Македония. Етнография и Статистика

В. Кѫнчовъ

I. Етнография
B. Народи въ Македония

1. Българи

Безпорно е днесь, че българскиятъ народъ е главниятъ домашенъ елементъ въ Македония. До половината на днешния вѣкъ българитѣ завзимаха първо мѣсто въ тая страна само по множество, както се и прѣставятъ отъ по-старитѣ познавачи на Балканския Полуостровъ. Днесь българитѣ завзиматъ първо мѣсто въ страната и по значение, понеже тѣ вече съставятъ съзнателна маса съ опрѣдѣлена национална посока.

Споменахме, че вече въ IX. в. ясно изпъкна на сцената българския народъ въ Македония. Въ врѣмето на Бориса се създаде тукъ втори български културенъ центъръ съ гр. Охридъ, понеже епископъ Климентъ, комуто Борисъ далъ да управлява черковно „третята часть отъ царството си”, тури начало на българска книжовность въ тоя важенъ градъ. [1] Въ Х. в. Охридъ става и политическо срѣдище на западно-българската държава; и отъ тогава насамъ той е здрава българска опора за дълги вѣкове, ако и съ гръцки черковни пастири. [2]

Турското владичество е заварило страната българска, съ малки арнаутски примѣси въвъ най-сѣверо-западния край и по-значителни гръцки отъ югъ и юго-западъ. [3] Още въ врѣме на завладѣвньето сѫ станали важни етнографски промѣни въ страната. Споредъ едно прѣдание, запазено въ Охридъ, кога се прѣвзималъ тоя градъ, около 3000 души християни заедно съ управителя си побѣгнали въ Италия. Нѣма съмнение, че изъ ония краища подиръ арнаутитѣ ще сѫ избѣгали и много българи въ земитѣ на Венеция и по-нататъкъ.

1. Иречекъ, История на българитѣ, 262, 540, 545; Г. Каласчевъ, Климентъ епископъ словенски и службата му по старъ словѣнски прѣводъ, София, 1898. стр. XXII и др.

2. Дриновъ, Южные славяне и Византiя въ Х. в., Москва, 1876. стр. 89-90, 110-111, 115; Г. Баласчевъ, Изданията, прѣписитѣ и значението на кодекса отъ Охридската Архиепископия за нейната история. П.С. LV - LVI. стр. 186-193.

3. Флоринскiй, Южные славяне и Византiя, II. 100.

18

Южнитѣ части на областьта, както видѣхме по-горѣ, бѣха злѣ опустошени отъ турцитѣ и загубили голѣма часть отъ своето население. Сѫщо и по другитѣ части сѫ ставали опустошения, и ние срѣщаме много градове, съвсѣмъ разорени прѣзъ тая епоха. Съсипани сѫ били окончателно укрѣпенитѣ градове Женско, Вардаръ, Просѣкъ въ южна Македония, Дѣволъ въ западна и много други по-незначителни по разни мѣста. Отъ други градове турцитѣ сѫ изгонвали, изтрѣбявали и турчили българското население, както е случаятъ съ града Скопие, който изведнъжъ слѣдъ покорението му е билъ прѣврънатъ въ турски градъ. [1] До колкото можемъ да прослѣдимъ миналото на македонскитѣ български градски общини подъ турската власть, оказва се, че слѣдъ турското завладявание сѫ останали малки български общини въ Охридъ около старитѣ църкви на Вароша, въ Битоля около митрополията, въ Костуръ пакъ около митрополията, смѣсени съ гръци. Въ Воденъ се очували повечко българи около старитѣ си църкви. Има признаци, че и въ Скопие останала българска община около митрополията, толкова малка, че не била забѣлѣжвана отъ чуждитѣ пѫтници, сѫщото е било въ Тетово, Щипъ, Струмица и Дойранъ. По-значително число българи сѫ останали само въ Кратово, дѣто сѫ се запазили и нѣкои по-видни болѣрски родове. Българи е имало и въ Сѣръ и Мелникъ, градове запазени отъ разорение; но прѣобладаещиятъ християнски елементъ въ тѣхъ е билъ гръцки. Споменатитѣ градски християнски общини били упазени главно поради владицитѣ, които имали седалища въ тѣхъ и които рано добили извѣстни черковни правдини. Освѣнъ това първитѣ султани имали своя система спрѣмо християнското население въ градоветѣ. Тѣ изтрѣбяли и робили по-горнитѣ съсловия, а по-долнитѣ оставяли въ градоветѣ да прислужватъ на новитѣ мухамедански заселенци [2]. Най-виднитѣ родове били изтрѣбяни, за да се запази страната отъ бунтове. Едничко спасение за тѣхъ е било потурчаньето. По такъвъ начинъ въ Охридъ се запазили нѣкои фамилии, между които били сегашнитѣ Шишковци, мутевелии на имотитѣ на тамошната Св. София.

Голѣмитѣ нахлуванья на турскитѣ номадски коняри, за които ще говоримъ по-нататъкъ, още повече видоизмѣнили лика на страната, като завзели коняритѣ голѣми пространства въ юго-източна, срѣдна и юго-западна Македония. Българскиятъ елементъ се запазилъ

1. В. Кѫнчовъ, Градъ Скопие, Бѣлѣжки за неговото настояще и минало. П.С. LV - LVI. 56.

2. Hammer, G. d. Os. Reiches. I. 475, 479.

19

по най-високитѣ планини, каквито сѫ Родопитѣ, Рила, Пиринъ, Осоговъ, Шаръ и неговитѣ дълги клонове къмъ югъ. Въ тия мѣста имената на селата си останали български. Разрушени били само крѣпоститѣ изъ планинитѣ и най-важнитѣ проходи били завзети отъ турски прѣселенци. Много рано ние виждаме повдигнати български села въ голѣмитѣ плодородни равнини на Македония. Вѣроятно е, че българското селско население се прибрало въ равнинитѣ подиръ първитѣ громоли. Причинитѣ на това сѫ двѣ. Въ първитѣ врѣмена турцитѣ живѣли главно въ градоветѣ. Завоевателитѣ получавали като спахилъкъ плодородната земя въ равнинитѣ и прибирали бѣгалитѣ българи отъ планинитѣ да имъ работятъ земята. Тия владѣтели, наречени спахии, по-късно пазили християнското население като работна сила. Така се зачували български села въ Сѣрското, Солунското, Битолското и Скопското Поле, най-плодородни въ страната. И до сега топографията на тия поля си е останала повечето българска и населението чифлигарско. Селянитѣ подпаднали и подъ икономическо робство, но то се оказало полезно за народа, понеже го закрѣпило по старитѣ му жилища и по-късно го запазяло отъ изтрѣбянье и отъ промѣна на вѣрата. Запазило се селското българско население още по долинитѣ и котловинитѣ на Шаръ Планина и нейнитѣ южни клонове, понеже до тамъ не проникнали многобройнитѣ номадски коняри, които се селили въ Македония дълго врѣме прѣзъ турското владичество.

Отъ XVII. в. ние имаме вече нѣкои писмени свѣдения за българското население въ Македония. Извѣстниятъ турски историкъ и географъ Хаджи Калфа въ своето описание на турската държава отъ първата половина на тоя вѣкъ споменува за българско население въ западна Македония въ Охридъ, Битоля, Хрупища и Биглища, дѣто още тогава българитѣ допирали до арнаути. [1] Безименниятъ руски плѣнникъ, който обикалялъ прѣзъ тоя вѣкъ пространната турска държава и оставилъ бѣлѣжки за своитѣ скитания, споменува, че населението около Скопие отъ три страни било все българско, само отъ една се допирало съ арнаути. Тоя скитникъ казва, че и въ Струмица и въ Дойранъ имало тогава християни, които не сѫ други, освѣнъ българи. [2]

Прѣзъ тоя вѣкъ войнитѣ на Турция и Австрия, прѣнесени къмъ 1688—9. год. въ сѣвернитѣ части на Македония, се отра-

1. Ст. Новаковић, Хаџи Калфа. Споменик Србске Кралевске Академиjе, VIII, у Београду, 1892. стр. 47, 54.

2. Сырку, Описанiе Турецкой Имперiи, 38—39.

20

зили и върху етнографския съставъ на страната, ако и въ много по-слабъ размѣръ, нежели въ Стара Сърбия. Имало е християнски бѣжанци отъ покраинитѣ около Скопие. [1] Тогава сѫ изгорени градоветѣ Скопие, Велесъ и Щипъ, отъ което е пострадало много турското население. Слѣдъ тия пожари въ подновенитѣ градове се явява по-силенъ български елементъ. [2]

Прѣзъ XVIII. в. се забѣлѣзватъ въвъ всички македонски градове български махали по краищата, съставени повечето отъ околни селяни, които бързо се множатъ. Прѣзъ това врѣме българско население се появява въ турския Прилѣпъ, заселенъ близо до стария градъ, сега Варошъ, въ турското Енидже Вардаръ, въ Кьопрюлю до стария Велесъ, [3] въ Неврокопъ до стария Никополъ. [4] Появява се цѣлъ български дѣлъ въ Сѣрь, съсъ махалитѣ Горна и Долна Каменица на западна страна и Арабаджийска Махала на източна страна. [5] Отъ това врѣме води началото си една малка българска колония въ Драма, която по-сетнѣ се погръчила.

