Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско
Васил Кънчов
 
 
Васил Кънчов. Живот, обществена дейност и научно творчество
 

Историческата наука разкрива миналото на българския народ чрез изследване главно на документални материали, съхранявани в домашни и чужди архиви. За древността и средновековието тя използува запазени летописни разкази, мемориални и други надписи и паметници на материалната и духовната култура. В ново и най-ново време сведения за историческия процес се съдържат в периодичния печат, спомени на съвременници, статистически сборници, протоколи за дейността на разни обществени организации, парламентарни и правителствени документи и пр.

Наред с тези основни извори важно място при изучаване на историческия процес и на целия бит и култура на населението заема т. нар. пътешественическа литература.

От дълбока древност до наши дни през България са минали стотици пътешественици, придворни служители, дипломати, учени-изследователи, поклонници, участници в кръстоносни походи и други, които в своите пътеписи, дневници, рапорти, разкази за видено и чуто са оставили изобилен материал за изучаване живота на населението в българските земи.

Сведенията в пътешественическата литература понякога са кратки, конспективни, а в някои случаи и не съвсем точни. Въпреки това те са извънредно важни за изучаване на историческия процес, защото непосредствено разкриват неговата същност, видена през очите на съвременника. Достатъчно е да отбележим имената на Жофруа дьо Вилардуен, Герлах, Евлия Челеби, Хаджи Калфа, Пиер Белон, Пуквил, Ами Буе, А. Бланки, Ламартин, В. Теплов, Виктор Григорович, Феликс Каниц, Мекензи и Ърби и Константин Иречек, за да се уверим в правдивостта на горното твърдение.

Когато сведенията са събрани не от едно краткотрайно пътешествие, а са плод на продължително и задълбочено изследване, те са още по-ценни. Такъв е случаят с Васил Иванов Кънчов. [1] Много време той прекарва в Македония, пътува из нейните долини и полета, възкачва се по високите й планини, прекосява нейните реки и езера, проучва миналото.
 

1. В някои по-нови справочници същият е именуван «Кънчев».


8

бита и културата на населението, проверява, сравнява и уточнява добитите сведения за нейното минало и настояще. Поради това измежду изследователите на Македония в ново време Васил Кънчов заема едно от най-видните места.

В продължение на около едно десетилетие Васил Кънчов обхожда цяла Македония в нейните географски граници, посещава стотици градове и села и изучава непосредствено, на самото място, стопанския живот, просветното и културното дело, църковните борби и борбите за политическо освобождение. Плод на неговите проучвания са публикациите му: «Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница»; «Битолско, Преспа и Охридско»; «Град Драма и неговата околност»; «Великденска разходка по Поленинско»; «Кичево и Пречиста»,; «Лъгадинското поле»; «Една разходка по Солунско»; «Град Крушево» и др.

Но Васил Кънчов заема едно от първите места в числото на изследователите на Македония в ново време не само поради тези свои трудове. Той изучава задълбочено историята на градовете Скопие и Велес и обобщава добитите резултати в две свои студии: «Град Скопие» и «Миналото и настоящето на град Велес».

Следващата стъпка, която служи като венец на научното му дело, е монографията «Македония. Етнография и статистика». В нея Васил Кънчов обобщава част от своите предишни изследвания и включва много нов материал. Този негов труд заедно с цялото му научно наследство е незаменим източник за изучаване миналото на Македония, народностния й състав, стопанския живот (особено земеделието и занаятите), чуждите пропаганди, просветата, църковно-националните борби, обичаите и нравите на населението, борбите за освобождение на българите и пр.

За съжаление освен труда «Македония. Етнография и статистика» научното дело на Васил Кънчов е малко познато, особено на по-младите поколения на нашия народ. Причина за това е обстоятелството, че трудовете му, без споменатата монография, са обнародвани в периодични издания, които са излизали отдавна и сега са библиографска рядкост. Пък и животът на Васил Кънчов бе прекъснат рано и той не можа да получи приживе признание и широка популярност, както това стана с друг много заслужил изследовател на Македония проф. Йордан Иванов.

Значимостта на научните приноси, които се съдържат в трудовете на Васил Кънчов, наложи подготовката на настоящото издание. Сега, когато пред българската историческа наука, както и пред етнографията, езикознанието и др., стои задачата да се разшири обхватът на познанията ни за миналото, бита и културата на нашия народ и да се даде научен отговор на опитите за присвояване на част от неговото историческо наследство, делото на Васил Кънчов е особено важно. Но не само това е причина за подготовката на настоящото издание. Самият живот на Васил Кънчов, неговата голяма ерудиция и богата култура, напредничавите му възгледи и дейност, пламенният, му патриотизъм налагат той


9

да бъде изваден от забвение и представен по-пълно пред нашата общественост и пред всички, които биха желали да се запознаят с неговото научно дело.

*

Васил Кънчов е роден на 14 юли 1862 г. във Враца. [1] Баща му — Иван, бил бъчвар, а майка му — Кина Ценова,се занимавала с кърска работа. Семейството било полузанаятчийско, полуземеделско. То живеело в малка схлупена къща в крайградската махала «Кокошарска капия».

Когато станал на 6 години, малкият Васил тръгнал да се учи в Долномахленското училище при учителя Тодораки, а след това при Атанас Ефендето. През 1872 г. във Враца бил назначен за учител синът на големия български възрожденец Петко Р. Славейков — Иван П. Славейков. Той организирал първото класно училище в града. Извършил също така редица нововъведения и реформи в учебния процес.

Иван Славейков учителствувал във Враца 3 години. През всичкото това време Васил Кънчов му бил ученик. Влиянието на Ив. Славейков върху него било много силно. Синът на големия възрожденец вървял по пътя на баща си. Той работел за събуждане и укрепване на националното съзнание у своите питомци. При водене на учебните занятия наблягал особено много за изучаване на отечествената история. Съдействувал за основаване в града на читалище, където се получавали български възрожденски вестници. Под ръководството на Славейков още като ученик Васил Кънчов започнал да записва народни приказки. Това развивало неговата наблюдателност и критичност и пораждало интерес към народното творчество.

По време на Априлското въстание в 1876 г. училището във Враца било затворено. Поради това Васил Кънчов трябвало да се прости с училищния живот. За отиване в друг град, където да продължи учението, си, семейството нямало средства. А не можел да стои без работа и с неопределено бъдеще. Тогава баща му го дал да се учи да търгува в бакалницата на местното богато семейство Йоницови. Там той бил «цанен» за слуга, срещу възнаграждение от 200 гроша за 6 месеца.

