Кърджалийско време

Вера Мутафчиева

Глава 7. ПРОМЯНА В СЪОТНОШЕНИЕТО НА СИЛИТЕ В РУМЕЛИЯ (1803—1806)

 

1. Тракия през 1803 г. Походите на Кара Фейзи и самоукрепяването на селищата

2. Опитът да бъде въведен през 1804 г. в Румелия „низам-и джедид” и провалът на този опит

3. Тракийските аяни и Ибрахим паша Бушатли през 1804 г.

4. Първи неуспехи на Пазвантоглу

5. Сръбското въстание, Пазвантоглу и българите (1804—1806)

6. Изменения в съотношението на силите в Тракия през 1804/1805 г. Аянският съюз, главатарите и населението

7. Обрат във взаимоотношенията между Портата и Тръстениклиоглу

8. Голямата коалиция в Румелия срещу низама. „Одринските събития”

 

1. Тракия през 1803 г. походите на Кара Фейзи и самоукрепяването на селищата

 

Впрочем из Тракия кърджалийството продължило зрелищно да разгръща своите възможности. Тъкмо от посочения период датират неговите особено едромащабни прояви. В противовес на тях без усилие откриваме пък поновому внушителни и целенасочени действия на населението, изразени било в самоотбрана, било в съучастие с враговете на „низам-и джедид”.

 

Така например през пролетта на 1803 г. жителите на Карнобат убили своя аян (вероятно небезизвестния Сербестзаде, един от малцината лоялни към Портата самозванци из Тракия) [1]. Това било добре дошло за съседа му, аяна на Айтос Одаджиоглу Сейфулла, сам си отявлен кърджалийски главатар, чието поле на действие била областта между Източния Балкан, морето и Айтос [2]. Сейфулла се възползувал от настроенията на карнобатци, за да заграби аянлъка и над тяхната каза. Негова първа работа била да прогони от владенията му Шахин Гирай, дотегнал на населението с безчинствата си [3].

 

295

 

 

Затуй пък по-нататъшните действия на Одаджиоглу Сейфулла не били съобразени с интереса на неговите „избиратели”. Заедно с хората на стария му съюзник Хюсеин Беловалъ̀ той и дружината му се нахвърлили върху казата Русокастро и сринали до основи с. Ахли [4].

 

По същото време било неспокойно и към Анхиало и Месемврия — там вилнеели главатарите Хюсеин и Исмаил. Характерно е, че Портата възложила унищожаването на дружините им на Тръстениклиоглу [5]. Ще рече, прерогативите на русенския отцепник вече се простирали — при благосклонното съдействие на властта — и южно от Балкана.

 

Дори не са споменати имената на ония главатари, на които дължал разсипията си Чирпан — с тях пък трябвало да се справи валията на Кюстендил Мехмед паша [6].

 

Ако продължим в западна посока, ще установим, че същата пролет била твърде размирна и в Пловдивско — не само в казата, ами и в самия град. Тук бил въдворен на местожителство бившият хазинедар на бившия румелийски бейлербей (вероятно на Хакъ̀ паша, тъй като наказанието датирало от 1802 г.), Араб Юсуф, провинен в размирничество. Подире му обаче в Пловдив се вмъкнали тайно неговите хора, престорени на мирни занаятчии. Тук те проживели половин година. Но в края на април очевидно по предварителна организация те се вдигнали на бунт, избили множество местни търговци и еснафи, разграбили чаршията, подпалили града и на части поели към Албания. Останалите, за да прикрият отстъплението на другарите си, отворили мазгали в стените на ханове и къщи и започнали да се отбраняват срещу обсадилото ги население. В туй време Араб Юсуф, който напуснал града с дружина, ограбил един голям чифлик в Пловдивско и отново се върнал назад. Щом бивал подканян от местните власти към подчинение, той пак подхващал палежи и обири, докато хората му задържали укрепените си позиции в града. А арнаутите вършели същото из селата и чифлиците на Пловдивско. Така чак до май градът и околността му се намирали в ръцете на метежниците [7].

 

Изобщо трудно ще открием кът от Тракия, който през 1803 г. да бил мирен. Така в Стара Загора през въпросната пролет воювали двамина (неназовани) претенденти за аянство, чиято вражда не стихнала дълги месеци [8].

 

Върху фона на вече привичните тук събития същата пролет дала път на една нова ярка опасност: Тепеделенли Али паша.

 

296

 

 

Неговото назначение през предходната година било израз не на объркването, ами на безумието на властта. Впрочем още през есента на 1802 г. Али паша се биел из Пловдивско с Токатджикли, гюмюрджинския аян, „който всякога се е държал като благоразумен васал на Портата, но за нещастие се скарал с Али паша” [9]. Самата кавга между двамата „лоялни” първенци разобличила тяхното двуличие — Тепеделенли доказал злата си воля още намясто, а Токатджикли много скоро щял да последва примера му.

 

Едва пристигнал в Тракия през октомври 1802 г., през ноември вече Али Янински получил заповед да я напусне и се изтегли към Северен Епир и Южна Албания [10]. Очевидно — за да не дразни с присъствието си могъщите аяни из Румелия. Но с тези си противоречиви заповеди Портата крайно раздразнила пък Тепеделенли Али паша.

 

Въпреки че не оспорил нареждането ѝ (по всяка вероятност то съвпадало с намеренията му), той оставил сина си за управител на София. Скоро станало ясно защо Али паша побързал към Янина — там сварил заговор на местните първенци, които се възползували от неговото отсъствие. Причините за неуспеха на Али паша като румелийски бейлербей били две. Първата: той изобщо не държал да успее. Рожба на анархията, узурпатор и отцепник, той в никакъв случай не би се въоръжил против нея. Втората причина е формулирана от фон Щюрмер: „Смутовете в Румелия вземат заплашителен характер, откакто силните аяни се скараха с Тепеделенли Али паша и му обявиха открита война... Портата взе може би най-лошото решение, като се опълчи против Али паша и по този начин изостави цялата провинция на произвола на и без това силните, но несговорни помежду си аяни.” [11] Властта събрала кураж да уволни своя сановник едва през декември 1803 г. Тя възложила неговите функции на най-върлия му враг: Ибрахим Шкодренски [12].

 

По други данни Али паша бил събрал огромна контрибуция от Румелия, за да затрудни дейността на своя заместник, Ибрахим Бушатли. Освен това той прибрал артилерията от редица крепости из пътя си, за да я превози към Янина. Все от зла воля Али Янински отпуснал ония кърджалийски главатари, които бил взел като заложници. Поради така сполучливия му саботаж срещу централната власт между него и нея започнал конфликт, завършил с убийството му чак през 1822 г. [13]

 

Тия почти съвременни на събитието свидетелства съдържат съществен намек: щом Али Янински е влязъл в борба с могъщите

 

297

 

 

аяни из Тракия, то неминуемо трябвало да се опре пък върху могъщите кърджалийски главатари тук, които при предходния си поход към столицата бяха принудени да се върнат по петите си, заплашени от аянския съюз. (Това означихме като начало в сблъсъка „уседнало против подвижно размирие”.) Съвсем естествено впрочем е борбата между Али паша и аяните да го довела до съюз с главатарите. А щом Али паша бил заставен да се изтегли от Румелия, кърджалийските съединения веднага започнали поредната си офанзива из Източна Тракия.

 

След снемането на Али паша обаче Портата осъзнала, че е станала оръдие на тракийскит е аяни, чиято мощ опасно растяла. За да осигури съдействието им срещу подвижната анархия, в Румелия бил командирован Осман ефенди, доверено лице без официално качество. Той трябвало да помири помежду им румелийските аяни, свиквайки аянско „общо събрание”. Наскоро подир този емисар били отправени още двамина. Отпътували през април, те се върнали чак през ноември, без да постигнат каквито и да било резултати. Аяните придобили такова самочувствие, че изобщо не били склонни да преговарят с Портата [14].

 

В обстановката на аянско пълновластие над Тракия (тук било дума не за два-трима — както в Подунавието, — а за дузина узурпатори) кърджалиите потеглили в нов поход към столицата. Те ту влизали в съюз с някой аян, ту воювали против друг или други, но ефектът от действията им бил обичайният: разорение на най-богатите европейски области на империята.

 

Наред със застрашително известното име Кара Фейзи тоя поход наложил и други две: Али Молла, Дели Кадри. Първият бил бивш аян на Фере, а през 1803 г. се прибрал от Северна България, където действувал предишната година, та извършил набези с голямата си дружина към Харманли, Източното Беломорие и Източния Балкан [15]. Дели Кадри пък бил върлувал из Бургаско — негов роден край — вече години, но след 1800 г. оглавил по-значително кърджалийско съединение, към което влели дружините си Бегли Мехмед от Бургаско, Канбер и Иса от Родоско [16].

 

Впрочем Кара Фейзи, Али Молла и Дели Кадри заплашвали отново хинтерланда на столицата. На 24 април Али Молла нападнал Димотика, откъдето до 10 май безуспешно се опитвал да го изтласка Токатджикли, загрижен за собствените си владения — Гюмюрджинско. Портата отговорила на опасността,

 

298

 

 

като отправила низами към Одрин. По вече изпитана практика тя настанила друга по-значителна част върху височините Дауд паша, непосредствено над Цариград [17]. Впрочем правителствените войски пак не посмели да излязат извън Цариград и Одрин.

 

През юни кърджалиите разбили войската в Одринско. През август до столицата стигнали утешителни вести, че Кара Фейзи бил обкръжен, а Али Молла — поразен, та се криел някъде [18]. Както твърде често вече,властта прибързала с добрите вести. Али Молла всъщност не се криел, ами нанесъл удар, който се врязал дълбоко в преданията от Странджанско. Става дума за разорението на с. Караеврен (по документите — Каравиран), описано от Г. Горов въз основа на местни песни и легенди. Според тях тук през 1802 г. бил съставен „народен” заговор начело с Вълко Шейтан от Факия, който се опитал да привлече кърджалийския главатар Индже Стоян. Заговорниците искали да разкъсат съюза между Кара Фейзи и бея на с. Караеврен — Омер Драза. По този начин властта над цяла Странджа трябвало да премине у „кърджалиите българи” и местните български първенци — те смятали да основат „независима българска държава” по подобие на сръбската. Създаденият през 1802 г. заговор утраял чак до 1810 г. Кара Фейзи и Драза наистина се скарали, та първият готвел нападение над селото. Тогава Драза построил голяма кула, а главатарят обсадил Караеврен. Жителите му, затворени в кулата, се бранили 5 дни. Драза уведомил Портата, че „работата била народна”. Когато от Цариград потеглила помощ, било късно — селото вече било изцяло опожарено, а жителите му — избити. „Караевренската катастрофа” положила край на съюза между Кара Фейзи и Индже Стоян, у когото заговорила българската кръв [19].

 

Спираме внимание на тази привлекателна версия за един български освободителен опит, тъй като тя — въпреки уговорките — е използувана позитивно от някои автори [20]. Освен забележката, че след 1804 г. Кара Фейзи вече никога не се върнал в Тракия, налице е и османският документ, който описва подробно събитията около Караеврен-Каравиран. В обсадата и разсипията на това турско село основна роля изиграл не Кара Фейзи, ами Али Молла, отблъснат през есента на 1803 г. от Източна Тракия.

 

Начело на 2000 саби той отстъпвал от столицата, преследван от Токатджикли и правителствена войска. Така се озовал около Каравиран, чието цяло население се укрило в построената от него

 

299

 

 

„кула” заедно с добитъка си. Али Молла държал обсада цели 3 денонощия, надявайки се на плячка, но накрая запалил кулата. Там изгорели живи 600—700 души мирни жители (цифрата е потвърдена и от народните песни) [21] и много стока. Хвърлено в ужас, населението от Странджа масово напуснало селата си и побягнало чак в Анхиалско, откъдето — описвайки разсипията на Каравиран, — молело Портата за помощ против Али Молла и съюзените му главатари [22].

 

Ако приведеният документ с нещо отличава „караевренската катастрофа” от множеството аналогични ней събития, то е с формите на местната самоотбрана. Едно село от 600—700 души вече разполагало с „кула” (някакъв вид укрепление), която го побирала изцяло и заедно с цялата му движима стока. Едно село било в състояние да устои на тридневна обсада срещу две хиляди изпечени размирници.

 

Практиката на Караеврен не била частична. Някой си правителствен емисар, който обходил Югоизточна България, констатирал в докладите си, че този край бил особено размирен, подложен на чести опустошения и битки между аяни и кърджалии. За разлика от земите, „владени” (изразът е този) от Тръстениклиоглу, тук градове и села имали сами да се грижат за безопасността си. Затуй повечето селища „са си построили кули, а отстрани са се оградили с дълбоки ровове и са се обкръжили с шарамполи” [23].

 

Тази констатация е от огромна важност при анализа на събитията в Румелия през началото на века: укрепления и цели укрепителни системи съществували сега не само около повечето български градове (Сливен, Котел, Елена, Враца, Самоков и др.) [24], а и около „повечето села”.

 

Ако вярваме на донесението на старозагорския аян Махмуд ага, Кара Фейзи междувременно (от уж обкръжаването му през август до 14 септември) бил отказал да се смири и „уседне” с дружината си. Тогава срещу ѝ излязъл пазарджишкият аян Исмаил бей и я разбил, та големият главатар бил принуден да бяга през Ловеч към Видин. Когато научил обаче, че в Тракия отново се е върнал Али Молла, Кара Фейзи пак минал Балкана и спрял в Казанлък. Тук той останал почти месец, без да върши насилия — очевидно бил си избрал за усядане тъкмо тази каза. Но в Казанлък вече бил се „смирил” бившият му аян — Хаджи Емин ага, — та Кара Фейзи трябвало да се махне. Раздразнен, първенецът на главатарите започнал големи золуми, които

 

300

 

 

продължил и на минаване през Стара Загора — тя била срината изцяло [25].

 

Невъзможно е описаните събития да били се разиграли само за един месец, тъй че вестта за обкръжаването на Кара Фейзи в Одринско явно била измислена. Много по-вероятно е през онова лято този главатар да се опитал действително да „уседне”, като намери свое място посред мозайката от аянлъци в Тракия. По същия начин именно през 1803 г. постъпил Емин ага Хасковски. По време на амнистията от 1793—1796 г. той получил званието мухасъл на Хасково, а през разглежданата година се избрал за аян на същия град [26], превръщайки го в столица на всъщност независимите си владения.

 

Аяните на Тракия очевидно не желаели в противоречивия си сговор един така значителен, с тъй големи бойни сили съперник. Отказът на казанлъчани да приемат за аян Кара Фейзи едва ли бил техен. Едва ли Кара Фейзи, който — разярен от такъв отказ, — имал мощта да съсипе и Казанлъшко, и Стара Загора, би се поколебал да уседне силом в Казанлък, ако срещу му не били изстъпили надмощни нему сили. Кои били те? — Съюзът на аяните. Само той можел да принуди главатаря наистина да се махне от Северна Тракия. Тогаз Кара Фейзи си поставил за цел да разори наново Източна Тракия, която бил напуснал едва преди месеци.

 

Този път — през ноември 1803 г. — Кара Фейзи имал сериозен съюзник: Дели Кадри. Техните обединени дружини достигали 3—4000 саби. Те нападнали Люлебургас и го разграбили след улични боеве, а после се насочили към Родосто, чиито околности също тъй разорили. Отново и пак кърджалиите пряко заплашили столицата [27].

 

Селим III лично излязъл на полигона при Дауд паша, за да изпрати срещу кърджалийския поход значителни части низами, командувани от Осман паша. Вести за тяхната победа дошли до Цариград едва през последните дни на годината. Въпреки туй обаче кърджалийското обединение не само не напускало Източна Тракия, ами тепърва печелело тук ред битки. То контролирало пространството между Родосто и Одрин през януари 1804 г. Нищо в това отношение не се променило до май. Пак из същите места едно голямо сражение между Кара Фейзи и Али Молла, от една страна, и низамите, от друга, завършило без резултат, но при 1400 жертви; туй станало през юли. След боя кърджалийските сили продължили да държат района на Чорлу — източниците

 

301

 

 

говорят вече за осемхилядна кърджалийска войска тук. Едва в една следваща битка, в която низамите вече били командувани от Кадъ̀ паша, кърджалиите били отбити. Кара Фейзи и Али Молла „се оттеглили някъде в планината, за да излязат при сгоден случай и пак да продължат своите опустошения”. Този обрат донякъде успокоил столицата [28].

 

 

2. Опитът да бъде въведен през 1804 г. в Румелия „низам-и джедид” и провалът на този опит

 

Кърджалийската войска, предвождана от Кара Фейзи, Дели Кадри и Али Молла, прекарала цели десет месеца (от ноември 1803 до август 1804 г.) из Източна Тракия, на три дни път от Цариград. Срещу нея по това време воювали единствено низамите. Въпреки твърде дългия срок, който им потрябвал да изтласкат врага (за негово поражение не става и дума), те все пак успели — безпрецедентен дотогава резултат.

 

Предишният голям кърджалийски поход на югоизток беше се отдръпнал към планините поради страх от аянски съюз зад гърба му. Излишно е да рекапитулираме безбройните провали на султановата войска тук, водена от паши, босганджибашии, капуджибашии и пр. За първи път впрочем правителствени части постигали значителен успех в близо десетилетната си борба срещу кърджалиите. И колкото успехът им да бил спорен, то безспорен си остава фактът, че низамите не дезертирали н не преминавали на страната на анархията.

