Вместо заключение
В разрез със съществуващата практика тук не ще бъдат повторени изводите от направения анализ — те се съдържат в края на всяка глава и подглава и тяхната рекапитулация би била излишна. По-оправдано и дори необходимо е в тази последна част изследването да се спре на въпросите, които умишлено остави на страна досега: какви били мястото и ролята на българите в анархията, последиците за тях от многодетното размирие, оценката за него, дадена в анонимни или знайни летописци, а също и от нашите ранни политически автори — синове или внуци на българите, преживели пъкъла на анархията.
Каза се — пъкълът. Дотук съобразно методите на научното изследване бяха търсени корените, бе очертано развитието и уточнени конкретните прояви на сбора от процеси и явления, които по същността си не принадлежат към историята на България. За изучаването им бяха използувани предимно чужди източници — османски, западноевропейски, руски. Извън обсега на вниманието на турската власт или на чужденеца-наблюдател почти винаги са оставали въпросите, които пряко засягат българската история. Тези въпроси можем да осветлим чрез извънредно оскъдните, често неточни, недатирани, но понякога и удивителни по проницателност български свидетелства.
Нека бъде простено, че в последната си част изследването ще напусне строго научния тон. Явленията, които бяха анализирани, наистина са част от една натрапена нам обществена система, гнил плод от нейното разложение. Но ние имаме право да погледнем към „кърджалийско време” не само от позициите на османистиката, но и от своя, българска позиция. Това са и
383
направили редица наши автори, като започнем от Софроний или Г. С. Раковски и завършим със съвременните ни историци. Ако по-горе бе разгледан обективно-исторически един процес като дял от османската история, то стана не за да внесем сензационен поврат в оценката на кърджалийството, а за да разкрием вътрешното съдържание, типология, структура и развой на изучавания процес.
Безчинства, насилие, опожаряване, грабеж, нападение, обсада, превземане — такива са съществителните, с които чуждите източници, а оттам и авторските съчинения окачествяват дейността на кърджалиите или на правителствените наказателни походи из земята ни. Но зад всички тия квалификации е стояла с целия си огнен и кървав ужас една трийсетгодишна българска реалност. Нея можем да възстановим само по домашни свидетелства. Лаконични — какъвто е изразът на всяко голямо страдание, — те трябва да бъдат приведени в целостта си; никакъв техен преразказ не ще ни създаде достатъчно съответна картина на онова черно време.
,,...И тогава турците много зло причиниха на христиените и напразно за нищо убивали человеци и убивали, и насилвали, и коне взимали, и церкви разсипвали и неизказани злини причинили... В тия времена восташа разбойници много, които се назоваха дахалии и кърджалии, изгориха села много и дойдоха на село Трявна февр. 20.1798 в неделю месопустную и уловиха много человеци и обраха и изгориха селото и се уплашиха букурещките българи и терговци и прочии вси. Тогава са случи и наш отец дойде в Букурещ и видя смущението и убоя са и стори да на доведе за Трявна. 1802: защо тогизи обладаваше Терново Рушчуклийския ага Трестеникли-оглу. Смаил ага, който беше страшен всем противники...” — така свидетелствува летописецът поп Йовчо от Трявна [1].
От същото село произхождат и някои отделни приписки:
„Да се знае когату бастисаха даалиите Трявна, сине 1787, м-ц иуниа, ден 27”. „В лято от Христа 1797 февруариа. Дойдоха харсазити, изгуриха село Трявна и много хора избиха, церквата гуриха, па пак минаха натам.” [2]
От Елена произхождат следните летописни бележки:
„1798. Убиха Хаджи Миха.
1799. Убиха бакал Миха и Осман Келеша.
1790. Убиха чорбаджи Стояна отоври ид в ниделя и убиха капуджи башия и стана войвода Емин ефенди в Самоков и даржа 3 години.
384
1793. Стана войвода Кара Хасеки и много хайдути наби на кольои. И даржа Тарново 3 години.
1796. Стана войвода Мехмед ефенди Стамболлу и стори сюрпон вл[адика]та Матея.
1797. И тази година дуде Кьопрюлююлу сас названтски аскер и влези в Тарново и станаха трима войводи уртаци — Кьопрюлююлу Ибрахимаа и Хаджи паша и Хаджи Ибрахим.
1798. Юсеин паша уби Кьопрлкшююлу на Караманув и стана Турнаа ага уртак.
1799. Сториха иленците давия сась куванлачаните и утарваха Съба Добрюва сас султана и сас Индже войвода.
1800. Дуде Мемишъ войв от Видин и седе в Тернуву 3 меци и в тази година дуде Трастениклиата Смаил ага. Та зе Тарнуву сас бой и попада Мемишъ войвода. И стана той войвода и илатиха хората пу два хара[ча] и овцете платиха два пъти.
1800. И тази година дудоха даалийците сась султана (Гирай) въ Елена на гиркъовден и изгорихъ черкувата с[ве]тому Николаю.
1800. И тази година даде изинъ (разрешение, б. а.) Смаильаа да направиха долната църкова с[ве]таа Б[огороди]ца.
