Сегашното и недaвното минало на град Велес
В. Кънчов
 

I. ЕСТЕСТВЕН ПРЕГЛЕД

3. Икономическо положение на населението

Занаятите и търговията в града Велес преди втората половина на настоящото столетие. — Земледелието и главните земледелчески продукти, които се добиват във Велешко. — Скотовъдство. — Чифлици. — Даждията едно време и сега. — Спахиите. — Лихварите. Разбойничеството. — Рушветчилъкът.


Велес е бил напред един от най-силните търговски градове в Македония. Неговите търговци са били известни по цялата страна. Велешкият пазар е бил известен далеч зад пределите на Македония. Днес този град е в най-жалко състояние и при това няма още пълни две десетилетия, кога Велес е бил на висотата на своето положение. При падането на Велес ние ще покажем най-блестящ пример как неумението на едно правителство е в състояние да съсипе, да унищожи до конец благосъстоянието на своите поданици.

Три главни занаята са повдигали Велес: работенето на сахтияни, търговията и лозарството.

Във Велес от дални времена са работили сахтияни, и то именно жълтите сахтияни от кози кожи са били първокачествени. На година във Велес са изработвали до 400 хиляди кожи. Руй (смрадлика) за работенето на тези кожи се е докарвало от Дяково, Призрен, а по някои пъти даже от Плевенско.


197

Една четвърт от населението се е занимавало с това занаятие. Кози са се клали в града само за кожите и месото е било съвършено евтино, тъй щото и най-бедните са могли да се хранят добре. Обаче в това време бедни във Велес не е имало.

Велешките търговци са купували сахтиян и са го карали в Пеща, дето е бил главният пазар на тая стока. Същевременно велешките търговци са купували бял сахтиян от Дяково, Призрен и Ипек, дето той най-хубав се е изработвал, и са го карали във Виена.

Когато са излизали стоките из града и когато са се връщали търговците от сполучливата продажба, е било настоящо празненство в града.

Когато подир пътуването на Хан са почнали да се пръскат слухове за градене на железен път по долината на р. Вардар, търговците са се радвали, че търговията им при евтиния и сигурния пренос с парните кола ще процъфти още повече. Тези благи сънища обаче не се осъществиха.

Хитрите австрийски държавни мъже се готвили да унищожат търговията на Балканския полуостров, а не да я съживят. Тяхната цел била ясна като бял ден. Те искали да се съградят железни линии през Турция и Сърбия, за да завладеят икономически тая богата страна. Недалновидните цариградски дипломати усърдно помагали на Австрия. Преди още да били направени железните линии през полуострова, произведенията, които влизали от него в Австрия, били сбложени с тежки мита, а Австрия осигурила за себе си внасянето на стоки в полуострова с нищожни мита. Велешани скоро почувствували недобрите намерения на австрийските дипломати. На един път Австрия обложила сахтияните с едно мито 30%. Турското правителство побързало да помогне па Австрия да се разруши тази богата индустрия в държавата му. То наложило от своя страна 12% мито за изнасяне кожите навън. Сърбите наложили 6% за право на пренос през Сърбия и от един път търговците трябвало да платят 48% мито на кожите, за да ги изнесат на пазарите в Австрия. Това било невъзможно. Няколко къщи, които имали голямо количество готови кожи, се опропастили; заведенията, в които преди малко царувала деятелна работа,


198

за една година опустели; занаятчиите посърнали; стотини семейства останали моментално без хляб. Това повлияло и на скотовъдците, защото козите и овците уевтинели; забележило се в едно късо време общ упадък във Велес и в околността му. По такъв също начин се е опропастила търговията с кожи и в Призрен, Ипек и други места по полуострова, дето тя е цъфтяла.

Остана на Велес търговията с храни и лозарство. Търговията с храни особено се повдигнала в тоя град във време на Севастополската война, когато храните по цяла Европа бяха оскъпнели. Тогава са почнали велешани да изкарват житата със салове по Вардар. Кога точно се е наченало това изкарване със салове, не е известно. Прекарването станало по-евтино; храна се докарвало от Скопско, откъде Паланка, откъде Щипско във Велес и оттам се пренасяли в Солун. Но и за тази търговия настанали тежки времена. Евтините жита от Индия и Америка свалиха цените на житата от Балканския полуостров, а подобрение било в обработването, било в пренасянето не станало. Данъците почнаха да се увеличават, а населението да осиромашава. Желязната линия не повдигна търговията с житата, понеже превозът на нашите сурови произведения с Хиршовите железници е много скъп. А Велес частно за себе си подир отварянето на железниците съвсем изгуби, защото пренасяне на жита със салове престана и се отвориха много станции, отдето населението от разни места си изкарва своите продукти.