 

Този факт бил дългоочакваният за Селим III коз срещу реакцията на управляващите кръгове. Всички дотогавашни старания на злочестия реформатор да убеди общественото мнение, че реформирането на османската войска било въпиющо необходимо, отивали напусто. Столичната върхушка била почти изцяло еничарска поне по произход — за нея военните реформи означавали край на еничарските привилегии. Провинциалната върхушка пък чудесно се напечелила чрез огромната анархия и бидейки заинтересована в децентрализацията, никак не съдействувала на реформите, които трябвало да ползуват централизма. Селим III, напълно изолиран, дотук само бил успял да събере не

 

302

 

 

по рекрут, а чрез наемничество няколко хиляди низами, които държел в Скутари или в Левенд-чифлик под командата на чужди инструктори. Всяка поява из Цариград на тия части била съпроводена с неприятности за султана — еничарски бунтове и палежи, метежи на тълпата, вдъхновявана от духовници [29].

 

Един от най-близките съветници на Селим III, Сеид Мустафа, в своя известен трактат, писан именно през 1803 г., дал израз на въодушевлението всред тесния кръг „реформатори” подир боевете между кърджалии и низами из района Одрин — Родосто. Според Сеид Мустафа румелийското население било смятало кърджалиите за непобедими и неуязвими. Като признал истинността на това мнение, той бил уверен, че ако тия изпечени бойци бъдели организирани в армия, империята би жънала големи победи. И все пак, когато един от най-могъщите кърджалийски главатари заел с. Баллгъ (?), Селим III възложил борбата срещу него не на еялетлиите, а на низама. 2000 низами с артилерия нападнали кърджалийската дружина и я избили. Тази сполука на низамите трябвало да убеди общественото мнение, че само те са в състояние да отърват Румелия от кърджалийска напаст [30].

 

Сеид Мустафа бил един от вдъхновителите на „низам-и джедид” и върл враг на еничарството, затуй в трактата си надценявал значението на колебливите низамски победи. Но Селим III твърде дълго бил чакал повод да реализира реформите си поне в Румелия. Така още през май 1803 г. към Тракия били отправени поделения низами, измесени обаче с еялетлиите на Тепеделенли [31]. Като обявила високо, че кърджалиите там вече били надвити, през октомври Портата отзовала низамските части в столицата [32]. При това никакви реални удари не били нанесени на анархията дори до август 1804 г. — Кара Фейзи просто се изтеглил от Източна Тракия, за да се завърне тук през ноември, съюзен с Дели Кадри и Али Молла. Тогава срещу него отново били изпратени низами. Бил в ход дори замисъл за низамски поход през Тракия до София — имало нареждане да бъдат складирани големи количества храни в Одрин, Пловдив и София [33].

 

Този план бил снет заради много по-радикалния: въвеждане на „низам-и джедид” в Румелия. В Одрин трябвало да се установи постоянна милиция от низами, която да поддържа реда из Източна Тракия — скромно. Из вътрешността ѝ щели да бъдат построени казарми, където ще се обучават рекрутираните от района редовни войници. Във връзка с това било отново

 

303

 

 

наредено да се съберат всички данъци и тегоби по „ирад-и джедид” — „новите приходи”, предназначени за издръжка на реформираната войска [34].

 

Тези събирания (отменени не официално, а от бурната реакция, последвала опита за въвеждането им през 1791 г.), били наложени на нова сметка през пролетта на 1804 г. Правителствените заповеди по този повод срещнали стихийно противодействие. И сега, както преди тринайсет години, се набелязало трогателно единодушие срещу реформите между еничари, аяни, кърджалии, рая — „низам-и джедид” бил ненавистен за всички обществени слоеве в Румелия. Докато за господствуващите той означавал посегателство върху техните привилегии или власт, за експлоатираните „низам-и джедид” имал едничкото значение на удвоено данъчно бреме. Фаталната грешка на Селим III, който въвеждал „новите” събирания, без да отмени ни един от данъците, предназначени за издръжка на традиционната османска бойна организация (понеже боязливо предвиждал, че ще съсъществуват успоредно двете военни системи), му струвало не само куп провали, но в крайна сметка и живота. „Не може да се предскаже какви последици ще има тази мярка на правителството при ожесточението на населението, от една страна, и на стария еничарски оджак, от друга .. Недоволството от това било голямо между тамошното население (на Одрин, б. а.) и се разпространило и из другите области на Румелия.” [35]

 

И така, когато през юни Портата най-сетне отпратила нататък отдавна стануващите на Дауд паша 8—10 000 низами, наложило ѝ се много спешно да ги спре още при етапа Каръштъран поради известието на румелийския бейлербей, че Румелия „се противяла срещу въвеждането на низама” [36].

 

През следващия месец тази съпротива се разразила в епидемични безредици и бунтове. Разбира се, че „аяните—т.е. богатите първенци от всички области — са се сдружили и опълчили срещу низам-и джедид” [37]. Известието у фон Теста не е единично; потвърджават го донесенията на пруския и френския представители при Портата. Кнобелсдорф писал: „Вестниците отново много говорят за смутове в Румелия, където наистина се извършват големи движения ... Всички аяни — т.е. големи земевладелци от тази провинция — представили на Портата мемоар, с който предлагат услугите си да победят Пазвантоглу и Али паша без помощта на Портата, стига тя да се съгласи да отнеме сановете на тия паши, тъй като, докато те бъдат облечени в

 

304

 

 

достойнството на паши, всички (аянски, б. а.) усилия срещу тия двама бунтовници ще бъдат гледани като бунт от тяхна (аянска, б. а.) страна. Макар Портата още да не е възприела напълно тоя план, все пак ще гледа да извлече облаги от доброто разположение на главните феодали в Румелия.” [38]

 

Донесението на Брюн било по-лаконично: „Бурни смутове са избухнали в Румелия Двайсет и седем аги са се съюзили, за да не допуснат формирането на войски за тяхна сметка... Говори се, че Пазвантоглу е в съюз с разбунтувалите се аяни.” [39]

 

И така през пролетта и лятото на 1803 г. се консолидирал заговорът на множеството румелийски аяни срещу реформите. Обещавайки да се справят самостоятелно с двамата най-силни отцепници-паши, аяните изземали от властта последния ѝ претекст за намеса в румелийските работи. Те заявили нагло, че и сами ще въдворят ред из Румелия, стига там вече да не се появяват правителствени войски. По този начин аянският съюз настоявал освен реално да бъдат и формално признати правата на аянлъка. С една дума: аяните използували победите на кърджалийството в полза на окончателното децентрализиране на властта.

 

Така подир кратките си надежди, че успешните действия на низамите са уверили общественото мнение в необходимостта от реформена войска, Диванът бил заставен още веднъж открито да капитулира пред едновременния отпор на провинциалната върхушка и на данъкоплатците. Още веднъж — дори без битки — Румелия се наложила над Цариград. Още веднъж било доказано надмощието на местните сили над централизма.

 

 

3. Тракийските аяни и Ибрахим Паша Бушатли през 1804 г.

 

Едничката печалба на Дивана от опита му да наложи „низам-и джедид” през 1803—1804 г. била опака. Той убедил румелийските аяни, че тяхното фактическо господство не ще получи законни форми, че Портата не ще се примири с него — тя само изчаквала подходяща обстановка, за да възстанови централизма. Такива изводи аяните трябвало да си направят и те ги направили. След 1803 — 1804 г. наблюдаваме промяна в

 

305

 

 

отношението дори на малцината „лоялни” аяни към Портата. Върху промените в поведението на Тръстениклиоглу или на Сирозли Исмаил ще се спрем по-нататък, затуй пък още през 1804 г. заел враждебна позиция спрямо Цариград Токатджикли.

 

Предишната година Токатджикли Сюлейман (последователно аян на Султанери, на Фере и на Гюмюрджина) все още бил подпомагал централната власт, преследвайки дружините на Али Молла из Димотишко [40]. Понеже техният конфликт разорявал Беломорието, изпратен бил емисар да помири двамината, но той не успял [41]. От това известие, съпоставено с по-късни, заключаваме, че Токатджикли Сюлейман ще да се опълчил откровено срещу Портата след есента на 1803 г.

 

През август 1804 г., когато обединеният кърджалийски поход току-що бил се изтеглил на север, Токатджикли пак създал грижи на румелийския бейлербей: „На развръзката на това предприятие гледат като съдбоносна не само за тази провинция (Румелия, б. а.), а и за столицата, и за самия владетел, тъй като този бунтовник имал намерение да проникне със своите многобройни привърженици в самата столица и да принуди някои от първите големци и любимци на султана да търсят спасение в Мала Азия. Токатджикли още миналата зима се изразил в такъв смисъл пред изпратения от Портата помирител Ахмед бей.” [42]

 

Ясно е, че за такъв прелом у Токатджикли бил причина опитът с низама. „Силният гюмюрджински аян” визирал в заплахите си именно ония фаворити на Селим III, които мълвата указвала като вдъхновители на „новия ред”; срещу тях нееднократно избухвала всеобща ярост. Бунтът на Токатджикли бил свързан и с похода на Кара Фейзи — през август 1804 г. вече била установена договореност между двамата размирници. Дружини под тяхно водителство нападнали по същото време Новозагорско, та срещу им бил проводен Ивранялъ̀ Мехмед паша, както и казанлъшкият аян. На Тръстениклиоглу пък било наредено да загради старопланинските проходи, за да не пропусне Токатджикли и Кара Фейзи в Северна България [43].

 

Пак през август аналогична заповед получили софийските власти: да охраняват проходите от Тракия към Софийско, за да не преминат и тук кърджалийски съединения [44]. Властта ще да поддържала шпиони и всред кърджалиите; по техни сведения на 30 август тя отправила нареждане да бъде заварден точно проходът Ташкесен, през който щели да преминат кърджалиикуриери с писмо от Токатджикли до Кара Фейзи. За залавянето и

 

306

 

 

екзекуцията на гюмюрджинския аян вече било издадено нарочно ираде [45].

 

В началото на септември командуващият срещу Токатджикли, Тахир ага, преследвал дружините му, докато неговата собствена войска не се пръснала. От столицата проводили с пехота и артилерия Шахсувар Абди паша, който безуспешно се сражавал с Токатджикли — гюмюрджияският аян просто се отдръпнал в Балкана. От кореспонденцията между Портата и Тръстениклиоглу, „капуджибашия и главнокомандуващ”, узнаваме, че Търновско било под негова закрила и че се наемал да унищожи Токатджикли. Властта наредила на Тръстениклиоглу да издири, залови и екзекутира всички роднини на непокорния аян, а него да разбие на всяка цена, преди отново да се върнел в Тракия [46].

 

По това време въпреки противомерките кърджалиите на Кара Фейзи действували чак из Пиротско. Срещу тях трябвало да бъде изведено опълчение от Софийско [47]. В столицата се говорело, че против Токатджикли ще излезе лично бейлербеят на Румелия с 50000 души, а „султанът и министрите му се ласкаят от надеждата скоро да се видят отървани от тоя опасен и върл противник на низам-и джедид” [48].

 

Към есента на 1804 г. трябва да отнесем сведенията на един недатиран документ, както и народното предание за опожаряването и разграбването на Жеравна от Токатджикли; преданието смята това разорение за двукратно — от 1797 и 1800 г. [49]

 

Малко вероятно е Жеравна да била опожарявана на два пъти — едва ли разсипаното село би се въззело за срок от три години, за да стане отново прицел на обир. Освен туй командуващите, които документът сочи като противници на Токатджикли, са ония, действували не през 1797 г., не през 1800, ами през 1804 г.

 

Резюмето от доклада на румелийския бейлербей Ибрахим наша (Шкодренски) говори, че Токатджикли бил „напуснал местата си” и нахлул в Сливенско, като заел Жеравна и се установил там. Излагайки подробен план за нападение над Жеравна, Ибрахим паша смята, че в него трябва да вземат участие аяните на Казанлък, на Димотика и Чирмен, както и Ивранялъ̀ Мехмед паша, и Абди паша „с много войска”. Всеки от тях щял да се разположи в определено село — по на час път от Жеравна — и да се съединят в точно време, за да обкръжат дружините на Токатджикли и да ги изтребят [50].

 

В литературата най-значителните нападения над Котел и Жеравна са отнесем към 1800 г. [51] — вероятно въз основа на

 

307

 

 

свидетелството у Раковски, от когото е неуместно да изискваме документална точност. Докладът на Ибрахим Шкодренски доказва обаче, че особено голяма концентрация както на размирни, така и на правителствени войски тук е станала през септември 1804 г. — когато Токатджикли бил „напуснал местата си”, т. е. Тракия, а не смеел да се прехвърли в Североизточна България, пазена от Тръстениклиоглу. Тогава ще да била разграбена, опожарена и жестоко обезлюдена Жеравна — факт е, че Токатджикли не се задоволил да я нападне, ами бил се установил тук. Близко до ума е, че Котел, който се славел с богатството си, бил много под ръка на Токатджикли, за да не опита той нападение над укрепеното село. И така със значително основание можем да отнесем към 1804 г.—август — септември— тия събития около Жеравна и Котел. Тогава там се задържал озвереният от безизходица Токатджикли, а срещу му били хвърлени не по-малко озверени правителствени войски.

 

Дори само част от обширния план на Ибрахим паша да бил реализиран, то явно е, че аянът на Гюмюрджина се озовал между чук и наковалня — отвъд Балкана го дебнел Тръстениклиоглу. „Токатджикли..., пред когото и султанът, и министрите не се чувствуваха сигурни, при наближаване на войските на румелийския бейлербей бил изоставен от своите привърженици, за да избягнат заплашващата ги опасност, а сам той с около 500—600 предани нему хора бил принуден да се оттегли в горите на Балкана. Обаче недалеко от Търново, при Агакьой, бил нападнат от хората на русенския аян, който действува според начертанията на Портата. Половината от привържениците му (на Токатджикли, б. а.) били насечени на късове, а и самия него пленили.” По този случай Тръстениклиоглу получил височайши дар — хермелинова шуба [52].

 

Така бил ликвидиран един едър размирен аян — акция, която за първи път завършвала с успех. Нека подчертаем очевидното: тя успяла поради съдействието на друг едър аян — Тръстениклиоглу. Убийството на Токатджикли толкоз възрадвало Селим III, че главата на бунтовника, „донесена тук в една кутия, бе показана не само на Портата, но носена и из сарая от стая в стая”. Султанът дал знак за настъпление против тракийските аяни, свирепи противници на низама. Ибрахим Шкодренски заловил и екзекутирал пловдивския аян и други „нему подобни” [53].

 

Шумната радост в Цариград била неоправдана. Институцията на аянлъка по своята органика била центробежна, та никаква

 

308

 

 

смяна на аяни, а само изкореняването на аянлъка можело да закрепи централизма. Безусловно вярно е обаче, че Ибрахим наша постигнал сполуки против отделни вождове на анархията. Защо той — също потомствен отцепник — влязъл в разрез с коренните интереси на местното самовластие на Балканите?

 

Отговорът се съдържа в анализа на конкретната обстановка в Албания към началото на века: Ибрахим Шкодренски си съперничел с Али Янински. За да надвие в това съперничество, той трябвало да използува влиянието си на бейлербей. Ибрахим Бушатли държал да изведе пълномощничеството си против кърджалиите до някакъв резултат — така той би спечелил своя партия в Дивана, където Али паша благодарение на грамадното си богатство бил си купил влиятелни приятели.

 

Мотивите за старанието на Ибрахим Шкодренски скоро станали мотиви за нещо съвсем друго — той се заел пряко, а не косвено с борба против Али Янински. Тъй като албанските дребни феодали били използували едногодишното отсъствие на Али паша, за да замислят сговор срещу властта му, същият вариант сега заплашвал Ибрахим Бушатли. Затуй бейлербеят, чиито операции столицата не преставала да аплодира, свърнал с войските си назад и към края на 1804 г. вече си бил у дома, готвейки се за бой с Али Тепеделенли [54]. Що се отнася до причините за частична сполука на Ибрахим паша срещу размирието, те са изложени от фон Щюрмер: „Ибрахим паша до голяма степен сполучи да вдъхне доверие у тия силни земевладелци (аяните, б. а.) — това Портата напразно се стараеше да постигне.” [55]

 

Впрочем Ибрахим Бушатли — пряко противоположно на своя предшественик и съперник Али Тепеделенли — заложил на сговор с аяните срещу кърджалийството.

 

Нека за малко спрем, за да отбележим новия етап в развитието на анархията. (Той се набелязал още през периода от 1800—1802 г.) Докато при началото и растежа на анархията две явления оставаха тясно свързани (главатарите преминаваха в аяни и обратно, аянските дружини се преливаха в кърджалийски и обратно), сега тия два компонента започвали да се разграничават и взаимно да си пречат. „Уседналото” размирие вече така било окопано по места, аяните станали дотам пълновластни над дадена каза или кази, че „подвижното” размирие и ги ползувало, и им вредяло. Ползувало ги дотолкоз, доколкото способствувало за децентрализацията на Румелия, понеже парализирало центъра.

 

309

 

 

А им вредяло, загдето препятствувало пълновластието на същите аяни — възможността да извличат из владените от тях области максимум бойци, максимум рента или лихва.

