Днес в Маджарово беше време за вършитба - ден от ранното лято
на 1949 г.
Семейство Стана и Вълчо Пандърови (Снимка 2.; Снимка 1.) –
тракийски бежанци от с. Доганхисар, заедно с двамата си сина - Андрея
(Снимка 4.) и Георги (Снимка 10.1.) започнаха вършитбата още призори, преди
слънцето да се беше показало от изток над връха на Чаталка.
Още преди седмица дядо Вълчо беше докарал с волската кола
ожънатите снопи от нивата си над воденицата в Маджарово. Те стояха в средата
на хармана на високи купни, строени като кули.
Разстилаха първите снопи на хармана, когато още сънен
пристигна малкия му внук Вълчо (Снимка 3.).
Първи помощници в тежката земеделска работа бяха двата им
вола, кротки добичета, за които дядо Вълчо се грижеше като, че бяха хора.
Той разпрегна белите волове от дървената каруца и ги поведе към хармана,
където диканята беше подготвена за впряг.
Снимка 10.1. Георги Вълчев Пандъров води двата бели вола,
впрегнати в натоварена каруца пред входа на мината в Маджарово (снимката е
направена около 1970 г.)
В ранната утрин вършитбата започна, лек ветрец разнесе
първите прашни облачета слама, които заиграха палаво на слънчевите лъчи.
Впрегнати, воловете пристъпяха уверено, с бавни стъпки плавно
задърпаха диканята. Отгоре й стоеше дядо Вълчо, държеше в едната си ръка
поводите, а с другата остена (дървен прът, завършващ с метално острие, с
което се подкарва впрегнатия добитък). Зад него усмихнат стоеше внука му,
силно развълнуван от необичайното преживяване.
За малчуганът вършитбата беше празник с необичайна игра -
возене на диканята. Не беше възможно да забележи, че стръковете слама се
извиваха, премятаха, издигнаха, а някои от тях се забиваха в борсите му
крачета - нямаше сила, която да го свали от там. Днес неговият детски свят
бе станал безкрайна, красива въртележка. В ръце държеше малка разклонена
пръчка - чатал, с която побутваше издигащите се житни стръкове.
Русите му коси и се сливаха с цвета на сламата, а сините му
очи искряха от нестихваща радост.
Лицето му грееше усмихнато - нищо, че бе изпотено от слънцето
и почерняло от пластовете полепнала прах.
Часовете се нижеха, а те с диканята се въртяха бавно, докато
се стрият разпръснатите житни снопи.
Камъчетата от кремък на диканята бяха разкъсали тънките
стръкове на житните класове и те стояха разхвърляни безразборно, вдигайки
нагоре житен прах и ситни стръкчета слама. Във въздуха се носеше мириса на
житна нива.
Снимка 10.2.
Диканята на
дядо Вълчо
Снимка
10.3. Хамбара на дядо Вълчо
Снимка
10.4. Мандрата в къщата на дядо Вълчо
По пладне настана време за почивка, дядо Вълчо разпрегна
воловете и ги подкара за водопой, когато се върна в къщи, внука му го
нямаше.
Дълго време го търси, провери всички стаи, в мандрата, в
хамбара, в дама, в ягъла, в градината, слезе надолу по улицата, провери и
долния салон, да не е отишъл при баба си Сташина Семизова, нямаше го...
После и двете семейства го търсиха, викаха, претърсваха къде
ли не, следа от малкото дете нямаше...
А малкият Вълчо, самичък излязал от къщи и се върнал на
хармана, уморен заспал отгоре на диканята...
След дълго търсене, накрая го намери, поуспокои се и приседна
до него.
Двамата седяха на диканята на хармана сред поле от житни
класове, примесени с парчета жълти сламки, разбъркани след минаването на
диканята. Натежалите от пшеница класове бяха размесени заедно със сламата и
трябваше да се отделят с веалка. За отсяването дядо Вълчо имаше метална,
зелена веалка, която въртейки мощните си перки, издухваше леката слама
настрани, а тежкото зърно падаше отдолу на купчина, която загребваха с
гребучка.
Както бяха приседнали на диканята, малкия Вълчо го запита:
- Дядо, в твоето родно село Доганхисар така ли вършеехте?
- Точно така жънехме и събирахме житото, по същия начин както
сега. Когато привършехме вършитбата, струпвахме житото на купеня (куп). От
това жито ние дължахме данък "юшур" - десятък, който се налагаше върху
житните храни, фасула, лещата, сусама, дините, гроздето, орехите, бадемите,
бубите и др.
Данъкът се продаваше на търг рано на пролет или преди жътва.
За с. Доганхисар търга се провеждаше в гр. Фере.
Когато прибирахме реколтата таксилдирите - субашията или
забитина идваха в селото заедно със своята свита от помощници - събирачи,
писари, заптии. Те стояха в селото по 3-4 дни и по списък вземаха дължимото
от всяка къща.
След като ние стопаните ожънехме и пренесяхме снопите на
хармана, следваше вършитбата с диканята. Когато зърното беше отделено от
сламата и струпано на купеня, ние канехме субашиите да премерят зърното. За
данък се отделяше всяка десета крина - десятък, която ние отнасяхме в
селския хамбар. Това зърно, което останеше на хармана можеше да приберем, то
беше наше.
Всички данъци плащахме така - от добитото количество първо
отделяхме на турските таксилдири дължимото, останалото прибирахме.
- А сега дядо, като ги няма турците, има ли данък, плаща ли
се на някого? - любопитно зададе нови въпроси детето.
Снимка 10.5. "На полянката"- стария мегдан в Маджарово
- Сега момчето ми, е времето на Реквизицията, по него всеки
плаща "наряд", според това колко животни имаш, се определя колко ще плащаш.
За да изпълни указа за Реквизицията, дойде от с. Кочаш
Комисия по наряда. Тя определя "наряда" - за една овца ще трябва да се плати
1 кг. вълна.
Ти ги видя, миналия месец идва бирника от Комисията. Сборното
място беше "На полянката", всяко семейство има овце - кой повече, кой
по-малко, всеки разстелил по един хасър, развързал бохчата с вълна и чака да
бъде претеглена и да го отметнат от списъка.
- Ако имаш крава? - запита малчугана - За крава какво се
дължи, тя няма вълна?
- Няма вълна, ама (обаче) за крава се дължи "наряд" за масло
и сирене. Стопанина дължи масло, което сам произвежда, а после го предава на
бирника определен от Комисията по Реквизиция.
Тази година определиха баща ти Андрея Пандъров да събира
млякото от цялото село и да произвежда сиренето, а когато узрее и е готово
го предава на бирника.
- Дядо, но ако кравата не дава мляко, бирника ще опрости ли
дължимото?
- Не, чедо, опрощаване няма, щом имаш крава, и да дава, и да
не дава мляко, наряда се дължи. Колко хора се принудиха да купят от други
стопани десетки литри мляко, за да си изплатят наряда!
То затова дядо Стоян казва:
"Дето ни туриха сея (тия) наряди са по-лоши и от турско..."
ДОГАНХИСАР (дн. Есими)
Седяха умълчани на диканята, когато внука му рече:
- Дядо, разкажи ми за твоето родно село Доганхисар, колко
старо е то?
- Слушай, чедо, това село Доганхисар е много старо село, има
го отбелязано на карта от 1530 г. Още се предава през поколенията на дедите
ни знанието, че българите там са отворили вратите на крепостта Градището и
са посрещнали нашия цар Калоян след победата му през 1205 г. край Адрианопол
(дн.Одрин). Днес никой не може да каже от колко века съществува там в
Доганхисарската котловина, колко пъти е разрушавано и опожарявано от
различни грабители и нашественици, но оцелелите българи отново са съграждали
ново село на близко място до старите руини. Целия Доганхисарски балкан е бил
осеян с българи, наречени колибари, защото живеели поотделно, раздалечени по
високите труднодостъпни места.
Сега ще ти разкажа за една много, много стара история.
(*1) -
отвърна дядо Вълчо в отговор на въпросите за своя внук.
Чух я от Мавер Стайков Радиков мой втори братовчед, а той пък
я знае от чичо си Калоян Мавров Радиков, брат на баща му Стайко.
Тя се случила преди повече от 200 години в Доганхисар и е
разказвана от стария дядо Калоян Петков Мамирев (Калоян Кехая), моят
прадядо. Той е роден през 1765 г. и някъде към 30-те си години става мюдюрин
(кмет) на селото, управлявал е и нахията от шест околни български и турски
села (Доганхисар, Тахтаджик, Ходжакьой, Каракая, Фъндаджак, Бадурен) дълги
години, чак до смъртта си в 1837 г.
За да стигне до нас историята, първо стария дядо Калоян
Петков Мамирев (Калоян Кехая) я разказал на своя внук Калоян Мавров Радиков,
чиято майка Керана била една от дъщерите му.
Слушай:
Старият дядо Калоян Петков имал двама синове и пет
(*2)
дъщери. От тях били родени 29 първи братовчеди и 102 втори братовчеди. Това
е бил на онова време големият Калоянов род.
Снимка 10.6.1. Откъси от ръкописните записки на Мавер Стайков
Радиков роден 1892 г.
Снимка 10.6. Стайко Мавров Радиков, роден 1857 г.
Старият дядо Калоян (Калоян Кехая) разправял за преселение в
Доганхисар, Димотишка кааза. Тогава още Дедеагач не е бил създаден, той е
построен нов град през 1872 г.
Дядо Калоян (Калоян Кехая) разказвал за преданието
(*3) така:
"Роден съм в 1765 г., тогава още самото село Доганхисар,
което ти сега знаеш, го нямаше на сегашното му място, беше разпиляно в
колибалък. Това беше единствения начин, по който местното население се
защитаваше и отстояваше на турското нашествие, продължаваше да населява
тези земи, в които предците ни са оцелявали от векове, още от времето на
траките.
Разпръснати в околните планини и местности в своите
Колибарски селища живеха много българи със семействата си и стадата си.
Тези българските родове живееха на отделни планински места в
доганхисарски балкан, защитени в големите каменни постройки с високи
зидове - наречени колиби.
Колибалък имаше в местностите Гелим мезар, Свети Спас,
Кирков бурум, Пеюв Пряслук, Маринца, Лозята, Църквището, Свети Георги,
Гробски бурум, Бойкова поляна, Караджова чука, Раевица и др.