Остана лозарството. Велес има грамадно количество лозя. Виното от тия лозя обаче е доста слабо; то във Велес изключително служи за правене на ракия. Тази ракия се разнасяше по цяла северна, западна и източна Македония, но най-повече се е продавала в Кюстендилско, Дупнишко и Софийско. Според австрийски пътешественик Хан [1], когато той е пътувал по тия места, във Велес е имало около 1200 дюлума лозя. Градът произвеждал до 6000 товара ракия (1 товар 70 оки). Един товар е струвал около 160—200 гроша. Така щото градът е получавал около един милион гроша от ракия.
 

1. J. G. v. Hahn, op. cit., S. 170.


199

Подир Руско-турската война и на тази търговия се нанесе жесток удар. Онези места, които най-много купуваха ракия от Велес, се отделиха от турската империя и на ракията се наложи гранично мито, което тя не може да пренесе; а освен това нахлуването на европейските шпиртове окончателно унищожи това производство. И сега се обработва ракия във Велес, но в много по-малко количество. По-голямата част от лозята са запустели.

И тъй едно по едно се унищожиха трите главни занятия, с които населението се поминуваше, и то скоро осиромаша. Селата тоже осиромашаха и днес положението на населението във Велес и казата е плачевно. Навсякъде царува отчаяна сиромашия. Градът изглежда като запустял, селата тоже. Тук-таме са се повдигнали някои отделни личности, които благодарение на лихварството и на спаихчилъка, едничките доходни занятия, са станали големи богаташи, а близо до тях цяла маса население с най-големи мъки и трудове едвам може да намери ръжен хляб, за да утоли глада си.

Днес за днес главният поминък на населението във Велес и казата му остава земледелието. Понеже велешани имат твърде малко земя за работа, то те пак гледат на своите лозя и се мъчат с тях, както могат, за да изкарат поминъка си. Те пак биха могли с ракията да поминуват, ако не беше европейският шпирт, който, като се докарва евтино от Австрия, принуди гражданите да продават ракията си със съвсем долна цена. Няколко богати къщи донесоха големи европейски казани и като варят голямо количество ракия, мешат я с шпирт; на две части разреден шпирт турят една част ракия и я продават с долна цена, която на сиромашките винари никак не иде на сметка. Освен това тези богаташи са свързали майсторски селяните, които купуват ракия, понеже всичките тези селяни имат да им дават пари и са длъжни, щат не щат, от своите заимодавци да купуват.

В най-ново време почна да се работи мак във Велешката каза. Понеже афионът намира добра цена и земята във Велешко се оказа превъзходна за мака, то и велешани почнаха да работят това растение. Ако имаше малко повече земя, градът би се поправил от страшния упадък.


200

Друг един клон от земледелието, с който се занимават много къщи, е градинарството. В малката котловина на север от Велес и около Вардар, на юг от града, на голямо разстояние се простират градини, в които се произвежда лук, чесън, пипер, любеници, дини и други градински произведения, които се разнасят надалеч по околните места. Особено за забележване са велешките любеници, които се славят по своя хубав вкус. И наистина те струват похвала. Такива любеници рядко се намират по нашите места. Те са от средна големина, съвършено валчести, с тънки кори и ситни семки, които са твърде малко в любеницата.

От занаятите в града се е запазило по-добре грънчарството. Велес и Ресен са двата града в Македония, дето грънчарите са направили някои успехи. Тук се работят от най-добро качество всичките домашни глинени съдене, които нашето население употребява. Грънчарите имат доста хубава пръст, която добре се изпича. Негледжосаните велешки стомни държат лете добре студена вода, защото са много шупливи и става през стените бързо изпаряване. Около 40 къщи се поминуват с този занаят.

Една голяма част от гражданите се поминават с дребна търговийка и с други домашни занаяти. От турското население една малка част са богати чифликчии, т. е. притежатели на чифлици, които се обработват от селяните. Останалите търсят прехраната си или от чиновничеството, или от някои занаяти, напр. налбатство, кафеджийство и пр. Власите обикновено се занимават с търговия.

В града се отгледват по-малко кожурци. Тук те могат да станат много добри, но понеже няма черничеви градини, не се развъждат много. По-напред не са имали жителите нужда да садят такива дървета, а сега още им е жал да изкоренят лозята си и да ги преобърнат на черничеви градини. Аз вяровам, че този занаят във Велес би имал голям успех. Някои места от Южна Македония, каквато е напр. Гевгелий, живеят изключително от развъждане на кожурните.

Във Велес и до днес още става панаир. Начева се в първия понеделник подир Гергьовден и трае 15 деня. Той обаче е изгубил предното си значение. Било е време, когато на панаира


201

улиците във Велес са били непроходими от грамадно множество народ. Сега дохаждат само селяни от най-ближните села и на панаира се продава изключително жива стока: овци, кози, коне и волове. Цената на стоката е ниска, защото обикновено всякога има повече продавачи, нежели купувачи.

На селското население главният поминък е земледелието. Във Велешката каза се ражда най-много ечмен, жито, ръж и мак. Второ място държат овесът, кукурузът, памукът, оризът, сусамът, просото, уровът, лещата, бобът и сланутокът (нахут).