В бакалницата на Йоницови Васил Кънчов слугувал не 6 месеца, а две години. След това отворил малко собствено дюкянче при работилницата на баща си. Когато (след Освободителната война 1877—1878 г.) във Враца започнали да организират новите учреждения, Кънчов бил назначен за писар в общината. Но това не го задоволило. През лятото
 

1. Биографичните данни са взети от Боян Секулов, Васил Кънчов. Биографичен очерк. — Възпоменателен сборник за Васил Кънчов. По случай 25-годишнината от смъртта му (1902—1927), Враца, 1927, стр. 69 и сл.


10

на 1880 г. той решил да напусне службата си и да продължи да се учи.

След като положил изпит в местното четвъртокласно училище и се снабдил със свидетелство за бедност, Васил Кънчов заминал за Лом с цел да продължи образованието си като стипендиант в тамошното реално училище (гимназия). Но това не му се удало. Тогава се обърнал към градския съвет във Враца с молба за материална помощ. Съветът удовлетворил молбата му и с отпуснатите 100 лв. Кънчов заминал повторно за Лом, където бил приет за редовен ученик в IV клас на гимназията. По време на учението получавал стипендия в размер на 40 лв. месечно.

В Ломската гимназия Васил Кънчов следвал 4 години. Там той израснал като напълно зрял младеж, който се интересувал не само от училищните си уроци, но и от много въпроси на съвременния му политически и културен живот. Бил председател на ученическото дружество «Зора», което развивало широка просветна дейност. Членовете на дружеството устройвали вечеринки и изнасяли сказки по различни въпроси и най-вече по отечествена история. Тези сказки подпомагали оформянето на младежите като добри патриоти, призвани да работят в бурната следосвобожденска епоха за прогреса на своя народ.

В Ломската гимназия се учели няколко българчета от Македония, с които Кънчов дружел. Вероятно оттогава в него се заражда желание да посвети живота си за изучаване миналото и настоящето на тази изтерзана земя, останала под османска власт след Берлинския договор. През коледните, великденските и летните ваканции Кънчов се завръщал във Враца или пътувал до съседни и по-далечни градове и села: Оряхово, Берковица, София, Вършец и др. Тези пътувания постепенно се превърнали в негова страст, на която той се отдал всецяло през годините на пребиваването си в Македония.

Когато се намирал във Враца Кънчов поддържал тесни връзки с интелигенцията на западащия занаятчийски град. Той се интересувал от развитието на политическия живот в страната и няколко пъти, по време на официални празници и местни тържества, държал речи, в които се обявил против политиката на консервативната партия. Кънчов симпатизирал на либералната партия, а след разцеплението й — на крилото на Драган Цанков, което имало много привърженици във Враца.

През лятото на 1884 г. Васил Кънчов завършил с отличен успех Ломската гимназия. Той бил вече 22-годишен младеж с добро образование и с установени либерално-демократически възгледи. Есента на същата година бил назначен за главен учител в четирикласното училище в родния си град.

Положението на Кънчов като главен учител било добро. Не било малко и възнаграждението, което получавал. Но духът му не бил спокоен, защото ученолюбието му все още не било напълно задоволено. През лятото на 1885 г. той успял да получи стипендия в размер на 1600 лв. годишно и заминал да следва химия в Харковския университет, Русия.


11

За живота на Кънчов в Харков има малко данни. Ценна придобивка за него там било запознаването му с проф. Марин Дринов. Нему Кънчов дължи идеята да посвети живота си за изучаване етнографията на своето отечество и особено на останалите под чуждо иго български земи. В Харков Кънчов престоял до избухването на Сръбско-българската война в 1885 г. При получаване на известие за започването на войната той се завърнал в родината, за да брани нейната независимост.

След края на Сръбско-българската война Кънчов заминал за Мюнхен, където се записал студент по химическа технология във Висшето баварско кралско училище. Там престоял до края на март 1887 г., когато се завърнал в България. Есента на същата година се записал студент в Кралската политехника в Щутгарт пак по същата специалност.

През пролетта на 1888 г. Васил Кънчов се разболял, стипендията му била прекратена и той бил принуден да се завърне във Враца, без да завърши висшето си образование. През юни същата година бил назначен за учител в Княжевското железарско училище, но не бил доволен от работата си. Влечала го Македония, където по това време се възземало отново българското освободително движение, понесло тежки удари през годините след Берлинския конгрес. Водени от патриотичната идея за освобождение и обединение на българския народ много млади българи от свободното отечество отивали по това време в Македония като просветни дейци в откриваните и издържани от Екзархията български училища. Рано било още. Не била създадена Вътрешната македоно-одринска революционна организация и българските патриоти проявявали своето родолюбив в утвърждаване националното съзнание на българите в Македония чрез развитие на народната просвета.

Закопнял за Македония още от юношеските си години, Васил Кънчов направил постъпки да бъде изпратен на работа там. На 1 септември 1888 г. бил назначен за учител в Солунската българска мъжка гимназия. Веднага след получаване на заповедта заминал за местоназначението си. Така в живота на Кънчов започва нов период, посветен на развитието на просветното дело в Македония и на изучаването на нейното минало, народностен състав, стопански и обществен живот, бит и култура.

Във времето, когато Кънчов пристигнал в Македония, там се подемало широко движение не само за развитие на народната просвета, но и за пълно откъсване на българите от Цариградската патриаршия и приобщаването им към Екзархията. Важна роля в развитието на националното движение играели двете български гимназии в Солун (мъжката и девическата). В тях работели високо образовани и предани на националната идея учители, като Д. Матов, А. Тошев, Бл. Димитров и други, между които Кънчов намерил своята естествена среда.

Васил Кънчов бил учител в Солунската мъжка гимназия 3 години. След това бил преместен за директор на българските училища в Сяр. Но там не се застоял дълго. Когато изтекла една учебна година, Кънчов


12

бил върнат отново в Солун този път като директор на мъжката гимназия, В своята дейност като учител и директор Васил Кънчов се ръководел от два основни принципа: а) да даде на учениците солидни познания по преподаваните предмети, като издигне и общата им култура, и б) да възпита у тях чувство на дълбок патриотизъм и желание за служене нз народа. Това в онази епоха за Македония и Тракия било крайно необходимо поради османското и патриаршеско иго и засилената дейност нз чуждите пропаганди.

След Берлинския конгрес на историческата сцена излязъл т. нар. македонски въпрос, в решаването на който се преплитали интересите нз всички балкански и на много извънбалкански държави. Българското население в Македония било застрашено в своето съществуване и подложено на силен натиск за национално претопяване. Най-опасно било това, че поради противоруската политика на Стамболовия режим Русия отвърнала погледа си от България и търсела опора на балканската си политика в Сърбия. Това улеснило сръбската пропаганда в Македония. Претърпяла неуспех в опитите си да посърби пряко македонските българи, част от сръбската буржоазна интелигенция пуща в обращение идеята, че македонските славяни не са нито българи, нито сърби, а отделна «македонска народност». В лицето на Кръсте Мисирков по-късно тази идея намира един от своите първи поддръжници и пропагандатори. Нея започват да възприемат и отделни руски обществени дейци, макар преди това да са били на друго становище. Причините за промяната били чисто политически. Противоруската политика на Стефан Стамболов давала своите пакостни резултати.