Раевица е най-високият заоблен и гол връх, станал в
по-късно време гранично място за селата Доганхисар и Тахтаджик
(заселени на сегашните им места към края на 18 век) .
Местността Раевица е осеяна с единични нивички, там е
Колибарско селище на рода Раю. (*4)
Местността Свети Георги е южно от Голямата река. Той е
средно заоблен и гол връх, там има останки от разрушена черква и 20
стари, вековни дъба, няколко вриса със сладка вода. (рядкост е да се
срещнат стари вековни дъбове)
Там, където са останките от черквата се намира Колибарско
селище на рода Георги.
Маринца е Колибарско селище на рода Маринца, разположено
северно от Голямата река и западно от Тахтаджик. В ниските и средни
части на връх Маринца са обработваните ниви и пасища на домашните
животни, изорани и изчистени от разпространената навсякъде чилия,
използвана за скривалище и защита.
Още когато бях малък, помня как от село Друган Радомирско
есенно време дохождаха овчари с кози и овце. Млади хора с жените си
правеха временни колиби за да зимуват през зимата и да пасат там стадата
си. А на пролетта по Гергьовден се връщаха със стадата си обратно в село
Друган Радомирско.
Това продължаваше много години.
В нашите земи владетели бяха двама братя, турски
владетели, които управляваха цялата област. По-големият брат ние
наричахме Кузна, а по-малкият Дуван. Заедно двамата братя решили да
заставят овчарите с жените си да не се връщат със стадата си в с.
Друган, а да останат и лятото в нашите земи, да си направят основни
жилища и да се заселят там.
По волята на управниците овчарите така и направиха.
И така те се заселват при нас, по нашите земи в
Доганхисарската котловина. (*5)
Те се заселиха в две махали разделени от едно малко долче,
което минава оттам. Едната махала беше от десния бряг на долчето, тя се
управлява от големият брат Кузна, а другата махала от левия бряг на
долчето, тя се управлява от малкия брат Дуван.
През това долче минава Малката река, от десния й бряг
стои чешмата Кузната (*6, снимка 10.7.) - от нея в посока на изток се
отделя пътя за с. Дервент, който следва извивките на реката.
Снимка 10.7. Чешмата Кузната в Доганхисар
От левия бряг, като се пресече Малката река, по пътя за
с. Ходжакьой се намира местността Селището (ниви с останали на места
купчини от камъни, където някога е имало село, а недалече стари
гробища.)
Бърчината Сиврията е обрасла със зеленикова гора, там се
намират Пелтекувия, Аймановия, Валжувия, Делигеоргиевия ягъли.
(*7)
Малко по-нагоре, по пътя за с. Ходжакьой беше нашата
колиба на Калояновците - там живеехме и отглеждахме стадата си.
На отсрещната бърчина беше чифлика на Дуган бег, стадата
му бяха многобройни, беше наел десетки български овчари да работят в
къшлите му. Цялата Ходжакьойска мера, всички пасища бяха само за
неговите стада.
Беше пролетта по Великден, дойде войската и заварди
чифлика на бея от всички страни.
Казват, излязла заповед от каймаканина да се вземе и
предаде на султана цялото имущество на Дуган бег, всичкия добитък, а
беят да бъде заточен заедно с цялото си семейство.
Някой бил наклеветил Дуган бег пред султана, че заделя за
себе си и не отчита правилно дължимото към султанската хазна.
Два дни товариха покъщнината от богатата къща на бея,
натовари се цял керван, отдалече гледахме как заминава за Цариград.
Тайно при мен дойде Доган бег, помоли ме да не казвам на
никого, водеше своята стара майка, умоляваше ме да взема да се грижа за
нея, защото старицата няма сили да отиде на заточение, сляпа и болнава
тя не ще може да оцелее. В замяна на това беше докарал малка част от
стадата си.
Приех да скрия и гледам старата жена, превита и слаба тя
стоеше зад портата, очите й молеха за милост. Нищо лошо от Доган бег не
бяхме видели, а жената кабаят (вина) нямаше и считах, че е редно да се
помага на старите хора в беда. Стадото не исках да приема в замяна за
грижите към кадъната, но то нямаше при кого да се върне обратно.
Минаха се близо пет години време, Друган бег успял да
свали вината от себе си и да се оправдае.
Един ден, ние тогава жънехме нивите, той се завърна и
като видя, че всичко си е както преди не можеше да повярва на очите си.
Вместо пустеещ чифлик, намери нивите и градините засяти,
на лозето гроздето зрееше, реколтата беше богата, бях разширил бахчата,
засадих и ашладисах много дръвчета - ябълки, круши, сливи, орехи,
миндале. При тях поставих пчелините, които бях прихванал от дивите
пчели.
За тези пет години стадата, които ми беше оставил се бяха
наплодили. Аз с няколко овчаря ги отглеждах, на тях изплащах
изработеното, а за себе си нищо не вземах - аз приемах, че така е право
(справедливо).
Старицата стоеше в дома ни, освен моето семейство никой
друг не знаеше за нея.
Като видя жива и здрава старата си майка, Дуган бег ме
обсипа с благодарности и подаръци, но аз не исках да ги приема.
Старата кадъна говореше на сина си колко добрини е видяла
от мен - овчаря Калоян, каза му, че вече ме приема като неин син и
молеше бега и той да ме признае за свой брат.
Зарадван, Дуган бег искаше да ми подари в знак на
благодарност половината от всички негови имоти - от чифлика и нивите, но
аз отказвах да ги приема. Казах му:
- Дуган бег, не искам!
Не искам, няма да взема нищо от големия чифлик! Когато е
твой, никой не смее да го доближи, камоли да идва да краде, защото
знаят, че е чифлика на Бея!
Ако чифлика е мой, ще дойдат черкези, мухаджири,
плячкосващи банди и всичко ще ограбят и опожарят. Мене ще убият, жената
и децата ще отвлекат и все едно, че нищо не си ми дал!
Замислил се Доган бег - "колко е млад, а как мъдро
говори" - рекъл си той. А на младия Калоян отговори:
- Право казваш, аз от тебе на мъдрост трябва да се уча! -
изрече Дуган бег.
- Кажи тогава, какво друго да направя за теб? Как да ти
върна направената добрина?
- Право ще ти кажа, Дуган бег - отвърна овчарят Калоян -
моята мъка са моите братя българи, дето страдат ката (всеки) ден, дето
живеят всеки ден бедно и оскъдно, в страх за децата си, за схлупените си
домове покрити с ръжанка, за малките стада и нивички - засети с ръж,
лук, картофи, от който се прехранват, ловуват в горите, риболуват в
реките, оцеляват разпилени в усойни места, водят скитнически живот, та
да не бъдат намерени и убити от бандите на черкезите.
За тях ми е болката, да може да се определи някой да ги
пази, докато са на полето, да бъдат защитени от грабежи.
Това направи за мен, отреди да има справедливост и защита
на българските ми братя, ако се изпълни, с това ще си ми върнал
направената добрина." (*8)
- Това е краят на разказа на Калоян Кехая - тихо рече дядо
Вълчо.
- Така ли се е създало сегашното село Доганхисар? - с интерес
попита малкия Вълчо.
- Да, така е създадено някъде към 1790/5 г. това село, което
днес знаем като Доганхисар - започна пак да говори дядо Вълчо. То е на ново
място, близко до предишното разрушено от турците село Старо Доганхисар.
Като турски владетел Доган бег отредил тогава българите от
колибите наоколо да се съберат на едно и да си направят село на което мухтар
(кмет) да бъде Калоян Кехая, подарил му и половината от имотите и стоката
си.
Така Доган бег, като управител издействал от турската власт
създаването на сегашното с. Доганхисар, определил за мюдюрин (кмет) да стане
младия овчар Калоян. Това големство (като власт за управление) на Калоян
Петков Мамирев да се предава по наследство, от баща на син, като имали
задължение да пазят хората от селото от всякакви зулуми (несправедливости).
Било отредено правото на Калоян да бъде и съдник - да решава
споровете в шест околни села.
С това се започнало над 100 годишното управление на с.
Доганхисар от Калояновците.
Всеки българин знаел за смелостта и доблестта на младия
български овчар. Името Калоян се е носело от човек на човек:
- Окумуш излезе младия Калоян, успя да ни защити! - това
преминавало през всички колибарски селища.
Българите говорили с гордост и почитание, за това как е
търсил справедливост и е успял да защити българското население.
Отдъхнали те в онези трудни за оцеляване години, постепенно
слизали от колибарските селища и разглеждали мястото, отредено за новото
село Доганхисар.
Когато се уверили, че там е по-сигурно и защитено от
нападенията на черкезките банди, че българите сами решават как да уредят
живота на селото, постепенно започнали да изоставят колибарските селища и се
заселвали от "колибалъка" в с. Доганхисар. Така се заформили две махали -
Горна и Долна.
Първоначално в Горната махала заели място фамилии, водещи
потеклото си от района с. Тахтаджик, а в Долната махала - от предишното
старо село Старо Доганхисар (на 2 км. на запад от сегашното местоположение
на с. Доганхисар).
В началните години на заселването Горната и Долната махали
заемали само сегашната по-северна част от сегашното село, с бързото
разрастване се усвоили и заселили местностите на югозапад.
Те се различавали в началото по произношението на отделните
думи, по изработката на носиите. Женските дрехи от Долната махала били
по-тънки, по-украсени, а мъжките дрехи в Горната махала били по-груби,
по-рунтави. (*9)
Много скоро двете махали Горна и Долна се смесили, различията
и в говора и облеклото изчезнали.
След смъртта на Калоян кехая в 1837 г., стадата и кошарите му
на бърчината Сиврията до с. Ходжакьой били наследени от сина му - Стоян
Калоянов, а управлението на с. Доганхисар продължава по-малкия му син -
Петко Калоянов.
Ти знаеш, че една от дъщерите на Калоян Кехая - Добра
Калоянова (Караянка) е баба на Капитан Петко Войвода, майка на баща му
Кирко.
Така към този стар, почитан и знатен род - Калояновци
принадлежи и най-славния син на Доганхисар - Капитан Петко Киряков.
Така около 1795 г. защитник и управник на село Доганхисар
става прадядо ми - Калоян Петков Мамирев (Калоян Кехая) - завърши разказа си
дядо Вълчо.
Двамата седяха на диканята, отново се бяха "пренесли" в
Доганхисар, селото, от където има за разказване толкова неизвестни
истории...