1804. И в тази година бастиса Мустафа паш Токатчиклията в Тозлука кату бягаше.” [3]
На пръсти се броят българските селища, които имат летопис за смутното време. Кърджалийските нападения обикновено са отразявани в късни приписки:
„1795 година обраха кърджалиите колата сливенски. Вечна им мука било!” [4]
„В лято 1799 куга царуваше султан Селим, та пущаше вълхви по Урумели, та горяха градове и села и стана тогива пленство на Калофиръ месец декемвриа 22 ден. Такава неволя напада на християни, та ги на огънъ изгориха и други маки кой да изкаже?” [5]
„Приписа аз много грешни поп Ник[о]ла да се знае коя година додоше крежалие млого зулум учинише во лето господне 1796.” [6]
„Да се знае куту зеха на Трестениковлу Юмера главата му на Пашову куиак, Исух паша му взе главата.” [7]
„Да се знае, чи са караха аенете Буруисузу Ахметъ ага сас Челеби агаватотъ сина Мехмедъ ага за аенлаку, чи са биха идинъ другии у Руси у касабата и неделе, чи избиха с хора, чи имаши а Исмаил и Алия хайдукъ, чи утуди ут кадуту Челеби аговатукъ сина, чи утиди да бии Бурунсузувите хора, пак тие гу на(д)виха, чи гу запреха у джамията чи загинаха ватре чи изгореха Д хора ватре пак Исмаили пак искочи чи побягна.” [8]
385
„1798 ме[се]цъ иунуарие д[е]нъ ЕI. Да са знай кату щеши да флези Пазвантоглу у Руси чи ни мужа.” [9]
„Да се знае кога дойде Кара Фейзи у Брезник да е ага, та изведе сво заире (житни храни, б. а.) по свето, теше да помре свет за леб. Та изсече све корие и що имаше дърво по вилаета и по сва софийска каза и по знеполска каза. По сва села он е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена.” [10]
„В лето 1813 убиха сръбету Гаргалията на Ниш с топ у ногата. И умре август 15. Беше голем злодеец и блудник и много жени ускверни но постиже его в скоре казн Божия. Погибе с шумом лето 1813 м[есе]ца июлиа 25.” [11]
„В лето 1832 додоха ора от Пирот та ни казаха чи кърджалието бастисало София на Връбница и обрале дикене и кащи, ала скоро си отишле.” [12]
Освен летописи или приписки от кърджалийските години по още неизстиналите следи на онова жестоко време са преминали наши доосвобожденски или ранноследоосвобожденски автори, за да отпечатат народния спомен за кърджалийството. Техните публикации носят белега на още живия ужас у народа ни от преживяното огромно разорение.
Хр. Пуляков подробно описва страданията на копривщепци след 1793 г.:
„... Три опустошения и изгори претерпело от кърджалии селото ни, докле конечно запустело без жители и бухалити бухали доволно время на развалините му... Около лето 1810 Копривщица ся е съставлявала от няколко колиби, разпръснати по изгорити. Никой от жителите ѝ не смеял да си съгради добра къща или да купи място (мюлк): всякой треперел от страх, ча щат дойдат пак кърджалии да го горят и мъчат...” [13]
Т. Васильов установява, че през 1801 г. Тетевен бил изгорен до основи от кърджалиите, които избили половината село. Друга голяма част избягали към Букурещ [14].
Вече с научна критичност преди 1899 г. К. Иречек в своите „Пътувания из България” добросъвестно записва всички спомени за разорението на нашите селища. Спомени, все още неизтрити от забравата, те трогвали дълбоко дори чужденеца: „Чух и разни работи за кърджалиите, които тъй много се втълпили в паметта на хората...” [15]
Иречек е записал устното предание за нападението над София от сина на Кара Фейзи — Али бей, през 1832 г. [16]; за опожаряването на Габрово от разюзданите пълчища на Капуданпаша Хюсеин през 1798 г. [17]; за разорението на Арбанаси от
386
същите пълчища [18]; за изгарянето на Лясковец и Горна Оряховица от кърджалиите [19]; за двукратното опожаряване на Калофер през 1799 г. (от дружината на Индже войвода) и през 1804 г. [20] Въз основа на изчезнал отпосле местен летопис К. Иречек говори за изгарянето на Станимака и околните села, както и на манастирите по тия места [21]. Перущенци му разказвали как било опожарено тяхното село от дружините на Синап и Исаоглу [22]. Из Трънско К. Иречек се натъкнал на приписки за страданията на този край под властта на Кара Фейзи и Али бей [23]. В Кюстендилското село Кадин мост хората сочели старото място на селището, изгорено от кърджалиите [24]. Рилският манастир бил опленяван три пъти през XVIII в. [25] Жеравненци разправили на Иречек за унищожаването на богатото им село от кърджалиите [26]. И прочие, и прочие.
За да не утежняваме вече и без туй предългия списък от сведения за плен, пожар и грабеж на българските селища, нека само споменем, че местни предания за пълно или частично разорение от страна на кърджалиите са били записани из почти целите Родопи [27], Странджа [28], Плевен [29], Севлиево [30], Разград [31], Нови пазар [32], Враца [33], Калофер [34], Добрич [35], Сливен [36], Пазарджик [37] и др.
С приблизителност можем да установим, че нямаме местни предания за пълното или частично разорение на някое селище из България само тогаз, когато нямаме и краеведческо проучване за това селище. А що се отнася до ония наши градове и села, за които такива предания не са били записани, точни данни за тяхното пък разорение през кърджалийско време вече ни предоставиха османските източници.
Изброяването, което бе извършено, не е просто изброяване. То иде да докаже защо „разни работи за кърджалиите тъй много са се втълпили в паметта на хората”, защо отпреди близо два века, та до днес проблемът за кърджалийството не може да бъде разглеждан с необходимата научна хладина, да бъде осветлен съобразно конкретно историческите условия на късната османска действителност — този въпрос винаги е бил зареден с емоции, които избухват в дискусия.
Тези емоции са съвсем обясними, ако извършим обикновен сбор от разпилените документални и записани устни свидетелства. Именно сборът им ще ни убеди, че през „кърджалийско време” българската земя е претърпяла своето най-трайно и основно разорение от турското завладяване насам. Подробното
387
изложение на събитията, текли около трийсет години надлъж и нашир през България, изобилните данни за човешкия контингент, включен в анархията или против нея — цялата тази гъстота от факти не може да бъде оспорена, подмината, омаловажена: България претърпяла една трийсетгодишна война, в която фронтът бил навсякъде, когато всеки мирно проживян човешки ден бил скъп подарък.