 

Именно на този ръб — неустойчивото равновесие между полза и вреда от кърджалийството — се намирал аянският институт през първите години на века. Затуй поведението на аяните било нееднакво: част от тях продължавала да бъде опора на кърджалиите, а друга част способствувала за тяхното ликвидиране. Б този смисъл е ясна и политиката на Ибрахим Шкодренски като бейлербей на Румелия: той не смогнал да приобщи към каузата на централизма ни един румелийски аян, но използувал някои от тях (преди всичко Тръстениклиоглу) за акции срещу кърджалиите. От друга страна обаче, Бушатли екзекутирал някои аяни, доказани противници на такава политика.

 

Сговорът между бейлербея и Тръстениклиоглу бил изолиран факт — и през 1803—1804 г., особено в Северна Тракия, горяла борба за аянлъци. Така аянът на Стара Загора Елхадж Емин ага чрез селско опълчение от своята каза бил отблъснал през 1803 г. значителна кърджалийска част, която превзела селата Джуранлъ, Бьоклемек и др. и стръвно се бранела [56]. Това не попречило на Елхадж Емин през 1804 г. заедно със зетя си Мехмед Али да се вдигне и опустоши казата, която преди година отбранявал против размирници [57].

 

Докато Бушатли се справял с буйния аян на Пловдив, твърде наблизо — в Новозагорско — избухнало чисто аянско размирие. Повод за него дала смъртта на казанлъшкия аян Мустафа ага — Новозагорско било включено в неговия аянлък. Покойният бил посочил за свой заместник кехаята си Сюлейман, подкрепян и от населението. Без да дочака провъзгласяването на Сюлейман за аян, бюлюкбашията на починалия — Мустафа ага, заедно с някои Киларджиоглу Мустафа и Мехмед от с. Джумалъ събрал рая от пет новозагорски села, нападнали с нейна помощ чифлиците на покойния големец и други села из околността, след което нахлули в Нова Загора и принудили един случайно намиращ се там емисар да провъзгласи Мехмед (от Джумалъ̀) за аян. От трета страна, чирменският паша издигнал и свое протеже за аян на Нова Загора. Тия трима претенденти започнали тъй дълга и кървава борба помежду си, че тя траяла до началото на 1806 г. и съвсем разсипала областта [58].

 

Впрочем опитът за сговор на Ибрахим Бушатли с аяните успял само в изолирани случаи.

 

310

 

 

Към края на 1804 г. Портата бързала да се поздрави с успехи: ликвидирани били неколцина нейни врагове. Към вече споменатите аяни трябва да прибавим убитите още през 1803 г. Гюрджи Осман паша и Манаф Ибрахим. Първият (подир несполуката си да заеме мястото на силистренски паша, отказано му от самите жители на Силистра, които оглавявал Йълъкоглу) бил принуден да приеме пашалъка Ерзерум. В Ерзерум обаче изгнаният сановник бил нападнат и пленен от фактическия узурпатор на властта над ония области — Таяр паша — и изпратен под стража в столицата. Отсечената му глава била изложена на показ пред сарая за велика радост на управляващите [59].

 

Що се отнася до Манаф Ибрахим, неговото убийство било завършьк на редица бойни несполуки, които ще разгледаме като част от събитията в Северна България през същия период. А за да приключим с размирието отсам Балкана през 1803—1804 г., трябва да укажем, че Кара Фейзи, страшилището на Тракия, след като се изтеглил от Одринско подир едногодишно пребиваване със съюзените кърджалийски войски там, не преминал Балкана както погрешно съобщават дипломатическите донесения [60]. Според османските източници той всъщност воювал около Пирот [61]. Всички фермани да бъдат завардени проходите западно от Тракия, за да не преминел нататък ни един кърджалия, били напразни — съединенията на Кара Фейзи се промъкнали към Западна България. Изборът на този район бил твърде смислен: отвъд Балкана едрият главатар би се натъкнал на Тръстениклиоглу. Затуй пък из Западна България Кара Фейзи засега нямал равностойни съперници.

 

Уплашени от така известно с непобедимостта си кърджалийско съединение, местните власти наредили Софийска каза да бъдела охранявана от три наемни дружини, заплащани със средства на раята. Характерно е, че те се водели по имената на бюлюкбашиите си: Абаз, Папас и Хасан. Тия общо 100 души щели да струват на софиянци над 4500 гроша за полугодие. И така между методите на самоотбрана вече бил и този: мирните жители да си наемат професионална охрана. Не без значение е фактът, че единият от тримата бюлюкбашии бил поп — това ни навежда на заключение за националния състав на въпросните наемници [62].

 

Едва ли взетите от софиянци мерки за охрана на Софийско биха попречили на Кара Фейзи да се върне в Тракия, където преди август 1804 г. го викал на помощ Токатджикли, негов

 

311

 

 

доскорошен съюзник. Много по-вероятно е Кара Фейзи да преценил (след отказа на казанлъчани да го приемат за свой аян през 1803 г.), че в Тракия той трудно ще „уседне”, т. е. ще си намери аянлък; печално известен бил Кара Фейзи там. Много повероятно е едрият главатар да си търсел терен, лишен от равни му по мощ съперници, където да премине към „уседнало” размирие. Първите противокърджалийски настроения на тракийските аяни, всеки от които яко бил се залостил в Сяр, Хасково, Карнобат, Сливен, Казанлък и пр. и пр., принуждавали Кара Фейзи да напусне Тракия като свое поле на действие.

 

 

4. Първи неуспехи на Пазвантоглу

 

Много по-различен — сравнено с Тракия — бил характерът на събитията в Северна България през 1803—1804 г.

 

Пазвантоглу, притиснат през 1802 г. от тихото съгласие между Портата и Русия, скоро си дал сметка, че това съгласие мъчно ще намери реален израз: руската окупация на Дунавските княжества. Такъв изход би бил за Портата по-малко приемлив дори отколкото за отцепника. Следователно външнополитическите отношения подсказали на Пазвантоглу, че той може да. наруши поетото пред царя обещание, без с това непременно да предизвика руска въоръжена намеса — намесата на Русия отново щяла да се ограничи в ултиматуми.

 

Впрочем седмата амнистия (след която Пазвантоглу престанал да направлява кърджалийството из Южна България и да дава убежище на кърджалийските главатари) не се отразила върху политиката му в Подунавието). Той продължил и да прехвърля свои бюлюци в Олтения, и да поддържа еничарите от Белградския пашалък, и да воюва с Тръстениклиоглу, и да подпомага Йълъкоглу в битките му срещу последния.

 

Още през януари 1803 г. Манаф Ибрахим — „първият генерал” на отцепника — преминал по леда Дунава с 5-хилядна дружина, която реквизирала храни, добитък, коне и ги отпращала към Никополската крепост. Нея Пазвантоглу не само не опразнил след амнистията си, ами увеличил гарнизона ѝ, превръщайки я във второ — подир Видин — предмостие за нападенията си над Влашко.

 

312

 

 

За да се отърве от напастта, влашкият княз К. Ипсиланти проводил във Видин 50 кесии грошове и полица за два пъти по голкоз. От друга страна, той настоявал пред Русия и Портата да направят всичко възможно за прекратяване на тия посещения. Руският генерален консул във Влахия — А. Жерве — предложил на правителството си отново да разгледа въпроса за военна намеса, която окончателно би умиротворила Дунавските княжества. С предложението му царското правителство се занимало най-предметно. Убедено обаче, че Турция и този път ще се откаже от помощ, то отправило — чрез посланика си в Цариград и въпросния генерален консул—предупреждения до Пазвантоглу. Но самият руски външен министър, А. П. Воронцов, бил против интервенция на Русия, понеже тя би улеснила Франция да окупира пък (поради създадения прецедент) разбунена Морея [63].

 

Според австрийския представител русите били поставили не само писмен ултиматум до Пазвантоглу да изтегли войската си — те изпратили във Видин и свой агент; затуй през март Манаф Ибрахим върнал дружините си в България [64].

 

Трябва да подчертаем, че след 1802 г. разорението на отвъддунавските области се дължало не единствено на Пазвантоглу — подир амнистията му, когато Портата наредила на аяните от Българското Подунавие да опразнят незаконно владените от тях земи във Влахия (там те били наричани „раялъци”), Тръстениклиоглу и зависимите от него аяни не се подчинили на Портата, ами заплашили, че ще бранят с оръжие интересите си отвъд Дунава. Впрочем през пролетта на 1803 г. тези аяни продъжлили да владеят части от Влахия, за да реквизират или направо да грабят — между другото и правителствените погреби [65].

 

И така влашкото болярство вече имало да огкупва спокойствието си от три страни: от Пазвантоглу, от Тръстениклиоглу и от Портата. А и изтеглилият се от Олтения по руско настояване Манаф Ибрахим веднага поискал откуп срещу това свое благодеяние. Портата ненадейно подкрепила наглите претенции на кърджалийския „генерал” — тя наредила на К. Ипсиланти да издължел произволния трибут спрямо Видин.

 

Не такъв бил начинът да се отбие едно ново нахлуване във Влахия. След него Манаф Ибрахим разпратил писма до влашките боляри, облагайки всекиго с по хиляда златни дуката. Той заявил: „Нашите кораби са готови да пренесат войските ни отвъд Дунава. Ние ще нахлуем във Влашко и ще го прекосим

 

313

 

 

открай докрай — до границите на Русия и Австрия.” Що се отнася до Портата, Манаф Ибрахим съветвал болярството да не ѝ се надява: „Тази уличница, която се кичи с названието Висока Порта, уж предаде управлението над Видин на Осман паша, а ние знаем добре, че тя сложи юздите в омразните ръце на Тръстениклиоглу.” [66]

 

Пазвантоглу бил точно отгатнал, че срещу му не ще бъде използувано руско оръжие — външният министър на Русия просто предложил на Ипсиланти да образува със свои средства един корпус, който би препречил пътя на Манаф Ибрахим през Дунава. А също — да не изплаща повече контрибуции на отцепника. Иначе казано, Влашко било изоставено на собствената му съдба, а тя била незавидна. Към бедите му се прибавили нападенията на силистренския аян Йълъкоглу, който — насърчен от отвъддунавските успехи на всички размирници от Северна България — през септември грабнал своя пай [67].

 

Междувременно видинският и русенският самозванци здравата били се сплели в боеве из Търновско — тук те воювали от предишната есен. Дано ръзвърже ръцете си, Тръстениклиоглу се опитвал да очертае твърда граница поне с източния си съсед — Йълъкоглу, — с когото преговарял през същата пролет. Тук, из Североизточна България, надмощието всякак принадлежало на русенския аян, но дългата му вражда със силистренския била причина за непрестанни смутове из Делиормана [68].

 

Пазвантоглу, който след 1802 г. ограничил своите притезания до Балкана, замислял нов стратегически вариант да притисне Тръстениклиоглу от три страни, за да установи самовластието си над цяла Северна България. Почва за такива надежди той имал: средните ни северни области от 1797 г. насам клонели към Видин — неизменните сполуки на Пазвантоглуви войски из Плевенско, Търновско и покрай Дунавския бряг били трайно доказателство за това. На Пазвантоглу оставало да се справи с Русе и принадлежащите към него Шумен, Разград, Осман пазар. Отвъд тях управлявал Йълъкоглу, съюзник на Видин.

 

Манаф Ибрахим прехвърлил Дунава през април 1803 г., вече не за да граби влашките села и да облага с товари жълтици болярите. Негова задача била да обезвреди Тръстениклиоглу, като го отреже от Влашко и като подсили фронта на Йълъкоглу в Южна Добруджа. В същото време други видински дружини, водени от Гушанцалъ̀ Халил, заели Плевен и Свищов [69].

 

Извършвайки дълъг преход през Влахия, бойците на Манаф Ибрахим повторно прехвърлили Дунава чак при Тутракан, който

 

314

 

 

превзели за сметка на Пазвантоглу. Уплашен от тази внезапна изненада, Тръстениклиоглу се опитал да привлече прославения кърджалийски „генерал” на своя страна, но получил следния подигравателен отговор: „Аз за пари не съм алчен. Предан съм на Пазвантоглу, при когото съм на служба от много време насам, и за него душата си давам. Дори да ме назначиш за самостоятелен войвода на Търново и да ми разрешиш да се установя там заедно с моите хора, като при това ми облечеш според обичая шуба и ми дадеш 1000 кесии акчета, пак няма да можеш да ме отделиш от Пазвантоглу.” [70]

 

Планът на Пазвантоглу дотук успял: обединените войски на Йълъкоглу и Манаф Ибрахим отблизо застрашавали Русе. Работите опрели дотам, че могъщият русенски аян, комуто Портата се облягала, сега панически я молел за помощ. Съюзените военачалници на Пазвантоглу разорявали казите Русе, Разград, Ески Джумая и Шумен, подвластни на Тръстениклиоглу. След като по този начин обезсилил врага си, Манаф Ибрахим се прибрал в Тутракан, който вече явно смятал за „своя” крепост [71]. В това изтегляне обаче прозирала невъзможността на двамата Пазвантоглуви съюзници да се справят окончателно с аяна на Русе. Ще рече, Манаф Ибрахим само отчасти изпълнил задачата си.

 

В Тутракан той на свой ред бил обсаден от Мустафа Байрактар, най-близкия и верен сподвижник на Тръстениклиоглу. За да подпомогне съюзника си, Йълъкоглу съсипал казите Провадия и Козлуджа — също владения на Тръстениклиоглу, — както и осуетявал подвоза на припаси към Русе от варненското пристанище.

 

Неочакваният крах на добре замислената от Пазвантоглу стратегема започнал с това, че между двамината съюзници на Видин скоро се появил несговор, който се разразил и в конфликт. Йълъкоглу не само спрял да подкрепя Манаф Ибрахим (т. е. не нападнал в гръб обсаждащите го), ами и от своя страна му дал ултиматум да се предаде. Раздразнени от вероломството на уж съюзника си, бойците на Манаф предпочели да се предадат на Тръстениклиоглу, нежели на Йълъкоглу. Така те изоставили Тутракан, като принудили своя военачалник да ги последва.

 

С пленените кърджалии Тръстениклиоглу постъпил разумно: част от тях (ония, рекрутирани из Северна България) той отпратил по домовете им, а останалите (навярно от Тракия) снабдил с необходимото, за да започнат тук земеделие. Що се

 

315

 

 

касае до Манаф Ибрахим, този „първи генерал” на Пазвантоглу получил от новия си господар един чифлик в Свищовско, но Тръстениклиоглу не го пуснал да живее там, ами го задържал при себе си в Русе.

 

Хората на Манаф обаче не стояли мирни, ами по привичка на големи дружини нападали и грабели Влашко. Уж заради това, а по-вероятно, понеже Тръстениклиоглу изобщо нямал доверие в пленника си, една нощ той коварно примамил у дома си Манаф Ибрахим и го убил. Мустафа Байрактар (по него време назначен от Тръстениклиоглу за аян на Разград) бил натоварен да ликвидира Джелилоглу, както и ония от пленените кърджалии, които не мирясвали. Срещу заслугите си в случая с Манаф Ибрахим Мустафа Байрактар получил сан капуджибашия, който му издействувал князът на Влахия К. Ипсиланти [72].

 

Европейските агенти в столицата видели от друг ъгъл събитията от пролетта и лятото на 1803 г. — пречупени през ужаса на турските властници. Най-ярко тоя ужас избуял през майските дни, когато Манаф Ибрахим и Йълъкоглу още били сговорни. Тогаз Портата обявила нов рекрут от Мала Азия, който — достигайки 5000 души, — трябвало да потегли към Тутракан, за да изтласка оттам видинските дружини [73].

 

През юли в столицата се разчуло, че Манаф Ибрахим „от гняв и омраза срещу Пазвантоглу, който го турил натясно, като го оставил дълго време без всякаква помощ”, вече търсел да преговаря с аяна на Русе. Месец по-късно дошли вести, че Манаф се е предал „не толкова от нужда, колкото от злоба срещу лукавия Пазвантоглу, който съвършено го изоставил без всякаква помощ в критически минути” [74]. Смаян от така с нищо незаслужено щастие, султанът наредил на Тръстениклиоглу веднага да ликвидира и Йълъкоглу [75] — действие, което русенският аянин отдавна би извършил и без заповед, ако да би могъл.

 

Мимоходом отбелязано: разпорежданията до Русе от това време свидетелствуват, че властта все още имала доверие в Тръстениклиоглу, комуто възлагала защитата на своите интереси в Североизточна България [76]. Той пък я засипвал с доказателства за преданост: през януари 1804 г. изпратил в столицата главата на Манаф Ибрахим и на още 25 негови приближени. Половин месец по-късно били изложени на показ нови 150 глави, дар от Тръстениклиоглу — те принадлежали на кърджалии „изобщо”. Така в Цариград си пробивало път упованието, че именно русенският аян ще изтреби кърджалиите из Румелия [77].

 

316

 

 

Неговите успехи били нарочно преувеличени (това твърдял и пруският посланик Кнобелсдорф [78]) по външнополитически причини: честите през последно време предложения на Русия да умиротвори Влахия със свои войски плашели Портата. Тази уплаха била изказана пред френския дипломатически представител [79]. Ето защо Портата бързала да разгласи, че нейната собствена мощ била достатъчна, щом отървала Влахия от страшилището Манаф Ибрахим.