- Кажи дядо какво става после хората по-добре ли живеят?
- Живота се подобрил, семействата се замогнали, отглеждали
многобройна челяд, стадата се увеличили многократно, селото бързо се
разраствало и взело да става тясно - имали нужда от нова мера, нови ниви,
градини, лозя.
Най-голямата гордост и радост била черквата „Света
Богородица“, която сами издигнали доганхисарци, участвали са дядовците ми -
Петко Калоянов и Кел Вълчо Костов.
Главния подбудител на това дело бил прадядо ми Калоян Кехая
на него дължим построяването й.
Калоян Кехая успял да вземе ферман от султана за строежа на
черква в с. Доганхисар. На него ние дължим изграждането ѝ още в първата
половина на 19 век, тя оставя безмълвен и с просълзени очи всеки, който я
види - висока, просторна, чудно изписана, с дървен резбован олтар.
(Дали Доган бег е спомогнал за това ще се открие записано
някъде в османските регистри в годините преди 1835 г.)
С черквата, открита в 1835 г. се утвърдила българщината,
въпреки трудностите, които имали от турската власт и борбата с гръцката
патриаршия.
През тези години след започналото управление на с. Доганхисар
от Калояновци има сведения за много изселвания на семейства от с.
Доганхисар. Те заемат плодородни местности и основават наблизо нови села.
Това е станало, защото е била нужна прехрана на бързо растящото многобройно
население на селото. (*10)
През 10-15 години отдени семейства, който живеят в село
Доганхисар се отделят на ново плодородно и здравословно място, в началото
като отделна махала. Като се установят и видят, че мястото е добро, идват
още нови семейства, така основават ново селище.
В новото село носят и продължават същия бит и традиции,
налагат духа на българщината, пренасят същите нрави, обичаи, говор, песни,
носии, поминък, с които са живели до този момент в родното си село-майка
Доганхисар.
Във всички тези села живеят роднини и земляци на Капитан
Петко Киряков, те са верни негови ятаци, съгледвачи, помощници, а той е
техния закрилник. Те живеят в обширни земи на Беломорска Тракия и дават
храна и подслон на Войводата и четниците през дългите години на хайдутлука.
Това "роене" (*11) продължава дълги години, село Доганхисар
има ролята на село-майка, от което се заплождат над 23 нови села.
(*12)
Понякога в новото село се заселват и семейства от други
съседни села, създават съседна махала, която наричат с името на селото от
което идват.
МЕРХАМЛИ (дн. Пеплос)
Ще ти кажа за новооснованото около 1855/60 г. село Мерхамли.
- А, аз знам, че твоя дядо Кел Вълчо отива към с. Мерхамли! -
рече малкото момче.
- Да чедо, дядо ми Кел Вълчо Костов [4'] е сред първите
заселници на с. Мерхамли. С него отива и братовчед му Манол Митрев (стар
Манол), бащите им - Коста и Митрю са братя. (Виж 12. Сведения за родовете)
Отиват и други доганхисарски семейства.
Снимка 10.8. Снимка на село Мерхамли от височината Гюрген
тепе
Към 1860 г. семейства от Доганхисар, заедно с други семейства
от Тахтаджик, Пишмен закупуват плодородна земя на Мерхамлийския чифлик на
Мюсюм бей и сестра му Христанка за около 7500 златни лири, това се равнява
на 150 кг. чисто злато.
Новодошлите от трите села се разпределят в три отделни махали
- Доганхисарска и Пишмянска махали били една до друга, заедно в равнинна
местност, около големия вековен дъб (гръм), на стотна метра източно от
Тахтаджикската махала (Снимка 10.9.). Те поддържат непрекъсната връзка със
своите роднини и земляци от селото - майка Доганхисар.
Дядо (Кел) Вълчо Костов Пандъров [4'] бил много добър
ловджия.
Той има най-голямата и хубава черничева градина в Мерхамли.
Още с пристигането си се заема и насажда около 10 дка черничеви дръвчета в
местността Клише дере. Намира се на юг от река Клише дере - дълга около 6
км., която води началото си от местността "Лозята" и се влива в езерото "Доруча".
От реката на север започват землищата на с. Текето.
Снимка 10.9. Карта на с. Мерхамли изработена от Стою
Герджиков
Неговото семейство отглеждат копринени буби, които продават
на пазара в гр. Софлу. Получават сигурен приход за сравнително краткото
време за отглеждането им.
Още първата година взели решение да си изградят църква и
определили мястото ѝ до големия вековен дъб, наречен "гръм".
Инициатори за построяването църквата "Свети Атанас" в с.
Мерхамли били - Коста Янакиев, Тодор Вислиев, Делко Дервенков, Киро Радиков,
Стамо Грозев Гърбелов, (Кел) Вълчо Костов Пандъров [4'], Петко Бакърджията,
Милуш Гайдажията и др.
Първо изградили една малка сграда от три стаи и салон, едната
ползвали за черква, втората за училище, а в третата живеели свещеника и
учителя.
Мъжете работели нощно време, те изкопавали основите на
църквата, защото турците не разрешавали черквите да са високи. Камъните за
градежа й носили от местността Черквина кариера, на около 500 м. на
североизток от селото.
През 1866 г. мерхамлийци успели да завършат първия етаж - с
вкопани основи в земята, защото турците не давали позволение да се издигат
високи църкви.
Изграждането на църквата не било никак лесно, спънки им
създавала и турската власт в гр. Фере и гръцката патриаршия.
Когато на 28.02.1870 г. в Цариград излязъл фермана на султана
за създаване на самостоятелна българска екзархия, те започнали издигане на
втория етаж на църквата. Част от камъните те пренасяли през р. Марица с каик
при Амамбаша от гр. Кешан, на около 25 - 30 км. на изток от с. Мерхамли.
Изпратили делегация до българския екзарх Антим първи, който
издействал позволението от Великата Порта. Обаче, започналото надграждане на
втория етаж в лятото на 1873 г. било спряно от доносничеството на гръцкия
владика - по нареждане от каймакамина,
Сн. 10.10. Църквата "Свети Атанас" в с. Мерхамли (дн. “Св.
Димитър”)
дошла турската стража и спряла строежа. Селяните изпратили
отново делегация до Антим първи, който взел писмо с нареждане до каймакамина
в гр. Фере да не спира изграждането на църквата в с. Мерхамли.
Завършили църквата още преди аз да се родя, с доброволен
труд, средства и дарове от селяните и на други български села.
Войводата Петко Киряков също изпратил пари и подпомогнал
довършването на строежа на църквата.
През пролетта на 1874 г. църквата "Свети Атанас" била
завършена - голяма, двуетажна, една от най-хубавите в Софлийска кааза, друга
като нея нямало! (Снимка 10.10.)
- Наистина ли е толкова хубава дядо? - любопитно запита
малчугана.
Снимка 10.11. Олтара на църквата "Свети Атанас" в с.
Мерхамли
- Като приказка е - отвърна дядото - Дължината ѝ около 20 м.,
а ширината - 10 м. Два входа има - от южния влизат жените - на първия етаж.
А западния е за мъжете, от там се отива на втория етаж - на балкона, който
стига чак до средата на църквата.
Три стъпала водят към олтара изписан с икони. (Снимка 10.11.)
Просторна е, светла, през малки кръгли отвори се процежда
светлината и осветява пъстрите стенописи. А най-отгоре, през високия кръгъл
купол майсторите бяха направили отворите с форма на кръст и щом погледнеш
нагоре, гледаш сякаш кръста пламти... - и той направи кръстен знак с ръка, а
после продължи: (Снимка 10.12.)
Снимка 10.12. Изографисаният купол на църквата "Свети
Атанас" в с. Мерхамли
- От деня в който я видях, не мога да я забравя! - гласа на
стареца се разтрепери:
- Ей я на, и сега е пред очите ми!
Първият централен кръг от купола завършва с църковно
български надпис. Изографисан е Исус Христос, с червена дреха и синьо
наметало, от двете му страни има надпис "ПАНТО КРАТОР".
А църковния двор беше ограден с високи каменни стени и имаше
три входни врати. От северната му страна на площада отвън оградата, се
извисяваше "гърмът" - старо вековно дърво. Около него имаше дървени
скамейки, това място наричахме "софа". Там се събирахме, сядахме на дървени
скамейки и разговаряхме.
Будни били дедите ни, основателите на селото - Коста Янакиев,
Сирак Коста, Петко Бакърджиев, Марко Гидижиев, (Кел) Вълчо Костов Пандъров
[4'], Тодор Вислиев и др. още в първите години на заселването си започнали
изграждане на училищна сграда в двора определен за църквата.
В 1864 г. училището било завършено, имало една класна стая,
стая за учителя и малък салон. В началото до 1874 г. учителите били гърци.
От 1874 г. до 1878 г. мерхамлийци "главили" първия български
учител - Стоян Кючукстоянов от с. Балъкьой.
След окончателното им завръщане през 1883 г. учението
продъжило с български учител.
За учител през 1987 г. бил избран (главен) Митрю Манолов. Той
завършил 3-ти прогимназиален клас в гр. Одрин. Владеел много добре и писмено
и говоримо турски, гръцки, френски и немски език.
Митрю Манолов бил учител 3-4 години, а после се заел с
търговия отворил дюкян - бакалница и кръчма в средата на селото, между
Тахтаджикската и Доганхисарската махали. В кръчмата и бакалницата на Митрю
Манолов се развивала оживена търговия, търгувало се с всички хранителни
продукти - жито, сусам, фасул, просо, яйца и др. срещу които селяните
купували захар, сол, сапун, газ и др.
Имал собствена мандра за правене на сирене - сграда на два
етажа, като с предварителна предплата (капаро) събирал млечните продукти,
който по договорен списък изкупувал от селяните.
Бил посветен в революционното дело през 1897 г. и изпълнявал
длъжността касиер на революционния комитет.
"Гърмът" - Днес, 2024 г. старото вековно дърво е
отсечено, от него е останал голям дънер висок около метър, вграден в
каменна ограда на площада в с. Мерхамли, точно срещу входа на църквата.
Макар и отсечено, извитите му корени и днес са здраво впити в земята на
дедите ни!
Снимка 10.13. Учениците от с. Мерхамли през учебната 1916/7
г.
Учител за 1916 до 1918 г. е бил Павел Пинджиков (Павли
Понката) от гр. Свиленград. Възможно е учителят на снимката да е той.