Селскитѣ спахии прѣчили да се изселятъ селянитѣ отъ тѣхнитѣ спахилъци въ градоветѣ; но градскитѣ полузависни паши прѣзъ това врѣме благоприятствували да се усиля християнскиятъ елементъ въ градоветѣ, съ което увеличавали своитѣ доходи. [6] Тогазъ се наченалъ и силенъ български напливъ въ Солунъ, който постоянно се губилъ въ гръцка маса и едва къмъ половината на XIX. в. се удържатъ българи въ тоя градъ.

Прѣзъ XIX. в. българското население въ Македония се умножава извънредно много, особно слѣдъ Кримската война. Близу до 1835. год. сѣверо-западнитѣ части на страната страдатъ оть арнаутски нахлувания. Освѣнъ това, прѣзъ първата половина на тоя вѣкъ, страната се опустошава на два пѫти отъ чума. [7] Тепърва къмъ половината на столѣтието настая относително спокойствие и по-голѣма сигурность за живота и имота на християнското население. Отъ тогава за половина вѣкъ българитѣ въ градоветѣ се умножаватъ тройно и четворно, а въ селата се удвояватъ и утрояватъ. Нѣмаме на рѫцѣ какви-годѣ положителни числа отъ чужди пѫтници за

1. Материали по изучванието на Македония, София, 1896. стр. 554.

2. В. Кѫнчовъ, Градъ Скопие. П.С. LV - LVI. 101.

3. К., Сегашното и недавното минало на градъ Велесъ, П.С. XXXIX. 346.

4. * * * Пѫтуванье по долинитѣ на Струма, Места и Брегалница. Сб.М. XII. 212—213.

5. Все тамъ, 483.

6. Все тамъ, 482.

7. Охридски лѣтописни бѣлѣжки, 27; *** Пѫтуванье по долинитѣ на Струма, Места и Брегалница. Сб. М. XII. 344.

21

населението, та да можемъ да направимъ едно нагледно сравнение. Сѫщо ни липсуватъ и домашни по-положителни бѣлѣжки. Охридскиятъ лѣтописецъ бѣлѣжи, че прѣзъ 1833. год. властитѣ броили кѫщитѣ на града за разфърлянье данъкъ. Оказали се въ цѣлия Охридъ 1100 кѫщи, отъ които християнски 202. [1] Споредъ турскитѣ конашки тефтери градътъ Охридъ ималъ прѣзъ 1898. год. 1253 български и 1156 турски кѫщи. [2] Българското население въ града се увеличило за 55 години 6 пѫти, а турското не могло ни да се удвои.

По сѫщия начинъ прѣзъ сегашния вѣкъ българитѣ добили надмощие въ градoветѣ Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ, Струмица, Воденъ, Дойранъ, Кукушъ, Кочани, Кратово, а въ Скопие и Битоля тѣ речи се изравняватъ съ турцитѣ. Само въ по-малкитѣ градовце на източната половина на страната, каквито сѫ Демиръ Хисаръ, Неврокопъ, Петричъ, Горна Джумая, българитѣ още сѫ слаби.

Албанскитѣ размирици отъ края на миналия вѣкъ и началото на сегашния подѣйствуваха да се отмѣсти българското население отъ нѣкои сѣверо-западни краища на страната. Албанскиятъ натискъ и днесь продължава да прави тамъ етнографски промѣни, и ние по-нататъкъ ще се спремъ повечко върху тѣхъ. Извѣстниятъ френски ученъ Ами Буе, който е пѫтувалъ низъ турската държава прѣзъ 1836-7 и 38 год., намѣрилъ българското население въ Македония речи въ ония прѣдѣли, които завзима то сега. [3]

Изселяния на българи изъ Македония навънъ безъ друго сѫ ставали и прѣзъ врѣме на турското владичество; но прѣселенци не сѫ могли много да бѣгатъ по християнскитѣ чужди земи, понеже областьта не се е допирала нийдѣ до чужда свободна земя, а отъ чуждитѣ походи само австрийскитѣ прѣзъ 1689 и 1738 год. достигнали Македония. Споредъ запазени прѣдания на много мѣста отъ сѣверна и южна България се настанявали македонски пришелци, бѣгали вѣроятно отъ нѣкои мѣстни вѫтрѣшни размирици. Една часть отъ населението на Брацигово се състои отъ стари български изселенци изъ Костурскитѣ села, а друга часть отъ Пиринскитѣ мърваци. [4] И въ Пещера има прѣселенци изъ ония мѣста, независимо oтъ власитѣ. Cѫщо тъй по предание първоначалнитѣ жители на пъргавитѣ Коприщени били македонци отъ Малешево. [5] Въ Коприв-

1. На всѣка християнска кѫща било отредено да плаща 55 гроша. Понеже християнитѣ платили 11.000 гроша, вижда се, че кѫщитѣ имъ достигали 201 или 202.

2. *** Битола, Прѣспа и Охридско. Сб. М. IV. 89.

3. Ami Boue, Die Europäische Türkei, Wien, 1889, I. 340.

4. Иречекъ, Кн. България, II. 438—439.

5. Все тамъ, 355.

22

щица има „арнаутска” махала, отъ която произхожда родътъ на Каравелови. Населението на тая махала е вѣроятно отъ македонско потекло. Сѫщо по предание жителитѣ отъ Жеравна, Градецъ [1] и Върбица, сѫ нѣкогашни прѣселенци изъ Македония. Видинското Ново Село било населено отъ прѣселенци изъ Тетовско и Кочариново. [2] Въ България се срѣщатъ често и отдѣлни родове отъ македонски произходъ, какъвто е напр. родътъ на Славейкови, който произхожда отъ Разлогъ. Между малоазийскитѣ българи има сѫщо нѣкои отъ македонско потекло. [3] Жителитѣ на с. Къзъ Дервентъ сѫ прѣселени споредъ мѣстни предания отъ Охридско. Споредъ по-нови свѣдѣния, тх сѫ отъ Долна Прѣспа. Лежанъ споменува една нова българска колония, прѣселена отъ Али Паша въ Албания. [4] Ами Буе споменува за български жители около Бератъ. [5] Единъ старъ охридянинъ, Я. Стрѣзовъ, срѣщналъ останки отъ българска колония на пѫтя отъ Бератъ за Корча.

Слѣдъ освобождението на Гръция и Сърбия ставатъ прѣселяния на македонски българи тамъ, но не въ значителни размѣри. Въ Гръция често се заселяли отдѣлни лица. Отъ българо-македонски произходъ е напр. гръцкиятъ писатель Димица. По-важни прѣселяния ставатъ въ Сърбия, и главно отъ Прилѣпския край. Въ града Алексинецъ и наоколо се поселили много прилѣпски родове, които повдигнали тамъ обработваньето на тютюна. Прилѣпски прѣселенци има по малко въ Бѣлградъ и Смедерево. Въ Сърбия сѫ отивали и до сега отиватъ много работници отъ Гостиварскитѣ села, отъ Долно Кичево и Порѣче, и отъ нѣколко Велешки села, но заселенци отъ тѣхъ има твърдѣ незначителенъ брой.

По-значителни сѫ прѣселянията на българи, които ставатъ въ горна България слѣдъ послѣдната руско-турска война. Македонскитѣ българи намѣриха добъръ приемъ въ Княжеството, за това почнаха да се изселяватъ въ него още въ първитѣ години слѣдъ освобождението. Прѣзъ 1878. год., токо слѣдъ войната, станаха сериозни размирици въ сѣверо-източнитѣ краища на Македония. Населението отъ Разлогъ и отъ Крѣсна Планина възстана срѣщу турцитѣ. Възстанието биде потъпкано, обаче българското население избѣга въ Княжеството, а по-късно по-голѣмата часть изново се повърна; [6]

1. Иречекъ, Кн. България, II. 718, 726.

2. П. Ивановъ, Ново-Село (Видински окрѫгъ). П. С. XXXVI. 971.

3. В. Кѫнчовь, Изъ Мала Азия. Б. Пр. г. V. кн. VIII. 89. 94.

4. lejean, Ethnographie der Europäischen Türkei. Petermans Mitteilungen, 4 Ergänzungsheft, стр. 29.

5. Ami Boué, Итинéраирес, Wienne, 1854. II. 30.

6. *** Пѫтуванье. Сб. М. XII. 284—288.

