Македония. Етнография и Статистика

В. Кѫнчовъ

 

I. Етнография
A. Общи бѣлѣжки за разселванието на народитѣ по Балканския Полуостровъ

 

2. Славянски заселвания

 

 

Мнозина наши и чужди учени вѣрваха, че славѣнитѣ сѫ тушници на Балканския Полуостровъ отъ прѣдисторично врѣме. Сериозни нови издиряния, събрани ведно отъ нашия историкъ Маринъ Дриновъ, въ неговата забѣлѣжита книга, за заселваньето на славѣнитѣ, обориха това мнѣние и показаха, че славѣнитѣ сѫ дошли много късно въ исторично врѣме на Балкана отвънъ.

 

Дѣ сѫ били най-старитѣ жилища на славѣнитѣ, още не е положително установено. До скоро се вѣрваше, че славѣнитѣ живѣли изпърво около Черно Море, по долното течение на Дунава. Нѣкои учени търсяли тѣхното прѣстаро отечество въ Кавказкитѣ Планини, а други въ Сибирското Седморѣчие. Най-нови издиряния посочватъ съ голѣма вѣроятность като люлка на славѣнитѣ земята на сѣверъ отъ Карпатитѣ, въ долината на Висла, дѣто тѣ били съсѣди на тракитѣ въ праисторично врѣме. [1] Тѣ слѣзли на югъ по диритѣ на тракитѣ, завзели по-прѣди Карпатскитѣ земи, разширили се отъ тамъ на западъ до Елба, на с. до голѣмитѣ Руски езера, до Ока, Донъ, и на югъ до Балканския Полуостровъ. Минали по-късно Дунава и нахлули въ Полуострова. Възъ основа на неяко сигурни догадки професоръ Дриновъ намира слѣди отъ славѣнски заселяния отсамъ Дунава още въ началото на III. в. [2] Често се отбѣлѣзватъ славѣнски налитачи прѣзъ IV. в. заедно съ други народи, които плѣнѣли страната. [3] Сигурни славѣнски селища на Полуострова се срѣщатъ тепърва прѣзъ V. в.; а важни многобройни нахлувания се почватъ въ началото на VI. в. Юстинианъ Велики бѣ принуденъ да изпраща цѣли войски срѣщу славѣнскитѣ неканени гости и да въздига вѫтрѣшни крѣпости срѣщу тѣхъ за да очува римскитѣ градове. [4] Тогава се срѣщатъ цѣли редици славѣнски имена на мѣстности — което показва, че тѣ станали стопани на новата земя. Срѣщатъ се и мнозина славѣни на ромейски служби, достигнали високи мѣста. Къмъ края на сѫжщото столѣтие

 

 

1. Tomaschek, Die alten Thraker, 7; L. Niderle, O kolébce národa slovanského. Slovanskt Přehled, год. II. бр. 1. стр. 5.

2. Дриновъ, Заселенiе, 83.

3. Все тамъ, 60, 63; Иречекъ, История, 101.

4. Дриновъ, Заселенiе, 94 - 96.

 

6

 

славѣнитѣ въ Македония толкова се усилили, че почнали да правятъ опити за прѣвзиманье на Солунъ. [1] Тия опити се повтарятъ много пѫти и по-късно. Славѣнитѣ били вече стопани на цѣлата тая страна, а голѣми количества изпълнили Тесалия и Епиръ и стигнали до Пелопонесъ. Къмъ половината на VII. в. разселението на славѣнитѣ се свършило. Тѣ напълнили Полуострова отъ единия до другия край. Само нѣкой яки крѣпости по южното и западно крайморие не били завзети отъ тѣхъ. Македония, Илирия, Епиръ, Тесалия и Пелопонесъ се наричали по онова врѣме „Славѣнска Земя. [2]

 

Славѣнитѣ сѫ отъ арийско потекло. Тѣ заедно съ литовцитѣ образуватъ особна група отъ индо-европейското голѣмо племе. Нови лингвистични издиряния показватъ, че тая група е стояла въ близко родство съ трако-илиро-фригийската. [3] Отъ тукъ произлиза заблуждението на нѣкои наши писатели, които отъ приликата на нѣкои тракийски думи съ славѣнски, дохаждатъ леко до заключение за славѣнската тушнина на Полуострова.