Сега ще ти разкажа за хора от Калояновците, родени и живели в
Доганхисар, които заедно с други семейства от селото "роят" съседни села в
региона.
Един от Калояновците, които тръгва със семейството си към
село Мерхамли е Коста Калоянов (*13), роден в с. Доганхисар.
В списъка на първите основатели на с. Мерхамли от Калояновия
род е той - Коста Калоянов (Сирак Коста), това е приблизително около 1860
г., когато се заселва селото.
Първият кмет на селото е бил Сирак Коста родом от с.
Доганхисар.
Тъкмо се настанили българите - построили си къщи, направили
си нови ниви, започнали да ги обработват, оградили кошари, заплодили стада,
засяли лозници и черници и в землището им дошли черкезки турци.
Установили се към Гюргень тепе (Снимка 10.8.), близо до пътя
за с. Пашмакчи.
Черкезите турци се отличавали от останалите турци, (не били
обрязани), били изостанали в развитието си, говорели високо и гърлесто на
по-различен турски език. Подчинявали се и изпълнявали решенията само на
своя водач - черибашията, за тях думата му била закон, той можел да убие без
съд и присъда, безнаказано когото си иска. Живеели на родове и се местели,
където поиска черибашията.
Черкезите турци били страшна напаст за българите. Дошлия
неотдавна черибашия Зекия решил, че и българското население е длъжност да му
се подчинява.
Дошли като неканени гости, те със съдействието на турците от
съседните турски села започнали да оспорват законното право на собственост
на българите върху вече закупения български чифлик. Забранявали на българите
да пасат добитъка си в собствените им земи, започнали да крадат основно
едрия добитък (волове, крави, коне, биволи) и нощно време ги прекарвали през
каика на река Марица, където ги продавали на пазарите в големите градове.
Тайно българите ги проследили и се уверили, че точно
черкезките турци крадат стоката им.
Нямало кой да им помогне, за да се спасят и отърват от тях,
те самите трябвало тайно да убият черибашията Зекия. Идеята за това била на
кмета Коста Калоянов (Сирак Коста). Събрали се, избрали смъртната група от
6-7 човека - Стамо Грозев Гърбелов (борец), Кел Вълчо Костов, Димитър
Янакиев, чорбаджи Марко и др. Те трябвало да проучат къде ходи, какво често
обича да прави, кога пътува сам, от къде минава.
Поканили го на гощавка и той веднага приел, обичал печените
агънца, ракията и виното.
Един ден през 1866 г. черибашията Зекия отивал сам към гр.
Фере, при местността Кавак дере чорбаджи Марко го пресрещнал и го поканил да
отиде на печено чеверме въртяно на шиш, което го очаквало в местността
Лозята до изворчето. Зекия се зарадвал, дръпнал юздите на коня и сменил
посоката. Отдалече видял охраненото яре вързано на едно дърво близо до
изворчето. Слязал от коня, бил въоръжен с пищови, навел се да пие вода от
извора, когато бил хванат и подробно разпитван.
(Други хора казват, че бил хванат след като хапнал и пийнал)
Признал си за кражбите, посочил на кого продават откраднатия
добитък и молел за милост, но смъртната присъда вече му била отредена.
След няколко дни черкезите турци съобщили на турската власт в
гр. Фере, че черибашията им го няма. Подозренията веднага се насочили към
българите в с. Мерхамли, но не можело нищо да се докаже.
Каймаканинът от гр. Фере искал всеки ден от кмета Коста
Калоянов да намери кой е убил Зекия.
За да не бъде разкрит, той отново се завърнал тайно една нощ
с багажа и семейството си в Доганхисар.
Сирак Коста, или Коста Калоянов Сираков, има син - Калоян
Костов Калоянов (Юсюзя).
Калоян Костов Калоянов (Юсюзя) първо бил кехая в Доганхисар,
но понеже имал хубав глас, черковното настоятелство го поканил за свещеник.
След три годишно престояване в семинарията в Цариград се заврнал в с.
Доганхисар, където отслужил една литургия в присъствието на поп Петко
Калоянов. Понеже в с. Мерхамли търсили духовно лице за черквата, по
препоръка на поп Петко Калоянов от Доганхисар селяните го избирали за
свещеник от 1903 г. до 1912 г.
Поради липса на учители през учебната 1906/1907 г. поп Калоян
Костов от с. Доганхисар бил главен (нает, спазарен) едновременно за учител и
свещеник в Мерхамли.
Красивата черква била опожарена през ноември 1912 г. от
войниците на Явер паша. През лятото на 1913 г. разграбено и опожарено било
цялото село Мерхамли, а останалите там старци жестоко посечени...
През пролетта на 1914 г. населението се завърнало и започнало
да възстановява опожарените си домове, но мъжете били мобилизирани на
фронта, не успели да поправят черквата напълно. За свещеник през 1914 г. до
1920 г. бил назначен поп Петко Калоянов.
СОФУЛАР (дн. Аскитес)
- А чувай, сигя (сега) си спомням за друга история -
развеселен каза дядо Вълчо - как друг човек от Калояновия род също с име
Калоян основава село Софулар. (*14)
- Слушай, да чуеш и знаеш!
Този Калоян е друг човек от рода на Калояновците, наричали го
също дядо Калоян, роден около 1785/1790 г., но той е друг Калоян, има син
Вълчо наречен Чорбаджи Вълчо Калпака.
Към 1830 г. дядо Калоян от Калояновия род, пристига от с.
Доганхисар с 400 брави овце и кози в мерията на с. Софулар, което до този
момент се състояло от 30 турски семейства. Тогава той имал син Вълчо
(чорбаджи Вълчо Калпака) (*15), който бил 15 годишен и дъщеря на 13 години.
Снимка 10.13(б). с. Софулар в далечината планината Кара Кус
на южния склон на която се намира Марония
Синът му Вълчо Калоянов бил среден на ръст с руси мустаци.
Бил роден през 1816 г. в Доганхисар и живеел в махалата "Кара Чобан", имал
многобройни стада.
Дядо Калоян останал със стоката си в мерията на селото срещу
условието да поддържа с газ за осветление джамията в селото.
Дядо Калоян много скоро станал собственик на селото и мерията,
след като избухнала чума сред турското население, което почти измряло, а
останалите се изселили. Тъй като за погребение ходжата вземал такса по три
златни лири, те продавали нивите си на дядо Калоян, който правел срещите си
в отдалечена местност, далече от селото и от овчарската си колиба.
Снимка 10.14. Църквата „Свети Георги“ в с. Софулар осветена
1895 г.
Без да се срещат, отдалече се уговаряли колко лири иска
турчина, за коя къща или нива ги заменя, а дядото оставял исканите лири на
камък, като узаконил продажбите в съда в Гюмюрджина.
След време, когато изчезнала опасността от чумата, дядо
Калоян започва дейност по заселване на българи в селото, първоначално се
заселили около 10 български семейства от с. Сачанли и околните села, а после
то се разрастнало и придобило български характер.
Умножила се и стоката на дядо Калоян, най-голям скотовъдец в
селото станал неговия син - чорбаджи Вълчо Калпака, който отглеждал до 6000
брави овце и кози, голямо стадо от крави и телета, и цяло хергеле от
породисти коне. Той бил на голяма почит не само в селото, но и в Гюмюрджина,
където бил посрещан с почести от турските големци. Имал кошари на много
места в маронийския балкан, за който се грижили и над 15 овчари и 4-5
аргати.
Дядо Калоян и чорбаджи Вълчо Калпака, като негови роднини и
земляци били ятаци на Капитан Петко Войвода.
Когато през 1869 г. Петко Войвода отново се завърнал в
Тракия, чорбаджи Вълчо Калпака станал сигурна подкрепа с храна и подслон на
хайдутите. Лично посрещнал Войводата в двукатната си къща "пашмаклийска
направа" в с. Софулар.
Вълчо Калпака посветил в тайните връзки с Петко войвода и
четата и двамата си сина - Калоян и Георги, които станали едни от
най-верните ятаци на Петко Войвода.
През 1873 г. той построил и воденица от която редовно
снабдявали с брашно дружината, а ако внезапно се появила турска потеря те
преминавали през тайни хайдушки пътеки планината Кара Кус и отплавали с
лодки навътре в Бяло море.
А Войводата отишъл за проверка на отровната халва от Калън
Тома от Марония при кошарата на Георги Калпака, в местността "Гермето",
която проверка станала от двете му кучета.
След битката при Марония на 08.03.1878 г., Петко Войвода
отишъл с двама четници да се сбогува с верния си ятак чорбаджи Вълчо
Калпака, който бил в една от кошарите си в местността Саръкая, близо до Бяло
море. Цяла нощ те разговаряли, а на раздяла призори двамата разменили
пръстените си за спомен и в знак на верното си приятелство.
Забелязал ги турчин, който съобщил на турската власт в
Гюмюрджина. На другия ден турската власт блокирала колибата, конфискувала
цялото им имущество и стока, арестувала синовете му, които били отведени в
затвора в Галиполи.
Малко след това Вълчо Калпака ослепял, но отишъл в Цариград и
успял с откуп от 500 лири да намали присъдите им на 15 години, а не след
дълго време те били напълно освободени.
Чорбаджи Вълчо Калпака починал на 93 годишна възраст през
1908 г.
Синовете му Калоян и Георги участвали в революционните борби
в Западна Тракия.
В събитията през 1913 г. Калоян бил убит от турците при
кошарата си, а стадото му било заграбено.
Георги Калпака бил заточен на остров Крит, от където се
завърнал чрез голям откуп. Починал през 1916 г. вследствие на изтезанията и
глада по време на заточението.
Огромна е ролята и дейността на дядо Калоян, на чорбаджи
Вълчо Калпака и наследците им Калоян и Георги за изграждането в средата на
19 век на с. Софулар като едно българско село, което се състои от 40
семейства и участва активно в борбата за просветна и църковна независимост в
Маронийска епархия.
Тука свършва историята на дядо Калоян и синът му чорбаджи
Вълчо Калпака за заселване на с. Софулар.
ДОМУЗДЕРЕ (дн. Нипса)
Снимка 10.15. Оцелялата църква "Рождество Богородично" в
изгореното с. Домуздере
- А сега, слушай чедо - рече дядо Вълчо - ще ти разкажа
история за заселване от с. Доганхисар в с. Домуздере. Създава я друг стар
дядо Калоян роден в с. Доганхисар, който има баща Вълчо.
