекелъ,

 

 

113

 

30 Я се назадъ неповраштамъ,

Амо сакамъ, на Господа да се помолимъ,

Да го арыжи Господъ оште до три годинъ —

Да стáне дете шесъ годины,

Да го дадемъ на големо училиште,

35 Да изучи кни́га вангеліе;

Тогава ше стане поголемъ курбанъ.

И аризá го Господъ оште три годинъ,

И станá детé-то шесъ годинъ.

Пакъ слезнá Гаврилъ Божіи рангелъ:

40 Х̔айда, Авраме, Авраме богатый!

Ште да давашь на Господа курбано».

И зема Аврамъ, бре, богатый,

Зема сребрены ножеве,

Да закóле негово-то машко дете;

45 Тури́ го на десно колѣно

И фанá да остри сребрены ножеве;

Я дете му тія разговора:

«Авраме, Авраме, башто, бре богатый!

Дали чешь, Авраме, пѣтелъ да закóлешь,

50 Ели чешь на Господа курбанъ да колешь».

Но Аврамъ тога си фана,

Фана машко детé,

Да го коле курбанъ на Бога.

И продумá Гаврилъ Божій рангелъ:

5б «Стой Авраме, Авраме, бре, богатый!

Това на Бóга курбанъ неште да буде;

Само земи една прачка дренова,

Та удари на черна-та земня,

Че излезнатъ три черна овнове —

60 Они четъ на Бога големъ курбанъ да бидатъ».

Земá Аврамъ, бре, богатый,

Земá прачка дренова,

Та удари на черна-та земня —

 

 

114

 

Излезнали три черна овнове.

65 И тогай земá Аврамъ богатый,

Зема сребрены ножéве,

Закла три черны овнове:

Овнове курбанъ бидóа

И на Аврама дете остана.

70 И детé му славно, бре, биде —

Ученъ биде мъжь (sic)

72 И рани башта-та.

 

 

№ 43.

Село Невѣстино, Кюстендильскаго округа; записана 6 дек. 1879 г. со словъ крестьянина Стоицы Лазарева.

 

(О св. Іоаннѣ Рыльскомъ).

 

(СВЕТЫЙ ІОВАНЪ КОГА СЕ ПОКАЖА, ДА Е СВЕТЕЦЪ).

 

Бѣше то едно дѣте сироче.

Послѣ се уцанилъ еденъ човѣкъ,

Уцанилъ се еденъ говедарь;

Одкара говеда, да ги пасе,

5 Загуби́ крава со-съ теле;

Когá дойдé домоска,

Чорбаджія почна да го біе,

Да го біе за крава-та;

Товá бѣше карáло

10 Презъ една водá голема:

Соблечé дрея отъ негó,

Та тури на вода-та,

Да пройде презъ вода-та,

Да тражи крáва-та;

 

 

115

 

15 Ойде, найдé крáва-та,

Па зеиá телé-то,

Па тури дрея на вода,

Па пройде презъ вода со-съ теле.

Чорбаджія го пази.

20 Кога пройдé презъ вода-та, дома дойде;

Чорбаджія донесе арижаго теле-то:

И теле-то бѣше шарéно,

И теле-то бѣше машко;

Чува го три годинъ време.

25 И когá си пойдé на три годинъ време,

И отиде на Скри'но,

Монастырь да прави на Скрино-то; [1]

Това Скринци сакаа, да го погубатъ.

Па той побѣгнá со-съ волъ,

30 Гони́а го до Мердиште [2]

И ванаа го, земаа вола,

Та заклах̔а и него посѣ́коа.

И това створисе орелъ Таликна [3].

Оттáмока ойде на Рыла,

35 Па тамока започне монастырь.

Сѣдé орелъ три годинъ врѣме,

И тамо монастырь прави;

Оттамо го погнаа Рыльчане.

 

 

1. Село Скрино находится близь монастыря св. Димитрія, чтò у рѣки Струмы, между мѣстечкомъ Бобошевомъ и селомъ Скрино. По распространенному въ народѣ преданію, этотъ св. Іоаннъ Рыльскій постриженикъ Бобошевскаго монастыря. Въ с. Скрино до сего времени указываютъ пещеру, гдѣ обиталъ святой. Жители этого села говорятъ о св. Іоаннѣ, какъ своемъ, но опровергаютъ преданіе, будто ихъ предки преслѣдовали святаго; они, когда заводится рѣчь объ этомъ, обыкновенно замѣчаютъ: «кой знае, што е билó?»

 

2. Село Мердиште находится въ Дупничскомъ округѣ, недалеко отъ Скрино.

 

3. Сказитель не понималъ этого слова; на мой вопросъ не могъ дать отвѣта.

 

 

116

 

Тога отиде у една пустылія,

40 Де е сега светый Іованъ.

И затекоа го тамъ ошь еднашь:

42 Одсѣкли му десни́ца и однесли у Росія.

 

 

№ 44.

Село Жилинци, Кюстенд. окр,; 6 дек. 1879 г. записана со словъ Миты Славеевой.

 

(Св. Недѣля съ Архангеломъ Михаиломъ строятъ изъ св. дерева мостъ и входятъ въ рай).

 

(хороводная).

 

Заспáла Света Недѣля.

Светы Рангелъ на скýты,

Светыя светцы буды,

Та и буди светая Недѣля:

5 «Стани ми, света Недѣля,

Да идеме света Гора,

Да снéмо светó дерво».

Станала света Недѣля;

Та ойдóа света Гора,

10 Одсѣкоа свето дерво,

Та превили у рай мостъ;

У рай мостъ има стевы,

Да минýагь мертвы души.

Си душици заминáли,

15 Три се души останале —

Они биле яко грѣшни,

Та у рай ги не пушта:

Една душа много грѣшна —

Дечи́це е керштевáла,

20 Повои имъ не давáла;

Друга душа ëшь погрѣшна —

Чуждо прела, чуждо ткала,

Отъ чуждо-то остаяла

И нойна-то притурала,

25 За товá е ногу грѣшна,

Та у рай я не пушта;

Третя душа ëшь погрѣшна —

На мома покуди́ла,

Монастырье растури́ла,—

30 За това е ногу грѣшна,

Та у рай я не пушта.

 

 

117

 

 

№ 45.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(«Прошетна се Огняна Марія»).

 

(хороводная).

 

Прошетнáсе Огняна Марія,

Прошетнасе изъ Легенско поле;

На срѣшта ю братъ света Илія,

И по него братъ светы Гëргіе:

5 «Добра срѣшта, пресвета Маріе!»

— «Далъ Богъ добрó, братъ, светы Иліе».

— «Каде ч’ идешь Огняна Марія?»

Проговори Огняна Марія:

«Э, ты-зе-ка, братъ, светы Иліе!

10 Че си идемъ при милного Бога,

Да ми дадé клю́чи и катáнци,

Да заклю́чимъ небо и па земня —

Деветъ годинъ капка дóжда нема,

Да си пукнетъ земня деветъ латы,

15 Да пропадне конë со-съ юнакъ,

Да пропадне рало со-съ волóве:

Синъ си башта за башта незнае,

Но го знае — момóкъ да му биде, —

Штерка майтя за майтя не знае,

20 Но знае момкина да биде,—

Братъ си сестрá за сестрá незнае,

Но е знае — любне да му биде».

Отидé си Огняна Марія,

Отидé си при милного Бога.

25 Далъ и Господъ ключи и катанци;

Заключи́ла небо и па земня:

Деветъ годинъ капка дождъ немало,

 

 

118

 

Пукнала се земня деветъ латы,

Пропаднало рало со-съ волове,

30 Пропаднало юнакъ со-съ врана коня.

 

 

№ 46.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавійскаго.

 

(Св. Ангелы возвращаютъ душу умершему единственному у матеря сыну).

 

Разви́ласе чума Руселія,

Развиласе, на два нова града:

На день біе двѣсте и дваесе,

На ношъ біе триста и тріесе,

5 Па-й не се е на градъ запознáло;

Ка удари́ едéнъ синь у майтя,

И тогай се на градъ запознало:

А майтя му плаче и говóри:

«Леле, сине, леле мили сине!»

10 Когá са си дете однели,

Та са го погребли,

И па-й майтя му плаче и говóри:

«Леле сине, леле мили сине!

Мека ли е земняна постеля,

15 Мека ли е камена зглавница,

Мека ли е земняна завивка?»

Прати Господъ два берза ангела

Два ангела, три Божи постола:

«Я слезнéте доле на земня́-та,

20 Аку да е одъ милосъ, скоро-бърже

Скоро душа да вадите,

Аку да е одъ жалба, скоро-бърже

Скоро душа да дáвате!»

Слезнали са два бърза ангела,

 

 

119

 

25 Слезнали са три Божи пóстоли;

И вишли се, де-ка е одъ жалба,

И они са въеднакъ душа дали́ —

И си станá еденъ синъ у майтя,

И продумá на негова майтя:

30 «Леле мале, леле моя стара мале!

Зашто мале, ты-зи толко плачешь?»

Какó дете на майтя продума,

33 И онá се съ душа раставила.

 

 

№ 47.

Врачанскій окр., с. Дупни-верхъ (Турлаки), въ Старой-Планинѣ; 12 февр. 1880 г. записана со словъ Петканы Дулиной.

 

(Чума «Дергина»).

 

Загради Господъ монастырь —

Ни ти на небо, ни ти на земи —

Между двѣ-те планине,

Между темни облаци —

5 Одъ лудье ги заградилъ;

Па нема Господъ монастирь да догради:

Кламбале да се натуратъ,

Старыте лудье — подвале,

Маниньки децá, — прагове,

10 Млади ергенье — колове,

Млады девойки — преплите;

Запраты Господъ запраты

До деветъ чума да морагь,

Десета чума Дергина:

15 Одыла са, што одыла,

Морила са, што морила;

Си-те са чуми ойдóа:

Гóсподъ тефтерé прегледва;

Си-то тефтере реситены—

20 Те си чума Дергина.

Господъ си чума садеше:

«Чумо Дергино, Дергино!

 Тебе ли вика зла болѣсъ?

Ти не си била зла болѣсъ;

25 Кадé те праты, не идé,

Што те наредихъ — не сверши».

Господъ си чума садаше,

А она му са мóляше:

«Божеле немилостивенъ!

30 Што ти си Боже не смилостишь?

Тернье ми дреи сдраа,

Кремици нодзе срѣзаа;

Не мога, Боже, да влеза,

 

 

120

 

Да влеза у Стоянове дворове,

35 Че има тамо кучка на синджиръ,

Кучка со-съ дванáесе кýчета,

Кучета са ботничета».

Господъ си чума учаше:

«Чумо Дергино, Дергино!

40 Сторисе мечка стервница,

Та му при стадо отиды,

Та му то стадо порини,

Ега се псета одмами,

Тогай да се е влезнешь,

45 Да влезнешь у Стояновы дворове

Со-съ метла да ги взметешь,

Керезъ те да ги искарашь».

И чума се назадъ пóверна:

Сторише се мечка стервница,

50 Та при стадо Стояново отидé,

И му то стадо порина,

И онъ си псета одмами:

Тогай чума улезнá,

У Стояновы дворы улéзна.

55 Стоянъ на снаи прóдума:

«Я дарýвайте циганка,

Па да си излази».

Прóдума му дума чума Дергина:

«Я несамъ церна ци́ганка,

60 Я самъ чума Дергина;

Самъ-си ме Господъ дóпрати,

Со-съ метла да вы изметне,

Керезъ те да вы закарамъ»;

А Стоянъ се моли:

65 «Чумице, мила сестрице!

Млады да ми оставишь,

Борчове да ми извадышь».

Туку си товá издума,

Детенце писна у люльтя;

70 Та ги со-съ метла измела,

Та ги керезъ те искáра.

 

 

№ 48.

(Загорье). Берков. окр., с. Боровци; 13 Февраля 1880 г. записала со словъ Тодора N.

 

(Хожденіе мертвеца по бѣлому свѣту).

 

Чувала мала — мача [1], гледала

Доръ деветъ си́на рóдьены

На гурка [2]) и на махалко [3];

И така ги учувáла;

5 Станáли мáжи работны.

 

 

1. Мать.

2. Прялка.

3. Колесо въ прядильной ручной машинѣ.

 

 

121

 

Лазарь майти говори:

«Малеле, мома, родьена!

Назе чува момá учувá,

Станáле маже работны;

10 Напълни, момá, деветъ баклеци,

Узимай деветъ гривна чифтета

И деветъ китки низаны,

На деветъ сéла момá да идешь,

Деветъ мóми да гóдишь,

15 Та назе да си оженишь».

Майка Лазаря дочýла,

На деветъ села отидé,

Деветы-ты моми довела

Деветъ синове у жены,

20 Дойдé ми чума безредна,

Умори деветъ синове,

Умори деветъ жени;

Останали деветъ люльчета

И една стара баба неяка.

25 Деветъ-ти баба люльки люляла,

И люто Лазаря, кьлнеше:

«Сине Лазаре, Лазаре!

Господъ ти душу не прибра!

Низъ глáва трѣва изникне,

30 Косты ти земня изфéрли!

Я си дащерка не давамъ

На товá село Меново;

А ти я сине че дáде:

Нема вóда кой ми донесé

И лѣбъ да ми умесé,

И óгинь да ми накладé». Плакала,

та па кукала.

Я Богъ са жалба дожалилъ,

И Лазаря подплатилъ [1],

40 И, ми, Лазарь изъ гробá излезналъ,

Да иде село Меново,

Сестра Іована да си доведé,

Та майтя да си послýша.

Отидé Лазарь село Меново:

45 Край село оро играя;

Сестра Іована братко заглела

Хоро, ми, прекина,

И братко Лазаря фанáлá:

«Браткуле, братку, Лазаре!

50 Деветъ годинъ, ка’ ме дáдохъ ты,

Мене не сте ми дошли́;

Зашто, сеги́ че идешь?

Ели е мама умрела,

Ели е нѣкой милой снашици,

55 Или мили братя рóдьены?»

— «Млóгу ти здравье одъ мáма!

Да идешь, момá, со-съ мене:

Мáма си жени преунýкъ;

Да дойдешь, мома, сестрица,

60 Да идеме со-съ тебе».

Сестра Іована и братко пошли

Настанáли горá зелéна;

Низъ горá слáвія че пее:

 

 

1. Т. е. оплотилъ (воскресилъ).

 

 

122

 

«Де-къ се чуло, видело,

65 Живъ човѣкъ съ мертавъ да хóди!»

Дочула сестра Іована:

«Браткуле, братку Лазаре!

Яле, ми, славіа ка’ пее:

«Какъ се чуло, видело,

70 Живъ човѣ́къ съ мертавъ да ходы».

Лазарь сестри си говори:

«Тайсе, сестра тайсе!

Ты имашь славій лажóвны».

Вервели, што са ходы́ли,

75 Іована братку испитува:

«Браткуле, братко Лазаре!

Зашто ты, братку, душа смерды́

Душа смерды́ на базе [1],

Я ты парцелякъ на попарена мирише?»

80 Вервели, што са вервели—

Яла край село че дошли,

Яла си братко говóри:

Сестро-ле момá Іовано!

Я земи тоа патъ,

85 Да идешь, мома, дома;

Я ше останемъ гробишта,

Ранена коня да си напасéмъ,

Па ше те, момá, пристигнемъ».

Сестра му дома ошелá,

90 Лазарь се у гробиште отшло.

Ку’-ту ми дóма ошелá,

Майка и плака и виче,

Сина Лазаря кьлнеше:

«Сине-ле, сине Лазаре!

95 Господъ душа да ти не прибере!

Изъ глава трѣва изникне,

Косты-ты зéмня исфéрли!

Че я дащерка недáвамъ

На товá село Меново —

100 Меново село далечино

Не може да си дойде,

Та майтя да си послуша».

Іована на врата дошлá,

И на майтя говóри:

105 «Малеле, мома рóдьена!

Отвори, мома! што плачешь?»

Майка и врата отворила.

Ку’-то у кышта увлезнала,

Жива се съ майка здравили—

110 Мертвы се пуштили.

Остана слано и благо

За тія верли душмане.

        ___

Това се тамо сторило

Та се у пѣсень турнáло.

115 За ваше здравье — за наше,

За млого годинъ.

 

 

1. Особенная вонючая трава.

 

 

123

 

 

№ 49.

(Загорье) Берков. окр., с. Боровци; 13 Февраля 1880 г. записано со словъ Тодора N.

 

(Вѣрованіе въ предсказанія календаря (оракула)).

 

Рано, ми, рани младъ Тудоръ

У светá млáда нéделя.

Заметна кожувъ лисиченъ,

Узелъ, ми, тежекъ календарь,

5 Отважда дерква шарена,

Та да се Богомъ помоли

У светá младая неделя.

Ку’-то, ми, отшелъ у церква,

Запалилъ дéветъ кандилé,

10 Та се Богомъ помóли:

«Божеле, мили Господи!

У календарь ми се пáдаше,

Че ште да гиня,

Да гиня одъ своя майтя родьена».

15 «Тудоръ надалеко ше бѣгне

У големъ градъ у Влашка,

Ага се годинъ поминатъ —

Деветь годи́ны да сѣди,

Да сѣди у Блашка земня Богданска».

20 И такá Тудоръ побѣгнá

У Влашка земня Богданска;

Деветь годины посѣделъ,

Тежко иманье спечалилъ;

Агá си годинъ поми́нать,

25 Тудору майка да умре,

Тудоръ дома да се врашта:

И така Тудоръ спечáлилъ,

Спечалилъ тежко иманье,

И се назáде поверналъ.

30 Прикупилъ Тудоръ овчаре,

Овчаре и говедаре,

Стока-та да му закаратъ

На село-то Борованъ [1].

Деветь годины поминали

35 И десета му подбрала,

И такá Тудоръ кóня стегнáло,

Настанá Баштино росно ливадье.

Цено Тудуру говори:

«Враштайсе, батë, назаде!

40 Това ти́ не е на добрó»

Тудуръ три паты коня припушты́,

Три паты калпакъ паднáло.

Наставали село Борованъ.

Край село-чешма шарена

45 Либе му Петкана стояше;

Тудуръ Петкана загледá,

Тудуръ си при нея дойде,

И, ми, Петкáна питаше:

 

 

1. Село въ Врачанскомъ округѣ.

 

 

124

 

«Либеле, либе Петкано!

60 Петкана, младо невѣсто!

Има ли товá село конакъ,

Конакъ да лежимъ —

Сто гроша давамъ за оборъ [1]

Двѣ иляды давамъ, у васъ да спимъ».

55 Постой, почекай либе Тудоре,

До дома да се посвéрнемъ,

Да питамъ стара майка родьена —

Че ние сме двѣ жени́

Двѣ жени — довици».

60 И така шарены поди [2] дигнала,

Ка-мъ-то, ми, дóма тéчаше,

Стара свекéрва питаше;

И си Петкана майка пи́таше:

«Малеле, мила родьена!

65 Терговче мало пи́таше,

У назе моли да дойде —

Сто гроша дае за оборъ,

Иляду дае, у насъ да си спи».

Петкани свекерва говóри:

70 «Иды терговче, мома, излажи —

Ага она-зе да дойде,

Тежко иманье да земеме».

И така она терговче викнáла;

Тудуръ на свайга домъ отиде.

75 Яле се пили ношь-та.

И Петкана свекéрви говóри:

«Малеле, мила родьена!

Яло, мале, терговче, и пило;

Оче мало да поспи;

80 Иды, ми, мамá, постели:

Шарены озглавницы натурай».

Она му озглавницы натурало

Озглавницы шарены;

Двама са Петкана и Тудоръ легнáли,

85 Легнали, та се заспали.

Ноштá се дигнала стара баба:

Узéла влашко ножленце,

Само при Тудоръ очела,

И така врата отвóрила

90 И Тудору глáва узéла.

Петкана се собýдила —

Викнáла, та заплакáла:

«Малеле, мома, старице!

Каквó се чудо стори́ло!

95 Нали е, мамо, нашъ Тудоръ,

Де-ка у Влашка побѣгнá

У тая земня Богданска?

Деветъ годинъ го не мало,

Десета година че дойдé.

100 Мале, мома, родьена!

На ли е то нашъ Тудоръ?»

Свекерва Петкани говóри:

«Дигнисе, мома, дигнисе!

Тудору да си спастриме [3],

 

 

1. Сарай, малорус. обóра.

2. Исподница.

 

 

125

 

105 Тежко иманье ни остане;

Комшіи да ни не чуять,

Иманье да не узематъ».

Тудору ноштась спастрили,

У буниште го турнáли,

110 Останá тежко иманье

За тія верли душмавье.

 

 

№ 50.

Кюстенд.-Бан. окр., село Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(Будетъ болгарскій царь изъ болгаръ [1]).

 

Бугаринъ че царь да биде —

Бугарска войска че бере.

Кой има сива че праты,

Кой сина, кой ми́ли брата;

5 Сиракъ Стояна нема сина,

Нема сина, ни брата:

Та си оды по дворове

И си рони дробни сузи,

И си трóши бѣли рацѣ;

10 Онъ си има деветъ штерки,

Десета-та Радули́нка;

Радулинка наймаленка,

Наймаленка, найубенька

Согледа го одъ високите чáрдаци,

15 Па на башта си говóри:

Аво тато, мили тато!

Зашто, тате, по дворъ шеташь,

По дворъ шеташь дробни сьлзи ронишь

И си трошишь бѣли рацѣ»?

20 —А башта му говоряше:

«Радули́нко, мило штерко!

Та не чу ли — не разбра ли,

Съ ношти вечеръ на чешма-та

Каковъ си е ферманъ дошелъ,

25 Ферманъ дошелъ, аберъ донелъ:

«Бугаринъ че царь да биде —

Бугарска войска че берагь»;

И язъ сирома ни мамъ сина,

Нимамъ сина, нимамъ брата,

30 Салъ си имамъ деветъ штерки,

Десета-то Радулинка,

Радулинка наймаленька,

Наймаленька, найýбава».

Проговори Радулинка:

35 «Не бой, ми, се, мили тате!

Отиди си на Новъ-Пазаръ на панагиръ,

Та ми купи машко руо и оруже,

И ми купи остра сабля,

Остра сабля — посѣкліе,

 

 

1. Пѣснь эта поется на хороводахъ.

 

 

126

 

40 И ми купи тенка пушка,

Тенка пушка нишанлія,

И ми купи Врана коня,

Врана коня — игралія,

И ми купи буйно копье,

45 И ми купи шаренъ калпакъ;

Подсѣчи ми руса коса,

Остави ми руси перчикъ';

Я че идемъ силне войске

Со чи́чины сынове —

50 Напредъ предъ войске че одымъ

И зеленъ байракъ че нóсимъ».

Тамъ седѣла деветъ годинъ.

Когá дошлó «Лазарица»,

Улезнáло у яéро при коньé-то,

55 Улезнáло — запояло «Лазарица».

Дочула е цари́ца — та,

И говори:

«Тако м’ Бога, честитъ царь!

Имашь момá у войске-те».

60 Я царо не вѣруе.

Па сидѣла ошь три годинъ време.

Де сидѣла дружина,

Се трава-та весела,

Де седѣла Радулинка,

65 Тамъ трава-та повенала:

Радулинка у уста вода носи́ла,

Та трава-та насипала,

Та и тамъ трава весела била.

 

 

№ 51.

Село Жилинци, Кюст. окр.; 6 дек. 1879 г. записана со словъ Стойны Стояновой Чекеренды.

 

(Бѣгство влюбленныхъ [1]).

 

Извикнáла е Янинка:

«Бре варай Боже! до Бога

Одъ таа кашта богата,

Одъ тія люде джелéпи:

5 Весъ день перемъ и мѣсимъ,

Са ноштъ свила препридамъ

Золви за танки дáрове;

Да имамъ негдѣ нѣкого,

Бре, ако би не бѣгало»,

10 Дочуе Петрé тергóвецъ:

«Айде, Янинко да бѣгамо!»

А Янинка му говóраше:

«Чекай, Петре, до година,

До година на Великъ-день, —

15 Свекоръ, свекрова на церква,

До двѣ ми золви на óро,

До два девера на камень,

 

 

1. Пѣснь эта поется на хороводахъ.

 

 

127

 

Младо войно на прошетъ;

Докарай кони, кочіи,

20 Дотовари имъ иманье».

Чекáлъ Петре до година,

До година на Великъ-день;

Докаралъ кони, кочія,

Натоварилъ имъ иманье:

25 Една кочія тонки дáрове,

Друга кочія Яни́нка. —

И се бѣгало на друга кашта.

 

 

№ 52.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(Жестокость гайдука [1]).

 

Билъ Богданъ, билъ арамлія

До седемъ — осемъ годины арамлія.

Войвода му говори:

«А Богдане, Богдане!

5 По тая гора зелена —

Богъ да не кара —

Колко си годинъ айдукъ билъ?»

Богданъ му вели-говори:

«Войводо, мори, войводо!

10 Деветъ семъ годинъ айдукъ билъ,

Деветъ семъ керви учинилъ,

Десето детé Стояно,

Живью го на раженъ пекохъ:

Накара башта да верти́,

15 Накара сестры да поятъ,

Накара братя да свиратъ,

Накара снáи да поятъ,

Накара майтя да яде;

Башта му верти и плаче,

20 Майтя му яде и плаче,

Братя му свиратъ и плачатъ,

Сестры му играть и плачатъ,

Снаи му поятъ и плачатъ.

Дете одъ раженъ говóри:

25 «Тателе, мили татице!

Потерни, мили тате, огино,

Изгорѣятъ церни очи,

Я ми додай студна вода,

29 Да растопа клето серце.

 

 

1. Пѣснь эта поется на хороводахъ.

 

 

128

 

№ 53.

(Заг.) г. Берковица; 13 Февр. 1880 г. записана со словъ вожатаго медвѣдя.

 

(ПОДЪ ПЛЯСКУ МЕДВѢДЯ).

 

Димитра малка мома!

Да ми дойдешь ютре нá вечеръ:

Да ми носишь руса коса,

Руса коса до пояса;

5 Премѣнисе, накитисе,

А верже се гердадже-то

Гердаджече су маниста.

Ште ти земемъ китка цвѣтя,

Китка цвѣтя одъ глава,

10 Китка цвѣтя ралебуша.

 

---

 

  

(В) ПѢСНИ ИЗЪ СЕМЕЙНАГО БЫТА.

 

 

№ 54.

Село Струга (въ Македоніи); 2 дек. 1879 г. записана со словъ г. Лазаря Хаджіева.

 

(Раннее развитіе половыхъ стремленій).

 

Жены ме, майко, жены ме!

Дури су мало-малено (повторяется стихъ)

Дури е жито ефтино, (bis)

Дури е вино ефтино,

5 Килныца вретя сто пары,

Ведрица [1] вино золота [2].

— «Не женамъ, синко, не женамъ,

Уште си мало-мáлено

О(д) дванаесе годины,

10 Одъ тринаесе пролéти»;

— «Ако ме, майко, не женышь,

Младъ харамія ке бидамъ

Со дваесъ и петъ дружина,

Кой нема майка, ни татко,

15 Кой носи кервава кошула»;

— «Ако идешь харамія,

Луто ке, ми, те прóкьлнамъ:

Тамо да, ми, се рáзболишь,

Да нема, кой да ти дойде до тебе;

20 Ты да си ýмрешь на-сáмо,

21 Гаврани́-те да те закопаятъ.

 

 

1. Сосудъ въ 12 окъ.

2. 30-ть паръ.

 

 

129

 

 

№ 55.

Г. Радоміръ; 1 дек 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Споръ двухъ братьевъ изъ-за дѣвушки и выборъ послѣднею младшаго).

 

Два се брата за момá караетъ;

Пóмладіë на старіë вели:

«Немой, брате, да се некáраме,

Свѣтъ со-съ насъ да се еесмѣе;

5 Ты ýдари гóра бершлянова,

А я че удримъ гóра чешмирóва;

Кой претечé на мóмины дворы,

Онъ че земе текмена девойтя».

Пóстаріë удри́ гора бершлянова,

10 Пóмладіë удри гора чемширова,

И два-та се на дворъ достигная.

Излезнáла токмена девойтя—

Што че она дарба да даруе?

Пóстаріë свилена кошуля,

15 Пóмладіë дуня стогодкина;

Не се чуда свилена кошуля

Алъ се чуда дуня стогодкина;

Де-ка си е дуня лѣтувала?

А де-ка си е дуня зииувала?

20 Лѣтувала момины дарове,

Зимувала мóмины пазуки.

И па-й се братья за мома карая;

И тога имъ мома продумуе:

«Кому дáдо свилена кошуля,

25 Онъ да биде мои́ стари деверъ,

Кому дáдо дуня стогодкина,

27 Очемъ него за любе да ми е.

 

 

130

 

 

№ 56.

Трен. округа, с. Бабица; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Стоянчи Божилова.

 

(Дѣвушку беретъ въ жену юнакъ, принесшій изъ-за Дуная яблоко «мерджанку»).

 

Собрали́ се шеесéтъ юнáци,

Собрали се на ладне меане,

Та си пили тóва рубно вино;

Слуга имъ е Руселенъ девойтя;

5 Рéдома е чашу давáла —

Сви юнáци чашу приванали.

Проговóри Дюра Скенделія:

«Бога тебе, моме Руселено!

Како можешь, слуга да ми бýдешь,

10 Дали можешь, да ми любе будешь»?

Оговóри Руселенъ девойтя:

«Кой се може юнакъ наванаты,

Да преплива презъ бѣ́ли Дунавье,

Тому-ва чемъ люба да си бýдемъ:

15 Тамо има мерджанка ябука,

Да донесé одъ ябука нишáнъ».

Навара се Дюра Скенделія,

Да преплива презъ бѣ́ли Дунавье,

Да донесé ябука мерджáнка,

20 Да си узме мому Дюрь-Елену:

Постегнале [1] конче-то троегóдче,

Постегнале [1] до деветъ коланы,

Те препливалъ бѣли Дунавье,

И дóнéлъ я́бука мерджанка,

25 Та узелъ момá Дюрь-Елена.

 

 

1. Т. е. постегналъ + е.

 

 

131

 

 

№ 57.

Г. Пиротъ (въ Сербск. Княжествѣ); записана 5 ноября 1879 г.

 

(Невѣста зоветъ своего милаго).

 

Дуни, ми, дуни ладя́не,

Дойди, ми, дойди Драгáне,

Илъ тáе вечеръ, идь друга

У моя бащá зеденá,

5 Кудé везé Милка дáрове;

Да видишь Милки дáрове;

Вьржи си коня за ружу:

Конь рýжу да мерише,

А онъ ý серцу да уздѝше

10 За своé-то драго нáйболе.

 

 

№ 58.

Соф. округъ, с. Кремиковци; 2 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Степана Крачуна.

 

(Невѣста цѣлуетъ руки свадебнымъ гостямъ).

 

(свадебная).

 

Огрея дзвѣзда деница

Низъ тая чесна тарпеза;

Не ми е било дзвѣзда деница,

Но ми е млада невѣста:

5 Редома рака целива

На кума и на старойтя:

Кумове аризватъ,

Аризватъ пара грошеве,

9 А девере керстаты полаци [1]).

 

 

№ 59.

Охридскій окр.; 2 дек. 1879 г. записана со словъ г. Лазаря Хаджіева.

 

(Злобное отношеніе матери жениха къ невѣстѣ).

 

По патъ растелъ трендафилъ,

Растелъ цервенъ трендафилъ,

По патъ цвѣтилъ, на патъ падялъ;

Тукъ поминуватъ Янкови сватови:

 

 

1. Тур. слово-платокъ.

 

 

132

 

5 Си-те сватове трендафилъ брале;

А небере Янко младо момче,

Но онъ ходи бдизу при девойка, —

Янко думать на млада невѣста:

«Ой Меріе, моя сужденице!

10 Ты си ми сега девета девойка;

Си-ти ми ги отрула стара майка;

Ке дойдеме до бѣли дворови,

Предъ дворови коло ке играе,

Коло води стара-та ми майка,

15 И у коло мили-те ми сестры;

Отъ хоро-то майка ке се пусты,

Ке си вдезе во бѣли дворови,

Ке си земе отъ злато машица,

Ке си фаны змія присойница,

20 И ке земе бáрданъ отъ булюра

У чаша та зехеръ не надеди,

Ке пóмѣша вода и шекеръ,

Ке ти дава шербетъ да си піешь;

Не се лажи, мило мое серце;

25 Па ты земи, подай си на деверо-тъ».

Ми дойдова до бѣли двóрови,

Се фанаха коло да и́граетъ:

Кодо вóди Янкова-та майка;

Си дóнесе шербетъ на невѣста-та:

30 «Земи, Маро, моя снахо мила!

Напи, ми́, се шекеренъ шербетъ».

Мара зеде [1], на деверо-тъ си даде,

Па го испи— жалосна му майка!

Како га испи, на земля си падна —

35 Наймаліо-тъ синь билъ деверь.

 

 

1.  Sic.

 

 

133

 

 

№ 60.

Тренскій окр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Юрія N.

 

(тоже).

 

Иванъ сака Петкану девойтю,

Иванъ сака, майтя му недава:

«Не мой, синко, Петкану да зéмешь —

Петкана си е многа больняива

5 Больняива и па айнаджія:

Зимѣ(е) глава, лѣтѣ половина».

Иванъ си майтю неслушáлъ,

Та земало Петкану девойтю.

Ка’ е било скоро по вѣнчанье,

10 И ню е скоро глава заболѣла;

А майтя му по тíя оговóри:

«Кой ты дума, синко, Петкану да не земашь?»

Па е отишла Иванова майтя,

Отишла на нови пазаръ,

15 Да тражи то вьрле маджіе;

Опази ю Иванъ дóбаръ юнакъ,

Па-й си говори на Петкану любе:

«Те, си иде тая наша стара майтя

И носи той вьрле маджіе;

20 Када биде вечеръ на лаганье,

Ты да легнешь на моë постельте,

А я легнеиъ па твое постельте;

Егá би се тоя вьрле маджіе растуриле,

Станалъ се Иванъ Змія — Осовница;

25 Ка’ си биде рано одъ зарана

Я си ставá Змія — Осовница,

Да запрегнешь той бѣли скутеве,

Да ме туришь у бѣле скутеве,

 

 

134

 

Да ме носишь презъ росне ливадье,

30 Да ме туришь у кáмено громадье;

Ты си млада не чешь да отсѣдишь;

Ка’ биде, да се тебе воде,

Да дойдешь, да ме туришь

Да ме туришь у бѣле скутóве,

35 Да ме туришь у мое дувáрове».

 

Дальше сказатель не могъ въ порядкѣ все досказать, но въ заключеніе сказалъ:

 

Станало е Петкана Змія́-Осовница,

Та испила на негову стару майтю очи,

 

И говори:

 

«Мале! да одышь по равни дворóве —

40 Емъ да одышь, тëрева да одышь».

Мои си дворы запустѣли.

 

 

№ 61.

Г. Дупница; 11 дек. 1879 г. записана со словъ Стефана Станоева.

 

(тоже).

 

Сѣднáлъ е Стефанъ сиромахъ

Вечера да си вечéра

Со-съ булка си Елéнка

И съ двѣ-те мышки ражби́цы;

5 Яли са, вечерáли,

Я винó имъ се сверши́ло;

Станáла булка-та Еленка

Въ дольни земници да иде

Бино да си наточи,

10 И се на прага запрéла,

Да шлуша майка свекырва,

Што ште да дума за неа.

Майка Стефану дýмаше:

«Синку, Стефане, Стефане!

15 Я одсудимъ булка-та,

Че ми се вече не срамья:

И вечеръ хóды по дукяне,

Та со-съ терзіи играе».

Влезнáла бýлка-та Елéнка;

20 Стефанъ Еленки думаше:

«Еленко первнолюбне!

Я и́звади ми вѣнчална премѣна,

Ютре ште идемъ на чéрква

Премѣни Петра и Пáвла;

 

 

135

 

25 Оди́ха и дойдоха.

Стефано Еленки думаше:

«Еленко перволюбне!

Чулъ самъ азъ дýма за тéбе,

Че се на майка несрамяшь;

30 Я и́звади, ми, сабля френгія

Руса и главица одсѣче;

Главица таи ëште скачаше

И со-съ языкъ думаше:

«Стефано, перволюбне!

35 Што ти на срѣшта путъ преминáхъ,

Што ти лоше продумáхъ?

Та послушá майка ти —

Тая ми е големъ душманъ».

Стефану жалбу дожалѣ,

40 И се прободе клéто серце,

И на майка си дýмаше:

«Сѣды ми майка сами́чка,

Сѣды ми, ëште лескувай».

 

 

№ 62.

Городъ Пиротъ (5 ноября 1879 г.)

 

Девóйче цвѣ́тье брало.

Куд га брало,

Там заспáло:

У горице

5 Подъ ели́це

Подъ елý

Зеленý;

Бѣлó лице прекри́ло

Са алево кавраче.

10 —Упази га младо момчé

Момчé изъ нова сада,

Та говóри на девойче:

«Дигсе, дигсе девойчице!

Шта си се оспало?

15 Ясно сълнце изгрея́ло,

Оче да пригори;

Алевъ кавравъ побелѣ́лъ,

Побѣлелъ отъ люте росе.

И китка цвѣтя повенýла,

20 Што си набрала».

— «Нека вене, нека сене,

Другчо че бере».

— И момчé-то се оженило,

Што си избрáла.

25 — «Нек се жени, нек се доми,

Просто да му е:

Ý мен(е) му златан пь́рстенъ,

Што че се мени;

(Каже) Надъ буде у церквице

80 У церкви насредъ вѣнчаня,

Громъ да громе и тресъ да тресне

Да тресне изъ ведро небо

83 И ни да уби́е.

 

 

136

 

 

№ 63.

Городъ Пиротъ (5 ноября 1879 г.)

 

(Девойче стои́ на порте, а момчé шета по сокáкъ).

 

Момчé девойки говори:

«Кажи ми, лудо, и покáжи,

Куде има горá зеленá-та,

Де идеи да се обѣсим;

5 У друштво личенъ да несем,

И на светó да не досáджа»?

— Каже девойка:

«И тóва ли да наýчем?

Обѣси се, лудè, у моя-та бащá

10 У башá зеленá,

На тія бели трендари».

— Момчé девойки говори:

Кажѝ, покажѝ, ми, лудо,

Куде има земля́ ровита,

15 Да се тамо закопамъ»?

— Каже девойка:

И товá ли да научем?

Закóпайсе, лудо, у моя-та бащá

У бащá зеленá,

20 У тыя бечки карафиль.

— Момчé девойки говори:

«Кажи́, покажи́ девойче,

Куде има вода големá?

Идем да се удавим».

25 — Удависе, лудо, удависе

У моя-та бащá, у бунаръ.

 

 

№ 64.

Село Нова-Мала (Пирот. округъ); 7 ноября 1879 г. записана со словъ Софіи Кирины.

 

(Интимная связь дѣвушки съ холостякомъ).

 

Прошетавсе младъ бетяръ

Прошетавсе у серай — Бѣлградъ.

Угледа га Елена отъ високе чардака:

«И ела! дойди ерделъ младъ

5 И донеси кавале, мало да посвиримо!»

Проговори ерделъ младъ:

Не смѣмъ, не смѣмъ, Елено,

Ту е Іеркóвъ краль,

Па се дойде на вечеръ

10 Па-й донесе кавала».

 

 

137

 

Су [1] ночь ѣше и пише

И предъ зоре заспаше.

—Причукали [2] Іерковъ краль

Причукалъ на негове капие:

15 «Ела, отвори Елена!»

— «Почекъ почекъ, Іерковъ краль»!

— Па се дойде Іéрковъ краль,

— Па говори Іерковъ краль:

«Елена, Елена! мѣсила ли тайна,

20 «Да си дойдемъ на войску»?

— «Не семъ мѣсила, не готвила».

— Проговори Іерковъ краль:

«Што си косе мьрсене»?

Приговори Елена:

25 «Дошла сестра-та,

Та довéла децá-тá, —

Да се съ мене играше,

Да на то косе мьрсене».

— Изговара Іерковъ краль:

30 «Ей, Елено, Елено!

Іа, ми, додай ключéве,

Да отворимъ сандáци (2 раза),

Да узмемъ дукáци,

Да си купимъ таи́ну»

35 — Изговара Елена:

«Тако м’ Бога, Іерковъ краль,

Си-ночь да де-си стрáтилъ,

Да се играше са децá-та

Ключеве изгубѝше».

40 Излéтесе Іерковъ краль,

Та, ти рáзби сандаци:

У сандаци младъ бетяръ.

 

 

1. Т. е. всу.

2. Sic.

 

 

138

 

№ 65.

Трен. окр., с. Божица, на границѣ Вран. окр.; 4 марта 1880 г. записана со словъ Павла Лазарева.

 

(Разспросы сестры у брата, любящаго поповскую дочь).

 

Пролія, ми, ято голубато

Па, ми, паде лозье на дутяне.

Лазарь рѣже крыла паунова,

Порѣза се на рука десницá

5 На рука десница.

Па го пита сестра Елица:

«Брале Лазо! боли ли те рука?»

— «Селе Еле? не боли ме рука

Не боли ме рука;

10 Но ме боли серце за девойка

Серце за девойка».

Па га пита сестра Елица:

«Брале Лазо, коя девойка тешь,

Коя девойка тешь?»

15 — «Селе Еле! найближня комшійка

Найближня комшійка

Поповá е чéрка»

— «Брале Лазо! шій мордоламо

Шій мордоламо;

20 Турай дугме до дугмета, (повторяется стихъ)

Да не пройде ни златнá ябýка,

22 А камо ли тýдя рука».

 

 

№ 66.

Соф. окр., сел. Сливница; 6 Февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Тита Николова Адамова.

 

(Кумъ и староста убиваютъ жениха).

(ЗА СВАДЕБНОЙ ТРАПЕЗОЙ).

 

Зажени ми се младъ Младенъ:

Далеко момá затекми

У Влашка града голема;

Чинило законъ, што било,

5 Та па се назáдъ пóверна;

Та позва триста сватове,

Триста сватове и дванаесе дéвере,

Новога кума и старойтю.

И си пойдох̔а свáтове.

10 Минаше поле широко

И насташе гора зелéна;

 

 

139

 

Тамо ги мракъ преотелъ,

Та са легнали и заспали.

И додума кумъкъ и старойтя:

15 Погубих̔а млада Младена;

Турише Бранка деверче,

Турише младъ младоженя,

И отидоше у Влашка града голема.

Недѣля свадба правих̔а,

20 И нече имъ момá излезне;

Брайтя Тодори думая:

«Сестро Тодоро, Тодоро!

Кагá улезнешь тарпеза,

Не дидзай глава высокó,

25 Не турай вѣнци пó-горѣ

И не разгледай тарпеза;

Не мой срамъ посрамишь,

Не мой укоръ iзнесешь;

Ние сме людье чуены».

30 И Тодора тарпеза улезе:

И диже глава высокó,

И тури вѣ́нци пó-горѣ,

По сва тарпеза пóгледа —

Нема си Младенъ, та нема го.

35 И си пойдоше отуде;

Пре свая гора гледала,

Гледала млада Тодора,

Де-ка че види млада Младена?

Та я видѣла млада Младена

40 Утáя горá зелéна видѣла:

Башкá [1] съ главá трупи́на,

Лежи на тенка риза-кошуля,

На чисъ цервенъ подкапникъ.

Па си ойдóше на дворы;

45 И майтя ги срѣтнала,

Предала куму и старойтю

Товá ви́но цервено

И на девойтя превѣсъ подига —

Та ли е млогу х̔убава?

50 А девойтя ю казуе:

«Х̔убава, мамо, та яко х̔убава,

Амо семъ млада удóвна».

Недѣля свадба правише:

Се си я майтя питуе,

55 И се ю момá казуе;

А па майтя вѣра не лови.

Кагá си бидé нáйпослѣ,

И майтя вѣра фанала:

«А кудé е си Младенъ прилика?

60 Кой ти е младъ младоженя?»

— «А Бранко е, мамо, дéверче!

Оно е младъ младоженя».

— «Э, кудé е Младенъ прилика?»

— «Мале! Младенъ е млады загинáлъ,

65 Загиналъ у тая гора зелена,

При товá дерво керстато,

На тонка рыза-кошуля,

На чишъ [2] цервенъ подкапникъ».

 

 

1. Отдѣльно.

2. Sic.

 

 

140

 

Тагай е деветъ сестры цвилба тергнáли,

70 Десета майтя нáйвече;

А цвилба се дóчу небеси́;

И говóри Господъ:

«Ангеле мои рáтае!

Слезнете долѣ, на земи!

75 Што ми е цвилба дочуе».

И са ангеле слезнáли;

Та са нá земи видѣли,

Та па си при Бога отоще;

Та па ги Господъ питуе:

80 Ангели мои ратае!

Што си видохте нá земи?»

А они́ тагай говóра:

«Божеле, мили Божице!

Младенъ си е младъ заженилъ,

85 Далеко затекмилъ момá

У Влашка града големи,

И си се назáдъ пóверна

Со-съ триста сватове и дванаесе девере;

И минах̔а поле ширóко,

90 Настая гóра зелéна,

И тамо ги е мракъ преотелъ,

Та си легнали-заспали;

И додума кумъ и старойтя,

Та погубих̔а Младена,

95 Турих̔а Бранка деверче,

Турих̔а младъ младоженя;

Кагá отоше у Влашка,

Нéдѣля свадба прави́ше —

Не че имъ мома излезне;

100 Брайтя Тодори дýмая:

«Сестро-ле Тодоро, Тодоро!

Кагá улезнешь тарпезе,

Не дигай глава высокó,

Не турай вѣнци пó-горѣ,

105 Не мой да гледашь тарпезе,

Не мой ни срамъ посрамишь,

Не мой укоръ изнесешь;

Ние смо людье чуены».

И се вернаа свáтове

110 Презъ тая гóра зелена,

Тамо е видѣла,

Видѣла млада Тодора,

Де-ка е Младенъ загиналъ:

У тая гора зелена,

115 При товá дерво керстато,

Керстато и столовато [1].

Па си ойдóше на дворы;

Майтя ги срѣтнала,

Предала вино-ракія,

120 На девойтя превѣсъ подигла,

Да види, да гледа,

Да ли е млогу хубава?

А девойтя ю казуе:

«Х̔убава, мало, х̔убава!

125 Х̔убава, мале, та млого,

Ама семъ млáда удовна».

 

 

1. Развѣсистый.

 

 

141

 

Тутъ сказитель нѣсколько опустилъ, сравнительно съ изложеніемъ въ первой части этой пѣсни.

 

— Оти си, синку (sic) удовна?»

— «Младенъ е млады погиналъ,

Погиналъ у тáя гора зелена»,

130 Тагай се деветъ сестры́ цвилба тергнали,

Десéта майтя нáйвече.

Цвилба си дóчу до тебе»

— «Фала вама, мои ангеле!

Узнете сабья ерджава

135 И той маздракъ желѣзенъ,

Слезнете долѣ нá земи,

Ставéте глава трупи́на,

Та па му душа съодайте;

И дайте му сабья éрджава.

140 И тоя маздракъ желѣзенъ,

Та да оти́де на свадба.

Што нáйде, се да посѣчé,

145 Да сѣчé и да убодé.

 

 

№ 67.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Разлука новобрачныхъ вскорѣ послѣ вѣнчанья).

 

(свадебная).

 

Войници́ се пишать

На войска да идатъ.

Горо-ломъ зелéна,

Ты вóдо студéна,

5 Ты стара пладнино!

Кой си нема коня,

Коня че му дадéмъ.

Горо-ломъ зелéна,

Ты водо студена,

10 Ты стара пладнино!

Кой си нема пушка,

Пушка те му дадéмъ.

Горо-ломъ зелена,

Ты водо студена,

15 Ты стара пладнино!

Кой си нема сабля,

Сабля че му дадéмъ.

Горо-ломъ зелена,

Ты водо студена,

20 Ты стара пладнино!

Собралисе се млады войници

Си-те млады, си-те неженены,

И си-те, мале, коня играяха;

Я едно войниче коня не игрáе,

25 Ни коня играе, ни ми пѣсень поé;

 

 

142

 

Окна си го, мале, срьбски князь Стевана:

«Зашто ты-зи ни коня играешь,

Ни ми пѣсень поéшь?»

Продума малко войниче:

90 «Слушай мене сербски краль Стéване!

Я играемъ и ногу обичамъ;

Мене ми е писмо достигнáло,

Достигнало одъ моя-та дома,

Де-ка били ногу на грыжове»

35 Продумá си сербски краль Стеване:

«Ты разыграй коня патонóга!»

И разыгрá коня́ патонóга,

Разыгрá го низъ поле широко.

Продумá си сербски краль Стеване,

40 Продумá си на младо войниче:

«Ты разыгрá твоя добра коня

Разыгрá го низъ поле широко»!

И войникъ му дума продумуе:

«Слушай мене, сербски краль Стеване!

45 Я не бѣгамъ одъ царска-та служба

И не бѣгамъ одъ нашіë народъ —

Ногу сакамъ и ногу обичамъ;

Богъ да біе мои-те комшійте!

Они са си верли, бре, душманти:

50 То пратия това бѣло книже

У книже-то товá церно писмо,

Не го знаемъ, де е одъ комшіи,

Я го знаемъ одъ моя-та дома;

Научѝсе де-ка не е одъ моя-та дома,

55 Саль одъ верли комшіи

Одъ комшіи, одъ верли душмане:

Очемъ сега коня да играемъ,

Очемъ тебе пѣсень да попóемъ,

Очемъ д’идемъ на равно Косово

 

 

143

 

60 Да пропъдимъ Турска силна войска,

Да погубимъ цара, бре, Мурата;

Да со-съ Божій заповѣдъ

Ослобóдимъ наша мила вѣра,

Мила вѣра, мила православна».

65 Богъ да біе Турци клеты псета!..,.

Да живеа наши мили брати,

Дека стана царство православно!

 

 

№ 68.

Село Скрино, Дупн. окр.; 17 дек. 1879 г. записана со словъ Ангела Рыбаря.

 

(тоже)

 

Стояне, море, Стояне!

Стояну кни́га дофтасала:

Премладъ нá войсте че иде;

Оставя млада невѣста,

5 Армосана, невѣнчана.

И она го прáшаше:

Стояне, любне, Стояне!

Надъ-то чешь, любне, да идешь?

Ногу ли чешь да се забавишь?

10 Дали два дни, дали три дни?

— «Ни два, ни три дни,

Алъ деветь годинъ царски измитяръ».

Па си легна, та си заспа.

Чукнала на порты дружина:

15 «Стояне, море, Стояне, станувай!

Ай станувай, да х̔одыме!»

И онъ ошелъ, она го неусѣти́ла:

Когá се разбудила, егá ли го нéма;

Станалá на дворъ излезнáла,

20 Викнáла та заплакала:

«Стояне, море, Стояне!

Даль ойде у горá

Еленъ да утепашь,

Или ойдé у поле-то,

25 Рыба да уловишь».

Земала двѣ стовни шарены,

Та ойде нá вода-на Дунава,

На Дунава говóреше:

«Дунаве, тія водице!

 

 

144

 

30 Одка(д) са петли пояли.

Колко вгемія минало?

— Триста вгеміи минаа,

Надъ-предъ Стоянъ и́деше

И со-съ писанъ кафалъ свираше

35 И за тебе жаляше.

 

 

№ 69.

Джумалійскій окр., с. Селиште; 10 дек. 1879 г. записана въ г. Дупницѣ со словъ Николы Іованова.

 

(тоже).

 

Углави́ се Павлé у неделя,

До неделя-та свадба че буде.

Поканилъ си отъ три града гостье:

И си кани кумó и старейко;

5 На свадба му дойдоа три Татара

Три Татара — три чадара,

На Павлé-те велятъ-говоратъ:

«Айде, Павле, цару, ми, ти тéра,

Да ты идешь на силна война»;

10 А Павле си вели — говóри:

«Постойте малко, почекайте,

Да испратамъ до три млады дéверы»;

А оны́ му велятъ — говоратъ:

«Не те оставамо ни денъ до пладнина,

15 А то не да испратишь три дéвера».

Та стануа Павлé, да иде,

Да иде на силна война:

Башта му азна броише,

Братъ му коня кове и сѣдла,

20 Я майтя му дреи избираше,

Любне му ки́тка увиваше

Увиваше и му нарачаше:

«Да гледашь, Павле, да гледашь,

 

 

145

 

Кой ти китка повене,

25 Я те се ýглава».

Па ойде Павлé на силна война —

Деветъ годины сѣде Павле

Сѣде на силна война —

Се му китка била весела;

30 Когá десета година-та би́ла,

Китка му повенала-сех̔нала, —

Павлé си уилилъ, угрыжилъ;

Догледала го царица Марія,

Та на Павле-те вели-говóри:

35 «Што си се, Павле, уилило

Уилило, угрыжило?»

Я Павле и вели-говори:

«Когá кренý на силна война,

Башта ми азна брояше,

40 Братъ ми коня ковалъ и сѣдлалъ,

Майтя ми дреи збираше,

Любне ми китка уви́ваше

Уви́ваше и нарачаше:

«Да гледашь, Павле, да гледашь —

45 Когá ти китка повене,

Я те се углава;

Ка’ се титка усех̔не,

Я те се ожéне»;

Те сегá деветъ годины —

50 Титка ми бидé се весела,

Са’ми титка повена-посех̔нá».

— «Проклетъ да си, Павле!

Што не ми си ты кажалъ?

Я улезни, Павле, у ях̔ере,

55 Та извади коня шестокрыла,

Та си яни низъ поле широко,

Егá би нешта затéкалъ».

 

 

146

 

Та си влезнá Павле у ях̔еры,

Та извади коня шестокрыла,

60 Та ях̔нá низъ поле широко;

На срѣшта му стара майтя,

Де-ка бѣли товá платнó у неделя;

Павле на майтя си вели-говори:

«Помози Богъ, стара бабо!

65 Зашто бѣлишь това бѣло платно,

Зашто бѣлишь у света неделя?

Да ли го бѣлишь, да бѣлѣе,

Или го бѣлишь, да цернѣе»?

— «Имахъ сина, како тебе;

70 Ойдé онъ на силна война,

Любне остави подъ бѣла прекрова;

Са’му се любне жени:

Одъ мака семъ дошла да бѣля»;

Па си ях̔на Павле коня на нагоре,

75 Та си найде стара башта,

Де-ка крои лозьé у неделя:

«Помози Богъ, стары дедо!

Зашто кроишь лози у неделя?

Да ли кроишь, да роды,

80 Или кроишь, да исах̔не»?

«Не го кроимъ, да родитъ,

Но го кроимъ, да исах̔не:

Имахъ сима, ка’-то тебе;

Отиде онъ на силна война,

85 Любне остави подъ бѣла прекровка;

Са’му се любне жени,

Та одъ мака самъ се бѣгалъ, —

Та го кроамъ, да исах̔не»,

— «Да ли те я затеча дóма»?

90 — «Карай кона поберже, те затечешь».

И Павлé си бутна кона,

 

 

147

 

Та си ойде дóма:

Сватове на тьрпезе сѣдеа;

До кумъ му мѣсто чиня.

95 Павлé вели-говори:

«Не самъ дошелъ, да сѣдамъ;

А извадéте млада невѣста,

Да ми целива рака».

И изведóа млада невѣста,

100 Та му целнáла рáка;

Павлé даде и перстень мѣновникъ:

Тога она на сватове вели-говори:

«Айдете со здравье, китени сватове!

104 На мéне добде Павле добаръ юнакъ.

 

 

№ 70.

Берков. окр., с. Аджиска Маала; 12 февр. 1880 г. записана со словъ Найдена Андрова.

 

(тоже.)

 

Яла и Стоянъ заженилъ.

Доде му свадба стояше,

Ситенъ му ферманъ дофтаса:

Да иде Стоянъ, да иде,

5 Да дигне вълна бѣгличка»;

Излезналъ младъ Стоянъ,

Та на кметове се мóли

На кметове и попове:

Ко’-то писахте кола

10 Кола петъ стотинъ,

Да дигатъ вълна бѣгличка,

Оти писахте и мéне,

Ко’-то самъ свадба прави́лъ?»

 

 

148

 

Они му тогива казували:

15 «Тебе сме писáли

Че ти са би́воле я́ки,

И ти са кола новы,

И ти са жегли [1] желѣзны,

Да ште ты, Стояне, карване [2] да водишь».

20 И Стоянъ си тергналъ, та пошéлъ.

И ко’-то пошелъ Стоянъ,

Миналъ покраи гóденица:

И она на вертни́ко [3] стояла

И у рака торба держала,

25 И у едва рáка китка держала,

И му казала:

«Доде-ка е китка вéсела,

И ты да ме знаешь,

Че самъ тебе чекала;

30 Одкадъ нитка стане нех̔ела,

Да знаешь, Стояне, да знаешь,

Че самъ се годи́ла, Стояне!»

И Стоянъ отшелъ.

Деветъ годинъ станáло,

35 Доде вълна теслимилъ

Теслимилилъ на кралица-та.

Свекоа заранъ китка бѣше вéсела;

Коги́ еднá заранъ, китка померкнала;

Невеселъ станалъ младъ Стоянъ.

40 И кралица го викнала:

Оти, Стояне, кáто заранъ веселъ,

А тая заранъ не ми е веселъ?»

И Стоянъ е казалъ: Оти невеселъ?

Не самъ веселъ, че има, царице,

 

 

1. Дышло.

2. Скоро.

3. Воротца.

 

 

149

 

45 Че има презъ врата двѣ ябълки,

Двѣ ябълки петровки;

Ката година раждатъ

Раждатъ една златна ябълка,

И тая година родили;

50 Ко’-то родили, дошли айдуци,

Та украднали ябълки».

— Сетило се царица. —

«Товá не са айдуци дошли,

Но ми са любовница жены».

55 Рекла тогива царица,

Рекла на нойны рыджале: [1]

«Изведéте кóня ранена,

Ранена, крылата;

Да иде Стоянъ, да иде

60 Да иде на негóви дóмове;

Че оде мене прошка има

Да иде на негóви дóмове».

И пошелъ Стоянъ, пошелъ:

Доде у зенгіа постапи на конь,

65 Настаналъ баштино лозье;

Башта му лозье копа у нéделя;

Рекелъ младъ Стоянъ:

«Помогай Богъ, копачко!

Оти кóпашь лозье у нéделя?

70 Да ли го кóпашь, да ражда,

Или го кóпашь, да сах̔не?»

— «Я го не кóпамъ да ражда,

На го копамъ да сане,

Одъ мой синове маки».

75 Заминалъ него, заминалъ,

Отшелъ на баштины домове, —

 

 

1. Слуги.

 

 

150

 

И сестрá му таче платно;

— «Да што го тачешь у нéделя?

Да ли тачешь, да нóсишь,

80 Или го тачешь са покровъ?»

— «Не го тачемъ да носимъ,

На го тачемъ за покровъ

Одъ братови па маки».

И одвéрналъ се Стоянъ;

85 Она му одказува:

«Че има единъ братецъ Стоянъ,

И него бѣгликъ закараа,

И негова либе женисе;

Та одъ мака голема тачéмъ».

90 И тогива си Стоянъ отшелъ на свадба.

И ко’-то отшелъ на свадба-та,

Го викнали тогива унетра,

Викнали го слáдка тарпéза;

На сладка тарпеза пресѣдналъ;

95 И невѣста вино предава:

И ко’-то предала нему вино,

И онъ си далъ рака да цалýва—

И ко’-то цалýва рака,

Она си познае перстенë;

100 Тоги́ва невѣста млада

Отпушти чаша отъ своя рака

И пригерна млада Стояна:

«О Стояне, Стояне!

До сеги ли се сети за мене?»

105 И послѣ Стоянъ голема веселба дигнáлъ.

 

 

151

 

 

№ 71.

Стар. Планина, Соф. окр., с. Зимевицъ (Турлаки); 12 Февр. 1880 г. записана въ селѣ Аджійска Маала со словъ Невены Цвѣтковой.

 

(тоже)

 

Билá е Дола джелепка,

Джелепка млада безъ детка;

У гора коренье преяла,

Дунавъ е вода препила,

5 Доде е Стоянъ добила.

Крышома го чувало,

А тама го и женила,

До Турци да се не чуе,

Младъ войни́къ да го некáра,

10 Младъ войникъ, млада войвода;

Нéделя свадба правила;

Туку се свадба растури,

У село фéрманъ достаса,

Да иде Стоянъ младъ войникъ,

15 Младъ войникъ, млада войвóда;

Оставя млада невѣста

Вѣнчана я непростена

Одъ кýма и одъ старойтя

И одъ два млады деверы;

20 Майтя му дреи тражаше,

Башта му коня стéгаше,

Невѣста му китка віеше,

Стопана на Стоянъ говóри:

«Весела, китко, весела,

25 Весела деветъ годинъ;

Когá десета настанешь,

Ты да ми, китко, повѣйнешь;

Че либе ше ти ожени».

Сѣдела, што е посѣдела;

30 Често си китка погледвá,

И весела му китка деветъ годинъ;

Когá дéсета настана,

И китка му повейнáла.

35 Заиграло х̔оро големо —

Се му дружина весели,

Стоянъ стои́ и плáче.

И царица го видла,

Та на Стоянъ говори:

Море, Стояне, Стояне!

40 Ты-зи, ми, бѣше найвéселъ,

Сега, ми, найускорбенъ?»

— «Царице, млада кметище?

Оженила ми е се невѣста»;

— Она му тих̔о говори:

45 «Море, Стояне, Стояне!

Улезни у ладны земницы,

Избери́ коня найдоберъ

Со-съ дванаесе пóпраци,

И съ тринаесъ постедзи,

50 Та да си стигнешь дó дома

Да идешъ за день до дóма».

И онъ си улезна у земници,

Извелъ е коня́ нáйдобра

55 Со-съ дванаесе попраци,

Со-съ тринаесъ постедзи;

Доде е турилъ нóга зенгія,

Онъ е три села заминáлъ,

 

 

152

 

Тай на свадба затекалъ;

И либе му са женило;

60 Па си оти́де на свадба,

Та па на лудье говóри:

«Изведете ми тая невѣста,

Аризмò да áриже»;

Извели са невѣста,

65 Онъ си е дае перстень мѣновникъ;

Кá-то е зела мѣновникъ,

67 Она со-съ Стояно отидé.

 

 

№ 72.

Г. Радоміръ; 3 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавійскаго.

 

(тоже).

 

Стояне, морé, Стояне!

Стоянъ си баштá зажени —

Неська га, море, зажени́,

Ютре го въеднекъ прáти́

5 На доле съ вакли́ овнóве;

Любе му титка вія́ше,

Я сестра космы́ чешяше,

Я брата конче спрáвяше;

На Стояна либе продýма:

10 «Стояне, море, Стояне!

Чéсто у титка погледýй:

Когá ти титка повене,

Тогай я че се зажéнимъ.

Ставáло деветъ годинъ време,

15 Тогай му титка повена,

И Стаянъ уи́ленъ паднá;

Съопази го негови чичо —

Чичá му дума продума:

Стояне, море, Стояне!

20 Што си у̔ильно паднáло»?

— Стоянъ му дума продумá:

 

 

153

 

Чичоле, чичо Радуле!

За што ме прáшашь,

Ты мене, чичо Рáдуле?

25 Когá си пойдó на дóле—

На доле съ вакли́ овнóве,

Сестра ми косма чéшляше,

Я брата конь справляше,

Я любе титка віяше,

30 И любе ми дума продумá:

Стояне, морé Стояне!

Често у титка погледýй:

Когá ми титка повене

Тогай я че се заженимъ»;

35 И тогай сказалъ Стоянъ

На неговъ чича Радулъ:

«Чичоле, чичо Радуле!

Не ми е стáдо больня́во,

Нель когá си пойдó на доле,

40 На доле съ вакли́ овнóве,

А любе титка віяше,

А брата конче спрáвяше,

Сестра ми космы чéшляше,

И тогай ми любе продумá:

45 «Стояне, море, Стояне!

Често у ти́тка погледýй!»

И чичá му тогай продумá:

Стояне, море, Стояне!

Яз́дѝ сиво конченце,

50 Препливай вода Арданска

Ойды си твой дворéве».

И Стоянъ чичá послуша,

И янáлъ сиво конченце,

Препливалъ вода Арданска,

55 И пошелъ негóви двóры,

 

 

154

 

Настигналъ ниното поле —

И вишелъ Стоянъ башта си:

«Помá Богъ старче!

Зашто орéшь у Света недéля»?

60 Язе има сина, како тебе,

Та незнáемъ, де Светá недéля;

Эвé станá деветъ гóдинъ време,

Сегá му се любе зажени́ло,

Та не знáемъ, де Светá недéля».

65 Бутнá кóня млады Стояне,

Та си ойдé негови дворóве,

И си чука на порты желѣзны;

Излезнала Стоянова майтя;

— «Пома Богъ ти, Стоянова майко!

70 Зашто сѣди́шь у Света неделя

Та си предешь то церна кадéля»?

И майтя му дума продумáла:

«Я не знáемъ, де Светá недéля

Язе имамъ сина, кáко тебе;

75 А сегá му се любе зажени́ло».

Дума дума Стоя́ново любе,

Дума дума на Стоянова майтя:

«Зашто очешь сѣкира до го гýбишь»?

«Прили́ча како Стоя́на»! —

80 И тогай продума Стоянова майтя:

Продума на Стояново любе:

«Ты-зи си ного проклéта»!

И Стоянъ легна, та заспа.

А любе го си припознá.

85 Прóклета била майтя-му!

Онá си зема сѣки́ра и уби млады Стояна

И погреба го у дюбре; [1]

Како си него погрéба —

 

 

1. Гной.

 

 

155

 

Ни си е малко, ни млого —

90 Дойдé си овенъ караджа [1]

Што си носи звонци

До деветъ медни звонци носи;

По него ильядо брави вакли óвнове

Я деветъ стóтинъ руды́ руди́ци,

95 Со-съ малки ягнéнци;

Право ги води овенъ караджа

Право ги води Стоянови дворы,

И чýка порты желѣзны;

Излезнá стáра бáбица:

100 «Бáбице стара бáбице!

Има ли Стояне чорбаджи»?

Баба му дýма продумá:

«Нема си Стояне чорбаджи!».

Продумá овенъ караджá:

105 «Бабице, стара бабице!

Отвори пóрты желѣзны;

Я че намѣримъ млады Стояна,

Онъ че ми устá позлáти,

И алаци че ми посрéбри:

110 Оти му водимъ стáдо-то,

Ильядо вакли овнóве,

Деветъ стотины руды руди́цы

И дéветъ стóтинъ ягненца».

Я бáба двóры не отвара.

И5 И казá овенъ караджá:

«Отвори стара бабице»!

И баба му дума продумá:

«Зашто да ти отвóримъ»?

И продумá се овенъ караджá:

120 Бáбице, стара бабице!

 

 

1. Чернаго цвѣта.

 

 

156

 

«Имашь ли сина Стоя́на»?

И баба му дýма продýма:

Имамъ си сина Стояна,

Онó е ошлó на доле,

125 На доле съ вакли овнове»;

Продума овенъ караджá:

«Бабице, стара бабаце!

Тука е твой синъ Стоя́но»!

И баба е тога отворила,

130 Отворила порты желѣ́зны;

Улезнá овенъ караджá,

У уведé ильядо вакли́ овновé,

Деветъ стотинъ руды руди́цы,

И дéветъ стотинъ ягненца;

185 Тогова казá овенъ караджá:

Да рите товá дю́бриште,

Тува е млады Стояне чорбаджія,

Него е майтя утепáла,

Любе си егó познало:

140 Майтя се по иманье поварди́ла,

А любе си его познáло....

 

 

№ 73.

Село Лешко, Джумалійскаго окр.; записана въ селѣ Скрино со словъ старушки Авдотьи Николицы 17 дек. 1879 г.

 

Углавилъ се Павелъ доберъ юнакъ,

Углави се Павле у сáбота,

У недѣля Павле свадба бѣше,

Понедѣльникъ Павле áберъ дойде —

5 Два татара и три чох̔адара;

Проговоратъ до два татара:

«Э ты, Павле, э ты, доберъ юнакъ!

Айде, Павле, айде со-съ насъ да идешь,

 

 

157

 

Да си идешь пару на индата:

10 Те се біе Турчинъ и кауринъ».

А Павлé имъ вели́ и говори:

«Два татара и три чох̔адара!

Почекайте садъ те тая вечеръ,

Да испратамъ куму и старейко,

15 Да испратамъ мои дибри госте,

Да предеза три мдада невѣсты».

Проговорятъ два татара и три чох̔адара:

Х̔айде, х̔айде, Павелъ, доберъ юнакъ,

Та погледни, каковъ Ферманъ,

20 Зашто д’ идемъ и да дойдемъ».

Одкарали го.

 

 

№ 74.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавійскаго.

 

(Мать одного дня женитъ сына, а другого хоронитъ его).

 

Съ ношти майтя сина заженила,

Кадé ручóкъ сина закопáла,

Кадé пладне снах̔а испратило:

«Чуешь мене, моя мила снах̔о!

5 Я си яны тоя́ добра коня,

Та изви коли-колко можешь, —

«Леле Боже, леле мили Боже!

Ка ли бидó мома и невѣста

И остана млада удовица?»

10 Пушти коня косы до копита».

И си плаче коли-колко може,

И я дочу Господъ одъ небеса,

И си прати зелена трѣви́ца,

И си прати шарена зміица,

15 И прати шарена боклица:

 

 

158

 

Скоро бърже да нóсите шарена боклица,

Да нáйдете млады младоженя,

Да сипете товá руйно виво,

Дека си е онó погрéбено».

20 Однели са шарена бóклица,

Пресипáли негово-то тэло —

Даде Господъ и въеднага станá,

И си ойдé дóма на дворéве,—

И го виде негова-та майтя,

25 Де е ставалъ млады младоженя,

26 И въеднага съ душа се растави.

 

 

№ 75.

Соф. округъ, с. Сливница; 6 Февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Ангелка Тончина.

 

(Сестра влюблена въ молодца, а братья противъ этой ея любви).

 

Димитрій, сине Димитре!

Не ли те, майтя учаше:

Нейды, синте на сѣдентю,

При Милку, синку, девойтю,

5 Не носи мѣдны кавалчета?

Димитеръ майтю не слуша;

Отиде при Милку на сѣдентю:

И вечерали и сѣдели;

Тагай реклá Милка девойтя:

10 «Засвири со-съ мене кавалчета»;

И запея́ла Милка девойтя;

Дочули нëны петина брайтя —

Двамива кеседжіи, троица арамліи

И Мильци на двореве чукали;

15 Тагай се Милка уплашила:

 

 

159

 

«Димитріе, де-ка те сокріемъ?»

Сетисе Милка девобтя:

«Вала тебѣ, Димитріе!

Я семъ по-юнакъ одъ си петина брайтя».

20 И станала Милка девойтя,

Та отворила порты демирове;

И влезнаше нëны брайтя:

«Вала тебѣ, Милко, наша мило сестро!

Вала тебѣ Димитріе, наша мило зетленце!

25 Донеси, Милко, млого руйно вино».

Испише това руйно вино;

И тогай окали нëны брайтя —

Двамина кеседжіи, троица арамліи:

«Пусто! се вино довершило!

30 Улезни, Милко, девойтë,

Улезни у тевни зевници,

Та наточи товá руйно вино»;

Милка се вила и повила —

Не смѣ да остави Димитріе;

35 И Никола, наймлади братéкъ рекелъ:

Не бойсе, Милко, сестро наша,

Нечемъ погубимо наши зетъ,

Наши зетъ Димитріë».

Тагай се верлила Милка,

40 Верлила у тевни зевници.

И говора петина брайтя:

«Не бойсе, зето Димитріë!

Стури капа, да те бріемо.

Излезнала Милка изъ тевни зевници

45 И рекла на свои-те брайтя:

«Што видосте у мене — завидосте?»

— «У одаѣ се кервь оперскано».

— «Камъ Димитріе, мой первнелюбе?»

И тогай Милка проговарала:

 

 

160

 

50 «Ваши домове на мезá [1] прóдаме

И васъ млады че обѣсу —

Какво? де-ка че се кріе Димитріе?»

Па ги Милка научила:

«Можете, закарайте го,

55 Закарайте у негови дворове,

Положете него у негове одае».

Учинили тако нëны брайтя.

И тогай негова майтя говорила:

«Милко девойтë, девойтë!

60 Млого си играли съ ношти на сѣдентë —

Димитріе млого е заспало».

Милка ништо не думала.

Отишла си Димитрина майтя,

Отишла си на свой домъ

65 И окала сина Димитріе:

«Димитріе, сине, Димитріе!

Не ли те учимъ-нейды на сѣдентье,

Да не идешь при Милку девойтю;

Млого си се, сино, оспало —

70 Се дружина твои́ на оранье отишли́».

Ока майтя, Димитріе не стае;

И тогай беркну она у десна пазука

И рекла:

«Ситна те роса избила!

75 Млого си, сине, играло на сѣдевтѣ,

Та си морно, сине, заспáло»;

Кадъ си терже рука десни́ца,

Она у кервь утанала;

Тагай си майтя би у двѣ страна ý глава

80 И каже:

«Димитріе, сине Димитріе:

Не ли ти учила сине —

 

 

1. Турецое слово — съ молотка.

 

 

161

 

Да не идешь Милки на сѣдентю:

Оти су Милки многи душмане».

85 Тагай се окнýли люде,

Окнули да погребу Димитрія;

По нега дошла Милка девойтя:

«Вала вие петина майсторе!

Да направите ковчегъ за двамина».

90 Искарали Димитрію на грóбиште;

Излезе и Милка девойтя:

«Вала вие, чорбаджіе!

Избѣсите мои́ брайтя

И нашъ домъ на-мезá да прóдате;

95 Саде, оступете се чорбаджіе!

Я да придемъ при Димитра,

При Димитра, мое младо любе;

Беркна Милка у свилни джепове,

Та извади ноже-та влашки

100 И си беркну у клето-то сéрде:

«Легай, войно, оба да лежимо —

Да не жали моя майтя,

103 Моя майтя а твоя.

 

 

№ 76.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Счастье матери).

 

(Свадебная).

 

Роды́ майтя деветъ ми́ла сына

Да ги роды у гладна година

5 Съ игла ши́ла, та ги е ранила

Съ вурка прела, да ги облачи́ла.

Дошло време старія да жени —

Си-те деветъ заедно че жени;

Па обиде ора и градове,

 

 

162

 

10 Та си тражи деветъ снаи ми́ли,

Си-те деветъ едва лика да са,

Еднá лика и една прили́ка,

И у кышты слога, бре, роднина.

Па си ойдé ора и градове

15 Пай не море, да си нигде найде;

Па си ойдé у Лендера града,

Тáмо найдé деветъ снаи ми́ли

Еднолики и едноприли́ки;

И собрá триста и три свата

20 И собра свирки и тупанье,

И пойдоа китени сватове;

Настанаа презъ гора зелéна;

А майтя му дума продýмуе:

«Ка стáвете презъ гора зелéна,

25 Заставéте свирки и тупанье:

Тамо има вила-самови́ла,

Претварáсе той млáда невѣста,

И износи шарена бокли́ца,

Та си изнóси товá рýйно вино:

30 «Да піéте ки́тени сватове,

Вече ми се душа умерисá».

И тогай сватове дума продумуе:

«Умерисá одъ товá вино цервéно».

И си окна кýма и старойтя:

85 «Я запрете свирки и тупанье,

И запрéте, китéни сватове,

Да видиме, каква си е дзвѣрка?»

Излезнá си детé Андреяше:

«Назадъ, назадъ, китéны сватове!»

40 И повернá китéны сватове.

— Продума си Андреëва коня:

«Слушай мене детé Андреяше!

«Товá не е той млада невѣста,

 

 

163

 

Неда си вила-самови́ла;

45 Погьлтна ме-мене до копита;

Я извади дека воздогáва,

Та ме удри мене доле у копито».

Извадило дете Андреяше,

Извадило дека воздогана,

50 Удри кон́я доле у копито,

И се смаза вида-самови́ла;

Тогáй оквá свирки и тупанье,

И си окнá китéны сватове,

И си каза кума и старойтя:

55 Нека свира свирки и тупанье,

Нека поя́ ки́тени свáтове;

Што се прави премдада невѣста?

Онó не е премдада невѣста,

Онó си е вида-самови́ла»,

60 И я ванá дете Андреяше,

И си ея на кóня вергáло;

Па си обдé у Ленгера града;

Доведоа деветь мили снаи;

Па удрия прозъ гора зелéна,

65 И застави́я свирки и тупанье,

Запрéя се китени сватове.

Продума имъ детé Андреяше:

«Пóйте, братя, и не се пай бойте!

Я семъ смазáлъ алá-гуштерина!»

70 Пай удрия свирки и тупанье

И запояа китени сватове,

И ойдóа дома на дворéве;

Одведоа деветь снаи ми́ли,

Си-те деветь едноли́ки били́

75 Еднолики и едноприлики били.

У кышты слога роднина.

 

 

164

 

 

№ 77.

Трен. окр., с. Бабица; 23 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Дëши.

 

(Недовольство невѣсты своимъ молодцомъ).

 

Вéсело Стойно, весéло!

Што си садъ не весéла,

Каквó-то пьрвня годи́на?

Онá си му говóраше:

5 «Какó да семъ си весéла?

Са ночь билá на свадьба:

Вѣнеръ борина держала,

Редомъ се редомъ гледáла —

Мое-то х̔аро найгрозно!»

10 А чиче ë говоре:

«Весело, весело, Стойно, весело!

Грозно е, Стойно, грозно е,

Ама си има иманье!»

А óва си му говóре:

15 «Иманье, чичë, иманье

Иманье гнило буниште!»

— Чичë ë по ти говóре:

«Мое-то х̔аро найгрозно!

Весела Стойна, весела,

20 Не буди уильна, Стойно!

 

 

№ 78.

Село Скрино, Дупнич. округа; 16 дек. 1879 г. записана со словъ того же крестьянина.

 

(Смерть молодца отъ уроковъ).

 

Нено, хубави Нено!

Пратила му абаръ тета:

 «Да дойде Нено на Великъдень:

Наше-то село големо,

5 Да дойде Ненó нá гостье —

Големъ се соборъ собира —

Отъ три села е соборъ —

Да гледа моми х̔убави».

Нено крена да иде:

10 Майтя му премѣна даваше

И градомъ сълзи роняше;

Снаи му колачи месех̔а

И оны сълзи роних̔а;

Сестры-те му перчи крешаа

15 И оны сълзи роних̔а;

Башта му пари дáваше

И онъ сълзи рóняше;

Братья му кóня справлях̔а

И оны сълзи ронях̔а.

20 И майтя му говорéше:

«Сѣди, сине, не иды,

 

 

165

 

Хубавъ ми си, сине!

Че паднешь тамъ одъ урóци».