Притежаващ обширни познания по преподаваните предмети, имащ благ характер и добри обноски, Васил Кънчов се ползувал с уважение и обич от страна на колегите си и на учениците. Той се ползувал с уважение и авторитет и сред българите в Солун, където развивал широка народополезна дейност.

Още през първата година на учителствуването си в Солун Васил Кънчов започнал да пътешествува до близките и по-далечни градове и села: Киречкьой, Айвазово, Лъгадина, Дойран, Енидже-Вардар, Велес, Одрин и др. Навред, където минел, той посещавал църкви и училища, разпитвал за стари надписи и ръкописи, събирал сведения за стопанския живот, етнографията и бита на населението. Кънчов влизал във връзка с местни български просветни и църковни дейци и ги насърчавал в борбата им за национално самосъзнание и независимост. В Солун той посещавал хановете и пазарищата, за да се среща с дошлите от околността български селяни, от които събирал сведения по интересуващите го въпроси. С тази си дейност по изучаване миналото, бита и културата на Македония тай се явява последовател на Георги Константинов Динков (учителя на Димитър Благоев), братята Димитър и Константин Миладинови, Кузман Шапкарев и други български патриоти.


13

Дейността на Васил Кънчов по събиране на исторически, етнографски, статистически и други материали за Македония била затруднена от задълженията му на учител, а след това и на директор. Поради това, когато в 1893 г. при Екзархията в Цариград била учредена длъжността главен инспектор на българските училища в Европейска Турция, Кънчов направил постъпки да я заеме. За Екзархията нямало по-подходящ кандидат от него и предложението му било прието.

Така, като заел длъжността главен инспектор на българските училища, Васил Кънчов добил възможност да разшири обхвата на своите пътувания в Македония и да отдели много повече време за това. Когато правел своите служебни обиколки, той насърчавал откриването на нови български училища, подпомагал развитието на националното възраждане и църковно-националната борба. И въпреки несгодите от пътуванията при тогавашните съобщителни средства, въпреки заплахите и преследванията му от турските власти и въпреки клеветите на враговете на българското национално възраждане в Македония той нито за момент не се уплашил и не се отказал от изпълнението на своя благороден дълг.

Васил Кънчов бил главен инспектор 4 години. През това време върху него ляга подозрението на турските власти, че дейността му е в разрез с интересите на държавата. Против него били устроени няколко нападения, за да бъде отклонен от народополезната си дейност. От друга страна, между Екзархията и управляващите среди в София се появили разногласия и Кънчов станал обект на критика и недоволство.

При това положение въпреки несъгласието на екзарха Васил Кънчов бил принуден да си даде оставката като главен инспектор и да се завърне в България (края на 1897 г.). Първоначално се установява във Враца, а след това в София. Още през първата година на пребиваването си в столицата става член на Книжовното дружество, а също така на Природонаучното и Икономическото дружество. В София работи по подготовката за печат на своите трудове. Продължава също така да предприема обиколки из по-близки или по-далечни места, за да събира исторически, стопански и народописни материали.

След завръщането си в България Васил Кънчов взема участие и в политическия живот и борби на княжеството. В 1899 г. той е избран за народен представител във Враца. По това време Радославовият режим въвежда натуралния десятък, който предизвиква масова съпротива от страна на селяните. В някои райони на страната избухват селски вълнения и бунтове, потушавани жестоко от полицията и войската. Кънчов следи отблизо развитието на селското движение и застава решително на страната на селяните. В подкрепа на тяхната борба той развива активна дейност в Народното събрание.

В политическия живот на страната Васил Кънчов участвувал като член на прогресивно-либералната (цанковистка) партия, към която тежнеел, както видяхме, още от младежките си години. Но той съчувствувал


14

и на демократическата (каравелистка) партия и желаел сливането на двете партии, понеже не виждал разлика в техните програми и принципи. [1]

Макар да действувал дълги години за развитието на просветата и на църковно-националното движение на македонските българи, Васил Кънчов не одобрявал методите на въоръжената борба. Той смятал, че тази борба ще завърши с погром, със закриване на българските училища и църкви и с избиване и прогонване на най-активната част от българското население. Кънчов твърдял, че чрез просвета и икономическо повдигане Македония в непродължително време ще се откъсне «безболезнено», «като узрял плод» от османската държава. [2] Това негово становище се покривало с реформистката програма на Българската екзархия за национално освобождение на македонските българи. То обаче не било правилно, тъй като самото развитие на класовите и националните противоречия в Македония водело неизбежно до засилване на революционното движение като единствено правилен път за премахване на феодализма и за освобождаване на българското и на другото поробено население от чуждо иго.

След падането на Радославовия режим Васил Кънчов влиза в състава на правителството на д-р Ст. Данев в качеството си на министър на народното просвещение. Избран бил също така за подпредседател на Народното събрание. Но на тези отговорни постове той останал кратко време. На 22 януари 1902 г. Кънчов бил убит от един неуравновесен учител, който преди това бил уволнен от служба. Така на 40 години, в разгара на творческата дейност, бил прекъснат живота на един плодовит български учен, просветен и обществен деец и голям патриот. Васил Кънчов не можал да подготви замисления от него обобщаващ труд за Македония. Но и това, което направил, е предостатъчно, за да бъде признат за един от най-изтъкнатите познавачи на миналото, народностния състав, стопанския живот, бита и културата на населението в Македония от най-старо време до края на XIX в.

*

Книжовното наследство на Васил Кънчов е голямо и многостранно. [3] Той пише разкази и пътеписи, занимава се с изследване на просветното движение и църковно-националните борби, събира материали за селските вълнения и бунтове, проучва състоянието на чифликчийството и разпространението на исляма в Македония, изследва стопанското положение на населението и пр. Най-ценни са неговите работи: «Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница» (публ. в Сборник за народни умотворения, кн. X, XI, XII, XIII); «Битолско, Преспа и
 

1. Д-р М. Панчов, Васил Кънчов (спомени), пос. сб., стр. 154.

2. Пак там, стр. 152; вж. също настоящото издание, т. I, стр. 246.

3. Списък на трудовете му дава Боян Секулов, Васил Кънчов. Биография, Враца, печ. М. Богданов, 1927 (второ издание), стр. 141 —152. Този списък се прилага към т. II на настоящото издание.