Този дядо Калоян Вълчев е роден 1804/5 г. в Доганхисар и го
наричали с името Гарьо.
Незнайно защо турците го наричали Гарьо, което име се
запазило и след години станало фамилно име на наследници преселени в с.
Домуздере, Мерхамли и Лъджакьой. А тези останали да живеят в с. Доганхисар
останали като Кавакови.
През 1841 г. Калоян Вълчев (Гарьо) бил 37 годишен, среден на
ръст, с кестеняви мустаци и живеел в махалата, която тогава именували "Йофчо".
(*16)
Калоян Вълчев (Гарьо) роден 1804/5 г. имал петима сина
(*17)
родени в с. Доганхисар:
Първият (1.) Вълчо Калоянов бил роден 1838/9 г.;
Вторият (2.) Курти Калоянов бил роден 1839/40 г.;
Третият (3.) Вълчо Калоянов бил роден след 1842 г.;
Четвъртият се казвал (4.) Никола Калоянов;
Петият носел името (5.) Митрю Калоянов.
Този третият син (3.) Вълчо Калоянов, който бил роден след
1842 г. в Доганхисар, като поотраснал баща му го дал да учи занаят чак в
Цариград.
Цанил го при един богат турчин, майстор тюфекчия - майстор
на пушки. Турчинът се отнасял добре и схватливия чирак изучавал тънкостите
на занаята, докато една вечер непредвидена случка не обърнала живота му
наопаки. Разболяла се тежко жената на стария тюфекчия, нямало как, трябвало
младия Вълчо да я закра до доктора, но старата жена не можела да върви и
трябвало да бъде качена на самара на гърба му. Пътят бил дълъг, Вълчо се
уморил и търсил място къде може да си почине. В сумрака и падналата мъгла
съзрял купчина камъни и подпрял на тях товара си. Докато откачвал самара от
раменете си, болната жена пропаднала надолу - оказало се, че това е
кладенец.
Нямало какво да се направи младото момче, изход никакъв не
виждал, освен да се скрие. Скоро започнали да го издирват турците и той
напуснал Цариград.
Завърнал се в Доганхисар, но за да не бъде намерен се
преместил в съседното село Домуздере. То било скътано зад планината Сустепе,
на 6 часа път от Доганхисар, там Вълчо започнал овчарлъка, с който основно
се прехранвали в селото.
Работлив бил овчаря Вълчо Калоянов, схванал за кратко време
тънкостите на овчарлъка, намножил стадото и отворил мандра, добивал сирене и
завъртял търговия.
Оженил се, отворил бакалница и от там всички в село Домуздере
започнали да му казват „Бакал Вълчо“. Работата му много се увеличила, затова
повикал при себе си за помощник своя брат - (4.) Никола от Доганхисар.
Търговията вървяла, замогнали се и станали чорбаджии в селото.
МЕРХАМЛИ
Първият най-голям син (1.) Вълчо Калоянов роден 1838/9 г. се
преселил в с. Мерхамли заедно със сина си Матю Вълчев Гарев роден около
1865/70 г.
А другите му синове - Курти и Никола останали да живеят в с.
Доганхисар.
Семейството на Матю Вълчев Гарев било голямо и заможно,
притежавал над 300 дка обработваема земя.
Баща Вълчо Калоянов му бил починал и при тях живеела майка му
- Мата Вълчева, съпругата му Митра Матева Вълчева (по баща Абаджиева, от с.
Доганхисар), първородната му дъщеря Мата - 11 годишна, син Стефан - 4
годишен, син Вълчо - 3 годишен, Злата - 4 месеца (към 1913 г.) (Снимка
10.16.)
Той участвал в революционния комитет образуван към края на
1898 г. в селото, а през лятото на 1913 г. бил в състава на четата на Руси
Славов.
Било преди Петровден, мерхамлийци жънели по нивите, когато
чули тревожната вест, че турския башибозук бил стигнал до Ипсала.
(*18)
Всички напуснали жътвата същия ден по обяд, селото се опразнило. Семейството
на Матю останало в къщи, не били си дошли воловете им, пасяли в Кавак курия
и щели да тръгват на другия ден.
Снимка 10.16. Семейството на Матю Вълчев Гарев от с. Мерхамли
През нощта обаче ги събудили мъжете от поста, който
наблюдавали на Илинджик тепе:
- Бягайте! Що стоите? Турците идват, минали Ипсала!
Разтревожен, Матю събудил децата, набързо събрали багажа,
натоварили двата си коня, но от бързане хляба останал във фурната и дрехите
забравили. Жена му Митра преди три дни била родила малката им рожба Злата.
Снимка 10.17. Останки от стара фурна в Доганхисарската махала
в с. Мерхамли
В ранната сутрин турците влезли в село Мерхамли и по
най-жесток и нечовешки начин убили останалите в селото старци.
На 12 юли 1913 г. посечени от турския ятаган паднали
мъчениците - стар Манол Митрев - 90 г., Димитър Янакиев - 75 г., Димо
Янюзлията - 80 г., а с дядо ми Кел Вълчо Костов на 85 г. се гаврили с
неописуема жестокост в местността Сусамлъка под селото, където е бил
измъчван, рязан къс по къс, жив бил набучен на кол... (това последното дядо
Вълчо Костов Пандъров не го каза на глас на внука си, само си спомни за
случилото се)
Снимка 10.18. Мата Матева Вълчева
В сведенията си Мата Матева Вълчева (Снимка 10.18.) описва
нечовешките зверства и целия съдизъм на турския башибозук стоварил се върху
85 - годишния старец Кел Вълчо Костов.
Простете, не мога да ги напиша!
Светла им памет!
Тези мъченици останали непогребани в родните си земи, а
цялото село Мерхамли било ограбено и опожарено.
Семейството на Матю Вълчев Гарев заминало за Доганхисар, а от
там се събрали с други семейства уплашени българи и се запътили да преминат
през Маказа за България. Когато стигнали до Шапчи разбрали, че пътя е
заварден от турците и намало как, върнали се обратно в с. Доганхисар.
Матю отишъл с четите, а семейството му се приютило в къщата
на Иван Абаджиев в с. Доганхисар.
Българите в селото се организирали и изградили защита - т.
нар. "Доганхисарска Република и Комуна" начело с войводите Димитър Маджаров
и Руси Славов.
Изминали около два месеца, дошла черната дата - 09.09.1913
г., когато турците нападнали, ограбили и опожарили и с. Доганхисар. Цялото
българско население се укрило в непристъпните планински местности в
Доганхисарския балкан - Косдере, Сустепе, Оршки дол.
Преминали две трудни седмици на оцеляване, керванът на
тракийските българи се насочил по пътя към Дедеагач, от където след
преговори били получили уверението на чуждестранните консули, че ще бъдат
защитени.
Преживели поредното гръцко лукавство на гръцкия владика и
консулите - на 24.09.1913 г. гърците се оттеглили от града с кораби и
предали управлението на турците. Събраното многохилядно българско население,
търсещо спасение, станало невинна жертва на озверелите турци.
Още същия ден турците посекли първите 18 българи, които
срещнали при влизане в града. Първият обречен и посечен бил 30 - годишният
Мавер Киров Радиков от с. Мерхамли.
Последвали обиски и обири над изплашените хора, които били
подкарани към гр. Фере под конвой от озверели турци, които били въоръжени,
сред тях тях имало и 12 - годишни момчета, които също размахвали ножове и
сипели закани. Обградени от всякъде достигнали до с. Урумджик, където
пренощували.
Нощта била изпълнена с обиски, обири, насилие, жестокости,
жените били насилвани, имало убити българи.
Турските постове били поставени от всички страни, картината
била страшна, жестока и покъртителна.
На разсъмване по конвой тръгнали към гр. Фере, където станало
сражението. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четниците устроили
засада и посрещнали с куршуми турците.
- Бягайте към балкана! Бягайте напред към балкана! - викали
четниците и народа побягнал натам, насочили се към местността Армаган.
Снимка 10.19. Армаганската долина в Доганхисарския балкан
2019 г.
Снимка 10.20. Проф. Д-р Любомир Милетич и войводата Димитър
Маджаров при тленните останки на убити българи в Армаганската долина през
1913 г.
МАДЖАРОВО
Взело се решение българите да бъдат преведени в България и
керванът от тракийски бежанци, воден от четниците тръгва.
Семейството на Матю Вълчев Гарев също поема по кървавия път
на спасението. Матю носел три годишния си син си Вълчо.
Когато стигнали близо до местността Чаталкая край Маджарово
се завързала престрелка. Матю бил въоръжен и от една долчинка вляво открил
стрелба срещу турската засада, която била заела позиция отдясно и от там
обстрелвала безкрайния керван от търсещите спасение българи - уплашени и
ужасени деца, жени, старци, невинни беззащитни хора, обречени на гибел!
Турците имали пост и от отсрещната лява страна на долчинката,
от където в гръб стреляли по него и го ранили в крака. Матю подскочил и
тръгнал да бяга за да се укрие от куршумите, обаче малкия му син Вълчо
останал там на място. След малко стрелбата позатихнала и той се върнал да
вземе детето, но само видял жестоката смърт на сина си, не можел да го
спаси.
Гледката, която видял била потресаваща - един турчин убивал
момчето, като го държал за краката и отвисоко удрял главата му в камъните, а
после му забил кама в гърдите. (последното изречение за убийството на детето
дядо Вълчо не го каза на глас, само си спомни за случилото се)
Три-годишният Вълчо Матев Вълчев станал безсмъртен жертвен
агнец на християнската вяра - платил с живота си само защото бил българин!
Снимка 10.21. Малката река при Селската воденица (днес
разрушена) в Маджарово, на около 500 м. преди вливането ѝ в река Арда
Тогава турчинът се обърнал и видял Матю. Ужасен от видяното,
Матю побягнал и надалече чувал виковете на турчина по него да спре. С все
сили тичал по коритото на Малката река (Снимка 10.21.), която съвсем наблизо
се влива в Арда, но силите му го напускали. Болката от ранения крак го
принудила да падне близо до Арда.
Там българите му помогнали да премине реката, след което го
завели на лечение в Пловдив.
След месец се прибрали в тяхното опожарено и окървавено село
Мерхамли, съдбата на което имали стотици български села в Тракия.