Впрочем изследвайки или описвайки положението на народа ни под османска власт, нека помним, че в нашата история съществувало трийсетлетие, което по своята жестокост и ужаси надхвърляло останалите. Потушаването на никое въстание през подробския период на миналото ни не би могло да се сравни със сетнините от кърджалийското време — въстанията били повече или по-малко локални. Ограничено по място и по време било насилието, с което чуждата власт ги смазвала. Последиците от никоя война — дори ако била водена на българска земя — не можели да бъдат повсеместни и трайни, колкото повсеместното и трайно размирие.
Или, както обобщава П. Хитов:
„Тие капасъзи са палиле селата и градовете цели 12 години. Ни едно перо не е в състояние да опише ония злодейства, които са направиле кърджалиите по България! Сичкият Балкански полуостров е бил запален от единът край до другият; уцелели са само няколко градове и някои по-големи села: Пловдив, Ямбол, Карнобат, Айтос, Ески Захара, Габрово, Карлово, Калофер и пр.” [38]
Обобщението, което П. Хитов прави, би прозвучало с още по-голяма сила, ако прибавим, че анархията е траяла не 12, ами почти 30 години, а също и че всички градове, които той изброява като оцелели през „кърджалийско време”, всъщност поне по веднъж и най-вече многократно били засегнати от насилието.
Какви били конкретните изрази на разсипията на България през размириците? Тях може би е излишно да споменаваме, понеже именно те особено разточително са описани и от местните предания, и от популярната книжнина, и от художествената. Ако започнем с „Нещастна фамилия” [39] на В. Друмев и завършим с „Родопски властелини” на Н. Хайтов [40], без да изброяваме произведенията, създадени в хронологичния отрязък между 1860—1974 г., българската литература гъмжи от кървави сцени на кърджалийския садизъм, рисувани в детайли.
Тук обаче е дума не за добре известните прояви на злодейство и разюздано насилие, с каквито изобилствувала османската
388
феодална действителност, та и историята на миналите общества поначало. Думата е, че по време на анархията тия прояви били извънредно чести, извънредно масови. Извън тях — също като историческа беда за народа ни — стои въпросът за голямото изселничество, резултат от трийсетгодишния хаос в Румелия.
Из изложението твърде често бе изтъквано, че жителите на определено селище „се разбягали” — такива сведения обаче не ни указват най-същественото: дали това население просто уловило гората, дали се прехвърлило в някой по-голям център или пък изобщо напуснало Румелия, за да се спасява в чужбина. А изброените три изхода всъщност представляват три отделни въпроса, когато се стремим да формулираме последиците от „кърджалийско време” за народа ни.
В голям брой от случаите „разбягване” мирните хора просто опразвали селището си, като се установявали за кратко или за подълго на временни станове из горите или на временно жителство в близкия град.Така през 1793 г. селяните от Ловешко прибягали в града, който — именно поради рязко нарасналия брой на защитниците си, — издържал успешно двудневната битка с кърджалии и правителствена войска наведнъж [41]. Така след 1793 г. копривщенци „се разбягали”, селото им на три пъти било горено, а го възстановили едва през 1810 г. [42] Така на 23 април 1800 г., предупредени, че към Елена се е насочила кърджалийска дружина, селяните избягали в Балкана [43]. След множество разорения Плевен бил изцяло напуснат от жителите си през 1810 г. Те започнали да се прибират едва подир сключването на Букурещкия мир от 1812 г. [44]
Впрочем в изброените случаи е ясно, че населението, доведено до крайно отчаяние през анархията, временно опразвало селищата си, които след размириците възстановило. Имало обаче случаи със селища, окончателно запустели през „кърджалийско време”. В Плевенско такива били Ябланица, Марашки Тръстеник, Долна Митрополия (от която останали само 6—7 къщи), Долна Гривица и манастирът „Свети Георги” [45].
Къде се дянали българите от силно намалелите или опустели през анархията села?
При описанието на кърджалийските действия неведнъж попаднахме на разпоредби, които призовавали “селяните да се стекат в най-близкия град и да се бранят. Но едва ли раята чакала султанов ферман, за да се погрижи за спасението на челядта и стоката си. Още при първите взривове на анархията — случаят с
389
„хасковските разбойници” през 1785 г. — видяхме, че някои заможни самоковски жители потърсили убежище в София [46]. При напускането на Копривщица жителите ѝ „ся разпръснали и преселили в Казанлък, Едрене, Димотика, Пловдив, Пазарджик, Златица...” [47] Следователно вторият изход за попадналия под ударите на анархията мирен българин била вътрешната миграция. Освен документалните известия, и простата логика говори, че многолюдният градски център имал по-голяма перспектива да оцелее при нападение, отколкото откъснатото село с неколкостотин или дори няколко десетки жители. От тази логика последвало, че притокът на селяни към градовете (а точно селското население на Румелия било предимно българско) подсилили българския градски елемент. Неслучайно след стихването на анархията забелязваме един ярък процес: икономическото и духовното раздвижване всред българите в града [48]. Това раздвижване имало количествени предпоставки, които не могат да бъдат обяснени чрез естествения прираст на българското градско население.
И така следва да подчертаем като първа обективно положителна последица от „кърджалийско време” туй, че българският елемент в града се увеличил.
Третият изход за „разбягалите се” българи представлявала емиграцията. Влахия и по-малко Молдавия били най-близките задгранични предели, където изстрадалото население на България можело да намери убежище. И наистина домашните извори свидетелствуват, че натам се насочили българи от Плевенско, Трявна, Копривщица и пр. [49] Но и Влахия скоро се озовала под бича на размирието. Според летописа на поп Йовчо от Трявна през 1802 г. букурещките българи и търговци избягали от Влашко и потърсили по-голяма сигурност в Трявна [50]. Тук поне богатият българин имал зад гърба си Балкана и гъстите гори, докато из равна Влахия той се чувствувал беззащитен.
