Македония. Етнография и Статистика

В. Кѫнчовъ

I. Етнография
B. Народи въ Македония

7. Арнаути

Тия древни жители на Балканския Полуостровъ сами се наричатъ шкипетари, което ще рече планинци. Гръцитѣ сѫ ги наричали въ старо врѣме арванаси, отдѣто старитѣ българи сѫ зели името арбанаси. Турцитѣ ги нарекли арнаути, и въ ново врѣме съ това име ги наричатъ всички тѣхни съсѣди на Полуострова. Въ западна Европа сѫ извѣстни подъ името албанци и земята имъ — Албания.

Турцитѣ заварили арнаутско население откъмъ западна Македония изобщо въ тия прѣдѣли, въ които го е заварилъ XIX. в. Откъмъ сѣверъ арнаутитѣ подъ турската власть сѫ направили широки нови завоювания.

Още прѣди турското владичество тритѣ голѣми западно-македонски низини: Костурска, Прѣспа и Охридска съ долината на р. Черни Дримъ сѫ падали подъ властьта на отдѣлни арнаутски князове и по нѣкога западно-македонската планинска верига, що отдѣля тия низини отъ коритото на Вардаръ, се е броила като граница между Албания и Македония. [1] И Ами Буе туря Прѣспа и Охридско въ прѣдѣлитѣ на Албания. [2] При всичко това турското владичество заварва тия мѣста прѣимуществено съ българско население.

Турцитѣ наложили своето господство върху Албания още въ врая на XIV. в. слѣдъ голѣмата побѣда, която нанесоха прѣзъ 1385 год. на Балша II. По-късно Гьорги Кастриотъ или Скендеръ Бегъ успѣлъ да освободи голѣма часть или срѣдна Албания и водилъ упорита 20-годишна борба съ турцитѣ (1423—465) за албанската независимость, но не успѣлъ да спре голѣмата турска сила, и слѣдъ неговата смърть (1466 г.) турското господство на ново е възстановено въ Албания.

Още прѣзъ първитѣ войни на турцитѣ въ Албания много първенци се турчили. Ние срѣщаме прѣзъ XV. в. цѣлъ редъ видни турски сановници отъ арнаутска влака. Самъ Гьорги Кастриотъ е билъ потурчванъ. Срѣщу него е имало въ турскитѣ редове други потурчени главатари. [3] И селското население въ Албания, жестоко притискано отъ мѣстнитѣ боляри, радо посрѣщало турцитѣ и рано почнало да се турчи и да помага на новия завоеватель. [4] Вече въ

1. Макушевъ, Историческiя разысканiя, 52; Флоринскiй, Юж. Славяне, I. 26.

2. Ami Boué, Die Europäische Türkei, I. 53—64.

3. Hammer, G. d. Os. Reiches, I. 286, 289, 460, 536.

4. Макушевъ, Историческiя разысканiя, 118, 125—126.

84

врѣмето на султана Баязидъ II. (1481—1512) ние срѣщаме арнаутски дружини, които правятъ опустошения въ австрийскитѣ земи. [1] Това потурчанье е имало голѣмо значение за българскитѣ етнографски граници въ сѣверна Македония. Потурченитѣ арнаути, като народъ отъ господствуещата вѣра, не само че запазили своитѣ позиции подъ турското господство, но могли да разширяватъ прѣдѣлитѣ си къмъ беззащитнитѣ българи християни. Това разширяванье продължава и до сега дѣ по-силно, дѣ по-слабо. Съ по-голѣма сила арнаутскиятъ елементъ почналъ да се шири къмъ Македония прѣзъ втората половина на XVIII. в. Тогава се въздигнали арнаутски независими главатари въ Албания и правили нахлуванье въ Македония. Въ самитѣ прѣдѣли на Македония, въ Скопие, Тетово, Гостиваръ, Кичево, Охридъ и други мѣста, се появили полузависими паши отъ арнаутско потекло. Тѣ насърдчавали арнаутски прѣселяния въ тия мѣста за да иматъ подържка вѣрни войници и срѣщу турцитѣ. Най-голѣма мощь отъ тия арнаутски главатари достигналъ Али Паша Янински, който се укрѣпилъ въ края на XVIII. в. въ Янина. Той завладѣлъ като независимъ князь освѣнъ голѣма часть албански земи още западно-македонскитѣ низини и още веднѫжъ прѣдѣлитѣ на арнаутско господство стигнали планината Пелистеръ. Неговата власть отъ 1788 до 1820 год. е съдѣйствувала на арнаутското население да се укрѣпи въ Корченско и да захване южния брѣгъ на Охридското Езеро, отъ дѣто останалото българско население или избѣгало, или било избито въ врѣме на междуособицитѣ.

По-късно се повдига юначниятъ арнаутинъ Арсланъ Бей срѣщу турската власть и съюзи съ себе си много мѣстни главатари отъ срѣдна Албания заедно съ Джеладивъ Бей Охридски. Тогава арнаутитѣ оплѣнили града Кожани и други християнски мѣста. [2] Прѣзъ 1830 год. турскиятъ садразамъ Решидъ Паша унищожи арнаутскитѣ главатари съ жестока ориенталска хитрина въ Битоля, дѣто били повикани отъ него на госте и на прѣговори и вѣроломно избити. [3] Скоро подиръ тая кървава разправа срѣщу турската власть се повдигна видниятъ наслѣдственъ шкодренски владѣтель Мустафа Паша. Той още прѣзъ врѣме на Руско-турската война 1828—29 г. държалъ съмнително поведение срѣщу турцитѣ, като кроилъ планове да основе самостоятелно княжество въ Албания. Слѣдъ Одринския миръ се оттеглилъ въ Шкодра. Благодарение на

1. Hammer, G. d. Os. Reiches I. 639—640.

2. Верковичъ, Топограф.-этнограф. очеркь Македонiи, 139.