 

Тези твърдения не били съвсем голословни: 1804 г. действително отбелязала някои победи за силите, поне формално обвързани към султана, а именно: Тръстениклиоглу и Ибрахим паша Шкодренски. 1804 г. действително донесла някои поражения за центробежните сили: загубили главите си Токатджикли, Манаф Ибрахим и Гюрджи Осман. И най-вече: през 1804 г. (за първи път след 1787 г., когато започнал бунтът на Осман Пазвантоглу) видинският отцепник претърпял неудачи. Въпреки намеците, че той Коварно отказал подкрепа на Манаф Ибрахим, обсаден в Тутракан, този отказ ще да бил диктуван от неизбежността. Пазвантоглу едва ли можел да окаже ефективна помощ на своя „генерал”, откъснат от Видин на седмица път; едва ли можел да стовари във Влахия толкова войска, че да блокира Тръстениклиоглу; едва ли вече една по-значителна акция на Пазвантоглу върху влашка земя би била изтърпяна от Русия. Впрочем видинският отцепник не бил предал, ами бил принуден да прежали своя първи военачалник, а заедно с него и многочислени, опитни дружини. Това бил ущърб не само за бойния ефектив на Пазвантоглу, но и за ненакърнения му досега авторитет на стратег.

 

Фактът, че Кара Фейзи, друг дългогодишен съюзник на Пазвантоглу, в разрез със сполуките си из Източна Тракия някак необяснимо се оттеглил чак в Пиротско и Софийско, също изиграл отрицателна роля за каузата на Видин — първенецът на главатарите вече не би смогнал да подкрепя акциите на Пазвантоглу. Между тях двамата през 1804 г. явно се появила пукнатина, иначе Кара Фейзи щеше да отстъпи от Тракия към Видин, а нямаше да си търси ново поле за действие. Ще рече, съюзът му с Пазвантоглу вече бил подкопан.

 

Годината 1804 била изцяло неблагоприятна за честолюбивия отцепник: спояващият се сговор на тракийските аяни, които вече като самостоятелна и със своя програма страна отстоявали властта си срещу Портата, този сговор иззел от Пазвантоглу

 

317

 

 

един негов важен лозунг — борбата против реформите. (Защото, както узнахме, и „програмата” на аянския съюз се състояла в същия едносложен реакционен лозунг.) Издигането, бойните сполуки на Тръстениклиоглу били друг мощен удар против съперника му от Видин. Слухът за предателството на Пазвантоглу спрямо Манаф Ибрахим и разривът му с Кара Фейзи ще да разколебали пък кърджалиите, спечелили за Видин независимост от Портата. Противоцентралистично по същност, кърджалийството вече долавяло у Пазвантоглу един провинциален „централист”, готов на всякакви компромиси в името на властта си.

 

Отливът на кърджалийските дружини от Видин бил очевиден. За такъв отлив — много по-мощен, защото обхванал и производителното население на Източна Сърбия и Северозападна България, дотук увлечено в анархията — особено допринесло Сръбското въстание от 1804 г.

 

 

5. Сръбското въстание, Пазвантоглу и българите (1804—1806)

 

Значението на бунта на Пазвантоглу за въстанието на сърбите е установено отдавна в литературата ни [80].

 

Това е така логично, че не се нуждае от повече доказателства. Ако из въпросния ареал цяло двайсетилетие не горели размирици, стимулират и организирани от Видин; ако султановата власт тук практически не беше отменена; ако несполуките на огромни походи срещу Видин не бяха разкрили безсилието на Портата; ако множеството битки не бяха придали на тукашното население самочувствие и боен опит; ако бунтът на Пазвантоглу не бе привлякъл вниманието на европейските сили към Северозападна България, Източна Сърбия, Мала Влахия; ако Портата сама не бе осъзнала, че вече ѝ е невъзможно да осуетява отцепничества по границата си; ако между Цариград и Сърбия не бяха фактически прекъснати административните, финансовите и най-вече военните връзки — ако всички тия условия не бяха налице, то малко вероятно е, че въстанието на сърбите от 1804 г. щеше да протече, както е протекло.

 

Тия събития били обективно обусловени от действия, чийто субективен мотив никак не ги предвиждал: не Осман Пазвантоглу

 

318

 

 

е личността, на която било в сметка движение като Сръбското въстание. Насочено отначало срещу белградските дахии, то щяло да лиши от власт един важен съюзник на Пазвантоглу — еничарите от крепостите из имперския северозапад. В своето понататъшно развитие пък — преминавайки от антифеодално към освободително движение — то издигнало програмата за национална автономия, а сетне и за национална държава. Тия последователно поставени цели на Сръбското въстание били по принцип враждебни на интересите на Пазвантоглу.

 

Трябва да признаем, че на първо време Пазвантоглу се въздържал по въпроса. Ловък политик, той съзнавал, че всяко негово противодействие срещу сърбите ще го лиши от част от бойците му — християни от поробените нации. Добър стратег, той съзнавал, че не било по силите му да си открие фронт и на запад. Едничкото поведение, което му позволявали обстоятелствата, бил неутралитетът. Въоръжен неутралитет, постепенно превърнал се в глух конфликт между самовластника и местните християни.

 

Точността изисква да признаем, че този конфликт бил подет не от Осман Пазвантоглу, който отчитал опасните за своето дело последици от едно противопоставяне по национален признак. Но самият факт, че близо до Видинско пламнала борба, която изразявала по-адекватно интересите на поробените християни, отколкото туй постигнало отцепничеството на Пазвантоглу — този факт станал вододел в размириците из разглеждания край. Българи или сърби били взели известно участие в бунта на Пазвантоглу просто загдето бил бунт. Но когато тук започнала борба за национална автономия, отливът от Пазвантоглу бил неминуем и неудържим — към въстанието се приобщавало онова население, което при правителствените походи било резерв за Пазвантоглу, а сега — обогатено с боен опит и добре въоръжено — се надигало срещу враговете на въстанието, които и да били те.

 

Пазвантоглу скоро трябвало да забележи ущърба за своята собствена кауза — отлива на бойците си — и не закъснял да вземе мерки. Както обикновено у него, те били двупосочни. От една страна, в Белград се озовал — в помощ на четиримата дахии — „генералът” на Пазвантоглу Гушанцалъ̀ Халил начело на около 1000 кърджалии [81]. От друга страна обаче, отцепникът засилил демагогската си агитация из областта. Последното говори доколко той бил запознат с настроенията на подвластните му християни и доколко зависел от тях.

 

319

 

 

Руският консул в Яш съобщил през юли: „Пазвантоглу, опасявайки се, щото сърбите и другите жители от Видинска област (т. е. българите, б. а.) да не се разбунтуват по примера на своите едноверци против неговите субашии, поставил на тяхно място сръбски князе (кнезове, б. а.), на които в присъствието на своите чиновници и хазнадаря си Молла (бъдещия видински паша Идрис Молла, б. а.) обявил, че освен обикновено установените данъци от тях никой нищо не ще иска и че им се разрешава да убият самия Молла, ако той се осмели да наруши тая заповед.” [82]

 

Политическите маневри на отцепника целели да предотвратят масов бунт на подвластното му българско население — както станало със сърбите в Белградския пашалък. Но българите въпреки всичко продължили да клонят към въстаналите, продължили да участвуват в тяхната борба. Тези им действия неизбежно ги водели към сблъсък със самозванеца. Колкото и оскъдни, данните по въпроса са категорични. „Българите от Пиротско и Царкьой, след като убили няколко субашии на Пазвантоглу, преминали на страната на сърбите” — донася Л. Кирико [83], а в един свой следващ доклад съобщава: „Разбунтувалите се българи против войводата си в Царкьой едва били усмирени благодарение на задоволяването на всички техни искания от Пазвантоглу.” [84] В същата връзка стои друго донесение на букурещкия руски консул: „А Пазвантоглу продължава силно да уважава българите в своите области. Позволява им да строят черкви, като им оказва за това всяческа помощ. Паричният им данък намалил до 5 лева.” (Така в оригинала, според превода у Щ. Атанасов, б. а.) Всичко описано отцепникът вършел, „за да задържи българите да не преминават към сърбите” [85].

 

Впрочем логически предвидимият отлив на българското население от Пазвантоглу към въстаналите сърби е и документиран. Този процес — наченал през 1804 г. — изменил съотношението на силите в Северозападна България, територията, върху която дотук властта на отцепника била неоспорима, а донякъде и популярна. Новите съотношения във вече отдавна разбунения край пак привлекли вниманието на външните сили и предимно на Русия. Следейки зорко развитието на Сръбското въстание, за нея били от значение и настроенията на българите, и намеренията на Пазвантоглу, и евентуалните дипломатически ходове на Франция

 

320

 

 

били от значение и настроенията на българите, и намеренията на Пазвантоглу, и евентуалните дипломатически ходове на Франция по изострилия се конфликт на северната турска граница. За руските агенти било неизяснено участието на Гушанцалъ̀ Халил с дружината му (по руски сведения вече не от хиляда, а от две хиляди човека) в битките около Белградската крепост през 1804—1806 г. Явно било, че кърджалиите ще изиграят роля за изхода от тия битки, но не се знаело чии интереси в крайна сметка осъществява главатарят им — дали на сърбите, дали на Пазвантоглу, или на белградските еничари [86].

 

И така през пролетта на 1804 г. в Белградския пашалък и Видинско се очертала дислокация, чиито крайни резултати били трудни за предвиждане. За да бъде по-добре информирано за реалната или евентуална намеса на отцепника в Сръбското въстание, царското правителство решило да изпрати във Видин нарочен агент, който — при благоприятно стечение на обстоятелствата — трябвало да остане като руски консул в крепостта.

 

Никога нестихналите подозрения на австрийската и руската дипломация, че Пазвантоглу бил насърчаван от Франция, накарали Русия да установи във Видин своя наблюдателна точка. Така през април 1804 г. за руски търговски консул тук бил назначен Консган Фацарди. Явното му качество било да закриля руските поданици, търгуващи чрез видинското пристанище. Всъщност обаче Фацарди получил тайни инструкции да разузнае положението на нещата във Видин и да установи неофициални връзки между отцепника и руския двор [87]. Месец по-късно тия инструкции били разширени и детайлирани, при което оперативните задачи на Фацарди се оказали две: да разкрие връзките между отцепника и Франция и да убеди Пазвантоглу, че Русия всякак ще съгласува своите интереси и постъпки с Портата. По такъв начин руският агент във Видин трябвало да отнеме на Пазвантоглу илюзията, че ще бъде признат от някоя външна сила, което щяло да ограничи апетита му и да предотврати понататъшни негови действия било из Влахия, било из Сърбия [88].

 

Въпреки всички уверения на руския посланик, че мисията на Фацарди би била от полза за умиротворяването на Румелия и Влашко, Портата отказала да утвърди Фацарди като консул. Той бил заставен да действува от Букурещ. Краят на мисията му е отразен в неговото секретно донесение до княз Чарторийски. Фацарди съобщил, че Пазвантоглу продължава да притеснява Влахия с искания за пари и храни, които К. Ипсиланти изпълнявал. Сръбското въстание било ограничило произволите на отцепника, когото сплашила участта на белградските дахии, затуй „се държал много по-меко с живеещите в пашалъка му

 

321

 

 

християни”. Плановете му били рано или късно да стане султан. Изпратил в Белград Гушанцалъ̀ с 2000 човека, но не било ясно защо. Във Видин държал само 1500 бойци. Всички жители на крепостта му били верни, а при необходимост неговите субашии из селата на Видинско можели да наберат голям брой бойци, заплащани, подмамени или пък насилени. Връзки с Франция поддържал чрез търговци. Освен туй имал шпиони както в Цариград, така — трябва да предполагаме — и тук” (в Букурещ, б. а.). Един френски комисар щял да посети Видин, но Ипсиланти и Портата осуетили това посещение. В случай че румелийският бейлербей би нападнал отново Видин, Пазвантоглу щял да подбуди срещу него Кара Фейзи, който действувал из Ниппсо и чиято войска непрестанно се увеличавала с народ, побягнал от аянски притеснения [89].

 

След това донесение княз Чарторийски наредил на Фацарди тайно да влезе във връзка с отцепника и да го убеди да не напада повече Влахия [90]. Накратко: мисията на Фацарди се провалила напълно. Това доказва преди всичко, че през 1804 г. Видин все още бил непроницаем за чуждо влияние, намеса, та дори и за чуждо присъствие. Състоянието на духовете в бунтовната крепост, съставът и броят на защитниците ѝ, проектите на отцепника си останали докрай неизяснени за външните сили — от Портата до руския цар.

 

Въстанието на сърбите от 1804 г. през 1805 г. прераснало в националноосвободителна борба. Русия и Австрия поотделно взели да разработват свои дипломатически стратегеми в тази връзка. Русия вече била убедена, че ѝ се налага да подкрепи активно тази освободителна борба. През 1805 г. тя започнала да изпраща във въстаналите земи средства, инструктори.

 

При промяната в характера на сръбските събития протичала и поляризация на действуващите сили: от въстаниците отпаднали някои елементи, добавяли се други. Но съучастието на българите неизменно растяло [91]. То се набелязало още през 1804 г. и се увеличавало до 1806 г. — до окончателното превземане на Белград от сърбите. Неслучайно именно през ноември 1804 г. в Петербург се явили Ат. Николов и Ив. Замбин „за да възобновят политическите връзки по общополезните дела” между България и Русия [92].

 

Успоредно с това, че въстанието от стихийно прераствало в националноосвободително, променяло се и отношението на Осман Пазвантоглу към него. Интересите на отцепника —

 

322

 

 

турчин, който дълги години разигравал демагогия за национално и верско равенство, били в разрез с националното осъзнаване на неговите подвластни и особено пък със стремежа им към национална независимост.

 

Въпреки туй Осман Пазвантоглу никога не застанал открито срещу националноосвободителното движение; за него било ясно, че в противен случай ще бъде загубен. Съществуват сведения, според които първоначално Пазвантоглу дори бил подклаждал революционни настроения у сърбите, обещавайки им помощ. Преговорите бил водил видинският владика Венедикт, грък. В резултат от тях Гушанцалъ̀ Халил бил отправен с дружината си към Белград, където и проникнал. Междувременно обаче Венедикт бил уличен в тайни връзки със сърбите. Калиник — все още само протопоп — разкрил, че Венедикт пропагандирал общо въстание на подвластните на Пазвантоглу християни; такава била причината за немилостта, в която изпаднал видинският владика. Според видинските християни пък набеденият архиерей не бил смогнал да изплати 200 кесии грошове, които му изисквал Пазвантоглу. Тъй или иначе Венедикт бил задържан, имуществата му — конфискувани, а през 1802 г. бил посечен по заповед на отцепника. Понеже Калиник не веднага бил утвърден от патриаршията за видински владика, наложило му се да привлече във Видин Софрония, врачански епископ, който служил при Пазвантоглу до 1803 г., когато Калиник получил високото звание [93].

 

В тази примамлива версия забелязваме няколко несъответствия: в датировките. Венедикт бил убит през 1802 г. Следователно той трябвало да е подбуждал сърбите към въстание преди това — някак прекалено рано. С посичането му Пазвантоглу вече е трябвало да се обяви против Сръбското национално въстание — такава насоченост обаче въстанието на сърбите добило едва през 1805 г. Гушанцалъ̀ Халил влязъл в Белград не през 1803, а през 1804 г., както видяхме; видяхме и че до края на 1805 г. никой не бил наясно по същността на участието му в тия събития.

 

Твърде вероятно е впрочем Мериаж да е отнесъл към поранна дата настроения и действия на Пазвантоглу от по-късни години — от 1805—1806. Истината е, че през цялата 1805 г. Гушанцалъ̀ Халил бил в съюз с Кара Георги и съвместно воювали срещу правителствените части, водени от Бекир паша, Хафъз паша или Сюлейман паша. Пазвантоглу приветствувал победите на сърбите с нарочни послания — това той правел именно „за да отклони влиянието на сърбите върху българите” [94].

 

323

 

 

Новата насоченост на въстанието поляризирала и кърджалиите. Онези от тях, които били християни, естествено предпочели да воюват под християнско командуване — така Гушанцалъ̀ Халил останал „само с 260 кърджалии и 150 даалии” — съобщава Кирико през 1805 г. [95] През същата година някой Пинцо, който управлявал западните краища на Видинския пашалък от името на Пазвантоглу, му изменил и присъединил силите си към въстаниците [96].

 

Това били тежки загуби за Осман Пазвантоглу. Те не само откъсвали от подвластните му земи цели райони, чието население излъчвало бойци за Сръбското въстание — те създавали в самото Видинско настроения, които предвещавали конфликт между българите и Пазвантоглу.

 

Портата била безпомощна срещу надигащата се национална революция. Тя се видяла изправена пред алтернатива, двете части от която ѝ били еднакво неизгодни. Първоначално тя подкрепила сърбите против дахиите, дано се отърве от размирните белградски еничари. Но развитието на нещата ѝ навлякло опасност къде по-сериозна от еничарските метежи. Впрочем през 1805 г. Портата вече воювала против сърбите.

 

През това време Пазвантоглу се озовал практически парализиран във Видин. Всички си давали сметка, че „мирното състояние на Видин зависи не от истинско помирение (на Портата, б. а.) с Пазвантоглу, ами от съвсем други случайни причини” [97]. Тези причини били въстанието на сърбите и притокът на българите към него. И Портата, и Пазвантоглу не можели да вземат крайни мерки срещу това, тъй като не разполагали с необходимите сили за борба с едно масово движение.