23

при все това, много останаха подиръ и бѣха заселени въ Кюстендилско, Дупнишко, Самоковско, Пазарджишко и нѣкои даже въ Ловечко. По-късно прѣзъ 1880-5 год. въ Пиринъ Планина всѣко лѣто имаше сблъсквания между български чети и турцитѣ. Отъ това пострадаха много села и по-заможнитѣ селяни се прѣселяха въ Княжеството при първа възможность. Движенията обзимаха Малешево, та и отъ тамъ се явиха селяни въ Княжеството. Въ Кюстендилско идваха селяни отъ пограничнитѣ Паланечки, Кратовски и Кочански села, но въ твърдѣ ограниченъ размѣръ. Отъ срѣдна и западна Македония най-много прѣселенци дойдоха въ България изъ градоветѣ Велесъ, Прилѣпъ и Охридъ. Главната часть отъ българската интелигенция на тия градове прѣмина въ Княжеството, едни помамени отъ служби, други отъ свободенъ животъ, а трети прогонени изъ дома си отъ неволя. Главно свърталище на тия прѣселенци станаха градоветѣ София и Кюстендилъ, дѣто значителна часть отъ населението е отъ македонско потекло. По-късно почнаха да се прѣселятъ и селяни отъ Прилѣпско и Битолско, които се поминуватъ въ София главно като талигари. Въ най-ново врѣме идатъ прѣселенци изъ Костурско, които се настаннватъ въ Варна, Бургасъ и София. Селяни отъ Дебърския и Тетовския край сѫщо тъй има вече доста прѣселени като дюлгери и хлѣбари, но най-голѣмата часть отъ гурбетчиитѣ изъ тия мѣста, както и изъ Кичевско, живѣятъ врѣменно въ Княжеството безъ своитѣ семейства. Прѣселенци изъ южно-македонскитѣ околии речи нѣма въ България; поминъкътъ тамъ е по-добъръ и животътъ сравнително е по-осигуренъ. На послѣдъкъ, подиръ Винишката буна, се появиха много бѣжанци и отъ Щипъ, и числото имъ все още расте. Отъ Кумановския и Скопския край, прѣселенци сѫ рѣдки.

Точни числа за изселенитѣ македонски българи въ Княжество България не могатъ да се дадатъ, понеже въ статистикитѣ на Княжеството не сѫ отбѣлѣзвани. Само г. М. К. Сарафовъ се е потрудилъ да направи това, въ извѣстния свой трудъ зи населението на Княжество България. Отъ даннитѣ, събрани при броежа на населението въ България прѣзъ 1888 год. се вижда, че тогава, е имало 54,462 жители, родени въ Турция. Отт. тѣхъ 34,327 д. живѣли въ сѣверна България и 20,135 д. въ южна [1]. Отъ даннитѣ, които е събралъ г. Сарафовъ се оказва, че роденитѣ въ Турция жители на Софийския и Кюстендилски Окрѫгъ сѫ македонски българи съ

1. М. К. Сaрафовъ, Населението въ Кн. България по тритѣ първи прѣброявания. П. С. XLIII. 28.

24

незначителни изключения. Такива македонски българи се оказали тогава въ гр. Варна и въ 2 Варненски села, въ 2 села отъ околията на Ески Джумая, важна часть отъ прѣселенцитѣ въ гр. Русе, въ нѣкои села на Кесаровската и Ловешката Околия, най-сетнѣ незначителни бройове въ Плѣвенско. Въ южна България македонци е имало повече само въ Пловдивската и Татаръ Пазарджишката Околия. При едно внимателно прѣглежданье на даннитѣ на г. Сарафова дохождаме до заключение, че около 30 до 32,000 отъ споменатитѣ прѣселенци сѫ македонски българи. Отъ тогава до днесь това число е значително порасло, понеже прѣселяванията си слѣдватъ при всички спънки, които напослѣдъкъ се правятъ отъ турскитѣ власти. [1] При послѣдното прѣброяванье прѣзъ 1893 г. въ цѣлото Княжество е имало 66,971 души, родени въ Турция, отъ които главната часть настанени въ окрѫзитѣ Софийский, Кюстендилски, Пловдивски, Пазарджишкий, Варненски и Бургаски. [2] Като се вземе прѣдъ видъ, че отъ Мала Азия прѣселенията се прѣкратиха и че въ Одринско прѣзъ тоя периодъ бѣше сравнително много по-мирно нежели въ Македония, дохождаме до заключение, че умножаваньето на прѣселенцитѣ е било сравнително по-голѣмо изъ Македония. Съ сигурность може да се приеме, че отъ споменатото количество 38 до 40,000 души сѫ били македонци. Въ Софийската Околия сѫ отбѣлѣзани 7670 души, родени въ Турция. Съ нищожно изключение тия сѫ всички прѣселени изъ Македония и живѣятъ въ столицата, на която населението добива силенъ македонски характеръ. [3] До сега числото на прѣселенцитѣ изъ Македония трѣба да наближава 50,000 души.

Отъ преброяванието на чиновницитѣ въ Княжество България прѣзъ 1896 год. се вижда, че числото на македонцитѣ е доста значително и тамъ. Отъ 20,509 души български чиновници, безъ духовенството, 955 души сѫ родени въ Битолския, Скопския и Солунския Вилаетъ; [4] най-много въ Солунския (387), послѣ въ Битолския (319) и най-малко въ Скопския (219). Значителна часть отъ тѣхъ (167 души) служи по военното министерство. Отъ тѣхъ около 150 ще сѫ офицери.

1. По заповѣдь отъ централното правителство въ македонскитѣ градове не се даватъ пашапорти на мѫжени ясени за България.

2. Общи резултати отъ прѣброянание на населението на Княжеството България на 1-й Януарий 1893. г., София, 1897. стр. 5, 9.

3. Тогава цѣлото население на София е било заедно съ село Подуяне 46,593; ще рѣче македонцитѣ сѫ образували 1/6 отъ всичкитѣ столичани!

4. Резултати отъ преброяванието на държавнитѣ чиновници и службаши въ Княжеството България на 1-й Мартъ 1896 год., София 1897. стр. 120.

25

Българското население въ Македония образува два голѣми дѣла: сѣверо-източень и юго-западенъ. Между тѣхъ, покрай лѣвия брѣгь на Вардаръ, се е вмъкнала дълга турска ивица и ги е раздѣлила. Прѣко тѣхно доближаванье става въ ограничено пространство въ Скопската околность.

Сѣверо-източниятъ дѣлъ се е ослонилъ на българскитѣ земи отъ сѣверна България и Тракия. Най-сѣверната часть на тоя дѣлъ между сърбската граница и Брѣгалница, е речи безъ чужди примѣси. Има твърдѣ малко турци по градоветѣ и нищоженъ брой въ селата. Сѫщо така е много чиста българската маса въ най-източната часть на страната, въ долината на Места. Срѣдата между Вардаръ и Струма има голѣма турска примѣсъ. Българското население обаче тукъ бързо печели почва и постоянно стѣснява прѣдѣлитѣ на турцитѣ. Прѣзъ сегашния вѣкъ въ долината на Струмица е станала важна етнографска промѣна съ намаляванието на турцитѣ. На югъ българското население не достига морето. Тукъ то е посрѣщнато отъ гѫсто турско и гръцко население. Вече въ срѣднитѣ вѣкове византийскитѣ императори напрѣгнали всички сили да очистятъ крайморието отъ славѣни. Турцитѣ при своето нахлуванье опустошиха тая страна, и българитѣ съвсѣмъ я напуснаха, като оставиха малки дири въ Кушиница Планина и Халкидика, сега речи и тѣ изчезнали.

Една линия, теглена отъ р. Места при станцията Буково до Драма и по-нататъкъ продължена съ малки прѣчупвания до Сѣръ и Нигрита, ще опрѣдѣля въ главни чърти българската южна граница въ тоя дѣль. Суходолната низина, по която върви желѣзната линия отъ Буково до Драма, е още изцѣло турска; но сѣвернитѣ ѝ ридове сѫ завзети вече съ българо-помашко население. Самата низина около Драма е населена съ българи, които достигатъ р. Драматица. Въ по-ново врѣме българското население прѣминало тая рѣка и, измѣшано съ много цигани, завзело низката и плодородна часть отъ Драмското Поле въ видъ на чифлигари. Пó на западъ, въ Зъхна, Драматица дѣли българитѣ отъ гръцитѣ. Гръцитѣ прѣминали съ селото Свиленосъ на сѣверния ѝ брѣгъ, а въ замѣна на това българи се настанили въ село Анджиста на южния брѣгъ на рѣката. Пó на западъ дори до Сѣръ българитѣ отстѫпятъ отъ рѣката и пазятъ подножието на планинитѣ, а южната хълмиста частъ отъ Зъхна е завзета отъ турци християни и гръци. Въ ново врѣме български чифлигари, измѣшани пакъ съ цигани, се вмъкнали покрай низкитѣ брѣгове на езеро Тахино и

26

на източната му страна отишли доста далечъ. На западъ отъ езерото, Нигритската рѣчица Голѣма дѣли българското население отъ гръцкото. Градецътъ Нигрита е още чисто гръцки. Папливътъ отъ български селени, който дохожда въ него, бързо се погръчва.