15

Охридско» (публ. в Сб. НУ, кн. IV); «Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало» (публ. в Периодическо списание, кн. LV —LVI; Библиотека, II, кн. XIII, 1896); «Сегашното и недавното минало на град Велес» (Периодическо списание, кн. XXXIX, XL); «Македония. Етнография и статистика» (София, Държ. печ., 1900). Те са включени в настоящото издание.

Нека направим кратък анализ на включените в изданието трудове и вземем отношение към някои от засегнатите въпроси. Да започнем с «Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница».

В този пътепис са събрани изключително ценни сведения за географията, орографията, история, етнографията и стопанския живот на населението в посетените райони. При това те са много по-подробни и по-точни от сведенията на Z (Г. Стрезов), който преди това минал през някои от тези места. След като описва със забележително майсторство пътуването си от Солун до Струма, Васил Кънчов дава изобилни данни за историята на град Сяр и особено за българското възраждане в града и околните села. Той разкрива изключително тежкия характер на борбите за народна просвета и за българска народна църква, в която най-важна роля играели Стефан Веркович, отец Теодосий от с. Търлис, отец Дионисий от г. Горно Броди, Илия Касъров, Хаджи Димко, Стефан Салгънджиев и др. Те намирали опора в българите, живеещи в гр. Сяр. Там през 1872 г. било открито българско училище. Отворен бил и параклис с богослужение на славянски език. Това предизвикало буря от негодувание сред привържениците на Патриаршията и спечелените придобивки били отнети. След Освободителната война националното движение отново се засилило. Сега то имало подкрепата на селяните от околните български села. Това се дължало на засилващата се обща активност на селяните при настъпилата криза на чифлишкото земевладение. А в Серско по-голямата част от селата били чифлишки.

Васил Кънчов дава ценни сведения за бита, нравите и обичаите на българите в Серско. Например той описва много подробно и точно облеклото на селяните. Мъжете в полето се обличали в черни дрехи. Те носели гащи, наричани беневреци, от вълнена материя, както в Солунско, Кукушко и други места. На гърба си обличали памучна риза (кошуля), а върху пея елек със или без ръкави. Отгоре слагали дълга до коленете черна дреха, украсена с гайтани. На пищялите си имали крачоли (тузлуци), каквито се носели из много места в Македония. На главата си носели малко фесче с голяма черна гъжва, а на кръста — дълъг вълнен или памучен черен пояс. Жените носели дълги ризи (кошули), често пъти везани с червени или сини конци. Върху кошулите — антерии от домашно тъкан памучен плат. На кръста — поясчета, тъкани на памучна основа. Най-красивото в женското облекло била престилката (прегач). Тя била широка, направена от вълнена материя и украсена с шарки, които били във вид на ромбове, квадратчета или начупени линии. На главите си носели малки


16

фесчета, привързани с кърпи, а отгоре шамии, които не се привързвали яко, но се оставяли свободно да падат върху плещите. Зиме носели къса до кръста дреха (купаран или фермане), подплатена и украсена с агнешка и лисича кожа. [1]

Приведохме горното описание, за да покажем голямата наблюдателност и точност на Васил Кънчов относно облеклото на българските селяни в Серско. Същата наблюдателност и точност той проявява и в сведенията си по други въпроси.

В пътеписа Васил Кънчов дава подробни и верни данни за народностния състав на населението в посетените кази. Тези данни той извлича от официалните турски статистики, от сведенията на екзархийските представители, от общинските списъци и от други източници. Така например Кънчов изчислява, че към края на XIX в. в Серска каза броят на жителите е 91 900 души. От тях българи — 30 000, турци — 28 000, гърци — 23 000, цигани — 4600, евреи — 3000, власи — 1600, черкези — 1800. [2] За казата Валовища (Демир Хисар) данните са: общо за казата 50 857 души; от тях българи — 33 260; турци — 11 115, власи — 1982, българи-мюсюлмани — 1000, черкези — 1200, цигани — 1500. [3] За казата Неврокоп: общо 78 625 души; от тях българи — 34 500, българи-мюсюлмани — 30 000, турци — 11 000, помюсюлманчени гърци — 500, власи — 450, цигани — 2100, евреи — 75. [4]

Важни сведения в пътеписа се съдържат за миналото, стопанския живот, облеклото, обичаите, учебното дело и църковно-националните борби на българите в героичното село Горно Броди. Там в края на XIX в. все още били запазени добиването и обработването на желязо. Населението, което се занимавало с този поминък, се деляло на 5 «класа»: рудари, въглари, пешчери, самоковари и кузнари. В пътеписа се съобщава, че в Горно Броди по-рано цъфтял още един поминък — резбарството. Оттам излизали прочути майстори, които били търсени от далечни места за направа на иконостаси. Във времето, когато Кънчов посетил селото, този поминък бил в упадък. Горнобродчани били едни от първите, които започнали борба за нова просвета и за българска национална църква. Те активно подкрепяли и въоръжената борба, която се разгаря по време на Освободителнатавойна в 1877—1878 г. и продължава няколко години след това. Тези сведения на Кънчов са изключително важни с оглед написването на един цялостен труд за историята на българското население в Източна Македония.

Друг въпрос, по който в пътеписа на Васил Кънчов се съдържат ценни данни, е образуването и дейността на българските общини до и след освобождението на България в 1878 г. Този въпрос, както е известно, все
 

1. Вж. настоящото издание, т. I, стр. 75, 76.

2. Настоящото издание, т. I, стр. 72.

3. Пак там, стр. 112.

4. Пак там, стр. 276.


17

още не е разработен от българската историография не само за Югозападна, но и за Южна и Северна България. А той е особено важен, защото чрез общините се проявява българският възрожденски процес, развива се народната просвета и се организира и води църковно-националната борба. За пример ще посочим само сведенията, които Кънчов дава за българската община в гр. Неврокоп (сега Гоце Делчев). За нея напоследък бяха намерени документи в архива на Стефан Веркович. Те напълно потвърждават събраните сведения от Васил Кънчов и доказват неговата научна добросъвестност и точност.