Къщата им била изгорена от турците, а Матю бил ранен и
трябвало да се лекува, затова ги настанили в една от трите класни стаи на
училището.
Трудно и бавно Матю Вълчев Гарев оздравял, но останал куц до
края на дните си, ходел с бастун. (Снимка 10.16.)
Настанало тежко време - зимата на 1913/14 г., в което за да
преживеят събирали каквото намерят от засетите си от пролетта ниви.
Нивите им така си останали - недожънати и неприбрани, когато
по жътвата през лятото на 1913 г. българите избягали от полето уплашени от
настъпващия башибозук.
В късната кървава есен изравяли от пръстта мамулите царевица,
шушулките фасул полегнали в земята, събирали зърната грозде останали в
засушените салкъми на необраните лозя и носели с едно магаре кална сол от
Бяло море...
Тука стария дядо Вълчо тури (сложи) край на разказа си, а
после настана дълга тишина.
Те двамата - големият Вълчо и малкия му внук все още седяха
на диканята.
От време на време вятърът издигаше нагоре прашни облачета
слама и ги завихряше в слънчева въртележка, но никой от тях не ги
забелязваше, очите им ги гледаха, но не ги виждаха.
Разказът отдавна беше спрял, но стареца дядо Вълчо и малкия
му внук Вълчо все тъй кротко си седяха на диканята, подпрели се един до
друг.
Стояха те, но всъщност не бяха там, пътуваха по онези древни
родни места, по които беше преминал живота на дядо Вълчо, а пред малкия
Вълчо живота тука сега започваше...
29.03.2024 г.
гр. Хасково
(*1) - Източникът на сведението е
Мавер Стайков Радиков, роден в с. Доганхисар през 1892 г.
(*2) - Сведението е от Калоян Мавров
Радиков роден 1842 г. В Доганхисар. Неговата майка Керана е една от дъщерите
на Калоян Петков (Калоян Кехая, 1765 г. - 1837 г.).
За деца на Калоян Кехая се посочват двама сина - Стоян, Петко
и пет дъщери.
Друг източник - Николай Хайтов предава сведенията на Неда
Стамова Стамболова (Морева), където тя посочва двама сина - Стоян, Петко и
осем дъщери.
Неда Стамова Стамболова (Морева) родена 1903 г. е дъщеря на
Калина Калоянова (родена 1869 г.)
Калина Калоянова (родена 1869 г.) е дъщеря на Калоян Петков
Калоянов (роден 1837/8 г.)
Калоян Петков Калоянов (роден 1837/8 г.) е син на Петко
Калоянов (роден 1806/7 г.)
Петко Калоянов (роден 1806/7 г.) е син на Калоян Петков
Мамирев, наричан още Калоян Кехая, роден 1765 г.
Фамилията „Мамирев“ е посочена от Неда Морева.
(*3) - Преданието е посочено от
сведение на Мавер Стайков Радиков, роден 1892 г.
Той предава разказа на чичо си Калоян Мавров Радиков, роден
1842 г., който е брат на баща му Стайко Мавров Радиков.
Майка на братята Стою, Калоян и Стайко Мавров Радикови е
Керана Калоянова.
Керана Калоянова, родена около 1805 г. е дъщеря на Калоян
Кехая, омъжена е в Радиков род за Маври Недялков (Маври Недялко), роден 1791
г., записан под номер 72 в нюфус опис от 31.01.1843 г., извършен през 1841/2
г. за с. Доганхисар.
Живеят в махалата Кър меше (Дъбова гора). Имат първороден
син: 3.1. Стою Мавров Радиков, роден 1823 г.
Вторият син е: 3.2. Калоян Мавров Радиков, роден 1842 г.
Третият син е: 3.3. Стайко Мавров Радиков, роден 1857 г.
Страница от сведението от Мавер Стайков Радиков:
Сведение от Мавер Стайков Радиков:
"Родом съм от село Доган-Хисар Дедеагачка околия, сега
Гърция, още като живеехме под турско управление 1910 г. Чичо ми Калоян
Мавров Радиков, който беше много паметлив човек. Неговият дядо Калоян му
разправял историята от къде и как било заселено Доган-Хисар, водело се
тогава Димотишка кааза, защото тогава Дедеагач няма.
Той е построен нов град през 1872 г.
Преданието от дядо Калоян е още преди 200 и повече години
това и казва дядо Калоян, че от село Друган Радомирско есенно време
дохождали овчари с кози и овце. Млади хора с жените си правили временни
колиби да зимуват през зимата и да пасат там стадата си. И на пролетта по
Гергьовден си се връщали със стадата в село Друган Радомирско. Това
продължавало много години. Най-после двамата братя владетели в тая област
решили и направили, заставили овчарите с жените си да не се връщат със
стадата си в с. Друган, да останат и лятото там и да си направят основни
жилища и да се заселят там.
Така и направили. През селото минава малко долче - заселили
две махали. Едната махала от десния бряг на долчето ще се управлява от
големият брат Кузната, а другата махала от левия бряг на долчето ще се
управлява от малкия брат Дуван."
(*4) Възможно е някои от дошлите от колибарското селище на
рода Райо и заселени в с. Доганхисар да са записаните с бащино име Райо в нуфуз описа от 31.01.1843 г., извършен през 1841/2 г. за с. Доганхисар.
Записани са следните имена, от които с името Киро са трима, с
името Коста са двама, което насочва към вероятно родство помежду им:
1. Махала "Истаме", номер 69, категория на джизие "висша"
Тодре (Тодор) Райо, 80, роден 1761/2 г., среден на ръст със
сива брада
2. Махала "Сабунджу", номер 3, категория на джизие "средна"
Киро Райо, (35), роден 1806/7 г., среден на ръст с руси
мустаци
Има син Коста, (4), роден 1837/8 г.
3. Махала "Базиргян", номер 7, категория на джизие "висша",
Коста Райо, (55), роден 1786/7 г., среден на ръст със сиви
мустаци
Има синове:
Киро (14), роден 1827/8 г., с юношески мустаци, категория
"средна"
Велчо (6), роден 1835/6 г., категория "низша"
4. Махала "Йофчо", номер 82, категория на джизие "средна"
Георги Райо, (22), роден 1819/20 г., среден на ръст с
младежки мустаци
5. Махала "Йофчо", номер 84, категория "средна"
Велко Райо, (65), роден 1776/7 г., категория на джизие
"средна"
Има син Киро (19), роден 1822/3 г., категория "средна", с
юношески мустаци
(*5) - Мавер Стайков Радиков изпраща писмо до сел. съвета в
с. Друган Радомирско, от където упълномощават Велко Алексиев Фарашки да
извърши проучване на историческите събития на с. Друган.
Отговор на въпросите зададени от Мавер Стайков Радиков се
получават с писмо номер 594 от от 14.11.1969 г. от с. Друган Пернишки окръг.
Ето част от него:
"Село Друган се дяляло на три големи махали. Две от махалите
са се изселили.
Когато дошли турците в България всякъде назначили и заселили
турци, но в с. Друган не можали да настаният и заселят турци. Валията от гр.
Кюстендил изпратил Еминага в с. Друган да ги обложи с данък и беглик и този
млад турчин, като дошъл в с. Друган видял една млада жена и я хванал за
ръката, завлякъл я.
Те веднага обадили на мъжа на завлечената булка от турчина и
мъжът на булката дошъл веднага, като се замахнал с една дървена лопата
черепа на турчина паднал и турчина паднал мъртъв на земята.
И двете махали за една нощ са се изселили заедно с цялото си
домочадие и добитъка напуска и изчезва, заминава за друг вилает.
Къде може да отиде толкова много хора от двете махали и
толкова много добитък на непознато място, освен при техните близки
овчарите, които живели в с. Друган и после с. Доган-Хисар.
Село Друган е родило много борци против турските поробители.
Най-забележителния е бил Трендафил делия.
В село Друган имаме Пею, Грозю, Трендафил*.
Мъжки, женски и трети имена, презимена, които ги има в с.
Друган тези същи имена ги има и в с. Доган-Хисар.
Малки мъжки имена - Ангел, Апостол, Атанас, Борис, Бойко,
Васил, Вълчо, Георги, Гого, Грозю, Митрю, Димитър, Димо, Енчо, Иван, Илия,
Илю, Костадин, Киро, Кирко, Коста, Кръстю, Матю, Марко, Марин, Манол,
Никола, Недялко, Петко, Петър, Радю, Стою, Стайко, Стоян, Стамо, Стамат,
Стефан, Тодор, Христо, Йордан, Яно, Янко.
Женски имена - Ангелина, Васила, Димитрина, Добра, Елена,
Ерина, Злата, Ивана, Калина, Кера, Керана, Кръстина, Мария, Мара, Митра,
Наста, Неделка, Невена, Петкана, Петра, Рада, Стояна, Стана, Тодора, Тойка,
Янка, Яна.
Трети имена - презимена, които ги има в с. Доган-Хисар и с.
Друган - Айманови, Гъркови, Дюлгерови, Марков, Маджарови, Педеви, Зареви,
Райчеви, Чакърови, Дукови, Шилеви, Шопови (Шопски).
В с. Друган има един голям извор, който има 120 литра вода в
секунда и е в една хубава местност, която носи името Радиковица и
местността, който [където] е построено текезесе се казва Радиковица.
Вярвам, че разговора ми ще продължи и чакам втори отговор
14 ноември 1969 г., с. Друган.
Сведението е дал Велко Алексов Фарашки с. Друган, окръг
Пернишки"
(*6) - И днес в с. Доганхисар чешмата Кузната съществува,
излива студени води и тъгува по пъстрите български стомни...
От картата на Стою Герджиков за с. Доганхисар се вижда много
добре къде е мястото на чешмата Кузната. От нея се отделя пътя за с. Дервент
и за гр. Дедеагач.
Името на владетеля Кузна вероятно е записано в османските
регистри. Не знаем как чешмата Кузната е свързана с владетеля Кузна, дали
той е построил чешмата или от там е било мястото от където е управлявал.
Но народната памет на българите е съхранила старите
наименования, които говорят за случилите се някога събития в българското с.
Доганхисар.
А днешните обитатели на с. Доганхисар дошли от Мала Азия не
знаят, че името на чешмата е Кузната, не знаят и за тази стара история.