След като дружините на Пазвантоглу взели редовно да плячкосват и пожарят отвъдцунавските земи, емигрантската вълна от България се насочила към Русия. Това масово изселничество се осъществявало по два пътя: или през Дунава, Влашко и Молдавия, или направо през Черно море. Именно за периода 1801—1812 г. притокът на българи към Русия достигнал най-високата си точка [51]. В. Д. Конобеев привежда руски дипломатически документи за отчаяната стихийност на това изселничество:
390
Принуден да акостира през 1801 г. край западния бряг иа Тракия, руски търговски кораб натоварил всички жители от едно село в Одринско. Те молели „да ги спасят от разбойниците..., които изгарят не само жилищата, ио дори и самите тамошни жители”. (Това българите търпели от ежегодните по него време кърджалийски походи ив Източна Тракия.) Въпросните изселници били упълномощени да направят постъпки от името на 360 села в Одринско пред правителството на Русия. Те изтъкнали, че „намирайки се в толкова тежко положение и като нямат никаква помощ от никого, избрали единственото средство ... да оставят своето отечество... и да прибягнат до покровителството на Русия”. Впрочем вече устроените бежанци молели да бъдат приети на руска земя и упълномощилите ги българи от всички одрински села. За да не усложнява отношенията си с Портата, руското правителство наредило ония българи „да не се викат и с тях да не се води никаква връзка и кореспонденция”. Но положението на българското население в Източна Тракия станало тъй неудържимо, че по всевъзможни неорганизирани начини бежанци все пак успявали да се доберат до Русия, където бивали приемани и настанявани на държавна земя [52].
Всяка емиграция, особено масовата, трябва да бъде отнесена към историческите беди за един народ — от България се откъснали живи части, обезбългарявали се цели райони или поне рязко намалявал процентът на българско население там. Но в конкретно историческите условия от началото на XIX в. тази голяма емигрантска вълна към Дунавските княжества или към Русия изиграла и обективно положителна роля. Из средите на емигрантите израсли значителна част от дейците на нашето движение на културна самостойност, на националната ни революция. Най-масово из същите среди при първи повод били излъчвани бойците, които се връщали отсам Дунава в помощ на руските армии при войните им срещу Турция — като започнем с Българската земска войска и завършим с Българското опълчение. Нашата емиграция в Дунавскитб княжества и Русия създала международните връзки на поробения ни още народ, най-активно съдействувала европейското обществено внимание да се насочи към зараждащия се български въпрос.
Нека подчертаем, че една от страните на емигрантството из България по време на анархията е изцяло обективно положителна: създали се значителни колонии от българи извън земята ни [53], оживили се интензивно българо-руските и българо-румънските
391
отношения, вече имало хиляди българи на свобода. За всичко това допринесли размириците — доведеното до безизходица битие на мирния българин.
Впрочем, когато по-горе се споменава, че „разбягването” на българите през „кърджалийско време” допускало три изхода, сега трябва да изведем, че поне два от тях се отразили и положително върху по-нататъшното историческо развитие на народа ни.
В началото на изложението бе отбелязано, че в общите съчинения по история на България разглежданият период фигурира само като „кърджалийски опустошения и самозащита на българите” [54]. Някак настрана остава въпросът за участието на българи в кърджалийството, както и в отцепничеството на Пазвантоглу. По-горе твърде често — когато анализирахме човешкия състав на даден конфликт — бе доказано наличието на многочислено местно българско население в него. Тук обаче е дума не за историческите факти, а за отношението на ранните български автори към тях.
Не е ясно откъде Г. С. Раковски взема прозвището „кабадаии” [55], за да определи с него българите-кърджалии; нито в един османски или друг чужд източник то не фигурира. Когато говори за похода на Мустафа Байрактар в забележките си към „Горски пътник”, Раковски изтъква: „Угърдив своя власт в Русе, и като подчини себе сички други окръжни дере-бейове отстъпници, подигна ся и отиде в Цариград с разни войски от България, между коим са били и българи, кабадаи (к. а.) зовими...” Затуй пък П. Р. Славейков посвещава своите „Исторически разкази от миналите времена” нарочно на кабадаиите — българи, участвували в аянските размирици и кърджалийските дружини. Това им участие той обяснява така:
„Трябва да изповядаме, че българите никога не са се лишавали от храброст и смелост, но всякога почти, а най-вече за времето, за което говорим, липсувала им е всяка инициатива за самостоятелно предприятие, нямали самоувереност в своите начинания, затова все гледали да наблегнат главата си на чужди плещи. Те били верни и предани на чуждите интереси, гинели за тях, като се считали уж по-сигурни в сполуката и по-малко отговорни в случай на несполука, но това не е освен в следствие на неразвитието им. От това настроение на българите се възползувало най-напред турското правителство. От него се възползували тоже и домогателите на аянските постове, от него се възползували най-подир и разбойническите шайки на кърджалиите.”
392
Що се отнася до кабадаиите, според Славейков те били обединени в чисто български дружини, водени от Инджето, Кара Колю, Колю Байрактар и Кара Танас (последните служели на Кара Фейзи), а също и Ангел войвода (обвързан с Емин ага Хасковски). Като проследява жизнените пътища на тези кърджалийски главатари, Славейков установява, че „от 1820 г. не е имало вече българи-кабадаии в Турско” [56].
Близо до тази оценка за участието на българите в кърджалийството дава и Л. Каравелов:
„Ако Инджето и Кара Колю да биха имали ум, разум, патриотизъм и ясно съзнание и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Кара Георги в Сърбия.” [57]
Тоест най-близките по време до разглеждания период наши политически автори единогласно свидетелствуват, че българите са били не само пострадала страна в анархията, че не само отстоявали своите градове и села, но и сами били дейци в голямата размирица. При това обаче същите автори са единодушни и по въпроса, че през „кърджалийско време” народът ни още не бил достатъчно самоосъзнат, за да се възползува от безвластието над земята си.