Неслуша Нено — ойдé,

25 Одвела го тета на орó-:

Кметове-то вино піях̔а,

И забора вино да піятъ,

У него погледнах̔а;

Кметици-те дýма дýмах̔а,

30 И дума-та забориа —

И оны у Ненó-то погледнах̔а;

Момчета-та камень ферлях̔а,

И оны́ кáмикъ забориха;

Моми-те пѣсень поѣх̔а

35 Пѣсень-та заборих̔а —

И оны-те погледнах̔а у Нено.

И си-те уроци фанаа Нено:

38 Умре Нено одъ уроци.

 

 

№ 79.

Село Жилинци, Кюстендильскаго округа; 6 дек. 1879 г. записана со словъ Яни (Іоанны) Големинской.

 

(тоже).

 

Хубави Нено, гиздави!

Нарачало негóва-та мила тетка:

«Да дойды, Нено, дойды

На хубави денокъ Великъдень;

5 Ногу че соборъ да има —

Одъ дéветъ селъ моми́ты

Десéта сéло-то наше-то,

Да ти мома изберéмо».

Кога дойде день Великъ-день,

10 Справи се Нено да иде;

Два му брата коня справя(тъ);

Башта му порты отворя;

Двѣ му сестры китки справятъ;

Майтя му премѣна справя,

15 Премѣна справя и учи:

«Убави Нено, гиздави!

Когá придешь при соборо,

Немой си коня разигра,

Немой си тенко провикна,

20 Немой си коня пушки приферля;

Ты ми се Нено угледенъ:

Х̔очатъ те óчи пресѣчатъ.

Онó си майтя неслуша:

Когá при́де при соборо,

25 Врана си коня разъигра,

И си тенко провѝкуе,

И си ферли́ тенки пушки.

Момчета каменъ метаа,

Каменъ си погрѣшиа,

30 У Нено то гледаюти;

Моми-те óро играятъ,

Оро-то си погрѣшія,

 

 

166

 

У Нено-то гледаюти;

Нено-то очи пресѣкли.

35 На тетка си Нено говóраше

«Аво тетко, мило тетко!

Айде, дóма да идеме;

Нешто ме серце пресѣ́че!

Не слушалъ Нено майтя,

40 Не слушалъ та и умрелъ.

 

 

№ 80.

Село Жилинци, Кюстенд. округа; 6 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвочка Гюргены Чекерендовой.

 

(Сговоръ дѣвушки съ молодцомъ, безъ согласія ея родныхъ).

 

Іоване, Іоване юначе!

Заспали Іоване гора зелена,

Я девойтя край студенъ кладенецъ;

Кой замине — све девойте буде,

5 Я Ивана никой неразбужда.

Долетѣло пиле соколенце

И паднало на Ивана на рамъ:

Се крыла трепчи — Ивана разбужда,

Со-съ уста го прашуе:

10 «Эй Иване, Иване юначе!

Такменъ ли, море, иль не си?

Жененъ ли, море, иль не си»?

Я Иванче пó-ти оговóри:

«Ни семъ такменъ,

15 Ни чу да си такмемъ,

Ни семъ жененъ,

Ни чу да се женемъ;

Че си чекамъ Бильтя мала мома».

Дочулъ е бильтинъ брате:

20 Соградиа кула одъ óлова,

И затвори Бильтя мала мома;

Седѣла е Бильтя деветъ године,

 

 

167

 

Па е Бога помоли́ла:

«Дай ми, Боже, есени дождеве,

25 Дай ми, Боже, пролѣтни гърмóве;

Дождеве кула-та да растóпатъ,

Гърмове-те врáта да растрóшатъ,

Да излезнемъ на бѣло-то видѣло,

Да си видимъ юнака Ивана,

30 Да ми оды, кáко што одаше,

Да ми ях̔а тая Врана коня,

Што му семъ я кришума купи́ла;

Ни ме знае ни мáма, ни тата,

Ни ме знае ни чичо, ни стринка,

35 Салъ ме знае наймала страна,

И нея семъ дарóкъ даровала:

На Великъ-день свилена кошуля,

На Дюрдевъ-день алови чарапи,

39 На Спасовъ-день пребрана марама.

 

 

№ 81.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 27 дек. 1879 г. записана со словъ Екатерины Миловановой и Маріи Павлëвой.

 

(Бѣгство жены съ своимъ любовникомъ).

 

Янинка Пазарджичанка.

Провикнала Янинка:

«Бре варай Боже до Бога!

Тая кашта богата,

5 Ветье ми се досадило,

Досади́ло, додеяло

Одъ тая кашта богата.

Ди да имамъ негдѣ нéкого,

Та ако би не би бѣгала».

10 Дочý Петре ратáйче,

Па на Яни́нка говóри:

«Янинко Пазарджичанко!

Дали, мори, бѣгамо»?

Янинка му говóри:

15 «Петреле, Петре ратáйче!

Бѣгатю, морé, бѣгáтю:

Нека дойде Великъ-день,

Великъ-день—Свѣтла недѣля —

 

 

168

 

Стари́ у церква те идатъ,

20 Золви́, етерви на оро,

А девери камень те метать;

Павелъ на ловъ те иде,

Ние съ тебе те бѣ́гаме

Та си дошéлъ Вели́къ-день,

25 Великъ-день — Свѣтла недѣля:

Стари у церква ойдоа,

Золви, етéрви на оро ойдóа,

А девери камикъ метаа,

А Павелъ на ловъ отишелъ;

30 Они съ Петре-те бѣгаа.

Когá бѣ стрѣдъ полé-то,

Срѣтналъ е Павелъ юнакъ,

Па на Петре те говори:

«Петреле, Петре ратайче!

35 Э позапри кочія,

Да ти видимъ невѣста-та:

Бѣла ли е, цервена ли,

Танка ли е, висока ли,

Мошно ли церноóка?»

40 Послуша го Петре юнакъ,

Та подзапри кочія;

Те му виде невѣста-та,

Та на Петре-те говóри:

«Петреле, Петре ратайче!

45 Та каква ти невѣста!?

Се си е ли́ка и прилика

На мое любне-те Янинка»?

Петрé му вели—говори:

«Я мини, измини Пáвеле

50 Зарадъ те млада че (в)ишешь,

Я глáва и ты глáва».

Минá — изминá младъ Павелъ,

Та си ях̔на Врана коня,

Та си ойде дурь дóма;

55 Оддалекъ иде и вика:

«Любне Янинко, Янинко!

Отвори ми нóви порты,

Зеръ ти иде млады Пáвелъ;

Па излезнá стáра майтя,

60 Та отворѝ новы порты,

Па на Павлé говóри;

«Тува нема Янинка,

Измами я млады Петре».

Одъ конь, бари, не е слезнàлъ,

65 Бутна кóне наназáде,

И извади́ остра сáбля,

Та си стигнá млады Петрé,

Одсѣче му руса глáва,

Па я даде на Янинка,

70 Па на Янинка говóри:

«Любнеле Янинка, Янинка!

Чýвай ты-зи млады Пéтре.

 

 

169

 

 

№ 82.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Измѣна жены мужу).

 

Дойдó двѣсте воштáне,

Да вани млады Богóя

Дека недава на цара данокъ;

Я Петкана [1] имъ говори:

5 «Додайте свилни гайтáне,

Он се е у сънокъ занéлъ,

Да си го-него оковéмъ».

Дали са сви́лни гайтане;

И Петкáна го оковá,

10 И отвори́ порты желѣ́зны.

Улезеая двѣсте воштане,

И дѣтé си ги съопази:

«Тателе, тателе Богóë!

Я стáни, тате, Богóë!

15 Да видишь двѣсте воштане»,

И башта му се съобуди́:

Глава си диза, не му се диза,

Рáцѣ си диза, не му се дигатъ

Нозѣ си диза, не му се дизатъ

20 Ванае си го двѣсте воштане,

И въеднага го на конь качíя;

И забрáа си млада Петкáна,

И забрáа си товá мáшко дете,

И ойдоя гора зелена;

25 На детé се вечé досади:

«Тателе, тате, Богоë!

Эвé, станá три дни и три ношти,

Какó не самъ ни лэбъ я́ло,

Не самъ ни вода пи́ло,

30 Ни сънокъ земало.

Продумá баштá Богóя:

«Дете-ле, дете, малечне!

Иды при майтя Петкáна,

Егá те на конь качеше».

35 Дете си ойдé ори мáйтя;

Петкана г̔идра—опака:

Одтýка детé малечно!

Ты-зе си г̔и́дро—опако!»

Пай си верне детенце;

40 Ойдé при башта Богóя.

— Башта му дума говори»:

«Ногу си дѣ́те оды́ло,

И оште малко поóды,

Че слезне двѣсте воштане,

45 Че слезне росно ливадье,

Че слезне конé да пасáтъ;

И тогай ты-зи че прéспишь,

И тогай вода че пíешь

И тогáй лэбецъ че рýчашь».

50 — Слезнали росно ливадье,

Тамо са конé пушти́ли;

Какó са конé пуштили,

Заспáли двѣсте воштане,

Заспáла млада Петкана.

55 — Продума млады Богóя;

 

 

1. Жена Богоя.

 

 

170

 

«Дѣте-ле, дѣтé малéнько!

Я бьркни свилны джепове,

Извади ножé потайно,

Та сѣчи свилны гайтанье».

60о И дѣте башта послушá,

И бьркна свилны джéнове,

Извади́ ножé потайно

Одсѣ́че свилны гайтанье.

Опушти́ башта Богóя;

65 И станáло е башта Богоя,

И беркна у десна чи́жма,

Извади́ сабля на зглáбове,

Развертесе на лѣво, на дéсно,

Погуби́ двѣсте воштане,

70 И земá млада Петкáна:

Ископа дупка до пóясъ,

И намазá млада Петкáна

Намаза лой и катранъ,

Запали́ млада Петкáна;

75 Богóя съ малко дѣтéнце

Пія́ си товá руйно ви́но

И тая люта ракія, —

И Петкана му говори:

«Богóë, млады Богóë!

80 Ако не ти е за мене жалъ,

Не е ли ти жалъ за товá мышко дѣтé,

Што е мéне у корéму?»

И оно земà ножé потайно,

Та распрá млада Петкáна,

85 Извади́ мышко дѣтен́це,

И него са въеднакъ погребло

87 Погребло га у церна та земня.

 

 

№ 83.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Іордана Лазарева.

 

(Выходъ замужъ жены, мужъ которой въ долгой отлучкѣ, считается великимъ несчастьемъ его рода).

 

Затворанъ Тодоръ е забоваренъ.

Та си лежи деветъ годинъ време.

Ка покáра десéта годи́на,

Пишти́ Тодоръ, ка-то люта змія;

5 Та го дочу крали́ца-кмети́ца.

Па слезна кралица кмети́ца

Па си слезнá више од диванá,

Та си слезнá при тевни зънданы,

Та прашуе Тóдора юнака:

10 «Э ты-зе-ка Тодоре юначе!

Эве станá деветъ годинъ време,

Какó лежишь у тевны зъндани,

Не пиштеше, ка-то люта змія;

Садъ докарá десета годи́на»

 

 

171

 

15 И ты пиштишь ка-то люта змія

— И Тодоръ ся дума pродумуе:

«Э ты-зе-ка кралице-кметице!

Я се моли цару Костадина,

Да ме пушти, дома да се ойдемъ».

20 Неська ми се любне затекмило».

И се моли крали́ца-кмети́ца,

Та се моли цару Костадине:

«Э ты-зе-ка цару Костадине!

Да си пуштишь Тодора юнака,

25 Да го пуштишь, дома да си ойде;

Неська му се любне затекми́ло».

И си пушта цару Костади́на

И си пушта Тодора юнака.

Ка привéде Тодоръ-добаръ юнака,

30 Та привéде коня Дорушана,

Приведе га на бинекъ-камико

Та си тури́ нога у зенгíя:

Дуръ да тури лѣпо и онáя,

Онъ се ойде на Будино село;

35 Пушты́ коня, самъ да му се шéта;

И си приде при негови порты:

И си сѣды негова—та майтя

Та си сѣды́ у Света недéля,

Та си пряде, бре, церна каделя.

40 И Тодоръ си дума продумýе:

«Э ты зе-ке, Тодорова майтë!

Зашто предешь у Света неделя?».

И тá си дума продýмуе:

«Э ты-зе-ка, непознанъ юначе!

45 Язъ си имамъ сина, како тéбе, —

И эве станá деветъ годинъ време,

Какó си е онó затвóрено,

Неська му е любне затекми́ло се;

Та незнаемо, дека си е Прéсвета неделя».

50 И се качи Тодоръ добаръ юнакъ,

Та се качи више на чáрдаци,

Та улезнá у ладны одаи́:

У одаи́—той чесны тьрпезы

И си сѣды́ кýма и старóйтя;

55 И улезнá Тодоръ дóбаръ юнакъ:

«Добре ютро, куме и старойтë!»

И они́ му тогай продумáли:

«Далъ Богъ добро, церно колуджере».

Продумалъ си церна калуджера:

60 «Э ты-зе-ка куме и старойтë!

Я óкни Тодорица млáда,

Да ю кажемъ, дека умре Тодоръ добаръ юнакъ».

 

 

172

 

И окнáли Тодори́ца млáда;

Казýе ю церва калуджера:

65 «Э ты-зе-ка, Тодорице млада!

Де си умре Тодоръ добаръ юнакъ!»

И онá си дума продумýе:

«Э ты-зе-ка, церна калýджера!

Ако ми, ле, ты-зе право кажешь,

70 Де се смазá Арватско колѣно,

Язе тебе дарба че дарýемъ,

Че даруемъ одъ ерилье кошуле».

Ка се виде Тодори́ца млада,

Ка се виде Тодорови перстень,

75 И онá си дума продумýе.

«Э ты-зе-кà церна калýджера!

Дека найде Тóдорови перстень?»

«И продумá церна калуджера:

«Э ты-зе-ка Тодорище млада!

80 Ка си умре Тодоръ добаръ юнакъ,

Нема кой да си го погребé;

Я погребó Тодора юнáка,

Та му земá бесцаны перстень».

И улезнá Тодорйца млáда,

85 Та улезнá у ладны зевницы́,

Тай отвори́ той сельви сандаци,

Та извади од ериль кошуля,

И него е дарба дарувáла.

И си сѣднá церна калуджера,

90 Та си сѣднá у чесны тьрпезы,

И тогай си дума продумуе:

«Просты мене, куме и старойтë!

Да играемъ оро калуджерско».

И му прóсты кума и старойтя

95 Да играетъ оро калýджерско.

Развертесе церна калýджера;

Развертесе нáлѣво, нáдесно,

Та съосѣче китены сватове,

Останале кума и старойтя,

100 И останалъ млады младоженя,

И при ни Тодорица млада.

Продумалъ си церна калуджера:

«Э ты-зе-ка Тодорице млада!

Та я не сам церна калуджера,

105 Нело семь си Тодоръ добаръ юнакъ:

И тогай се Тодоръ продумýе:

«Э ты-зе-ка млады младеженë!

Да докарашь до три кола иманя,

Да те пуштимъ живо да се ойдешь».

110 И онъ си дума продумýе:

«Э ты-зе-ка Тодоре юначе!

Я ме пушти дóма да си ойдемъ,

Че докарамъ три кола иманье».

 

 

173

 

И несмѣе Тодоръ, да го пушти:

115 И му везá рáцѣ наóпако,

И му тури́ пéры у зуби́-те,

И му тури книже на колѣно,

Та си пише млады младежене,

Та си пише товá ситно пи́смо,

120 Та го прашта на негови башта,

Да допрáти три кóла иманье,

Ега него живо опушти́ль.

И докарá неговиë башта,

Та докарá три кóла иманье,

125 Та си пушти́ Тодоръ, добаръ юнакъ,

Та го пушти́, дóма да си ойдé.

Останáла Тодорйца млáда.

И Тодоръ си дума продумýе:

«Э ты-зе-ка, Тодорице младо!

130 Да ли очешь, да си млада свѣтарія,

Или очешъ, да си млада слугарíя?»

И овá си дума продумýе:

«Нечемъ язе слуга да си слýжимъ

А очемъ да семъ млада свѣтарія.

135 Намаза я Тодоръ, добаръ юнакъ,

Намаза я тоя церни катрáнъ,

Закопá я, Богме, до колъна

Запали я, Богме, од недéля,

Та му свѣты, богме, до другá-та:

140 И си сѣды Тодоръ добаръ юнакъ,

Та си піе съ брайтя и дружина;

И си ви́ка Тодоръ, добаръ юнакъ:

«Э вие—ка, бре, вѣрна дружи́нá

И рýчайте и кажете.

145 «Богъ да бíе Тодори́ца млáда!»

 

 

№ 84.

Г. Паланка, въ 4-хъ часахъ разстоянія отъ Кюстендидьской Бани, въ Македоніи; 5 дек. 1879 г. записана со словъ Стаменка Алексова.

 

(тоже).

 

(Пересказъ пѣсни).

 

Талакинъ Тодора затворили деветь кралëве и затворили го за-ради деветь азна; а сами сѣдеа на меана, та пія. Деветь годинъ лежá таламинъ Тодора. Негóва жена заженисе. Имаше оно пиле сокóлово; дойдоше пиле на зенданы и пишти, та си глава кине.

 

 

174

 

Скочи Таламинъ Тодоръ, та го замами; пиле нему каже: твоя жена раненика си земáло. Ка’ дочудъ това таламинъ Тодоръ, заронилъ сьлзи́ у абсена: о, ты моя любне! зашто не зимашь дрýгого, тýкъ узимашь мога ранени́ка. Заплака таламинъ Тодоръ у абсана, дочули го деветъ кралëве. И тега речеа на абсанджія: «за што пишти Тодоръ? Што зоръ му е»? — И те га праша: «што неволя ти»? — «Што ли имамъ зоръ? Моя стопаница зима мой рáненикъ; оти не земе другого, по ранени́ка земе»! Тагай извикнаа го при деветъ кралëви. Речеа крáлëве: «таляминъ Тодоре! Што ти е зоръ, Да пиштишь у зенданы? Дали ти е додеяло, што лежишь одъ деветь годинъ?—«Не ми това додея́ло; оно, ми, се любе заженило: не си зима другого мужа, оно зима мого ранени́ка; а да зима другого, жалъ немамъ». Речеа кралëве: «Седъ, ка те пуштимъ, вдали се можешь, да повернешь»? — «И да пуштите, че повернемъ, и вашë азно донесемъ». И тогай пуштія го.

 

Отидé Тодоръ на свои двóрови: станала церна калудера; у врата на негова майтя чука: «Добро ютро! бабо!»—«Далъ ти Господъ добро!» Оти плачешь, дерно калудере? о-де-къ идешь?» — «Я идемъ одъ деветъ кралèве, што бѣ затвóренъ». — «Имамъ и я тамо едного сина таляминъ Тодора». — «Сви е погубія, салъ мене пуштія». «Тега баба бакшишь му даде». — Пита негова люба: одкудъ идешь, церно Калудеро? (не досказано).

 

 

№ 85.

Село Рыло (Дупн. окр.); 27 дек. 1879 г. записана со словъ Екатерины Миловановой.

 

(Разговоръ дѣвушки Вардарки съ соколомъ).

 

Соколъ піе по Вардара вода:

Нодзе му у сребро укованы,

Криле му у злато позлáтены,

На глáва му бѣлъ трендафиль цавти,

 

 

175

 

5 На гърло му дробенъ бисеръ трепти́;

Па не смѣе нико да го пита.

Пита го Вардарка девойка:

«Э ты-зе-ка пиле соколенце!

Кой ты сребри нодзе до колѣна,

10 Кой ты златы крилá до рáмена,

Кóй ты сади́ трендáфиль на глава,

Кóй ты низа бисеръ на герло»?

А сокóле му пó-ти оговори:

«Э ты-зе-ка Вардарка дéвойко!

15 Ель ме пи́ташь, прáво ште ти кажа:

Зетé имамъ златáринъ,

Да ми сребри нодзе до колѣна,

Да ми златы кры́ла до рáменя;

Сестра имамъ, та ми сади́ трендáфиль на главá

20 Та ми нижа бисеръ на гéрло.

 

 

№ 86.

 Соф. окр., село Сливница; 7 Февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Ильи Григорьева Стамбуліи.

 

(Одна сестра у девяти братьевъ).

 

Деветъ брата една сестра иматъ;

Сви-те деветъ са я обичáли;

Одъ милосъ я на пазаръ одвели,

Што видѣли, се се ней купили:

5 Видѣли се сребрени ножница,

На ножница три струка вериги,

На вериги ясно огледало,

И купили, да се Нейтя често огледуе;

Óтишли у ладна меана,

 

 

176 

 

10 Та си сѣдли да си ядатъ и да піятъ;

Она била итра-дьяволита:

Прошетнасе низъ тевна чаршія,

И усрѣта Митеръ Кустурлію:

«Добра срѣ́ча, гиздава девойте!»

15 — Далъ Богъ добро, Митеръ Кустурліе!

Очешь, Митре, мене да залюбишь?

— «Не ти смѣемъ, тебе да полюбимъ:

Да ты имашь деветъ мила брата —

Сви-ти деветъ си юнаци;

20 Очу мене óны да погýбатъ».

Онá му пó ти оговóри:

«Я чемъ братя лысно да издáдемъ:

Собери се тристе душъ юнаци,

Па оти́де на старе езéре

25 На езере, на стара пóишта;

Я чемъ братя у ловъ да допрáтимъ».

Когá било ютре одъ-заранъ,

А онá си братя поокнало:

«Айте, брало, у ловъ да и́дете!

30 Сви юнáци тука проминали —

Проминаше и васъ пот’окнаше

Пот’окнаше и порты почукнаше»;

Я они и пó ти оговáра:

«Иды, сестро, кони́-те ни справи».

35 — Пошла сестра,

И со-съ венеръ [1] крыла оперлило,

Што остало подъ кола верзало,

Я сабля имъ съ калай [2] запоило;

Па дооды и говóри:

40 «Я кони справила и при камикъ ги привела!

Айте! качитесе на свои кони́».

 

 

1. Фенеръ—Фонаръ.

2. Олово.

 

 

177

 

И они́ се лѣпо накачили,

Па отишли на езере,

На езере, на поишта стара;

45 Согледалъ и Митра Кустурлія;

И проговори́ наймлады братéкъ:

«Бѣжьте, брало! сегá да бѣгаме!

Оче Митеръ назе да погýби»;

Проговори́ найстаріë братéкъ:

50 «Да я немамъ саблю да кервавимъ,

Я камо ли вие да сѣчете?»

Приблизилъ се Митеръ Кустурлія.

Сабли тергнать братя, сабле не излазать.

Кони рижатъ, кони се не мердатъ;

55 Проговори найстаріë братéкъ:

«Бѣжьте, кой на-куде види!»

Алъ ги Митра сви-те деветъ погуби́лъ.

Па отишелъ Митра Нейти на дворове,

И излезе на куле високе

60 И говори Нейти:

«Сѣди, сега да сѣдимо —

Сви-те деветъ я семъ погубилъ»;

А она му по ти одговóри:

«Съ-ношка, вечеръ дете се добило,

65 И оно одъ юначко колѣно;

Оче оно насъ да ны́ погуби».

Отиде Митеръ Кустурлія,

Да погуби детé у пелéне;

Излезе се деветъ миле стрине —

70 Сви-те се Митру помолиле,

Помолиле и па поклони́ле:

«Тако м’ Бога, Митеръ, нащи зéту!

Остави ны това мушко дете —

Кой че, Митеръ, насъ да ны дорани?»

75 И нему се верло нажалило,

 

 

178

 

Та-си остави́лъ товá мушко дете.

Минало се текмо двѣ недѣли,

А дете си на майтю говори:

«Вала, мало, моя стара мале!

80 Сва децá бащеве держать,

Оти нема мене кой да держи?»

Я она му по ти оговóри:

«Богъ да біе лелю Нетю!

Да ты имашь осемъ мили чиче

85 И деветы твои стары́ башта,

Амо леля ги издала».

А оно си майци одговáра:

«Я ми справи бáщина коня,

Че си идемъ башта да си тражимъ»;

90 Я майтя му пó ти одговáра:

«Сѣды, дете, сѣды у пелене,

Оче тебе Митеръ да погубе».

А оно си майтю не послуша,

Нело отидé на ладны ях̔ыры —

95 Съ нога ритнá, та си врата строши,

Та улезне у ладны ях̔ыры

И си тражи бащинога коня;

И си найде бащинога коня,

Па си тури бащино оруже;

100 Приведе га при бащинъ си камикъ,

Де-ка се му бащá качи́ло;

Та уяну бащинога коня

И отиде Митру на дворóве:

«Тако м’ Бога Митре Кустурліе!

105 Я излезни мене на белѣго»;

Одговáра Митеръ Кустурлія:

«Богъ те убилъ, дете у пелéне!

Да я немамъ сабля на тебе,

Немамъ сабля да кервáвимъ,

 

 

179

 

110 Я камó ли на белѣгъ излезнемъ»;

Я дете му пó ти одговóри:

Я излази! яли че те съ душо

И съ кожера тергнемъ!»

Митеръ е тагай на белѣго излези:

115 Одсѣче му дете той русу глáву;

Па излезе на куле высоке,

Та си вана леля си Нейтя

И одсѣкалъ ю ноге до колѣна,

И одсѣкалъ ю руке до рамена,

120 Извертелъ ю́ тія церни очи,

Па завелъ на камены тюпрія:

«Сѣды тука, лелю, да си сѣдышь —

Кой проми́не, дарба да ти дари;

124 Ка’ проминемъ, дукатъ че ти давамъ.

 

 

№ 87.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова.

 

(Сестра любима девятые братьями, но ненавидима женою одного изъ нихъ).

 

Една Яна между деветъ брата;

Кадé ида, и Яна си вода.

Отишли са на нови пазáре

И Яна са тамо, бре, одвели

5 Одвели я на нове пазаре.

Што са вишли, се се укупили:

Вишли са си среберны вериги

На вери́ги среберно ноженце.

Богъ да біе Павла-то любе!

10 Не свидесе Павла кýчковица,

Та улезна у ладне ях̔éры,

Та убоде до два сиви юнца

И убоде до деветъ конèве,

Си-те деветъ, богме, подпаявáне;

15 И си ойде Павла кýчковица,

Та си ойде у ладне одаи́:

«Дигъсе, дигъсе, Павеле юначе!

Каква ти е штéта учинето?

Убодени до два сива юнца

20 И деветъ ковé подпайване,

Учини и сестри́ца Янинка».

 

 

180

 

— Я братокъ му дума продумума;

«Просто да е, Яни за свадбина»!

Богъ да біе Павла кучкови́ца!

25 Улезнала у ладны зевницы,

Опушти́ла деветъ бочви вино

И десета той люта ракія,

Пай си ойдé при Павле-то юнака:

«Дигъсе, дигъсе, Павеле юначе,

30 Дигъсе, диъьсе, да би се не диголъ

Каква ти штета учинето?

Учини е сестри́ца Янинка:

Опуштила деветъ бочви вино

«И десета той люта ракія».

35 И тогай си Павелъ продумуе:

«Просто да е, Яни за свадбина»!

Богъ да біе Павлово-то любе!

Ка улезна у ладне одаи

И си зема Янино ножéнце,

40 Убоде си товá машко дете,

И тогай ойде у ладне одаи:

«Дигьсе, дигъсе, Павеле, юначе!

Каква ти е штета учинето?

Учини е сестрица Янинка:

45 Убоде ти това машко дете».

Тогай Павелъ дума продумало:

Што ми прави, се се ми прости́ло,

Што убоде товá машко дете»?

И тогай окне Павелъ вреденъ юнакъ:

50 Елъ овамо, сестри́цо Янинко!

Ты убоде до два сиве юнца,

Деветъ коне, богме, подпайване,

И опушти деветъ бочви вино

И десета-та люта ракія;

55 Што убоде това машко дете»?

— Дума дума сестра му Янинка:

«Ако семъ братко, товá я направило,

Изведы ме у гора зелéна:

Де-ка падна мои бѣли рацѣ,

60 Тамъ да никна двѣ бѣли тополи,

Де-ка падна мои церны óчи

Тамъ да извратъ два бистры́ клáденца;

Де-ка падне товá мое тéло,

«Да се згради церква Марійца» [1].

65 И когá лежи кучка Павлевица —

Лежала е деветъ годинъ време—

Пай се присни Павла кучковица,

Да я вода церква Марíйца;

Одвели я церква Марìица,

70 И тогай се съ душа растави́ло.

 

 

1. Тутъ пропущено то, что братъ все такъ сдѣлалъ, какъ говорила сестра Янинка.

 

 

181

 

 

№ 88.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ Маріи Тупаковица.

 

(Сестра любима двумя братьями, но ненавидима женою одного изъ нихъ).

 

Два, ми, брата верно живовали,

Между ни сестрá милувáли;

Одъ милосъ е на пазаръ водили,

Што са вишли, све са укупи́ли:

5 Ножи вишлé, ножи церноцрены

И нія укупи́ли;

Па си дошлé вечере до вечеръ

Дошлé на свои́—те двóры.

Не свиде се кучка Павлевици:

10 Улезнáла у ладны земници,

Испуштила деветъ бочви вино

Десета—то люта ракія;

Па си ойде у ладны меаны,

На Павлé по тія говори:

15 «Дигъ се, Павле, да бихъ се не ди́гналъ!

Што ти се штета учинила!»

А Павле му по ти оговóри:

«А оттука кучка Павлевица!

Два сме живи два — та со-съ брата,

20 Да е жива наша мила сестрá».

Не свидесе кучка Павлевици:

Па улезна у ладны яорье,

Та убóды коня упайвана;

Па отидé у ладны меаны,

25 На Павле-те по ти оговóри:

Дигъ се Павле, да би се недигналъ!

Што ти се штета учинила?

 

 

182

 

Убóдена коня упайвана!»

А Павле по ти оговóри:

30 «А отува, кучко Павлевице!

Да сме живи два-та со-съ брата,

Да е живе наша мила сестра!»

Не свиде се кучка Павлевица;

Та отиде у ладны ляници́

35 Та сосипа до-деветъ кошара —

Потекоа меды изъ ляници́;

Па оти́де кучка Павлéвица

На Павле-те по ти оговори:

«Дигъ се, Павле, да би се недигалъ!

40 Што ти се штета учинила!

Сосипаны деветъ коша —

Потекóа меды изъ ляници́!»

Я Павле му по ти оговóри:

«А отува, кучка Павлевица!

45 Да сме живи два-та со-съ брата,

Да е жива наша мила сестра!»

Па не свидесе кучка Павлéвица:

Искачи се горе на чардаци,

Та убóде това машко детé

50 Убóде го у свилны пéлены

У пéлены, у клèто-то серце —

Потекли са керви изъ чардаци;

Па отиде кучка Павлевица

Отиде у ладны меаны

55 На Павле-те по ти оговóри:

«Дигъ се, Павле, да би се недигалъ!

Што ти се е штéта учини́ла!

Убодено наше машко детé

Убóдено у свилны пелены

60 Убóдено у клето-то серце,

Потекли со керви изъ чардаци».

 

 

183

 

Тогай рипна Павле добаръ юнакъ:

«Да глéдаме редомъ по ножéве —

Чіи ножи у керви утах̔нали,

65 Това си е штета учинилъ».

Та гледаа редомъ по ножеве —

Сестры Мары ножи у керви утах̔нали.

Проговóри Мара церноóка:

«Аво, братко, аво мили братко!

70 Ако семъ ти штета учини́ла,

Изнеси ме на висока елá,

Расѣчи ме на четири дѣла:

Де че падне моя руса коса,

Тамъ че никне тая гаста гора;

75 Де че падать мои церни óчи,

Тамъ че извратъ два студна кладенца;

Де че паднатъ бѣли радѣ,

Тамъ че никнатъ двѣ танки топóле;

Де че паднатъ мои танки вѣжди,

80 Тамъ че извратъ морски пья́вици;

Де че падне моя рамна снага,

Тамъ че стане церква Марійца».

Изнесеа на висока елá,

Расѣчеа на четире дѣла:

85 Де-ка падне нойна руса коса,

Тамъ никнáла тая гаста гора;

Де паднале нойны дерни очи,

Тамъ изврéле два студна кладенца;

Де паднáле нойны танки вѣжди,

90 Тамъ изврéле морске пья́вици;

Де паднáле нойне бѣли рацѣ,

Тамъ никнáле двѣ танке тополе;

Де паднáла нойна рамна снага,

Тамъ створиласе церква Марійца.

95 Поболѣ се кучка Павлéвица:

 

 

184

 

Обидоа орье и загорье,

Немогоа лѣкове да найдатъ, —

Изъ кости му трава проникнáла!

Изъ очию муи пролитаятъ,

10 У вуши-те погáнци мати́ле.

Проговóри кýчка Павлéвица:

«Аво Павле, аво добаръ юнакъ!

Да ме носишь церкве Маріице».

Па усобра косты у рѣшéто,

105 Однесе я церкве Маріице:

Оддалекъ е церква согледáло,

Одблизу се церква затвори́ло —

Попóве-то онемѣле,

Дякове-то ослѣпѣле;

110 Проговори́ церква Марійца:

«А отува кучко Павлевице»!

 

 

№ 89.

Село Бабица (Трен. окр.); 26 ноября 1679 г. въ мѣстечкѣ Брѣзникѣ записана со словъ Дëши Тодорова.

 

(тоже).

 

Два брата много добре живовали,

Сестру Нейтю много миловали:

Одъ милосты на пазаръ одвели —

Што видѣли се и окупили:

5 Видѣли су ножи у ножница,

На ножеве три струкеве вериге,

На вериге педесе прáпорца,

На прапорци златно огледало —

Да се Нейтя често огледуе,

10 Да ли е бѣла, иль е цервена. —

Несвиде се на кучку Павловицу,

 

 

185

 

Та се диже ночи и средъ ночи,

Та украде Нейтины ножеве,

Та убоде два вола на адрѣ (?),

20 И убоде конекъ напойвани,

И убоде товá мужко детé,

И расипа до двѣ бъчве вино

А третя-та люта-та ракія;

И с’окала кучка Павловица,

25 И с’окала стопаница Павла:

«Дигъ се Павле, да би се не ди́галъ!

Каквъ се пакость направи́ло:

Убодены два вола на одри,

Убоденъ конëкъ на пайвана,

30 Убодено товá мужко детé,

Расипано до двѣ бъчве вино,

А третя-та да та люта ракія»;

Рипа Павелъ на тьнке кошуле,

Па се чуди Павелъ, што да чини;

35 Учило га негово-то любе:

«И това ли да те учимъ?

Редомъ реди по града, по Солунь,

Редомъ реди, да ножеве гледай,

Чии ножи у кьрвь потонули,

40 Тіе са тоя работали».

Редомъ реди, та ножеве гледа,

Нигде нема ноже у кьрвь потонуле;

Кадъ погледа Нейтине ножеве —

Они су у кьрвь потонули:

45 Сестро Нейтë! моя сестро!

Оты си пакость направила?

— «Не семъ, брате, ко ми живи віе;

Я брале, много се вѣрно кьлнемъ».

(Конецъ не досказанъ).

 

 

186

 

 

№ 90.

Трен. окр., с. Бабица; 25 ноября 1879 г. записана со словъ 10-тилѣтней дѣвушки Христины Стоянчиной.

 

(Предотвращеніе любовной связи брата съ сестрою).

 

Пишти́ пиле подъ небесе,

Пишти́, пишти́, та си главу киее:

Чуйте стары, млады паметуйте!

Не е било, не че па-й да буде—

5 Братъ и сестрá на чáрдаци сѣдý,

Те играю со-зъ златну ябуку,

Емъ играю, емъ че се залю́бу.

Не дочула ги гиздава девойтя,

Нель си дóчу турче Саратличе;

10 Па казуе Турче Саратличе;

«Казуй си-отъ коя си родá?»

—Че да кажемъ, Турче Сарадличе

Че да кажемъ, да грыжа не ме е:

«Я си имамъ и мáйтю и баштý,

15 Я си имамъ и брата и сестру;

Ка’ су били первне размирице,

Тагай-си го Турци зароби́ше,

А я-си на си су остáла».

— «Казуй, какó е име?»

20 —Че да кажемъ-грыжа не ме е:

«На мáйтю-Мару меанджійтю,

На башту-Пауна войводо,

На брата ми-Николо войводо,

А мене Паунтя девойтë.

(не кончена).

 

 

187

 

 

№ 91.

(Загорье) Берков. окр. с. Вершецъ; 11 февр. 1880 г. записана со словъ Дамьяна Тодорова Пецынъ.

 

(Распредѣленіе подати (порѣза) въ деревнѣ).

 

Кех̔іяты [1] вика пó село:

«Коги́ ште баде зарана,

Свичко-то село да се саби́ра,

Да рѣжатъ царска мирія».

5 Коги́ било е зарана-та,

Свичко-то село собрало се —

И стары кметове и млады

И рѣзали царска мирія.

Чорбаджи Лазарь продума:

10 «Селяне и кметски синове!

Редомъ вергія рѣжéте —

Комý педесетъ, комý шесé,

А на моë брато синъ Тудоръ

Да рѣжете сто и педесé:

15 Че има стока свекаква

И дрóбна и ядра».

А Тудоръ зáплака и рече:

«Чиче, Тудоре, Тудоре!

Што самъ ти зло направилъ?»

20 Та па си домо-ка отидé,

И на майтя си продумá:

«Мале, стара—никаква!

Да видышь мале стара,

Чичо Тудоръ предъ село што продумá!»

25 — «Што е, сине, продумалъ?»

— «На селяне говори:

«Селяне и кметски синове!

 

 

1. Глашатай.

 

 

188

 

Редомъ царска вергія рѣжете —

Кому педесетъ, кому шесдесетъ,

30 А на синъ на мой братъ Тудоръ

Да рѣжéте сто и педесé:

Че ина стока свекаква

И дробна и ядра».

Стара майтя го научи:

35 «Ако, сине, чиче тако продумалъ,

Я земи, сине, сертме [1] севрія [2],

Па отиды Тунджа, Маруца,

Да ферлишь сертме севрія,

Да фанешь рыба скомрія;

40 И онъ майти си послуша:

И узе сертме семврія,

Та ферли у Тундже Марице,

Да фане рыба скомрія;

Онъ не данá рыба скомрія,

45 Но фана глава човѣчка —

Оште керве течеа.

И онъ е дома занесе,

Па на майтя си продуиалъ:

Ела, мано, моя мила мама,

50 Каква ти рыба уловихъ:

Не фана ти рыба скомврія,

Но фана ти главá човѣчка».

Тогива майтя продума:

«Я иды, сине, я иды

55 Я иды у чичины-те слами,

Та заври тая глава човѣчка;

Па да идешь, сине, заранъ одъ зарана,

Да видишь, да ли чиче тая дума продума?

Ако продума па такá,

 

 

1. Мрежа.

2. Густой.

 

 

189

 

60 А ты тогива да речешь:

«Чичë Лазаре, Лазаре!

Па ты ли си, чичë, х̔аренъ

Х̔аренъ и па вреденъ!

Де-ка-то терговци претычатъ,

65 Тамъ ги глави-те узимашь, —

И съ-ношка, чичë, терговецъ претече,

И съ ношка му глáва одсѣчешь,

И главá-та му у твóя-та слама,

У слама иржана турната!»

70 Чичë му Лазаръ продума:

«Селяне, кметски синове!

Ако има глава човѣчка

У моя́ слама иржана,

Свички мои малъ да е просто

75 Да е просто на царо—

Ако да идете селяне

И да па намѣрите глава човѣчка

У моя-та слама иржана.

Х̔айде, селяне, идеме, да ви́диме».

80 И отшелó село-то и намѣри́ло

Глава-та човѣчка у слама-та.

И земало му село мало,

83 А царь му деца и мало аризалъ

 

 

№ 92.

Г. Радоміръ; 30 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Споръ двухъ братьевъ объ имѣньи — собственно изъ-за шестокрылаго коня, сивыхъ «загаретъ» и сивыхъ соколовъ.)

 

Два си брата, два са, бре, близнáка.

Едини Петеръ булюбаша,

А други Павелъ господара

 

 

190

 

И два-та са ного зендинъ [1] били

5 Постаріë Павелъ господарь

Помладіë Петеръ булюбаша.

Продумáло Петеръ булюбаше:

«Слушай мене, Павелъ господаро!

Иаме си сто дулума лозье,

10 Имаме конé и говéда,

Имаме козы́ пай о̔вцы,

Имаме си ниви и ливады,

Имаме си́ви гелыбета,

Имаме си́тни загарéта

15 Имаме сиви соколета»;

— Помладіë Петеръ булюбаша.

 Когá бѣше рано одъ зарáно,

Дума дума Павелъ господара;

А Петеръ му дума продýмуе:

20 «Не ти х̔очу ни козы, ни овцы»

Ни ти сакамъ конé и говеда,

Само х̔очу коня шестокры́ла,

И си сакамъ сиви загарéта,

И си сакамъ си́ви соколéта

25 И си сакамъ сиви гелыбета».

Дума дума Павелъ господара —

Дума дума на негове любе:

«Слушай мене, мое первнелюбе!

Когá биде рано одъ зарано,

30 Да ми справишь коня шестокры́ла;

Когá ойде Петеръ булюбаша,

Когá ойде у селó на церкви,

Когá ойде Богу да се мóли,

Ты да готвишь той сладки ручкóве,

35 И да туришь у сладки ручкóве

Да си туришь тоя́ люты отровъ»;

 

 

1. Богатый.

 

 

191

 

Нойна снах̔а ного у̔мна била,

Ного у̔мна и нóго разýмна,

Готвила си той сладки ручкóве.

40 Продумало Петроëви братóкъ —

Дума дума на негове любе:

«Я че ойдемъ у горá на ловъ;

Ако не би ты това направи́ло,

Че те сѣчемъ мерва по мерва —

45 Найголемо, враминëкъ што носи».

И него жена дослушала.

Павелъ ойдé у гора на лóва,

А Петеръ ойде у село на церкви,

И си ойдé и си Богу мóли;

50 И четеа попове, владыки.

Излезна Петеръ булюбаша,

Излезна низъ село, низъ цéркви;

И си ойде дóма на дворóве,

И го срѣтнá негова-та снах̔á:

55 «Слушай мене, Петеръ булюбаше,

Я ти готви́мъ тоя сладки ручкóве,

Како каже твоë браты Павелъ:

Я че х̔ойдемъ у гора на лóва,

Ты да готвишь Петре-ти юнáка,

60 Да му готвишь то сладки ручкóве,

У ручкóве това люты óтровъ,

Зеръ ка дойдемъ низъ гора, низъ лóва,

Че те сѣчéмъ мерва по мерва —

Найголемо, враминëкъ што носи».

65 И си дойде Петеръ булюбаша

И си дойде низъ село, низъ церкви

И си земáлъ големо пречесіе,

И го срѣтнá негóва та снáх̔а

И го срѣтнá и рáка целива:

70 «Слушай мене, Петре булюбаше,

 

 

192

 

Какво каже, твоë браты Пáвелъ:

Петеръ ойдé на село у цéркви,

И оно ми вѣрно отказáло:

«Ка излезне Петеръ булюбаша,

75 Да му готвишь тія сладки татліи,

Да туришь ỳ ния тóя люты отровъ».

И Петеръ си дума продýмуе:

«Слушай иене, моя мила снах̔о!

Моя снах̔о, моя мила майко!

80 Я улезны у ладны зевницы,

И и́знеси платно бабучéрно

И усучи до три жьлты свѣшты,

Я че легнемъ у двори да у̔мремъ».

И снах̔а го нéго послушáла,

85 И изнéла платно бобучерно,

И усукла до три жьлты свѣшты.

И си легна Петеръ булюбаша,

Та си легна у двóры, да у̔мре;

Покри́ла го негова-та снáх̔а,

90 И запали́ла три жьлты свѣ́шты,

И си изви той зелены титки;

А ка ошелъ Павелъ господáра,

И одкарáлъ коня шестокры́ла,

И си одвелъ си́ви соколéта,

95 Излезнала бѣльтя златнокрыльтя;

И си пушты Павелъ господáра

И си пушты едынъ братъ сокóла,

И неможé нигде да я стигне:

Пишты́ пиле до Бога чуе се;

100 Надъ си пушты други братъ сокола,

Ка я стигнá, ка ю душа вади,

И тогай си Павелъ съосети́ло,

Де не може братъ безъ брата да биде;

И уянá кóня шесторыла,

 

 

193

 

105 И го бутнá негови дворóве,

Ега може брата живо да намѣри.

И улезнá негови дворóве:

Ка си виде брата упружена,

Извади́ ножé потáйно,

110 Да се муне у клето-то серце;

Што-то бѣше негово-то лю́бе

И въеднагъ ему дума продумала:

«Да видишь ты, де не може

Братъ безъ брата да е».

115 А што-то било на Петеръ булюбаша снах̔á

Она била умна и рáзумна:

«Петеръ не е у дворы поумрелъ,

Живо сѣды́, а у дворъ помрéло».

Тогай каза Павелъ господáро:

120 «Стани ты-зи Петеръ булюбаше,

Просто да е коня шестокры́ла,

Просто да са сиви гелыбета,

Просто да са ситни загарета,

Просто да са сиви соколета!

125 Сегá видó, де неможе

Братъ безъ брата да е;

Ного била твоя снáх̔а—

Мое первне-любе умна и рáзумна.

И тогай казало Павелъ господара:

130 Чуешь мене, Петеръ булюбаше!

Ты не сакашь дель да ми делешь;

Не ми сакá козы и пай овцы,

Ни ми сáка конé и говéда,

Ни ми сака сто дулýми лозье;

135 Просто да е тебѣ коня шестокры́ла,

Просто да са сиви гелыбета

Просто да са ситни загаретá

138 Просто да са сиви соколета!

 

 

194

 

 

№ 93.

Село Нова-Мала, близъ Пирота; 7 ноября 1879 г. записана со словъ Іоны Ки́рины.

 

(Споръ двухъ братьевъ изъ-за коня и сокола).

 

Проговóри дзвездица даница:

Тако м’ Бога, тія мѣсяцъ,

Кудъ се било у трéтью вéчеръ,

Та те нéма на небу да грѣешь?

5 — И́зговори тія самъ мѣсяцъ:

Я самъ билъ у трéтью вечеръ

Я самъ билъ у Русію зéмлю

Тамъ сидѣла два брата роджени:

Све су благо раздѣлили

10 Саде коня́ су не раздѣлили

И со-съ нега сива соколéнца;

Па стари сака коня́ да узме,

А пóмлади га за свадбину не даде;

Тега проговори по старіë-тъ брата-тъ

15 Проговори со свою перволюбу:

«Да отруешь пóмладóга брата,

И я чу са соколемъ идемъ;

Када дойдемъ, брáта подъ покровъ да найдемъ».

Онъ ушéлъ у ловъ,

20 Па отишéлъ у сине езерь;

Па си пýшти сиво соколенце,

Да улови плóвку златокрилку.

А онé [1] биле много на родуту,

Та на соколе крила потрошише;

25 А соколъ пиште, у небу се чуе.

Тагай онъ се тешилъ:

Тай си сиво соколенце!

«Чу те, да те чу вамъ до твоë-тъ животъ;»

 

 

1. Т. е. Пловки-утки.

 

 

195

 

Проговори сиве соколенце:

60 «Тешко мени, докъ ме ти е чувашъ;

Тешко мени безъ брата родженогъ».

Онъ се текъ вернувсе на домъ,

Да се иде, да затéче брата съ душомъ;

Де мине презъ моста каменъ,

56 Коня-тъ се строши ногу у копиту,

Та и онъ се пи́шти — у небу се чуе.

Па онъ нéму говори:

«Тай се коню, немой да се пиштишь,

Чу те: чу вамъ до твóя живóта».

60 —«Тешко мени, докъ ме ти е чувашъ;

Тешко мени безъ брата родженогъ».

А онъ остáви коня́ нá путъ;

Скоро търчи дома, да се стигне,

Да се найде брата съ душомъ.

65 — А снаа-та била много досетница:

А она извéла девера тога на висóки чардакъ,

Прекрила га съ то бѣлó платнó,

И запалила му тее жълте свѣче.

А онъ презъ дворъ търчи:

70 «Леле любе, леле перволюбе!

Што ти рекъ, да ми си створила?

— А она рекла:

«Што ми се казалъ, све самъ завершила».

— Тага онъ и́звади óстри нóжи,

75 Да убоде своé клетó сéрце,

А тагай вáну свое перволюбе.

— Немой, войно, не семъ завершила:

Обишла, да види, кáку жалъ за брата!

Она брата живога завила,

80 Не го уморила—

Да ви́ди, кака жалъ за брата!

 

 

196

 

 

№ 94.

(Загорье) Берков. окр., с. Гушанци; 13 Февр. 1880 г. записана со словъ Герасима Русинова.

 

(Похвальба болгарина передъ евреями въ г. Солуни въ кофейнѣ, что онъ на своемъ борзомъ конѣ въ одинъ день отправится въ Царьградъ и обратно возвратится).

 

Дигналъ, ни, се Радойно

У света млада недѣля:

Чарны си очи омыло,

5 Запáлилъ чибувъ — килибаръ,

Замѣтналъ кужухъ нá рамо —

Големъ го дьяволъ оздýло, —

Та си нейдé на церква,

Па си отиде па Солунско кафене;

10 Шекерно кафе испило.

Таманъ Радойно да си пойде,

Затекоа го мърсна вѣра Еврея;

Големъ са облогъ прави́ли,

Че има кóнче ранено,

15 За день да иде Цариградъ

За день да иде и да дойде;

Ако не дóйде, мърсна вѣра Еврея

Кышта-та бѣгликъ да му зéматъ,

Млада Петкана рóбкина

20 Со-съ това машко детéнце;

И ако си иде и да дойде,

Просто да му са еврейски дутяна

Покрай синë-то море,

Со-съ товá тежко иманье —

25 Дуръ деветъ дутяна со-съ тія маргаре, [1]

Десяти помлада еврейкина».

 

 

1. Монисты.

 

 

197

 

Тогива шеи-те [1] фанáль,

Та па отиде на домá;

И негова Петкана на порты стояше,

30 На рака машко дете держеше.

И заминалъ ю Радойно

И не погледналъ на Петкану;

И детенце бѣше заплáкало,

Че си го башта бѣше наýчило —

35 Коги́ си идеше изъ церкве,

Онъ си детенце зéмеше,

Та го у кышты унесé,

И коги́ детенце не узе,

Оно заплáкало.

40 Влезна Петкана по Радойно

И си дума говори:

Либе ми, либе Радойно!

Да ли на детé ядýвашь

Иль я не сéмъ ти ýбава,

45 Ка’-то первня-та вечера,

Ка’-то двѣ-те та неделя,

Ка’-то первня-та гóдина?»

И онъ тогива дума говóри:

«Я-си на детé не ядувамъ,

50 И ты-зе си ми ýбава;

Нали одъ заранъ дигнá —

Големъ ме дьяволъ издулъ —

Та си не отидó на церква,

Но си отидó на Солунско-то кафене;

55 Шекерно кафе испилъ;

Тамань, бре, да си пойда,

Затéче ме мърсна вѣра Еврея;

Големъ семъ облогъ напрáвилъ:

 

 

1. Свидѣтель.

 

 

198

 

Че имамъ кóвче рáнено

За день да ида и да дойда

60 Да дойда у Цариградъ.

И казалъ бѣше Петкани,

Да справи му коня;

А самъ си догналъ та заспалъ.

Петкана си кóня гледáла,

65 Сребрене гривны разваля,

На коня плëчи правила,

Златены перстени тротила,

На конë пироне [1] правила;

Та му кракá-та [2] подковала;

70 Студена го вóда напóила,

Сребрено му сѣдло турнáла,

Деветъ коланé стигнáла,

Златена му юзда турнáла.

Зоря-то трепе-излáзи,

75 Петкана Радойно бýдеше:

Дигайсе, дигайсе, Радойно!

Зоря ми трепи-излази.

Мърсны еврея покрай порты вардиа,

Тебе да ти испрататъ».

80о Дигналъ се дѣте Радойно

Черны́ си очи омилъ,

Шекéрно кофé испило;

Петкана му кóня привéла;

Имъ се сребряна зенгія стапналъ,

85 Феркнáло коньчé-то, та пошло,

Премéтнало деветъ кадылаци [3];

Доръ се на него префéрли,

 

 

1. Подкова.

2. Нога.

3. Губернія.

 

 

199

 

Оште деветъ преметналъ;

Доръ се кракó у зенгія намѣстилъ,

90 Доръ си е кожуо заметналъ,

Оште деветъ преметналъ,

У Цариграда улéзналъ —

Тамань е било нá пладне,

Ка’-то влезнáлъ тамъ;

96 Конë си на меана верзáлъ —

Тая меана бѣше евреска;

Па, ми, отшелъ на полиція;

Големъ ферманъ четéа,

И му други писáа

100 И му пи́саа и дáдоа;

Верналъ се бѣше Радойно,

Одверзалъ си конë одъ дирекъ,

Евреинъ му дума—говори:

«Когá дойдешь ты, у назе свернешь»;

105 А Радойно каза,

Че големъ облогъ прави́лъ;

Тогива евреинъ рекелъ:

«Чекай, дадемъ едва чаша ракія́».

— Не било ракія, но било верло отрóва;

110 Та легнá Радойно, та заспа;

Слънце-то трепе да зайде,

Конë му вишти и кóпа:

«Дигай ми се, Радойно!

Слънце-то трепе да зáйде,

115 Кышта ти бѣгликъ отидé,

Млада Петкана робкина

Со-съ това машко детенце».

Дигналъ ми се Радойно,

Дребни се сьлзи порóнилъ;

120 Конë му дума говори:

«Студена вóда да ме напóишь,

 

 

200

 

Бѣла рапсалица [1] да ми закачешь,

На мене да си укáчишь,

Очи́-те съ кьрпа да си превéржешь,

125 Да извáдишь дваяна камджія

Со-съ тія здатни куршýмы,

Да ме удáришь три паты;

Доръ се свія, да феркна,

Ни ти ште нá небо,

130 Ни ти ште нá земи,

Самъ до два тéвна óблака».

И онъ го студéна вóда напоилъ,

И му бѣда рапсалица закачилъ,

И му деветъ колáна постéгналъ

135 И се на нéго укáчилъ;

Очи се съ кьрпа преверзалъ;

Извáдилъ дваяна камджія,

Та го удáрилъ три паты́.

Доръ се кончé свило,

140 Феркнало презъ деветъ кадылаци;

Радойно ферлилъ маздракъ,

Та си забувалъ у нéговъ дворъ.

Тоги́ва Петкана по дворъ одаше,

Зеленъ керчагъ у рака нóсаше,

145 У него вóда студена —

Не си е била вóда студéна

На е било верло отрова;

Ка’-то слънце трепне да зайде,

Онá да се отрови.

150 Ка’-то видеда маздракъ у дворове,

Она еврея разгóнила:

«Урипете-се, каже, прокдеты еврéи!

Радойно си бѣше дошелъ-ка,

 

 

1. Родъ жита, ярица.

 

 

201

 

Амо легнáлъ та заспалъ».

155 Онá това изрéкла,

И конче се свило, паднало,

Радойно одъ него слезнáло.

Излезналъ бѣше на порты,

Подбралъ бѣше еврея,

160 Та ги завéде на Солунско-то кафене;

Евреи му се молеа:

«Просто да ти са дутя́не

Съ това тежко иманье,

И доръ деветъ дутяне

165 Со-съ тія маргари,

Амо да ны опростышь

Да опростышь помлада еврейкина».

А Радойно рекелъ:

169 «Не проштава еврейкина».

 

 

№ 95.

Софійск. губернія, село Столникъ; 28 ноября 1879 г. записано въ мѣстечкѣ Радомірѣ со словъ солдатика Волка (Волчë) Гешова.

 

(Какъ Стояна избрали въ старшину надъ обозовъ въ 500 возовъ).

 

(Изъ караваннаго обычая).

 

Голень се бѣгликъ зачело:

Петь стотинъ кола софишки

Петь стотинъ кола загорски,

Па се сабрале фо-фъ долни Лозенъ

5 На мех̔ана червено вино пія

И тая бистра ракія,

И вѣрна дума думале, —

Когó крамаринъ [1] да турать

 

 

1. Старейшина каравана.

 

 

202

 

На петъ стотинъ кола софишки,

10 На петъ стотинъ кола загорски;

Па си тури́ле Стояна,

Стояна Долно-Лозлянче:

Че знае Стоянъ, че знае

На дълги патишта крáëве,

15 На Витимъ-вода бродове.

Па си ошéлъ младъ Стоянъ

При стара майтя рождена,

Па си на майтю казува:

«Малеле, мила моя малеле!

20 Язе се млого измамихъ,

Измамихъ, мале, излагахъ;

Стана си младо крамáрче

На петъ стотинъ кола софи́шки

И на петъ стотинъ загорски —

25 На ильядо кола крамаринъ,

Крамаринъ язе да б идемъ».

— А майтя си му думаше:

«Сину, Стояне, Стояне!

Оты се, сину излáга,

30 Оты се сину измáми!

Айде, сину,—ка си о̔йдете

На Витимъ вода дълбóка,

Та си биволе рáсерди,

Ярми́-те да ти потрошатъ

35 И тія жегли сребряны,

Додé сѣдите, да се напредватъ,

Дружина да си забаватъ,

И млого пари́ поáрчатъ,

Оште еднашь тебе-ка крамаринъ

40 Крамаринъ да си не тýратъ:

Ти-зе си млогу áджамія,

Ти-ве си единъ у майтя,

 

 

203

 

Може си младо заги́на».

— Каквó си они́ отишли

45 Край Витимъ вода дълбóка,

И Димитеръ си на биволе думаше:

«Де д’иды брешко Влаинче

И ты-зе кула Караманъ,

Отука ме извадете

50 Низъ Вити́мъ вода дълбóка,

Я шта коса-та да си óскуба

Да я прóдада, купите

Щто ви позлата, рогови,

Рогови што ви пóсребра».

55 — И биволе го послýшале,

Извади́ле го низъ Витимъ вода дълбока

И онъ си коса оскуба,

И сичко си продáде,

На биволе копита позлати,

60 И рóгове имъ посребри,

И стара майтя пригледа:

«Небойсе, мале, небойсе,

Ты-зи си майтя, па майтя,

Ты-зи си мене родила,

65 Язе шта главá-та да си дамъ,

Иллемъ(-иль емъ) тебе-ка не давамъ;

Ты-зи си мене майчица,

Язе шта тебе-ка да гледамъ,

Какъ двѣ-те очи мои́-те, церни́-те,

70 И те шта така да гледамъ,

Доде мене очи-те гледатъ;

Одкадъ си язе загина,

78 И тебе тогá не глéдамъ.

 

 

204

 

 

№ 96.

Кюст.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(Заключеніе условій).

 

(На праздникъ св. Николы, 6 декабря).

 

Николо, море, Николо!

Дружина си соби́раятъ

У меана вино піятъ,

Тешка кирія пазарать

5 Тешка кирія — олово,

Ногу далече го каратъ —

На Нишь, на Бидинъ, на Бѣлградъ.

И Николо че да иде;

Па на майтя-си говóри:

10 «Малеле, мила майчице!

И я чу, мале, да идемъ —

Волове са ми биволе,

Колá-та ми желѣзна,

Ярмове са ми среберны,

15 Жегла-та са ми злáтени»;

Па на майтя си говори:

Эве, малеле, мила майчице!

Невѣста-та да ми чувашъ:

Често ë на пазáръ вóды,

20 Да си видуе другачке,

Да се, мале, не растажи».

Па му майтя набрá рóсна китка,

Та я даде на Никóла

И на Никола говори:

25 «Синко, Николо, Николо!

Додека китка цавти,

До тага да а жалѣишь;

Фане ли китка да вене,

Тогай че се она ожени».

80 Отишелъ младъ Никола.

Фанала китка да вене;

Говóри Никола на дружи́на:

«Дружина вѣрна, собрате!

Да ми чувате колá-та

85 Колата и волове-те;

Я че си идемъ на свои домове:

Че ми се ожени лю́бне-то.

 

 

205

 

 

№ 97.

Село Бабица, Тренскаго окр.; 18 ноября 1879 г. записана со словъ Дëши Тодорова.

 

(Златокрылая утица помогаетъ юнаку Смиляну пріискать двухъ снохъ-«близнакинь» для его двоихъ сыновей-близнецовъ).

 

Башта чувáлъ до два ми́ла сына,

До два сына, до два су близнаци.

Дойде време синове да жени,

Че да тражи до двѣ миле снáе,

5 До двѣ снае, до двѣ близнаки́не —

Они́ брайтя да су бажанаци,

Онé сестре да су етерве.

Наточилъ е двѣ златни здравице,

Па си справи коня Пеливана,

10 И си узе пýшка нишанлія,

Па си пойде презъ горе зелене,

Па се видé пиле златокрыльку, —

Па нáслони пýшку нишанлію,

Да убіе пиле златокрыльку;

15 А она Смиляину дума:

«Немой мене, Смиляине юначе:

Да я знáемъ, кудé ты си пошелъ;

Ты си имашь до два мила сына,

До два сына, до два, бра близнáка,

20 Па си тражишь до двѣ мило снае,

До двѣ снае, до двѣ близнакине;

Я си знаемъ, де ииа до двѣ близнакине,

Та су сестре, та си су етерве,

А два брата да су бажанáци».

25 Одведе га у града незвана;

Та си найде до двѣ миле снае,

Емъ су сестре, емъ да су етерве;

 

 

206

 

Утокми Смиляинъ юначе;

Па си пойде Смиляинъ юначе,

30 Па по тія оговори:

аОстань съ Богомъ, добры домачине!

Да ми справишь до двѣ миле снае,

А я чу да идемъ на моé дворове,

Да си справимъ до два мила сына,

85 И да зберемъ до триста свáтове».

Отиде юнакъ Смиляинъ,

Отиде на свои дворове,

Па каза на свое любне:

«Я си найдо до двѣ миле снае,

40 До двѣ снае, до двѣ близнакине,

Да су сестре, да су етерве».

А любе му тія продума».

«Немой да идешь Смиляинъ юначе;

Лошь семъ сенъ гледала:

45 Долетеше два сива гóлуба —

Ка’ дойдоше, со-зъ главе дойдоше,

Ка’ отоше, безъ главе отоше».

Онъ не слуша неговей любе:

Собралъ си е до триста свáтове,

50 Та си ойде презъ гору зелéну;

Отиде си у града незнáна,

Та си узе до двѣ миле снае,

До двѣ снае — до двѣ близнакине;

Па си пойде презъ горе зелене,

65 И си води до двѣ миле снае;

И напредъ ишелъ Смиляинъ юначе

И са-съ неге снае-си идутъ;

Два дни оде, нема да викаю;

Па лежаше на равне руди́не;

60 Кога биде рано одъ-зарана,

Пай си иду презъ горе зелéне,

 

 

207

 

Тагай су снае завикале.

А питалъ ги Смиляинъ юначе:

«Што викате до двѣ миле снае?»

65 А оне су тагай продумале:

«Леле тате да нашъ миле свекре!

За кога ны водишь ?

Я пречекай китене сватове:

Дали иду до два твои сыну,

70 До два сыну, до два младожене»?

Шевнулъ коня Смиляинъ юначе,

Та преброи китени сватове;

Сви сватове подъ брой искочише,

Али нема до два мила сына;

75 Тога бутнулъ коня́ назадъ,

Та отиде на равно рудине:

Какво спали, такви погинули—

И на два та главе одсѣчене;

Тагай слезе одъ коня доброгъ,

80 Та си узе до двѣ русе главе,

Та ги тури коню у зобницу;

Па си стиже китени сватове,

Стиже, па ги зáмину,

Саать мѣсто до дома-си дойде:

35 Искочило негови-то любе,

Та питýе Смиляинъ юначе —

Не питуе за снае — не пита,

Нель питуе за свои сынове:

«Да камо до два мила сына,

90 До два сына, до два, бра, близнака?»

Онъ си вика, дó Бога се чуе.

Чуешь, каза, мене, первнолюбе!

«Еве тебѣ до двѣ златне я́буке,

95 Да ги шожемо, додека смо живи». —

 

 

208

 

 

№ 98.

(Загорье) Берков. окр., с. Гушанци; 18 февр. 1880 г. записана со словъ Младена Младенова.

 

(Храмовой праздникъ въ селѣ).

 

Собрáло се село-то

Собрáло се на Борýванска могила —

Сви се селяне сабрали;

Соборъ правяа и Бога мóляа:

5 «Боже мили!

Ага ала не дойде,

Соборъ да не развáли».

Тамáнъ това изрéкли,

9 И ала дойдé и соборъ имъ развали.

 

 

№ 99.

Велескій окр. (въ Македоніи); 2 дек. 1879 г. записана со словъ Лазаря Хажіева.

 

(Неопредѣленнаго содержанія).

 

Каравело, мори, мала мома:

Оштели ходишь неженéно?

— Булюкбаши по конаци,

А сеймены по чаршін,

5 А сеизи край огниште;

А ти насъ ке насъ измáми;

Све измами, све соблече —

И коне-то ны ги зема,

И пары-те ны ги зема;

10 Дай ми, баре, малко паре,

Да си купамъ Врана коня —

Дружина-та ми се смѣе, —

Да не ходамъ пѣшь».

Одговара Каравéла:

15 «Кой давало, лудо било,

Кой зимало, паметно би́ло;

Триста дадохъ за мониста,

Двѣсте дадохъ за стары бабти,

Шесъ стотина за дерданы,

20 Седемъ стотины за желтице;

Што ти земахъ, све поарчихъ;

Когá си ми пары давалъ,

Мартиры ми ты извади».

— «Не ти давахъ на пладнина,

25 Ни ти давахъ по борина,

Него нóтье на месечина».

 

 

209

 

 

№ 100.

Соф. окр., село Кремиковци; 2 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Стефана Крачуна.

 

(«Попей ни слуго»).

(Застольная пѣсня—трапезная).

 

Попей ми слуго,

Повесели ми гостье-то:

Да ми е гостье весело,

Да му е течно яденье,

5 Да му е пивко пиенье;

Слуга му тія оговора:

«Не мога да ти попея,

Тежка е грыжа на мене:

Видышь ли Стара-Планина?

10 Колко е магла на нея,

Толко е грыжа на мене —

Че имамъ сина да жена;

13 Това е грыжа на мене.

 

 

№ 101.

Г. Паланка (въ Македоніи); 29 дек. 1879 г. записана со словъ священника села Рыла Василія Христова.

 

(«Яребичéнце, Преперичéнце»).

(Мірская слава).

 

Яребичéнце

Преперичéнце!

По пóле шéташь,

По друмье скáкашь,

5 По друмье скакашь,

Цернъ пи́теръ клюешь;

Одъ друмье летаешь,

На кашта ми паднешь;

На кашта ми слáма,

10 Укашта ми слава.

Ой борье, борье!

Зелены борье!

Тéбе те сѣчатъ деветъ сѣки́ры,

Одъ тéбе лети́ деветы иверъ,

15 Па си лети́, лети́

У срѣда ми дворье,

А у двори ми среберни столе;

У столе сѣди Иванъ господаръ,

 

 

210

 

У рацѣ держи́ среберна чаша,

20 Пълна е рóвна товá руйно вино;

Напимисе Иване

Добри домати́не:

Живо ми ти глáва

За-длъго ти слава;

25 Богъ да ти помóгне

И светы Іоване!

 

 

№ 102.

Село Влаи, Мельникскаго окр. (въ Македоніи); 16 дек. 1879 г. записана въ селѣ Бобошевѣ со словъ одного слѣпца

 

(Банъ Стефанъ строитъ церкви).

(Поется за трапезой).

 

Стефанъ бано церква гради,

Церква гради-светы монастырь,

Церква гради Софіянска.

Омутъ има да покрива, (стихъ 2 раза повторяется),

5 Да покрива со-съ алтына;

Што не стигна со желтица,

Да покрива со-съ кара-грошъ; (2 раза)

Што не стигне со-съ кара-грошъ (2 раза)

Да покрива съ жéты свѣшты.

10 Одговóра на Стефанъ банъ:

«Немой гради света церква (2 раза):

Ке скандисатъ клети Турци (2 раза)

Тебе може да клеветать» (2 раза).

Ка си дочу Стефанъ бано,

15 Остависе света церква,

Заградисе едны мосты.

Тебе пéемъ, Бога славимъ, (2 раза)

Да се цавтишь, да се китишь,

 

 

211

 

Ка то ружа у градина,

20 Сиви соколъ у выси́на (2 раза)

Мрена рыба у длы́бина,

22 Бѣлъ трендафихь у градина.

 

 

№ 103.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова.

 

(Горестное воспоминаніе о Бѣлградѣ).

 

Бре, Іоване, бѣлиграджанине!

Повернысе — Бѣлиградъ изгóре!

— «Ако гóри, да би пустъ останалъ:

У него семъ три годинъ робýвалъ —

5 Перва годинъ за добра-та коня,

Втóра годинъ за момá х̔убава,

Трета годинъ за свилено руó;

Когá бѣше коня за язденье,

Тогай ми я други преотеа;

10 Когá бѣше любе за любенье,

Тогай ми го други преотé;

Когá бѣше руо за носене,

13 Тогай ми го други преотеа».

 

 

№ 104.

Р. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Поединокъ пастуха Стояна съ медвѣдемъ; его спасаетъ кучка (сучка) «Симджирлика»).

 

Поселисе мечка-медвѣда,

Та издави́ невѣсты по кладенци,

А можьé-то по Балканьé-то,

Децá-та по зевници́-те.

 

 

212

 

5 Собрали са се одъ три, ми, сéла

По триста—деветъ стотины,

Че гонятъ мечка-медвѣда;

И со-съ ни Стоянъ младъ чобáнъ.

Ошли са гора зелéна,

10 Нашли са мечка-медвѣда,

Нашли е подъ голéмъ камикъ —

Ядеше крава я́лова,

Што-то бѣше одъ деветъ годинъ я́лова;

Избѣгáли Кóсовци голобóсовци,

15 Што бѣя деветъ стотины,

Саль останá Стоянъ младъ чобанъ.

И станá мечка мьрсни́ца

И стана и въеднакъ ревнá,

Вана се со Стояна млады чобáна,

20 Та се боратъ три дни и три ношти:

На Стояна млады чобана

Мечета му на нодзе жили извадия,

А Стоянъ держи мечка-медвѣда;

И на Стояна се досады́:

25 «Божице, миле Божице!

Имамъ ли родá, я пóродъ,

Или мой мили братóкъ,

Да ме дочуе, да дойде?

Станá три дни и три ношти,

30 Како се я съ мéчка боримъ,

Мечéта ми жили извадия».

Даде Господъ тоа ладенъ вѣтеръ;

Стоянъ пишти, до Бога се чуе;

Дочула го кучка Симджирлика,

35 Та извади́ деветъ лакты копье

Та извади́ низъ земи́,

И си тьрчи презъ гора зелена:

Со-съ нодзе си корене кóпаше,

 

 

213

 

У со-съ гуша бýти повáляше,

40 И си найдé у гóра зелéна,

Де се держи Стоянъ млады чобанъ

Держи мечка-медвѣда;

И тогай кучка Симджирлика

Вана си мечка-медвѣда,

45 Та кинá мьрва по мьрва —

Найголемо врами́нëкъ да носи,

Та закачá по гора зелена

Одъ дерво на дерво,

И си носи́ по равни дрýмове,

50 Та качуе одъ дерва на дерво.

И тогай Стоянъ продýмуе:

«Кучице Симджирличице!

А че те водымъ на Стамбулъ,

Да ти посрéбримъ нодзе-те,

55 Да ти позлáтимъ ялаци.

 

 

(Г) ИСТОРИЧЕСКІЯ-ЮНАЦКІЯ ПѢСНИ И СКАЗАНІЯ.

 

 

№ 105.

Г. Радоміръ; 8 дек. 1879 г. записана въ Кюстендель-Банѣ со словъ Милоша Момчилова.

 

(Что способствовало усиленію Русскаго Царя?)

(Пересказъ).

 

Ка’ бѣше Бугаринъ царь—и четвертый той бѣше царь, той ойде-Русъ, да даде малко му поминокъ. Той му даде еденъ дëлъ; тамгъ имаше ногу рыбы у него, да лови рыби, да продава и да поминуе. И той (Русъ) лови еденъ петдесетъ годинъ време; послѣ

 

 

214

 

помислилъ, да исуши дëло и да орé жито у него. А имаше една планина; прекóпа е подъ земня, и исуши све вода. Ка’ исуши вода, найдé у дëлъ три тóпове: перви-светъ Никола, втóрія-светы Петеръ, третіë-светы Равделъ. Тія тóпове били нему ногу вредни: кадъ-то има битка на една странъ, тія си сами обраштая; отъ тія топове ногу земня́ земá и найбогатъ стана. И перви онъ се станá царь.

 

 

№ 106.

Соф. округъ, с. Суводолъ; 31 янв. 1880 г. записана со словъ крестьянина Жëты Илкова.

 

(Царь Петръ (болгарскій) справляетъ свадьбу).

 

Царь Петаръ свадба правеше;

Се е поканилъ на свадба:

Одъ си-те, каже, крайнины

До седемъ, каже, крáлëве,

5 И си е деверь поканилъ

Одъ мила родá негова.

Та па си е свадба прекаралъ,

И деверь си е испратилъ, —

Та си на.дворы отишелъ;

10 А майтя си го питуе:

«Сине Младене, Младене!

Што си те, царо, пóдари»?

Младенъ си ю говори:

«Малеле, мила майчице ».

15 Млогу ме дарба дариа —

16 Одъ чисто злато кошуля.

 

 

№ 107.

Соф. окр., с. Суводолъ; 31 янв. 1880 г. записана со словъ крестьянина Жëты Илкова.

 

(Царь Асѣнь (болгарскій) настигаетъ Турокъ, плѣнившихъ его жену и сына).

 

Царь Ясень служба заслужи;

Та си е собралъ селó-то,

Та си ги вино пóяше.

Проклета да е една бабица:

5 Она на Турци казала:

«Турци-ле, Турци презморци!

Царь Ясень служба заслужилъ,

 

 

215

 

Та піе винó цервенó

Со-съ негови-те селяне

10 Надъ селó подъ Кукаляне [1],

На това бѣло камеnье;

Подминете си царь Ясень,

Та му на калé ойдéте,

Та му калé-то разбите —

15 У кале никой са’ нема».

И Турcи са баба слушали,

Подминаа царь Ясень,

Та му на кале ойдóа,

Та му калé-то разби́а,

20 Та му царица робія

Со-съ зълва сестра Янинка;

Никой ги ни чу, не виде,

Видѣла си е мома одъ срѣшта

Одъ селó—одъ Панчарево [2];

25 Та е окнала мома-та:

«Цару Ясене, Ясене!

Ты піешь, цару Ясене,

Піешь си вино цервево

Со-съ чаша, со-съ позлатена,

30 Со-съ твои добры селяне,

И со-съ твои добры слуги,

Турци кале-то разбія,

И царица робія,

И детé ти погубія,

35 И сестра ти закарая».

Царь Ясень въеднагъ станало,

Та си у ях̔ыръ улезнá,

Та си е коня извело,

Та си е Турци гонило;

40 Стигна ги и погуби ги;

Та си е везелъ царица

И зелва сестра Янинка,

И свое мушко дете.

 

 

№ 108.

(Соф. округъ; с. Быстрица; 7 февр. 1879 г. записана со словъ Аджи-Іована Славіева въ селѣ Васильевци.

 

(Турки завоевываютъ Болгарію; царь Асѣнь убѣгаетъ съ одною женщиною въ Россію; женидьба его сына на дочери Русскаго царя).

 

Когá дошли Турци у Бистрица, срѣпшали една баба, коя рекла: «честито ви царство»; а Турци рекли: «не маме царство, доръ не ванемо царь Ясеня». Рекла баба: «я чемъ царь Ясень лесно да ви ванемъ». Та ги провела низъ вóда ведена тамо, де е царь и царица.

 

 

1. Село это и теперь существуетъ.

2. Село это находится по сосѣдству съ первымъ.

 

 

216

 

У то време царица е излела на оро со-съ тія сельски дреи; а баба казала на Турка: «те, товá царица-та! и ю Турци ванали и закарали. Царь Ясень седѣлъ, та си ручалъ. Дошло аберъ нему: «Ты сѣдишь и піешь, а Турци закараше царицу». Царь рекелъ: «Петре, скоро софра прибирай! — Павле, конь ни изводи». Довели коня, и царь Ясень качилъ се на коню, па не согледалъ, че коню е опайвенъ [1]. Тако миналъ презъ село Кукаляне [2]. Отадъ миналъ презъ село Панчерéво [3]; отадъ миналъ презъ село-градъ Германъ [4]. Ошелъ тогай подъ село Лозенъ [5]. Тамъ пасли двѣ деца овци; онъ ихъ попигалъ: «минали ли туку Турци»? Они рекли «чичу! сегà туку заминах̔а; онъ рекелъ: «даль че ги стигнемъ»? Они рекли: «какво че стигнешь? коню ти заклопенъ!» Тогай рекелъ царь Ясень: Эй, Кукáляне, калъ да те біе! — Панчерéво — саде камикъ да е! а градъ Германъ-градушка да те біе — село да те на прави! а Лозенъ безъ конé да не са и безъ волове да не са, и жито садé, да имъ е ченица!» — Деца рекли: «чичу! нема по-туку вода»; а онъ рекелъ: «Господъ че даде вода!» — Тогай пресѣкалъ царь Ясень пайване-та и рипналъ коню — излели три кладенци вода. Кога бутналъ царо коня, стигналъ Турци-те и погуби́лъ ги, а царица-та верналъ си и одвелъ я у Урвичь [6]-градъ, со-съ желѣзны порты, а Искеръ заобиколилъ градъ Урвичь. Тогай царь Ясень попи́талъ царица: «Когá Турци те води́а, имали ли нешто пакосъ?» Она рекла: «влезне вълкъ у овци, онъ си мирно не излезне: единъ ми е беркналъ у пазува»; а царо рече: «они са сета [7], — товá не е лошо, ка’-то сѣдеше при царо».

 

Па рече царица цар́у: «многу ги я аресахъ, кога идатъ да сератъ, они се міятъ». Царо се расерди, та погуби царицу и расферли я по единъ камикъ.

 

 

1. Спутанъ.

2. Село въ Софійскомъ округѣ.

3. Тоже.

4. Тоже, (село).

5. Тоже.

6. Село въ Софійскомъ округѣ.

7. Т. е. псета.

 

 

217

  

 И била царица доила дете, и отъ това до днеська излеза вода бѣлá. Тогай царь Ясень со-съ една мома бѣгалъ у Русія. И тамока у Русія бѣше говедарь. Тамому дали една бабица сельска, коя родила нему едно детенце машко. Дете изучило книга; ка’ изучило книга, умрелъ башта-му. Когай детенце разбило сандакъ и нашло тамо царска капа и царските писма; тогай повѣрвало, че неговъ башта былъ царь и че има у Урвичъ закопаны бащины пары́. И натовари оно маски со солъ, та дойде у Софія; ойде у Урвичъ, со-съ писма найде бащины пары, та однесе у Русія [1].