 

Прѣзъ VIII. в. Балканскиятъ Полуостровъ има етнографски славѣнски ликъ. Славѣнскитѣ многобройни пълчища достигнали най-далечнитѣ краища на тая земя и задавили останкитѣ отъ стари народи, които се зачували отъ погуба. Силата на славѣнитѣ не отговаря на тѣхното множество. Тѣ несъставяли яка политическа група и наддѣлявали благодарение на своето множество и на слабостьта на византийската власть. Прѣзъ тоя вѣкъ славѣнитѣ почватъ да се събиратъ въ политически организми. Прѣзъ сѣверо-източнитѣ врати на Полуострова нахлува малкото турско-татарско племе българи, залавя широката Дунавска Равнина и устройва Българско Княжество съ яка деспотска организация. Нѣмаме свидѣтелства за отпора, що сѫ показали славѣнитѣ на новитѣ завоеватели въ първо врѣме. По-късно тѣ се примиряватъ съ тѣхъ и подъ тѣхно знаме разширяватъ прѣдѣлитѣ на новата Славѣно-Българска Държава. Въ сѫщо врѣме става и сливанье между завоеватели и завоевани, което се продължава дълго. Вмѣсто разпокѫсанитѣ отдѣлни славѣнски племена се явява якъ славѣно-български народъ, който играе видна роля на Полуострова до днешенъ день.

 

Прѣзъ IX. в. Българската Държава се разширява къмъ югъ и западъ до Бѣло и Адриатическо Море. Тракийскитѣ, македонски,

 

 

1. Дриновъ, Заселенiе, 98; Фальмерайеръ, Славянскiй елементъ въ Грецiи, Москва, 1850. стр. 28—29.

2. Дриновъ, Заселенiе, 134—135; Фальмерайеръ, Славянскiй елементъ въ Грецiи, 20—21, 26; Иречекъ, История, 118-119.

3. Tomaschek, Die alten Thraker, 7; Смирновъ, Кул. исторiи юж. славянъ, 122.

 

7

 

албански и епирски славѣни се сливатъ въ български народъ. [1] Покръщаньето на българитѣ и създаваньето отдѣлна славѣно-българска църковна писменость съвършено усигурява бѫдещето на славѣно-българитѣ. Отъ това врѣме старитѣ лѣтописци захващатъ да наричатъ крайбрѣжията на Адриатическо Море „Българска Земя”, „България”, а самитѣ славѣни я наричали Загорие. [2] Сѫщо тъй прѣзъ XI. в. Епиръ се нарича „Българска Земя”, жителитѣ му „българи”, гр. Арта се означава като „български градъ”. [3] Славѣно-българската власть не могла да се утвърди яко въ сѣверо-западния край на Балканския Полуостровъ и да прѣтопи и тамоnшитѣ славѣнски племена въ своя организъмъ; затуй по-късно прѣзъ Х. и XI. в. тамъ се появяватъ нови политически славѣнски държави, Сърбия и Хърватско, които при самата си поява сѫ противници на българитѣ и осуетяватъ една обща славѣнска политическа власть на Полуострова.

 

Славѣнскиятъ потопъ не е могълъ окончателно да удави всички народи, които е залѣлъ. Най-напрѣдъ се свѣстяватъ гръцитѣ, които подъ името ромеи почватъ упорита борба съ българския народъ по всичкитѣ южни краища на Полуострова. Тѣ имаха яки центрове въ Цариградъ, Адрианополъ, Сѣръ, Солунъ, Лариса и Патрасъ. Тая борба се води съ ожесточение прѣзъ XI. XII. и XIII. в., доклѣ дойдатъ турцитѣ. Цѣлата история на Българското Царство е въ сѫщо врѣме борба на гръцизма срѣщу славѣнството. Гръцкиятъ народъ отъ южнитѣ крѣпости съ постоянната помощь, що е получвалъ оть островитѣ, и ослоненъ върху силната политическа византийска властъ, успѣва да отвоюва отъ славѣнитѣ старитѣ си жилища, и благодарение на своята по-висока култура можа да погръчи множество славѣни, които яко бѣха заседнали на негова земя. Отъ тая смѣсь се образува новиятъ ромейски или гръцки народъ, който и сега господарува въ най-южнитѣ краища на Полуострова и до день днешенъ води люта борба съсъ славѣно-българския народъ върху културно-езиковна почва.