Първоначално Неврокоп бил чисто мюсюлмански град, основан след завладяването на Неврокопското поле от турците на мястото, където се намирал манастирът «Света Богородица». В по-ново време в него започват да се развиват занаятите и да се устройва ежегоден панаир. Това довело до промени в народностния му състав. В 1835 г. в Неврокоп имало до 100 християнски къщи, обединени в самостоятелна община. Начело на общината като коджабашия (кмет) бил бащата на известния български възрожденски деец Илия Дуков. Общината разпределяла и събирала данъците, които плащали членовете й на държавата. Имуществото на населението се оценявало «на коне». Конят бил мярка и при събирането на данъците. Имущество, по-малко от стойността на един кон, се изчислявало като половин кон (два крака) и четвърт кон (един крак). Това сведение е твърде ценно поради своя уникален характер. [1]

Към историята на общините се отнася и крайно интересното сведение за българомохамеданските села в Чечко. Населението в тези села (на брой 60) се подчинявало на своите управници във всичко. В селата на Неврокопския Чеч заповядвала «аристократическа» фамилия, живееща в с. Осойница. Властта преминавала по наследство от баща на първородния син. Нейният носител се наричал паша. Когато Кънчов госетил Неврокопско наследствен управител там бил Али паша, 70-годишен старец, с неограничена власт над повече от 40 села. Той биел, затварял и налагал всякакви наказания, които се приемали безропотно. През неговата област пътуването на търговците било безопасно. Ако евентуално пострадвал някой пътник от обир, управителят го възнаграждавал парично за загубата и тогава ставало «тежко и горко» на този, който се улавял в кражбата. По тази причина обирите били рядкост. Фамилията на Али паша била стара и голяма. «Много е вероятно — пише Кънчов, — че това е стара аристократическа фамилия на някой местен княз, който заедно с народа е приел мохамеданството и запазил властта си. . .» [2] Жителите на селата били много гостоприемни. Безплатно хранели чужденците. Богатите стопани имали отделни стаи за гостите. Али паша събирал данъците от народа и ги предавал на правителството. Той събирал и рекрути за войската. Всяко село имало свой коджабашия, който управлявал селските работи. [3]
 

1. Вж. настоящото издание, т. I, стр. 233—234.

2. Пак там. стр. 266.

3. Пак там, стр. 267.


18

Както се вижда, властта на чечкия управител се различавала съществено от послужебната власт на военните и административните феодали през първите векове на османското владичество на Балканския полуостров. Тя се различавала съществено и от властта на държавните чиновници (каймаками и мюдюри) при условията на феодално-бюрократичния режим от епохата на Танзимата насам. При това положение твърдението на Кънчов за запазване на местната автономия чрез приемане на исляма от някой чечки княз не е лишено от основание. Още повече, че такава практика съществувала в обширните земи на Османската империя. Много български феодали при чуждото нашествие приели да служат на султана като спахии-християни или воинугани, като запазили изцяло или частично своите привилегии. По-късно много от тях приели исляма, сами или заедно с подвластното им население, за да запазят тези привилегии. Това станало вследствие стремежа да се въведе религиозно, т. е. идейно единство в средите на господствуващата класа и на войската. Израз на този стремеж била засилилата се веронетърпимост спрямо «неверните» през XVI и XVII в. Тогава, както е известно, приели исляма чепинските българи начело с бан Вельо и протопоп Константин.

В пътеписа на Васил Кънчов се съдържат важни сведения за дейността на българската община в град Банско, както и за живота на българското население в Разложката котловина изобщо. В края на XIX в. в Банско, както и в други посетени от автора градове и села, се запазва същата организация на общините, каквато имало преди Освободителната война. Начело на общината стоял коджабашия (кмет) с един помощник и един кабзамал (бирник). Коджабашията бил подпомаган от общински съвет, който се състоял от няколко местни жители, наричани ази. Всички общински управници се избирали ежегодно в началото на март. Те разпределяли и събирали данъка от населението, грижели се за мира и спокойствието в селището, решавали дребни спорове и пр. Тези сведения на Васил Кънчов напълно се покриват с документалните данни, които имаме за организацията и дейността на българските общини през епохата на Възраждането.

Васил Кънчов дава интересни сведения за настроенията на селяните по някои места. Веднаж на път от Сяр за Серска Джумая той застигнал група селяни от ближното село Кюприя. Между тях се завързал следният разговор: «Не знаеш ли гръцки?» — попитал го един от селяните. «Не знам» — отговорил Кънчов. «Ами ти какъв си?» — попитал го друг. «Търговец на кожи» — отговорил Кънчов с желание да не разкрива целта на своето пътуване. Но селяните не му повярвали и казали, че е «от горе; от Българско». И след това продължили: «Не се ли чува нещо от горе? Нещо кавга няма ли да се слуша?» На това Кънчов отговорил, че нямало кавга, всичко било мирно. «Ех, синко — казал един от възрастните селяни, — нас ни забравиха тука. Горе излязоха от теглото, пък ние. . . и Господ ни заборави. . .» [1]
 

1. Вж. настоящото издание, т. I, стр. 97.


19

Този разговор на Васил Кънчов със селяните е показателен за настроението сред българското население в неосвободените земи. Той е показателен за страстната жажда за свобода и за голямата надежда тази свобода да бъде извоювана с помощта на освободените братя в Северна и Южна България.

В пътеписа се съдържат важни сведения за «Разложката буна», т. е. за участието на населението в Разложката котловина в Кресненско-разложкото въстание в 1878—1879 г. Тези сведения са малко известни и слабо се използуват за разкриване причините, избухването, развитието и характера на това важно събитие в българската история, което бе продължение на националната революция от епохата на Възраждането.

Последната част на пътеписа е посветена на живота, бита и културата на населението по долината на р. Брегалница. Тя е сравнително най-кратка, но и в нея се съдържат много важни сведения за Малешевско, Кочанско и Щипско. Пътеписът изобилствува с данни за орографията и хидрографията на този район, природните богатства, стопанския живот, осиромашаването на населението, разбойничеството, народностния състав, сръбската пропаганда и пр.

По своя характер, богато съдържание и обем пътеписът «Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница» е цялостно краеведческо-изследване, което тепърва ще бъде използувано за изучаване историята на населението, в това число и на първо място на българите в Източна Македония.

Пътеписът «Битолско, Преспа и Охридско» също е написан прецизно и с богато и разнообразно съдържание. Авторът започва изложението с описание на гр. Битоля — местоположение, население, поминък, грабежите и насилията на мюсюлманските разбойнически банди, чуждите пропаганди и дейността на българската община в града. След това разглежда положението в селата на Битолска каза, като дава данни за народностния състав на населението (по брой на къщите), религиозно-верската му принадлежност (екзархисти или патриаршисти), брой на училищата и църквите и разпространението на чифлишкото земевладение.

По-нататък Кънчов описва пътя от Битоля до Преспа, селищата в Преславската котловина, като се спира главно на гр. Ресен и Преспанското езеро. Тази част от пътеписа на места е написана така увлекателно, щото когато човек я чете, забравя всичко около себе си и мислено се преписи в онзи хубав природен край, където някога са отеквали стъпките на Самуиловите войници. И тук Кънчов дава данни за народностната принадлежност на населението и за разпространението на чифликчийството, които са важни с оглед изучаването на предпоставките и характера на националноосвободителната борба в навечерието и по време на Илинденско-преображенското въстание в 1903 г. От тези данни се вижда голямото числено преобладание на българите както в Битолско, така и в Преспанско..