 

Преданіе это досказалъ крестьянинъ Филиппъ Мининъ такъ:

 

«Царь Ясень на Русія бѣше говедарь. Тогашни Руски царь никакву вѣру нéмаше. Царо Руски затражи да жени сина си; и синь му рече: «че земемъ на говедара черку». Одговорилъ Руски царь: «добре»! — Царь Ясень - говедарь рече на царь Руски: «има ли нешто твой синь одъ занаятъ»? — Онъ рекелъ: «ништо нема»! Рече царь Ясенъ-говедарь: «почекай, да го учимъ». И учише го царь Ясенъ-говедарь десетъ дни и научите да прави рогоже. Тогай рече царь Ясень-говедарь: «ка’-то може да прави рогóже, че му дадемъ момý-ту». И му дáде мóму-ту. — И синъ на Руски царь не може да живѣ со-съ своя булка. Тогай сама булка рече: «бре, човѣче! мой баща знае траву самотворку, коя че помогне. И царь Ясень-говедарь соблекелъ синъ на Руски царь, па му тýрилъ босилекъ, па му светилъ вóду, па го молитви́лъ, па го искупалъ. И оттогай лице-то сину свѣтнало, ка’-то на царь Ясень-говедарь. Па и самъ Руски царь—невѣрны, кадé даде сина на черку царь Ясень, стана ка’-то неговъ синъ, сирѣчь ристянинъ. И сега и Русія и Болгарія се едно — Ристянія.

 

 

1. Въ заключеніе сказитель замѣтилъ, что до настоящаго времени въ Кокалянскомъ монастырѣ «св. Рандела, што надъ самъ Искаръ, има чаша и кратуна одъ царь Ясень».

 

 

218

 

 

№ 109.

Г. Джумая; 27 дек. 1879 г. записана со словъ Георгія Емануйлова въ м. Рылѣ.

 

(Воевода Гедіянъ и царь Іоаннъ Шишманъ).

 

У торникъ се годы лудо-то Гедиянъ,

У недѣля-та зарани,

Свадба че се права;

Дойде недѣля заранъ:

5 И пойдóа у церква да идатъ;

И ойдоа у церква,

Армасаны — невѣнчавы;

Аберъ му достигнá одъ царь Іованъ Шишманъ,

Достигна книга на рака-та:

10 «Та булче остави, Богме, подъ вѣнчило,

Армасано-невѣнчано,

Та си и́ди мени на помошь».

И тадай говори лудо-то Гедиянъ,

И говóри на свое-то любне:

15 «Справля́й коня моя-то Доряна,

Че се одымъ на Сафійско поле,

На Сафійско поле подъ бѣли чадори,

Дурь не е войска разóрена».

И справи коня Доряна,

20 Таманъ тури ногу у зенгія;

Докле нога да преферли́,

Прекомъ пречи презъ гора зелена:

И гора-то укори,

И земя-то ископá,

25 Докле дойде на Софійско поле.

Кадъ го виде царь Іованъ Шишманъ

Проговори тія милни речи:

 

 

219

 

«Благодари́мъ Бога за това,

Што имамъ тáкива юнаци!

30 Што терашь луду-ту Гедиянъ?»

— Што терамъ, цару Іованъ Шишманъ?

Дойде ми аберъ: «булу подъ вѣнчи́ло

Армасано — невѣнчано остави,

Та си иди царю на помошь».

35 И язе оставихъ булу подъ вѣнчи́ло,

И дойдохъ тебѣ да те видамъ,

Дурь не е войска разóрена!

— И му проговори царо Шишманъ:

«А се верни, луду Гедиянъ!

40 На ти сребро, злато, ако искашь!

Иди—прави свадба своя». —

— И го тури у златна кочія,

И го проводи, свадбá да си прави. —

 

Затѣмъ сказитель прибавилъ слѣдующее: этотъ Гедіянъ былъ первый полковóдецъ болгарскаго царя Ивана Шишмана; онъ дошелъ на Софійское поле, когда битва съ непріятелемъ была окончена въ пользу царя Ивана Шишмана.

 

 

№ 110.

Село Рыло; 30 дек. 1879 г. записано со словъ Димитрія Іованова.

 

(тоже).

 

Одкадъ се зоря́ зазори́ла,

Оттогай е войска повервела:

Конь до кóня, юнакъ до юнака,

У раце имъ се делги баряци:

5 Въ едну имать остри муздраци,

Въ другу имать тенки пушки;

 

 

220

 

Пушки-те имъ, като ясно слънце блештатъ,

Одъ громъ повече трештáтъ,

Сабли-те имъ на-то ясна мѣсечина лештатъ,

10 На баряци-те имъ написано

Асланува образъ,

Да се показва, че весме берзъ.

Одкадъ е зачýла лудá-та Гедия,

Остави се бульче подъ було,

15 А себе подъ вѣнчи́ло;

Скоро берже опаше сабля дамаскина,

Сабля дванадесе педи,

Обсѣдна се кóньче Дорья́на;

Прекомъ пречи́ презъ гора зелена:

20 Гора-то укерни,

Планина-то укор́и,

Додéка излéзне на Софійско пóле,

Бой да се біе за Ристово име.

Жалко му станало,

25 Зашто ненамѣри войска да се біе,

Само што намѣри бѣли-те чадерн,

Чадери царь Іоанови-те,

Чадери царь Шишманови-те;

Тутакъ проводилъ го кодъ царь

30 Кодъ царь Іоанъ Шишманъ;

Поглéдна го царь Іоанъ Шишманъ;

Казва му царь Іоанъ Шишмáнъ:

Тверде ми се виждашь

Жалко и уиленъ:

35 «Кончé ли те нерабóти,

Сабля ли те несѣче?»

Одговори му Гедия:

«Коньче ми работи, като дукаты,

Сабля ми сѣче, каде-то повлечé;

40 Но ми е дрýга жáлба:

 

 

221

 

«Зашто не намѣрихъ войска да се біемъ?

Оставихъ булче подъ бýло

И себе подъ вѣнчáло,

Ка’ то ми а̔беръ достигай,

45 Скоро берже опаса(хъ)се сáбле дамаски́на,

Сабля дванадесе педи,

Обсѣ́дна(хъ) си́ коня́ Дорья́на,

Гора-то укернихъ,

Планина-то укорихъ». —

50 И поклони́ го царо Шишмано

Една златна кочія со-съ желтицы. —

Милостиви Богъ всегда есть со-съ мене:

Одкакво я имамъ таквия добри юнаци,

54 На всека дѣла Богъ тье ми помогне.

 

 

№ 111.

Пирот. окр., Суковскій монастырь; 17 ноября 1879 г. записана изъ разсказа одного дряхлаго священника.

 

(Преданіе о занятіи Турками Болгаріи).

 

Царь Болгарскій Петръ [1] не вдругъ потерялъ свое царство, а постепенно, отъ времени до времени уступая натиску Турокъ. Сначала онъ принужденъ былъ оставить г. Виддинъ и утвердилъ свое мѣстопребываніе въ г. Нишѣ, гдѣ правилъ 7 лѣтъ. Преслѣдуемый и здѣсь Турками, онъ бѣжалъ въ г. Пиротъ, гдѣ царствовалъ тоже 7 лѣтъ. Затѣмъ, точно также бѣжалъ въ г. Софію, гдѣ правилъ 7 лѣтъ и наконецъ въ одинъ монастырь семи престоловъ откуда затѣмъ перешелъ въ рай, гдѣ и донынѣ находится.

 

Турки, говоритъ это народное преданіе, производили свое давленіе на Болгаръ и по другому пути, направляясь одъ Самокова.

 

 

1. Имя не вѣрно обозначено (анахронизмъ).

 

 

222

 

Идя поэтому пути, они достигли окресностей Моглена. Отъ звѣрскаго турецкаго истребленія спаслись въ монастырѣ «Магличь» св. Николая нѣсколько тысячъ болгарскихъ дѣтей и то Божьей волей: Богъ попустилъ великую мглу, въ слѣдствіе которой Турки должны были оставить этотъ монастырь въ покоѣ.

 

Дальше, затѣмъ, народное преданіе приводитъ все это въ связь съ господствомъ въ Болгаріи греческаго духовенства. Турки, говоритъ преданіе, заняли всѣ мѣста въ Болгаріи и Греціи. Нужно было имъ подумать о своемъ управленіи; нужно было назначить вѣрнаго духовнаго пастыря, патріарха (патрика), который бы не вредилъ интересамъ турецкимъ: султанъ Махометъ, назначая цариградскаго патріарха, потребовалъ отъ него ежегодно 300 по дукатовъ, а этотъ, въ свою очередь, выговорилъ себѣ право поставлять въ Болгаріи греческихъ священниковъ.

 

 

№ 112.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Іордана Лазарева.

 

(Сонь Могленской королевы; убіеніе Турками ея мужа—Могленскаго короля; женидьба ихъ сына Павла юнака).

 

Де заспáла е кралйца кмети́ца,

Заспáла е у света недéля.

Мало спанье, големъ сънóкъ вишла:

«Сво е поле магла нападнало,

5 Низъ магла-та ели́ проникнáли

И ясно слънце у кьрви́ утах̔нало,

А ясенъ мѣ̔сецъ у злáто окóванъ».

И казуе крали́ца кмети́ца,

И казуе кралю господину:

10 «Э ты-зе-ка кралю господи́не!

Мало спаньé, големъ сънокъ ви́до:

Свó е поле магла нападнáло,

 

 

223

 

И ясно слънце у кьрвь утах̔нáло».

И продýма краля господина:

15 «Э ты-зе-ка крали́це кмети́це!

Да што си е тая силна мáгла?»

— «Товá си е силна турска войска».

— «Да што са си тія тонки éли?»

— «Товá са си́ сабли и ножéве».

20 — «Да што си е това ясно слънце?»

— «Товá че ни се крайнына отме».

— «Да што си е тоя ясенъ мѣ́сяцъ,

Да што си е у злато окóванъ?»

— «Това си е Турски, оле, царь».

25 Дури краля дума да издума,

Испуни́ла турска силна войска:

И тогай се крáлë вострашила.

Богъ да біе тìя клети Турци!

Та фаная магленскио краля;

30 Останáло негóво-то дѣтé,

Останáло на сѣдымъ годины;

И майтя му дума продумуе.

«Айде, Павле, майтя да те жéнитъ».

— Я Павлé си дума продумýе:

35 А я, мале, не чë да се жене,

И мéне-ми книжеле дооди,

Дооди ми отъ край—одъ крайнина,

Дека че си крайни разми́руе».

А майтя го, богме, не слушáла;

40 Та си ойде у Будима града,

Та утекми будимка девойтя.

Та си собрá Павлé, добаръ юнакъ,

Та си собрá триста и три свата,

Та си ойдé у Будима града,

45 И си води будимка девойтя,

Та я вóди дома на двореве:

 

 

224

 

Оште не е у двори увéло,

И нему е книже достасáло

Достасало одъ край — одъ крайнина:

50 «Дека са си крайни размири́ли,

Да си иде Павлé добаръ юнакъ,

Да си иде на край-на крайнина

Да си иде крайни да си ми́ри».

И си беркна у свилны джéпове,

55 Та извади той перстенъ меновникъ,

И си дýма Павлé добаръ юнакъ:

«Э ты-зи-ка, Елеео невѣсто,

Да ме чекашь деветь годинъ дена,

Я че идемъ на край-на крайнина,

60 Да си идемъ крайни да си миримъ.

И го чека Елена невѣста,

Та го чека деветь годивъ време.

И е дошелъ Бошка добаръ юнакъ,

И си дума Елену невѣста:

65 «Э ты-зе-ка, Елено невѣсто!

За што чекашь Павлé-то юнáка?

Павлé си е крайни умири́ло,

И Павлé ногу на ќевове—

На ночь люби момá и невѣ́ста».

70 Тогай станá Елена невѣста,

Та си зема той зелени стовни,

Та си ойдé па шáрены чéшмы;

И продума Бошко добаръ юнакъ:

«Э ты-зе-ка, Елено невѣсто,

75 Да направишь той сладки вечери».

И направи Елена невѣста,

И направи той сладки вечери.

Ка е било вечеръ да вечера,

Отишéль е Бошко добаръ юнакъ,

80 Отишель е вечеръ да вечéра,

 

 

225

 

И е сѣдналь у чесны тарпезы,

Да вечера Бошко добаръ юнакъ;

Не ми́на се ни ного ни малко,

Та си дойде Павлé одъ крайнина,

85 Та си чукатъ на ньегови порты:

И излезна Елена невѣста,

Та излезнá на шáрены пóрты,

И она си тогай попрóшуе:

«Кой си чука на Павлеви порты?»

90 И Павлé си дума продумуе:

«Чекашь ли ме, Елено невѣсто?»

Продума си Елена невѣста:

«Я почекай Павлé, добаръ юнакъ,

Да си земемъ одъ порты ключéве

95 Да отвóримъ той шарены врáты».

Повернасе Елена невѣста,

Та продумá Бошко тій юнака:

«Бѣгай, Бошко, низъ мали-те враты,

Эте, иде Павлé одъ крайнина:

100 Оче онъ кавга да си прáвитъ».

Ка си бѣга Бошко добаръ юнакъ,

Ка си бѣгá низъ мали-те врáты,

Забовари при чесны тарпезы,

Забовари дванаесъ ножéве,

105 Со-съ ножеве, дванаесъ ножни́ци.

Ка улезнá Павлé добаръ юнакъ,

Ка улезнá у ладны одаи́,

У одаи́ у чесны тарпéзы,

Та си виды Божкови ножеве;

110 Позналь е Павле добаръ юнакъ,

Дека са си Божкови ножеве.

Нече Павлé кавга да си прави́,

Павлé се е съ акылъ разумилъ:

Та направи той сладки ручкеве,

 

 

226

 

115 Та си собрá брайтя и дружи́на,

И си окнá Божко-те юнакъ.

И тогай си Павдé дума продумýе:

«Э ты-зе-ка Божко добаръ юнакъ!

Ка си пойдб на край-на крайнина,

120 Я загради зелена ливáда,

Научилъ се еленъ съ дванáес рóгове,

Та прерипалъ у моя́ ливáда,

Ништо не е пáкосъ учини́ло,

Саде ми малко трѣва умьрси́ло;

125 Ка прерипнá еленъ съ дванáес рогове,

Остави́ло дванáесъ ножеве,

Со-съ ножеве дванáесъ ножници».

И тогай си Бошко продумáло:

«Просты мене, Павле, добаръ юнакъ»;

130 Това са си, бре, мой ножéве,

Бре, ножеве съ дванáесъ ножницъ

132 И тогай си му просты́ Павле добаръ юнакъ.

 

 

№ 113.

Кюст.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Анны Карадановой.

 

(Рожденіе у влахини Ѳеодоры «самотворнаго» дитяти Іоанна, который былъ брошенъ царемъ Константиномъ въ темницу, а за тѣмъ наслѣдовалъ его царство).

 

Тодоро, Тодоро влаино!

Останáла Тодора Влаина,

Останала съ девегъ сирочета;

Чудиласе, со-съ ни што да чини;

5 Прочула се пуста евтинія,

Евтинія у пуста Софія:

Куто жито педесé грошеве,

 

 

227

 

Ока просо дванáесе гроша;

На си-те по дутянъ купила,

10 На Димитрія до-два дутяна купила,

Си-те ги я на занаятъ дала —

Кой терзія, кой младъ тюрчія,

Димитрія на два занаятъ дала —

Емъ терзія, емъ младъ патречія.

15 Прожегнасе церна чума —

Та не біе секаде редомъ,.

Но избира кой-де-ка юнака,

Кой-де-ка юнака по единъ у майтя;

Удари деветъ мили сина:

20 Си-те ги гробишта качала,

Димитрія у дворъ закопала

Одъ заръ: сину «добро итро»!

Вечеръ иде: сину «добро вечеръ»!

«Жешка ли е, сину, земляна постельтя?

25 Жешка ли е, сину, камена зглавноца?

Жешка ли е, сину, штичена завивка»?

И му пали по пóлъ ока свѣшты.

Одъ жалбы е земня продумáла:

«Стига, мале, стига, ми́ло мале!

30 Со-съ свѣшты покрово изгоре,

Со-съ сьлзи гроби истопи».

Чудилосе сирота влаина,

Чудилосе самá, гато да прави;

Па улезнá у нова градина,

35 Та откинá до два, ми, зунбуля,

Откинá ги со-съ лѣва-та рака,

Та ги тури у десна-та пазука.

Одъ занбулë, што че да ю биде?

Пошла е трудна и дебела;

40 Носила го до деветъ мѣсецы,

Роды́ло се детé самотвóрно:

 

 

228

 

Нá главу му златна айманлія,

Подъ рацѣ-ты златны крыла трепчатъ»;

Одъ радосты сирота влаина

45 Направи му среберва люльчица,

На люльтя-та златены люли́ла;

Пови́ла го у свилны пелены;

Вержа люлька за блага ябука;

Емъ го л юля, емъ му пѣсень пѣе:

50 «Люлюй Нане, дете самотворно».

Покани́ла петина-та попóве

И канила пети́на кýмове,

Та керстила детé самотворно,

Тури му имя Іованіë.

55 Емъ го люля, емъ му пѣсень пѣе:

«Люлюй Нане, дете самотворно,

Да пораснешь юнакъ надъ юнакъ,

Да преотмешь на царо царство-то,

Да си станешь найголемъ валіë».

60 Дочуле я комшіи душмане:

Испишая тая бѣла книга,

На кни́га-та това церно писмо;

Пратия го цару Костадину;

Расчети го царо Костадино,

65 И извикá два берза юнака,

Два юнака, како два голака:

«Да идете на Влашка-та земня,

Да идете влаиины дворы

Ни е биты, ни е, башь, мачéты,

70 Салъ земéте дете самотворно:

Де е, сага тува да е».

Отидóа на Влашка-та земня,

На влаиины-те дворы:

«Добро итро, влаино невѣсто»!

75 — «Далъ Богъ добро, два бърза юнаки!

 

 

229

 

Далъ сте дошлé леби да ядите,

Иль сте дошлé вино да піете?»

А они по тіë говоратъ:

Э, ты-зе-ка влаино невѣсто!

80 Ни сие дошли лебе да ядеме,

Ни сме дошли вино да піеме.

Но сме дошли дете да зéмеме

Твое дете самотворно».

Однесоа детé самотворно,

85 Однесоа на царска-та земня,

Дáдова [1] цару Костадину;

Развилъ го царо Костадино:

На главу му златна айманлія,

Подъ рацѣ́ му златны кры́ла трепчатъ;

90 Погледá го царо Костадино,

Па изви́ка Нико зондаджія:

«Э, ты-зе-ка Нико зондаджіë!

Отвори-си темни-те зондане,

Та да ферляшь дете самотворно,

95 Да го ферлишь у темніи зондани,

Да го ядатъ зміи и гуштерье».

Отвори́ Нико темни-те зондане,

Та си ферли дете замотворно,

Да го ядать зміи и гуштеріи.

100 Поболѣ се царо Костадино;

Обидоа орье и загорье,

Не могоа лѣкове да найдатъ;

Поболѣ се много царо Костадино:

Изъ кости му трава проникнала,

ч105 Изъ очи му муи́ проли́тая,

У уши му поганци матиле.

Проговори́ царо Костадино:

«Э, ты-зе-ка Нико зондаджіë!

 

 

1. Sic.

 

 

230

 

Отвори си темни зондане,

110 Ега найдешь одъ детé косчица —

Белки, ме е майтя му проклела —

Та да носишь на негóва мáйтя,

Да си види детé косчица».

Отвори си Нико темни зондане,

115 Да си тражи одъ дете косчице,

И виды:

Дете сѣды на свилна постели;

Света Петка у скутъ го держеше,

Света Недѣля свѣшта му свѣтеше,

120 Дете чати кни́га вангеліе.

Па си станá детé Іованіе,

Та си дойде при царо Костадино,

И си фана царо Костадино:

Изверте му тія церни очи,

125 Одсѣче му тія бѣли рацѣ;

И му купи́ дервена паница,

Изнéсе го на длеги дрýмове;

Па нему по тія оговóри:

«Аво, цару, аво, Костадину!

130 Тува, цару, царство да царуешь!

Тува, цару, кральство да кралюешь!»

Па си праты дете Іованіе,

Па си праты два бърза юнака,

Та ги праты на Влашка-та земня,

185 Да доведатъ нему стара майтя.

Пойдоа два бърза юнака,

Пойдóа на Влашка-та земня,

Доведоа негова-та майтя;

Проговóри негова-та майтя:

140 «Э, ты-зе-ка дете самотвор́но!

Се ми е млекó-то истекло»;

Я детé по ти оговóра:

 

 

231

 

«Аво, мале, аво, старо мале!

Мене-ми е млеко доождало».

145 Детé игра съ лека воздугана,

Лека-лека деведесé ока,

147 И си сѣды на царскіë столъ.

 

 

№ 114.

(Загорье) Берк. окр., с. Чипоровци (Турлаки); 21 Февр. 1880 г. записана со словъ Симы Маркова.

 

(Дитя Маріи наслѣдуетъ Маріино царство).

 

Родила е Марія мушко детенце;

Па си мáма па детé говóри:

«Нуни ме, сине, Нуни,

Големъ юнакъ да станешь —

5 На цара царство да узмешь,

На краля кралство да узмешь,

На бана банство да узмешь».

Дочуше селяне комшіи

Селяне верли душиане,

10 И на цара аберъ занéсоше:

«Де д’иды, цару честиты!

Марія млада невѣста

Мушко е детенце добила,

И си Бога моли:

15 Големъ юнакъ да стане,

Царство-то да ти узме».

Испрати царь троица Турци гавáзье,

Да донесу Маріино мало детéнце;

И узеше Маріино мало дете

20 И занéсоше го при цара.

Царь дума говори:

«Де д’иды Ангеле тавничаринъ,

И отвóри дервены тевници

 

 

232

 

И десети зандалъ желѣзанъ,

25 Та ферли Маріино детенце,

Де-ка-то зміе и гуштере —

Зміе-те кервь-ту да пію,

Гуштере-те мѣсо да ядý,

Жабо коколе [1] да погълну;

30 Егá ми царство остáне».

И отвóри Ангелъ тевница,

Та ферли дете Маріино;

Деветъ годинъ е лежало,

А Марія майтя по тавницѣ викала,

85 Дребне сьлзы ронила —

Де-ка-то сьлзе капале,

Тамо рѣки—вербе ницале;

На дете мамá сеньтю правила

Сеньтю одъ тавнице до сарая,

40 И правила равны друми.

И се цару много нажалѣло,

И царь продумáлъ е думу:

«Ангеле, мой тавничаре!

Отвори доръ деветъ тевне тевнице

45 И десеты зандаль желѣзанъ,

Та збери ковала на Маріино дете,

И ги дай на майтю,

Егá си мама оттуку рине».

Отворило Ангелъ тевничарь

50 Отворилъ до-деветъ дервене тевнице

И десеты зандаль желѣзанъ:

Света Недѣля дете дои,

Светы Никола дивáнъ стои́,

Светы Рангелъ изметъ чини;

55 Ангелъ тевничарь назадъ се пóверну,

Та на цара приказа:

 

 

1. Кость.

 

 

233

 

«Де д’иды, цару честиты!

Отидé ти, цару, царство!

Света Недѣля Маріино дете дои,

60 Дои у деветъ дервене тевнице,

Светы Никола диванъ стои́,

Светы Рангелъ изметъ чини».

Царь дума проговори:

«Тако м’ Бога, Ангеле тавничаринъ!

65 Пóскоро дете да ми донесéшь,

Пóскоро му царство да опростымъ».

Принесé дете тавничаринъ Ангелъ:

Предъ него Света Недѣля,

По него светъ Никола,

70 Светъ Никола и светы Рангелъ;

Царь дума проговори:

«Да ти е просто, Маріино детé,

Да ти е просто царство то,

И ты мене кабаатъ [1] опростышь»;

75 Думу продумá Маріино дете:

«Я чемъ тебѣ кабаатъ да опростымъ:

Да лежишь ты, цару тамо,

Де-ка-то я семъ лежалъ

И лежалъ семъ деветъ годинъ време».

80 И продума мáлечко дете Маріино

Продума на Ангелъ тавничаринъ:

«Óтвори тевнице, Ангеле тавничаринъ,

Та си буни, цара-та голема —

Зміе-те кервь-ту да пію́,

85 Гуштере-те месо да ядý,

Жабе-те кокале да ядý».

И тогива преземало дете

88 Дете Маріино царство-то.

 

 

1. Проступокъ.

 

 

234

 

 

№ 115.

Записано со словъ одной старушки въ деревнѣ Великій Вербовникъ 9 дек. 1879 г. (на границѣ Кюстенд. и Дупнич. округовъ).

 

(Какъ царь Константинъ убѣжалъ изъ Кюстендиля).

 

Када бѣгалъ царь Костадиоъ одъ Турка, маска наóпако плоча-та ковалъ, да незнаятъ, на куде ошелъ. Одъ зарану го потерáли—камо царь Костадинъ? Онъ ойде оште съ ношти, когá пéтли поятъ. И когá избѣгналъ царь Костадинъ, Турци заузели Кюстендиль, кой навикалъ градъ царь Костадинъ, а туречко — Кюстендилъ.

 

 

№ 116.

Г. Радоміръ; 3 дек. 1879 г. записана со словъ Милоша Момчилова.

 

(Послѣдняго болгарскаго царя Константина убилъ арабъ, а не турокъ; значеніе этого факта).

 

(Пересказъ).

 

Кадъ презимо Турци Бугарско царство, тагай бѣше царь Костадинъ и царица Елена. Имаше оны́ двама юнаци: Марко Кралевичъ и Реля отъ Пазаръ. Та ги испрáти царь Костадинъ, да сѣча Турци, да отимая царство. Тія бѣше у Мóмина илисура; тамъ онá направи́ едынъ лагемъ —и подъ земи два юнака и два коня верви́; та излеза у Софійско поле. Тамъ (на Соф. полѣ они) сѣчá Турци: на двѣ пресѣче (Турка), той двамина стана. Вернесе (юнаки) назадъ на Мóмина клисура, па-й тамъ сѣчá Турци—па-й едынъ сѣчá, двамина стана. Ты видова, дека Богъ не помáга, та ойдóа на царь Костадинъ казоваа. Дойдоа; а царь Костадинъ пержи три рыбы у тава-та. Казую, каквá е работа; а царь Костадинъ каза на юнаци: «Ка’ излезнá тія рыбы изъ тава-та, тогайче ми зема Турци царство»!

 

 

235

 

Той рыби-те пернаа, та излезнаа изъ тава-та: и де бѣше оги́не, тамъ вóда искара, и тамъ рыби останаа у вода-та жи́ви. Рыби-те одъ еднá странъ бѣше пержени, а одъ една не бѣше превернеты. И тогай видé царь Костадинъ, че му зематъ Турци царство. И онъ самъ яна коньче, ойдо нá бой. Тамъ срѣтна Турци на бой: единъ Арапинъ пушти се, та посѣчé царь Костадинъ.

 

Да го (царя Константина) бѣа Турци посѣкли, че они да са роби; але Арапинъ посѣче, та за то Турци стана царове, а Арапи стана робье. Ти ги и днесь-ка продавая.

 

 

№ 117.

Село Рыло; 29 дек 1879 г. записана со словъ Маріи Павлëвой.

 

(Черный арапинъ убиваетъ царя Константина, при посредствѣ старой бабы).

 

Сонъ сонила царица Елена:

На сонъ и се небо предвои́ло,

Дробни дзвѣзде по земля паднаа,

А мѣсяцъ у керви утана,

5 А дзвѣзда е тевно утавнáла.

— Емъ станува, емъ сонокъ кажýва:

«Ой ле, цару, цару Костадину!

Какво язе сонъ видѣла!

На сонъ ми се небо предвои́ло,

10 А мѣсяцъ у керви утана,

Я дзвѣзди-те на земня-та попадаа,

А власи-те далекъ пребѣгнаа,

Далекъ, далекъ у славна Русія;

Тамъ имъ е дѣдина и стари́на».

15 Проговóри царо Костадино:

 

 

236

 

«Э ты-зе-ка царице Елено!

Това те се наше царство узети.

Е-те оттамъ една стáра баба —

Ему дáде дервена калечка:

20 «На ти, сиеу, дервена калéчка,

Да побѣ́дишь тія клети Турци»;

Костадино тія лѣпо вели:

«А оттýва стара баба!

Язе имамъ среберна калéчка,

25 Та неможемъ Турци да побѣдимъ,

А камо ли съ дервена калечка».

Та си слезна тая стара баба,

Та си слезна долѣ на дворове

И тамъ е заплака.

30 —Е-те отадъ церна Арапина;

На баба се вѣрно покорило:

И си зема дервена калечка,

Та погуби́ царо Костадино

И пороби́ царица Елена;

35 — Синове имъ далéкъ пребѣгнаа,

Далекъ, далекъ у славна Русія. —

— Два ми сина царство зематъ. —

 

 

№ 118.

Берков. окр., с. Вершецъ; 12 февр. 1880 г.; передаемъ буква въ букву письмо одного болгарскаго мальчика, списавшаго для меня эту пѣсню; ставимъ лишь свою интерпункцію.

 

(Король Степанъ женитъ двухъ сыновей-близнецовъ на двухъ сестрахъ близнакиняхъ).

(Записано однимъ болгарскимъ юношею).

 

«Затродилъ се кралъ Стефанъ, да жени два близнаки, саде сина доръ. Кралъ Стефанъ обишелъ сви села и се градове, да

 

 

237

 

намери две снаи, две близкини. Не може да намери. Премина оданакъ дуновъ: у влашка тамъ намери две снаи, две близн(а)кини; верна е дума удумалъ, та се назатъ пов(е)рналъ, та си е домъ ошелъ: те свадба подигналъ: собралъ три ста свати и двести свахи; та отиде оданакъ дуновъ у влашки за снахи; та си венчали два сина, два близнака, та назатъ свадба повернаха. Варвели, що си варвели, те са се синове остали; срѣшнаха ги айдуди, та назатъ повернаха — на гуша петелка да окинатъ; па си пойдоха на пато на кр(е)сто-пато: зла ги стига стигнало — глави ги осекоха. Баща имъ се падалъ, да стигнатъ. Послѣ имъ баща се назатъ поверналъ, та имъ глави нашелъ, та ги у дисаги турналъ. Па си пакъ по свадба пойде и свадба пристигна; па си на кума и старайтю каза: «полекъ свадба!» И тагива ошелъ на свой домъ.

 

 

№ 119.

Соф. окр., Сливница; 6 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Тита Николова Адамова.

 

(Женитьба мисирскаго короля).

 

Заженисе кралë одъ Мисира:

Обиде х̔ора и градове,

А паланки и брой край нема,

Тражилъ за себе прилика

5 И за майтю роднина;

Де-ка найде за себе прилика,

Тамо нема роднына за майтю,

Де-ка найде роднына за майтю,

А нема за себе прилика,

10 Ка’ отиде у Роксана града,

Тамо найде за себе прилика,

И найде за майтю роднына,

 

 

238
 

Амо са засакали млогу —

Сакая му благо три товары,

15 И сакая единъ златенъ перстень,

И што си има рода, да се позве,

Сестриче свои да не позве —

У кавга са кавгами много,

У ракія млогу лудіи».

20 А дете си дойде по свои дворове;

Пушти коня́ по равны дворове,

Па си керши тія бѣле руке,

И си рони тія дробни сълзи;

А майтя га стара согледала,

25 Согледала и говори:

«Чедо драго, мое мило чедо!

Оты кершишь тія бѣле руке?

Оты ронишь тія дробни сълзи?»

А дете на майтю говори:

30 «Охъ, старо майтë моя!

Я обидохъ градове и х̔оры,

Та си тражилъ за себе прилика

И то тражилъ за тебе роднина —

Де-ка найдемъ погода за тебе,

35 Тамо нема прилика за мене,

Де-ка найдемъ прилика за мене,

Тамо нема погода за тебе;

Ка’ отидохъ у Роксана града,

Тамо найдохъ за себе прилика

40 И за тебе найдохъ роднина,

Амо млого ми засакаше:

Сакая ми благо три товары,

И сакая единъ златенъ перстень,

И сакая шесъ стотинъ сватове,

45 Што си имамъ рода-се да позвемъ,

Да не позвемъ свои сестричиче.

 

 

239

 

Кажи мене, мале, што да чинимъ?»

Одговара нему майтя:

«Я си земя тоя бѣле книже,

50 Та испиши баштаны достове» [1].

И онъ земá това бѣло книже,

Та испи́са баштаны достове:

Та си писа кралевитя Марка,

Й си писа одъ Косово Янка,

55 И си писа одъ Релëво Релю,

И си писа Сербина юнака;

Буде деверъ одъ Кралево Марко,

А старойтë одъ Косово Янко,

А кумъ че одъ Релëво Реля,

60о Сербинъ юнакъ баряктарче младо.

Собраша се китени сватове;

Напредъ иде Марко одъ Кралево

И си воды шесъ стотинъ сватове,

И си носи три златна перстена,

65 На престенѣ [2] безцѣно каменье;

На найпослѣ иде Сербинъ добаръ юнакъ

Се Сербяци — до Бога юнаци,

Подскацую кань сури-éлене;

Мерки-берки за уши верзую.

70 И поидоше китени сватове;

Салъ не ида, бре, сестричиче.

Проговори нина майтя,

Бре, сестра на кралë одъ Мисира;

«Чуешь мене, Вукашине сине!

75 Чуешь мене, сине Петрушине!

Не идохте уйтѣ си на свадба?»

— «Какó незвани ч’ идемо.

— «Ка’? не уйтя поредомъ познава?

 

 

1. Пріятель.

2. Sic.

 

 

240

 

Я земете, синку, това бѣло книже,

80 Та пишете това ситно писмо,

Та пратете на Кочанъ пладнина,

Пратете по пиле соколенце».

Исписаше товá си́тно писмо

И дáдоше на пиле соколе;

85 И одлете пиле на Кочанъ пладнина:

Ручëкъ руча чобанинче Милошъ,

Ручëкъ руча съ дванаесе кіяи [1];

Та си падне Милошу у коленце,

Съ крыло тропна и книже отвори;

90 Ка’ прегледа чобанинче Милошъ,

Ка’ прегледа товá ситно писмó,

На кіяи пó ти оговóри:

«Фала вама, дванаесъ кіяи!

Х̔убаво ми стадо погледайте,

95 Погледайте, брайтя, почувайте;

Я че идемъ на свои дворóве,

Да си видимъ стару майтю мою —

На-злѣ лежи стара майтя моя,

На-злѣ лежи, че да умре;

100 Не можемъ у животъ затечемъ,

Баремъ, майцѣ на гробнину д’идемъ;

Фанете ми конче троегодче,

Накитете лѣпо, што сакате,

Постегаете твердо, што можете».

105 Накития лѣпо, што саках̔а,

Постигнаа твердо, што могох̔а.

Па се качи коню на рамена,

Па се качи Милошъ добаръ юнакъ,

Па на пиле низъ гърло говóри:

110 «Лети, пиле, подъ бóжя небеса,

 

 

1. Овчарь.

 

 

241

 

Конь че иде по бѣли друмове —

Кой че може на дворъ да претече?

Писна пиле подъ божë небесье,

Висна коньче по бѣли друмове —

115 На дворове коньче е протекло.

А стара майтя сина согледала одалекъ,

И одблиза сива посрѣтнала

И у рука здравица держала:

«Млого здравье, чедо мое драго!

120 Млого здравье одъ уйтя твоéга!

Да си идешь у сватове уйти».

Юнакъ ни се вива, ни се пови́ва;

Ферли кожухъ-мечетина

И си ферли калпакъ вучетина,

125 Па облече сермалія руо,

Па облече кожухъ-мечетина,

И си тури калпакъ вучетина;

Па си стега коньче троегодче.

А майтя му поговóра:

130 «Не карай си коньче троегодче,

Нело карай Кулаша баштина».

И дете е послушало майтю:

Та си стегна Кулаша бáштина,

Та го стегна—одъ земня го дига,

135 Па се качи на рамена коню.

Сватове бѣх̔а три дни предъ него.

Оно прави кóня по друмове;

Не ли е будалина овчаръ?

Онъ зáдрема коню на рáмена,

140 А конь си е млого засилило;

За пладниште сватове пристигна;

Мейданъ гледа, де-ка да замине.

Згледах̔а го трои́ца юнáци,

Вернах̔а се, конекъ да му узма,

 

 

242

 

145 Сви троица заедно ферлиша,

И ферлише и нишанъ ударише—

Ударих̔а тоя добаръ юнакъ;

Юнакъ си е низъ сенъ разбуди́ло,

На конь тергне той златны дизгине ;

150 И му шибна четалъ-мамузе [1]:

Три копа у высь е рыпнало,

А у длъжинъ ни край, ни брой нема;

Па заверте кóня по трáгове,

Та си тражи три добрá юнáка;

155 Па си нашелъ тія троица юнаци:

Охъ, вала Вама, троица юнаци!

Дали мене юначки біете,

Или съ мене шака [2] правите?

Да видите, конó біе юнакъ!

160 Па извади огняна камджія,

Та ги шибна тенке половине —

Ка’-но титре играя предъ него,

И настегнаше на Роксанско на край,

И Роксанци ги чекая на край;

165 И говора Роксанци:

«Кой че може, китени сватове,

Кой че може излезне юнакъ,

Да прерипнетри х̔ата [3] на-съ-поредъ:

На коньче-то товá буйно копье,

170 На копье-то стрѣли шестоперы;

И сватове потернали терномъ [4],

А кралëкъ у земня погледнало.

Эте иде церна Бугарина

Иде и Кулаша мами,

 

 

1. Шпоры.

2. Смѣхъ, шутка.

3. Конь.

4. Призадумались.

 

 

243

 

175 И си ачикъ [1] дума:

«Богъ вы убилъ, кметове роксански!

И я самъ козарь по Кочанъ-пладнина!

Ночемъ дойде дивá говедина,

Та попуди мое сиво стадо;

180 Я прекрочимъ по деветъ могилы,

Та соберемъ мое сиво стадо,

Та соберемъ, у терла [2] накарамъ.

Што е овой три коньче на-съ-поредъ?

Та па крочи юнакъ Милошъ,

185 Юнакъ крочи и прéкрочи,

Па говóри имъ:

«Али нема крокомъ да крокнемъ,

А камо ли юначки да рипнемъ».

И си зема три коньчета добры,

190 Та на краля теслимъ [3] учини;

Па отиде па крадни [4] меаны

Со-съ вино се пити.

И ошь еднашь игра заиграли:

Изнели деветъ чебра вино

195 И говора:

«Кой че може вино да испіе,

Той че воды гледа на девойтю».

И сватове потернали терномъ,

А кралéкъ се у колѣно тупна;

200 Эте иде церна Бугарина,

Иде и Кулаша мами,

И си ачикъ дума:

«Богъ вы убилъ, кметове Роксански!

И това ли е игра че да буде?

205 Я самъ козарь по Кочанъ-пладнина;

 

 

1. Свободно.

2. Кошары, хлѣвъ.

3. Подарокъ, даръ.

4. Крайніе.

 

 

244

 

Кагá бѣше лѣто презъ стружница [1],

Я измълземъ деветъ ильядъ сагмалъ [2],

Та па саде питанъ, а нема да дробнемъ:

«Што е овай деветъ чебра вино?»

210 Па си нави юнакъ, та ги испи —

Лѣвый мустакъ половинъ нáтопи,

А десные аберъ нема:

Па отиде на крадни мех̔аны.

Па отиде со-съ винó се пити.

215 Ошь еднашь се игра заигрáли:

Охъ, вала вама, китени сватове!

«Кой че може юнакъ да излезне,

Да убіе низъ перстень я́бука?»

Сви сватове терномъ потернали,

220 А кралéкъ е дума продумало:

«Оттукъ нечемъ глáва да занесемъ,

А камо ли мома да заведéмъ?!»

Эте иде церна Бугарина

И коня-си за дезгинъ водеше,

225 И постеза до деветъ колана,

И си метна коню на рамена,

Та покара Кулаша баштина,

Та сва рудина [3] угаръ [4] направило,

И терже стрѣла шестопера,

230 Терже шесъ сааты мѣсто,

Та уби низъ перстень ябуко,

И кралю теслимъ учи́нило.

И отиде на крадни мех̔аны.

И тергнах̔а китени сватове,

235 Налезоа у Роксана грáда;

 

 

1. Время стрижки овецъ (лѣтомъ).

2. Дойная овца.

3. Ливада—сѣнокосъ.

4. Нива, пашня.

 

 

245

 

Обтекли Роксански кметове,

Обтекоа китени свáтове,

И имъ дума продумаше:

«Кой че може юнакъ да излезне,

240 Да отвори порты желѣзници;

Не че, може, отворите порты,

Редома главы че зи́маме».

Сви сватове терномъ потернали,

А кралéкъ подъ-кришома аберъ запратило:

245 «Да ми дойде церна Бугарина,

Да ми дойде глава куртулише [1];

Одъ не-братъ, братъ да ми стане».

— Это иде церна Бугарина,

Та си кара коня Кулаша,

250 Кара презъ тѣсны сокаци:

Одъ копита ясенъ огень сьева,

Та кепенци пали,

И душа дух̔а ганды [2] обары;

Та си придé порты желѣзници,

255 Па пóверна коня́ Кулаша,

И говори китени свáтове:

«По-край, по-край, китени сватове!

Да повернемъ я коня́ Кулаша,

Да го вернемъ, даму дадемъ мейданъ,

260 Да видиме, да ли може, да е».

И пóверна той кóня Кулáша,

Та му мех̔данъ даде,

И урипна у кале высóко;

И тамъ найдé три добры девойки,

265 Еднолики у едно лице,

И едноимки на име;

 

 

1. Отнять, спасти.

2. Крыша.

 

 

246

 

И онъ ферли кожухъ мечетина,

И си стурн калпакъ вучети́на,

И извади спрегалія сабля,

270 И говори на добры́ девойки:

«Кажете си—гледана коя е?»

И двѣ се крадни средне погледнáли;

И онъ фанá двѣ крадни девойки,

Та ги тури при дуваръ на края

275 И говори има:

«И сѣдете, мори, не мердайте [1],

Да ме нема три дни бѣла дена».

И подрипна порты желѣзници,

Со-съ десна нога подрипна,

280 И порты низъ темель искрутило.

И налезнаа китени сватове,

И медю себе продумаше дума:

«Да ручамо, брайтя, да піемо,

Вечи нема назаде облóга».

285 А ги дочу церна Бугарина,

Та па имъ низъ гърло бесѣди:

«Де знаете, де-ка нема облогъ?

То иерва е облога назаде!

Оште нема Балашинъ войвóда!

290 И троеглави е—да го Богъ убіе!»

И проговори краль Роксански:

«Фала вама, дваиа таламина!

Я идете, да о̔кнете Балашинъ войводу

Да ми дойде, да ми отме чедо,

295 Кое отишло на облóга».

И отоше двама таламина,

Па говора на Балашинъ войвода:

«Охъ, фала тебѣ, Балашинъ войводá

 

 

1. Не трогаться, не шевелиться.

 

 

247

 

Млого здравье одъ крадя нашега!

300 Да си идешь, чедо да му отмешь —

Отидé му чедо на облóга».

А говори Балашинъ войвода:

«Фала вама, двама таламина!

«Дали има юнакъ одъ-нѣкуде?»

305 А они́ му низъ гърло бесѣда:

«Има негде, нажатъ, Бугарина церна,

Амо преди тебе нече може юнакъ да е».

А онó е сълзи порóнило:

«Това, брайтя, не е церна Бугарина,

310 Нело ми е мило чобанино

Одъ Кочанъ-пладнина;

Преди нега юнакъ нигде нема —

Оде-ка слънце истиче,

Доде-ка сълнце зах̔оды

315 Предъ нега юнакъ никаде нема;

Чемъ да идемъ, мои мили брайтя,

Не чемъ кралю атеръ [1] да строшимъ,

Амо тамо главу че потровимъ». —

И поведох̔а гиздава девойтя —

320 Излезоа низъ Роксана града.

И срѣтна ги Балашинъ войвода:

И дух̔на со-съ вири вѣтрове,

И дух̔на со-съ ясны огнбве,

И прéтури до деветь кочіи,

325 И паднах̔а юнаци одъ кони́.

И излезе церна Бугари́на,

И си терже лека буздогана,

И си дигна тежка топузина,

И говори Балашинъ войводу:

330 «Ферляй, брайле, жалба да немашь».

 

 

1. Милость, благорасположеніе.

 

 

248

 

И си ферли Балашинъ войвода,

Церна Бугарина дочекадо тежка топузина

Су десница рука дочека;

И говори церна Бугарина:

335 «Держьсе, Балашинъ войводо!

Я че врачамъ твою топузину»;

И ферли тежка топузина —

Деветъ лакти у земь нáкара,

Нáкара Балашинъ войводу.

340 И оттоа се китени сватове.

Церна Бугарина вернá се у Роксана

Та си зема двѣ добры девойки,

Што ги тури при дуваръ на-края:

Еднá че му ягенци пасе,

345 А другá-та вода че да носи;

И си стиже китени сватове:

«Добра стажа! мой мили уйтице!

348 Незванъ дойдохъ, непочтанъ че с’ идемъ».

 

 

№ 120.

Трен. окр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Дëши Тодорова.

 

(Постройка крѣпости королемъ Вукашиномъ).

 

Заградиле [1] крале Вукашино,

Заградило на Дунавъ, на озеръ,

Заградиле кула да се прави—

Три година по триста майсторе,

5 Па-й неможе темель да си вержи:

Дьнемъ прави, а ночемъ га носи.

Па сбраше негови-те брайтя:

 

 

1. Заградилъ + е.

 

 

249

 

«Чуешь мене, крале Вукашине!

Ты не можéшь, кула да заправишь,

10 Ты не можешь темéль да овержешь,

Доръ ние думе не думамо».

Удумаше, вѣру увѣрише:

«Кагá буде одъ заранъ собалье,

Коя́ жена ручысъ намъ донесé,

15 И ню че у темель тýримо,

Тагай че се темель задержаты».

Па отоше дома, да лéгаю.

Итро било крале Вукашино —

Оно каза на нéгове любе:

20 «Немой, мори, ручéкъ дá донесешь»;

Па-й каза среднія-тъ брата-ть

Каза па негове-то любе:

«Немой, мори, ручéкъ да донесешь!»

Наймлади несте да каже,

25 Несте каже Матруни невѣсти.

Кадá биле зарáнъ собале,

Дойдé време ручéкъ да се нóси.

Думе дума кралево-то любе:

«Айде, море, ручéкъ да нóсите!

30 Мене нешто глава заболѣла,

Та не могу ручысъ да однесéмъ;

Продумала средня-та етерва:

«И я немогý ручéкъ да однесéмъ —

Мене нешто нога заболѣла,

35 Че да иде Матруна невѣста;

Продумала Матруна невѣста:

«И я немогý ручекъ да однесéмъ —

Редъ ми е дошелъ, да ометéмъ ижу,

И па-ми е Петруна малестна —

40 Да го окупимъ и да ю повіемъ».

Думе дума найстара етерва:

 

 

250

 

«Айде, море, ручéкъ да однесешь!

Я чу тебе ижу да изметéмъ

И па-и чу ти Петруну окупéмъ

45 Чу окунемъ и па-й чу повіемъ»

Узé ручéкъ Матруна невѣста,

Та отидé тамо пре дунгере;

Тамо сѣду троица кралëве:

Наймлади сѣди — сьлзе рони;

50 Питала го Матруна невѣста:

«Зашто сидишь, зашто сьлзе ронишь?

А онъ си е думе продумало:

«Я си викамъ одъ мое жалове —

Я си имамъ то златна ябука,

55 И ню че ми вóда однесé»;

А она му тагай продумала:

«Мълчи, море, за това не викай!

Ты я́буку па че си кýпишь».

Па станаше два млада девера,

60 Уловише Матруну зá руки,

Та турише Матруну у темель;

Она каже, да шала права.

Зазидаше ноге до колѣна,

Тагай си думе продумала:

65 «Чуйте мене, два млада девера!

Немойте мене у темель тýриты!

Идете ку моя-та майтя —

Моя майтя много пары има,

Она че ме со-съ парé одкýпи»;

70 Зазидаше Матруну до пóясъ:

Окну-викну, колико што може, —

Туга, леле, до Бога се чуе:

«Кой че мене Петруну да чува?

Петрýна мене мáлечка;

75 Кой че мене Петруну да кýпе

 

 

251

 

Да купе и да си повіе;

«Она нече безъ боску [1] да мине;

Ано мене у дуваръ туристе,

Оставéте бóску на двóрку,

80 Донесете Петруну детенце:

Я чу га на дуваръ подóимъ,

Она нече безъ боска да мине».

Зазидаше Матруну невѣсту,

Оставише е боску на дворку,

85 Донéсеше Петруну детéнце;

Три године на дуваръ доила

Доила га и одоила га.

88 Пораснало Петруно детенце.

 

 

№ 121.

Соф. окр., с. Василевци (другое названіе Войсиловци); 7 Февр. 1880 г. записана со словъ Іоны Илина.

 

(тоже).

 

Градъ градили три брата родьена:

Едно бѣше кралë Вукашино,

Другій бѣше Углеша войвода,

Третій бѣше Гойковиче младо;

5 Градъ градили три година дена

Три година со-съ триста майсторы;

Што майсторы за денъ соградиа,

То е вила за ночь оборила;

Па дозива вила низъ планина:

10 «Фала тебѣ, крале Вукашине!

Не арчисе и не троши блага;

Не мошь, крале, темель поставиты,

 

 

1. Груди-титьки.

 

 

252

 

Я ди ли града соградиты,

Докъ не найдешь два слична,

15 Докъ не найдешь Стою и Стояна,

Я найболѣ брата и сестрицу,

Да зазыдешь кулѣ у темелю —

Тогай че се темель задержаты,

Тогай че се града соградиты».

20 Ка’-то зачу крáлë Вукашине,

Онъ дозива два брата родьена

И говори кралë Вукашине:

«Фала вие, два брата родьена!

Ние файда [1] нема, што арчиме».

25 Па дозива слугу Десимира:

«Фала тебѣ, слуго Десимире!

Вати кони и интове [2],

И понеси три товара благо,

Те си иды преко бѣла свѣта,

30 Те си тражи два слична имена».

Ка’-то зачу слуга Десимира,

Вати кони и интове,

И понесе три тóвара благо,

Те си тражи два слична имена, —

35 Тражи слуга три година дена,

Алъ не найдо два слична имена.

Ка’-то зачу кралю Вукашине,

Кралю викну Раду наймайстора,

Рада викну до триста майсторе,

40 Те зедаше куле и темéли —

Што майсторе за денъ заградиа,

То е вила за ночь оборила,

Па дозива вила низъ планина:

 

 

1. Польза.

2. Колесница.

 

 

253

 

«Фала тебѣ, крале Вукашине!

45 Не се арчи и нетроши́ блага —

Не мошь, крале, темель поставиты,

Я ди ли града соградиты?

Эво, вие сте три брата родьена,

У свакога има вѣрна люба:

50 Чія дойде ютре на Бояна,

И донесе ручéкъ на майсторе,

Да градиме кулѣ у темели:

Тогай че се темель задержаты,

Тогай че се града соградиты». —

55 И твердо су вѣру завѣрили

И тверду су думу удумали:

«Никой, вечеръ, люби да некаже».

Ка’ отóше вечеръ на вечера,

Вечераше господски вечера,

60 Та отоше сѣкій у легало.

Али крале вѣру погазило,

И онъ своей люби доказáло:

«Немой дойдешь ютре на Бояна!

Че те градимъ кулѣ у темели»;

65 И Углеша вѣру погази́ло —

И онъ своей люби доказáло:

«Не мой дойдешь ютре на Бояна!

Че те зедамъ кулѣ у темелѣ»;

Али Гойко вѣру непóгази,

70 И онъ своей люби не дóказа.

На’ е било ютре одъ зарана,

Та отоше градекъ да се граду.

Дойдé време-ручéкъ да се носи:

Редъ е било господи кралици;

75 Она иде помлада етерва

И говори:

«Фала тебѣ, помладо етерво!

 

 

254

 

Я понеси на майсторе ручекъ,

Мене е главá заболѣла;

80 Она иде Гойковичи младо

И говори Гойковичи младо!

«Фала тебѣ, Гойковичо младо!

Я понéси на майсторе ручéкъ;

Алъ говори Гойковича млада:

85 «Фала тебѣ господжо кралице!

Че понесëмъ на майсторе ручекъ;

Али ми е дете некýпано,

Не купано, ни пелены праны»;

Алъ говори господжа крали́ца:

90 «Фала тебѣ танана невѣсто!

Я чемъ тебѣ детé окупáты,

Я етерва пелене опрáты».

Немá кудé Гойковиче младо,

Те понесе на майсторе ручекъ.

95 Надъ е било на воду Бояну,

Сегледа ю Гойковиче младо:

Верлá му е жалба нажалѣла —

Рони сьлзи низъ тое бѣло лице;

Упази го Гойковица млада

100 Па говори Гойковица млада:

«Фала тебѣ, Гойковиче младо!

Што си ронишь сьлзи низъ образи?»

Одговáра Гойковиче младо:

«Имао самъ одъ злато ябълко,

105 Те ми спаде данесъ у Боя́ну —

Те го жалимъ, преболье не могу».

 

 

255

 

 

№ 122.

Село Вербá (Радомірскаго окр.); 29 ноября 1879 г. записана со словъ того же крестьянина.

 

(Король Вукашинъ затворяетъ въ темницу двухъ родныхъ братьевъ).

 

Живовали два брата рождены:

Една лика коне ях̔али,

Една форма руба носили,

Па една вода се мили,

5 Съ една си кьрпа брисáли.

Каскандисалъ крале Вукашино,

Та затворилъ до два мила брата;

Затворилъ и за нино юнаштво,

Затвори́лъ и забовари́ль;

10 Та лежали деветъ годинъ врѣме,

Цвилëмъ цвиля до два мила брата,

Цвилëмъ цвиля Стамболъ съобудуе.

А што бѣше краля Налетана:

«Скоро бырже Петеръ жендаджíя,

15 Да опрашашь до два мила брата!».

И си ойде Петеръ жендаджíя;

Отворилъ тевни зондани:

«Што плачете до два мила брата,

Што цвилете у тевни зондани?»

20 — «Не знаеме, на кое смо врѣме,

Ни когá е лѣте, ни когá е зиме;

Каде дойде день Іованъ день,

Донесете студенъ ледокъ,

Да знаéме, на кое смо врѣме;

25 А кога на день на Спасовъ день,

Донесете класóкъ жито,

Да знаеме, на кое смо врѣме;

А когá дойде на день, на Крстовъ день,

 

 

256

 

Донесете чаша благо вино,

30 Да знаéмо, на кое смо врѣме».

Излезналъ помладій-отъ братóкъ,

Та ойдé на Новопазарье,

Та си найде неговъ стари башта:

Продава това сиви́ волóве;

35 Онъ му каже:

«Леле дедо, леле татко,

Зашто держишь сиви вóлове?»

Онъ му каже:

«Держимъ, да продáвамъ,

40 Да синове си одкýпимъ:

Затвориль и краля Вукашина,

Затворилъ за Божія правнина,

Затвориль и за нино юнаштво».

А си пошелъ малко по-на-горе,

45 Тамъ си найде негóва-та майтя.

Де держала тія вранé кони́;

«Чуешь мене, моя стара майко!

На што держишь тіе врáни кони?»

— Я держи́мъ да и продавамъ,

50 Синове да одкýпимъ:

Затвориль и кралë Вукашина,

Затвориль и за Божина правина,

Затвориль и за нино юнаштво».

— Па си пошель оште по-на-горе,

55 Тамо нашелъ мили сестры,

Б держали сія тенки ризи,

Держали, та и продавали;

А то имъ говорилъ:

«Леле моми, леле сестры!

60 Зашто держитé той тенки ризи?»

«Держимé, да и продáваме,

Братья да откýпиме:

 

 

257

 

Затворилъ и краля Вукашина,

Затворилъ за Божія правина,

65 — Затворилъ и за нино юнаштво».

— Пошелъ оште по-на-горе,

Тамъ нашелъ нини люби́-те;

«Чуете ли жены, — сестры!

Зашто держитé той машки деца?

70 Да ли держите, таврá да чините?»

— А они му пó тія говоря:

«Держимé, да ги продáваме,

Да имъ башти одкýпиме:

Затворилъ и краля Вукашина,

75 Затворилъ за Божія правина

Затворилъ и за нино юнаштво».

— Па наточилъ чаша благо вино,

Та си ойде при негова брата,

Сичко нему одказáло.

80 — И се тогай братья искомкáли,

Па се тогай обадва престави́ли. —

 

 

№ 123.

Кюстенд.-Бан. окр., с. Жилинци; 3 дек. 1879 г. записана со словъ Стоймена Атанасова.

 

(Царь Капетанъ (Вукашинъ) затворяетъ двухъ родныхъ братьевъ).

 

Богъ да біе царо Капетана!

Затворилъ е до два брата родьены,

Затворилъ е за Божя́ правина —

Де-ка са си верно живовали,

5 Затворилъ е у темна зендана.

Та лежáле дванáесе годинъ,

Та изумиле, на кое са време?

 

 

258

 

Па продума ашикъ Димитріе:

«Тако м’ Бога, деіи Николáе!

10 Я повикай млады зондаджиче,

Да донéсе златны-те ключеве,

Да отвóри темни-те зондани,

Да опушти, баръ, еденъ одъ насъ,

Да ви́диме—на кóе сме време:

15 Да ли си е товá тóпло лѣто,

Или си е товá ладно зиме,

Да ли си е таа росна прóлѣтъ;

Да ны даде мулетъ за едынъ мѣсецъ».

И отворилъ е зендаджія,

20 Отворилъ е тіе темни зендане,

Та си пушти дели Николае.

Испрашта го ашикъ Димитріе:

«А со здравье, дели Николае!

Ногу здравье на нашего башта,

25 Ногу здравье на наша-та майтя!

Ако си е товá тóпло лѣто,

Да допратате единъ класокъ жито;

Ако си е таа росна пролѣтъ,

Да допротате едно росно цвѣтье,

30 А ако си е таа ладна есень,

Да допрататъ единъ гроздокъ гроздье;

Ако си е товá студно зиме,

Да допрататъ една чáша вино —

Да видиме, на коé сме време?»

35 Па си пойдé дели Николая,

Па си пойде на рамны дрýмове;

На срѣшта му тая стара майтя,

И си кара сиви, бре, говеда:

«Добра срѣшта, моря, стара бабо!

40 Кадé кáрашь сиви, бре, говеда?»

— «Че ги карамъ, да си ги продавимъ,

 

 

259

 

Да си пуштамъ до два ми́ла сина:

Еве, стана дванаесе годинъ,

Какó лежá у темни зендани,

45 Ни ги знаемъ, ни ги попознавамъ».

Па си пойде опгге по-нагоре,

Па си срѣтна неговіë башта:

«Де си карашь, сиви, бре, волове?»

«Че ги карамъ, да ги продавамъ,

50 Да си пуштимъ до два мили сина —

Еве, лежатъ дванаесе годинъ,

Лежá у темни зендани,

Незнаеме—да ли са живи,

Или са мертви».

55 Па си пойде оште по-нагоре,

Та си срѣтна нины-те братя:

«Де-ка карате ергеле-коне?»

«Че ги караме, да ги продаваме,

Да пуштиме до два свои брата».

60 Па си пойде оште по-нагоре,

Па си срѣтнá нины свои сестры:

«Де-ка носатъ свилене дарове?»

«Че ги носатъ, да ги продавать,

Да си пуштатъ до два свои брата».

65 Па си пойдé оште по-на-горе,

Па си срѣтна снаа-та и невѣста-та:

«Де-ка водатъ млада-та дечи́ца?»

«Че ги водатъ, да ги продавать,

Да си пуштатъ нины-те момчéта».

70 И продумá едно машко дете:

«Мамо, рече, него тата!

И на башта му дума испаднала.

(не кончено).

 

 

260

 

 

№ 124.

Село Верба, Радомірскаго окр.; 30 ноября 1879 г. записано со словъ Мины Стоянова.

 

(Марко Кралевичъ спасаетъ дочь царя Константина и Елены отъ чернаго Арапина).

 

Дошлá е церна Арапщи́на,

Де е дошлá изъ Арапска земя:

Дойде у Стамбола града,

Калé прави одъ мермера кáмикъ,

5 Кули́ гради одъ жълти дукати;

Само нема за себе прили́ка;

Аресáлъ царева-та черка,

И си ойде кодъ цара Костади́на

Това му дума издумáло:

10 «Чуешь мене, царю Костадине!

Я заправилъ кáле одъ мермéра камикъ,

Кули правимъ одъ жълти дукати,

Амо немамъ за себе прили́ка»,

Та беендисалъ това султана:

15 «Я салъ дошелъ не я семъ просимъ;

Дойдо, молба да се мóлимъ

Мало со-съ добро, а повече со зло»—

А оно му е черна говори́лъ.

Проговори царъ Костадинъ:

20 Че дадемъ моя мила штерка.

А што-то бѣше Елена царица

И она изговори тая дума:

«Я че дадемъ моя-та мала штерка,

Да ми чекашь петнаесъ дéна»

25 И она исписа тоя́ бѣла кни́га,

Та я прашта на Марко Кралевичъ:

 

 

261

 

«Много здравье, Марко Кралевиче!

Да дойдешь чадо да ми отмешь

Одъ това церна Арапщина».

30 Дофтасала книга до Марко юнакъ;

Онó е книже прегледáло

И го тури подъ колѣно.

Кадъ стануло петнаесъ дена,

И што-то бѣше царева-та штерка

35 Исписала тая бѣла книга,

Та я прашта Марка на юнакъ:

«Дали очешь мене за любе да си любишь?

Ако ты имашь любе за любенье,

Некъ ме земи за робинье,

40 Не ли да ме люби церна Арапштина:

Да не грѣшимъ майчина душа,

Ни да срамимъ цара Костадина.

Ако нечешь, Марко, да си придешь,

Очемъ млада да си тровимъ».

45 Какъ си приде товá бѣло книже

До Марко-то Кралевича,

Тогай се Марко заплакало;

И посправи Шарца добра коня;

Какъ отидé на Бѣло-то море,

50 Излезнало царева султана —

Самъ царъ Костадина черка,

Да пооды малку по гезие,

Па че верни се, да си трови,

Отпрашало него Марко юнакъ:

55 «Де си одышь царево султано?»

Она нему одговóра:

«Я си одимъ, да малко прошетнимъ,

Ште се вернимъ, млада се тровимъ:

За што ме че люби церна Арапщина?

60 Я праштала до три бѣли книги

 

 

262

 

На Марко-ти добри юнакъ,

Да дойде мене да ослободи,

Алъ го нема, та и нема».

Одговори нëйни Марко добри юнакъ:

65 «Азъ самъ Марко добаръ юнакъ;

Много здрава цару Костадину!

Да опушти до-седемь телала,

Да си лича по Стамбола грады:

Да си нигде нема дворы отворене,

70 Салъ е негови сараи отворены,

И да отвори той нови анове,

Да ми готви крава яловица,

И да готви до три фурни леба

И да готви до три бочви вино,

75 Ште да дойдемъ на нове анове,

Ште да дойдемъ да вечера вечерамъ».

Што-то бѣше цара Костадина,

Нему черка одказала:

«Ете иде Марко Прилѣпче!

80 «Ты си опушти до седемь телала,

Да си лича по Стамбола града,

Нигде да нема дворы отворены,

Само да е сарай отворенъ

И да се отворены той нови анове».

85 И оно е ти Марку приготви́ло,

Што е нему зарачи́ло.

Ете дойде церна Арапщина

Со-съ триста души бѣли Арáпи

И въеднако уйде у цареви дворы,

90 И земало царева султана —

Самъ царъ Костадина черка,

И по тие приказало:

«Кадъ си предъ нове анове

Никой смѣя дворы да отвори,

 

 

263

 

95 Чекъ да отидемъ при новъ анджія».

А Марко везá Шарца добра коня

И го везá за нови диреци,

И го пои вино шербетліë.

Кадъ притьрча церна Арапина

110 Со-съ та тенка бедовія,

Ферли чифте за чифта

На добра Шарка коня;

Алъ не припушта тенка бедовія.

Излютисе церна Арапина,

115 Та си рипна тенка бедовія,

Та улези у нови анове,

И тамо е нашелъ Марко добри юнакъ,

И проговори на Марко добри юнакъ:

«Богъ те било Марко Кралевиче!

120 Да и ты ли си ми на срѣшта пришелъ?»

И извади тая остра сабля,

Да погуби Марко-то юнакъ;

А Марко се подъ диреци проврéло;

Кадъ си удри церна Арапщина

125 Удрило у нови́ дирéци

Та си е сабля потрошила.

Па и Марко извади сабля на зглабове,

Та пресѣче церна Арапщина;

Па уяна Шарца добра коня,

130 Тай стигнало той бѣли Арапи,

Тай погуби си-те триста Арапина,

И повернá царева султана

Самъ царъ Костадина черка,

И одведе я цару Костадину:

135 Ето тебе твое мило чедо»!

— А онъ си нему одговара:

«Ако сакашь, за любне я води».

 

 

264

 

А Марко му тія лѣпо дума:

«Я си имамъ любе за воденье;

140 Я избавилъ твое мило чедо,

Твое чадо, па и мое.

 

 

№ 125.

Трен. окр., с. Бабица; 28 ноября 1879 г. записана со словъ Пеши (Петра) Тодорова.

 

(Качанскій кадія (судья) присуждаетъ дѣвушку въ невѣсту Николаю королю «отъ Кралëва», руки которой добивались Марко Кралевичъ и Янко «отъ Косова»).

 

Стави́шесе трои́ца дружи́на,

Стави́шесе на поле широко —

Сви-те млады, неженете:

Едно Марко одъ Прилѣпа града,

5 Друго Янко одъ Косова града,

Третë кралë одъ Кралева града.

Сви-те су млады, неженеты.

Усрѣте ги гиздава девойтя:

Тагай су се дружина закарала —

10 Да кой че девойтю да узмé.

Проговóри Марко Кралевичъ:

«Да идемо у Качана града».

Та отоше у Качана града:

— «Богъ помáга Качански кадія!»

15 — «Добрó, добрó, добри юнáци!

Кажéте, каквá е кáвга?»

— «Я пойдóмо пре широко поле,

Усрѣча ни гиздава девойтя;

Сви су дáрба даровали:

 

 

265

 

20 Марко даде тая жълта дýня,

А Іованъ даде цервена ябука.

А Никола пьрстенъ бармулія;

Сега ние сме се судомъ засуди́ли —

Да кой че девойтю да узме?»

25 Проговори Качански кадія:

«Али, ми, е дуня за меризма,

А ли, ми, е ябука за гри́зенье,

Я ли, ми, е пьрстенъ за вѣнчанье,

И тагай и пресудило Качански кадіе:

30 Пáдесе Николи, девойтю да узме.

И тагай Никола одъ Кралева града

Марка си е за кума вануло,

А Іована е за дéвера ватило;

34 Та су свадбу направи́ли.

 

 

№ 126.

Соф. окр. (Поле), село Враждебно; 1 февр. 1880г. записана со словъ крестьянина Донки Гëлева.

 

(Марко Кралевичъ освобождаетъ молодыхъ женщинъ и мущинъ, взятыхъ въ плѣнъ Турками).

 

Марко сака Моровски девойки,

Марко сака, майтя му не дава:

Немой, синку, Моровски девойки,

Зимѣ глава, лѣтѣ половина;

5 Па си тергна Марко добаръ юнакъ,

Па си стегна коня Шаркалія,

Та отиде у тесны клисуры.

Срѣшта му се три синджира робье:

Единъ синджиръ-млады момчетія,

10 Тóры синджиръ-млады девойки;

Трети синджиръ-млады невѣсты;

Согледа ги Марко, одгледа ги,

 

 

266

 

На очи му жалба останало,

На серде му свидно [1] останало;

15 Проговори Марко добаръ юнакъ:

«Слава Богу, моя Шаркалія!

Мошь ли аскеръ съ нодзе да погазишь?

И язе-ка со-съ остра-та сабля».

Шарка коня пó ти оговóра:

20 «Ка’ неможемъ аскеръ да погазимъ?

Зашь ме зобишь тая чиста зоба,

И ме пóишь това руйно вино?»

Па си тури Марко добаръ юнакъ,

Па си тури нога у зенгія,

25 Доде тури Марко и оная,

Онъ отиде у тесны клисуры,

Та затече тоа силенъ аскеръ;

Та разъигра коня Шаркалія;

И разверже Марко остра сабля,

80 Та погуби тоа силенъ аскеръ,

И свободи три синджира робье;

На секога по дуката даде:

Кое гладно, лѣбецъ да си купи,

Кое голо, дрешка да си земе,

35 Кое босо, опинци да си земе.

 

 

№ 127.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(тоже).

 

Марко шета низъ тесны клисуры;

Емъ си шета, емъ си Богу мóли:

«Дай ми, Боже, три синджирá робье —

Едни синджиръ са млады невѣсты

 

 

1. Скучно, сердце ноетъ.

 

 

267

 

5 Невѣсты со-съ мылки дечи́ца;

Други синджиръ се млады девойти;

Третій синджиръ се млады момчета,

Си-те млады, си-те нежéнены»,

Доде Марко дума да издýма,

10 Далъ му Господъ три синджира роби —

На синджиро по ильядо души;

И ди кара церна Арапи́на

И Марко му дума продумуе;

«Богъ те уби, церно Арапино!

15 Кадé карашь три синджире роби?»

Я Арапинъ дума продумуе,

Продýмуе па Марка юнака:

«Мълчи, Марко, непознанъ юначе!

И за тебе празна алка има!»

20 Марко-ти се варло дожалѣло

Дожалѣло и па-й доделѣло,

И Марко си въеднакъ най [1] продýма:

«Богъ те уби, церно Арапино!

Че пушташь ли три синджира роби?

25 Или нечешь, па-й да си ми кажешь?»

И Арапинъ Марко-ти продума:

«Че те туримъ тебе найнапреде,

Да ди водышь, нако тëсéмъ овенъ».

Марко бьркна у десна-та чижма,

30 Та извади сабля на зглабове,

Што се вие, ка-то люта змія,

Па си мана нáлѣво, нáдесно,

Та погуби церна Арапи́на,

И опушты́ три синджира роби —

35 На синджиро по илядо души:

Едынъ синджиръ со млады невѣсты

 

 

1. Т. е. на + й. (?)

 

 

268

 

Невѣсты со-съ мъшки дечица,

Други синджиръ се младе девойти.

Трети синджиръ се млады момчéта,

40 Си-те млады, си-те нежéнены

И си ойдé Марко Кралевико,

Та си ойдé церкви Маріицы,

И си ойдé церкви манастырѣ;

Дума дума на попóве-владыки:

45 «Чуете ли, попóве-владыки!

Да ли и̔мамъ язе-ка пречесе,

Дека самъ си язе опуштило,

Опуштило три синджира роби —

На синджиро по ильядо души?»

50 Продумаа попóве-владыки:

«Имашь Марко, не ли да не имашь!

Имашь, Марко, до три пътъ пречесе:

Когу си си добро направи́ло,

54 Де избави вѣра православна. —

 

 

№ 128.

Соф. окр., с. Василевци; 7 Февр. 1880 г. записана со словъ Филиппа Минина.

 

(тоже).

 

Рано рани Марко светы недѣли,

Да си иды церкви Раваницы.

Мина Марко презъ широко поле,

Насталъ Марко презъ гора зелена;

5 Самъ си Марко гори поговáра:

«Горе-ле горице!

Што си рано повенала?»

Сама гору Марку поговáра:

«Што сама си рано повенала?

 

 

269

 

10 Богъ да біе церна Арапина!

Поминало три синджира робье:

Едéнъ синджиръ-се млады юнаци,

Еденъ синджиръ-се млады девойки,

Трети синджиръ-се млады невѣсты,

15 Со сьлзи ми верши посушите,

Со-съ ноге корень подкопаше;

За това я рано повенала».

Тогай си Марко гори поговара:

«Вала горо, вала зелена!

20 Дал’ е далекъ»?

Одговара сама гора зелена:

«Ни е далекъ, ни е близу,

Салъ у тесны клисуре».

Марко стиже Арапина у тесны клисуре

25 И му рече:

«Стани, курво, церни Арапине!

Пушти три синджира робье!»

Одговара церна Арапина:

«Мълчи, курво, Марко!

30 За тебе има една ока вино!»

Я Марко му говори:

«Стани, курво, церни Арапине!

Да си мейданъ біемъ —

Я ферляй, я ли че верлямъ буздогана».

35 И въеднага верлилъ Марко добаръ юнакъ,

Верлилъ перна буздогана,

И накаралъ Арапина деветъ лакти ý земь.

Осташе три синджира робье;

Поведе ги Марко церкве Раванице;

40 Ка’ дойдоше церкве Раванице,

Сами церкви отворишесе.

 

 

270

 

 

№ 129.

Кюст.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана (со) словъ Маріи Тупаковица и ея дочери.

 

(тоже).

 

Горице-ли, горице зелено!

Пойде Марко на церква да иде,

На срѣшта му горица зелена;

Я Марко по тія говореше:

5 «Горице ли, горица зелена!

То што си, ми, рано повенела?

Дали, ми, те слана попари́ла,

Или, ми, те снѣжи оснѣжили,

Ели, ми, те сѣкира сосѣкла?»

10 Горица му тія говореше:

«Море, Марко, море, добаръ юнакъ!

Ни, ти, ме слана попарила,

Ни, ти, ме снѣжи оснѣжили,

Ни, ти, ме сѣкира пресѣкла;

15 Заминаа тіе клети Турци,

Прекараа три синджира робье —

Со-съ нодзе корень подкопаа,

Со-съ душе ми више полумиа:

Еденъ сенджиръ-се млады невѣсты

20 Се невѣсты скоро доведены,

Други сенджиръ-се млады девойки,

Трети сенджиръ-се млады момчета;

Невѣсты-те ми́лно-жално плачатъ:

«Аво, Боже, аво, мили Боже!»

26 Милно-жално за машки-те дѣца;

Я моми́-те милно-жално плачатъ

Милно-жално-за тенки-те дары:

Тенки дары пусты останали,

 

 

271

 

Кой че да ви растресé-претресе;

30 Ергенье те милно-жално плачатъ

Милно-жално-за тенки-те пушки:

Тенки пушки пусты останáли,

Кой че напуны и сверле.

34 За това я самъ рано повенела».

(не кончена).

 

 

№ 130.

Трен. окр., с. Бабица; 28 ноября 1879 г. записана со словъ Пеши (Петра) Тодорова.

 

(Женитьба Марка Кралевича).

 

Зáженисе Марко Крáлевичъ.

И си óды три дни и три ночи.

Ка’ отидé у Земéна града,

Тамо найдé за себе девойтю:

5 Нишанъ даде три товара благо.

И думалъ си Земенски краль:

«Да си берешь, Марко, китени сватове

Да си берешь за триесé дена,

И да водышь гиздаву девойтю,

10 И да водышь за триесé дена».

Ка’ отидé Марко у Прилѣпъ градъ,

Тамо найдé Янко одъ Косова,

И найдé си крáля одъ Кралева;

И питаю го добри юнаци:

15 «Да найдé ли за тебе девойтю,

А за насъ прилику?»

— «Я си найдó за мене прилику

Найдо Прилику и девойтю,

И нишанъ дадó три товара благо, —

 

 

272

 

20 И думаше ми, да за триесé дéнá

Я си водимъ триста и три свата».

Я се диже Янко одъ Косова,

И се диже кралекъ одъ Кралева;

Свеки оди три дни и три ночи;

25 Ка’ отиде Янко у Земена града,

Тамо найде за себе девойтю —

Нишанъ даде два товара благо;

И думаше краль Земенски:

«Да си водышь китены свáтове

30 Да си водышь двѣсте сватове,

Да си водышь за триесé дена.

Ка’ отиде Кралекъ одъ Кралева,

Ка’ отиде у Земена града,

Тамо найде за себе девойтю —

35 Нишанъ дадé четиръ товара благо;

И дума му краль Земенски,

Да си воды четирстотинъ свата.

Тагай су се поверну у Прилѣпа града;

Тамъ найдоше Марка Кралевича:

40 И онъ си ги вѣрно питýеше:

«Та найдосте ди за васъ девойтю,

За васъ девойтю, а за мене прилику?»

Сваки каже све по реду.

И собрали се сватове.

45 Се пойдоше еденъ дьнькъ.

Ставишесе на поле широко,

Стави́шесе до трóи сватове,

До три кума и до три старойтя,

И до три, ми, младе младожени,

50 И до три, ми, млады байрактары,

И до три, ми, млада девера,

А сватове края броя нема.

Я отóше у Земéна града.

 

 

273

 

Ка’ отоше у Земéна града,

55 Срѣтоше ги кметове Земенчане,

И срѣте ги майтя на девойтю.

Улезоше у златне тарпезы;

Сѣдóше до трои́ца младожене.

Проговóри Марко Кралéвичъ:

60 «Да камо вие мое-те слуге?

Я окнете майтю на девойче,

Да опитамъ и да опрашамъ».

И окнýше девойчину майтю.

— «Бога тебе, девойчина мале!

65 Да ли имашь три младе девойте?»

— «Една си е, и онá да не е».

Проговори Марко одъ Прилѣпа града:

«Ако сакашь, мале,

Да ю давать яко за юнака,

70 Да ю давать за Марка Кралевича;

Ако сакашь яко за прилику,

Да ю давашь Янку одъ Косова;

Ако сакашь яко за иманье,

Да ю давать кралю одъ Кралева».

75 Майтя му по тія оговóри:

«Онá не че боякъ да ми біе,

Да удавамъ яко за юнака.

Она не е китка, да забоде за главу

Да удавамъ яко за прилику;

80 Че удавамъ за млого иманье».

Тагай си излезла майчина девойтя.

Марко си тада по тія оговори:

«Бога тебе, мое-те слуге,

Я окнете и мóя-те слуге,

85 Да збирамо мои́-те сватове».

Окнуше те Маркове сватове;

Собрашесе Маркове сватове;

 

 

274

 

И Марко имъ по тія оговóри:

«Бога тебе, мой-те сватове!

90 За насъ тука девойтя нема».

Тагай Марко низъ тарпезе излезе,

Та си яну коня шаренога,

Та си стане предъ врата,

И си ока девойчину майтю,

95 Да опита па-и да опраша.