„В такова положение намиращият се тогава българин — обобщава Раковски — не е можел, сиромах, да помисли за свобода и въстание против султанската власт, ако и да е имал всичката сила в ръцете си и ако обстоятелствата да са му били най-благоволни и най-лесни.” [58]
Тук нека внесем една корекция, която ще аргументираме накрая: нито Раковски, нито Славейков, нито Каравелов в своите тези за изостаналостта на народа ни през размирието са имали предвид освободителните по същество опити от началото на своя век — дейността на Софроний Врачански, Ив. Замбин и Ат. Некович, а също и създаването на Българската земска войска. Тези опити едва по-късно са били извадени от забравата, били са документирани и проучени.
Един от централните въпроси — що се отнася до мястото и ролята на българите по време на анархията,—е този за самоотбраната на нашите селища. Въпрос, осветлен от множество местни предания, също обобщен от Раковски: „Най-голям отпор против кърджалиите са дали българите и кърджалийското разорение, може да се каже, е нанесено от българите.” [59] Към това мнение се придържа и съвременната историография [60].
Още Ф. Божур при своите пътувания през земята ни през 1794—1799 г. уж с цел да проучи стопанството на поробените
393
Балкани, а всъщност със задача да разузнае отбранителната способност на турците, ни рисува картина, която коренно се отличава от картината на тези земи, рисувана десетилетие-две порано пак от френски пътешественици [61]. Разликата иде оттам, че през последните години на XVIII в. повечето градове из Румелия се оказват със стени. „Обграден с проста назъбена стена” бил градът Битоля, а също и Щип, Велес [62], Сяр [63]. Кюстендилската стена имала „бойници, отстрани с квадратни кули, високи 40 стъпки, от които могат да се дават изстрели, на три етажа, включително тези от платформата или най-горния етаж.” [64] Такива отбранителни съоръжения, издигащи се „стъпалообразно по двете планини”, притежавала и Дупница. Затуй пък Долна баня била обградена само от „проста земна стена”. А във връзка с укреплението на Правшца Божур отбелязва: „...обграден с проста стена с бойници, каквато се вижда около всички малки градове в Европейска Турция, изложени на нападенията на крадци. Този вид обграждения са по-големи от самия град и са предназначени да приемат жителите на селата и техния добитък.” [65] Стените на Пазарджик и Пловдив били „тухли, сушени на слънце”, за разлика от Одрин, „запазил част от старите си укрепления” [66].
Военен наблюдател, Божур отчетливо отбелязвал старите укрепления из Румелия — на Одрин, Созопол, Несебър, над Кюстендил. Но съвсем независимо от тях той описал „простите” стени от кирпич или от земя, които нашироко заобикаляли голям брой селища, за да можел тук да прибягва народът от околността с добитъка си. Така още преди края на XVIII в. онази част от производителното население, която не била повлечена във въртопа на анархията, вече имала надеждна защита. В течение на нестихващото размирие тия самоделни укрепления придобили голямо разнообразие, което зависело от местните условия, средства, ръководство в строежа и охраната.
Именно понеже били строени набързо и от ръката на мирния човек, укрепленията срещу кърджалийската напас? не утраяли. Но за тях са запазени изобилни местни спомени.
Някъде населението изпросвало височайше разрешение да си издигне стена. Такъв бил случаят с еленчани, които след няколко разорения на селото си получили позволение да си построят „кале”. То не обграждало Елена, ами един страничен хълм. В калето всяко семейство разполагало с минимално жилище, където се прибирало при опасност и разполагало с припаси за
394
възможна обсада [67]. Запазен е и спомен за укрепяването на Сливен със стена, която го пазела откъм полето — дълга около километър и половина и висока три метра [68]. Жеравненци след гибелта на Раково бързо си построили плътен шарампол, който заграждал селото им от три страни. Когато към него се упътили кърджалии, обединените сили на Жеравна, Градец, Нейково и Котел им дали сражение извън шарампола, но били разбити, а селото — изгорено [69]. Затуй пък врачанският шарампол, снабден с кули, заобиколен с ров, превърнал Враца в един от съвсем малкото български градове, които размирниците не превзели [70]. Тук и там, където населението нямало средства за постройка на „кале” или на шарампол, поминавало с ровове. Така било в Нови пазар например [71], в Самоков [72], в Карнобат [73]. Устино пък отбило нападението на Мехмед Синап и Исаоглу, като жителите му го обградили с коли и каруци [74].
Образец на сполучлива укрепена самоотбрана бил Котел. Освен със стена той бил заобиколен и с окопи, които пълзели по билото на близките хълмове. При всички теснини към Котел имало система от табии, а на всеки „главен проход” — високи, яки порти [75]. Така това богато джелепчийско село се опазило от настървените обирници.
Списъкът на българските селища, чиито жители овреме взели мерки за спасението си, може да продължи. Вместо това обаче ще се позовем на един доклад, с който съответният турски командуващ съобщавал: „В голяма част от селата са построени и издигнати кули; от всички страни са обиколени с изкуствени ровове и са обкръжени с шарамполи. Явно е, че не биха се предали доброволно, а в тях може да се проникне само чрез сражение, ако бъдат обстрелвани с пушки и топове.” [76]
Тази последователна и упорита самоотбрана, тези значителни — при примитивното равнище на строителната техника — градежи изисквали някои условия: работна ръка, средства, организация.
Въпросът за работната ръка е ясен: строели или копаели укрепления самите застрашени жители на градове и села. Въпросът за средствата, които тия строежи все пак изисквали, е също ясен: тези средства (необходими не само за строеж, но и за изхранване на мъжете, откъснати от производството и заети с караулна служба) били набирани от населението в пари или в натура. Еленчани например държели в своето кале тефтерите, където били вписвани приходите и разходите на отбраната — за нея събирали пари помежду си [77].
395
Въпросът за организацията на местната самоотбрана из Румелия е по-сложен, той има разнообразни отговори. Както в много други отношения, анархията и тук дала почва да възникнат спонтанни форми на управление или самовластие.