Въ юго-източнитѣ поли на Кушиница Планина се намиратъ въ нѣколко села българи-помаци, запазени благодарение на промѣната на вѣрата си. Всрѣдъ турската юго-източна група въ административния ѝ центъръ Сари Шабанъ има малко новопрѣселени българи. Такива има и въ градеца Кавала; но гръцкото множества ги асимилува и дири отъ тѣхъ могатъ да се забѣлѣжатъ при внимателно наблюдение.

Юго-западниятъ български дѣлъ е по-голѣмъ отъ сѣверо-източния. Той завзима долината на Вардаръ и пространството между нея и западнитѣ македонски граници. На югъ се досѣга съ гръцко и турско население, а на западъ и сѣверо-западъ съ арнаутско. Срѣдната часть на тоя дѣлъ съ центрове Прилѣпъ, Битоля, Охридъ, прѣдставя гѫста българска маса съ слаби чужди примѣси. Южната е много прошарена съ турско население, а сѣверната съ арнаутско. Въ южната часть българитѣ се усилятъ срѣщу турцитѣ, а въ сѣверната отстѫпятъ на арнаутитѣ.

На западъ отъ Нигрита една тѣсна турска ивица по вододѣла на Карадагската Планина отдѣля българитѣ отъ Сѣрско Поле отъ българитѣ въ Солунско. Българско население обхваща коритото на р. Богдана и по него слиза въ Лъгадинското Поле, дѣто се срѣща наново съ гръцко население. Тукъ, около Лъгадинското Езеро или Ая Василъ, българитѣ срѣщатъ силенъ противникъ въ гръцитѣ, които успѣватъ и сега да погърчатъ селата. Отвъдъ Лъгадинскитѣ хълмове българското население допира до самитѣ Солунски стѣни.

На югъ отъ езерата Бешикъ, Ая Василъ и Солунскитѣ стѣни българското население е загинало. Има само 3 малки чифлика: Седесъ, Пърнаръ и Ени Кьой въ плодородната долина на р. Василики, населени съ българи въ днешния вѣкъ. По-нататъкъ въ Светогорския Полуостровъ двата голѣми манастира Зографъ и Хилендаръ, заедно съ скита Богородица сѫ останали до днесь въ рѫцѣтѣ на български монаси, които прѣдставятъ и най-южнитѣ български жители въ Македония.

Въ самия Солунъ българското население постоянно се увеличава прѣзъ сегашното столѣтие. Отъ 30 години насамъ създаденитѣ добри български училища пазятъ това население отъ погръчанье.

27

Българитѣ отъ околнитѣ села се групиратъ въ западната Вардарска Махала; отъ срѣдномакедонскитѣ градове се сгѫстяватъ въ срѣдата на града около българскитѣ гимназии, а дебърски прѣселенци образуватъ вече своя махала на източния край на града, смѣсени съ селяни отъ Солунското Поле. На западъ отъ Солунъ българското население допира до морето съ нѣколко чифлика и съ селата Коняри и Унчии. Пó на западъ желѣзницата за Беръ би могла да се смѣта като граница между българи и гръци. Български чифлигарски села завзиматъ цѣлата низка плодородна часть около Пазарското Езеро и неговия оттокъ Кара Азмакъ. При селото Пискупа доближаватъ желѣзната линия, минуватъ я, минуватъ и рѣката Бистрица съ селцата Милетово, Нисель и Либаново [1] и пакъ допиратъ до Солунския Заливъ. Около гр. Беръ тѣ отстѫпятъ почвата на гръцитѣ. Въ самия Беръ има доста български прѣселенци, но тѣ бърже се погръчатъ, и въ тоя градъ българитѣ не могатъ да спечелятъ опора.

Отъ Беръ на западъ голѣма турско-конярска група отблъсва българското население къмъ сѣверъ. Българитѣ запазили за себе си полето около Воденъ и цѣлия Владовски Проходъ дори до Островското Езеро. Западниятъ дѣлъ на Островската Котловина е завзетъ вече отъ български села, които постоянно се ширатъ къмъ изтокъ и стѣсняватъ турската група. На двѣ мѣста, при селата Биралци— Трепища и Команъ—Франковица, българското население въ най-ново врѣме дълбоко се е врѣзало въ турската маса. Има вече начало на заселянье на българи въ паланчицата Кайларъ, едничка до скоро въ Македония съ съвсѣмъ чисто турско население. На западъ отъ Островската Котловина или Сарѫ Гьолъ, както я нарича мѣстното население, планина Вичъ е населена съ българи. Единъ влашки клинъ съ паланката Клисура прѣчи на съвършено доближававанье на сарѫ-гьолскитѣ българи съ костурскитѣ. Костурската Котловина е днесь, речи, чисто българска. Тукъ отъ южна страна за послѣденъ пѫть българското население се срѣща съ гръцкото. Надъ с. Гръцка Блаца въ Западно-Македонската Верига се издига върхъ Мурикъ, който дава име на цѣла планина. Отъ тоя върхъ се отдѣля на западъ клонъ Саракина Планина, която достига до самата Бистрица и образува етнографска граница между българското население и гръцкото. [2] На сѣверъ отъ Саракина лежи

1. G. Weigand, Die Aromunen, Leipzig, 1895. I. 319 - 320.

2. Н. Темчевъ, Костурско. Библиотека, год. III. Пловдивъ, 1897. кн. XVIII —XX. стр. 14.

28

чисто българска мѣстность Пополе; на югъ отъ планината около долината на Сисанишката Рѣчица се простира мѣстность Ежово Поле, населена съ гръцки или погърчени села. На западъ отъ Бистрица се издига Смоликина Планина, която е клонъ отъ високия Грамосъ и сѫщо тъй етнографска граница между българи и гръци. На сѣверъ отъ нея лежи чисто българска мѣстность Костенáрия, а на югъ гръцка Нàселица. Въ долината на Бистрица между двѣтѣ планини има проходъ Смикси съ едноименъ мостъ, по който минава главния друмъ отъ Костуръ за Гребена. На югъ отъ прохода населението е гръцко, на сѣверъ българско. [1]

При върховетѣ на Грамасъ Планина се довърша южниятъ етнографски прѣдѣлъ, довърша се и българо-гръцкото досѣганье. Отъ тукъ къмъ сѣверъ върви западниятъ български етнографски прѣдѣлъ дори до границитѣ на Кралство Сърбия. По цѣлото продължение българитѣ иматъ за съсѣди арнаути и водятъ съ тѣхъ упорита борба за мѣсто.

Отъ Грамосъ къмъ сѣверна посока се спуща висока и гориста планина между най-горното течение на македонската рѣка Бистрица и албанската рѣка Дѣволъ. Тая планина бързо се снишава надъ селото Дѫмбени, обръща се на широкъ голъ ридъ, извѣстенъ съ името Костала. [2] Ридътъ загражда Костурската Котловина отъ западъ, като се слива съ клонове отъ Западно-Македонската Верига. Тукъ е сега естествената граница на Македония. На изтокъ отъ рида се простира мѣсностьта, наречена Кореща, населена съ българи; на западъ мѣстностъ Дѣволия съ арнаутско-българско население. Тая область влиза въ Биглишката Нахия, която отдавна е вече погранична между българитѣ и арнаутитѣ. Селата Косинецъ и Лобанища, разположени между голитѣ хълмове на Костала, принадлежатъ на Kореща и влизатъ въ българска земя. На албанска земя оставатъ български села Хочища, Слимница, Зичища, Kрапешъ, които се намиратъ въ Дѣволията и по-нататъкъ до Костуръ селата Бобища и Дрѣново.

По-нататъкъ границата между Македония и Албания слѣдва вододѣлнитѣ височини между коритото на Дѣволъ и голѣмитѣ македонски езера Прѣспа и Охридско. Българското население се удържало въ котловината Прѣспа, ако и да е много притиснато въ Долна Прѣспа отъ арнаутски напливъ. Въ южната часть на Охридската Котловина българскиятъ прѣдѣлъ е стѣсненъ до мана-

1. G. Weigand, Die Aromunen, I. 320.

2. Темчевъ, Костурско. Библиотека, XVIII—XX. 8.

29

стира Св. Наумъ. Арнаутитѣ сѫ захванали планинскитѣ мѣста Гора и Мокра около юго-западния брѣгь на езерото, и българскиятъ елементъ излиза силенъ едва при градеца Струга. Само въ селото Радожда и отъ часть въ Линъ, що се намира на малкия едноименъ полуостровъ, се удържали до сега малко българи.