Ечменът се работи най-много от всичките храни. Той, освен че се продава твърде много за износ, но същевременно служи като главна храна на населението. Обикновено селският хляб се прави от 3 или 4 части ечемено брашно и една част ръжено брашно. Работи се най-много четвероредният и шесторедният ечемен.

Пшеница се работи по селата изключително за продаване. Бива три вида: твърда цървенка, която се продава най-скъпо, отива в Солун за правене на по-добро качество брашно; стара бяла, то е мекото брашнено жито, дава по-бяло брашно от първото, но не е толкоз вкусно и само от него не става добър хляб; осатка, то е меко жито с дълги осили, което се продава главно за велешките фурни и за градското население.

Ръж (ърж) държи трето място, изнася се твърде малко навън, а повечето служи за храна на населението. Тя става навсякъде по казата.

Овесът се работи малко, и то по високите планински места. Малко се изкарва навън, служи за храна на добитъка. В гладни години и селското население се храни с овесен хляб. Кукуруз се сее по долините на реките в твърде малко количество, служи за храна на населението. Просо се тоже съвсем малко работи. Слануток се е работил по-напред доста много и се е изкарвал навън, сега се работи твърде малко, колкото за в къщи. Велешани го много обичат и го поднасят всеки път на своите гссти заедно с хубавата препечена ракия.

Ориз става по долините на реките Бабуна и Тополка. Главните места, дето го произвеждат, са селата: Бабуна, Теово,


202

Богомила, Раоов дол, Горно и Долно Оризари и Мартолци. Този ориз е много по-добър от индийския, лесно се вари, има сладък вкус, но отстъпва на кочанския, който се слави като най-добрия ориз в Македония, особено за правене на пилаф. Оризът от велешките села се продава във Велес и Солун.

Уров (бурчак — Vicia setiva) се работи по-малко количество навсякъде по селата. Това е едно растение, което принадлежи към бобовите, дава малки зърна, които служат като прекрасна храна за едрия добитък. Работи се не само във Велешко, но и в цяла Македония в малко количество.

Сусам се сееше в много голямо количество навсякъде по Македония, тъй също и във Велешката каза. Сега обработването му е много отпаднало, защото маковото семе силно му конкурира. Макар че сусамът дава по-хубаво масло, нежели макът, но за то сусамовото масло излиза много по-скъпо. Сега във Велешко сусам се работи изключително в селата от Клепа.

Боб и леща се работят малко, колкото за местно употребление.

Памукът става по долината на Вардар и по всичките по-ниски места на казата, но не от добро качество, затова се работи малко и служи на селянките, за да приготовляват от него платове за в къщи.

Спахилъкът на сичките тези произведения струва средно число около 2500 турски лири. Предполага се, че получените десятъци могат да се продадат за около 3000 лири турски. Оттук приблизително може да се пресметне колко храна дава казата. Едно на друго храните могат да се продадат по 80 гроша стотях; според тая сметка, за да се земат 3000 лири, трябва да се събере близо 408 000 ока десятъци. Според по-новите закони спахиите зимат 11 1/2 на стотях; тогаз горното количество трябва да се земе до 3 300 000 оки храна. Според определението на вещи хора всичкото това количество е разделено на 10 части: 4 падат на ечменя, 2 1/2 на пшеницата, 1 1/2 на ръжта и останалите 2 части на всичките остали храни. Ако се приеме това определение за приблизително вярно, Велешката каза произвожда годишно 1 320 000 оки ечмен, 825 000 оки жито, 495 000 ръж и 66 000 оки овес, кукуруз, памук, ориз, сусам и пр.


203

Макът днес за днес е най-важното растение за земледелците във Велешко. Той е почнал да се обработва в най-ново време. Тука е преминало неговото обработване от Щипско, дето още преди 20 години той е почнал да се култивира. Населението е забележило, че макът става добър на земята, а същевременно търговци за опиума се появявали все повече и повече и цената била всякога добра. Това подбудило населението подир войната да се завземе още по-енергично за тази работа и успехите в късо време са прекрасни. Днес със сигурност можем да кажем, че обработването на мака е главното средство за поддържане на осиромашалото население. И ако селянинът не е подложен на един систематически грабеж, той би могъл при своя икономически живот да излезе от това мизерно положение, в което днес за днес се намира.

През 1889 г. във Велешката каза е получен около 8000 ока опиум, а за 1890 г. това количество се е увеличило до 13 500 ока. И всичкият получен продукт е продаден току-що свален от растението. Понеже приблизително един дюлум земя дава до 2 оки афион (ако тя е средна и плодородието е средно), то излиза, че във Велешко до 6750 дюлума земя се обработва с мака.

Миналата година опиумът се е продавал до 165 гроша златни, тази година е достигнал до 2 лири за оката, така щото казата  е получила 27 000 лири. Но това не е единственият приход от маковото растение; то дава още и семе, от което се получава масло. От един дюлум се добива до 50 оки семе, което се продава 70 пари до 2 гроша оката. Според това казата дава около 338 000 оки семе, което се продава за 5900 лири. Всичкият приход от маковото растение се възкачва на 32 900 лири, или 740 250 лева.