Естествено, когато градът се оказвал център на някой силен аян, укрепяването му било организирано от самия узурпатор. Няма причини да се съмняваме, че Сяр, Силистра, Добрич, Севлиево, Карнобат и пр. аянски „столици” се превърнали в крепости именно по волята на своите аяни. Конкретни сведения говорят за ролята на Емин ага в укрепяването на Хасковско например. Той наредил „всичките мастерски на пушки, ножове, харбии, барут и прочее военни принадлежности, находящи се в Теке и Пашакьой, да се пренесат в Хасково. Така също било заповядано да се пренесат складовете на барута и фишеците. Като столица Хасково е било опасано с няколко пояса от траншеи. Между тези зони и в по-централните места на града са били разположени дебоите (складовете, б. а.).” [78]
В случай че селището не било център на аянлък, самоотбраната му можела да бъде оглавена и от някой по чудо оцелял представител на централната власт — така било с Елена, където в самата крепост се намирала стаята на субашията [79]. Много почесто обаче в преданията срещаме имена на български местни първенци, с които споменът е свързал съпротивата на народа ни против кърджалиите. Най-типичен в това отношение е Божил чорбаджи, на чиято активна организаторска дейност дължел спасението си Котел. Той ръководел не само сложното и скъпо укрепяване на селото, но и устройството на охраната му, на сигнализацията и пр. В крайна сметка Божил чорбаджи се оказал всевластен не по-малко от кой да е аян. След многобройни злоупотреби с доверието на съгражданите си Божил паднал от българска ръка [80].
Интересна фигура от същото време е и чорбаджи Димитраки Хаджитошов от Враца, който преговарял с Пазвантоглу от името на местните български първенци, но същевременно „таил една мечта да се разбере със сърбите за общо въстание в Северозападна България, в което мечтаел да играе голяма национална роля...” [81] Отбраната на Трявна срещу кърджалиите била организирана от чорбаджията Хаджи Генко [82]. През 1800 г. еленчани били водени от поп Марко [83]. И тъй нататък.
Съвсем логично е, щото при отслабването на османската централна власт и дори при безвластието ролята на местните
396
първенци да пораснела. А в селищата, които били български или предимно български, тези първенци се оказвали българи. Традиционната селска община в земите ни през десетилетията на анархията ще да се сдобила с нови черти; към функциите на общината [84] се прибавили нови. Колкото и несъвместимо да било това с османския режим по отношение на поробените народи, тези функции били военноорганизационни и управленчески. Но централизмът не само не бил в състояние да върне на мястото им самозваните български чорбаджии или попове, ръководители на отпора срещу размирието по места, ами бил принуден да разчита на тяхната успешна активност.
Това състояние на нещата — потискано от началото на робството, та до края на XVIII в. — се отразило благотворно върху самочувствието и самосъзнанието на народа ни. За първи път от четири века българите строели свои крепости, разполагали със свое оръжие, създавали свои организаци за борба, стоели под водителството на свои първенци.
Впрочем, когато оценяваме последиците от анархията за българския народ, нека подчертаем, че именно по онова време той спечелил на съвсем нова сметка боен опит и бойно самочувствие.
За да укрепне и се развие това самочувствие, допринасяла още една черта на „кърджалийско време”, която не наблюдаваме през предходния и последвалия анархията период: взаимодействието между турци и българи. Антагонизмът между християни и мюсюлмани, характерен за цялото османско владичество над Балканите, антагонизмът, преднамерено и изгодно подклаждан от господствуващите, узаконената дискриминация на поробените и законната пък тяхна кръвна ненавист срещу поробителя — всичко това за две-три десетилетия загубило непримиримата си острота.
Защо? — трябва да запитаме. А подир описаната действителност от онова време отговорът ще бъде еднозначен: през края на XVIII и началото на XIX в. социалните въпроси придобили такова значение, че изместили народностните. Въпрос за хляб, въпрос за покрив, въпрос за мир—въпросът да оцелееш, седна дума. Религиознонародностното противопоставяне между християнското и мюсюлманското експлоатирано население на Румелия — четиривековният всекидневен конфликт, който горял или поне тлеял във всяко смесено село, в градовете — отстъпил на заден план пред колосалния социален конфликт. От това последвало непознато дотогава взаимодействие между мюсюлмани и християни на Балканите — взаимодействие в борбата против централизма.
397
Него доказахме при конкретните прояви на анархията в Румелия. Но срещу анархията също възникнал съвместен отпор от страна на все още мирните турци и българи.
Характерно е, че именно това единодействие е бивало подчертано от нашите доосвобожденски политически автори. Борци на една национална революция, при цялата задължителна антитурска насоченост на своите произведения тия автори не премълчават обединената борба на турци и българи против кърджалийството.
„Того ради султанский управители обу̀ражили и вся почти знамянити села и градове български и съединивше се турци и българи (к. а.), почнаха да се бият убранително с кърджалии и даже да нападат на тях.” [85]
Така свидетелствува Раковски, а П. Хитов добавя:
„В България, Тракия и Македония били съставени няколко турско-български чети (к. а.), за да се защищават от кърджалиите, но тие чети били разбивани твърде често.” [86]
Народните предания са съхранили спомена за това единодействие, особено наблягайки на него — вероятно загдето било непознато, странно:
„Разградский Хасан ефенди, кого турците нарекоха Гяур Хасан, защото той не само не мъчеше българите, но още ги защитяваше от скитающите са тогава делибашии...” [87]
Пътувайки из България, Иречек записал, че в началото на XIX в. „турци и българи заедно отблъснали нападението на кърджалиите, предвождани от Кара Фейзи” [88] — това било при Стара Загора. Другаде пък Иречек чул как „преданията разправят за боевете, които турците и християните имали с кърджалиите в прохода при село Клисура, на пътя за Дупница” [89]. Тясно взаимодействие при самоотбраната на Враца се установило между турските и българските първенци в града [90]. В Нови пазар — според преданията — аянът Гаур Имам се опирал на дружина от турци и българи в своята борба против другите аяни. Но българи и турци от града с „обща работа” укрепили Нови пазар и се опазили читави [91].