Пó на сѣверъ вододѣлнитѣ планини между Черни Дримъ и Шкумба, които сѫ граница между Македония и Албания, сѫ и прѣдѣлъ на българското население. То се е упазило тукъ отъ часть заедно съ вѣрата си, отъ часть като е прието мухамеданството. Едва при града Дебъръ българитѣ се срѣщатъ съ гѫста албанска маса.

На с. отъ Дебъръ се издига планина Кърчинъ, която образува най-западния край на главната колосална Шарска Верига; по нея слѣдва и македонската граница. Българското население по цѣлата линия дори до Качанишкия Проходъ е оттикнато дѣ повече, дѣ по-малко отъ естествената географска граница на Македония. Долното течение на р. Радика (която цѣла остава въ Македония) е населено съ българи, а къмъ горното течение българитѣ отстѫпили мѣсто на арнаути.

Въ долината на най-горното течение на р. Вардаръ, така наречения Горни Пологъ, българитѣ захващатъ само тѣсна ивица около рѣката, а околнитѣ височини сѫ албански. Само на сѣверъ отъ Тетово въ Долния Пологъ българитѣ достигатъ до върховетѣ на Шаръ.

Българитѣ отъ своя страна запазили малко мѣсто отъ нѣкогашнитѣ си пространни жилища отвъдъ Шаръ, но като промѣнили вѣрата си. Въ най-горното течение на призрѣнската рѣка Бистрица (притокъ Бѣли Дримъ) се упазили нѣколко помухамеданчени български села, които се казватъ Горни села или Сиреници, отъ едно по-важно село, именувано Сиреници. Сѫщо въ горното течение на р. Люма подъ самитѣ поли на върха Коритникъ се е запазило българско помухамеданчено население въ 42 села, които образуватъ малка планинска область, наречена Гора. Че населението на Сиреници и Гора е българско, а не сръбско свидѣтелствува езикътъ му, въ който нѣма сръбскитѣ падежи, а членоветѣ сѫ запазени въ пълна чистота. [1] За тѣзи българи е знаялъ френскиятъ ученъ познавачъ на Балканския Полуостровъ Лежанъ, който е посѣтилъ Гора. Отъ него е чулъ за тѣхъ нѣщо и рускиятъ историкъ Макушевъ. [2]

1. Въ София дохождатъ отъ Призрѣнска Гора бузаджии, които държатъ 3—4 дукяна. Съ тѣхъ всѣка година дохождатъ малки 10—12 годишни дѣца, нѣкои за пръвъ пѫть. Отъ тѣхъ би могло да се проучи тамкашното наречие.

2. Макушевъ, Историческiя разысканiя о славянахъ въ Албанiи въ срѣднiе вѣка, 39.

30

Въ Качанишката Клисура българитѣ сѫ отбити отъ арнаутско население и се запазили въ долината на рѣчицата Лѣпенецъ около долното ѝ течение. Пó на сѣверъ българското население завзима южнитѣ поли на Скопска Църна Гора, като отстѫпило само най-високитѣ вододѣлни вършини на арнаутитѣ; но щомъ се минава въ прѣдѣлитѣ на Кумановската Каза, българитѣ отстѫпили отъ политѣ на прѣдѣлната планина до желѣзната линия, която сега остая прѣдѣлъ на българското население дори до сърбската граница.

Отвъдъ Църна Гора въ долината на Българска Морава българското население е запазено въ голѣма часть на Гиланската Каза. [1] Тая каза е погранична между Македония и Стара Сърбия. Силниятъ арнаутски напливъ я откъсналъ съвсѣмъ отъ Македония, и българитѣ останали само въ беговскитѣ чифлици около долината на Морава, като се стѣсняватъ границитѣ имъ постоянно отъ арнаутитѣ.

На сѣверъ българскиятъ елементъ е чистъ до самата сърбска граница, дѣто се досѣга съ Вранския Окрѫгъ, сѫщо населенъ съ Българи. [2]

Въ Македония, както и въ горна България и Тракия сѫ загубени старитѣ племенни дѣлежи между българското население. Отъ старитѣ имена се запазило до сега само името на бърсяцитѣ. Това племе е населявало нѣкога голѣма часть отъ Македония около градоветѣ Битоля, Охридъ, Прилѣпъ и Велесъ. [3] И до сега тия мѣста сѫ гѫсто населени съ българи, които се отличаватъ отъ своитѣ съсѣди по говоръ, облѣкло и жилища. Старото племенно име се зачувало най-добрѣ въ Кичевската Котловина. Кичевци наричатъ себе си бърсяци [4] и се гордѣятъ съ това име. Малката паланчица Крушево е населена съ прѣселенци отъ Кичевско и Дебъръ, които добрѣ се отличаватъ едни отъ други, и се именуватъ бърсяци и мияци. [5] Въ Горна Прѣспа бърсякъ се нарича човѣкъ юнакъ, личенъ и смѣлъ. Въ Охридско и Дебъръ това име не се споменува; сѫщо и въ Прилѣпско.

На западъ отъ бърсяцитѣ, отвѫдъ Бистра Планина, въ Дебъръ, сѫ запазени мѣстни имена на жителитѣ отъ нѣкои краища. Населението отъ Мала Рѣка, безъ селото Горно Косоврасти, се нарича

1. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1868. стр. 147.

2. Все тамъ, 56, 58, 65, 87.

3. Иречекъ, История на българитѣ, 149; Дриновъ, Населенiе, 163.

4. В. К., Кичево и Прѣчиста. Библиотека, III. 95.

5. В. Кѫнчовъ, Градъ Крушово. Библиотека, XI. 2.

31

Ми’яци. Освѣнъ тамъ мияци сѫ още жителитѣ на с. Ехлоецъ въ Кичевско, [1] жителитѣ отъ с. Смильево въ Битолско и на селата Папрáдища и Орешово въ Велешко. Всички тия сѫ прѣселенци изъ Дебъръ отъ края на миналия вѣкъ. Името е произлѣло отъ м. ч. ми’я, вмѣсто ние, както се употрѣбява у мияцитѣ. Мияцитѣ живѣятъ въ голѣми сбити села, иматъ добри каменни кѫщи и се гордѣятъ съ своето име. Смѣтатъ се по-високо отъ бърсяцитѣ и не обичатъ да се женятъ съ тѣхъ.

Населението отъ мѣстностьта Жупа, разположена по десния брѣгъ на р. Черни Дримъ, южно отъ Дебъръ, се нарича отъ околнитѣ жители ести, защото вмѣсто е, помаг. гл. 3-то лице, употрѣбя думата ести. Самитѣ селяни обаче не се казватъ ести. Околнитѣ като че ги подсмиватъ съ това име.

Българскитѣ селяни отъ подримскитѣ дебърски села Луково, Ябланица, Селце-Жупа, Нерезе, Пискупщина, Дренокъ и Mодричь се наричатъ отъ околнитѣ си съсѣди кéцкари, прѣкоръ за присмѣхъ. А жителитѣ на селата Стеблево, Гинеецъ, Себища и Борово се именуватъ улюфи. Тѣ много често употрѣбятъ тая дума въ говора си, кога се обърщатъ къмъ съсѣдитѣ си, напр. „А бе улюфъ, коде си ходилъ? Що праишъ бе улюфъ?”

Кичевскитѣ бърсяци наричатъ селянитѣ отъ Прилѣпско Поле пуряци на присмѣхъ и ги смѣтатъ по-долни отъ себѣ си. Най-послѣ Прилѣпчани наричатъ селянитѣ отъ Морихово на присмѣхъ торлаци, прѣкоръ, който означава прости, диви хора. Този прѣкоръ се срѣща и въ други мѣста въ българскитѣ земи. [2] А пъкъ населението отъ Тиквешъ нарича мориховскитѣ жители пакъ на укоръ дуйки.

При всичкитѣ тия дребни мѣстяи дѣлежи населението отъ тоя край има много общо помежду си, което го отличава отъ българитѣ въ другитѣ краища. Тая общность ни позволява да отдѣлимъ съ доста ясни граници западно-македонскитѣ българи отъ тѣхнитѣ южни и източни съсѣди. Тѣ завзиматъ мѣстностьта около Велесъ, Прилѣпъ, Битоля, цѣлата долина на р. Велика или Треска дори до Вардаръ съ градеца Кичево, мѣстностьта Желѣзничка Рѣка или Битолски Демиръ Хисаръ, Горна Прѣспа съ градеца Рѣсенъ, Охридската Котловина съ градоветѣ Охридъ и Струга, котловината

1. Населените на Ехлоецъ било дербенджийско; жителитѣ му пазили прохода Яма. То било голѣмо и силно. Прѣди 120 година било съсипано, вероятно отъ арнаутски налитания, и голѣма часть отъ него се пръскатъ по разни краища. Имало бѣжанци дори въ Черна Гора. Вѣстникъ „Вѣсти”, Цариградъ, г. IX. бр. 63.