3. Urquart, Der Geist des Orients, I. 208-211.

85

политическото си късогледство той непомогналъ на Арсланъ Бей и само слѣдъ неговата пропасть излѣзълъ открито срѣщу Решидъ Паша. Съ многобройни арнаутски пълчища завзелъ Охридъ и Прилѣпъ. Негови съюзници били началницитѣ на Скопие и Велесъ и на други по-дребни мѣста. Той ималъ сѫщо така въ Битоля съмисленици, дѣто Рашидъ Паша стоялъ съ малка редовна войска. Край Прилѣпъ станали кървави стражения между турцитѣ и арнаутитѣ. Мустафа Паша билъ надвитъ и потърсилъ спасение въ Шкодра. Обсаденъ и тамъ той се прѣдалъ на турцитѣ. [1]

Съ това арнаутската сила била сломена и арнаутското влияне въ западна Македония извънредно ослабнало. Турцитѣ прѣслѣдвали арнаутитѣ на всѫдѣ и помогнали за очистяньето на българскитѣ земи отъ тѣхъ. Благодарение на тия събития било спрѣно арнаутското нахлуванье въ Охридската Котловина и въ Прѣспа. Българитѣ съ радость посрѣщнали побѣдитѣ на великия везиръ, който се държалъ добрѣ спрѣмо християнскитѣ общини. Много албански първенци въ Скопие, Тетово, Охридъ и Битоля или погинали, или избѣгали въ Албания.

Послѣдни арнаутски движения, които иматъ влияние върху български земи на западна Македония ставатъ въ Дебъръ. Прѣзъ 1839 год. тамъ се повдигна срѣщу турското правителство Дилитъ Бегъ, побѣденъ много бързо отъ турскитѣ редовни войски [2]. По-късно въ гр. Дебъръ ставатъ чести смущения, отъ които най-сериозна подиръ Руско-турската война. Турцитѣ ги усмиряли ту съ сила, ту съ хитрини. Тѣ причиняватъ въ оня край голѣми пакости на българското население и го принуждаватъ къмъ постоянно изселянье. Прѣзъ 1899 год. станаха нови арнаутски нахлувания отъ Малисория въ Дебъръ, които силно разориха българскитѣ села тамъ. По други мѣста въ Македония само отъ врѣме до врѣме се прѣселяли арнаутски родове, бѣгали отъ кръвни отмъщения изъ Албания. Такива прѣселяния ставатъ 2 досега. Плодороднитѣ низини на Македония много мамятъ арнаутитѣ отъ планиниската и безродна Албания. Само воинската тегоба, на която се подлагатъ, когато дойдатъ въ питомнитѣ поля, ги възпира отъ по-бройни прѣселяния. Арнаутитѣ немогатъ да понесатъ дисциплината на турската армия и иматъ голѣма омраза къмъ редовната военна служба.

Непотурченитѣ арнаути, особно въ източнитѣ области на Албания, били много злѣ изложени въ врѣме на всички послѣдни

1. Urquart, Der Geist des Orients, II. 227—236.

2. Охридски лѣтописни бѣлѣжки, 32.

86

размирици, затуй тѣ се изселяли на българска земя въ Македония. Много такива прѣселенци се настанили къмъ края на XVIII. вѣкъ и началото на XIX. въ Битоля, Леринъ, Охридъ и Солунъ. Помалко арнаутски родове има въ Прилѣпъ, Скопие и много други градове. Арнаутскитѣ прѣселенци въ Солунъ се погръчени, а въ другитѣ градове сѫ побългарени. Откъмъ охридската Гóра (область по южния брѣгъ на Охридското Езеро) и досега продължаватъ такива изселяния въ Охридъ. Бивали сѫ отдѣлни случаи, дѣто цѣли арнаутски християнски села сѫ прѣселяни на българска земя, каквито сѫ напр. въ Леринско и нѣколко села въ Одринския Вилаетъ.

Най-южнитѣ арнаутски поселенци въ Македония се намиратъ въ долината на Бистрица. Тамъ, дѣто гръцкото население като съсѣдъ на българитѣ се свършва, начева се арнаутското. На гръцко землище въ мѣстностьта Копачаръ сѫ отбѣлѣзани въ статистиката на Верковича 5 села съ арнаутски жители, именно Чурхли, Тривещъ, Врашенъ, Кастронъ и Сабониторъ, смѣсени дѣ повече дѣ по-малко съ християни гръци [1]. Да ли наистина има арнаутско населние въ тия села, нѣмахме възможность да установимъ. Въ описанието на Гребенската Каза въ сѫщата книга не се споменуватъ арнаути, но мухамедани [2]. Сѫщо така нѣма отбѣлѣзано арнаутско население въ тия мѣста и въ статистиката на Ростковскiй [3].

Въ самата Костурска Котловина има едно арнаутско мухамеданско село, Сливени, на пѫтя отъ Костуръ за Корча. То е прѣселено въ миналия вѣкъ. Има нѣколко кѫщи арнаути мухамедани въ ближното село Желино, но тѣ се смѣсили съ тамошнитѣ помаци и сѫ изгубили езика си. Въ Костуръ има около 50 кѫщи християни арнаути, прѣселени прѣзъ XIX. в. откъмъ Епиръ. Тѣ сѫ почти погръчени. Старитѣ още говорятъ арнаутски, но новото поколение си служи съ гръцкия езикъ. Въ височинитѣ на планина Вичъ има християнско арнаутско село Елехово, или Елово; жителитѣ му сѫ прѣселени отъ околностьта на Колоня въ края на миналия вѣкъ и сѫ запазили добрѣ езика си.

На западъ отъ котловината въ долината на р. Деволъ, наречена Деволия, живѣятъ българи и арнаути смѣсено, но послѣднитѣ

1. Верковичъ, Топограф.-этнограф. очеркъ Македонiи, 228-331.

2. Все тамъ, 204.

3. А. Ростковскiй, Распредѣленiе жителей Битолскаго Вилаета по народностямъ и вѣроисповѣданiямъ въ 1897 году. Живая Старина, г. IX, выпускъ I. стр. 103 -104.

87

прѣобладаватъ [1]. Часть отъ тая мѣстность пада къмъ Корченската Каза, часть къмъ Костурската, и часть къмъ нахията Биглища. По географическото си положение тя принадлежи на албанскитѣ земи. Въ срѣднитѣ вѣкове се споменува често гр. Деволъ, като българска крѣпость, но въ тия мѣста арнаутско население е достигнало още прѣди дохожданьето на турцитѣ. Още прѣзъ първата половина на XIV. в. византийски историци споменуватъ въ Деволъ и близо до Костуръ албанско население [2]. На сѫщото мѣсто, въ нахията Биглища, ги намира и Хаджи Калфа прѣзъ XVII. в., смѣсени съ българи [3]. Въ началото на XIX. в. Пукевилъ отбѣлѣзва арнаутско-българската граница тамъ, дѣто е тя сега. Паланката Биглища е била арнаутска, отвъдъ нея къмъ Корча имало още българи. Областьта Деволъ съставяла особна нахия, състояща отъ арнаутски и български села [4]. Важна е бѣлѣжката на Пукевила за с. Галища. Споредъ прѣдание това село се прѣселило отъ Костурско въ Деволъ прѣзъ XVII. в. поради насилия на турцитѣ [5]. Това показва, че прѣзъ послѣднитѣ вѣкове е имало прѣселяния на българи въ албанска земя. Вижда се ясно, че вододѣлнитѣ височини между горното течение на Бистрица и на р. Деволъ отдавна сѫ вече етнографска граница между българи и арнаути.