 

В такъв смисъл трябва да си обясним и факта, че през 1806 г. властта установила „една наблюдателна армия в околностите на София, назначението на която, изглежда, е да усмири разбунтуваните сърби” [98]. Пак през януари като други средища на „наблюдателната армия” били сочени Ниш и Силистра [99]. Ще рече, Портата смятала да блокира своите противници в Северна България — Тръстениклиоглу и Пазвантоглу — чрез концентрация на войски в изброените центрове, докато Сръбското въстание бъдело потушено от пашите из Сърбия и Босна.

 

За командуващ на софийската армия бил назначен Ибрахим Шкодренски — неговите частични успехи против кърджалиите все още поддържали реномето му. Естествено софийската армия също се разбунтувала [100].

 

324

 

 

Равновесието между въстаниците, Пазвантоглу и правителствените сили в Северозападна България и Източна Сърбия внезапно било нарушено през същия януари 1806 г. с резкия удар иа отцепника против подвластните му българи. Поставен в безизходица посред кръга от враждебни нему сили (влашкия княз, Русия, Тръстениклиоглу, въстаниците), разярен от притока на българи към сърбите, отцепникът загубил самообладание. Дълго стаяваната ненавист срещу подвластните му иноверци избила по примитивен, но съответен на мястото и условията начин: Осман Пазвантоглу заповядал „погром” над християнското духовенство и българските първенци във Видин под предлог, че те заговорничели със сърбите за общо въстание на всички поробени християни.

 

„Пазвантоглу, който досега стоеше настрана като обикновен зрител, изведнъж убива видинския владика заедно с други първенци от раята, защото ги подозирал в тайни отношения с казаните въстаници, и по тоя начин запалва пожара на бунта и между раята в своята област.” [101]

 

Този погром свидетелствува — повече от всички документи за взаимоотношенията между българите и Пазвантоглу след 1804 г., — че вътрешната политика на самозванеца претърпяла пълен крах. Избрал за свой терен един български край, Пазвантоглу с гъвквост и предпазливост бил успял да привлече част от местното население или поне да неутрализира реакциите му. В опитите си да установи връзки с европейските държави Пазвантоглу шумно изтъквал своята търпимост към християните, неминуемо съпровождал посланията си с послания на местния владика, използувал за своите мисии в Париж, Виена или Букурещ изключително търговци и духовници — християни. Един от гвоздеите на Пазвантоглувата демагогия бил: верско и национално равенство. Именно това отличавало коренно политиката на отцепника от всеобщата практика на Османската империя спрямо поданиците ѝ християни.

 

Но прерастването на анархията в национална революция (било то в определена област и като плод на специфични условия) извело на по-висок етап повсеместното раздвижване на масите. Изоставен, а скоро и изолиран, отцепникът трябвало да се примири с ролята на един от множеството полузависими паши с неголяма наемна войска, гледан еднакво недоверчиво и от подвластните си, и от Портата. Обективният ход на събитията свалил Пазвантоглу от висотата му на враг номер едно за султановия строй в Румелия.

 

325

 

 

Мотивът за погрома във Видин, който се стоварил върху християнските духовници и българските първенци, може би бил измислен, а може би и не. Фактът, че 1805 г. изобилствувала от „измени” спрямо Пазвантоглу, от съвместни бойни прояви на сърби и българи срещу турците, ни кара да вярваме: Пазвантоглу ще да е разкрил реален заговор. Видинският узурпатор бил длъжен да му се противопостави, за да опази властта си поне над крепостта и над близките ѝ подстъпи. Допускаме, че той без охота предприел репресии, тъй като последиците от това насилие били логични: след 16 януари 1806 г. видинският отцепник се озовал в непримирима вражда с населението на Северозападна България. Задълбочаващият се разрив между него и българите бил фатален за интересите му.

 

 

6. Изменения в съотношението на силите в Тракия през 1804—1805 г. Аянският съюз, главатарите и населението

 

Докато могъществото на видинския паша увяхвало, авторитетът на Тръстениклиоглу растял. Това той дължал не само на свои отделни сполучливи удари (убийствата на Токатджикли и на Манаф Ибрахим). То имало по-широка, принципна основа. След като през 1803 г. Селим III се опитал да въведе в Румелия „низам-и джедид”, с което издал надеждите си да надвие центробежните сили чрез „новата войска”, тия сили влезли в сговор и се консолидирали в съюз: съюза на румелийските аяни.

 

Точка единствена в „програмата” му било отрицанието срещу „низам-и джедид”. Израстък върху почвата на разложението на османския централизъм, аянлъкът настоявал да се задържи потрайно именно състоянието на разложение, преди то неминуемо да премине в нови отношения и съответствуващите им институции. За аянлъка не бил изгоден „старият закон”, в чието име се бунтувало еничарството например — старият закон не предвиждал самовластни аяни. Тези аяни се бояли и от „низам-и джедид”, като от реформена институция на централизма.

 

При растящата роля на аянския съюз в Румелия процъфтявало и влиянието на най-едрия тукашен аян: Тръстениклиоглу.

 

326

 

 

Като арбитър във всички конфликти отвъд Балкана, той безнаказано разширявал подвластната си територия. Началото на неговите откровено отцепнически действия трябва да отнесем към 1802 г., когато Портата му наредила да изтегли своите еялетлии от Влахия. Тръстениклиоглу не ѝ се подчинил. Опитът да бъде въведен „низам-и джедид” в Румелия през 1803 г. само засилил мотивите за неподчинение у Тръстениклиоглу. Ликвидирайки Токатджикли или Манаф Ибрахим, той бил движен не от вярност към Портата. Това бил израз на растящото му могъщество, което не успявал вече да уязви неговият съперник от Видин. Дългата разпра с Йълъкоглу от Силистра също била доказателство, че русенският аян не ще търпи из Североизточна България неподчинен нему управник.

 

С една дума, до края на 1805 г. структурата на властта над Северна България вече не допускала размирие в чистия му вид. Все по-рядко — само по изключение — научаваме за кърджалийски действия тук. Битките между отделни дружини всъщност били част от борбата, която водели трайно установилите си в Подунавието самовластници.

 

Портата уж се примирила с такава ситуация, оставяйки времето да разреши противоречията отвъд Балкана. Затуй пък, особено след Сръбското въстание, за нея добил нова острота проблемът за реда из Тракия и Беломорието, тъй като тя трябвало да придвижва често войски към Сърбия.

 

Тази неотложна за нея задача Портата обаче не можела да осъществи, защото Тракия била фактически непроходима за правителствените части. По този начин освен Пазвантоглу, и кърджалийството в Тракия обективно подпомагало въстанието на сърбите. (Факт, изтъкнат в литературата.) [102] Пряка цел на Портата след 1804 г. била да разкъса тази стихийна, но обективно ползуваща националните движения връзка: само умиротворяването на Тракия би позволило да бъдат дислоцирани войски из въстаналите области. Така властта решила да използува враждата между аяните и едрите кърджалийски главатари, за да си гарантира път на северозапад.

 

В края на 1804 г. дружините, водени от Кара Фейзи, се намирали из Нишко. Столицата гъмжела от радостни слухове, че там той бил обкръжен от нишкия комендант, който обещавал скорошна победа [103]. За туй пък бейлербеят на Румелия — все още Ибрахим Шкодренски, — усещайки, че властта му над Северна Албания се разклаща поради неговото дълго отсъствие,

 

327

 

 

вместо да остане в София, се упътил към Шкодра. Така Кара Фейзи, който никак не бил обкръжен, видял отново да се откриват пред дружината му проходите към Тракия [104].

 

Междувременно Портата била влязла в тайни преговори с най-големите кърджалийски главатари, а именно: Кара Фейзи, Дели Кадри и Кара Мустафа. Според фермана от януари 1805 г. те били обещали да се смирят и покаят, ако на дружините им бъдело разрешено да прекарат зимата из софийските села, като се снабдяват тук. След туй обаче главатарите обявили, че из Софийско нямало достатъчно провизии за бойците им, та трябвало да преминат в Северна Тракия. Портата разрешила това само на дружината на Диарбекирли Кара Мустафа (Бекирли Кара Мустафа, Филибели Кара Мустафа — един от бившите бюлюкбашии на Пазвантоглу), който наистина се установил в с.Джума, Пловдивско, откъдето предприемал акции из околността. Но софийските първенци на своя глава разрешили и на останалите двамина главатари да преминат в Северна Тракия — ферманът настоявал с наличните сили да бъдат върнати тия кърджалии в Софийско.

 

Освен горното същият ферман изтъквал, че командуващите лявото и дясното крило на Румелия многократно молели Портата за крупни суми, с които да заплатят своите еялетлии и да ги отведат „по места”. Пари те не получили, не получили и разрешение да разпуснат своите „местни войски”, а все пак го сторили — въпреки заплахите на властта, че ще разследва описаните произволи и ще търси отговорността за тях [105]. Но тъй като тя не разполагала с боен ефектив извън еялетлиите, наложило ѝ се — след изтеглянето на Ибрахим паша от Софийско — да установи там на зимен лагер Шахсувар Абди паша с 1200 души „местна войска” [106].

 

Впрочем положението в Софийско през зимата на 1804— 1805г. било удивително: дислокацията на кърджалии из този край станала по разрешение на централната власт. Портата безогледно се стремяла да отдалечи тия крупни размирни съединения от Цариград, бидейки готова да способствува за разорението на Софийско, Нишко, та и на Северна Тракия.

 

Едрите главатари само за кратко били удовлетворени от тъй мъдрото решение на властта — те прекарали около София и Ниш месеците от август до декември. Но още в началото на 1805 г. многохилядните им дружини били пак в Тракия и пак създали заплаха за източната ѝ част заедно с Цариград.

 

328

 

 

Оттам нататък събитията тръгнали сякаш из утъпкан път: норедният поход към Цариград започнал на 1 февруари. Наред с Кара Фейзи този път кърджалийски командуващ бил и Дели Кадри. След 1800 г. той бил обещал да се смири в Бургаско, но не разпуснал дружините си. Те продължили да буйствуват, опирайки се на някои местни аяни и в борбата с други. Тяхна жертва станал един от Гираите — братът на Чингиз. Срещу кърджалиите на Дели Кадри междувременно опитали шанса си двамина паши, но без успех [107]. А през февруари 1805 г. Дели Кадри вече дорасъл до втори по могъщество вожд на подвижната анархия.

 

Подплашена, властта се заела да прехвърли низами от Скутари към плацдарма Дауд паша — кърджалиите вече били в Чорлу, Силиврия и се намирали пред вратите на столицата. Уж обкръжен, Дели Кадри се изтеглил към Пловдивско, за да се съедини с Кара Фейзи, който все още не бил напуснал Северна Тракия [108].

 

За Портата било ясно, че набегът на Дели Кадри предвещава ново голямо кърджалийско нахлуване. Ето защо тя взела бързи мерки в три направления. Първо: през февруари още отдала на Осман Пазвантоглу освен санджаците Видин и Никопол, които пряко управлявал, и еялета Адана [109]. Отцепникът, разбира се, не смятал да напуска Видинската крепост, но новият му сан означавал за него нови значителни приходи. Пазвантоглу го приел, запитвайки — не без ирония — по какъв начин да реализира събиранията си в Адана, където нямал свои органи [110].

 

Накратко: Портата броила на врага си подкуп, за да си гарантира неговия неутралитет в предстоящия ѝ сблъсък с най-крупното кърджалийско съединение. За нея било достатъчно, щото кърджалиите, когато се изтеглели подир похода си, да не намерели сигурност отвъд Балкана. Така те щели да бъдат принудени да останат върху територията на аянския съюз — в Южна България.

 

Втората маневра, замислена от властта през онази тревожна предпролет, се облягала върху Ибрахим Шкодренски — той отново бил призован с арнаутите си в Румелия [111]. Портата му давала неограничени пълномощия, разчитайки на войсковия контингент, който бейлербеят ще набере. Монотонните ѝ дотогавашни инструкции до главнокомандуващите срещу анархията били разнообразени: разбойниците, които размирявали Румелия, следвало да бъдат изкоренени със семето си. За тази цел бейлербеят бил задължен да изгаря къщите и селата, известни

 

329

 

 

като гнезда на разбойници; да репресира разбойнишките ятаци, а също и ония лица. които разбойниците биха увлекли със себе си или подложили на военно обучение. Иначе пашата трябвало да се отнася добре с мирното население „без оглед на вяра и народност” [112].

 

Цитираните сведения за лишен път (но вече като крайно и категорично обобщение на дългия опит в борбата срещу размирието) доказват произхода и състава на кърджалийството: властта сочела като кърджалии част от населението на Румелия. Дори ония мирни жители, които не участвували в размирието, били заподозрени като възможен негов резерв. Портата обявила война на румелийското производително население. Дотук нейните инструкции изисквали да бъдат унищожавани самите дружини — т. е. вече увлечените в анархията румелийци, — но не и техните семейства, не и свързаното с тях уседнало население.

 

Въпросните инструкции от пролетта на 1805 г. показват, че по него време Портата се решила на стъпка, от която се въздържала досега: масови, безогледни репресии. Унищожаване на семето, което раждало анархия. На днешен език: бял терор. Заповедта до Ибрахим Шкодренски да се държи добре с жителите на Румелия без оглед на вяра и народност звучи като подигравка — всеки такъв жител бил длъжен да доказва на наказателните орди, че не е кърджалия, син, брат, внук или сестра на кърджалия или ятак, или възможен кърджалийски рекрут. С една дума, властта развързвала ръцете на Ибрахим Шкодренски и неговите арнаути за пълен произвол, смятайки, че само терорът над Румелия би я умиротворил.

 

За щастие на Румелия този чер замисъл се нуждаел от реална сила, която да го въплъти. Нея Ибрахим Шкодренски едва ли имал в бройката, необходима за масови репресии. Властта предвиждала за изпълнението им десет хиляди бойци [113]. Дори Ибрахим Шкодренски да би разполагал с тях, едва ли би ги извел от Северна Албания, където трябвало да брани владенията си срещу Али Тепеделенли.

 

Тоест заповедта за масов терор над Румелия увиснала. Нас тя интересува дотолкоз, доколкото разкрила решимостта на централната власт да обяви тотална война на своята най-развита провинция, да я изпепели и обезлюди.

 

Третата мярка, която Портата взела против новия кърджалийски проход, визирала аяните. Еднотипни протоколи на румелийските кадии (от тях разполагаме с три — на Русенския,

 

330

 

 

Силиврийския и Кешанския) установили, че след като по места Пил пристигнал ферманът съюзените аяни да подемат борба иротив кърджалийството, съответният аян обявявал съгласието си да участвува [114]. Протоколите датират от 9 май 1805 г. Следователно окръжният ферман бил издаден преди тази дата.

 

И така аянският съюз — този противодьржавен по същество сговор — сега бил утвърден от Портата. Нещо повече: централната власт разчитала нему срещу кърджалийството и в крайна сметка против населението на Румелия. За своята малодушна капитулация пред аянлъка тя имала оправдание: след 1803 г. аяните действително смогвали да изтласкват от даден район кърджалийските съединения.

 

През пролетта на 1805 г. предстояла решаваща схватка между у седналата и подвижната анархия. Останалите елементи на този конфликт — Портата, Пазвантоглу, Ибрахим Шкодренски — вече били странични, нерешаващи.

 

Новият кърджалийски поход из Източна Тракия започнал през юли — по жътва. Дели Кадри пожарял и грабел областта между Бургас, Одрин и Родосто. За половин месец той достигнал Галиполи, унищожавайки двайсетина села из района му. Изпратеният срещу него одрински бостанджибашия не свършил нищо, та родосчани платили значителен откуп на главатаря, за да бъде пощадена поне жътвата им. По същото време Кара Фейзи разорявал Пловдивско и Старозагорско, „откъдето извличал снабдяване за бойците си. И това — казват — със съгласието на румелийския бейлербей.” На градското население на Източна Тракия било наредено да се организира, за да опази поне градовете тук, а селата били предоставени на участта си. Донесенията на дипломатическите агенти по въпросните събития са така лаконични, че издават цялото отегчение от толкоз повтарящи се новини [115]. За кой ли път житницата на империята горяла по жътва въпреки всички маневри на Портата да противопостави взаимно разноликите си врагове из Румелия? За кой ли път войска и мирно население се оказвали безпомощни?

 

Положение, което властта трябвало да изтърпи, докато обогатилите си на нова сметка главатари решат, че са сити. Този миг настъпил през септември — три месеца Дели Кадри и Кара Фейзи вилнели безнаказано из Тракия.