2. Иречекъ, Кн. България, II. 490.

32

Дебърца, мѣстностьта Горни Дебъръ съ гр. Дебъръ. Къмъ тоя западно-български дѣлъ можемъ да причислимъ още мѣстноститѣ Горни и Долни Пологъ съ горното течение на Вардаръ до Скопие. Тѣ образуватъ прѣходъ къмъ горно-българитѣ.

Западно-македонскитѣ българи сѫ по-пъргави, по-прѣдприемчиви, по-хитри отъ другитѣ си съсѣди. Тѣ сѫ най-спекуланти между другитѣ си събратия. По духъ се доближаватъ много до македонскитѣ власи и вѣроятно е, че въ тия части на Македония особно много старо романизувано население е погълнато отъ славѣнитѣ. Прилѣпчани, велешани, кичевци, рѣсенци, охридяни и дебрани сѫ способни търговци и занаятчии и дома си и вънъ. Въ тия мѣста спекулантитѣ евреи никога не сѫ могли да хванатъ почва, нито пъкъ гръцитѣ, ни влахо-цинцаритѣ. Въ Битоля прѣселенцитѣ отъ тия краища рѣзко се отличаватъ отъ по-спокойнитѣ жители, дошли отъ южния край на Битолското Поле, и благодарение тѣмъ българското население води успѣшна економическа борба срѣщу власитѣ и евреитѣ и национална срѣщу гръцизъма. Въ Скопие се забѣлѣзва подобна разлика между прѣдприимчивитѣ прѣселенци изъ Велесъ и по-тихитѣ и тромни прѣселенци отъ Скопско Поле и отъ по-източнитѣ мѣста. Енергични прѣселенци отъ западна Македония закрѣпиха българщината въ Солунъ. Въ ново врѣме пакъ западно-македонцитѣ като занаятчии и търговци завзеха софийския пазаръ и успѣшно стоятъ не само срѣщу евреитѣ, но и срѣщу западно-европейскитѣ прѣдприимчиви пришелци. Отъ тоя край българитѣ най-много странствуватъ и иматъ повече опрѣдѣлени занаятия. Дебрянитѣ ходятъ въ странство главно като дюлгери, иконописци и дърворѣзци; прѣспани като градинари, кичевци като хлѣбари, прилѣпчани и охридяни като разни търговци и пазарски занаятчии: желѣзари, тенекеджии, казанджии, месари, сладкари.

Мѫчно е да се говори за особенъ български вънкашенъ типъ изобщо и частно за типъ на отдѣлни мѣстности. Но пакъ при продължително наблюдавание става възможно да се познаятъ отъ внимателенъ човѣкъ българи отъ нѣкои краища. Между западно-македонскитѣ българи се срѣщатъ по-често лица съ откритъ изпъкналъ лобъ и заострена брада, остъръ, често гърбавъ носъ, тънки въздълги мустаци, малки тъмни живи очи, тъмна кожа и коса. Къмъ Дебъръ се срѣщатъ по-често свѣтло-коси и свѣтло-кожи хора съ обли лица и много пѫти съ четвъртити арнаутски лобове.

Сѫщо така е много трудно да се говори сега за отличие по облѣкло. При все това и тукъ можемъ да посочимъ нѣкои особ-

33

ности. Женитѣ отъ Битолско и Прилѣпско носятъ голѣми пояси отъ вълнени върви, които намаляватъ, колкото се отива къмъ Дебъръ, и тамъ съвсѣмъ изчезватъ. Везаньето ризи и други женски дрѣхи е на голѣмъ почитъ у западно-македонскитѣ българи и това изкуство е много напрѣднало. Везани женски кърпи за глава въ Охридско, Кичево и Дебъръ се отличаватъ по хубостьта си и нигдѣ другадѣ българкитѣ не носятъ такъвъ хубавъ накитъ на главата както тукъ. Отличителна е горната черна дрѣха на прилѣпчани и битолчани, прѣпасана съ поясче, съвсѣмъ прилична на влашка антерия. Мѫжетѣ носятъ гащи съ отворени крачули. Въ Дебъръ и мѫжката носия се отличава и приближава къмъ арнаутската.

Най-важни отличителни особности на западно-македонскитѣ българи се намиратъ въ говора имъ. Имената иматъ три члена: т, та, то; в, ва, во; н, на, но: жена-та жена-ва жена-на. Другитѣ български говори срѣщу това иматъ обикновенно само членъ т, та, то. [1] Въ тоя говоръ има правилно ударение на третата сричка отдирѣ, което не се забѣлѣзва нигдѣ въ други български говори [2]. Изговорътъ на ѫ въ тия западно-български краища е различенъ: въ Дебъръ се изговаря като о: поть, можъ, мока; въ нѣкои части на Охридско като ъ: пъть, мъжъ, мъка; въ Прилѣпско, Кичевско, Битолско и Велешко като а: мажъ, пать, мака и съ това се доближава до западно-българското нарѣчие. Западно-македонцитѣ на всѣкѫдѣ изговарятъ ѣ като е — обща особность на всички западно-български говори.

Западно-македонскитѣ български села всѫдѣ сѫ събрани на едно мѣсто, обикновено въ долинитѣ на рѣкитѣ. Кѫщитѣ сѫ построени всѣкога върхъ земи, обикновено отъ дърво, мазани съ калъ. Като извадимъ чифлишкитѣ села отъ Прилѣпско и Битолско повсѫдѣ жилищата на населението иматъ повече отъ една стая, всѣкога сѫ съ коминъ и прозорци, и при малка имотность правятъ се на два ката. Най-добри сѫ жилищата на мияцитѣ въ Дебъръ.

Въ всичкитѣ краища на споменатата страна сѫ запазени голѣми недѣлени родове. Най-многобройни семейства се срѣщатъ въ полето между Прилѣпъ и Битоля, Семейства съ 10—15 души членове сѫ обикновенитѣ въ тия мѣста, семейства съ 20—30 членове сѫ много чести, а случватъ се въ всѣко село недѣлени родове съ 40—45 членове. Въ село Логоварди има едно семѣйство

1. D-r V. Oblak, Macedonische Studien, Sitzungsb. D. K. A. d. Wiss. Phil.-Hist. Cl. Bd. CXXXIV. стр. 97 98.

2. Дримколовъ, Акцентовката на единъ обсегъ западно-български говори. Сб. М. IX. 392; Oblak, Mac. Studien. 83.

34

съ 70 члена, а въ с. Стровия родътъ на Шоповци брои повече отъ 30 души и още не е раздѣленъ. Въ тия села срѣдно се пада на кѫща отъ 9 до 10 души жители. Въ Битолския Демиръ Хисаръ и въ Кичево има сѫщо тъй на често многобройни родове, но далечъ не както въ Битолско-Прилѣпското Поле. Голѣми родове сѫ запазени само въ Порѣчето, дѣто 20—30 членни сѣмейства сѫ чести. Имаме точни статистични свѣдения за двѣ кичевски села, направени отъ мѣстни учители. С. Доленци-Бѣлостѣнъ на 47 кѫщи е броило 315 жители, а с. Локвица въ Порѣче на 103 кѫщи е броило 840 жители. Въ селата на Долно Кичево родоветѣ сѫ най-малки, и тамъ обикновено се падатъ на кѫща около 6 души срѣдно. Въ Дебъръ има голѣми семейства, понеже братята обикновено не се дѣлятъ доклѣ не очуватъ по нѣколко синове и ги оженятъ. Когато едни странствуватъ, други остаятъ дома при семействата. Всѫдѣ въ Поле, Жупа, Голо Бърдо и Дримъ Колъ има семейства съ 15—20 души членове. Най-многобройни сѫ недѣленитѣ родове въ подримскитѣ села дори до гр. Струга, дѣто 5 или 6 членни семейства сѫ изключения. Въ с. Пареши има семейство отъ 6 женени братя недѣлени съ 47 души членове. Само въ Мала Рѣка Мияцитѣ се дѣлятъ по-често и нѣматъ голѣми родове ведно. Тамъ сѫщо както въ Долно Кичево на кѫща срѣдно се падатъ около 6 души, до дѣто въ подримскитѣ села трѣба да се броятъ отъ 8 до 9 души на кѫща.