Въ по-ранни врѣмена може би е имало и други албански поселици въ Костурската Котловина, но тѣ сѫ погълнати отъ българитѣ. Въ Корчанско българското население още до миналия вѣкъ е било много по-бройно отъ колкото е сега; часть отъ него е прогонена прѣзъ врѣме на арнаутскитѣ размирици, друга часть е поарнаутена, па и сега се арнаути. Тамъ има въ много чисто арнаутски села старци, които помнятъ български.

Пó на сѣверъ арнаутски колонии има въ Долна Прѣспа. Тѣ сѫ дошли тукъ изъ Корченско въ по-ново врѣме и държатъ западния брѣгъ на двѣтѣ прѣспански езера. Споредъ събиранитѣ свѣдѣния отъ Пукевила въ началото на XIX. в. Прѣспа е била населена само съ българи. [6] Арнаутскитѣ поселения въ Прѣспа захващатъ съ с. Търнъ или Тернъ, което лежи между коритото на Деволъ и Мало Прѣспанско Езеро, и продължаватъ къмъ сѣверъ.

1. География на Корча и околностьта ѝ, прѣводъ отъ гръцки. Книжици за прочитъ, VIII—Х. 190.

2. Макушевъ, Истор. разысканiя, 41; Hahn, Albanesische Studien, 318.

3. Споменик, XVIII. 47.

4. F. Pouqueville, Voyage de la Grèce, III. 33, 34, 42.

5. Все тамъ, III. 27.

6. Все тамъ, III. 72.

88

Чисти арнаутски села сѫ само Ракицка на южния край на малкото езеро и Винени на западния му брѣгъ. По-нагорѣ въ селата Пъпли, Германъ, Рѫмби, Наколецъ, Любойно, Ѫрвати, Крани, Асамати, Гърнчари, Козякъ, Горна и Долна Бѣла Църква има арнаутско население, смѣсено съ българско. Въ градеца Рѣсенъ има малко арнаути християни, които по сичко сѫ вече обългарени.

Отъ Прѣспа и отъ Костурско арнаути сѫ прѣскокнали въ южната половина на Битолско Поле. Въ източнитѣ ребра на Баба Планина сѫ разположени 4 арнаутски села Злокукяни, Канино, Кишава и Острецъ, а на изтокъ отъ тѣхъ въ равнината, на пѫтя отъ Битоля за Леринъ, има мухамеданско (арнаутско-турско) население въ селата Обсирено, Клабучища, Негочани, Лажецъ, Породинъ, Жабяни, Горно Егри и Долно Клещино, смѣсени съ българи, а въ селата Китово и Горно Клещино безъ българи. Само селото Породинъ е чисто арнаутско. Другитѣ села сѫ двоезични, говорятъ и турски и арнаутски.

Въ самия градъ Леринъ има малко мухамедански и християнски кѫщи, дѣто се чува още арнаутски езикъ, но първитѣ постоянно се отурчватъ, а вторитѣ обългаряватъ. На югъ отъ града по политѣ на планина Вичъ има арнаути въ нѣколко села. Въ Долно и Горно Котори сѫ християни, смѣсени съ българско християнско население и сѫ подложени на обългаряванье, въ Бѣлъ Каменъ и Ногованъ сѫ сѫщо християни съ малка влашка примѣсь. Послѣднитѣ двѣ села сѫ прѣселени изъ Епиръ изъ голѣмото село Пилкадесъ въ Коницка Каза. Около 1840 год. сѫ дошли тукъ бѣлъ-каменци, а около 1860 год. негованци. Имало е по малко такива прѣселенци и въ нѣкои други села въ околностьта, но сѫ изгубили вече езика си. Въ Руднишката Нахия има 7 кѫщи арнаути християни въ с. Инско. Въ съсѣдство съ християнската група има арнаути мухамедани въ селата Въртоломъ и Плешевица и малко въ с. Маала, смѣсени съ турци.

Югозападниятъ брѣгъ на Охридското Езеро е заселенъ изцѣло съ арнаути и то съ незначително изключение мухамедани. Южниятъ край е извѣстенъ подъ името Гора, а западниятъ — Мокра. Арнаутско население въ тия мѣста трѣба да е имало отдавна, защото още въ 1328. год. се споменуватъ арнаути близу до Охридъ, които се подчинили на византийцитѣ. [1] Обаче до половината на XVIII. вѣкъ тамъ е имало и много българско население.

1. Макушевъ, Историческiя разысканiя, 41.

89

Въ голѣмитѣ размирици, които сѫ станали прѣзъ втората половина на XVIII. в. и въ началото на XIX. в., българското население е изчезнало, а отъ арнаутско-християнското е останало малко, и то до сега се изселва въ Охридъ и Битоля. Много български родове въ Прѣспа знаятъ, че сѫ избѣгали отъ тия мѣста въ края на XVIII. в. [1] Прѣзъ това смѫтно врѣме е изчезнало и християнското епископство отъ тоя край. Въ кодекса на Охридската Патриаршия се намира подписа на Горо-Мокренския епископъ Иоакимъ отъ 1761 год. [2] По-послѣшни свѣдѣния за това епископство нѣмаме. Арнаутски опустошения сѫ продължавали до 1832 год., когато Рашидъ Паша съсипа арнаутската сила подъ Шкодра. Охридскиятъ лѣтописецъ бѣлѣжи двѣ голѣми опустошения по тия мѣста. Прѣзъ 1805 год. арнаутски пълчища плѣнили цѣлата околность на Охридъ, а прѣзъ 1821 год. тоя лѣтописецъ пише: „во Мокреница сé са запусти, сето имане го ограбиха турцитѣ (трѣба да се разбира арнаути мухамедани), а християнитѣ ги исклаха”. [3] И до сега арнаутски пришелци изъ долината на Шкумба измитатъ българското население отъ западнитѣ части на Охридско. Докторъ Мюлеръ, който е пѫтувалъ по тия мѣста прѣзъ 1837—38 год., свидѣтелствува, че село Фердово (Фъргово) имало смѣсено население отъ арнаути и славѣни, и село Калище било чисто славѣнско. [4] Сега Фъргово е чисто арнаутско село, а въ Калище има само 1 останала българска кѫща. Изселяньето на българитѣ и до сега продължава отъ осталитѣ двѣ български села Радожда и Линъ и не е далечъ врѣмето, когато цѣлиятъ западенъ брѣгъ на езерото ще бѫде арнаутски.