(*7) - Няма сведения кога са създадени от съответните родове
(Пелтекув, Айманов, Валжув, Делигеоргиев) тези скотовъдни стопанства, дали
са свързани по някакъв начин със заселването на овчарите от с. Друган
Радомирско.
Родът Айманови е от списъка с родове, които съществуват както
в с. Доганхисар, така и в с. Друган Радомирско.
Имена на родовете, които ги има както в с. Доганхисар, така и
в с. Друган Радомирско:
- Айманови, Гъркови, Дюлгерови, Марков, Маджарови, Педеви,
Зареви, Райчеви, Чакърови, Дукови, Шилеви, Шопови (Шопски).
Трябва да се отбележи, че Кирил Бакърджиев в книгите си за
Доганхисар (издадени 1992 и 1994 г.) проследява местообитанията на кошарите
(големи селско-стопански сгради) на родовете в цялото доганхисарско землище.
В тях той пропуска и НЕ споменава тези на Стоян Калоянов - на Турската чука
към с. Ходжакьой и на Петко Калоянов - към с. Домуздере. В книгите си той не
споменава и не посочва никакви сведения и за баща им - Калоян Петков Мамирев
(Калоян Кехая).
Сведения за Калоян Кехая обаче се посочват в стари издания -
в книгите на Христо Поп Константинов, Филип Симидов, Стою Шишков, Николай
Хайтов и др.
Подробни сведения за Калоян Кехая и синовете му дава и
Харалампи Стоянов Бакалов.
Ще отбележа, че име "Калоян" в малки мъжки имена, както и за
фамилията "Калоянов", НЕ се посочват като такива в с. Друган Радомирско.
Името "Калоян" е сред имената на местното българско население на Доганхисар.
(*8) - За важното събитие с турския владетел Дуган бег
(Дуван) и младият овчар Калоян Петков (Калоян Кехая) случило се там около
1790 г. и довело до заселване на с. Доганхисар на сегашното му място говори
и Неда Стамова Стамболова (Морева) в ръкописен текст от 50 страници,
предаден ни от Николай Хайтов.
Сведения за последното поселение на с. Доганхисар на
сегашното му място посочва и втори независим източник. Това е Мария Станкова
Деликостадинова, родом от село Дервент. Тя предава разказа, който е чула от
баща си Даскалото Стоян. Той бил учител в село Доганхисар през 1871 година.
Мария Станкова Деликостадинова описва подробно случилото се
събитие с младия овчар Калоян и турския владетел на тези земи - Дуган бег
довело до заселване на с. Доганхисар на сегашното му място.
Тези нейни сведения са предадени от Харалампи Стоянов
Бакалов.
(*9) - Сведението е посочено от Харалампи Стоянов Бакалов
(*10) - Броя жители на с. Доганхисар за близо десетилетие
(между 1830/31 г. - 1841/2 г.) нараства приблизително с 180 души.
(*11) - Роенето на селото-майка Доганхисар стои в основата на
разрастването на българската народност и налагането на българщината в
региона.
За процеса "роене" на село Доганхисар говорят Христо
Попконстантинов, Атанас Разбойников, а Стою Шишков отбелязва:
"Приказва се, че и други 12 села в ближното поле имат
потеклото си от Дуванъ-Хисаръ."
(*12) - Георги Попаянов "Народностен лик на Западна Тракия",
стр. 24, изд. 1942 г., Бургас:
"Изобщо, всяка долчина и бърчина, всяка чука и поляна, ниви,
ливади, чешми, около това село, носят само български имена, което
обстоятелство говори, че в този край не е стъпвал чужд на българина кракъ.
Около Доган-Хисар - Дедеагачко:
Селището, Градището, Старцету,...
Като най-стари села в тази околия посочихме Дуганъ-Хисар и
Тахтаджикъ, които са били и най-големите изселнически центрове за
колонизиране, съ своето свръхнаселение не само в Дедеагачка, но и в други
съседни околии.
Техният произход ще търсим или преди турското завоевание, или
в началото на 15 век...
Така голямото и много старо село Доганхисар е дало изселници
в повече от 20 села, не само в тази околия (Дедеагач), но и в другите
съседни, а именно:
Чобанкьой, Калайджидере, Карачкьой, Аткьой, Лефеджилер,
Каракурджали, Денизлер, Кушланли, Софулар, Домуздере, Дервент, Чамерен,
Окуф, Мерхамли, Теке, Бейкьой, Кьостелер, Фере, Дедеагач, Къзлар, както и
някои села източно от Марица в Еноско - с. Хасарли, Малгарско-Кешанско - с.
Булгаркьой."
Поредното, двадесет и трето село, образувано от население на
с. Доганхисар е село Ракитница - Старозагорско, заедно с около двадесет
семейства от селата Мерхамли и Пишмян, тръгнали след изтеглящите се руски
войски от Беломорието в края на 1878 г. По бежанските неволи тръгват
тракийците от цялото село Мерхамли, тъй като земите им остават отново под
турска власт. Разделят се на две групи, където бежанската орис отвежда една
трета от тях - родовете на Кел Вълчовци, Мърморовци и Манастамовци в с.
Касъмово (Зеберново), Сливенско. След две години те се завръщат обратно,
въпреки, че родните им земи са останали под властта на турците.
Втората по-голяма група отиват в с. Белчево, Старозагорско.
Това са родовете Маноловци, Янакиевци, Вислиевци, Кабадимовци,
Синделнериенци и др.
Не се завръщат обратно в с. Мерхамли родовете Кабадимовци и
Синделнериенци.
(*13) * Коста Калоянов, наричан (Сирак Коста) преди да отиде
в с. Мерхамли живее е с. Доганхисар. Може да бъде намерен в нуфуз опис от
31.01.1843 г. извършен през 1841/2 г. за с. Доганхисар.
От с. Доганхисар в с. Мерхамли отива Коста Калоянов, наричан
(Сирак Коста), по сведения на Георги Димитров Радев.
В описа има двама човека на съответните години, с името Коста
Калоянов:
1. Коста Киров Калоянов, роден през 1840/1 г. и
2. Коста Митрев Калоянов, роден през 1839/40 г.
***
Сведения за 1. Коста Киров Калоянов, роден през 1840/1 г:
Киро Калоянов е роден през 1807 г. в Доганхисар, среден на
ръст с руси мустаци.
Киро Калоянов е записан под номер (13), живее в махала "Кър
меше", има "средна" категория на данъка.
Има син:
Коста Киров Калоянов, роден през 1840/1 г. в Доганхисар,
записан под номер (14).
Друг източник на сведение за Коста Киров Калоянов е списъка
на с. Доганхисар от 1906 г., където под номер 157 е записан "Киров Коста,
70, воденичар".
Коста Киров - роден 1836/7 г.
има съпруга "Калина Митрева, 60", родена 1846/7 г.
Вижда се разминаване от около 4/5 г. относно годината на
раждане между двата източника. Тази разлика се среща и при други мъже, за
които има данни от двата източника. Вероятно за да отложат изплащане на
бедел парасъ (военен данък плащан от немюсюлманите от 16 до 60 години)
мъжете са посочвали с около 5 години по-късна година на раждане спрямо
действителната.
Коста Киров Калоянов, роден 1840/1 г. е "Сирак Коста", който
е сред първите основатели на с. Мерхамли, а после се завръща със семейството
си обратно в с. Доганхисар.
По сведения на Георги Димитров Радев в списъка на семействата
преселени в България от с. Мерхамли след интернирането с фамилия "Сиракови"
са:
Вълчо Сираков - с. Костур, Хасковско
Стайко Вълчев Сираков - с. Костур, Хасковско
Кирю Вълчев Сираков - с. Костур, Хасковско
От с. Доганхисар - Калоян К. Сираков; Коста К. Сираков;
Калинка К. Сиракова - 2 годишна, починала при интерниране.
Нарицателното име "Сирак Коста" на родоначалника на рода -
Коста Калоянов става фамилно име "Сиракови" на наследниците му, фамилията
"Калоянов" се губи.
***
Сведения за 2. Коста Митрев Калоянов, роден 1839/40 г.:
Митрю Калоянов "Митрю Калкън, 55" е роден през 1786/7 г. в
Доганхисар, среден на ръст с руси мустаци.
В описа на Доганхисар Митрю Калоянов е записан под номер
(22), живее в махала "Кър меше", има "средна" категория данък джизие.
Има синове:
- Стайко Митрев Калоянов (12) - роден 1829 г., починал на
16.11.1842 г.
- Калоян (Калиян) Митрев Калоянов (4) - роден 1837/8 г.
- Коста Митрев Калоянов (2) - роден 1839/40 г.
- Калоян (Калиян) Митрев Калоянов, 26.02.1842 г. - новороден
Виждаме Коста Митрев Калоянов, роден през 1839/40 г.
В сведенията на Георги Димитров Радев за с. Мерхамли се
посочва, че Коста Калоянов е сред първите основатели на с. Мерхамли. Посочва
Коста Митрев Костов като роднина на Капитан Петко Войвода.
Възможно е двете сведения дадени от различни източници по
различно време да се отнасят за едно и също лице - Коста Митрев, което от с.
Доганхисар се заселва в с. Мерхамли.
(*14) По сведение от Петко Кедиков в списъка за с. Софулар за
преселени след интернирането се виждат:
Вълчо Янев Калпаков - с. Дол.Войводино
Вълчо Георгиев Калпаков - с. Дол.Войводино
Иван Георгиев Калпаков - с. Дол.Войводино
Манол Калоянов - гр. Тополовград
Ради Белев Радев, роден 1906 г. в с. Софулар, Гюмюрджинско.
Георги Иванов Калпаков, роден 1924 г. в с. Софулар, правнук
на чорбаджи Вълчо Калпака
Атанас Вълчев, роден в с. Софулар, правнук на дядо Калоян.
От разказа за живота на дядо Калоян, неговият син чорбаджи
Вълчо Калпака, и неговите синове - Калоян и Вълчо, се вижда един пример за
това, как:
- успява в продължение на десетки и стотици години, да се
съхранява, разширява и утвърждава българският характер на целия регион,
благодарение на традициите, вярата и семейството и ролята на древните села
Доганхисар и Тахтаджик, които са истинската крепост за опазване на
българщината.
- колко важна е ролята на процеса "роене" за запазване на
българското, на бита и традицията през вековете на оцеляване.
- как нарицателното име Вълчо "Калпака" на родоначалника на
рода, става фамилно име на наследниците му, те носят фамилия "Калпаков", а
"Калоянов" се губи.