Дойде девойчина майтя;

Па ю пита Марко одъ Прилѣпа:

«Бога тебе, девойчина мáйтя!

Кой найнапредъ со-съ нишанъ дойдé?»

100 — «Найнапредъ Марко Кралевичъ».

Сметнý се Марко одъ добрóга коня,

Та улéзе у златна тарпéза;

Та си вану Янка одъ Косова,

Ударáше му еднá шлякави́ца —

105 Нáкара га три педы у земи;

Я си вану крáля одъ Кралева,

Удари му еднá шлякави́ца—

Нáкара га три педы у земи.

Тагай сѣ́де у златна тарпеза,

110 Та си сѣдé три дни и три ночи.

Што би законъ, се га прекарáше,

Па подоше друмы да друмýю;

— «Нема ништа майтя-да поýчи?»

Бога тебе, девóйчина мале!»

115 — «Да немогу нипгга да поучимъ:

Кадъ си биде пре сынë-то море

И подувну тія силенъ вѣтеръ,

Да си церсто превезъ держишь,

Че да дувне тія силенъ вѣтеръ,

120 Та поди́гне на девойтю превезъ».

Я пазила кума господина —

 

 

275

 

Да га Богъ убіе! —,

Што е майтя продумáла:

Кагá е било преко синë море,

125 Я си дувне тія силенъ вѣтеръ,

Та подиже на девойтю превезъ:

Синю лицé, како ясно сълнце;

Опазило кума господина:

Вати, та обречé на девере

130 Та обречé едéнъ товáръ благо,

Да си люби той млада невѣста;

Оны́ молчу [1], па си снаý водé.

— «Бога ви, два рýсна дéвера!

Да дадете снау да ви любимъ;

135 Оны мълчу, па си снаý уводе.

Онъ обрéкоше чéтиръ тóвара благо...

Кагá си е вечеръ на леганье,

Проговóри гиздава девóйтя:

«Я се окни, кумо господино,

140 Я се окни трои́ца берберы,

Да обриче тую рýсу браду,

Па тага че лицé да ми́ лю́бишь».

И онó óкну трои́ца берберы:

Обричише тую русу браду —

145 А она имъ свѣтила,

Та-й у превезъ браду верзувала;

Когá се брада обричила,

Она си е свѣ́чи дýвнула;

Та си вати той тéвне тевни́це,

150 Та си ойдé при Момчилъ

При Момчалъ байрактарче:

«Богъ помáга, Момчилъ байрактарче!»

А онъ си лежи, не смѣ да устáне,

Алъ на срѣдъ е казуе:

 

 

1. Sic.

 

 

276

 

155 «Богъ те ýбилъ, той млада невѣста!

Што си тражишь, невѣста?»

— «Тува лéга Марко Кралевиче?»

— «Тува лéга; презъ вода Ситни́ца,

Поды зелëнъ чáдеръ лéга».

160 И си стану Момчилъ юнакъ,

— Испрати ю до воду Ситни́цу

И говори:

«Бога тебе, той млада невѣсто!

Я си завій тія свилни скуты,

165 Та препливай той вода Ситница,

Та си право иды подъ зелены чадори,

Де-ка спава Марко Кралевиче.

Тамо горѣле двѣ жьлте свѣче».

Та зáсука тія свилны скуты,

170 Та преплива той воду Ситни́цу.

Ка’ отиде на зелени чадоръ,

Тамо спава Марко Кралевичъ;

Она Марка на легола найде

И го, море, замашкала;

175 А Марко по тія оговори:

«Бѣгай, курво, предъ коне у ясле»!

И она си ишла у ясле,

Предъ коня у я́сле лéгла.

Кадъ се рано зазорило,

180 Я излезла денни́ца звѣздица,

Проговóри Марко Кралевиче:

«Ела, курво, сада ми да кáжешы».

И она тагай стаде, та дойдé:

Нема ништо дума да се дума —

185 Тако си превезъ одверзала

И си тако косу истресала»;

Марко си тагай сетило:

«Лéгай, курво, на мое постéле;

 

 

277

 

Я че точимъ той сладке здравице,

Че да идемъ, кума да си канимъ,

190 Да си путомъ путуемъ».

Онá си лежи на зглáвницѣ.

Марко яна коня́ шаренога,

Па си прейдé той воду Ситницу,

Па си идé предъ Милошь [1] байрактарче:

195 «Богъ помáга, Милошь байрактарче!

Айды, да станы, кума да кáнемо».

Я си стану Милошь байрактарче,

Та отоше, кума да си кане.

Ка’ отоше при кума Латина:

200 «Богъ помага куме Латине!»

— «Добрó, добро, млады младоженë!»

— «Бога тебе, кума господине!

Што си верзахь тую рýсу главу?»

— «Ситни су ми зуби заболѣли»;

205 — «Я самъ здравице наточилъ,

У здравице лѣкове натурилъ:

Очемъ, Бога, главу да оздравимъ;

Я додай ми тую дéсну рýку».

Я си дойде тую десну руку,

210 Предáде му тóй лѣ́па здравица,

И говори Марко Кралевиче:

«Зашто, куме, главу уверзáлъ?»

— «Ситни су ми зубы заболѣли»;

— «У здравице семъ лѣкове тýрилъ,

225 Очемъ, богме, глáву да излѣкуемъ».

Нема, кума Латина да одверза

Да одверза тую русу главу;

Онъ га вану за десну ручи́цу,

Да предадé той златне здравици;

 

 

1. Въ началѣ пѣсни онъ названъ «Момчилъ».

 

 

278

 

220 Кума господина оговори:

«Ситне су ми зубы заболѣли,

Та не смѣемъ главу да одвержемъ».

— «Я семъ, кумо, синочка чуло —

У здрáвице лѣ́кове турило,

225 Очемъ, богме, да оздравимъ;

Я дай, куме, руку десни́цу».

Кумъкъ дáде руку десни́цу;

Марко га за руку ванý,

229 И одсѣче му той русу главу.

 

 

№ 131.

Село Скрино, Дупнич. окр.; 17 дек. 1879 г. записана со словъ крестьянина Ангела Рыбаря.

 

(Алватаръ воевода уводитъ жену Марка Кралевича; Марко убиваетъ его).

 

Ойде Марко на Косово поле,

На краль да е младый помох̔чія;

Тамо сѣделъ Марко три годины.

Дочулъ го е Алватаръ войвода,

5 Та дошелъ, та му поплѣнилъ дворове,

И залюбилъ му любне-то.

Дочулъ го е Марко одъ Косова,

И се чуди, што да чини,

И попраша чорбаджія си:

10 «Такова ми е книга дофтасала,

Дека ми е дворовé

Поплѣнилъ Алватаръ войвода

И ми залюбилъ любнé-то».

— И рекалъ му чорбаджія:

15 «Да си викнешь дванаесе терзіи,

Да сошія руба игуменска,

 

 

279

 

И да зéмешь калпакъ игуменски,

Да си ях̔нешь конë,

Да си ях̔нешь, та да си оти́дешь.

20 За година бѣше му за мѣсяцъ.

И ойде въ селó-то, па ойде на чешма-та;

Тамо найде моми и невѣсты;

Угледна на една невѣста,

Рече: чія си невѣста?

25 — Язе Маркови́ца бѣхъ,

А сега на Алватаръ войвода».

—Можемъ ли, да поминемъ я

У ваши-те двóрове?

— Аиде, идеме у наши дворове.

30 И ойдоа у нойне-те дворове.

И рекла млада Марковица:

«Э ты-зи-ка, церно калýдеро!

Дека найде Маркова-то коня,

Дека найде Маркова-та сабля?»

35 И рекалъ церно калýдеро:

«Марко уире на Косово поле,

Та му земахъ конé за опѣ́ло,

Сабля-та земахъ за одгреба».

— Чекай малко, да излезвемъ,

40 Да прашуемъ Алватаръ войвода:

Можешь ли да поминешь ты тука?

И ойде Марковица да прашуе Алватаръ войвода.

И онъ рече: «нека дойде».

И ойде церна калудера,

45 Ойде на высоки чардеци. —

И она верза конë у ях̔éро,

И го пригерна и здравува:

«Мило ми коньче, добрé ми дошло,

Оте нема Марко да ми дойде».

50 Дури плачете, конë ока

 

 

280

 

И потече кервь врезь нея;

И она викна тогай:

«Алватаръ войвóда испусти вино-то»;

Излезна на высоки чардаци,

65 Погледна на Алватаръ войвода,

А глава-то отсѣчена.

 

 

№ 132.

Соф. окр., село Суводолъ; 30 янв. 1880 г. записана со словъ крестьянина этого села Жëты Илкова.

 

(Марка Кралевича ищетъ его мать).

 

Майтя Марко по варошь тражила.

Не найде го у бѣли вароши;

Разбрáла го у ладни меаны́;

Когá бидé у ладны меаны́,

5 Нема Марко у ладны меаны́;

Разбрала го у суи плáднины,

Де-ка гради деветъ задýжбины,

Кални друми, камени калдерми,

Криви рѣки, те мѣре мостéве,

10 Вода вóды, одъ деветъ планины,

Чешмы гради по суи планины;

Вода воды, вода не дох̔óды.

Па говор́и нéму стара майтя:

«Фала тебѣ, Марко, моé детé!

15 Зашто градишь деветъ задужбины?

Даль ги градишь тебе за спомена,

Иль ги градишь мене за проклета,

Ильги градишь башти за проштенье?»

Одговара Марко добаръ юнакъ:

20 «Леле мале, леле стара мале!

 

 

281

 

Ни ги градинъ мене за спомене,

Ни ги градимъ тебе за проклета,

Ни ги градимъ башти за проштенье;

Нель ги градимъ Арватки девойти.

25 Ние бѣхме триесе юнаци,

Отидох̔ме на ладна меана,

Пих̔ме вино и пих̔ме ракія,

У дружина си чаша посатукна;

Когá бѣше рано одъ зарана,

30 Пойдоа си триесе юнаци,

Тесгетаре порты затвориа,

Редомъ реда редомъ по юнаци,

Редомъ реда, та си чаша трáжа,

Редомъ реда-редъ клетва дáвае:

35 Кой се кьлне у брáта, у сестрá,

А я немамъ у шта да се кьлнéмъ;

Я се кьлнемъ у мóя-та коня,

И се кьлнемъ у мóя-та сабля —

Остра сабля-студенó желѣзо,

40 Врана коня-кучешка нарана, —

Та не хтеа за вѣра да вана;

Турнаа ме у тевни тевницы,

Та си лежа три година време;

Никой нема кодъ мене да дойде;

45 Научисе Арватка девойтя,

Ката дена подъ мене доожда,

Ката дена и сака недѣля,

На ручка пребѣло погача,

И на вечера пребѣла баница,

50 На недѣля пребѣла премѣна;

Па си дума Арватка девойтя:

«Вала тебѣ, Марко, доберъ юнакъ!

Хочешь мене за любе да земешь;

Че да лаг̔амъ одъ башта ключеве,

 

 

282

 

55 Че отворимъ той тевни тевници,

Че те пуштимъ низъ тешки зендани».

И Марко ю по ти оговóра:

«Вала тебѣ, Арватко девойтë!

Ты ме пушти низъ тешке зендани,

60 Я чемъ тебе за любе да узмемъ».

Везéла е одъ башта ключéве,

Отворила той тевни тевници,

Поуштила Марко-те юнака,

Пуштила го низъ тежки зендани.

65 Пойдé Марко, дóма да си иде;

Онá пойдé со-съ него да иде.

Пойдé Марко презъ поле широко;

Останáла Арватка девойтя;

Проговори Арватка девойтя:

70 «Вала тебѣ, Марко, доберъ юнакъ!

Чекай, Марко, я съ тебе д’идемъ;

Ако нечешь за любе да семъ ти,

Ты ме воды робыня да самъ ти;

Ако нечешь-робыня да самъ ти,

75 Ты си верни, па си ме погýби»,

А Марко се токо чудомъ чуди —

Да я воды за лю́бе да му е,

Со-съ него чеше га дружина да си бія;

Да я воды-робыня да му е,

80 Па дружина ше га да си бія:

«Да нéма ли бугарка девойтя,

Та я везелъ арватка девойтя»;

Па се Марко токо чудомъ чуди:

Па си тегна сабля димискія,

85 Та погуби арватка девойтя,

Погуби е на равни дрýмове.

Проговóри Марко доберъ юнакъ:

«Леле мале, леле стара мале!

 

 

283

 

Ка’ не родишь, што мене порóди?

90 Яли брата, или мила сестра?»

Я майтя му пó ти оговóри:

«Фала тебѣ, Марко, мое дете!

Ка’ те родить, а я те порóдихъ,

Породилъ ти брата Андреяша;

95 Амо дойде Челединъ войвода,

Занесе го на Латина града».

Я Марко ю по ти оговáра:

«Клета да си, моя стара мале!

Клета да си и прóклета да си!

100 Што не кажешь оште одедавна?

Да си идемъ брата да си тражимъ,

Да си тражимъ брата Андреяша».

Па подкóва си нодзе у подкови,

Па облече той дервишки дреи,

105 Направи се лýда дервишина;

Па си вана Шарга по себе-ка,

Та си х̔оды одъ града на града,

Та оти́де у Латина града;

Па питуе латински читаци:

110 «Вала вие, латински читаци!

Де-ка има вино за желтица?

Я да піемъ и конë да поимъ».

Я óни нему по ти оговóра:

«Фала тебѣ, лудо дервешино!

115 Тука нема вино за желтица,

Тука има младо Андреяшо,

Онó дава вино на облога:

Ты да піешь и коня да поишь».

Я Марко по ти оговáра:

120 «Фала вие, латынсци читаци!

Де-ка са си негови дворове?»

Говореа латынсци читаци:

 

 

284

 

«Фала тебѣ, лудо дервешино!

Негови са яко лични дворы,

125 Се дуаре одъ юначки глави,

Я подпоры одъ юначки нодзе;

Нему дворы на-срѣдъ на Латина».

Когá ойдé Марко доберъ юнакъ,

Та си найде Андреяши дворы;

130 Почукналъ е на пребѣли порты;

Излезнала Андреяши либе;

Говораше Марко доберъ юнакъ:

«Фала тебѣ, Андреяши либе!

Да дадете вино за желтица,

185 Я да піехъ и конë да пóимъ».

Я онá му пó ти оговори:

«Вала тебѣ, лудо дервишино!

Тува нема вино за желтица,

Тука има младо Андреяше,

140 Оно дава винó на облóга—

Ты да піешь и конë че пóишь».

Улезналъ е Марко у дворове,

Та си сака винó за желтица:

«Фала тебѣ, младо Андреяше!

145 Да ми дадешь вино за желтица».

Андреяша пó ти оговóри:

«Да си давалъ вино за желтица,

Сва би града злато позлатило;

А я давамъ винó на облóга—

150 Ты да піешь и конë да поишь».

Ка’ сѣднаа до-двама юнаци,

Направиа голѣма облога:

Марко даде кóня изъ-подъ себе,

Андреяше свое первнолибе,

155 Да си піятъ двѣ недѣли дена,

Да си піятъ да си незадрематъ;

 

 

285

 

Когó напредъ дремка че одреме,

Онъ че дадé голѣма облога».

Ка’ се пили девъ-недѣля дена,

160 Андреяше дремка одремала —

Заспало е младо Андреяше;

Провикна се Андреяши либе:

«Фала тебѣ, лудо дервишино!

Че ме вóдышь у Прилѣпа града,

165 Тамъ я имамъ, бре, Марка девера,

Онъ че мене одъ тебе да отме».

Проговóри Марко доберъ юнакъ:

«Стани, млады Андреяше!

Просто да е голѣма облога;

170 Днеська пресвета недѣля,

Стани, Бога да молиме,

Стури капа, Бога да мóлиме».

Когá станá младо Андреяше,

Па му дума Марко добаръ юнакъ:

175 «Справи коня Тютурана,

Да идеме на наши дворóве;

Да си идешь майтя да си видишь».

Справи коня младо Андреяше.

Уях̔наа два добры юнаци,

180 Уях̔наа до два добры кони:

Марко яхна коня Шареяна,

Андреяша коня Тютурана;

Та пойдоа презъ Латина града,

Презъ Латина по тѣсни сокаци,

185 Калдермé изъ темель вертéа,

А терамиды у небеса верчá,

Со-съ колпаци чандіи собаратъ.

Говóраа Латински читаци:

«Фала вама до двама юнаци!

190 Не зорете ваши добре кони,

 

 

286

 

Излезнете у сува планина,

Та шéтайте по сува плáнина —

Кой понапредъ вода че посáка».

Ка’ шетали до двама юнаци,

195 Андреяша вода ожеднѣло,

Па си дума младо Андреяше:

«Фала тебѣ, Марко мили брате,

Че си бодемъ коня изъ-подъ себе,

Млогу са ми жеди зажедѣли,

200 Че си піемъ конски церни́ керви».

Я Марко му по ти оговáра:

«Фала тебѣ, младо Андреяше!

Не боди си коня изъ-подъ себе,

Да си піешь конски церни керви,

205 Нело иди у гора зеленá:

У гори́ца-потайна меáна,

На меани Мара меанджійтя;

Она дава винó за желтица,

Ты да піешь и коня да пóешь;

210 Когá ойдешь у гóра зелена

У горица на ладна меана,

Ты-зе, младо, одъ коня не слази,

Че е Мира многу дяволита»,

Богá ойдé младо Андреяше,

215 Когá ойдé презъ горы зелены,

Оддалекъ го Мара согледала,

На х̔айдуци по ти оговáра:

«Фала вие, шесдесе х̔айдуци!

Какво лудо презъ горица иде:

220 На глава му безцано каменье,

И си ях̔налъ коня Тютурана».

Дори онá дума продумала,

Пристигнало младо Андреяше.

«Фала вие шесдесé айдуци!

 

 

287

 

225 Да фанете незнана делія,

Да земетë безцано кáменье;

Мене дайте безцано каменье,

Да платите, што сте си испили,

Што сте пили на ладны меаны».

230 Когá придé младо Андреяше,

Па си сака вино за желтица:

«Фала тебѣ, Мара меанджійтя!

Да ми дадешь вино за желтица —

Я да піемъ и кóня да поимъ».

285 Проговори Мара меанджійтя:

»Фала тебѣ, непознанъ юначе!

Я да давамъ винó за желтица,

Сва би гора злато позлати́ла,

Нело давамъ вино на облога —

240 Ты да піешь и коня поéшь;

Да си слезнешь одъ добра-та коня,

Да улезнешь у ладна-та меана,

Пій си винó, колико си сакашь».

Слезнало е младо Андреяше,

245 Улезнало у ладна меана:

У меана шесдесé х̔айдуци,

Си-те са му нá нодзé станали,

И въеднагъ го у руцѣ фанали

И руса му глáва одрѣзáли.

250 Пиле пиште изъ-подъ ясно небо:

«Дигьсе, Марко, да бих̔ се не дигалъ»!

Марко заспало у Доспадъ-плáнина,

Въеднага е на подзе рипнало, —

И уях̔нá коня Шареяна;

255 Та си тергнá огняна камджія,

Та удари Шарко по гербина:

Литна Шарко презъ гора зелена,

Та одлете на ладна меана;

 

 

288

 

Верза Шарка на мала-та врата,

260 Самъ улезна одъ голема врата;

Улезналъ е у ладна меанá,

Извадилъ е сабля зглобовница,

Завортесе налѣво-надесно,

Та погуби шесдесé х̔айдуци;

265 Итра била Мара меанджійтя:

Подврела се Шарку подъ копито,

Та бѣгала у росно ливадье.

Уях̔на си Марко, добаръ юнакъ,

Уях̔на си Шарко узобенъ,

270 Па си тергнá огняна камджія:

Ка удари Шарка по гербина —

«Де? да найдешь Мара меанджійтя!»

Я Шарко му по ти оговáра:

«Цверсто, Марко, на мене-ка держшьсе!

275 Я че найдемъ Мара меанджійтя;

Э, каже, у росно ливадье».

Литва Шарко презъ поле широко,

Та отиде у росно ливадье;

Фаналъ е Марко Мара меанджійтя,

280 Тергналъ си е сабля зглабовница,

Да посѣче Мара меанджійтя;

Онá му се вѣрно примолила:

«Немой мене, Марко, да посѣчешь!

Че оздравимъ младо Андреяше:

285 Каквó бѣше, поболье че стане»;

Па отидé у гóра зелена,

Та набрала трѣва лѣковачна,

И наточи вода лѣковачна,

Окепала млада Андреяша:

290 Какво било, поболье станало.

 

 

269

 

 

№ 133.

Трен. окр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ Арангела Дойчинова.

 

(тоже).

 

Тражи майтя Марка юнака.

Тражи майтя него у горне меане,

А найде га дольне меане:

Марко піе со-съ брайтя, со-съ дружина;

5 У дружина чаша погинула,

Меанджійтя чаша тражи у дружина—

Кой се кьлне у брата, у сестра,

Я Марко се кьлне у коня шаренóга,

И кьлне се у сабля ржави́ца;

10 Я Марко дружина невѣруе:

Тако д’ [1] Бога, Марко Кралевиче!

Зашто си кьлнешь у коня шаренóга,

У шаренóга коня и у сабля ржавица?

Конéкъ си е пчешко месо,

15 Сáбля си е желѣзо студéно!

Марко си паде у невѣрось.

Па се Марко зáвика,

И сьлзе рони низъ бѣле образье.

Па си вану коня Марко Кралевиче,

20 Та си уойде дома на двóрове.

Сегледа га негова-та майтя:

«Тако д’ Бога, сину Марко!

Зашто одышь по дворъ —

Бѣле сьлзе ронишь,

20 Бѣли персты кьршишь?»

Проговóри Марко Кралевиче:

 

 

1. Т.е. тако ти.

 

 

290

 

«Вала, мале остарѣло!

Ка’ ме роди, што ме не породи?»

— «Породи́ ты сина Андрея́ша,

30 Ама га су Турци закарáли».

— «Даль е, мало, далекъ, иль е близа?»

— «Ни е, синко, далекъ, ни е близа:

Одъ вечера коня да посправишь,

Зáрани рано да подрáнишь —

35 Да си рано подранишь,

Рано коня да назóбишь,

Да си отидешь презъ поле широко,

Рано че стегнешь тамо;

Че найдешь А̔на меанджійтя,

40 Она че ты каже, сину, Марко».

И оно си е одвечеръ коня́ посправи́ло,

Зарани си е, рано подрани́ло,

Па си я́ну коня шаренóга:

Тури лѣву ногу у зенгія,

45 Доръ да тури десна нога у зенгія,

Оно се отиде презъ поле ширóко,

Та си дойде при А̔на меанджійтя:

«Помози Богъ! А̔не меанджійтя!»

— «Далъ Богъ добро, непознанъ деліë!»

50 — «Очешь мене да давашь вино немѣрено?

Да ти давамъ паре неброене».

Она му дала вино немѣрено,

Онъ ю дава паре неброене:

«Тако д’ Бога, А̔не меанджійтя!

55 Дали има одъ мене по-юнакъ?»

— «Тако д Бога, Марко Кралевиче!

Има одъ тебе по-юнакъ-братъкъ Андрея́ша».

— «Даль е дáлекъ, иль е бли́за?»

— «Да отидешь презъ поле широко,

 

 

291

 

60 Че да видишь Андреяшины дворы:

Андреяшины кулé направене со-съ юначке главе,

А негови дворы направены со-съ юначке руке

63 И омазане сосъ юначке кьрве.

 

 

№ 134.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова Моавискаго.

 

(Марко убиваетъ Динче Арнауче, ограбившаго его дворы).

 

Марко кани ора и грáдове,

И покани до деветъ крáины,

И покани́ до деветъ кралëве,

И покани́ до деветъ крали́цы,

5 Салъ некани Динче Арнауче.

Дума дума Марково-то любе:

«Како нажатъ тія добры гости,

Млого сладки Маркова-те гозби,

Салъ да има рыба одъ Ори́да

10 И ракія одъ Демиръ-капія».

И Марко си дума продумуе—

Продумуе на негово любе:

Посправи ми коня Шаргови́та,

Че да идемъ, да си донесемъ

15 Рыба одъ Орида и ракія одъ Демиръ-капія». —

Бутнá кóня Марко Кралевико,

Та го бутнá низъ поле широко,

И настана низъ тесны клисуры;

У срѣшта му Динче Арнауче:

20 «Добра срѣшта, непознанъ деліë!»

— «Далъ Богъ добро, непознанъ юначе!»

И Марко се малко изместило,

И си веднагъ на коню продума:

 

 

292

 

«Това си е Динче Арнауче.

25 Како мие сега да прáвиме?»

И прóдума коня Шарговита:

«Я ме верни мене назаде-къ».

И Марко е кóня послушáло,

И си вернá коня Шарговита;

30 Какъ си вернá коня Шарговита,

И достигнá Динче Арнауче:

«Добра стиджа, непознанъ деліë!

— «Далъ Богъ добро, незнане юначе!

«Кадé си конë уберзи́ло?

35 И Динче му тогай продумало:

«Че да идемъ на Марковы дворы»

— Зашто идешь на Марковы дворы?»

— Че да идемъ, дворы да му пох̔арамъ,

И госке да му погубимъ».

40 И Марко се заплакало;

А коня́ го допитало: '

«Зашто платьешь Марко Кралевико?»

И Марко му дума продумуе:

«Какó да не плачемъ?

45 Че си ойде Динче Арнауче,

Че си ойде на мои дворове

Дворы оче да ми пох̔ара,

И госке оче да ми убіе».

И тогай си коню продумуе,

50 Продумуе коню Шарговиту:

«Слушай мене, Марко Кралевико!

А си верны, да го дости́гнеме».

Бутнá кóня Марко Кралéвико,

И достигна Динче Арнауче:

55 «Язе не семъ непознанъ деліе,

Нело семъ Марко Кралевико».

Въеднага одъ коня се стурия:

 

 

293

 

Еднá страна кончета се бія,

Друга странъ юнаци се бія;

60 И ë одвиль коня Шарговита,

И накаралъ на Дииче Арнауче кóнë,

Накаралъ го тридеветъ лакти у земи;

А преверналъ Динче Арнауче,

Преверналъ Марко-те юнака;

65 И си дошелъ коня́ Шарговита:

«Леле, Марко, мой чорбаджіë!

Я си бьркни у десна-та чижма,

Та извади ножé потайниче,

Та го муши у клето-то серце».

70 И Марко е кóня послушáло,

Та извади́ ножé потайниче,

Та го муна у клето-то серце.

Тогай Марко-ти продума коня,

Продума кона Шарговита:

75 «Я се мéтай мене на рáмена!»

И Марко е коня послушáло;

Бутнало го низъ поле широко,

И си ойде до Орида града —

Земало е рыба одъ Орида

80 И земало е ракія одъ Демиръ-капія,

Па-й се однесе на негови дворы,

И си піе вино одъ три гóдинъ,

И си піе лютица ракія,

И казуе негови дружина:

85 «Што-то бѣше Динче Арнауче —

Бѣше пошлó на мои́ дворóве,

Дворы да ми поара,

И госке да ми убіе;

Алъ него семъ я погубилъ

90 Со-съ ноже-то потáйниче.

 

 

294

 

 

№ 135.

Вран. окр., на границѣ съ Лесковскимъ, с. Мачкатица; 3 марта 1880 г. записана со словъ Иліи Николина.

 

(тоже).

 

Темби чини цара Сулеймана:

Да нейду по Стамбола града,

Да не иду ти добры юнаци,

Да не пречу сабле по меане,

5 Да не пію вина и ракіе.

Той негледа Марко Кралевиче;

Но си иде по нова пазара,

И си пречи сабля по меане,

И си піе вино и ракіе.

10 Той согледа царе Сулеймане,

Па, ми, вика по нова пазара:

«Кой се найде юнакъ у мейдана

Да погуби Марка Кралевича,

Да дашчю му пóла мое благо».

15 Никой не би се нашéлъ;

Туй се найде Гине Арнауче,

Та уяне тенко Бедовіе,

Право яде у меана нова

И казуе:

20 «Чуешь мене, Марко Кралевиче!

«Ты изиды овамо мейдана —

Оче мие мейданъ да дѣлимо».

Ту изиде Марко Кралéвиче,

Па увати Гине Арнауче —

26 Обѣ му е руке излóмио,

А ние го свóга погýбио.

 

 

№ 136.

Село Верба, Радомірскаго окр.; 30 ноября 1879 г. записана со словъ Мины Стоянова.

 

(Янко юнакъ освобождаетъ Марка Кралевича, взятаго въ плѣнъ Турками въ Охридѣ).

 

Поканилъ Марко това добра гость:

Седемь краля одъ седемь крáины

И три владыки одъ три краины;

Си-те крали покани́ло

5 Пай си-те дойдó,

А найпослѣ дойде кралица довица.

 

 

295

 

И сѣднали у чесны тарпéзы.

А кралица маана нашла:

«Добаръ Марко добаръ госба прави,

10 Добаръ госба за гладны юнаци,

Добро вино за піяны жены;

Оти нема ракія

Одъ Демирыкапія,

Оти нема рыба

15 Одъ Орида града?»

И тогай си Марко слютилъ,

И уяна Шарда добра коня,

Та отиде на Орида града,

Да си тражи рыба одъ Орида;

20 А тамъ го су Турци уловили;

А онъ си лѣпо имъ измолюе:

«Опуштете ми тая десна рака,

Да испишемъ тое бѣло книже,

Да попратимъ на моя-та майтя,

25 Да се майтя на сына не нада».

И тогай се Турци несвѣстили:

Опуштили тая десна рака;

И исписа Марко тая бѣла книга,

Та я прати на негови шура,

30 На юнакъ Янко Кóсовче;

И я пратилъ по сиво соколе,

Ошь побърже Янко да приде.

И соколе тамо оти́де,

Даде Янку книже да пречати.

35 Чети книже Янко Косовче,

И него со сьлзи оми́ло.

И въ еднага Янко яна

Яна коня Пелифана,

И отиде на Орида града.

40 И тогай се Турци нарипáли,

 

 

296

 

Та му даю това руйно вино.

А оно си вино не пріима,

Нель извади тóя остра сáбля;

Та погуби Турци янычари

135б И па Марко думу издумае:

«Да не може ли съ брайтя да піешь,

Нель си піеша съ курви и съ гедіи?»

— И тогай е Марка одвезало. —

 

 

№ 137.

Село Верба, Радомірск. окр.; 29 ноября ноября записана со словъ того же крестьянина.

 

(Король Вукашинъ не зоветъ на пиръ Марна Кралевича и Грую-дитя).

 

Поканиле [1] краля Вукашина,

Уканиле [2] сичке околине,

Салъ не кани́ль Марко-то юнакъ

И неканиль Груë малко дѣте,

5 Дека су се многи пьяници

Вино заодили, у ракія незная́ли,

А на ножéве дюреячіи,

А на конé бинекчіи;

Оттова не хтѣлъ да ги кани.

10 Аль си иде Груя малко дѣте:

«Леле, уйте, леле Марко!

Поканиль е краля Вукашина,

Поканиль товá добрó госбе,

Салъ не каниль мене и пай тебе;

15 Айде, д’идемо ни каниты, ни фризены.

А янáли тія добри кони,

Та отишель краля Вукашина.

Излезнало това добро госте,

 

 

1. Т. е. поканилъ е.

2. Тоже.

 

 

297

 

Та срѣшнало Марко-то юнакъ,

20 Да му земе Шарца добра кóня,

Да го земе, да го шетать;

Л онъ имъ говори:

«Онъ е ученъ-самъ че шета«.

Па си сакая Грую детенце,

25 Да шетая конче троегодче;

А онъ имъ говори:

«Не ватайте конче троегодче,

Че го учи учива конь».

И сѣднали чесны тарпéзи:

30 Слуга имъ е Роселинъ девойтя;

Редомъ чаша служи;

Редъ дойде до Груя детенце,

А него е подминала;

А оно имъ говорило:

35 «Чуете товá добрó госте!

Имате ли облокъ за девойка?»

А óны му говóря:

«Има, та какó нéма—

Ту е Біоръ-планина,

40 Еденъ езеръ има и пай нéма,

Други езеръ има и пай нéма,

Трети езеръ дьрво езерливо,

У дьрво-то до три златны ябуки;

Кой то може, да та ябука одкине,

45 Онъ че земе Руселинъ девойка».

— Въеднагъ рипна Груя детенце,

Да посправя конче троегодче;

А му Марко дума:

«Я си карай моя Шарца

50 Шарца-добра коня;

Онъ ишель, онъ че те води, —

И што дума, него да слушать».

 

 

298

 

Кадъ си ойде на бистро езеро,

Па му-нему дума:

55 «Леле Шарцо, леле добро коню!

Да ли я ябука да кинемъ,

Ели дерво да вáдимъ»?

И онъ му-нему говори:

«Ако можешь, дерво извади».

60 И она е дéрво извадило,

Извадило-побѣгнало.

Излезнали до три вили-самовили,

Самовили тія яшни кýчки;

Па ему еднá-та ока:

65 «Я постой Груë дете!

Я ти дадемъ тая златна форма».

А оно си па отбѣ́гло.

Одока го дрýга кýчка:

«Э, ме чекай, Груë детенце!

70 Че дадемъ тáя златна тепсія,

У тепсія златне пилишта [1]».

А онó си па отбѣ́гло.

Па му третя ока кучка:

«Я почекай, Груë-малко дете!

75 Я дадемъ тáя златна софра,

На софрá това безцани камени:

Кадъ вечерашь, сами́ те да свѣта»;

И она му кóня позапрéло.

Стигнаа него три вили-самовили,

80 Тамъ су мрѣжю уплéли;

А конëкъ му пó-ти оговóри:

«Изведъ това остра сабля,

Та ю пушти меджи предни нозе,

Да исѣче тая ситна мрѣжа,)

 

 

1. птички.

 

 

299

 

85 Умѣри-то у клетно серце,

Да се сетимъ за младиëтъ вакá-тъ».

— Уритни га у клето серце,

Та излетѣлъ у поле ширóко

Та изнекалъ до три вили-самовили.

90 Па му конë пó-ти оговори:

«Чуешь мене, Груë дете!

Я си вежи до три самовили,

Двѣ си вежи мени за зенгіи,

Трети вежи мени за опáшка».

95 Па одлете у кралевы дворы,.

И е побилъ [1] товá златно дéрво,

И везаль е до три вили-самовили;

А они се чудомъ почудили,

Какви юнаци отидоа,

100 Никой неможе да се повéрне;

А това е Груë дете:

Довело три вили-самовили

И земáло Руселинъ-девойтя,

104 Та земало си за любе.

 

 

№ 138.

(Загорье) Берков. окр. с. Чипоровци (Турлаки); 20 Февр. 1880 г. записана со словъ Симы попъ-Маркова.

 

(Марко отыскиваетъ своего брата Андрея).

 

А собралисе дванаесе деліе,

А дванаесе деліи-све добры юнаци

А ю Стамбола града голѣма, (повторяется).

Ю ладне меане,

5 А то пію́ а товá руйно вино;

 

 

1. Т. е. всадилъ въ землю.

 

 

300

 

А наймладо меанджійче

Това руйно вино служише —

А руйно вино служише,

А съ чашка злата, позлащена;

10 А штукнала е чашка позлатена

А междý дванáесе добры юнаци;

А задирало е младо меанджійте

А задирало чашка позлатéна —

А кой, ми, се кьлне у брата,

15 А у милу сестру,

Я Марко доберъ юнакъ—у коня Шаркалію,

У коня-ки́село месо,

И се кьлне Марко доберъ юнакъ

А ю саблю мегданлію;

20 Сви добры юнаци Марку подсмиваю,

Че се кьлне Марко у коня Шаркалію

И се кьлне у саблю мегданлію:

«А ю нега е чашка позлатена!

А за товá се Марко кьлне

25 У коня Шаркалію и у саблю мегданлію»

А Марку, ми, се много нажалѣло:

А изведé коня Шаркалію

А та па усѣ́де коня Шаркалію

А та па, ми, Марко отиде,

30 Отиде кодъ майку дома.

А та па се Марко мóми, прови́кна:

«А чуешь ли мене, старо майчице!

А кагá мене, мамо, роди,

А заште ме, мамо, не породи́ —

35 Я брата, мамо, да имамъ,

Я и сестру, мамо, да имамъ?»

— «А мама те, сине, породила:

И ты, сине, имашь младо Андреяше,

А и си имашь сестру Петкану;

 

 

301

 

А когá бѣше, сине, первня разми́рица,

А тегай су ги мали зароби́ли;

А да диришь, сине, брата Андреяшу

А да диришь у Невенъ града голѣ́ма,

А да диришь сестру Петкану

45 Ю Дуката града голѣ́ма».

А и онó си стегна коня Шарканлія,

А юдари́ му сѣдло позлатено,

А па, ми, оти́де у Невенъ града голѣ́ма;

А ю срѣчу му млáда девойка;

50 А Марко си думу продумáло:

«А де-ка вóда за піенье?

А или да има вино за піенье?»

А она му дума продумала:

«Ту-ка вино за піенье,

55 Ту-ка нема вода за піенье;

Само има на едно мѣсто

На едно мѣсто вино за піенье,

И онó на облóгъ да го піешь,

А съ пары нема да го кýпишь».

60 А, ми, Марко пита:

«Де-ка е тóва вино,

Што на облогъ да піемъ?»

А мома дума проговори:

«Ту-ка има вино за піенье,

65 Ту-ка има младо Андреяше?»

— «Де-ка сѣди младо Андреяше?»

— «Разыграй коня Шаркалія,

Ризяграй низе тевни чаршіе;

Де-ка найдешь порта позлáтена,

70 Тамо сѣды́ младо Андреяше».

Намѣрило Марко порта позлáтена:

Шь (=съ) чизма біе порта позлáтена,

Порта, ми, се изъ темель круте.

 

 

302

 

Излезнáло Андреяшево-то либе:

75 «Што работышь незнаны деліë?

Та, ми, біешь порты со-съ чизмы

И си изъ темель крутешь?»

— Ту-къ ди сѣды́ младо Андреяше?»

— «Тука сѣды́ младо Андреяше;

80 Амо ту-ка нема сега».

— «Али има ви́но за піенье»?

— «Има вино за піенье:

За облогъ да піешь,

Съ пары нема да кýпишь».

85 Изведе га на висóки чáрдаци,

Па изнéсе тóва руйно вино.

Па си пита Марко добаръ юнакъ:

«Али знаешь дали има Андреяше

Да ли има младо Андреяше брата?»

90 — «Има брата Марко, доберъ юнакъ,

Амо га незнáе».

Продумалъ е Марко, доберъ юнакъ:

«Я самъ Марко Кралевитье!» —

Марко и неговъ братъ Андреяше

95 Голѣмá су веселбá направи́ли;

Младо Андреяше сака,

Да си иде съ Марко, добаръ юнакъ,

Да иде, майку да ви́ды.

Излезнаше на поле широко,

100 Продумало младо Андреяше:

«Тако м’ Бога, Марко, добаръ юнакъ!

Айде, да правимо юначки юришь —

Да видимо, кой е по-юнакъ?»

Марко, ми, е продумало:

105 «Да правимо два брата юначки юришь!

Кой виды, че ны завиды,

Кой чуе, че се зачуды —

 

 

303

 

Два брата юначки юришь да правя!

Нело чеме настане Димска плáнина:

110 Тамо нема вода за піенье,

Тамо нема вино за піенье;

Три дни че одымо и три ночи,

Нигде сѣньтя нема за сѣ́денье;

Тамо че видимо-кой е по-юнакъ».

115 Настанáше Димска-плáнина;

Та си оде три дни и три ночи;

Млого, ми, се Андреяше младо

Млого за воду дóсади:

Извадило влашко ножленде,

120 Та си коня бодеше,

Та му кервь піеше.

Продумалъ е Марко добаръ юнакъ:

«Небоды́ коня ранена,

Непій туя конску кервь;

125 Нело ту-ка има дълбока падина:

У пади́ну-ту има ладна меáна,

И тамо има Мара меанджійтя,

Тамо има вино за піенье».

Настанаше дълбока пади́на;

130 Разсѣдлаше тія добри кóни;

Та си леже Марко да пóспи;

Я младо Андреяше отиде на ладне меáне:

У меане четыресъ юнаци сѣдý;

Какó улезе млáдо Андреяше,

135 Така му глáву отсѣкоше.

Сънъ сенуе Марко доберъ юнакъ:

«Излезнéше три люте зміе,

Та уапаше младо Андреяше»;

Ка’ се рыпне Марко добаръ юнакъ,

140 Нá уста му огень феринáло;

Та отидé на ладну меану:

 

 

204

 

«Камо младо Андреяше?

Мара меанджійтя думу одговара:

«Ту-ка младо Андреяше не е дооди́ло —

145 Ова е годинъ девета,

Како ту-ка не е минуло».

Ка’ улезе Марко, добаръ юнакъ,

Ка улезе ладне меане,

Тамо найде мертво Андреяше;

150 Та истерже Марко саблю мегданлію,

Та погуби четыресъ юнака.

Останала Мара меанджійтя;

Онъ ю фати за русу косу:

«Че ти рѣжемъ русу глáву,

155 Ако недашь младо Андреяше».

Продумала Мара меанджійтя:

«А почекай Марко, доберъ юнакъ!

Да донесемъ живу вóду,

Да поля́емъ младо Андреяше,

160 Да оживѣе младо Андреяше».

Ка’ донéсе Мара живу воду,

Та, ми, полье младо Андреяше,

Та оживе младо Андреяше.

Тагай Марко добаръ юнакъ

165 Одрѣзало ю главу

И па-й приказало:

«Ты си млого юнаци загубила,

Сега я тебе да загýбимъ».

Та усѣднаше оба брата,

170 Та усѣднаше тія добры кóни,

Та оти́доше майти на дворóве.

И си видé майтя млада Андреяша.

И какó ю майка виде,

174 Въеднагъ му душá испадла.

 

 

305

 

 

№ 139.

Трен. окр., с. Бабица; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(тоже).

 

Собрáшесе седемдесé юнаци,

Собрашесе на лàдне меáне,

Да си нію те рýйно винó;

Слуга имъ Дюрде‘Еленъ девойтя;

5 Редома е чáша предавала;

Сви юнаци чаша приванали;

У юнаци чаша ногинула;

На юнаци клéтва че давая —

У когá е чаша погинула?

10 Кой се кьлне у брата, у сестрá;

Марко нема у штó да се кьлнé:

Онъ се кьлне у сабля димескія́

И се кьлне кóня шаренóга;

Марку си клетва неванáло—

15 Марка си беля́ обѣдила;

Марку си вьрло нажалѣло,

За правину беля́ обѣди́ло.

Марко ях̔а кóня шаренóга,

Та че да иде на негóви дворóве,

20 Да си питуе туя стару майтю —

Дали има, да е породила

Я братъ, я сестру?

Дошелъ Марко на свои дворóве

И питуе свою стару майтю.

25 Я майтя му по тію оговоре:

Да ты имаше братé Андреяше—

«Когá бѣше пьрвня разми́рица,

Тагá я младо заробише,

Заробише и га закарáше,

 

 

306

 

30 Закараше га камъ-то истоку».

Че иде Марко да си брата тражи.

Отишéлъ е на ладне меáне,

Тамо има Неда меанджійтя:

«Помодзъ Богъ, Неда меанджійте!

35 Я изнеси еденъ чеберъ вино —

Я да піемъ, кóня да напóимъ»;

А онá-си емý по тія оговáри:

«Слезни, брате, у ладне мех̔ане;

Ты да піешь и кóня да напóишь;

40 Марко Неди говóраше:

«Де изнеси́ на дворъ вино —

Я до піéмъ, коня да напóимъ:»

Неда си изнела чéберъ винó:

Марко пило и коня́ напои́ло.

45 Па си слезе Марко Кралéвичь,

Та улезне у ладне мех̔ане:

Ка’ улезна у ладне зевници́,

Тамо нáйде шесдесé айдýци,

Тамо нáйде на брата глáву

50 На братъкъ Андрея́шь;

Та си айдуци́ игрáю титру;

Айдуци му по тія оговоре:

«Бога тебе, непознанъ деліë!

Сѣди малко, ви́но да піéмо»;

55 А онó си има по тіе оговоре:

«Че ви играмъ калуджерско óро».

Поигрáло калýджерско óро,

Завьртело саблю нáлѣво, нáдесно,

Та посѣ́кло шесдесé айдýка;

60 Па си вана Неда меанджійтя:

Намаза ю са-съ катранъ

И запали Неду меанджійтю;

И си сѣдé три дни и три нóчи;

 

 

307

 

Се си пи́ло и па-и ручáло,

65 А Неда му све свѣчъ свѣти́ла.

Па си узе Марко Андрея́ши глáву,

Та ю тури у зобни́це

И однéсе на негови дворы

При туя стару майтю;

70 Па исока туя стару майтю:

«Леле майтé, леле старо мале!

Я излезни, да видишь «—

Тая ли Андреяшева глава?

И излéзла тая стара майтя:

75 Имало Андреяше имало

Златно влакнó у главý-ту.

Та познала стара майтя

78 Тія Андреяшина главá.

 

 

№ 140.

Село Бабица, Радомірскаго окр.; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(тоже).

 

Пію́ вино трои́ца дружина:

У дружину чаша погинула;

На дружина се клятвина пада:

Кой се кьлне у брата, у сестрý,

5 Яли Марко немá ни брата ни сестрý —

Нему се чаша предѣлила;

Та си платилъ чашу у дружина,

Па си ойде при негову майтю,

Па на майтю по ти оговори:

10 «Ка’ ме роди, шта ме породи —

Яли брата, яли милу сестру?»

 

 

308

 

Одговори майтя на сина-си:

«Леіе синко, леле Марко!

Ты си имашь брата Андреяша,

15 Малечкога го Турци заробише,

Заробише и па откараше».

— «Леле мале, моя стара мале!

На кýде га мала закараше?

Да ли откуде сълнце изъоди,

20 Или одека запада?»

— «Одкараше га мала камъ-то истоку».

— «Дали, мале, нешто нишанъ има?»

— «Има, синко, да какó си нéма:

Нá ногу га свиня́ уапала:

25 На главу му до три златнá влакна».

Яну коня́ Марко Кралевнчъ,

Да си тражи брата Андреяшу;

Та нáстану презъ горе зелéне:

Два дни оды, воду не наóды;

30 Па си найдé той ладне меанé

И отидé винó да ся піé;

Сипá винó млада меанджійтя —

Вино піе Марко Кралевичъ;

Питала га млада меанджійтя:

35 «А чуешь мене, непознанъ деліë!

Дали знаешь Марка Кралевича?

Мой стопáнинъ-онъ е Андреяша,

Онъ си има брата Марка Кралевича,

Одъ нега се юнакъ по-не-мало».

Тагай рипи Марко Кралевичъ:

Тержи чизму, та му съобу —

На нóга га свиня уапáла;

Тержи калпакъ, та му калпакъ стури —

На главу му до три влакна златна;

45 — «Да ты се си, брате Андреяшю?» —

 

 

809

 

— «Да я самъ-си, Марко Кралевичъ».

— «Айде, брале, при майтю да идемо».

Седѣли су, та су вино пили —

Вино пише три недѣли дена. —

50 Та-й пойдоше предъ майтю да иду.

Андрее водицу ожеднелъ;

«Леле, брале Марко Кралевичъ!

Чу да бодéмъ коня съ-подъ себе,

Че да піемъ тіе церни керви»;

55 А Марко му таде продумало:

«Немой, брате, коня́ да си бóдешь;

По-тамъ има айдучке меане:

Терчи тамо вино да си піешь».

Отидé да си піе винó;

60 Тамо има до деветъ айдука:

Искочише до деветъ айдука,

Та срѣтнуше брата Андреяша —

Сви-те деветъ по чашу дадóше;

Испилъ си е Андреяша до деветъ чаша,

65 Па улезне у ладне меане;

Посѣкоше брата Андрея́ша;

Почека га Марко Кралевичъ,

Па си нема Андрея да дойде;

Бутну коня Марко Кралевичъ:

70 Како отиде на ладне меане,

Тамо сѣди млада меанджійтя,

Она сѣди — бѣле сълзé рóни;

«Помозъ Богъ», младо меанджійтë!

Имашь ли си вино, за піенье?»

75 — «Имамъ, да кудé не имамъ;

Слезни да си малко вино піешь,

Люби мене, колико ти драго».

Кадъ си слезе Марко одъ Шарца-си,

Та улезе у ладне меанé и види:

 

 

310

 

80 Погинулъ е братъ му Андреяша;

Извадиль е тая острá сáбля,

Та посѣче до деветъ айдука;

Па улови младу меанджійтю,

Умаза ю у катрану и у восакъ;

85 Па си узé глáву и трупину,

Застави си брата Андреяша —

Како си бѣше, пакъ тако станá;

Тагай запалите младу меанджійтю:

Она гори, оны винó пія.

90 Пише вино три дни и три ночи. —

 

 

№ 141.

Село Батеновци, въ 6-ти верстахъ отъ города Радоміра; 26 ноября 1879 г. записалъ со словъ старика Анты (Антона).

 

(тоже).

 

Пили вино педесé другара,

Пи́ли вино у ладна меана;

У дружина чаша поштукнала,

Сви юнаци клетва постигнала:

5 Кой закьлне у брата и у сестра,

На нéга бѣля́ нéма, да ю стиза;

Люты Марко ни то брата,

Ни то сестра има.

Сва дружина на Марко бѣля́ туря;

10 Онъ закьлне у вѣрна коня,

А дружина го за вѣра не ватая:

За што конëкъ е чешко [1] месо;

И па се Марко кьлне у остра-та сабля,

 

 

1. Т. е. пчешко — собачье.

 

 

311

 

Па нега дружина за вѣра неватая:

16 Зашто тая сабля студенó желѣзо.

Па се Марко на меана заилакáло,

Па си ойде кодъ негова стара майтя.

Пай на майтя пó ти говори:

«Тако м’ Бога моя стара майтя,

20 Когá мене роди, одъ мене не породи́ —

Я братъ бѣше породи́ло,

Я сестра бѣше породи́ло?

Тагай си Марко майтя измами́ло.

— Та му каза, де е братъ зарóбенъ,

25 И сестра и она ему заробéна.

Тагай рипнá Марко на юначке нóге,

Та нарáни тая врéдна коня́ —

Емъ го рани, ему дума думи:

«Тако м’ Бóга, мой доберъ Шарко!

30 Я ми рýчай трава детели́на;

Кога бъде рано одъ зарано,

Че ми брата да тражи́мо»;

Майтя му се люта лѣпо заплакáла:

«Зашто, синко, мене измами́ло,

35 Зашто симъ теби брата казáло,

Зашто ти е братокъ одавна зарóбенъ:

Одкарáли га Турци-Лечане,

Одкарали га су у Лечана града —

Я братокъ ти млада Андреяша».

40 Ка’ е било рано од зарано,

Марко янá тáя вредна коня,

Та га бутна презъ поле ширóко,

Та отидé у Лечана града,

Та отидé на лечански чешмы,

45 Па затéче девойки-Лечанки;

Кога Марко викна на девойки-Лечанки:

«Добро ютро, Лечанки-девойки»!

 

 

312

 

Изъикнáла момá,

Та проговори на Марка Кралевича:

50 «Далъ Богъ теби, Марко Кралевиче»!

Марко тогай по ти говоря:

«Тако м’ Бога, момé лечáнко,

Да одека знаешь, я самъ Марко Кралевичъ?»

— Па момá по ти говори:

55 «Я те знаемъ:

Кога одъ люте-те раны лежаше,

Моя майтя тебе мекъ лекъ тураше,

А я ти-тебе вода студена приноси́хъ;

За товá тебе знаемъ,

60 Дека си Марко Кралевичъ».

Па си оиде Марко Кралевичъ

На лечанска джамія,

Та затече Турци-Лечане, —

И Марко у джамія улезнá,

65 Сви су Турци изъ джамія побѣгнáли,

Самъ остало оджа Мамудъ-ойджа;

Па се чуде оджа,

На-каде побѣ́гне;

А Марко му по ти говóри:

70 «Фала оджа, фала Мамудъ-оджа!

Зашто си толко уплашила?

Ты си вѣренъ, вѣрно че те прашамъ;

Да ми кажешь:

Дали има тука млады Андреяша?»

75 И онъ му казáлъ, дека има

Юнакъ Андреяша найболи.

«И да ми кажешь, дéка има

Винó добро и та лютá ракія?»

— И каза оджа Мамудъ-оджа:

80 «Тамо има у млада Андреяши,

Тамо има добрó вино и арна ракія».

 

 

313

 

Тагай исправи Марко,

Та отойде кодъ брата нá госбе.

А на млада Андреяша три девойки

85 На главу му стоя́;

А млади Андреяша на сънъ заспало;

А Марко му у дворове улезнàло,

Алюбе Андреяшино на чешмá затéкло,

Пай си любе на Марко те говори:

90 «Тако м’ Бога, непознанъ юнакъ!

Зашто шеташь по наши дворове?

Андреяша си мало заспало;

Ако си обуди Андреяша,

Може те младо да погýби».

95 А Мáрко по ти говóри:

«Тако м’ Бога, моя младо снао!

Я ми кажи, дека младо Андреяша,

Я чемъ код нега госъ.

 

Конца пѣсни сказитель недосказалъ въ точной послѣдовательности, а прибавилъ лишь: «Па послѣ гостовали, здравовали и познали, да су брайтя». При этомъ сказитель замѣтилъ, что сначала, прежде чѣмъ они узнали другъ друга, дѣло доходило до опасной ссоры между братьями; но эту ссору устранило золотое яблоко, которое показалъ Марко Кралевичъ, то самое яблоко, которымъ они въ дѣтствѣ играли. —

 

 

№ 142.

Вранскій округъ (въ Серб. княж.) с. Мачкатица; 3 Марта 1880 г. записана со словъ крестьянина Ильи Николина.

 

(Смерть Андрея, брата Маркова).

 

Вино пію́ два брата родьéна,

Вино пію́ Марко и Андрее;

Па овако Андра проговара:

«Вала тебѣ, Марко Кралевиче!

 

 

314

 

5 Е самъ чуо и люды казую,

Да смо мие найдобры юнаци;

Айд’ идемо у Рогожь-планине,

Да видимо, кой е болье юнакъ?»

Проговора Марко Кралéвиче:

10 «Чуешь мене, Кралéвичъ Андрéо!

Немой ити у Рогожь-планины:

Нама че се люды насмѣяты;

Айде, мие жеду да терпимо:

Кой више жеду утерпѣте,

15 Той е, есте, болій юнакъ бити».

Па терпѣше двѣ недѣли дена.

Проговара Кралéвичъ Андреа:

«О, мой брате, Кралевичу Марко!

Отю колемъ Вранца одъ мегдана,

20 Да тю піемъ тія церни керви:

Млогу ми су жеде надолѣле».

Проговáра Марко Кралéвичъ:

Немой, брате, не коли си коня;

Не мой, брате, не чини си штета;

25 Ели видишь ту суу елу?

Ту има та нова меана,

У меана Мара керчмарица;

Ты, ми, и́ды, винó да ме піешь»;

Туй отиде Кралéвичъ Андреа.

30 Оддалекъ го Мара согледала;

У меане три́есе айдука;

Па овако имъ бесѣдаше:

«Чуете ли, триесе айдука!

Те иде еденъ доберъ юнакъ!

35 Дайте мене триесе дуќата,

Да уватимъ това ю́нака»;

Дадоше нëй триесе дуката.

Туй ми дойде Кралéвичъ Андреа:

 

 

315

 

«Помози Богъ Маро керчмарицо!»

40 —Богъ помогалъ, непóзнанъ деліë!»

— Чуешь мене, Маро керчмарицó!

Изнесе ми éденъ чаберъ вино,

Кои вата семдесé ока».

— «Ты ýиды у нове меане,

45 Пій ми вино, а пій ми ракію́,

Нетю тебе ни пару узеты:

Эте деветъ годинъ дена,

Како нисамъ юнака видѣла».

Онъ уиде у нове меане;

50 Видоше га триесе айдýка —

Смакошесе еденъ до дрýгога,

У версъ мѣсто начинише;

Сви му триесъ наздрáвую —

Сваки шаволь [1] по дванáесъ ока:

65 «Пій, Андро мустатьна накваша!»

Богъ убіе Мару керчмарицу!

Она д’иде длубоке пóдрумы,

Изнесе му едéнъ чаберъ вино,

И нáтури свакояку травку,

60 Понайвише траву дренбуличе.

Испи Кралéвичъ Андреа;

Па задрема доберъ юнакъ;

Туй, ме, стаде едно туре младо —

Ману саблю, одсѣче му глáву.

65 Сенъ сенио Марко Кралевиче,

Сенъ сенио у Рогожь-плаиина;

Чимъ се диге, одма го казýе:

Яо мене! дó Бога еднога!

Каковъ се сенокъ сенувало

70 Декъ ми Шарцу гры́ва опаднула,

 

 

1. Чаша.

 

 

316

 

Той пóгину Кралéвичъ Андреа.

Па уяна Шарца добра кóня,

Право иде у нове меáне;

Оддалекъ го Мара согледала

75 И казуе:

Чуете ли триесе айдука!

Эте и́де едéнъ добаръ юнакъ!

Отю него вама увати́ты».

Кадъ, ми, дойде Кралéвиче Марко,

80 Па, ми, видо одъ Андрею главу,

Одма верже Шарца за врата,

И улезне у нова меана:

Па извади саблу одъ мейдана,

Одъ триéсе и шесé начина,

85 И посѣче триесе айдука;

Стаде бѣгатъ Мара керчмарица;

Проговáра Марко Кралéвиче:

«Стали, Маро! живъ те Богъ убио!

Ёште ючеръ да си стала бѣгатъ,

90 Данасъ би те Марко уватио,

Обѣ бѣ ти очи извадио».

Па ю стиже Марко Кралéвиче,

Обѣва очи извади,

Десну руку одсъче,

95 Па даде стотина дукáта:

«Бирай, Маро, по горѣ юнаци.

 

 

№ 143.

Соф. окр. (поле), село Сеславци; 3 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Іованчи Иліева.

 

(Марко (Кралевичъ) присуждаетъ взять дѣвушку тому изъ юнаковъ, который принесетъ изъ-за Дуная дафиново дерево).

 

Вино піятъ тридесетъ деліи

Вино піятъ и ракія

У меана подъ Демиръ-капія;

Слуга имъ Деница е девоіка,

 

 

317

 

5 Служи имъ и редомъ чаша предава;

Све деліи мирно сѣдех̔а;

Павелъ мирно несѣдеше:

Чаша зима, за персты я лови,

Чаша дава, низъ серце воздыша.

10 Проговори Марко делія:

«Фала тебѣ, Павелъ добаръ юнакъ!

Така либа не са залибува!

Кой че земе така либа,

Да преплива презъ бѣлъ Дунавъ,

15 Да отиде у широка Влашка;

Тамо има, бре, сербска градина,

Тамъ си има дерво дафина;

У дерво-то има двѣ златни яболки,

И си има одъ секакво цвѣтье,

20 И си има цароградско грождье,

И си има дунки и наранки;

Та ги варди ала троеглáва.

Кой се найде премладо юначе,

Да преплива презъ бѣлъ Дунавъ,

25 Да набере одъ секакво цвѣтье,

Да увіе до три китки цвѣтье,

Да набере цароградско гроздье,

Да откине дунки и наранки,

Да откерши двѣ златны яболки,

30 Той ште биде найболье юначе,

Той ште либе Деница девойка».

Наелъ си е Павелъ добаръ юнакъ.

Отидé си на сербска градина,

Та си набрá одъ секакво цвѣтье,

35 Та си ýви до три китки цвѣтье,

И набрало цароградско гроздье,

И оскуба дерво дифиново

Оскуба со сички корене.

Та си пойдé Павелъ добаръ юнакъ,

40 Та наплива презъ бѣли Дунавъ:

Дунавъ плива на дружина казва:

«Фала вазе, тридесе деліи!

Елате, та ми помогаете,

Да изпливамъ презъ бѣли Дунавъ,

45 Да изнесемъ дерво дафиново».

Проговóри башь, делія Марко:

«Пливай, пливай, Павле добаръ юнакъ,

Пливай, пливай, Дунавъ да изпливашь

Ты да либашь Деница девойка»

50 Тамань тая дума думаше,

Сабудисе ала троеглава,

 

 

318

 

И стигнала Павелъ добаръ юнакъ,

На стрѣдъ бѣли Дунавъ стигнала;

Извадилъ е Павелъ добаръ юнакъ,

55 Извади, бре, остра-та сабля,

Што-то има на канія до деведесе огледала,

Та пресѣче ала на два, на три трупа;

Почервила бѣли Дунава,

Почервила со-съ черни-те керви.

60 Па исплива Павелъ добаръ юнакъ;

Та отадé на Деница на порты.

Па си казва Павелъ добаръ юнакъ:

«Излезъ, излезъ, Деница девойко!

Да си видишь Павелъ добаръ юнакъ —

65 Што зарачи, се та донесе»;

И на дружина проговара:

«Излезнете, моя дружино!

Си-те тридесетъ деліи,

Што правиме вѣренъ облокъ!

70 Я си свершихъ тоя облокъ —

Я донесохъ дерво дафиново,

Дафиново со сичко коренье;

Та изгуби нéгова дружина,

74 Та залиби Деница девойка.

 

 

№ 144.

Соф. окр., с. Суводолъ; 31 января 1880 г. записана со словъ крестьянина этой деревни Жëты Илкова.

 

(Похвальба мадьярскаго короля: убіеніе его Маркомъ Кралевичемъ).

 

Сѣднá Марко съ майтя да вечера

Суа лѣба и вино цервено;

Па се Марко подъ мустакъ усмява,

Я майтя му пó ти оговар́а:

5 «Фала тебѣ Марко, мое дете!

Што се Марко подъ мустакъ усми́вашь?

Далъ си смѣешь мене на старость-та,

Иль си смѣешь башта на проштенье,

Иль си смѣешь на сух̔а вечера,

10 Иль си смѣешь на вино цервено?»

 

 

319

 

А Марко ю пó ти оговара:

«Леле мале, леле остарѣла!

Ни се смѣемъ на старость-та,

Ни се смѣемъ на проштенье,

15 Ни се смѣемъ на суи вечери,

Ни се смѣемъ на винó цервено;

Нелъ се смѣемъ Филиппъ Маджарина,

Де са Филипъ по меани фали:

Сви юнаци Филя погубило,

20 Сви юнаци и си-те кралëве;

Останали троица юнаци:

Останалъ е Марко Кралевикъ,

И останалъ Релë шестокрылецъ,

И останалъ Кобиличъ войвода»;

25 Па на майтя пó ти оговара:

«Леле мале, леле стара мале!

Рано Шарка вода да напоишь,

Да напоишь и зобъ да назóбишь,

Че да идемъ Филипови дворы,

30 Че да идемъ, да си го погубимъ».

— Ка’ било рано одъ зарана,

Рано Шарка вода напоила,

Напои́ла и зобъ назоби́ла.

Та е станалъ Марко добаръ юнакъ;

35 Уях̔на си коня Шареяна;

Отидé си у Филибе града,

Отиде си на Филëвы порты:

Извадилъ е лека буздогана —

Лека: съ сто и шесдесé окá,

40 Та си біе Филиповы порты:

«Я излезни Филиппъ маджарино!

Я излезни, да си обидеме»;

Немало е Филипъ Маджарина;

Излезнало Филипове либе,

 

 

320

 

45 Излезнало, та Марка видѣло,

Видѣло е Марко Кралевиче,

Поверна се, та на майтя дума:

«Леле мале, постара свекерво!

Каковъ дервишъ на порты ни чука:

50 На гербина цала вучетина,

А на глава цала мечетина,

У уста си церна овца носи».

Я проговори нойна стара майтя:

Иды, снао, иды да му речешь,

55 Да му рѣчешь: оттукъ да с ’иде;

Че да дойде Филипъ маджарина,

И него че младо да погуби».

Излезнала нойна мила снаа,

Па на Марка пó ти оговара:

60 «А иды си луда дервишина,

А иды си од пребѣли порты,

Че да дойде Филипъ маджарина,

Че да дойде и че те погуби;

Да видишь ли тоа мермеръ камикъ,

65 Што е камикъ до пребѣли порты,

Него Филипъ до колѣна дидза,

Че го дигне, та че те утепа».

Слезна Марко одъ доброго коня,

Та си везе тоа мермеръ камикъ,

70 Та го тури на десна-та страна,

Завертесе нáлѣво, нáдесно,

Та си ферли тоа мермеръ камикъ:

Исферли го на край-на Филибе;

Па си фана Филино-то либе,

75 Та му везе отъ гуша желтица;

Па си ойде на ладна меана —

Тамо найде Филипъ маджарина,

Па му дума Марко Кралевиче:

 

 

321

 

«Богъ те било, Филипъ маджарино!

80 Ты се, Филипъ, по меаны валишь:

«Сви крáлëве ты погубило,

Останалъ ти Марко Кралевичъ,

Останалъ ти Релë шестокрыла

И останалъ ти Кобиличъ войвóда»;

85 Стани, мене да погубишь—

Сегá семъ ти я нá нóдзе дошелъ».

Филипъ не смѣялъ е дума да продума.

Извадилъ е Кралевико Марко,

Извадилъ е лека буздогана,

90 Та удари Филипъ маджарина:

Накара го у дерна-та земня —

Деветъ лакти у земни улезе.

 

 

№ 145.

Г. Кюстендиль; 3 дек. 1879 г. записана со словъ Гроздана Костова (переселившагося сюда изъ г. Радоміра).

 

(тоже).

 

Пратилъ Филипъ Маджаринъ писмо

Пратилъ на Марко Кралевиче

На Марко-то Прилѣ́пско-то копеле:

«Я да ми дойде онъ на Будима града,

5 Да му не идемъ на Прилѣпа града;

Семдесé юнака самъ се погубилъ!

Ту да ми дойде Марко на нодзе!»

Сѣдвалъ Марко вечера да вечера:

Вечера единъ лѣбъ и цервена пипера

10 И піеше товá цервено вино.

Емъ вечера, емъ подъ мустакъ се усмива;

Праша го майтя стара:

«Синко, што се смѣешь подъ мустакъ?

 

 

322

 

Даль’ да моя старосъ си смѣешь,

15 Аль на добра вечера ми си смѣешь?»

Рече Марко Кралевиче:

Не се смѣемъ на твоя та старосъ,

Ни се смѣемъ на добра вечера,

Но се смѣемъ на Филипъ Маджаринъ,

20 Де-ка ме пратилъ абаръ,

Да му идемъ на Бýдима града,

Да му дойдемъ на нодзе».

Рече му стара майтя:

И́ды, синко, до Бýдима града!

25 Да не глéда майтя церни кьрви».

Марко ойде на Бýдима града.

Яна Шарка добра коня и го пита:

«Дале можемо робота [1] да завершило?

Или да не идеме?»

30 Конë Шарацъ му рече:

«Да како не идемо, Марко?!

Ако не идеме, Марко,

Оте срамота каде че се дéнеме?»

Бутна конë Марка, пройде презъ бѣли Дунавъ,

35 Та ойдé на Буди́ма града:

И тамо срѣтна-семдесé робини

Платно бобошевно бѣля;

Рекоа му семдесе робини:

«Лудо младо! каде одышь тува?

40 Знаешь, де-ка смо ние семдесé роби́ни!

Наши юнаци погуби́лъ, насъ зароби́лъ;

И ты каде одышь? и тебе че глава земе!»

И тогай рече Марко юнакъ:

«Ногу ли е юнакъ Филипъ?»

45 — Товай камикъ дига на конь до дезгиня».

Марко зема камикъ, да го верли у бѣли Дунавъ;

 

 

323

 

И ги праша: «де-ка сѣды Филя маджаринъ?»

— «Ваны возъ Будима града,

Че те срѣ́тна желѣзны порты,

50 На ни семдесé ключеве».

Дойде Марко и почукнá на порты;

Излезнала Филипица, та му рече;

«Што тражишь, лудо младо?

Малко ли семъ кьрви гледáла,

55 Та и твóи да гледáмъ!

Рече тогай Марко:

«Де е Филя маджаршгь?»

— «На гора зелена, ловъ да лови».

— «Когá дóйде,недъ [1] дойде на меаны́

60 На ладне-те меаны́!»

Дойде Филя маджаринъ:

Порты-те му у срѣдъ дворове накараны;

Тогай пита млада кметица:

«Што сá е тія порты у срѣдъ дворóве?»

65 — Проговори млада кметица:

«Еднá незнана делія дойде».

— «Каковъ бѣше?«

— «До-двѣ церни овци у заби носи,

Калпако му вучетина,

70 Кожуо му мечетнна,

И конь му шаренъ».

— «Товай Марко прилѣпско копиле!»

— «Че да идещь на ладны меаны!

Оль мой бисеръ откиналъ одъ гуши,

75 Та однелъ го на ладны меаны,

И казалъ: когá дойде Филя,

Да го піемо на ладны меаны́ заедно!»

Ойде Филя на ладны меаны:

«Тува ли Марко Прилѣпско копеле?»

 

 

324

 

80 — «Я семъ Марко Кралевиче!»

— «Айде, Марко, Прилѣпско копиле!

Айде, да біемо мейданъ:

Бíемъ ти кóня и очи ты вадимъ!»

— «Тува се юнаци не біятъ,

85 На се біятъ на равны друмове —

На раскьрстье, дуня-та да ги види».

Ойдóа на равны друмове:

Мана Филя своя боздогана,

Удари Марко на конь у зенгія;

90 Тагай мана Марко Кралевиче,

Мана со-съ своя лека боздогана,

Та накара Филя маджаринъ

Деветъ лакти у земи. —

Яна Марко Шарца коня,

95 Та отиде на Прилѣпа града

На Прилѣпа града при стара майтя.

 

 

№ 146.

Соф. окр., с. Опій-Цвѣтъ; 6 Февр. 1880 г. записана со словъ Стояна Мильчова Лагариина.

 

(тоже).

 

Сѣдна Марко съ майтя да вечéра,

Да вечера сува лѣба и цервено вино;

Па се Марко подъ мустакъ усмива,

А стара го майтя питуе;

5 Леле Марко, леле, башь, деліë!

Зашто ми се подъ мустакъ усмивашь?

Далъ си смѣешь мене на старость-та,

Илъ си смѣешь на посна вечера?»

А онъ си ю пó ти оговори:

10 «Леле мале, леле стара мале!

 

 

325

 

Не смѣемъ си ти на старость,

Ни се смѣемъ на посна вечера,

Нелъ се ми се малко досѣти́ло:

Съ ношти вечеръ на ладна мех̔ана

15 Повалисе Вилипъ маджарина —

Че погуби́лъ тридесеть юнаци,

Оште има троица да губи:

Единъ ми е Марко Кралéвиче,

Единъ ми е Муса Кеседжія,

20 А третіë Релë Крылатиче».

Кога биде ютре одъ зарана,

Марко стегна коня Шареяна,

И обрахчи сабля димискія,

И закачи лыка буздогана;

25 Па си верли коню на рамена

И отиде у маджарска земля,

Че да тражи Филипъ маджарина;

И отидé на Филиповы порты;

Чукналъ си е Филиповы порты;

30 Излезнало Филипово льюбе;

Па говори Марко Кралевиче:

«Помози Богъ Филипово льюбе!»

Онó си му пó ти оговор́и:

«Што тресишь, непознанъ гедіë?»

35 А Марко ю питуе:

«Тува ли е Вилипъ, мой побратимъ?»

— Айде, верви, непознанъ гедіë!

Вилипъ съ таквія недума,

А како ли побратимъ да бу де?»

40 Разъигралъ е Марко добаръ юнакъ

Разъигралъ е коня Шареяна,

Па удари Филипицу съ рука порешана [1],

 

 

1. Ладонь.

 

 

326

 

Искара ю обѣ церни очи,

И ю кара на ладни мех̔ани;

45 Узелъ му е кована дердана,

Па си сѣдне у ладны мех̔аны,

И си піе вино троегóдско;

Конь се самъ пре дворы шета;

Па говори Марко на Шарко:

50 «Гездеръ, [1] коню, и на врата гледай,

Да не дойде Вилипъ на измама».

Сѣды́ Марко у ладна мех̔ана,

Та си піе кована дердана.

Эте, иде Вилипъ маджарина.

55 «На странъ стани, коню, —

Да улезне Вилипъ моджарина».

На странъ стана коня Шареяна.

Ýлезналъ си Вилипъ маджарина:

Марко піе, а Вилипъ го біе;

60 Проговóри Марко Кралéвиче:

«Фала тебѣ, Филипъ маджарине!

Не ме удри по десница-ручица,

Да расипешь една чаша ви́нце,

Што-то ми е деведесé ока»;

64 Не се одбрá Филипъ маджарина:

Расипа му една чаша вино:

Расредисе Марко Кралéвиче,

Та извади сабля димискія

69 И посѣче и Вилипъ и конë.

 

 

1. Прохаживайся (тур. слово).

 

 

327

 

 

№ 147.

Паланка (мѣстечко) Брезникъ; 26 ноября 1879 г. записана со словъ Петра Пейчева.

 

(Разграбленіе «дворовъ» Марка Кралевича Филиппомъ мадьяриномъ).

 

Съношти дойде Марко до три здравы:

Еднá, да иде Марко да вѣнчава,

Друга, да иде Марко да кьрштава,

Третя, да иде Марко да наплита.

5 Сина прати Марко да кьрштава,

Брата прати Марко да поплита,

Самъ че иде Марко да вѣнчава

Дуръ далеко у Стамбóла града.

Тага нема три године време.

10 Богъ да біе Филя маджарина:

Равны му е дворы оарало,

Младо му е любе залюбило,

Стару майтю зароби́ло.

Четверта е година поступи́ла,

15 Ете дойдé Марко Кралеви́че:

Равне дворы у пелинъ ураснáли, —

Марко се жално заплакáло,

Марко то си комшійтя одговара:

«Не бóйсе Марко, милъ комшíя!

20 Богъ да біе Филя Маджари́на,

Равне ти е дворы оарало,

Младо ти е любе залюби́ло,

Стару майтю заробило,

Одкарало дуръ у Маджара града,

2б Оно е юнакъ надъ юнáци —

Негови двори зъ главе оперине,

Оно е юнакъ надъ юнаци —

А подпóры одъ човѣци нозе;

Та да идешь Марко Кралевиче;

 

 

328

 

Оно направи́се церна калуджера.

30 Преды дворы двѣ шарены чешмы:

Да приведешь коня,

Вода да напóишь;

При тебе че любе дойде».

— Марко си е комшійтя послушало.

35 Направи́се церна калудéра,

И си иде у Маджара града.

Тало найдé двѣ чешмы шарены,

Та прійдé да напóи вода;

И при вега любе дойдé;

40 И го пита:

Тако д’ Бога, церно калудéро!

Дека найдé Маркова коня,

Дека найдé пьрстенъ бурманлія?

И онó му вѣрно говори:

45 «Марко те е Богъ да прости!

Коня се му зéло за гробни́на,

Пьрстенъ се му зéло за третина».

— Повьрнасе предѣла невѣста,

Та си каза Фили Маджарину:

50 «Пій, ручай Марково иманье;

Туй промина церна калудéра

И провéде Марковога кóня,

И пронесе пьрстенъ бурманлія»

— Иды, викны церна калудéра,

55 Да му правимъ голѣмъ зіяветъ.

— Повьрнасе прелѣпа невѣста

Та си викна церна калудéра —

Качи́ло се на висóке кýле,

И онó си му вѣрно говóри:

60 «Пій, ручай, церно калудéро!»

— Марко те е—Богъ да га прости —

Та си сѣди три дни и три ночи.

 

 

329

 

Врѣме дойдé Марка да си прáти.

65 Напуни́ло коню зобни́ца Марково иманье,

Тури́ло кóню на тертія,

Самъ говóри Марково-то любе:

«Пій, ручай, церна калудеро,

Да си речешь: Марку Богъ да просты!

70 То е Марково иманье!»

Богъ да біе Филя Маджарина!

Кьздисало де е рекло Марково иманье,

И си пóшло къ церна калудера.

— Да си оды, само се е досети́ло:

75 «Чуешь мене, Филе Маджарина,

Да ми простышь,

Да ти играмъ калýдерско оро.

И оно е опростило.

— Завертéсе налѣво, пай надесно:

80 Богъ да прости Филë Маджарина!

Просты мене, да ти играмъ калудерско оро.

Дори Фи́ля дума да издýма,

И онó му главу откинало.

И тегай е любе опознáло,

85 Зашто е Марко Кралевичъ!

 

 

№ 148.

Соф. окр., село Суводолъ; 30 янв. 1880 г. записана со словъ кмета Георгія Колова.

 

(Прогулка 7 юнаковъ; одного изъ нихъ Сенулу-дитя схватываетъ триглавая змія; освободить его не могутъ его сотоварищи, а освобождаютъ вилы-самовилы). [1]

 

Збрали́се седмина крáлëве,

Збрали́се шедбаджія че шетая,

Че шетая по пуста краина.

И си шетатъ редомъ по земни-те.

 

 

1. Въ этой пѣсни приведены имена вилъ.

 

 

330

 

5 Се крáлëве одъ редоме юнáци;

Секой юнакъ испитье чини,

Со-съ Марко-то и двѣ и три ида

И найнапредъ Секула детенце:

«Леле Марко, леле мили уйте!

10 Ты че х̔одишь и мене да вóдышь;

Сакамъ, уйте, и я да си х̔одымъ,

Я да х̔одымъ и да си видимъ;

Чешь ли, уйте, мене да си водышь?

Я обычамъ, уйте, да си одымъ,

15 Да си видимъ, што юнагство имамъ,

Че и мене майтя е родыла,

Че и я самъ одъ Маркова рода;

Чешь ли, уйте, мене да пріимашь?»

А Марко му ти говораше:

20 «Э, Секуле, Секуле детенце!

А родъ те знаемъ,

Да те не познаемъ;

Че я самъ одъ юначка рода;

Я че одымъ шедба че да шетамъ,

25 Не разбирамъ твое-то юнагство;

Ты че х̔одышь, а назе незнаешь:

Ние ч’име много подалéче,

Че х̔одыме земни покраины,

Покраины земня Карамъ-Влашка

30 И са-съ друга земня А̔рванашка,

И пай друго редомъ по земни-то,

Може, нема вода за піенье;

А ние сме далеко отивáли,

Отивали три недѣли дéна:

35 Бѣлтимъ нема вода за піенье,

Ты немóжешь за вода да траешь».

А Секула Марку не вѣр’вало,

Налъ х̔одыло, та шедба шетало,

 

 

331

 

И чинило три недѣли дена;

40 Седамъ краля за вода траяли,

Одыли са и млогу са траяли,

Нигде нема вода да намѣра;

А Секуло вырло нажели́ло,

Нажелило и е ожеднѣло;

45 Само дете, само продумало:

«Чиче, виче, мили уйтë, виче!