Въ градоветѣ Струга и Охридъ има доста семейства отъ арнаутска влака, но всички се турчатъ бързо по езикъ.

Арнаутското население отъ всичкия тоя край, за който говориме до сега, принадлежи на племето тоски, [5] което населява южна Албания до р. Шкумба. Въ градоветѣ Струга, Охридъ и Битоля и въ нѣкои отъ селата на битолско-леринския пѫть има примѣсь отъ сѣвернитѣ арнаути — геги, които добрѣ се отличаватъ на всѣдѣ отъ тоскитѣ.

Пó на сѣверъ се намира голѣма арнаутска група въ Дебъръ, дѣто всички арнаути сѫ геги. Областьта Дебъръ завзима срѣдната

1. *** Битоля, Прѣспа и Охридско. Сб. М. IV, 30, 95.

2. А. Шоповъ и Г. Стрезовъ, Кодексъ на Охридската Патриаршия. Сб.М. Х. 569.

3. Охридски летописни бѣлѣжки, 6, 16.

4. D-r Joseph Müller, Albanien, Rumelien und die Österreich-Montenegrische Gränze, Prag, 1844. стр. 69.

5. Weigand, Die Aromunen I, 68.

90

часть отъ долината на р. Черни Дримъ. Още прѣди дохожданьето на Турцитѣ тукъ се срѣщнали двата съсѣдни народи, арнаути и българи. Единъ отъ скендербеговитѣ историографи пише, че когато Скендербегъ воювалъ съ турцитѣ, Долни Дебъръ билъ населенъ съ арнаути, а Горни Дебъръ съ православни българи, които се отличавали съ привързаностьта си къмъ юначния противникъ на турцитѣ. [1] Сѫщото положение на двата народа въ главни чърти срѣщаме и ние днесь, съ тая само разлика, че арнаутскиятъ елементъ е завзелъ вече части и отъ Горни Дебъръ, а въ Долния нѣма никакви слѣди отъ българи.

Арнаутско население се е спуснало по Дримъ до гр. Дебъръ, който е сега по прѣимущество арнаутски градъ. Кърчинскитѣ торбеши сѫ спрѣли арнаутското нахлуванье въ планинитѣ. Чифлицитѣ около устието на р. Радика спиратъ арнаутитѣ на югъ. Цѣлата планинска височина по западния брѣгъ на Дримъ около притока Булчиза е завзета отъ арнаути. Южното имъ разширение е спрѣно отъ торбешката група по Голо Бърдо, която загражда македонската граница отъ арнаутски напливъ дори до Охридското Езеро. Въ срѣдната часть на Горни Дебъръ има само едно арнаутско село Биланца въ Жупа. Много пó на югъ при изхода на Дримъ отъ дебърскитѣ тѣснини срѣщаме една голѣма, арнаутска купчина, която е заселена тукъ да пази прохода. Тая група се състои отъ 8 села, между които Велеща, поставено на пѫтя за Дебъръ, е най-голѣмо и най-важно.

Цѣлиятъ Горни Дебъръ е заплашенъ отъ поарнаутчанье. Българо-мухамеданскитѣ села, които допиратъ до арнаутски села, сѫ вече двуезични. Торбешитѣ смѣтатъ за гордость да се прѣдставятъ за арнаути. Жителитѣ на селата Острени, Търново, Кленье, Летенъ, Джепища, Ѫрбеле, Обоки, Макелари и др. прѣдпочитатъ да се казватъ арнаути и да говорятъ арнаутски. Торбешитѣ отъ с. Рàица, най-южно отъ подримскитѣ потурчени села, говорятъ повечето арнаутски и се броятъ вече като арнаути. Отъ друга страна християнското българско население се изселва много бързо отъ мѣстноститѣ Голо Бърдо, Пòле и Жупа. Отъ Голо Бърдо бѣгатъ главно въ гр. Дебъръ и въ Солунъ. Селата Вичища, Голейща и Писанки сѫ били въ началото на XIX. вѣкъ български, прѣди 30 години били наполовинъ български, а сега сѫ заселени отъ арнаути. Само въ Писанки сѫ останали още 3 български кѫщи. Арнаутитѣ

1. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, 93.

91

идатъ отъ Горица и отъ други по-сѣверни мѣста. Още по-силенъ е напрѣдъкътъ на арнаутитѣ въ Пóле. Българитѣ сѫ изчезнали прѣзъ XIX. вѣкъ отъ сѣвернитѣ села, а днесь бѣгатъ отъ всички други поради страшнитѣ опустошения, на които сѫ изложени. Село Граждани е било до скоро българско. Арнаути дошли малко прѣди 50 год. и сега тѣ сѫ болшинство. Има още 8 български кѫщи, които скоро ще бѣгатъ. Въ Жупа, ако и да има сега само едно село арнаутско, българското население постояно напуща тоя край, защото е притѣснено отъ турцитѣ и торбешитѣ. Отъ Горно и Долно Елевци 25 кѫщи сѫ прѣселени въ Скопие, други въ Битоля и въ скоро врѣме българското население ще изчезне. Българи е имало до прѣди 30—35 год. и въ арнаутското село Баланци и въ турското Коджоджикъ, но сѫ всички избѣгали. Тоя край е опустошенъ жестоко отъ арнаутскитѣ пълчища на Али Паша, които съсипали Божи Градъ въ долината на р. Дримъ къмъ края на ХVIII. в. [1] Наблизо до Елевци е имало голѣмо българско село Бѣжаново, унищожено въ началото на XIX. в. Само въ Мала Рѣка арнаутитѣ още не сѫ проникнали и то благодарение на торбешитѣ отъ една страна и на обстоятелството, че тамошнитѣ български села сѫ голѣми отъ друга страна. Но изселяванье на българи има и отъ тамъ.