От 7128 къщи в Битолска каза — съобщава Кънчов — 5108 са българ-


20

ски, 1720 — влашки и 300 — турски. От 123 села 100 са чисто български, 16 — българо-турски, 2 — чисто турски, 4 — чисто влашки и 1 — българо-влашко. А в Преспа от 3895 къщи 3072 са християнски, а останалите 823 — мюсюлмански. От християнските 2992 са български и 80 влашки. От мюсюлманските 200 са албански, около 100 цигански и 523 помашки (не е уточнено българо-мюсюлмански или албано-мюсюлмански). [1]

След това следва описание на пътя от Преспанската котловина до Охрид, Охридската котловина и самия град Охрид. Кънчов не намира думи да опише красотата на Охридското езеро. Той е пленен от неговия простор, от бистротата на неговите води, от чудното му местоположение сред високи скалисти планини. Самият град Охрид обаче будел чувства на страдание заради стопанския му упадък и тежкия живот на българското население в него.

Берлинският договор покосил надеждите на охридските българи за добиване на национално освобождение. Българската община в града била в упадък. Не се развивали добре и училищата. Местната интелигенция масово бягала в свободна България и това отслабвало фронта на съпротивата срещу чуждите пропаганди. Въпреки това те не могли да пуснат корен сред това кораво българско население.

Същото било положението и в Струга. И там чуждите пропаганди се стремели да откъснат българите от съзнанието за единство с населението в свободна България, но това не им се удавало въпреки подкрепата на турските власти. За две гъркомански къщи в Струга — пише Кънчов — турското правителство позволявало да се строи църква, а за цели български села, за гр. Ресен не може да се извади позволение за строеж на църква в продължение на години. [2]

Българите в Охридско и Стружко страдали много от нападенията на албански разбойнически банди. Кънчов подробно описва тези нападения и страданията на българите, чието имущество било ограбвано и отвличано от тези банди. Особено били прочути албанските разбойници от с. Велешча, разположено по пътя от Струга за Дебър. То било заселено преди 100 години, т. е. в края на XVIII в., от едно албанско племе, избягало от Албания в тези места поради кръвното отмъщение на околните племена. Отначало жителите на Велешча живеели добре със своите съседи християни, но после започнали да ги ограбват и да живеят на техния гръб. След Руско-турската война в 1877—1878 г. в тяхна помощ дошли други преселници от Албания и за 4–5 години целият край бил опустошен. [3]

Тези сведения на Васил Кънчов се потвърждават от изобилен документален материал. Най-много данни за това се съдържат в докладите на българските консули в Битоля и Скопие, които се съхраняват в архивите на Министерството на външните работи в София. Данни за насилията и гра-
 

1. Вж. настоящото издание, т. I, стр. 395, 426.

2. Вж. пак там, стр. 462.

3. Пак там, стр. 459.


21

бежите на албанците-мюсюлмани върху българското население се съдържат също така в Мемоара на Вътрешната македоно-одринска революционна организация от 1904 г. [1]

В пътеписа Васил Кънчов разказва за своето посещение на манастира «Свети Наум» на брега на Охридското езеро. Той бил в ръцете на патриаршеския владика, който присвоявал приходите от неговите големи имоти. Борбите на Охридската българска община за изтръгване на манастира от ведомството на Патриаршията завършили с неуспех и гъркоманите — пише Кънчов «и досега се разполагат с тая българска светиня» [2].

Васил Кънчов дава сведения за народностния състав на населението и в Охридска каза. Тя включва в себе си 2 града и 100 села. От селата 77 имали чисто българско население, 14 — чисто мюсюлманско и 9 били смесени. Мюсюлманските били: 2 албански, 2 помашки и останалите турски. Числото на жителите, които признавали Патриаршията, било 2317 ,души, а екзархисти били 34 304 души. Заедно с българите-мюсюлмани общият брой на българите в казата възлизал на 38 142 души. От общия брой на населението 52 875 души 2500 души отивали на работа извън Охридската каза. [3] Това говори колко тежко е било стопанското положение на населението в този край — хубав, но ограбван и разоряван от турското правителство и от албанските разбойници.

Освен разгледаните пътеписи Васил Кънчов е автор и на две изследвания за миналото и настоящето, както пише той, на градовете Велес и Скопие.

Студията за град Велес се състои от девет параграфа. Ценното в нея са данните за народностния състав на населението в града и неговата каза и сведенията за стопанския живот (занаяти и търговия) и за аграрните отношения. И тук, както и в Западна Македония, населението страдало много от разбойничеството на мюсюлманските банди, а също и от подкупничеството на турските власти. За разлика от други кази във Велешко било по-малко разпространено чифлишкото земевладение. Това се обяснява с липсата на обширни плодородни земи, където обикновено нъзниквали и се утвърждавали чифлиците като едри стокови стопанства. В същата студия Васил Кънчов разглежда подробно развитието на църковно-националната борба и училищното дело във Велес и Велешко.

В труда за гр. Скопие се разглежда подробно неговата история през античността и средновековието. Дават се много данни и за турския период, когато градът има многобройно население и играе важна роля в стопанския и военноадминистративния живот на Османската империя. Свидетелство за това били многото пътища, които го свързвали със Солун, София, Битоля, Ниш, Сараево и Дебър.
 

1. Македония и Одринско. Мемоар на вътрешната организация,- стр. 38, 47; вж. също Хр. Христов, Аграрните отношения в Македония през XIX и началото на XX в., София, 1964, стр. 131.

2. Вж. настоящото издание, т. I, стр. 478.

3. Пак там. стр. 480, 488.


22

В края на XIX в. населението на Скопие, без военния гарнизон, възлизало на 32 000 души. От тях 15 000 били турци, 13 000 — българи, 1920 — цигани, 800 — евреи, 450 — гърци, 150 — албанокатолици, 300 — сърби, 30 — черкези и 200 — разни европейци. [1]

Както се вижда от горните цифри, турското население било най-многобройно. Но то не било чисто турско, а с голям примес от потурчени албанци. Кънчов смята, че 1/3 от мюсюлманското население в града имало албанско произхождение. Българите идвали на второ място по численост. Техният брой нараствал бързо поради големия естествен прираст и преселването в града на жители от околните села и от Тетовска каза, където българите били притеснявани от албанските си съседи. Всички цигани били мюсюлмани и живеели крайно бедно. Еврейската колония водела началото си от старо време. Власите, гърците и сърбите били новозаселени.