 

На първо врѣме слѣдъ славѣнското нахлуванье изглежда, че старитѣ илири въ западната часть на Полуострова съвършено сѫ изчезнали. Прѣзъ втората половина на Х. в. царь Самуилъ разпространи българската власть до Синьо Море и, като прѣвзе Драчъ, окончателно

 

 

1. Иречекъ, История, 170

2. Hahn, Albanesische Studien, Jena, 1854. I. 310, 311; В. Макушевъ, Историческiя разысканiя о славянахъ въ Албанiи, Варшава, 1871. стр. 3.

3. Дриновъ, Заселенiе, 172-173.

 

8

 

сломи въ оня край гърко-византийската власть. Прѣзъ цѣлия XI. в. и по-късно въ историчнитѣ паметници крайморската часть се именува България. [1] Най-ясно доказателство за силата на българския елементъ тамъ имаме въ извѣстното въстание на драчани прѣзъ 1040. год. срѣщу византийската власть, което бѣ българско възстание, а вождътъ му Тихомиръ бѣ прогласенъ за „български царь”. На дълго славѣно-българскитѣ поселенци не могли да завладѣятъ почвата. Много отъ старитѣ илири, запазени отъ погуба, намѣрили убѣжище по високитѣ недостѫпни планини. Когато българската политическа власть бѣ сломена прѣзъ XI. в., тѣ излизатъ на сцената като отдѣленъ народъ съ името арбанаси или арванаси. Много скоро подиръ първото драчко въстание избухва друго прѣзъ 1079. год. Възстаналиятъ тогава драчки началникъ повдига срѣщу Византия войски отъ българи, арбанаси, гърци и нормани. Прѣзъ ХII. и XIII. в. силата на арбанаситѣ постоянно се увеличава. Тѣ слизатъ отъ планинитѣ и измѣстятъ славѣно-българскитѣ завоеватели изъ тѣхнитѣ жилища. Прѣзъ това врѣме още значителна часть отъ населението на Албания бѣ българско; [2] обаче албанцитѣ се намножаватъ, а българитѣ намаляватъ. Прѣзъ XIV. в. първитѣ ставатъ господствуещъ елементъ въ планинската область южно отъ Шкодренското Езеро до Епиръ, и тая область получава име Арбанасия или Албания, понеже западнитѣ народи наричали народа албанци. Прѣзъ това врѣме се споменуватъ албанци дори въ горното корито на Дѣволъ и около Охридъ. [3]

 

Що е станало съ многобройното българско население, което живѣло по ония мѣста, — за него нѣмаме точни свѣдѣния; но можемъ да се догаждаме. Въвъ врѣме на норманскитѣ нахлувания, на анжуйскитѣ войни и на постояннитѣ буни въ Албания дори до дохажданьето на турцитѣ, голѣма часть отъ българскитѣ села, които сѫ били около голѣмитѣ градове и по долинитѣ, сѫ разорявани и населението имъ е гинало. Арнаутитѣ, като сѫ слизали отъ недостѫпнитѣ си планински жилища, правили сѫ постоянни грабежи въ низинитѣ, [4] дѣто сѫ живѣли българитѣ. Много народъ е заробянъ. Въ нѣкои венециански грамоти, що досягатъ венецианскитѣ владѣния въ Албания прѣзъ XV. и XVI. в., се споменува начесто, че само славѣнитѣ могли да се обръщатъ въ роби. Българското насе-

 

 

1. В. Макушевъ, Историческiя разысканiя, 11; Rad. 42, 87.

2. Макушевъ, Историческiя разысканiя, 16—17, 26—27.

3. Все тамъ, 86-38, 41, 46.

4. Все тамъ, 26, 40, 42; Т. Флоринскiй, Юж. славяне и Византiя во второй четверти XIV. в. Спб. 1882. I. 61.

 

9

 

ление, що се е групирало по градоветѣ, е усвоявало арнаутския езикъ и се е поарнаущало; за това ни свидѣтелствуватъ славѣнскитѣ имена на много отъ виднитѣ албански родове, които сѫ играли политическа роля въ по-подирни врѣмена. Българскитѣ жители, които сѫ били по-близу до Македония, сѫ се прѣселяли въ чисто българскитѣ мѣста и сѫ отстѫпяли селата си на арнаути, като сѫ оставили за спомень славѣнска топография на цѣлата страна.