Повече къмъ сѣверо-изтокъ, въ горния край на мѣстностьта Рѣка, извѣстенъ подъ името Голѣма Рѣка, населението е само арнаутско. Тукъ има 23 арнаутски села, отъ които само едно, Духъ, пада административно къмъ Тетовската Каза. Повече отъ половина населението тукъ е православно християнско. Арнаутитѣ въ Голѣма Рѣка сѫ стари жители на мѣстото. Между тѣхъ е имало българи, които сѫ поарнаутенн. Рѣканитѣ запазили по-дълго врѣме вѣрата си, като били много скрити въ тоя край. Потурчаньето имъ е усилено прѣзъ края на XVIII. в. и се е продължавало по-късно отъ половината на XIX. в. Послѣдно потурчанье на повече вѫщи е имало около 1855 год. въ с. Штировица, когато послѣднитѣ 30 хр. кѫщи сѫ приели мухамеданството. Както отъ сѣверъ така и отъ югъ групата на рѣканитѣ се допира до български села и населението е двоезично. Жителитѣ отъ Бѣличица и Киченица говорятъ добрѣ български, но домашниятъ имъ езикъ е арнаутски. Cѫщо двоезично е населението на с. Духъ. Това село е пръснато на широко по планинскитѣ височини, които дѣлятъ коритото на р. Радика отъ коритото на р. Вардаръ. И безъ съмнѣние голѣма

1. Ali Pascha von Janina, Berlin, 1821, стр. 33.

92

часть отъ жителитѣ му сѫ отъ българско потекло. Ближнитѣ села Маврово, Леуново и Никифорово, разположени сѫщо въ една котловинка между двѣтѣ корита, иматъ двоезично население, но домашниятъ езикъ е български.

Християнското арнаутско население отъ Голѣма Рѣка се изселя. Особно е усилено това изселянье отъ 40 години насамъ. По-рано жителитѣ сѫ се прѣселяли главно въ Тетово и Цариградъ, сега много семейства бѣгатъ въ България, и то въ Самоковъ, Дупнишко (въ Дупнишка Баня има повече отъ 30 кѫщи) и Кюстендилско. Въ с. Върбенъ е имало около половината на XIX. в. 100 кѫщи християни, а сега има само 40.

Пó на сѣвероизтокъ арнауско население е завзело по-голѣмата часть отъ мѣстностьта Пологъ, която обхваща цѣлото горно течение на Вардаръ. Това е разкошна котловина между Шаръ Планина и Суха Гора, която въ ново врѣме е наводнена отъ арнаутски пришелци. Турцитѣ сѫ заварили тая страна, населена само съ българи, и сѫ основали голѣмитѣ турски колонии въ Тетово и Гостиваръ да я пазягь. Старитѣ спахии сѫ завладѣли плодородната низина около Вардаръ и сѫ обърнали селата на свои чифлици. Само въ ребрата на планинитѣ сѫ запазили самостоятелни села. По всичкитѣ мѣстни възпоминания, които сѫ чуватъ още между населението, се вижда че арнаути почнали да се селятъ въ Пологъ въмъ края на XVII. в. слѣдъ австро-турскитѣ войни, които докоснали тоя край. Когато австрийскитѣ войски се оттеглили прѣзъ 1689 год. и съ тѣхъ заедно се дигнали християнитѣ отъ Призренско и Прищенско, станало е голѣмо нахлуванье отъ арнаути въ Стара Сърбия, и тогава арнаутската вълна засегнала тия мѣста по долината на Вардаръ. По-стари арнаутски селища ще е имало само около Качаникския и около Жеденския Проходъ, прѣзъ който Вардаръ излиза въ Скопско Поле. Тия сѫ арнаутитѣ, които рускиять безименъ шьтникъ отъ XVII. в. поменува въ околностьта на Скопие [1].

Арнаутитѣ завзели изпърво високитѣ планински части около прохода, що води отъ Призрѣнъ за Тетово, и планинскитѣ височини около Качаникския Проходъ. Прѣзъ Жеденския Проходъ минали въ Суха Гора и завзели цѣлата планина. Обикновенно тѣ се селили въ български села и постѣпенно сѫ изпѫждали българитѣ. Тоя процесъ се продължава и до днесь. Българското население

1. Сырку, Описанiе Турцкой Имперiи, 38.

93

бѣга въ Тетово, въ Скопие, и по чифлицитѣ въ Скопско, а нѣкои оть по-ново врѣме сѫ избѣгали въ Сърбия и въ България. Особно се усилила арнаутската колонизация въ Пологъ къмъ края на XVIII. в., когато въ Тетово владѣли самовластни паши отъ арнаутско потекло, които нарочно докарвали арнаути изъ Албания.

Арнаутитѣ въ с. Теарце сѫ събрани отъ тетовскитѣ паши изъ Матъ, Долни Дебърь и Призренско, а нѣкои сѫ избѣгали изъ Дебъръ сами, да се избавятъ отъ кръвно отмъщение. Арнаутитѣ въ с. Доброще сѫ дошли отъ Дебъръ и Люма, въ с. Дълбочица сѫ дошли отъ Дукачинъ Люма, нѣкои викани отъ пашитѣ, а други бѣгали отъ кръвь. Българското население се изселило къмъ Скопска Черногория. По сѫщия пѫтъ сѫ дошли арнаутитѣ въ селата Стража и Кутлино. Въ послѣдното село Абдурахманъ Паша довелъ арнаути въ началото на XIX. столѣтие и изпѫдилъ българитѣ, които се пръснали по околнитѣ села. [1] Има и други начини на арнаутски прѣселяния. Нѣйдѣ християнитѣ българи викали нѣкой арнаутски родъ да ги пази отъ други арнаутски грабители. Заселениятъ родъ се разширилъ, привикалъ и други свои ближни и завладѣлъ селото. Такъвъ е случаятъ съ с. Горанце. [2] Въ Жеденския Проходъ българи е имало до началото на днешното столѣтие. [3] Арнаути въ тия мѣста сѫ придошли главно отъ Долни Дебъръ и Речъ. Само плодородната низина около Вардаръ има чифличарско българско население. Отъ половината на XIX. столѣтие много бързо изчезва българското население изъ Гостиварската Нахия и се замѣстя съ арнаути, или пъкъ селата запустяватъ. Село Горно Фалище до къмъ 1860 год. е броило 30 кѫщи български; сега е пусто. Почти запустѣло е и с. Палатица. [4] Сѫщото е и съ Флорино и Чаиле. Арнаутитѣ въ с. Корито сѫ доведени на мѣстото на напустено българско селище въ началото на XIX. в. отъ тетовскитѣ паши изъ близосѣдната Рѣка. [5]

Изобщо казано арнаутското население въ Пологъ постоянно се увеличава на смѣтка на българското и етнографскиятъ ликъ на мѣстностьта бърже се мѣнява. Сега вече половина отъ населението е арнаутско, и не е далечъ врѣмето, когато българи ще останатъ само въ добрѣ запазенитѣ чифлици на нѣкои силни бе-

1. Материали, 437, 439, 446—447.