Ако поне 1/3 от тоя доход оставате в ръцете на бедните селяни, те не биха яли цялата година ечеменен хляб!

Десятъкът на опиума се продава отделно от десятъците на храните, затова той не влиза в сметка на числата, които споменахме по-преди относително храните.

Скотовъдството в тези места е съвсем слабо. Грабежите не са оставили този клон за поминъка да се развие, а, напротив, са го унищожили и колкото е съществувал в по-предните времена. Даже мохамеданите не смеят да държат големи стада


204

добитък. По тази причина пасбищата съвсем са унищожени по тия места. Ливади има твърде малко. Едър добитък се отгледва, колкото за работа, и то изключително волове. Коне няма, освен по няколко в някои бейски чифлици. Кози и овци се развъждат в малко количество навсякъде. Твърде редки са случаите, дето една къща притежава 70—80 брави; обикновено се срещат по 10—15—20 брави в по-заможните семейства,. бедните по 5—10, а много къщи нямат никак. Овците се гледат главно за вълната, от която селянките приготовляват шаяци за дрехи. Навън не излиза нито вълна, нито шаяци, нито пък сирене и масло.

Гори в казата са останали съвършено малко. Едновремешните пространни лесове отдавна са унищожени. Само в полите на Бабуна са останали неголеми пространства лесове, но никъде няма развита някаква горска индустрия. Дърва за града се докарват от Скопско. Селяните срещат голяма нужда за топливо. На много места сушат лайната от говедата и ги употребляват за огън. Местността можем без стеснение да я наречем безлесна.

Лозя има в твърде малко количество по някои села.

Кожурци се отглеждат тоже твърде рядко по някои места, и то в съвсем ограничено количество.

Това е сичкото, което можем да кажем относително производителността на казата.

Ужасно лошаво е положението на селянина в тия места. Ала и на жителите в града не е по-добре — 3/4 от тях тоже са крайно сиромаси. Работи злочестният земледелец от тъмнина до тъмнина, бие си главата цяла година и в резултат на всичко това той едвам има черен корав хляб за децата си и постоянно е потънал в неизплатими дългове.

Къщите на населението са бедни колибки; повечето се състият само от една стая — и за спане, и за работа, и за зиме, и за лете. Рядко се вижда по някоя по-големичка къщичка. Покъщнина — най-примитивна и лишения от най-необходимите неща се срещат на всяка крачка. Особено грозен изглед имат чифлиците. Виждате една ниска, вехта, полусъборена дълга барака, разделена на малки килийки и във всяка такава


205

килийка живее цяло семейство. Облеклото е одрано, вехто и децата ходят полуголи. Месо и блажнина виждат сиромашиите работници само на най-големите празници. През останалото иреме храната се състои от ръжен хляб, сол, пипер, по някой път боб и през лятото по някое зеленило.

Главните причини на тази сиромашия са: чифлиците, тежките данъци, спахиите, лихварите и разбойниците.

Чифлици. От всичко българско население по селата 1/6 е без земя (около 600 къщи), и е принудено да работи чужди земи, за да се прехранва. Тези селски къщи, които живеят на чужда земя, се наричат чифлици. Мохамедански села няма чифлици. Отначало господари на чифлиците са били изключително мохамедани, но в настоящото столетие много чифлици са преминали в християнски ръце. Почти всичките села в долините на реките и по полетата са били чифлици. От втората четвъртина на сегашното столетие са почнали селата да се откупуват и до последната Руско-турска война 5/6 от населението се е било вече откупило. Оттогаз насам твърде малко къщи са се избавили от поземелното робство.

Селяните, които живеят на чифлици, нямат никакъв недвижим имот. Къщите, лозята, градините, нивите — сичко е на господаря. Той дава и семето, по някои места той дава и желязо за земледелческите оръдия. От селянина е трудът и работният добитък. Господарят е нравствено задължен в случай на нужда да дава на своите селяни пари взаем без лихва. Обаче понастоящем малцина са тия господари, що изпълняват това важно условие. Когато храната се прибере от полето, съвсем очистена, изважда се от това, що се пада на пъдаря и на спахията, и останалото се дели на две равни части, едната взема господарят, на земята, другата работникът. Семето не се вади от общия куп, както това се прави по Солунското поле. Тъй става с житото, ечменя, ориза, ръжта, просото, кукуруза, сусама, овеса, боба и лещата. Сламата остава на селянина. Уровът се работи само толкова, колкото е нужен за работните добичета, и той всичкият остава на работника. Ако се работи повече, трябва да се дели. Същото е и с памука. Селяните имат право да работят по толкози, колкото им трябва за в къщи, и тогаз господарят няма


206

право да взима от него дял. Бостаните и овощията, ако са в ограничено количество, остават също за селяните. Опиумът тоже се дели наполовина, но господарят дава половината работници при събирането му от стърковете.