Ходыли сме редомъ по земня́-та,

По земня́-та, земня по Латинска,

Земня-та Латинска, земня Тала-Туратинска,

50 И найпослѣ земня Карамъ-Влашка,

Карамъ-Влашка, земня А̔рванашка,

А̔рванашка, боме, земня Герчка;

И х̔одихме редомъ по земни-те,

По си земни, по си краи́ны.

55 Леле уйте, леле мили уйте!

Ка’ ойдохме наши пусты земни,

Дали има негде да ме зáпратъ?

Ты-зи знаешь и ны ги познáвашь;

Не мой, уйте, лошо да си стане;

60 Са’ семъ, уйте, вода ожеднѣло:

Дали има вóда за піенье?

Я не знаемъ нигде, ни познавамъ,

Ты-зе, уйте, знаешь и че кажешь,

Дека има лéдена води́ца?»

65 Той му Марко ти оговорáше:

«Э, Секуле, одъ курва копеле!

Ты-си пошло за мои́ ядове:

Кадé х̔одымъ, се за тебе жалимъ;

Нигде нема вода за піенье,

70 Саде знаемъ на едного мѣсто

Само има батале бунáре,

У бунаре лéдена водица;

 

 

332

 

Да ойдыме, иожеме да піеме;

Ако да би змія да заспала,

75 Може се би вода извадила.

Той не бѣше иного подалече.

Тергнали се и право ойдоа

И ойдоа на батале бунаре,

Со-съ еднога до седемъ кралëве,

80 Со-съ едного [1] одъ добрé-те кони

Изгорѣли за ледена вода;

Никой нема вода да нацерпа;

Говораше Секула детенце:

«Чичо, виче, мили уйтë, виче!

85 Э, вие несте одъ моя-та рода!

И язе-ка сеиъ малечко детéнце,

И я, брате, че съ ваме че х̔одымъ;

Сапасуйте свилени пóясе,

Вержете ме прекомъ половина —

90 Я да слезнемъ у баталъ бунаре;

Бунаре-те са у наша-та земня;

Я да слезнемъ, я че ви напоимъ».

И кралëве дете послушаха:

Сапасах̔а свилены поясе,

95 Верзах̔а го преко половина;

Седемъ пыты у бунаръ слазило,

Седемъ пыты слело и излело;

Изнело е ледена водица,

Напоило седмина крáлëве;

100 Каде слезне дете, да се піе,

У бунарѣ вода намалела,

Разбудисе змія трояглава,

На глава ю вода оплетела,

Лежала е, Богъ да ю убіе,

 

 

1. Sic.

 

 

333

 

105 Лежала е и належала се;

Сагледала Секула детенце,

Дигнала нойны е до три глави;

Гълтнала е Секула детенце,

Гълтнала е и погълтнала:

110 Еднажь гълтна до бѣли колѣна;

Извикна се Секула детенце:

«Леле братя и мои́ дружи́на,

Е кралëве, е мои́ мили брайтя,

Да вие сте до седемъ дружина!

115 Де-ка да сте, сéга тука да сте»!

Ду ръ е дете дума да издума,

Гълтнала е а̔ла троеглава,

Гълтнала го до свилни пóяси;

Пишти дете и колико може:

120 «Фала вама, фала вамъ до седемъ кралëве!

Дайте мене моя остра сабля,

Што я чу вамъ одъ мое стары башто,

Я и дайте-мене се найде:

Егá, може, змія да убодемъ».

125 Дали му тая остра сабля.

Вертело се Секула детенце,

Вертело се и колико моглó,

Не е могло змія да погуби;

Пресѣкло е свилены пóяси,

130 Паднало е на дно у бунаре,

И змія го до рамена гълтна;

И дете оште нышто нема.

Дете имъ изъ бунаре каже:

«Уйтéвицы па чичóвицы!

135 Вие да сте надалекъ ходите;

Вержете ми кóня за бунаре:

Како мене змія че да яда,

Тако коня орли нека ядатъ;

 

 

334

 

Чичо, виче, мили уйте, виче!»

140 Тія бѣха надалекъ ойдóа,

И шетах̔а и далекъ ойдоа.

Коня цвили-надалеко се чуе;

Дочуло се млогу надалече,

Дочуло се до више планине;

145 На планина три ора играя,

До три ора, до три самовилы;

На танецъ е Дюрга самовила;

Продумá Дюрга самовила:

«Вала тебѣ, моя мило сестро!

150 Што ли се гласъ дочуя,

Дочувая одалекъ-одъ баталъ бунаре,

Гласи са де на наши братенце;

Да ли си у бунаръ слезнало,

Да не са го зміи погълнали;

155 Млогу ми се гласи дочувая,

Може да е наше мило братé?

Да си идешь, брате, да си видишь».

Пратила ги Вела самовила:

«Иди Гюрго самовило,

160 Да би могло наше миле брате,

Да би могло у бунаръ да падне,

Да би, може, и намъ да си кажешь».

— «Я че пратемъ Магда самовила;

Она че иде, право че ми каже;

165 Што м’ да каже Вела самовила,

Сама ч’ иде, сама че виде».

И ошла Магда самовила;

Право ойде на баталъ бунаре,

Право ойде и право слезнáло,

170 Право слезна у баталъ бунаро.

Видѣ́ла я Сéкула детенце;

Па си дума Магда самовила:

 

 

335

 

«Фала тебѣ, зміе троеглава!

Óпушти ми Секула детенце;

175 Ако дойде Гюрга самовила,

Тебе она младо че погуби».

Говóри змія́ троеглава:

«Х́айде, верви, оде-ка си дошла!

Я едвá се со-съ мѣсо насытила».

180 Литнала е Магда самовила,

Залетѣла у више планина,

Та казуе Гюрди самовили:

«Фала тебѣ, Дюрго самовило!

Не пушта-си змія троëглава,

185 Не пушта ни Секула детенце, —

Гълтнала е детé до рамена».

Ка’ се пушти Гюрга самовила,

Пуштила се више пладнине,

Пуштила се, ка’-то бѣло платно,

190 Залитѣла у пусты крайнины,

У крайнины, на баталъ бунаре;

Не стѣла е дума да продума,

Въеднага е у бунаръ рипнала,

Та фанала Секула детенце;

195 Све заедне низъ бунаръ изнесе,

И изнесе змія́ троеглава.

Погуби си змія́ троеглава;

Опушти Секула детенце.

И онъ ях̔на нему добра кóня,

200 Па го стегна по бѣли дрýмове,

Та си гони до седымъ кралëве;

Па си стигна до седымъ кралëве.

203 Та шетаа редомъ по земни-те.

 

 

336

 

 

№ 149.

Вран. окр., село Церна-Трава; 5 марта 1880 г. записана со словъ крестьянина Стамена Стеванова.

 

(Марко Кралевичъ празднуетъ «Юрьевъ день»).

 

Бала Боже, вала единому!

Данагъ-Дюрдевъ денъ служи Марко Кралéвичъ,

Ага служи, ага бере три совре:

Едну совру бере люде чорбаджіе,

5 Другу совру бере люде челепе,

Третю совру бере пуку сиротынья;

Тури свою майку слугу на едну совру,

А негову любу тури слугу,

Слугу на кметове люде,

10 Само Марко зауза руке до лактови.

Докле пійте и ѣжьте,

Те, присташе Турци янычары;

Докле онъ думу продума

И разговоръ разговóри,

15 Пристасаше Турци янычаре,

Пристасаше при негови дворы.

Проговори Марко доберъ юнакъ:

«Чуешь мене, майко остарѣло!

А извéды мени кóня Шара,

20 И ми тури перна буздована,

И ми тури топузъ одъ мейдана,

И справи крешимъ-калица на коня;

Я тю да идемъ у Орида града,

Да знаиъ, да не дойдемъ».

25 Ему справи майка коня,

Ему майка оружа коня;

Марко яна и отиде у Орида града,

Да узме рыба одъ Орыда града;

 

 

337

 

Не може Марко рыба да узме,

30 Но го притисну Сулеймана цара

Притисну у тѣсне клисуре.

Говори Шарацъ Марку:

«Чуешь мене, Марко юначе!

Мы чемо женски изгинути,

35 Изгинути у тѣсне клисуре».

Ёшь мало не извикну,

Ёшь мало останало,

И Сулеймана цара при́тисну;

Говóри Шара коня Марку:

40 «Не предавайсе на цара Сулеймана».

— Говор́и Марко:

«Предавайсе, царе Сулеймане»!

— «Не се предава цара Сулеймана».

— Проговори Марко доберъ юнакъ:

45 «Чуешь мене, цара Сулеймана!

Метни, царе, перна буздогана —

Ель га ты метни,

Ель га я по метамъ».

Метну га Марко Кралевичъ:

50 Ель га метну Марко Кралевичъ,

Накара царь Сулеймана

Седемдесе аршина у церну зевню;

Тага стадоше Шарецъ Марковъ,

Сташе и конь Дебелянъ цáревъ,

55 Та си риваше три дена и три ноти:

Одолѣ се яко Марковъ конь на царева коня.

Тагъ повике Марко:

«Чуешь мене, Шарко коню!

Погледни у ясно сланце,

60 Какви темо юнаци да се погýбимо!»

Нель се сѣти́ царевъ коню,

Смлѣ га Шара коня, —

 

 

338

 

Па тогай Шарецъ доберъ конë

Не могалъ се три дена да се извади,

65 Да извади се одъ мершу.

Тагъ повиче Марко:

«Чуйте меве, виле-самовиле!

Куде сте? овде сте дойдете,

У неóолю да ми се найдете,

70 Да извадите Шара добра коня,

Да извадите одъ иершу царева».

ДоФтасали виле-самовиле,

Извадише Маркова-та коня Шара,

74 Извадише одъ мершу царева.

 

 

№ 150.

(Загорье) Берк. окр., с. Чипоровци (Турлаки); 20 Февр. 1880 г. записана со словъ Симы попъ-Маркова.

 

(Марко Кралевичъ въ числѣ сватовъ у юнака Полугуна Спечена).

 

Полугýнъ Спеченъ добаръ юнакъ

Собралъ е ки́чени свáтове:

Найболье Марко добаръ юнакъ-старойтя.

Марко му е дýма продумáло:

5 «Наточи вино и ракія,

Че на тамо нéма ни вино, ни ракія,

Ни има вода за піенье».

Полугунъ си дума продýмало:

«Докле ми су желтици у кесію,

10 Нечу да точимъ вино и ракію».

Отидоше; настанáше гóра зелéна:

Нигде нема вода за піенье,

Нигде нéма вино за піенье;

Намѣрише длъбока бунара:

 

 

339

 

15 Тамо че улезне-Полугунъ

Полугунъ добаръ юнакъ,

Да изнесе вóду за піенье;

Загълта га а̔ла троеглава,

Загълта га до колѣна.

20 Провикнáсе Полугунъ добаръ юнакъ:

«Тако м’ Бога, кичены сватове,

Найболье Марко старойтë!

Я пуштете свилни поясы,

Че ме загълта а̔ла троеглава,

25 Че ме загълта до колѣна;

И турете кони за бунара,

Ега могу добры кони тіе

Тежакъ гайлетъ да учина».

Учинише тако добры юнаци;

30 Учинише кони тіе тежакъ гайлетъ,

Та не могу а̔лу да покруте,

Али юнакá да, ми, извáде;

Марку, ми, се мѣрну а̔ла троеглáва

Мѣрну се предъ саблю мегданлію,

35 Я Марко тимну [1] да пресѣче а̔лу,

Да пресѣче а̔лу троеглаву,

А онъ пресѣче свилни пóясы;

Та упаде Полугунъ юнакъ надóлѣ;

Провиче се Полугунъ добаръ юнакъ:

40 «Я пуштете ситны синджире,

И вержете моéга коня́ —

Ту-ка конь да пукне при мене:

Я чемъ ту-ка младъ юнакъ да уги́немъ,

Ту-ка и конь да угине при мéне».

45 И пуштише ситни синджиры,

И верзаше коню за бунáра.

 

 

1. Ударилъ.

 

 

340

 

Конь цвиін, до нéбо се чуе,

Та се дóчу презъ деветъ планинъ:

Тамо бѣше Вела-самовила

50 И тамо бѣше Іона самовила

Полугýнове посестриме:

Та си лíтнаше презъ деветъ планине,

Та пáдоше на ширóка орница [1].

Продумала Вела самовила;

55 «Тако м’ Бога, зміе аловито!

Я ми пушти доброга юнакá».

Продумала змія аловита:

«Тако т’ Бога, Вело самовило!

Ту-ка сѣдимъ триста године

60 У тай длъбока бунара,

Триста аршина длъбока,

Досегъ ми е такевъ юнакъ неупáдалъ —

Глáву давамъ, юнакá си не дáвамъ».

А Вела си изступи по орница

65 По широка орница,

Та си літну, та кáкъ вѣтрокъ,

Та извернý бунаръ наóпако,

Та рáсипа змію тросглаву,

Та извáди доброгá юнакá,

70 Па извади Вела самовила

Па извади саблю мегданлію,

Та си сломи змію чирéкъ по чирéкъ;

Па си на брата проговори:

«Айде, брате, да идеме

75 Да идеме по ки́чены свáтове».

— «Не могу, сестро, да идемъ,

Че самъ слóменъ и стрóшенъ».

Иступисе Вела самовила

 

 

1. Прогалина.

 

 

341

 

Иступисе по широка орница,

80 Та сóбра всѣ́каква трѣвка,

Та га нáпои-нáложи:

Какó бѣше юнакъ-пóболѣ стáну.

Па отоше по ки́чены сватове,

Та собраше кичены сватове —

85 Найболье Марко старойтë,

Та су за девойку отишли;

Та су свадбу направили.

 

 

№ 151.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Іордана Лазарева.

 

(Марко Кралевичъ вѣроломнымъ образомъ убиваетъ юнака болѣе сильнаго, чѣмъ онъ—дитя Дукатинче).

 

Та си óды Марко Кралевико

Та си оды одъ града на градъ,

Та си тражи поюнакъ одъ него.

Ка си ойде у Будино село,

5 Тамо има дѣте Дукадинче;

Оно си е па седымъ годи́нъ,

Седымъ паты поюнакъ одъ него;

Та намѣри три малки дечица,

И Марко си дума продумуе:

10 Э вие-ка три малки дечица!

Де-ка сѣды дѣте Дукадинче?

Оно си е на седымъ годинъ,

Седымъ паты поюнакъ одъ мене».

Продумá си посреднë-то дѣте:

15 «Э ты-зе-ка, Марко Кралéвико!

Да язь семъ дѣте Дукадинче,

Седымъ паты поюнакъ одъ тебе».

 

 

342

 

И Марко си дума продумуе:

«Э ты-зи-ка дѣте Дукадинче!

20 А д’идеме на Перинъ-планина,

Да фьрляме каминъ на облога»!

Ка ойдóа на Перинъ-планина.

Та земаа той мермеръ камика;

Та го земá Марко Кралéвико,

25 Та си ферля той мермеръ камикъ.

И си зема дѣте Дукадинче,

Та си зема той мермеръ кáмика:

Ка го ферли дѣте Дукадинче —

Де си падна той мермеръ кáмика,

30 Та си е изби, ископало,

И надферли́ Марко-те юнака,

Надферли го петъ раскрочи мѣсто.

И Марко си тогай вострашило;

И Марко си дýма продумуе:

35 »Э ты-зе-ка дѣтé Дукадинче!

Айде, ние брайтя да стáнеме,

Да и́деме у Зéмена града,

Да утéпеме земенскіë цара».

Ка си ях̔нá Марко Кралéвико,

40 Ка си ях̔нá Шарца добра коня,

И со-съ ньего дѣте Дукадинче:

Та си ях̔а дѣте Дукадинче,

Та си ях̔а коньчé седмогодче;

И Марку-те се, Богме, не свидéло,

45 Та продума Марко Кралéвико:

«Э ты-зе-ка дѣте Дукадинче!

Я погледни више у небесá,

Како трептá тія ясни дзвѣзды».

Ка погледнá дѣте Дукадинче,

50 Та погледнá више у небеса,

Какó трепта тія ясни дзвѣзди.

 

 

343

 

Богъ да біе Марко-те юнака!

Ка извади сабля на зглабове,

Та пресѣче дѣтé Дукадинче,

55 Пресѣче го пресредъ половины;

Минало се е едéнъ сатъ време,

И дѣтé си думá продумáло:

«Э, ты-зе-ка, Марко Кралéвико!

Ништо мене серце преболѣе».

60 Я Марко му дума продумýе:

«Э, ты-зе-ка дѣте Дукадинче!

Наведи си надъ твоя-та коня,

Та си лизни одъ десна зенгія,

И тебе-ка серце че умине».

65 Навéде се дѣтé Дукадинче,

Навéде се на ньегова кóня,

Наведесе зенгія да лизне,

Та му падна половинъ трупи́на;

Ка си станá трупи́на безъ глáва,

70 Та си забрá Марко-те юнáкъ,

Та ю гони низъ Перимъ-планина;

Ка достигнá половинъ трупина,

Та достигнá Марко-те юнáка,

Достигнá у тесны клисуры:

75 Фаная се у юначке рацѣ,

Та се боратъ три дни и три ношти;

И Марку се, богме, досадило,

И продума Марко Кралéвико:

Э, ты-зе-ка, Ми́лице Загорко!

80 Я си сбéри ви́ли-самови́ли,

Да си ски́на половинъ трупи́на».

И си сбрали вили-самовили,

Сбрали се низъ Перимъ-планина,

Да се кина половинъ трупи́на;

85 Ка се кина вили-самовили,

 

 

344

 

Та си падна Марко Кралеви́ко,

Та си падна подъ ньегова мерша;

Па-й се мычи Марко Кралевико,

Та се мыче подъ негова мерша,

90 Та се мыче три дни и три ношти,

Дуръ да ставе подъ ньегова мерша,

Ка си станá Марко Кралевико,

Та си станá подъ ньегова мерша,

Та си беркнá Марко Кралевико

95 Та си беркнá у дéсна-та чижма,

Та извади ножé потайниче,

Та си распра дѣте Дукадинче,

А оно има до три, бре, серце-те:

Едно се е било и пребило,

10 Другó-то се туку разбуди́ло,

А трéтë-то, Богме, и нечуло.

И сбралисе вили-самовили,

Та погребли дѣте Дукадинче.

И Марко си дума продумуе:

105 «Э вие-ка вили-самовили!

Та шго вие дѣте Дукадинче

Та што вие ногу-ле уилилось?»

И продумáя вили-самовили:

«Э ты-зе-ка Марко Кралевико!

110 Онó си едно-ле у майтя,

И е седымъ паты поюнакъ одъ тебе;

За товá ли ние него че погребéме —

Онó може светія да стане,

114 Оты си е на седымъ години.

 

 

345

 

 

№ 152.

Трен. окр., с. Бабица; 23 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(тоже).

 

Оды Марко узъ тесне клисуре,

Да си трáжи юнака нады нéга.

Одыло е три дни и три ночи,

Нышто не е Марко намѣрило;

5 И онó си говóръ говóраше:

«Бога тебе, дзвѣзде деновни́це!

Како грѣешь вы́синъ подъ небéса,

Да ли знáешь юнáкъ нáды мене?»

Дзвѣзда си ему по тíя оговóре:

10 «И ты ли си ю́накъ надъ юнаци?

Я отиды у Дýката грáда,

Тамъ да си видишь юнáкъ!

Тамо има дете Дукати́нче,

Па си има кончé троегóдче».

15 И Марко си яшилъ коня́ шаренóга:

Та е пошла мъгла и прáове,

Та ошло у Дуката града;

Намѣри́ло Дукатске юнáци

И па и питало:

20 «Бога и вамъ Дукатске юнаци!

Де-ка си е Дукáто-то дете?»

А они си му по тія оговóря:

«Ела! мало камикъ да метамо,

Па тъга че кажемо, де-ка сѣды́

25 Де-ка сѣды́ дете Дукáто?»

И онó си е узело камикъ

Узело камикъ, та вьрли́ло;

Надвьрлили га Дукатски юнáци;

Па-й се Марко, на-й се повьрнало,

 

 

346

30 Та узéло кáмикъ, та гó вьрлило —

Нигде си виделъ, ни с’опрелъ

Па тага си му юнáци казáли,

Дé-ка сѣды дете Дукáто:

«Де-ка има дворы среберны подпóры,

35 Тамо сѣды́ дете Дукáто».

И онó я́нуло кóня шаренога,

Та си ошлó на негóви дворы.

Па-й си му Марко говóраше:

«Я мой брате, мой побратиме!

40 Я семъ дошéлъ, да се оби́демо.

Я си яви кончé троегодче!

И онó си яни кончé троегóдче,

Та га рáзигра по негóви дворóве —

Я негóви дворóве све потресли;

45 Тага си се Марко уплаши́ло.

— «Яни, брате, конче троегодче;

Мие съ тéбе братя, побрáтиме,

Че одымо по гóру зелéну,

Да тражи́мо юнáци нады насъ».

50 Па си га Мáрко вьрло превари́ло:

«Аде, брате, предъ менé искáрай!»

И дете си искарáло напредъ;

Тага Марко извадилъ е саблю димискію

Та пресѣче дете прéко срѣде;

55 Па-й се Марко на дете говóри:

Я, дете! можé ли да усетишь?

И онó си му детé говóраше:

«Смуднá си ме пресъ тоньте половине»;

А Марко си му говораше:

60 «Я разигрáй коньче троегодче!»

И разиграло оно коньче троегодче,

62 Та се на двѣ трупине одлетéло.

 

 

347

 

 

№ 153.

Джумалійскій окр., с. Панчерево, въ такъ называемомъ округѣ Пьяницѣ [1]; 13 дек. 1879 г. записана со словъ Димитрія Кундева.

 

(тоже).

 

Излезналъ е тово витекъ Марко

Излезналъ е вояка на двóрове,

Искокналъ е вечеръ предъ вечера,

Та на дзвѣзда вели и говори:

5 «Мори, дзвѣздо, мори, вечернице!

Кадъ-то грѣешь, дзвѣздо, по са тія земя,

Да ди е видѣла, дзвѣздо вечернице,

Да ди е видѣла неде юнáкъ,

Юнáкъ, ка’-то мене?»

10 А дзвѣздá му вели и говори:

«Море, Марко, море, х̔аджаміë!

И ты ди, Марко, юнакъ броишь?

А да идéшь у Дукáта града,

Та да видишь дете Дукатинче —

15 Оште си е дете три године,

Три паты поюнакъ одъ тебе;

Порты му самородъ одъ желѣзо».

Полютисе това витекъ Марко.

Когá бѣше, море, утре рано,

20 Ях̔налъ си тая добра конъ,

Та я ошелъ у Дукáта града;

Когá бѣше на пóле широко,

Тамо срѣтна до три машки дѣца,

 

 

1. Округъ этотъ въ настоящее время раздѣленъ на части: одна вошла въ составъ Болгарскаго Княжества, а другая осталась во владѣніи Турціи (въ Македоніи).

 

 

348

 

Де-ка ферля това тешокъ каменъ:

25 Еднó ферля, та надферля.

Рече Марко добаръ юнакъ:

«Помóзи Богъ, до три машки дѣца!

Али има тука дете Дукатинче?»

— Оно рече: «язе дете Дукатинче!»

30 — «Айде, да ме водышь на твои-те двóре,

Да ти вида дворы,

Да ти вида-какви́я́ са?»

— «Айдемо на мои́-те дворы!»

— «Море, дете Дукатинче!

35 Де-ка бива госто напредъ оды?

Аиды, ты-зи напредъ да одышь».

Крена дете Дукатинче,

Да го воды на свои дворы.

Марко бѣше х̔итра гидія:

40 Тергна Марко тая остра сабля,

Та удари дете Дукатинче

Та удари преко тенки половины;

Па кренаа на нагóре.

А дете-то вели и говори:

45 «Море, Марко, море, чичë Марко!

Какво ме е серце нетто пригрызло».

— «Айде, айде, детé Дукатинчé —

Това ни е твое люто серце,

Туку си е моя остра сабля;

50 Тýку си нáкриви на-въ десна рака,

Те ти олекна твóе-то серце».

Ка’ се накриви́лъ дете Дукатинче

Ка’ се накриви́лъ на-въ десна рака

54 Накривилъ си, па и изгасналъ.

 

 

349

 

 

№ 154.

Трен. охр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Дëши.

 

(тоже).

 

Сѣди Марко съ майтю, та вечера

Суво лѣбо и вино цервено;

Па се Марко подъ мустакъ усмива.

Питала негова-та майтя:

5 «Емъ вечерае(шь) подъ мустакъ се смѣешь —

Даль си смѣешь менé подъ старости,

Ель си смѣешь на божя́ вечера,

Ель си смѣешь на твое-то любе?

Любе имашь, а други люби га»,

10 Питалъ си е Марко Кралевичъ:

«Кой ми люби мое первнëлюбе?»

— «Люби га Сънко Дуковита».

— «Леле мале, мое стара мале!

«Даль си чула, съ очи ли видѣла?»

15 — «Емъ самъ чуло, емъ съ очи видѣло».

Итро било Марко Кралевичъ:

Собрало окóльне комшіи,

Собрало ги, та ги попоило,

И не окало Сънка Дуковита;

20 Думало-то негово-то любе:

«Чуешь мене, Марко Кралевиче!

Оты не позвашь Сънка Дуковита?

Дуковить е найближи комшія

Найближни и понайаранъ».

25 Думе дума Марко Кралевичъ:

«Забоварилъ семъ, мое первнëлюбе».

Наточиле Марко Кралевичъ,

 

 

350

 

Наточиль е та златна здравица;

Та си дадé на негове любе,

30 Да си позва Сънка Дуковита,

Да га позви, да га докара;

Позвало га, па-й га и забрало.

Яли Марко одъ чардакъ пазило:

Доръ да доду до негови дворы,

35 Три путы обе залюбили.

Тагай дойдé Сънко Дуковито.

Сѣдéли су три дни и три ночи.

Марко прати окóлни комшіе —

Емъ ги прати и дарекъ даруе;

40 Яли Сънка нече да испрáти,

Ни испрача, ни га дарекъ даруе.

Думе дума негове-то любе:

«Зашто нечешь Сънка да испратишь,

Ни испрачашь, ни даръ га даруешь?»

45 Марко тага на любе продýма:

«По-часъ, вега че испратимъ;

Че му дадéмъ сви́лене кошуле».

Испратиле околни комшіи,

Уловиле Сънка Дуковита,

50 Одсѣче му тýю русу главу;

Уловиле негово-то любе,

Умаза га [1] у катранъ, у восекъ,

Запалиле то негове любе:

Онó гори́, онъ се винó піе.

55 Думе дума негове-то любе:

«Ако ни е за мене,

Но ли те за церни те очи!»

— «Нека горý, нека ги Богъ убіе!

Ние любилъ Сънко Дуковитъ.»

 

 

1. Вм. ю.

 

 

351

 

60 — «Ако не за мене, не за те церне очи,

Нель за бѣлó-то лицé!»

— «Нека гори, да га Богъ убіе!

Нега се е Сънко любило».

Пропиштало мужко детé,

65 И онá е тогá продумáла:

«Ако не е за мене,

Нели ти за мужко-то дете!«

«Нека гори, да га Богъ убіе!

69 Сіе Сънково колѣно,

 

 

№ 155.

(Загорье) Берк. окр., с. Вершецъ; 10 февр. 1880 г. записана со словъ Елизаветы Іованчиной.

 

(тоже).

 

Море, сѣдналъ Марко да вечера

Да вечера съ негова-та майтя;

Емъ вечера, у небо погледа,

Емъ, море, согледа звѣзда вечерница.

5 И па-й дума Марко Кралевичъ:

«А, море, звѣздо вечернице!

Моя верно посестримо!

Море, ко’-то грѣешь одъ истокъ

Одъ истокъ до западъ,

10 А ко’-то грѣешь по свичка земня,

А ко’-то видышь Влашка и Богданска,

А дали има негде по-юнакъ одъ мене?»

Продумала дзвѣзда вечерница:

«Леле, варай, Марко доберъ юнакъ!

15 А нигде нема по-юнакъ одъ тебе,

А туку има у Дукатинъ града

Младо момче Дукатинче».

 

 

352

Море, посердисе Марко юнакъ,

Че имало по-юнакъ одъ него.

20 Онъ улезло у новы ях̔аре,

Изведе си коня Шаркалія,

Со-съ шиница бѣла го наранилъ,

А напоилъ чаборъ вино, —

И си бутна коня Марко юнакъ,

25 Та отиде у Дукатинъ града;

Край Дукатинъ града—двѣ млады момчета,

Двѣ млады момчеты-млады телчартыта.

Попита ги Марко доберъ юнакъ:

«Леле, варай, двѣ млады момчета!

30 Море, де сѣди момче Дукатинче,

Де е казва, че е млогу юнакъ»?

Продумали двѣ млады момчета:

«Леле, варай, чиче незнаяны!

Да ли пи́ташь-право да кажеме:

35 Море, де-ка сѣды момче дете Дукатинче?

Бутны конë возъ новый пазаръ —

Де-ка найдешь калдерма одъ желтици,

Де-ка найдешь порты одъ желѣзо,

Де-ка найдешь камены дворове,

40 Де-ка найдешь высоке сарае,

Тамо сѣды момче Дукати́нче».

И пойдé Марко доберъ юнакъ

И отиде возъ тесны сокаци,

И намѣри калдермо одъ желтици,

45 И намѣри порты одъ желѣзо,

И намѣри камены дворове,

И намѣри высоке сарае;

И него мрьзи порты желѣзны да чука:

Море, бутна коня, презъ дувара прерипна;

50 Па ми х̔оды по равны дворове,

По дворове х̔оды одъ конë не слазе.

 

 

353

 

Видело го момче Дукатинче:

Та му дума одговóри:

«Леле, варай, чиче незнаяны!

55 Што ми ходышь по равны дворове,

По дворове ходышь, одъ конë не слазишь?

Дали мислишь пазаръ да правиме,

Пазаръ да оравиме-трампа да чиниме,

Или меркашь, бой да се біеме?»

60 Продума Марко доберъ юнакъ:

«Леле, варай, момче Дукатинче!

Не семъ дошелъ пазаръ да правиме,

Не семъ дошелъ бой да се біеме,

На семъ дошелъ юнатлакъ да правиме,

65 Зашто семъ те чуло и разбрало,

Че си млогу юнакъ надъ юнака;

Море, ела, малко юнатлакъ да правиме,

Юнатлакъ да правиме,

Да се малко пребóриме».

70 Море, продума момче Дукатинче:

Што-то се, брате, пребóриме,

Бельти се убіеме;

Айде, идеме у Косово-поле,

Тамо има тое желты камикъ—

75 Онъ е мѣренъ триста оки;

Тамо штемо да се обидеме—

Кой юнакъ надъ юнакъ?»

Искочила негова-та майтя,

Та му дума одговóри:

80 «Леле, варай, момче Дукатинче!

Не е Марко юнакъ со-съ юнатетво,

На е Марко юнакъ со-съ курвалство;

Оште, сине, тебе да погуби».

Изведе коня момче Дукатинче

85 Изведé изъ новы ях̔ары,

 

 

354

 

Та го шинекъ-бѣлъ орисъ нáзоби,

Напои го чоборъ рýйно вино,

Постигна го съ тридеветъ колане,

Попрегна го съ тридеветъ попрази;

90 Па бутна конë момче Дукативче,

Бутна конë изъ Дукатинъ града.

Леко ходы коня Ластавица,

Леко ходы, калдерма-та троши,

Калдерма-та троши, дуваре са трясатъ,

95 Дуваре са тресатъ, пенджере трепéратъ.

И отшели у Косово-поле,

Намѣрили тоя желты камикъ —

Де-ка мѣренъ тамаыъ триста ока.

Море, подметна го Марко юнакъ,

100 Та летелъ е ни малко, ни млогу,

Та летилъ три дни и три нощи́;

Дирили го три дни и три нощи,

Дирили го, до де-къ намѣрили.

Та го метне дете Дукатинче;

105 Него мерзне одъ коня да слази —

Свесе се, одъ коня го узе;

Подметналъ го момче Дукатинче,

А го ферли момче Дукатинче;

Дирили го три дни и три нощи,

110 А дирили го те намѣрили га—

Чудили́се, кадé каминъ падне?

А дали влете у церна земня,

Или упадна у си́нë-то море.

Море, ка’ си пойде момче Дукатинче —

115 Леко ходы коня Ластавица,

Ка’-то би е ясна зора чини;

А, море, леко ходы коня Ластавица —

Одъ нодзе-то трѣва ферлилá се у небеса.

Тогива продумало Марко доберъ юнакъ:

 

 

355

 

120 «Леле, варай, момче Дукатинче!

Постави се коня Ластавица...

 

Конецъ недосказанъ. Сказитель замѣтилъ, «да е Марко излагалъ момче Дукатинче» и вѣроломнымъ образомъ погубилъ его, (бóльшаго отъ него юнака).

 

 

№ 156.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Марко Кралевичъ вѣроломнымъ образомъ убиваетъ юнака — дитя, семи мѣсяцевъ, имѣющаго коня, семи мѣсяцевъ).

 

Бялó дете седмомѣшче,

Па имáло конь седмомѣшче.

Дума дума му уйтя седмомѣшче:

«Я излезны детé седмомѣшче,

5 Изведы коньче седмомѣшче,

Изведы го низъ ладны ях̔еры:

Мие малко бой да правиме съ тебе,

Да ви́деме, кой че поюнакъ,

И дали е коньче седмомѣшче,

10 Дали ти е ногу берзо би́ло,

Ели си е моя коня Шарговита?»

Излега го уйтя му Марко:

«Я опушти ты коньче твое

Коньче седмомѣшче —

15 Да видиме, ногу ли е берзо би́ло?»

И оно е уйтя послушáло,

Та опушти коньче седмомѣшче;

Я Марко ного х̔итро било:

Не свидесе, де-ка е детé седмомѣшче

20 Де-ка си е одъ Марко-те поюнакъ,

 

 

356

 

И извади́ сабля димиція —

Детé си е напредъ предъ Марко-те —

И земá Марко сабля димиція,

Та пресѣчé дете пре-срѣде-ка;

25 И дéте си на коньче говори:

«Слушай мене, коньче седмомѣшче!

Нешто ме е серце преболѣ́ло».

И тогай му Марко въеднакъ ока:

«Э, ты-зи-ка детé седмомѣшче!

30 Я си оберны ты-зи-ка назáде,

Да си видишь ты-зи, коньче

Съ каква ти е чох̔а покриéнъ?»

Дете се въеднакъ обернало

Обернало и въеднакъ паднало:

35 «Проклетъ да си, уйте, триклетъ да си!

Оты ме мене такá измами́?

Тебе гробъ нигде, уйте, да нема!»

 

 

№ 157.

Трен. окр., с. Бабица; 23 ноября 1879 г. записана со словъ Пеши (Петра) Тодорова.

 

(Марко Кралевичъ захватываетъ Янка «отъ Косова» въ плѣнъ и затѣмъ освобождаетъ его).

 

Повалисе Янко одъ Косова,

Да не мине турчинъ презъ Косово поле.

Сѣде Марко съ майтю да вечéра

Да вечера суво лѣбо и цервéно вино;

5 Я самъ Марко подъ мустаци смѣе;

Майтя Марка питýеше:

«Бога тебе, Марко Кралевиче!

Даль си смѣешь на суе вечере,

 

 

357

 

Идъ си смѣешь на мое на старосты?»

10 «Ни се смѣемъ да суе вечере,

Ни се смѣемъ тебе на старосты,

Я са смѣемъ Янку одъ Косова:

Повалилъ се Янко одъ Косова,

Да не мине турчинъ презъ равно Косово;

15 Дори, мале, Марко повечéра,

Ты да идешь, коня́ да закаляшь —

Шаренъ бѣше, цернъ да стане;

Да донесешь това турско рýо —

Да облечемъ това турско рýо;

20 Чу да идемъ Янку на индаты».

Майтя иде, та коня закаля;

Па се верну, та донесе това турско рýо.

Па премѣри Марко Кралевиче :

Премѣри и пререшисе;

25 Па си стану Марко, та и отидé,

Та отидé подъ Косова града:

Поби копья, па си кòня вéрза,

Па се узе турски да се кланя.

Сегледа го Янкова то любе,

30 Па говори Янку господáру:

«Бога тебе, Янко господаре!

И ты си младо обложило,

Да не мине турчинъ презъ Косово.

Онъ се кланя у Косово града».

35 Янко по тія оговори:

«Бога тебе, мое—то любе!

Я че окнемъ саизина,

Да си узме коня дебеляна,

Да си иде доле—подъ селó-то,

40 Да га види—ель е турче, или бугарче?

И онъ я́ну коня дебеляна,

Та отиде доле—подъ село-то:

 

 

358

 

«Богъ те убилъ, непознанъ деліе!

Даль си турче, иль каурче?»

45 А онъ си често кланя.

Кагá си с момче приблизи́ло,

И онъ вьрли лека буздогана,

Ýдари га у самó-то серце—

Конëкъ се паде и онъ се по нега;

50 И вану га, и верза му руке наóпако;

Па-й се узе, да се турски кланя.

Сéгледа га Янко одъ диванé:

Па си я́ну коня́ Пеливана,

Та отидé доле—подъ селó-то;

55 Ка отидé доле—подъ селó-то

Проговори Янко одъ Косова:

«Бога тебе, турче саратличе!

Да-ль си турче, иль бýгарче?»

Марко мълчи и често се кланя.

60 Кагá си е Янко приблизи́ло,

Онъ си вьрля лека буздогана,

Та ýдари лека буздогана,

Та ýдари коня́ изъ-подъ нега;

Конëкъ се пада, я онъ по нега:

65 Тага ста, та му верзá руке наопáкъ,

И си верзá коня Пеливана

И си верзá за коня́ шаренога.

Па тагáй вати, за баджа пуса-та,

Да си гази той воду Ситни́цу,

70 И прикара Янка при воду Ситни́цу;

Тагай Янко по тія оговóри:

«Бога тебе, незнано деліë!

Да ми пуштишь руку десницу;

Ако не смѣешь руку десницу,

75 Да ми пуштишь руку лѣви́цу;

И додай ми това бѣло книже,

 

 

359

 

Да испишемъ това цéрно пи́смо,

Да га прáтимъ на старý ту майтю».

А Марко му е пуштиль десницу,

80 Та му дáде това бѣло книже;

Янко нáписа това цернó писмó;

Не га трати на стáру-ту майтю,

Нель га прати Марку Кралевичу—

Па си сви́рну на сиво соколé;

85 А Марко Янку подсмѣе:

«Бога тебе, Янко одъ Косова!

Деветъ путы низъ давнанъ те пушталъ,

Садъ десеты путы те пуштамъ;

Я самъ Марко Кралевичъ!

90 Зашто пратишь сиво соколенце,

Да иде на мое дворóве?»

Янко си е тага продумало:

«Просто да ти е деветъ кадълька,

Просто да су и мои конаци,

96 Просто да и то мое любе».

Но е Марко Кралéвиче опросты му

И конаци и любе-то,

98 И любе-то, што обручáлъ.

 

 

№ 158.

Дупнич, окр., с. Рыло; записана 19 янв. 1880 г. однимъ болгарскимъ школьникомъ по порученію народнаго учителя дьакона Христы Димитріева Куюнджискаго. Передаемъ буква въ букву. [1]

 

(Янко отъ Косова уводитъ жену Маркову Ирину; Марко убиваетъ его; освобождаетъ свою жену; смерть матери и сестры Марка отъ радости).

 

Море, Марко, море млады Марко;

Марко шета по Влашка крайнина,

По крайнина шета, та краіни(на) чува.

Кога беше на светіи никола,

 

 

1. Дѣлаемъ только свою разстановку знаковъ.

 

 

360

 

5 Тогай Марко отъ крайне доиде,

Па на слуги́ по ти́ оговори́:

Е виека дванаесе слуги!

Гответе ручокъ, да ручате,

Наточете вино, да пиете,

10 Изнесете наймалата чаша,

Що то бере дванаесе ока,

Та я дайте на млада шаркóте,

Да си пие и да благосивя.

Слушаа го дванаесе слуги́,

15 Уготвия ручокъ, да ручая,

Наточия вино, да си пиятъ,

Изнесоха наймалата чаша,

Дадоха я на млада шаркóте —

Ем си пие, ем си благосивя.

20 Па е Марко на чаша задремало —

Малко дремна, големъ сонокъ виде;

Уплаши се Марко разбудисе,

Та на слуги по ти́ оговори:

«Е виека дванаесе слуги!

25 Малко дремнахъ големъ сонокъ видохъ:

Де ми двори магла утахнали,

Претъ портите цернъ барякъ побие

У стрѣтъ двори това сухо дерво;

А на яфорово на дервото

30 До три куковици́:

Една кука вечеръ и па вечеръ —

Като кука веке ичъ неможе;

Друга кука нощи-полунощ́и—

Като кука друга изговара;

35 Трека кука заранъ та па заранъ

Като кука веке ош окнала.

Да ли е на зло, или е на добро?»

Слуги́ му по ти оговорятъ:

 

 

361

 

«Море Марко, море млади Марко!

40 Ни е на зло, ни то е на добро:

Пленена е робена господна —

Еве сега три година време,

Како си е она запленена —

Пленилъ е Янко отъ Косово;

45 Това що са до три куковици:

Тай що кука вечеръ та по вечеръ,

Това ти е твое стара майка, —

Що то кука ноштí полунощи,

Това ти е твое первнолюбне, —

50 Що то кука заранъ па та зáранъ,

Она ти е сестра Ангелия».

Ни то стоя Марко, ни то гледа,

Туку яхна тая Шарца кона,

Та си пойде стара манастира;

55 Тамо седе три месеца време;

Та си пущи коси зá поясъ си,

И направи калугерско рухó,

И си тури калугерьска капа,

Та си яхна, та Шарца кона,

60 Та си хойде з Косови града;

Та си ходе предъ Янкови́ порти́;

Претъ порти му тай шарены чешмы:

Тамо наде ери(на) госпожа

Де налие два ибрика вода;

65 Говори церна калудера:

«Помага(й) Богъ, моя Янковице!

Я ми дода(й) еденъ ибрикъ вода—

Я да пия, коня да поя;

Устата е мене погорелы

70 Погорелы за студена вода».

Говори му Ерина госпожа:

«Далъ Богъ добро, церна калудера!

 

 

362

 

Не смею та водица подати,

Ме Янко отъ чардаци гледа,

75 Та хоке мене младо да погуби;

Кога бехъ котъ млади Марко,

Секо гладно бех го заранила,

Секо жадно бех го напоило,

Секо гола бех го заоблекло,

80 А подъ Янко асъ несмемъ

Не смемъ и вода да дадемъ;

Ене, Янко отъ чардаци гледа!»

Па си зема два златна ибрика,

Та си хойде горе котъ Янкоте

85 Котъ Янкоте на високи чардакъ.

А Янко и по ти́ оговóри:

«Е тизека Ерино госпожо,

Що ти збори́ церна калугера?»

И она му казива и доказа,

90 Що и збори церна калугера;

Туку го е она излагала:

«Е тизека Янко млади Янко!

Конакъ тражи дека да нощева».

Говори Янко млади Янко:

95 «Е тизека Ерине госпожо!

Ти го викни́, у насъ да нощева;

Язе имамъ дума да му думамъ

Ега Бог да право да ми кажа,

Ясъ на него големъ бакшишъ дада!»

100 Послуша го Ерина госпожа,

Та повикна церна калугера:

«Тако м’ Бога церна калугеро!

Хайде тизе у насъ да нощевашь,

Тебе зове Янко млади Янко»;

105 Не ще да праша-послуша я церна калугера,

Та си хойде код млади Янко,

 

 

303

 

Те говори церна калугера:

«Богъ помага Янко млади Янко!»

— «Далъ Богъ добро, церна калугера!»

110 Говори Янко млади Янко;

«Е тизе Ерино госпожо!

Я уготви тай слатка вечера

И наточи това руйно вино».

Послуша го Ерина госпожа,

115 Та уготви тай слатка вечера

И наточи това руйно вино.

Па седнаха да си вечерая;

Принесоха вино да си пиятъ;

Па се они дума задумаха.

120 Говори му Янко млади Янко:

«Тако м’ Бога, церна калугеро!

Богъ ми, душа! нещо ке те прашамъ;

Да би далъ Богъ,

Право да ми кажешь,

125 Я кю тебе големъ бакши́ да дамъ».

Говори му церна калугера:

«Прашай, Янко, прашай, млади Янко!

Тако м’ Бога, право ще ти кажа».

И Янко му ощ еднашъ, говори:

130 «Е тизека церна калугеро!

Отде ти е марковата кона?»

— Калугер му по ти́ оговори́:

«Е тизека, Янко млади Янко!

Еве, сега три години време,

135 Како Марко по крайни умре,

Та му коня за опело узехъ»;

Дочула е Ерина госпожа,

Поронила тия дробни́ сьлзе;

Согледа я Янко млади́ Янко,

140 Дека рони тия дробни сьлзи,

 

 

364

 

Дека жали за млади Маркоте,

Тагъ удри съ рака десница,

Два и заби из глава паднаха.

Говори му церна калугера:

145 «Тако м’ Бога, Янко, млади Янко!

Я ми подáй тая остра сабля,

Да понишамъ твоя остра сабля,

Да поиграмъ калугерско оро;

Да разговара Брина госпожа,

150 Да не рони тия дробни сьлзи,

Да не жали Марко млада Марко».

Не сетисе Янко млади́ Янко,

Та е даде тая остра сабля;

Разнишалъ церна калугера

165 Разнишалъ тая остра сабля,

Та разгралъ е калугерско оро,

И отсѣче Янковата глава;

Остави му глава на софра-та,

Па си фана Ерина за рака,

170 Та я сведе доле у дворове;

Па улезна у нова яхери,

Та изведе си тая Шарца кона,

Та си яхна тая Шарца кона,

Па си фана Ерина за рака,

165 Та я ферли кото зат себека.

Расплака се Ерина госпожа,

Та си викна, колко що си може:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Останах си без млада Маркоте,

170 А па сега и без млади Янкоте,

Па сега кю калугеръ да вода».

Говори и Марко млади Марко:

«Не бой ми се, Ерино госпожо!

Язе не самъ церна калугера,

 

 

365

 

175 Туку са ти Марко первнолюбне;

Сега ние дома ке идеме,

Да видиме наша стара майка —

Живи ле, или не живи?

И да вида сестра Ангелия —

180 Дома ли е, или се ожени?»

Па си ойде Марко, дура, дома;

Одалеко иде и си вика:

«Отвори́ ми, моя стара майко!

Отвори́ ми тия нови порти, —

185 Я излезни сестро Янгелио!

Я излезни да пошетнашь коня».

Дочула го нему стара-майка;

Дочула го сестра Ангелия;

Дури майка стара да подигне

190 Да подигне тия стари кости,

Да отвори на Маркоте порты;

Дури сестра гергевъ да остави

На гергево тоа свиленъ яглакъ,

На яглако деведесе игла,

195 И си на нозе станала,

Удри Марко коня съ зенги(и),

Та прелете презъ новите пóрты.

Ка’ го виде негова-та майка,

Жива го е она пригьрнала —

200 «Добре дойде Марко, мили сине!»

Още рече она неизрече,

Мертва се она одвоила;

Пригьрна го сестра Ангелия:

«Добре доше Марко, мили братко!»

205 Жива го е она пригьрнала,

Мертва се е она одвоила.

 

 

366

 

 

№ 159.

Соф. окр. (поле), село Чепинци; 2 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Николы Мацуковецъ.

 

(Белë юнакъ увелъ жену Марка Кралевича).

 

Абаре дошлó на Марко

Одъ три кралове стигнало:

Да иде Марко да иде,

Да три крайнины да варди.

5 Мало е илогу е пресѣдѣлъ,

Сѣделъ е деветъ годины;

Абаре дошло одъ Марко:

«Марко е дюле [1] удрило;

Осилилъ се Белë добаръ юнакъ,

10 Та зароби Марково-то либе

И марково-то дете осмогодче».

И калеса Белë триста села

Триста села и сто града:

Собралисе юнакъ надъ юнакъ,

15 А Белë се самъ си, бре, пофали́:

«Видете ли Марково боздоганинъ?

Това ми е одъ Марко миразъ [2];

Юнаци се спогледнах̔а,

Та вазеа Маркови боздоганинъ —

20 Кой си може низъ капія да го извади?

Си се гостье редомъ, бре, редили,

Кой се, бре, фана за него,

И кой се не фана;

А марково дете осмогодче

25 Фанало се со-съ лѣва-та рака,

 

 

1. Пушка.

2. Наслѣдство (тур.).

 

 

367

 

Извади си боздоганъ до стрѣде,

Па се фана со-съ десна рака,

Та извади боздоганъ.

А майтя го, бре, люто кьлнеше:

30 «Проклето да си, триклето да си!

Башта ти си глава придáде

Са-съ тая х̔алосія [1].

Таманъ е, бре, рекла,

Тече-иде церна калудера

35 И си ях̔а Марку шарголія.

Ка’ го видé Белë добаръ юнакъ,

Зеá лица да го пребиватъ:

Нá нодзе го дочекали,

Нá раце го прифанали,

40 У тарпези го увели,

Да му рече тоя, оня;

Продума му самъ Белë добаръ юнакъ:

«Слава Богу, церна калудера!

Што си яздышь коня,

45 Приличе на Маркова Шарголія?»

— Одговара Марко церна калудера:

«Слава Богу, Белë добаръ юнакъ!

Згодихсе Марку на опѣло,

Та ми дали Шарка коня».

50 Тога се Белë ослободи́,

Тога се Белë сàмъ си приказа:

«Слава Богу, церна калудера!

Та това е Марково либе

И негово мошко дете осмогодче»;

55 Марко, пó ти одговори:

«Слава Богу, Белë добаръ юнакъ!

Я ми дай Марковъ боздоганинъ,

 

 

1. юнакъ. (? Става очевидно дума за "сабя халостия" - В.К.)

 

 

368

 

Да припаша ва моя-та танка половина,

Да се кача Маркова-та коня,

60 Какъ и знае, да играе,

Да играе прилѣпчанско оро».

И Белë му даде боздогана;

Припаса го церна калудера,

Припаса го танка половина,

65 Па се качи коня Шарголія,

Та заигра прилѣпчанско оро,

Та заигра, бре, налѣво;

Ка’ обернá нáдесно,

Кога погледне на юнаци,

70 Одъ юнаци нема нышто;

И говори:

Та знаешь ли, Белë чорбаджіë?

Те товá е Марко добаръ юнакъ

Одъ Прилѣпа града, бре, голѣма!

75 Тогая се фана Белë добаръ юнакъ,

Та му подви лѣва-та рака,

И му изви, бре, руса-та глава,

Па си беркна у десны джепове,

Та извади, бре, влашки ножéве,

80 Одрѣза му, бре, руса глава.

 

 

№ 160.

Вран. окр. (въ Сербскомъ княжествѣ), с. Мачкатица; 3 марта 1880 г. записана со словъ крестьянина Иліи Николина.

 

(Марко Кралевичъ въ испугѣ).

 

Сѣды Марко да вечера;

На вечеру го питуе майка:

«Вала тебе, Марко Кралéвиче!

Како дурашь по бѣлога свѣта,

 

 

369

 

5 Ели се кад-годъ уплашио?»

— «Нелъ ме питать остарѣла майка

Нель ме питашь, право тю ти кажемъ:

Кадъ запресе младе Радивое,

Кадъ запресе надалекъ девойку,

10 Надалеко-преко Церно море,

Кума куми Дука Лати́нина,

Старогъ свата Рело одъ Пазара,

А прикумка Милошъ Кобиличе,

А мене, майко, за деверство узме;

15 Па отомо у Латинску земню,

Па-й отомо здраво и вéсело;

Латини ни лѣпо дочекáше:

Доста пива и доста вáрива;

Па пойдóмо изъ Латинску земню,

20 И узомо тую лѣпу девойку,

Па пойдóмо горѣ Романліѣ.

Проклета е гора Романлія!

Никадъ не е безъ айдука, майко,

Безъ айдука, ель безъ мечка-вука.

25 Врагъ изнесе троглáву Рапину,

Па овако онъ бесѣдеше:

«Чуешь мене, Дуко Латинино!

Чудно ли тешь, лудо ли да поги́нешь?

Своу главу за-лудъ да издадéшь

30 И за тудя тай лѣпа девойка».

Онъ побѣже горѣ Романліѣ.

Па овако, майко, проговóра:

«Чуешь мене, Милошь Кобиличу!

Чудно ли тешь, лудо ли да поги́нешь?

35 Своу главу за-лудъ да издадéшь

И за тудя тай лѣпа девойка,

И за тудя одъ злато ябука»;

Онъ побѣже у горе зелене.

 

 

370

 

Па овако Рели бесѣдаше:

40 Чуешь мене, Реля одъ Пазара!

Чудно ли тешь, лудо ли да погинешь:

И за тудя тая лѣпа девойка,

За-лудъ ли тешь да погинешь?»

Побѣгоше сви редомъ свáтове;

45 Ёште оста Марко Кралéвнче:

И онъ вóды подъ девойку коня.

Туй Рапъ му бесѣдаше:

«Чуешь мене, Марко Кралевичо!

Чудно ли тешь, лудо ли да погинешь?

50 Своу главу за-лудъ да издадéшь:

А што вóдешь подъ девойку кóня».

Тегъ се майко, я малко уплаши:

Па попýстимъ шарены дизги́ни,

Па побѣго у горé зелене,

55 И западо узъ елу зелену;

Девойка ме люто прокленяше:

«Проклетъ да си, Марко Кралéвиче!

Оде вѣре срамóта те било:

А кому се снау поклони́о?

60 Да е Сербинъ, ни е ни срамóта,

Но на церну троеглаву Рапину!»

Тегъ се, майко, я малко налю́ти:

Па си узмемъ тежку топузину;

Варкалъ одъ елу до елу,

65 Докле го самъ малко превáрио

На довата по церному врату:

Арапъ пади, я му допада,

Па-й отсѣко три айджерске главе;

Па си викалъ до три бѣла дена,

70 Докле свикалъ редомъ до три сви сватове.

Па и отóмо здраво и вéсело.

 

 

371

 

 

№ 161.

Вран. окр. (въ Сербскомъ княж.), с. Мачкатица; 3 марта 1880 г. записана со словъ крестьянина Иліи Николина.

 

(Похвальба дуки (дожя) Латинскаго Радоя; убіеніе его Маркомъ юнакомъ).

 

Сѣды Марко вечеръ-та вечера;

На вечеру питуе го майка:

«Што се, Марко, подъ мустати смѣешь?

Даль си смѣешь на божу вечеру,

5 Иль си смѣешь майка на старости?»

— «Ни се смѣемъ на боже вечере,

Ни се смѣемъ майки на стáрости,

Но се смѣемъ Дуки Латинину—

Какóвъ юнáкъ! каквó писмо прати!

10 «Да ми дойде Марко у мейдана,

Али отю нему отити».

Проговара нему стара майтя:

«Немой да дойде Дука Латинина,

А иды ты —

15 Вете ми се надолѣло,

Гледаючи свакакви грѣови».

И узъяна Марко Шарца добра коня,

Право иде у дукине дворы;

Кадъ онъ е се добро затвóрио,

20 Туй, ме, чука Марко на порте:

«Ты излезни, бре, добрый юначе!»

Проговара негова-та люба:

«Айде, иды, непóзнанъ деліë,

Докле не е Раде дошео ми,

25 Али оче тебе онъ погубити»;

И налюти Марко Шарца добра коня,

Па урипи у негóви дворы;

Тавай скина кована гердана,

 

 

372

 

Ману съ рукомъ—изчука ней зуби,

30 Па поручуй на нëйнога човѣка —

Нека дойде у нóве меане,

Да піемо той герданъ заодно.

Кадъ, ми, дойде тай-зи нëванъ човѣкъ,

И она му добрѣ докáзуе:

35 «Ючеръ самъ ти погинула—

Туй, ми, дойде, еденъ доберъ юнакъ,

Преко твое порте, есте, урипи́о,

И мене ми герданъ изки́дао,

И мене ми зуби изчукао;

40 А што пратешь писмо,

А дома не сѣдышь?»

— «А кудъ се дѣну тóя доберъ юнакъ?»

— «Онъ отиде у нови меане

И пóручи—и ты да му идешь».

45 И онъ оде у нове меане:

«Помозъ Бога, Марко Кралевиче!»

— «Богъ помóгалъ, непознанъ делíë!

Оды, вино да піемо,

Да піемо еденъ женски герданъ».

50 — Каже Дука Латинина:

«Лесно жени сваки бита;

Но излезни юнáкъ у мейдану».

— «Оды, кажемъ, вино да піемо,

А у мейданъ съутра излезтемо».

55 Дука нышто више нете да говóри —

Ману сабля и расипа Марку чашу.

Налюти се Марко Кралéвиче,

Та му узме тая празна чаша —

Мана чашу-и́стера му главу;

60 Съ чашу го погубио —

Нема нá што сáблю да кервáви.

 

 

373

 

 

№ 162.

Радом. окр., село Верба; 29 ноября 1879 г. записана со словъ того же крестьянина села «Вербы».

 

(Марко Кралевичъ уничтожаетъ еврейскую аренду на Св. Горѣ).

 

Продáвасе чиста света гора.

Закупилъ е жълта еврештина;

И наловилъ триста кириджіи,

Амо се нема конь-калаусъ;

5 Беендисаль Марково-то конë,

Да му иде предъ вонь напредъ;

Па си ойде при Марко юнакъ:

«Я самъ купилъ чиста света гора,

И наловилъ триста кириджіи,

10 И беендисахъ твоя Шарца добра коня,

Да иде калаусъ напрéдъ

И да носе звонéцъ седемдесе óки».

— А слютисе Марко добаръ юнакъ,

Та удри жълта еврештина,

15 Удри га Марко добаръ юнáкъ;

А она нему говóриль:

«А ме удри, а ме муа ушти́па».

Тага удриль жълта еврештина;

А онъ си му измóлюе:

20 «Немой мене повторъ повторите!

Айде, карай Шарка добра коня:

Колко сакашь, толко товаръ турай».

А онъ си ойде та на майтя казува:

«Богъ да біе жълта еврештина!

25 — Закупилъ е чиста света гора,

И ме одкара Шарца добра коня».

— И товá ли, сине, да те учимъ?

«Направисе Божія прошлятина,

 

 

374

 

Та си иды друми на раздруми,

80 Та си сѣди шарены на чешмы,

И ты земи тія лѣпи гусли,

Тамъ че мине жъ́лта еврéштина;

Честиты му чиста света гора;

Онъ че дарокъ даруе,

45 А ты не мой, дарокъ да земешь,

А ты си му измолюй,

Ега че водá да дадé».

— Ете иде жълта евреина.

— «Богъ те било жълто евреино!

40 Честита ти чиста света гора!»

А оно му дае жълте алтены;

— А оно каже: «не давай жъ́лте алтены́,

Додай мени студена водица:

Немамъ я очи, да си придемъ,

45 Да придемъ, вода да си піемъ».

— А слезнало жълта евреина,

А слезналъ, вода да піе,

Та запишиль деветъ дули чешмы;

А не било Божія прошлятина,

50 Нело било Марко, добаръ юнáкъ:

Извади́ тая остра сабля,

Та пресѣче жълта евреина;.

А рекнала половинъ-трупина

Та притисне Марко юнакъ;

55 — А онъ се лѣпо измолюе:

«Чуете ли, триста кириджіи!

Свинете те триста тоягальни». [1]

Удрише му триста помагáльни,

Па немогли, него да óдма;

60 А онъ се окá Шарца добра коня:

 

 

1. Палка.

 

 

375

 

«Скоро бѣжи, мене да отмешь!»

—Тагай му конë повернýло,

Та удри со-съ негови копити,

Го накаралъ деветъ латы у земи,

65 А четри у дробно каменë.

Тогай станá Марко добаръ юнакъ,

Да е отелъ чиста света гора,

Да не мърси жълта еврештина.

 

 

№ 163.

Соф. окр. (поле), село Челопечино; 1 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Стояна Растова Буелъ.

 

(Марко убиваетъ треглавую змію, вредившую жителямъ).

 

Собрáлисе три дружина

У меана дренопольска,

Та си піять вино и ракія:

Единъ бѣше Марко юнакъ,

5 Торы бѣше Павелъ юнакъ,

Трети бѣше Бранко юнакъ.

Прочула се люта змія

Люта змія у Балкана,

Разселила деветъ села

10 И зáпрела три клисуры.

Проговори Бранко юнакъ:

«Слава Богу, два дружина!

Ка’ сѣдете, та пите,

Я то иде, да обиде

15 Да обиде добра коня.

Па отиде, та обиде добра коня

Та е постéгна, та попрéгна,

Та се качи добаръ юнакъ,

Та отиде на Балкана;

20 Проговори добаръ юнакъ:

«Слава Богу, люта змія!

Де-ка да си, тýка да си!»

Ка’ го дочу люта змія,

Заех̔чала-запиштала,

25 Съ душо гора поломила,

Со-съ нодзе камень обронила.

Согледа го добаръ юнакъ:

Верна конë наназаде,

Едва живъ съ душо утече;

30 Та отиде при два дружина

И говори добаръ юнакъ:

«Слава Богу, два дружина!

Ка сѣдете, та си пійте,

Не се трепе люта змія

35 Люта змія троеглава

Троеглава, шестокрыла».

 

 

370

 

Проговори Павелъ юнакъ:

«Слава Богу, два дружина!

Ка’ сѣдете, та си пійте,

40 Я то идемъ, да обидемъ

Да обидемъ добрá коня,

Да постегаемъ добрá коня».

Стегна, попрегна добрá коня,

Та се качи добаръ юнакъ

45 И отиде на Балкана;

Проговори добаръ юнакъ:

«Слава Богу, люта змія!

Де-ка да си, тука да си!

Да те вида, ты каквá си?»

50 Дочу го люта змія:

Заех̔чала, запиштала,

Съ душо гора поломила,

Со-съ нодзе камене обронила;

Ка’ видé Павелъ юнакъ,

55 Версна коня на-назадъ,

Едва живъ съ душо утече,

И ойдë при два дружина;

Проговори Павелъ юнакъ:

«Слава Богомъ, два дружина!

60 Не се губи лю́та змія

Люта змія троëглава

Троëглава, шестокрыла».

Проговори Марко юнакъ:

«Слава Богомъ, два дружина!

65 Ка’ сѣдете, та си пійте,

Я тю идемъ, да обидемъ

Да обидемъ Шарка коня».

Па посгегна Шарка коня,

Постегнá го, попрегнá го,

70 Запáса острá сабля,

Та се качи Марко юнакъ,

И отиде на Балкана;

Проговори Марко юнакъ:

«Слава Богомъ, люта змія!

75 Де-ка да си, тука да си!

Да ти вида, ты каква си?»

Дочула го люта змія:

Заех̔чала, запищала,

Съ душо гора поломила

80 Со-съ нодзе каменье обронила.

Согледа е Марко юнакъ,

Согледа а, дочека а;

Дочекала люта змія:

Фанала люта змія

85 Фанала Марко юнакъ —

Съ една глава фанала Марко юнакъ,

Съ тóра глава фанала Шáрка кóня,

Трети глава Марко ядé.

Погледалъ Марко юнакъ

90 Погледалъ и заплакалъ,

Одъ Марка си керви течатъ, —

Па извáдн острá сабля,

Та одсѣче змія троëглава,

Па си верна на-назаде;

95 Проговори Марко юнакъ:

«Слава Богомъ, деветь села!

Селéтесе деветъ сéла;

Я погуби́ люта змія;

И провервете три клисуры!

100 Я погуби́ люта змія!

 

 

377

 

 

№ 164.

Соф. окр., село Суводолъ; 80 янв. 1880 г. записана со словъ кмета Георгія Колова.

 

(Марко Кралевичъ строитъ церкви, безъ спроса турокъ; вслѣдствіе чего навлекаетъ на себя злобу султана, который приказываетъ схватить его).

 

Шета Марко по Косово поле,

Тамо града Церкве, монастыре;

Оттамъ ойде на Скопье высоко,

И тамъ Марко монастырь загради —

5 Монастырье светы Димитріе;

Се ги гради безъ царева изинъ [1].

Рѣчь по рѣчь до царо се дочý.

Царь се прати до два ми телала,

Личь балича по Стамбола града:

10 «Чуете ли Турци и Бýгаре!

Че каковъ е Марко делійбаша!

Кой-то може юнакъ надъ юнаци

Живъ Марка да у руце фана,

Дарилъ бы ги незнано иманье,

15 Дарилъ бы незнаны градове,

Дарилъ бы и оште што сакатъ,

Саль Марко живъ ми да доведа».

Никой нема юнакъ надъ юнаци —

Живъ Марко у руце да фана,

30 Саль са е церна Арапина;

Па отиде при царъ султанъ Муратъ

И говори:

«Фала, цару, фала е, султане!

Колку, цару, дарба че ме дáрешь?

25 Я самъ болье юнакъ надъ юнаци,

 

 

1. Тур. слово = разрѣшеніе.

 

 

378

 

Я че фанемъ Марка-те юнака,

Живъ че ти у руке доведéмъ;

Давай, цару, друго, што че давашь:

Ты ме даришь града Радоміра,

30 Што извезе стара влахимина,

И ми давашь града Сталатина,

Што извезе стара влахимина,

И ми давашь Босна-Сараева

И у Босна бѣло Сараево,

35 Той неражда ни жито, ни трѣва;

Давай, цару, друго и придавай,

Ако сакашь добро да ти чинимъ —

Живъ Марко ти у руке да фанемъ,

Живъ да те на дворы доведéмъ».

40 Той му царо ти’о говореше:

«Фала тебѣ, церна А̔рапине!

Ако можешь юнакъ надъ юнаци

Живъ Марко у руке да фанешь,

Даричемъ те сва Солуна града

45 И че дадемъ кральство да кралювашь;

Ако можешь добро да ми чинишь,

Че те даримъ Маркови-те дворы

И са-съ дворы Марково-то любе».

Той се нае церна А̔рапина;

50 Тогай тергна возъ тесны сокаци,

Право ойде на ибизданжіи;

Тамъ накрои рух̔о калудерско,

И направи капа калимавка.

И направи златны нараквицы —

55 Сышты стана церны калудера;

Направилъ е до седемъ сенджира,

И везелъ дервишко дервеже,

Съ дервеже одъ юнаци варай,

Право тергна по бѣли друмове,

 

 

379

 

60 Право ойде града на Прилѣпа:

Тамъ подчукна на Марковы порты;

Излезнала маркова-та майтя,

Па му майтя тих̔о говораше:

«Фала тебѣ, церно калудеро!

65 Тука нема Марка-те юнака,

Да Марко е на Скóпье высоко,

Тамо гради церкви-монастыре,

Заградилъ е светы Димитріе».

Той се тергна церна Арапина,

70 Право тергна по бѣли друмове;

Ка’ е тергна оловна камджія [1],

Та удари коня изъ-подъ себе;

Каде минá по бѣли друмове,

Се друмове óгень утегнах̔а,

75 Одъ уздá му бѣли пѣни течá;

Одъ герби́на церни керви течá;

Право ойде на Скопье высоко,

Тамъ на монастырь светы Димитріе;

Почукналъ е на пребѣли порты:

80 Излезналъ е Марко доберъ юнакъ,

Излезналъ е и въеднагъ казалъ:

«Фала тебѣ, церно Арапино!

Богъ те біе, Богъ да те убіе!

Зашто идешь на наши монастырь?

85 Дали идешь-нешто да ми лыжешь?»

А онъ си му тих̔о говораше:

«Фала, Марко, фала, доберъ юнакъ!

Да я несамъ церна Арапина,

Нело семъ цернá калудера,

90 Де я самъ си одъ света горица —

Одъ монастыро одъ Илендараго;

 

 

1. Кнутъ (тур. слово).

 

 

380

 

Той самъ чуло и самъ си разбрало,

Зашто градишь церкви-монастире,

И самъ дошелъ на твой монастырь:

95 Ты че кажешь старѣя да быдемъ».

Той му Марко по ти оговóри:

«Богъ те било, церне Арапине!

Ты си дошелъ, та ме-мене лыжешь».

Арапинъ му тих̔о говóраше:

100 «Фала, Марко, фала, доборъ юнакъ!

Óведисе, Марко, и ме слушай:

Я да четимъ книга повангелье;

Ако ли те, Марко, я излыжемъ,

Ты одсѣчи моя церна глава,

105 Ако ли те, Марко, я не лыжемъ,

Ты постави мене старѣя че быдемъ».

И Марко го младо послушало:

И Арапинъ книга прочетело —

Съ лѣва рака книга се держаше,

110 Съ десна рака синджиръ си держеше

И на Марко на рамо наметна —

Живъ Марко та у руке улове;

Пишти Марко, ка’-то люта змія,

Никой нема, Марко да се отме.

115 Дочулъ го е х̔айдукъ дебелъ Новакъ

Одъ висока Качи́нова града:

Справилъ си нему добра коня;

Тергналъ си е по бѣли друмове,

Право ойде и право ги стигнá,

120 На А̔рапинъ тихо говóраше:

«Фала тебѣ, церна Арапина!

Каде карашь Марко-те юнака?

Знаешь ли ме-мене и познавашь?

Кой самъ юнакъ, одъ коя самъ града?»

 

 

381

 

Слѣдовалъ, вѣроятно, отвѣтъ Арапина; но сказитель опустилъ его. На отвѣтъ Арапина отвѣчаетъ юнакъ Новакъ:

 

125 «Не ме викатъ Марко доберъ юнакъ,

Налъ ме викатъ х̔айдукъ дебелъ Новакъ,

Одъ висока самъ Качина града;

 Чемъ да ферлимъ, чемъ да те удáримъ:

Мытна вода какво порой нóси,

130 Така тебе бѣдá че однéсе».

А онъ си му тих̔о говóраше:

«Ферляй, ферляй, х̔айдукъ дебелъ Новакъ!

Ако можешь мене да утепашь,

Х̔арамъ да е кральство, што кралювашь,

135 Ако немошь мене да утéпашь,

Да ти видимъ, што юначство имашь!»

Тергна-ферли х̔айдукъ дебелъ Новакъ

Со-съ негово лѣпо шестоперче;

Богъ да біе церна Арапина!

140 Завертелъ е дервишко дерведже,

Шестоперче на странá отидé;

ферлилъ х̔алка [1] и него улови.

Тойги стави до два юнаци;

Тія пиштатъ ка’-то люты зміи,

146 Дочуло ги Новаково детé,

Дете му е Груица-детенце;

Справило нему е добрá коня́,

Тергнало одъ свои́ дворóве,

Право терчи на бѣли́ дрýмове,

150 Право срѣшна и право го пита:

«Богъ те било, церно Арапино!

Каде х̔одышь и кадé си х̔оды́лъ?

И си фаналъ двамина юнаци?

Дошелъ ли си е до моя-та ракá,

 

 

1. Петля.

 

 

382

 

155 Да ме видишь, да я кой самъ юнакъ,

Кой самъ юнакъ, одъ коя самъ града?

Не ме викатъ Марко Кралевиче,

Не ме викать х̔айдукъ дебелъ Новáкъ,

Но самъ язе Груица—детенце,

160 Одъ висока самъ Качина града;

Да видишь ли мое шестоперче!

Мытно вода каде порой носи,

Така ты-зи у бѣдá че ойдешь».

А онъ-ти му по ти оговóри:

165 Богъ те било, Груице—детенце!

Х̔арамъ, што кральство кралювашь,

Ако немошь Арапинъ утепá».

Ферли дете съ леко шестоперче.

Богъ да біе церна А̔рапина!

170 Завертелъ е дервишко дерведже

И буздоганъ нá страна óтиде,

Ферди синджиръ и него ýлови.

Той станах̔а троица юнаци;

Тія пишта, ка’-то люты зміи.

175 Дочух̔а ги Новáкови децá:

Исправих̔а них̔ни добри́ кони́,

Излезнах̔а, и нихъ си е фаналъ,

Фаналъ е церна А̔рапина.

Той станах̔а петина юнаци;

180 Тія пишта, ка’-то люты зміи.

Ка’ ги дочулъ Янко доберъ юнакъ —

Той е Янкулъ одъ равно Косово —

Янкулъ дочулъ одъ негови́ дворы,

Че дружина у руке фанеты;

185 А Янкулъ е юнакъ надъ юнаци,

Че да ида, дружина да отме.

Той е ошелъ, и онъ си е фанатъ.

 

 

383

 

Той станах̔а шестина юнаци;

Тія пишта и си са ожаловатъ.

190 Богъ да біе церна Арапина!

Ни ги пита, ни имъ добрé чини,

Право верви́ по бѣли друмове,

Право д’ иде на Стамбола града,

Да ги кара при царь султанъ Муратъ.

195 Дочуло е Секуло—детенце

Одъ высока града Іоргáнииа;

Седѣло е дете у одаи́,

Одъ врати му гласи достигная,

А детѳ се чудо му чудило, —

200 Я вечера, а гласи дости́гать;

Той си мои́ братя улóвены,

Мои́ братя и моя дружина;

Може, да са на зло начинеты;

Я да идемъ, егá да ги отиемъ;

205 Не че можемъ со-съ моя силама,

Я да платимъ деветъ летургіи,

Можемъ тогáй брáтя да одкýпимъ.

И станало и коня стегнало,

И тергнáло и си е отишлó,

210 И скепо си е летургія плати́;

Право стигнá негóвы-те дружины:

И тамо е церна Арапина,

Живъ ги фанали [1]

И живъ ги кара,

215 Тай са близа до Стамбола града;

И надалекъ робье заробены.

Ка’-то стигнá Сéкула—детенце,

Оддалéкъ е онó исокáло:

«Богъ те било, церна Арапина!

 

 

1. = фаналъ + и

 

 

384

 

220 Пуштай ты-зи той моя́ дружина!

Ни се фалимъ—ни юнагство имамъ,

Ако, може, Господъ да помóгне,

Ты че знаешь и люде че видать!»

Тергна, ферли съ дека буздогана;

225 А е ферли́лъ, а го е удари́лъ,

Исферлилъ го низъ синë-то сѣдло,

И онъ падна на церна-та земня;

Што ми прешло Сéкула-детенце,

Тергнало е сáбля дипленица —

120 Диплело е дванаесы диплë,

Носило е у десна пазуха;

Отпуштило е шестина юнаци

И думáло Сéкула-детенце:

«А̔йде напредъ, церна А̔рапине!

235 Каде ч’ идешь, каде че не водышь?

Да и́машь ли мѣсто, дека д’ име,

Дека д’ име, дека че не вóдышь?»

А̔рáпинъ му се чудомъ учудило:

Дека д’ иде, дека го воды?

240 Нима д’ иде, нима да го воды.

Земало е Секула-детенце,

Везело е на Арапинъ глава

И ошлó при царъ султанъ Муратъ,

И ну тих̔о говóраше:

246 «Фала тебѣ, царъ султанъ Мурате!

Мошь честыти да быдышь!

Ты ми прашташь церны А̔рапины,

Та да лова насъ по земни́-те,

И да х̔ода и назе да лова,

250 А ние сме и па оште живи —

Братъ по брата и нече да умре;

Я семъ отелъ шестина юнаци,

 

 

385

 

Я семъ седми кодъ тебе семъ дошелъ,

Да ми кажешь, даль ги ты-зе пратышь?

255 А царь-си му по ти оговори:

«Фалá тебѣ, Секулó-детенце!

Я те знавамъ за мое-те чедо

И за тебе нигде душа немамъ;

Ты-си дошелъ, да ми-мене жалишь;

260 Я не знаемъ церна Арапина,

Ни ме питай, кадé си х̔óды,

Ни го знаемъ, ни го попознаваиъ,

Дали има негде А̔рапины;

Я да пойдемъ, я че ги утéпамъ».

265 Той му дете по-ти оговори:

«Фала, дару, мошь честитъ да быдешь,

Я погледни на мóя-та коня

И погледни у мои бисаджи,

Што ти носимъ глава, да си видишь:

270 А дали глава за ферлянье?

И дали е, цару, непознавашь?

И дали чешь, цару, да си думать?

У тебе е дума изпуштена,

Ты чешь, цару, одговоренъ да си́;

275 Я семъ сраменъ, и срамо загýбихъ,

Я чемъ сега право да си кажемъ:

Че те губимъ, ако да си сáкамъ».

А царь му-се тио говораше:

«Э Секуле, Секуле-детенце!

280 Мои-те са дарби найголѣми:

Колко сакашь, толко че те даримъ».

А Секула ти оговораше:

«Богъ те било, цару, е честиты!

Ни те знаемъ, ни те попознаемъ,

285 Ни че ишгемъ, тебе да погубимъ;

Я избавихъ шестина юнаци,

 

 

386

 

Избави́хъ ги и ги познавамъ,

Ни ги сакамъ, мене да се кажать,

А то нели, царо, да те гýбимъ».

290 А царь му е ти оговóраше:

«Э, Секуле, Секуле—детенце!

Ты ме знаешь, язе колко можемъ;

Ты да сакашь, ты че ме погýбишь;

Молимъ ти се, не дѣй да ме погуби».

295 — «Дарба имашь живóтъ и здравье».

 

 

№ 165.

Трен. окр., с. Бабица; 28 ноября 1879 г. записана со словъ 10-тилѣтней дѣвушки Христины Стоянчевой.

 

(тоже).

 

Марко гради деветъ задужбине —

Ни питуе цара, ни визира.

Па се дочу до честита цара.

Пупгги царо до деветъ талáле;

5 Талали виче по Будима града:

«Кой се може юнакъ наванати,

Да си ване Марка Кралевича,

При мене живъ да докара,

Че му дадéмъ Босна-Сарай,

10 Че му дадéмъ двѣ азнаина».

Богъ да біе церну Арапину!

Наванусе цернá Арапина

Наванусе—да га Богъ убіе!

«Давай цару-што че ми дадешь?

15 Да я нечу Босну-Сараю,

Што не ража ни дьрва ни каминъ».

Далъ му царькъ три азне иманя.

Богъ да біе цернý Арапину!

 

387

 

Ка’ отиде на нови пазаръ,

20 Та си купи руо калудерско,

И си купи капу калудерску,

И си земе кни́ге старовремске,

Па си пойде презъ пóле широко.

Óдалекъ га Марко согледáло:

25 «Назадъ, назадъ, цернá Арапина!»

Арапинъ си Марку говóраше:

«Тако д’ Бога, Марко Кралевиче!

Да я несамъ цернá Арапина,

Нели самъ цернá калудера;

30 Я ме води деветь задъжбине,

Да осветимъ деветь задýжбине».

Не сѣ́тисе Марко Кралевичъ —

Излыжи га церна Арапина;

Уведе га у деветь задужбине.

35 Проговóри цернá Арапи́на:

Тако д’ Бога, Марко Кралевичъ!