2. Все тамъ, 448.

3. Тамъ, 451.

4. В. „Новини”, год. II. бр. 12, 13.

5. Материали, 460—461.

94

гове и въ нѣкои по-голѣми села, дѣто населението по-енергично може да се противи на арнаутскитѣ нахлувания.

Голѣма часть отъ населението на Пологъ е двуезично. Българитѣ отъ Долни Пологъ редомъ знаятъ арнаутския езикъ, а на нѣкои мѣста той е почналъ да си пробива пѫть и въ семействата. Въ сѫщото врѣме и арнаутитѣ говорятъ добрѣ български. [1] На много мѣста е имало потурчеии българи, които се поарнаутили. Въ с. Падалище, на стария друмъ отъ Пологъ къмъ Кичево, е имало малка турска колония сега поарнаутена. [2]

Отъ Дебъръ и отъ Пологъ арнаутско население е прѣминало въ Скопско. Една голѣма арнаутска купчина се настанила на югъ отъ Скопие, около Черни Върхъ и Китка Планина, и по течението на р. Тисовица достигнала до Вардаръ при началото на Велешката Тѣснина. Въ това мѣсто има 21 арнаутски села. Тия мѣста сѫщо сѫ заселени съ арнаути прѣзъ послѣднитѣ два вѣка. Жителитѣ на с. Алданци помнятъ, че родоначалникътъ имъ се прѣселилъ отъ къмъ Гилянско. [3]

Отъ Рѣка и отъ Пологъ арнаутитѣ прѣминали въ Кичево, дѣто завзели голѣма часть отъ източнитѣ поли на Бистра Планина и достигнали до р. Заясъ. Срѣдоточно мѣсто имъ е голѣмото село Заясъ, около което сѫ разположени другитѣ села. То е и най-одавна заселено. Прѣдполага се, че това прѣселяние е станало около половината на XVIII. в., когато е разсипанъ Кнежинскиятъ Манастиръ. Арнаутитѣ въ с. Яголъ сѫ прѣселени отъ албалско село Блаце около 1830 год. Тогава сѫ дошли и арнаутитѣ въ с. Туинъ. Въ с. Поповяни арнаути сѫ дошли около 1840 год. изъ Дебъръ, а ония въ с. Бѣлица изъ — Рѣка. Отдѣлени отъ групата сѫ селата Другоо и Сълпъ. Първото е на пѫтя отъ Кичево за Дебъръ, прѣселено прѣзъ 1860 год. отъ къмъ височинитѣ на Бистра Планина. Сълпъ е поселено на прохода отъ Кичево за Демиръ Хисаръ около началото на XIX. столѣтие. По-напрѣдъ тамъ имало българско село, което запустѣло въ нѣкои размирици. Землището му стояло дълго врѣме празно. Спахиитѣ го прѣдлагали на българитѣ отъ с. Църско за нищожна цѣна. Тѣ не го взели. Тогава спахиитѣ докарали тамъ 8 кѫщи арнаути и отъ тѣхъ станало сегашното село. което държи въ страхъ и трепетъ цѣлата българска околность, На изтокъ арнаутското движение е спрѣно отъ потурняшкитѣ села.

1. Материали, 463; в. „Новини”, год. II. бр. 17, 60.

2. Материали, 466.

3. Все тамъ, 523.

95

Обаче тия села сѫ подпаднали подъ силно арнаутско влияние и сега селянитѣ въ Прѣмка, Сърбица, Бачища, Папрадища и Стреголища сѫ двуезични. Благодарение само на ненавистьта между арнаутитѣ и потурняцитѣ, смѣсени женидби между тѣхъ не ставатъ, освѣнъ въ рѣдки случаи, и това е спазило тия потурняшки групи отъ съвършено поарнаутяванье.

Арнаутскиятъ натискъ въ Кичево е много силенъ въ днешно врѣме и причинява бързо изселянье на българи отъ нѣкои села. Особно е запустено Горно Кичево. Тамъ имало голѣмо българско село Стрелци, запустено около 1830 год. Въ Цървовци и Жубрино българитѣ изчезнали окончателно къмъ 1850—5 год.; въ Сърбица и Бериково тѣ изчезнали къмъ 1870 год.; въ Староецъ и Трѣбино — къмъ 1898 год.; въ Дълбоки Долъ послѣдната българска кѫща се дигнала прѣзъ 1892 г., въ Речани Заясъ останали сега 4 български кѫщи, а въ Шутово — само една. Едни отишли въ Скопие, други въ Битоля, мнозина се изселили въ Сърбия и България.

Отъ Кичево арнаути прѣселенци се спуснали къмъ Битолското Поле прѣзъ Желѣзничка Рѣка (Демиръ Хисаръ). Въ тая мѣстность срѣщаме отдѣлни арнаутски села. Високо въ Крушовската Планина арнаути живѣятъ въ с. Кочища, смѣсени съ българи. Низко въ политѣ на планината арнаутско е с. Прибилци, сега центъръ на нахията Демиръ Хисаръ. Арнаутитѣ въ послѣдното село сѫ прѣселенци отъ къмъ половината на XVIII. в.

Въ планинскитѣ върхове, които ограждатъ горното течение на р. Църна, сѫ пръснати 9 малки арнаутски селца: Старо Змирнево, Снѣгово, Обедникъ, Църнеицъ, Суходолъ, Мургашево, Пресиле, Търновци и Дървеникъ. Въ планинския проходъ, на пѫтя отъ Охридъ за Рѣсенъ, има малко арнаути, смѣсени съ българи мухамедани, въ с. Буково. Тѣ дошли къмъ края на XVIII. в. на това мѣсто. Часть отъ българското население било изпѫдено, а други приели мухамеданството и останали дома си.