 

Къмъ края на XIV. в. албанцитѣ се явяватъ вече и като политическа сила съсъ свои мѣстни князье, които владѣяли яки градове и воювали ту срѣщу сърби, ту срѣщу венециани, ту срѣщу турци. Обаче яко политическо тѣло тѣ неможаха да образуватъ. Подъ турската власть албанскиятъ народъ промѣни вѣрата си въ по-голѣмата си часть, но запази езика си и своето племенно отличие, па дори до днесъ води борба съ българитѣ за прѣвзиманье нѣкои краища, както ще видимъ по-нататъкъ.

 

Сѫщо тъй не сѫ били изчезнали окончателно и старитѣ романизувани траки. Когато славѣнитѣ завладѣли сѣвернитѣ и срѣдни части отъ Полуострова, голѣмъ брой отъ старото население изъ Мизия, Дардания и други области бѣгало на югъ да дири спасение или въ укрѣпенитѣ градове около Егейско Море, или въ високитѣ Пиндски планини, или въ Драчката область на Синьо Море. По такъвъ начинъ се събрало голѣмо множество отъ романизуванитѣ стари народи въ сѣвернитѣ планински прѣдѣли на Гръция. [1] Такива е имало много и въ Солунъ, Сѣръ и други гръцки укрѣпени градове, но тѣ рано се погърчили. Планинцитѣ зачували езика си и къмъ края на Х. в. се явяватъ като особенъ народъ подъ името власи, или влахи, волохи. Съ това име старитѣ славѣни наричали и римлянитѣ. Тия власи ходили съ своитѣ стада по всички планини на славѣно-българскитѣ земи въ Полуострова. Особно многобройни се явили влашки селища въ Шарскитѣ околности, дѣто въ грамотитѣ на Душана се споменуватъ влашки колиби, дарявани на църкви и манастири. Доста сѫ били влашкитѣ пастирски селища и въ Родопитѣ и въ планинската покраина между горнитѣ течения на Струма и Нишана. [2]

 

Споредъ професора Томашекъ и други нѣкои учени, въвъ врѣме на византийското владичество надъ България прѣзъ XI. и XII. в. много власи, прѣдвождани отъ български боляри, минали Дунава и подирили въ Карпатитѣ свободни земи и свободно сѫще-

 

 

1. C. Jireček, Über die Wlachen von Moglena. Archiv f. Sl. Phil., XV. 98-100.

2. К. Иречекъ, Княжество България, Пловдивъ 1899, II. стр. 395,

 

10

 

ствуванье. По-късно влашкото болшинство романизувало българското дворянство, появилъ се влашки народъ и въ Карпатитѣ, на който било уречено да играе важна политическа роля отвъдъ Дунава. [1]

 

Прѣди XII. и XIII. в. влашкитѣ пастири се явяватъ като господари на голѣми пространства около Пиндскитѣ Планини. Тесалия почва да се нарича Велика Влахия; Епиръ се именува Горна Влахия, а Етолия и Акарнания — Mала Влахия; [2] прѣзъ XIV. в. Кантакузенъ въ своитѣ лѣтописи нарича Тесалия Източна Влахия [3]. На това мѣсто вѫтрѣ въ Полуострова се запазили власитѣ като особенъ народъ до най-ново врѣме; по други мѣста като малобройни, тѣ били въ продължение на вѣковетѣ побългарени.

 

По-късно пиндскитѣ власи като дошли въ досѣганье съ гръцки жители, изгубили голѣма часть отъ своитѣ сънародници, които слизали по градоветѣ. Процесътъ на тѣхното погръчанье трае и до днесь.

 


 

Въ продължение на тая епоха, за която говоримъ, сѫ ставали нахлувания въ Полуострова отъ разни народи; но ни едно нахлуванье не е било толкова силно, та да докара сериозни етнографски промѣни.

 

Нѣкои отъ византийскитѣ царье прѣселяли на сила турци отъ Мала Азия и ги настанявали около пограничнитѣ крѣпости срѣщу своитѣ противници. Такива поселици се споменуватъ около нѣкогашния Боруй (Стара-Загора), въ Одринско по долината на долна Арда и въ Македония край Вардаръ. Останки отъ тѣхъ сѫ вѣроятно нѣколкото сургучки села около Одринъ и нѣколко турско-християнски села при Сѣръ въ Македония.