Я наведи ми твою рýсу глáву,

Да осветимъ твою рýсу главу,

Па тагая че церкве да осветимъ».

40 Навело е Марко Кралевичъ,

Навело е тýю русу главу;

Богъ да біе церну Арапи́ну!

Вади ключе одъ сенджире,

Та ýкова Марка Кралевича:

45 На ноге му три ситна синджія,

На руке му деветь букадія.

На гушу деветь куладія —

Ýкова Марка, Кралевича,

Уковало га и покарало.

50 Писнуло е Марко Кралевичъ,

Писнуло е, колико се може.

 

 

388

 

Дочу си Янко одъ Косова;

Янко дума на стару майтю:

«Леле мале, леле стара мале!

55 Писъкъ иде презъ поле широко,

На гласъ му е побратимъ Марко.

Янко си е коня́ посправило,

Постéгнуло до деветъ колана,

Узело тешка топузина,

60 Узело лыса бугдозана,

Та пристигна цернý Арапину:

Пуштай, пуштай Марко Кралевичъ,

Че те удри(мъ) меджи церны́ очи,

Че накарамъ три пéды ý земь!»

65 Проговори цернá Арапина:

«Вьрляй, вьрляй, жалба да не ти е!

Таманъ толко и за тебе алка има».

Тамань товá думу издумáлъ,

И нега у алку турило.

70 Писнали се двамина юнака

Писнали се, колико се може.

Дочý ги айдукъ Дебéлъ-Новáкъ;

Айдукъ дýма на стару-ту майтю:

«Леле мале, леле стара мале!

75 Много писакъ преко поле широко —

Едно си е Марко юнакъ,

А дрýго-то Янко одъ Косова».

И онó е коня́ посправи́ло:

Постегну до деветъ кóлана,

80 И узело тежка топузи́на,

И узело лька бугдозана,

Та присти́гну церну Арапину.

Проговóри айдукъ Дебелъ-Новáкъ:

«Тако д’ Бога, цернá Арапина!

85 Пущай, пущай двами́на юнака,

 

 

389

 

Че те удри́мъ меджи церны́ óчи,

Че накарамъ три педы у земи».

Одговáра цернá Арапина:

«Вьрляй, вьрляй, жалба да не ти е»!

90 Тамань, това думу издумало,

И нéга у алку тýрилъ,

Писнали су троица юнака,

Писнали су, колико се може.

Дочу ги Груя вреденъ ю́накъ.

95 Груя дума на стару-ту майтю:

«Леле мале, леле старо мале!

Много писахъ презъ поле широко —

Едно си е Марко вреденъ юнакъ,

Едно си е Янко одъ Косова,

100 Я третье-то айдукь Дебелъ-Новáкъ».

И онó е коня́ посправи́ло,

Постегнуло до деветъ колана,

И узело тежка топузина,

И узело лька бугдозана;

105 Пристигну цернý Арапину:

«Пущай, пущай троица юнака!

Че те удримъ меджи церны очи,

Че накарамъ три педу у земи».

— «Вьрляй, вьрляй, жалба да не би ти,

110 Да не би ти жалба останала:

Тамань толко и за тебе алкá има».

Тамань товá дума издумало,

Удри нега Груя вреденъ юнакъ,

Та накара три педы у земи,

115 Та опущи троица юнака.

 

 

390

 

 

№ 166.

Вранскій округъ, с. Мачкатица; 3 марта 1880 г. записана со словъ Ильи Николина.

 

(тоже).

 

Марко правя триестъ манастира

У Приморьѣ мѣсту питоміѣ;

У ни пóпне деведесé звоне,

И набави триесъ калýдера

5 И тридесетъ дяка самоука.

Па кадъ буде у петекъ—у ютро,

Онъ обори деведесéтъ звоне,

И пѣвали тридесетъ калýдера

И тридесетъ дяка самоука;

10 Туй не смѣю ити турци у джаміе;

Тежка тужба на цара оти́де:

«Чуешь, царе, самъ честиты царе!

Марко прави триестъ манастира,

У ни попне деведесé звоне,

15 И набави триесъ калýдере

И тридесетъ дяка самоука,

Па, кадъ бива у петекъ—у ютре,

Кадъ пойдо у джаміе

Онъ обори деведесé дзвóне,

20 И пѣвау триесъ калýдера

И тридéсетъ дяка самоука; .

Туй не смѣю у джаміе ити».

Онъ му прати неколико войско,

Па му рушу триестъ манастыра,

25 И погубу триестъ калýдера

И тридесетъ дяка самоука.

Той, ми, дóчу Марко Кралéвиче;

 

 

391

 

Па узъяне Шарца добра коня,

Право иде у При́морье добро;

30 Та, ми, виде негóве-те штете;

Право иде у бѣла Стамбола,

И уиде цару у двóрове:

Побѣ шаторъ цару у дворове,

Побѣ коне у леди́ну;

35 Па приверже Шарца добра коня,

Па изи́де цару чести́тому —

Бѣле руке до лакти зáузви,

Церны берке на раме набáци:

«Кажи, цару, кудъ е мое благо?»

40 Туй се стаде царе измацине,

Али Марко ближе примацине;

Дойде царо до дýвара —

Па, ми, беркну у свильни джепове,

Та извади стотина дукáта:

45 «Иды, Марко, у нове меане!

Докле піешь стотина дуката,

Тю ти правимъ триестъ манастира

И у нима деведесé дзвóне,

Набавити триесъ калýдера

50 И тридесетъ дяка самоука;

Све тю твое благо такó да наравнамъ,

Какó што е било;

Саль немой, Марко, цара да погубишь».

Све му царо, есте, напрáвио,

55 И Марко го не е погýбио.

 

 

392

 

 

№ 167.
Село Лешко, Джумалійск. окр.; 17 дек. 1879 г. записана въ селѣ Скрино со словъ старушки Авдотьи (Авдоча) Николицы.

 

(По порученію Гины Латинина, Марна захватываютъ въ плѣнъ).

 

Канилъ Марко госте Светогорци,

Каниль съ Никулъ денъ.

Отъ се има Марко, да е гости,

Ошге нема рыба моруна.

5 Креналъ Марко на риба да иде,

На срѣшта му Гина Лятинина

И со-съ нея трои́ца Лятине;

Оддалекъ му вѣра процураа,

Одблизу му майка споменаа;

10 Извади се леки боздогана,

Та погуби троица Лятине;

Одбѣгала Гина Лятинина,

Одбѣгала, та отишла цару на индату,

Та пратила за Марко Кралевите,

15 Да го найдатъ, да го фанатъ,

Те погуби́ мои-те дружи́на;

Па пратих̔а на Маркови двори,

Та фанах̔а Марко Кралевите:

Ойдоа цару на индата;

20 Не го губи царо Марко Кралевите,

Но го тури младо азнатарьче:

 

 

№ 168.

Трен. окр., с. Бабица; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(Марко Кралевичъ убиваетъ Мусу кеседжію).

 

Яши Марко коня шаренога,

Та си шета по люте крáине,

Та си тражи Мусу кеседжію́.

Шеталъ си е три́ дни и три ночи,

5 Та па-й се га дрéмка оборила;

Якъ конь нега изъ-подъ себе везе;

Та говори Шаренога конь:

«Дигъ се, Марко, дигъ се—

 

 

398

 

Да би се не дигалъ!

10 Каквá ала у срѣчу не иде;

И Марко си е тагай обудило,

Тагай си е на коня говорило,

И па-й се Марко устрашило:

«Леле коню, леле шаренога!

15 Напредъ да идеио, млади че ги́немо,

Над-задъ че вратемо, люде че ны смѣю;

Айде, напредъ да и́демо —

Каквó Богъ помáга».

И усрѣче Муса кеседжія.

20 Марко си е говóраше:

«Добра срѣча, Мусо кеседжіë».

— «Далъ Богъ добро, непознанъ деліë!

Какво шеташь узъ тесне клисуре?

Дали знаешь, Марко де-ка си е?»

25 — «И ты ли си Марка непознавашь?

Съ Марка думашь, Марка не познавашь!

Я самъ пошëлъ, тебе да се оби́деме;

Де, вьрляме льке буздоане.

Вьрлилъ Марко лька буздоана,

30 Маркова-та се стропила;

Вьрляли си тежки топузи,

Маркова са стропиль;

Па си се вануше у юнáчке руке:

Борили се три дни и три ночи,

35 Марко си е оздолье пáдло,

Марко си ока и па-й вика:

«Леле виле, леле самовиле,

Леле мое посестриме!

Дéка сте, тука да сте,

40 Да видите Марка!»

Долетели виле-самовиле;

И онé му шепнуло на десно-то ушé:

 

 

394

 

«Да куде су те потайни ножеве?

Та убоди Мусу кеседжію».

45 И онó извáди потайне ножеве,

Та убоде Мусу кеседжію;

Та си умре Муса кеседжія;

Па не може Марко да се изверне:

Те, си идý млади кириджіе;

50 Óкаю виле-самовиле:

Э, вие, млади кириджіе!

Та сѣ́чете си́рове кюскіе,

Да се дигне Марко Кралéвиче».

Насѣкли су сирове кюскіе,

55 Отверлили Мусу кеседжію,

Та се диже Марко Кралéвиче.

Та распрало Марко Мусу кеседжію,

И си найде двѣ сéрца у Мусу:

Едно се борило и преборило,

60 А другó-то, таманъ, се разгрѣвало.

 

 

№ 169.

Соф. поле, с. Чепинци; 2 февр. 1880 г. записана со словъ Атанаса Микинецъ.

 

(пересказъ).

(Марко въ адріанопольской темницѣ; его бой съ чернымъ арапиномъ).

 

Ферлили Марко Кралевича у Ядрена града голѣма;

У апасъ девегъ годинъ сѣдéлъ.

Царь зная́лъ, че е Марко поги́налъ.

Излезла церна А̔рапина,

5 Па си посилила—на царь х̔азни запира.

Па се чуди царь, што да чини,

 

 

395

 

Што да чини со-съ а̔рмазанина;

Пушти телалъ по Цариграда:

«Кой се найме а̔рмосанина да погуби,

10 Царь му царство дава».

Баялъ се турчинъ Мехмедъ барьх̔тарь:

Сабралъ петъ стотинъ души млады юнаци,

Та отиде а̔рмаса да погуби.

Онъ бѣше у Ямбола града:

15 На голѣма диванá высóко сѣдеше;

Ка’ виде, да идатъ юнаци да губатъ него —

Онъ бѣше на танки бѣли донове [1] —

Ка’ ги виде, а имъ оддалекъ дума:

«Не при́дете петъ стотинъ юнаци,

20 Жалъ ми е, млады ше гинете».

Юнаци това нештех̔а да слушать,

Право кодъ него ойдóа;

Онъ стана на нодзе,

Одкачи сабля френгія,

25 Па слезна доле на земня:

Та се заверте налѣво, надесно,

Та си погуби петъ стотинъ юнаци;

Туку остана Мехмедъ барьях̔тарь,

Него си живъ улóви,

30 Та го на конъ качи —

Нодзе му заклопи подъ конъ,

Рацѣ му назадъ везá,

Па го на царь запрати,

Да види царь Мехмедъ-юнакъ.

85 Когá кодъ царо отидé,

Царь Мехмеду дума:

«Фалимъ тебе, Мехмедъ барьях̔тарь!

 

 

1. Подштаники.

 

 

396

 

Камо ти петъ стотинъ млады юнаци?»

А Мехмедъ дума на царь:

40 «Нели я ти дойдохъ? за юнаци не питай».

Тога се сети царь за Марко Кралевичъ:

Да бѣше Марко оште живъ,

Онъ ште А̔рапинъ погýби.

Излезна една баба, та каза,

45 Че е живъ Марко Кралевичъ,

Ама у Едренѣ апасъ деветъ годинъ.

Царь пушти улакъ [1], да го доведатъ.

Когá отидох̔а кодъ него —

Онъ душа има, сила нема;

50 Аберджіи кажатъ на Марко:

Я х̔айде, Марко, да станешь!

Че те царь óка».

А Марко нимъ дума:

«Я душа имамъ, сила немамъ,

55 Сила немамъ да ида»;

И улаќъ се вернá кодъ царь и дума:

«Марко душа има, сила нéма

Кодъ тебе да дóйде»;

А царь на улакъ дума:

60 «Скоро на конъ да го донесете!»

И они се скоро вернах̔а,

Та го на конъ донесох̔а.

Царь дума на Марко:

«Знаешь ли, Марко Кралевичъ,

65 Зашто те на конъ донесóа?

Знаешь, Марко, я те носимъ

Бой да біешь».

Марко на царь дума:

«Цару честиты!

 

 

1. Вѣстникъ.

 

 

397

 

70 Мертва душа бой біе ли?»

Царь на Марко думаше:

«Каквó да чиниме сегá?»

— «Да ми дадешь мух̔летъ еди́нъ мѣсецъ,

И да мé х̔ранишь овчë месо,

75 Ялово отъ три годинъ,

И да ме поишь вино троегодско».

И царь го храни мѣсецъ време

Овчë месо ялово.

Царь дума на Марко тогай:

80 «Каквó да чиниме сега, Марко?»

Онъ каже: «я мóга, ама конъ не мамъ».

Царь каже: я конé имамъ;

Влезни у ях̔аръ, та и́збери».

Марко у ях̔аръ влезнá, конъ да избере,

85 За Марко конъ немало;

И́злезна, та на царь дýма:

«Цару честиты!

Да пуштишь телалъ по Цариграда,

Че ште Марко да свирне;

90 Никой да се не уплаши;

Ако ми е конë живъ,

Онъ ште дойде».

И Марко излезнá, та свирнá;

Конë му бѣше у Едрене воданоси,

95 Ка’-то го конë чу,

Онъ се низъ рацé отамнá,

Та кодъ Марко отидé;

И онъ бѣше герчавъ [1] конь.

Марко дума на царо:

100 «Цару, да ми дадешь дваесе дена,

И конë да ми х̔ранишь ечмикъ троëгодски,

 

 

1. Тощій, исхудалый.

 

 

398

И да го пóишь цернó вино».

И царь го храни дваесе дéна

И пои го вино троëгодско.

105 Тога е Марко на коня качи́,

Та отидé на Ямболъ града,

А А̔рапинъ а̔рмасанъ тамъ не маше;

Него казаха на друга касабá.

Марко пойдé, кодъ него д’иде,

110 Та го срѣшна на стрѣдъ патъ:

А̔рапинъ му оддалекъ о̔ка:

«Не иды на срѣшта, курвино копеле!

Че ше младо да загинешь»!

А Марко му думаше:

115 «Несамъ курвино копеле,

На самъ Марко Кралевичинъ!

Стой на бѣлекъ, курвино копеле!

Я да ферлямъ, я да ферляшь».

Наферли Арапинъ Марко да убіе,

120 Марко зададе зенгія,

Топузъ у зенгія удари;

Когá ферля Марко со-съ топузина,

Марко Арапинъ у рака го улóви;

Тога придох̔а еди́нъ до единъ,

125 Па слезнах̔а съ коне, да се зборих́а;

Та се три дни бориа;

Па тратна Арапинъ Марко;

Сѣдна Арапинъ на Марко,

Да обчини малко,

130 Па послѣ да го сѣче;

А Марко се имаше силе

Сила со-съ самовила:

Тогае Марко пословечки засвири:

«Вило-самовило!

 

 

399

 

185 Де-ка да си, кодъ мене да си»;

Она бѣше у церно море

У церно море на стрѣдъ, на Ада.

Ка’-то го чу вила-самовила,

Она со-съ силень облакъ кодъ нихъ отиде;

140 Та па на Марко дума:

«Я тебе, Марко, думала,

У света недѣля бой да небіешь;

И сега тю да те куртулиша;

Ты кажи Арапину, облакъ да погледне,

145 Па извади ножь, та го рáспори

Одъ гочкуръ до бѣло гърло.

Учинилъ тако Марко Кралевичъ,

И распрá Арапинъ одъ гочкуръ до бѣло гърло;

Та падна мьрша на Марко,

150 Та три дни не можé одъ него да излезне;

Па минах̔а лудье ябанджіи,

Та Марко одъ мерша извадих̔а.

 

 

№ 170.

Село Бабица, Тренскаго окр.; 18 ноября 1878 г. записано со словъ Дëши Тодорова.

 

(Марко Кралевичъ убиваетъ дѣвушку Арватку).

 

Юнаци у ловъ пойдоше,

Та отоше у гора зелена;

Настануше презъ поле широко.

У полѣ се нешто побелѣло;

5 Бутна коня Реля Крылатица;

Ка’ отиде, тамо види:

 

 

400

 

Што се белѣело,

Оно било перо пауново;

Онъ тада узелъ е перо да забоде,

10 Алъ едва пéро до колѣна диже.

Ете иде Дена-дзвездаліа;

, И онъ узé пéро да забодé,

И едва пéро до пóяса диже.

Те стиже Дина-Арнауче:

15 И онъ узе перо да забоде,

Едва перо до рамена диже.

Кога стиже Марко Кралевичъ,

Онъ е перо за калпакъ забоде. —

Па подоше презъ поле широко.

20 Пресрѣте га Арватка девойтя,

Та си сверте тіе тріести дружина:

«Зашто мене перо забодоше,

Нели ми се перо оставило?»

Одкара ги у града Маджара,

25 Затвори ги у кале маджарске.

Затворила се триесъ юнака,

Лежали су три недѣли дана:

Ни имъ дала воду да пію,

Ни имъ дала лѣба да рýчаю.

30 Па послѣ е продумала.

«Лежте, лежте, триестъ юнáци,

Одъ-заране пресвета недѣля,

Я че са-съ васъ Великъ-день да правимъ.

Уплашисе Марко Кралевичъ:

35 Та си прейдé презъ кале маджарско;

Онъ пройде и коня си преведé;

Испипггаше триестъ дружина:

«Леле Марко, леле Кралевичъ!

Ега Марко и насъ си пренесешь,

40 Да пренесешь презъ кале маджарско».

 

 

401

 

Превелъ си е триестъ дружина —

Ни преведе и конѝ преведé.

Па тагай се на кони качели.

И доръ да се зазоре,

45 Три конака мѣсто утекли,

Осевеуше на шарены мосты;

И тогай Марко продумалъ:

«Чуйте мене, триестъ юнаци!

Че ме стигне Арватка девойтя,

50 Че ме стигне, [да ю Богъ убіе!]

Айде вие да бѣгите,

Я че станемъ божя прослятина,

Конь ме криви, и я семъ невидимъ,

Та че седи́мъ на шарены мосты:

55 Кой че мине, зá Бога че сакамъ».

И отоше си триестъ юнаци;

А остане Марко Кралевичъ,

Остане божя прослятина,

Та си пусти коня крввога:

60 Конь му криви, а Марко не види.

Ете иде Арватка девойтя,

Па на Марко по ти оговори:

«Добрó ютро, божë прослятино!»

А Марко тага одговорилъ:

65 «Богъ помага, непознанъ деліë!»

Продумала Арватка девойтя:

«Чуешь мене, божë прослятино!

Далъ минаше триестъ юнаци?»

Продумала божá прослятина:

70 «Еве стана три недѣли дена,

Какó сѣди́мъ на шарены мóсты,

Ни́ко нема тука да си мине;

Конь ми кривы, а яси невидимъ;

Коня́ пушти(хъ) по желена лужья,

 

 

402

 

76 Па немогу коня да се найдемъ,

Да си идемъ, лѣба да се трáжимъ».

Тагай слеже Арватка девойтя,

Тай му найдé тогъ кривого [1] коня;

Укачила божя прослятину.

80 Па си пойде Арватка девойтя,

И продумала на боже прослятину

 «Карай коня́ кри́вога,

Да те водимъ у града Маджара,

Да ти дадемъ лѣба да си ручашь».

85 Напредъ кара Арватка девойтя,

А по нëй божя прослятина:

Извадила божя прослятина

Изваднла саблю изъ-подъ мишку,

Та пресѣче Арватку девойтю;

90 Онъ пресѣче, она не усѣче,

Саде си ëй душе продумала:

«Што мене, што серце прогри́зуе».

А Марко тагай-си продумало:

«Разъиграй си коня Пеливана,

95 Та да си дзенгіë цели́вашь,

Тебе че си серце уздравéе».

Разъиграла коня Пеливана,

Навела се да цели́ва дзенгíю

И тагай се мома раздвоило:

100 Половина на земи паднала,

Половина на коня́ остала.

Погубилъ така Марко юнакъ

103» Славну Арватку девойтю.

 

 

1. Sic.

 

 

403

 

 

№ 171.

Трен. окр., с. Баба; 7 февр. 1880 г. записана въ селѣ Василевци со словъ Гиги Тричкова Вирьянова.

 

(Въ поминъ ей Марко строитъ церкви).

 

Марко шета по гóра зелена,

Та си гради тежке задушбине,

Церной гори бѣли манастири,

У полѣ церква Раваница,

5 И надъ воде широке тюпріе,

По друмове чешме шалдерваны [1].

Питуе га своя стара майтя:

«Кому, синко, тежке задужбине?

Даль ги градишь тебѣ на юнашство,

10 Ель ги градишь майци и пай башты?»

— Ни ги градимъ мене на юнатство,

Но ги градимъ Арватки девойке:

Затворенъ самъ граду Арватину,

Та самъ лежалъ за деветъ година;

15 Верло ми си, майко, додеяло,

Лежаючи у тевна зендена;

Тамо сѣды́ Арватка девойка

И говори:

«Узетешь ме, Марко Кралевичу?

20 Я украднемъ ключе одъ тевнице,

Да бѣгамо у гóра зелена.

Пай се чуди Марко Кралевичъ,

Што да чини Арватки девойки, —

Па я казалъ: «узечю те, Арватко девойко!»

25 Па окрадла ключи одъ тевницы;

Та побѣгли у гора зелена.

 

 

1. Пестрый.

 

 

404

 

Поболѣсе Арватка девойтя,

Та лежáла три дни и три ночи,

Па умрела Арватка девойка.

30 Нëй си градимъ тежке задушбины:

Церной гори бѣли манастире;

И у полѣ церкве Раванице,

И по длъге воде широке тюпріе,

34 И по дрýмове чешме шалдерване.

 

 

№ 172.

Трен. окр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ Пеши (Петра) Тодорова.

 

(Марко Кралевичъ убиваетъ Крипу самовилу).

 

Одé Марко цéркве Раванице,

Да си зима чесна почеснина.

Кагá ойдé церкве Раванице,

Церква си е затвóрена,

5 Калуджера пословочке зборую у церква:

«Проклетъ да си Марко Кралевичъ,

Кой-то направилъ церкве-те,

Па назадъ не повернýлъ,

Кой направилъ той голѣ́ми мосты —

10 И на мосты сѣды Крипа самовила

Сѣды и баждарлàкъ зи́ма».

Тагай си Марко повернуло,

Та отидé на голѣ́мы мóсты.

Сегледа га Крипа самовила:

15 «Бога тебе, незнано делíë!

Да оштъ отъ тебе баждарлакъ да зимамъ —

Да ли отъ тебе десно око,

Яль одъ коня нога десница».

 

 

405

 

А Марко мычи, за пусаке держи;

20 Па подритне коня́ Шаренога.

— «Бога тебе, Марко Кралевиче!

Та ты ли си, курвино копило?»

Па-й Марко мычи, за пусаци держи.

— «Бога тебе, Марко Кралевиче!

25 Я чу тебе три бильтя аризамъ:

Една бильтя—кудъ погледнашь,

Тамо да си видишь,

Друга бильтя—кудъ помислишь,

Тамо да си стигнешь,

30 Третья бильтя, да те роды

Да те роды мужко дете».

А Марко си по тія оговóри:

«Кудъ помислимъ, тамо си стизамъ,

Кудъ погледнемъ, тамо се видимъ;

35 Ако има одъ Бога даръ,

Че се роды мужко дете.

Да те питамъ-кой ти рече,

Да узимашь баждарлакъ на голѣмы мосты?»

Тамо ю стиже, тамо ю сѣче;

40 Па си тури главу у зобнице.

Па отидé церкве Раванице,

Та подритна и óтвори церкву-ту.

Тагай улезе у церкве богомолство;

Та си узима чесна почеснина;

45 И каза си на негóви калуджери:

«Зашто затварате церкву Раваницу?

Како самъ ю направилъ,

Не самъ дóшелъ да узимамъ

Да узимамъ чеснá почеснина;

50 Кадъ дойдо сега, да си зимамъ

Да си зимамъ чесна почеснина,

Вие сте церкву затвориле?»

 

 

406

 

Оттагай калуджере Марку говориле:

«Да ты ли си Марко Кралевичъ?»

55 — «Я самъ Марко Кралевичъ!»

Тагай сегá Марка причестили.

И Марко по тія оговори:

«Бога тебе, церни калуджере!

Имате ли зоба, коня да назóбите?»

60 И оны́ идоше—коня назобише:

Та узеше торбý—зобницу,

Найдоше главу у зобни́цу.

Тагай су се калуджере освободиле,

Деветъ дена на зіяветъ держали

65 Держали Марка Кралевича.

 

 

№ 173.

Село Ястребецъ (бывшее въ Вран. округѣ) въ Арнаутлукѣ; 5 марта 1880 г. записана со словъ Мили́сава Стеванова Румене въ с. Герделицѣ.

 

(Чудесное сѣмя двухъ золотыхъ яблокъ, данныхъ юнаку Марку дѣвицею).

 

Давала момац Марку:

«На ти, Марко, двѣ златне ябуке!

Да ги ѣдéшь у Едрене града,

Сѣмте сушишь на ясно слунце, —

5 И да ги посáдышь цару до чадера;

Па те никне и да расне,

Па те расне и берго [1] порасне;

И царь че се чуди, какó берго рáсне;

Порасне и цвѣтье отье да цевти —

10 Много тье цевти, а мало тье одержи,

И царь тье се да чуди —

Да одержи двѣ ябуке

 

 

1. Вм. берзо—борзо, скоро.

 

 
407

 

Одъ-благе преблáге я́буке;

Царь тье ѣдé мéзе со-съ ракìю,

15 Па тье чудомъ че се чýди,

Што су толко блáге:

Какво благо царь не ѣлъ,

Той найблаго изишло».

Учинило тако Марко юнакъ.

20 Па си лежи царь да спава:

Мало спая, много сенувая —

Великъ се сенекъ санувалъ,

И сенъ му лѣпо приказалъ:

Да има Марко мóму запрóсену;

25 Па кадъ пошелъ Марко у войску

У войску цару на пóмоть,

Та му мома те ябуке дала,

И онъ е сѣмте посадилъ.

 

Сказитель не могъ все въ порядкѣ передать, и въ концѣ сказалъ: «Щто растете ябуко, мома радуваше се; а што цевтеше, она надаше, да е близу свадба. Амо Марко забавише. У сенекъ царь видѣлъ и дозналъ, да е то чудо голѣмо, и рекалъ: кой има мому запросену, недонесену, да иде домъ, даправи свадбу. И отишелъ Марко да прави свадбу.

 

 

№ 174.

Лесков. окр. (въ Сербіи), село Рѣпниште, входящее въ область такъ называемаго Дервена; б марта 1880г. записана со словъ Веселина Маркова.

 

(пересказъ) [1].

(Татаре, посланные матерью Марка юнака, освобождаютъ его отъ янычаръ-турокъ).

 

Дигасе Марко Кралевичъ Турчина да разбіе; дигаюсе Турци-я́нычары, семдесé Турци-янычары. Рекне онъ: Те, да улазимъ

 

 

1. Сказитель не могъ передать мнѣ въ стихахъ и со всѣми подробностями.

 

 

408

у васъ. Кадъ улегоа у Турци—янычары, они го упоили, па верзали и се уснѣнуясе: «Э, Марко юначе! Што те е дóбро нашло!»— «Што е нашло? «Какóвъ юнакъ, како лесно пройдехъ!»—«Э Турке! дали може човѣкъ да се откупе со-съ благо?» — Може: до-двѣ куле блага да дадешь». — Попуштите десну руку, да напишемъ едно ситно писмо, да пратимъ на свою стару майтю. Попуштили десну руку. Марко пише ситно писмо, и праты сокола на побрáтима Милютина и Илію: «Марко Кралевичъ; ютре че га бѣсу; до три кула благо майка да праты, Марка да откупи».

 

Эво, зеленъ пламенъ изъ кони излази! Што е войска иде, силна войска иде; то е иде майка Маркова: Татары пратила, да откупи мене; благо иде по ни́.—«Добро ютро, Турци—янычары! Марко ли сте лѣпо верзали?»—«Лѣпо!»—«Айде, атове да играмо—лѣво на десно сабля да завертеме». Извадили Татаре сабле, погубили Турци-янычары и извадили Марка Кралевича. — Э, добры юнаци—побратима! мене извадили изъ вѣчне муке!

 

 

№ 175.

Кюст.-Бан. окр., с. Жилинци; 5 дек. 1879 г. записана со словъ дѣвицы Домницы Карадановой.

 

(Сонъ королевы Милицы).

 

Заспала е кралица Милица,

Заспала у света недѣля,

А заспала, е сонъ видѣла,

А ставуе, а си сонъ казуе:

5 «Тако м’ Бога, честиты царе!

Каковъ семъ си сонъ сенувало —

Товей сенокъ у добрé да биде:

«Ясно ми се небо раздвоило,

Ясны дзвѣзды по земи паднáли,

 

 

409

 

10 Влахци [1] далекъ пребѣгали,

Деница-та керво огрѣяла,

Я мѣсяцо на наши дворове»;

Проговори́ честитого царо:

«Тако м’ Бога, Милице кралице!

15 Што—то се е небо раздвоило —

Нашо се е царство доверши́ло;

Што—то влахци-те далекъ пробѣгали,

То влахци—наши мили дѣ́ца,

Што деница си е керво грѣяше —

20 Ты-зи си млада удови́ца,

Што мѣсяцъ на наши двóрове —

Товá си е моя́ руса глава».

Дури дума, дума да издýма,

Долетѣли тія клети Турци —

25 Погубили честитога цара.

Останала Милица

27 Млада удови́ца.

 

 

№ 176.

Село Верба, Радом. окр.; 29 ноября 1679 г. записана со словъ крестьянина Мины Стоянова.

 

(Султанъ Муратъ вызываетъ на бой сербскаго князя Лазаря; полное пораженіе Сербовъ).

 

Што-то бѣше сербски кнезъ Лазаре,

И малъ си до четри штерки;

Оженилъ и на четири краини;

И си те изба поканилъ,

5 И поканилъ до четыра зета.

 

 

1. Названіе звѣздъ.

 

 

410

Што покани́, уси те му дойдо!

Постари айдукъ Бранковичъ,

А пóмлади Милошъ Кобиличъ,

А третіе Милана Топлика,

10 А четверты Лютица Богданъ одъ стара Русїя;

Си те су собаръ присобрали.

А што бѣше султана Мурата,

Онó е кавгá заправило:

Исписало тая бѣла книга,

15 Та я прашта на стара Сербія,

«Да му готви воиске наголѣмо,

Да ги готви за три дни;

Ако ти но войски не приготви,

Да одаде ключе одъ Призрена

20 И даде арачь одъ—седемъ годинъ».

Книге чети кнезъ Лазаре,

Книге четисо сълзи премива:

Капки капа—соври прогоруя.

Какъ го види негово-то любе,

25 Проговори тія лѣпи думи:

«Чуешь мене, добри кнезъ Лазаре!

Сака день клише преглиждашь

И се е подъ мустакъ сміяшь,

А сегá книге преглиждашь

30 И со сълзи е премивашь».

А оно ю одговора:

«Мълчи, мълчи, первнолюбице!

Богъ да біе султана Мурата!

Заправиль кавга наголѣмо,

35 Да собирамъ войски за три дни;

Ако не соберемъ войски за три дни,

Да си дадемъ ключе одъ Призрена

И да дадемъ арачь одъ седемъ годинъ».

Я онá му тія лѣпо дума:

 

 

411

 

40 «Небойсе кнеза Лáзаре!

Я исписи до четири книги,

Та ги прати на четири краины,

Та ги прати на четира зета,

Да собератъ до четыресъ илядъ войска,

45 Да си ида на равно Косово».

И оно пратиль е до четири книги,

Пратиль е на четири крáины.

Собрали му до четиресъ илядъ войски,

И ойдоʹ на равно Косово,

50 И тамо се битка заправилъ.

Што-то бѣше кнеза Лаза,

Проговори кнеза Лаза:

«Чуете ли до четира зета!

Кой-то може да битка заправи?»

55 Што-то бѣше айдукъ Бранковичъ,

Проговори айдукъ Бранковичъ:

«Я ми дадешь шесъ иляды оклóпника,

Я чемъ тебя земя да воздержимъ».

И нему онъ дáде шесъ иляды оклопника,

60 А проклети Бранковичъ!

Оно се со-съ Турчинъ сослизáло,

Да издаде стара Сербія.

А што бѣше Милошъ Кобиличъ,

Оно му дума продумало:

65 «Леле дедо, леле мили дедо!

А ты-си, бре, земя издалó:

А това е зеть одъ герчкіятъ царь;

Оти нему даешь шесъ иляды оклопника?»

Я чемъ, дедо, земя да воздержимъ!»

70 Облече Милошъ своя оклопница,

И се качи коню на рамено,

И въеднагъ пристигна на туречка войска;

И просѣче турецка война;

 

 

412

 

Кадъ просѣче турецка война,

75 Срѣтва него кьрвь до колѣна;

А надъ се оно наванъ повернáло,

Срѣтна го кьрвь у зенгїи;

И на деда по ти продумало:

«Леле дедо, кнезъ Лазаре!

80 Я самъ турецка война просѣкло!»

А Лазаръ му пó ти огóвори:

«Много ли с турéчка война?»

А оно нему одговориль:

«Ни ного, ни малко, кнезъ Лазаре,

85 Сви су то кокошкари—оризари;

Я чемъ свичко-то погубимъ».

И се качи коню на рамена;

Свичка войска погубило,

Садъ осганали шесъ иляды

90 Шесъ иляды оклопници,

Осганали со-съ айдукъ Бранковичъ;

И отишло ние да погуби,

А не могло да погуби све,

Само думу продумало:

95 «Чуете ли шесъ иляды оклопника!

Кой-то у васъ бѣлъ Мехметъ

Бѣлъ Мехметъ со-съ бѣлъ мустакъ?

Да излезне битка да правиме».

А оно е вечь сънъкъ видѣло:

100 Дека чея Турци земя да притиснуть,

И оно че се само битка прави,

Битка прави со-съ бѣлъ Мехмета,

Бѣлъ Мехмета со-съ бѣлъ мустакъ».

Одокнало бѣлъ Мехмета,

105 Бѣлъ Мехмета со-съ бѣлъ мустакъ;

Излезнало бѣлъ Мехмета,

Излезнало битка да прави.

 

 

413

 

И тогáй одказуе Милошъ Кобиличъ:

«Свершавасе наше-то царство,

110 И ви чете царство да держите!»

И соблека негова-та форма. —

И тогáй земали Турци наше царство,

Преземали всичкá Българія,

Преземали и стара Сербія,

115 Одъ петъ стотинъ годинъ

Еве стана двѣ године време,

Одкадъ се е Българія избавила;

Избавилъ е царь Алесандрія

119 Царь на стара Русія.

 

 

№ 177.

Самоков. окр.; 9 дек. 1880 г. записана въ г. Дупницѣ со словъ слѣпца Николы Млечанова.

 

(Косовскій бой).

 

(Цѣльная эпопея).

 

Вино піе кнезо Лазаро

Вино піе одъ града Крушево,

На Крушево на негове дворе

Со-съ негове до четири слуги:

5 Перви бѣше Милошь Кобилите,

Други бѣше Косача Иванъ,

По него Топлица Милано,

По Милано бано Голубано.

Сѣднаа на златна терпеза

10 Ручëкъ да ручатъ, вино да піятъ.

На кнеза Лазара чаша подадóа;

На чаша книга-то достигна

Одъ Косово пóле одъ царь султанъ Муратъ:

«Вногу тебе здравлье, кнезу Лазаро,

15 Сербски господару!

 

 

414

 

Бери войстя да се біеме;

Отъ ни е ти рая сиромашна —

Нематъ пари́ лѣбъ на деца да купать,

А камо ди на два цара миріе да давать»!

20 Кнезо книга прегледало

Прегледало и на Милошь говорило:

«Богъ те убилъ, Милошь Кобиличу!

Ты си вѣренъ и безвѣренъ;

Ели си ты одъ кобяла зацицало,

25 Одъ ристянски-те законе не разбирашь?

Ты чешь, Милошь, вѣра да издáдешь

Да издáдешь — на Турци да предáдешь

Да предáдешь — вѣра да потурчишь».

Охъ, Милоша вели-говори:

30 «Господаро, сербски кнезу Лазаро!

Ако баде тая измама одъ мене,

И мене сабля пресѣкла!»

Заклело се Милоша во-фъ посты

Во-фъ четиря посты въ година:

35 Преви посты Богородичины,

Фторы посты Божичевы,

Трети посты Великевы

И четверты посты Петровы,

И туку му и света Неделя,

40 И туку му и день Великъ-день.

«Ако биде измама одъ мене-ка,

Клетва да ме стигна —

Турци да ме загубитъ».

«Слушай мене, слушай кнезу Лазару!

45 Не одъ мене тая работа;

Но одъ твое зето Вельчë Бранковичъ —

Той се предалъ се на царь Муратъ

Предалъ се и потурчилъ се

Со сто х̔ильяды войскы:

 

 

415

 

50 Све ги облече у турски дреи,

Се паднаа Турци янычаре,

А Вельчë стана везире;

Облече го царь со златны дреи.

Ако помогне Царь Небесный,

55 Со-съ моя сила голѣма

Да ида по Косово-поле,

Да фатаютъ царь султанъ Муратъ —

Тако м’ Бога, вѣра ристянска!

Сланина му въ уста туратъ;

60 И ако фате Вельчë Бранковичъ

Ако го фате тамо,

Че му одсѣчé двѣ-те рацѣ

Рацѣ-те до лакти́-те,

Двѣ нозѣ до колѣна,

65 Отте да издава ристянска вѣра?

Сега, ако семъ живъ,

Въ рацѣ да го фанамъ.

И да стане, да иде на Косово,

Да фати(мъ) царь султанъ Муратъ».

70 И отиде Милошь добаръ юнакъ.

И речé му побратимо Косачë Ивано:

«Леле, леле, побратиме Милошу!

Ка’-то идешь на Косово-поле,

А турски не знаешь,

75 Какó зговоръ да зговóришь?

На турци селямъ да дадешь?

Моле ти се, мой побратиме,

Сѣды ты-зе на назаде;

Я те се облека у турске дрее,

80 Та че идемъ у Косово-поле,

Та че се направимъ младо янычерче;

Я знамъ турски ферсія —

На Турци селямъ че дадемъ

 

 

416

 

И селямъ че земемъ.

85 Айде, ты сѣды на назáде;

Дай ты ми коня сѣдленá,

Я те вервимъ по Косову полю

И те идемъ по турска-та ордія,

Те идемъ, да видимъ-что има?

90 Да видимъ — колко войска туречка?

Да ме чекате до шеснаесте дни;

Ако не мога, да се живъ дойде,

Та ме чекайте-на осемнаесе дни;

Не мого ли да стигне на дваéсеты —

95 Ако не мого да стигна,

Поменъ да ми чините:

Да идете, да земете отъ фурне-те

Да земете лѣбъ, за душа да раздáвате».

И стана Косаче Иванъ,

100 Облече се у турске-те дреи,

Направи се прави янычаринъ,

Та отиде по Косово поле.

Та замина презъ Сазли — тюпрія,

Та флезнá низъ Косово поле;

105 Ка’-то флезна низъ туречка ордія,

Селямъ дае, селямъ зима,

И никой го непознава

Не познава, те е сербячь;

Всѣкій го вика: «те, х̔енычаринъ!»

110 Петнаесъ дена оды низъ Косово поле,

Неможе войске да прекоси;

На шеснаестые день отиде

Отиде при зеленъ чадéръ,

Отиде при царь султанъ Муратъ;

115 И тамъ сѣдеше Вельчë Бранковичъ —

На царо везиръ стана;

Со сто х̔ильяды войскя отиде,

 

417

 

Та потурчи се — вѣра погуби;

Сички му се Турци поклониа,

120 Ка’ замина край зеленъ чадéръ;

Вельчë Бранковичъ Іована не познá,

А Іованъ Вельчë познá;

Ама нема какво кавгá да поди́гне,

Те се сами найдé.

125 Стана Іованъ, замина пре силна ордія.

А кнезо Лазарь думаше на Милоша:

«О Милоше, Милоше моя слуга,

Ты си вѣренъ и безвѣренъ!

Ты издаде земня-та, Милоше,

130 Те я потурчишь, Милоше;

Ты си прати твой братъ Іована,

Ты го прати́, та загинá на Косово;

Утре и мене те издадешь —

На Косово и я те погинемъ;

135 Я, ми, иды на фурни, Милоше,

Та, ми, купи два лѣба семида

За Іована за душа да раздáвамъ».

А Милошъ Лазара не слушаше,

Яаше коню изъях̔уваше,

140 По три паты по поли излазаше,

Да гледа на Косово — да гледа,

Дали те дойде Іовано?

На третія патъ магла се замагли

Замагли се магла у Косово —

145 Маглá идете и росá зароси;

У Милошь се серце зарадува —

Отти Іованъ живъ дойде;

И Милошь съ пусула гледаше —

Дали е живъ иде Іованъ?

150 И го виде—живъ идете,

Барьякъ въ рацѣ носеше;

 

 

418

 

Ка’-то виде го Милошь,

У срѣпгга му отиде:

И се срѣтнаха на высока моги́ла —

155 Два братя се пригернаха,

Чинія здраво, живо!

Милошь викаше на Іована:

«Леле побратиме, какво помина?

По Косово-поле, низъ тіе пусты Турци

160 Каквó замина, побратиме?

Дали има внóгу Турци побратиме?»

А Іованъ на Милошь думаше:

«Немой ми пита, побратиме!

Не се чуде, мой побратиме,

165 Какво Турци са насилéли,

Не се чуде цару, какво рани,

Но земня каквó е держи́:

Колко листя по гóра, побратиме,

До два ката войстя на земня».

170 Рече Милошь Кобилите:

«Э, побратиме Іоване, Іоване!

Сакыни немой да кажешь —

Немой да кажешь на кнеза Лазара,

Отти е Лазарь много страшливъ,

175 Те се уплаши кнезо Лазаро,

Та земня-та на Турци-те я дадé;

А когá и́деме на кнезови-ти дворове,

На Лазарь немой да кажешь,

Немой да кажешь, те има вногу Турци

180 Вногу Турци по Косову;

Лазарь тебе те попраша,

А ты немой да му кажешь,

Те са вногу Турци по Косову —

Отти Лазарь те се уплаши,

185 Те на Турци земня-та те предаде,

 

 

419

 

Те и вѣра-та потýрчи;

Ами, ако те пита Лазарь,

Ты да речешь побратиме:

«Небой, ми, се Лазаре кнезо!

190 Ни сме четворица побратима;

Войско ни е за день и до пладнине;

Направи ни чети́ри дрéи сермини,

Да облечеме юнакъ, да заключиме

Отъ перчикъ конь до копиту, —

195 Да облечеме юнака и коня;

И когá идеме, ты да речешь,

Да ни даду ракія три паты́ преварена:

Ние юнаци да се напіеме

И коне-те со-съ вино-то

200 Со-съ вино преварено да напои́ме;

Отти, когá идеме у войстя,

Да не глéдатъ коне-то,

Да не гледатъ, де-ка идатъ».

Дáде имъ царо четири дреи

205 Четири дреи сермени даде;

Заклопиа юнаци отъ перчикъ коню

Отъ перчикъ коню до копита,

Заключиа сабли за рацѣ,

И се напія ракія три паты преварена,

210 И коне-то вино напоиа,

И си лѣбецъ въ уста натуриа,

И бутнаа коне ранене:

Напредъ Милушь, по него Іованъ,

По Іованъ Миланъ, по Милано банъ

215 Бано—Голубано;

Отидóа на Косово-поле презъ Сазли—тюпрія;

Увлезóа у Косово-поле, бре, побратиме,

Ка’-но неке косаче у некосена ливáда;

А Милушь напреде вревеше —

 

 

420

 

220 Ка’-но маше саблю налѣво

Маше налѣво — надесно,

Еднашь маше, триесе глава паднеха;

По Милушу Іованъ вревеше —

Ка’-но маше саблю налѣво

225 Маше налѣво—надесно,

Еднашь маше, дваéсе главе паднеха;

По Іованъ Миланъ вревеше —

Ка’-но маше саблю налѣво

Маше налѣво—надесно,

230 Еднашь маше, петнаесе главе паднеха;

По Милано бано Голубано —

Ка’-но маше саблю налѣво

Маше налѣво—надесно,

Еднашь маше, десеггъ главе падаха.

235 Кусія, ка’-то некой косаче

По некосена ливада;

Косія, косія, отидоа до зеленъ чадеръ,

Отидóа при царь султанъ Муратъ.

Ка’-то отидоха тамо, бре, побратиме,

240 И видех̔а четворица Турци

Четворицы со златны дрехи облечены:

Не се знае, кой е царь султанъ Муратъ?

А везиръ бѣше Вельчë Бранковичъ;

Милошь-оно назáдъ конë поверна,

245 Да си иде кодъ князо Лазарь,

Да си иде на града Крушево;

Заминаіа презъ Сазли-тюпрія;

Собраха се четворица побрáтима,

Да си идатъ кодъ князо Лазарь;

250 Еле си Милушь досети:

«Леле Боже, исполай ви!

Каквó си бѣше клетва заклела,

На цару сланина фъ уста да тури(мъ),

 

421

 

А язе заборавихъ!

255 Те се вернемъ надира,

Отъ клетва да не мина»;

А Іованъ побратимъ му думаше:

«Поверштантя проклята бива!

Немой се поверштаты!

260 Клетва те ни стигне!

Та те, ми, загниешь

Те загниешь, побратиме Милушь!

Та нема тебе да прежалиме,

Отты ние, братву, безъ сабля

265 Безъ сабля останеме».

А Милошъ Іованъ неслуша:

«Дури не иде, да се вернемъ;

Да идемъ на чадеру—кодъ царь султанъ,

На цара сланина-та въ уста да туримъ!

270 Оты да се невернемъ?

Оты одъ клетва те останемъ?

Мене князо нете, да ме вѣрува,

Нете, да ме има вѣра».

Па стана Милушь, назадъ се вернá.

275 Отиде на зелене чадеры;

— Видеа га риджале-те и рекоа:

«Цару честиты Мурату!

Иде Сербячу, сербячу иде!

Иде, да се молба моли,

280 Да му простышь Сербія,

Да му простышь Булгарія,

Иде рака да те цалува;

Амо немой рака да му давашь,

Е му дай одъ нога чижма да цалува».

285 Дойдé Милошь Кобилите;

Наклони се да цалува нога,

Та извади остра сабля

 

 

422

 

И убоде царь султанъ Мурата,

И му тури въ уста сланина [1].

290 Амо одъ Милоша отишло юнатство,

А одъ царь султанъ Мурата царство.

Повернá си Милошь Кобилите;

Поверна се, да си иде презъ Косово

Да си иде на Крушева града,

295 Да си иде при князо Лазаро;

И си иде, и си сѣче Турци.

Та замина на Сазли-тюпрія.

Немогоа Турци да уфану

Да уфану Милошь Кобилите;

300 Посрѣшнали една стара баба

Стара баба булгарка;

Дадоа два фéса желтици:

«Кажи, бабо, научи не,

Каквó да фатиме то-зи юнака

305 Того юнака Сербяка;

Него фанемъ, да погубимъ:

Те доста маки расплака,

И доста жены довицы останах̔а,

И доста дѣца безъ башти,

310 Безъ майти-сираци остах̔а;

Кажи, научи ны, старо бабо!»

И баба булгарка за пары

За пары бѣше лакома;

Отъ Турци пары земá,

315 Та юнака на Турци издаде:

«А, бре, Турци, Турци янычаре!

Товá ли искате, да вы научимъ?

Я идете, соберете одъ Косово

 

 

1. Въ обнародованныхъ доселѣ пѣсняхъ съ этимъ сюжетомъ этой черты не встрѣчается; въ первые она является въ издаваемой мною пѣсни.

 

 

423

 

Одъ Косово сабли половины,

320 Соберете, наредете по Сазли-тюпрія,

И земéте слана ержаница,

Та покрійте со-слама-та отъ-горе,

Да си не гледа сабля по тюпрія;

Кодъ-то иде Милошь сербляка,

325 Кодъ-то иде одъ Косова силенъ

И не види, што има подъ слама-та,

Кодъ-то премине по тюпрія,

Те си кóню пресѣчé нозе-те;

Коню те паднé на тюпрія,

330 А Милошь одъ коню наземя те падне;

Вие тога изъ-подъ тюпріи излезнете,

Та фанете Милошь сербляка,

Та го фанете, та него погубете.

Ваша воля да се напýлни!»

335 И Турци това нея послушаа:

Направих̔а, наредих̔а сабли по тюпріи,

И со слама ги покриа,

И подъ мосту си се скриа,

И чекаа, Милушь да ми́не.

340 И отамъ идеше Ми́лушь,

Тамань, да мине презъ тюпрія;

Силно идеше и невидеше,

Што има предъ нéго;

Тамань, на тюпрія да мине,

345 Коню се нозе пресѣче до колѣ́на,

Падна коню на калдерма,

И по него Милошь по земя се полужи.

Тогай Турци излезнаа

Излезная изъ-подъ тюпрія,

350 Та фанаа Милуша Сербляка,

Та го прикараа при цару

 

 

424

 

При цару на мизличу [1]:

«Каковъ изетъ да му дадéме?

Дали на колъ него побіеме,

355 Или со сáблю да го посѣчéме?

И мизличу имъ рекоа:

«Немойте го на колъ побивáты,

Отти е онъ царски измичія,

Отти е го князь прати́ло,

360 Пратило да му земя ути́ма;

Идете, со сабля глава му земéте»,

И отидох̔а Турци янычаре

Та го туриа на Сазли-тюпрія

На Сазли-тюпрія—на краю,

365 Тамо го туриа, со сабли мачиа:

Три дни мачиа, глава да му зематъ,

Еле бѣше пандзуръ на него заключенъ;

Еле се на Милошь ногу досади́,

Ногу досади́, тешко додея:

370 — «Подигнете ми десна мустака,

Та извадете ключе одъ мустака,

Та отключете пандзуръ одъ глава,

Та одъ мене го соблечéте,

Тога лесно те мене погýбите».

375 Послушали него пусты Турци,

И мустакъ му подигнах̔а,

Извадиа ключе одъ мустака,

Та отключиа пандзуръ одъ глава-та,

Та соблекох̔а Милуша сербляка,

380 И земах̕а сабля туречка,

Та на Милуша глава отрѣзах̔а.

И тога царь султанъ Муратъ умре.

Одъ десна страна Милуша погребаа,

 

 

1. Собраніе, совѣщаніе (тур.).

 

 

425

 

Одъ лѣва-та страна царь Муратъ

385 Царь султанъ Муратъ погребох̕а;

Та направиа темерь,

Да се знае—кой е гробъ Милушевъ,

Кой е гробъ на царь султанъ Муратъ.

Па тога станах̔а Турци

390 И аберъ пратиа на княза Лазара

На Лазара—на Крушеву граду:

«Вногу здравье, князу Лазаре!

Тебе-ти слýга погина —

Погина те Милуше сербляче;

395 Ние го погребаме.

Ты имашь ли време, князо Лазаре,

Земня-та на ни предáвашь,

Или оште имашь борба да се боришь,

Или съ молба да се молишь,

400 Иль съ кавгá земля предавать.

Ако имашь куветъ, князо,

Бери войстя да се біеме».

И тогá оти́де кни́га-та

Отиде на града Крушево

405 На князъ Лазарово дворъ.

И Лазарь бѣше излезнáло

Излезнало—по двори се шéташе

А за ручëкъ чекаше, —

И книга-та на него достигнá

410 Достигнá на рацѣ-те;

Лазарь на стрѣдъ дворы сѣдна

На стрѣдъ дворы на камикъ сѣдна,

И си книга на колѣно разви;

Та си книга прегледа и пречети,

415 И се силно расплака —

Слызи по суратъ поруни́:

Леле Боже! што да правимъ?

 

 

426

 

Како на Турці на срѣшта да излезнемъ?

Да излезнемъ, Сербія да отъемемъ,

Да отъемемъ отъ туречке рáцѣ?

420 А царица-та Лазарица на Лазара говóраше:

«Небойсе, князе Лазару,

Князе Лазару, честиты наши князу!

Да пратиме до четири, до петь книги

Да пратиме на града Услика

425 До оной-ги (у) Услика Стефана

И до слуга му Первозóра,

Да калезатъ, да собератъ

Сички народъ ристянски:

Што е одъ майтя родьено

430 Да потечетъ, ка’-то вода,

Каквó-то Дунавъ иде на море,

Таквó нарóдо да иде на Косово,

Да се біятъ за родъ-вѣра,

Вѣра да куртули́сатъ,

435 Да куртули́сатъ Сербія и Булгарія».

Князо книга пи́са,

Та я прати на Услика града

До оной-ги у Услика Стефана,

Де-то Крайна чýваше,

440 На Мушата [1], на Немція.

Таманъ бѣше сѣднáлъ Стефанъ —

Сѣдналъ на златна-та тарпеза

Вечера да вечера,

И на вечера-та кни́га-та достигнá:

445 «Айде, Стефане, стегай кóне

Стегай твое берзе кóне,

Айде, да идешь на Кóсово;

Ка’-то вода иде на море,

 

 

1. Непонятно намъ это слово; не Молдавія ли?

 

 

427

 

И ние така да и́деме на Кóсово,

450 Да се біеме съ Турци за-радъ вѣра».

Распрати книги по сичке градове

До сичке-те нашіе начельници,

Да збирать нарóдо —

Да идеме на Кóсово-поле.

455 И потекоа сичке млады сербячи,

Потекоа, ка’-то вода на море;

И се проштваю дѣца со-съ майти

Со-съ майти и со-съ башты,

Прошка зи́маю одъ майти и одъ башты,

460 Отты идатъ на кервь

Идатъ на Кóсово кервь те проли́ватъ,

А башты-те и майти-те плачатъ,

Плачатъ и на дѣца-та думаа:

«О чедо, моя рожба!

465 Ка’-то идете на Кóсово,

Какъ е живи да се видеме,

Какъ е васъ да прежáлиме?

Вие, ка’-то идете на Кóсово,

Кервь проси́пате тамо,

470 А кой те глéда насъ на старо време?»

И потекоа Сербяци юнаци на Кóсово,

Потéкоа, ка’-то вода на море,

И си дофтасаа Косово, та се бих̔а;

И се бих̔а три годины,

475 Вногу кервь се проліяше:

Конче пли́ваше у кервь до сѣдлó-то,

Юнаци се заруних̔а по поле,

Ка’-то снопе по нива;

Кервь текнá, ка’-то рѣка голѣма.

480 И Стефано одъ Усли́къ станá

И станá со слýга си Первозора:

Ях̔наа си свои два берза коня,

 

 

428

 

Та заклопи́а пандзуръ за себе

Одъ перчика коню до купиту,

485 И заключиа сабля за рацѣ,

Та пойдоа на Кóсово;

Та пойдоа по вечерно време

А придоа зоря́ че зазори́

На сéло Реплянову; на чешма Бѣгличка

490 Слънце ги изгрѣя тамо;

Тамъ найдóа на чешма-та,

Тамъ найдоа триесе мóми

И найдоа педесé невѣсты,

Каде бѣля бѣло платно;

495 Невѣсты-те платно бѣлях̔а,

А моми-те келпаци кервави міях̔а;

И юнакъ Стефанъ одъ коню слезна,

Кóню да си прошéта, вода да напóи

Да напóи на чешма студена;

500 И виде Стефанъ тридесе девойти,

Како міях̔а тридесе калпаци господарски,

И ту виде князови калпакъ

Со златны-те челенкове

И съ безцаны-те каменье;

505 Позна го Стефанъ одъ Усли́ка,

Позна го по кáме-то,

И позна го по писмó-то,

Позна и се сильно заплакá;

И на мóми-те говори:

510 «Ойле, моми, мои сестры!

Ойле, невѣсты, мои снаи!

Де-ка найдох̔те тія калпаци

Та ги тука на чешма донéсохте,

Да ги міете одъ керви-те?

515 Чеда да ми сте! право да кажете!»

И моми-те на него казýва:

 

 

429

 

«Ние отидóме на рѣка Сазлица [1],

Да бѣлеме това бѣло платно;

А рѣка-та бѣше цервава —

520 Еденъ катъ вода, а три катъ кервь имаше —

Люде носаше, ка’-то снопе по ни́ва;

Не можеме у рѣка платно да убѣ́лиме,

И си вернали на чешма Бѣгличка,

Да обѣлиме платно-то,

525 Да уміяме одъ кервь калпаци».

— «Дé-ка ги мóме найдóхте?» "

— «Найдоме ги край рѣка Ситница —

Тамо ги ми намѣриме,

Та ги донесеме, да уміеме одъ кервь».

530 Види юнакъ Стефанъ види,

Да юнаци на Косову изгинáли—

Изгинали седемдесе краля

Со-съ ни́на сичка рожба:

Юговите Богданъ одъ града Крушево

535 Изгина со-съ деветъ сина,

Бано изгина со-съ дванаесъ побратиме,

И загина Косаче Іовано

Со-съ десетъ побратиме,

И загинá Топлица Милано

540 Со-съ дванаесе братýчеда

И четыре ильяды народъ,

Што со-съ него водеше,

Сичке тамъ погинах̔а, —

И калпаци у рѣка ушли.

545 И Стефанъ си коне ях̔нá

И по него слуга Первозоръ;

Отидох̔а презъ Сазли-тюпрія,

Та отидоа на Кóсово-поле

 

 

1. Такъ въ этомъ мѣстѣ назвалъ эту рѣку сказитель.

 

 

430

 

И улезнаа низъ турска-та ëрдія;

550 Ка’-то влезнаа у турска-та ëрдія,

Слуга Первозоре излезе напреде,

Та извади саблю одъ ножници,

И по него Стефанъ одъ Усликъ;

Та влезнаа, ка’-то нѣкой косаче

555 По нѣкоа ливáда зелена, у турска ëрдія;

Каквó-то косаче трѣва-та косах̔а,

Тіе со сабли човѣци гýбеа:

Ка’-то маше сабля слуга Первозора

Ка’-то маше на лѣво, на десно,

560 Еднашь маше, триесе главе паднах̔а;

Ка’-то маше сабля одъ Усликъ Стефанъ

Ка’-то маше на лѣво на десно,

Еднашь маше дваесъ петъ главе паднах̔а.

Отидоа до зелени чедеры,

565 А на тама-го Вельчë Бранковичъ,

И той Стéфана познá:

И дигна стрѣла шестоперка,

Одъ чадеръ стрѣлá ферли,

Та удáри слуга Первозора,

570 Про серце него пронижа:

Падва слуга Первозоре одъ конь

И загина тамо — у Косово.

Ка’-то видé Стефанъ одъ Усликъ,

Та се уплаши́, и назадъ се повернá,

575 Та побѣгне, у Сербія отидé

Отидé на града Крушево

Отиде на Лазарове дворы,

Та придé и извика се:

«Охъ, леле, мабко, царице Лазарице!

580 Загина нашь царо, твой господаро!

Турци уземах̔а Сербія и Булгарія!

Айде, царице, да бѣгаме!

 

 

431

 

Стегни дванаесе кучіи,

Напани ги со златни минцеве,

585 И да земешь одъ Лазарь корона-та

И да земешь двѣ-те свои дѣца,

Да бѣгáме у Немечка-та земя;

Немой, да препаднеме на туречке рацѣ,

Оты, ка’-то зематъ корóна-та,

590 Ка’-то зематъ и дѣцá-та,

Ни те сме робье до вѣкъ».

И зема дарица дванаесе кучіи,

Натовари ги съ иманье,

Та бѣга со-съ дѣца-та

595 Та бѣгá у Немечка земя.

И дѣца-та тамо израснах̔а

Педесé годинъ тамъ живѣях̔а

И акылъ научна на школë;

Па се излезóа изъ Немечка земя

600 У Турци се отемнах̔а

И си Сербія земах̔а.

 

Въ заключеніе сказитель замѣтилъ, что онъ знаетъ досказать, какъ продолженіе этой объемистой пѣсни, дальнѣйшую исторію борьбы Сербовъ съ Турками до новѣйшаго времени. Но время не дозволило ему передать мнѣ эту пѣсню цѣликомъ; онъ спѣшилъ съ своими товарищами въ странствованіе по селамъ.

 

 

№ 178.

Трен. окр., с. Бабица; 23 ноября 1879 г. записана со словъ Дëши Тодорова.

 

(Прекращеніе общенія между юнаками послѣ Косовской битвы).

 

Рано ми е сълнце огрѣя́ло.

Марко слезалъ одъ добрóга коня,

Та го шета по Косово-поле.

Дружина му по тія оговóри:

 

 

432

 

5 «Бога тебе, Марко Кралевичъ!

Дали ты не можешь,

Или конь не може,

Али самъ-си Господъ не дае?»

Тагай си Марко по тія огóвори:

10 «Надъ си би́ше у Косово поле,

Та газише кьрви по зенгіо,

Самъ си Господъ пóшелъ,

Виделъ и рекалъ:

«Нема инатъ! да бѣгамо!»

15 Тагай си рипнали та побѣгли!

Тагай изайде Реля Крылатичъ,

Тагай изайде Муса кеседжія,

И изайде Момчило доберъ юнакъ,

И изайде дете Груяничъ,

20 И изайде дете Міяильче —

Тагай су се дружина раздвоили.

 

Замѣч. При этомъ сказитель прибавилъ, что этотъ бой на Косовомъ полѣ вели Болгаре.

 

 

№ 179.

Село Бабица, въ 6-ти верстахъ отъ мѣстечка (паланки) Брезника; 24 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Дëши Тодорова.

 

(Женитьба Милоша юнака на Маріѣ «Бѣлоградкѣ»).

 

По двору оды Милошъ добаръ юнакъ,

Емъ си оды, емъ уильно гледа.

Питала га та негова майтя:

«Зашто одишь и уильно гледашь?»

5 — «Леле, мало, стара мале!

Зашто нечешь, да мене оженишь?

 

 

433

 

«Еве стана деветъ година дена,

Како тражимъ за тебе прили́ка,

Паи не можемъ прилику да найдемъ:

10 Дека найдемъ за тебе прилика,

Тамо нема за мене роднинá,

Да ми дойду, и па да оти́демо;

Тамань отидо у Бѣлградъ,

Тамо найдо′ за тебе прили́ку,

15 И пай найдо за мене роднину.

Проклетъ е Марко Кралевичъ!

Надкупи ми Мару Бѣлоградку,

Надкупи ю и уводи».

— «Леле, мале, старо мале!

20 Даль е близа, иль е далеко?»

— «Леле, синко, Милоше юначе!

Ни е далекъ, ни е яко близа:

Оде вечéру коня́ да поранишь,

Одзарана коня́ да уянешь,

25 Че да ойдешь на Бѣлиградове,

Че си видишь Мару Бѣлоградку.»

И онó е майтю послушáло:

Одвечеру коня нарани́ло,

Отзарану рано уянýло,

30 Емъ га яна, емъ си говори:

«Леле коню, леле Пилатицу!

Ситно скачи, далеко упружи,

«Да идемо на Бѣлиградове,

Да види́мо Мару Бѣлоградку».

35 Та отоше на Бѣлиградове,

Отидоше на Марины двори:

Моминъ дворъ пълнъ си сватове,

У сватове той чеснá тарпеза,

У тарпезу кумъкъ и старойтя,

40 Я ли Мара меджи два девера,

 

 

434

 

Два девера, два перья оката.

— Отишель е Милошъ добаръ юнакъ,

Отидé си предъ млада девера:

«Помозъ Богъ, два млада девера!

45 Привéдете вашу милу снау,

Егаби ми у руку цунула,

И я чу даръкъ даруемъ,

Чу дадемъ двѣ жълте желти́це».

— Девере се тага одговорили:

50 «Чуешь мене, непознанъ деліë!

Е неможемо свау приведéмо; (Sic)

Е си слезни о(д) доброга коня,

Та си сѣдни у чесне тарпезе,

Редомъ че невѣста да нелива».

55 — «Я не могу одъ коня да слазимъ,

Я на цара поцту нóсимъ».

Привели су Мару Бѣлоградку:

Пружи руку, она га целива;

Онъ е даде двѣ жълте желтице,

60 Па си бьркне у свилне пазуке,

Та извади кьрпа и бришима:

У кьрпу-ту ситьнъ бисеръ вéрзанъ,

Та расипа тія ситанъ бисеръ.

Навели се два млада дéвера,

65 Да си беру тія ситанъ бисéръ.

Тадъ се суна Милошъ добаръ юнакъ,

Та докача Мару Бѣлоградку,

Та утури коню на тертíю.

Подигне се два млада девера:

70 Нима юнакъ, нима мила снаа;

Отърчаше Марку и казáше:

«Е си дойде непознанъ делія,

Та оте Мару Бѣлоградку,

Оте си ю, па и однесе».

 

 

435

 

75 Марко рипи низъ чесне тарпезе;

Яну коня′ каписески,

Терчи саблю тесиджиски,

И по Марка кумокъ и сгаройтя,

Я по кума деветъ стотинъ свата,

80 А онъ си е далека утекалъ,

Чакъ утекалъ у ситне рѣке,

Извадиль е ногу низъ зенгію.

Питала га Мара Бѣлоградка:

«Зашто вадишь ногу низъ зенгію?»

85 —«Върло ми се жеде додіяше,

Чу да слезнемъ, воду да се піемъ».

А Мара е Милошу думáла:

«Немой, море, одъ коня́ не слáзи,

Че ни стигне Марко Кралевичъ,

90 Тебе че си младо погубити,

Али мене назáдъ че верне,

Твой си конекъ робъ че му буде;

Еве имамъ той блага ябука:

На ти той блага ябука;

95 Она че ти жеди растуриты».

Милошъ узé той блага ябýка,

Та си руча презъ поле широко.

Обьрнусе назáдъ на трагове,

Пристигълъ га Марко Кралевичъ,

100 И по Марка кумекъ и старойтя,

Я по кума деветъ стотинъ свата.

Развикасе Милошъ, добаръ юнакъ,

Па си беркну у свилне пáзуке,

Та извáди двѣ бѣлé мáраме,

105 Та ги даде Мари Бѣлоградки:

«На ти-тебѣ двѣ бѣлé мáраме,

Са-съ еднá ти очи преверзàти,

А са-съ друге преко тебе, па за мене,

 

 

436

 

Чу да пуштамъ коня́ Пилатицу,

110 Ега пренесе преко Дунавъ;

Марко нече Дунавъ да прегáзи».

Узело тага двѣ бѣлé мáраме —

Са-съ едну очи преверзала,

А са-съ друга преко него, та за ню;

115 Онъ извади коня на камджчíя,

Та удари коня Пилатицу,

Та прелетé преко бѣли Дунавъ;

Нигде нема ногу да удáри,

Та си прейде отудъ преко Дунавъ;

120 Тагай слезе Милошъ добаръ юнáкъ

И па слезе Мара Бѣлоградка,

Самъ се конекъ по край Дунавъ шета.

Яли Марко до Дунаво опрéло,

Па не може да Дунавъ прегази.

125 Па си стане Милошъ добаръ юнакъ,

Та целива коня́ крылатога;

Яли Марко одовуда ока:

«Богъ те било, Милоше юначе!

Зашто си со-съ коня целивашь,

130 Не целивашь Мару Бѣлоградку?»

— «Я чу со-съ коня и Мару целивамъ,

А ма та(д) съ кога че си ойдешь,

Съ когá че си кума одведешь,

134 Съ когá че си сватове одведешь....»

 

 

№ 180.

Джумал. окр. (въ Макед.), с. Селиште; 10 дек, 1879 г. записана въ Дупницѣ со словъ Николы Іованова.

 

(Смерть Милоша юнака на Косовомъ полѣ).

 

Ранилъ Милошъ коня Маркушана

Ранилъ пребрана пшеница,

И го поилъ вино тригодишно.

 

 

437

 

И проговóри царо Стефанó;

5 «Э, Милоше, Милоше капетане!

Турци са усилія, земя те ны зематъ».

Я Милошъ вели-говóри:

«Небой, ми, се, цару Стефану!

Што инамъ конче ранено,

10 Я земя-та не давалъ,

Турчинъ да ти земе;

Да си премѣна, да си нареда,

Да сѣднамъ товá сино сѣдлó.

Да сѣднамъ сѣдлó на кона,

15 Да ну стегна деветъ колана

Деветъ колана люты смоци,

Я на зенгіи двѣ люты зміи,

И да си зéмамъ мое потайно оружіе!»

Па премѣнилъ се Милошъ,

20 Па наредилъ се Милошъ,

Сѣдналъ на кона сино сѣдло,

Коланьé му турилъ деветъ смока,

На зенгіи двѣ люты зміи,

Па си ях̔на кона Маркушана,

25 Па си ойде кодъ царо кодъ Стефана,

Я на царо вели-говори:

«Погледай, цару, погледай —

Прилета ле ми?

На сѣдло деветъ смока,

80 На зенгіи деветъ люты зміи!»

Я царо му вели-говори:

«Постой, Милоше, постой!

Да те погледамъ!

Што ти прилега, деветъ коланы-смоци

35 На зенгіи—двѣ люты зміи!»

И Милошъ му вели-говори:

«Я подай ми вино тригодишно,

 

 

438

 

Кóна да си напоя».

Царо му подáлъ вино тригодишно;

40 И Милошь кóна напои́лъ,

Та си ях̔на кона Маркушина,

Яхна низъ пóле широко,

Та си ойдé у Косово пóле:

Та си извады лека воздогана,

45 Та завертé на лѣво, на десно,

Та исѣче клеты Турци.

Па си ойдé кодъ царо, кодъ Стéфана

Та на царо вели-говори:

«Видишь ли, цару, што самъ юнакъ!»

50 Я царо му вели-говори:

«Ште е пусто Косово-поле,

Ште е турчинъ утах̔нало».

И Милошь яхна кона Маркушина

Ях̔на низъ поле широко:

55 Та си заверте на лѣво, на десно,

Та исѣчé клеты Турци;

Па си ях̔на кона Маркушина,

Та си ойде кодъ царо кодъ Стефана;

Я царо му вели-говори:

60 «Каквó Милоше? каквó направи?

И Милошь му вели-говóри.

Я царо му вели-говори:

«Погледни, Милоше, погледни!

Пусто е све Косово-поле,

65 Што е турчинъ утах̔нало,

Доде-къ е кервь проперснала,

Се турчинъ утах̔нало.

И Милошь па ях̔на кона Маркушина,

Та си ях̔нá да иде низъ пóле ширóко;

70 Я царо му вели-говóри:

 

 

439

 

«Стой, Милоше, стой!

Самъ не иды, заръ те погниешь».

Товá си е Милошъ не слушалъ:

Па си ойдé у Косово поле,

75 Та погиналъ Милошъ.

 

 

№ 181.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова Моавискаго.

 

Момчило юнакъ задолжался.

 

Момчиль си е борчокъ заборчи́ло —

Запраило девéтъ воденицы,

И запраило деветъ валя́вицы;

Си-те деветъ у бѣдá далó,

5 Па-й не може бѣдá да одбѣди.

Дума дума Момчи́лова майтя:

«Эй, Момчиле, Момчиле юначе!

Когá биде рано одъ-зарано,

И́зведы ме на нови пазаре,

10 Егáби цанá учинило,

Та егаби борчóкъ одборчи́ло»;

Тогай дума дума Момчи́лово любе

Дума дума Момчилу юнака:

Та што че ти майтя учини́ти?

15 Я мене кáрай на нови пазаре,

Егáби ты ништо цанá учинило».

И Момчиль си тога дума продумало:

«Я се оми и о̔плеты,

Че те кáрамъ на нови пазаре

20 Че те карамъ, да те препродáемъ».

Извелъ е Момчиль вреденъ юнакъ

 

 

440

 

Изведе низъ тесне чаршіи,

Одвéде я на нова паааре.

Богъ да біе церна Арапина!

25 Запраша си Момчи́ла юнака:

«Кадé вóдышь Элена невѣста?

Даль е водышь, саиръ да гледа,

Иль е водишь, да я препродавашь?»

И Момчілъ му дума продýмуе:

90 «Не я водымъ, саиръ да гледа,

Но я водымъ, да я препродавамъ».

Сказалъ тогай церна Арапина:

«Ніойна цанá колко че биде?»

Тогай сказалъ Мóмчилъ вреденъ юнáкъ:

95 «Ніойна цанá дванáесе и́льяды».

Богъ да біе церна Арапина!

Извяшисе више надъ днвани,

И си о̔ка Момчи́ла юнáка;

«Момчиле! одведы Е̔лена невѣста!»

40 И Арапинъ колко брои, толко заброи.

И Момчиль, кадъ дало Элена невѣста,

Излезнало низъ-срѣдъ, низъ чаршіи,

Излезнало и въеднакъ заплакáло;

И верна се дванáесъ и́льядъ,

45 И си зема Элéна невѣста,

Па я вóды низъ тесны чаршіи;

У срѣшта му турчé саратли́че —

Дума дума Момчило юнáка:

«Эй, Момчиле, Момчиле юначе!

50 Кадé водышь Элена невѣста?

Даль я водышь, саиръ да си гледа,

Иль я вóдышь, да я препродáвашь?

Ни я водымъ, саиръ да си гледа,

Ель я водымъ, да я препродавамъ».

65 Прашáло е турче саратличе:

 

 

441

 

Ніойна цана колко че биде?»

Момчилъ юнакъ казалъ:

«Ніойна цана дванаесе и́льядъ».

Извиши я внше на диванá —

60 Колко брои, толко заброи,

И си гледа Элена невѣста;

Одведе я турчe саратли́че

Одведе я на негóви дворы;

И си дýма турче саратличе:

65 «Тако м’ Бога, Элено невѣсто!

Ка огрѣе това ясно сълнце,

Напредъ удри у мои́ дворéве;

Какó ты дойде у мои двореве,

Ни ми грѣе това ясно слънце,

70 Ни ми е одъ дервье слана опадать».

Тогай сказа Элена невѣста:

«Ела, брате, да те попоштемъ!» [1]

Легнало турче саратличе,

Легнало на Элена на скуты,

75 И она земá, да го поште,

И у косма-та му намѣри

Намѣри три златна влáкна, —

И му сказа Элена невѣста:

«Слушай мене, турче саратличе!

80 Че те прашамъ, право ми кажешь —

Немой, да ме лажешь! —

Да се кажешь—имашь ли нишанъ?»

Продумá му турче саратличе:

«Кога бѣше моя стара майтя,

85 А я било дете у пéлены,

И остави́ла моя́ стара майтя

Оставила майтя вретено,

И я самъ падналъ, та се самъ у̔билъ,

 

 

1. Искать въ головѣ вшей.

 

 

442

 

Одъ тóва нишанъ имамъ».

90 И тогай сказá Элена невѣста:

«Да се скажешь, одъ коя ся родá?»

Оно сказá, одъ коя е родá.

Какъ се сказá, одъ коя е родá,

Тогава Элена невѣста привернала

95 Него си вѣрно привернала,

Де-ка си е ноенъ вѣренъ братóкъ;

И тогай-си продумá на турче саратличе:

«Да прáтиме за Момчила юнака —

Оно се ного у борчокъ заборчило»;

100 Тогай дума турче саратличе:

«Ты си била моя́ мила сестра,

Я че окнемъ до деветъ таляла,

Че товаримъ до деветъ мьски иманье

И десеты пайтонъ со-съ тебе,

105 Ега си Момчилъ юнакъ,

Што-то е борчокъ заборчилъ,

Ега си борчокъ одборчи».

Дума продумá Элена невѣста:

«Чуешь мене, братичко!

110 Ты-зи иманье испрати́

До деветъ мьски иманье,

Дѳсета жьлты желтици».

Продума турче саратличе:

«Сестроле, сестро Элено!

115 Ка ойдешь твои́ двореве,

Да сѣдышь ни малко, ни ного —

Зáберешь твои́ дечи́ца, сестро,

Послѣ да гледашь, сестро-ле,

Какво че ми ясно слънце огрѣе,

120 А найрано роса че ми опадне

Опадне одъ мои дворове.

 

 

443

 

 

№ 182.

Г. Радоміръ; 29 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова Моавискаго.

 

Жена Моичила юнака измѣнница; ее за измѣну наказываетъ самъ мужъ.

 

Дума дума Момчилово любе:

«Ей Момчиле, Момчиле, юначе!

Ты-зи спишь у лáдны одаи́,

Сві дружина лова уловили,

5 Сви са дружки курбанъ износили».

И Моичилъ му дума продумуе:

«Чуешь мене, мое первнëлюбе!

Ты-зи, стана три дни и три ношти,

Какó съ мене ты-зи се играешь,

10 Неси далó малко сенъ да земемъ»;

Па-й Моичилъ опетъ продумуе:

«Я пóсправи моя коня шестокрыла,

И ми тури пушки и ножеве».

— Богъ да біе Момчилово любе!

15 Оно си е итро и óпако;

Когá било рано одъ зарáно,

Пойде любе, кóня да му спрáви:

Подъ коланé раны развертéло,

И на кóня кры́ла оперли́ло,

20 У пушке му вода насипáло,

А ножи му кены запани́ло.

И си ойдé Моичилъ добаръ юнакъ,

И си ойдé при сини е̔зера;

Поби́ копье, та си коня верза,

25 И си чека той сура елена.

И се мина ни малко, ни млого,

Та-й убилъ той сура элена;

И го качи коню па тертíя;

 

 

444

 

Па си бутна презъ поле широко;

30 Оддалекъ се гласи зачуюя,

И Момчилъ си дума продумуе:

«Бѣгай, коню, какó-што бѣгашь!

Пуцай, пушко, какó-што пýцаше!

Сѣчи, саблë, какó-што сѣчеши!»

35 И Момчилу конë продумáло:

«Ей, Момчиле, ей вреденъ юначе!

Богъ да біе твое первнëлюбе!

Кагá биде рано одъ зарано,

Онó ми е крылá оперли́ло,

40 И ножи тіе кьни заканило,

Пушки тіе вода насипáло».

Доде конë дума да издума—

Богъ да біе церна Арапина!

Эте иде со-съ три х̔ильяды души,

45 И си гóня Момчи́ла юнака;

Па-й си Момчилъ на коню говори́:

«Бѣгай, коню, какó-што бѣгашь!»

Достигнадъ е на неговы дворы,

И си óка сестрá Перусíя:

50 «Чуешь мене, сестро Перусіë!

Отвори ми той порты желѣзны!»