Българското население въ южнитѣ части на Македония има сѫщо общи еднакви бѣлѣзи, които го отличатъ ясно както отъ западно-македонскитѣ българи, така и отъ ония, които населяватъ източнитѣ и сѣверо-източнитѣ краища на страната. Южно-македонскитѣ българи населяватъ Долня Прѣспа, разположена около южнитѣ краища на Прѣспенското Езеро, прѣминуватъ прѣзъ Баба Планина въ южния край на Битолската Равнина и завзиматъ тамъ Леринската Каза, завзиматъ българскитѣ останки отъ Корчанско, цѣлата Костурска Котловина и Сарѫ Гьолъ, минуватъ Нича (Нидже) Планина и завзиматъ голѣмата Солунска Равнина съ околноститѣ на градоветѣ Воденъ, Енидже, Кукушъ, Дойранъ и се спиратъ до Карадагската Верига, която дѣли Солунското Поле отъ Сѣрското.

И между тия българи сѫ загубени стари племенни имена. Сѫществуватъ само прѣкори за присмѣхъ на нѣкои групи, произведени отъ нѣкоя характеристична дума въ говора имъ. Така жителитѣ отъ Костурската Кореща се наричатъ естеовци, защото вмѣсто е казватъ ести; а пъкъ тѣ именуватъ сѫсѣдитѣ си отъ

35

Пóполе съ прозвището кековци, понеже казватъ вмѣсто кждѣ? „кеко?”: „кеко беше?” Името бъндовци, което Верковичъ дава на жителитѣ отъ Костурско, [1] не се употрѣбява сега, нито дразиловци е общо на населението отъ нѣкои мѣста на Сарѫ Гьолъ, но е мѣстно селско име на селянитѣ отъ с. Дразилово. Населението отъ западната часть на Солунската Равнина се именува пуливаковци, прѣкоръ, произлѣзълъ отъ изречението „пули вака” = гледай тука, както говорятъ тамошнитѣ българи.

Южно-македонскитѣ българи сѫ много по-мекъ, по-тихъ народъ, отколкото западно-македонскитѣ. Тѣ нѣматъ оня спекулативенъ духъ, съ който се отличаватъ тѣхнитѣ съсѣди, нито хитрината имъ. Тѣ сѫ податливи и възприимчиви за чуждото, съ угладени черти на характера. Селското население въ Костурско и Сарѫ Гьола е много интелигентно и развито. Селянитѣ отъ Солунско Поле, ако и угнетявани цѣли столѣтия отъ своитѣ спахии, сѫ умни и симпатични хора, много трезви, скромни и тихи. Само въ градоветѣ на южна Македония подъ влиянието на турцитѣ и на гръцитѣ се явили отклонения отъ тия общи народни характерни чѣрти. Южно-македонскитѣ българи сѫ останки отъ оня голѣмъ южно-български клонъ, който е достигалъ до Адриатическо Море и до Пелопонесъ. За тѣхната възприимчивость къмъ гръцка култура и езикъ ни свидѣтелствуватъ още старитѣ писатели [2], свойство, което е много помогнало за погръчаньето имъ, па и сега даже му помага. По чужбина ходятъ жителитѣ отъ Костурско, Сарѫ Гьолъ и Леринско. Костурци отъ Кореща сѫ обикновено каменяри, отъ планинскитѣ части сѫ вѫгляри и дърводѣлци и ходятъ по цѣлия Балкански Полуостровъ и по Анадолъ на работа, отъ низинитѣ сѫ млѣкари въ Цариградъ, Варна и другадѣ, отъ Пополе излизатъ много воденичари, отъ Сарѫ Гьолъ и Леринско излизатъ градинари.

Важна отлика въ говора на южно-македонскитѣ българи е изговорътъ на ѫ винаги като ъ. Отличителна особность на тоя говоръ е запазениятъ изговоръ на носовкитѣ ън, ъм, ем, ен. Тия носовки се чуватъ въ много думи въ Костурско, Корчанско и Долна Прѣспа отъ единия край на групата и въ Лъгадинско, а по нѣйдѣ въ Солунско на другия край на групата [3]. Въ най-ново врѣме се откри въ нѣкои села отъ южно-македонската група изговоръ на старото ы: бълъ

1. Верковичъ, Битьтъ на Македонскитѣ българи, Кюстендил, стр. 27.  

2. Фальмерейеръ, Славянскiй элементъ въ Грецiи, 49.

3. Д. Матовъ, Остатъци отъ звуковетѣ ъм, ън, ем, ен въ костурския говоръ. Книжици за Прочетъ, Солунъ, I. 17; Oblak, Macedonische Studien, 21: L. Miletič, Bemerkungen zu Oblak’s Macedonischen Studien. Archiv f. slav. Philologie, XX. 580.

36

вмѣсто общобългарското билъ, кътка, вмѣсто китка, сънъ вмѣсто синъ [1]. Тия особности на южно-македонския говоръ утвърдяватъ, че на него сѫ написани първитѣ църковно-славѣнски книги, както сѫ убѣдени сега повечето слависти. Изговорътъ на ѣ въ южно-българския говоръ е сходно съ сѫщия изговоръ на западно-българския. Изключение прави Лъгадинското Поле между Солунъ и Бешикъ Дагъ, дѣто ѣ се изговаря като : блъ човкъ. [2] Тоя край образува прѣходъ къмъ източно-българскитѣ говори. Отъ нашитѣ филолози Б. Цоневъ туря Лъгадинското Поле между западнитѣ, а Милетичъ между източнитѣ говори [3]. Въ южно-македонския говоръ се забѣлѣзва правилно ударение, но отлично отъ западно-македонското. Въ Костурско и Сарѫ Гьолъ то е всѣкога на прѣдпослѣдната сричка, а въ Воденско и Кукушко се мѣни въ двата послѣдни слога [4], въ Солунско ударението нѣйдѣ е свързано съ двѣтѣ послѣдни срички, а нѣйдѣ е мѣнливо, а въ Лъгадинското Поле е повсѫдѣ мѣнливо както въ източнитѣ говори [5]. Въ цѣлата южно-македонска група е познатъ само единъ членъ: о, от, ътъ за мѫжки, та за женски и то за срѣденъ родъ [6].

Общо нѣщо въ облѣклото на южно-македонскитѣ българи сѫ чернитѣ гащи на мѫжетѣ, всѣкога съ отворени крачули, които стигатъ обикновено до срѣдата на пищалитѣ. На кръста е навито малко поясче, а на плещитѣ се облича кѫса дрѣха до гащитѣ, всѣкога отъ тъмна боя, зимѣ съ кожена подплата. Женското облѣкло е много по-сложно и мѣнливо. То е всѫдѣ по бѣдно съ везанки, нежели облѣклото на западно-македонкитѣ.

Селата на южно-македонскитѣ българи сѫ всѣкога събрани вкупъ. Тукъ има стремежъ къмъ образувание на голѣми села. Кѫщитѣ сѫ повсѫдѣ построени гѫсто една до друга, безъ широки дворища около тѣхъ и безъ широки поляни помежду имъ. Като извадимъ чифлицитѣ на Солунско Поле, повсѫдѣ низъ южна Македония населението прѣдпочита да строи двоетажни каменни сгради, покрити съ керемиди или плочи. Въ долния катъ стоятъ храни и уреди, понѣкога и домашни животни; а горниятъ катъ е жилище на семейството и обикновено има 3 стаи: за спанье, за готвенье и за дрѣхи.

1. Miletič, Bemerkungen, archiv, XX. 586—587; Стоиловъ, Рефлекси отъ старобългарския изговоръ на ът въ новобългарскитѣ наречия. П. С. LVIII. 569—671.

2. Oblak, Mac. Studien, 25—26.

3. Miletič, Bemerkungen. Archiv, XX. 681; Цоневъ, За источно-българския вокализъмъ. Сб. М. III. 284.

4. Цоневъ, За ударението въ българския езикъ. Сб. М. VI. 23—26.

5. Oblak, Mac. St. 86.

6. Miletič, Bemerkungen, 602.

37

Въ послѣдната се прибиратъ и госте. Сѣно, слама и добитъкъ се държатъ въ особни малки обори край село. Селата повече сѫ разположени по брѣжинки и иматъ хубавъ амфитеатраленъ изгледъ. Приличатъ на малки паланки.

Голѣми семейства сѫ запазени само въ Долна Прѣспа, дѣто казватъ, че имало случаи въ единъ домъ да живѣе родъ до 4. и 5. поясъ. Селото Кóйнско тамъ се състои само отъ единъ родъ, отскоро раздѣленъ на двѣ кѫщи [1]. Въвъ всичкитѣ други части родоветѣ бързо се дѣлятъ. Синоветѣ излизатъ при женитбата си въ отдѣлни кѫщи още при живота на своитѣ родители. Домашнитѣ нърави сѫ много чисти и безукорни. До като разженвания въ Охридско и Горна Прѣспа и въ Пелагонийската Епархия сѫ доста чести, въ тия краища тѣ сѫ голѣма рѣдкость.