Дискриминирано в течение на четири столетия именно като не било допускано до каква да е бойна дейност, българското население през разглеждания период воювало рамо до рамо с експлоатираните, принадлежащи към господствуващата народност. Това явление било в ход и от едната, и от другата страна на шарампола, на кирпичната самоделна стена.
Впрочем, когато изброяваме последиците от „кърджалийско време” за българския народ, нека не пропускаме и тази:
398
съвместната борба на поробената и поробителската народност във или против кърджалийството прибавила самочувствие и самосъзнание към неговото самочувствие и самосъзнание, спечелени в успешната самоотбрана на чисто българските селища. Ако го преведем на обикновен език, това означава: българинът забелязал, че господарската народност не е чак толкоз господарска, че при цялата узаконена дискриминация над християните султанът сега търсел тяхното съдействие, молил ги и ги увещавал да му помогнат.
По-горе бе оспорена оценката на някои дейци на нашето националнореволюционно движение, които отправят категоричен упрек към сънародниците си от началото на своя век, уличавайки ги в липса на национално съзнание, в липса на освободителен стремеж. Спомена се и, че Раковски, Славейков, Каравелов не отдават значение на три много съществени исторически факта: участието на българите в Сръбското въстание, дейността на Софроний, Замбин и Некович, а също и създаването на Българската земска войска. Тези факти опровергават становището, че народът ни не се е опитал да използува „благоволните обстоятелства” на анархията.
Освободителните опити на българите в началото на миналия век стоят вън от изследвания проблем, но тъй като са резултат именно от нарасналото бойно самочувствие на нашия народ по време на анархията, би следвало да ги изтъкнем мимоходом.
Избухването на Сръбското въстание и обявяването на рускотурската война от 1806—1812 г. събудили надежди, които се разгаряли или отслабвали в зависимост от развитието на бойните събития. Туй водело или до стихийни локални бунтове, или намирало израз в образуването на местни дружини, които подпомагали сърбите и русите.
Вълнения с подобна насоченост избухнали в Пиротско и Царибродско още в началото на 1805г.—там селяните избили представителите на османската администрация и се присъединили към въстаналите сърби. През следващата година във Видинско въстанали 15 села, като дали нови бойци в сръбска помощ. Репресиите от страна на Пазвантоглу не могли да възпрат това движение. То дори се усилило след споменатия по-горе опит на властта да изземе оръжието от християнското население през 1806 г. Селячеството от северозападните ни краища отговорило с широк бунт на тази мярка, та „20 хиляди семейства се събрали и преминали към воюващите сърби” [92]. През същата година се
399
раздвижили българите покрай Дунава до Никопол; особено се активизирали българските размирни дружини от Витоша, Рила и Родопите — голяма част от тия българи също се прехвърлили в Сърбия за съвместни бойни действия с тамошните въстаници [93].
До 1807 г. в Сърбия не съществували самостоятелни български поделения. Тогава именно там възникнала под водителството на хайдут Велко Петрович дружина от няколко хиляди българи, които се поставили в помощ на Кара Георги. Тя почти напълно освободила нахията Черна река, включвайки непрестанно нови бойци не само от северозападните ни краища, но и чак от Софийско [94]. Действията ѝ през 1808 г. се разпростирали и над Видинско — в резултат от тях била освободена територия с население от 4 хиляди души. Независимо от дружината на хайдут Велко голям брой българи си останали в отредите на някои сръбски войводи [95]. А през 1809 г. вече начело на 8 хиляди българи Велко воювал южно от Видин — това била истинска партизанска война в турския тил, която подпомагала действията на сърби и руси. Нейните успехи стимулирали вълна от селски бунтове из Северозападна България, които обективно облекчили освободителната борба на сърбите [96].
Хайдут Велко Петрович особено се отличил и в руската кампания в Сърбия от 1810—1811 г., когато бойците му били поставени на руска издръжка и въоръжение. По това време в Сърбия пристигнала наша делегация от вътрешността на земите ни да установи връзки и да получи инструкции за понататъшната противоосманска борба [97].
Освободителните тежнения на българите по време на анархията не били свързани само със Сръбското въстание — те имали и самостоятелни прояви. От 1804 г. датира една българска мисия до Петербург, която трябвало — още преди обявяването на войната — да увери Русия, че нейните евентуални военни операции по Долния Дунав могат да се опрат върху борбената готовност на народа ни. Иван Замбин и Атанас Некович действували по своя инициатива, но били явно насърчени от състоянието на духовете в България. По-късно двамата български първенци се свързали с някои будни сънародници, забягнали във Влахия, както и с представители на българската върхушка в някои градове у нас.
Замбин и Некович отпътували тайно от България, а в Петербург се оказало, че не могат да разчитат на официален прием, ако не бъдели снабдени с надлежните пълномощия [98].
400
Понеже по време на размириците всякакви връзки със земята ни били практически невъзможни, двамата се обърнали към Софрония Врачански, който от 1803 г. пребивавал в Букурещ [99]. Очаквайки напусто да получат пълномощия, през 1807 г. Некович оставил болния вече Замбин в Петербург, а сам потеглил обратно, за да ускори изпращането на така съществения документ. Той изготвил съвместно със Софроний пълномощията, които Замбин получил едва през февруари 1808 г. [100] Но събитията вече били изпреварили задачата на българското пратеничество: по Долния Дунав сега било въплътено на дело бойното взаимодействие между руските войски и въоръжените българи.
Мисията на Замбин и Некович — този първи за XIX в. контакт между поробените българи и Русия — въпреки липсата на конкретен резултат разкрила, че у нас се зараждали качествено нови процеси. Този например, че възникващата българска буржоазия искала да установи връзки със заинтересовани външни сили, за да способствува за освобождаването ни от османско робство. Все още незряла и слаба, а също и понеже не се опирала на народните маси, тази буржоазия виждала нашето освобождение като преминаване под покровителството или върховенството на Русия [101].