Лозята ги сади чифликчията и ги обработва 5 години наред. До това време що се роди, дели се наполовина. Подир петата година те се делят на две части и едната остава пълно притежание на селянина, другата работи господарят за своя сметка.

Господарят има пълна свобода да прогони чифчиите от земята си всякоя есен, щом се приберат и разделят продуктите. И чифчията има също тъй право в това време да напусне чифлика, щом като пожелае и няма дълг на господаря, което в редки случаи бива. При тия условия, ако господарят е добър и не злоупотреблява с чифликчиите си, а ги защищава от разни злоупотребления, то селяните могат до една степен добре да живеят. Но такива случаи са редки засега. Господарите обикновено се мъчат да експлоатират селяните по разни начини. Принуждават ги да им дават лихва за дълговете, съгласяват се със спахиите да грабят селяните. Принуждават ги да купуват нужни неща за в къщи от техните дюкяни (ако ги имат) с прескъпи цени, понеже е на вересия. Ограничават им правото за сеене на памук, уров, бостан и пр.

Данъците. Днес за днес данъците са много тежки за населението. Властите от година на година увеличават данъците, без да гледат, че населението осиромашава. Едно време даждията са били много леки. Прямите даждия са били само вергията, арачът, бегликът и десятъкът. Вергия са плащали само ония мъже, които са били възрастни и са могли да работят. Старците и децата са били избавени от това даждие. Сиромасите са плащали 8 гроша на капа (на човек), средна ръка човеци до 15 гроша, а богатите до 20 гроша годишно.

Арачът, който и днес се плаща под друго име, в предните години е бил много лек. През март са се събирали на едно определено място сичките млади момци, за да се определи кому ще се реже арач. Това определяване е ставало по един доста оригинален начин. С една врьв се обиколи вратът на момъка н се забележи докъде е стигнала обиколката. Дават му после да


207

захапе края на връвта и мястото доде е забележено, той ги държи яко в зъбите си. Връвта остава превита на две. Този, който мери, хваща превитата връв и я разгръща, пак се мъчи да я прекара през главата на момъка; ако мине, казват «сиджима му мина» и той плаща арач. Плащало се е обикновено 10 гроша на глава, а после 15 гроша. Който плащал 20 години наред, освобождавал се от този данък.

Беглик се е взимало в натура на 10 овци или кози по една. На другите животни не се е зимало нищо.

Спахиите са зимали на 10 части от земните произведения една част.

Други даждия не е имало.

Такъв порядък е било почти до Кримската война. Оттогаз насам постоянно се увеличават съществующите даждия, измислюват се нови под разни и разнообразни имена и сиромашията взима ужасяющи размери.

Тук излагаме прямите даждия, на които е подложено понастоящем населението.
 

1. Емляк. Това е даждие на недвижимите имущества: на къщята, зданията около къщята, дворовете, градините, лозята и нивята. Оценяват се всичките тия имущества и се налага данък на определената им стойност. На къщята с дворовете и постройките в тях, ако не струват повече от 20 000 гроша, плаща се годишен данък 5% от стойността им. Ако ли са оценени по-скъпо от 20 000, плаща се 8%. Емлякъг на лозята и нивите е 4%.

2. На дюкяните се плаща особено даждие, наречено «Иджар». Иджарът е 8% от стойността на дюкяна.

3. Низами. Това е едновремешният арач. Това даждие се плаща само от мъжкото население на християните. Сега се плаща по 40 гроша на всякоя мъжка душа. Никакво изключение не се прави. Щом се роди мъжко дете, баща му почва да плаща за него низамие. Нито старци, нито болни — никой християнин не се освобождава от низамието. Тоя е един от най-тежките данъци за бедното население. Ако един сиромах човек има 5 мъжки деца, той е длъжен да дава 240 гроша низамие. А това е една голяма сума за нашите места. Низамието се на-


208
лага на махали и на села. В едно село има напр. 800 мъжки деца, правителството ще иска от него 32 000 гроша низамие, а на населението се оставя само да разхвърга даждието по къщята, както намери за добре. В някои места изхвъргат старците и децата и делят сумата, която има да се плаща, само между ония, що могат да работят, и при това се пък стремят да поставят повечко на по-богатите. На други места изхвъргат най-бедните и целият данък се разделя между останалите. Но понеже разхвърлянето на даждието е повечето пъти в ръцете на по-богатите, то они всякога умеят да защитят интересите си, така щото за справедливо пропорционално разхвърляне на низамието не може и да се мисли.