Васил Кънчов дава подробно описание на поминъка на населението в Скопие, като се спира подробно на занаятите по видове производства и брой на дюкяните, а също така и по народностния им състав (турски и български). Дадени са много данни и за състоянието на търговията (местна, вносна и износна) и стоките, с които се търгувало. Отделено е място и на рударската промишленост.

Крайно интересни сведения се съдържат в следващия параграф, в който се разглежда Скопският вилает — неговото административно деление, войска, демографски облик, дейност на европейските консули и пр. Вилаетът се наричал още Косовски и се състоял от 6 санджака: Скопски, Призренски, Новопазарски, Пекски, Плевленски и Прищенски. Той бил създаден в навечерието на Освободителната война, за да се разчлени българското население в Македония. Във вилаета влизали само част от северномакедонски земи: Скопският санджак и казите Тетовска от Призренски и Прежовска от Прищински санджак. Другите санджаци обхващали земи на север от Шар планина, където преобладавало албанско население. Това се вижда от данните за народностния им състав. От общо 907 600 жители във вилаета албанците били 410 000 души, българите-християни — 252 000 души, сърбите — 113 000 души, турците — 90 000 души, българите-мюсюлмани — 15 000 души. Освен това имало малко гърци, власи, цигани, евреи и други националности. [2]

В следващите страници се разглеждат религиозните общини и училищата в Скопие и Скопска епархия. Българската община в града била призната през 1872 г. след дългогодишна борба. Тя успяла да организира няколко първоначални, едно мъжко педагогическо и едно девическо четирикласно училище. През учебната 1895–1896 г. в тях се учели общо 1206 ученици, обучавани от 32 учители и учителки. [3]
 

1. Вж. настоящото издание, т. II, стр. 29, 30.

2. Пак там, стр. 55, 56.

3. Също, стр. 78.


23

Много страници в работата са отделени за историята на Скопие от най-дълбока древност до ново време. Те са написани въз основа на значителна историческа литература, която Кънчов познавал добре.

За нас са особено важни страниците, в които се разглежда възраждането на българите и воденето на църковно-националната борба. Отделено е специално внимание на възникването и дейността на българската община до Кримската война.

В Скопие през 1848 г. бил назначен за учител големият български възрожденец и патриот Йордан хаджи Константинов — Джинот. Там той учителствувал много години и създал, както се изразява Кънчов, «епоха» в развитието на учебното дело и на българското възраждане не само в Скопие, но и в цяла Македония. Джинот бил «преоригинален човек и екзалтиран патриот от типа на Раковски, чийто голям почитател е бил до гроба си». Подписвал се «многоревностний Iордан х. Константинов Болгарскиiй Чинов».

Кънчов разказва подробно за училищната и обществената дейност на Джинот. Няма друго съчинение, в което така ярко да е нарисуван неговият образ. «Ако се взрем внимателно в деятелността на този патриот — пише той, — ние ще видим в неговото лице един от ония апостоли, които напънаха всичките си сили да пробудят от сън майка България. Те й викаха, теглиха я, биеха й тъпани, свиреха й с тръби на ушите и всяко нейно разклащане, всяко разтваряне на очите посрещаха с пламенен възторг. Те бяха наистина разпалени «подобно на Етна и Хекла», те дълбоко вярваха, че няма «по-величествено от Българин», те бяха готови да служат роду своему, ако ще би «и за крива Бога». Тия апостоли не бяха яко учени мъже, но вярваха дълбоко в своите идеали, имаха пълна надежда в бъдещето на своя народ и бяха готови всякога да се жертвуват за своите братя. . .» [1]

Тази характеристика, макар и немного гладка в езиково отношение, показва истинския образ на Джинот и на другите пионери на българското възраждане в Македония, които нямаха друго национално съзнание освен българското и друго отечество освен България. Те откриваха български училища, възпитаваха в патриотизъм своите питомци и възрастното население, организираха и водеха църковно-националната борба.

В работата на Кънчов са дадени много сведения за дейността на българските общини в Македония след Кримската война за развитието на църковно-националната борба и за неуспеха на сръбската пропаганда да се укрепи там до Освободителната война. Той използува много дописки, обнародвани в българската възрожденска преса.и цитира някои документи. Характерно в това отношение е едно «заявление» на българската община в гр. Куманово до патриарха от 1868 г. В него се протестира против преместването на русенския митрополит Паисий в Скопие и се настоява за
 

1. Вж. настоящото издание, т. II, стр. 148.


24

скопски митрополит да бъде назначен друг; който «да знае да извършва архиепископските си длъжности на матерный ны славянобългарскiй язикъ» [1]. Това е още едно доказателство за безпочвеността на твърденията, че църковно-националната борба в Македония не била дело на местни български дейци, а резултат от пропагандата на Екзархията, която впрочем в 1868 г. още не е била създадена.

Най-значителен не по обем, а по богатото си съдържание, научно обобщение и обективност е трудът на Васил Кънчов «Македония. Етнография и статистика». Този труд е широко известен и използуван от наши и чужди автори при изучаване миналото и народностния състав на населението в Македония. Макар да е издаден преди повече от 60 години, той и досега не е изгубил своето голямо научно значение; по тази тема няма написан труд, който да го превъзхожда; не са опровергани авторовите твърдения, безспорна си остава научната добросъвестност и обективност на Васил Кънчов.

Етнографската част на книгата започва с «Общи бележки за разселението на народите по Балканския полуостров». Тези «общи бележки» в същност са подробно научно (с оглед на тогавашното равнище на историческата наука) разглеждане на промените в народностния облик на Македония през античността и средновековието. Отделено е значително място на въпроса за заселването на славяните на Балканския полуостров. За тази цел авторът използува съчиненията на почти всички най-известни до края на XIX в. изследователи, като Дринов, К. Иречек, Фалмерайер, Макушев, Флорински и др. Той разглежда също така съдбата на завареното тракийско и илирийско население и по-късните заселвания на армено-сирийски павликяни, печенези, узи, кумани и др. Отделено е място на демографските промени през османо-турската епоха. След това започва подробно изложение за отделните народностни и религиозни групи.

Най-напред са сложени българите. «Безспорно е днес — пише авторът, — че българският народ е главният домашен елемент в Македония. До половината на днешния век българите завземаха първо място в тая страна само по множество, както се и представят от по-старите познавачи на Балканския полуостров. Днес българите завземат първо място в страната и по значение, понеже те вече съставят съзнателна маса с определена национална насока.» Тази констатация е причина авторът да започне разглеждането на народностния състав на Македония именно с българите.