Мисията на Замбин и Некович допринесла за взаимното опознаване на българи и руси. Тя създала повода да бъде използуван Софроний Врачански като представител на поробените си сънародници при по-нататъшните преговори или военноорганизационнн планове на руското командуване във Влахия.
Взаимодействието между руските войски и българите започнало още преди русите да навлязат в Дунавските княжества. Подготовката на предстоящата война предвиждала да бъдат формирани т. нар. „арнаутски команди” — бойни части, съставени от християни-доброволци от поробените земи. Всред тях трябвало да намерят място и маса българи, които размирието прогонило из домовете им и които бедствували в чужбина [102].
През ноември 1806 г. към руската армия вече взели да се присъединяват спонтанно възникналите отреди от българи, населяващи Бесарабия или земите от северния дунавски бряг, както и колонисти от Южна Русия. Под руските знамена българите се явявали въоръжени и дори със свои коне. Още първите им участия в боевете срещу турците били отбелязани от
401
руското командуване като успешни. Масовото противотурско движение особено улеснило руските войски, които съвместно с българските и влашките въстанически отряди очистили от неприятеля левия дунавски бряг до края на март 1807 г. [103]
При по-нататъшния ход на руско-турската война броят на българите, решени да отдадат силите и кръвта си за освобождение на отечеството, непрестанно растял. Въпреки терора, който влашкото и молдавското болярство упражнявали над доброволците, за да ги принудят да уседнат и бъдат закрепостени, българските преселници прииждали към руската армия [104]. Тяхното организиране преминало през ред етапи — те ту бивали включени към Бугската армия, командувана от полковник Кантакузин, ту принадлежали към „черно-сръбския хусарски полк” на полковник Милорадович, ту попълвали „казашкия полк” на ротмистър Никич или „гръцкия легион” на Пангалос. Навсякъде, където руското командуване им възлагало задачи, тия доброволчески части доказвали своя боеви опит и висок дух в противотурската борба. Голяма част от тях била пожелала да я прехвърлят в Сърбия в помощ на въстаниците [105].
Сполуките на българските организирани отреди въодушевили народа отсам Дунава. Оказали се истинни твърденията на Замбин, Некович и Софроний, че техните сънародници са готови да въстанат, стига да получат уверение за руска подкрепа. Предвид усложненото външнополитическо положение на Русия обаче, тя се въздържала да поеме такива ангажименти, затуй Софроний — в съгласие с руското командуване — призовал населението на Северна България да продоволствува русите, но не и да се вдигне на въстание [106].
До командуването дошли сведения, че „в Търново всички християни имат оръжие и са готови да въстанат с нас. Те даже се сговарят да избият всички турци в Търново, но се страхуват, че руските войски или няма да им дойдат на помощ, или ако дойдат, то след това ще ги изоставят.” [107] Доста реалистично.
След успехите на руското оръжие през 1810 г. Софроний излязъл с ново възвание към българите, което се четяло из черквите на Северна България [108]. На места у нас избухнали вече значителни стихийни бунтове, като например в Разградско — там селяните създали въоръжени дружини и действували съвместно с русите, а след това 2000 души се изтеглили заедно с тях [109]. Навсякъде, където руски части се вклинявали в българска земя — от Силистра до Русе, Ловеч и Севлиево, — те били плътно
402
подпомагани от въоръжено българско население, чийто брой бил пресмятан на около десет хиляди човека. Особено интензивно било раздвижването из северните предпланини на Балкана; там то продължило и през 1811 г. Налице била обективната възможност туй раздвижване да прерасне във въстание, ако руското командуване разполагало със сили да го подкрепи. Такива сили обаче русите нямали и скоро били принудени да се изтеглят отвъд Дунава [110].
През пролетта на 1812 г. главнокомандуването на руските войски поел М. И. Кутузов, който посветил особено внимание на българските доброволци. Така се стигнало до създаването на т. нар. „Българска земска войска”. Тя била попълвана двустранно. От една страна, в нея се влели бежанците от Дунавските княжества и Бесарабия, а, от друга — българи от десния дунавски бряг. Първоначалният ѝ брой бил 500 души (по други данни — 2000, а по трети — 15 000), разделени на стотни, от които една била конна. Началството ѝ било възложено на Димитри Ватикиоти [111].
1811 г. отбелязала кулминация в освободителното движение на българите от началото на XIX в. Земската войска действувала в помощ на русите както в източната, така и в западната част на бойния театър. Българските доброволци ярко се отличили в боевете за Тутракан и Силистра през октомври [112]. В Северозападна България бойците на Велко Петровия подпомогнали русите по време на турския десант на левия бряг, разгромяването на турските части и контрадесанта на русите край Видин [113]. Независимо от Земската войска русите срещнали масова подкрепа от страна на въоръженото българско население при всички свои операции отсам Дунава и особено във връзка с големите боеве около Русе [114].
Притокът на български доброволци под знамето на Земската войска растял до сами края на 1811 г.
На 5 май 1812 г. бил сключен Букурещкият мирен договор. Както руското командуване нееднократно предупреждавало българските представители, конкретната обстановка не позволявала на Русия да постави въпроса за положението на българите под робство. Своето отношение тя изразила в устройването на българските изселници, които намирали прием из южните руски провинции.
При цялата тежест на изселничеството и разочарованите си надежди за българите въпросният период бил ознаменуван с
403
началото на един процес, който по-нататък трябвало да доведе и края на робията ни.
Така, ако поставим „кърджалийско време” не в светлината на османистиката, за която то е най-ниската точка в упадъка на османския феодален централизъм, ами в светлината на собственото си историческо развитие, ще трябва да отбележим обстоятелство, наглед неправдоподобно: въпреки злините, на които била щедра, феодалната анархия от края на XVIII и началото на XIX в. изиграла и обективно прогресивна роля за националното самоосъзнаване на българите.