4. Тиджарет. Данък на приходите. Той се налага от централното правителство на вилаетите. Вилаетските мезличи го разделят между казите, а оттам се разделя между селата и махалите. В града Велес най-бедните къщи плащат от 25 до 75 гроша годишно; средна ръка човеци плащат от 75 до 150 гроша, на богатите — от 150 до 350 гроша. Страшни несправедливости се срещат при разпределяването на това даждие. Те са още по-големи от ония, що се практикуват при низамието, защото там има поне една мярка, която не може да се надмине, а тук всичко зависи от произвола на градските влиятелни къщи. Градовете всякога се стремят да свалят тежестта на селата. Турските бегове се стремят колкото е възможно да облекчат турските махали и села. Коджабашиите в селата от своя страна в съюз с по-влиятелните селяни трупат това даждие на безгласните сиромаси. И така срещат се ужасяющи несъразмерности. Напр. един бег, който има 2 села със 150 къщя чифлици, плаща 200 гроша тиджарет, а един селянин с десетина погона ниви и един чифт волове плаща 250 гроша!

5. Иол-параси. Пътна повинност 16 гроша на къща.

6. Моариф параси. Даждие за поддържане на училищата. По 2 пари на всякой грош от всичкото даждие на домакина. И при това още не е бивало пример, дето правителството да помогне на някое българско училище поне с 5 лири.

7. Беглик. На овците и козите се зима по 6 гроша на всякоя глава, а на свинете по 3 гроша.



209

8. Десятък. Той е най-тежкият данък за населението, защото най-големите несправедливости се практикуват при неговото събиране. По-долу ние ще поговорим на отделно за десятъка. Според законите на държавата населението трябва да дава 11 1/2 % от всичките продукти, които се получават от земята.


Освен тия редовни даждия има и други, напр. даждие за позволение на женитба 16 гроша; за рождение на дете 2 гроша. Даждие на пъдарина, който пази селото; той зима годишна заплата освен това на чифт волове от 2 до 4 шиника жито, на някои места повече.

Много често на населението се трупат съвсем произволни тягости, напр. принуждава се да работи безплатно, както това беше при постройката на велешките казарми, които съвсем без пари се направиха от бедното население.

Днес за днес най-съсипателни неща за населението във Велешко са: десятъците, лихварството, разбойничеството и развратното чиновничество. Ние ще кажем няколко думи за тия съсипии на народа, които не са само във Велешко, а са болест за цяла Македония.

Десятъците. Системата на събирането на десятъците в Турция днес е такава, каквато беше преди 20 години. Всякое село се продава на търг и тоя, който го земе, сам със своя чиновник събира десятъка от населението. Купувачът, обикновено наричан спахия, употребява всевъзможни мерки, за да изтръгне колкото се може повече от населението.

Спахиите навсякъде систематически грабят населението, но в някои места тоя грабеж достига до ужасни размери. Няма друга неволя, от която повече да се оплакват велешките селяни, колкото от грабежите на спахиите.

Във Велес се е образувала една компания от турски бегове и първенци, които държат десятъците на цялата каза в ръцете си. Християни не смеят да купуват десятъци. На тази компания помага с пари един погърчен влах Захо, който е представител във Велес на най-богатата къща в Македония — на солунския евреин Саул. Когато дойде време да се продават десятъците, казаните бегове се съгласяват помежду си да не се борят за селата, ами доброволно да си ги разделят и да не наддават. За да


210

бъде работата по-гладка, дава се някоя и друга лира на каймакамина и сичко е свършено. Спахилъците се купуват от правителството със съвсем долна цена. Ако бяха се задоволили само с това, а не грабеха населението, то би било добре. Но работата не излиза тъй. Те грабят хазната, грабят и селяните. Спахията сам никога не смее да пътува. Той отива в село със 7—8 души въоръжени арнаути. Установява се в къщата на коджабашията и селото е длъжно да го храни заедно с тайфата му, додето стоят там. Злочестите селяни, които не са се облажили цяла година, сега колят кокошки за спахията и свитата му, правят им баници и пр. За това не се плаща нищо.

Почне се писането на снопите на нивята. Спахията е чакал, докато време за вършитба е минало, и селяните почнат да се пържат в кожата си, едно от страх да не би лошаво време да им съсипе храната на полето, друго, защото няма що да ядат. Те с голямо нетърпение чакат тоя честит ден, кога писането ще се начене. Той дохажда и наместо радост — плач. Спахията отива на снопето и пише: «У Стоян Цоло 5000 снопе.» «Няма, ага, вика злочестият селянин, повече от 3000 снопове няма!» «Има, гяур, ти мене кьорав ли ще правиш, 15 години аз съм спахия!» «Да ги преброим, ага, верувай бога, 3000 снопе са!» Но напразно. Спахията е неумолим, а селският мухтарин си мълчи. Селянинът плаче, скубе си косите — безсърдечните грабители се подсмивай под мустак и си заминуват. 575 снопа трябва селянинът да отдели за спахията, защото той зима на 100-те 11 1/2, и тъй 1/5 от труда го взима спахията. Това се повтаря на втората нива, на третата и пр. Избавени остават само мухтари и още 3—4 къщи, които могат да мътят водата. В селото е плач и олелия. Чорбаджиите остават доволни, че тяхната кожа останала здрава.