Една особна купчина съставятъ арнаутитѣ въ Гяватския Проходъ, на пѫтя отъ Битоля за Рѣсенъ. Тука тѣ живѣятъ смѣсено съ българи въ селата Кажани, Рамна, Лера, Доленци, Чекърчи и Диово, има 8 кѫщи и въ влашкото село Търново. Тия арнаути, както и ония въ Буковския Проходъ, сѫ настанени тукъ прѣзъ XVIII. ст. за да пазятъ прохода. Въ Нижо Поле има малко арнаути христяни. Сѫщо и въ Крушево; и на двѣтѣ мѣста тѣ сѫ почти овлашени.

96

Въ Битоля има доста много прѣселени арнаути геги, сѫщо и въ Охридъ, но тѣ или сѫ вече отурчени, или скоро ще се отурчатъ.

Въ Прилѣпската Каза има една арнаутска купчина на пѫтя за Кичево въ началото на прохода Барбаросъ. Тя се състои отъ селата Норово, Алданци, Върбоецъ, Горно Житоше, Дрѣново, Саждево, Якреново, Борино и Белушино. Малко на страна въ политѣ на Бабуна Планина се намира арнаутско село Десово и смѣсеното съ българи Браилово. Цѣлата тая арнаутска колония е отдавнашна — по-стара отъ XIX. в. По-точни данни имаме за арнаутитѣ въ Браилово. Около 1750 год. браилскиятъ спахия повикалъ двама арнаути като пазачи на чифлика. Тѣ довели своитѣ семейства и се заселили тамъ. По-късно дошли при тѣхъ още двѣ семейства. Отъ тѣхъ се наплодили сега до 18 кѫщи. Вѣроятно подобно е произхождението и на други нѣкои арнаутски заселеници. Въ всичкитѣ арнаутски села е имало и българско население. Нѣйдѣ то е изселено, а по нѣйдѣ има още малки останки.

На изтокъ отъ Бабуна Планина въ Велешката Каза има едно арнаутско село, Согле.

Прѣзъ XIX. в. нѣма новодошли арнаутски прѣселенци както въ Демиръ Хисаръ, така и въ Битолско Поле, като се изключатъ нѣкои отдѣлни родове, които бѣгатъ отъ кръвь и търсятъ мѣсто въ по-старитѣ арнаутски села.

Послѣдня арнаутска група на македонска почва е оная около планина Кара Дагъ или Црна Гора. Качаникската тѣснина е цѣла арнаутска. На изтокъ арнаути живѣятъ въ селата Блаце, Брѣстъ и Стрима, разположени по най-високата часть на Црна Гора. Щомъ планината завие къмъ сѣверъ, арнаутското население обхваща вече не само планинскитѣ височини, но слиза въ политѣ на планината и захваща низината дори до главния пѫть, който води отъ Скопие прѣзъ Куманово за Враня. Арнаути сѫ захванали сега важния проходъ между Скопие и Куманово съ селата Асанъ-бегово, Моянци, Орланци, Брущица, и Никищанъ. По-нагорѣ сѫ досегнали гр. Куманово и вѫтрѣ въ града между турското население има значителна арнаутска примѣсь. На сѣверъ отъ Куманово арнаутитѣ прѣминали на нѣкои мѣста желѣзната линия и отдѣлни прѣселенци отишли още навѫтрѣ въ българска земя. Мутилово е арнаутско село близу до р. Пчиня. По-нататъкъ има малко арнаути въ Козяшкитѣ села Конярево и Макрешъ.

97

Тая арнаутска група е била продължена на сѣверъ и е обхващала цѣлата Голакъ Планина между Прищина, Враня и Лѣсковецъ. Имало е арнаути и пó на сѣверъ въ Ястребацъ Планина. Само низинитѣ около Българска Морава били запазени съ българско население. [1] Слѣдъ руско-турската война тия мѣста се отстѫпиха на Сърбия и арнаутското население се изсели изъ тѣхъ.

Всички мѣстни свѣдѣния сочатъ, че арнаутско население е завзело тия мѣста слѣдъ австро-турскитѣ войни въ края на XVII. в. Голѣмиятъ арнаутски напливъ отъ срѣдна и сѣверна Албания, който обхваналъ Метохия и Косово Поле слѣдъ сѫдбоносното сръбско изселянье, достигналъ до Църногория много рано. [2] Нѣмскиятъ пѫтувачъ Ханъ се научилъ отъ самитѣ тамкашни арнаути, че сѫ прѣселени слѣдъ австрийскитѣ войни; [3] при все това той прѣдполага, че по планинскитѣ височини може би ще е имало старо арнаутско население, изтикано изъ долинитѣ още при славѣнскитѣ нахлувания [4]. Инакъ учениятъ нѣмецъ немогълъ да си обясни, защо силнитѣ арнаути живѣятъ по безплодни планински височини, а слабитѣ сърби въ Косово Поле и българи въ долината на Морава и на Пчиня завзематъ плодороднитѣ мѣста. Сега ние лесно можемъ да си изяснимъ това нѣщо. Арнаутитѣ не сѫ могли да захванатъ низинитѣ по двѣ сѫществени причини. Едната е, че земята въ тия низини принадлежи на силни бегове и селата сѫ чифлици. Беговетѣ сѫ пазили, па и до сега пазятъ енергически християнското славѣнско население срѣщу арнаутскитѣ нахлувания. Втората причина е, че самитѣ арнаути сѫ избѣгвали да слизатъ отъ планинитѣ за да не подпаднатъ подъ турската власть и изгубятъ своята независимость и свобода за грабежъ. Само голѣма нужда кара арнаутина да напусне планината, когато неможе да граби.

Споредъ народни спомени още прѣзъ XVII. в. арнаутски пришелци нападнали Църна Гора, разрушили българскитѣ села и прогонили населението отъ височинитѣ. Християнското население завзело политѣ на планината. [5] Много прѣселенци по онова врѣме надошли отъ Сиреница, Призрѣнско, отъ Качаникъ и други мѣста около Шаръ Планина. [6] Арнаутитѣ населили изпърво най-високитѣ

1. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1838. гтр. 45. 65.

2. Материали, 551, 555.

3. Hahn, Reise von B. nach S. 70.

4. Все тамъ, 71.

5. Материали, 586.

6. Все тамъ, 534, 539—540.