 

Съ военни цѣли византийскитѣ владѣтели прѣселявали арменски и сирийски павликяни въ Тракия, отъ които останали вѣроятно днешнитѣ побългарени павликяни — католици въ Пловдивско. Арменска колония се споменува и въ мѣстностьта Мегленъ въ Македония.

 

Сами доброволно се селили евреи, и ние срѣщаме често прѣзъ срѣднитѣ вѣкове еврейски общини въ Солунъ, Сѣръ, Драчъ, София, и други мѣста. Тия стари евреи изчезнали и тѣхнитѣ мѣста сѫ завзети отъ нови испански прѣселенци, които надошли по-късно. По сѫщия начинъ доброволно се населили и цигани въ Полуострова прѣзъ XIV. в., които се запазили въ доста значително число и до днесь.

 

 

1. Tomaschek, Die alten Thraker, 11.

2. Дриновъ, Заселенiе, 137—138.

3. Флоринскiй, Юж. славяне, 1. 51.

 

11

 

Откъмъ западъ Балканскиятъ Подуостровъ е бидъ изложенъ прѣзъ XI. и XII. в. на нормано-латински нахлувания. Норманитѣ отъ Южна Италия се втурвали прѣзъ Драчъ и прѣзъ Албания въ Полуострова, но не успѣли да се настанятъ въ него, нито сѫ оставили подирѣ си какви годѣ значителни дири. По-важни сѫ Латинскитѣ нахлувания прѣзъ врѣме на кръстоноснитѣ походи, които се увѣнчали съ важни завоювания. Латински князье завладѣли Цариградъ и много области въ южния дѣлъ на Полуострова. Въ нѣкои отъ тия области въ Морея латински владѣтели запазили властьта си дори до турското дохажданье. Латинскитѣ пришелци не сѫ оставили видни етнографски слѣди додиръ себе си, едно защото сѫ били малобройни, друго защото сѫ срѣщнали най-голѣмъ отпоръ отъ страна на Византийската Православна Църква, която се е стремила съсъ стръвъ да заличи всѣкакви дири отъ своитѣ смъртни католишки врагове.

 

Прѣзъ XIV. в. венецианитѣ успѣха да завладѣятъ важна часть отъ Адриатическото Приморие, дори покориха и часть отъ Албания и Шкодра и ги владѣха доста врѣме. Това владичество е закрѣпило католицизъма въ нѣкои области, въ които е очуванъ до днесь. Незначителни италиански колонни сѫ зачувани само въ Далмация.

 

Отъ сѣверо-изтокъ навлѣзоха въ Полуострова прѣзь XI. и XII. в. турски племена печенези и кумани. Прѣзъ втората половина на XI. в. голѣма печенежка ордия бѣ разбита отъ византийскитѣ войски и поселена около София. По-късно печенезитѣ имаха пакъ стълкновения съ Византия, бѣха разбити еднъжъ около Боруй и поселени тамъ. [1] Печенежки поселенци е имало и въ Македония, именно въ Мегленъ и Овче Поле. [2] И до сега единъ хълмъ въ Овче Поле носи името Печеници. [3] Отъ тия прѣселенци нѣмаме досега открити никакви слѣди. Куманитѣ се появиха сѫщо прѣзъ XI. в. въ Полуострова; тѣ правятъ много налиталия прѣзъ XII. и XIII в., като плѣнѣха изпърво българскитѣ области, и послѣ бѣха съюзници на българскитѣ кралье срѣщу Византия. Голѣми количества Кумани сѫ се заселили по Полуострова, за което ни свидѣтелствуватъ много топографски имена по България, Тракия и Македоня. Въ продължение на вѣковетѣ тѣ сѫ се обългарили. Иречекъ вѣрва, че днешнитѣ гагаузи въ източна България сѫ отъ куманска влака. [4]

 

 

1. Иречекъ, Княжество България, II. 9, 164.

2. Иречекъ, Пѫтни Бѣлѣжки. II. С. XXXII—XXXIII. 212; Archiv, XV. 97.

3. Е. Карановъ, Материали по етнографията на нѣкои местности въ сѣверна Македония. Сб. М. IV. 282.

4. Иречекъ, Кн. България, II. С78.

 

12

 

Малко по-късно прѣзъ сѫщитѣ сѣверо-източни порти на Полуострова нахлуха ногайски татари. Тѣ като степенъ народъ можаха да се закрѣпятъ само въ Добруджа, дѣто и до сега има отъ тѣхъ останки.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]