Още по-лошаво е, кога се пишат овощията, бостаните и лозята. Спахиите за тях не взимат в натура десятъците, а в пари. И се ухитряват понякога да зимат на стотях 90. Спахията записва в село колко оки плодове има селянинът, колко грозде ще набере и колко любеници и дини, разбира се, че по същата система, както видяхме, че се прави със записване на снопите, даже тук е още по-лошаво, защото снопето в краен случай при силен


211

натиск от страна на селяните може да се преброи, тъй също и кукурузът и бобът, а плодовете, които се берат не на един път, не могат да се измерят. Подир свършване на записването в града се оценяват плодовете, бостаните и гроздето, за да се определи колко пари ще търси спахията. Оценяването става в мезлича, но членове на мезлича са самите спахии или техните ортаци, а каймакаминьт е подпълно в техните ръце, защото инак той не може да живее. Оценяването бива сякога високо. Да земем за пример тази година. Гроздето се е продавало от 25—30 гроша стотях оки. Аз имам на ръцете си потърсающ пример от такова грабителство. Един селянин в село П. е набрал 1500 оки грозде и го е продал по 25% стотях оки, зел 575 гроша. Спахията му е написал 2000 оки, десятък се пада 230 оки, по 45 гроша стотях, десятък е платил 103 1/2 гроша — нещо по-малко от 1/5 част. А това е най-обикновеното нещо. Селянинът се радва, че му не е вземено половината. Срещат се куриозни случаи. Един селянин от Башино село трябвало да плати 90 гроша десятък на круши, когато той ги продал за 100 гроша и доставил за това документи на мезлича. Спахията заседавал в мезлича и преспокойно отговорил, че това нещо не се върши само в тяхното село.

Притурете при това, че селянинът е чифликчия, 1/2 от храната я зима господарят, от останалото 1/5 зима спахията, от останалото зима пъдарят. Ядат в къщата му хората на спахиите и представете си що остава на злочестия роб!

Лихварите не са по-долни от спахиите, а лихварството цъфти не само във Велешко, но и по цяла Македония и то е най-приходното занятие, защото лихвите са такива тука, каквито нигде по света не могат да бъдат.

В селата пари рядко се дават по-долу от 20%, а обикновената лихва е повече от 25%. Напр. пролет отиват селяните по чужбина на работа и обикновено зимат пари с лихва, за да си платят данъците и да получат пашапорти. Практиката е установила една норма в тоя случай. Лихварят дава 3 лири с условие кога се върне работника на есен да му даде 4 лири. И тъй за б месеца време на три се зима едно. Лихвата не е ни повече, ни по-малко от 66% за година. А бивали са случаи за две лири да се зимат три, което прави на стотях сто! Едно село е поискало да


212

се откупи от бега, на когото е било чифликът, то платило 500 лири и останало длъжно 100 лири и тези стотях останали с лихва. В три години селяните са дали 110 лири и бегът ги изкарва сега длъжни пак 100 лири. Лихварството е ужасен бич на населението. Тези, които във Велес се занимават с тоя занаят, са достигнали до големи богатство Освен това те държат в повинност всичкото население. Даже във Велес половината от населението е длъжно на няколко богаташи, а има села, които са се заробили окончателно в едно късо време.

Най-после на всичко това отгоре турнете едно неизкоренено разбойничество, което от войната насам постоянно съществува и държи населението всякога в опасност. През 1882—3—4—5 г. то беше така усилено, щото не смееше човек да излезе от дома си. Всичките по-богати селяни бяха разорени. Спасиха се само тези, които успяха да избягат по-навреме в града с домочадията си. Цели села бяха окончателно разорени, напр. село Папратища, бе опленено до трън. Разбойниците изнесоха на селяните всичко из къщята, избиха сума човеци от тях и цяло село побягна във Велес. Но властите забраниха на папратищани да живеят във Велес и част от тях се принуди да се върне назад, друга част остана по някои села наблизо до Велес. Когато по българските села нямаше вече що да се граби, тогава разбойниците се обърнаха към турските и те бяха изложени на същите опустошения. Мерките, които Рифат паша взе в Битолския вилает против разбойниците, подействуваха и във Велешко до една степен. Намали се твърде много грабежът, но той далеч още не е изчезнал! Постоянно има по две-три малки чети, които ходят от село на село по грабеж. Полицията не ги гони, защото в много случаи се оказва, че властите са ортаци на разбойниците, а в други случаи полицейските се боят от разбойниците. На властите трябва да се отдаде една малка заслуга, дето не наказваха някои селяни, които бяха честити да унищожат две-три шайки разбойници, макар че ги даваха на някои места под съд.

С увеличаването на бедността увеличаваше се всякоя година и излизането на населението по чужбина на работа. Велешани направо се изселваха в България, а селяните, които са по-силно привързани за бащините си огнища, отиват само лете


213

на работа и есени обикновено се връщат дома си. Болшинството отиват в България, една част в Румъния и Сърбия и твърде малко остават в Солун. Главното им занятие по вън е тухларството. Изтеклата 1890 г. през лятото са земали 3800 души пашапорти във Велес за чужбина. Понеже тези работници са изключително българи, то излиза, че приблизителност сякоя къща по селата по един работник отива на чужбина. Само най-голямата неволя кара това население да се скита вън от бащиното си огнище, по цели недели няма и да живее по-лошаво от животните, като се храни само доколкото е нужно душа да се крепи!