Я сестра му дума продýмуе:

«Слушай мене, Момчиле юначе!

Богъ да біе твое первнëлюбе!

55 Излега ме оно, да ме плетé —

Заплетé ми косы за темель дирéци»;

Я братокъ ю дума продумуе:

«Скуби, сестро, косы че ты никне,

А брата дека че намѣришь?»

60 И она е брата послушáла,

Та си свое косе оскýблá.

И тогай си Момчилъ продума:

 

 

445

 

«Слушай мене, сестро Перусіë!

Я улéзни у ладни зевницы,

65 Та извади платнó бабучерно,

Та го ферли презъ вьрхъ

Презъ вьрхъ-презъ кале то».

— Богъ да біе Момчилóво любе!

Оно си е па-й пресѣкло

70 Товá платнó бабучерно,

Да не мине Момчилъ вреденъ юнакъ.

— Богъ да біе церна Арапина!

Оно си е Момчило стигнáло:

И си вана церна Арапина

75 Та си вана Момчи́ла юнака.

Што-то бѣше Момчи́лово любе

Што че нему [1] дарба да даруе:

Што-то бѣше Момчилови кълпакъ

На Момчило на вьръ—на глава,

80 А на Арапинъ до саме рамена;

Што-то бѣше Момчи́лови кожувъ

На Момчи́ла надъ колѣна,

На церна Арапина до церна-та земя.

И тогай му Момчилъ дума продýмуе:

85 «Чуешь мене, цéрна Арапина!

Каковъ юнакъ онай издава?!

Та тебе ли добро че поминемъ?

И Момчилъ му тагай дума продума:

«Слушай мене, церна Арапина!

90 Я ме пушти малко мегданъ да земемъ;

Я си кáчи висока дивани,

Та си и́ды при сестра Перусíя».

И Арапинъ е Момчило пустило.

Па си зема Момчилъ вреденъ юнакъ

 

 

1. Т. е. Арапину.

 

 

446

 

95 Та си зема сабля на зглабове,

Што се віе, ка-то люта змія,

Па си вана Момчилъ вреденъ юнакъ,

Та си вана сабля на зглáбове,

Развертесе налѣво надесно,

100 Та обори до три х̔ильядъ Турци,

И си вана церна Арапина

Со-съ два перста душа му извади.

И си ванá негóве-то любе:

Ископало дупка до поясъ,

105 И намаза лой и катрáнъ,

Па запали́ негóво-то любе;

Момчиль піе вино одъ три годинъ

И си піе лютица ракія,

109 А любе му борина [1] свѣтеше

 

 

№ 183.

Трен. окр., с. Бабица; 24 ноября 1879 г. записана со словъ крестьянина Дëши Тодорова.

 

Жена Момчила спозналась съ Релей Крылатицей, который, съ ея помощью, убиваетъ юнака Момчила.

 

Момчило има то любе убаве.

Често, често на пазаръ иде.

Кагá иде на голѣмы пазаръ,

Се се найде съ Релю Крилатицу,

5 Са-съ Релю оба се додýмаю,

Да затрíю Момчи́ла юнака,

Да се узму съ Рели Крилати́ца.

Па си дойде Момчи́лово любе.

 

 

1. Лучина.

 

 

447

 

Питать ю Момчилъ добаръ юнакъ:

10 Чуешь мене, мое первнëлюбе!

Какó идешь на пазаръ голѣмы,

Дали нетто ты за мене чуешь?»

— «Чуемъ, Момчилъ, да како не чýемъ:

Е се бія у деветъ краля

15 Деветь краля одъ деветъ краине,

Е се бія за твоя-та сестрá,

Па не смѣю ко тебе да дойду.

Еве стане деветъ година дена,

Како смо се са-съ тобо узели,

20 Ручéкъ прави сестра Ангелина,

Онá че тебе лесно измами;

Айде, да ти правимъ той сладке вечере».

Уготви му той сладке вечере,

Е су сѣдли, та су вечерáли,

25 Вечерали и думу думáли:

«Отъ-заранъ пресвéты Илинъ денъ,

Кагá буде на денъ на Илинъ денъ,

Ты си лови сурога елена,

Е си лови да како ли курбанъ

30 Курбанъ на Илинъ денъ;

Айде легни, да малко поспишь,

Я че справимъ коня крылатóго».

Момчилъ лежé, та си и заспáло.

Тагá станало негове любе,

35 Та улезне у ладне ях̔ары,

Та му справи коня́ крылатóга,

На коня́ му крыла изгори́ла,

Што остало, подъ коланъ тури́ло,

У пушке му воде насыпало,

40 Я и саблю му съ кану канусáло,

Я маждракъ одъ воре строши́ло,

Па улезне у ладне одае,

 

 

448

 

Исокале Момчи́ла юнака:

«Дигъ се Момчилъ, дигъ се,

45 Да бихъ се не дигалъ!

Бѣлé зоре зазори́ле,

Кадъ че идешь елена да ловишь?»

Рипи Момчилъ на тенке кошуле,

Станало е и любе питало:

50 «Справи ли ми коня крылатого?»

— «Справила сáмъ коня крылатого,

Натурá(ла) пушке у пабуре,

Закачи(ла) саблю на тертію,

И га стегну(ла) до деветъ колáна».

55 —Уяну Момчилъ коня крылатого,

Та си ойдé у гóре зелене,

Та си сверну на длубоки езеръ,

Тамо чека сурога елена,

Тамъ че дойде воду да се піе;

60 Пуче пушка у горе зелене:

Зачудисе Момчилъ добаръ юнакъ;

Дори да се Момчилъ начуди,

Склопила га та силна войска;

Терже пушке, да съ пушке біе,

65 А у пушке му вода наси́пана;

Терже саблю, да се съ сабля сѣче,

А му сабля съ кану коносано;

Терже маждракъ, да са-съ маждракъ боде,

А маждракъ му одъ вори истрошено;

70 Бутна, са-съ коня́ да бѣга,

На коня му крыла изгорѣла;

Што е могла, са-съ ноге бѣгало,

Чекъ утече на негови двори,

Сах̔атъ мѣсто одалека ока:

75 «Чуешь мене, сестро Ангелино!

«Отворь двора вратькъ, да утечé(мъ)»

 

 

449

 

А она брату си одговара:

«Клето твое первнëлюбе,

Запіете ми коси за дирéци,

80 Та немогу, брале, да отворимъ».

А Момчи́лë тáга проговорилъ:

«Тегни, сестро, косе-те искуби:

Коса ти че ю́тре поростé,

А братокъ нече да поростé».

85 Искубла е косе низъ главу-си:

«Леле, брале, Момчи́ле юначе!

Ключи нема, да двори отворимъ».

— «Я улезни, сестро Ангелино,

Я улезни у ладне одае:

90 Тамо има платнó бабучерно,

Та га верли презъ бѣли дувари,

Ягаби се конекъ дованýло,

Ягай би ме презъ дуваръ пренéло».

Изнéла е платно бабучéрно,

95 Вьрлила га презъ бѣли дувари:

Тамань се конекъ дованýло;

Она кучка тага искочило,

И носила той остри нóжници,

Прерѣзала платнó бабучерно

100 Пай се юнакъ назадъ повернуло;

Достиже га тáя силна войска,

Уловила Момчи́ла юнака,

Уловише и пай посѣкóше га;

Сѣчена глава зборувáла:

105 «Леле, сестро, леле Ангелино!

Да си мнешь на студни кладенци,

Дека има три тополя дервья,

Тебе че коси́ца порасте».

— Отворише Момчи́лове двори,

110 И дадоше Рели момчилову кожувъ;

 

 

450

 

Загьрну га Реля Крылатица:

Што Момчилу плечи-те держало,

А Рели се по земли влачи́ло;

И дадоше му момчилове чизме;

115 Убулъ е Реля Крылати́ца:

Што Момчи́лу еднá ногá стои́,

А Реля и двѣ-те тури́ло,

Пай не може чизму да испълни;

Дадоше му Момчи́лову саблю:

120 Што Момчило на персъ вьртѣло,

А Реля не може одъ земли да подигне,

А то не-ли на персъ да увéрти.

Продумалъ е Реля Крылатица:

«Вала Богу за чудо голѣмо!

125 Овай юнакъ зашто е погинýло?

Ка не може онъ да се чардоши,

А то не ли я да се чардошимъ».

Уловилъ е то Момчилову любе,

Посѣкло е Момчилову любе,

130 Дека си е Момчи́ла истрóви.

 

 

№ 184.

Село Бабица Трен. окр.; 24 ноября 1879 г. записана со словъ шестидесятилѣтняго старика Божила Янкова.

 

Груя юнакъ убиваетъ Момчила юнака и его жену Милицу.

 

Эй Милице, Милице Загорко!

Одкадъ се мие се-съ тебе узели,

Не си ойдóмо у тáя мила роднина,

Ни си ойдóмо у тая мила теснина;

5 Да си се младо омиешь,

 

 

451

 

Да главу да си оплетèшь,

И да си омѣсишь тія виты колачи,

И да си наточишь жьлте здравице,

И да си туришь семдесé стрѣла,

10 Па да си идéмо у тая мила рóднина,

И у тая наша т′снина.

Пай си су пóшли презъ горе зелéне;

Пай си е Момчила вьрло дремка одремало.

Момчи́лë Милици говоре:

15 «Я окни, Милице, та запой».

А Милица му говоре:

«Не смѣемъ, Момчи́лë, несмѣемъ;

Че ме дочуе Груя, младъ юнакъ,

Че ны млади погуби»,

20 — «Не бойсе Милице, не бойсе,

Де окни та запóй».

Милица окнула та запояла,

Одъ гора е шума опадала;

Дочулъ е Груя добаръ юнакъ,

25 Та е стигалъ Милицу младу господжу

Са-съ семдесé дружина.

Фьрляле стрѣлé-те Момчи́ле,

Та истепалъ семдесé дружина,

Та самъ си осталъ Груя добаръ юнакъ,

30 Тай се вавуле у юначне руке,

Па се борили три дни и три ночи;

Я Груя по тія оговори:

«Приди Милице Загорко,

Я приди, я при́ступи,

35 Я мене помогай,

Я Момчила помогни».

И она-та пришлá,

Та приступилá,

Та помогнýла Момчилу,

 

 

451

 

40 Та се на Грую гачникъ скинулъ;

Пай си Груи вьрло нажалѣло,

Та се на Момчило надвило,

Па и Милицу погубило,

44 Па се верна на негове доми.

 

 

№ 185.

Кюст.-Бан. окр., с. Жилинци; 3 дек. 1879 г. записана со словъ Стоймена Атанасова.

 

(Дойчинъ больной юнакъ поражаетъ чернаго арапина, повелѣвавшаго въ г. Солуни).

 

Поселисе, посели́се церна áрапина,

Поселисе по Сóлуна града:

На день руча крава яловица,

И си руча по двѣ фурни лѣбъ,

5 И піе по двѣ бочви вино

И третя-та люта ракія;

Ношкемъ любе мома и невѣсты

Ношкемъ люби, денеска ги губи.

Редомъ реда по Солуна града,

10 Се редомъ редóкъ изреди́ло,

Редъ е дошелъ до Дойчинова сестрá.

Дойчинъ лежи младъ-боленъ-юнакъ,

Дойчинова сестра по дворове-х̔óды,

По двóрове х̔óды, дробны сълзы роны,

15 Дробне сълзы рони, бѣли рацѣ троши;

Я Дойчинъ-тъ тія разговáра:

«Тако м’ Бога, сестро А̔нгелино!

Дали си те, сестро, досадило,

Ели ты си, сестро, ядно додія́ло,

 

 

453

 

20 Мои злавья често тураючи,

Мои керви често переячи?»

И одговори́ сестра Ангелина:

«Поселила се церна Арапина,

Поселиласе по Солýна града—

25 На день ядé по крава яловица, ;

И ядé по двѣ фурни лѣбъ,

И піе по двѣ бочви вино

И третя-та люта ракія,

Ношкемъ люби момá и невѣсты

30 Ношкемъ люби, денеска ги губи;

Редъ е дошло до твоя́-та сестрá,

А ты лежишь тридеветъ годины:

Низъ очи ти муи пролитале,

Низъ кокале-то трава проникáла».

35 И проговори́ Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Набери гайлé, сестро Ангелино, (? «Не бери гайлé» = "нямай грижа" - В.К.)

Улезны си у ладны ях̔ары,

Та извади́ моя добра коня,

Деветъ годинъ тимаръ не чинена,

40 Деветъ годинъ вода непóена,

Деветъ годинъ коня некована,

И улезни шарены одая́,

Та си земи сабля димискія;

Па си пойды низъ Солуна града,

45 Конë воды Петеръ налбатино,

Да ти кове конë вересія,

Ако станемъ, скапо че му платымъ,

Ако умремъ, алалъ да ми чини, —

И однесы сабля димискія,

50 Однесы я на А̕нгела ковачъ,

Да подостры сабля димискія,

Да я о̔стры божя́ вересія,

 

 

454

 

Ако станемъ, скапо че му платымъ,

Ако умремъ, алалъ да ми чини».

55 Отишла сестра Ангелина.

Налбатъ, ковачь тія проговори́:

«Ако давашь твое бѣло лице,

Я че ковéмъ Врана коня

Че ковéмъ божя́ вересія, —

60 Ако давашь твое бѣло лицé,

Я че подостримъ сабля димискія

Я че подострымъ божя́ вересія».

— И заплакасе Дойчинова сестрá,

И ошла се Дойчиновы дворове,

65 Па си верза коня ладны, бре, ях̔ере,

Тури сабля на Дойчинова глáва;

И проговори́ Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Иды, сестра у Солунска чаршія,

Ойды си при млады чифутинъ,

70 Донесы триста латы платно,

Да постегнемъ мои гнили косты».

И ойдé Дойчинова сестра

Ойдé си у Солунска чаршія,

Ойде при млады éврéинъ,

75 Та зема триста латы платно —

Она сака триста латы,

Онó дадé триста и триесе.

Стегна Дойчинъ, бре, гнили-те косты,

Па си яна негова-та коня,

80 И си земá сáбля димискія,

И си земá лека буздугана —

Ногу лечка—деведесе ока.

Па си пойдé низъ Солýна града:

Огинь свѣтяни низъ солунска калдерма

85 Отъ шта? коня, коня нековáна.

И проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

 

 

455

 

«Я язлезни церно Арапино!

Церно Арапино, биволешко лайно!»

И говóри церна Арапина:

90 «Назадъ, назадъ, суо сушенице!

Немашь кервъ, сабля да напóишь,

Немашь месо, коршумъ да наранишь».

Проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Не тужи Бога, церна Арапино!»

95 Излезнáла церна Арапина.

Проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Я ты ферляй, церна Арапино!

Я ты ферляй, я че да ферлямъ»!

Ферлило е церна Арапина,

100 Ферлило е съ лека буздогана —

Дойчинъ го дочекá со-зъ зенгія;

И проговори церна Арапина:

«Чекай, Дойчино, ошь еднашь

Ошь еднашь да гаджамъ»;

105 Проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Чекай, церно Арапино!

Ты си ферлялъ, па я че фéрлямъ»;

Ферлилъ е Дойчинъ боленъ юнакъ,

Удара го съ лека буздогáна,

110 Удари го у пéрво-то серце:

Падна Арапинъ одъ Врано-то коне,

И проговори церна Арапина:

«Удри, Дойчине, удри, оште душа има»;

И проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

115 «Еднешь мріемъ, еднешь семъ родилъ»;

Тогай пукнá церна Арапина.

Па си ях̔на Дойчинъ боленъ юнакъ,

Па си ях̔на тая Врана коня,

Та си ойде при Петеръ налбатинъ:

120 «Я излезни, Петеръ налбатинъ!

 

 

456

 

Ковалъ си ми конë вересія!

Излезни, скапо да ти платимъ»!

Излезнá си Петеръ налбатинó,

Одсѣче му Дойчинъ тая руса глава;

125 И ойде Дойчинъ при Ангела ковача:

«Излезни, Ангеле, ковачу!

Подострилъ си сабля димискія!

Излезни, да ти платимъ»!

Излезна си А̔нгелъ ковачъ,

130 Одсѣче му Дойчинъ тая руса глава.

Па си земá до двѣ руси главы,

Па си ях̔на тая Врана коня,

Та си ойде при млады евреинъ:

«Я излезни, млады евреине!

135 Давалъ ми си триста латы платно,

Кóлко сакашь одъ мене да платымъ?»

Проговори́, бре, млады евреинъ:

«Э, Дойчине, млады, бре, юначе!

Колко любишь, толко че ми платышь»;

140 Дойчинъ му платы́ двойно

Платы двойно, што му чини.

Па си ойдé Дойчинъ на двóрове.

Разверза си Дойчинъ бѣло платно,

144 И душа му на-часъ излезнáла.

 

 

№ 186.

Трен. окр., с. Бабица; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(Дойчинъ больной юнакъ поражаетъ чернаго арапина, повелѣвавшаго въ г. Будинѣ)

 

Пóселисе церна Арапина,

Пóселисе по Будима града;

Нá да(нъ) руча по вурнія лѣба

И си піе по една бъчва люта ракія,

 

 

457

 

5 И си піе по éдна бъчва вино;

Посили се по Бýдима града:

Нá ночь люби по еднá гиздава девойтя.

Редомъ реді по Бýдима града,

Редъ си дошлó до болнога Дойчина:

10 Болны Дойчино имало

Имало еднý добру сестру;

Онá по двóры оды,

По дворы оды бѣле руке кърши

И си рони дробне сълзе;

15 И сгледа ю боленъ Дойчинъ:

«Леле сестро, леле мила сестро?

Зашто си по двору одышь,

Дробне сълзе ронишь,

Бѣле руке кьршишь?»

20 — «Да какво дробне сълзе не ронимъ?

И каквó да не кьршимъ руке?

Поси́лисе церна Арапина,

Та си люби нá ночь по една девойтя,

Редомъ реди по Бýдима града,

25 Редъкъ се дошелъ до насъ —

Дошелъ до болнога Дойчина».

Проговори Дойчинъ боленъ юнакъ:

«Да улезнешь, сестро, у ладны зевници́,

Да изнесешь бобучерне платно

30 Бобучерне платно деведесе аршина,

Да увертемъ мои болне косты;

Да улезнешь у добре яаре,

Да изведéшь коня босатина,

Да га вóдишь Петру албáтину,

35 Божья вересія да га кове,

Да улезешь у ладве дзевницы,

Да узмешь саблю рджави́цу,

И да носишь на мóега побратима,

 

 

458

 

Да подостри божья вересія.

40 Ютре че я се вратити

И че имъ плати́ти.

Послушала мила добра сестра.

И носила му сабля-та

На негова побратима;

45 Онъ не стѣлъ да подостри сабля

Да подостри божья вересія,

Но рекалъ:

«Ако дашь свое-те бѣле лице,

Да подостримъ сáблю рджави́цу».

50 И водила му коня Петру албатину,

Да укове коня босатина

Да укове божья вересія,

И албатинъ рекалъ:

«Ако давать бѣле лице,

55 Че ти кóве конче вересія».

И она тогай назадъ повернýла,

Повернула и на брата се казала;

Заплакала мила добра сестра.

Рекалъ тогай Дойчннъ боленъ юнакъ:

60 Извéди ми коня́ босатина,

Дай ми саблю рджавицу,

При́веди коня́ на бѣлъ камикъ».

Довела коня добра сестра.

— «Держь коня, сестро, да, се качимъ!»

65 Укачилъ се Дойчинъ на доброга коня,

Па-й тогай разигра дóброга коня

Разигра низъ Бýдима града

И рекалъ: камо-тъ церна Арапина?

Айде, на старе бѣлеге,

70 Айде, бой да правиме сеги!»

И стану ли на старой бѣлегъ.

Рекалъ Дойчинъ: церно Арапино»!

 

 

459

 

«Врьляй на Донгола болнога

Врьляй лька бъздованя,

75 Што-то има деведесе ока».

Вьрлилъ церна Арапина

Вьрлилъ тежка бъздованя,

Бóланъ Дойчннъ го у руке дочекáлъ.

— «Па се чекай, церна Арапино!»

80 Я вьрля́мъ тежка бъздованя!»

Овьрлилъ Дойчинъ бóленъ,

Та га накаралъ у земи

Накаралъ деветъ áршина;

Тагá е пришéлъ Дойчинъ юнакъ,

85 Та му отсѣкалъ рýсу главу,

И ю турилъ кóню у зобнице.

Па тага разигралъ коня

Низъ Бýдима града,

И ошéлъ на Петра албатина:

90 «Излезъ, излезъ, Петеръ албатинъ!

Да ти платимъ, Петре албатине,

Што ми си ковáлъ коня!»

Петеръ не смѣе да излезне;

Па излезнелъ Петеръ албатинъ.

95 — «Ела, да ти плáтимъ!»

Излезнелъ е Петеръ при нега,

Дойчинъ извади свою-ту саблю,

Та му осѣче русу главу.

Па тага отиде на Павла побрáтима:

100 — «Излезъ, излезъ, Павле побрáтиме!

Да ти платимъ саблю,

Што си ми подострилъ».

Излезнелъ е Павелъ побратимъ:

Мане Дойчинъ со-съ саблю,

105 Та му главу осѣче.

 

 

460

 

Па тага отиде дома Дойчинъ,

Та размóта деведесе лакта платно,

Што-то бѣше на негове болны косты,

108 И се съ душо растави́ло.

 

 

№ 187.

Село Жабленъ, Радом. окр.; 24 ноября 1879 г. записана со словъ болгарскаго солдата Ивана Дмитріева.

 

(тоже).

 

Боленъ лежи́ Дойчинъ добаръ юнакъ;

Тай лежалъ деветъ годинъ време:

Веч му се кости разлежале.

Богъ да біе церна Арапина!

5 Редомъ реди по Буди́ма града:

На ношь люби гиздави невѣсты,

На денъ люби гиздаве девойти.

Дочула е Дойчинова сестра,

Па си рони тія дребни слéзы,

10 Съопазилъ е Дойчинъ добаръ юнакъ,

Па прашуе дильберъ Ангелина:

«Дали те се досадило, мене чуваючи,

Та си толко жално ты заплачешь?»

А она му по тія оговори:

15 «Не ми се досадило, тебе чуваючи,

Но Богъ да біе церна Арáпина!

Редомъ реди по Будима града,

Редъ са̕ дойдé на наши дворы,

Та за това я толко жално плачемъ:

20 На ыошь люби по моми гиздави,

И си ядé крáва ялови́ца,

И си піе деветъ бочви вино».

И е братóкъ пó ти оговори:

«Я ми дай, сестро, платнó бабочерно;

25 У мотамъ товá клéто серце,

 

 

461

 

И да справимъ товá добаръ конь».

Когá додалá му платно бабочерно,

Опаса се юнáкъ, отегнáсе,

Па си стáна, та си справи́ своя добра конь,

30 И си земá своя тьнка сабля,

Па си янá своя добра коня,

Па излезнá на росна ливадя.

Съопази́ га церна Арапи́на:

Па си рипна церна Арапи́на,

35 Па си я́на своя добра коня;

Оддалекъ се юнаци поздравíя.

Побѣгналь е Дойчинъ добаръ юнакъ;

Ферлилъ се церна Арапинъ,

Удариль е Дойчина добра юнака

40 Удариль е у десно у зенгíя;

Повернáсе Дойчинъ добаръ юнакъ,

Та ýдари церна Арапина,

Удари га меджи двѣ-то очи—

Въеднакъ се очи испьрснали.

45 Па си ойде Дойчинъ добаръ юнакъ,

Па си ойдé дóма на дворóве,

Па слезнá одъ своя́ добра коня,

Па си улезнá на своя постельтя:

Съопасаль е платнó бабочерно,

50 И въеднакъ се съ душо раставило.

 

 

№ 188.

Г. Радоміръ; 80 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова Моавискаго.

 

(Тоже, съ перемѣной имени Дойчина на Демьяна).

 

Лежи Демьянъ деветъ годинъ време

Та си лежи се на едно мѣсто:

Низъ очи му муи пролетели,

Низъ косты, му трѣва проникнала

 

 

462

 

5 У чамбасъ [1] му зміи изводили;

И при него ядна Яна, мила сестра.

И говори Демьянъ, боленъ юнакъ:

«Леле, Яно, леле, моя мила сестро!

Я си óйды при Петре младо симичиче,

10 Да ми земешь три жешки симида,

И ми зéми моя добра коня,

Та го води на Петре налбатинъ,

Да го кове, Богме, вересія:

Ако стане братокъ, че ти плáти;

15 Ако ýмре, че му простышь»!

Продума си Петре младо налбаче:

«Нему ковемъ коня вересія,

Ако дадешь твое бѣло лице...»

И она е коня повернáло,

20 Па си ойде при младо симичиче,

Та си сакатъ три жешки сими́да:

Ако стане братокъ, че ти плати,

Ако у̔мре, Богме, че му простышь».

Я си сака младо симичиче,

25 Оно сака церни́ очи на залóга.

Повернасе негова-та сестра

Сестра ядна-та Яна,

Повернасе въеднакъ назáде-ка,

И си вернá коня некована,

80 И не земало той жешки симидо.

«Што-то бѣше той младо налбаче,

Оно сака бѣле лицé на залóга,

Што-то бѣше младо симичиче,

Онó сака церни очи на залóга».

35 Дума дума Демьянъ, боленъ юнакъ:

«Чуешь мене, моя ми́ла сестро!

Я улезны у ладны зевници́,

 

 

1. Волосы. (? чембас = перчем, - В.К.)

 

 

463

 

Та изнеси платнó бобучéрно,

Да увіемъ тія гнили́ кóсти».

40 И она е брата послушáло:

Изнела е платнó бабучерно,

Та уви́ло тія гнили́ кости,

И се метна на рамена,

Деветъ годинъ коня некóвана,

45 Ни кована, ни зоба зоби́ло,

Ни м̕, Богме, ни вода пóено;

И си метнá коню на рамена

И си земá та остра сабля,

Што не е деветъ годинъ острена,

50 Запаса си Демьянъ, вреденъ юнакъ

Запаса си сабля не острена,

Не острена, ни па-й брисана;

Бутнá коня низъ тесне клисуры;

Ý срѣшта му цернá Арапи́на:

55 «Э Демьяне, э боленъ Демьяне!

Я кадé си коня уберзи́ло?»

А Демьянъ му дума продумáло:

«Што ме прашашь, церно Арапи́но?

Че да идемъ, да си я поплáтимъ,

60 Што ми е Петре коня ковáло,

И што ми е пратило младо симичи́че

Прати́ло ми жешки симида».

И си ойде, та си ока Петре налбаче:

«Чуешь мене, бре, Петре налбаче:

65 Я излезни, язе да ти платимъ!

Язе прати моя добра кóня,

И я ти прати тія подковалія».

А оно му сказало:

«Не семъ я подковалъ».

70 А Демьянъ му дума продýмуе:

«Язе прати Яна ядна сестра,

 

 

463

 

Ты-зи сакашь бѣло лице на залóга;

И си окнá младо симичиче:

«Ела ты-зи! тебе да си платимъ!

75 Што ми прати три жешка симида —

Ты-зи сакашь церни очи на залога».

И тогай си боленъ Демьянъ

Извади си сабля неострена,

Тай погуби той младо налбаче,

80 И погуби той младо симичи́че,

Де-ка му коня нековали,

И дека му нее пратили

Не пратили той жешки симида.

Бутна кóня, въеднагъ се назаде вернáло,

85 И си срѣтна церна Арáпина:

Продумá му въеднагь боленъ юнакъ:

«Богъ те уби церно Арапи́но!

Што ми-мене ты-зи говóраше?

Очешь съ мене ты бой да прáвишь?»

90 И Арапинъ му дýма продýмуе:

«Очемъ» (рекалъ Арапинъ).

Продума му Демьянъ, боленъ юнакъ:

«Богъ те уби, церно Арапи́но!

Я семъ увиль тія гнили косты;

95 Ты-зи ферли съ лéка воздогана».

Арапинъ е ферлило съ лека воздогано,

Демьянъ пружи́ тáя десна нога,

И повернá лека воздогáна.

И тогай-си въеднакъ оно продýмуе:

100 «Богъ те уби, церно Арапи́но!

Я ми стани ты-зи на белѣга,

Я че ферлямъ съ лека воздогана»;

И си ферли, и си го накáра

Тридеветъ лакти ý земи;

Пай си ойде при негова сестра

 

 

465

 

И му каза: «Яно, ядно сестро!

Я погуби той младо налбаче

И погуби младо симичиче,

И погуби церна Арапи́на;

110 Я одверти платнó бабучéрно,

Та ми одвій тія гнили́ косты,

И размоты ми до осемдесе раны,

Та на точи тія церни кьрви,

Та белѣжи дервье и камене;

115 Та си слезни у гора зелена,

Та наточи вода у руменче,

Та донеси да си се напіемъ».

Даде Гóсподъ тоя силенъ дъждокъ,

Та си одмій дьрвье и камене,

120 И тогай се Демьянъ съ душа растави́ло.

Тогай ока негова-та сестра:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Я не можемъ брата да си найдемъ;

Я ме створи пиле кýковица,

125 Да си лети́мъ одъ дьрво на дьрво,

Егай би си брата погоди́ла».

Гарванъ гаче у гора зелена:

«Ела вуче, месо да ядéме!

Ты да ядешь това люто месо,

130 Я да піемъ тія церни очи».

И тогай го сестра намѣрило,

132 Намѣрило и съ душа раставило.

 

 

466

 

 

№ 189.

Соф. окр., село Сливница; 6 февр. 1880 г. записана со словъ крестьянина Ангелка Тончина.

 

(Визирь Тодоръ поручаетъ Лютицѣ Богдану доставить ему жену и коня легенскаго короля и ключи отъ города Легена).

 

Пише писмо Тодоре визире,

Пише писмо на Лютица Богдана,

Та го прати у Легена града:

Да донесé ключи одъ Легена,

5 Да доведé любе Авионче,

Да докáра коня со-съ три чуда.

Ка’ дойде Лютица Богдана,

Каже:

«Фала тебѣ, Тодоре везире!»

10 Што ме окашь, Тодоре везире?»

— «Я те окамъ, Лютица Богдане,

Че те пратимъ у Легена града:

Да донесешь клю́чи одъ Легена града,

Да деведешь любе Авионче,

15 Да докарашь коня со-съ три чуда;

Че ти давамъ три товары благо».

Не сте много да мисли Лютица Богданъ,

Токо въеднага пойдé;

Отидé у Легена града:

20 Оды́ три дни по Легена града;

Срѣте га Легенскова краля

И каже:

«Фала тебѣ, Лютица Богдане!

Што шеташь по Легена града?»

25 Рекалъ Лютица Богдана:

«Младо си млого засиромашило,

Тражимъ да се цѣнимъ».

Одговáра легенски краля:

 

 

467

 

«Тражишь млады да се цѣнишь?

30 Д’ очешь мене слуга да будешь?

Очемъ тебе младо да цѣнимъ».

И за пазаръ запазарили:

Засака му Лютица Богдана

Засака му триста и дваесе дуката,

35 А пазаръ направили

Триста и дванаесе дукаты;

Три дни дена са керчма пи́ли,

На четверти дена отишли са,

Да слугуе Лютица Богдана.

40 Слугувалъ е деветъ годинъ време;

Пóступи десéта година,

Не може да виды ключи одъ Легена града,

И не може да виды коня со-съ три чуда;

Рáсердисе Лютица Богдана:

45 Запали Легена града,

Запали го одъ деветъ страна;

Легенски краль се уплаши́,

Уплашисе—уях̔на коня Голешава [1],

Та побѣже изъ Легена града.

50 Тагай се верну Лютица Богдана;

По дворъ оды любе Авионче,

По дворъ оды, бѣли руке керши.

Проговори Лютица Богдана:

«Вала тебѣ, любе Авионче!

55 Кажи, де-къ су ключе одъ Легена града?

Кажи, де-къ е конë со-съ три чуда?»

Она тіе одговáра:

«Я си узми деветъ ключе

И отвори деветъ желѣзници,

60 Десета е врата одъ близница,

 

 

1. Голый (объясненіе сказителя).

 

 

468

 

И изведешь коня со-съ три чуда,

И тамо су ключи одъ Легена града».

И рекелъ Лютица Богдане

Рекелъ на любе Авионче:

65 «Премѣнисе у невѣстичко руо;

Изгреби бисеръ и мáгаре,

Укачисе на конë со-съ три чуда».

Учинила товá любе Авионче.

И укáчисе Лютица Богдана,

70 Укачисе на конë со-съ три чуда.

Дочуди троица юнаци:

Едно бѣше Релë одъ Релëво,

Други бѣше Янко одъ Косово,

Трети бѣше Марко одъ Кралéво;

75 Та збрали три силне войске,

Егá узма дюбе Авионче,

И по нéга коня со-съ три чуда,

И по нега ключе одъ Легена,

Сал̀ъ да не отиду при Тодора везира.

80 Тагай дочуло е Лютица Богдана —

Пристигли га три силни войски;

Ритну коня Лютица Богдана,

Вéркну конë подъ небеса;

Кагá се собудише три сидни войсти —

85 Едва бѣше на Релë одъ Релëво,

Друга бѣше на Янко одъ Косово,

Третье бѣше на Марко одъ Кралéво,

Се се чудомъ учудише:

Де-къ се дено тóе вреденъ юнакъ?

90 Чекало го Тодора везиро

Чекало деветъ годинъ време

Чекало го на свои дворове:

«Декъ се забави Лютица Богдана?

Че го манемо да го чекамо,

 

 

469

 

95 Да го чекамо десота година»;

Тамъ, мануше го в онъ достиже.

Тогай викалъ е Лютица Богдана:

«Вала тебе, Тодоре везире!

Како мене чекашь деветъ годинъ,

100 Оти мене не чекашь десета?»

И когá го виделъ Тодора визира,

Въеднага го у руке приватилъ:

«Вала тебе, Лютице Богдане!

Како цернеа [1] по Легена града?

(Слѣдовалъ отвѣтъ Лютицы, опущенный сказителемъ).

105 «Да ми давашь любе Авионче,

Да ми давашь ключе одъ Легена,

Теби коня, коня со-съ три чуда» [2].

 

 

№ 190.

Дупнич. окр., с. Бобошево; 13 дек. 1879 г. записана со словъ Хаджи Михаила Бѣлобрадовича.

 

(Страхиля, страшный воевода; его смерть).

 

Страхиля страшна войвóда!

Што си посех̔налъ и повех̔налъ?

Далъ ти е пушка дотег̔нала,

Иль те сабля омерзнала,

5 Далъ ти е конче постанало,

Иль ти е булче домилѣло?

— «Акмаджакъ кучюкъ, барьяктаръ!

«Ни ми е пушка дотег̔нала,

Ни ми е сабля омерзнала,

10 Ни ми е конче постанало»,

Ни ми е булче домилѣло;
 

 

1. Служилъ.

2. Слова визиря.

 

 

470

 

Акмаджакъ кучюкъ барьяктаръ!

Вчéра семъ миналъ—проминáлъ,

Презъ Рылска страшна планина,

15 Презъ хайдучки долины,

Презъ темны-те стервины;

Спадналъ семъ доле въ рѣка-та

При зелéна-та ливада,

Подъ дебела-та сѣнка:

20 Одкачилъ семъ рухо юначко,

Одкачилъ семъ сабля огнана,

Одкачилъ семъ пушка танкана,

Заспалъ семъ тамо въ ливадѣ —

Страшенъ сънъ сенилъ семъ:

25 «Страшно «потери» по менъ верви́

И тыя ми черны манафи«.

Проговорилъ Акмаджакъ кучюкъ барьяктаръ:

«Страхило, страшно войводо!

И тó ли да те учимъ?

30 Соблечи рухо юначко,

Извади оружіе страшно,

Облечи рухо прóстячко,

Сѣдви си на патъ

На керстопатъ;

35 Зéми си дервено пани́че;

Дека че мине «потера»,

Сѣки ште дарува те по гологанъ» [1].

Сички «потера» извервé

И дариха го по гологанъ.

40 Черно циганче казáло

Казало на сильна «потери»:

«Вие когó дарихте?

То е самъ Страхиль,

 

 

1. Турец. мелкая монета = 3 коп.

 

471

 

Самъ страшна войвода!«

45 И тогай се вернала «потера»:

Одрѣ́зали му главá-та.

Страхиль си загналъ [1] безъ глава

И това циганче, што казало,

Онъ му одралъ кожа со-съ кремикъ.

 

 

№ 191.

Самоков. окр., с. Студеница; 8 февр. 1880 г. записана со словъ Банки Титева въ селѣ Клисурѣ, что близъ г. Берковицы.

 

(Груя юнакъ получаетъ дѣвушку Виду на пиру у юнака Янна «отъ Косова»).

 

Зачинисе Янко одъ Косова

Зачинисе госба да си чини:

Та покани́ седемдесé краля,

И покани́ Марко Кралевича —

5 Емъ го кани, емъ му дума дума:

«Ты да дойдешь, Груе недовóды;

Доде бѣхме старо побратимче,

Да не станемъ младо свакоштино;

Язе имамъ Вида малка мома».

10 Я Марко му по ти оговораше:

«Безъ се мога, безъ Груе не мóга—

Оно ми е арна служба».

И си піятъ седемъ краля вино,

И си го піé Марко Кралеви́че,

15 Не піé го малко дете Грýе;

Слуга имъ е Вида малка мома;

Вида малка има голѣма облога:

 

 

1. Побѣжалъ.

 

 

472

У бѣло дерво—абланево дерво,

У дерво-то три златны ябуки,

20 Кой откине три златны ябуке,

Той че земе Вида малка мома.

Я си рипне дете младо Груë,

Та си риаиа на юначки нозе,

Та си улезнá у высоке яхере,

25 Та си справи коньче троегóдче.

Согледа го Марко Кралевиче,

Та па му по ти оговори:

«Тако м’ Бога, дете, бре, Груице!

Зашто не справишь коня́ газибара?»

30 Па си яна дете, бре, младо Груë

Па си яна коня газибара

И отиде до една готока;

Тамъ е излезнала ала троегодска:

Ала рыпа коня да погáлне,

35 Коне рыпа ала да погáзи

И говори на дете Груë:

«Клето да си и проклето!

Не ли видишь, де-ка младо че погинешь?

Што не вáдишь сабля, да се бранишь»?

40 Послушало дете младо Груë,

Изводило сабля, та посѣкло ала.

Па си ойде до друга готока;

Тамъ излезна ошь пострашна ала:

Ала рыпа коня да погълна,

45 Коне рыпа ала да погази;

Проговори коня газибара:

«Клето да си и проклето, дете Груë!

Не-ль видишь, че да си младо погинешь?

Што не вадишь сабля да се бранишь?»

Послушало дете младо Груë,

Извадило сабля, та посѣкло ала.

 

 

473

 

Отиде си до трети готóка:

Тамъ излезнá ошь пострашна ала;

Ала рыпна коня да погълна,

55 Коне рыпа ала да погази;

Проговори коня газибара:

Клето да си и проклето!

Не ли видишь, че си младо да погниешь?

Што не вадашь сабля димискія?

60 Послушало дете младо Груе,

Извадило сабля, та посѣкло ала.

Отиде си у бѣло-то море,

Па си дете Груë по ти оговори:

«Тако м’ Бога, коня газибара!

65 Да искубемо дерво низъ корене»;

Я конéкъ му по ти оговóри:

«Да откинемъ три златны ябуки».

Откинáли три златны ябуки

Отъ той абланево дерво,

70 Та отишли дома-ка.

 

 

№ 192.

Село Верба, Радом. окр.; 28 ноября 1879 г. записана со словъ того же крестьянина.

 

(Жена Груи юнака измѣнница).

 

Сѣди́ Груя на Юрýшъ-пладнина;

А што лети живо че проминé,

А што оды, подъ сабля че тури;

Па го дрéмка одремáло,

5 Па на любне пó-ти говори:

 

 

474

 

«Чуешь мене, млада Ангелина!

Очешь, караýлъ да чувашъ»?

А онá му проговори:

«Очемъ, да оти да нечемъ;

10 Я ми дай твое оружіе,

Я че сѣдамъ, караулъ да чувамъ:

Э што лети живо че промине,

А што оды подъ сабля че тýримъ».

И онó му додадé негóво-то оружіе,

15 Та го зема млада Ангелина.

А сѣднала Груица войвода,

Тога легнá та заспа.

Эте одатъ петъ стотинъ турчета;

А говóри млада Ангелина:

20 «Чуете-ли петъ стотинъ турчета!

А вежитé Груица войвода;

А они́ нëй говоря:

«Несмѣме него да вежемо;

Ако очешь кадана да бидешь,

25 Ты че вежешь Груица войвода».

И она зема диремли гайтани—

А гайтани отъ зелена сви́ла,

Та увеза Груица войвода.

Тога се го Турци разъокали:

30 «Айде, стани, Груицо войводо!»

— И оно се тогай свѣстило,

И тогай се чудомъ почуди:

«А како мене везáа»?!

Покарали га.

35 Заплака негóво-то дете,

Заплакасе дете Міалаче:

«Леле тате, леле мили тáте!

Я неможемъ, тате, да си одымъ».

А онъ му одкáзуе:

 

 

475

 

40 «А си иды кодъ твоя-та майтя,

Ега оче на конь да те каче».

И оно кодъ майтя оти́шло;

А онá му говóри:

«Назадъ, назадъ, юначко купело!»

45 И търнала сабля, да го уби;

И онó се кодъ башта вернáло:

«Леле тате, лело мили тате!

Нече мáма на конь да ме каче!

А онъ го земá на рамéна;

50 Та слезнáло доле у ливадé,

У леваде кодъ големи бути,

А при бути студéни кладенци;

Тамъ се Турци разоблекли,

Таио се си́чки заспáли;

55 А што-то е Груи́ца войвода

Та си прашта дете Міалатя,

Та го прашта при негова майтя:

«Украднáло потай ножеве,

Та си изсѣче тія диремли гайтани́».

60 —Леле тате, леле ми́ли тáте!

Я неможемъ гайтанъ да пресѣчемъ.

Леле дете, леле Міалáте!

Я ми рачете тоя бѣла меса.

— Немой, тате, жили да не сѣчé.

65 Тогай е рипнáло на юначко ноге

На юначко ноге Груйца войвóда;

Та земáло негово оруже,

Та посѣче петъ стотинъ турчета.

Побѣгнáла млада Ангелина,

70 Побѣгнала въ Юрушъ-пладни́на;

А Груица ëй говори:

«Я постой, курво! каде че бѣгашь?

Не утекло петъ стотинъ турчета—

 

 

476

 

Си самъ редомъ погуби́ло,

75 Да ты ли, курво, утечешь?»

И оно е тогай улови́ло,

Уловило—погубило.

 

 

№ 193.

Дупнич. окр. мѣстечко Бобошево; 15 дек. 1879 г. записана со словъ Маріи Гëргевой.

 

(Груица юнакъ освобождаетъ дѣвушку отъ арапина).

 

(хороводная).

(поется на оро (хороводѣ), въ рождѣств. святки).

 

Море Марко, море младый Марко!

Марко гради деветъ монастыра,

Десета е церква Марійца,

Та ги гради на друми широки;

5 Ете отадъ гиздава девойка

На Марка-те тія огóвораше:

«Богъ помогналъ, Марко, младый Марко!

Честиты-те деветъ монастыра,

Десета ти света Марійца;

10 Вѣрувашь ли Бога Единого,

Пріимашь ли светого Іована,

Да ме отешь одъ церна Арапина».

А Марко тія огóвораше:

Э ты-зе-ка, гиздаво девойче!

15 Та вѣрувамъ Бога Единого

И пріимамъ светого Іована;

Я си иди оште по-на-горе,

По-на-горе зелено ливáде,

Тамо има Груица дѣтенце:

 

 
477

 

20 Прострелъ си е той бѣли чадори,

Та си пасé деветъ враны кóни;

Ты си сѣдни подъ бѣли чадыри,

Оно тебе че да те оты».

Ни слушало, мори, ни чекáло,

25 Но си ойдé оште по-на-горе,

Ойде у зелено ливáде;

Тамъ найде тое бѣле чадыре,

Подъ чадыръ Груица-дѣтенце;

Девойче му тія оговораше:

30 «Богъ помогналъ Груица дѣтéнце!

Да прати ме Марко, младый Марко,

Да ме отешь одъ церны Арапинъ».

Груица и по тія оговóраше:

«Э ты-зе-ка, гиздаво девойче!

35 Я си сѣдни подъ бѣли чадыри,

Та препридашь тоя бѣли ибришимъ [1],

И ми подай лека буздогана,

Че пресрѣтна церна Арапина».

Па си станá Груица-дѣтенце,

40 Та пресрѣтна церна Арапина,

Та на нея тія говóраше:

«Э ты-зе-ка, церни Арапина!

Постой малко на бѣлега!

Та си ферли Груица дѣтенце,

45 Па си ферли съ лека буздогана,

Па си дерли фъ церна Арапина,

Накара го деветъ лакти у земя.

Та си станá Груи́ца дѣтенце,

Па си ойдé подъ бѣла чадера,

50 На девойче тія говóраше:

«Э ты-зе-ка, гиздаво девойче!

 

 

1. Шелкъ (свила).

 

 

478

 

Дал че идешь при млады Марко,

Иль че сѣдышь подъ бѣл чадери?»

Проговори́ гиздава девойче:

55 «Э ты-зе-ка, Груица дѣтенце!

Не то ч’ идемъ при млады Марко,

Ни че сѣда подъ бѣл чады́ри,

Но че ида фъ церква Маріица».

Па станáло гиздаво девойче,

60 Та си ойде фъ церква Маріица,

Па си ойде, фъ церква флезна,

Прекерстисе и Богу се помóли:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Язе нечу на земля младенéцъ,

65 Язе сакамъ небесá младенéцъ».

Прати Господъ той Божи Ангелъ,

Та и тури той златенъ вѣнéцъ,

Та и тури на война-та глава;

Пресѣдело гиздаво девойчé,

70 Пресѣдело два дни и двѣ ношти

Пресѣдело фъ церква Маріица;

Та си слезна светый апостолъ Петеръ,

Та си слезна светый апостолъ Павелъ,

Та земах̔а гиздаво девойче,

75 Та земах̔а изнесоха го у небеса.

            Посветилосе.

 

 

№ 194.

Джумалійск. окр., с. Панчерево (въ Пьяницѣ); 13 дек. 1879 г. записана со словъ Димитрія Кундева.

 

(Женитьба Янкола—Зеленъ-гора).

 

Заженилъ се Янколъ-зеленъ-гóра,

А никаде си прилика не найдé; (повторяется стихъ).

Прилика нашелъ въ Капетанска земя

Прилика нашелъ у Русійска земя;

 

 

479

 

5 Тамъ е нашелъ капетанска мома (повторяется).

Крена Янкулъ презъ гора зелена,

Та накани китены сватово;

Проговори кума господи́на:

«Не пойте ми китены сватове,

10 Турска гора безъ аидуди не е (повторяется);

Когá придеме у Русійска земя,

Когá придеме кодъ Капетанска мома,

Че се скара Русійско царо Капетано:

Зашто пояхмо презъ гора зелена,

15 Презъ гора зелена, презъ турска-та гора?

Турка има и ю Русійска земя!

Тамо шеташе Адеръ арамлія.

И дойдоа китены сватове

И дойдоа у Русійска земя,

20 И земаа Капетанска мома;

И кренаа Янколъ-зеленъ гора

Со-съ твои-те китены сватове

И кренаа презъ Церна-та гора.

Срѣтналъ ги Адеръ арамлія,

25 Та повреди́ китены сватове;

Янколъ-зеленъ гора напрáви си

Самъ си направи боленъ и умре;

Ойде му китена невѣста

Та ойдé на Адеръ арамлія.

30 Беркнá китена невѣста

Беркнá му у деена-та пазвука

И му каже: Адеръ арамлія!

Еле жена пуста да остане?

Я ми дай твоé оружіе,

35 Да повреда Яыкулъ-зелéнъ гора».

И ю даде Адеръ арамлія

И ю даде свое оружіе.

Руска мома Капетанка х̔итра била

 

 

480

 

Не повреди Янкулъ-зеленъ гора,

40 Та повреди Адеръ арамлія

Та повреди и го уби́.

Тогай рече Янколъ-зеленъ гора:

«Я семъ живъ, а ты ли си жива?»

И става Янколъ-зелевъ гора,

45 Та повреди со-съ своя сабля

Та повреди деветъ дулюма гора.

 

 

№ 195.

Село Драгоданъ, Дупнич. окр; 16 дек. 1879 г. записана со словъ Василія Бѣлобраскаго.

 

(Жена юнака Янка взята въ турецкій плѣнъ).

 

Сонъ сони́ла Янкулица млада

Предъ Великъ-день—бѣла сабота;

Емъ станýе, емъ си сонъ казýе:

«Э Янкуль, Янкуле чорбаджіе!

5 Двори ти са вода потанáли;

Та пливнаа три дзегворе биволе

И пливнаа деветъ враны кони».

Проговори Янкулъ чорбаджія:

«Э ты-зе-ка, Янкулице младо!

10 Това не е тая матна вода,

Туку си е тіе клети Турци;

Язе ч’ идемъ у церква Марія.

Па оти́де у церква Марія;

Турци му са двори поплѣни́ли:

15 Товари́а три коне иманье,

Товариа деветъ враны коне,

Зароби́а Я́нкулица млада;

 

 

481

 

Што излезне Янкулъ чорбаджія

Излезне низъ церкве Маріица,

20 Извикна се Янкулица млада:

«Э ты-зе-ка, Янкулъ чорбаджія!

Я се верни назадъ кóня,

Дворы ти се Турци поплѣни́ли;

Товариа три кола иманье,

25 Товариа деветъ враны коне,

Зароби́а Янкулица млада».

Проговори Янкулъ чорбаджія:

«Э ты-зи-ка, Янкулице младо!

Каде тія потайно оружіе»?

30 — Проговори Янкулица млада:

«Найнапрежь оружіе земаа,

Та по-тогай двори поплѣниа;

Я си иды у Стара-Планина,

Да си данешь стара кобылица,

35 Што-то воды дванаесе ждребци».

Па отиде Янкулъ чорбаджія,

Посегна се, да си лови стара кобылица:

Дигна глава, онá не давáсе.

Па говóри Янкýлъ чорбаджія:

40 «Э ты-зе-ка, стара кобылице!

А што не жалишь мое-то иманье?

Ако не жалишь мое первнолюбне,

Не жалишь ли твои деветъ сына,

Дека са ги Турци поплѣни́ли?»

Сложи глáва стара кобыли́ца,

Та я Фанá Янкулъ чорбаджія,

Та си крена презъ пóле ширóко —

Замаглисе магли праове.

Проговори Янкулица млада:

50 «Ви-е, клеты Турци!

Я си стóйте, малко почекайте;

 

 

482

 

Язе имамъ до доветь паýна,

Егá стигнатъ и оны́ да дойдатъ».

Запреасе малко клеты Турци,

45 Достигна ги стара кобыли́ца,

Съ устъ имъ главы покинá,

И съоте Янкулица млада,

И съоте сичко имавье.

 

 

№ 196.

Трен. окр., с. Божица (на границѣ Вран. окр); 4 марта 1880 г. записана со словъ Павла Лазарева.

 

(Янко юнакъ схватываетъ хитростью юнака Ивана Поповича).

 

Пойде Іованъ у шура на гостье да иде.

И съ него любе Станиславе.

Три дни оды презъ поле широко,

А четыре презъ горе зелене;

5 Іована се верло дремке одремале,

Па си моли люби Станислави:

«Я си викни, любе Станиславе,

Я си викни тенко, гласовито»!

— «Не смѣемъ Іоване, бре, стопане!

10 Тува има Курунъ кеседжія,

Онъ е верло мене пизманлія».

— «Што се боишь, кадъ се юнакъ óдышь?»

Па се виче любе Станиславе;

Колко бѣше леко повикнуло,

15 Одъ гора листье опаднýло;

Дочулъ Курунъ кеседжія:

«Кой ми, може Іована увати

Да увати и да го уверже,

Чю да му даемъ благо,

 

 

483

 

20 Што му о драго,

И чю му даемъ воеводлакъ

На седемдесé другала,

Што е мой билъ».

Избралъ се Янко одъ Косово:

25 Додайте ми гусле яворове,

Додайте ми седемдесé аршина ременя

Седемдесé аршина цервена ременя,

Я семъ ти Іована Поповича уватимъ

И семъ ти го увезамъ».

30 Па си дочулъ Курунъ кеседжія.

Па си допадне Курунъ кеседжія

Со седемдесé другáра,

И си верза, бре, Іована.

Па си говори любе Станиславе:

35 «Дай ми, Іоване, саблю,

Да ти я главу посѣчемъ,

Да знаешь, женски да поги́нешь».

Узме она саблю óстру;

Не сѣче онá Іовану глáву,

40 Но одсѣчé яко ременье;

Па си даде Іовану у десну руку

Па си даде остру саблю.

Па си оберну Іованъ надéсно,

Па се оберну нáлѣво,

45 Нигде, нигде отъ айдука глава не остане,

Салъ остане любе Станиславе.

Па оти́де Іованъ со свое-то любé

И си стигна у тесне клисуре,

Та пречека Янка одъ Косова;

50 Па си беркне Іованъ у свилне джепове,

Да даруе прошляка голема дарба;

И говори Янко—прошлякъ:

«Нечю мене голема дарба да даруешь,

 

 

484

 

Но ме бади Шарцу у тертіе,

55 Та ме носи на Битоле града —

Тамо има много мои прошляци,

Тамо има да се ранимъ».

И́ го баци Шарцу у тертіе,

Па си пойде поле широко,

60 Много се Янка дремке обориле:

Ка’ си буде презъ горе зелене

Янка Іованъ веже со-съ цервена ременя.

Тагай викне Янко, што-годъ може:

«Де-си да си Курунъ кеседжія,

65 Тува да си!»....

            (Не кончена).

 

 

№ 197.

Село Бабица, Радом. окр.; 24 ноября 1879 г. записана со словъ Дëши Тодорова.

 

(Женитьба Ѳедора юнака).

 

Заженисе Тодоръ юнакъ;

Одалеке [1] девойтю затеклилъ;

Таманъ, дойде на майтю се каза,

Я си токлимъ Негритску девойтю;

5 Дори майци дума да издумалъ,

Достиже това ситно писмо;

Писмó читé—бѣлé сълзи рóни,

Ронилъ е Тодоръ доберъ юнакъ:

«Да си води деветъ стотинъ сватове;

10 Декъ не найде деветъ стотинъ сватове?»

А майтя си Тодора поучи:

«И това ли, си́нко, да те учимъ?

Да си позвешь Марка Кралевика,

Да ти кумокъ буде,

 

 

1. Т. е. одалекъ + е.

 

 

485

 

15 И да позвешь Янка одъ Косова,

Да ти деверъ буде,

И да позвешь Релю Крилатицу

Да го позвешь, старойтя да биде;

Отъ три града три юнака

20 Че доведу по триста сватове,

Че ти стану деветъ стотинъ сватове».

И оно е майтю послушало —

Позвало е тіе три юнакá —

Станоше му деветъ стотинъ сватове;

25 Справляше се дванаестъ дьна

И справите дванаестъ кола;

Че караю воду студéна,

Че да иду презъ Перимъ-планину,

Тамо нема воду да се найду;

30 А Марко нестѣлъ да покара воду;

Оставиле дванаестъ кола,

Оставиле и продумали:

«Кага идемъ у ловъ големъ,

Три недѣли воду се не піемъ».

35 А продумалъ Марко юнакъ:

«Па за вода ништа не би биде».

Оставише—воду не караше,

Та пройдоше презъ Перимъ-планину;

Отидоше у градъ-тъ Негрита,

40 Изведоше Негритску девойтю,

Па пойдоше презъ Перимъ-планину;

И спиташе китени сватове:

«Чуешь, Тодоръ младожене!

Върло жеде намъ е додеяше,

45 Че слáзимо, коня да бодемо,

Да піемо тіе церни́ креви́».

А Тодоръ е дума продумало:

«Стойте малко—кони́ не бóдете;

 

 

486

 

Потамъ има длубоки буваръ—

50 Ни е длубокъ, ни е яко плитакъ,

Саде има семдесé лакти».

Отидоше тамо на бунари,

Погледаше воду да се виде;

Сви дружина воду тричи потьрнаше,

55 Кой че слази воду да издада;

Али Марко кумъ-тъ продумало:

«Че да слази Тодоръ младоженя —

Онъ се жени, воду че издае».

Ситне сълзе рони Тодоръ юнакъ,

60 И соблачи руо младоженско;

Вьрзаше га со-съ свилни пóясы.

Пустише га у длубоки бунаръ;

Писну юнакъ, како люта змія:

«Леле куме, леле Марко Кралевиче!

65 Поголема змія яловита,

Поголема змія до колѣна»;

Па си пишти—тóнки гласи до Бога се чую:

«Поголема змія до пояса!»

Тьрже Марко добри юнакъ,

70 Тьрже да извади Тодора юнака,

Али змія Тодора непушта;

Притръчалъ Янко одъ Косова,

Да помага Марку Кралевичу—

Па не може юнака да извади;

75 Притръчалъ Реля Крилатица—

Па-й не може юнака да извади;

Привелъ си Марко Кралевичъ,

Привелъ си коня до бунáра:

Тамó вьрза свилни поясы на груди,

80 Па извади огняна камжія,

Та ýдари коня шареного,

Удари го одъ бедра до бедра;

 

 

487

 

Разлютисе конь шареяны,

Та закопа ноге у землю,

85 Та закопа до ки́чице,

Та изнесе Тодора юнака,

Изнесе змію яловиту;

Марко тьрже тай острá сабля,

Да пресѣче змію яловиту —

90 Онъ погрѣши, та поясъ просѣчи:

Па се юнакъ у бунаръ вернасе —

Пишти юнакъ—до Бога се чуе:

«Леле Марко, да мой миле куме!

Ако Марко ты да си отидешь,

95 Немой мене да си коня одведешь,

Поби конья, та ми конья вержи!»

И тогай си Марко конья побило,

И му конья верзало.

Кой че мине, самъ да види,

100 Да види, самъ да завиди.

Пишти Тодоръ юнакъ у бунари,

А конь-тъ му на бунара вишти;

Башка вика Негритска девойтя;

За кого ме Марко водишь?

105 Тодоръ юнакъ у бунари оста».

А дочула га вила-самовила,

Дочула га изъ-подъ ясна неба,

Па си паднáла дóле на бунари,

Та си пита Тодора юнака:

110 «Зашто лежишь у длубоки бунаръ?»

Одговори Тодоръ добри юнакъ:

«Погълнула ме змія ялови́та».

Тагай слезе вила-самовила,

Та распрала змію́ яловиту,

115 Извадила Тодора юнака,

Изнéла га горе на бунари;

 

 

488

 

Дума продумала вила-самовила:

«Тодоре млады младежене!

Викни, колко што можешь,

120 Тонки гласи до Бога да се чýю».

А Тодоре е тага продумало:

«Дерманъ немамъ—гласи да ишпуштимъ;

Викни-окни ты, моя посестримо,

Ега може Марко да дочуе,

125 Ега би се назадъ повернуло».

Викну—окну вила-самовила;

Доръ да ойду гласи до Мáрка,

Деведесé кола дърва поломило,

Дочулъ си Марко Кралевичъ:

130 Тагай Марко назадъ повернуло

И са-съ нега Негритска девойтя,

Та отоше тáмо на бунаръ;

Тамо сѣди вила-самовила

И при ню е Тодоръ младоженя;

185 Те иде Марко Кралевичъ,

Одалекъ се малко поклонило,

Одблизу руку целивало,

Аризалъ той желте жьлтице;

Те иде Негритска девойтя—

140 Аризала свилеву кошулю.

 

 

№ 198.

Тренск. окр., с. Бабица; 25 ноября 1879 г. записана со словъ 10-тилѣтней дѣвушки Христины (Ристены) Стоянчиной.

 

(Женитьба Ивана Черногорца).

 

Заженисе Иво Церногоре;

Одалекъ затражи си девойтя,

Одалекъ у Смедера града;

 

 

489

 

Тамо найде малена девойтя—

5 Емъ малена, емъ дарове нéма.

Аберъ прати малена девойтя

Аберъ прати на Иво Церногорце:

«Много здравлье, Иво Церногорце,

Да ме чека до двѣ, до три године —

10 Едва година тенка да порастемъ,

Една година дары да наготвимъ,

Една година уми да позберамъ».

Аберъ прати Иво Церногорче:

«Много здравлье, малена девойтя!

15 Не чека ми не два дни, не три дни,

А то нели три године чека»;

Збрало е ки́тене свáтове,

Та пойдоше на Смедера града,

Та придоше на Церно-то море—

20 Церно море одъ брегъ до брегъ біе,

Сегá, море све е пресенуло;

Околъ моря цвѣтье наницало

Найвече модра перýника;

Сви сватове по китку набраше,

25 Иванъ набралъ до двѣ, до три китке:

Една китка на милу балдазу,

Друга китка Иви Цорногорчи,

Трети китка малена девойтя;

Што-то китка на милу бáлдазу

30 Подъ китію со-съ церна мониста,

Што-то китка малену девойтю

Подъ китію жълте желтице,

Што-то китка Иви Церногорчи

Подъ китію со-съ кара-гроше.

35 Ка одоше на Смедеръ градъ,

Вѣнчаше ги, армасаше ги—

Што би законъ се прекарáше.

 

 

490

 

Дойдé время девойтю да воду.

Проговори Ива Церногорче:

40 «Да камо ви, млады кочіяши?

Докарайте ви, сремски кочіяше —

Накачимо малену девойтю».

Укачише мáлену девойтю;

Та и отидоше у Церно-то море—

45 Церно море одъ брегъ до брегъ біе;

Проговори кумъкъ и старойтя:

Назадъ, назадъ, китене сватове!

Назадъ, назадъ, море не газите —

Кой се жени, онъ че да го гази»;

50 А загази Ива Церногорче:

Ка’ загази еднý зáтоку,

Вануло нóню до зенгіи, —

Ка’ загази другу зáтоку,

Иву вати до равнá рамена, —

55 Ка’ загази третю зáтоку,

Токо му се перо віе.

Проговóри малена девойтя:

«Назадъ, назадъ, Ива Церногорче!

Назадъ, назадъ, младо да не гинешь».

60 Па загази младена девойтя:

Сви сватове у скутъ запрегнула —

Кумъ, старой тю у лѣву пазуку,

Младоженю у десну пазуку,

Два девера на окато перо,

65 Си-те одъ-еднушь пренело.

Проговори кума господина:

«Тако т’ Бога, малена девóйтя!

Са недѣля премлада невѣста,

До друга-та млада-та удовица,

70 До третя-та кума залюби́ла».

Богъ да біе кума господина!

 

 

491

 

Што думало, све се завершило:

Са недѣля премлада невѣста,

До друга-та млада-та удовица,

75 До третя-та кума залюбила.

 

 

№ 199.

(Загорье) Берков. окр., с. Клисура; 8 Февр. 1880 г. записана съ словъ Тодора Найденова.

 

(Похвальба бана Петра).

 

Петеръ бано вино піе

Вино піе на ладны-те керчми;

И си пилъ и се пофали́лъ,

Што ю мене—у пару нема:

5 Я имамъ деветъ синове

Деветъ синове и деветъ снаи,

Една черка и деветъ унуци.

Дочулъ го царь Костадинъ,

И му прати това ситно писмо:

10 «Да си дойде то-зи Петеръ бано;

Че се онъ пофалилъ на ладны-те керчми,

Че у него што има, у мене го нема».

И си дошелъ Петеръ бано.

Та го пита царо,

15 Царь Костадинъ пита:

«Ты си, Петре, пилъ си,

И се тамо пофалилъ се —

Што у тебе има—у мене го нема?»

Царо го питува,

20 Петеръ му казува:

«Цару, царь Костадинъ,

 

 

492

 

Вишь, я имамъ деветъ синове

Деветъ синове и деветъ снаи,

25 И деветъ унуци и едва мила

Една дащерчица мила».

Царо му казýва:

27 «Право имашь—у мене го нема».

 

 

№ 200.

Соф. округъ село Бутунéцъ; 4 Февр. 1880 г. записана со словъ Стоила Недѣлькова Кадискаго.

 

(Банъ Петровитинъ успѣшно дѣйствуетъ въ пользу рай, при султанѣ Муратѣ).

 

Царъ султанъ земня біе,

Земня бье да утамне,

Да утамне, рая да преземе;

И си біятъ мижду Сава и Морава,

5 Та си бíятъ деветъ годинъ дена,

Па неможе султанъ да надвіе,

Да надвіе, земня да утамне;

Той си пушти телалъ,

Пушти телалъ низъ Турска ордія,

10 Да му ли два дни, та на три дни:

«Кой се найме премладо юначе,

Да преиине Дунавъ оданаде,

Да отиде въ града Масарева,

Да излаже Петровитинъ банинъ,

15 Да го фанемъ, глава да му земемъ».

— Обадисе турче потурняче

Алилъ-бегъ войвода:

«Фала тебѣ, царъ султанъ Мурате!

Я да личишь оште два дни и па три дни,

 

 

493

 

20 Да намѣришь оште двѣ турчета

Двѣ турчета на моя прилика,

Што-то три дни и три ношти,

Што-то сѣдатъ дремка не задремать,

Што-то піятъ вино и ракія,

25 Што-то піятъ, а се не опивать».

— Та си личи царъ султанъ Мурато

Личилъ е два дни оште три дни,

Та намѣри оште два турчета.

Преминах̔а Дунавъ оданаде,

30 Отидох̔а въ града Масарева,

Па спаднах̔а на шарены чешмы,

Па си віятъ, ка’-то люты зміи,

Гласи пуштатъ до синë-то небо.

Што-то бѣше Петровитинъ банинъ,

35 А той бѣ легналъ, та бѣ заспалъ.

Зачула ги Петровица млада

Па си буди Петровитинъ банинъ:

«Стани, либе, да би да нестанешь,

Турци ти са градо испълнили».

40 — Сабудисе Петеръ, разбýдисе,

И той дочу тія ясни гласи,

Той си влезна у новы ягыры,

Та извéде коня Карамана,

И изнесе сабья димискія,

45 Што я правилъ майсторъ Димитрія,

Што се віе ка’-то люта змія,

Тія си сѣче дервья и камене;

Конъ воседна и сабья наметна,

И конъ бутна низъ града—возъ града:

50 Нема ништо, нигде да се гледа,

Метна очи край Масыръ-капія,

Тамъ согледа три млады турчета;

Той побутна коня Карамана,

 

 

494

 

И потегли сабья Димискія

55 И потегли сабья, да ги губи;

Клето да е турче потурняче!

Одалекъ е поклонъ поклонило,

Одблизу се молба помолило:

«Фала тебѣ, Петровитивъ банинъ!

60 Просты назе, Гóсподъ да ти просты,

Че бѣгаме одъ турска ордія,

Та идеме тебе-ка на индатъ [1]».

Саборъ стори Петровитинъ банинъ,

Та си спушти сабья у ножница,

65 Па ги викнá на негова дома,

Та се Петеръ со-съ нихъ братимилъ;

Та сѣдели три дни и три ношти,

Та си ядатъ и си піятъ;

Што-то бѣше Петровитинъ банинъ,

70 Той подпи со-съ нихъ и се напи́;

Клета да си три млады турчета!

Три дни сѣдатъ, а си не задремватъ,

Вино піятъ, а се не опіятъ;

А што бѣше Петровитинъ банинъ,

75 А той легна Петеръ, та си заспа;

Па го буди Петровича млада:

«Стани, либе, д’ идешь,

Д’ идешь, да си легашь».

— Петеръ дума продума:

80 «На ли ми свóи побратими?

Та шта язе при нихъ да си легамъ»;

Остави го Петровича млада.

Клето да е турче потурняче!

Че си фана Петровитинъ банинъ,

 

 

1. Турецкое слово, значитъ помощь.

 

 

495

 

85 Та си везá Петровитинъ банинъ,

И го веза, и го обкóва:

На нодзе-те три чифта букиджіи,

На раце-те деветъ билезици,

На гърло-то десетъ синджиры;

90 Па го рита турче потурняче:

«Калканъ, калканъ, Петровитинъ банинъ!

Да піемо вино и ракія!»

Сабудисе Петеръ, разбýдисе,

Намѣрисе укованъ-увезанъ.

95 Што-то бѣше турче потурняче,

Той изведе коня Карамана,

И се верза Петеръ коню за опашка,

Па го забра по равны друмове,

Закáра го укованъ—увезанъ,

100 Закáра го на Стамбола града;

Тамъ излезне царь султанъ Муратъ,

И на Петеръ дума дýмаше:

«Фала тебѣ, Петеръ, добаръ юнакъ!

Зазнаяли, Петеръ, запазили;

105 Кога ние со-съ васъ біех̔ме

Мижду Сава и мижду Морава,

Та се бих̔ме деветъ годинъ време;

Кажи сега, Петеръ, добаръ юнакъ,

Кой-то бѣше одъ васъ найпервіë кралъ,

110 Што си язды коня Шаркалія,

Конь си язды и сабья си верты,

Дека мине низъ турска ордія,

Дека мине, сокаци отвори»?

— А Петеръ му дума думаше:

115 «Фала тебѣ, царъ султанъ Мурате!

Товá бѣше Марко Кралевитинъ,

Той си язды коня Шаркалія,

Той си язды и сабья-та верты».

 

 

496

 

Царь султанъ му думу думаше:

120 «Чуй ме, Петеръ, оште да те пи́тамъ —

А кой бѣше одъ васъ повторніë кралъ,

Што-то язды коня Кулалія,

И той носи сабья димискія,

Дека мине, сокаци направи?»

125 — А Петеръ му думу думаше:

Това бѣше Х̔илванъ добаръ юнакъ,

Оданаде одъ града Дебелова»;

Чуй ме, Петре, оште да те питамъ:

«А кой бѣше третіë кралъ,

130 Што-то язды коня Доралія,

Той ми-мене войстя намáли?»

— Одговара Петеръ добаръ юнакъ:

Това бѣше Дойчинъ добаръ юнакъ,

Той си язды коня Доралія,

135 Той ти-тебе войстя намали».

А чуй ме, Петре, оште да те питамъ:

«А кой ли бѣше штвертіë [1] кралъ,

Што си язды коня аджамія,

И той бѣше самъ аджамія,

140 Той ни гледа, войстя да ми губи,

Само гледа со-съ конь да ги трепе,

Што не може со-съ конь да утрепе,

А той ги живи въ Сава изнакара,

Та си живи въ Сава издавіа?»

145 А Петеръ му тія одговара:

«Това бѣше Груйче млáдо детé,

Той си язды коня аджамія,

И той бѣше младо аджамія,

Той си войстя въ Сава издави».

 

 

1. Присутствующіе слушатели-крестьяне той же деревни замѣтили сказителю, что лучше будетъ сказать «четверты».

 

 

497

 

150 — Чуй ме, Петеръ, оште да те пи́тамъ:

«А кой бѣше петыë кралъ,

Што-то язды коня Карамана

И си носи сабья-та голема,

Той ми-мене войстя-та битиса [1],

155 Той погуби триесе риджале,

Той погуби дванаесе паши,

И погуби мое машко дете,

И да би джанамъ [2] и мене фаналъ,

Да бѣхъ спадналъ у юначки раце,

160 Господъ знае, и съ мене

Што би штеше да стане?»

Проговори Петровитинъ банинъ:

«Фала тебѣ, царъ султанъ Мурате!

Въ раде ти самъ, право тю ти кажа:

165 Язе язда кóня Карамана,

Язе носа сабья-та голема,

Я ти-тебе войстя битисахъ,

Я погубихъ триесе риджале,

Я погубилъ дванаесе паши,

170 Я заклáхъ твое машко дете,

Да би джанамъ [2] и теб’ да бѣхъ фанáлъ,

Само не можехъ тебе да намѣра,

Че се скри подъ камилски самаръ,

Штехъ да дроба мéрвка по мервка [3]

175 Найголема—што-то мравка носи»;

— Обадисе даръ султанъ Муратъ:

Фала вазе, триесе риджале!

Я фанете Петровитинъ банинъ,

Искарайте го на крáë,

 

 

1. Тур. слово, знач. совершенно уничтожить.

2. Тоже, знач. можетъ быть, вѣроятно. (? бълг. джанъм от тур. canım, "приятелю" - В.К.)

3. Греч. слово, знач. часть. (? мръвка - В.К.)

 

 

498

 

180 На край-на калны чаире [1],

Закопайте му нодзе у земня-та,

Потеглéте триесе сатыре [2],

Здробнете го мервка по мервка,

Найголема—што-то мравка носи».

185 Извели го на калны чаире,

Закопах̔а му нодзе у земня,

Потеглиха триесе сатыре, —

Се се сатыре истрошили,

Нема сатыръ-Петеръ да порѣже,

190 Яли сатыръ-Петеръ да погýби.

Помóлисе Петровитинъ банинъ:

«Фала вазе, триесе риджале!

Тю се мола, молба ли пріймайте:

Стига мака толко на мене-ка;

195 Нема сатыръ у Стамбола града;

Я фанете коня Карамана,

Отидете въ града Масарева,

Та земете сабья димискія,

Што я правилъ майсторъ Димитрія,

200 Што се віе ка’-то люта змія,

Тія [3] сѣче дервье и камене,

Тія ште и мен’ да погýби».

Што-то бѣше турче потурняче

Алилъ-бегъ войвода,

205 Той си фана коня Карамана,

Па го бутна презъ поле широко,

Турски дума, булгарски се моли:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Егá да би Боже—да помогнешь,

210 Да погине Петровитинъ банинъ,

 

 

1. Тур. слово, знач. ливада, сѣнокосъ.

2. Тур. слово, знач. кинжалъ.

3. Вм. тоя́.

 

 
499

 

Да остане коня Карамана,

Конь дá язда и конь да се наязда».

Па отиде въ града Масарева;

Одалекъ се турче провикнало:

215 Излезъ, излезъ, Петровица младо,

Изнеси ми Петрова-та сабья,

Да я носа на Петеръ добаръ юнакъ,

Че го прати царъ султанъ Муратъ,

Че го прати на бой да се біе,

220 Па си нема у Стамбола града,

Нема сабья за-ради него».

— Петровица му тія одговáра:

«Клето да си турче потурняче!

Когó лажешь, когó штешь да изіажешь?

225 Я ли незнамъ, я ли незнамъ,

Че си нема у Стамбола града,

Нема сатыръ—Петеръ да погуби,

Та ште тая [1] него да погýби».

Па е влела [2] Петровица млада,

230 Та е зела сабья, та износи —

Емъ я носи, емъ се Богу моли:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Егá да би Петру да помóгнешь,

Да отиде сабья у Петрова,

235 У Петрова рачицы,

Ега да би Петеръ да не погине»;

Изнеса я па я ферли насердыто.

А што бѣше турче потурняче,

Той не може самъ да я кáчи,

240 На се моли Петровици младо:

«Леле, варай, Петровице младо!

Помогни ми на конь да я качимъ».

 

 

1. Т. е. сабля.

2. Вм. влезла.

 

 

500

Помогна му Петровица млада,

Качи я коню Караману;

245 Па го’ бутна турче потурняче,

Па го бутна презъ поле широко —

Турски дума, булгарски се моли:

«Леле Боже, леле миле Боже!

Ега да би Боже да помогнешь,

250 Да погубимъ Петровитинъ бананъ,

Да остане кóня Карамана,

Конь да язда, конь да се наязда».

Па отиде на калны чаире;

Срѣшнах̔а го триесе риджале;

255 Та се зема сабья димискія:

Наловятъ се петнаесе души —

Петнаесе души за черенó теглатъ,

А петнаесе души за ножницы теглатъ,

Па не можатъ сабья да извадатъ —

260 Извадатъ я педа и половина,

Па я пуштатъ, пуштатъ —

Тія́ се въ ножници влезне.

— Помóлисе Петровитинъ банинъ:

«Чуйте мене, триесе риджале!

265 Кю се мола—молба ми пріймате:

Стига мака толку на мене-ка:

Нодзе ми се въ земи закóпаны,

На нихъ имамъ три чифтя букагіи,

На раце-те имамъ билезици,

270 На гърло-то имамъ десетъ синджире;

Ако мене оште не вѣр’вате,

Фанете ме петнаесе души —

Петнаесе-те души одъ лѣва-та страна

И петнаесе души одъ десна-та страна,

275 Одвежете ми саде десна-та рака

И ми дайте сабья у рака-та,

 

 

501

 

Да извада сабья низъ ножница,

Да я поклана на ваши-те раце, —

Вие мене съ нея погубéте».

280 Излага ги Петровитинъ банинъ:

Наловія се триесе риджале,

Одверзах̔а Петру десна рака;

Што-то бѣше турче потурняче,

Той привлече сабья, та му даде;

285 Ка’ я фанá Петровитинъ банинъ —

Што фанá и Богу се помоли:

Фала, Боже, фала, вишни Боже!

На ли дойде сабья у рачица?

Помогай ми, Боже, да излезна,

290 Да излезна низъ турски-те раце,

Да отвора земня затвóрена»;

Па отферли со-съ палецъ ножница,

Та подигна сабья на лѣво,

Та посѣче триесе риджале,

295 И исферкна низъ черна-та земня.

А што бѣше турче потурняче,

Той си фана коня Карамана,

Па го бутна презъ поле широко,

Па го бутна—со-съ конь да бѣгна:

300 А разгледа Петровитинъ банинъ,

Та си виде коня Карамана, —

Превикна се Петровитинъ банинъ:

«Фала тебѣ, коню Карамане!

Шта те стигна на поле широко

305 И одъ теб’ да керви се напія»;

Ка’ го зачу коня Карамана,

Закопа си нодзе у земня́-та;

Што-то бѣше турче потурняче,

Той му тегли талатинъ [1]—дизгине

 

 

1. Тур. слово—удила.

 

502

310 И го біе съ мах̔музъ [1] чарклія [2],

А одъ коня черни керви течатъ,

Само не ште напредъ да верви;

А што бѣше турче потурняче,

А той слезна—пѣшій да си бѣга;

315 А што бѣше Петровитинъ банинъ,

Той потегли сабья димискія,

Та одрѣза три чифта букагіи,

И одрѣза деветь билезици,

И одрѣза десетъ синджиры —

320 Расковасе Петеръ—развезасе;

Па си стигнà коня Карамана,

И нему се поклонъ направилъ;

Па се качи коню Карамано;

Па погледна нагоре, надоле,

325 Та согледа турче потурняче;

Провикна се Петровитинъ банинъ:

«Бѣгай, бѣгай Алилъ-бегъ войводо!

Да те вида, кой си юнакъ на земня-та»;

Па го стигнá на поле широко;

330 Поверна се турче потурняче,

Поверна се—Петру да се моли:

«Леле, варай, Петрови́тинъ банинъ!