 

Неправдоподобно намираме донесението на австрийския интернунций от 10 септември 1805 г.: „На прочутите разбойнически главатари Дели Кадри и Кара Фейзи, които от две години

 

331

 

 

насам извършиха толкова обири и опустошения, като заплашваха дори столицата, неочаквано бе дадено опрощение. Първият пак остава аян на Бургас, откъдето бяха го изгонили, а вторият — в същото качество, в Пловдив. Странен признак на слабост от страна на правителството, това го унизява в очите на поданиците му и ще има за последица разложението, понеже никоя държава не може да съществува без здрави връзки на покорство и подчинение.” [116] Освен неправдоподобно сведението би ни изглеждало и невярно, ако не го потвърждаваха два османски източника. Оказва се, че преговорите между Портата и първия главатар били осъществени от кърсердаря на Пловдив Мустафа ага и чокадаря Нуман. На 19 септември те известили правителството, че след успеха на тия преговори Кара Фейзи се отправил от Старозагорско към Пловдив — очевидно, за да завземе уговореното аянство [117]. Ще рече, султанът бил готов да утвърди в Пловдив най-прочутия между „разбойническите главатари”. Споделяме негодуването на пруския агент, който донася по този повод: „Главните началници на разбойниците в Румелия свързаха мир с Портата, която като награда за неподчинението им ги надари с управление на същите области, където извършваха безчинствата си.” [118]

 

Не от Портата обаче зависело през 1805 г. да подари някому всевластие над дадена област — това право били си спечелили чрез многобройна борба местните сили в Румелия. На 27 септември същите онези Мустафа ага и Нуман поднесли на властта друга вест: аянът на с. Хасанкьой, Пловдивско, не желаел да допусне Кара Фейзи в аянлъка му, Пловдив, та двамата размирници подели кървава разпра. Убеден, че Тракия едва ли ще бъде удобна арена за по-нататъшната му кариера, главатарят сам предложил на Портата да му отдаде в аянство Брезнишко и Пиротско, за да бъдел по-далеч от враговете си. Той приемал да очисти Тракия, ако бъдело изпълнено условието му, и обещавал да издължава приходите от брезнишката мукатаа. Сякаш на смях, посредниците в пазарлъка съобщавали, че както другите аги (т. е. съюзените аяни) и Кара Фейзи вече бил „слуга на държавата, без отпор” [119].

 

По повод мирясването на двамата най-едри главатари из Тракия налага се отново да изтъкнем ролята на мирното население след началото на века. Веднъж Дели Кадри и два пъти Кара Фейзи били отхвърлени като кандидат-аяни за дадена област. Ще рече, въпреки могъществото им, което стъписало

 

332

 

 

дори Селим III, тия размирници били победими. Бургаската рая се отървала за две години от неугодния ѝ аян, а казанлъшката и пловдивската така и докрай не допуснали да бъде управлявана от страшилището на Тракия. При туй Кара Фейзи, който поне веднъж годишно заплашвал столицата, в споменатите два случая отстъпил без повече пазарлък — главатарят си давал сметка, че срещу му стои сила, по-голяма от неговата. С нея се съобразявали и той, и Портата. Така Кара Фейзи по неволя заел аянството на Брезник и Пирот — краища, слабо доходоносни в сравнение с Казанлъшко или Пловдивско.

 

В решението на Портата да „легализира” двамата най-тежки кърджалийски вождове прозирал още един важен факт: заплетените маневри, които тя извършила, не били я извели доникъде. Нито Ибрахим Шкодренски, нито Осман Пазвантоглу, нито масовият терор ѝ помогнали, що се отнася до кърджалийството. То продължило да печели и можело да бъде ограничено само по волята на главатарите му. Тях Портата трябвало да подкупи, като ги превърне в у седнали насилници-аяни. Заплаха — съвсем не по-малка за централизма. Но аяните поне били заинтересовани в стихване на анархията. На тая им заинтересованост се уповавала Портата.

 

И все пак: защо най-могъщите главатари приели аянства, когато кърджалийските им успехи все още били безспорни? Отговорът е: защото съзнавали, че кърджалийството няма перспектива. За две десетилетия живот то било доказало, че не може да съществува само по себе си, ами е вплетено в низ конкретно исторически явления. Основните от тях били аянлъкът и еялетлиите. Друго такова явление били борбите за отцепване. Трето — активизирането на раята в обстановката на отслабена централна и засилваща се местна власт. Но едно по едно тези явления прераствали в сили, отричащи кърджалийството.

 

Аянлъкът вече се домогнал да бъде признат като институция, която децентрализирала властта. Той сега не се нуждаел от кърджалийството, с което твърде скоро щял да се разправи.

 

Пазвантоглу, миниран от националните движения и блокиран от външните сили, сам се свил” във Видинската крепост. Кърджалийските главатари вече не разчитали нему.

 

Изменения били настъпили и в корелацията „производително население — кърджалии”. Мирните производители, които били увлечени в кърджалийството, вече навикнали да живеят на свой крак. Ония пък, които кърджалийството било ограбило и

 

333

 

 

терзало, също се наумили да разчитат на себе си за своята отбрана. Селяни или граждани през първите години на века представлявали отделна бойна сила.

 

Ще рече, събитието, накарало да недоумяват наблюдатели и коментатори — „смиряването” на Кара Фейзи и Дели Кадри, — всъщност било досущ обяснимо: едрите главатари предусещали, че тяхното време отминава, че в Румелия назрявали процеси, които вещаели близкия край на феодалната анархия. Тези главатари улучили часа, когато още не всичко било загубено за тях — когато враждебните на кърджалийството тенденции не били дозрели до единение, ами съществувало относително равновесие между тях и него. Те използувани момента, за да получат срещу кървавата си слава по един аянлък — замяна, която по-рано всякак биха отказали.

 

 

7. Обрат във взаимоотношенията между Портата и Тръстениклиоглу

 

Преди края на 1805 г. Портата имала и други съображения да търси компромис с едрите главатари: външнополитически. Победите на Бонапарт над Коалицията вещаели значителни промени в картата на Европа. Не само традиционната близост между Портата и Франция — интересите на Турция я карали да се преориентира. Покровителството над християните в империята, което русите били наложили с Яшкия мирен договор от 1792 г., съюзът на Турция с Русия, предизвикан от френската експанзия в Средиземноморието [120] — това били изрази на съотношение, вече коренно изменено след Аустерлиц. Руската протекция над Дунавските княжества одързостявала въстаналите сърби. Ако османският владетел би искал да се включи в концерта по прекрояване на Европа, ако би искал да възкреси външния престиж на държавата си, силно помръкнал през цялото последно столетие, ако би държал да отмени могъщото покровителство на Русия над поробените народи, той бил длъжен да се намеси активно.

 

Повод за такава намеса му предложил сам Бонапарт. Една турско-руска война била в интереса на френската експанзия: така противниците на Франция щели да бъдат заставени да поделят

 

334

 

 

силите си на два фронта. В изпълнение на тия си планове френското правителство упражнило натиск върху Портата още през 1805 г., а през 1806 г. делегирало в Цариград и генерал Себастиани, фаворит на императора. Раздвоен между съблазънта за едно турско-френско разбирателство (Франция умишлено държела да не се обвързва с Портата чрез военен договор) и опасенията пред руско нахлуване на Балканите, Селим III се колебаел. Впрочем през 1805—1806 г. Цариград бил арена на интензивна дипломатическа борба — европейските сили си оспорвали влиянието над Турция, разглеждайки подялбата ѝ като неминуема при настъпващото прекрояване на Европа [121].

 

Към края на 1805 г. Портата се стремяла към скромна цел във вътрешните си работи: да осигури що-годе спокойствието покрай военните пътища на запад и север.

 

Чрез сговора си с Дели Кадри и Кара Фейзи Портата донякъде гарантирала проходимостта на пътя Белград — Цариград и се опитвала да концентрира войски в София. Затуй пък съвсем извън контрола ѝ в началото на 1806 г. се оказал северният път — повече от всякога Тръстениклиоглу задавал грижи на властта. Обстоятелството, че неговият съперник по обективни причини ограничил активността си и бързо губел своите бойни резерви, превърнало Тръстениклиоглу в първата сила отвъд Балкана. Русенският аян съзнавал, че бил единствената вътрешна сила, която противостояла на Пазвантоглу, затуй поставял на своята лоялност цена, по-висока от онази, която му давал султанът. Както видяхме, Тръстениклиоглу бил произведен „мирахор-и еввел” — главен имперски конюх, титла почетна, но нищо неозначаваща в системата на властта. През 1800 г., когато с русенските еялетлии изтласкал за пореден път войската на Пазвантоглу от Никопол, Тръстениклиоглу бодро поискал везирски сан. Една мъглява резолюция на Селим III по този въпрос означавала практически отказ [122]. Впрочем Тръстениклиоглу трябвало да разбере, че Портата не ще допусне съперникът на Пазвантоглу да я изнудва по досущ същия начин. С други думи — че аянът на Русе нямало да получи сан, по-висок от вече получения.

 

Навярно още оттогаз Тръстениклиоглу се заел да търси други пътища за своето израстване. Подир амнистията на Пазвантоглу през 1802 г. русенският аян открито изменил поведение спрямо централната власт. Той отказал да опразни владенията си отвъд Дунава; изстъпил против опита да бъде въведен „низам-и джедид”

 

335

 

 

в Румелия; присъединил се към съюза на румелийските аяни и въпреки всички правителствени забрани се запретнал да ликвидира последния неугоден нему аянлък в Североизточна България — Силистра. Това били вече явни нарушения на лоялитета, който той уж спазвал до нея година по отношение на Портата.

 

Изцяло в стила на средновековните нрави османската власт бързо се заела да обсъжда средства, чрез които да се отърве от този си нов могъщ враг. Тайният доклад на Галиб ефенди от 1802 г. е живописно свидетелство за използуваните в Османската империя средства и методи във вътрешната ѝ политика:

 

 

„При пристигането ми в Русе ме заведоха на гости в къщата на споменатия Челебизаде Мехмед Али бей. Забелязах, че споменатият вътрешно е несъгласен и се противопоставя на Тръстениклиоглу, но външно е принуден да се съгласява с него. Като разбрах това, зададох му няколко въпроса относно Тръстениклиоглу и той се разкри: „При преминаването си от тази страна негово превъзходителство валията на Силистра Мехмед паша нямаше да се срещне с Тръстениклиоглу. По-късно беше подтикнат и в края на краищата те се срещнаха... Нещата се развили така: След посещението си споменатият Мехмед паша ми каза — „Колкото и да се старах да премахна спора между Тръстениклиоглу и Йълъкоглу, беше невъзможно да се удовлетворят едновременно желанията и на двете страни...”

 

Скритите действия са следните: това положение може да се оправи по два начина. Ако не се използува някоя от двете възможности, тези кази (Североизточна България, б. а.) все повече ще се разоряват и беднотата ще бъде смазана, от което ще произлязат други големи грижи за височайшата държава.

 

Едната от възможностите е чрез издаване на ираде да се накара Йълъкоглу да излезе от Силистра, като по този повод се подкрепи Тръстениклиоглу. Другата е също да се издаде ираде, но относно Тръстениклиоглу. Много лесно би било, ако сега се издаде ираде за него, тъй като Мехмед паша, бидейки на действителна служба, тайно ще уведомява мен и другите заинтересовани. Намерението на Тръстениклиоглу е подир един месец да отиде в Русе и да се установи за известно време в къщата си, без да пътува никъде. По такъв начин войската му, разположена из тези места и в Търновско, няма да бъде около него и само в къщата му ще се намират някакви си 30—40 човека. Тогава Мехмед паша, който засега е в Никопол, ще се вдигне със

 

336

 

 

слуха, че отива да изгони Йълъкоглу от Силистра, а внезапно ще дойде в Русе откъм реката. Ние, бидейки във връзка с него, през нощта ще превземем града, ще се отправим веднага към къщата на Тръстениклиоглу, ще го убием и ще вземем имуществото му. Населението на Русе ще се обърне на моя страна. В Разград и Шумен също имам свои хора и помощта им лесно ще се уреди. Ако Чаушзаде (бившият аян на Шумен, б. а.) не беше умрял, с иего също имахме споразумение. В случай на нужда, ако бихте ми изпратили войска, щяхме да се съединим. И сега дори това е възможно. Без ираде от височайшата държава обаче аз не се осмелявам, пък и другите няма да се съгласят. При положение, че действуваме по този начин, а Тръстениклията не загине и му се удаде възможност да избяга, като няма повече имот и пари, какво ще направи? Щом ръцете му се махнат оттук, той няма да може да върши глупости. Поради враждата си с Пазвантоглу там не може да отиде. Най-много да избяга при даалиите. Халил паша, като се присъедини към даалиите, подсили ли ги? Каквото и да е, даалиите са си все същите, а и той да стане като тях, нищо не може да постигне. Ако на Мехмед паша се възложи да действува така, той много ще се постарае. Влашкият войвода най-искрено се е обърнал към височайшата държава и ще пише в столицата. Все пак издаването на ираде зависи и от нашите господа. Ако се действува по друг начин, кавгата няма да приключи и околността ще бъде разорена.

 

Втората възможност е пò за предпочитане, защото, ако не сега, то при всички случаи след 5—6 месеца височайшата държава ще бъде принудена да издаде споменатото ираде. Дотогава обаче той (Тръстениклиоглу, б. а.) ще се засили, както трябва, и тъй като целите и намеренията му са порочни, ще докара на височайшата държава повече ядове и от Пазвантоглу. Дотогава от казите на областта няма да остане нито една силна.”

 

След като той (Челебизаде Мехмед Али бей, б. а.) каза толкова много неща, аз му отговорих: „Щом твърдите, че било толкова лесно, защо са нужни действията на Мехмед паша? Между другото, когато Мехмед паша, едва отишъл в Никопол, се вдигне и се отправи насам, колкото и да сочи той като повод изтласкването на Йълъкоглу, Тръстениклията също ще се уплаши. След което според вашите думи населението на Русе ще се съюзи с вас, а Тръстениклиоглу нямало да намери повече войска, необходима ли ви е помощ отвън? Освен това, ако стане възможно бягството му, по всяка вероятност той ще предизвика по-късно нови грижи.” 

337

Споменатият отговори: „Ако знаех, че делото не ще успее, не бих говорил така. Защото мисля, че това е опасно за мен и той (Тръстениклиоглу, б. а.) веднага ще ме унищожи. Заинтересован съм от съдействието на Мехмед паша, защото, разбира се, е везир. Той ще ме подкрепи и ако случайно попадна в нужда, бързо ще ми помогне. Настоявам да се действува така, защото след 5—6 месеца вече ще бъде абсолютно необходимо, но тогава ще е трудно и няма да може да се извърши успешно. Ако сега не му (на Тръстениклиоглу, б. а.) позволят на избяга, надявам се, че умъртвяването му ще е лесно. Ако не бъде убит, тогава той няма друг изход — ще стане, както казах преди малко, но без пари какво ще извърши? По-голяма част от войската, която използува сега, ще се пръсне човек по човек.

 

(Тръстениклиоглу, б. а.) няма друго освен Мустафа Байрактар, а привържениците му из разните кази също са отвратени от него. Ние с Мехмед паша обсъдихме пречките... Тръстениклиоглу може пак да бъде изпратен в свитата на Муса паша, както порано — при неговите действия срещу Видин. Ще събере близките си аяни и ще отиде в свитата. Аз също ще отида с него и когато стигнем Никопол, там също може да бъде унищожен.”

 

На това аз отговорих: „Съмнявам се, че той ще бъде унищожен, ако пристигне в Никопол заедно с приближените си аяни и собствената си войска.” Споменатият каза, че в настоящия момент неговото унищожаване е възможно навсякъде, и приведе много доказателства за леснината (на извършването му)... Той прекрати разговора с думите, че няма друг начин за действие.” [123]

 

Горният некратък откъс бе приведен, защото ни разкрива не само методите на османската власт спрямо аянлъка: предумишленото убийство, организирано от опозиционни на дадения аян местни сили. Тайното донесение на Галиб ефенди свидетелствува и доколко централната власт нямала други опорни точки да си възвърне поне отчасти върховенството над своите европейски провинции извън съюзяването си именно с опозиционните на даден аян местни сили. Нещо повече: въпреки несъмненото си желание да види мъртъв един Тръстениклиоглу например тя се въздържала да издаде официален документ за ликвидирането му, колебаела се, изчаквала, съмнявала се в успеха на такова начинание.

 

Така дори до 1805 г. Портата не обявила Тръстениклиоглу извън закона, както през 1797 г. набързо постъпила с Пазвантоглу. Опитът ѝ в тягостната и безнадеждна за нея борба

 

338

 

 

против видинския отцепник я научил на реализъм — въпреки всички открити безобразия на Тръстениклиоглу властта се правела на сляпа и глуха. Така например, когато през 1805 г. Тракия била разорена от последния голям кърджалийски поход, столицата трябвало да разчита за снабдяването си на Североизточна България и Добруджа. Там бил изпратен нарочен емисар, комуто Тръстениклиоглу обаче „забранил да изкупува храни” [124].

 

Мотиви за дързост Тръстениклиоглу имал достатъчно: той бил ликвидирал Манаф Ибрахим и избил или отправил „по домовете им” ония кърджалии, които години наред грабили Влахия. Той бил изолирал от поддръжката на Пазвантоглу своя траен враг — аяна на Силистра. Понеже не Портата, ами тия съперници били притискали от две страни Тръстениклиоглу, при измененото съотношение на силите в Северна България той можел да овладее и Добруджа, започвайки нова война преди всичко срещу Силистра, чиято област нападнал с многочислени дружини и артилерия. Тръстениклиоглу призовал всички подчинени нему аяни да го подпомогнат. Обединените им сили съвсем разсипали този край [125].

 

Тръстениклиоглу преди всичко се наложил над ония райони по черноморския бряг, които все още не били признали върховенството му — Варна, Каварна и Балчик. След това — все преди края на 1805 г. — той заел Делиорман и Добричко. Аянът на Мангалия бил едничкият, който се опрял на Тръстениклиоглу, но бил подмамен от него и убит. За съпротивата си срещу всемогъщия аян на Русе били наказани и селищата около Балчик, които той опожарил.