Изложението и тук се основава на многобройни източници и на литература от български, руски, сръбски и други автори. Въз основа на тях и на собствените си проучвания по време на обиколките си като учител, директор и главен инспектор Кънчов чертае границите на българската националност в Македония. Тези граници в общи линии съвпадат със сведенията за териториите, заселени с българи, събрани от десетки българ-
 

1. Вж. настоящото издание, т. II, стр. 161.


25

ски и чужди изследователи, обществени организации, консули, пътешественици и пр. Само че Кънчов е направил това по-детайлно, с по-голямо и непосредствено познаване на орографията, хидрографията и топографията на този район на Балканския полуостров.

Границите на българската националност в Македония, които чертае Кънчов, съвпадат с тези, които дават например руският консул в Битоля — Хитрово, или английският консул в Солун — Блънт. Те съвпадат със сведенията на пътешественичките Мекензи и Ърби, с картографското изображение на Киперт и с данните на много други изследователи на народностния състав на тази част от Балканския полуостров. [1]

Кънчов дели българите в Македония на регионални групи — западно-македонски, южномакедонски и др., като им прави сполучливи характеристики с оглед на поминъка, нравите, обичаите, особеностите на езика и пр. Тези групи не са строго обособени, а се сливат със съседното българско население в Западна Тракия, Родопите, Рила и горното поречие на Струма. Различията между тях са същите, каквито съществуват между регионалните групи в Северна и Южна България. Поради това няма никакво основание да бъдат смятани като отделно, в народностен смисъл, македонско население.

На второ място в монографията се разглежда българо-мюсюлманското население в Македония. И тука Кънчов се очертава като голям познавач на този въпрос. Той не само сочи къде живеят българи-мюсюлмани, какви са техният бит, местните им имена (помаци, торбеши, аловци, читаци), време на помюсюлманчване, преселвания, отношения с българите-християни и пр., но търси да разкрие причините за разпространението на исляма. Кънчов смята, че тези причини са главно три: 1) насилствено налагане на исляма от османите, за да си осигурят съобщенията по важни стратегически райони и пътища; 2) поради натиска на албанци-мюсюлмани и на преселници от Мала Азия — коняри; 3) за да се запазят земите на българо-християнското население от грабителските стремежи на местни феодали.

Кънчов изтъква, че приелите исляма македонски българи навсякъде са запазили родния си език и с него пазели много стари народни обичаи. С турците не обичали да се мешат, но били верни на османската власт При това положение смятаме, че не е правилно, дето Кънчов навсякъде употребява думата «потурчване», когато говори за възприемането на исляма.

По наше мнение Кънчов не е прав и когато обяснява причините за намаляване на турското население в Македония през XIX в. Той смята, че тези причини са: ниската раждаемост, голямата смъртност във време на епидемии и войните. Но нали това може да се отнесе и за по-ранно време? Очевидно тук авторът е изпуснал пред вид вътрешното развитие на Осман
 

1. Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави. С., БАН, 1968, стр. 67 и сл.


26

ската империя и промените в социално-икономическото положение на господствуващата класа и на обикновеното мюсюлманско население. Неговото обяснение е само биологическо, но не и обществено-икономическо.

В частта, където се разглежда положението на турското население, Кънчов стига до правилни изводи относно ролята на чифлишкото земевладение за извършване на вътрешни миграционни процеси в европейските владения на Османската империя и специално за «побългаряване» на обширни райони в полетата и равнините, където възниквали главно мюсюлманските чифлици. Вярна е и мисълта за ограничаване разпространението на исляма, за да се запази работна сила за чифлиците.

Авторът дава вярна характеристика на турското население в градовете и селата. Той е чужд на шовинизма и изтъква редица положителни качества на селското турско население, особено на конярите, заселени в Южна (Егейска) и Източна Македония. Но не скрива и пороците на управляващата класа. «Грабителските инстинкти — пише Кънчов — са развити извънредно у чиновническата класа, която е крайно деморализувана и негодна, като начнем от обикновения стражар, който е бич за селското население, и свършим с каймаками и мутесарифи, на които главната работа е обикновено да измислят средства за грабеж и притеснения на своите подвластни.» [1]

Все със същата компетентност, научна добросъвестност и обективност Кънчов говори за гръцкото население в Македония. Той изтъква, че след славянското заселване на Балканския полуостров започва процес на постепенно погърчване на славяните в южните райони на Македония и в приморските земи. Този процес продължава и след завладяването на полуострова от турците. Това се потвърждава от обнародвани напоследък османо-турски документи. [2] Кънчов правилно отбелязва, че българското население в някои райони на Македония се е запазило от погърчване благодарение на чифлишкото земевладение. В чифлиците обикновено работели българи-чифлигари, които поддържали слаби стопански и културни връзки с гръцката буржоазия и с по-развитото гръцко население в приморските земи.

Характеристиката, която прави Кънчов на гърците в обобщен вид и която в някои свои положения не е особено благоприятна, трябва да се отнесе не изобщо за гръцкия народ, а за гръцката буржоазия и за част от интелигенцията. Тя не е лишена от обективност, но на места е позасилена тюд влияние на острата борба, която българското население в Македония води за запазване на своята националност. А Кънчов бил непосредствен свидетел и жив участник в тази борба.

В труда са разгледани последователно и другите народности в Маке-
 

1. Вж. настоящото издание, т. II, стр. 361.

2. Турски извори за българската история, серия XV—XVI в., съставили и редактирали Н. Тодоров и Б. Недков, С., БАН. 1966.


27

дония: албанци, които са много активни и постепенно притискат и изтласкват българското население от западните райони, власи, евреи, цигани, черкези, арменци и др. Накрая в етнографската част на труда Кънчов разглежда критически най-важните етнографски карти на Македония в ново време и позициите на техните съставители, като започва с Пуквил и свършва с Густав Вайганд. Той изработва и своя етнографска карта на Македония, която прилага към труда.

Втората част на монографията се състои от кратък увод — «Общи бележки за статистиката на Македония», и статистически таблици. В увода се дават сведения за източниците, от които са извлечени данните, и за известните до това време статистики за Македония. Следват обяснения за статистическите таблици, съставени от Кънчов, като е дадено и административното устройство на областта (вилаети, санджаци и кази). Накрая са приложени и самите статистически таблици.

*

Включените в настоящото издание трудове на Васил Кънчов се обнародват без изменение в текста. Нормализиран е само правописът и са отстранени някои очевидни печатни грешки. Запазени са пояснителните бележки на първата редакция. Бележките на втората редакция са дадени на съответните страници с означение на авторството им. При подготовката на изданието за печат се срещнаха трудности вследствие непълното на някои места библиографско описание на цитирани от Кънчов извори и научни трудове. Положени бяха усилия този недостатък да бъде отстранен, като се изпишат изцяло съответните заглавия.
 

ХРИСТО ХРИСТОВ
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]