Просты мене, Господъ да ты просты».

А Петеръ му тія одговáра:

335 «Я да проста, сабья не проштава;

Ты я носишь одъ града Масарева»;

Па го фана Петровитинъ банинъ,

Та му одра раце до рамена,

И му одра нодзе до колѣна;

340 Па му Петеръ тія одговáра:

«Стани, стани, Алилъ-бегъ войводо!

 

 

1. Тоже—шпоры,

2. Тоже—кольца въ шпорахъ.

 

 

503

 

Да те гледамъ—какво ти прили́ча:

На раце-те алене кожуве,

На нодзе-те морови [1] тузлуци [2],—

345 Да те вода у Стамбола града,

Да те види царъ султанъ Мурата;

Па го забра по равны дрýмове,

Та отодатъ у Стамбола града;

Тамъ излезна царъ султанъ Муратъ,

350 И на Петеръ тія продумаше:

«Аферамъ тебе, Петре, добаръ юнакъ,

Аферамъ ти на твое юнагство,

Че погуби триесе риджале —

Просто да са, Петре, и одъ мене,

355 Просто да ти е и Стамбола града»;

А Петеръ му дума дума:

«Я излезъ, излезъ, даръ султанъ Муратъ,

Да да срѣшнашь Алилъ-бегъ войвода,

Да го видишь, колку му прилéга:

360 На раце-те алены кожуве,

На нодзе-те морови тузлуци».

Па излезна даръ султанъ Муратъ,

Одалекъ се Петру помóли,

Одблизу му метанія направи:

365 Просты назе, Петровитинъ банинъ,

Просто да ти е и Стамбола града».

А Петеръ му тія одговáра:

«Я да проста, сабья непроштава —

Когó прашташь на калны чаире,

370 Кому теглишь триесе сатыре?»

Па го фанá Петровитинъ банинъ,

И нему одра нодзе до колѣна,

 

 

1. Т. е. валашскіе, цинцарскіе.  (морав (за цвят) = лилав, теменужен, В.К.)

2. Особаго рода одежда, прикрывающая ноги отъ колѣнъ до ступни.

 

 

504

Па ги тури на чесна тарпеза,

Да си піятъ вино и ракія;

375 Па си пили три дни и три ношти.

Па си фана коня Карамана,

Та отиде въ града Масарева,

Та отвори земня затворена.

Кога Петеръ бѣха закарали,

380 Тогава се свѣто затвори́ло;

Ка’-то стигна Петровитинъ банинъ,

382 Тогава се сички отворили.

 

 

№ 201.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Туре Арнауче грабитъ дворъ бана и уводитъ его жену; банъ настигаетъ его и убиваетъ).

 

Твои дворы, Бане, оплѣнеты!

Оплѣни́ и Туре Арнауче—

Деветъ мъски той бѣло иманье

И десéто той жълты желтицы,

5 Одкóрана Елена невѣста,

Твоя майтя-она зарóбена,

Мъшко детé подъ конь удáрено.

Дума дума баневіо коня:

«Слушай мене, бане чорбаджіë,

10 Ты-зи піешь у ладны меаны́

Та си піешь съ братя и дружина

И си піешь товá руйно вино,

И си піешь люти́ца ракія;

15 Твóи дворы, бане, онлѣнеты!

Оплѣни́ ги Туре Арнауче,

Деветъ мъски той бѣло иманье

И десето-то жълты желти́ци,

 

 

505

 

Одвéдена Елéна невѣста,

Зарóбена твоя стара майтя,

20 Мъшко дѣте подъ конь ударено».

Тогай станá Бане чорбаждія,

И дума дума на негова кóня:

«Оче ние него да гониме?»

И коня́ му дума продýмуе:

25 «Я ми тури два кутла белія;

Дури язе зоба да изóбамъ,

Ты ми стегни дванаеса колана,

И ми тури сѣдло самостворно,

И тури ми тринаéсе кускуне,

30 И ми тури дзвѣзда дзвѣздоглава,

Што-то е со-съ дванаесе дизги́не,

Приведы ме на бинекъ камикъ,

Тури нóга у зенгія,

Да гон́име Туре Арнауче!

35 Бане тури нога у зенгія,

И се метна коню на рáмена;

Наставалъ е презъ пóле ширóко;

Задáдесе тая тевна магла,

Низъ маглá-та ситна росá рóси,

40 Низъ росá-та оги́нь просьявуе.

И тогай дума дума Туре Арнауче,

Дума дума Е̔лени невѣсти:

«Чуешь мене, Елено невѣсто!

Задáдесе тая тевна магла,

45 Низъ маглá-та тая ситна рóса,

Низъ росá-та оги́нь просья́вуе».

Елена му дýма продумуе:

«Не-е товá тая тевна магла,

И не си е тая ситна роса,

50 И не е това тоя ясенъ огинь;

Товá си е банева страія;

 

 

506

А што-тó тая ситна роса,

Кóня пеня фéрля, та си роса иде,

А што-то тоя ясенъ огинь,

55 Она си е на конь одъ подкóвки».

Доде она дýма да издýма,

Достигналъ и Бане вреденъ юнакъ

Достигналъ и у поле Кóсово,

И въеднега на Туре говóри:

60 «Богъ те уби, Туре Арнаýче!

Кадé кáрашь Елéна невѣста?

Кадé кáрашь моя стара майтя?

Мъшко дѣте под конь си ударилъ?

Деветъ мъски тія бѣли пáри

65 И десéта той жълты желтицы?»

И си бьркна Бана чорбаджія

Та си бьркна у десна-та чижма,

Та извади́ тáя остра сабля,

И си вана Туре Арнауче

70 И го вана, и го накара

Три деветъ лакти ý земи;

И си земá турéвіо коня,

И си вернá тегобно иманье,

И си вернá Елена невѣста,

76 И изроби негова стара майтя

И опушти́ товá мъшко дѣ́те.

 

 

№ 202.

Трен. окр., с. Бабица; 22 ноября 1879 г. записана со словъ Божиля Янкова.

 

(Невыполненіе юнакомъ Иваномъ своего намѣренія).

 

Лежи́ Иванъ бóленъ юнáкъ,

Лежи та три године дена:

Кързъ косты му трава проницала,

Кързъ очи нуе пролитале.

 

 

507

 

5 Заправи́лъ е дéветъ чéшме,

Заправилъ е дéветъ моста,

А си не еденъ не доправилъ —

Ни е чешме доправи́лъ,

Ни е мостове доправи́лъ;

10 Че си иде цéркве Раванице.

Покарáли га камъ-то церкве Раванице;

Опази́ле га церкве Раванице,

Саме су се затвори́ле:

«Надъ-задъ, Иване юначе!

15 Кързъ кость ти трáва проницáла,

Кързъ очи ти мýе пролитале:

Не си се чешме доправи́ло,

Ни па-й си си мосты доправи́ло,

Нема време церкве да си дойдешь;

20 Да си чешме допрáвишъ,

И да си мостóве доградишь,

Тегая у церкве да дойдешь —

Саме си че цéркве отвориты».

Иванъ се назадъ повернало,

25 И па-й-се съ душу раставило.

Остáле се чешме недопрáвене,

Остали су мостóве не догрáдены.

Иванъ си съ душо раставило —

29 Това тагáй такá останáло.

 

 

№ 203.

Соф. окр., с. Сливница; 7 февр. 1880 г. записана со словъ Иліи Стамбуліи.

 

(Черный Арапинъ убиваетъ баръяктара Бана).

 

Што е чадéръ—поле побелѣло,

Подъ него е еденъ чадéръ

Самъ одъ себе зеленъ;

Подъ нега е Бана баръяктара;

 

 

508

5 Бана свири—сва войска игра,

Бана пое—сва ордія слуша.

Посвиде се на церна Арапина:

Верли пушка низъ густа ордíя,

Та удари Бану баръяктару,

10 На зло гá е мѣсто удари́лъ,

На зло мѣсто меджи церни óчи.

Проговори Бана баръяктара:

«Тако м’ Бога дванаесе слýги!

Довéдете коня одъ ливáда,

15 Та беркнете у свилни бисаци,

Изведете одъ бѣлъ макъ мараму,

Та пребриште мои́ церни кéрви;

Я ги пратимъ на моя-та стара майтя:

Ако не че мене да си види,

20 Да си види мои церни керви.

 

 

№ 204.

Велескій окр. (въ Макед.); 2 дек. 1879 г. записана со словъ г. Лазаря Хаджіева.

 

(Дѣвушка воевода).

 

Де-ка се чуло-видело,

Мома булюкъ-баша да биде

Со сто и педéсе деліи,

Со тристамина сéймени,

5 Со кадифе фыстанъ до земня́,

Со тьнка пушка нá рамо,

Чифте-пиштоли нá поясъ;

Сеймени-те и завиделе.

Силна поплака дадóва:

10 «Нейкеме мома булюкъ-башь!»

Мома булюкъ-башь говóри:

«Месете пресна пóгача,

Турете алтенъ во нея,

Скършите парче пó парче,

15 Кому ке паднетъ алтыно-тъ,

Той булюкъ—баша да биде».

Месива пресна погача,

Турия натре алтено-тъ,

Скършия парче по парче;

20 Па ней-зе алтыно-тъ падна;

Деліи-те завидова,

Па силна поплака дáдова:

 

509

 

«Нейтеме мома булюкъ-башь!»

Мома булюкъ-башь говóри:

25 «Ай на нышанъ да фы́рляме —

Кой ке ми погоди,

Той да ми биде булюкъ-башь»;

Никой нышанъ не погоди,

Мома ми нышанъ погоди.

Остане мома булюкъ-башь.

 

 

№ 205.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(тоже. «Румена войвода» - В.К.).

 

Де се чуло, де видѣло,

Момá войвóда да биде

На семдесé дружина

И на седми́на родни́на!

5 Ишли са гора зелéна

Тури́ли пьрстень на бýка,

Си-те си рéдомъ реди́ли,

Никой не можé да удри;

Окная момá румéна:

10 «Ела си, момá румена!

Ты-зи си млада войвода,

Та згодышь пьрстень у бука».

И земá момá румена,

И земá си пушка филинта:

15 Не стои́ пушка да ферля,

Нело е онá клекнáла,

И ферли пушка филинта,

Въеднакъ низъ пьрстень прокарá.

Думаю въеднакъ думая,

20 Думая вѣрни дружина:

«Чуешь ли мóма румена!

Ты-зи ни бидé войвóда

До деветъ годинъ войвóда,

Оште деветъ да одишь,

25 Ты че ни бидешь войвóда;

Каде ни ты-зе попратишь,

Ногу чесъ че ти и̔маме».

И румéна [*] имъ продума:

«Дружина, вѣрни дружина!

30 Очемъ да самъ ви войвóда;

Деветъ годины я воды́,

Вие по мене, како пи́ленца;

Че одымъ и оште деветъ годины,

Че одымъ гора зелéна,

35 Да сѣдымъ сентя зелена,

Да піемъ вóда студéна,

Да ядемъ вакли ягнéнца,

Да піемъ вино цервено

39 И тая люта ракія.

 

 

510

 

 

№ 206.

Г. Радоміръ; 1 дек. 1879 г. записана со словъ Таски Моавискаго.

 

(Турецкіе жандармы отыскиваютъ гайдука Милена).

 

Та што ми́ се лелѣе—белѣе?

Да ли х̔иле, или бѣло кох̔и́ле,

Или сами нишéвски сегмéне?

Не е било х̔иле и кох̔иле,

5 Нело били нишéвски сегмéне,

И си тража Милена айдука;

И ванаа негова-та сестрá:

«Казуй, мори́, Милена а̔йдука!»

А сестра му дума продумуе:

10 «Я незнáемъ Милена а̔йдука,

Че вертыме тыя цéрны очи,

Че сѣчеме рацѣ до рáмена,

Че сѣчеме нозѣ до колѣна».

Па-й си біе Милева-та сéстра:

15 «Казуй, курво, Милене а̔йдука!»

Я она имъ пó-ти оговóри:

«Я не знáемъ Милена а̔йдука!»

Извертеа тыя церны очи,

Па-й не каза Милене а̔йдука;

20 Одсѣко рáцѣ до рáмена,

Па-й не каза Милене а̔йдука;

Одсѣкоя нозѣ до колѣна,

Па-й не каза Милене а̔йдука.

Ванаа си милево-то любе,

25 Дважь го, трижь го по пóле шибнáа:

«Казуй, курво, Милене а̔йдýка!»

— «Че го кáжемъ, та грыжа ли ме е?»

И си каза Милена а̔йдука —

 

 

511

 

«Сестра му го у ковчадзи крие

30 У кавчадзи, у сви́лни дарове».

И ойдóа нишенске сегмéне,

Банаа си Милене а̔йдука;

И сестра му пó ти оговóри:

«Немамъ, брате, очи, да те

35 Да те жално оплáкамъ,

Немамъ, брате, рацѣ, да те

Да те пригьрнемъ,

Немамъ нозе да те испратимъ».

И тогай си нимъ дожале,

40 Дожалесе нишевски сегмене,

Опуштия Мидене а̔йдука:

«Просто да е твоë кабаатъ,

Да си ойдешь у гора зелéна,

Да одсѣчéшь дерво ях̔оровé,

45 Да напрáвишь гусле ях̔орови,

Да си ранишь твоя́ ми́ла сестра»;

И тогай си ванáли нишевски сегмене,

Ванали са милево-то любе:

«Заштó, морѝ, ты-зе-ка неказа,

50 Што неказá Милéна а̔йдука,

Недо чека на негова сестра?

Извертеме тія церны очи

И одсѣкоме рацѣ до рамена,

Одсѣкоме нозе до колѣна,

55 Ты тогай каза Милена а̔йдука?

Нему ние кабах̔атъ простиме».

И погубили милéво-то дюбе.

 

 

512

 

№ 207.

(Макед.) Солун. округъ, городъ Дев'гелія; 29 января 1880 г. (въ Софіи) записана со словъ Лазаря Хаджіева.

 

(Разспросы турокъ про гайдуковъ).

 

Дейды, Милко, море, дервенджико;

Все си сѣдышь дервенъ чувашъ,

Все си сѣдышь дервенъ чувашь

И си зи́машь дервенджелыкъ;

5 Не видѣлъ ли, мори, Милко,

Кой помина, кой замина?

Право да ми кажешь,

Мене да не лажешь.

— Дейды, Исо, море, булюкъ-баша,

10 Лели питать, право те ты кажемъ,

Тебе, Исо, не те лажамъ:

«Поминаа, Исо, море, заминаа,

Заминаа лоши лудье [1],

Лоши лудье а̔раміи,

15 А̔раміи Боймичани» [2].

— Дейды, Милко, мори, дервенджико;

Колко ли бѣа дружина,

Дали млого, или малко?

— Дейды Исо, море, булюкъ-баша:

20 Оны бѣа многу дружина —

Седумдесе и седумъ друга,

Седумдесе ’вакви—такви,

А седумъ-те лоши лудье;

Накачиха планина-та,

25 Планина-та Боймія-та,

Па слегнаа у средъ село,

 

 

1. Вм. Людье.

2. Боймица— названіе села и планинѣ. (Боимия е име на област в южна Македония. Вж. Христо Шалдевъ, Областьта Боймѝя въ югозападна Македония (Македонски Прегледъ, г. VI, 1, 49-82) – В.К.)

 

 

513

 

У село-то у Мерзинци:

Тамо бѣа мали моми,

Я грабнаа есмеръ [1] Яна,

30 Я грабнаа и одведоа.

 

 

№ 208.

Софійскій окр., село Столпинъ; 28 ноября 1879 г. записана въ м. Брезникѣ со словъ солдатика Волка Гешова.

 

(Вѣроломный поступокъ турокъ съ молодцомъ Димитріемъ).

 

Сину Димитре, Димитре!

Не ли ти майтя думаше:

«Не мачи, сину, рая-та

Рая́-та и раи́ца-та —

5 Одъ седéмъ годинъ децá-та,

Скуты камене да носатъ,

На гърбе дéрве да влачетъ,

Високи кули да градатъ,

И тія х̔аны широки;

10 Имашь ты, сину, душмане

Фо-фъ Врачанска-та наíя:

Лютъ-Бродъ Лало джелепинъ

И одъ Скьрвена Нено касапинъ —

Червено вино да піять

15 И тебе мезе да ядатъ,

Ште да те, сину, издадатъ».

Димитеръ майци думаше:

«Не бойсе, мале, не бойсе!

Да ми е живо турче-то

20 Турчé-то и пашинче-то

И пашиница аныма».

Когá е билó сáбота срѣшту недѣля,

Димитеръ санъ санувау,

И сино майтя думаше:

25 «Малеле, старо малеле!

Страшенъ семъ санъ санувау

Сáбота—срѣшта нѣделя:

Алено чубе на мене,

Аленъ се фесъ накривилъ,

30 Чифте пиштове затáкналъ,

Руси мустаци засукалъ».

А майтя му се досети —

Пороны селзы, пороны,

Порóны селзы дó земи,

35 Съ мермерги кьрпе трíеше,

 

 

1. Тур. слово, знач. черный.

 

 

514

 

Емъ си отъ синя крíеше,

Па си на сина думаше:

«Небойсе, си ну, небойсе!

Това е, сину, нах̔арно:

40 Чубе-та ти е кулá-та,

Фесьле-то ти е добрó-то,

Пиштоле ти са конче-то,

Мустаци ти са винó-то».

Когá е било сáбота—срѣшта недѣля,

45 Ето гавазе стигнах̔а,

И на Димитеръ думах̔а:

«Димитре, кара-Димитре!

Стегни коня куласта,

Д’идеме, море, д’и́деме

50 Во-фъ Врачанска та наíя,

Во Враца града голѣма,

Че си те пашá ви́каше,

Да ти теслимы ключеве

Одъ тія царски а̔мбаре».

55 — Димитеръ послушалъ тія гавазе:

Стегнá си коня́ куласта,

Ошелъ си въ Враца града голѣма;

Излезна си паша-та,

Па на Димитеръ думаше:

60 «Димитре, кара-Димитре!

Стегни си коня кýласта,

Иды си въ тія равни́ дрýмове».

И Димитеръ си го послуша,

Та си конче-то восéдна,

65 А конче си го уапа,

А Димитеръ се почуди:

«Божеле, мили Божеле!

Деветъ години шта стáне,

Ка ях̔амъ коня кýласта,

70 Не бѣ ме конъ уапалъ,

Сегá ме конче уапа;

Дали е на зло—на добро.»

Димитеръ си верве

Верви по тія равни́ друмове;

75 Когá се назáдъ повéрна,

По негу иде ви́рушка;

Не си е билó ви́рушка,

Но си е билó джелаче;

И тамо си га пристигна,

80 И Димитеръ му думаше:

«Брелеле, варай джалаче!

Пушти ме, язъ да идемъ

Во-фъ мое село голѣмо

У тія мех̔ени́ ладовны,

85 О дружина да се óпросто,

Лицé-то да си преміе,

Душа-то да си прéчиста».

— А джелаче му думаше:

«Димитре, карá—Димитре!

90 Я шта те дружина опросте,

Лицé-то, што ти преміе,

Душа-то, што ти прéчиста?»

Извади сабля—лютица,

Извади па мах̔ана,

95 Та му глава одсѣче;

А главá-то му скáчаше,

И язи́ко му думаше:

«Брелеле, варай гаваче,

Да си ме земешь, гаваче,

 

 

515

 

100 Да си ме носишь во-фъ Лютъ-Бродъ

На Ладо джелéпинъ

И одъ Лютъ-Бродъ

На Нено касáпинъ:

Червено вино да піятъ

105 И мéне мезé да ѣдáть,

Че оны́ мене изъѣдó

И оньі мене издадоа

На тія турци мьрсници,

Одъ турчинъ да ми е ѣджело;

110 Язъ самъ младо заги́нуло,

И стара майтя остáла,

Да вика за мéне, да плаче

За пьрвно чедо рождено —

115 Нема си ниде никого

Ни сина, ни то па щерка.

 

 

№ 209.

Соф. окр., село Суводолъ; 31 янв. 1880 г. записана со словъ крестьянина Жëты Илкова.

 

(Послѣдствія похвальбы рай передъ турками).

 

Павалилъ се младъ Стоянъ

Въ Едренъ-узунъ чаршія,

Предъ Селимъ-султанъ джамія,

На пашинó-то кавене,

5 Де има Стоянъ, де има,

Де има кончé рането

И како кончé х̔убаво!

Конче му чини три града,

Три града, колко Софія

10 И Софійска-та нах̔ія;

Яко кончé му чинеше

Три града, колко Видина

И Видинска-та нах̔ія.

— Аберъ си прати паша-та:

15 Да дойде Стоянъ, да дойде,

Кончé-те да си доведé,

Облога да си прáвиме;

Ако ме варне младъ Стоянъ,

Просто да му е Видина,

20 И Видинска-та нах̔ія,

И Видинске-те конаци;

Ако ли варнемъ Стояна,

Че да му земемъ кончé-то,

Кончé-то и попонче-то» [1].

25 Когá отиде младъ Стоянъ

На тія равни дрýмове,

Тамо затече паша-та;

 

 

1. Жена.

 

 

516

 

Направили са облога,

Та са пуштили кошія

30 По тія равни друмове;

А Стоянъ-си му говори;

«Пашо Видински, Видински!

Пуштай си ты-зе кошія,

Я на-по-радъ тебе че идемъ».

35 И онъ-си пушти кошія,

Та си утече паша-та

До-три саты напреде;

Когá си ях̔на младъ Стоянъ

Ях̔на коня ранета.

40 Дигна си мъгли правове

И тія вири вѣтрове,

Та ся стигна паша-та

На тія ровни друмове,

Стигна го и замина го,

45 Та си утéче младъ Стоянъ

До-три саты напреде,

Та си отиде Стоянъ

На Видински те конаци;

Когá си ойдé паша-та,

50 Та на Стояну дýмаше.

«Море Стояне, Стояне!

Просто да ти е Видина

И Видинска-та нах̔ія,

Садé ми не мой арéмо

55 Аремо со-съ анеми-те»;

А Стоянъ си му говори:

«Пашеле, пашо Видински!

Ни сакамъ, пашо, Видина,

Ни сакамъ, пашо, конаци,

60 Ни сакамъ, пашо, анеми;

Да пратишь вѣрни дружина,

До дома да ме заведатъ».

Прати паша вѣрни дружина,

До дома да го заведатъ —

65 Дваесе души джалате

На друми да го изведа,

Па Стояна да си погýба.

А Стоянъ си коньче разведе

И на джалате говори:

70 «Бре, фала вама, дружино!

Айдете вие напреде,

Я че ви стигнемъ, дружина.

Па ях̔на коньче рането,

Та бутна коньче рането,

75 Та си на дворы отиде.

Когá джелате дойдóа,

Та те Стояну говора:

«Бре, вала тебѣ, Стояне!

Насъ си е пратилъ паша-та,

80 Тебе-ка да погýбиме,

А ты-си, море, утечи;

Сегá че насъ погýби»;

А Стоянъ-си имъ говори:

«Айдете, море, джелате!

85 Че земемъ сабля острена,

Та си-те че ви посѣчемъ»;

А они́ си му говóра:

«Море, Стояне, Стояне!

Губи ны, Стояне!

90 Што че ны губи паша-та,

Ты-зе да ны погубишь.

И Стоянъ си ги погуби:

Па имъ глави-те изрѣза;

Та ги на паша занесе,

95 На тоя паша Видински,

 

 

517

 

Та те му Стоянъ говóри:

«Пашо Видински, Видински!

Я простихъ тебѣ облога,

Ты прати́ вѣрни дружина

100 Дваесе души джалате,

Мене-ка да се погуба,

А я ти носимъ глави́-те

Одъ тія вѣрни дружина;

Подай си, пашо, главица

105 Че мах̔немъ съ остра брични́ца,

Че сѣчемъ тебѣ глави́ца,

Да не кервавимъ постильтя».

Махналъ е съ остра бричница,

Одсѣче пашу главица,

110 Посѣче паша Видински.

 

 

№ 210.

Трен. окр., с. Бабица; 25 ноября 1880 г. записана со словъ 10-тилѣтней дѣвушки Христины Стоянчиной.

 

(Бѣгство раба и рабыни изъ турецкаго рабства).

 

Надъ се била первня разми́рица,

Ка’ вервею голе арнауте,

Пушки носе на голи раме,

Со-съ голе се сабля подпи́раю,

5 Што би старо, све су загуби́ли,

Што би младо, све су заробили—

Заробише двѣ дѣцá близнета,

Закараше долѣ—дольню землю:

Еднó си Витанъ младоробче,

10 Друго-то Мара, бре, роби́ня,

Та седѣше до дьнь до Великъ-дьнь;

Ка’ би на дьнь на Великъ-дьнь,

Сви-те Турци у джамію отидоше,

Све-те буле тевериче чину,

15 Саль остаде Мара, бре, робиня

И остаде Витанъ младоробче.

 

 

518

 

Проговори Мара, бре, робиня:

«Леле брале, Витанъ младоробче!

Стига, брало, ты сеи́ще би́ло;

20 Стига, брало, я ащійтя била;

Айде, брале, ние да бѣ́гамо!

Тебе се ключи одъ яары,

У мени су ключе отъ съндыци;

Кажи, брало, што да грабéмо?

25 — «Награбемо жьлте жьлтице—

Оны су лыси за носенье,

Амо су тешке за броенье;

Да грабемо одъ бѣли́ грошé—

Оне су тешки за носенье,

30 Ама су льки за броенье».

— «Да не карамо одъ врани́-те кони—

Они су си, брале, многолични,

Они, брале, насъ че да издáду

Че издаду, брале, да гинемо».

35 Загребли жьлте жьлтице,

36 Та бѣгали, та майтю тражили.

 

 

№ 211.

(Заг.) Берков. окр., с. Слатино; 10 февр. 1880 г. записана со словъ Лазаря Гергина.

 

(Турецкая расправа съ Димитріемъ, построившимъ укрѣпленіе для своей защиты отъ села Кунина).

 

Широко поле край нема,

Дребно каменье брой нема,

Х̔убава момá родъ нема.

Сине Димитре, Димитре!

 

 

519

 

5 На ли ти майтя думаше:

«Не прави кула камена

У това село Кунино —

Че са Кунинци душмане

Душмане и са верли а̔йдуци;

10 Та штатъ они да те излажатъ,

Та шта(тъ) послѣ да те побѣдятъ,

Та штатъ послѣ да те обѣсятъ».

Онъ майти си не послушалъ:

Та гради́лъ кулá кáмена

15 Са-съ седемдесé мазгале [1],

Са-съ седемдесé пенджере.

И фанали послѣ една битка да біятъ.

Онъ се влезналъ въ кула камена,

И молилъ Бога тогива:

20 «Дай Боже Іовановски-те мразове

И дай Боже Петровы-те пекове,

Та кула да се распукне

И я тогива да вскочимъ», —

Че е одъ-надворъ заключенъ бѣше,

25 Чекали го троица гавазе;

Допратилъ ги Генче паша одъ Орсово,

Та глава-та да му зематъ.

И фанали го троица гавазе,

Та привели при Генча-паша

30 Привели го у Орсово,

Джуапо [2] да си предаде:

— «Зашто правилъ кула камена?»

— «Правилъ самъ кула камена,

Да се вардимъ отъ душмане —

35 Отъ тія Кунинчане,

 

 

1. Отверстіе.

2. Отвѣтъ.

 

 

520

 

Што са верли айдуци».

Рече му Генча-паша:

«Ты не си правилъ кула камена,

Да се вардишь отъ душмане-Кунинчане,

40 Нало си правилъ кула камена,

Отъ Генча-паша да се одтавнешь!»

Искарали Дмитра троица гавазе,

43 Та му главу посѣкли.

 

 

№ 212.

Г. Радоміръ; 30 ноября 1879 г. записана со словъ Таски Петрунова Моавискаго.

 

(Расправа юнака Николы съ Идрисъ-бегомъ).

 

Э Николо, Николо юнáче!

Не знаешь ли, Никóло юначе?

Когá бѣше первна размири́ца,

Забѣгнáме со-съ цéрни татары,

5 Та ойдоме мале, та ойдóме,

Та ойдóме ý гора зелéна;

Тамъ найдóме, мале, козарчета

И найдоме, мале, овчарчета;

Накарáме у нове поя́та,

10 Запали́ме мале, козарчéта,

И запали́ме, мале, овчарчета;

Ка пиштеа, мале, козарчéта,

Распукнáсе земня на срѣде-ка,

Ка пиштеа, мале, овчарчéта,

15 Распукнáсе небо на срѣ́де-ка;

И отаде, мале, побѣгнáме,

Па ойдоме, мале, у Едреня града;

Сви кмéтове побѣгáли

И ягаляры побѣгали,

20 Салъ останá у Едренѣ града

 

 

521

 

Салъ останá Идрисъ бегъ-войвода,—

И онъ со-съ иманье поуздáлъ.

Ка си ойде Никола юнáко,

И го видé Идрисъ-бегъ войвóда:

25 По дворъ óды, машко дете носи;

Дума дума Идрисъ-бегъ войвóда

Дума дума негова х̔анема —

Негова х̔анема и негова кадена:

«Слушай мене, х̔анемо, кадено!

30 Я готви той сладки яныи,

И той сладки татліи».

Дума дума Никола юнака:

«Я не очу той сладки яныи,

И не очу той сладки татліи,

35 Само х̔очу това мъшко дéте;

Продума си Идрисъ-бегъ-войвóда:

«Глава дáвамъ, детé си не дáвамъ».

Штó-то бѣше Ни́кола юнака,

Истергнá сабля димиція,

40 Да му сѣче негова-та глáва:

И онъ дава товá мъшко дете;

И заклá това мъшко дете;

Накладоя тоя ясенъ óгень,

Наклáдоя насрѣдъ на дворóве;

45 Майтя му со сльзы исчисти,

И дете се на рьженъ натéли,

И го печа на ясныë огень;

Само детé одъ ръженъ продума:

«Берты, тате, плешти изгорѣа,

50 Мажи, мале, глава ми изгоре».

«И отаде, мале, побѣгнáме».

 

 

522

 

 

№ 213.

Трен. окр., с. Бабица; 23 ноября 1879 г. записана со словъ Ристы Стоянова.

 

(Бракъ (христіанина) сына Будинскаго короля съ (мусульманкою) дочерью визиря.)

(Нельзя смотрѣть на лицо новобрачной).

 

Дойдé си паше Вериза,

Да си дойдé при краль Будимъ-Видински.

Дойде, па-й говори паша Вериза:

«Чуешь мене, краль Будимъ-Видински!

5 Што че, да ти дума думамъ:

Жéны сина, да ти дамъ девóйтя».

Е си чуди драль Будимъ-Видински:

«Дали сину вѣра да промѣни,

Или паша атеръ растури?»

10 — «Болье, че си сину вѣра да промѣны,

Негли паша атеръ растури».

Собрашесе света неделя,

Собрало се деветъ стотинъ сваты—

Собралъ е краль Будимъ-Видински;

15 Отоше у пашины дворы:

Што бие свѣтъ анетъ, све прекарáли,

И вѣнчали млады младéнци.

Пойдоше си китени сватове,

А остаде млады младоженя,

20 Остаде пеклю да кине.

Па си сгиже китены сватове.

Пай-й говóри млады младоженя:

«Леле Боже, леле мили Боже!

Я подовни вѣтеръ ладовине,

25 Та подигни на невѣста прéвезъ».

Само е си Богу нажалѣло,

Та пóдуно вѣтеръ ладови́не,

 

 

523

 

Та подиже на невѣста превезъ:

Синá лице, какó ясно сълнце,

30 Бѣло гърло-ясна мѣсечина;

Невѣста ошь преванала,

Па-й говори гиздава невѣста:

«Чуйте мене, два млади девéра!

Заставете свирке и тупане,

35 Заставете той сремске кочіи,

Да надзерне на бѣлó видѣло;

Нешто му е мука припаднала».

Заставише свирке и тупане,

Заставите той сремски кочіи;

40 Надзернало на бѣло видѣло:

Што надзернá, веднекъ паднáла,

Паднала и веднекъ умрела;

43 Младоженя пѣсань напóяли.

 

 

№ 214.

Охрида; 29 янв. 1880 г. записана со словъ г. Лазаря Хаджіева.

 

(Турецкій способъ усмирять возмутившуюся раю («Кузман и охридският бег Джеладин» – В.К.)).

 

Ми, собралъ Муратъ, ми, набралъ

Педесé и петъ Латыни,

И дервишь Муша одъ Дебра

Ми, дошелъ у села-то охридски,

5 Големъ зулумъ, ми, направилъ:

Села-та, ми, ги похаралъ,

Рая-та осиромашилъ.

Се собрале селани-те

Голема жалба сториле

10 До охридскія-тъ бегъ Джеладинъ:

 

 

524

 

«Аманъ, до Бога едного!

Муратъ и Османъ Дебранци

Живи, голи не соблекова».

Големъ се мезличь [1] пособралъ:

15 Си-те бегови охридски,

И тія чорбаджіи охридски,

И улема-та битольска,

И кадія-та прилѣпски,

Кого мунасипъ [2] да найдатъ

20 Кырь бу люкъ-баша да ставать —

Села-та да ги умири,

Рая-та да я уложи.

Големъ, ми, мезликъ сториа:

Кузмана мунасипъ найдова,

25 Кузманъ кырь сердеръ да биде

Джеладинъ беговъ капетанъ.

Па, ми, пратиа сейменче

До това село Вербляни,

До кутя Кузманъ [3] каримана;

30 Писмо-то му однесе,

И му проговóри:

«Дейды, Кузманъ караманъ,

Джеладинъ-беговъ капетанъ;

Бего те вика на диванъ:

35 «Тебе тье ставя кырь сердарь —

Села-та да ги умиришь,

Рая-та да ся уложишь».

Кузманъ, ми, вели-зборува:

 

 

1. Совѣтъ, совѣщаніе.

2. Возможный.

3. Кузманъ былъ гайдукъ; онъ укралъ изъ имѣнія Джеладина-бега 12 коней. Назначеніемъ этого гайдука на должность булюкъ-баши Джеладинъ-бегъ думалъ поймать его. Кузманъ былъ изъ села «Дольни Вербляни» по сосѣдству съ которымъ находится село «Горни Вербляни».

 

 

525

 

«Де д’иды, турче будала!

40 Лисица на пазаръ иде ли,

И Кузманъ бегу на конакъ?»

Кузманъ, ми, писмо испея:

Виде подписъ на владыка-та;

Тогай, ми, Кузманъ вѣрува.

45 Стана си Кузманъ—отиде

Со-съ чифъ пиштоли нá поясъ

И танка пушка на раму,

Крыва-та сабля на плешка [1],

Отидé въ града Охрида

50 Джеладинъ—бегу на конакъ:

До земя Кузманъ се поклóни;

Кузманъ, ми, вели—зборува:

«Де д’иды, бего Джеладинъ!

Да ти се много годины,

55 Што си за мене хитро пописалъ

И мене си повикалъ».

Джеладинъ—бего збóруе:

«Гей, иды Кузманъ кариманъ,

Джеладинъ—беговъ капетанъ!

60 Ние мунасипъ найдохме —

Кырь сердарь тебе стáвихме:

Села-та да ги умиришь,

Рая-та да я уложишь,

Османа, Мурата да ги фанешь,

65 Глави-те да имъ ги донесешь;

Него кефила [2] да дадешь,

Оты вѣренъ те бидешь».

Тогай, ми, Кузманъ испадна

По чардакъ се прошета,

 

 

1. Бедро.

2. Тур. поручительство, гарантія.

 

 

526

70 И персти-те си кыршеше

И со-гласо-тъ, ми, викаше:

«Де д’иды мене до Бога!

За харамія кефилъ кой бива?»

Тогай, ми, чула була [1] одъ харемъ;

75 Па си дойде на чардакъ,

Со машко си дете на ради;

На Кузмана була зборуе:

«Де д’иды Кузманъ кариманъ,

Джеладинъ-беговъ капетанъ!

80 Што ти е, море, што плачешь?

Што кыршишь пьрсты на ради?

Язъ те ты, будала, кефалъ за тебе».

У мезличь, ми, влезуе була-та

Блезуе и па ми зборуе:

85 «Де д’иды бего Джеладинъ!

Я сумъ кефилъ за Кузмана

Со мое-то машко дете!

Села-та те ты умири,

Рая-та те ты уложи,

90 Хараміи-те те ты исфатя»;

Джеладинъ-бего зборува:

Е, д’иды, Кузманъ кариманъ!

Ты си одъ-сега мой капетанъ;

Си-те кабате [2] ты проштевамъ;

95 Х̔айде си, сега, излези,

Дружина да си намѣришь,

Хараміи-те да си исфатяшь,

Глави-те да ми донесешь».

Кузманъ, ми, радо, подскокна,

100 По чаршіи, ми, си испадна,

 

 

1. Эта була была украдена Кузманомъ.

2. Тур. грѣхъ, преступленіе.

 

 

527

 

Дружина, ми, си насобра,—

Дваесе и петъ момчиня́,

Одъ дваесе и петъ годины—

Кой нема майка, ни татко,

105 Кой носи кервава кошула,

Кой може да стигне и да утекне.

Отидоа въ село Вербляни [1],

Сѣднаа да вечератъ;

Али, ми, си жалосенъ гласъ престигна:

110 Де, д’иды Кузманъ кариманъ!

Харамъ [2] да ти е вечера-та,

Отровъ да ти е вино-то!

Османъ и Муратъ Дебранци

Вербляни горную запалиа,

115 И попо-тъ однесоа».

Тогай си Кузманъ поскочи,

Одъ амбаро-тъ се извикна:

«Де иды моя дружина!

Кой вечералъ-да вечералъ,

120 Кой не вечералъ—лѣба-тъ въ чанта-та [3],

Нека стега на опинци ременье-то,

И на пушки кременье-то;

Бергу [4] да сте предъ мене».

От-тамо си пойдóа,

125 У Вербляне ойдóа,

На Мурата дира-та [5] зедова,

По него отидова

У тая пуста планина

У планина-та Гюлянска

130 До тая чешма студена

 

 

1. Т. е. долніе Вербляне.

2. Проклятъ (тур.).

3. Сумка на хлѣбъ (тур.).

4. Берго (Вр. окр.) = берзо = борзо.

5. Слѣдъ.

 

 

528

 

До Трайково-то бачило [1];

Кузманъ, ми, праша овчаротъ-тъ:

«Де, д’иды, море, овчаре!

Не виде ли некои хараміи

135 Одевде да поминать?»

Овчаро-тъ право зборуватъ:

«Османъ и Муратъ Дебранци

И педесе и петъ Латыни

Денеска те дойдатъ на ручëкъ;

140 Осумъ овны сумъ приготвилъ;

До чешма-та те ручаатъ;

Вие метери [2] фанете,

И тука гу удрите».

Кузманъ ми заповѣда

145 На свóи-те дружина;

Си-те метери фанаа;

Оште имъ Кузманъ зборуе:

«Моя-та пушка дури не пукне,

Ваши~те да не пукаатъ;

150 Чуешь, ми, Митре тьрновче!

Ты да нишанышь Османа,

Я те нишанамъ Мурата;

И послѣ вие всичке-те

По еденъ да гледате».

155 Тамань метери фанаа,

Хайдуци-те, ми, дойдова,

По край чешма-та сѣднаа,

Муратъ, ми, зеде тамбура,

Малко да, ми, се попее,

160 И си пее тако:

«Де д’иды Кузманъ кариманъ,

Джеладинъ-беговъ капетанъ!

 

 

1. Мѣсто, гдѣ приготовляютъ овечье масло.

2. Мѣсто, пунктъ.

 

529

 

Де си посранъ кауринъ?

Камо си? сега да излезнешь:

165 Бечви-те ти се на страна,

Гати-те ти се посраны».

Тога одговара Кузманъ:

«Бечви-те, ми, се на страна,

Пушки, ми, тенки на право»,

170 Дваестъ и петъ пушки пукнаа,

Дваесе и петъ души кутнаа;

Друзи-те, ми, побѣгнаа;

Кузманъ и дружина му потерчи —

На рѣка-та мосто-тъ го фанаа;

175 И тамо метерисъ фанаа:

Дълго време не помина;

Эве-те, озгора хайдуци-те

Преко мосто-тъ вервеятъ:

Дваесе и петъ пушки пукнаха,

180 Дваесе и петъ души кутнаха,

Седумъ-мина побѣгнаа;

Кузманъ глави-те имъ ги пресѣче

У Охридъ ги однесе,

Предъ Джеладинъ-бегъ ги ферли:

185 «Эво, ти, бего Джеладино!

Глави-те одъ хараміи-те!»

Джеладинъ-бегъ бакшишъ имъ даде

188 По едынъ конь на свички-те.

 

 

№ 215.

Село Рыла, Дупнич. окр.; 29 дек. 1879 г. записана со словъ Христины Стойчевой.

 

(Турецкіе жандармы отыскиваютъ Дима джелепина, семь лѣтъ неплатившаго бѣглика).

 

Димоле, Димо джелéпинъ.

Заптисалъ Димо заптисалъ

На цара бѣгликъ да недáва

Одъ сѣдемъ годинъ на овáмо.

 

 

530

5 Царь му запрашта, запрашта

До седемдесе сеймени

И седемъ булюкъ-баши:

«Идете, Димо найдéте,

Я му глава земете,

10 Яли живъ го докарайте».

Станаа сеймени ойдóа;

Минаа поле широко,

Влезнаа у гора зелéна;

Провикнаа се сеймене:

15 «Димоле, Димо джелéпинъ!

Дека си, да се обадишь?

Ние сме млады тергóвци

Стóка-та ти кýпиме».

Димо на планина сѣдеше,

20 Свое стадо пасéше;

Надъ то рече: «млады тергóвци»,

И Димо се обади:

«Язе Васъ познáвамъ,

Какви́ сте тергóвци,

25 Каквá стóка те кýпите!

Сеймене, млады левене!

А̔йде назадъ верныте,

Што-то сте пóмлады,

Нежалите младóсть-та,

30 И постаріи—децá-та!»

Сеймене му говорить:

«Жалеме, Димо, жалеме,

Одъ цара мира нéмаме:

Царь ни запрашта, запрашта,

35 Я глава да ти земемъ,

Я живъ да те кáраме».

— Айде се назадъ вернете,

Я да си посправимъ кончé-то,

И да се облéчемъ контóшо,

40 Што ми е контошь до пóясъ,

И на контóше каплама,

Одъ седемъ иечки кóжи-те

А одъ седемдесе мечéта».

И стана Димо, та ойде;

45 Додекъ сеймени да ойдатъ,

А Димо ги превари;

О далекъ иде и вика:

«Цару-ле, цару честíты!

Отвори царски капíи!»

50 Какво е го царо видѣлъ,

Па на Димо вели-говори:

«Верни се, Димо, нетю те»;

А Димо му говори:

«Почекай, цару честиты,

55 Да піе кафé-петъ пáри».

Пай проговóри цáро:

«Вернисе, Димо, вернисе,

Зеръ не можемъ, да те гледамъ:

Оти ми е сéрце плашли́во;

60 Товари азнá петъ товары,

Само назадъ се пóверни».

И товари Димо петъ тóвары,

И се назадъ поверна,

И се верна при стадо си.

 

 

531

 

 

№ 216.

Г. Радоміръ; 2 дек. 1879 г. записана со словъ Іордана Лазарева.

 

(Руснакъ король Степанъ попался въ плѣнъ султану Бреязизу; притворно принимаетъ мусульманство и вмѣстѣ съ тѣмъ получаетъ руку дочери султана; затѣмъ, онъ убѣждаетъ послѣднюю принять христіанство, и вмѣстѣ убѣгаютъ въ Россію къ цару Александру).

 

Ка си пойдé Руснакъ краль Стефане,

Та си пойдé презъ поле широко,

Та нападна у гора зелéна.

И ошелъ е султанъ Бреязизе,

5 Отишéлъ е со-съ петъ стотинъ души,

Та си ойдé у гóра на лóва;

Тамъ намѣри Руснакъ краль Стефана:

И си фана султанъ Бреязиза

Та си фана Руснакъ краль Стефана;

10 Продумá си султанъ Бреязиза:

«Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефане!

Ай д’и́деме на Стамбóла града;

Че ти готвимъ той сладки вечеры

И че давамъ султанка девойтя».

15 Продума си Руснакъ краль Стефана:

«Е ты-зе-ка султанъ Бреязизо!

Я не мога на Стамбóла да д’идемъ».

Продумá султанъ Бреязиза:

«Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефана!

20 Ако ты-зв вѣра си промѣнишь,

Че ти дадéмъ половинъ Стамбóла

И че дадéмъ двѣсте валяввцы,

Што валяа тая чиста чоа,

Што валяа той си́нë кадифе,

25 И че дадéмъ триста воденицы,

Што-то меля цервенá ченица,

 

 

532

И че ти дадéиъ султанка девойтя;

Ако нечешь вѣра да промѣнишь,

Че те туримъ у тевны тевни́цы,

30 Да си лежишь дванáесе годины».

Продумá си Руснакъ краль Стефана:

«Че да лежи́мъ дванáесе година,

Але нечемъ вѣра да си мѣнимъ».

Затвори го султанъ Бреязизо

35 Затвори си Руснакъ краль Стефана

Затвори́ го у тевни тевницы.

У тевни́цы вода изви́раше,

Низъ вода жабреиицы много,

Низъ дуварá мишке излаже,

4о Оче нему чамбазъ да искубатъ.

И си прашта султанъ Бреязиза

И си прашта султанка девойтя;

Та си ойдé султанка девойтя,

Та си ойдé при тевни тевни́цы,

45 Та си ока Руснакъ краль Стефана:

«Я излезны Руснакъ краль Стефане!»

И и́злезна Руснакъ краль Стефана.

И продума султанка девойтя:

«Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефана!

50 Айде, ты-зе вѣра да си мѣнишь!

Че ти дадéмъ половинъ Стамбола,

И че дадéмъ двѣсте валявицы,

Што валя таа чиста чоа

И што валя тоа синë кадифе,

55 И че дадéмъ триста водени́цы».

Продумá си Руснакъ краль Стефана:

«Е ты-зе-ка султанко девойтë!

Язе нечемъ вѣра да си мѣнимъ:

Я вие-ка никаковъ законъ, бре, немате;

60 Имате еденъ Мух̔амеда,

 

533

 

И вие си него истéпате

И со-съ пушки више со-съ тóпове;

Я у насъ ного добаръ законъ има:

Ка ни дойдé день, бре, Дюрдëвъ день,

65 Ние си него со-съ добро срѣтнеме;

Ка ни дойдé день, бре, Великъ-день,

И него си со-съ добро срѣ́тнеме;

Ако очешь вѣра да си мѣнишь,

Да те водымъ у добрá Русія».

70 И продумá султанка девойтя:

Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефана!

Очемъ язе вѣра да си мѣнимъ».

И продума Руснакъ краль Стефана:

«Е ты-зе-ка султанко девойтé!

75 Я си ойды при твоя бабáя,

Та украдны до два добры конé,

Да бѣгаме у добрá Русíя».

Отишла е султанка девойтя

Отишла е при ноенъ бабáя,

80 Та украдна до два добры кóне,

Одведе ги Руснакъ краль Стефане;

И си качи Руснакъ краль Стефане,

Та си качи султанка девойтя —

Та я качи на врáна-та коня;

85 Я други́я онó уях̔нало.

Та пойдоа презъ поле широко,

Та придòа при бѣли́ Дунавье —

Дунавъ си е ного, бре, дотекло —,

И продума султанка девойтя:

90 «Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефане!

Ногу си е Дунавъ, бре дотекло»;

Продума си Руснакъ краль Стефана:

«Е ты-зе-ка султанко девойтë!

Айде ты-зе-ка, Богме, по мене-ка».

 

 

534

95 И загази Руснакъ краль Стефана

И загази презъ бѣли Дунавье,

И по него султанка девойтя;

Та минаятъ отадъ бѣли Дунавъ.

Ка придó при добрá Русія,

100 И си прáшта Руснакъ краль Стефана,

Та си прáшта товá бѣ́ло книже,

У книжé-то товá церно пи́смо,

Та го прашта цару Александру,

Да посрѣтна Руснá краль Стефáна,

105 Де-ка иде одъ Стамбола града,

И си вóды султанта девойтя.

Провикна си цáра Александра:

«Е вие-ка два бързи юнака!

Я ойдéте церкви манастирье,

110 Запалете по церкви кандиле

И удрите той лѣпы дзвонóве».

И дочула султанка девойтя

Дочула е той лѣпы дзвонóве,

И онá си дума продумáла:

115 «Е ты-зе-ка Руснакъ краль Стефана!

Што е товà, што си бія по ваша Русія?»

Продумá си Руснакъ краль Стефана:

«Е ты-зи-ка султанко девойтë!

Това са си по церкви дзвонóве;

120 Я си прати́ това бѣ́ле кни́же

Та го прати цáру Алексáндру,

Дека идемъ одъ Стамбола града,

И си водымъ султанка девойтя;

И испрати цара Александра,

125 Та испрати тая добра война,

Та срѣтнаа Руснакъ краль Стефáна».

Право иде Русна краль Стефáна

Право иде на цáреви дворы:

 

 

535

 

Качие се више на чардаци

180 И си сѣдна у ладны одаи.

И излезнá цара Александра,

Та прашуе Русна краль Стефана:

«Е ты-зи-ка Русна краль Стефана!

Еве станá три године време,

135 Какó тебé на домъ-ле те нéма».

И онъ си му дума продумуе:

«Е ты-зе-ка, цару Александру!

Затвори́ ме султанъ Бреязиза,

Затвори́ ме у тевне тевнице:

140 У тевнице вода изви́раше,

Низъ дуваре мишке излазеа—

Мишки низъ глава косъ ми оскубаа;

И си прашта султанъ Бреязиза—

Праштало си султанка девойтя,—

145 И она ми думу продумуе:

«Е ты-зе-ка Русна краль Стефана!

Какó каже, моë, бре, бабае:

Айде ты-зи вѣра да си мѣнишь,

Че ти дадé половинъ Стамбóла,

150 И че дадé двѣсте валя́вицы,

Што валяа тоа чиста чоа

И што валяа той синë кадифе,

И че дадé триста водени́цы,

Што-то меля цервена ченица,

155 И язе-ка дума си продýма:

«Е ты-зе-ка султанко девойтë!

Я вие-ка никаковъ законъ, бре, немате,

Имате си еденъ Мух̔амеда,

И него си, Богме, истéпате

160 И со-съ пушки више со-съ топове».

И исказа Русна краль Стефана

Та исказá цáру Александру.

 

 

536

И продумá цара Александра:

«Е ты-зе-ка Русна краль Стефана!

165 Я покани ора и грáдове».

И покани Русна краль Стефáна

И покани х̔ора и градове;

Сички-те се, Богме-ле, собрали;

Три недѣли, Богме, свадба-ле правило;

170 Четверта-та ги, Богме, испратило,

Да си ядатъ дóма на дворéве.

Минало се еденъ мѣсяцъ вреие,

И си прашта султанъ Бреязиза,

Та си прашта товá бѣло книже,

175 У книжé-то товá цèрно писмо,

Да си иде Русна краль Стефана,

Да си иде на цáра на гóстье,

И да воды султанка девойтя.

И е ошелъ Русна краль Стефáна,

180 И си ойдé на цáра на гостье,

И одведé султанка девойтя.

Та си нареди си цара Бреязиза,

Нареди си два бързы юнака:

«Я фанéте Русна краль Стефана,

185 Та му-нему глава одсѣчéте».

И продумá си Руснá краль Стефана:

«Бога тебе, султанъ Бреязизу!

Немой мене млада да погубишь,

Да я семъ си еденъ у майтя

190 И у майтя, па-й ли у башта».

Богъ да біе султанъ Бреязиза!

Не е тео да си го пожали:

Одсѣче му тáя руса глава;

Провикна се султанка девойтя,

195 «Леле Боже до милого Бога!

Ка ми бидо мома и невѣста,

 

 

537

 

Кога си семъ младá удови́ца»,

И я дочу Господъ одъ небéса,

Та си праты́ шарена зміица,

200 Со зміица шарена боклица,

У боклца вино троегóдско,

У винó-то зелена трѣвица;

И продума Господъ одъ небéса:

«Е ты-зе-ка шарена зміица!

205 Ка’ си слезнешь доле на земня́-та,

Да си видышь, што е тоя пи́сокъ?

Ако си е ного одъ жалосты,

Скоро бърже душа да му свернешь;

И ако си е ногу, бре, одъ милосъ,

210 И ты-зе-ка душа да му земешь».

Ка си слезна шарена зміица,

Слезнáла е доле на земня-та

И прашуе прелѣпа невѣста:

«Е ты-зе-ка прелѣпо невѣсто!

215 Зашто пиштишь, у Бога се чуе?

Да ли пиштишь ногу, бре, одъ жалби,

Или пиштишь ногу, бре, одъ милосъ?

Продумá си прелѣпа невѣста:

«Не пиштимъ си ногу, бре, одъ милосъ,

220 Нель си пиштимъ одъ голѣма жáлба».

И продума шарена зміица:

«Я ты-зе-ка прелѣпа невѣста!

Я си земи шарена боклица,

У боклици има вино троегодско,

225 У винó-то зелена трѣвица,

Та си запой Русна краль Стефана:

Оче оно съ душа да си стáне».

И си земá прелѣпа невѣста,

Та си земá шарена бóклица,

230 Та запои́ Русна краль Стефана,

 

 

538

 

И онó си съ душу, бре, ставало.

И е било у света недѣля:

Прекрести се Русна краль Стефáна,

И си керсти, та Бога се моли:

285 «Леле Боже, леле мили Боже!

Што се чиня тыя клеты Турци?

Зима ми моя́ млада младóе».

И провикнá си Русна краль Стефана:

«Леле Боже, до милого Бога!

240 Я ми дóдай крыла паунóве

Да си бѣгамъ у добрá Русíя».

Пожали го Господъ милостивенъ,

Та му даде крылá паунове,

Та си бѣгнá у добрá Русія,

245 И си падна на цáреви дворы.

Согледа го цара Александра

Согледа го више одъ дивана,

И онъ си е дума продумáло:

«Е вие-ка два бързы юнака!

250 Излезнéте у равни́ дворéве,

Да фанете два лѣпы пауне».

Излезнаа два бързы юнака,

Да си фана два лѣпы пауне.

И тогай си оно продумало

255 Продумало Русна краль Стефана:

«Та не сме си той лѣпы паýне,

Та я семъ си Русна краль Стефана,

Я други́-то султанка девойтя».

Вернаа се два берза юнака

260 Бернаа се, Богме, назаде-ка

И казуя цару Александру:

«Бога тебе, цару Александру!

Та не са си два лѣпы пауне,

Нело си е Русна краль Стефана

 

 

539

 

265 И друго-то султанка девойтя».

И окнá и цара Александра

Окнáлъ е више на диваны;

Улезна у ладны одаи,

Та ги тури на сладки вечеры,

270 И си сѣда и си, ле, думая.

Продумá е цара Александра:

«Бога тебе, Русна краль Стефана!

И си ручай и си кажи».

— Богъ да просты Русна краль Стефана! —

275 И онъ си му дума продумуе:

«Е ты-зе-ка, цару Александру!

Какъ да кажемъ, цару Александру?»

— Богъ да просты Русна краль Стефана! —

«Де си сѣдышь живо при мене-ка».

280 И продумá цара Александра:

«Е ты-зе-ка, Русна краль Стефану!

Де си мине презъ мене-ка мрешка».

И казуе Русна краль Стефáна,

Та казуе цару Александру,

285 Какъ го мачилъ султанъ Бреязиза,

Какó му се лѣпо-ле молило:

«Не мой мене, султане Бреязизо!

Да я семъ си еденъ, бре, у майтя

И у майтя еденъ и у башта;

290 Нете овó да мене лѣпо жали,

Та ме оно мене младо-ле

Младо-ле погуби;

293 Але Господъ ме-мене избави».

 

 

540

 

 

№ 217.

(Заг.) Берк. окр., с. Вершецъ; 11 февр. 1880 г. записана со словъ Николы Бѣлëва.

 

(Чудо надъ англійскимъ царемъ).

 

Писмо пише царо Ангелиски,

Запрашта го на Светá Гора

На Света Гора-Илиндарь монастырь,

На стары игуменъ Саву:

5 «Да ми допратышь икуны и керстеве

И сребрено-то евангелье

И позлатены кандила;

Ако не допратишь,

Шта да пратымъ войска,

10 Да изгора Илиндарь и семдесе монастыря».

И повика Сава седемдесе игумена,

И повика двѣсте калудере,

И новика триста дякóне,

И повика сетъ стотинъ магяре [1],

15 И ги питаше:

«Ко’-то праты царо Ангелиски писмо

За икуны и керстеве,

Стоите ли кабумъ, да дадемо?

Да не запали монастыре!»

20 И сви-те казва: «неможемо

Неможемо да дадемо!

Нека запали, нека изгорать».

И тогива Сава запраты писмо

Писмо на царо Ангелиски:

25 «Не можемо да дадеме!»

Ка’-то зема царо Ангелиски

 

 

1. Послушники, занимающіеся кухней; отсюда магерница = кухня.

 

 

541

 

Ка’-то зема тое писмо

И прочета тія слова,

Допрата семдесе геміи войны,

30 Да изгорать Светá Гора.

И запалиа Илиндарь монастырь,

И запалиа се семдесе монастыре,

Запалиа и обраа,

И пойдоа да си верватъ домо-ка.

35 И тоги́ва стары игуменъ Сава

Четеше едно писмо:

«Сбирайтесе седемдесе стары игумене,

Сбирайтéсе двѣсте калудере,

Сбирайтесе триста дякóне

40 Сбирайтесе петъ стотинъ магяре,

Да се молиме на Богу,

Единъ други да си исповѣдаме,

И дванаесеви литургіи да служиме,

Да ни би се на Богу смилѣло,

45 Да угаси тія седемдесе монастыре».

И се сбраа седемдесе стары игумени,

И се сбраа двѣсте калудере,

И се сбраа триста дякóне,

И се сбраа петъ стотинъ магяре

60 И се Богу мòлеа,

Единъ други исповѣдаа,

И служиа дванаесе литургіи.

И се на Богу думиле:

Издасе инъ теменъ облакъ

55 Облакъ изъ Бѣло-то море,

И удари единъ буенъ дажь,

Та угаси тія седемдесе монастыре;

Па си тресна одъ Бога,

Та погуби седемдесе ангилиски геміи.

60 Ка’-то дочу царо Ангилиски,

 

 

542

Прати едно писмо

На стары́ игуменъ Сава:

«Ты си единъ правéденъ човѣ́къ!

Да се молишь Богу за-радъ мене;

65 Ако Господъ извади изъ море

Мои геміи и мои-те войны,

Тогива че вѣрвамъ, че има Господъ;

И шта посребримъ сребрени евангели,

И позлатны кандила че направимъ,

70 И Светая Гора че заверда».

Ка’-то четеше стары́ игуменъ Сава,

Ка’-то четеше писмо и прочетеше,

Пакъ казваше:

«Сбирайтесе седемдесе игумени,

75 Сбирайтесе двѣсте калудере,

Сбирайтесе триста дяконе,

Сбирайтесе петъ стотинъ магяре,

Богу да се молиме —

Единъ други да си исповѣ́даме,

80 И дванаесе литургіи да служиме,

Да ни би се на Богу смилѣло,

Да извади седемдесе геміи,

Да извади со-съ тіи войны».

И се сбраа седемдесе игумени,

85 И се сбраа двѣсте калудере,

И се сбраа триста дякóне,

И се сбраа петъ стотинъ магяре,

И свалиа капи калимавки

И се Богу молеа,

90 Единъ други си исповѣда,

И дванаесе литургіи служиа.

И се на Богу думилé:

Та испраты светы́ Николая;

И си влезна Светы Николая

 

543

 

95 И си влезна у Бѣло-то море,

Та извади седемдесе геміи царски

Со-съ тія воины барабаръ

И дочу то царь Ангилиски:

И позлаты икуны и керстеве,

100 И посребри сребрены евангеля,

И позлаты кандила.

 

 

№ 218.

Село Жабленъ (Радом. округа) 27 ноября 1879 г. записана со словъ солдата Ивана Димитріева.

 

(Сербинъ юнакъ поражаетъ арапина).

 

Сербинъ зоби коня за Крáина:

Да га зоби жълта ечмена,

Вода пои вино одъ три годинъ;

Пуста се Краина размири́ла,

5 Сви су Турци на Краине пошли́;

Напредъ иде Сербинъ добаръ юнакъ,

Напредъ иде, бѣли барякъ носи.

Ка отойде на пуста Краина,

Краина се умери́ла;

10 Сѣдели су деветъ годинъ време,

Сви су Турци конé испродáли,

Сербинъ юнакъ ошь боле кóня узобилъ,

И продалъ е половина руа;

Па си станá юнакъ, па си пойдé,

15 Пойде да види Краина, како си умирилъ;

Вечь нема пари́ да си áрчи,

Па на кóня пó ти оговóри:

«Леле коню, леле мое добро!

Вси су Турци конé испродали́,

 

 

544

 

20 Я самъ тебе оште боле узобило,

Продалó самъ половина руо,

Вечи нема пари́ да си áрчимъ».

А конь му по тія оговори:

«Постигны ни деветъ колана,

25 Егá би те извелъ низъ тая Крáина».

И юнакъ му постегнá до деветъ колана,

Па си яна тая добра коня,

Та си излезнá низъ тая пуста земя;

Вечь се су ношти померкнáли,

30 Па залежá Сербинъ добаръ юнакъ;

Па си станá рано одъ зарано,

Па шарене-те чéшмы,

Да си пою тая добра коня;

Тамо найде гиздава девойтя,

35 Де си рони тíя дробни слезы;

Запрашае Сербинъ, добаръ юнакъ:

«Зашто плачешь, гиздава девойко?»

— А она му по ти оговóри:

«Язъ имамъ еденъ ми́ли братъ,

40 И сегá го тато зажени́ло,

И мене облокъ дава;

Богъ да біе церна Арапина!

Оно че ие облокъ зéме».

— А Сербинъ по тія оговори:

45 «Вечь се самъ коня утраши́ло—

Язъ би тебе младо изроби́ло.»

—Беркнáла девойтя у свилне джепове,

Та извади едны шати жълтици,

Та си даде на Сербина юнака—

50 Онъ да пія, и кóня да рани,

Когá пойде, за девойтя да иде,

Кой превари, онъ че земе гиздава девóйтя;

Па си станá юнакъ, па си óйде,

 

 

545

 

Та си арчи неделя време,

55 Вечьемъ си о пари́ поарчи́ло;

Па си пошли рано одъ-зарано

У света недéля,

Да си иде на Прилѣпа града;

Сербинъ юнакъ оште спие,

60 Коня фи́шти, та Сербина буди:

«Стани, стани, Сербине юначе,

Не знаешь ли, каковъ облóкъ фатáло».

— Съобудисе Сербинъ добаръ юнакъ:

Сълнце иде вечьемъ на заода,

65 Кога стана юнакъ, та погледна,

Сълнце ошло, вечь е на заоду.

Па си стана юнакъ,

Та си спрáви тáя добра коня:

Тури юнáкъ нóга у зенгія,

70 Дурь да тури юнакъ и онáе,

Стигналъ си е церна Арапина,

Стигналь го е юнакъ,

Миналь го е юнакъ,

Та право иде на момины дворы:

75 Нема кого на капи да идé;

Бутна кóня, презъ кале прелетнéло,

Дури кóня душа да утáфри;

Пообóри тія высоки чардáци,

Па си сѣднá кодъ гиздава девóйтя;

80 Отадь иде церна Арапина:

Нема што да чини на Сербина юнака,

Нель си тергна тая тенка сáбля,

Та удáри коня у клето-то сéрце.

— Проговори Сербинъ добаръ юнакъ:

85 «Што не дойдешь,

Да си съ мене біéшь?»

Тергна юнакъ тая тенка сабля,

 

 

546

Та удари церна Арапина,

Удари го, на двое пресѣче:

90 Та пресѣче церна Арапина

91 И си зема гиздава девойтя.

 

 

№ 219.

Дупнич. окр., с. Бобошево; 13 дек. 1879 г. записана со словъ Димитрія Радова Бурова.

 

(Сравненіе сербскаго войска съ русскимъ).

 

Каква ми е Сербска гора!

Сербска гора Турка поцернéла!

У сербска-то гора малка мома плаче:

«А што нема никои да ме жали

5 И да оправа такó, да е право;

Немамъ майтя и што нема?

Кой-то мене да ме тажи».

Ой брайтя наши, брайтя Сербе!

Висóко вѣнóкъ цавтеше!

10 А што е Турка поцернела |

У наша-та сербска гора,  | (повторяется)

Яко низко вѣнóкъ цавтеше.

А што нема зоря да зазори? (повторяется)

Каква че ми зоря зазори́?

15 Изъ Влашка-та, мамче, земля

Яко низко вѣнóкъ цавтеше —

Яка ми е, мамче, Руска войска,

Яко силна, мамче, иде войска,

И вѣнокъ яко низко предъ нихъ цавтеше:

20 А конь до коня, юнакъ до юнака.

Яко низко, мамче, яко низко

При Руска войска вѣнокъ цавтеше;

А што низко, мамо,

А што низко Руска войска —

25 Се е православна.

 

 

547

 

№ 220.

Тренск. Окр., с. Баба; 7 февр. 1880 г. записана со словъ Гиги Тричкова Вирьянова.

(Изъ войны Турокъ противъ Сербовъ).

 

Виче вила съ Авале планина:

«Вама, Турци, у глави ви било —

Обметнусе една церна тица,

И обметну половинъ Шумадію,

5 И обметну Южичку наію,

И обметну Валевску наію;

Стара Влашка нему поручуе:

«Бре, не бойсе, Дëко одъ Тополе!»

Дочули се четри идаіе,

10 Редомъ че Сербію гореты,

Али не че Сербію даты.

Па имъ рече Воча мали паша:

«Не мойте си Сербію гореты —

Пойде ядна сиротыня;

15 Но опременете бико одъ Рудника,

Да отиде стойну Београду,

И дайте му зелена дурбисна [1],

Да окрене преко Шумадію».

Ка’ окрене преко Шумадію,

20 Ка’ погледне у село Вербице —

У Вербице каквá сила сбила?

Се е конякъ до коняка,

Се е пѣшакъ до пѣшака,

И при ние Дëко одъ Тополе.

25 Одтамъ иде Воча, мали паша:

«Óды, Дëко, óды побрáтиме!

Да ти давамъ благо, колико ти драго,

 

 

1. Бинокль,

 

 

548

 

Да не блудишь ядну сиротыню»;

Дëко нему одговара:

30 «Имамъ благо, колко тебе».

Тогай Воча вели:

«Айде, Дëко, айде, побратиме!

Да те водымъ стойну Београду —

Ты да судишь, Турци да глéда»

36 Дëка вели:

«Я не идемъ Стойну Београду.

Воча вели:

«Да опростышь, Дëка одъ Тополе!»

Дëка вели:

40 «Я да простымъ, нáродъ не че да опросты:

Млого те сте зулумъ починили —

Постави́сте бико одъ Руднико,

Та си óды по земю Сербію:

Кудé има гóдена девойтя,

45 Бико люби годену девойку;

Постависте до-триста спаіе,

Та ны любе триста попадіе. —

Че се біе ядна сиротыня,

Че се біе, доде-ка еи може.

50 Остана е сиротыня ядна,

Остана е безъ закóнъ и безъ при́чесъ.

 

 

№ 221.

Соф. окр., с. Бояна; 30 янв. 1880 г. записана со словъ крестьянина тойже деревни Стоянча Величкова.

 

(Какъ болгаринъ одержалъ верхъ надъ туркомъ?)

 

Сведоа се два млады юнаци,

Сведоа се на бистрó езéре,

Де си поятъ добри коне вода:

Еди́нъ Янче Капетанче,

549

 

5 Я другій Шадай Наячи́бро;

Коня пóи Янче Капетанче,

Я приведе Шадай Наячи́бро,

Я приведе коня дебелага;

Проговори Янче Капетáнче:

10 «Фала тебѣ, Шадай Наячибро!

Тегли Дëга—не моти ми вода:

Боле ми е Вранчина одъ Дëга,

А я по-юнакъ одъ тебе».

— Проговори Шадай Наячибро:

15 «По-добро мой конь одъ твой,

А язека по-юнакъ одъ тебе!»

Янче нышто му непродума;

Та си ях̔на коня Вранчина,

Та си ойде на негова домá,

20 Та си писа книга на-сердито:

«Фала тебѣ, Шадай Наячибро!

Я ти праштамъ книга на-сердито,

Да си дойдешь на стары боишта». —

Книга ошла му на вечера

25 И стигнала Шадай Наячибро;

Книга чети Шадай Наячибро,

Книга чети — не вèчера —

Имъ я чети, грозно се смѣе;

Питала го негóва-та майтя:

30 «Фала тебѣ, Шадай Наячибро!

Да какви ти радости стигнах̔а,

Книга четишь, а грозно се смѣешь?»

Одговори Шадай Наячибро:

«Мале мило, моя мале!

35 Сведоме се два млады юнаци,

Сведоме се на бистро езере,

Де си поятъ добри коне вода,

Язе со-съ Янче Капетанче;

(Повторяется до конца ихъ столкновеніе).

 

 

550

 

40 Янче нышто ми не продума;

Ях̔на кóня, та си ойдé,

Л до мене книга проводило:

Да си дойдемъ на стары боишта».

— Проговори негова-та майтя:

45 «Леле сино, леле Шадай Наячибро!

Зъ добра си е змія закачила:

Ты си ималъ до деветъ амиджіи [1]

И си-те деветъ одъ него умреа,

И ты чешь одъ него да умрешь;

50 Я си иды да стары боишта,

Да не дойде на твои-те дворы,

Да не пледамъ я твои жалове».

Послуша я Шадай Наячибро:

Та си ойде на стары боишта,

55 (Тамъ го чека Янче Капетанче) —

Да се бора два млады юнаци;

Проговори Шадай Наячибро:

«Фала тсбѣ, Янче Капитанче!

Я си ферляй перна буздогана»;

60 — Проговори Янче Капетанче:

«Ты си турчинъ, ты напредъ че ферляшь».

Та си везе Шадай Наячибро,

Та си везе перна буздогана,

Везе да удари Янче Капетанче;

65 Зачувасе Янче Капетанче.

Та си фана Янче Капетанче,

Та си фана перна буздогана,

Та я фана у десна ръка,

И говóри Янче Капетанче:

70 «Держьсе, курво, Шадай Наячибро!

Какво че те бïе болгаринъ!»

 

 

1. Тур. слово, знач. дядя.

 

 

551

 

Та завертé перна буздогана,

Та си удри Шадай Наячибро:

Накара го деветъ лакти у церна-та земня,

75 Я четыри у дребни камени.

 

 

№ 222.

(Заг.) Берков. окр., с. Чипоровци (Турлаки); 21 февр. 1880 г. записана со словъ Сима попъ-Маркова.

 

(Генералъ Киша измѣннически передалъ туркамъ мадьярскій лагерь).

(сказка).

 

Проклетъ да е, триклетъ да е

Киша Генералинъ,

Шта издáде, шта издáде

Логурь на Маджара.

5 А и издаде, и издáде

Едва шкóля ситны дéца

И издаде и издаде

Янче Капетанче.

Това дочу, това дочу

10 Тія люты Рачко:

«Тако м’ Бога, мое деветъ слуге!

Я стегнéте сива Бедалія,

Я ударéте сѣдлó позлáтено

Дори деветъ колана;

15 И ударéте ашá посрéбрено;

Те да идемъ, да си диримъ

Да си диримъ Кишу Генералинъ».

Излезнáлъ е люты Рачко,

Стегналъ е Сива Бедалія,

20 Запасалъ е сабля мегданлïя,

И посѣдналъ е синá Бедалíя;

Па улезе пóле ширóко:

У срѣчу му иде Киша Генералинъ—

«Тако м’ Бога, Кишо Генералинъ

2б Е..-тю твою-ту стрѣтю!

Шта издавать лóгурь на Маджара?

И издáвашь шкóля со-съ деца,

А издáвашь Янче Капетанче?»

Ка’ пóтегнулъ тія люты Рачко,

30 Ка’ потену саблю мегданлію,

Та погуби Кишу Генералинъ.

 

 

552

 

 

№ 223.

Кост.-Бан. окр., с. Невѣстино; 9 дек. 1879 г. записана со словъ Стояна Митріева Бикъ.

 

(Сказка про богача и сына бѣдняка, наслѣдовавшаго все имѣніе перваго, по Божьей волѣ).

(сказка).

 

Ишелъ еденъ големъ чорбаджія; водилъ си со-съ него измитярье; одылъ три дни, село да си найде. Нашелъ едва коли́ба, и у нея се невѣста растоварила [1]; рекелъ доматинъ: не можешь, да поминешь тýва, — эвé се невѣста растоварила, та срамота е! И чорбаджія тогай рекелъ: си-те сме отъ жена, си-те сме на той редъ бивали дѣца; и тука че поминемо, на друго мѣсто не найдемо конакъ. — И сѣднали, вечерáли си. И когá да легнáли да си

спіятъ, чорбаджія тогай говорилъ на негови измитярье: «спите! да спіеме! что че сонъ да видиме, и заютре да ми кажете». И спали, и ютре станáли; си-те си кажали свой сонъ; еденъ си трае не кажуе, и чорбаджія-та го прашуе; и онъ тогай си кажýе: «срамота си е, да ти кажýемъ».—«Кажи». И тогай онъ сонъ кажуе: «това детé мало тебе да ти ядé». — И той чорбаджія пойдé си, да си иде; и дете-то си искупи отъ башта и майтя, та го носи до една пештера—до каминъ носи́. И тогай на измитярье говори: «Това ли мене мало че ме яде?» и го ферли отъ каминъ доле. И имало тамо мечка, мечка со-съ меченца; та си прибера она дѣтенце, да е чува. И пойдетъ ловджіи на ловъ да идатъ; идатъ сви кодъ пéштера-та; спаднато си дѣтенце и меченца да си играятъ; погнаха ловджіи, да ги фанатъ, тія си скріятъ—и меченца и дѣтéнце у дупка-та; и ловджіи не могли да ги фанатъ. Па си ойдатъ ловджіи кодъ една бáба, па си кажатъ на баба: бабо! найдомо си мечéнца и еднó дѣтенце; погнаме си, да си фанемо дѣтенце-то, и онó рипнá, та си скри у дупка-та. Како че ни кажешь, да го фанемо?» И баба-та рекла: «идете, сино, у папукчіе-те;

 

 

1. Разрѣшалась отъ бремени.

 

 

553

 

да си земéте едны кондуры, да си турете до дýпка-та; ка’ че излезнатъ меченца-та и дѣтенце-то, че обуе дѣтенце кóндурыте, онъ со-съ кондуры-те не иоже да се улезее у дупка-та. Учинили тако ловджіи и тогай го фанáли, и гоодвели на еденъ х̔анъ. И го е тогай х̔анджія одъ нихъ земáлъ; и имъ далъ, што испили, што изъѣли, а они́ го тогай на х̔анджія дали́. И слушало дѣтенце дваесе годинъ у тое х̔анджіе. И тогай си чорбаджія па-й намѣрилъ на той ханъ, и тогай беендисовалъ [1] момчето; и тогай той чорбаджія прашалъ той х̔анджія: «оты го викате мечкарь?» И тогай му х̔анджія кажалъ: «ловджіи го фанали одъ тая нештеры тамо; мечка го е издои́ла съ мечета; та го ловджіи донéсоа, та се семъ язе земалъ одъ нихъ». — И тогай се той чорбаджія сетилъ, дека го е онъ ферли́лъ, и па мысли, да го вды, да го-воды, да го сотрее па. И го зеиа отъ х̔анджія-та, та му исписа книга, та го прати́ на неговъ домъ; и писа у книга: «многу здравье на доматинка-та! това момче—да го пратышь у овни-те, и да кажешь на овчарьé-то, да го съкнатъ со-съ псета-та, да го удаватъ псета». И товá момче пойде, че иде. На срѣшта му овчарь (самъ Господь) пладнувалъ си подъ верба до дрýмъ; и мечкарь рекéлъ: «помози Боже, дедо!» — Далъ ти Богъ добро, синко! «И тогай рекелъ деда: «кадé че идешь, синко?» — «Мене еденъ чóрбаджія уцанилъ, и ми книга даде, запечатилъ е». Рекелъ деда: «дай ми, синко, да поглéдамъ тая кни́га». И тогай погледалъ одъ тая книга, та му пише старецъ одъ дрýга кни́га. У друга-та книга пише: «многу здравье на доматинка-та! Това язе момче пратихъ; когá дойдé товá момче, да викашь кумъ и старойтя, и сватове, и момáта да му вѣнчашь; а кадé дойдемъ, това, кадъ сте не завершили, живóтъ одъ васъ нéма».

 

Три дни но свадба-та, дойдé той чорбаджія, и погледнá, та си видé-негова-та штерка вѣнчана, вѣнчана за момче-то. И чорбаджія на доматинка-та си нышто не кажуе. И вечеръ, се стемнило; и си ошли, та си легнали момче и момá-та.

 

 

1. Вспомнилъ. (? бендисвам = харесвам, В.К.)

 

 

554

 

И тогай чорбаджія говóри на негóва-та доматинка: «Э, вие свадба провихте, и я тувá се незгодихъ. Иды ода-ранъ да раскарашь зето, да докáра одъ овни́те три овна. И си тогай чорбаджія напредъ си прати́лъ абаръ на овчарье-то: «когá дойде човѣкъ, вие да секнете со-съ псета-та да го псета удаватъ».

 

И тогай стана доматинка-та, да раскара зéто. Па зето си и мома легнáли и се призернáли; баба-та не могла да ги разви́ка. Па си ойде, та си вика нëйны-те сенъ, та си го праты́ него за три овна да докáра, и башта му да зіяфетъ прáви. И тогай ойде сино и та наóка на овчарье-то; и овчарье-то него секнали, та го псета-та удавили.

 

И тогай стане собалье чорбаджія та и си праша доматинка-та: «пратила си момче, да докара одъ овни-те? И она рекла: «прати́хъ наше-то момчé». И тогай се чорбаджія загне, та си отерчи́ кодъ овчарьé-то, и си тогай найде неговие си синъ, дéка го псéта удави́ли, раскинали. И тогай жечка пукне на чорбаджія, та си умре.

 

И тогай на мечкарь стока останала. Онъ мало на чорбаджія ручалъ.

 

 

№ 224.

(Нѣсколько пословицъ).

 

Дойдé ми умъ, ама бѣгá кумъ (Пирот. окр.).

Жени мóма да не дóма (с. Бобошево Дупн. окр.).

На чій возъ возишь, тóму пѣсень пеéшь (Пирот. окр.).

Свакій петелъ пее на свое буниште (Пирот. окр.).