 

Накратко през 1805 г. мястото на Пазвантоглу—в качеството му на враг номер едно за Портата отвъд Балкана — сполучливо заел Тръстениклиоглу. Характерно е, че той упорствувал в своя метод на самовластие, който коренно се различавал от методите на Пазвантоглу: последователно назначавал аяни на центровете и районите из владяната от него територия, изграждал и поддържал със сила аянската йерархия, на чийто връх стоял.

 

Така, когато разширил владенията си, Тръстениклиоглу поставил за аян на Добричко Пехливан ага, а на Нови пазар — Гяур Имам (ще рече, и Гяур Имам, който бил действувал години наред с кърджалиите си като бюлюкбашия на Пазвантоглу, сега преминал към Тръстениклиоглу и станал аян). Над казата Умур Факъх Тръстениклиоглу наложил за аян Хюсеин ага, а на казата Топчи — Узун ага. Всички тия — дребни аяни [126].

 

339

 

 

Възползувайки се от изтеглянето на Кара Фейзи към Брезник и на Дели Кадри към Бургас, дружините на русенския аян преминали Балкана, заели Стара и Нова Загора и се насочили към Ямбол. След като овладели и този град, те — вече предвождани от Мустафа Байрактар — поели към Анхиало и Бургас. Дружините на Тръстениклиоглу продължавали да воюват и в друга посока — към Мачин и Браила, поставена от тях под обсада през есента на 1805 г. и удържана с усилие от правителствените войски [127].

 

Подобно на хидра, анархията възстановявала ония свои части, които били отрязани или отпаднали от нея. Докато Портата се поздравявала с усядането на най-опасните главатари, докато купувала неутралитета на Пазвантоглу с нов пашалък, заплахата от Тръстениклиоглу нависнала и над Тракия. През октомври 1805 г. русенският аян не само завладял значителна част от нея (от Нова Загора до Анхиало), но и придобил тук съюзници — някои местни аяни. В негово подчинение се поставили небезизвестният Одаджиоглу Сейфулла, аян на Айтос (започнал кариерата си като главатар на разбунтувани селяни из Източния Балкан), и Мехмед Хасеки. Те надделели над други местни аяни, които не желаели за сюзерен Тръстениклиоглу. В пълна паника властта отправила към Одрин Юсуф паша, който — за да избегне сблъскване с аяните — повел преговори. Те имали за цел да ограничат всевластието на русенския аян отвъд Балкана. Но нещата де факто останали още цяла година такива, каквито били през есента на 1805 г. — променила ги е едва смъртта на Тръстениклиоглу [128].

 

От интерес е известието, че Ибрахим Шкодренски решил да попречи на по-нататъшното напредване на Тръстениклиоглу, свиквайки нарочно „тайно съвещание” [129]. То не би могло да бъде съставено освен също от аяни. (Нали, ако бе думата за правителствени органи, властта нямаше да прибегне до тайни съвещания, а просто — да нареди.) Вероятно Ибрахим паша се надявал да внесе разкол между румелийските аяни, смятайки, че те биха се почувствували уязвени от прекаленото издигане на едного измежду тях. Както говорят последвалите събития — именно разпростирането на властта на Тръстениклиоглу южно от Балкана, — нито тамошните аяни се възпротивили на тия му действия, нито той се вслушал в предупрежденията, отправени му от въпросното съвещание.

 

340

 

 

Ибрахим паша, все още бейлербей на Румелия, докладвал на Селим III за съвещанието, а върху доклада му султанът поставил следната резолюция:

 

„Мой везире! Добре, но зимата наближи, а румелийският валия (самият Ибрахим Шкодренски, б. а.) не се е помръднал. Част от даалиите са под Истанбул. Положението на Белград и Видин е известно. Да би останало на мене — не е време за тази работа (съвещанието, б. а.). Да видя как румелийският валия ще си възвърне Пловдив и София! И да би имало открит бунт, пак не е време за това съвещание. Такова нещо ще стане с времето. Иначе — методът на Тръстениклиоглу е известен и утвърден.” [130] Отношението на султана към събитията в Румелия, изразено в тази красноречива резолюция, би ни удивило, ако не познавахме конкретно историческият му фон. Явно е, че Селим III се уповавал единствено на „времето”. Във всичко останало султанът се задоволявал неутрално да констатира: „известно е”. Пасивно да инструктира: „не му е време”. Дори ако би имало открит бунт при това.

 

В края на 1805 г. Портата се стремяла към тясно определена цел: да си възвърне Пловдив и София. И разчитала на външнополитическите събития (още не била изречена думата „война”) за своята вътрешна консолидация.

 

 

8. Голямата коалиция в Румелия срещу низама. „Одринските събития”

 

В началото на 1806 г. Ибрахим Шкодренски (назначен вече и е командуващ иа „обсервационните войски”) бил заел София. Те естествено, се разбунтували още преди да стигнат назначението си. Техните безчинства, комбинирани с тези на кърджалиите, които си владеели Източна Тракия въпреки усядането на двамипата им главни вождове, правели военния път съвсем несигурен [131].

 

Впрочем през 1806 г. Кара Фейзи наистина бил изтеглил към Западна България част от хората си. Сведенията за него след тази дата са изцяло легендарни, те най-общо описват заниха на „смирения” главатар [132]. Според едно по-конкретно сведение през 1806 г. Кара Фейзи заел брезнишкото аянство, а син му — Али бей — знеполското. Насилията и на двамината над този край

 

341

 

 

били безбройни и жестоки — стигнало се дотам, че Кара Фейзи забранил да се служи в черквите (заповед, която по-нататък отменил, тъй като син му получил изцеление в манастира „Архангел”). Пак по местни предания през 1832г. у Кара Фейзи заговорили старите навици, та нападнал София на връх Великден, разграбил чаршиите ѝ и ги опожарил [133].

 

Една приписка от Гинския манастир пък указва, че през 1843 г. Кара Фейзи все още бил запазил всевластието си над Брезнишко — тогава той дал разрешение на игумена (поп Игнат) по някои манастирски дела [134].

 

Нека само припомним, че Кара Фейзи бил вече изтъкнат главатар по време на първата амнистия на размирниците през 1793—1795 г. Следователно, ако вярваме на местните предания (но и приписки), той бил сподобен не само с бойно щастие, ами и с дълголетие. Подвизите на превърналия се в аян кърджалия ще да са преувеличени — малко вероятно е София да била разграбена и опожарена от него през 1832 г., такова събитие би било отбелязано по-достоверно, нежели в устни предания.

 

Тъй или иначе след края на 1806 г. нямаме документални данни за нападения на големия главатар над Тракия, по която причина се сбогуваме с него тук. Затуй пък Дели Кадри — вторият по величина кърджалийски предводител в Южна България — тепърва щял да тревожи Портата. Неговите дружини си вилнели из Източна Тракия до май 1806 г., когато той получил нова амнистия за извършеното от него между септември и май. Портата била принудена да прибави към званието му на бургаски аян и придворна титла — Дели Кадри бил произведен капуджибашия, та получил 150 хиляди гроша, за да... заплати „войската си” [135].

 

Срамните отстъпки пред един прочут кърджалия Портата извършила в израз на непрестанно намаляващите си амбиции — сега тя се стремяла вече не да си осигури пътя до Белград, не вече дори до София, ами „между Одрин и столицата” [136]. В изпълнение на този си план-минимум тя възложила пълномощия против анархията в Източна Тракия на друг свой враг: Сирозли Исмаил ага.

 

Вече знаем, че въпросният едър аян необезпокоявано владеел част от Беломорието с център Сяр от самото начало на размириците. През 1803—1804 г. Ибрахим Шкодренски бил задължен да го разгроми заради участието му в аянския съюз против „низам-и джедид”. Но Сирозли не бил разгромен.

 

342

 

 

Обратното: през март 1806 г. той пристигнал с 10—12-хилядна войска в Родосто, „за да възстанови реда” между Одрин и Цариград. Там бил произведен също капуджибашия и получил заповед за действия против Дели Кадри. В изпълнение на тази заповед Исмаил Сирозли трябвало да накара населението на Източна и Северна Тракия да се укрие в охраняваните и укрепени градове, да превози там подвижното си имущество и да се брани. Серският аян получил пълномощия да наказва всеки заподозрян като симпатизант или помощник на кърджалиите — дори ако такъв един само би се явил със застъпничество за някого от тях [137].

 

Отделен ферман до кадиите на Одрин, Пловдив и София пряко заповядвал на населението да се концентрира в тия градове и да се приготви за самоотбрана, тъй като било възможно — ако Сирозли притиснел Дели Кадри в Източна Тракия — последният да се изтегли на северозапад [138].

 

Исмаил Серски обаче не припирал да влезе в двубой с кърджалиите в Тракия. Той предпочел да призове в Родосто главатаря им Дели Кадри, който обаче — подозиращ, че не го чака добро — се затворил и укрепил в Бургас. Едва когато получил споменатата вече нова амнистия, придворен сан и сто и петдесет хиляди гроша, Дели Кадри се отпуснал. Но вместо да потегли със своите еялетлии срещу разбунтуваните села (така гласяла абсурдната заповед до него), сега той се озовал в Родосто, съюзен с Исмаил Сирозли. Портата отново наредила на двамината могъщи размирници да потеглят към Белградския пашалък и усмирят въстанието там [139]. Явно е, че те и не помисляли да се подчинят, тъй като до края на бурната 1806 г. се намирали все из Източна Тракия.

 

Освен тези събития пролетта на 1806 г. била отбелязана от нови военни мерки. През целия април от Анадола продължавали да преминават войски. Низамите били изведени из казармите си в Скутари и Левенд чифлик, за да потеглят към Румелия. Те трябвало да бъдат последвани от Кадъ паша, който щял да преведе през Цариград 10—12 000 анадолски низами. Австрийският интернунций донася: „Никой не знае върху кого ще се разрази бурята. И — дали това е насочено срещу разбунтуваните сърби. Но тъй като тия приготовления изглеждат прекалено големи за такава цел, те възбуждат обща тревога и загриженост. Възможно е да съществува и намерението да бъде насила прокаран във всички европейски области така омразният „низами джедид” [140].

 

343

 

 

Тези приготовления си оставали необясними до края на май [141].

 

Всъщност Селим III отново — с наистина самоубийско упорство — бил замислил да натрапи „новия ред” на Румелия. Негово и на Малкия диван убеждение било, че само реформираната войска ще надделее над анархията и ще бъде равностоен противник на руската или австрийската армия. Султанът бил изчакал да се сдобие с достатъчен брой низами, за да извърши широка офанзива против кърджалийските дружини.

 

Още през 1805 г. той опитал да наложи рекрут върху градове и села из Анадола, а също и между еничарите. Недоволството, което изявили най-вече последните, принудило Портата да отслаби рекрута. Въпреки това султанът наредил на иемногочислените анадолски низами, командувани от Кадъ̀ паша, да се прехвърлят в Румелия. Към тях били присъединени еялетлиите на Чапаноглу и Караосманоглу. Тия петнайсет хиляди бойци през юни следвало да се обединят в Одрин с набраните от Румелия четирийсет и пет хиляди, за да започнат модерното си военно обучение из одринската равнина. Успоредно с това заговорило се за премахване на еничарския корпус [142].

 

Много скоро обаче Селим III щял да претърпи не само разочарования, но и окончателен крах на своите реформени проекти — концентрирането на огромни човешки маси между Одрин и Цариград по начало било опасно за властта. То довело така наречените „одрински събития” от 1806 г. — един от върховете на анархията в Румелия.

 

Портата не знаела, че еничарите били се обърнали с призив за съвместен отпор срещу низама към еничарството от всички румелийски крепости, а също и към „кърджалиите от Родопите” [143]. Свирепият бунт започнал през юли в столицата, където еничарите се раздвижили при вестта за рекрут на низами из редовете им. Султанът бързо отстъпил, отлагайки този набор в Цариград, и като разчитал, че бързите резултати от новото обучение в Одрин сами по себе си ще убедят и столицата.

 

Кадъ паша пристигнал в Одрин на 3 юли. Наближаването на немногобройните низамски части, които водел от Анадола, предизвикало метеж всред концентрираните в Одрин румелийци. Естествено последните били еялетлии, набрани из близките до Одрин райони (45 000 били много далеч от реалния им брой). Сигнал за бунта на тази отчаяна маса, вряла в анархията две десетилетия, дал одринският еничарски гарнизон — уведомен от

 

344

 

 

цариградските оджаклии за обидните проекти на султана. Одринските еничари накарали местните власти да се закълнат над корана, че задружно и до последен дъх ще се борят срещу „низам-и джедид”. Те обявили „новите данъци” за несъществуващи. Бунтовниците овладели крепостта с артилерията ѝ, която изнесли извън града и разставили покрай пътя към Цариград, откъдето очаквали Кадъ паша. На техния призив към Одрин се стичало население от целия край.

 

С началото на „одринските събития” се раздвижили и румелийските аяни, кръвни противници на низама. „От Родосто до Дунава” те стояли нащрек, под оръжие, „готови да отидат до крайности, но не и да се подчинят на низам-и джедид. По тяхна заповед, всички укрепени чрез ровове и шарамполи населени места в Румелия, както и в България, са се поставили в положение на отбрана в случай на нападение и така ще отнемат на Кадъ паша желанието за по-нататъшно напредване на войските му, като не смятаме мъчнотиите по набавянето на припаси за хората и конете, на превозни средства и пр. Същото настроение владее и всред остапалото население на България.” [144]

 

Султан Селим III бил принуден да се съобрази с този така дълбоко окопан, як и единен фронт — Кадъ паша получил заповед да отстъпи до Чорлу. И тук наблюдаваме в чист вид едно явление, което години наред характеризирало поляризацията в анархията: в конфликт били отново Румелия като цяло и Цариград. Отново разнопосочните сили на децентрализацията единно се опълчвали срещу централизма въпреки своята вътрешна противоречивост.

 

Повече от сигурно било, че ни една от двете страни не ще отстъпи. Аяни или кърджалийски главатари, еничари или въстанало население защищавали кръвните си интереси. Властта на османците, крепена със столетия върху подробно изграден и безогледно поддържан централизъм, не можела да съществува без него. От 1806, та до 1808 г. нанизаните по оста „централизъм — децентрализация” разнообразни конфликти сякаш се уедрили до един основен и прерасли във война, която се разигравала по предпочитание върху равното поле между Одрин и столицата.

 

Тази война била обявена чрез „одринските събития”. Боен лозунг на едната войска бил „за низама”, а на другата — „против низама”. За срок от две години нещата станали отчетливо диаметрални.

 

Преди края на юли, каза се, Кадъ̀ паша получил заповед да се оттегли към Чорлу — това били подстъпите към Цариград. В

 

345

 

 

началото на август при първия елементарен претекст се разбунтували собствените му низами и преминали към одринските въстаници. Разбит, лишен от бойци, Кади паша хвърлил във въздуха погребите на Чорлу и бегом се озовал в Силиврия.

 

Въпреки мрачните си предчувствия командуващият низамите не бил наказан, ами повишен в чин бейлербей на Анадола. Селим III наредил останалите в столицата „нови войски” (едва 2—3000 човека) да се присъединят към досущ оределите бойци на Кади паша.

 

Странно е, но предстоял нов поход против Румелия. Преди него обаче властта взела мерки, които доказват, че Селим III бил съвсем наясно по причината на своите отчайващи реформени несполуки.

 

Вече узнахме, че през пролетта на 1806 г. Исмаил Сирозли най-внезапно се оказал удостоен с височайше доверие без оглед на непримиримостта му спрямо „низам-и джедид”. Чрез унизителни за Портата почести Дели Кадри бил привлечен като съюзник на серския аян, та двамата обединили еялетлиите и кърджалиите си в Одрин през май. Понеже източниците премълчават истината за по-нататъшното поведение на тия аянски войски (заповедта да потеглят срещу Белград те не изпълнили), трябва да допуснем, че са се оказали пряко замесени в „одринските събития” през лятото. Това било напълно естествено, понеже и Дели Кадри, и Исмаил Сирозли се славели като убедени противници на низама, а дружините им не били никаква войска, ами изпечени харамии — при подобни „събития” те се намирали в стихията си.

 

Още преди бурния конфликт из Одринско, Исмаил Сирозли обявил акция, която заслужава голямо внимание: той пристъпил към разоръжаване на „мирното” население. Със своите еялетлии аянът се насочил право към Родосто, където „събрал всичкото оръжие от арменското и гръцкото население на тоя град”. Това било част от обширния план на серския аян [145]. Това е потвърдено и от Джевдет — той обрисува Исмаил Сирозли като човек деен, който решил да обезвреди еничарския гарнизон в Родосто, но преди туй иззел оръжието от родоските жители. Планът му бил именно да обезоръжи цялото население на Румелия, за да не повторело то примера на въстаналите сърби [146].

 

Тази мярка е първият предвестник за поврат в корелацията „централна власт — население” след разгара на анархията. Докато — както забелязахме в началото на изложението — властта тръгнала от традиционната забрана на оръжие, за да

 

346

 

 

премине към частично разрешение за конкретни райони, за да достигне до всеобщи призиви към цялото население „без оглед на вяра и народност” да се въоръжава и воюва против размирниците, към призиви туй население да строи укрепления и ги отбранява, през март 1806 г. тя поела обратния път: започнала да обезоръжава румелийците.