Турското правителство би могло твърде много да улекчи положението на селяните, ако един път за всякога се оценяха десятъците за всякое село, като се земе пред вид средното число от това, що са давали десятъците на царщината няколко години наред, и се наложи този данък на селата като поземелен данък, пак да оставят на селяните пълно право да го разхвърлят помежду си, както намерят за най-сгодно. Друга система не е възможно в Турция. Преди няколко години турското правителство се опита да събере десятъците направо чрез своите чиновници, както сега се прави в България, но резултатите показаха, че в хазната не може да влезе нито 3/4 от тази сума, която даваха напред откупниците. Причината на това лесно се открива. Тя се състои в извънредните стремления да крадат. Те крадат и от населението, и от хазната. За тях това е все едно. Отива чиновникът на село да брои снопите. Намира да положим 50 хиляди снопове. Спазарва се със селяните да му платят 15 или 20 лири и той сваля количеството на 30 хиляди. По такъв начин чиновникът от 50 села тури в джоба си стотина-двеста лири, а съвестта му е преспокойна. А в Турция тряба да знаете, че рядко се попада чиновник да не краде, да не зима рушвети. И ако такъв се случи измежду по-малките, то е загубен, защото другите ще употребят всичките усилия да го премахнат.

Друго улеснение би се направило, ако сумите в земледелческите каси се увеличеха и строго се обърнеше внимание, щото само на сиромаси земледелци да се дават пари взаем от тия каси.


214

И най-после правителството, ако действително желае доброто на своите поданици, ако знае своите интереси, които интереси твърде много зависят от мирното живеене на тия поданици, то трябва да им даде средство да се бранят от разбойниците, които така свободно се разхождат по страната. Полицията не може да унищожи разбойничеството. Това е доказано с хиляди факти. Началниците на полицията имат интерес от горските арамии, а пък и самите заптии нямат никакво желание да се излагат на куршумите на хайдуците. На тези заптии се плаща лошаво. Те едвам могат да хранят челядите си. А ако би някой паднеше убит, то никой няма да се погрижи за децата му, които остават подир него. И когато ги пращат да гонят някоя чета, те предпочитат да се понахранят в някое село и да си отспят хубаво. Рифат паша, когато беше битолски валия, разбра тази проста истина и позволи и самото население да се брани от разбойниците. Резултатите бяха отлични. В две години Битолско се избави от този лошав бич на благосъстоянието на населението. Тази мярка е едничката спасителна и правителството трябва да я опита.

Ако не се земат у време мерки, населението ще се докара до просяшка тояга и с това то ще се принуди да прибегне до отчаяни средства.

Непълно би било нашето изложение, ако не споменем няколко думи специално за турските чиновници. Те са известни на по-голямата част от нашата публика от времето преди войната, но се` има едно изменение оттогава досега, което не може да се не забележи. Сравнително нравите са омекнали и такива насилия, каквито едно време се практикуваха от административните власти, като напр. изтезания и явни грабежи, сега не могат да стават; но в замяна на това подкупничеството е достигнало до най-крайните си предели. Без подкуп днес в Македония нищо не става, а с подкуп — всичко. От валията до заптията — всеки иска рушвет. Да подадеш прошение трябва да платиш на дверника да ти отвори вратите. Да те оберат крадци, трябва да платиш на полицията да ги гони. Да осъдиш някого, трябва да платиш на съдиите. Ако те осъдят, можеш да платиш, да не се тури присъдата в изпълнение. Имаш една работа с каймакамина.


215

грябва да му платиш да ти я свърши, сетне да платиш на баш кятипа да напише това, що искаш, да платиш да се мухурледиса по-скоро книгата и да платиш на тогова, който ще ти я предаде. Пазарлъци за подкупи се правят явно без всякакви посредници и това е станало толкова обикновено нещо, щото се счита вече като правило. Съд, закон, правда — всичко се купува с пари. Тежко на оня селянин, който би се опитал да се оплаква от селския мухтар или от спахията, или от друг някой негов онеправдател, който има повече пари! Та и кой ли е оня глупав селянин, що би се опитал да се бори за правдата, която му се отнема от по-силния с пари! Не, селянинът търпи всичко това. Той вече не се оплаква от никого, станал е мълчалив. На челото му се събират повече бръчки, а в душата му кипи отчаянието Но това мълчание е опасно. Така наречените комити, които скитаха и сега още скитат по планините, се набират от такива отчаяни селяни. Още от ранна пролет на някои места и тая година те се появиха и по-богатите човеци без разлика на вяра и народност не смеят да обикалят вън от града. Такова е сега горе-долу положението на работите във Велешко, а пък имаме причини да вярваме, че приблизително така отива и по другите места на Македония.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]