98

мѣста и отъ послѣ постоянно слизали къмъ низкитѣ. Въ с. Брѣстъ българи имало до началото на XIX. в. [1] Въ Люботенъ арнаути навлѣзнали въ край на XVIII. в. и сега почти сѫ изтикали българското население. Въ Църногория българското население имало нѣкои особни права, носило орѫжие и затова се възпротивяло съ сила на арнаутското нахлуванье. На изтокъ къмъ Кумановско арнаутитѣ слизали прѣзъ цѣлото XIX. столѣтие къмъ равнината, слизатъ и до день днешенъ. Турското правителство насърча това прѣселение, като иска съ арнаутитѣ да направи прѣграда между Сърбия и Македония. Въ ново врѣме арнаути дохождатъ мирно въ българскитѣ села, купуватъ си малко мѣсто и се заселятъ. Послѣ съ разни притѣснения и насилия отпѫждатъ българитѣ и завзиматъ безцѣнно земята имъ. Дохождатъ нови арнаутски родове и поарнаутяватъ селото. Така е станало съ с. Ваксинци, [2] така и съ други села въ политѣ на планината.

Всичкото арнаутско население отъ тая група е мухамеданско. Споредъ бѣлѣжкитѣ на Хана арнаутитѣ сѫ дошли тукъ мухамедани, [3] а споредъ други прѣдания между новодошлитѣ арнаути имало католици, които послѣ приели мухамеданството. [4]

Арнаутитѣ се отличаватъ много добрѣ отъ другитѣ народи на Полуострова, както по езикъ, така и по снага и нърави. Доказано е сега, че арнаутскиятъ езикъ е древниятъ езикъ на илиритѣ, смѣсенъ съ много латински, славѣнски и гръцки думи. Арнаутинътъ се придържа много чвърсто о бащиния си езикъ, но когато се отдѣли отъ дома си, отъ гѫстата албанска маса и падне между други чужди хора, той лесно изучва чуждия езикъ, жени се на чужбина и дѣцата му вече губятъ бащиния си езикъ. По такъвъ начинъ голѣмо множество арнаути сѫ се губили и сега се губятъ между другитѣ народи. Рѣдко ще има въ европейскитѣ владѣния на Турция градъ, дѣто да нѣма отурчени мухамедански арнаути, или огръчени и обългарени християнски арнаути.

Арнаутското население живѣе прѣимуществено въ планински мѣста, въ села, раздѣлено на голѣми родове, които постоянно враждуватъ помежду си и се съединяватъ само въ крайни случаи,

1. Материали, 542.

2. Все тамъ, 553.

3. Hahn, Reise von B. nach S. 71.

4. Материали, 555.

99

когато се заплаши свободата имъ. Тѣхнитѣ села сѫ бѣдни. Само родовитѣ началници иматъ каменви кули, всѣкога добрѣ въоружени. Арнаутското население и въ Македония се държи яко за своето старо родово управление и недопуща турската власть да наложи рѫка на него. Оттукъ произлизатъ постояннитѣ борби между турската власть и арнаутскитѣ родоначалници, — борби, на които сега центрове сѫ Дебъръ въ Македония, Ипекъ въ Стара Сърбия и Шкодра въ Албания. Въ гѫстонаселенитѣ арнаутски мѣстности арнаутитѣ нито даватъ войска, нито плащатъ воененъ данъкъ. Отдѣлнитѣ малки купчинки, що сѫ се пръснали по вѫтрѣншостьта на Македония, сѫ вече подчинени на турското правителство, но въ Дебъръ турскитѣ власти стоятъ само за очи.

Арнаутското население въ Македония прѣдставя добра груба сила, съ която властьта може да си служи за омаломощяванье на българското население. Арваутитѣ сѫ страшилище за българскитѣ земи до Битоля и Скопие. Постояннитѣ разбойничества и грабежи сѫ съсипали благосъстоянието на цѣлата околность на Шаръ. Обаче като политически факторъ арнаутското население въ Македония нѣма значение. [1] Останали безъ своя книжнина, безъ особна национална вѣра, арнаутитѣ непрѣдставятъ политическа единица. Мухамеданското множество е приближено къмъ турската влястъ само заради облагитѣ, които получава отъ нея, но мухамеданитѣ арнаути ненавиждатъ турцитѣ и въ случай на по-голѣма външна опасность нѣма да свържатъ сѫдбата си съ сѫдбата на турското господство. Ако друга сила би получила надмощие, арнаутскиятъ елементъ би ѝ служилъ така, както служи на турцитѣ, както е служилъ цѣли вѣкове на римляни, гръци, българи и сърби, стига да се незакачатъ вѫтрѣшнитѣ народни традиционални уредби на арнаутската община.

Въ границитѣ на Македония арнаутитѣ нѣматъ национално училище. Християнскитѣ арнаути около Леринъ, въ Битоля и Солунъ признаватъ гръцката църковна власть и си служатъ съ гръцкитѣ училища. Християнското население въ Рѣка признава българската църковна власть и има български училища. Мухамеданитѣ си служатъ съ турски училища. Такива обаче има само въ градоветѣ.

Арнаутитѣ и въ Македония се раздѣлятъ много внимателно на геги и тоски. Гегитѣ, които захващатъ Шарската покрайнина, сѫ по-диви и по-жестоки отъ тоскитѣ. Гегитѣ общо вземено иматъ ръстъ по-едъръ отъ срѣденъ, кокалеста глава съ четвъртито чело

1. Weigand, Die nationalen Bestrebungen der Balkanvölker, 10.

100

и издадени кости надъ очитѣ, иматъ обикновенно руси коси, дълъгъ остъръ носъ и настършени рѣдки мустаци. У тоскитѣ прѣобладаватъ тъмно-кожи и тъмно-коси типове. Арнаутинътъ има грациозенъ, често театраленъ вървежъ, съ какъвто се отличаватъ и други горци.

Арнаутинътъ необича тежкия продължителенъ трудъ. Само голѣма нужда го кара да се улови за рало и за мотика. По присърце му е скотовъдството. Ако има възможность, всѣки арнаутинъ прѣдпочита да се храни съ грабежъ; въ случай на нужда отива на чужбина и търси навсѫдѣ по-лесна работа. Женитѣ въ дома работятъ земята. По цѣлата турска държава арнаутитѣ се срѣщатъ като гавази по богатитѣ кѫщя, като пъдари по селата и чифлицитѣ и като заптии въ конацитѣ.

[Previous] [Next]

[Back to Index]