 

Не само повод, но и причина за този поврат ще да било Сръбското въстание и масовото присъединяване на българи към него. Въоръжено и набрало опит в множество сражения, населението на поробените Балкани сега насочвало своето оръжие срещу изконния си враг: османската власт. Но и Портата вече се уверила, че анархията няма как да стихне, докато всеки мъж из Румелия — наистина без оглед на вяра и народност, а също и на социална принадлежност — бил въоръжен.

 

Нека подчертаем силно, че оперативните планове за разоръжаване на Румелия били реализирани спънато; за да отнемеш някому оръжието, преди всичко трябва да го заловиш. Но обстоятелството, че онова население, което не участвувало в размирието, ами оставало по села и градове в самоотбрана, вече било лишено от законно право да употребява въоръжена сила — това обстоятелство бележи прелом в анархията. Естествено органите или съюзниците на централната власт по места имали думата в твърде малко селища — дори предимно нямали; всеки аян, принадлежащ към аянския съюз в Румелия, не изпълнявал централните разпореждания. Неслучайно Исмаил Серски успял да разоръжи само родосчани, а одринчани например си останали под оръжие и сразили низамите на Кадъ̀ паша. Участието на население от цялата област (т. е. Румелия) в „одринските събития” е още едно доказателство, че акцията на Сирозли Исмаил се осъществила досущ частично — Родосто представлявало изключение, що се отнася до разоръжаването.

 

И все пак пролетта на 1806 г. отбелязала въпросния поврат: централната власт занапред кампанийно щяла да извършва такива акции, дано превърнела разоръжаването от частично във всеобщо. Нека запомним тази точка, защото тя е възлова в периодизацията на анархията.

 

Втората принципна операция, която Портата предприела между двата похода на Кадъ̀ паша против Румелия, била насочена срещу първия всред румелийските аяни, сюзерена на голям брой по-дребни узурпатори из Източна България отвъд, а вече и отсам Балкана: Тръстениклиоглу.

 

347

 

 

Русенският аян наскоро бил превзел и крепостта на по-рано силния силистренски аян — Йълъкоглу. Изоставен от привържениците си, Йълъкоглу побягнал и се затворил в Браила. Сега аянът на Русе изстъпвал като безспорен водач на аянския отпор в Румелия срещу низама. „Той си бе навлякъл гнева на султана не само защото сам се противеше на новия реформен план, но и защото е изпращал войски на одринските въстаници срещу Кадъ̀ паша, а не се побоял да заплашва и столицата с 5 войскови колони, отправени през Анхиало, Месемврия, Бургас, Мидия и Карабурун.” [147]

 

Впрочем Тръстениклиоглу, който преди края на 1805 г. бил заел част от Североизточна Тракия, гледал на нея като на предмостие за нови завоевания в южна посока. Вестта, че през юни Селим III отново се опитвал да наложи низама в Румелия, предизвикала Тръстениклиоглу към настъпление. Бунтът на одринци, подпомогнат от еялетлиите на Исмаил Серески и кърджалиите на Дели Кадри, повсеместният протест на останалите аяни, бунтовното раздвижване на населението навсякъде, където аяните го накарали да се затвори зад самоделните си укрепления и да окаже съпротива срещу низама — всички тия сили улеснили похода на Тръстениклиоглу към столицата. Той не го оглавил лично, ами го възложил на подвластните си аяни, опълчени против сърцето на централизма — Цариград.

 

Там ужасът бил пълен, тъй като Кадъ̀ паша покривал столицата с малочислена войска, вече заразена с бунт. Внезапно за всички на 23 август пашата донесъл на Селим III, че Тръстениклиоглу бил убит из засада на 16 същия месец, когато се намирал в чифлика си край с. Тръстеник. Това убийство било едновременно приписвано на местната рая, на слугите на аяна, дори на Мустафа Байрактар, най-приближения му човек. То било тълкувано като възмездие за разгулния и порочен живот на този особено агресивен напоследък узурпатор [148]. Изобщо убийството на Тръстениклиоглу било разрисувано в източен стил. Но тъй като неизяснените убийства обикновено биват изяснени чрез ползата, която някой-си ще извлече от тях, трябва да се съгласим с дипломатическите донесения: „Без съмнение по тайно разпореждане на правителството силният русенски аян бил убит с куршум из засада в имението си...” [149] С една дума, крайно навременната за султана смърт на първенеца на аянския съюз не говори за божа случайност. Особено — като вземем под внимание, че още през 1802 г. Галиб ефенди — емисарят на

 

348

 

 

Селим III — обсъждал в Русе именно коварното ликвидиране на Тръстениклиоглу.

 

Че Портата разчитала на тази смърт, свидетелствува и това, как веднага след нея Кадъ паша получил заповедта за нов поход против Румелия — султанът пресметнал, че сега румелийските аяни ще бъдат стъписани и объркани от убийството на предводителя си. Ферманът гласил низамите да стигнат до Русе и да го привият към покорство. Те обаче пак успели да опрат едва до Чорлу — сякаш именно тук минавала междата между столицата и Румелия [150].

 

Ярък израз на взаимоотношенията между власт и население през 1806 г. са двете писма, които главнокомандуващият отправил до жителите и до първенците на Чорлу. С тях Кадъ паша ги предупреждавал колко пакостни за града им биха били евентуалните техни „неразумни действия”, тъй като Чорлу бил обкръжен от низамите [151]. Ще рече, и продължението от „одринските събития” се дължало не само на взаимодействие между еничарство, аянлък и кърджалийство. Роля в него продължавало да играе и мирното население — разярено, че било подложено на обезоръжаване през изтеклата пролет.

 

Така широк обществен фронт не можел да бъде отстояван само от низамите на Кадъ паша. При Чорлу пашата понесъл тежко поражение от стана на бунтовниците, отстъпил към Силиврия, където бил обкръжен от бунтовни части, които подсилили и собствените му, вече също разбунтувани низами. Кадъ паша, уж на път за Русе, сега всъщност чакал подкрепления до сами столицата. А не бил ги получил, понеже в Цариград започнали нови, буйни брожения против низама. Те донякъде били неутрализирани чрез фетвите, издадени срещу бунтовниците. Затуй пък преданият на идеята за реформи шейх-юл ислям Велизаде трябвало да бъде снет — с такъв компромис султанът уталожил бунта в Цариград [152].

 

Кадъ̀ паша едва смогнал да се изтегли с нищожни части към столицата. Междувременно бунтовниците тъй здраво овладели Румелия, че наложили да бъде изличено от четените по джамиите молитви името на Селим III. В паника пред мащабите на съпротивата съветниците на султана смятали, че той трябва официално (а не само като изтегли из Румелия „новата войска”) изобщо да отмени „низам-и джедид”, дано уталожи бунтовната стихия. Но Селим III упорито настоявал на своето [153]. Впрочем рекрутът, заповядан още през 1805 г., провеждан опипом в

 

349

 

 

Анадола и пренесен едва през 1806 г. в Румелия, така и не се реализирал. Султанът още веднъж бил принуден да отстъпи пред обединената съпротива срещу османския централизъм.

 

Към средата на септември султанът сменил Кадъ̀ паша с Бекир паша, бивш валия на Босна, който бил отнесъл някои победи над сръбските въстаници. Затуй пък Ибрахим Шкодренски, вече претърпял поражение от страна на сърбите при Алексинац, през октомври напуснал бойното поле и изтеглил албанците си към Шкодра. Така той не само оголил фронта срещу Сърбия, но и Румелия номинално дори се лишила от бейлербей. Властта назначила на мястото му Моралъ̀ Осман паша — с нищо неотличен и неизвестен [154].

 

В крайна сметка последните месеци на 1806 г. донесли за Портата огромни неприятности: разложение на последните остатъци от румелийските войски, което позволило на въстаналите сърби окончателно да превземат Белградската крепост. Напълно се разпаднали и низамските части под ударите на еничари, аяни, кърджалии и население. Изгрявала заплахата от Мустафа Байрактар, който не само наследил владенията и върховенството на Тръстениклиоглу над Североизточна България с Добруджа, но и пристрастията на своя предшественик; „обявявайки се за заклет враг на „низам-и джедид” и възпротивявайки се до крайност на неговото въвеждане” [155]. Продължавали да напират към столицата кърджалиите на Дели Кадри, които волно действували из Източна Тракия, превърната в ничия земя [156].

 

Европейските владения на Селим III през есента на 1806 г. се простирали от Цариград до Силиврия.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

БЕЛЕЖКИ

1. Софроний Врачански. Автобиография и други съчинения. С., 1943, с. 91.

2. Сигн. ф. 139, ед. 51; ф. 139, ед. 1; ф. 141, ед. 44; ф. 140, ед. 100; ф. 143, ед. 13.

3. ЛИП, с. 86.

4. Сигн. ф. 140, ед. 140.

5. Сигн. ОАК 29/25.

6. Сигн. СЗ 7/4.

7. Сигн. ф. 88, ед. 281.

8. ЛИП, с. 87.

9. Пак там, с. 85.

10. Пак там, с. 86.

350

11. Пак там, с. 87, 89.

12. Пак там, с. 92.

13. Пукевиль. Жизнь Али Паша Янинского. Т. 2. М., 1822, 84—85.

14. ЛИП, 88—91.

15. Сигн. ф. 96, сд. 126; ф. 96, ед. 125; ф. 93, ед. 4.

16. Сигн. ф. 141, ед. 2.

17. ЛИП, с. 89.

18. Пак там, 89—90.

19. Горов, Г. Индже войвода, кърджалия и народен закрилник. С., 1941, 37—43.

20. Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на XVIII и началото на XIX в. и създаването на Българската земска войска. С., 1958, 101—102.

21. Горов, Г. Цит. съч., с. 49.

22. Сигн. ф. 140, ед. 51.

23. Сигн. ф. 138, ед. 323.

24. Вж. „Вместо заключение”.

25. Сигн. ф. 93, ед. 4.

26. Сигн. Хасково-кадия. Колекция, 1803.

27. Сигн. ОД 15/5; ОД 1475; ЛИП, с. 91.

28. ЛИП, 93—95.

29. Schlechta-Wsserd, О. Die Revolutionen in Constantinopel in den Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882, 37—38.

30. Пак там, 32—33.

31. ЛИП. с. 89.

32. Пак там, с. 90.

33. Пак там, 91—92.

34. Пак там, 93—94.

35. Пак там.

36. Пак там, с. 94; Juchereau de Saint-Djény. Révolutions de Constantinople en 1807 et 1808, presedée d'observations générales sur l'état actuel de l'Empire. Paris, 1819, p. 25.

37. Пак там.

38. ЛИП, 120—121.

39. Пак там, с. 154.

40. Пак там, с. 89.

41. Пак там, 90—91.

42. Пак там, с. 95.

43. Соф. сиджил № 164, л. 66.

44. Пак там, л. 5а.

45. Пак там, л. 76.

46. Пак там, л. 8а.

47. Пак там.

48. ЛИП, с. 95.

49. Константинов, Д. Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна, 1941, с. 130.

50. Сигн. ф. 138, ед. 115.

51. Константинов, Д. Цит. см.; Арнаудов, M. Из миналото на Котел. — ГСУ ИФФ, кн. XXVII/1, 64—68. Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. C-, 1962, с. 191 (разорението на Жеравна също е

351

датирано неточно — от след 1805 г. — поради погрешното превръщане на датата от Хиджра у Д. Ихчиев върху друг документ по въпроса — ТДДК, с. 66).

52. ЛИП, с. V6.

53. Пак там.

54. Арш, Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX в. М., 1963,217— 222; Сигн. ОАК 210/6; ЛИП, 95—96.

55. ЛИП. с. 95.

56. Сигн. ф. 93, ед. 58.

57. Сигн. СЗ 85/12.

58. Сигн. ф. 91, ед. 90; ф. 144, ед. 55; ф. 91, ед. 91; ф. 93. ед. 210; ф. 144, ед. 56.

59. ЛИП, 91—92.

60. Пак там, 95—96.

61. Софийски сиджил № 164, л. 8а.

62. Пак там, л. 76.

63. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България в края на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — Българо-румънските връзки и отношения през вековете. T. 1. С., 1965, с. 245.

64. ЛИП, с. 87.

65. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., 245—246.

66. Пак там.

67. Пак там, с. 247.

68. ЛИП, 87—88.

69. Uzunčarşılı, I. H. Meşhur Rumeli ayanlarından Tîrsenikli ismail, Yılık oğla Süleyman ağalar ve Alemdar Mustafa paşa. Istanbul, 1942, p. 18.

70. Пак там, с. 19.

71. Пак там.

72. Пак там, 20—21.

73. ЛИП, с. 89.

74. Пак там, с. 90.

75. Сигн. СИ 29/22.

76. Сигн. ОАК 33/15; 37/29.

77. ЛИП, 91—52.

78. Пак там, с. 122.

79. Пак там. с. 153.

80. Теофилоева, М. Бунтът ка Пазван-оглу Видински и неговото значение за българското освободително движение в XIX в. С., 1932, с. 42 и сл.; Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 141 и сл.

81. Според Л. Ранке (История Сербии по сербским источникам. М., 1857, с. 95) Гушанцалията се явил в Белград като помощник на въстаналите сърби. Това твърдение по-късно е опровергано в сръбската литература (Новаковић, Ст. Вскрс државе српске. Београд, 1917, 25—29; Пржић, И. Спољашња политика Србије 1809—1824. Београд, 1939, с. 14).

82. Според превода у Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 142.

83. Цит. съч., с. 151.

84. Пак там.

85. Пак там.

86. Цит. съч., 148—153.

87. НДПСВ, с. 40.

88. Пак там, 40—42.

89. Пак там, 42—44.

90. Пак там, 44—45.

352

91. Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951, с. 35; Димитров, Стр., Кр. Манчев. История на българския народ. Т. 1. С., 224—225.

92. НДПСВ, с. 25 и сл.; Конобеев, В. Д. За класовото съдържание и идеологията на Паисий Хилендарски. — В: Българско националноосвободително движение. С., с. 90. Въпросът за тази българска делегация и дейността ѝ стои извън рамките на изследването, бидейки част от проблема за освободителното движение на българите, а не на анархията.

93. Mériage, с. 200; Софроний Врачански. Автобиография, 114—115; ПДПСВ, с. 23.

94. Според превода у Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 152.

95. Пак там, с. 151.

96. НДПСВ, с. 24.

97. ЛИП, с. 98.

98. Пак там, с. 100.

99. Пак там.

100. Пак там.

101. Пак там, с. 101; срв. НДПСВ, с. 24.

102. Атанасов, Щ. За характера..., с. 142 и сл.

103. ЛИП, с. 97.

104. Пак там.

105. Софийски сиджил № 164, л. 14а.

106. ТДДК, с. 58.

107. Сигн. ф. 140, ед. 87; ф. 141, ед. 74.

108. ЛИП, 97—98; Schlechta-Wsserd, О. v. Цит. съч., с. 52.

109. Сигн. ОАК 84/3.

110. Пак там.

111. ЛИП, 98—99.

112. Софийски сиджил № 27, л. 3а, 3б.

113. ЛИП, с. 99.

114. Обединени под Сигн. ОАК 85/25.

115. ЛИП, с. 99, 124, 156.

116. Пак там, с. 100.

117. Сигн. ф. 88, ед. 727.

118. ЛИП, с. 124.

119. Сигн. ф. 88, ед. 725.

120. Вж. по този въпрос Mouravieff, В. L'alliance russo—turque au milieu des guerres napoléoniennes. Neuchatel, 1954.

121. Zinkeisen, J. W. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europe. T. 7. Gotha, 1863, 389—391.

122. Uzunčarşılı, I. H. Цит. съч., 17—18.

123. Пак там, док. I от приложението.

124. Пак там, с. 18.

125. Сигн. ОАК, 91/78.

126. Uzunčarşılı, I. H. Цит. съч., 22—23.

127. Пак там, 23—24.

128. Пак там, 24—25.

129. Пак там, с. 23.

130. Пак там.

131. ЛИП, с. 100.

132. Йорданов, Св. Кърджалии в Знеполе. Трънски край. С., 1940, с. 107.

133. Пак там, 107—111, 211. Според Иречек, К. (Княжество България. Т. 2. Пловдив, 1899, с. 515) това нападение извършил синът на Кара Фейзи — Али бей.

353

134. Василиев, Ас. Ктиторски портрети. С., 1960, с. 213.

135. ЛИП, 100—101.

136. Пак там, с. 101.

137. Софийски сиджил № 27, л. 5б.

138. Пак там, л. 5а.

139. ЛИП, 101—102.

140. Пак там, с. 101.

141. Пак там, с. 102, 124.

142. Lavallée, Th. Histoire de l'Empire Ottoman. Paris, 1885, p. 440; ЛИП, с. 102; Juchereau de Saint-Dény. Цит. съч., с. 27.

143. Juchereau de Suint-Dény. Цит. съч., 28—29.

144. ЛИП, с. 103.

145. Пак там, с. 101.

146. Tarih i Cevdet, т. VII, с. 93.

147. ЛИП, с. 104.

148. Uzunčarşılı, I. H. Цит. съч., 28—30; Miller, A. F. Mustapha pacha Bairak, Bucurest, 1973, p. 128.

149. ЛИП, с. 104.

150. Uzunčarşılı, I. H. Цит. съч., с. 29.

151. Сигн. ОД 18/9.

152. Juchereau de Saint-Dèny. Цит. съч., 32—34.

153. ЛИП, с. 126.

154. Пак там, 104—105.

155. Пак там, с. 104.

156. Пак там, 105—106.