Такъв процес на формиране на фамилни имена на наследниците по
нарицателното име на техния родоначалник, виждаме почти във всяка
дуганхисарска фамилия.
Така на практика се получава двама (или няколко) братя да се
отделят с различни имена на фамилния им род.
(*15) В справка от нуфуз опис от 31.01.1843 г., извършен през
1841/2 г. за с. Доганхисар се вижда:
В махала "Кара Чобан", под номер 25 е записан "Велчо Калиян",
има категория на данъка "висша".
Вълчо Калоянов (25) е роден през 1816/7 г. в Доганхисар,
среден на ръст с руси мустаци.
Това е Вълчо Калоянов - чорбаджи Вълчо Калпака, роден 1816/7
г. в с. Доганхисар.
(*16) - В справка от нуфуз опис от 31.01.1843 г., извършен
през 1841/2 г. за с. Доганхисар се вижда:
Записани под номер 120, 121, 122 в махалата "Йофчо, категория
на джизие - средна"
"Кълиян Велчо, 37, среден на ръст с кестеняви мустаци"
Калоян Вълчев - роден 1804/5 г.
Синът му: Курте (2) - Курти Калоянов Вълчев - роден 1839/40
г.
Друг син: Вълчо (3) - Вълчо Калоянов Вълчев - роден 1838/9 г.
(Редът на записване на синовете на Калоян Вълчев е разменен,
на първо място е записан Курти - по-малкият син. Синът му Вълчо е по-голям
от Курти, но е записан след него, на второ място, което предполага, че
вероятно е доведен син.
(*17) Калоян Вълчев (Гарьо) роден 1804/5 г. има петима сина
родени в с. Доганхисар:
- (1.) Вълчо Калоянов - роден 1838/9 г.;
- (2.) Курти Калоянов, роден 1839/40 г.;
- (3.) Вълчо Калоянов, роден след 1842 г.;
- (4.) Никола Калоянов;
- (5.) Митрю Калоянов.
Най-големият син (1.) Вълчо Калоянов (роден 1838/9 г.) се
преселил в с. Мерхамли с един от синовете си - Матю Вълчев Гарев, който
остава с фамилия Гарев.
А другите синове на (1.) Вълчо Калоянов (роден 1838/9 г.) -
Курти и Никола, които останали да живеят в с. Доганхисар приели фамилия
Кавакови.
Синът (2.) Курти Калоянов Вълчев (роден 1839/40 г.) се
преселва в селата около Гюмюрджина.
Синът (3.) Вълчо Калоянов Вълчев (роден след 1842 г.) се
заселва в с. Домуздере към 1870 г.
Неговите деца са родени в с. Домуздере и носят фамилия
Гареви:
- Никола - роден 1875 г., Рада - родена 1878 г., Калоян -
роден 1881 г., Ирина - родена 1883 г., Иван (Саръ) - роден 1885 г., Калина -
род. 1887 г.
Синът (4.) Никола Калоянов Вълчев има синове Калоян и Янко,
които остават в с. Домуздере, носят фамилия Гареви. А синовете му - Вълчо и
Курти останали да живеят в с. Доганхисар остават с фамилия Кавакови.
Наследници на Калоян Вълчев (Гарьо) роден 1804/5 г. останали
да живеят в с. Доганхисар от синовете му:
(1.) Вълчо Калоянов Вълчев (роден 1838/9 г.) и
(4.) Никола Калоянов Вълчев остават с фамилия Кавакови.
Виждаме имената на наследниците записани в:
- списъка на Доганхисар от 1906 г. под номера 30, 32, 245 се
намират:
1. Курти Вълчев, роден 1868 г.,
съпруга Добра, родена 1884 г.
"30. Вълчев Курти, 38, овчар, съпруга Добра, 22"
2. Никола Вълчев, роден 1863 г.,
съпруга Мара, 30, родена 1876 г.
"32. Вълчев Никола, 43, овчар, съпруга Мара, 30"
Имат деца: Вълчо 9, роден 1897 г., Петко, 5, роден 1901 г.
3. Вълчо Николов, роден 1870 г.
"245. Николов Вълчо, 36, земеделец, грамотен
съпруга Мара, 26, родена 1880 г.
- в списъка дарителите от с. Доганхисар поместени на
страниците на Фонд "Тракийско Дело" 1929-1959 г. Златната книга на
дарителите, изд. 2000 г. записани с номера 84, 99, 33, вече с фамилия
"Каваков" са:
84. Курти Вълчев Каваков
99. Никола Вълчев Каваков
36. Вълчо Николов Каваков
- в списъка с броя на ограбените животни при интернирането
на с. Доганхисар през 1923 г. под номер 79 е посочено името на Курти Николов
Каваков. (виж раздел 15.3.1.)
Другият, пети син - (5.) Митрю Калоянов Вълчев се заселва в
с. Лъджакьой (дн. Лутра).
Синовете му Петко Митрев Гарев и Коста Митрев Гарев остават с
фамилия Гарев. Те са записани в списъка на интернираните от с. Лъджакьой.
(виж раздел 15.1.2.)
(*18) - Свидетелски разказ на Кирил Стоянов Мърморов за
навлизането на турците в с. Мерхамли през лятото на 1913 г.
Кирил Стоянов Мърморов – 78 години 16.01.1974 год. гр. Стара
Загора
"Нашата къща беше изгорена през ноември 1912 година от
войниците на Мехмед Явер паша. Като се завърнахме след пленяването на Явер
паша в Мерхамли баща ми възстанови опожарената къща.
По средата на месец юни 1913 год. започнаха да се чуват
слухове, че турците настъпвали по Марица в посока към гр. Одрин. В посока
към Ипсала денонощно имаше постове, които наблюдаваха какво правят турците в
гр. Ипсала.
Един ден по обяд нашите предни постове в края на юни 1913
година забелязали, че в гр. Ипсала пристигнала турска кавалерия, която се
прегрупирвала и се готвела да премине в дясно от р. Марица към с. Мерхамли.
Революционният комитет: Коста Пастрилов, Станко Глукчев и
други решили да пратят куриери по нивите и съобщят на селяните незабавно да
се върнат в село и избягат в Балкана, защото турска кавалерия се готвела да
мине река Марица. Ако не избягат ще бъдат до един избити от турците.
Получи се голяма тревога и паника след селяните, които през
деня жънеха по нивите, разтревожени и паникьосани се върнаха в селото и за
няколко часа се изпразни цялото село. Същия ден нашето семейство жънехме в
местността Кавак дере. Цялото село потегли в една дълга колона жени, деца,
старци и добитък като подгонен дивеч тръгна към Балкана.
Нашето семейство и голяма част от селяните на Мерхамли се
установихме в Доганхисарския балкан - Армаган в Саржовата колиба. Там
стояхме три месеца нашето семейство, Михо Бодуров, Стоян Деликостадинов и
други пръснати в храсталаците, но все наблизко.
По-голяма част от селяните се криеха в Доганхисарския балкан
с част от покъщнината, колите и добитъка. Брашното бързо се привърши.
Започнахме да се храним само с месо от наличния добитък, без да се гледа чия
собственост е вече. Нямаше сол. Хранехме се със шипка, тънки, като често
залъгвахме глада с диво растящи плодове.
След като се опожари село Доганхисар в началото на месец
септември 1913 година под влияние на слуховете за някави спасения се реши
семействата от Мерхамли да отидат в Дедеагач. Селяните бяха изгубили
всякакво търпение за някакво разрешение за съдбата си, в която бяха
изпаднали.
Другата причина, която ги накара да отидат в Дедеагач беше
гладът, който ни съпътствуваше всеки ден. Нашето семейство също отиде в
Дедеагач баща ми - Стоян Петков Мармъров, братята - Кръстю, Вълчо и Петър и
майка ми Мария Стоянова [дъщеря на Кел Вълчо Костов Пандъров].
Аз и Димо Вълчев, Димо Георгиев Янтекелиев преди да отидем в
Дедеагач скрихме пушките в пурнарято (пърнари) на Дедеагачкия балкан като
оставихме белег.
Като отидохме в Дедеагач видяхме какво е положението, че
гърците са зле настроени към нас и се носеха слухове, че гърците щели да
напуснат Дедеагач и поканили турците да дойдат да пленяват българския народ
и да го закарат за Турция.
Една нощ избягахме от Дедеагачките казарми аз, Димо Вълчев
Манолов - 18 год., Димо Георгиев Янтекелиев - 18 год. Най-напред на другия
ден отидохме и взехме скритото оръжие и тръгнахме да търсим четата на
Маджаров и Славов. Като сме вървяли по Балкана вместо за Фере сме взели пътя
и сме стигнали Сарджовата колиба. Турците същия ден там вземали позиция и
като ни видяха започнаха да викат по нас да се предадем – дур гяур.
Обаче ние със всичка сила побегнахме в балкана. Като видяха,
че бягаме турците стреляха и как са бягали моите другари двамата Димовци с
един куршум ги убиха. Не можах да им чуя гласа. Казаха само – "ох". На
няколко крачки от мене следваше дере и като слязох в дерето се успокоих и по
него надолу избягах и отидох при четата на Маджаров, която се намираше в с.
Турбълъкьой с част от населението.
От там четата подкара населението за Раевица, но там ни се
свършиха куршумите. Реши се населението придружено от четите да потегли за
България.
От Раевица минахме през Попово. Аз се движех заедно със Стою
Вълчев Костов и още няколко в челната колона. Предната част от народа мина
без да пострада. Като се откри огън в тила започнаха да стрелят отпред и в
страни турците тогава избиха много народ.
От Руси Славов тогава получихме заповед да запалим воденицата
за да сочим пътя на уплашените и заблудени хора. Запалихме я заедно със Стою
Вълчев преди деня да беше се превърнал в нощ!"
*Сведенията от Кирил Стоянов Мармъров не са публикувани в
издадената книга "История на селата Мерхамли и Тахтаджик" от Исторически
музей - Свиленград през 2020 г. по сведенията на Георги Димитров Радев.
Снимка 10.22. Магазин "Беломорка" за манифактура и галантерия
на Мавер Стайков Радиков (групата в средата, трети от дясно на ляво) в
Гюмюрджина през 1941-1944 г.
Фирмен лист на магазин "Беломорка" и визитна картичка на
Мавер Стайков Радиков