И въ тази група прѣобладаватъ тъмно-кожи, тъмно-коси типове, както и въ първата. Въ Костурско се срѣщатъ много често хора хубавци съ правилни чърти, тънки вѣжди, тънки черни мустаци и правилни хубави носове. Бие въ очи една особность на черепа на българитѣ отъ Кукушко, Гевгелийско и Дойранско: главата е сплесната отъ двѣтѣ страни, челото тѣсно, лицето тѣсно и длъгнесто и тилната кость всѣкога много изпъкнала [2].

Отвъдъ Карадагската Верига въ Сѣрското широко поле живѣятъ българи, които въ главни черти сѫ еднакви съ източнитѣ тракийски българи; тѣ завзиматъ освѣнъ Сѣрско още Драмско Поле, цѣлата южна половина на Пиринъ Планина, срѣдната и южна половина отъ долината на р. Места съ цѣлата сегашна Неврокопска Каза и минуватъ Родопитѣ, та се сливатъ съ жителитѣ отъ Тракийска Равнина. И тукъ сѫ заличени племенни отдѣлни имена. Само жителитѣ на селата около Пиринския върхъ Али Ботушъ носятъ особно име мърваци. Това сѫ единъ редъ рударски села, които обхващатъ богатитѣ съ желѣзна руда села между Сѣръ, Демиръ Хисаръ, Мелникъ и Неврокопъ [3]. Това име има свръзка съ рударството. „Мърва” наричатъ тамошнитѣ хора ситнежъ отъ вѫглища. И мърваци първоначално трѣбва да сѫ се наричали само вѫгляритѣ, „угляри” въ Крачовско. Сега думата „мърваклъкъ” се употрѣбя често вмѣсто рударство.

Говорътъ на тия българи принадлежи къмъ източно-българския говоръ съсъ всичкитѣ му главни особности. Селата имъ сѫ сбрани на едно мѣсто, кѫщитѣ въ мървишкитѣ села сѫ угледни, което е

1. *** Битоля, Прѣспа и Охридско. Сб. М. IX. 30-31.

2. *** Великденска расходка по Поленинско. Сб. М. IX. 684.

3. *** Пѫтуванье по долинитѣ на Струма, Места и Брегалница. Сб. М. XIII. 351.

38

признакъ на прѣдното имъ благосъстояние. Голѣми родове вече нѣма. Запазени сѫ старитѣ задруги само въ нѣкои мървашки села, напр. въ Тешово и Лѫки [1]. Стремежътъ къмъ дѣлежъ на всѫдѣ е силенъ и малко сѫ случаи, нѣколко женени братя да живѣятъ ведно.

Сѣверо-източната часть отъ Македония има горно-българско население, или шопи, както ги наричатъ другитѣ имъ съсѣди отъ югъ и западъ. Тия горно-българи минуватъ отъ Самоковско, Дупнишко и Кюстендилско високитѣ планини, завзиматъ Разложката Котловина, съ долината на Места до срѣдата на Момина Клисура, Горно-Джумайската Каза съ срѣдното течение на Струма до градоветѣ Мелникъ и Петричъ, цѣлата долина на Струмица съ градоветѣ Петричъ. Струмица и Радовищъ, цѣлата долина на Брѣгалница, съ Малешово, Пиянецъ, Кочани и Щипъ и пó на сѣверъ долината на Пчиня съ притока ѝ Крива, съ градоветѣ Кратово, Крива Паланка и Куманово. Името копановци, което Верковичъ дава на жителитѣ въ нѣкои отъ тия мѣста, не съществува.

Горно-българитѣ до Овче Поле и до вододѣлнитѣ ридове Козякъ и Руенъ се отличаватъ отъ другитѣ, що сѫ пó на западъ. Тѣ се наричатъ всѣкога шопе и селата имъ шопски села. Тия села се състоятъ отъ пръснати колиби по планинитѣ и ридоветѣ на голѣми разстояния. Събранитѣ сега села въ Разлога сѫ били разтурени прѣди врѣме. Жителитѣ на Банско знаятъ добрѣ отъ колко махали нѣкога се е състояло тѣхното село и дѣ сѫ били. Жилищата на населението сѫ прости плетени колиби, обикновено състоящи само отъ една стая, най-често безъ коминъ и безъ прозорци. Въ голѣма часть отъ шопскитѣ села и до сега населението е запазило коженитѣ си рунтави калпаци, съ които се отличава много добрѣ по пазаритѣ въ Петричъ, Струмица, Щипъ и Кочани отъ другитѣ селяни. Особенъ дивъ изгледъ придаватъ дългитѣ нестригани коси на селянитѣ отъ Осоговията. Другитѣ носятъ обикновено само перчини. Въ много села отъ Осоговията младитѣ хора не си бръснатъ и брадитѣ.

Въ Щипско шопскитѣ села обхващатъ Плачковица Планина и хълмоветѣ до Овче Поле; въ Кратовско и Паланечко въ низинитѣ шопскитѣ села сѫ измѣшани съ полски, които се отличатъ отъ тѣхъ. [2]

Западно-македонскитѣ българи причисляватъ къмъ шопитѣ жителитѣ на Горни и Долни Пологъ съ градоветѣ Тетово и Гостиваръ.

1. *** Пѫтуванье. Сб. М. XIII. 350.

2. Карановъ, Материали по етнографията иа Македония. Сб. М. IV. 280-819.

39

Къмъ тѣхъ се причислявитъ 4 села отъ кичевския край, именно: Нидимци, Букойчани, Летница и Рудари. Тия мѣста образуватъ прѣходъ отъ западно-македонската група къмъ западно-българския шопски дѣлъ. Тѣ иматъ ударение западно-македонско. Въ Горни Пологъ изговарятъ ѫ като ъ: пъть, дъбъ, ръка, събота; въ Долни Пологь ѫ се изговаря вече като у: путь, рука, както въ Скопска Църногория и въ Кумановския край [1].

Кумановскиятъ край заедно съ Вранско, Пиротско въ Сърбия и съ Царибродско, Брѣзнишко, Трънско и Кюстендилско Краище въ Княжество България, влиза въ единъ особенъ клонъ отъ западнитѣ български говори, който се отличава съ нѣкой сърбизми, вмъкнати въ него [2].

Въ Скопие се срѣща чистиятъ западно-македонски говоръ съ кумановския. Овче Поле и низината на Щипско принадлежатъ къмъ горно-българския западенъ говоръ, но заедно съ Тиквешъ образуватъ прѣходна зона къмъ македонския западенъ говоръ.

Въ облѣклото на горно-българския или шопския край особна отлика сѫ кожуситѣ, гащитѣ съ тѣсни крачули (патури), които по другитѣ части на Македония не носятъ.

Въ цѣлата страна, завзета отъ горно-българското население, сѫ запазени до сега голѣми недѣлени родове. Обикновено въ една кѫща живѣятъ всички братя женени и неженени, доклѣ сѫ живи родителитѣ имъ, или само нѣкой отъ тѣхъ. Срѣщатъ се много често недѣлени родове и слѣдъ смъртьта на родителитѣ. Въ Паланечкото село Търново нераздѣления родъ на Пешови има 9 женени членове, съ семейство отъ 50 души; въ с. Подържи Конь родътъ на Станойковци има 34 души. Въ Овчеполското селе Трогерци семейството Пърчови брои 34 души; въ с. Серчиево родътъ Рампоповци се състои отъ 40 члена; въ Патетино дѣдови Петкови сѫ 28 души. Въ с. Моянци близо до Кочани родътъ на Чорбаджи Коце има 25 души. Най-голѣми сѫ родоветѣ въ Осоговията; тамъ въ с. Саса извѣстно семейство Бисерци, състояще близу отъ 100 члена, се е раздѣлило едва прѣди 4—5 години на 4 особни рода [3]. Такива голѣми родове има навредъ въ Малешово, Пиянецъ, Плачковица и Джумайско. Въ Разлогъ само дѣлбата е усилена и голѣми семейства вече нѣма.

1. В. „Новини”, год. II. бр. 17.

2. Иречекъ, Кн. България, II. 505; Теодоровъ, Западнитѣ български говори. П. С. XIX. 202, 209.

3. Стефанъ П. Ивановъ, Зимна разходка, София, 1899 г. стр. 28—32.

40

Общи характерни чърти на всички българи въ Македония сѫ голѣмо трудолюбие, пестеливость и трезвость. Всичкитѣ плодородни полета на страната сѫ обработени отъ българи. Трезвостьта е особна важна чърта. Има цѣли краища, дѣто селата нѣматъ механи, напр. Сѣрско Поле. Пияни селяни българи въ Македония не се срѣщатъ, освѣнъ на нѣкое голѣмо празднично тържество. Дори въ голѣми градове, като Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ, пияни хора сѫ чудна рѣдкость. Затворениятъ животъ и недовѣрието къмъ чужденци сѫ качества присѫщи на македонцитѣ, както и на всички други българи.

[Previous] [Next]

[Back to Index]